Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга XI,  София, 1894

 

12. Тетовскитѣ паши

 

Отъ Г. Тосковъ.

 

Данъци (Арачъ, Вергия, Бегликъ, Сейменъ-параси, Кафе-оджакъ параси, Нá-капа, Спахилъкъ, бакшиши)

- Помошници на пашитѣ (Ага, Бинъ-башия, Байрактари, Сеймени, Бюлюкъ-башии, Дели-башии)
- Финансови чиновници (Хазнатаръ, Спахии, Арачии, Бирачии)
- Историята на тетовскитѣ паши (Куклинъ-бегъ, Речъ-пала, Асанъ-паша, Реджепъ-паша, Абдуранъ-паша, Амзи-паша въ Скопье, Джелядинъ-бегъ)

 

Тетовскитѣ паши, сѫ остатъкъ отъ срѣдновѣковния турски феодализъмъ или „спахилъкътъ,” както се викалъ въ Турско. Тази толковъ интересна епоха отъ историята на страната ни е недобрѣ извѣстна и сега, поради оскѫдностьта на историческитѣ данни. Между туй има още живи хора, които знаѭтъ много работи отъ това по прѣдание и по разказитѣ на които могълъ би да се състави единъ очеркъ на спахилъка у насъ. Ще забѣлѣжъ още, че спахиитѣ, въ западна Македония и Дебърско, които обикновено носили титлата паши, стъ били едни отъ най-силнитѣ въ Турско, понеже имали подъ властьта си юначнитѣ арнаути. Най-силни и най-славни отъ всички сѫ били тетовскитѣ паши, а подиръ тѣхъ скопскитѣ, които сѫ, както ще видимъ по-подирѣ, отъ едно и сѫщо потекло съ тѣхъ.

 

Долнитѣ бѣлѣжки за тетовскитѣ паши сѫ слушани отъ единъ 80 годишенъ старецъ съ чудесна паметь и съсъ силна страсть да изучва такива работи. Отъ сѫщия съмъ слушалъ и даннитѣ за арнаутитѣ въ Тетовско, тия бѣлѣжки излагамъ при описанието на селата. Виждаше се, че той е неизчерпаемъ изворъ на стари исторически и етнографически работи, но азъ не можахъ да научѫ повече, пъкъ даже и нѣкои работи за пашитѣ писахъ тъй набързо и вкратцѣ, че ми излѣзохѫ малко тъмни.

 

*  *  *

 

Тетовскитѣ паши сѫ били феодали на султана. Тѣ били почти наслѣдствени, но за формалность, властелинътъ трѣбало да има назначение съ ферманъ отъ Цариградъ. На султана тѣ били длъжни да даватъ военна помощь въвъ врѣме на нужда. Изпратенитѣ на помощь войници оставали подъ прѣдводителството на своитѣ началници. Освѣнъ туй тѣ внасяли въ касата на султана и малка часть отъ данъка, който събирали въвъ владѣнията си.

 

Въвъ вѫтрѣшното управление на владѣнията си тѣ били независими. Относително христианитѣ, това управление било

 

 

405

 

чисто деспотическо. Впрочемъ, нѣкои отъ пашитѣ имали добри желания спрѣмо подвластнитѣ си христиани, но не сѫ могли нищо да направѭтъ отъ своитѣ чиновници. Послѣднитѣ били длъжни само да донасятъ на пашитѣ опрѣдѣленитѣ данъци. Понеже никой не ги контролиралъ и ограничавалъ, тѣ отъ своя страна страшно мѫчели и глобели населението. На христианитѣ пашитѣ гледяли като на чеда, които сѫ длъжни да хранѭтъ тѣхъ като бащи, тъй както тѣ отъ своя страна хранѭтъ общия баща султана. Споредъ това, тѣ налагали произволно данъци на христианитѣ за своето издържанье.

 

Ето пó-главнитѣ данъци, които се взимали въвъ врѣмето на пашитѣ:

 

Арачъ или данъкъ за освобождение отъ военна повинность. Арачъ вземали за малки дѣца 8 гр., за 10 годишни 15 гр. и отъ 12 год. нагорѣ — 40 гр. (Сега се взема 60 гр. на глава още отъ рождението до 60 годишна възрасть). Арачътъ събиралъ особенъ чиновникъ, нареченъ арачия.

 

Вергия — данъкъ за право на владѣние недвижима стока. Вергия взимали 500 гр. на ане (1 ане е имало 500 уврата вемя). Вергията събирали други чиновници, наречени бираджии.

 

Бегликъ (данъкъ на дребенъ добитъкъ) или чибукъ, както го викали тогава, взимали но 20 пари на глава (сега 4 гр. на глава). Понеже нѣмало редовни правителствени тефтери и смѣтки, той се събиралъ твърдѣ нередовно. Бегликчията отивалъ въ селото и, колкото глави се намирали въ него тогава, на толкозъ взимали бегликъ.

 

Сейменъ-параси — данъкъ за пасищата, който се опрѣдѣлялъ наистина произволно отъ пашовитѣ чиновници, но билъ незначителенъ, именно 500—1000 гроша на село.

 

Кафе-оджакъ параси се казвалъ данъкътъ, който пашитѣ взимали отъ агитѣ и дели-башиитѣ. То било часть отъ глобитѣ, които послѣднитѣ взимали отъ населението.

 

Нá-капа („кáпа" наричаме ветхитѣ фесове; „нá капа, нá фесъ или нá глава," значи на човѣкъ) — данъкъ на хората, който взимали и налагали наедно съ вергията. Напрѣдъ този данъкъ билъ незначителенъ, но Абдуранъ-паша увеличилъ зулума и захванѫлъ да взима по 4 гр. на глава.

 

Спахилъкъ взимали на 100-тѣ едно.

 

Освѣнъ тѣзи данъци, имало и бакшиши; напр. на гюргьовъ-день всѣкой селянинъ носелъ по нѣколко агнета на пашата, на бюлюкъ-башата и на другитѣ аги въ конака, на курбанъ-байрямъ носели овни, на великъ-день яйца, пармаци и др. т. Голѣмитѣ ангарии тежали за населението повече отъ данъцитѣ. Селата едно по едно били длъжни да орѫтъ, сѣѭтъ, жънѫтъ, вършѫтъ земята по чифлицитѣ на пашитѣ все на ангария,

 

 

406

 

и то когато пашата заповѣда. Кое отъ данъцитѣ, кое отъ чифлицитѣ пашитѣ владѣели несмѣтни богатства, при всичкия разкошенъ и безъ смѣтка воденъ животъ.

 

При пашитѣ като помощници въ управлението на държавицата имъ били слѣднитѣ чиновници:

 

Агата. Агитѣ били нѣщо като началници на изпълнителната, административната и военната властя. Тѣ били най-високитѣ чиновници подиръ пашитѣ, намѣсто които тѣ гледали почти всичкитѣ вѫтрѣшни работи на държавата: давии, разправии, кавги и др. т., ползували се почти съ неограничена власть надъ населението и съ голѣмо влияние прѣдъ пашитѣ. Тѣ сѫ клали и бѣсили както казватъ; каквото тѣ рѣшавали, то било рѣшено и свършено. Често и самитѣ паши работили подъ тѣхна диктовка. Като военни началници, пашата тѣхъ изпращалъ въвъ важнитѣ военни прѣдприятия и походи.

 

Въ тѣзи тъмни и диви врѣмена бойоветѣ бивали придружавани съсъ страшни жестокости и опустошения. Подиръ побѣдата побѣдителятъ ималъ право да граби и заробва, а ако завладѣе ново мѣсто, то ставало неговъ чифликъ. Агитѣ не получавали особена заплата, а било имъ опрѣдѣлено да се прѣхранятъ отъ плячкитѣ, що грабели въ походитѣ си. Понеже съ течение на врѣмето случаитѣ за грабежъ станѫли по рѣдки, агитѣ, не по малко разкошни въ живота си отъ пашитѣ, станѫли тежъкъ товаръ на населението, отъ което съ глоби и насилствени грабежи се обогатявали. Заплата не се давала не само на агитѣ, но и на всичкитѣ чиновници. Прѣдоставено имъ било да си изваждатъ прѣхраната отъ населението, кой както може. За туй чиновничеството било за населението по-голѣмо и по-тежко зло, отколкото всичкитѣ данъци, взети наедно. Агитѣ били наслѣдствени чиновници, но често се явявалъ нѣкой новъ юнакъ, надвивалъ агата въ нѣкой бой, добивалъ благоволението на пашата и тъй ставалъ ага. За ага обикновено се избирали хора юнаци, рѣшителни и главно — влиятелни въ мѣстното насѣление.

 

Бинъ-башия. Бинъ-башиитѣ били военни началници на 1000 души. Тѣ били подъ властьта на агитѣ и по тѣхна заповѣдъ се изпращали въ по-маловажни походи или пъкъ придружавали агитѣ въ по-важнитѣ походи.

 

Байрактаритѣ били началници на 500 дугаи. Тѣ се изпращали обикновено за усмиряванье на възбунтувани мѣста или въ малки походи вънъ отъ държавицата. За салтанатъ, когато ходели въ походъ, тѣ носели таламбази. Голѣмо страшилище били за христианитѣ тѣзи байрактари съсъ своитѣ дружини! Кога ходели въ походъ, когото срещнели на пѫтя, убивали го, прѣзъ което село минели, гдѣто казватъ, трѣва не никвало подиръ

 

 

407

 

тѣхъ въ това село. Тѣ сѫ главната причина на туй, гдѣто много села покрай пѫтищата се прѣмѣстяли въ по-отдалечени отъ пѫтя и по затънтени мѣста, а други се потурчвали.

 

Сейменитѣ били назначени да пазѫтъ тишина вѫтрѣ въ държавата. Началникъ въ мирно врѣме имъ се смѣталъ байрактарятъ, но тѣ били повече разтурени по бюлюкъ-башиитѣ.

 

Бюлюкъ-башиитѣ били прѣдназначени да пасѭѫтъ тишината въ селата и да гонѭтъ разбойницитѣ. Всѣкой бюлюкъ-башия бивалъ назначенъ за опрѣдѣлена часть отъ каазата, дѣто постоянно обикалялъ на чело на една дружина отъ 20—30 души заптиета и вѣрни свои отборъ юнаци. Правото имъ назначение е било да гонѭтъ разбойнпцитѣ, но, понеже нѣмало никаква правителствена власть въ затънтенитѣ мѣста, по които ходели, тѣ, като правителствени хора, разглеждали и разправии отъ различенъ характеръ. Съ въстановяваньето на мюдюрлуцитѣ значението на бюлюкъ-башиитѣ паднѫло само по себе; но въ затънтенитѣ планински мѣстности, гдѣто върлуватъ разбойници, и сега има бюлюкъ-башии. Такива мѣста сѫ: Скопска Църна-гора, Кумановска Козячия, Осоговската часть на Кратовската кааза, часть отъ Гостиварско, Порѣчие, въ Кичевско, въ Дебърца Охридска. Подвизитѣ противъ разбойницитѣ на нѣкои бюлюкъбашии и насилията имъ върху мѣстното христианско население сѫ възпѣни въ много отъ народнитѣ ни пѣсни. За бюлюкъ-башия се избиралъ обикновено човѣкъ рѣшителенъ, смѣлъ и юначенъ. Въ разни врѣмепа на много мѣста е имало христиани бюлюкъбашии, какъвто е билъ напр. Кузманъ-Кариманъ при охридския Джеладинъ-бега. Освѣнъ сейменитѣ е имало една „тебабия" отъ 50 „суварии” (заптиета конници) като гвардия на пашата.

 

Дели-башиитѣ сѫ били остатъци отъ яничаритѣ. За да се освободѭтъ отъ тѣхъ, отъ Цариградъ ги изпратили по разнитѣ краища на обширната Султанова империя. Назначението имъ било, съсъ съдѣйствието на мѣстното турско население да държѫтъ въ покорность христианското население, въвъ възнаграждение за което било имъ прѣдоставено да се прѣпитаватъ отъ вакъфитѣ. Послѣ тѣ измѣнили на назначението си и почнѫли да притѣсняватъ и да мѫчѫтъ населението. Отъ насилственитѣ грабителства тѣ се обогатили, усилили, завладѣли цѣли села и тъй станѫли една особна фракция въ държавата. Прозвището дели-башии, което значи „луди главатари," най-добрѣ характеризува дѣятелностьта имъ. По-послѣ даже пашитѣ срещнѫли много силно съпротивление отъ тѣхна страна, догдѣто най-подиръ кое съсъ сила, кое съсъ хитрость ги избили и изтрѣбили. Изтрѣбяваньето на дели-башиитѣ, унищожението на тази разрушителна за населението фракция е главната заслуга на пашитѣ въ Тетовско. Първитѣ дели-башии носели на

 

 

408

 

главитѣ си голѣмъ калпакъ отъ кече, високъ до 1/2 аршинъ. Тѣхния примѣръ послѣдвали послѣ и мѣстнитѣ дели-башии, тъй щото високиятъ калпакъ билъ отличителна черта въ костюма на дели-башиитѣ.

 

Финансови чиновници сѫ били:

 

Хазнатарятъ. Той държалъ касата и завѣждалъ финансовитѣ дѣла на пашитѣ: прибиралъ данъцитѣ и глобитѣ, опрѣдѣлялъ бюджета за конака и давалъ паритѣ за покупкитѣ въ него. Хазнатаритѣ бивали обикновено довѣрени лица на пашитѣ. Понеже били оставени безъ всѣкакъвъ контролъ и работитѣ си водели почти безъ смѣтки, тѣ бивали обикновено богати наравно съ пашата. Подъ тѣхъ били подчинени другитѣ финансови чиновници: спахиитѣ, арачиитѣ, бирачитѣ и другитѣ събиратели на данъци.

 

Спахиитѣ сѫ останѫли още отъ врѣмето, когато турцитѣ завоевали полуострова. Тѣ били юнаци, прѣдводители на дружини въвъ врѣме на завоеванията, а на такива юнаци въ награда за услугитѣ или имъ се отстѫпвали всичкитѣ мѣста, които тѣ завладѣвали на свой рискъ, или пъкъ давали имъ само нѣколко села. Така сѫ произлѣзли спахиитѣ и чифлицитѣ. Спахиитѣ били господари на земята и даже на хората въвъ своето владѣние, но като не могли сами да го работѭтъ, давали го на христианитѣ, отъ които взимали спахилъкъ, колкото искали. По-послѣ, когато трудолюбивитѣ христиани полека-лека се закрѣпили и добили право да притежаватъ земя срещу опрѣдѣленъ данъкъ, много отъ селянитѣ станѫли самостоятелни притежатели на земи, за които тапии имъ давали спахиитѣ. Въ Тетовско спахиитѣ били подчинени на пашата, комуто плащали данъкъ на 100-тѣхъ едно. По-послѣ отъ рѫцѣтѣ имъ се отнели всичкитѣ правдини, и тѣ останѫли прости чифликъ-сайбии.

 

Арачии се викали хората, които били назначени да събиратъ арача. Голѣмо страшилище били тѣ за христианитѣ: когато отивали въ нѣкое село, ужасъ и трепетъ завладѣвалъ всичкитѣ селяни! Ходели обикновено съ топузъ въ рѫката (топузъ наричали една желѣзна топка 1/2—1 ока тежка, съ кѫса дървена дръжка). Който не даде арача на минутата, когато му се поиска, или който просто се яви прѣдъ очитѣ на арачията, когато е сърдитъ, послѣдниятъ съ единъ топузъ по главата оставялъ го на мѣстото, и туй то! Не съ тежкия арачъ, но съ начина на събираньето и съ пакоститѣ си арачиитѣ сѫ станѫли причина за потурчваньето на много отъ Тетовскитѣ и Рѣканскитѣ села.

 

Бирачиитѣ били събиратели на разнитѣ данъци и глоби.

 

Освѣнъ тѣхъ имало въ конацитѣ още около 300 други чиновници нехранимайковци, които не взимали никаква заплата, а се хранили на смѣтка на селата.

 

 

409

 

Ето въ кратцѣ историята на тетовскитѣ паши.

 

Основателятъ и родоначалникътъ на този голѣмъ пашински родъ е нѣкой си Речъ-пала. Прѣди него въ Тетово управитель билъ Куклинъ-бегъ. [1] Отъ него е останѫлъ каменниятъ мостъ на Вардаръ при с. Желино. Неговъ намѣстникъ останѫлъ казаниятъ Речъ-пала. Речъ-пала (пала наричали кълъфа на сабитѣ; въ прѣносна смисъль думата пала се дава прѣкоръ на такива юначни хора, които постоянно носѭтъ сабя или се занимаватъ все съ бой. Такъвъ прѣкоръ се срѣща и сега между турцитѣ и арнаутитѣ) билъ богаташъ, родомъ отъ с. Бицо въ мѣстностьта Люма (Дукакьинско). Заподозрѣнъ въ невѣрность отъ правителството и подгоненъ, той се скрилъ и дълго врѣме се скиталъ изъ държавата подъ друго име. Софийскиятъ паша го усѣтилъ, когато билъ въ София, уловилъ го и го прѣпратилъ въ Цариградъ. Тамъ той сполучилъ да добие милость и билъ назначенъ за управитель въ Тетово съ титлата паша. Владѣнието на Речъ-пала, както и на сина му Хасанъ-паша било доста ограничено. Тѣ владѣли само Тетово и сѣверната часть на Тетовското поле до р. Мъздрача на югъ. Гостиваръ и Гостиварско владѣлъ дели-башата Топалъ-бегъ, който не припознавалъ надъ себе си не само Речъ-пала, но и царската власть. Властьта му надъ поданницитѣ била слаба. Спахиитѣ, дели-башиитѣ не му се подчинявали и били почти самостоятелни. Нѣмалъ уредба и въ управлението. Ага нѣмалъ при себе си, данъци на горитѣ и пасищата, бегликъ на овцитѣ и козитѣ нѣмало въ негово врѣме; взималъ данъкъ само отъ онѣзи, които му били посочвани отъ кметоветѣ, понеже нѣмалъ списъци на поданницитѣ си. Арачъ не взималъ. Данъцитѣ уредилъ чакъ внукъ му Реджебъ-паша съсъ съдѣйствието на силния си ага Ислямъ.

 

По покана на царя, Речъ-пала на стари години отишълъ съ 500 души „на имдатъ” (на помощь) на царя въ Коня (Мала-Азия) противъ нѣкой немирникъ. Тамъ билъ убитъ и погребенъ. Надъ гроба му било издигнато тюльбе, като на знаменита личность.

 

Асанъ-паша. Слѣдъ смъргьта на Речъ-пала, станѫли скопскитѣ бейлери и искали да усвоѭтъ Тетовския пашалъкъ. Разалиитѣ въ Цариградъ, подкупени, дали право на Асанъ-паша, синъ на Речъ-пала, комуто и се издало царски ферманъ за пашалъка въ Тетово. Той господарувалъ 22 год. Види се, господаруваньето му е било мирно и тихо, та нищо не се приказва за него. Той не направилъ почти никакви реформи въ управлението, нито уголѣмилъ владѣнието на баща си. Отъ него е останѫла въ Тетово кулата кѫдѣ конацитѣ. И самитѣ паши не били рахатъ и намѣсто палати правили кули,

 

 

1. Вж. притурената бѣлѣжка въ края на статията.

 

 

410

 

Крѣпости, които да имъ служѫтъ и за конаци, и за отбрана, защото нѣкой делибаша, недоволенъ отъ тѣхъ, или властолюбивъ, можелъ да ги нападне ненадѣйно и да имъ присвои властьта и владѣнието. Още прѣзъ живота си той опрѣдѣлилъ за свой наслѣдникъ единствения си синъ Реджепа, послѣ Реджепъ-паша.

 

Реджепъ-паша. Властвуваньето на Реджепъ-паша е отбѣлѣзано въ историята на Тетово съ нѣколко доста похвални подвизи въ полза на държавата: съ урежданье вѫтрѣшнитѣ работи на пашалъка, съ разширение владѣнията и съ усмиряванье на много отъ непокорнитѣ вѫтрѣшни и немирни съсѣдни делибашии. Тѣзи реформи той направилъ не толкозъ съсъ своята власть, колкото съсъ силата и юначеството на прѣдприемчивия и силния си ага Ислямъ Пупунца. Съ негово съдѣйствие той повече отъ всичкитѣ други паши съсипалъ и кандърдисалъ дели-башиитѣ, а съ чифлицитѣ, които присвоилъ отъ тѣхъ, много обогатилъ фамилията на пашитѣ. Отъ него е останѫло голѣмото днешно Тетовско теке. Въ негово врѣме имало единъ дервишъ, който седѣлъ подъ единъ дѫбъ на мѣстото на сегашното теке, гдѣто набожнитѣ хора отъ Тетовско му носели милостиня, за да се прѣхранва. Когато на Реджепъ-паша дошло пашинското рудбе, дервишътъ му казалъ, че това станѫло благодарение на неговитѣ молитви. Въ награда на това пашата с му направилъ на неговото мѣсто едно здание — „теке". Съсъ съдѣйствието и пожертвуванията на пашата, полека-лека това теке обогатявало се, расширявало и украсявало, догдѣто се получило днешното извѣстно Тетовско теке.

 

На 25 години Реджепъ-паша се оженилъ за една арнаутка отъ скопскитѣ Амбереджии. До 40 години той нѣмалъ дѣте. На 40-та година отъ тази му жена се родилъ Дервишътъ. Когато дѣтето му пораснѫло, той го изпратилъ въ Коня да се учи на дервишлъкъ. Той изучилъ дервишката философия. И за туй отъ послѣ добилъ прозвището Дервишъ.

 

Въ негово врѣме Матевцитѣ въ Сърбия дигнѫли бунтъ противъ царя. За умирение на този бунтъ билъ изпратенъ прочутиятъ Ислямъ Пуцунца, ага на Реджепъ-паша. Съ помощьта на силнитѣ арнаути отъ Тетовско и на други нехранимайковци арнаути, които се присъединили при дружината му въ Гилянско, той усмирилъ бунта, жестоко наказалъ бунтовницитѣ и на връщанье, по обичая, завелъ съсъ себе си като робье Михаила, войвода на една силна сръбска дружина, и сестра му хубавата Миляна, които въ Тетово били потурчени. Михаила направили бегъ, наименували го Махмудъ и го поставили да живѣе въ конацитѣ срещу главната Тетовска джамия. Съ негово съдѣйствие дѣдо Кирилъ Пейчиновичъ отворилъ Лѣшанския манастиръ, когато дошелъ отъ скопския Марковъ-манастиръ.

 

 

411

 

Миляна станѫла ханъма на пашата. Отъ нея той добилъ Абдуранъ-паша, Вели-бега и Джеладинъ-бега. Отъ любовъ къмъ хубавата Миляна, той силно обичалъ тѣзи три дѣца, особено по-старото, Абдурамана, когото и направилъ свой наслѣдникъ.

 

Въ сѫщото това врѣме явилъ се бунтъ противъ царя и въ Гърция. За имдатъ на царя за потушение на тоя бунтъ билъ изпратенъ забѣлѣжителниять бинбашия на Реджепа, Тене-бинбаши. На връщанье отъ тамъ Тене-бинбаши донесълъ на Реджепъ-паша като робье Бежетъ-ага и сестра му. Бежетъ-ага билъ назначенъ за арачия, а сестра му станѫла ханъма на пашата. Отъ нея Реджепъ-паша добилъ Амзи-паша, който по-послѣ станѫлъ Скопски-паша, и Хасанъ-паша, който станѫлъ паша въ Щипъ.

 

Казахъ, че пашуваньето на Реджепа е отбѣлѣзано съ унищожението на делибашиитѣ и съ присвояваньето на Гостиваръ. Видѣхме, че Гостиваръ и Гостиварско владѣелъ безъ царско повволение и назначение дели-башията Топалъ. За да му отнеме владѣнието, Реджепъ-паша му отворилъ бой. Отначало Топалътъ юнашки се билъ, надвилъ пашовитѣ войски и начело на своитѣ гостиварци потеглилъ за Тетово, дошелъ до село Рѣчица и се готвелъ да прѣвземе и усвои и самото Тетово. Трѣбва да се забѣлѣжи, че гостиварци и тетовци силно се мразили и гонили. При Рѣчица Топалътъ билъ убитъ отъ пашови хора съ хитрость. Слѣдъ неговата смърть войската му се разтурила, и пашитѣ усвоили Гостиваръ и Гостиварско. Отъ начало тѣ управявали Гостиваръ направо отъ Тетово, гдѣто гостиварци си носѣли и данъка. Въ Гостиваръ пращали свой човѣкъ само въвъ вторникъ на пазара. По-послѣ установили тамъ постоянни намѣстници, които живѣли въ с. Здунье, дѣто и сега стоѭтъ палатитѣ имъ.

 

Ага на Реджепа билъ Ислямъ Пупунца, който билъ родомъ отъ Тетово и произхождалъ отъ най-старъ и най-силенъ на това врѣме оджакъ въ този градъ. Пупуновци и днесъ сѫ най-главната фамилия въ Тетово. А на негово врѣме фисътъ му билъ тъй силенъ, щото Ислямъ веднажъ да мигнелъ съ окото могълъ да дигне на крака 500 „пушки" (хора въоружени). Освѣнъ това Ислямъ Пупунца билъ уменъ и юначенъ. Той билъ на ръстъ високъ, червендалестъ, здравъ човѣкъ. На Реджепъ-паша именно такъвъ човѣкъ трѣбвалъ, защото само чрѣзъ такива хора той могълъ да усмири непокорнитѣ бейлери и делибашии и да си утвърди властьта надъ тѣхъ. За туй Реджепъ-паша прибралъ Пупунца при себе си и го направилъ свой ага. Този Ислямъ-ага е, който усмирилъ Матеевцитѣ въ Сърбия. Споменътъ му е спазенъ въ названието на Ислямъ-аговото кафене, дѣто обикновено

 

 

412

 

се събирали неговитѣ хора. Не по-малко отъ него билъ забѣлѣжителенъ бинбашията му Тене-бинбаши. Както видѣхме, наслѣдственото право на агитѣ отнемали други юнаци хора. Ислямъ не билъ отъ онѣзи хора, на които нѣкой би могълъ да отнеме на сила агинството, но понеже нѣмалъ наслѣдникъ, подиръ него билъ назначенъ за ага Сульо Дзърдва.

 

Сулиманъ или Сульо Дзърдза билъ родомъ отъ с. Двърдзоо на р. Бѣли-Дринъ, между Призренъ и Дяково, поради което носилъ прозвището Двърдза. И сега въ селото му стои кулата. При пашата той билъ изпървенъ сейменъ, послѣ станѫлъ тебабия (влѣзълъ въ гвардията на пашата). Когато билъ тебабия, съ хитрость нощно врѣме той убилъ нѣколко делибашии, противници на пашата. За това му геройство пашата го обикнѫлъ и слѣдъ смъртьта на Исляма го направилъ свой ага.

 

Сульо заедно съ Циле Челопечанецъ прѣвзелъ на Амзи-паша Качаникъ и Скопье отъ Кумбараджиитѣ (това станѫло прѣди 80 години); ходилъ на помощь на царя дору въ Мала Азия, станѫлъ ага на Амзи-паша и се билъ при Бабуна съ царскитѣ войски на свой рискъ и противъ волята на господаря и началника си. Сульо ималъ 2-ма синове. По-стариятъ отъ тѣхъ Хасанъ-ага отишелъ съ редифитѣ въ Цариградъ, гдѣто и умрѣлъ, а по малкиятъ, Селимъ-ага, билъ убитъ въ Тетово отъ свои частни неприятели.

 

Реджепъ-паша властвувалъ 50 години. Още на живота си той опрѣдѣлилъ за наслѣдникъ Абдурамана, по-стария синъ отъ любимата му Миляна. Дервишътъ, щомъ се научилъ, че баща му е боленъ, дошелъ въ Цариградъ съ намѣрение да си присвои наслѣдството, като първороденъ синъ на баща си. Но за да се назначи паша, споредъ приетия обичай, трѣбвало да се поиска мнѣнието и съгласието на властвующия паши, а когато попитали послѣдния, той намѣсто отговоръ изпратилъ Абдурана въ Цариградъ, да вземе лично фермана, та дано се побърка на Дервиша, да не направи нѣкоя дубара. Когато Дервишътъ се върнѫлъ отъ Цариградъ, Реджепъ-паша не го приелъ въ Тетово, а му заповѣдалъ да иде въ Призренъ. Тамъ Дервишътъ останѫлъ господарь на старитѣ имущества на тѣхния родъ, оженилъ се за нѣкоя мома отъ призренскитѣ Амбереджии и прѣкаралъ въ неизвѣстность цѣлия си животъ. Отъ другитѣ синове на Реджепа Вели-бегъ станѫлъ управитель на Кичево, Джеладинъ му станѫлъ наслѣдникъ, Амзи-паша станѫлъ паша въ Скопье и Хасанъ-паша — въ Щипъ.

 

Абдуранъ-паша. Въвъ врѣмето на Абдуранъ-паша се отличилъ братъ му Вели-бегъ, който прѣвзелъ Кичева отъ Кьоръбега, присъединилъ я на Тетовския пашалъкъ и станѫлъ ѝ управитель. Кьоръ-бегъ билъ родомъ отъ Дебъръ, гдѣто билъ

 

 

413

 

напрѣдъ дели-баша. Той се отличавалъ съ голѣма свирѣпость въ управлението, поради което населението въ Кичевско го много мразело. Въсползуванъ отъ това, Вели-бегъ лесно го надвилъ, убилъ го и го замѣстилъ.

 

Синътъ на Кьоръ-бега още дѣте билъ заробенъ въ Тетово. Когато биела чумата, дѣтето го отнесли по заповѣдь на пашата въ с. Саракинци. Тамъ го убилъ нѣкой си Алябакъ, чибукчия на бейлеритѣ или пашовитѣ синове. Абдуранъ паша люто наказалъ за това Алябака, като го посѣкълъ въ срѣдъ чаршията!

 

По-послѣ пашата изпратилъ братята си Вели-бега и Амзибега начело съ 2,000 души войска въ Гърция въ 1814 год. При обсажданьето на единъ градъ Вели-бегъ билъ убитъ, а Амзи-бегъ прѣвзелъ града, въ награда на което билъ възвишенъ въ чинъ паша.

 

Вели-бегъ е направилъ днешнитѣ пашовски конаци въ с. Желино. Той ималъ единъ синъ Мехмедъ, който послѣ станѫлъ Мехмедъ-паша. Когато по-послѣ тетовскитѣ и скопскитѣ паши бидохѫ изпратени въ Цариградъ на заточение, заедно съ тѣхъ билъ и този Мехмедъ-паша. Тамъ той останѫлъ ученикъ на едно медрезе, послѣ полека-лека се е повишавалъ и е станѫлъ първо валия въ Янина, а послѣ и прѣдсѣдатель на Държавния съвѣтъ. Въвъ врѣме на българското въстание, като прѣпорѫчвалъ на султана много рѣзки мѣрки противъ българитѣ, той билъ отчисленъ отъ високия постъ и билъ назначенъ за валия въ нѣкой турски островъ въ Егейското море.

 

Ага на Абдуранъ-паша билъ Сюльо-Дзърдзо. Нѣколко врѣме Дзърдзо билъ намѣстникъ на Абдуранъ-паша въ Гостиварско. И сега се слави между населението свадбата му, която съ величието и блѣсъка си надминавала пашинскитѣ свадби.

 

Отъ Абдуранъ-паша е останѫлъ мостътъ на рѣка Пеня кѫдѣ укюмата.

 

Амзи-паша, подиръ смъртьта на брата си Вели-бега, станѫлъ управитель въ Кичево. Когато Амзи-паша билъ въ Кичево, съ името и влиянието си въ Цариградъ, издѣйствувалъ си царски ферманъ за Скопье. За туй напустнѫлъ гр. Кичево, който отново подпаднѫлъ подъ властьта на Заяжкитѣ (отъ с. Заязъ, Кичевско) делибашии, които я управлявали до въвежданьето на новия режимъ.

 

Скопье до това врѣме билъ подъ властьта на скопскитѣ бейлери, които отъ калето юнашки бранили града противъ всѣкакви нападатели отвънъ.

 

Понеже Амзи-паша знаелъ, че скопскитѣ бейлери нѣма да му прѣдадѫтъ града доброволно, ако и да има царски ферманъ, то той рѣшилъ да влѣзне въ Скопье съсъ сила. Абдуранъ,

 

 

414

 

като желаелъ да се освободи отъ властолюбивия си братъ, на драго сърдце му обѣщалъ помощь: той му изпратилъ на помощь 3—4,000 души съ агата си Сульа Двърдза и съ юнакътъ Циле Челопечанецъ начело.

 

Цѣльта на похода била Скопье, но да се иде въ Скопье прѣзъ Дервена било невъзможно, та за туй прѣзъ село Вратница, прѣку Люботърнъ тѣ излѣзли въ Качаникско. Да излѣзнѫтъ оттамъ въ Скопското поле прѣчелъ имъ гр. Качаникъ: за туй тѣ прѣввели това градче. Амзи-паша билъ уменъ и далековиденъ човѣкъ. Като ималъ слаба надежда да прѣвземе Скопье само съ дружината си, той намислилъ да притегли на своя страна христианитѣ отъ околностьта и качаниклиитѣ. Съ тази цѣль, той още отъ Тетово взелъ храна за цѣлата дружина, за да не додѣва на населението. Строго запрѣтилъ на дружината си всѣкакви пакости и грабежи и както при прѣвзиманьето на Качаникъ, тъй и послѣ се показалъ особено милостивъ и любезенъ къмъ качаниклиитѣ. Отъ Качаникъ, съсъ съдѣйствието на качанаклиитѣ, Сульо се приближилъ до Скопье и съ хитрость прѣзъ една нощь се вмъкнѫлъ вѫтрѣ въ него и даже въ калето. На зараньта се разчуло, че „грашаритѣ" (така прѣкарвали въ Скопье тетовцитѣ) навлѣзли въ града и го усвоили. Амзи-паша се прогласилъ за паша, взелъ въ рѫцѣтѣ си властьта, а Сюлейманъ Двърдза се върнѫлъ съ дружината си въ Тетово гордъ, че достойно изпълнилъ мисията си.

 

Въ Скопския пашалъкъ влизали Куманово, Паланка, Кратово, Кочани съ Малешъ, Радовишъ и Щипъ. За управитель въ Щипъ Амзи назначилъ брата си Хасанъ-паша, съ когото братски дѣлилъ богатствата, а той билъ управитель на останѫлитѣ градове.

 

Като управитель на такива обширни владѣния Амзи-паша добилъ титлата „царски везиръ". Живѣелъ въ конацитѣ въ скопската махала Чаиръ и въ с. Бардовци (въ долината на Лѣпенецъ на 2 часа отъ Скопье), които той самъ направилъ.

 

Амзи-паша билъ кѫсъ на ръсть, но юнакъ и уменъ човѣкъ. Справедливо забѣлѣзватъ за него арнаутитѣ, че ималъ 25 ока месо, но 100 ока умъ. Той много съчувствувалъ на христианитѣ и имъ помагалъ. Той билъ и добъръ управитель; сандърдисалъ не само делибашиитѣ, но и обикновенитѣ разбойници, и умиротворилъ страната, както може да се забѣлѣжи отъ слѣдния анекдотъ.

 

Веднажъ на нѣкой кираджия се изгубили въ Кумановско коньетѣ. Той дошелъ въ Скопье и се оплакалъ на Амзи-паша, че прѣзъ нощьта, когато той спалъ, коньетѣ му се откраднѫли отъ пасбището. На забѣлѣжката на пашата, че той не трѣбвало да спи, кираджията смѣло казалъ, че той не считалъ за нужда

 

 

415

 

да пази коньетѣ, защото билъ увѣренъ, че Амзи-паша не спи и пази всичко. Тѣзи думи подигнѫли честолюбието му, и той на часа заплатилъ на кираджията коньетѣ, като научилъ адреса му. На другия день прогласилъ, че, който ги е откраднѫлъ, трѣбва да ги донесе самъ, ако не иска да бѫде примѣрно наказанъ.

 

Страхътъ отъ неговата строгость билъ тъй силенъ, щото дѣйствително на третия день крадецътъ ги довелъ самъ, като искалъ отъ пашата прошка за направеното му прѣстѫпление. Тази негова строгость е направила името му незабравимо за цѣло Скопско.

 

Азъ намѣрихъ спомени за него дори въ с. Зелени-градъ, затънтено въ лоното на Осоговскитѣ планини. Неговата привързаность къмъ христианитѣ била тъй голѣма, че прѣдъ тѣхното добро той прѣзиралъ дори интереситѣ на царя.

 

По думитѣ на една баба отъ това село, когато селскитѣ бирачии дохождали да събиратъ за царя даждие върху стоката, той прѣдварително изпращалъ хора въ селата да прѣдизвѣстяватъ за това селянитѣ, за да скриватъ стоката си и да плащатъ, колкото се може по-малко.

 

Бабата, която ми разказваше това, притури, че въ негово врѣме грабителствата и притѣсненията почти били прѣкѫснѫти и че христианитѣ блаженствували при него. Тя, като споменува настоящето положение на тѣхния знаменитъ край, съ въздишка припомняше си името Амзи-паша.

 

Амзи-паша умѣелъ да избира чиновницитѣ си. Когато всичкитѣ други паши избирали за аги диви арнаути, той си избралъ за такъвъ Цилета Челопечанецъ. (Името Циле е съкратеното име Василъ; прочее, трѣбва да се прѣдполага, че Циле е билъ потурченъ българинъ). Циле, торбешъ, родомъ отъ с. Челопеки, билъ голѣмъ юнакъ и забѣлѣжително честенъ човѣкъ.

 

Той билъ още при Реджебъ-паша сувария. Когато останѫлъ при Амзи-паша, той правилъ просто чудесии. Чуе ли, че нѣкой зулумкяръ додѣва на христианитѣ или е противъ пашата, взема 20—30 души сеймени, нощно врѣме отива въ кѫщата му, отрѣзва му главата и я донася на пашата, комуто долага за безчинствата на убития. Отъ неговата рѫка при неговата хитрость не е могълъ да се укрие и най-искусниятъ разбойникъ, и съ това той е много спомогнѫлъ на пашата въ умиротворяваньето на владѣнието му.

 

Особена заслуга лично на пашата той направилъ съ това, че умирилъ всичкитѣ амбереджии и спахии, които или избилъ, или ги заставилъ отъ страхъ да се подчинѭтъ на пашата. За тѣзи услуги пашата направилъ Цилета свой ага, съ което много сполучилъ.

 

 

416

 

За хазнатарь Амзи-паша назначилъ българския първенецъ въ Скопье х. Трайка. Въобще нашиятъ край въ турско врѣме не е ималъ такива силни чорбаджии, каквито сѫ били чорбаджиитѣ въ Горня-България, противъ които тъй силно ратуватъ българскитѣ патриоти Любенъ, Ботевъ и пр., но въ разни врѣмена и тукъ се явявали силни влиятелни прѣдъ правителството хора, които играели видна роль не само въ народа, но и прѣдъ правителството. Такива били Голѣмъ или Паша-Димко, Д-ръ Мишайковъ и Д. Робевъ въ Битоля, М. Кушовъ въвъ Велесъ, М. Панайотъ въ Щипъ и др.

 

Отъ тѣзи силни хора е билъ и х. Трайко. Той се ползувалъ съ такъво влияние прѣдъ пашата, че отъ бѣсилката е свалялъ човѣка съ една дума. A propos ще кажѫ, че съ това си влияние той е оказалъ важни услуги на христианитѣ изобщо и на българитѣ частно. Той още тогава е копаелъ коренитѣ на гръцкитѣ владици които мразелъ до кости; той е главно дѣйствувалъ да се позволи на христианитѣ, да си направѭтъ въ Скопье днешната катедрална черква Св. Богородица. Отпослѣ той за спасение е билъ принуденъ да стане руски поданникъ, нѣколко врѣме е изпълнявалъ длъжностьта на руски консулъ въ Скопье и е зелъ живо участие въвъ възражданьето на българитѣ въ Скопье и въ борбата имъ противъ гръцкитѣ владици.

 

Въвъ врѣмето на Амзи-паша арнаутитѣ отъ Лабъ и Голабъ (Прищинско) обрали христианитѣ въвъ Власотница и се готвили да нападнѫтъ Сърбия. Туй станѫло, когато била регентка Милошица — майката на Михаила. Регентката се оплакала чрѣзъ Русия на султана отъ това. Султанътъ заповѣдалъ на Амзи-паша да усмири немирнитѣ арнаути и да ги накаже, за което му изпратилъ на помощь и войска отъ арапи.

 

Амзи-паша изпратилъ една армия отъ около 50.000 души отъ арнаути и арапи да усмирѭтъ немирнитѣ лабчани, заповѣдалъ имъ строго да накажѫтъ немирницитѣ и имъ позволилъ грабежъ и плѣнство. На пѫтя арнаутитѣ счели за обида да се борѭтъ съ братята си за защита на сърбитѣ. За туй намѣсто на Лабъ, тѣ се приготвили да нападнѫтъ на Сърбия, но отъ тая мисъль се отклонили и най-подиръ върнѫли войската назадъ. И тъй, Амзи-паша за първъ пѫть останѫлъ засраменъ прѣдъ господаря си.

 

По отношение къмъ султана Амзи-паша играелъ двулична роль. Когато въпросътъ се касаелъ за неговото владѣние, тои прѣдпочиталъ интереситѣ на поданницитѣ си прѣдъ царскитѣ интереси; на царя се показвалъ всѣкога за вѣренъ, а прѣдъ другитѣ пашалари е лицемѣрилъ, че е съ тѣхъ.

 

Сѫщинската му боя излѣзла на явѣ въ битката на арнаутитѣ съ царскитѣ войски. Когато излѣзло разпорежданьето на султана

 

 

417

 

да се взиматъ редифи отъ всичкитѣ мусулмани, и царскиятъ везиринъ излѣзълъ съ редовна войска да налага новия режимъ; арнаутитѣ се подигнѫли противъ царя и му отворили бой. Водитель имъ станѫли шкодренскиятъ Мустафа-паша, човѣкъ смѣль и рѣшителенъ. Мустафа-паша прѣдварително взелъ съгласието на тетовския, вранския и прищенския паши. На чело на една армия отъ 100,000 души тѣзи пашалари съ агитѣ си въ 1826 год. потеглили на бой противъ царския везиръ, който седѣлъ въ Битоля. Войскитѣ си разпрѣдѣлили въ Прилѣпъ и прилѣпскитѣ села, дѣто чакали везиря. Тукъ войскитѣ били подъ управлението на агитѣ, а самитѣ пашалари стояли на Бабунския ханъ Църници, отдѣто давали разпореждания по общо съглашение. Везирътъ излѣзълъ отъ Битоля, разположилъ войскитѣ си на Садово поле, 1 1/2 часъ на югъ отъ Прилѣпъ, а топоветѣ курдисалъ по височинитѣ надъ Прилѣпъ. Прѣдъ видъ на туй арнаутитѣ се разположили по долината на прилѣпската рѣка. Боятъ отворилъ везирътъ съ топоветѣ си. Въ първитѣ още залпове на топоветѣ хилядници отъ беззащитнитѣ арнаути паднѫли поснопица. При гледката на труповетѣ на падналитѣ и отъ рева на топоветѣ страхъ и трепеть завладалъ арнаутитѣ, които въ безредие се разпръснѫли да бѣгатъ, кому кѫдѣто виждатъ очитѣ! Обаче по-голѣмата часть отъ тѣхъ пакъ се събрали на Бабуна при пашаларитѣ. Тукъ послѣднитѣ рѣшили да дадѫтъ второ сражение на везира, като се надѣвали, че топоветѣ не ще му вършѫтъ работа въ това планинско мѣсто. При извѣстието за туй, везирътъ потеглилъ съ топоветѣ и войскитѣ все край планината и се разположилъ на Прѣслобъ надъ с. Ораовецъ и надъ самитѣ глави на арнаутитѣ. Когато вече всичко било готово за бой и отъ двѣтѣ страни, явила се измѣна въ лагера на арнаутитѣ, и тѣ се разтурили, безъ да се удрѭтъ. Амзи-паша наистина се съгласилъ съ Мустафа-паша, но туй било лицемѣрно. Още напрѣдъ той скроилъ да улови Мустафа-паша и да го прѣдаде въ царски рѫцѣ, за да услужи на султана. Съ тази тайна мисъль той, подъ прѣдлогъ, че ще командува своята войска, отишелъ самъ на бойното поле при Прилѣпъ и заповѣдалъ на Сульо и на Цилета да се отстраннѫтъ, съ което немалко съдѣйствувалъ да се разбѣгатъ шкодралиитѣ. Слѣдъ първата побѣда на везира, Амзи-паша се рѣшилъ открито да вземе страната на царя. Той се впуснѫлъ съсъ своята войска да улови и зарови Мустафа-паша, но не му го далъ братъ му Абдуранъ, защото далъ „беса" на Мустафа-паша, че ще му бѫде вѣренъ. При тѣзи раздори арнаутитѣ трътили на бѣгъ. Амзи-паша прѣварилъ другитѣ и се оииталъ да улови Мустафа-паша на моста въ Велесъ; но и тукъ Абдуранъ съпротивилъ се на това и го оттървалъ; чекалъ го въ Качаникъ, като прѣдполагалъ,

 

 

418

 

че Абдуранъ ще си отиде въ Тетово и нѣма да му се противи, но Абдуранъ разбралъ това и прѣвелъ Мустафа-паша откъмъ Куманово прѣко Църна-гора прѣзъ Гиляни и Прищина. Оздравенъ отсамъ съ подърѫката на Амзи-паша, везирътъ се спуснѫлъ да гони Мустафа-паша дори до Шкодра, гдѣто го обсадилъ. Асанъ-бегъ, агата на Мустафа-паша, юнашки бранилъ града противъ везира въ продължение на 3 мѣсеца. Чакъ когато той билъ убитъ, везирътъ сполучилъ да се вмъкне въ града; прѣвзелъ го, заробилъ Мустафа-паша и го изпратилъ на заточение въ Цариградъ.

 

Тамъ той билъ скоро освободенъ, но не могълъ пакъ да се завърне въ Шкодра и останѫлъ съ пенсия да живѣе въ Цариградъ. Отъ Шкодра везирътъ отишълъ противъ Муя въ Нови-Пазарь.

 

А Амзи-паша добилъ голѣма честь прѣдъ царя. Той билъ възвишенъ въ „учтуллия” — чинъ по-високъ отъ везирския.

 

Слѣдъ малко Амзи-паша се спрѣчкалъ съ брата си Абдуранъ-паша. Роботата дошла до бой, и въ м. май тѣ изпратили единъ противъ други войски, които се срещнѫли при с. Ласце. Прѣдъ самия бой посрѣдници поусмирили духоветѣ на пашитѣ и на войскитѣ и тъй отстранили братоубийствената война. Войскитѣ и на двамата се върнѫли на мѣстата си.

 

Обаче, разправията помежду имъ още продължавала и се отнесла най-подиръ въ Цариградъ, гдѣто отишли и двамата. Тамъ имъ раврѣшили разпрата спогодително и слѣдъ 2 години тѣ се върнѫли по мѣстата си помирени. Слѣдъ врѣме и двамата паднѫли въ немилость прѣдъ царя, биле заподозрѣни и дигнѫти въ Цариградъ около 1840 год. Подиръ тѣхъ били дигнѫти Асанъ-паша, братъ на Амзи-паша, и Кямилъ-паша, синъ на Амзи-паша. И двамата оттамъ били откарани на заточение въ Мала-Азия. Слѣдъ шесть години Асанъ-паша умрѣлъ тамъ, а Кямилъ-паша билъ доведенъ въ Цариградъ, гдѣто умрѣлъ. Намѣсто Амзи-паша билъ туренъ царскиятъ пратеникъ Кьоръ Мехмедъ-бей, а Абдуранъ-паша наслѣдилъ братъ му Джелядинъ.

 

Джелядинъ-бегъ живѣелъ мирно при брата си и никакъ не се бъркалъ въ общитѣ работи. При такъво поведение той не билъ заподозрѣнъ отъ царството, за туй и билъ назначенъ на мѣсто Абдуранъ-паша. Като управитель, той се показалъ много слабъ, та въвъ владѣнията му ставали много бунтове и гюрултии. Тъй, когато агата му Саитъ отъ Порой грабнѫлъ отъ с. Отунье хубавата мома Спасена и я потурчилъ, въ владѣнието му станѫлъ силенъ бунтъ, който съ голѣмъ трудъ могли да усмирѭтъ. Другъ пѫть, когато намѣстникътъ му въ Гостиваръ, Дервишъ-царе, затворилъ 100-на души отъ с. с. Порой и Ласце, дигнѫлъ се отново бунтъ, който усмирили само като отпуснѫли затворницитѣ.

 

 

419

 

Но отъ всичкитѣ тѣхъ най-голѣмъ е бунтътъ на Дервишъ-царе. Дервишъ-царе билъ миренъ житель отъ с. Палчища. Въ Тетово дошелъ въвъ врѣмето на Джелядинъ бега и слѣдъ малко билъ назначенъ за управитель на Гостиваръ. Като управитель, той се грижилъ само да държи въ редъ и покорность арнаутитѣ и да пази христианитѣ отъ тѣхнитѣ зулуми, а въ общитѣ работи слабо се мѣсилъ. Обаче по-послѣ той излѣзълъ отъ тази си пасивность и станѫлъ единъ отъ забѣлѣжителнитѣ народни водители и герои. Въ туй врѣме царятъ поискалъ редифъ и отъ Тетовско. Арнаутитѣ силно възнегодували срещу това и били рѣшени да се биѭтъ, но да не се подчинѭтъ на царската заповѣдь. Джелядинъ-бегъ, като човѣкъ слабъ и нерѣшителенъ, се държалъ на страна отъ това движение. Прѣдводитель на народа тогава станѫлъ Дервишъ-царе. На чело на много башибозуци той прогласилъ себе си за царь, поради което захванали до го викатъ Дервишъ-царе. Той потеглилъ за Тетово да свали пашата. При него се присъединили и тетовскитѣ арнаути, и тъй движението станѫло всеобщо въ цѣлото владѣние на тетовскитѣ паши. Джелядинъ-бегъ отначало страшно се развълнувалъ отъ това и искалъ да разруши града съ топове, но майка му го отклонила отъ това му намѣрение, и Джелядинъ-бегъ избѣгалъ въ Скопье при Кьоръ Мехмедъ-бега, отдѣто и не се върнѫлъ вече. На мѣстото си оставилъ хаджи Хасана, а той отъ Скопье изпращалъ заповѣди и наставления. Затворенъ въ калето, х. Хасанъ за нѣколко врѣме удържалъ властьта при всичкия натискъ на арнаутитѣ; слѣдъ врѣме Дервишъ-царе го свалилъ, отнелъ му властьта и господарувалъ двѣ години до съвършенното си поражение. Дервишъ-царе съвѣтвалъ арнаутитѣ да искатъ отъ царя да имъ прости редифа и, ако той не имъ изпълни просбата, имъ се обѣщалъ да ги поведе въ Цариградъ.

 

Въ сѫщото врѣме Дервишъ-царе влѣзълъ въ сношение съ околнитѣ паши за общо дѣйствие противъ новия режимъ. Дебърскиятъ и призренскиятъ не му склонили, а прищинскиятъ и вранскиятъ се присъединили съ него. Силна партия имало съ него и въ Скопье. Усиленъ така, Дервишъ-царе излѣвълъ отъ Тетово съ войска и въ кратко врѣме завоевалъ цѣло Скопско дору до Щипъ и Радовишъ. Скопскиятъ управитель съ царската войска се затворилъ въ калето, гдѣто стоялъ нѣколко мѣсеца въ обсадено положение. Управлението на въстанѫлитѣ арнаути било повѣрено на съвѣта на участвующитѣ въ движението паши, който съвѣтъ е извѣстенъ подъ названието „Конграта". Населението, особено мюслюманското, се раздѣлило на двѣ партии: едни за конграта, други за царя. Послѣдвало силно гонение противъ поддържницитѣ на новия царски режимъ: много отъ по-виднитѣ

 

 

420

 

хора отъ царската партия били затворени, други поругани и т. н. Султанътъ, за да ги усмири на врѣме, обѣщалъ имъ прошка, догдѣто се приготви. Противъ Дервишъ-царе изпратени били Айрадинъ-паша и Исмаилъ-паша съсъ силна царска войска. Дервишъ-царе събралъ всичката съединена войска на арнаутитѣ и се срещнѫлъ съ Айрадинъ-паша въ източния край на Скопското поле при с. Катланово. Айрадинъ-паша разположилъ войската си край лѣвия брѣгъ на рѣката Пчиня, като прѣдварително развалилъ моста на тази рѣка, а Дервишътъ — въ края на полето, задъ село Катланово. Прѣзъ нощьта Айрадинъ-паша прѣкаралъ отвѫдъ рѣката конницитѣ, а послѣ и пѣшацитѣ на височината надъ с. Катланово, гдѣто разположилъ войската и топоветѣ си въ крѫгъ и отгдѣто отворилъ бой на Дервиша. Арнаутитѣ, особено качаниклитѣ и тетовцитѣ, нападнѫли съ голѣма сила царскитѣ войски. Исмаилъ-Баталъ съ голѣмъ юрушъ се хвърлилъ върху топоветѣ и прѣсѣкълъ каишитѣ на нѣколко отъ тѣхъ, а въ сѫщото врѣме дружината му пушкала съсъ силни залпове. Еминъ-Бояна отъ Тетово и много още други юнаци послѣдвали примѣра на Исмаилъ-Батала и съ голѣма ярость се хвърлили върху топоветѣ. Но всичко това геройство имъ отишло напусто прѣдъ силата на топовнитѣ залпове и на систематичнитѣ нападения на редовната войстеа, за туй тѣ били разбити и трътили на бѣгъ. Трѣбва да се забѣлѣжи, че градъ Скопье, който цѣлъ почти е билъ съ арнаутитѣ, не взелъ участие въ битката, защото Кючукъ-бегътъ свъртилъ топоветѣ отъ калето къмъ града и заплашилъ гражданитѣ съ туй, че ако нѣкой се осмѣли да излѣзе отъ града, цѣлиятъ градъ ще направи на прахъ и пепелъ. Слѣдъ побѣдата при Катланово Айрадинъ-паша, оставилъ въ Скопье малка войска, съ помощьта на която Кючукъ-бегътъ излѣзълъ отъ калето и турилъ града въ обсадено положение. Осигуренъ отъ Скопье, Айрадинъ-паша се впуснѫлъ да гони арнаутитѣ. Гонилъ ги до Призренъ и Прищино, догдѣто съвършенно ги съсипалъ и растурилъ.

 

Въ сѫщото врѣме царски хора подигнѫли дебранитѣ противъ тетовци. Агата на тогавашния дебърски властитель Делибега потеглилъ съсъ своитѣ дебрани за въ Тетово, но тетовци ги прѣчекали при с. Маврово (въ Мавровското поле) и ги разбили до кракъ. Разсърденъ отъ това, Дели-бегъ събралъ дебрани и матяни и на чело на 12,000 души дошълъ въ Тетово и прѣвзелъ го. Послѣдвали страшни гонения противъ привърженицитѣ на Дервишъ-царе: едни били обѣсени, други убити, заробени, а най-много изпратени на заточение.

 

Подиръ малко Айрадинъ-паша и Исмаилъ-паша, като усмирили и поуредили Горня-Албания, прѣко Шаръ се показали

 

 

421

 

съ войската си надъ Тетово и разсположили топоветѣ срещу града, за да сплашѫтъ жителитѣ му. Дели-бегъ, като видѣлъ, че не ще може да задържи въ рѫцѣтѣ си Тетово, напуснѫлъ го. Пашитѣ влѣзли вѫтрѣ безъ всѣкакво съпротивление, унищожили пашалъка и направили Тетово мюдюрлъкъ.

 

Недоволнитѣ тетовски арнаути башибозуци подъ прѣдводителството на Али-Дарала-ага се оттеглили въ Гостиваръ и послѣ се съединили съ бившитѣ си противници дебранитѣ.

 

Когато, слѣдъ урежданието на Тетово, царскитѣ паши поискали редифи и отъ владѣнието на Дарала-ага, дебранитѣ, бивши защитници на царскитѣ права, противъ тетовци, въстанѫли отъ своя страна и се рѣшили да се биѭтъ съ царскитѣ войски. Дебралиитѣ и недоволнитѣ тетовци подъ началството на Али-Дарала се разположили на Бистра-планина на пѫтя за Дебъръ, за да чакатъ пашитѣ, когато ще отиватъ за Дебъръ. Станѫлъ силенъ бой между царскитѣ войски и дебрано-тетовскитѣ башибозуци, въ който бой послѣднитѣ били разбити. Слѣдъ туй пашитѣ тържествено влѣзли въ Дебъръ, гдѣто наложили своя режимъ.

 

Али-ага побѣгнѫлъ въ Долни-Дебъръ. Тамъ съ Карафилъ-бега, който билъ тоска родомъ отъ Караферия, подигнѫли бунтъ противъ царя. Въ една битка съ царскитѣ войски Али-ага билъ убитъ. Карафилъ-бегъ избѣгалъ въ отечеството си, гдѣто подигнѫлъ на бунтъ тоскитѣ, а за началникъ на Долнодебранскитѣ въстаници останѫлъ Зумберъ-ага, братъ на АлиДарали, до тогава бинбашия.

 

*  *  *

 

Отъ Абдуранъ-паша останѫлъ сегашниятъ Реджепъ-паша Еминъ-бегъ, когото по-подиръ уби съ револверъ срѣдъ правителствения домъ братъ му Реджепъ-паша, когато бѣше тетовски каймакаминъ, и Акитъ-бей, който има конацитѣ си въ с. Бардовци (Скопско).

 

Отъ Асанъ-паша Щипски останѫлъ Джаферъ-бегъ, който сега е на служба въ Цариградъ.

 

Отъ Джелядинъ-бега останѫлъ сегашниятъ Исадъ-паша тетовски, а за живота на Мехмедъ-паша синъ на Вели-бега и за заточаванието на Кямилъ-бега, синъ на Амзи-паша, писахъ по-горѣ.

 

Освѣнъ този пашински родъ въ Тетово има и другъ единъ, отъ който е Мехмедъ-паша, бившиятъ Битолски Алай-паша, а сега такъвъ въ Шкодра. Бащата на Мехмедъ-паша билъ чубукчия на старитѣ паши. Изпратенъ отъ тѣхъ въ Сърбия, той се отличилъ въ много боеве съ сърбитѣ, въ награда за което билъ прогласенъ за паша.

 

 

422

 

Съ въвежданието новия режимъ дѣйствителната власть се отнела отъ рѫцѣтѣ на пашитѣ, но пакъ тѣ сѫ имали и иматъ въ Тетово по-голѣма сила отколкото самитѣ каймаками. Спрѣмо христианското население тѣ сѫ били и сѫ се показали мѫчители, та много пѫти населението се е оплаквало отъ тѣхъ въ Цариградъ.

 

Пашитѣ живѣѣтъ зимно врѣме въ Тетово, а прѣвъ лѣтото — въ конацитѣ си въ с. Желино. Тѣ получаватъ пенсии отъ правителството, повече — за да не правѭтъ на населението насилия.

 

Скопскитѣ бегове въ Бардовци сѫ безъ значение, едно че въ Скопье не могѫтъ да иматъ власть и сила, друго че изгубихѫ богатствата си.

 

 

Бѣлѣжка къмъ стр. 409.

 

Настоящата статия бѣше подъ печатъ, когато случайно ми попаднѫ на рѫка статията на покойния русски призренски конслулъ Ястребовъ „Синан-паша и Кукли-бег”, въ Гласник XLIII.

 

Отъ потомцитѣ на Кукли-бега и днесь въ Призренъ е имало единъ, на име Маликъ-бегъ, който още се прѣхранвалъ отъ имуществата на прѣпрѣдѣда си, оставени на вакъфитѣ. Отъ него Ястребовъ е научилъ за Кукли-бега ето какво:

 

Кукли-бегъ е дошелъ тукъ отъ Бухара съ баща си Айредина. Тогава Кукли-бегъ се викалъ Мехмедъ. Айрединъ и Мехмедъ сѫ били едни отъ прѣдводителитѣ на турскитѣ дружини, които сѫ воювали по тѣзи мѣста. Въ награда за заслугитѣ била имъ отстѫпена жупата Ополъе въ Призренско, по западния склонъ на Шаръ пл. Тамъ Мехмедъ и баща му се заселили най-напрѣдъ въ Кукли, отъ което добилъ прѣкора Кукли-бегъ, сир. бегъ на с. Кукли. Кулата или „сарая" на Кукли-бега билъ при с. Бродосанъ въ една дива и непристѫпна мѣстность.

 

Въ 1793 год. Махмудъ-паша Шкодрански развалилъ по-голѣмата часть отъ кулата, отъ която сега стои едвамъ половината.

 

Маликъ-бегъ с казвалъ, че Кукли-бегъ е билъ управитель на Битоля 18 години наредъ, но Г. Ястребовъ отрича това. И двата потвърѫдаватъ обаче, че той е владѣлъ и Тетово съ Тетовско, гдѣто и дошелъ първъ пѫть съ баща си.

 

Кукли-бегъ е билъ набоженъ и фанатикъ турчинъ. Христианитѣ е мѫчилъ твърдѣ много, като искалъ да ги застави да се турчѫтъ. Той е билъ страшилище за цѣло Призренско и Тетовско. Съ голѣми насилия той набралъ несмѣтни богатства не само въ своето владѣние, но и вънъ отъ него. Въ прѣдсмъртния си часъ Кукли-бегъ направилъ завѣщание, съ което оставилъ всичкитѣ си имущества за приходъ на двѣтѣ джамии, които той съградилъ. Той е оставилъ много здания въ Призренъ, Шкодра, Лѣпгь, Тетово и Скопие (единъ карванъ сарай въ бояджийската улица, който карванъ сарай — отъ три страни е заобиколенъ съ улица а отъ една страна — съ Серава), много кѫщи, нивя и ливади въ селата въ Ополье, Призренско и Тетовско. Нѣкои отъ тѣзи владѣния и сега сѫ притѣжание на потомъка му Маликъ-бега, който по наслѣдство е останѫлъ мутевеллия на неговата джамия въ Призренъ.

 

По думитѣ на Маликъ-бега Кукли-бегъ е умрѣлъ въ 1537 година на 40 годишна възрасть. Той ималъ само едно дѣте, което умрѣло прѣди него.

 

[Back to Index]