Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга XIII,  София, 1896

 

7. Автобиография

 

Отъ Юрданъ Неновъ

 

- част I

- част II

- част III

- част IV

- част V

 

I.

 

Роденъ съмъ на 1826. год. 14-и октомври въ колибитѣ Райновци или Стърно-бърдо, Еленска околия, Велико-Търновски окрѫгъ. Баща ми Нено [1] Юрдановъ е внукъ на извѣстния тукъ попъ Ненчо, за живота и дѣлата на когото отпослѣ ще разкажа. Майка ми, Анна Жекова, е отъ Елена, първа братовчедка съ Илариона Макариополски, отпослѣ Търновски митрополитъ.

 

Въ 1834 год., когато ме заведе баща ми на килията (училището) въ Елена и ме остави да живѣѭ при баба си Жековица, майката на майка ми, азъ вече знаехъ да чета наустницата и първа катизма отъ псалтира, гдѣто ме бѣха учили дѣдо ми Юрданъ и баща ми, защото тѣ бѣхѫ хора грамотни.

 

Насъ, малкитѣ дѣца, ни учеше даскалъ Никола попъ Стояновъ, който отпослѣ се запопи. Той е баща на инжинера Николовъ, а голѣмитѣ, които се зовѣхѫ граматици, ги учеше даскалъ Андрей попъ Дойновъ, който наскоро бѣше дошелъ отъ Свищовъ, гдѣто билъ отишелъ да се учи граматика при Христаки Павловичъ.

 

Този даскалъ Андрей, отпослѣ попъ Андрей, баща на четири дѣца, като чулъ за даскала Христаки Павловича въ Свищовъ, напустнѫъ даскаллъка въ Елена и отишелъ при него да се учи, и отпослѣ чрѣзъ него еленското училище станѫ разсадникъ на науката по онуй врѣме; имаше и ученици отъ селата: Златарица — даскалъ Никола Златарски, Самоводени — даскалъ Димитъръ, сега първъ свещеникъ въ Търново, и други, и отъ ближнитѣ еленски колиби, дѣца съ торбички хлѣбъ, съ царвулци, сутринь дохаждахѫ на училище и вечерь си отивахѫ по колибитѣ, като минавахз пѫть по часъ и часъ и половина отъ колибитѣ до Елена.

 

Даскалъ Андрей, като ме видѣ силенъ и прилежателенъ, въ кѫсо врѣме ме прѣведе въ броя на граматицитѣ, и азъ вече знаехъ граматиката на Мразовича, аритметиката Христакева и пасхалната рѫка, разбирахъ славянски и прѣвеждахъ на български и бѣхъ добъръ четецъ въ черква.

 

 

1. И той се казваль Ненчо, но за разлика отъ чичова му синъ Ненчо баща ми се казвалъ Нено.

 

 

356

 

Прѣзъ 1838 год. баща ми ме пазари за даскалъ въ ближната до насъ махала Буйновци, гдѣто се бѣше направила нова червва на мѣстото на една стара срутена още при дохожданьето на турцитѣ.

 

Майка ми, която е главната причина да обикнѫ и да се прѣдамъ отрано на наука, не искаше да станѫ даскалъ толкози малъкъ; тя настояваше още да се учѫ, но било какво било, азъ станѫхъ даскалъ въ Буйновци и учихъ момчета много по-възрастни отъ мене. Четѣхъ и пѣехъ въ черква; поради туй и стари, и млади много ми се рѫдвахѫ и ме обичахѫ, и ми бѣхѫ дали име: „даскалчето, попъ Ненчовата унука."

 

Въ единъ праздниченъ день казахъ въ черква едно слово (дамаскинъ или сказанье, както го наричахѫ тогава хората), прѣписано отъ дѣда ми Юрдана; то приказваше за второто пришествие Христово и за страшния сѫдъ. Слѣдъ черковния отпускъ само да бѣше нѣкой да види, какъ старци бѣлобради, баби прѣстарѣли ме заобиволихѫ, дърпахѫ ми рѫката да я цѣлуватъ, и съ сълзи на очитѣ ме благославяхѫ, да станѫ и азъ ученъ попъ като прѣдѣда си попъ Ненча; че били живи да видѭть и чуѭть, отъ неговъ унукъ сказанье да се прикаже въ черква; при това ми разказахѫ за много нѣща отъ живота му и попството му. Тая случка разбуди у мене желание и любопитство да изучѫ живота на прѫдѣда си попъ Ненча.

 

Той билъ роденъ въ село Тича, Ботленска околия; останѫлъ малъкъ сиракъ безъ баща; въ селото си Тича се училъ книга при нѣкой попъ и, като станѫлъ на 15 год. възрасть, отъ жажда за учение прѣминѫлъ въ Плаковския манастиръ св. Прокопъ Илия между Елена и Търново.

 

Тукъ той изучилъ черковния редъ, пѣенье по старата псалтикия, разбиралъ Свещеното Писание и могълъ да го тълкува и прѣвожда на говоримия български езикъ. Съ една рѣчь, билъ момче любопитно и пъргаво.

 

Еленски първенци, хора ученолюбиви, като посѣщавали често този манастиръ, заминавайки и връщайки се отъ Търново, запознали се твърдѣ добрѣ съ този момъкъ Ненчо и, поради кроткия му и смиренъ характеръ, изпросили го отъ игумена, да имъ го даде за даскалче въ Елена.

 

И тъй около 1740 год. този Ненчо станѫлъ първъ даскалъ въ Елена, послѣ се оженилъ за едничката дъщеря на дѣда Новакъ и съ това той наслѣдилъ отъ него ниви, кории, находещи се въ махалата Райновци (Стърно-бърдо) и едъръ и дребенъ добитъкъ; а послѣ туй се запопилъ, та си направилъ и втора кѫща въ г. Елена; имота му управяли на колибитѣ синоветѣ му Юрданъ и Василъ.

 

По еленскитѣ колиби до 1836 година нигдѣ не е имало черква, освѣнь въ г. Елена. По-далечнитѣ отъ тѣхъ, като не можали да отивать въ Елена да се черкувать, отъ старо врѣме си имали черквища или оброчища, гдѣто прѣзъ лични праздници се събирали нѣколко ближни махали и се черкували; и то ето какъ: дохождалъ тамъ енорийскиятъ имъ свещеникъ отъ Елена, освещавалъ вода, поръсялъ всички и послѣ казвалъ имъ нѣкой дамаскинъ или сказанье за праздника. Свещеникътъ

 

 

357

 

си отивалъ, като взималъ за труда кожата отъ закланата овца, овенъ или крава споредъ множеството на събравшитѣ се, и плешката, а събравшитѣ пъкъ сѣдали да се нагостѭтъ и напоѭтъ. Младитѣ ударяли на хоро и веселба, а по-старитѣ взимали шишанета, та пушкали и мѣрели на нишанъ, и то на облогъ, който улучи, да вземе облога.

 

Попъ Ненчо ималъ написани на български рѣчитѣ на господскитѣ праздници и житията на празднуемитѣ светци, та проповѣдвалъ въ еленската черква и по оброчищата на далечнитѣ колиби. Другитѣ свещеници не знаехѫ да си прѣведѫтъ отъ славянски, та дохождали да молѭтъ попъ Ненча да имъ напише или да имъ даде да си прѣпишѫть отъ тѣзи негови рѣчи.

 

Понъ Ненчо, докато билъ по-младъ, самъ лучелъ съ шишане; приканвалъ младитѣ да се обучаватъ на пушка, че щѣло било да дойде единъ день, когато да потрѣбва пушката. Това, мислѫ, повлияло и на дѣда ми Юрданъ, който до глѫбока старость обичаше да мѣри на нишанъ. Помнѭ, веднажъ се обложихѫ за едно ведро вино да фърлятъ на нишанъ на една черна лула, турена връзъ бѣлъ кожанъ калпакъ, и на разстояние 250—300 разкрача. Дѣдо Юрданъ на 60 годишна вече възрасть удари лулата и спечели облога. По онуй врѣме много върлували делибашиитѣ и кърджалиитѣ, които най-много пакостили на свещенството. Затова поповетѣ носели обикновени дрехи като мирянитѣ, бръснели си главитѣ, като оставали на върха кика (чомбасъ); а по брадитѣ не се разпознавали, защото имало и мирски хора съ бради. За бѣлѣгъ, че е попъ, носелъ провѣсена кърпа (пешкиръ) на пояса, който бѣлѣгъ билъ извѣстенъ само на христианитѣ. Тѣзи делибашии и кѫрджалии изгорили черквата въ Елена, въ която имало много рѫкописни книги, написани на кожа. Когато нападнѫли колибитѣ, махалцитѣ търсили прибѣжище въ Елена; а когато пъкъ нападали въ Елена, тѣ всички се затваряли въ калето надъ Елена. И азъ помнѭ това кале. Това бѣше все съ метеризи наоколо, отгдѣто гърмѣли връзъ нападателитѣ и ги отпѫждали.

 

Слѣдъ изтрѣбваньето на делибашиитѣ и кърджалиитѣ това кале се развали, и при разваляньето му бѣха намѣрили единъ тефтеръ, гдѣто бѣше записанъ всѣкому данъкътъ по едиколкоси бана (аспри, по турски акче) съ цифри отъ азбуката, напр. и тъй нататъкъ; но любопитното е, че на никое име нѣмаше записанъ данъкъ отъ грошове. Припомнямъ си, че прѣзъ 1877/78 година, когато бѣхъ изпратенъ на заточение въ Адинска Армения, називаема Бозанъ-дагъ, казвахѫ ми арменцитѣ, че прѣди 25 години, като били подъ управлението на деребей Козанъ-дагъ, били плащали данъкъ на глава по двадесеть пари годишно. Вижда се, че прѣди 90—100 години данъкътъ не е билъ повече отъ грошъ и въ Елена.

 

Да дойдемъ пакъ на думата си. Попъ Ненчо, като учитель и свещеникъ проповѣдникъ, се поминѫлъ въ дълбока старость около 1815 г., като оставилъ най-добри възпоминания между градското и колибарското население. Често, често въ разговора се чува и досега да се спомене

 

 

358

 

името му: „да видимъ, какво ще каже попъ Ненчо;" и пакъ: „както приказва въ църква попъ Ненчо, на онзи свѣтъ голѣмъ притискъ ще има за грѣшницитѣ."

 

Азъ освѣнъ гдѣто черпихъ свѣдѣния за живота му отъ дѣда си Юрдана и други старци, но даде ми се най-добъръ случай да ги допълнѭ отъ единъ прѣстаръ еленски чорбаджия хаджи Юрданъ хаджи Ивановъ Кйосевъ, извѣстенъ подъ името „прѣдатель". Ето какъ: прѣзъ 1849 год. отъ Т.-Пазарджикъ отидохъ си въ Елена за Великденъ. Подбрахѫ ме роднини, приятели по гостье, заведохѫ ме и у казания старъ чорбаджия, който, знамъ, бѣше непримиримъ врагъ на баща ми, както това ще се види по-послѣ. Този чорбаджия, не знамъ какъ, прие ме учтиво и подкачи да приказва за прѣдѣда ми попъ Ненча прѣдъ много присѫтствуващи гости и домашни. Казваше, че той билъ се училъ при него книга и старата псалтикия (истина че този х. Юрданъ до старостъ пѣеше въ църква); че попъ Ненчо билъ извадилъ много чираци (ученици), пѣвци и попове; че, догдѣто да застигнѫтъ неговитѣ ученици, въ черква освѣнъ него (попъ Ненча) нѣмало другъ кой да пѣе херувимската пѣсень за прѣносъ, и, ако се случело да го нѣма въ пѣвницата, то се спирала св. литургия да чакатъ попъ Ненча да пристигне да пѣе за прѣносъ, за Василева литургия и т. н.; че той билъ отличенъ попъ въ всѣко отношение отъ другитѣ попове, и много осѫждалъ ниянството, че той до дълбока старость, съ изпаднѫли зѫби не прѣставалъ да служи, чете, пѣе и да проповѣдва въ черква, отъ това билъ на голѣма почеть и уважение, и всички нуждаещи се за съвѣтъ тичали при попъ Ненча да ги наставя; билъ и много строгъ при изпълнението свещеническитѣ си длъжности и др.

 

Казахъ по-горѣ, че бѣхъ даскалъ въ Буйновци за осемдесеть гроша годишна заплата и да ме хранѭтъ. Но не доизкарахъ учителската си година по тази причина: за праздника св. Никола дойде отъ Елена духовникъ Иосифъ Хилендарецъ, уважаемъ старецъ, който въ млади години билъ архидиаконъ на Кюстендилския митрополить Констанди, който, като станѫлъ вселенски патриархъ, завелъ въ Цариградѣ и архидиакона си, речения Иосифъ. Поради това той много нѣщо бѣше видѣлъ и много знаеше. Той бѣше страшенъ гонитель на гърцитѣ и на развратното имъ духовенство. Този дѣдо Иосифъ ме изиска отъ баща ми да идѫ при него въ Елена, за да ме праща на училище и да се нѫмирамъ въ метоха, когато дойдѫтъ чорбаджиитѣ, да имъ правѭ кафе, защото въ метоха се събирахѫ еленскитѣ първенци за всѣка общинска работа и разправа.

 

По онуй врѣме даскалъ Андрей се запопи и напустнѫ даскаллъка, а за учитель условихѫ Димитра Самоводчанеца, за когото по-прѣди споменѫхъ. Той отъ еленското училище сполучилъ да иде въ Смирна, и тамъ се училъ по гръцки. При тоя учитель азъ почнѫхъ да учѫ гръцки; у него видѣхъ за първъ пѫть географическа карта на гръцки. Тука азъ праздното си врѣме прѣкарвахъ съ четенье славянски книги отъ черковната библиотека. Въ разстояние на 3—4 години азъ прочетохъ

 

 

359

 

библията заедно съ Новиа Завѣтъ, 12-мѣсечнитѣ жития на светиитѣ, 12-тѣ пролози, книгитѣ славяноруски: Димитри Ростовсви, Камень Вѣры, Петръ Могила, Илия Минатъ, Розискъ Д. Ростовски; историята за славянитѣ и българитѣ по сръбски отъ Раича; баснитѣ на Доситей Обрадовичъ. Всички тѣзи книги ги имаше въ еленската черковна библиотека, която се пазеше отъ единъ свещеникъ, називаемъ скевофилаксъ, и не можеше човѣвъ да се вреди да си вземе книга за прочитанье, защото почти всички знаещи да четѫтъ въ Елена, взимахѫ книги отъ библиотеката да прочитатъ и се мѫчехѫ да разбиратъ покрититѣ славянски думи, какво ще кажѫтъ на български.

 

Попаднѫ ми на рѫка и една гръцка книга, наречена Хронографъ. Въ нея за първъ пѫть четохъ за побѣдата на Крума връзъ Никифора, и какъ Никифоровата глава служела за чаша и се казвала здравица; помнѭ добрѣ, какъ смѣшно бѣше написана думата здравица съ гръцки букви.

 

Духовникъ Иосифъ, богатичъкь калугеръ, бѣше извънредно гостолюбивъ. День се не минаваше да нѣма на трапезата му гостъ — единъ или двама, нѣкой игуменъ отъ манастиритѣ или нѣкое важно лице, прѣминуваще прѣзъ Елена; а колкото за учителитѣ, — тѣ си му бѣхѫ постоянни гости. Разговори се водехѫ все по черковния въпросъ, защото наскоро бѣше заминѫлъ прѣзъ Елена Неофить Хилендарецъ Бозвелията за Цариградъ, да иска да стане български владика въ Търново.

 

Слѣдъ него си дойде въ Елена и Иларионъ Макариополски (Михайловски), младо калугерче, който отъ Хилендаръ билъ отишелъ да се учи по гръцки въ островъ Андро при нѣкой високоученъ гръкъ, на име Каири, който отпослѣ се показалъ безбожникъ, та патриархътъ го изпратилъ на заточение, а училището му унищожилъ.

 

Почти цѣла зима прѣседѣ той въ Елена, а живѣеше въ метоха при дѣда Иосифа. Когато се подкачвахѫ разговори и разисквания, що не осъмнувахѫ само; често ме принуждавахѫ да си легнѫ, но азъ отъ любопитство стояхъ бодъръ и не пропускахъ нищо отъ тѣзи разговори и разни разисквания. Азъ това малко оцѣнявахъ, а просто обичахъ да слушамъ и да запомнямъ; ала това отпослѣ, когато влѣзнѫхъ въ практическия животь, много ми послужи.

 

Прѣзъ пролѣтьта Иларионъ рѣши да си отиде, като взе съ себе си двамата си братя Никола и Димитьръ Михайловски, и ги заведе въ Атина за наука. Съ тѣхъ отиде и Иванъ Н. Момчиловъ.

 

Попъ Андрей отъ драгость за изпратушка прикани Илариона, дѣда Иосифа, игумена отъ Лѣсковския Петропавловски манастиръ о. Максимъ, който бѣше дошелъ въ Елена съ единъ гръкъ калугеръ, просещъ за св. Синая, да отидѫтъ на гостба на воденицата му, гдѣто бѣхъ и азъ.

 

Отецъ Максимъ се схванѫ съ гърка калугеръ по народни работи. Гъркъть, като гъркъ, на всичко упорствуваше; о. Максимъ люто разгнѣвенъ, взграбчи го като разтреперенъ заецъ и надвѣси го надъ улея да го удави и, дори не изповѣда, че българитѣ сѫ въ правото да си иматъ свои българи владици, не го остави отъ голиятовитѣ си рѫцѣ.

 

 

360

 

Бѣше застигнѫло едно възвание къмъ българския народъ отъ Неофита Бозвели изъ Цариградъ. Туй възвание на двѣ коли написано, дадохѫ ми да прѣпишѫ отъ него десетина прѣписа. Цѣла седмица го прѣписвахъ, и тия прѣписи се изпратихѫ отъ Елена до другитѣ главни общини по Търновската епархия. Главното съдържание бѣше, че султановото правителство е готово да дозволи за български владици, стига българитѣ да попросѭтъ. Както отпослѣ се научихъ отъ уйка си Никола Жековъ, работата била изпечена. Самъ князъ С. Богориди, като котленецъ, прѣпорѫчилъ Неофита Бозвели да се рѫкоположи за търновски митрополитъ. За тая работа се били изпратили и прѣдставители пълномощници отъ Габрово, отъ Дрѣново и отъ всички по-главни общини, а отъ Елена били изпратили хаджи Стефана Бобчевъ и Влада попъ Пѣевъ. Но гръцкиятъ патриархъ подкупилъ тѣзи прѣдставатели, които, научени, казали, че искатъ за владика Неофита, и тъй, вмѣсто Неофитъ Бозвели, изпратили за владика фанариотина Неофитъ съ граматика му Костаки, извѣстенъ по своитѣ българогонения.

 

X. Стефанъ Бобчевъ и Владъ п. Пѣевъ за дълго врѣме търпѣхѫ всѣкакви поругания и псувни отъ еленчани патриоти за тази народоубийствена измѣна.

 

Послѣ пакъ си дохожда въ Елена Иларионъ, и тогава изпрати въ Русия въ г. Одеса брата си Тодора Михайловски и Никифора попъ Костадиновъ въ духовната семинария като стипендияти на руския св. Синодъ.

 

Тъй като отидохѫ за наука моитѣ връстници и приятели, въ мене повече и повече се разпалваше жажда да отидѫ и азъ за наука; но при бѣдни родители що можехъ да направѭ!

 

Мене вече омръзнѫ да стоѭ въ Елена, гдѣто нѣмаше, що повече да учѫ, и азъ съ единъ другарь калугеръ на дѣда Иосифа, който отиде въ родното си мѣсто въ Сопотъ, отидохъ въ г. Карлово при стария елинистъ учитель Райно Поповъ. Тука слѣдвахъ гръцки езикъ близу два мѣсеца, но видѣхъ, че твърдѣ малка полза ще имамъ, защото гръцкото учение бѣше вече на изгасванье. Даскалъ Райно бѣше останѫлъ само съ 10-на души ученици, защото и сами тѣ не се задоволявахѫ отъ сухата му елинщина. Отъ Карлово азъ прѣзъ Троянъ отидохъ въ г. Свищовъ съ цѣль да намѣрѭ срѣдство и да прѣминѫ въ Влашко, та оттамъ, може, по-лесно да отидѫ въ Русия, и това се случи. Единъ само търговецъ житарь ми каза, че ще зимува въ Свищовъ и чакъ на пролѣть ще отиде въ Влашко, та тогава може да ме заведе. Азъ се спрѣхъ въ Свищовъ до есеньта, и прѣзъ туй врѣме слѣдвахъ гръцки при даскалъ Васкидовича, а въ взаимното училище при единъ диаконъ слѣдвахъ да се учѫ на взаимното учение, като прѣписахъ отъ него и правилника на туй учение. И прѣзъ есеньта се завърнѫхъ въ Елена, гдѣто общината ме услови за учитель и черковенъ пѣвецъ въ Долнята иахала при черквата Рождество Прѣсвятия Б-ци за 500 гроша годишна заплата (1841 год.).

 

 

361

 

Тука азъ за първъ пѫть въ Елена въведохъ взаимното учение, изфърлихъ наустницата и псалтиря и почнѫхъ да прѣдаванъ на български по учебницитѣ отъ енциклопедията на Неофитъ Хилендарски Бозвели, Фотиновата география, принудихъ ученицитѣ да си стрижѫтъ главитѣ, защото досега се бръснехѫ, като си оставяхѫ на върха кика, перчемъ или чомбасъ. Това ново въведено отъ мене взаимно учение подигнѫ голѣмо вълнение. Поповетѣ жалехѫ за наустницата и псалтиря, че не ще има кой да имъ чете въ черква, а по-разумнитѣ ме похвалявахѫ и защищавахѫ.

 

Прѣзъ 1843 г. пристигнѫ отъ Русия Иванъ Н. Момчиловъ, когото еленската община услови за учитель съ три хиляди гроша на годината. — „Много пари зима, бе-е!” викахѫ мнозина. И азъ слѣдъ двѣгодишно учителуванье заедно съ ученицитѣ си отидохъ при него да се уча и да бѫдѫ съвършенно взаименъ учитель съ по 600 гроша заплата.

 

Ученици възрастни, калугери, се стекохѫ отъ Свищовъ, Търново, Раховица, Беброво, па дори отъ Карнобатъ, да се учѫтъ при Момчилова. Драганъ Цанковъ (тогава Димитри Гика) дойде отъ Свищовъ и бѣше ми съученивъ, но като слабъ по български, молеше ми се да му прѣдавамъ и частно у дома.

 

Азъ вече забравихъ за Русия, защото се задоволявахъ съ редовното и ясно прѣподаванье на незабравимия си учитель Ив. Н. Момчиловъ, юйто ми даде основната образователна наука.

 

Прѣзъ 1845 год. дойде си Никифоръ попъ Костадиновъ отъ Одеса да потърси помощь отнѣгдѣ, за да иде пакъ въ Одеса за въ гимназията, че въ семинарията не му се понравило. Азъ въ сравнение съ него, се намирахъ да съмъ доста добрѣ прѣуспѣлъ както по математиката, тъй и по риториката, и затуй не жалехъ, че не съмъ билъ отишелъ въ Русия да ямъ ръжената каша и да гниѭ по влажнитѣ семинарски стаи, които на много бългѫрчета покосихѫ отрано живота.

 

Прѣзъ нея година дойде отъ Т.-Пазарджикъ пратеникъ да иска отъ Еленската община да имъ изпрати учители български за въ града.

 

За нашето отиванье и учителуванье съ Никифора попъ Костадиновъ въ г. Т.-Пазарджикъ прѣзъ 1845 год. всичко подробно съмъ изложилъ въ книжката „За възражданьето на българщината въ Т.-Пазарджикъ," 1890 год.

 

 

II.

 

Повръщамъ се тукъ да поразкажѫ за нѣща, които съмъ слушалъ, видѣлъ и запомнилъ още отъ крѣхкия си дѣтински животъ.

 

Дѣдо ми Юрданъ попъ Ненчовъ, човѣкъ грамотенъ на своето врѣме, не пожелалъ попството, като слушалъ отъ баща си да казва, че попството било тежка длъжность съ отговорности и прѣдъ Бога, и прѣдъ хората: а имало и попове само на име попове. Дѣдо ми Юрданъ се прѣдалъ на занаята златарство и тюфекчийство. Кому отгдѣ да се счупеше и развалеше пушка, пищовъ, тичаше при дѣда Юрдана на колибитѣ, да му ги направи; пакъ идеше му отрѫки всичко да работи:

 

 

362

 

дърводѣлство ли речешъ, бъчварство ли, всичио; правеше най-изкусни пещи (соби) отъ печени кирпичи, та го викахѫ и по болярскитѣ кѫщи въ Елена да имъ прави пещи. Той на млади години билъ пѫтувалъ по много мѣста: въ Одринъ, Цариградъ, и знаеше да прочита и турски и да записва отчасти: той за първъ пѫть е почнѫлъ да пише числата съ арабски цифри, като поучаваше мнозина да смѣтатъ по 4-тѣхъ прости аритметически дѣйствия. Имаше една печатана книга — таблици — да показватъ произведението отъ каквито да било прости и сложни производители. Той бѣше страстно влюбенъ въ политиката. Видѣше ли нѣкого отнѣгдѣ дошелъ, първо запитванье бѣше отъ него: „какво ново има? Ще дойде ли скоро московецътъ? Кога ще ни избави Господь отъ тѣзи проклети агаряни?" Баща му попъ Ненчо споредъ откровението на Ивана Богослова, билъ казвалъ, че щѣло скоро да бѫде избавлението ни. При такива условия съмъ расълъ азъ тамъ на колибитѣ.

 

Дѣдо ми много мразеше турцитѣ; плачеше като дѣте, кога разказваше, какъ, прѣзъ гърцкитѣ въстания (за вѣрата) го наклеветили, че поправялъ орѫжията на българитѣ та окованъ го откарали въ Одринъ, гдѣто краката му забили въ клади (тумрукъ); на врата му турили желѣзна гривна съ дълга тежка желѣзна верига и го държали 90 дни. Всичко нужно изфърлялъ на мѣстото си и съ рѫка го оттиквалъ на страна да му не мирише.

 

Когато прѣзъ 1877 год. ме откарвахѫ съ 18 души на заточение прѣзъ Цариградъ, една нощь прѣнощувахме въ одринския занданъ, за който бѣше ми разказвалъ много пѫти дѣдо ми Юрданъ. Тука си спомнихъ, че слѣдъ 60 години било писано и внукъ му да прѣнощува въ сѫщия занданъ за една и сѫща идея — политическа свобода.

 

Прѣзъ 1828—29 г., когато Дибичъ Забалкански прѣвзелъ Сливенъ и Одринъ, имало много българи самоволници въ руската войска подъ име волентири. Дѣдо ми и баща ми съ Гено Папратлювеца сѫ били волентири, и много турци сѫ изгубили. Помнѭ, че баба ми Недѣля ме караше да си гуждамъ ухото до земята и да слушамъ топовнитѣ гърмежи; помнѭ, че една вечерь прѣнощува единъ казакъ у дѣда ми и казваше на ботушитѣ си „сапоги."

 

Дѣдо Юрданъ до глѫбока старость прѣзъ празднитѣ си часове отъ рабога прѣписваше разни слова и проповѣди, които събираше отъ стари попове, че осталитѣ отъ баща му били сѫ изпогубили, и, като се наберѣхѫ въ праздникъ около му млади, стари, той имъ прочиташе отъ написаното си. Томове, томове бѣше изпрѣписалъ; но за жаль, слѣдъ смъртьта му ги откраднѫхѫ и не ми паднѫхѫ на рѫка. Запитвахѫ го на шега, защо се мѫчи на старость да пише. Казваше, че тъй се е размножила книжнината между народа — съ прѣписванье единъ отъ други. Истина, оригиналенъ човѣкъ бѣше дѣдо Юрданъ!

 

Мене още отъ малъкъ ме учеше да биѭ съ пушка гургулици и гълѫби, и за тази работа съ майка ми водехѫ непрѣстанна кавга. Той равнодушно ѝ казваше, какъвъ юнакъ ще стане Данчо! — „Ти, булка,

 

 

363

 

не се бъркай на мѫжки работи!" Дѣдо Юрданъ ни разказваше за много любопитни станѫли работи, отъ които ще разкажѫ за нѣкой си попъ Шейтанъ.

 

Този попъ Шейтанъ, за да избави Елена и колибитѣ отъ десетъкъ за житнитѣ произведения, както били давали полскитѣ села, посѣялъ малко жито въ градината си прѣзъ м. августъ, поливалъ го, поилъ го, и това жито прѣзъ м. септември дало класъ; тогава той наженѫлъ отъ него единъ зеленъ снопъ, гудилъ го въ дисагитѣ си, възкачилъ се на коня и отишелъ въ Цариградъ. Тамъ той занесълъ зеления снопъ и разказалъ на везира, че еленското мѣсто било балканисто, и прѣзъ септември едвамъ изкласявало житото, а догдѣто да озрѣе, то го попаряла сланата. Този попъ носелъ шопски бѣли беневреци (гащи). Везирътъ отъ любопитство го прѣдставилъ и прѣдъ султана, който веднага издалъ ферманъ за Еленско, да не дава никакъвъ десетъкъ за житни произведения; и този ферманъ билъ донесенъ отъ попъ Шейтанъ и гуденъ въ черквата на съхранение. Но, когато кърджалиитѣ изгорили черввата, изгорѣлъ и ферманътъ. А ето отъ що му остало име попъ Шейтанъ. Султанътъ, като го видѣлъ съ опнѫти гащи, казалъ, че видѣлъ човѣкъ шейтанъ-гиби, т. е. като дяволъ. Султанътъ за този попъ разказалъ ужъ и на султанката, която отъ любопитство излѣзла на единъ кьошкъ и заповѣдала да прѣведѫть оттамъ попъ Шейтана, да го види и тя. И днесъ колибитѣ на попъ Шейтана се казватъ: „Шейтанитѣ" — най-ближна махала до Елена.

 

Казваше ми още дѣдо ми, че кога билъ малъкъ (ергенъ) и отивалъ да се бръсне, заплащалъ на бръснарина едно банче (мѣдна единица) 1/3 отъ парата; но това било много за едно бръсненье, и като нѣмало по-дребна единица за повръщанье, то бръснаринъть ималъ приготвени лоени свѣщи, та срещу банчето повръщалъ по една свѣщь на мющериитѣ си.

 

Развазваше, че той запомнилъ, че, вмѣсто калпаци отъ кожа, хората носели на главитѣ си нѣкакви треѫгълни шапки отъ черна дебела аба, която и той носилъ на млади години; но послѣ ги запрѣтили и ги измѣнили на калпаци съ кожи — черни и бѣли, и азъ помнѭ колибари отъ планината, когато дохождахѫ въ Елена да се черкуватъ на лични праздници, бѣхѫ облѣчени въ чисти бѣли дрехи и съ бѣли калпаци на главитѣ.

 

Единъ день дойде на колибитѣ у дома единъ едъръ шишкавъ човѣкъ, съ дълга и широка бѣла брада. Майка ми го посрещнѫ и му цѣлунѫ рѫка. Скоро се набрахѫ около него дѣдо ми, баща ми и други хора отъ махалата, заключихѫ се въ една стая и нѣщо си приказвахѫ. Послѣ хората се разотидохѫ; а майка ми сложи трапезата, нагости този бѣлобрадъ гостъ и го изпроводихѫ да си отиде. Азъ попитахъ майка си, кой е тозъ човѣкъ, тя ми каза, че билъ нашъ роднина и се казвалъ Хаджи Юрданъ Брадата.

 

Не слѣдъ дълго врѣме отъ това помнѭ, че държахъ червено яйце, то е било по великдень, и майка ми взе да се тръшка, тюхка и да

 

 

364

 

нарежда като на мъртвецъ. Никой не можеше да я утѣши. Дѣдо ми Юрданъ я прѣдумваше да не плаче, че той се билъ посветилъ, защото умрѣлъ за вѣра Христова. „Кой е той?" питахъ азъ нетърпѣливо, и майка ми едвамъ ми изказа, че онзи човѣтсь съ бѣлата брада турцитѣ го обѣсили въ Търново.

 

Баща ми си бъбреше низичко: „а бе, то и ние щѣхме да висимъ на деражето въ Търново, но, благодарение че свако хаджия (т. е. хаджи Юрданъ Брадата) сполучилъ да потули и скрие написанитѣ имена!"...

 

За мене дѣте всичко туй бѣше тъмно. Азъ не разбирахъ, що се е вършило, що е щѣло да стане. Дѣдо ми Юрданъ наскоро слѣдъ туй изкопа единъ дълбокъ трапъ въ градината и зарови единъ цѣлъ снопъ пушки, пищове, ножове и моята лека пушчица, съ която си биехъ гургулици. Колко плакахъ за нея! Баща ми строго ме заплаши, да не казвамъ за този трапъ никому, че ще ми отрѣже главата. Това е било около 1832/33 год., когато азъ съмъ билъ осемгодишно момче.

 

Тука ще разкажѫ за туй първо въстание, слѣдъ отхожданьето на руситѣ отъ Одринъ 1829 год., во главѣ на хаджи Юрдана Брадата, както съмъ го слушалъ отъ знаещи хора.

 

Като разсипали руситѣ крѣпостьта Варна, турското правителство дало на Мито Софиялията, живущъ въ гр. Търново, който билъ бинà-еминѝ (архитектъ) да направи крѣпостьта, гдѣто работилъ съ двѣ хиляди души дюлгери все българи.

 

Хаджи Юрданъ хаджи Ивановъ Брадата ималъ още двама братя: хаджи Панайотъ и хаджи Димитъръ х. Иванови, и тримата първенци въ Елена. Хаджи Юрданъ търгувалъ по Влашко и Бесарабия и билъ човѣкъ ученъ и развитъ за своето врѣме. Когато Варненската крѣпость била вече на свършванье, прѣзъ 1833 година за разпетия петъкъ вечерьта хаджи Юрданъ Брадата отъ Елена, Мито Софиялията и Велчо Джамджията търновци, съ нѣколко още души отъ Габрово, Килифарево и отъ Елена, събрали се на Плаковския манастиръ св. Пророкъ Илия при егумена хаджи Сергия. Направили тайно съвѣщание, положили вѣра и клетва прѣдъ св. Евангелие и честния кръстъ, че всички ще измрѫтъ, но никой нѣма да открие тайната.

 

Единъ отъ еленскитѣ съзаклетници е билъ и Миланъ хаджи Ивановъ Кйосевъ, който слѣдъ клетвата убѣдилъ съзаклетницитѣ, да му дозволѭтъ по-скоро да отиде въ Елена, че щѣлъ да доведе още до тридеееть души да се запишѫтъ и закълнѫтъ. Но този Миланъ [1] отъ манастира отишелъ право при брата си хаджи Юрданъ хаджи Ивановъ Кйосевъ, тогава пръвъ чорбаджия и главатарь въ Елена и му прѣдалъ всичво точно и вѣрно, що се било свършило въ манастира.

 

Хаджи Юрданъ Кйосевъ веднага се отправилъ въ Търново и прѣдалъ работата на гърка владика Илариона Стари, който, казватъ, унищожилъ

 

 

1. Че този Миланъ прѣдалъ работата, азъ не знаехъ, но случайно по-лани научихъ въ София отъ единъ старъ търновецъ на име хаджи Димитъръ, контрольоръ на тютюневитѣ фабрики.

 

 

365

 

старата търновска патриаршеска библиотека, и заедно съ владиката прѣдаватъ работата на войводата (търновския паша). На върхъ великдень хаджи Юрданъ Брадата, Мито Софиялията, Велчо Джамджията, казвахѫ, че били 12 души, били избѣсени въ Търново.

 

Планъть на въстанието, както ми сѫ разказвали, билъ този: да се поведѫтъ въстаннически чети отъ еленскитѣ, габровскитѣ, килифарскитѣ, дрѣновскитѣ колиби, да си проправѭтъ пѫть до Варненската крѣпость, гдѣто да се съединѭтъ съ двѣтѣ хиляди дюлгери, да усвоѭтъ крѣпостьта, а пъкъ руска флота щѣла да ги снабди съ орѫжие и запасъ; и оттамъ да подкачѫтъ въстанието. Това донѣгдѣси се подтвърдява, защото баща ми, като познатъ волентиринъ на хаджи Юрдана Брадата, е ималъ съ него споразумѣние, и затова тозъ хаджи Юрданъ е дохождалъ у дома, гдѣто се разговаряхѫ въ заключена стая.

 

Споменѫтиятъ горѣ Миланъ прѣзъ 1848 год. се обѣсилъ самъ въ гр. Търново, като се прикачилъ съ пояса си въ захода на хана! А за прѣдателя х. Юрдана Кйосевъ ще разкажѫ слѣдното.

 

За прѣдателството му търновскиятъ паша го възвисилъ на високъ чинъ. Когато дохождаше въ черква, намѣташе единъ синъ сукненъ капотъ (бинишъ), на пояса му затъкнѫти чифтъ сребърни пищове, а на краката му черни мешинени терлици съ жълти чехли, и слѣдъ него гавазинъ-ясакчия съ затъкнѫти на поясъ чифтъ пищове и дълътъ ножъ-ятаганъ. Всички треперехѫ отъ него и се страхуваха като отъ чума. Той епитропува дълго въ черквата, и никой не смѣеше да подири смѣтка за дѣлата му. Помнѭ добрѣ плѣсницата, що ми удари въ черква, за щото, като канярехъ, билъ съмъ се допрѣлъ до дѣцата му — азъ, единъ колибаринъ! Единъ день хаджи Юрданъ изпратилъ на дѣда ми Юрдана и колибитѣ една негова счупена пушка за поправка. Дѣдо ни, като направилъ пушката, далъ я на баща ми да му я занесе въ Елена и да иска за направата ѝ сто пари. Бога занесълъ баща ми пушката у хаджи Юрданови, тоя билъ спалъ, за това оставилъ пушката и казалъ, че ще се върне да вземе стотѣ пари. Слѣдъ два-три часа баща ми, като си тръгнѫлъ за колибитѣ, наминѫлъ пакъ за паритѣ. Слугитѣ му отговорили, че още спи чорбаджията. Баща ми разядосано казалъ: „събудете го, да ми даде паритѣ." Слугитѣ го нахокали, и баща ми си излѣзнѫлъ, и, догдѣ да измине 50 разкрача отъ кѫщата му, ето че го застигва хаджи Юрданъ съ една дрѣновица и наваля баща ми да го бие, че билъ си позволилъ да каже „събудете го!" Азъ стояхъ у баба си Жековица, ето че баща ми иде съ ранена рѫка отъ удара, що му нанесълъ х. Юрданъ, и плаче като жена и се заканва за страшно отмъщение.

 

Всичко колибарско население, както и въ Елена, освѣнъ сродницитѣ му, били кипнѫли връзъ казания прѣдатель х. Юрдана и чекали само случай, кой да поведе борбата противъ него.

 

По онуй врѣме имало нѣкой си колибарь на име Савата, момъвъ хубавецъ, който билъ башъ-файтонджия въ султановия сарай въ Цариградъ и който си билъ дошелъ въ отпускъ на колибитѣ.

 

 

366

 

Баща ми и нѣколко вѣрни другари отъ колибитѣ отишли при рѣчения Сава, прѣдъ когото открили тираниитѣ и изяжбинихѣ на хаджи Юрдана и на нѣколцина негови съучастници. Какво ги е съвѣтвалъ, какво ги е научилъ да правѭтъ този Сава, азъ не мога да кажѫ, само знамъ и помнѭ добрѣ, че на колибитѣ при баща ми нѣколко дни наредъ дохождахѫ колибари, и то все нощемъ, та удряхѫ печати на една написана колкото половинъ черга книга, и тѣзи печати ги лѣеше дѣдо ми Юрданъ отъ олово и издълбаваше на тѣхъ имена. Тази голѣма книга или жалба, подпечатана отъ всички колибари, Сава я прѣдалъ лично на султанъ Махмудъ въ Цариградъ.

 

Не слѣдъ много врѣме застигнѫ отъ Цариградъ бумбаширинъ въ Елена; хаджи Юрданъ „прѣдателятъ" съ осемъ души още негови участници, оковани, на конье, съ букагии на кравата, се откарахѫ право въ Цариградъ. А еленското колибарско население, тумби, тумби пълнеше улицитѣ въ Елена, и викаше: „не щемъ вече отъ Елена чорбаджии изѣдници! ние ще си изберемъ чорбаджии колибари!" ... И тъй за първи колибари чорбаджии се избрахѫ Гено отъ колибитѣ Папратлюва и Кою Пуката отъ Марянъ. [1] Войводата (пашата) търновски наградилъ тѣзи колибари чорбаджи съ капоти и прѣдписалъ на забитина въ Елена, да ги познаватъ за народни прѣдставителн или чорбаджии.

 

Докато колибаритѣ чорбаджии чорбаджувахѫ наредъ до 5—6 годинн, всичко минѫ въ рѫцѣтѣ на колибаритѣ.

 

Хаджи Тодоръ х. Стояновъ Котленецъть станѫ епитропъ на черквата, прие отъ епитропството на х. Юрдана прѣдателя черковенъ капиталъ до шестстотинъ гроша и десетина оки восъкъ. Хаджи Тодоръ за нѣколко години събралъ огроменъ черковенъ капиталъ, отъ лихвитѣ на който се поддържахѫ народнитѣ еленски училища. Въ врѣме на учителитѣ Момчиловъ и Н. Михайловски еленската община иждивяваше до 50 хиляди гроша годишно по училищата си, и тѣзи пари се взимахѫ отъ лихвитѣ на капитала.

 

Слѣдъ година почти врѣме хаджи Юрданъ Кйосевъ се завърнѫ отъ Ц-градъ, ала нѣмаше вече да носи капотъ и жълти чехли, нито да го придружава въорѫженъ гавазинъ. Той имаше да се бори освѣнъ съ вънкашна несполука, но и сѣмейно: дѣцата му отъ двѣ жени водехѫ непрѣкѫснати крамоли, така щото, най-сетнѣ, единъ отъ зетьоветѣ му го обира съвършенно. Той тръгва да го слѣди до г. Русе, тамъ се разболѣва и умира най-злощастно.

 

Ще кажѫ още двѣ думи за него и за баща ми. Слѣдъ завръщаньето си отъ Цариградъ хаджи Юрданъ, като узналъ, че всичко туй му се скроило и направило отъ баща ми — да го закарахъ окованъ въ Цариградъ, намислилъ да го убие. Единъ пролѣтенъ день, когато баща ми при заходъ слънце се бѣ прибралъ отъ полската си работа,

 

 

1. Въ този Марянъ се направи нова черква, на мѣстото на стара срутена, гдѣто бѣха изкопали мраморни свѣщници, изкусно изваяни, и други любопитни старини. Забравилъ съмъ гдѣ сѫ, не ще бѫде злѣ да се потърсѭтъ сега наново.

 

 

367

 

застигнѫ нарочно изпратенъ човѣкъ отъ Елена отъ уйка ми Никола Жековъ да му каже, че прѣзъ тази нощь имало изпратена потеря отъ хаджи Юрдана да уловѭтъ баща ми. Баща ми съ присѫтствие духа, взе си пищова, ножа и кѫсичката брадвичка и се загуби отъ кѫщи. Ние нададохме глъчъ, майка ни ни усмири да мълчимъ.

 

Баща ми се скрилъ въ вѫщата на единъ свой вѣренъ приятель, който по туй врѣме отсѫтствувалъ отъ кѫщата си, а били само жена му и майка му въ кѫщи. Подключилъ добрѣ вратата и казалъ да се мълчи.

 

Ето кѫдѣ полнощь кѫщата се обсадила отъ въорѫжена чета турци тозлучани. У дома не дойдоха, защото намѣрили се черни хора да го подкажѫтъ, гдѣ се е скрилъ. Едни се наредили прѣдъ вратата, други се покатерили по покрива и се мѫчели да се спустнѫтъ въ кѫщата прѣзъ кумнна. Баща ми като прѣмислилъ, че е злѣ, ако се спустнѫтъ прѣзъ кумина, съ все мощь отваря вратата изведнажъ, съборилъ прѣпрѣченитѣ пушки прѣдъ вратата, фърля се отъ невисокото сайванче, и задуй изъ дола надолу кѫдѣ кориитѣ. Гърмѣли, пушкали подирѣ му, но Богъ го опазилъ. И оттогазъ вече никакво прѣслѣдванье нѣмаше отъ хаджи Юрдана.

 

Тукъ му е мѣстото, да разкажѫ нѣщо и за бащата на този прѣдатель х. Юрданъ, за хаджи Ивана Кйосевъ. Тоя, когато билъ чорбажия (кьой-векилинъ), изгубилъ първата си жена, отъ която ималъ четворица синове, и билъ бѣденъ.

 

По онуй врѣме живѣлъ въ Елена най-стариятъ братъ на хаджи Юрдана Брадата, хаджи Панайотъ, който билъ много богатъ и отъ пари, и отъ имотъ, и билъ бездѣткинъ, и затуй приписалъ всичко на жена си. Хаджи Иванъ Кйосевъ, жеденъ за богатството на хаджи Панайота, подкупилъ турци, които убили х. Панайота на моста въ богаза, когато се връщалъ отъ Търново (този мостъ и досега носи името си хаджи Панайотовия мостъ) и на сила се вѣнчалъ съ жена му, съ което приграбилъ и всичкото му богатство.

 

Хаджи Юрданъ Брадата явно укорявалъ туй злодѣяние на хаджи Ивана Кйосевъ. За това този послѣдниятъ много прѣслѣдвалъ х. Юрдана Брадата, който отъ страхъ да не убие и него, рѣдко се намиралъ въ Елена, а си харизалъ двора за черква въ долнята махала, гдѣто сега е черквата Рождество на Пр. Богородица, гдѣто азъ за пръвъ пѫть учителствувахъ въ Елена (1841 г.) и въведохъ взаимното учение тука.

 

Че Хаджи Панайотъ е сѫщи братъ на хаджи Юрдана Брадата, азъ не знаехъ; и научихъ това тази година (1890 г.) отъ майката на д-ръ Брадель въ София, който е внукъ на хаджи Юрдана Брадата.

 

Прѣдателството, извършено отъ хаджи Юрдана Кйосевъ надъ хаджи Юрдана Брадата, не може да не е било свързано съ убийството на брата ху, хаджи Панайота.

 

 

368

 

 

III.

 

Еленската община ме задържаше за винаги да бѫдѫ тука учитель, но мене теглеше сърце, да излѣзнѫ навънъ да учителствувамъ. Имахъ вече и покана за въ г. Русчукъ; но, като дойде писмо отъ Т.-Пазарджикъ 1845 год., азъ прѣдпочетохъ тука, най-повече че ще имамъ за другарь Никифора попъ Костадинова.

 

Въ Т.-Пазарджикъ учителствувахъ почти три години като взаименъ учитель; а слѣдъ отиваньето на Никифора п. Костадинова за Елена азъ минѫхъ за главенъ учитель, между което врѣме се оженихъ за едничката дъщеря на х. Стоянъ Вълювъ - Николина (1850 г.) Голѣми спънки ми направихѫ тукашнитѣ гъркомани съ намѣренне, да не оставѭтъ да се заселѭ тука; но съ голѣми борби и пари харченье надвихъ и останѫхъ за винаги житель въ Т.-Пазарджикъ.

 

Прѣзъ 1851 год. се поминѫ първиятъ тука основатель на българското училище хаджи Михалаки хаджи Костадиновъ Чизмеджиоглу, който бѣше яката ми поддръжка. Азъ се принудихъ да напустнѫ Т.-Пазарджикъ и заминѫхъ за Панагюрище на мѣстото на учителя Атанаса Чолаковъ, който пъкъ отиде за учитель въ г. Хасково, гдѣто слѣдъ шесть мѣсеца го убихѫ на пѫтя между Хасково и Стара-Загора турци подкупени отъ хасковскитѣ гъркомани (1852 г.)

 

Въ началото на учителствуваньето ми въ Панагюрище застигнѫ тука и новиятъ гръцки владика Пловдивски Хрисанть и съ многобройна свита слѣзе на Рилския метохъ, гдѣто и азъ имахъ врѣменно квартира. Хрисантъ, като ме видѣ тука учитель, много останѫ смаянъ; т.-пазарджишкитѣ гъркомани-цинцари бѣхѫ ме прѣпорѫчали прѣдъ него, така щото бѣше прѣдписалъ на т.-пазарджишвия каймакаминъ, потурченъ полякъ, да ми не дозволява да учителствувамъ, догдѣто не покажѫ позволително отъ владиката Хрисанта. Но каймакаминътъ, като ме познаваше добрѣ, и безъ владишко позволение дозволи ми да идѫ въ Панагюрище.

 

Владиката Хрисантъ можеше да бърка нѣщо за мене тука, но друга главоболия го налегнѫхѫ, щото и сърдитъ избѣгнѫ отъ Панагюрище. Той искаше и настояваше да му прѣдадѫтъ панагюрци точно имената, колко вѣнчила има, та да заплатѭтъ на вѣнчило по 7 гр. на владиката, която смѣтка възлизаше (ако се прѣдположѫтъ 3,000 вѣнчила по 7 гр.) на 21,000 гроша. Панагюрци му отсѣкохѫ, че тѣ отъ старо врѣме си иматъ узаконено по 2000 гр. да даватъ за вѣнчилата, и отъ тѣзи пари не могѫтъ да дадѫтъ нито аспра повече. Той ги заплашва съ фирмана си, че на сила ще ги принуди да изпълнѭтъ исканьето му; отивахѫ, дохождахѫ и най-сетнѣ му отказахѫ, че отъ 2000 гр. сиромаситѣ не даватъ ни счупена пара, защото селото имъ дължи за данъци на правителството. Това бѣше вечерьта на мръкванье, когато дойде самъ селскиятъ бирникъ и му даде послѣдниятъ този отговоръ. Да бѣше нѣкой отнѣгдѣ да види, какъ този гръкъ фанариотинъ тропаше съ крака и ругаеше налѣво, и надесно българитѣ! Азъ и духовникътъ Атанасия сме се заврѣли въ

 

 

369

 

единъ тъменъ кътъ, та нивой не ни види. — „Какъ да бѫдешь милостивъ, викаше той по гърцки, къмъ таквизи варвари, цигани, тѣ заслужватъ най-голѣмото зло да имъ се направи! Тѣ, не че само не са христиани, но просто хора! и не сѫ. Казватъ нашитѣ учени гърци, да се помага на христианетѣ въобще; иди и помагай на таквизи цигани! Тѣмъ топузъ, главата смажи," и още подобни груби думи. А азъ шепнѫ на духовника Атанасия: „ехъ дѣдо да чакаме милость и добро отъ владици гърци! Чуешъ ли, разбирашъ ли, що говори владиката?" — „Разбрахъ," ми каза, че и той билъ разбиралъ по гръцки.

 

На зараньта рано се дигнѫ Хрисанта и сърдитъ съ заканванье си отиде, като не щѣ да приемне и двѣтѣ хиляди гроша. Отпослѣ омекнѫ, та му ги изпратихѫ, че щѣше да остане и безъ тѣхъ.

 

Послѣ когато щѣше да заточи Кара-Никола Ангеловъ, че му съдралъ афоризмото, бѣше писалъ и за моето заточение, че азъ съмъ билъ главната причина, да му не даватъ панагюорци, каквото искалъ. [1]

 

Азъ учителствувахъ въ Панагюрище като главенъ учитель (1851—1855 год.) цѣли четири години. Направихъ взаимното училище да се изпълнява точно правилникътъ на Ланкастеровата метода; като самъ прѣподаватель на класоветѣ, държахъ три класа, но науки прѣдавахъ и отъ IV и У кл. За доказателство на това, привеждамъ, че Маринъ С. Дриновъ и покойниятъ Нешо Бончевъ, изучени отъ мене въ 4 години, още отъ I кл. съ 18-мѣсечна подготовка, въ Русия издържахѫ екзаменъ и веднага постѫпихѫ въ Московския университетъ, както тѣ сами ми писахѫ и благодарихѫ. Това ми подтвърди отпослѣ и Калоферскиятъ учитель Финговъ, който билъ тѣхенъ съученикъ.

 

Отъ Панагюрище прѣминѫхъ за главенъ учитель въ Сопотъ (1855—1861 г.), гдѣто шесть пълни години учителствувахъ. Владиката Хрисанть и тука се помѫчи да ми бърка, но сопотненци, хора интелигентни, порасли по слободна Влахия, запушихѫ му кашлицата.

 

Когато изначало поехъ училището, имаше ученици до 120. Азъ бѣхъ главенъ учитель съ единъ взаимно-учитель. Мене плащаха 7500 гр., а на подучителя 1500 гр. Имаше и частно училище съ наустница и псалтирь на даскалъ Иванъ Гърбата.

 

Като дадохъ първия годишенъ изпитъ, на втората година училището се напълни съ 450 души ученици. Даскалъ-Ивановото училище се затвори, и той самъ доведе дѣцата си въ общото училище.

 

Надойдохѫ ученици отъ Троянъ, Ново-село, Севлиево, Тетевенъ, Етрополе, отъ Ловечъ и Ловчански Сопотъ, приготвени, постѫпихѫ въ класоветѣ. Тѣ бѣхѫ на брой до 50.

 

Отворихѫ се още двѣ помѣщения въ училището, хванѫхѫ се още двама учители помощници, мене повишихѫ заплатата на 10,000 гр., и училищниятъ бюджетъ се увеличи отъ 9 хиляди на 21 хиляди гр. Отъ зависть, да се не учѫтъ сиромашката челядь, старитѣ чорбаджии

 

 

1. За това нѣщо се говори на пространно въ „Възражданьето на българщината въ Т.-Пазарджикъ".

 

 

370

 

Кирко х. Ивановъ и Кирко Петровъ, ако и дѣцата имъ да се учехѫ при мене, явихѫ се първи противници срещу заплатитѣ на учителитѣ; но малко се обръщаше на тѣхъ внимание, защото Мичо Караязовъ, Минчо Вазовъ, Мичо Кючука, братъ му Георги Францето, а най-паче Калистри Лулчевъ Хамамджиевъ, мѫжье ученолюбиви и патриоти, ме защищавахѫ отъ всѣка страна, и училището цъвтѣше и станѫ разсадникъ на просвѣщението за много страни изъ отечеството ни. Отъ тогавашнитѣ ученици мнозина се отличихѫ, а именно: Никола Ковачевъ учитель въ Ловечъ, братъ му Христо Ковачевъ, първо учитель въ София, днесъ окр. ковчежникъ; Н. Шишеджиевъ учитель въ Враня, въ Цариградъ, и сега началникъ въ мин. на финанситѣ, Янко Т. Гръковъ учитель въ г. Силистра, попъ Марко Саввовъ икономъ въ Пловдивъ. Таквизъ подобни, между които сега и майори, може да се наберѫтъ до стотина.

 

Въ дѣвическото училище, като нѣмаше учителка, която да прѣдава въ класъ, азъ съ училищното настоятелство, разпоредихъ до 18 дѣвойки да дохождатъ въ мѫжкото училище съ една отъ учителкитѣ (калугерка), да имъ прѣдавамъ български езикъ и аритметика, а другитѣ науки да слѣдватъ при учителкитѣ подъ мой надзоръ. Тѣзи 18 дѣвойки отъ най-първитѣ фамилии станѫхѫ ученички на жена ми Николина за шевъ, канва и други женски рѫкодѣлия и слѣдвахѫ цѣло лѣто, и за това богато заплатихѫ родителитѣ имъ на жена ми. Женското рѫкодѣлие отъ жена ми се разпространи въ Сопотъ, Карлово, Клисура, когато отидохѫ нѣкои отъ тѣзи ученички за учителки тамъ, напр. първата жена на Хр. Г. Дановъ покойната Гина и други.

 

Когато владиката гръкъ Хрисантъ наклевети българитѣ, особено пловдивскитѣ, за бунтовници, д-ръ Стоянчо Чомаковъ, като минувахъ за въ Сопотъ по онуй врѣме прѣзъ Пловдивъ, задържа ме у дома си, гдѣто скроихме планъ, какъ да се принуди братъ му Салчо да се намѣси въ въпроса за сѫдъ срещу Хрисанта, клеветника български.

 

На Тодоровдень — сѫбота — става ежегодно съборъ на Сопотския манастиръ. На този съборъ азъ отидохъ, поднесохъ едно писмо, написано отъ мене до Пловдивската община, съ съдържание: „ако пловдивскитѣ българи стоѭтъ хладнокръвно и не хаѭтъ да се взематъ мѣрки да се иска отъ правителството удовлетворение за чернитѣ клевети Хрисантови срещу българитѣ, то нека позволѭтъ на епархиотитѣ отвънъ да си опълномощѭтъ прѣдставители за въ Цариградъ да се съдѭтъ съ Хрисанта." Туй писмо се подписа на манастира отъ сопотненци, калоферци, карловци, клисурчани и отъ селяни на по-главнитѣ села, надошли тука на манастира, и го дадохѫ мене, и азъ го изпратихъ на д-ръ С. Чомаковъ, който съ това писмо убѣдилъ брата си Салча да се не дѣли отъ народа. И тогава Салчо, Павелъ Куртевъ и Павелъ Гирджиковъ се изпратихѫ пълномощници отъ цѣла Пловдивска епархия въ Цариградъ, и Хрисантъ паднѫ прѣдъ върховния сѫдъ, и вмѣсто него дойде за владика незабравениять Паиси.

 

 

371

 

Когато пъкъ Паиси се отказа отъ гръцката патриаршия и се опрѣдѣли за пълномощепъ прѣдставитель д-ръ Ст. Чомаковъ по черковния въпросъ въ Цариградъ, застигнѫ въ Сопотъ нарочно изпратенъ отъ Пловдивъ човѣкъ и носи пълномощието за д-ра С. Чомакова да го подпишѫтъ и сопотненци.

 

Кирко х. Ивановъ, зеть му Кирко Петровъ, слѣпи орѫдия и мекерета на Михалаки-бей Гюмюшгерданъ, върлъ гонитель на българитѣ, заплашили, раздумали сопотненци да не подписватъ туй пълномощно, защото тази работа била праздна, и нѣмало друго да направѭтъ българитѣ, само съ милиони пари ще потрошѫтъ и тѣзи пари отпослѣ ще ги плащатъ само онѣзи, които сѫ подписани на пълномощното.

 

Изпратениятъ отъ Пловдивъ човѣкъ, на име Манолъ, дойде при мене въ училището и съ плачъ ми разказа за станѫлото. Азъ го задържахъ при себе и разпратихъ дѣца да повикатъ училищнитѣ настоятели и нѣколцина първи хора отъ еснафитѣ, на които имахъ довѣрие. Завчасъ се събрахѫ 25—30 души въ училището, гдѣто азъ съ една кѫсичка убѣдителна рѣчь разяснихъ причината на тѣхното бързо повикванье отъ мене. Всички единодушно приехѫ да се подпише и подпечати пълномощното; и тъй още на часа се подпечатахѫ черковниятъ, училищниятъ, манастирскиятъ печати, еснафскитѣ и до 30 частни печати и саморѫчни подписи, а за допълнение накарахъ ученицитѣ всѣкой да подпише баща си, и тъй до вечерьта си отиде човѣкътъ задоволенъ.

 

За тази ми дързость казанитѣ чорбаджии Кирковци ми прѣядохѫ 18 л. отъ заплатата при края на 6-та година, защото ужъ имало разлика въ спаданьето на лирата.

 

Прѣзъ учителствуваньето си въ Сопотъ, напечатихъ прѣведената отъ мене повѣсть Черноносяща Г-жа, и единъ съкратенъ Катихизисъ. Черноносящата Г-жа издадохъ втори пѫть чрѣзъ г. М. Костенцева, а Катихизисътъ се изгуби съвсѣмъ, и не можихъ да намѣрѭ отъ него нито единъ екземпляръ.

 

Тука почти всички учебници прѣподавахъ въ прѣписъ, прѣведени отъ мене отъ руски, сръбски и гръцки, и ги прѣработвахъ за отпечатванье; но съ изгаряньето на кѫщата ми пръзъ 1877 год. отъ турцитѣ, изгорѣ библиотската ми, богата съ разни учебни книги и приготвени съ години отъ мене рѫкописи и разни сбирки отъ старини.

 

Въ Сопотския манастиръ намѣрихъ зафърлени по таванитѣ 12 рѫкописни минея, на книга написани. Въ тия минеи намѣрихъ правилото на св. равноапостолъ Кирилъ, на 14 февруари, и по него правило отпразднувахме св.св. Кирилъ и Методи на 11. май. Още намѣрихъ единъ рѫкописъ на книга евангелие, отвънъ съ сребро обковано и позлатено и съ образитѣ на св. Кирилъ, папа Силвестри Римски, и още два образа, но не ги помни, чии бѣхѫ и наоколо надписано (точно думитѣ не помнѭ, но мисъльта бѣше тая): „Сие свято Евангелие искова се съ позволениемъ Архиепископа Софрония Митрополита Пловдивскаго," (а не Филипополскаго); имаще името на златаря и датата, която прѣсмѣтахъ, че имаше

 

 

372

 

повече отъ 300 години да е. Всичко туй азъ снехъ и прѣписахъ, та го изпратихъ въ Цариградъ да се нипечати, дали въ „Царигр. Вѣстникъ" или въ „България" бѣше, не помнѭ (1855—1861 г.) Митрополитъ Паиси, когато дойде въ Сопотъ, като видѣ това евангелие, цѣлунѫ го, гуди го на главата си и каза: „какво по-друго доказателство отъ това искатъ гърцитѣ за гр. Пловдивъ?" Сега гдѣ е това евангелие, не знамъ. Прѣзъ врѣме, догдѣто учителствувахъ въ Сопотъ, научихъ и турсии да четѫ и пишѫ отъ единъ карловецъ ходжа и почнѫхъ да го прѣподавамъ.

 

Единъ случай ми се вдаде да могѫ да снемѫ и топографска карта на една мѣстность по ориентация съ компасъ.

 

Сопотненци водеха единъ важенъ процесъ съ троянци за планината. Отъ Цариградъ дойдохѫ високи чиновниици съ правителственъ инжинеръ да направѭтъ огледъ на спорното въ планината мѣсто. Излѣзнѫ цѣлъ Сопотъ на планината, отидохъ и азъ. Почнѫ инжинерътъ да снима плана, приближихъ се, той ме покани да му помагамъ; тука азъ, що знаехъ отъ геометрията по теория да прѣподавамъ на черната дъска съ тебиширъ, видѣхъ го, какь се прилага на практика. Единъ два дена се разболѣ инжинеринътъ и ми прѣдаде една часть мѣсто да го планирамъ. Слѣдъ оздравѣваньето си, като го провѣри, намѣри го за правилно планирано. Сетнѣ, споредъ неговитѣ инструменти, азъ си направихъ дървенъ грамометръ съ диоптрика и компасъ. Първо снехъ картата на Сопотската мѣстность и послѣ цѣла Т.-Пазарджишка околия, като си спомагахъ и съ едно рѫководство Межевание на руски, прѣведено отъ френски, по което рѫководство прѣподавахъ и на ученицитѣ отъ III и VI кл. Слѣдъ изгаряньето на библиотската ми намѣрихъ една карта моя у единъ съсѣдъ и я пазѭ за споменъ.

 

Единъ английски консулъ отиваше за Рилския манастиръ и прѣспа у дома ми. Съгледа една хубаво начертана карта за Т.-Паз. околия, помоли ме, да му я дамъ. Той съ голѣмо любопитство я прие и каза, че за пръвъ пѫть вижда, българинъ да описва на карта своето мѣсто.

 

 

IV.

 

Отъ Сопотъ угриженъ, че излѣзнѫхъ съ толкова пари, колкото за харчъ до Пазарджикъ, защото чорбаджиитѣ Кирковци ми прѣхванѫхѫ 18 л. т., слѣзнѫхъ въ Пловдивъ, гдѣто една депутация отъ гр. Чирпанъ ме посрещнѫ и ми каза, че отъ три дни ме чекали за да ме заведѫтъ за учитель въ Чирпанъ. Отидохме заедно на Пловдивската община, направихме си условията, дадохѫ ми прѣдплата 10-на лири, съ които и азъ си отидохъ въ Пазарджикъ при жената и дѣцата най-веселъ.

 

Когато отидохъ въ Чирпанъ (1861 год.), заварихъ града раздѣленъ на три партии по числото на 3-тѣ черкви: Долна махала, Горна махала и Кара-орманска махала, враждебни една на друга. Хаджи Стамо, най-влиятелниятъ тука чорбаджия, мекере на Гюмюшгердана, като се отказалъ да признае и подпише пълномощното за народния прѣдставитель д-ра С. Чомакова, не дозволилъ никому да го подпише нито отъ гр. Чирпанъ,

 

 

373

 

нито отъ селата му. Поставилъ се самозванъ архиерейски намѣстникъ съ единъ свой партизанинъ попъ, издава си позволителни за вѣнчаванье, събира владичнина отъ народа и никому смѣтка не дава. Кой смѣе насреща му да продума нѣщо за български черковенъ въпросъ?

 

Депутацията, що ме услови, бѣше изпратена отъ горната махала, старата черква, гдѣто имаше училище порядъчно сградено. Щомъ почнѫхъ да прѣподавамъ, не се минѫ много врѣме, надойдохѫ ученици и отъ другитѣ двѣ махаленски училища. Покрай ученицитѣ и азъ взехъ да се сближавамъ съ по-виднитѣ махаленци отъ тѣзи отдѣлни махали, и да ги убѣждавамъ да се съединѭтъ въ една община, да се присъединѭтъ къмъ Пловдивската централна черковна община и да се задлъжѫтъ да внасятъ нужното количество пари за прѣдставителя д-ра С. Чомакова въ Цариградъ. За всичко туй хаджи Стамо пъшкаше и търсеше срѣдства да може да ме прогони отъ Чирпанъ, за да му не бъркамъ. Но колкото той ме прѣслѣдваше, толкова повече заставяше гражданитѣ да се придържатъ о мене и да ме защищаватъ.

 

Училището се нареди, ученици попълнихѫ и отъ селата; всичко съ нова охота и ревность се работаше.

 

Написахъ уставъ (правилникъ), по който да се води новосъставената и отъ тритѣ махали черковна община, който уставъ се подписа отъ всички, освѣнъ отъ хаджи Стама, на когото зеть му хаджи Михалъ, баща на Д-ръ Михаловъ, станѫ прѣдсѣдатель на общината. Взехѫ да ставатъ редойни засѣдания всѣкой петъкъ, опрѣдѣли се годишно да се внасятъ и оо 700 гроша за прѣдставителя д-ра С. Чомакова.

 

Тука учителствувахъ двѣ години съ голѣмо прѣдпазванье отъ хаджи Стамо, който непрѣстанно ровеше за испѫжданьето ми, като почнѫ да ме компрометирва и прѣдъ турцитѣ, че съмъ опасенъ и подозрителенъ за правителството!

 

Въ края на втората година застигнѫ саня [1] отъ г. Свищовъ съ покана да идѫ учитель съ заплата 120 л. т. и разноскитѣ тѣхни дотамъ, но и моитѣ пазарджичани, едвамъ слѣдъ 12 години отсѫтствие, се подсѣтихѫ за мене, и азъ се завърнѫхъ въ Т.-Пазарджикъ (1863 г.)

 

За учителствуваньето ми въ Т.-Пазарджикъ още на два пѫти, а именно: отъ 1863 год. до 1869 и отъ 1871 до 1874 г. всичко деветь години като главенъ учитель, както и въ г. Хасково пакъ на два пѫти: 1869-71 и 1874 до 1876 год. всичко четири години; за борбитѣ ми въ тиа два града, особено по черковния въпросъ, може подробно да се види въ книжката ми: „За възражданьето на българщината въ Т.-Пазарджикъ" (1890 г.), и излишно ще бѫде да се повтаря тука пакъ. Когато бѣхъ учитель въ Хасково, издадохъ и напечатахъ книгата си „Село Златарица" 1870 г.

 

 

1. Писмоносецъ, изпратенъ пѣши съ звънче на краката.

 

 

374

 

Когато дойдохъ въ Т.-Пазарджикъ за учитель (1845 г.), наскоро бѣше се свършила ужасната борба за изпѫжданьето на управителя Махмудъ-бей Гаванозъ. Този Махмудъ-бей, който бѣ наслѣдилъ баща си Хасанъ-бей Гаванозъ, бѣше се прѣдалъ на безпримѣрно пиянство и развратъ. На която жена или мома, била селянка, била гражданка, млада хубавица, фърлелъ око, той я изваждаше по срѣдъ день та я задържаше по нѣколко дни въ харема си . . . . Отъ който по-богатичъкъ поискаше пари, и не му дадѣше, той прѣзъ нощьта испращаше да окачѫтъ два куршума прѣдъ дукяна или кѫщата му; и тъй, ако искаше да остане живъ оня, отъ когото поискваше пари, самъ му ги занасяше. По-виденъ човѣкъ отъ града и селата, безъ разлика на вѣра и народность, не е изоставенъ да не се глоби, и то съ хиляди, отъ казания Махмудъ-бей и по еднажъ и по дважъ. Всички треперали да не имъ дойде прѣсѫда, или бѣсило, или изгорванье въ кюлхана на хамама му, или пъкъ нощемъ нападанье отъ хората му, спослѣдвано съ общо обезчестяванье, и много пѫти съ убийство. Такъвзи нечутъ тиранинъ е билъ Махмудъ-бей за гр. Т.-Пазарджикъ и окрѫга му (1830—40 г.)

 

Поради това излѣзли отъ всѣко търпение и граждани и селяни, та съ силата на Хати-шерифа подали жалба на самия султанъ, да ги избави отъ тозъ злодѣецъ управитель. Двѣ години отчаяна борба се е водила, догдѣ да го свалѭть! Много хора богати, изпратени по неговия процесъ въ Цариградъ за пълномощници, сѫ осиромашели и съвсѣмъ опропастили като Спасъ Петровъ Чарчи, Христо Скарлетовъ панагюрецъ и др.

 

Оризосѣеньето (чалтикьтъ) въ Т.-Пазарджикъ, колкото отъ една страна е било единъ отъ главнитѣ извори за мѣстната му търговия, толкозъ напротивъ е било най-ужасния бичь и робство за българското селско тука население. Това оризосѣянье е било изключително въ рѫцѣтѣ на беговетѣ и тѣхнитѣ култукъ-агаларъ. Въ врѣме, кога да се оре и сѣе оризътъ, селянитѣ сѫ работили ангария; а кога да се жъне и вършѣе, насила турцитѣ сѫ изкарвали отъ българскитѣ села младитѣ булки и моми да жънѫтъ и вършѣѭтъ ориза на беговетѣ.

 

Развратнитѣ бегове се разполагали съ тая невинна българска челядь, като съ свой собственъ добитъкъ. Едни отъ тѣзи булки или моми опрѣдѣляли за готвачки, други за служачки ракия, кога седѣли на мухабетъ и пр.

 

За да се обуздаѭъ беговетѣ да не изкарватъ на сила булки и моми, но които поискатъ съ воля, и то съ заплата условена, направили най-първа постѫпка панагюрци джелепи въ Цариградъ, които съ фирманъ сѫ спрѣли да се изваждатъ отъ Панагюрище булки и моми за жьтварки по ориза на беговетѣ. Оттова турцитѣ се произнасяхѫ всѣкога за панагюрци: „акси-гяуръ отлук-киолу!" (Противници безвѣрни панагюрци).

 

Полската за обработванье земя на Т.-Пазарджикъ и ближнитѣ около него полски села изключително е била въ рѫцѣтѣ на турцитѣ, а селянитѣ сѫ я обработвали, които сѫ били вѣчно тѣхни ратаи по чифлицитѣ имъ и сѫ робували съ женитѣ и дѣцата си на турцитѣ. Рѣдко, твърдѣ рѣдко е имало селянинъ да е ималъ своя собствена земя за обработванье;

 

 

375

 

и който селянинъ ималъ земя, и не е билъ ратай на турцитѣ, то той отъ друга страна е най-много теглилъ отъ тѣхъ. У него непрѣстанно сѫ кондисвали турци, кой отгдѣ завърнелъ; ядѣли, пиели безъ пари, като злоупотрѣбявали женската му млада челядь за угода на своитѣ скотски необуздани страсти! А ако би да се наемнелъ нѣкой да се поопре на туй тѣхно звѣрство, той за скоро бивалъ обранъ и убитъ!

 

Колкото за градското българско население — еснафитѣ, тѣ сѫ били задлъжени за всѣкой турски праздникъ (байрамъ), дори и всѣкой четвъртъкъ срещу петъкъ, да чистѫтъ, метѫтъ конацитѣ на беговетѣ, да имъ чукатъ и мелѭтъ кафе и да имъ шиѭтъ миндери, възглавници, пердета ангария! Вълко Петровъ златарь, тогава чиракъ, поради тази ангария е избѣгнѫлъ въ Влашко, гдѣто сполучилъ да влѣзне ученикъ въ едно гръцко училище. Той още е живъ.

 

Тука турцитѣ задържахѫ за себе занаетитѣ: табаклъкъ, сапунжилъкъ, налбантлъкъ, берберликъ, калафлъкъ и сарачлъкъ; българинъ не бѣше възможно да упражнява тѣзи занаяти; само българи шиехѫ разни видове обуща въ единъ ханъ и ги прѣдавахѫ на турцитѣ калафи да ги продаватъ, като имъ заплащахѫ твърдѣ малко за работата.

 

Това робско положение се продължавало, току-речи до самото свалянье и изпѫжданье на Махмудъ-бей Гаванозъ (1840 г.), т. е. до тензимата. То и отпослѣ не се е прѣкѫсвало до самото ни освобождение (1878 г.) и открито, както прѣди тензимата се е работило отъ турцитѣ.

 

За урежданьето тензимата въ Т.-Пазарджикъ се е изпратилъ нѣкойси Индже-Арабъ. Той, за да има послушна ужъ жандармерия, която да не е подъ влиянието на беговетѣ, изключилъ всичкитѣ заптиета турци туземни и ги замѣстилъ съ арнаути-пиянцалии. Но съ това замѣняванье той навлѣкълъ още по-голѣмо зло за Т.-Пазарджикъ и окрѫга му. Покрай тѣзи заптиета арнаути-пиянцалии, нахлули като скакалци и други арнаути, тѣхни сродници и вилаетлии, които съ заплашванье селянитѣ, станѫли по двама, трима на село коруджии (пѫдари). Като поизучѫтъ мѣстноститѣ и се запознаѭтъ съ жителитѣ, една двѣ години, напущатъ коруджилъка и обърнѫтъ се на разбойници; а намѣсто тѣхъ дохождатъ други нови коруджии, пакъ арнаути. Кой кого да прѣслѣдва, кой кого да лови: арнаутинъ билюкъ башия, арнаутинъ заптие и коруджия и арнаутинъ пакъ разбойникъ.

 

Това арнаутско властвуванье въ Т.-Пазарджишкия окрѫгъ се продължава до 1860/62 год., когато една чета арнаути разбойници обрахѫ и убихѫ единъ американецъ мисионеринъ на узунджовския пѫть, та съ висока заповѣдь отъ султана се напѫдихѫ и пропѫдихѫ тѣзи арнаути-пиянцалии; но що полза когато наскоро пакъ се замѣстихѫ съ черкези, още по-опасни злодѣйци и крадци и отъ арнаутитѣ!

 

Първитѣ разбойничествувахѫ по друмищата и планинитѣ, а послѣднитѣ (черкезитѣ) по кѫщитѣ на селата, като крадѣхѫ добитъка имъ.

 

Нѣщо пакъ за арнаутитѣ. Прѣзъ 1842/43 година една чета отъ 25 души арнаути нощемъ нападнѫли кѫщата на дѣдо Раде отъ село

 

 

376

 

Карамусалъ, човѣкъ богатъ. Селска кѫща здрава, коршумъ я не пробива. Злодѣйцитѣ обиколили кѫщата отврѣдъ, и едни се помѫчили да се вмъкнѫтъ прѣзъ кумина въ кѫщи. Дѣдо Раде ималъ двѣ вѣрни пушки, едната догдѣ гръмне, синъ му другата напълни, отворилъ се ужасенъ кървавъ бой. Злодѣйцитѣ пушкатъ отвънъ на дърво, а дѣдо Раде — на месо. Слѣдъ прѣставаньето на битката, която се продължила досрѣдъ нощь, дѣдо Раде излѣзълъ на двора, що да види: петнадесеть души арнаути облѣни въ кръви, лежѫтъ мъртви по двора му и градината му! И той съ сина си впрѣгатъ колата, намѣтатъ труповетѣ имъ, та близу до Калугерския манастиръ св. Никола изкопали дълбокъ трапъ и ги затрупали. Тази геройска битка дѣдо Раде ми е приказвалъ самичъкъ. Той още по-любопитна ми я разказваше, но години се изминѫхѫ, позабравилъ съмъ подробноститѣ.

 

За прѣслѣдванье разбойницитѣ арнаути появихѫ се отъ Т.-Пазарджикъ двама прочути хайдути: Тодоръ хайдутинътъ отъ село Радиново и Бейко хайдутинътъ отъ село Калугерово. Тѣзи двама герои на врѣмето си изпоплашихѫ турцитѣ до толкозъ, щото селяни турци не смѣехѫ да дойдѫтъ на пазаръ въ града съ силяхъ (орѫжие).

 

Въ Чепино отъ село Лѫжене, когато прѣзъ 1864 г. бѣхъ отишелъ на банитѣ съ дѣцата си, х. Ахмедъ Стриглю ми е разказвалъ за Бейко хайдутина, че зимѣ той го е крилъ, хранилъ въ кѫщата си, защото, казваше ми, откакъ излѣзълъ той (Бейко) хайдутинъ, помацитѣ се видѣли слободни отъ разбойници турци и арнаути, и прѣстанѫлъ да имъ се краде добитъкъ, крави, овци и кози. За това го криели и защищавали като свой спаситель. Добрѣ би било да се опише животътъ и дѣлата на тѣзи двама герои-хайдути, но кой и какъ, когато нѣма отъ кого да се научи човѣкъ за дѣлата имъ точно и вѣрно!

 

Али-бей Гаванозъ, сѫщи братъ на изпѫдения Махмудъ-бей, който имаше чифликъ въ село Алажеларе, единъ часъ разстояние отъ г. Т.-Пазарджикъ, една вечерь влиза въ двора на единъ селянинъ съ цѣль, да отвлѣче младата му дъщера-хубавица въ чифлика си. Братътъ на момата, на име Гено Пановъ, момъкъ юнакъ, който билъ подушилъ, че Али-бей тая нощь ще краде сестра му, заровилъ се въ плѣвата на хармана, че било по вършидба, и държалъ една хубава нарѫчна вършина (гьосевица). Али-бей слободно си дошелъ и приближилъ до вратата на кѫщата. Момъкътъ Гено бързомъ го издебилъ и съ гьосевицата мѣрилъ право въ главата, но тя, гьосевицата, се отплѣснѫла, та го ударила въ крака и му прѣчупила пищеля. Али-бей пада, Гено сполучилъ да избѣгне. До двѣ години Али-бей ходеше изъ града съ патерица и кривѣше.

 

Прѣзъ 1872 год. този Гено получи амнистия отъ Али-бея чрѣзъ ходатайството на дѣда Панарета пловдивски, прѣдъ когото казалъ Али-бей: „опрощавамъ го само за това, че той съ удара си ме вразуми да напустнѫ развратния си животъ и да станѫ човѣкъ." Този Гено Пановъ е още живъ въ селото си Алажеларе.

 

 

377

 

Неговата дързость не малко повлия прѣдъ турцитѣ, особено прѣдъ пазарджишкитѣ бегове. Единъ отъ старитѣ бегове, Мустафа-бей, по случката съ Али-бей, държалъ рѣчь на едно събрание отъ по-видни турци и казвалъ: „вие, турци, само за малки работи, вуръ-гяуру, вуръ-гяуру! но видѣхте ли, че и гявуринътъ удря, хемъ злѣ удря?!"

 

Тукъ трѣбва да кажѫ нѣколко думи за обира на Кара-Никола Ангеловъ. Този Кара-Никола Ангеловъ, за когото разказвамъ въ книжката си „За възражданьето на българщината въ Т.-Пазарджикъ," слѣдъ Кримската война (1853/56 год.) купи единъ турски чифликъ въ селото Алажеларе, съсѣденъ съ чифлика на Али-бея, и почнѫ да сѣе оризъ, едничъкъ българинъ въ Т.-Пазарджикъ. Беговетѣ, особено Али-бей, му завиждахѫ, но явно нѣщо не можехѫ да му направѭтъ. Само Али-бей му пакостеше на чифлика, като му присвояваше отъ нивитѣ, че ужъ били негови.

 

Единъ день Кара-Никола прѣдъ мезлича казалъ: „когато нѣмало правосѫдие да защити имота ми отъ Али-бея, то позволете ми да защитѭ правата си самъ отъ него."

 

Кратко врѣме слѣдъ това една нощь многобройна чета разбойници нападатъ кѫщата на Кара-Никола, изкъртили стѣннитѣ врата и намѣрили го заспалъ, и, като се събудилъ, вижда голи ятагани да лъскатъ надъ него. Той съ присѫтствие духа казалъ на жена си тъй: „тѣзи хора искатъ пари, иди и отвори сандъкъ-одаси, да си вземѫтъ, колкото искатъ." Като чули тѣзи думи разбойницитѣ, потърчатъ слѣдъ жена му, и тѣзи, що били съ голитѣ ятагани надъ главата му, го оставили, и отишли и тѣ при паритѣ. Кара-Никола ослободенъ, влиза въ юклука, гдѣто имало прозорче тѣсно откъмъ съсѣдитѣ. Съ голѣма мѫка промъкнѫлъ се прѣзъ това прозорче и накаралъ съсѣда си да гръмне съ пушка. Разбойницитѣ като видѣли, че Кара-Никола избѣгнѫлъ и, като чули пушката, взели, що взели, и избѣгали. Взели му, казвахѫ, 3—4 хиляди лири тогива; но той нито каза, колко му заграбили, нито кои сѫ били разбойницитѣ, защото знаелъ, че това му е отъ Али-бея, нито пъкъ сѫдба прави, но само че залинѣ, и съ това, може би, да се ускори смъртьта му.

 

Послѣ това приключение той скѫпо, скѫпо си отмъсти на беговетѣ оризосѣячи, като ги направи да заплащатъ за чалтицитѣ си ежегодно по петь хиляди лири повече, отколкото сѫ плащали досега, та всички бегове по тая причина измюхлюзясахѫ и задлъжнѣхѫ до шия.

 

Едно момче отъ село Вѣтренъ, което знаело да чете наустницата и да записва имена, когато дошло въ Т.-Пазарджикъ да се хване чиракъ на занаятъ, първата вечерь спало подъ пишкюнитѣ на дукянитѣ, че не го прибрали да спи нигдѣ. Отпослѣ постепенно, постепенно се възвишава и става явенъ на свѣта мѫжъ подъ име Кара-Никола Ангеловъ, гражданинъ честенъ до животъ и патриотъ истински! Той се поминѫ на 1871 год., 8 септември, като имаше възрасть 56-годишна.

 

 

378

 

Оттукъ нататъкъ ще разкажѫ за страданията си прѣзъ въстанието (1876 год.)

 

Турцитѣ прѣди въстанието, и то, откакъ се сдобихме съ български владици и екзархия, отъ зли по-зли ставахѫ за българитѣ, като че имъ се прѣдвѣщаваше зло да патѭтъ. У всѣкой българинъ, гражданинъ и селянинъ изобщо, бѣше се породило едно силно негодуванье върху турцитѣ, съ изключение на прѣдателитѣ чорбаджии и всички гърци и гърчѣещи се съ тѣхъ.

 

Въстанията въ Босна и Ерцеговина давахѫ силенъ отзивъ (1875 г.) въ сърцата на всѣкой чувствителенъ българинъ. Всѣкой се загрижи и запитваше себе, какво ще стане съ насъ българитѣ. Апостолитѣ сновѣхѫ и работехѫ. Турцитѣ въ Т.-Пазарджикъ осъмвахѫ прѣдъ кѫщитѣ си по улицитѣ, обрѫжени отъ краката до главата; все нѣщо чакатъ, все нѣщо шепотѫтъ.

 

Намѣрихъ се съ покойния Каблешковъ при Бѣлювската станция, дълго и широко се разговорихме. Той първо ми каза за конференцията въ Берлинъ, гдѣто ставало разискванье по Босна-Херцеговското въстание; че какъ единъ дипломатъ, разбира се рускиятъ, билъ говорилъ, че трѣбвало да се вземе прѣдъ видъ и несносното положение на България и Македония; а всички други отговорили, че дипломацията трѣбва да гаси огъня тамъ, гдѣто гори, а не да разпалва огънь тамъ, гдѣто не гори. По тази причина, ми каза Каблешковъ, ще работимъ да подпалимъ огъня, та да накараме дипломацията да го гаси. Това ми каза, и се раздѣлихме и вече втори пѫть не можихме да се срещнемъ. Цѣльта на въстанието се опрѣдѣли отъ тѣзъ малко думи, казани отъ Каблешкова.

 

Азъ отъ стари хора съмъ запомнилъ да казватъ, че прѣзъ размирни врѣмена най-добрѣ бива запазенъ човѣкъ, или въ голѣмъ градъ, или до голѣма гориста планина. И тъй азъ съ семейството си прѣдизбрахъ да бѫдѫ въ Голѣмо Бѣлюво, гдѣто за великдень 1876 год. се вдигнѫхме всички тамъ. И прѣзъ мѣсецъ априлъ 27, въ зора дойде войводата Бенковски съ въорѫжена чета, та повдигна Голѣмо Бѣлюво на въстание или по-право, да се рече, отвори въстанието, което бѣше приготвено да избухне, а се чакаше само войводата (Бенковски) да дойде. За туй въстание, който любопитствува, нека прочете „Историята на Бѣлювското въстание" отъ Н. Йонковъ-Владикинъ (1887 г.), гдѣто всичко е изложено най-подробно.

 

Азъ, който бѣхъ отъ врѣме подозрѣнъ отъ турцитѣ чрѣзъ клеветничеството на гърцитѣ и гръкоманитѣ чорбаджии, и особно по една случка, която ще изложѫ по-долу, бѣхъ вземенъ прѣдъ очитѣ на т.-пазарджикскитѣ бегове за най-опасенъ врагъ на турцитѣ и държавата имъ.

 

Ето случката. Прѣзъ моето учителствуванье въ Т.-Пазарджикъ (1871/72 год.), покани ме каймакаминътъ Желалдинъ-бей, човѣкъ добъръ и вразумителенъ, да излѣзнѫ съ ученицитѣ, да посрещнемъ одринския валия Михлюзъ-паша. Азъ отидохъ по-отрано, а пашата доста закъснѣ; ученицитѣ ми прѣмалѣхѫ отъ гладъ. Азъ разпоредихъ да имъ доставѭтъ

 

 

379

 

хлѣбъ. Турскитѣ ученици завидѣхѫ на това, почнѫхѫ да имъ грабѭтъ хлѣба и да фърлятъ камъни вързъ ученицитѣ, даже и вързъ мене; на два, три ученика, протече и кръвь отъ главата, ударени съ камъни. Като видѣхъ това, събрахъ ученицитѣ и потеглихъ да си отидемъ въ града, безъ да чакаме валията.

 

Нѣкои първенци турци изпроводихѫ подирѣ ни да ни увѣщаватъ да не си отиваме, но азъ ги не послушахъ, и си отидохме.

 

На сутреньта направихъ отъ моя страна прошение на турски и го подадохъ самъ на валията, съ което изказахъ причината, загдѣдо не можахъ да дочакамъ съ ученицитѣ да го посрѣщнемъ, и бѣхъ принуденъ да се върнѫ.

 

Валията, щомъ прочете прошението, каза ми да чакамъ и заповѣда, скоро да се събере мезличъ, гдѣто се повикахѫ и всичкитѣ ходжи (турски учители) да присѫтствуватъ.

 

Прѣдъ множество народъ отъ всички тука народности валията отвори публично изслѣдванье, подобно на което сега за пръвъ пѫть станѫ въ гр. Т.-Пазарджикъ.

 

— „Истина ли, попита валията, станѫло нѣкое стълкновение между турскитѣ и българскитѣ ученици, споредъ прошението? Турцитѣ не можихѫ да откажѫть. Пашата заповѣда да ми донесѫтъ столъ да седнѫ; а турскитѣ ходжи, съ боси крака въ червени обуща, гащитѣ имъ повдигнѫти до колѣнѣ, на главитѣ имъ овити зелени чалми, подъ бръснѫти глави, остахѫ да стоѭтъ прави.

 

Валията каза съ разгнѣвенъ гръмливъ гласъ: „турци! Вие бегове! тука гледамъ една голѣма разлика, колкото отъ земята до небото. Българитѣ рая, на които не е дозволено да постѫпватъ въ държавна служба ни въ най-долната, а могѫтъ да бѫдѫтъ само занаятчии, търговци, доктори и учители, и си повѣрили дѣцата на единъ учитель, порядъчно облѣченъ, скроменъ, и по погледа се разбира да е човѣкъ свѣстенъ и разуменъ; а вашитѣ синове, на които е открито най-богато и най-широко поприще, на които има шансъ да се възвишѫтъ на чинъ даже везирски и сераскерски, вижте на какви учители и наставници сте ги прѣдали, да ги възпитаватъ и образуватъ, които по формата се познаватъ, какви глупци и варвари трѣбва да сѫ! И дѣцата ви вчера подъ надзора на тѣзи учители, извършили едно варварство; а кога порастѫтъ, какви хора ще бѫдѫтъ, то се доказва отъ сега още! . . И като изказа тѣзи думи валията, взе да си удря главата съ двѣ рѫцѣ, като казваше: „жалко, много жалко да гледамъ народа си тука, толкозъ назадничъвъ откъмъ науката и образованието." [1]

 

Ходжитѣ се одързостихѫ и казахж: „да се попита българскиятъ учитель, каква заплата има, и каква заплата иматъ тѣ. Попита ме валията, колко ми е мѣсечната заплата, казахъ, че е 750 гр. — „Ехъ!

 

 

1. Истина имаше право валията, защото въ градоветѣ: Хасково, Чирпанъ, Пловдивъ и др. имаше отворени и добрѣ наредени турски училища, руждие наречени, само тука въ Т.-Пазарджикъ нѣмаше досега.

 

 

380

 

извикахѫ ходжитѣ, дали взимаме ние на годината по толкозъ!? Когато взимаме на ученика по два гроша на мѣсецъ, и то отъ 40—50 ученика нѣма повече да се пада на всѣкой ходжа. Нему (на българския учитель) плаща миллетътъ (народътъ), казахѫ тѣ; а намъ плащатъ бащитѣ частно."

 

На това отгорѣ още по-люто взе да напада валията беговетѣ и да ги пита, по колко всѣкой има опрѣдѣлено въ годината да плаща за общо училище. Отговориха, че нито общо училище иматъ, нито плащатъ нѣщо. Пакъ повторно взе да си удря главата и да ги нарича „ешекъ-бейлеръ."

 

Азъ изтръпнѫхъ и казахъ си на ума, че моята работа не е на добрѣ. Що ми трѣбваше да разбутвамъ рояка на оситѣ! Но валията, между всичко друго, строго заповѣда на каймакамина да подведе цѣлото турско население подъ порѫчителство, че отсега нататъкъ нѣма тъй да се отнасятъ спрѣмо българскитѣ ученици; и което турче направи нѣщо зло, то да се наказватъ родителитѣ му или настойницитѣ му.

 

Валията още ми каза, че съмъ свободенъ прѣдъ него да му извѣстявамъ съ писма каква нужда и потрѣба имамъ; и това го каза прѣдъ всички и ми позволи да си отидѫ.

 

Тази случка бѣше нѣщо извънредно за т.-пазарджикскитѣ бегове и турци. И мене все ме нѣщо жежеше, да не пострадамъ отъ беговетѣ.

 

И наистина било опасно, както отпослѣ ми разказа единъ знатенъ турчинъ съ прѣзиме Моралията Ахмедаа, че беговетѣ, щомъ се върнѫли отъ валията, събрали се на съвѣщание, като съ какво да ми отнъстѭть; но единъ по-разуменъ между тѣхъ ги свѣетилъ, и имъ казалъ че, вмѣсто да ми отмъщаватъ, трѣбвало да ми благодарѭть, че съмъ станѫлъ причина да разберѫтъ, въ какво заблуждение и невѣжество били изостанѫли между другитѣ турци въ други градове; и ми каза, че съмъ свободенъ.

 

Слѣдъ единъ, два мѣсеца турцитѣ си отворихѫ училище руждие, гдѣто валията имъ бѣ изпратилъ двама способни учители. Но то станѫ слѣдъ дъждъ качулка, защото слѣдъ 4—5 год. избухнѫ въстанието, спослѣдвано съ войната за освобождението ни.

 

На беговетѣ, особено на Али-бей, паднѫ случай да ми отмъстѭтъ съ процентъ сто на сто.

 

Да дойдѫ на думата си за въстанието.

 

Догдѣто прѣседѣ нѣколко часа Бенковски въ Бѣлюво, всички мѫжки глави се покрихѫ съ кожени шапки, а фесоветѣ се изпокѫсахѫ и фърлихѫ по керемидитѣ на зданията; подпали се станцията на желѣзницата часа далече отъ Бѣлюво, прѣсѣче се телеграфътъ; избихѫ се 5-6 души турци чиновници на станцията, изкърти се една часть отъ желѣзния пѫть, развали се и единъ мостъ, за да не може да пристигне желѣзницата отъ Саран-бей. Нѣмската колония Баронъ-Хиршови хора Бенковски ги изпрати подъ стража за въ Цариградъ. До десетина млади момчета бѣлювчета се писахѫ въ четата на Бенковски, между които бѣше и най-голѣмиятъ ми синъ, Владимиръ, сега офицеръ, и излѣзнѫхѫ отъ Бѣлюво до вечерьта съ Бенковски! . . .

 

 

381

 

Слѣдъ всичко това събрахме се въ черковния дворъ да размислимъ, какво да правимъ, разпрѣдѣлихме, кои да стоѭтъ и пазѭтъ позициитѣ, засѣчени съ дръвье и камъни, а ние по-старитѣ да вардимъ отвѫтрѣ селото и да надзираваме позициитѣ.

 

На часъ, часъ и половина разстояние въ гората надъ Бѣлюво димѣхѫ огньове отъ башибозушки чети-помаци и черкези, но не смѣехѫ да наближѫть до селото. Рѣшихме, ако да се случи да се улови какъвто турчинъ да е, да не се поврѣжда въ нищо, а само да се обезорѫжи и прѣпрати на кѫдѣто иска да отиде, само кръвь въ селото да не падне; и ако би да се появи редовна царска вобска, самоволно подъ условия да се прѣдадемъ, а съ башибозуцитѣ и черкезитѣ да се биемъ, защото обѣщаната помощь отъ Бенковски не застигнѫ! Отъ селата Каменица, Мененкьой, Малко-Бѣлюво и друти жителитѣ прибѣгнѫхѫ тука за отбрана.

 

Турската редовна войска пристигнѫла на Саран-бейската станция, но не се рѣшила да потегли за Бѣлюво, защото се разчуло, че въ Бѣлюво и околностьта му имало до 30 хиляди въстаници.

 

Ние 350 души въорѫжени, а нѣкои и съ дървени върлини, утро и вечерь правехме маршировка да заобикаляме селото, да се вижда, че има движение отъ войска. Единъ младъ момъкъ, пазарджичанецъ, на име Георги Казака, който бѣше служилъ въ казашкия турски полкъ нѣколко години, управяше маршировката по военна дисциплина съ развѣно знаме съ левъ! Имаше и таквизь хора, които се показвахѫ малодушни и се разкайвахѫ.

 

Азъ, за да отбиѭ това малодушие и раскайванье което щѣше да докара разстройство и слабость, да нахлуѫтъ башибозуцитѣ поскоро и по-лесно да ни изколѭтъ, като въ Батакъ, една св. недѣля на Мироносицитѣ, държахъ рѣчъ въ черква, съ която рѣчь разяснихъ, какви резултати можемъ да очавваме, ако сме всички прѣдадени на дѣлото еднодушно, и какви сѫ слѣдствията, ако имаме разногласие; а за да не отслабваме въ надеждитѣ си за сполука и за нѣкоя отвънъ христианска помощь, азъ сключихъ рѣчьта си съ слѣднитѣ думи отъ евангелието:

 

„Жени мироносици купили аромати и зараньта рано тръгнѫли къмъ гроба Христовъ да помажѫтъ тѣлото Му; а като всичко купили и приготвили и вече тръгнѫли къмъ гроба, тогава дори се сѣтили, че тѣ били жени слаби, а камъкътъ, що лежалъ връзъ гроба Иисусовъ билъ тежъкъ и голѣмъ; та се питали една друга, „кой ще ни отвали камика?" Отъ пѫтя си не се спрѣли. И когато застигнѫли до гроба, то намѣрили камъка отваленъ! Тъй и ние, братя българи, казахъ азъ, направихме сѫщото като мироносцитѣ жени: приготвихме се за въстание, влѣзохме вече въ огъня и сега вече врѣме ли е да се питаме, кой ще ни помогне? Да вземемъ куражъ, братя, като мироносицитѣ жени, и ние навѣрно ще намѣримъ помощь, както женитѣ намѣрихѫ камъка отваленъ. Богъ е съ насъ!"

 

Истина, тази рѣчь на врѣмето си даде удовлетворителенъ резултатъ, та всички еднодушно се

 

 

382

 

прѣгърнѫхѫ и кѫзахѫ: „еднажъ ще се мре! Или смърть или Свобода!," както пѣеше четата на Бенковски.

 

Не слѣдъ много дни бѣлювскитѣ момчета що спослѣдвахѫ Бенковски, съ сина ми, завърнѫхѫ се въ Бѣлюво. Съ тѣхъ пристигнѫ и Иванъ Соколовъ съ жена си, които избѣгали отъ Панагюрище съ сегашния офицеръ Паприкова, тогава 18 год. момче, и заминѫхѫ нощемъ за въ Самоковъ. [1]

 

Разказа ми синъ ми всичко открито, какъ се съсипало Панагюрище, какъ се разбила четата на Бенковски въ гората Ележикъ и какъ Бенковски послѣднѣ казалъ: „мисията ни се изпълни, сега кой както знае да прави." Научихме се и за Батакъ, че се изклалъ.

 

Събрахме се пакъ въ черковния дворъ и рѣшихме, всичко бунтовническо да се скрие и потомяса, слѣда отъ него да не излѣзне наявѣ. Намѣрихме си пакъ фесоветѣ и дадохме си за парола една дума: който ни пита, да казваме, че въстаници не сме, но излѣзохме да пазимъ селото отъ башибозуцитѣ и черкезитѣ. Огньоветѣ надъ Бѣлюво димѭтъ, башибозуци заобикалять, но не наближаватъ. Позициитѣ пакъ си пазимъ добрѣ. Слѣдъ всичко туй дойде единъ нѣмецъ въ Бѣлюво и донесе едно на турски написано писмо въ видъ на прокламация отъ Саранбейската станция, изпратено отъ бинбашията на аскера тамъ. На турски написано по тази причина, че казаниятъ нѣмецъ, който ме познаваше отпрѣди, доказалъ за мене, че съмъ въ Бѣлюво и че знаѭ турски да четѫ и пишѫ.

 

Азъ завчасъ събрахъ народа, прочетохъ имъ това писмо, и рѣшихме да му отговоримъ тъй:

 

„ние въ Бѣлюво не сме въстаници; въстаници не стоѭтъ въ селото при женитѣ и дѣцата си, но сме станѫли да се бранимъ отъ башибозуци и черкези, които сѫ ни заобиколили селото; ние търпимъ лишение даже за хлѣбъ, който ядемъ безъ соль, че сольта се свърни; просимъ по-скоро помощь да ни се изпрати едно отдѣление царски аскеръ да ни пази."

 

Това писмо се подписа отъ всичви знаещи да пишѫтъ, и приложихме селския общински печатъ, и го изпратихме по сѫщия нѣмецъ до бинбашията.

 

Бинбашията, както отпослѣ се узна, навѣрно, изпратилъ това писмо до командира си на полка въ г. Т.-Пазарджикъ и поискалъ наставление, какъ да постѫпи съ Бѣльово.

 

Полковиятъ командиръ паша прочелъ туй писмо прѣдъ т.-пазарджикскитѣ бегове, които били рѣшили Бѣльово да се изколи и ограби като Батакъ, че бѣлювци били най-опасни за държавата, като имали защита непроходимата гора. Цѣльта имъ била да се обере Бѣльово, защото тамъ имало ужъ натрупано несмѣтнѫто богатство (злато) чрѣзъ Хиршовата компания, и настоявали прѣдъ пашата за съвършенното изтрѣбленне на Бѣльово. А пашата не склонилъ; и тъй Бѣльово останѫло неповрѣдено, а се извлѣкохѫ по-виднитѣ хора и се прѣдадохѫ на страшни изтезания, мѫки и затвори, както се вижда оттукъ надолу.

 

 

1. Тука отбѣлѣзвамъ, че покойниятъ З. Стояновъ не право казва въ Запискитѣ си, че моятъ синъ избѣгалъ, когато очевидци свидѣтели доказватъ противното.

 

 

383

 

На 7. май, 1876. год. пристигнѫ въ Бѣльово павъ сѫщиять нѣмецъ съ двѣ товарни конски компански кола и съ едно писмо пакъ на турски, въ което бѣхѫ записани 18 души, поповетѣ, първенцитѣ по име, между които и азъ, та ни вика бинбашията да идемъ съ колата на нѣмеца въ Саранбей при него, да си прѣдадемъ орѫжието и да ни дозволи да се завърнемъ ужъ у дома си пакъ.

 

Азъ прѣдвидѣхъ, какво ни чака. Дадохъ наставление на сина си, какво поведение да държи при изслѣдваньето, и си съставихъ планъ, какъ да прикривамъ работата. Тука освѣнъ лъжа друго срѣдство за спасение нѣмаше.

 

Пристигнѫхме въ Саранбей, повика ни бинбашията, изпитва ни, що ни изпитва единъ по единъ, и до мръкванье нѣмаше нищо.

 

Като се стъмни, разсвирѣпѣхѫ онѣзи турци. Отъ насъ едни повѣсихѫ на дървета и парехѫ голитѣ имъ тѣла съ кафъ-кебритъ, други по другъ по-ужасенъ начинъ бихѫ, мѫчихѫ, а мене вързахѫ главата ми между кълкитѣ и отзади съ камшици отъ врѣме на врѣме биехѫ. Осъмнѫхме съ половинъ душа, цѣлъ день гладни затворени. Слѣдъ пладнѣ, навързани и прѣтегнѫти на рѫцѣтѣ, и съ други изловени селяни до 45 души, конвоирани отъ цѣла рота, ни покарахѫ за въ Т.-Пазарджикъ. Четири часа разстояние ние го изминѫхме въ два часа пѣши търчишкомъ, и често, често удряни съ приклади (дипчици) на пушки, нѣколцина мушкахѫ и съ байонетитѣ си. Двама отъ вързанитѣ паднѫхѫ по пѫтя и умрѣхѫ на мѣсто.

 

Азъ помнѭ, че стѫпихъ на моста Марични до Т.-Пазарджикъ и до 26 часа съмъ билъ прѣнесенъ и не знамъ, що е ставало съ мене, а отпослѣ ми приказвахѫ другаритѣ.

 

Когато съмъ паднѫлъ на моста, имало изпратени въорѫжени турци отъ Али-бея, които, като ме набили добрѣ, съблѣкли ми връхнитѣ дрехи и ме оставили по риза и долни гащи, и тѣ съдрани отъ дърпанье. Не съмъ можалъ да ходѭ, като прѣмрѣлъ ме влачили по калдаръма като умрѣло куче. Послѣ се съжалили нѣкои селяни, та ме взели на гърбъ и ме носили до конака на Али-бея, гдѣто били откарали всичкитѣ бѣльовци. Али-бей звѣрски нападнѫлъ на мене, риталъ ме, плювалъ ме, но азъ съмъ билъ безъ чувство, бутналъ ме въ единъ гьолъ, гдѣто се кѫпяли паткитѣ му. Благодарение на този гьолъ, той ме спасилъ. Като съмъ се поразхладилъ отъ водата, азъ съмъ продумалъ нѣщо безсъзнателно. Оттамъ ме качили на тарга, та съ всичкитѣ вързани, откарали ни въ затвора. Тамъ заптиетата, като ме видѣли, казали: „той е пиянъ," и ме хвърлили въ заходнята, гдѣто почти цѣла нощь съмъ прѣкаралъ. Оттамъ ме изкарали на двора прѣдъ затвора, и азъ съмъ викалъ на жена си да ми донесе дрехи да се облѣкѫ, че ужъ съмъ билъ потенъ. Туй всичко ми разказвахѫ много пѫти Иванъ Пергелятъ, Никола Пѣшовъ, Георги Илчовъ, попъ Мико — бѣльовци, съзатворници съ мене, които още живи.

 

 

384

 

На третиятъ день се свѣстихъ и разбрахъ, гдѣ съмъ. Видѣхъ си колѣнѣтѣ смазани, съ двѣ издълбани рани, бѣлѣзитѣ на които стоѭтъ и до днесъ. Нѣма мѣсто да ме не боли. До вечерьта донесохѫ ми дрехи да се прѣоблѣкѫ и ястие да се нахранѭ отъ дома, и ми извѣстихѫ, че жена ми съ дѣцата пристигнѫли отъ Бѣльово. Докарали и сина ми, но понеже бѣше затворенъ въ другъ затворъ, не го видѣхъ.

 

Тука сѣдѣхме затворени около 15 дни и гледахме, какъ мѫчехѫ новодоведенитѣ отъ Панагюрище, отъ Копривщица и отъ другадѣ.

 

Голѣмо впечатлѣние ми направи нѣкой старозагорчанецъ Русиновъ, който неустрашимо говореше на изслѣдователитѣ си турци: „Вие съ моето обѣсванье нѣма да потушите българския народъ, да не дири и иска своитѣ правдици. Единъ мене ще обѣсите, съ хиляди други ще излѣзнѫтъ!" Още много говори напротивъ, но забравихъ; и на зараньта го обѣсили!

 

Да вземе човѣкъ да описва потънко звѣрствата на турцитѣ по затворитѣ съ въстанницитѣ, трѣбва томове да напише и пакъ не може ги описа.

 

Що бѣхъ челъ изъ житията на мѫченицитѣ християни, мѫчени отъ римскитѣ царье Диоклециана, Нерона, и ги мислехъ за въображаеми, сега тука ги изпитахъ на себе си и ги видѣхъ да се вършѫтъ и на другитѣ ми събратия българи, съ още повече звѣрство, новоизнамѣрено отъ турцитѣ.

 

Слѣдъ 15-тѣ дни изкарахѫ ни на мегдана прѣдъ конака до 450 души затворници. Едни навързахѫ съ синджири, съ желѣзни тежки гривни на шията, мене гудихѫ въ синджиритѣ на чело, други навързахѫ съ вѫжета, та ни държахѫ повече отъ половинъ день на слънце, като дохождахѫ турцитѣ да се ругаѭтъ съ насъ. И послѣ ни откарахѫ въ Куршумлиханъ, гдѣто на вратата бѣхѫ се наредили отъ двѣтѣ страни турци отъ града и арнаути странници съ жопове, та стоваряхѫ по единъ, по два на всѣкой вързанъ, гдѣто завърнехѫ, на много души изпоцѣпихѫ главитѣ и кръви ги облѣхѫ.

 

Тука не ни държахѫ много дни, а ни изкарахѫ и ни навързахѫ едни въ синджири, други съ вѫжя застегнѫти, на брой 418 души, и ни откарахѫ въ Пловдивъ. По пѫтя аскерътъ изпообра всичко по-хубаво: обуща, дрехи, пари отъ насъ, и изби 9 души, които съ кола закарахѫ мъртви съ насъ въ Пловдивъ. Мене ме оставихѫ босъ да ходѫ по остритѣ камъни, скоро трошени и насипани по шосето. А ако не вървишъ и вземешъ малко да подклѣкашъ, знай, че си смазанъ и убитъ.

 

Тъй изходихме до половинъ пѫть до срѣдния ханъ, гдѣто имаше нѣколцина отъ аскера надъхани отъ Пазарджикъ да ме довършѫтъ по пѫтя, и поради туй азъ и тука бѣхъ на най-голѣмо насилие и мѫка, но благодарение че тази рота се промѣни на срѣдния ханъ и ни пое друга, отъ която нищо зло не видѣхме по пѫтя до Пловдивъ. Мене ме качихѫ на кола при двама мъртви, защото не можехъ да ходѭ вече.

 

Застигнѫхме Пловдивъ. Турци, кадъни, евреи, еврейки, гърци, гъркини, цѣлиятъ Пловдивъ, излѣзли насреща Турцитѣ викатъ вързъ насъ

 

 

385

 

и не, ама гърцитѣ най-много си дерѣхѫ гърлата да викатъ и ни ругаѭтъ. Даже си позволявахѫ и да плюѭтъ връзъ насъ. Това сѫ тѣ пловдивскитѣ гърци, православни наши брата по вѣра христианска!...

 

Тука ни натикахѫ въ единъ дълбокъ тъменъ яхъръ на Панаиръ-ханъ.

 

На втория день ни посѣти д-ръ Владосъ, който избра болнитѣ, раненитѣ и ни отдѣли по особни стаи. Д-ръ Владосъ излѣкува моитѣ страшни рани отъ Пазарджикъ, изцѣри сина ми и ми подари едно хубаво полувачно палто, съ което азъ запазихъ живота си. Този докторъ бѣше спасителятъ и благодѣтелятъ на затворницитѣ. Зарадвахъ се, като чухъ, че нашето правителство му отпуснѫло пенсия!... Заслужва я напълно.

 

Тука ни държахѫ до 1. юли, когато на зараньта ни изкарахѫ по име: бѣльовци, малко-бѣльовци, варварчани, симчиновци, сантовци, вѣтренци, и мене съ сина ми, всички на брой 91 човѣкъ. Навързахѫ ни по петима на едно вѫже и подкарахѫ ни пѣши за Т.-Пазарджикъ. Оттука въ Ихтиманъ и оттамъ — въ София. За три дни пѣши прѣзъ юлската жега, безъ водица, вързани ни докарахѫ отъ Пловдивъ въ София. Отъ Пловдивъ до Пазарджикъ измрѣхѫ шесть души, измѫчени по пѫтя: отъ Пазарджикъ до Ихтиманъ не помнѭ, мислѭ, че измрѣхѫ още 5 души.

 

Али-бей, който дохожда въ първия ми затворъ въ Пазардживъ съ Велча чорбаджи, ми припомни за прошението до валията, за което по-прѣди говорихъ. Велчо чорбаджи пъкъ, който би нѣколко селяни затворници, защо му не обадили за тази работа, подтвърди на Али-бей думитѣ, че билъ въ правото си, защото откакъ съмъ дошелъ въ Т.-Пазарджикъ, азъ съмъ билъ размирявалъ града. Сѫщиятъ Али-бей бѣше се разпоредилъ, живъ да ме не закаратъ въ София. И тъй до Вѣтренъ и Паланката, гдѣто се промѣни конвоятъ, що мѫки прѣтеглихъ, и сега ми настръхватъ коситѣ, като си помислѭ! . . .

 

Ударихѫ ми по гърба, по плещитѣ до 25 сопи дрѣнови, и, като паднѫхъ, та не можахъ да ходѭ, качихѫ ме ужъ на кола, но затегнѫхѫ десната ми рѫка съ вѫже о ритлитѣ до толкозъ, щото рѫката ми се поду и съсири мя се кръвьта, щото пръститѣ ми падахѫ мрътви [1] и почнѫ да ми припада. На тазъ минута заминѫ покрай мене юзбашията на конь, извикахъ, заклехъ го въ Бога и вѣрата му, да ме заколи за да не се мѫчѫ. Той се смили нѣкакъ на мене и заповѣда да ме отвържѫтъ. Азъ, като видѣхъ, че живъ нѣма да останѫ, скроихъ завчасъ една лъжа и казахъ на юзбашията, че той, ако е вѣренъ войникъ на султана, трѣбва мене най-добрѣ да ме пази и здравъ да ме прѣдаде въ София, защото азъ знамъ всичката работа и ще изкажѫ на правителството всичко вѣрно и точно. И тъй юзбашията ме запази, да ме не мѫчѫтъ и биѭтъ вече чакъ до София.

 

Тукъ въ София ни откарахѫ въ казармата, що изгорѣ прѣзъ 1879 г., фърлихѫ ни въ коуша единъ връзъ другъ. Три дни вода не ни дадохѫ да пиемъ. Вѫтрѣ се изпразнувахме, миризма нетърпима, а отгорѣ връзъ

 

 

1. Тази рѫка си оста саката, и съ мѫка пишѫ, като не могѫтъ малкиятъ и срѣдниятъ ми пръстъ и сега да се свиватъ.

 

 

386

 

туй стражаритѣ не давахѫ да се отварятъ и прозорцитѣ. Хлѣбъ давахѫ чернъ, ръженъ и неизпеченъ, като каль. Никой отвънъ не се допущаше да надзърне при насъ.

 

Развълнувахѫ се нѣкои лудетини отъ бѣльовцитѣ, искатъ да обѣсѭтъ сами попъ Михала Радуловъ, че билъ допустнѫлъ въ кѫщата си Бенковски, та поради туй били докарани тука да теглѭтъ; често пѫти се бунтувахѫ и срещу мене и ме ругаехѫ, безпокоехѫ най-безчовѣчно, че ние даскалитѣ, „ученитѣ," сме докарали тѫзи бѣда връзъ главитѣ имъ. Иди се разправяй, ако можешъ!

 

Лошата воня отъ насъ пълнеше цѣлата казарма, затова ни прѣмѣстихѫ въ една сѣнница. Истина въ боклука се заравяхме, бълхи, въшки като мравунякъ по насъ, но тука поне едно добро имаше, че бѣше отворено, та дишехме чистъ въздухъ.

 

За да залъгвамъ размирницитѣ — затворници, всѣка зарань измисляхъ по една залъгалка, приказница да имъ разказвамъ. Често пѫти имъ казвахъ, че нашето тегло даже и да ни избѣсѭтъ, нѣма токо тъй да замине, и увѣрявахъ ги, че за насъ сега на зелена маса се рѣшава сѫдбата ни. Едни ме слушахѫ, други се подсмивахѫ, тъй я прѣкарвахме.

 

Една зарань чухъ кукумявката да кречи на покрива св. София. Като се разбудихѫ всички, азъ имъ казахъ, че днесъ има да вземемъ добри извѣстия отнѣгдѣ-си. И тъй случайно излѣзе. Кѫдѣ надвечерь, изпрѣчи се прѣдъ вратата жена, придружена отъ двама пашовски гавази, да дири даскала Юрданъ пазарджиклията. Мене ме бѣ нападнѫлъ очиболъ, та отдалечъ нищо не виждахъ. Кога наближихъ до вратата, какво виждамъ — жена си! Донесла ми дрехи, да се прѣоблѣкѫ, една бохча пълна съ сиренье, единъ голѣмъ повечъ съ оризъ и месо, десетина хлѣба, подаде всичко това да се раздаде на затворницитѣ и каза, че тя донесла писмо отъ нѣкава-си европейска комисия до пашата, който ѝ се обѣщалъ, че скоро ще ни освободѭтъ до единъ. Едни отъ радость плачѫтъ, други се прѣпиратъ, че тя тъй лъгала само за утѣшение. На зараньта дойде софийскиятъ управитель Махзаръ-паша при насъ, та ни каза, че макаръ и да имало отъ насъ едни да се избѣсѭтъ, други да се изпратѭтъ на заточение до животъ, но султанътъ се умилостивилъ и всички щѣлъ да ни освободи. Каза и си отиде.

 

Жена ми два дни не се яви при насъ. Тя ходила на другия затворъ при сина ни.

 

Прѣзъ тѣзи два дена, що прѣтеглихме! Мене съ петь души попове накарахѫ съ рѫцѣ да изчистимъ 16-тѣ нуждника, нечистени откакъ правени; още ми се потресва отъ вонята, като си наумѭ! Мене съ попъ Петра отъ Симчиново ни впрегнѫхѫ въ кола да изкарваме смѣта отъ казармата на края далечъ, и, догдѣ да идемъ и се върнемъ, изядахме по десетина, двайсеть дипчика по гърба. Отмалѣхъ много и се поболихъ. Жената още нѣма. Едвамъ на третия день дойде. Азъ и разказахъ за лошото ни положение, че, догдѣ да ни освободѭтъ, тѣ ще ни изморѭтъ. Попъ Мико Бѣльовски паднѫ боленъ на смърть. Жена ми за скоро се

 

 

387

 

изгуби отъ насъ. Ето че дойдохѫ и вдигнѫхѫ попъ Мика на болницата и насъ на втория денъ 1. августъ ни освободихѫ всички!

 

Жена ни, като ме видѣла боленъ, отишла въ харема на пашата, който билъ още тамъ, разказала му за положението ни и поискала писмото си отъ комисията, да го носи назадъ, като виждала, че мѫжъ ѝ, синъ ѝ съ другитѣ затворници нѣмали намѣрение да ги изпустнѫтъ. Пашата при тѣзи нейни думи веднага далъ заповѣдъ да ни освободѭъ. Димитри Трайковичъ, архиерейскиятъ намѣстникъ Харитонъ съ жена ми дойдохѫ съ пашовъ човѣкъ, та отворихѫ затвора, и ни поведе жена ми напрѣдъ като освободителка. Малко и голѣмо въ София се е чудило на дързостьта и безстрашието на жена ми.

 

Димитри Трайковичъ мене, сина ми съ жена ми, ни държа 10-на дена у дома си, храни ни, пои ни добрѣ, догдѣто да се посвѣстимъ. Дадохѫ ми 10 бѣли меджидиета отъ софийската община за пѫтни разноски, и се завърнѫхме въ Т.-Пазарджикъ. [1]

 

Слѣдъ нашето откарванье въ София, въ гр. Т.-Пазарджикъ застигнѫла европейска комисия за изслѣдванье баташкитѣ кланьета и други турски звѣрства. Тази комисия била на квартира въ една гръцка кѫща, съсѣдна съ нашата. Строго се пазело отъ турцитѣ и гърцитѣ, да не се вмъкне нѣкой българинъ или българка при комисията. Жена ми съ голѣма мѫка съ съдѣйствието на Такела италиянецъ, извѣстенъ български добродѣецъ, прѣдставила се прѣдъ тази комисия, която отъ жена ми за пръвъ пѫть чула, че имало откарани затворници отъ Пловдивъ за София. [2]

 

Дали ѝ потрѣбнитѣ писма, и тя сама жена съ едно отъ дѣцата ни, като поискала оттукъ оттамъ пари и не намѣрила, продала си отъ чеиза по-скѫпитѣ нѣща за половинъ и по-долна цѣна, снабдила се съ пари и потеглила за София, придружавана по пѫтя отъ башибозуци азиятци зейбеци, отиващи за Сърбия на войната!

 

Отъ освобождението ни отъ софийския затворъ застояхъ се у дома безъ никаква работа, нито печалба отнѣгдѣ. Пазарджишката община поиска да ме гуди учитель, колкото да се прѣхранѭ съ дѣцата си, но Велчо Ангеловъ и Николаки Христовичъ забранихѫ, като заплашихѫ общината, че щѣла да се компрометира, при всичко че азъ имахъ отъ софийския паша позволително да заловѭ, каквато работа желаѭ. Туй позволително ми издѣйствува покойниятъ Д. Трайковичъ. А Велчо и Николаки ме изпѫдихѫ отъ общината, като изругахѫ всичко свето българско прѣдъ едно събрание отъ еснафитѣ до 30—40 души, и слѣдъ мене съжалявали, че не ме били обѣсили!

 

Не слѣдъ много врѣме пристигнѫ въ Т.-Пазарджикъ турска комисия отъ Цариградъ, състоеща отъ трима души: Блакъ-бей, левантинецъ, хаджи Иванчо Пенчовичъ, русчуклията, българинъ, и единъ турчинъ бей,

 

 

1. Жена ми за този подвигъ има свидѣтелство отъ софийскитѣ граждани, подтвърдено отъ градското общинско управление подъ № 3640, 1886 г. юни 10. Тукъ я наричатъ избавителка на 91 души.

 

2. Прѣводачъ на комисията е билъ г-нъ Димитровъ, сега агентъ въ Цариградъ.

 

 

388

 

и бѣхѫ на квартира у Николаки Христовичъ. Тази комисия бѣше дошла да изслѣдва ужъ баташкитѣ кланьета, а пъкъ то съ цѣль да прѣиначи даденитѣ свѣдѣния отъ европейската комисия.

 

Много пострадали се прѣдставихѫ прѣдъ нея. Прѣдставихъ се и азъ да искамъ да ми се позволи да учителствувамъ. Работата била подготовена. Блакъ-бей ме попита, съ какво съмъ се занимавалъ досега. Казахъ му, че съ учителство. — „Иди, каза, сега въ черква да направишъ молитва, че не сѫ те обѣсили!... Какво си дошелъ да искашъ!" И азъ стѫпишкомъ назадъ и съ плачъ си излѣзохъ, че дѣцата ми у дома гладни!

 

Слѣзохъ до Пловдивъ. Тамъ епископътъ Герваси ми даде едно прѣпорѫчително до господ. Такела, който ми даде триста гроша и ме задлъжи да направѭ едно изложение по затворитѣ ни, що сме прѣтеглили и видѣли другитѣ да теглѭтъ отъ турцитѣ. Намѣрихъ се и съ руския консулъ Найденъ Геровъ, мой старъ приятель, който пъкъ ме задлъжи да му опишѫ за изгорваньето на селата отъ турцитѣ; за поведението и отношението на турцитѣ спрѣмо българитѣ още отъ пó-старо врѣме, какво съмъ запомнилъ и съмъ научилъ отъ прѣдание на стари хора за въ Т.-Пазарджикъ. И всичко това той щѣлъ да го изпрати въ Петербургъ. Жена ми отиде въ село Голѣмо-Конаре при бащинитѣ си роднини, отгдѣто доведе 14 кила жито и други подаръци.

 

Чутанската община, като чула, че въ Бѣльово слѣдъ откарваньето ми съ сина ми, аскерътъ турски обралъ жена ми, и че кѫщата ми направили болница за раненитѣ отъ Панагюрище и Брацигово, ми изпрати 300 гр. помощь.

 

Азъ написахъ изложението, както ми каза госп. Такела, въ два прѣписа, отъ които едина дадохъ на дѣда Гервасия, и чрѣзъ екзархията го изпратили въ Русия, та се напечатало по рускитѣ вѣстници, а втория пъкъ дадохъ на Костаки Моровеновъ, уйка на д-ръ К. Стоиловъ, бивши министъръ на правосѫдието, та му го изпрати въ Лайпцигъ въ Германия. Покойниятъ ми синъ Ненчо бѣше го челъ обнародвано въ нѣмскитѣ вѣстници. Отпослѣ попитахъ г-на д-ра К. Стоилова за туй мое изложение, гдѣ е; каза ми, че го прѣдалъ на д-ръ Иречека. Жалѭ, че нѣмамъ сега отъ това изложение прѣписъ.

 

Съ Н. Герова почнѫхъ цѣла кореспонденция, софиянецътъ Василъ Андоновъ бѣше куриерътъ ни. Съ какъвъ страхъ и рискъ изпращахъ писмата си до Герова! . . . Сега, като си помислѭ, настръхватъ ми космитѣ на главата. [1]

 

 

V.

 

На идещата година 1877, 17. августъ, като си бѣхъ на двора въ кѫщата, дойдохѫ двѣ заптиета и ме откарахѫ въ затвора, гдѣто до вечерьта надокараха още 18 души отъ Брацигово, Црънча, Вѣтренъ.

 

 

1. Станиславъ Доспѣвски, живописецъ и мой съсѣдъ, на едно само писмо се улови и откара въ Цариградскитѣ затвори, гдѣто отъ мѫки и изтезаниа умрѣ. Него го прѣдаде Велчо Ангеловъ, чорбаджията.

 

 

389

 

Отъ града: азъ, Георги Консуловъ, хаджи Ламбре Ивановъ, Величко Петковъ, Ноно Атанасовъ, Петко Машовъ, Никола Стоименовъ, хаджи Рашко хаджи Илиевъ, Михалъ Пожаровъ, Петъръ Неновъ и Атанасъ Поповъ. Отъ Вѣтренъ: Георги Ц. Лютаковъ, отъ Брацигово двамата братя Юруковци, Никола и Стоянъ и Ангелъ Мижоркови; отъ Црънча Славе Шарковъ; отъ Стрѣлча Димитъръ, отъ Цѣрово Стоянъ Сандаря, отъ Ешикашли Иванъ Чалъмовъ, всичко 19 души, и въ белезици на рѫцѣтѣ, откарахѫ ни въ Пловдивъ и оттамъ слѣдъ 45 дневенъ затворъ откарахѫ ни въ Цариградъ, като прѣнощувахме въ одринския занданъ, въ който, както по-прѣди споменѫхъ, е лежалъ и дѣдо ми Юрданъ попъ Ненчовъ отъ Елена

 

Когато ни покарахѫ отъ Пловдивъ за Цариградъ, Иванъ Душковъ и К. Пеювъ, затворени пловдивчани съ насъ, дадохѫ ми по половинъ лира. Д-ръ Владосъ ми даде лѣкарства. На станцията Такела ми даде 5 т. л. Този великъ благодѣтель нашъ е поддържалъ семейството ми въ Т.-Пазарджикъ до освобождението ни.

 

Въ Цариградъ ни фърлихѫ въ единъ занданъ деветь стѫпала въ земята безъ никакъвъ прозорецъ, отгдѣто съ откупъ на зараньта ни прѣмѣстихѫ въ свободния затворъ, називаемъ Матархане. Тука спокойно прѣкарахъ при Димитъръ Стояновъ, Димитъръ Поповъ сливненци, затворени още отъ Ботевата дружина.

 

Този затворъ служеше като сборна станция за заточванье на българитѣ по разни страни изъ Анадолъ. Докарахѫ карловци, чирпанци, хасковци, още до 40 души отъ Т.-Пазарджикъ слѣдъ нась, и всички по отдѣлни тайфи ги изкарвахѫ въ синджири оковани на заточение; а насъ, по-напрѣдъ докарани, още не ни изкарватъ.

 

Отъ едно заптие бошнакъ се научихъ, че тѣзи българи, що ги изпращали на заточение, догдѣ заминѫли до скелята, изпращали се съ камъни отъ кадънитѣ и турчетата, и съ кървави глави се покачвали въ парахода. Още не имъ давали да вземѫтъ съ себе никаква покривка и завивка. А вѫтрѣ въ затвора при всичка свобода имаше едно най-опасно зло. Осѫденитѣ злодѣйци на по 15 години, турци, зейбеци, лазове, владѣехѫ въ затвора като неограничени деспоти, пари крадѣхѫ, кого си нарочехѫ, биехѫ, наранявахѫ, даже и убивахѫ; и нѣмаше кой отъ тѣхъ да дири смѣтка.

 

Допустнѫто бѣше прѣзъ день въ седмицата да дохождатъ приятели посѣтители при затворенитѣ. Отъ екзархията дохождаше едно момче панагюрче на име Стоянъ Кръстевъ Балабановъ, който бѣше натоваренъ съ мисия, да записва името, прѣзимето, родното мѣсто на всѣкой българинъ, затворенъ или изпратенъ на заточение. Азъ ето що намислихъ да извършѫ чрѣзъ този момъкъ Стоянъ Балабановъ. Написахъ едно изложение за състоянието на българитѣ затворници, какъ ги изпращатъ до скелята съ пробити глави, какъ не имъ позволяватъ да си носѭтъ съ себе покривка-завивка, а сѫ принудени да я оставятъ на затворницитѣ турци, споразумѣни съ заптиетата, безъ пари, които отпослѣ продавѫхѫ

 

 

390

 

тѣзи вещи скѫпо и скѫпо въ затвора, и дѣлѣхѫ паритѣ съ заптиетата; какъ ежеминутно българитѣ затворници сѫ подложенн на самовластието на осѫденитѣ злодѣи турци и пр. Това изложение, одобрено отъ другаря ми Димитъръ Стояновъ сливненецъ, който събра измежду затворницитѣ до 50 грша златни, дадохме на Стояна Балабановъ, да го прѣведе на френски въ видъ на прошение отъ 500 души българи затворници, да направи три-четири прѣписа, и да ги подаде на европейскитѣ прѣдставителства: Италиянско, Френско, Германско, Австрийско. И на третия день Ст. Балабановъ ни донесе радостна вѣсть, че всичко завършилъ сполучливо и има надежда за добъръ резултатъ.

 

Не се минѫ повече отъ петь дни, една зарань рано всички турци, зейбеци, до 45 души, се изловихѫ, оковахѫ ги въ синджири и ги изкарахѫ до единъ изъ затвора! Казахѫ ни, че ги откарали въ Синапъ и Трапезунтъ. Тогазъ всички българи затворници наскачахѫ и изиграхѫ едно хоро. Изкарахѫ послѣ това други българи на заточение. Питамъ бошнака, какъ е, и той се чуди и мае, какъ мирно затворницитѣ пристигнѫли до скелята и по пѫтя жива душа се не явила, при това хванѫли имъ и хамали да имъ носѭтъ покривкитѣ и завивкитѣ. Дойде редъ и насъ да изпратѭтъ на заточение. Георгя Консулова, чрѣзъ ходатайството на Баронъ-Хиршовата вомпания, при която той работеше, го изпратиха отдѣлно отъ насъ въ Измиръ, а насъ — въ Адански вилаетъ, въ пуститѣ мѣста на Казанъ-дагъ — Мала-Армения.

 

При изкарваньето отъ цариградския затворъ, натруфихѫ ни съ желѣзни гривни на шията, съ прокарани синджири по 6 души въ синджиръ. Отправихѫ ни за скелята, като натоварихѫ вещитѣ ни на хамали, прѣминѫхме тихо и мирно, безъ да ни продума нѣкой нито дума. Отправихме се съ парахода и застигнѫхме въ Измирското пристанище.

 

Тука, догдѣто да ни прѣфърлятъ въ другъ параходъ, прѣседѣхме два дни. Дойдохѫ приятели българи отъ Измиръ при насъ, донесохѫ ни тютюнъ и ракия. Запознахме се добрѣ съ заптиетата, що ни конвоирахѫ и съ чаушина имъ, арапинъ, човѣкъ съ добра душа. Съ почерпванье, съ пари даванье, умолихме го, да ни даде мазбатата (обвинителния ни актъ), която носеше отворена, да я прочетемъ прѣдъ него и пакъ да му я дадемъ. Тука ми послужи знаяньето турски езикъ, що го учихъ въ Сопотъ, кога бѣхъ учитель. Прочетохъ мазбатата и разумѣхъ, че ние се изпращаме като подозрителни, подъ полицейски надзоръ, а да сме волни, всѣкой да захване работа и да се прѣхранва до неопрѣдѣлено врѣме. Прочетохъ я и пакъ му я дадохъ.

 

Отъ Измиръ се качихме на единъ рѣчни вапоръ, нареченъ Данубио. Прѣминѫхме поврай о. Родосъ и други острови; бѣше прѣзъ мѣсецъ ноември. Като се развълнува онова ми ти море, по-люто отъ разяренитѣ турци прѣзъ 1876-та година: насмалко останѫ да се издавимъ. Цѣли четире денонощия прѣседѣхме въ единъ завой, срещу едно пусто крайбрѣжие, гдѣто имаше 3—4 шатри арапи каменари.

 

 

391

 

Имаше съ насъ и до 200 души ранени турски войници, които ги завеждахѫ за мѣстата имъ. Остахме безъ хлѣбъ. Капитанътъ на парахода, славянинъ, симпатизираше па насъ, и съ страхъ, скришната ни подаваше по единъ два сухара въ день на човѣкъ, да не видѭтъ турскитѣ войници, колкото да крѣпимъ душа. Отъ студъ, отъ развълнуваното море, се поболихме отъ тифосъ. На четвъртия день отплувахѫ съ ладия до арапскитѣ шатри и донесохѫ нѣколко петури отъ тѣсто, изпечени недопечени. Щомъ ядохме отъ тѣзи тѣстени петури, едни много, други малко, паднѫхѫ на желудъка ни като оловна тежина и вече здрави се не видѣхме.

 

Едвамъ съ жива душа застигнѫхме до пристанището Мерсинъ. Тука откъмъ града бѣхѫ се натрупали новобранци турци, които, като взели извѣстие за насъ, наприготвили се до пристанището да ни нападнѫтъ.

 

Като ни прѣкарвахѫ прѣзъ града, единъ отъ тѣхъ налетѣ право вързъ мене, но, докато ме сложи, чаушинътъ арапинъ зафтаса и съ единъ ударъ на дипчика, повали го на земята. Тука вече не бѣхме въ синджири.

 

На другия день прѣспахме въ гр. Тарсисъ (отечеството на апостолъ Павла). Оттамъ — въ вилаетския градъ Адана; но азъ вече не помнѭ, какъ сме влѣзли въ Адана, защото силно съмъ страдалъ отъ тифозна треска.

 

Когато се свѣстихъ слѣдъ два или три дни, виждамъ се въ единъ занданъ, при осѫдени разбойници: кюрди, зейбеци и турци на по 15 години, и при мене отъ другаритѣ ни Величко Петковъ, Стоянъ Юруковъ и единъ 70-годишенъ старецъ, дѣдо Димитъръ отъ Старо Загорскитѣ села, който една нощь издъхнѫ на колѣнѣтѣ ми, кога съмъ спалъ. Отъ това азъ много се уплашихъ и стреснѫхъ. Дойде ми на умъ мазбатата, че не казваше да лежимъ въ затворъ, и питамъ Величка, защо сме тукъ. Казва ми, че валията тъй заповѣдалъ. Другаритѣ ни, които и тѣ тъй по двама, трима раздѣлно затворени, подали били прошение, едно и двѣ, по нищо не се взело въ внимание.

 

Прѣзъ истата нощь, кога умрѣ дѣдо Димитъръ, на зараньта стоѭ прѣдъ желѣзната рѣшетка, гледамъ на широкия дворъ и казвамъ на едно старо заптие, че има умрѣлъ човѣкъ, какво ще го правѭтъ. При този ми разговоръ минава отдалечъ единъ хубаво съ тѣсни дрехи облѣченъ човѣкъ, за когото попитахъ заптието, кой е. Каза ми, че билъ градскиятъ докторъ, родомъ гръкъ, и отивалъ при валията.

 

Като чухъ това, азъ като унесвѣсть извикахъ, колко ми сила държеше, по гърцки този докторъ, и го заклевахъ въ Божие име да дойде. Той дойде и пита ме, защо викамъ. Казвамъ му, че има умрѣлъ човѣкъ отъ насъ въ затвора, и не се грижи никой да се вдигне, че ние почти всички сме болни, и може за скоро тъй да измремъ, като сме фърлени въ затвора, и никой пе пита за насъ поне, имаме ли срѣдство да си купуваме хлѣбъ, или не. Най-сетнѣ прибавихъ и го задължихъ да каже на валията, че той има да отговаря за насъ, ако изгинемъ въ затвора, защото споредъ едикой си члѣнъ отъ закона (помнехъ го тогава), ние сме изпратени на заточение свободно, подъ полидейски надзоръ, а не

 

 

392

 

валията да ви затвори. И ако днесъ не се освободимъ, ние сме въ правото си да се оплачемъ телеграфически на Високата Порта. Докторътъ отиде, безъ да ми каже нѣщо. Ето слѣдъ единъ часъ докторътъ съ бинбашията дойдохѫ до затвора, изкарахѫ ни всички вънъ полумъртви, доведохѫ хамали, взехѫ ни дрехитѣ и нарамихѫ нѣкои по-болни отъ насъ и заведохѫ ни на градската болница. Тамъ ни изпромѣнихѫ облѣклата съ чисти отъ болницата дрехи, кревати чисти. Всѣка утрина докторътъ дава реценти, ние приимаме лѣкарства, супа хранителна. Тука прѣседѣхме деветь дни, и всички се почти поправихме.

 

На 10. день докторътъ на име Никола, ако и гръкъ, но човѣкъ съ характеръ, дойде и ни каза, че тоя день ще излѣземъ отъ болницата. Азъ го попитахъ, ще има ли пакъ затворъ; каза ми, че нѣма, и си отиде.

 

Насъ отъ болницата насочихѫ, на кѫждѣ да идемъ. Що виждаме? Пакъ въ занданъ, но — все българи. Догдѣто сме били въ болницата, надокарали още до 50 души изъ Пловдивъ, при които привели и осталитѣ отъ насъ другари, що не бѣхѫ се разболѣли. Тука тѣснотия, единъ вързъ другъ сме сѫ натрупали, чисть въздухъ нѣма отгдѣ да проникне; денемъ само ни изкарватъ на двора по два часа да се опощимъ. Този занданъ ми се видѣ по-лошъ и отъ първия при злодѣйцитѣ.

 

Когато излѣзохъ отъ болницата, дрехитѣ ми били прани, та когато изсъхнѫтъ, фелдшерътъ, едно арменче, съ добра христианска душа момче, ми се обѣща, че ще ми ги донесе, гдѣто да съмъ, като ми опрѣдѣли и денятъ кога; той ми нададе бѣли книги, пликове и плайвазъ за писанье.

 

Срещу деня, когато ще дойде фелдшерътъ, азъ, като чакахъ да позаспѭтъ всички, взехъ, та написахъ по гръцки едно умолително писмо до д-ръ Никола, като му описвахъ по-лошото ни положение въ втория занданъ, и го молихъ, прѣмаляхъ, да направи милость да излѣзнемъ на свобода. Туй писмо го дадохъ зараньта. Ето слѣдъ пладнѣ насъ ни извадихѫ отъ зандана.

 

Тука ни отдѣлихѫ само насъ 8 души отъ гр. Т.-Пазарджикъ: мене, хаджи Рашко, Величко Петковъ, Петръ Пеновъ, Ноно Атанасовъ, хаджи Ламбри, Никола Стоименовъ и Михалъ Пожаровъ, и ни изкараха вънъ отъ града Адана прѣзъ единъ исполински камененъ мостъ, за който мостъ отпослѣ се научихъ (не знамъ до колко е вѣрно), че билъ направенъ отъ царица Елена, която е направила и Божия гробъ въ Иерусалимъ. Подъ този мостъ тече рѣка Гьокъ-сую сѫщата, въ която се е кѫпалъ Александъръ Македонски, когато щѣлъ да се удави, и въ която се е удавилъ Барбаруса, германскиятъ императоръ, въ похода си прѣзъ кръстоноснитѣ войни.

 

Когато излѣзохме отъ Адана (19. декември 1876 год.), рѣката бѣше се вече прибрала отъ прилива си, въ естествената си матка; а отайката още покриваше полето, та газехме пѣши изъ кальта.

 

Стражаритѣ, що ни конвоирахѫ, наловиха ни кираджийски конье, които се връщахѫ праздни отъ града. Вървѣхме до полунощъ и прѣспахме

 

 

393

 

всрѣдъ планината, гдѣто прѣзъ нощьта ни нападнѫхѫ чакали, та ни дърпахѫ обущата отъ краката.

 

На третия день пристигнѫхме въ гр. Сисъ, послѣднята станция на арменцитѣ, а сега мютесарифлъкъ. Тука има доста важни старини за арменцитѣ: крѣпостьта надъ града, надъ единъ извишенъ каменистъ хълмъ, е още неразвалена; има голѣмъ манастиръ съ стара църква, въ която се коронясвали арменскитѣ царье, съ богата библиотека и много скѫпоцѣнности, запазени още отъ изпаданьето на царството имъ. Този градъ има до 600 кѫщи арменци и до 70 кѫщи турци.

 

Тука пакъ ни разподѣлихѫ по двама, по двама, та ни разпратихѫ по каймакамлъцитѣ. Мене съ хаджи Рашко, старъ мой ученикъ, ни изпратихѫ въ арменски градъ Хажинъ, съ население съ 3 —4 хиляди кѫщи исти арменци и съ 50 кѫщи турци. Ние бѣхме на най-хубаво мѣсто, и това добро ми направи сискиятъ кадия, родомъ бошнякъ, който минавалъ прѣзъ Т.-Пазарджикъ и познаваше мѣстата ни. Тоя кадия отъ любопитство пожела една вечерь да му разкажѫ за станѫлитѣ работи и за причината на нашето заточение. Видѣхъ човѣкъ съ права мисъль да сѫди и обвинява турцитѣ за постѫпкитѣ имъ. Той ме прѣпорѫчи на заптиетата, които ни конвоирахѫ, да ни пазѭтъ най-добрѣ по пѫтя, да ни доставятъ храна и квартира. И тъй слѣдъ три дена пѫть отъ Сисъ, прѣзъ пусти снѣжни планини, пристигнѫхме опрѣдѣленото си мѣсто гр. Хажинъ, градъ пó-старъ отъ Византия, разположенъ на една скала, между извишени до небеса оголени скалисти върхове, лишени отъ всѣко растение, и заобиколенъ отъ двѣ рѣки, имѣещи изворитѣ си, едната подалечъ, втората близу до града, отъ една дупка, отгдѣто съ бързина, разпѣнена се спущаше надолу изъ долината.

 

Азъ почти всѣкой день посѣщавахъ този изворъ, чудесно игралище на природата, и съединявахъ плачевния си гласъ съ дивия ревъ на кипещата и стръмно падаща тази рѣка. . . .

 

Туземцитѣ арменци, хора небогати, но безпримѣрно гостолюбиви и трудолюбиви, много любезно се отнасяхѫ съ насъ, особно владиката имъ, който почти всѣкой день ме имаше на трапезата еи. Този владика, комуто годишната заплата бѣше 12 хиляди гроша, живѣеше най-благодарно. За много работи го запитвахъ, и той не се лѣнѣше да ми разказва, че отъ изполинскиятъ мостъ на гр. Адана до планинитѣ надъ града имъ Хажинъ, това мѣсто носело име Козанъ-дагъ, но че до скоро, т. е. прѣди 25 години се подчинило подъ прѣката власть на султана. А до тогава отъ началото на подпаданьето царството имъ подъ турцитѣ, тази планинска мѣстность Козанъ-дагъ, се управяла отъ бегове независими, които поставяли наравно управители и арменци, и данъкъ годишенъ на глава плащали по двадесеть пари! Главната въорѫжена сила на тѣзи бегове, сѫ били арменцитѣ. Тридесеть султани до султанъ Махмудъ сѫ подтвърѫдавали съ царски берать тази тѣхна автономия; но послѣдниятъ имъ бей, подобенъ на т.-пазарджичкия Махмудъ-бей Гаванозъ съ своя развратъ и пиянство, далъ причина да се унищожи

 

 

394

 

автономията имъ, и да подпаднѫтъ подъ прѣмата власть на султана. Тѣ никакъ не бѣхѫ благодарни и все бълнувахѫ да възстанѫтъ и да се освободѭтъ.

 

Въ този градъ имаше три черкви, едно 4-ро класно учнлище съ туземенъ учитель, свършилъ лицей въ Цариградъ. Имахѫ си читалище, гдѣто приимахѫ вѣстници и отъ Парижъ. Азъ знаехъ всичкото течение на войната за освобождението ни.

 

Тука прѣживѣхме три мѣсеца, и прѣзъ четвъртия (априлъ) извика ни каймакаминътъ и ни съобщи, че сме свободни да си отидемъ! . . . .

 

Остали бѣхме безъ пари. Тукашниятъ мюфтия, който ме гощава два пѫти, разспореди се, да ни хванѫтъ конье до гр. Сисъ, и кирията да се заплати отъ общината имъ.

 

За любопитство ще споменѫ за бюджета на този хажински каймакамлъкъ, който годишно има приходъ приблизително 7000 лири, или 150,000 лева, а и толкова разходъ прави. За хазната не остава нищо. За това мюфтията и други свѣстни турци, казвахѫ, че Европейска Турция поддържала турската империя, и че съ изгубваньето нея, изгубена е Турция . . .

 

Събрахме се въ Сисъ пакъ всички живи, здрави и потеглихме за Адана, гдѣто прѣседѣхме два дни, догдѣ да ни дадѫтъ пѫтно позволително. Оттамъ пристигнѫхме въ градеца Мерсинъ до морето. Параходътъ, който на 15 дни еднажъ дохожда, билъ заминѫлъ вчерашния день, когато пристигѫжме, и поради това ние остахме въ Мерсинъ и прѣживѣхме тукъ цѣли 14 дни. Тука праздувахме и великдень. Видѣхме се съ мнозина по-стари заточеници, които се връщахѫ отъ Деяръ-бекиръ. Набрахме се до 24 души, що чакахме парахода да пристигне, отъ тѣхъ имаше бѣдни, що замръквахѫ и безъ хлѣбъ. Между моитѣ пазарджичани бѣше най-богатиятъ Михалъ Пожаровъ, който у себе носеше до 150 лири. Този немилостивъ скѫперникъ, както на отиванье, тъй и на връщанье, не би възможно да подаде на страждущитѣ си събратя поне по 10 пари да си купѭтъ хлѣбецъ, а ходеше изъ Мерсинъ да разкошествува и да разпѫтствува . . .

 

Азъ прѣдъ великдень отидохъ при владиката гръкъ да му кажѫ за страждущитѣ ни другари, да се разпореди да имъ се дава хлѣбъ, и да се приберѫтъ нѣгдѣ да нощуватъ, че спѣхѫ по улицитѣ. И на часа владиката се разпореди, та ги прибрахѫ въ черковнитѣ стаи; а хлѣбъ имъ събирахѫ по кѫщитѣ.

 

Мене ме прибра единъ арменецъ на хотела си безплатно, а помощь ми събра кметътъ на арапската православна община, който много обичаше българитѣ, че били се откѫснѫли отъ гръцкия патриархъ и дали поводъ и на тѣхнитѣ арапи да искатъ да си поставятъ за напрѣдъ арапинъ патриархъ въ Антиохия, вмѣсто гръкъ.

 

Пристигнѫ парахода на пристанището, и часътъ дойде да отиваме. Пари нѣмаме и за хлѣбъ, умръзнѫхме на хората да имъ просимъ; и другаритѣ ни нѣматъ; които иматъ, като М. Пожаровъ, не даватъ!

 

 

395

 

Научихъ се, че нѣкой бѣденъ кайсерлия (караманлия) ще отива при свой роднина въ Цариградъ съ нашия параходъ, и гръцката община ще му заплати навлото 12 бѣли меджидиета. — „Ето, рѣкохъ азъ, добъръ случай!" На часа отидохъ при прѣдсѣдателя на общината и го помолихъ, да даде намъ тѣзи 12 б. меджидаета да си купимъ хлѣбъ за по пѫть; а пъкъ азъ ще направѭ съ каймакамина, да го впише съ насъ да иде безплатно. Прѣдсѣдателятъ склони — „Стига, каза, да направишъ това."

 

Отивамъ при каймакамина съ още единъ другарь, да вземемъ билетъ за парахода; на питанье, колко души сме, казахъ 25 души! Каймаканинътъ ни записа и даде билетъ на капитанина. Азъ оттамъ оттърчахъ, взехъ 12-тѣхъ б. меджидиета, и си ги раздѣлихме на осемнаесеть души бѣдни сиромаси. Арапскиятъ князъ ни хванѫ каици до парахода даромъ, та заведохме и М. Пожаровъ безъ пари. Защото му казахъ, поне той да даде нѣщо бакшишъ на каикчиитѣ, че е и грѣхота, и срамота, като го опознахѫ, че е богатъ, и пръскаше паритѣ немилостиво по раскошъ, той не ми остави нищо чисто . . .

 

Качихме се на парахода, врѣмето бѣше най-приятно и весело; и спрѣхме въ Щигирското пристанище, отгдѣто щѣхѫ да ни прѣмѣстѭтъ въ други параходъ за Цариградъ. Хлѣба свършихме и пакъ гладни. Казахъ на капитанина, да дозволи да идемъ единъ двама въ гр. Измиръ, тамъ имамъ азъ познати, да си изпросимъ помощь. Капитанинътъ каза, че нѣма врѣме защото другиятъ параходъ вече ще тръгва, и насъ ни накачихѫ на каици да отплуваме съ него. Азъ поискахъ отъ него поне той да ни даде сухари, а той си стори оглушки. . . Параходътъ вече се готви за тръгванье, ето че се нафърляхѫ нѣколко човала съ сухари, коато ги бѣ пратилъ прѣдишниятъ капитанъ за насъ, съ извинение, че не можалъ тамъ да ни даде, защото имало черкези, та се боялъ да се не възбунтуватъ и тѣ да искатъ.

 

Отъ тѣзи сухари богато, богато ядохме всички, и азъ си донесохъ за споменъ и въ Пазарджикъ отъ тѣхъ.

 

Пристигнѫхме вече въ Цариградъ. Споменѫтиятъ Михалъ Пожаровъ скришомъ съ двама отъ другаритѣ ни, негови ближни, хванѫлъ си каикъ и излѣзълъ отъ парахода! . . . Остахме ние 21 души, въртиме се изъ парахода, гледаме Цариградъ, нѣма какъ да излѣзнемъ. Попитаме за каикъ, искатъ ни прѣдплата. Повече отъ единъ часъ се маехме. Случайно зачухъ единъ непознатъ да говори по гръцки, бѣше дошелъ да дири стока за мито. Азъ му изказахъ положението ни и го помолихъ да ни направи добрина, да излѣзнемъ на българския метохъ въ фенеръ, че тамъ има кой да заплати за насъ навлото. Благодарение на този добъръ човѣвъ, хванѫ ни два каика, и отидохме на метоха, гдѣто заплатихѫ навлото ни.

 

Тука намѣрихъ от. попъ Теодора, по-послѣ софийски икономъ, познатъ приятель отъ много години. Той ми даде наставления, какъ да си извадимъ безплатенъ билетъ за желѣзницата до Т.-Пазарджикъ. И тъй азъ ходихъ до екзархията, до руското посолство, получихъ билета;

 

 

396

 

подарихѫ всѣкому по една английска лира отъ леди Странгфордъ, прѣснахме една нощь на Санъ-Стефано при лагера на руситѣ, и пристигнѫхме благополучно въ Т.-Пазарджикъ на 7. май 1878. год.

 

Заварихъ жена си съ седемьтѣ си дѣца; четворица сина: Владимиръ, Светославъ, Ненчо и Стоянъ, и три дъщери; Дарина, Влада и Ана, прибрали се въ турска кѫща, защото нашата собствена кѫща, една отъ най-виднитѣ въ Т.-Пазарджикъ кѫщи, наслѣдие на жена ми отъ баща ѝ, хаджи Стоянъ Вълювъ, съ богата покѫщнина, събирана и запазена отъ много години, богатата ми библиотека съ разни рѫкописи, 40—70 годишенъ мой учебенъ трудъ, била подпалена нарочно отъ турцитѣ при избѣгваньето имъ отъ руситѣ срещу нова година 1878-ма, и жена ми съ дѣцата изфъркнѫли като пилци, безъ да могѫтъ да скриѭтъ или изнесѫтъ нѣщо, освѣнъ дрехитѣ, съ които били облѣчени!

 

Съвършенно опропастяванье за мене и за семейството ми, защото освѣнь тази кѫща, [1] азъ не притежавахъ никакъвъ другъ имотъ или приходъ, както нѣмамъ и сега. Увлѣченъ да служѫ народу си, азъ не можахъ да спестѭ нѣщо и за старини . . . .

 

Двамата ми сина Владимиръ и Ненчо (Светослава взехѫ войникъ), като нѣмахѫ честь да получѫтъ отъ т.-пазарджичани нѣкоя длъжность, както се дадохѫ на другитѣ, съ собственъ трудъ, до моето завръщанье, бѣхѫ поддържали майка си и сестритѣ си.

 

Руситѣ, които безъ прѣпорѫка не признавахѫ никого, не ми дадохѫ достѫпъ безъ подобна прѣпорѫка, която не щѣхѫ да ми дадѫтъ тогава владѣещитѣ т.-пазарджичанци. И азъ вихъ нагорѣ, вихъ надолу, най-сетнѣ заловихъ перото да пишѫ прошения, да прѣвождамъ турски документи.

 

Прѣзъ 1879-та година, когато стариятъ ми синъ постѫпи въ Соф. юнкерско училище, а Ненчо станѫ секретарь въ санитарния соф. съвѣтъ, азъ съ семейството си се прѣселихъ въ София, гдѣто пакъ заловихъ да пишѫ прошения и да прѣвождамъ турски документи. Печалба двойна и тройна отъ Т.-Пазарджикъ, но и разноскитѣ не бѣхѫ леки. Тукъ високитѣ лица за насъ бѣхѫ много високи; а низкитѣ пакъ много низки, и тъй прѣживѣхъ животъ осамотенъ. Жена ми и нѣкои отъ дѣцата ни залинѣхѫ. Видѣхъ, че за насъ София не е, върнѫхме се пакъ въ Т.-Пазарджикъ, гдѣто на готовото си мѣсто отъ изгорѣлата кѫща, спомогнѫти съ готови камъни, съ кредитъ отъ добри хора, съ авансъ отъ румелийското правителство 40 л. т., съ нашитѣ припѣстени пари, рѣшихме да си направимъ кѫща, която постепенно доправяме. Но слѣдъ всичко туй сполетѣхѫ ме нови неочаквани домашни нещастия: оженената ми дъщеря Дарина оста вдовица съ едно дѣте прѣзъ 1884 год. безъ да ѝ остане нѣщо отъ мѫжътъ; синъ ми Ненчо, получилъ образование въ Вѣна, който слѣдъ много трудове постигнѫ да бѫде адвокатъ въ Стара-Загора, ожени се, сполетѣ го неизлѣчима болесть, охтика, и умрѣ на 25-годишна

 

 

1. Тя е оцѣнена за хиляда лири въ свидѣтелството ми отъ т.-пазарджишкитѣ граждани и община.

 

 

397

 

цвѣтуща възрасть прѣзъ 1885. год. 8. май, като остави неизгладима скърбь на насъ нещастни негови родители, защото главната надежда за насъ бѣше той. Той остави момиче Николина сираче.

 

Той прѣведе Орлеансва Дѣва отъ Шилера, написа и напечата драмата Петъръ Асень до петото дѣйствие, защото прѣвари го смърть, та не можи да допише и 5-то дѣйствие. Хиляда екземпляра отъ нея стоѭтъ напечатани въ Сливенъ въ печатницата „Българско знаме."

 

Прѣзъ 1885-та година, като станѫ съединението, паднѫ ми службата секретарь при т.-пазарджишкото окрѫжно административно сѫдилище, съ по седемь лири мѣсечна заплата. До 1887 год. прѣхранвахъ дѣцата си и себе си съ по 60 франка на мѣсецъ пенсия, вързана още отъ императорския комисарь князъ Дондуковъ. Благодарение на народното събрание и то при голѣми мѫки, едвамъ можа да ми се повиши пенсията на сто лева, едничка моя днесъ поддръжка за мене, жена, двѣ дъщери моми, и дъщеря вдовица съ 7 годишно момче.

 

Написано отъ мене саморѫчно на хиляда и осемстотинъ и деветдесето лѣто, юни 27-и.

 

1890 г., юли, Татаръ-Пазарджикъ.

 

[Back to Index]