Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга XIV,  София, 1897

 

11. Джеладинъ-бей.

(Приносъ къмъ историята на гр. Охридъ).

 

Отъ Е. Спространовъ.

 

 

    I. Охридъ прѣди Джеладинъ-бея. — Какъвъ билъ Джеладинъ-бей. — Турскитѣ феодали. — Джеладинъ-бей васалъ на Али-паша. — Границитѣ на Джеладинбейовитѣ владѣния. — Управление. — Войска. — Кога изпъква на сцената Джеладинъ-бей. — Вънкашностьта му — Розкошъ. — Палати (сараи). — Раздѣлението имъ. — Кѫщитѣ около Горни-сарай. — Щернитѣ въ Горни-сарай. — Джепхането, — Раадѣлението на Долни-сарай. — Кьошкове. — Конаци. — Сарайдари, пазарджии и др. — Мишо. — Кулитѣ въ Горни-сарай. — Софитѣ за войници. — Горна-порта, Долна-порта и Челница. — Охридъ въ стратегическо и военно отношение. — Джеладинъ-бей като управитель. — Примѣри за неговата строгость. — Помощници въ управлението на Джеладинъ-бея: башъ-делии, капудахии, делии, бюлюкбашии и кърсердари, хазнатарь; сеймени, спахии, тебабия и харачия. — Митрополитъ Камникъ. — Тасе Зарче. — Докторъ Чала Коста. — Вѣротърпимостьта на Джеладинъ-бея. — Шутоветѣ на Джеладинъ-бея: баба Реджо отъ Имаретъ и др. —

 

    II. Положението на христианитѣ слѣдъ паданьето на Македония подъ турска власть по разказитѣ на старци. — Това въ врѣмето на Джеладинъ-бея. — Оджаци. — Носията на христианитѣ и отъ двата пола. — Джеладинъ-бей самъ кара раята да се весели. — Данъци: харачъ, дефтеръ, спахилъкъ. — Раздѣление града на махали. — Ангарии. — Извънредни данъци. — Разбойничество. — Охридъ въ очитѣ на дебранитѣ. — Желанието имъ да го оплѣнѭтъ. Кулитѣ Дѫбовяни. — Османъ Мура и Дервишъ Муча. — Кузманъ Капиданъ. — Мѣсторождението на Кузмана. — Бѣгството му въ Старово. — Назначението му за кърсердарь. — Вънкашностьта на Кузмана. — Условията му съ Джеладинъ-бея. — Изборъ на дружината. — Разбойницитѣ нарочно нападатъ Дебърца. — Бой съ тѣхъ при Цървено-Млаче. — Отсичанье главитѣ имъ. — Клевета противъ Кузмана. — Възнаграждението му. — Прѣженваньето на Кузмана. — Смъртьта на Кузмана. — Синъ му Гьоре. — Смъртьта на послѣдния. —

    III. Положението на Турция въ началото на настоящия вѣкъ. — Али-паша Янински. — Охридъ подъ властьта на Мустафа-паша. — Бунтъ въ Мокра и Поградецъ. — Въстанието въ Гърция и разорението на Нѣгушъ. — Мѫченията на нѣгушани. — Робини. — Послѣдствията отъ въстанието. — Събиранье орѫжията отъ христианитѣ. — Арестуванье митрополититѣ и взаимни гаранции. — Слѣдствията отъ послѣднитѣ разпореждания. — Първата жена на Джеладинъ-бея. — Ташула. — Откѫдѣ била родомъ тя. — Защо се женилъ за нея Джеладинъ-бей. — Животътъ ѝ въ харема. — Заканванията на Джеладинъ-бея. — Отвианьето му въ Египетъ. — Ташула добива синъ, — Богатствата на Джеладинъ-бея. — Ташула слѣдъ смърьта не Джеладинъ-бея. — Животътъ ѝ. — Смъртьта ѝ. — Мустафа-паша Шкодренски. — Мокрани и корчани пакъ се бунтуватъ. — Джеладинъ-бей отива Цариградъ. — Въстанието на Мустафа-паша. — Бой на Бабуна и Прилѣпъ. — Участието на Джеладинъ-бея въ тая битка. — Разбиваньето на колонянитѣ. — Бѣгството на хазнатаря и на арнаутитѣ отъ Охридъ. — Завземаньето на града отъ султанска войска. — Заробваньето на Мустафа-паша. — Второ въстание на шкодранитѣ. — Дебранитѣ. — Завладѣванье на Корча. — Край на смутоветѣ. —

    IV. Оттегляньето на садразама. — Али-паша Морали. — Изгаряньето на Горни-сарай. — Жертви на пожара. — Златари отъ Битоля. — Участьтя на другитѣ палати. — Шерифъ-бей. — Мѫчениято и избиванията на радождани. — Христианитѣ войници. — Отстранение на Шерифъ-бея. — Бъркотии по случай послѣдното. — Заточение на Калиника. — Връщанье на Шерифъ-бея. — Благодѣянията му. — Смъртьта му. — Халилъ-паша. — Самоубийството му. — Риза-бей. —

 

    Прибавка
Москополе, Каменско, Имаретъ, Текето, Св. София, Сараище, Гѫбавци, Пáндзирь

 

 

 

Цѣльта ни е да запознаемъ читателитѣ съ положението на българитѣ въ Охридско въ първата половина на настоящия вѣкъ. Епохата е наистина мрачна, но ние ще се постараемъ да я освѣтлимъ, доколкото е възможно. Тъмни облаци се носели въ началото на вѣка надъ турската империя, малко останѫло даже да бѫде окончателно разорена. Единъ слѣдъ други въставали противъ Цариградския владѣтель Пазвантооглу Видински, Али-паша Янински, Мустафа-паша Шкодрански и Мехмедъ Али-паша Египетски. Тѣхенъ послѣдователь билъ и Джеладинъ-бей Охридски, за когото ние мислимъ да поговоримъ по-длъжко въ настоящата статия. За източници ни служѫтъ лѣтописнитѣ бѣлѣжки на Никола попъ Стефановъ, [1] устнитѣ прѣдания на нѣкои наши стари хора, които били свидѣтели на всичко долуописано, свѣдѣнията, събрани отъ роднинитѣ на покойната Ташула, първень робиня на Джеладинъ-бея, а по-сетнѣ и негова жена, освѣнъ това и краткитѣ бѣлѣжки за Охридъ и владѣтеля му, които намирамъ у Пуквиля, француски консулъ въ първата четвъртина на настоящия вѣкъ при Али-паша Янински, и др.

 

 

    ГЛАВА ПЪРВА.

 

Охридъ прѣди Джеладинъ-бея. — Какъвъ билъ Джеладинъ-бей. — Турскитѣ феодали. — Джеладинъ-бей васалъ на Али-паша. — Границитѣ на Джеладинбейовитѣ владѣния. — Управление. — Войска. — Кога изпъква на сцената Джеладинъ-бей. — Вънкашностьта му — Розкошъ. — Палати (сараи). — Раздѣлението имъ. — Кѫщитѣ около Горни-сарай. — Щернитѣ въ Горни-сарай. — Джепхането, — Раадѣлението на Долни-сарай. — Кьошкове. — Конаци. — Сарайдари, пазарджии и др. — Мишо. — Кулитѣ въ Горни-сарай. — Софитѣ за войници. — Горна-порта, Долна-порта и Челница. — Охридъ въ стратегическо и военно отношение. — Джеладинъ-бей като управитель. — Примѣри за неговата строгость. — Помощници въ управлението на Джеладинъ-бея: башъ-делии, капудахии, делии, бюлюкбашии и кърсердари, хазнатарь; сеймени, спахии, тебабия и харачия. — Митрополитъ Камникъ. — Тасе Зарче. — Докторъ Чала Коста. — Вѣротърпимостьта на Джеладинъ-бея. — Шутоветѣ на Джеладинъ-бея: баба Реджо отъ Имаретъ и др. —

 

 

Охридъ, прѣди да бѫде подъ управлението на Джеладинъ-бея, [2] се намиралъ подъ властьта на Шкодранския пашалъкъ. Прѣзъ 1794. год.,

 

 

1. Вж. „Нѣколко лѣтописни бѣлѣжки по състоянието на западнитѣ македонци за първата четиридесеть и петь годишна епоха на настоящия вѣкъ. — Извлѣкълъ, наредилъ и прѣвелъ ученика Езерски. — София, 1890 год.”

 

2. Джеладинъ, съкратено отъ арабското име Джелалединъ, значи защитникъ на вѣрата. Ние всѣкѫдѣ въ статията си ще го наричаме Джеладинъ, защото тъй се е викалъ, тъй го помни и днесь охридското население, а така го пишѫтъ както Пуквилъ, тъй и Григоровичъ (макаръ и на едно мѣсто) въ „Очеркъ путешествія по Европейской Турціи."

 

 

666

 

Али-паша Янински, нареченъ Тепеделенъ, [1] го прѣвзелъ, кѫкто и самата Шкодра, отъ Кара-Махмудъ-паша Менджекли и Кара-Мустафа-паша и го далъ да го управя внукъ му Джеладинъ-бей.

 

Джеладинъ-бей билъ турски феодалъ; като такъвъ той получилъ право да управя Охридско отъ султанъ Селимъ III. и съ течение на врѣмето придобилъ такъва власть надъ поданницитѣ си, щото съ тѣхъ почнѫлъ да въстава и противъ самия султанъ. За това му помогнѫдо не само дългогодишното му феодално управление надъ страната, но и роднинскитѣ му връзки съ Али-паша Янински и Мустафа-паша Шкодренски, съ които той билъ въ съюзъ, помагалъ имъ при въстанията противъ султана и послѣ заедно съ Мустафа-паша самъ въстанѫлъ.

 

Какви сѫ били турскитѣ феодали прѣди настоящия вѣкъ, всѣки знае. Тѣ съвсѣмъ самостойно и независимо управяли земитѣ си. Тъй като получавали прѣдварително това право отъ султана, тѣ били длъжни само имаатъ да му даватъ, когато ималъ война, или пъкъ когато неприятели нападали държавата. Ако въ случай нѣкой отъ тѣхъ не се покорявалъ на нѣкои султанови заповѣди, то той, султанъть, ги свалялъ съ орѫжие. За тая цѣль той си служелъ съ другъ феодалъ. Когато двамата горѣпоменѫти шкодренски паши почнѫли да въставатъ, било заповѣдано на Али да ги подчини. Али отишелъ и противъ Пазвантоглу Видински. [2] Когато по-сетнѣ самъ Али почнѫлъ да се издига и да въстава, султанъ Мустафа II., освѣнъ гдѣто пратилъ войски противъ него, заповѣдалъ и на Мустафа-паша Шкодренски да помага, за да го подчинѭтъ. Послѣдниятъ по-сетнѣ билъ и заробенъ отъ садразама Хуршидъ-паша.

 

Такъвъ феодалъ билъ и Джеладинъ-бей Охридски, ала по право той билъ по-скоро васалъ на Али-паша Янински, отколкото на султана. Както видѣхме, на Али било порѫчано да покори бунтующитѣ се въ края на минѫлия вѣкъ шкодренски паши Кара-Махмудъ и Кара-Мустафа. За да ги съсипи, той билъ принуденъ да мине прѣзъ Охридъ, който се намиралъ подъ тѣхно управление. Али, наистина, прѣзъ 1794. г. съ голѣма сила албанска войска го прѣвзелъ и оттамъ се отправилъ за Шкодра, гдѣто съсипалъ поменѫтитѣ двама паши и имъ присвоилъ владѣнията. За сигурность тогава той турилъ за управители на тия два града свои хора — роднини, които били длъжни не само да му се подчиняватъ като негови феодали, но още и да му помагатъ. Както поменѫхъ, за такъвъ той назначилъ въ Охридъ сестриния си синъ Джеладинъ-бея, а пъкъ въ Шкодра братовчеда си Мустафа. [3]

 

 

1. Защото отначало владѣлъ само Тепе-Деленъ въ южна Албания.

 

2. Подробно за тоя походъ вж. Иречекъ, „Исторія болгаръ" гл. XXVIII.

 

3. Али-паша и Мустафа-паша били братовчеди, но по каква линия, не се знае.

 

Въ Охридъ има една великолѣпна джамия, която се нарича „Али-паша джамиси." Казватъ, че нея построилъ нѣкой си паша съ сѫщото име, който дошелъ въ Охридъ нѣкога съ много войска. Дали не е сѫщиятъ Али-паша и дали не е построилъ той тая джамия за паметь на прѣвземанеьето на града? Баща ми казва, че не е той, но не може положително да твърди това. Интересно е да се изслѣдва тоя въпросъ. — Джамията се намира въ чаршията срещу мазата за братя Пармагови. — Има едно голѣмо кубе, което отвѫтрѣ ужъ било обковано съ злато.

 

 

667

 

Прѣди да говоримъ подробно за Джеладинъ-бея, добрѣ е да означимъ границитѣ на неговитѣ владѣния. Споредъ нѣкои стари охридчани, неговото управление се простирало до Гявато между Битоля и Рѣсенъ, цѣлата охридска Дебърца, [1] която граничи съ Дебъръ, до Кьефатаана между Струга и Елбасанъ, сс. Калишча, Радожда и Линъ по южния брѣгъ на Охридско езеро до Поградецъ и Старово, които се намирали подъ управлението на шкодренския деребей и Али-пашовъ васалъ Мустафа-паша; с. Тушемишча и манастирътъ св. Наумъ по юго-източния брѣгъ на сѫщото езеро; цѣлата западна страна на планина Галичица, пл. Петрино и Прѣспанско заедно съ езерото му. [2]

 

Въ тия граници Джеладинъ-бей управялъ съвсѣмъ самостойно; закони писани нѣмало, самъ давалъ разпореждания и заповѣди. При рѣшението на извѣстни въпроси се воделъ отъ врѣменното си душевно настроение. Войската му състояла отъ тоски изъ Тоскария и часть дебрани. На послѣднитѣ не довѣрявалъ като на първитѣ, които били отъ племето му и прѣпорѫчвани отъ роднинитѣ му Али-паша и Мустафа-паша. На тѣхъ, т. е. на тоскитѣ, Джеладинъ-бей плащалъ айлъкъ, държалъ ги постоянно при себе и ги хранелъ въ палатитѣ. Тѣ му били слѣпо привързани. Каввото имъ заповѣдвалъ, безпрѣкословно го извършвали.

 

Родомъ билъ Джеладинъ-бей отъ Тоскария. Както поменѫхъ, билъ сестринъ синъ на Али-паша Янински Тепеделенъ и внукъ на Мустафапаша Шкодренски. Както се вижда, вуйво му Али не само го пазначилъ, но трѣба и да е ходатайствувалъ прѣдъ султана, за да бѫде потвърденъ за управитель на Охридско. Джеладинъ почнѫлъ да управя страната отъ послѣдното десетилѣтие на минѫлия вѣкъ, а се явява на сцената не по-рано отъ 1794. год. Управлението му отива, както ще видимъ, до 1831. год., когато билъ проводенъ ужъ отъ сродника си Мустафа-паша въ Египеть, да иска помощь противъ султана отъ Мехмедъ-Али паша. [3]

 

Джеладинъ-бей билъ вънкашно грозенъ, невисокъ и доста снаженъ човѣкъ, ималъ кривъ носъ, ръстъ срѣденъ, живѣелъ царски, обичалъ блѣсъка до крайна степень, обличалъ се само въ сребро и въ кадифе. Седлото, юздата и коланитѣ на коня му били само злато и коприна. Когато излизалъ да се разхожда, ѣзделъ на великолѣпенъ арабски конь. Отъ двѣтѣ страни на коня вървѣли двама богато облѣчени арнаути. Отпрѣдѣ му вървѣли петдесетмина дебрани, а отзадѣ му толкова тоски. Тѣ съставяли свитата му. Безъ тѣхъ никадѣ не се явявалъ. Понѣкога излѣзвалъ съ кочия, теглена

 

 

1. Вж. „Библиотека", год. II., кн. X., „Дебърца и Желѣзнецъ" отъ В. Кѫнчевъ.

 

2. Горѣпоменѫтиятъ французинъ Пуквилъ, който пѫтувалъ тъкмо тогава по Балканския полуостровъ ето какъ описва границитѣ на тогавашния Охридски санджакъ (вж. т. III., стр. 67.): „Охридскиятъ санджакъ граничи на изтокъ — сѣверо-изтокъ и на югъ съ Румели-вилаетъ, на сѣверъ съ Дринъ, който го отдѣля отъ пашалъка Шкодра или Скутари; на сѣвероизтокъ съ Калканъ-Деленъ; и най-послѣ чрѣзъ Старово и Мала-Грука, той е въ съсѣдство съ територията на Бератъ; а кантонътъ пъкъ Матъ го прави пограниченъ съ Елбасань."

 

3. Нѣкои казватъ, както ще видимъ по-долу, той побѣгнѫлъ тамъ, за да се спаси отъ гнѣва на садразама. Обаче намъ по-вѣрно ни се вижда първото прѣдположение, защото той, първо, отишел въ Египетъ, прѣди да бѫде окончателно разоренъ Мустафа-паша и, второ, нито харемътъ си вдигнѫлъ, нито пъкъ богатствата си взелъ.

 

 

668

 

отъ четири, понѣкога шесть и дванадесеть великолѣпни конье. Охридѣ е стръменъ и неудобенъ за кола, ала той всѣгдѣ могълъ да пѫтува съ богатата си кочия. Гръмъ гърмѣлъ, когато отъ Горни-сарай слизалъ за Долни-сарай или пъкъ за Ени-сарай.

 

Джеладинъ-бей ималъ петь палата и отдѣлни други малки кьошкове (павильони). Всичкитѣ били единъ отъ други по-богати и по-великолѣпни. Първиятъ му палать, наричанъ Горни-сарай, се намиралъ на най-високата часть на града и му служелъ за лѣтна резиденция. Той билъ построенъ върху старото развалено римско кале, наречено отъ населението Ичкале. [1] Въ 1808. год. той развалилъ край банята палатитѣ навѣрно на своя прѣдшественивъ Исмаилъ-паша, а керестето христианитѣ дигнѫли и занесли горѣ за постройка на тамошнитѣ му палати. Послѣ, слѣдъ нѣколко години, въ 1816. год. населението пакъ било принудено да му върши ангария. Всички станали, да му носѭтъ дървенъ материалъ за пристройки на тия палати. Никола попъ Стефановъ въ лѣтописнитѣ си бѣлѣжки [2] споменува и за двата тия случая. На края прилага: „голѣми мѫки прѣтъргаха християнитѣ." Още: „не прашайте, какви страшни мѫки прѣтъргаха . . ." [3] Наистина грозни мѫки теглело, както ще видимъ и по-послѣ, хрисианското население съ тия ангарии въ онова врѣме.

 

Вториятъ му палатъ, който служелъ за зимна резидепция, билъ Долни-сарай или палатътъ при шадравана. Той билъ построенъ върху една отвесна скала надъ самото езеро. При шадравана се наричалъ, защото въ срѣдата му подъ единъ високъ и богато построенъ куполъ (кубе) имало единъ мраморенъ шадраванъ съ издѣлани отъ хубавъ мраморъ левове, които блювали студена петринска вода. [4] Тоя палатъ той почнѫлъ да гради прѣзъ 1810. год. „Това мѣсто, лѣтописецътъ казва, по-напрѣдъ бѣше само каменъ, но беготъ кладе майстори власи, та со лагоми искършихѫ каменотъ и отворихѫ мѣсто. Онъ исхарчи четиридесеть кеси аспри и цѣлия вилаетъ станѫ да крева камень, па и турцитѣ и ситѣ еснафи. Страхъ и трепетъ беше по оние дни, съклети голѣми. А пъкъ кутри варошани ни най-малко не тихнѫхѫ отъ ангария.") [5] Нѣмало

 

 

1. Наричатъ го по право Учкале, но то не е вѣрно! Истинското название, споредъ нѣкои стари хора, било ичкале, което значи вѫтрѣшно кале, отъ турската дума ич, ичери = вѫтрѣ. Това трѣба да е вѣрното название, защото, както ще видимъ по-долу, Ичкале дѣйствително е кале въ калето.

 

2. Вж. „Нѣколко лѣтописни бѣлѣжки," стр. 7.

 

3. Вж. стр. 10.

 

4. Водата била донесена дори отъ пл. Петрино. Тогава имало чешми и въ Вароша. Гражданитѣ, навѣсто езерска вода както сега, пиели чиста петринска вода, която въ хигиенично отношение стои много по-горѣ отъ езерската. (Послѣдната се разваля, защото всички човѣшки извержения се втичатъ и фърлѭтъ въ езерото, пъкъ и отъ честитѣ бранове водата се разклаща покрай брѣга). За жаль слѣдъ паданьето на Джеладинъ-бега заедно съ палатитѣ му се разсипали и чешмитѣ.

 

5. Вж. „Нѣколко лѣтописни и пр." стр. 9. — Тоя палатъ и азъ го помнѭ. Ние малки дѣца влизахме да си играемъ въ широкитѣ му дворове. Шадраванътъ бѣше разваленъ. На мѣстото му бѣше шестоѫгълень или осмоѫгъленъ чардакъ, постланъ съ мраморни плочи. Куполътъ стоеше. Около тоя коридоръ бѣхь разположени стаитѣ и повечето съ лице къмъ езерото. Таванатѣ и стѣнитѣ бѣхѫ все марангосъ или ялдазлии, т. е. украшения, изработени все съ длато и украсени съ златни бои. Тамъ се помѣстяме мѣстното управление. Послѣ турцитѣ го напустѫхѫ врѣменно и тамъ се прѣмести да живѣе попъ Андоники, внукъ на българофоба Мелетия, защото никой не му даваше квартира съ наемъ (вж. „По възражданието на градъ Охридъ", Сбм. XIII., 671.). Послѣ, прѣзъ 1880. год. Оломанъ-бей, турчинъ зулумкярь и злоупотрѣбитель, подъ прѣдлогъ, че трѣбало да се прѣстрои (въ сѫщность за кражба), развали окончателно тая великолѣпна сграда (оставихѫ само една стая подъ Бакалови, която сега свидѣтелствува за великолѣпието на палата) и на мѣстото построихѫ за конакъ едно много просто и прозаично здание. Каква загуба за Охридъ и за минѫлото му! — Това бѣше харемъ. Отвънъ, кѫдѣто сѫ сега кѫщитѣ на Наумъ Коцаревъ, Георги Славковъ и братя Петъръ и Ставре Спространови, бѣше селямлъкътъ, наричанъ диваана. По красотата си и той не падаше по-долу отъ другитѣ палати. Отвънъ на едно почетно разстояние отъ двореца има една каменна стая. Тя се нарича джепане. Може би по-прѣди за туй да е служела. Обаче въ наше врѣме, т. е. прѣди 20 години, бѣше архива на мѣстното турско управление. Когато турцитѣ напустнѫхѫ сарая, ние дѣда влизахме и кѫсахме всевъзможни турски кннги. Кой зиае каква цѣнни документи сме унищожили по тежкото минѫло на нашето отечество!

 

 

669

 

човѣкъ, който да не билъ накаранъ да работи даромъ на деребея. Трѣбало да се изсѣче цѣла планина, за да се отвори мѣсто за палатитѣ. Само да види човѣкъ дѣйствително, колко е висока скалата отъ основитѣ на сараа и нагорѣ къмъ Бавалови, ще разбере, какъвъ трудъ и каква мѫка били положени тука. Грамади камъни били изкарани и вдигани отъ христианското население. И днесь нѣкои стари въздишатъ, като си споменѫтъ ония усилни врѣмена, когато всички били роби и когато день и нощь трѣбало да работѭтъ ангария за паши и бейове! . . .

 

Третиятъ палатъ билъ Ени-сарай на сѣверо-източната часть на калето и на едно доста високо баирище. Него, казватъ нѣкои, Джеладинъ-бей построилъ нарочно за робинята си Ташула. Обаче, туй не ще е дотамъ вѣрно, защото, споредъ лѣтописнитѣ бѣлѣжки на поменѫтия Н. п. Стефановъ, тоя палатъ билъ започнѫтъ да се гради още въ 1815. г., и послѣ едва ще е билъ подаренъ на Ташула. [1]

 

Освѣнъ тия три палати Джеладинъ-бей ималъ такива въ Рѣсенъ и Струга. За тѣхъ споменува и Н. п. Стефановъ. Той пише: „1868 г. юни 6-и. Построихѫ за Джеладинъ бега въ Струга въ рѣката сараи. И тога биде страшна ангария, защо повеля беготъ, народотъ да носи захире, и да строи сараитѣ. Во истото врѣме и рѣсенци ги построихѫ сараитѣ." [2] Тия сараи по богатство и украшения не падали по-долу отъ охридскитѣ. Стружкитѣ били построени всрѣдъ рѣка Дримъ, и водата отвсѣкѫдѣ ги обливала.

 

Всичкитѣ тия палати, както всѣкоя турска кѫща, били раздѣлени на двѣ отдѣления: харемъ и селямлъкъ. Харемътъ на Горний-сарай се намиралъ на западнии край на Ичвале, а пъкъ селямлъкътъ — на югоизточния край отъ сѫщото вале. Между тѣхъ имало великолѣпна градина — хасбахче, посѣяна съ всевъзможни плодовити дървета и хубави цвѣтя. Вънъ отъ калето въ нивитѣ на Чобановци били ахъритѣ на Джеладинъ-бея. — По-долу отъ селямлъка били кѫщитѣ на хазнатаря (сегашнитѣ Танчеви кѫщи). До хазнатаревата кѫща била фурната, отъ която раздавали всѣки день хлѣбъ на сиромаси. Фурнаджия билъ Тане Бѣле (дѣдо на сегашнитѣ Бѣлевци), а пъкъ хлѣба раздавалъ нѣкой си турчинъ

 

 

1. Каква е била тая Ташула и откѫдѣ родомъ, ще говоримъ по-сетнѣ.

 

2. Вж. „Нѣколко лѣтописни" и пр., стр. 12. — Казватъ, че рѣсенскитѣ палати били чудни; освѣнъ гдѣто ваоколо ги мияла вода, но на третия катъ имало единь салонъ въ видъ на осмостранна призма (види се, въ подобие па охридския салонъ въ Долни-сарай, гдѣто билъ шадраванътъ), и отъ всѣкоя страна по една чешма съ богато изработани мраморни постави (корита). Тия чешми бликали студена тоже петринска вода.

 

 

370

 

Кара-Ахмедаа. Сиромаситѣ трѣбало сами лично да се явяватъ, за да си вземѫтъ таина. Нивакви свидѣтелства за бѣдность не се търсели. Разлика между турци и българи нѣмало. Всѣки можелъ да се яви и да вземе хлѣбъ отъ тая обществена фурна. Джеладинъ-бея билъ, както виждаме, щедъръ и милостивъ къмъ сиромаситѣ. По неговия примѣръ посетнѣ и внукъ му Шерифъ-бей, както ще видимъ по-долу, завѣщалъ имоти, отъ приходитѣ на които всѣки четвъртъкъ се давалъ таинъ на сиромаси. Обаче оная безгранична милость на Джеладинъ-бея я нѣмало вече: давали таинъ само на съвсѣмъ бѣдни хора и то повече на турци. Днесь и нѣколцината сиромаси българи, които получавахѫ таинъ отъ милостивитѣ завѣщания на Шерифъ-бея, сѫ лишени отъ тая помощь.

 

Подъ фурната, въ сегашната кѫща на покойния Иоанъ Писинъ, живѣелъ башделията. Какви хубави сѫ тия кѫщи на послѣдния и хазнатаря! На врѣмето си и двѣтѣ били като малки сараи. Всѣкоя е заобиколена съ голѣми дувари, а вѫтрѣ има широки градини, насадени съ плодовити дървета, лозя и всѣкакви цвѣтя. И двѣтѣ иматъ по една голѣма щерна, които събирали води отъ дъждоветѣ прѣзъ зимата, а прѣзъ лѣтото служели за поливанье градинитѣ.

 

Вѫтрѣ въ Горни-сарай, както поменѫхъ, имало и джамия. Тя се намирала до главнитѣ врата кѫдѣ Танчевци и тутакси като влѣзнешъ вѫтрѣ на десна страна. Сега тя е срината дòземи, както и самитѣ палати. Освѣнъ нея, има двѣ полуразвалени голѣми щерни, посветени на св. Георги и св. Недѣля. Защо сѫ посветени на тия христнансви светии, не се знае. Въ едната (св. Георги) се забѣлѣзватъ по стѣнитѣ нѣвакви образи на светци. Водата и на двѣтѣ щерни населението счита за лѣковита. Отивать болни да се омивать, а селяни, които не могѫтъ да доведѫтъ болнитѣ и разслабленитѣ до тѣхъ, черпѭтъ вода съ шишета и ги омиватъ у дома си. Не се вижда, откѫдѣ се събира водата. Казватъ, че отъ самото мѣсто извирала. И двѣтѣ сѫ вече почти развалени. Часть отъ сводоветѣ имъ сѫ срутени (иматъ по една широка дупка отгорѣ). Направени сѫ отъ варовитъ шупливъ камъкъ, наричанъ въ Охридско „би́горъ." По-прѣди тия сводове служели за кьошкове и били обрасли отгорѣ съ зелена трѣва. Вратитѣ на щернитѣ сѫ отсрани. Въ едната отъ тѣхъ, св. Недѣля, когато се запалили сараитѣ, се удавила една арабка — слугиня. Тя се фърлила вѫтрѣ да се спаси отъ огъня, ала не „куртулисала" отъ водата.

 

Освѣнъ джамията и щернитѣ, вѫтрѣ имало и джепхане, то било до харема. Близо до него на една площадка, тъкмо когато се спусваме по тѣсната уличка, за да излѣзнемъ прѣзъ вторитѣ врати на Ичкале, били разположени топоветѣ. Такъва площадка има и до главнитѣ врата на Ичкале, подъ самата крѣпость, между Чобановитѣ ниви и Танчевата кѫща. И тукъ били разположени нѣколко топа и обърнѫти къмъ града. [1]

 

 

1. Прѣди 15—20 години тука още стояхѫ два съвсѣмъ негодни топа, отъ които единиятъ бѣ се разтъркалялъ въ кариеритѣ за камъкъ до кѫщята на Ангелъ Карагюлевъ. Слѣдъ руско-турската война турцитѣ ги дигнѫхѫ, за да не би въ нѣкой случай да се възползуватъ отъ тѣхъ христианитѣ.

 

 

671

 

Сѫщо тъй билъ раздѣленъ на двѣ отдѣления и Долни-сарай. Селямлъкътъ, наричанъ дивахана, както поменѫхъ и по-горѣ, билъ въ кѫщитѣ на сегашнитѣ братя Н. Коцареви, Г. Славковъ и бр. П. и С. Спространови. Харемътъ билъ вѫтрѣ надъ самото езеро, гдѣто е сега правителственъ конакъ. Между харема и диваханата имало високъ и дебелъ дуваръ, който раздѣлялъ двѣтѣ части, и отвънъ нищо не могло да се вижда. Диваханата била мѣстото, гдѣто деребеятъ раздавалъ правосѫдие. По-долу отъ диваханата надъ самитѣ Матлиовци, разбира се, вънъ отъ крѣпостьта, която я дѣлѣла отъ харема, налѣво, кога влизамо, отъ вратата за вѫтрѣ (диваханата била отдесно на тая врата) билъ затворътъ. Тоя затворъ безъ прозорци, само съ една рѣшетена врата, се намиралъ подъ земята и билъ твърдѣ тъменъ и нечистъ. Него развалихѫ заедно съ стария сарай и съ крѣпостьта. [1] Ени-сарай не билъ раздѣленъ на харемъ и селямлъкъ.

 

Освѣнъ горѣописанитѣ палати, Джеладинъ-бей ималъ кьошкове за лѣтни увеселения въ пл. Петрино кѫдѣ св. Илия подъ мѣстностьта Гюмюшъ-герданъ, сетнѣ надъ изворитѣ Студенчишча и между лозята Рѫча. Отъ всичкитѣ тия три мѣста Охридъ има чудесенъ изгледъ. Когато отивалъ на кьошковетѣ св. Илия, той искалъ, да му носѭтъ рамнеци (селянитѣ на с. Рамне) за обѣдъ по единъ зелникъ отъ коприва.

 

Джеладинъ-бей ималъ още богато украсени стаи въ манастиритѣ св. Наумъ — „Джеладинъ-бегова одая" — и Калишча.

 

За да не се чувствува нужда отъ помѣщения, когато прииждали много гости или войска, Джеладинъ-бей ималъ и други собствени кѫщя изъ града. Послѣднитѣ се наричали „кóнаци." Такива конаци имало кѫдѣ кѫщата на Пармагови, що я купихѫ отъ Сотиръ Кецкаръ (надъ К. Шапкаревата кѫща), кѫдѣ Минджови, Манчеви, Шанданови, Джерови и др.

 

 

1. Затвора и дувара, който дѣлѣше диваханата отъ шадравана ги помнѭ и азъ. Въ мое врѣме въ тоя затворъ прѣди 20-тина години затваряхѫ само най-голѣмитѣ разбойници, които носехѫ на нозѣтѣ си пранги. Въ него билъ арестуванъ и покойния Гр. Пърличевъ. По-сетнѣ го напустнѫхѫ и затваряхѫ прѣстѫпницитѣ горѣ подъ самата дивахана. Надъ затвора имаше едва тъмна стая за сеймени и хандаржи. Врататя, прѣзъ които се влизаше вѫтрѣ въ сарая, бѣхѫ сводообразни и твърдѣ великолѣпни. Отъ тая врата надесно по една каменна стълба се отиваше горѣ на диваханата. До тѣхъ, прѣзъ едно малко просгранство, втори голѣми и дървени врати съ малка вратичка на десната пола. Надъ тѣзи втори врата имаше нѣколко стаи, украсени съ разни орнаменти по таванитѣ. Слѣдъ тѣхъ дворъ голѣмъ. Налѣво отъ тоя дворъ имаше нѣколко стаи, по-късно направени. Туй се виждаше отъ простата имъ направа. Подъ тия стаи имаше зимникъ като затворъ. Когато турцитѣ напустнѫхѫ тия сарай, ние дѣца влизахме и дигахме камъни тюкюръ, който се валяше на грамади, разтоваренъ тамо. Тоя тюкюръ бѣше, токоречи, отъ сѣрнитѣ рудници около Охридъ до село Косель. Прѣдъ тия стаи имаше развалена щерна. Надесно отъ щерната бѣхѫ градини, а отгорѣ твърдѣ високо, кѫдѣто се качвахме по една висока каменна стълба почти висещи градини надъ сараитѣ и езерото. Слѣдъ това се влизаше въ сараитѣ прѣзъ двѣ врати: една налѣво надъ Лѣщарови, а друга надесно подъ Бакалови. Тамъ подъ Бакалови въ една стаичка намѣрихме съ човали гръцки книги, навѣрно отъ прѣтърсенитѣ български кѫщи въ онова врѣме по църковния въпросъ. Ние дѣца ги изпограбахме. Влизахме прѣзъ единъ разваленъ зидъ до Бакалови, послѣ прѣзъ висещитѣ градини, слизахме по стълбитѣ и влизахме въ сарая. Това бѣше прѣдпазителна мѣрка, за да не ни види нѣкой, ако влизахме прѣзъ официалнитѣ вратя. Послѣ пакъ по сѫщия пѫть излизахме. При все това гъркоманитѣ пакъ ни узнахѫ и извѣстихѫ на властитѣ за тая нашя дѣтинска плячка. Помнѭ като сега, жандаринътъ Драго дойде да се кара и да заплашва баща ми. Послѣдниятъ му каза, че ние нищо не сме взели, освѣнъ една пръстена паница. Нѣколкото книги ги скрихме, за да не ни ги намѣрѭтъ въ случай на обискъ, и намъ строго ни бѣше запрѣтено да влизаме пакъ тамо.

 

 

672

 

Всичкитѣ тия великолѣпни палати, кьошкове и конаци сѫ правени съ кръвьта и пота на христианското население. Когато селянитѣ, а сѫщо тъй и гражданитѣ, носили материалитѣ за направата имъ, сваляли шапка, простирали рѫцѣ къмъ Бога и съ плачъ проклинали узурпатора. Най-голѣмата клетва имъ била, казватъ, „огънь да ги гори" и „пусти да останѫтъ." И наистина, както ще видимъ по-долу, Горни-сарай изгорѣлъ до основи, стружкиятъ палатъ сѫщо; а пъкъ другитѣ съвършенно запустѣли и станѫли живелища на бухалитѣ и прилѣпитѣ. „Богь погледнѫлъ на сълзитѣ имъ, казва населението, и почулъ клетвитѣ имъ".

 

Въ всичкитѣ тия палати имало особени придворни хора, които се наричали сарайдари. На Горни-сарай сарайдарь билъ Гьорше Шурбанъ, на Ени-сарай при Ташула Никола Рогузарь, а на Долни-сарай, не се знае. На тия служители се плащало отъ хазната на деребея.

 

Освѣнъ тия служители въ палатитѣ, Джеладинъ-бей ималъ още и назарджии. Такива били нѣкой си Кьендро и Сульо Куво. Назарджиитѣ били единь видъ икономи и прѣзъ тѣхнитѣ рѫцѣ минавало всичко необходимо за въ палатитѣ. На кратко ще споменемъ още придворнитѣ: бакали братята Костадинъ, Якимъ и Евтимъ Бакалови, [1] сарачи (такъвъ билъ Андонъ сарачътъ), терзибашии (дѣдо на сегашнитѣ Сърма-Божовци), башсакаджии (такъвъ билъ Коте Митанъ) и др. Всичко въобще, каквото било необходимо за поддържанье на палатитѣ, се доставяло отъ специални хора и доставчици.

 

Важна рола игралъ башкочиджията Мишо. Мишо билъ русинъ по народность. Какъ попаднѫлъ въ палатитѣ на Джеладинъ-бея, не се знае. Прѣдполага се, че ще е билъ заробенъ въ нѣкоя отъ войнитѣ, които водила Русия съ султана. Тоя Мишо, който е оставилъ между населението добра паметь съ своята смѣлость и неустрашимъ характеръ, билъ много изкусенъ файтонджия: припускалъ конетѣ съ файтона по най-стръмнитѣ мѣста изъ града, но нито веднажъ не прѣкатурилъ колата. Файтонъть на Джеладинъ-бея минавалъ като вѣтъръ, „колелетата фърчели на въздуха". [2]

 

 

1. Костадинъ съ богатствата си и съ влиянието си достнгнѫлъ до чинъ бей. Билъ защитникъ на раята и ималъ голѣмо влияние въ хюкюмата. Единъ каймакаминъ го отровнлъ, за да щу не прѣчи въ кражбитѣ и грабителствата. Населението го оплакало и му отдало длъжната почесть при погребението.

 

2. Мишо билъ извѣстенъ пияница и, докато не направелъ главата си, не се качвалъ въ кочията. Всѣкога, казватъ, носелъ съ себе по двѣ бъклици ракия, та и съ такова условие се главилъ у Джеладинъ-бея. За коньетѣ си билъ плашило. Прѣдъ него треперяли. Имало, казватъ, едва мѫска, която никому не се вдавала нито да я лови, нито да я ѣздв: била дива и наобучена. Щомъ се явявалъ Мишо, тя стояла като скована на мѣстото: гледала го въ очи, треперѣла и не мръднувала. Съ какво ги укротявалъ той и какъ имъ влиялъ, старитѣ не знаѭтъ. Казватъ, че ималъ особенъ способъ за укротяванье добитъци. (Давалъ имъ да миришѫтъ хлѣбъ, напитъ съ човѣшка поть. Отъ това ужъ коньетѣ много се боели). Неговитѣ конье били така обучени, щото всичѫи отъ единъ мутафь зобали ечмикъ и никой никого не закачалъ.

 

Мишо билъ инъкъ серсемъ човѣкь и за едва своя бѣснотия накаралъ да полудѣе жена му. Тя имала подаръкъ едно тепе съ жълтици отъ жената на Джеладинъ-бея. Еднажъ на баня ѝ го откраднѫли. Когато се върнѫла дома, той почнѫлъ да го търси. Като узналъ, че го е изгубила, въ лютината си изкаралъ ягагана си и искалъ да я съсѣче. Тя се спасила съ бѣгство, но отъ ýплахъ се побъркала въ ума и не се поправила вече.

 

 

673

 

Мишо служилъ повече отъ 15 години на Джеладинъ-бея. Внуцитѣ му казватъ, че той побѣгнѫлъ заедно съ бея. Гдѣ е оставилъ кости, не се знае. Прѣдполагатъ, че е умрѣлъ въ нѣкоя болница въ Цариградъ.

 

Внуцитѣ на Миша и сега сѫ живи и се занимаватъ съ хлѣбарство.

 

На Горни-сарай вѫтрѣ въ калето Джеладинъ-бей ималъ всички потрѣби въ случай на неприятелско нашествие. Освѣнъ джепхането, кулитѣ около крѣпостьта били пълни съ песметъ. [1] Както видѣхме, двѣ великолѣпни щерни давали студена и прѣсна вода. Имало още джамия и всичко друго потрѣбно за военно врѣме. [2] Войскитѣ могли да се редѭтъ около крѣпостьта на софи и прѣзъ мазгали, направени безопасно, да стрѣлѭтъ на неприятеля. Когато Джеладинъ-бей искалъ да разглежда града и околностьта, качвалъ се на нѣкоя отъ кулитѣ и навъртвалъ дулбията (далекогледа). Както поменѫхме и по-горѣ, тоя палатъ е разположенъ на най-високата часть на града. Кулитѣ се издигатъ по на 30—50 метра надъ повърхностьта на баира. Отъ тѣхъ се гледа на всички четире страни. Какъвто неприятель и да се появи отдалече, безъ друго ще се забѣлѣжи на шесть и повече часа пѫть далече отъ града. Докато пристигалъ той, взимали се мѣрки и го отблъсвали.

 

За защита отъ вънкашни неприятели постоянно седѣли тоски въ тия кули и гледали около града. Такива тоски седѣли и на двѣтѣ врати — Горна-порта и Долна-порта, прѣзъ които се влиза въ града.

 

Въ врѣме на Джеладинъ-бея тия врати се затваряли нощно врѣме. По-късно отъ 12 часа по турски никой не могълъ да мине. Варошани и месокастрени твърдѣ мѫчно се мѣсели. Тая е навѣрно главната причина, загдѣто останѫли толкова далечъ едни отъ други и загдѣто сѫ се запазили между тѣхъ такива рѣзки разлики. [3]

 

Освѣнъ тия двѣ врати, прѣди имало и друга врата — челна, т. е. главна, първа, или, както я наричатъ охридчани, Челница. Тя се намира почти на срѣдата между двѣтѣ поменѫти врати, малко по-близко до

 

 

1. По-прѣди тия кули, особено двѣтѣ отъ странитѣ на голѣмитѣ врата, служели за затвори (зандани). Когото затваряли тамъ, тамъ кости оставалъ. Тежко на такива затворници! Бѣло видѣло не виждали. Освѣнъ малката вратичка, висока 5—6 метра надъ земята, другъ прозорецъ нѣма. Пускали ги съ вѫжета като въ кладенци. Впрочемъ тѣ досущъ приличатъ и на кладенци. Хлѣбъ или имъ давали, или не. Такива затворници рѣдко могли да се освободѭтъ оттакъ. Складове ги направилъ Джеладинъ-бей навѣрно по-сетнѣ, когато почнѫла да се бунтува Албания, а заедно съ нея и той.

 

2. „Ичкале" въ Охридъ заедно съ палатитѣ, вратитѣ, кулитѣ и всички други принаддежности много ни припомня Кремль въ Москва, само че мѣстоположението на послѣдния не е толкова високо надъ Москва рѣка, колкото на първия надъ Охридското езеро.

 

3. Това, види се, карало, както варошани, тъй и месокастрени, да не искатъ да се сродяватъ. Който тогава оставалъ вънъ отъ калето по-късно отъ 12 ч. по турски, безъ друго трѣбало да остане да спи вънъ отъ него. Изключение не се правело за никого. Даже и кервани съ стока и хора, ако дойдели по-късно отъ опрѣдѣленото врѣме за влизанье, трѣбало да разтоварѭтъ стокитѣ прѣдъ вратитѣ, тамъ да спѭтъ и да чакатъ до другия день. (Изключение се правело само за хора твърдѣ познати на вардачитѣ и то срещу добъръ бакшишъ). Туй обстоятелство карало гражданитѣ въ калето и вънъ отъ него, макаръ и подъ самитѣ стѣни, да не се сближаватъ и да не се сродявать. Благодарение на тая Джеладинбейова строгость, месокастрени и кошишчани стоѭтъ по-близко до селянитѣ, отколкото до варошанитѣ. Послѣднитѣ подъ влиянието на бившата патриаршия, по-сетнѣ на митрополититѣ и училищата, взехѫ видъ на по-култивирани и по-развити хора и много се отдалечиха въ културно отношение отъ другитѣ си съграждани.

 

 

674

 

Долна-порта. Допрѣди двѣ-три години тя бѣше зазидана и не се минаваше прѣзъ нея. Тя се намира почти подъ основитѣ на черквата св. Богородица, тоже наречена „Чéлница". Че дѣйствително тая била главна врата, свидѣтелствуватъ улицитѣ. За да се мине прѣзъ нея, трѣба да се мине прѣзъ срѣдата на самото Месокастро (тамъ води улицата), послѣ изведнажъ се влиза въ вратата и право покрай съборната черква св. Климентъ за Горни-сарай. Освѣнъ това ханищата и кѫщитѣ около нея и до нея свидѣтелствуватъ за сѫщото. Тия ханища и тия кѫщи въ по-стари врѣмена били построени за закъснѣли хора. Такива прѣдъ Горна-порта нѣма и, за да се достигне до нея, трѣба да се върви по една доста стръмна пѫтека, когато улицата, що води къмъ Челница, е доста полегата. Долна-порта пъкъ е краище. Нея отворили, когато зазидали Челница. Явно, че Челница ще е била вратата която най-много работѣла и прѣзъ която тържествено се влизало въ града. [1]

 

Прѣди да продължимъ разказа си за Джеладинъ-бея, длъжни сме да кажемъ нѣколко думи за значението на Охридъ въ стратегично и военно отношение.

 

Охридъ, както е извѣстно, е разположенъ върху една издигнѫта часть надъ езерото, която се вдава повечето вѫтрѣ въ него. По-голѣмата часть, която се мие отъ езерото, е непристѫпна скала, отвесна и издигнѫта 100—200 метра надъ езерното равнище. Сѣвероизточната часть на града, която е пристѫпна, е заградена съ старо, огромно и неразбиваемо кале. По ѫглитѣ на туй кале и върху най-високитѣ му части, както видѣхме, били разположени двата огромни и великолѣпни сарая на Джеладинъ-бея. Кога е построено туй кале, населението не помни. Прѣданието го отнася къмъ славната епоха на Самуила Велики. [2] Ала то трѣба да е отъ по-старо врѣме, може би отъ епохата на римлянитѣ, за което свидѣтелствуватъ паметницитѣ отъ езическо врѣме, които се срѣщатъ тукъ тамѣ. [3] Отъ една страна непристѫпностьта на града откъмъ

 

 

1. Прѣданието гласи, че Челница зазидалъ нѣкой си турски паша. Надъ самитѣ врата има икона (св. Богородида съ Спасителя прѣдъ себе, която и сега стои, макаръ и да е изтрита отъ врѣмето и издупчена съ камъни, фърляни отъ турчета) и обичай било, когато минава човѣкъ, да си свали шапката и благоговѣйно да мине, или пъкъ, ако ѣзди на конь, да слѣзе и така да мние. (Такъва врата има и Московскиятъ Кремль, прѣзъ която и императорътъ минава гологлавъ). Обадили на тоя паша, че трѣба да слѣзе отъ коня. Обаче той, гордъ и фанатикъ, не искалъ да се кланя на христианския Богъ и затова мушнѫлъ коня съ прѣзрѣние да мине прѣзъ вратата. За чудон щомъ конятъ прѣкрачилъ да мине, уплашилъ се и бѣсно отскочилъ назадъ. Отъ тоя скокъ пашата билъ метнѫтъ нѣколко метра далече отъ коня си, ала за щастие не се убилъ. Гордостьта му била наказана, той минѫлъ смирено пѣши, но за това моментално заповѣдалъ да зазидатъ вратата. Слѣдъ зазижданьето на тие врата, отворили Долна-порта. — Прѣди двѣ-три години съ царско позволение махаленцитѣ на Челница отворихѫ пѫтя до вратата, и градътъ станѫ единъ: Месокастро и Варошъ се съединихѫ. Днесь прѣзъ тѣзи врата най-много минаватъ, защото пѫтятъ прѣзъ тѣхъ е и правъ, и кѫсъ.

 

2. По-прѣди градътъ билъ по-малъкъ и калето отъ Челница минавало кѫдѣ Минджовци и се свършвало кѫдѣ Савиновци надъ езерото. За туй свидѣтелствували развалинитѣ, която се намирали подъ тия кѫщи прѣди петдесетина годнни. Послѣ градътъ се оказалъ тѣсенъ и билъ разширенъ докѫдѣто се намира сега. Калето, споредъ нѣкои бѣлѣзи, на мѣста е стѣснено (кѫдѣ Горна-порта и кѫдѣ градския часовникъ надъ Каменско), а намѣста разширено. Кога е станѫло туй прѣустройство и въ чие врѣме, положително не се знае. Като се говори по прѣдание, че калето построилъ Самуилъ Велики, дали не направилъ той това прѣустрояванье? Интересно е да се изслѣдва.

 

3. Освѣнъ нѣкои гръцки и латински надписи, що се намиратъ тукъ-тамѣ, помни се, имало едва статуя на горна порта, зазидана въ калето. Та прѣдставяла жена съ нѣколко дѣца прѣдъ себе. Населението вѣрвало, че тя била поставена да пази града отъ чума. Послѣ я дигнѫли европейци. За тая сѫщата статуя споменува и Ami Boue (вж. „La Turquie d’Europe", П., 361.). Ето какво пише той:

 

„Въ Охридъ по планината Пиерия още се намиратъ остатъци отъ старата римска крѣпость и надъ портата се намира единъ латински надписъ. Тази крѣпость едно слѣдъ друго била прѣправяна отъ българитѣ, сърбитѣ и турцитѣ по вкуса на срѣднитѣ вѣкове съ кули и машикули (бойници, издадени галерии отъ зидоветѣ на крѣпость съ мазгали. Б. Пр.) Отъ всичката тази крѣпость останѫли само развалини, близо до които е построенъ конакътъ. Тамъ още се виждатъ двѣ малки римски статуи, а именно: една на Венера, другата на Меркури; послѣдната е нисичка, съ нисъкъ кръстъ, и се намира надъ една порта."

 

При разкопваньето, за да търсѭтъ стари заровени богатства въ знаменитата черква (сега джамия) св. София, намѣрили прѣкрасно изваяни мраморни свинкси, които отпослѣ, като неоотрѣбни, пакъ ги закопали. Тия разкопки ставали съ царско позволение и то на нѣкой венецианецъ, комуто прѣдѣдитѣ били отъ Охридъ и бѣгали оттамъ при паданьето на града отъ турцитѣ. Той по прѣдание знаелъ, че имало ужъ такива богатства и за то се рѣшилъ да иска позволение и да копае. Казватъ, че тогава намѣрили единъ златенъ дискъ, върху който била изваяна квачка съ дванадесеть пилища. Такива разкопки правилъ, тоже съ царско позволение, прѣди двадесетина години нѣкой си черногорецъ. Той, прѣди да почне разкопкитѣ, измѣрвалъ между черквата св. Климентъ и Горна-порта. Споредъ измѣрваньето трѣбало да копае подъ кѫщата на Коте Пана, която се намира близо до св. Климентъ и подъ самия параклисъ св. Димитрия. Той ненамѣрилъ нищо. При копаньето намѣрилъ ужъ нѣкакъвъ каналъ за вода и, както казватъ, ако още единъ-два метра покопали, щѣло да излѣзе изворъ за вода. Като видѣли това гражданитѣ, побързали по-скоро да затрупатъ мѣстото, защото, щомъ се окажела вода, щѣли да завземѫтъ тая мѣстность турци и по такъвъ начинъ щѣлъ да се запусти градътъ. Че дѣйствително въ стари врѣмена имало вода тамъ, а и на всѣкадѣ низъ града, при всичко че е високо и планинисто, се доказва не само отъ тоя фактъ, но и прѣданнето сѫщото гласи. Казватъ, че нѣкога прѣкрасенъ взворъ почнѫлъ да извира подъ кѫщата за Карчеви, която е твърдѣ близо до поменѫтата кѫща на Коте Пановъ, кѫдѣто ставали разкопкитѣ. Обаче тѣ побързали да го закриѭтъ съ йоргани и съ живакъ (който ровелъ земята и отварялъ подземенъ пѫть на водата), докато тя изчезнѫла. Причина за таа постѫпка била пакъ страхътъ отъ турцитѣ, да не завземѫтъ града и да се опустоши.

 

 

675

 

езерото, отъ друга естествената височина на града заедно съ огромното и високо кале, правѭтъ града важенъ пунктъ въ военно и стратегическо отношение. Особено релиефно ще се види тая военна и стратегическа важность, ако вземемъ въ внимание първитѣ врѣмена па даже и началото на настоящия вѣкъ, когато огнестрѣлнитѣ орѫжия не бѣхѫ още усъвършенствувани, както сега. Обаче Джеладинъ-бей, както и роднинитѣ му Али-паша и Мустафа-паша, при всичко че посѣщавали неведнажъ Охридъ, не могли да разберѫтъ тая важность и да се възползуватъ при въстанията си противъ султана. Охридъ, изоставенъ и напустнѫтъ отъ деребея и отъ войницитѣ му, се прѣдалъ съвсѣмъ безъ война, когато напротивъ, ако бѣше се въорѫжилъ, можеше да се държи не по-малко отъ една година отъ прѣвземаньето на султанскитѣ войски. [1] Тая слабость

 

 

1. Казватъ, когато турцитѣ отнай-начало нападали града, седемь години го държали обсаденъ и пакъ не могли да го прѣвземѫтъ. Ордитѣ били разположени два-три часа далече отъ града въ мѣстностьта називаема Корáбица. Послѣ, споредъ едно прѣдание, го прѣдала нѣкоя баба, а споредъ друго, което е отъ турски източникъ (понеже турчинъ го разказвалъ споредъ нѣкои турски книги), христианитѣ се рѣшили доброволно да се прѣдадѫтъ, защото видѣли, че припаситѣ имъ се намаляватъ, когато ония на нападателитѣ били огромни. Обаче това е било хитрость отъ страна на турцитѣ. Тѣ, за да покажѫтъ на обсаденитѣ, че ще ги държѫть още седемъ години, пакъ нѣма да отстѫпѭтъ, натрупали човали съ счукана варь. Послѣдната изглеждала като брашно и вкарала въ заблуждение жителитѣ. Тѣ, като видѣли, че не ще могѫтъ още дълго да се държѫтъ, рѣшили доброволно да се прѣдадѫтъ съ условве, ако нищо не имъ сторѭтъ. Дѣйствително слѣдъ прѣдаваньето кланьета нѣмало, но за то всичкитѣ първенци били прѣселени въ Анадолъ въ нѣкое село Къздервенъ (Бруса дживари). Отначало заточили само мѫжетѣ, а послѣ, по желание на послѣднитѣ, заточили и сѣмействата имъ. Баща ми разказва, че ималъ случай прѣди двадесетина години да мине прѣзъ това село и да приказва съ тия наши заточеници. Тѣ и днешенъ день говорили по български и по прѣдание помнели, че сѫ отъ Охридъ. Баща ми ги разпитвалъ, като какво помнѭтъ забѣлѣжително въ Охридъ. Както имъ разказвали дѣдитѣ, помнѣли само за черквата св. Клименть (навѣрно за оная въ Имаретъ) и повече нищо. Желателно е, повече свѣдѣния да се съберѫтъ за тия заточеници. Тѣ сѫ потомци на нѣкогашното дворянство въ Охридъ, а може би между тѣхъ да има сѣмейства отъ царско потекло.

 

За туй прѣселение намираме свидѣтелство и въ „ Исторѣ болгаръ" отъ Иречекъ (гл. XXIV, 477. „Когато Мохамедъ II. се връщалъ въ 1466. год. изъ Кроя прѣзъ Охридъ, той заповѣдалъ да заведѫтъ въ Цариградъ тамошния архиепископъ Доротея заедно съ много боляри за нѣкаква си прѣпирня въ Охридъ между духовенството и боляритѣ."

 

 

676

 

на владѣтелитѣ му, па и на Джеладинъ-бея забѣлѣзва и френскиятъ пѫтешественикъ Пуквиль и много на мѣсто: Джеладинъ-бей, пише той, внукъ на Али Тепеленъ, който бѣше управитель тогава на Охридския санджакъ, не бѣше отъ ония хора, да може да разбере значението на града, въ който той живѣеше. Той си построяваше кьошкове, намѣсто да се завземе да укрѣпи стѣнитѣ на крѣпостьта". [1] И наистина, той, Джеладинъ бей, прѣкаралъ врѣмето си въ разкошъ и увеселения, а пъкъ, когато трѣбало да се покаже герой въ защита на владѣнията си, капитулиралъ позорно и избѣгалъ оттамъ, като ги оставилъ съвсѣмъ на произвола на сѫдбата имъ.

 

Като споменѫхме за Пуквиля, интересно е да се види какъ описва той града въ Джеладинбейово врѣме, толкозъ повече че той тъкмо тогава посѣтилъ Охридъ и поменува за палатитѣ и за крѣпостьта, за която ни е думата. Ето какъ пише той:

 

„Новиятъ Охридъ е единъ градъ отъ 5000 жители, основанъ на изтокъ отъ езерото Лихнидосъ въ подножието на единъ носъ, омиванъ отъ тритѣ си страни отъ води. Крѣпостьта, която го защищава, е разположена върху едно възвишение на върха Пиерия, кѫдѣто се отива по една скалиста стълба, и трѣба четвърть часъ за да се достигне до първата стѣна, която е неправилно обградена безъ окопъ и безъ насипъ. [2] Вратата при влизаньето е забранена отъ една стѣна твърдѣ дебела и назѫбена, върху която се намиратъ нѣколко топа негодни за работа. [3] По-нататъкъ по това възвишение до най-издигнѫтата

 

 

1. Вж. Пуквиль, — Voyage de la Grece, III., 66. — При все това, кѫзватъ, Джеладинъ-бей издигнѫлъ стѣнитѣ за Ичкале два метра по-високо, и мазгалитѣ, които днесъ сѫществуватъ и които служѫтъ за гърмежъ противъ неприятеля, той ги направилъ. Гдѣто трѣба да се рѣдѭтъ войницитѣ и да защищѫватъ крѣпостьта е толкова широко, щото двама свободно могѫтъ да се разминаватъ. Мазгалитѣ са направени по-високи, за да можѫтъ войницитѣ прави да стрѣлятъ.

 

2. Насипъ или окопъ нѣма нужда да има, защото мѣстото подъ калето е стръмно и надолнище. Стѣнитѣ пъкъ сѫ неправилни, защото мѣстото не позволява да бѫде права стѣната. Не е ли нарочно построена стѣната въ видъ на зигъ-загъ, за да нѣма мрътви пространства подъ нея? Ако е съвсѣмъ право калето, то, щомъ дойде подъ самитѣ стѣни неприятелятъ, не може да бѫде атакувавъ по никакъвъ начинъ. Защитницитѣ не могѫтъ да се полазватъ надъ самитѣ стѣни, за да стрѣлятъ прѫво нѫдолу подъ стѣнитѣ; пъкъ и мазгалитѣ не могѫтъ да бѫдѫтъ другояче построени, освѣнъ тъй както сѫ: въ видъ на тѫпъ ѫгълъ съ прѣчупенъ върхъ. Но щомъ калето е построено неправилно въ видъ на зигъ-аагь, тогава отъ едната страна или пъкъ отъ другата все ще може да се бие неприятелятъ и да се отгонва. — За тая сѫщата цѣль, т. е. за да нѣма мъртви пространства подъ стѣната, сѫ построени и кули тукъ-тамъ около калето. Тия кули сѫ до самото кале, но сѫ издадени на вънъ по нѣколко метра и се влиза въ тѣхъ пакъ отвѫтрѣ. Въ Охридъ има два вида такива: валчести въ видъ на цилиндъръ (охридчана ги наричатъ търкалести) и четвероѫгълни. И еднитѣ и другитѣ вѫтрѣ сѫ праздни и бяла складове за припаси. Въ врѣмето на Джеладина едвата отъ валчеститѣ кули до официалнитѣ врата на Ичкале служела за занданъ.

 

3. Думата е за Горна-порта. Надъ нея Джеладинъ-бей построилъ кевгирена отъ варовитъ камъкъ (бигоръ) площадка, която служела за топове. Обаче първоначалната цѣль за построяванье на тая площадь не била за топове, а да направи правилна посоката отъ тая врата, къмъ вратитѣ за Горни-сарай. До направата на тая площадка, която отдолу е праздна, широка и крива съ видъ за тѫпъ ѫгълъ, коньетѣ на Джеладинбейовата кочия въ бѣсното си тичанье, не могли изведнажъ да взимѫтъ посоката къмъ горния палатъ. Това накарало Джеладина да я построи. Обаче по-сетнѣ послужила и за топове, които по-скоро се туряли за салтанатъ, отколкото за работа, защото, както бѣлѣжи и самъ Пуквиль, никога не били годни за работа.

 

 

677

 

часть надъ езерото, гдѣто тя се свършва отвѣсно, се влиза въ една втора стѣна, която увѣнчава страната. [1] Нейното разстояние отъ първата е 600 крачки и обиколката на стѣнитѣ ѝ отъ 2400—3000 стѫпки. [2] Единъ палатъ или сарай, една джамия, складове, конюшни, сѫ натрупани въ тая стѣна, гдѣто нѣма друга вода, освѣнъ тая отъ щернитѣ, и която добрѣ укрѣпена и снабдена съ припаси, защитата ѝ ще бѫде толкова лесна, колкото нападението мѫчно, защото нейното положение е най-високо въ мѣстностьта. [3]

 

*  *  *

 

Джеладинъ-бей въ частния си животъ билъ кротъкъ и любезенъ човѣкъ, но като управитель билъ извънредно строгъ. Тогава раята благоденствувала отъ страна на турцитѣ. Никой турчинъ не смѣелъ да обижда христианитѣ. Еднажъ единъ такъвъ обезчестилъ жената на нѣкой селянинъ отъ Кулинъ-Чивликъ. [4] Тя се повърнѫла назадъ и отишла да се оплаче на бега. — „Аманъ, бей, му казала. Каква е тази срамота, въ твоитѣ дни, да ме хващатъ на улицата и да ме насилватъ!... Какъ сега ще се покажѫ прѣдѫ мѫжа си и какво ще му кажѫ?" Той билъ трогнѫтъ отъ сълзитѣ на жената и крайно възмутенъ отъ постѫпката на турчина. Казалъ ѝ, да си иде и нищо да не обажда на мѫжа си. Като узналъ, кой е насилникътъ, заповѣдалъ на башъ-делията си, да го улови и изведнажъ да го обѣси. Моментално била изпълнена заповѣдьта му, и тѣлото на турчина се люшкало на една върба всрѣдъ турската махала Воска.

 

Другъ пѫть нѣкой си еничеринъ докачилъ ханъмата му съ нѣкаква пѣсень. Тя минавала кѫдѣ Плитокопье по чаршия, а пъкъ еничеринътъ седѣлъ на едно кафене и, щомъ я видѣлъ, почнѫлъ да свири на сазъ и да пѣе: „недъръ бу дюльберъ не гьечеръ, бенъ юзуни гьоремедимъ, гьоремедимъ!" [5] Тя била въ кочията си. Щомъ чула тия обидни думи, заповѣдала на кочияша Мишо, да кара кочията нагорѣ къмъ Горна-порта по най-голѣмата стръмнина. Той ѝ казаль, че не е възможно. — „Карай, му извивала, макаръ и четиретѣ (конье) да погинѫтъ!" Щомъ отишла въ сараитѣ, казала на бея: „какъвъ е тоя резилъкъ, при́живѣ да ме докачатъ турци по улицитѣ?"... Джеладинъ-бей я успокоилъ и се разпоредилъ, изведнажъ да накажѫтъ докачителя, и скоро се люшвало тѣлото на еничерина подъ самата стрѣха на кафенето.

 

 

1. Тукъ се говори за самия Горни-сарай. Наистина послѣдниятъ е като малко кале и то кале въ кале. (Оттукъ види се и названието Ичѫале). Обграденъ отвсѣкѫдѣ и има двѣ врати: едната откъмъ изтокъ, да която говори и Пуквиль, а другата, противоположна на нея, откъмъ западъ. Тая втора крѣпость, явно, е построена да защищава управителитѣ на града и слѣдъ паданьето на послѣдния. Иначе тя си нѣма смисълъ: ако не е за това, нѣма защо да има вѫтрѣ отдѣлни складове и щерни, когато едно цѣло езеро е отпрѣдъ.

 

2. „400 - 500 toises." Toise — 6 стѫпки.

 

3. Вж. Пуквиль, „Voyage de la Grèce", т. III., 55.

 

4. Чивликъ съ нѣколко кѫщи край турската махала Воска.

 

5. „Каква е тази хубавица, що минава; лицето ѝ не видѣхъ, не видѣхъ,"

 

 

678

 

Еднажъ Джеладинъ-бей билъ въ Янино при вуйка си Али-паша. Казали му, че най-добриятъ му приятель, нѣкой си турчинъ Ахмедаа, псувалъ жена му. Оттамъ той проводилъ хора съ строга заповѣдь, гдѣто го намѣрѫтъ, и тамъ да го обѣсѭтъ. Намѣрили го половина часъ до село Пешчани. Тамъ го хванѫли и го обѣсили, безъ да му дадѫтъ и намазъ да направи. Казватъ, че и сега стояла крушата, на която го наказали.

 

Още единъ примѣръ. Узналъ, че Здраве, дѣдо на сегашнитѣ Здравевци, фабрикувалъ калпави пари. Щомъ се доказало това, заповѣдалъ да го ударѭтъ на колъ. И наистина нещастниятъ билъ пронизанъ за поука и назидание на другитѣ.

 

Нѣкой си турчинъ отъ Карасекиовци побѣгнѫлъ отъ Гърция, когато Джеладинъ-бей отишелъ тамъ съ спахиитѣ да потуши въстанието на гърцитѣ. За туй му дезертьорство пратилъ хора, да го накажѫтъ. Обаче той успѣлъ съ бѣгство да се избави, но за това пъкъ кѫщата му станѫла жертва на пламъцитѣ, а имуществата му конфискувалъ деребеятъ.

 

Джеладинъ-бей не се шегувалъ съ управлението си. Строгъ билъ до крайность. Той самъ осѫждалъ хората за простѫпкитѣ имъ. „Билъ и сѫдникъ и царь." Не едно разбойническо тѣло се люшкало на муренкитѣ (черницитѣ) на Житно-пазарище. [1] По нѣкога, колкото разбойници улавялъ, всичкитѣ ги окачвалъ на вѫжето; оставалъ ги да висѭтъ по 24 часа, за да ги гледа населението.

 

Никой не смѣелъ да му противорѣчи. Тежко на оногозъ, който се осмѣлявалъ да погрѣши или пъкъ да се провини прѣдъ него! Безъ друго билъ наказванъ съ смърть, безъ най-малко съжаление. И благодарение на тая строгость раята била запазена отъ насилия и безчестия отъ страна на турцитѣ.

 

Както видѣхме отъ горнитѣ нѣколко примѣра, Джеладинъ-бей въ управлението си ималъ свои помощници, които изпълнявали заповѣцитѣ му и присѫдитѣ му. Такива били прѣди всичко башъ-делиитѣ.

 

Башъ-делиитѣ били изпълнителната власть на Джеладинъ-бея. Послѣдниятъ прѣсѫждалъ да се арестува нѣкой, или пъкъ да се обѣси; башъ-делията, обиколенъ отъ десетина или повече (споредъ нуждата) сеймени, отивалъ и изпълнявалъ присѫдата. Той билъ десната рѫка на Джеладина. Носѣлъ въ рѫката си топузъ (боздоганъ) съ кѫса дръжва въ знакъ, както се вижда, на властьта, що я ималъ. Облѣченъ билъ съ дълги дрехи и носелъ на главата си единъ видъ висова дервишка шапка. Башъ-делия въ Джеладинбейово врѣме билъ нѣкой си турчинъ Алиуша отъ фамилията Пустиновци, бащата на восканеца Мальо Пустина. По-сетнѣ, въ Шерифбейово врѣме, башъ-делии били нѣкои турци Абидинаа, Серанъ, Люманъ, Дестанъ Дзуна и др.

 

Капедахии.” Тѣ били нѣщо като башъ-делиитѣ и водили съ себе тоже 10—20 сеймени. Капедахията живѣлъ въ кѫщата на Иоана Писинъ близо до Горни-сарай. [2]

 

 

1. Сега не сѫществуватъ тия черници.

 

2. Това сѫ вѣроятно хората, които пазели вратитѣ на палатитѣ и на крѣпостьта. Тая дума произлиза отъ капу-дахи, както имаме сега капу-кехая и др. Да прѣдполагаме това ни дава поводъ и обстоятелството, че капе-дахията живѣлъ близо до палатитѣ на Джеладинъ-бея.

 

 

679

 

Делии се наричали турцитѣ, които обикаляли башъ-делиитѣ и капе-дахиитѣ.

 

Бюлюкъ-башии и кърсердари, хора, които пазили границитѣ и горитѣ отъ нашествие на неприятели и разбойници. Такъвъ е билъ и прочутиятъ изъ цѣла Македония Кузманъ Капиданъ, за когото ще говоримъ по-долу по-нашироко. [1]

 

Хазнатарь. Той завеждалъ хазната. Живѣлъ до палатитѣ на деребея. Кѫщата на Танчевци, за която поменува и Гр. Пърличевъ въ автобиографията си, била на хазнатаря. Безъ послѣдния нищо не вършелъ Джеладинъ-бей. Когато садразамътъ Рушидъ-паша, който разби и покори Мустафа-паша Шкодренски, му поискалъ 100 хиляди гроша за султана, Джеладинъ-бей му казалъ, да се допита до хазнатаря. Послѣдниятъ го съвѣтвалъ, да не дава, „защото царятъ, като царь, можелъ и да му ги не върне." Оттукъ се започнѫло непокорството му спрѣмо султана и послѣ прѣслѣдванията му.

 

Хазнатарятъ плащалъ за всичко, що се харчело и израсходвало. Плащалъ на сеймени и други службаши, плащалъ и за поддърѫка на палати, плащалъ, съ една рѣчь, за всичко необходимо.

 

Хазнатари били дѣдитѣ на сегашния Мефаилъ-ага и съ едного отъ тѣхъ отишелъ въ Египетъ при Мехмедъ-Али-паша.

 

Сеймени. Сейменитѣ били постоянната войска на Джеладинъ-бея. Сейменитѣ той наималъ съ айлъкъ. Тѣ живѣели при него, съставяли свитата му, придружавали го, придружавали капедахиитѣ и башъ-делиитѣ, когато отивали да изпълняватъ нѣкоя заповѣдь и др. Тѣ седѣли по кулитѣ на Горни-сарай и гледали, дали не дохожда неприятель отвънъ, а тъй сѫщо седѣли на Горна-порта и Долна-порта, пазели и ги затваряли вечерно врѣме до зараньта, когато трѣбало пакъ да се отворѭтъ.

 

Сейменитѣ, както поменѫхме и по-горѣ, повечето били тоски и дебрани.

 

Спахии. Спахиитѣ били тоже войници, само че дѣйствували въ военно врѣме. Спахиитѣ имали свои села, селянитѣ на които имъ работили и ги хранили. Тия селяни били роби на спахиитѣ. За послѣднитѣ цѣлия си животъ тѣ прѣкарвали въ трудъ и мѫка. Давали имъ необходимата храна за животъ: масло, сиренье, яйца, млѣко, медъ и други домашни съѣстни припаси. Това било даръ на спахиитѣ отъ страна на султана, загдѣто тѣ, когато той ималъ война, му отивали на имдать (помощь). Щомъ отварялъ война султанътъ, съ телялъ събиралъ спахиитѣ. Това се вижда и отъ една народна пѣсень, която много се пѣе въ Охридъ и която започва така:

 

Тéльал ли́чит [2] по чáршиіа

Да се збéрат спаи́фчина,

Спаи́фчина, заи́мчина,

 

 

1. Думата кѫрсердарь произлиза отъ сложната турска дума кѫр = поле и сердар = пазачь, стражарь.

 

2. Думата е отъ licere!

 

 

680

 

Да ми óдат си́лна воіска,

Си́лна вóіска Москóфиіа. [1]

 

Щомъ телялътъ извѣстявалъ, че трѣба да се съберѫтъ спахиитѣ, тѫпани почвали да биѭтъ и да думкатъ. Спахиитѣ единъ по единъ се събирали на конье, въорѫжени отъ пети до глава (сами си купували орѫжието, царятъ не имъ го давалъ) и тръгвали всички задружно безъ редъ и безъ дисциплина. Джеладинъ-бей начело на една такъва тълпа двѣ хилядници души, прѣзъ 1821. и 1822. год. отишелъ да помирява гръцкото въстание заедно съ други деребеи (феодали) и взелъ участие при разорението на Нѣгушъ.

 

Остатъци отъ спахиитѣ и днесь има. Обаче тѣ нѣматъ вече оная сила, която имали едно врѣме. Сега само названията на нѣкои стари турци, като Ахмедъ-спахия, Мехмедъ-спахия, Люманъ-спахия и др., ни припомватъ за тая военна каста, която нѣкога била силата и гордостьта на турската империя. Още нѣколко години и тѣ ще изчезнѫтъ и поменъ не ще остане отъ тѣхъ, както станѫ и съ нѣкогашнитѣ еничери. И еднитѣ и другитѣ ще останѫтъ достояние на историята.

 

Тебабия. Тебабия се наричала свитата на единъ бей, паша или деребей. Думата значи множество, калабалъкъ. „Со страшна тебáбия, казватъ, ходеше Джеладинъ-бей," значи бѣше заобиколенъ съ много хора.

 

Харачи (арáчии, арáчия). Такива били бирницитѣ, които събирали данъцитѣ и ги внасяли въ хазната на феодала. „Арачия" на Джеладинъ-бея билъ Тасе Зарче, за когото по-долу ще кажемъ още нѣколко думи.

 

Освѣнъ горнитѣ помагачи въ управлението на Джеладинъ-бея, той ималъ още и вънкашни лица, съ които често се съвѣтвалъ и които не малко му влияели. Такива били: митрополитъ Калиникъ, докторъ Чала Коста и „арачията" Тасе Зарче. И тримата не малко влияние сѫ оказвали върху деребея и много пѫти сѫ го карали да върши това, което искали тѣ. Особено първитѣ двама ги сравняватъ днесь направо съ Джеладинъ-бея. „Три усти, казватъ, говорехѫ тогава." Оттукъ се вижда, че влияннето на Калиника и на Тасе Зарче върху Джеладина било твърдѣ голѣмо. „Тѣ могли отъ вѫжето да спасѭтъ човѣка," такава силна била думата имъ прѣдъ управителя.

 

Отгдѣ билъ родомъ Калиникъ, не се знае. Че билъ гръкъ по народность, нѣма никакво съмнѣние. Особено въ онова врѣме, когато цариградската патриаршия унищожи Охридската независима архиепископия и заточи послѣдния независимъ български „патрикъ" Арсения въ Зографския манастиръ (Света-Гора), не може и да се мисли за митрополитъ българинъ. Прѣсно бѣше още въ паметьта както на охридчани, тъй и на патриаршията туй историческо събитие. Едвамъ бѣхѫ изминѫли тридесеть години. Затуй патриаршията не можеше да не се старае да праща въ

 

 

1. Тази пѣсень е баладенъ мотивъ, приплетенъ съ събитие отъ по-ново врѣме. „Спаифчето" въ понедѣлникъ се годява, въ четвъртъкъ се оженва, въ петъкъ извѣстие дохажда, че трѣба да тръгне на война срещу „Москофия". Когато се свършва войната, връща се дома и намира, че булката му се прѣмѫжва за другого. Праща ѝ пръстенѫтъ, тя го познава и повръща сватоветѣ, като имъ казва, че ѝ се върнѫло първото либе.

 

 

681

 

Охридъ митрополити гърци и крайно прѣданни и довѣрени ней. Такъвъ билъ и митрополитъ Калиникъ. [1]

 

Калиникъ билъ твърдѣ близъкъ приятель на Джеладинъ-бея. Постоянно билъ въ сараитѣ му. Той издѣйствувалъ, както ще видимъ подолу, позволение отъ Джеладинъ-бея, да се загради черквата Каменско съ зидъ. Той ужъ повлиялъ на Джеладинъ-бея, да не допустне на турцитѣ да опустошѫтъ града и да изколѭтъ раята прѣзъ гръцкото въстание. Казватъ даже, че и самъ Калиникъ билъ посветенъ въ гръцката завѣра, но се спасилъ, благодарение на Джеладинбейовото покровителство. Калиникъ билъ четвърти митрополитъ слѣдъ унищожението на поменѫтата Охридска независима архиепнскопия. [2] Той най-дълго управялъ Охридската епархия. Стоялъ въ Охридъ повече отъ 40 години. Подиръ смъртьта на Джеладинъ-бея, както ще видимъ, той се опълчилъ въ защита на раята противъ злоупотрѣбитѣ на Джеладинбейовия внукъ Шерифъ-бея и смалъ не пострадалъ отъ турското население поради тая си смѣла постѫпка. Неговата голѣма слабость била, че обичалъ женския полъ. Той ималъ синъ, както съмъ споменѫлъ и другадѣ, [3] Стефанъ Владиковъ. Дошелъ въ Охридъ въ началото на 1802. год., Калиникъ умрѣлъ въ Янковецъ прѣзъ 1848. год. [4]

 

Тасе Зарче, както казахъ, билъ „арáчия" (бирникъ) и доста влиятеленъ човѣкъ. Той билъ зулумкярь и грабитель и, както ще видимъ по-долу, злоупотрѣбилъ много пари и отъ покойната Ташула, съ които тя мислела да си купи ниви. Слѣдъ смъртьта на Джеладинъ-бея противъ него въстанѫло цѣлото охридско население и се оплакало на битолския валия Кьосе-Ахмедъ паша. [5] Послѣдниятъ го повикалъ въ Витоля и безъ малко не го убилъ отъ бой. Нѣкои наши охридчани, живущи тогава тамо, го дигнѫли съ черга отъ мѣстото. Тасе Зарче, баща на гъркоманина Андроника Зарче, умрѣ прѣзъ 1875. г. въ твърдѣ дълбока старость. Той, като проклетъ отъ населението, се влачелъ, казватъ, на старость

 

 

1. До колко Охридската независима архиепископия до унищожението ѝ била българска, днесь е доказано доста ясно. Отъ нея е останѫло само името и титлата на архиепископитѣ. При все това, ако тая независимость бѣше запазена до възражданьето на българския народъ, нѣмаше послѣдниятъ да води такъва отчаяна борба съ царитрадскитѣ фанариоти за нова църковна независимость и свобода, както нѣмаше да ставатъ и такива грамадни жертви за извоюваньето на тая независимость.

 

2. Първитѣ трима били Григори, Исаия и Киприянъ.

 

3. Вж. „По възражданьето на градъ Охридъ," Сбм. XIII., 624.

 

4. Не е ли този Калиникъ сѫщия оня, който прѣзъ 1799. или 1800. год. съ подкупъ станѫлъ видински владика у Пазвантоглу и държалъ въ плѣнъ три години Софрония Врачански, за да му служи въ черква, защото той не билъ посвѣтенъ още? Споредъ Иречека (вж. „Исторія Болгаръ", XXVIII., 649.), слѣдъ три години (прѣзъ 1803.) съ 50 души турци отишелъ въ Букурещъ и на сила добилъ посвещение. У насъ само датитѣ се бъркатъ: както видѣхме, нашиятъ Калиникъ дошелъ въ Охридъ прѣзъ 1802. год., а пъкъ видинскиятъ билъ посветенъ прѣзъ 1803. год. въ Букурещъ.

 

5. Кьосе-Ахмедъ-паша защищавалъ раята. Когато месокастрени градили черквата си Каменско, той нарочно проводилъ турчинъ, да ги пази отъ мѣстнитѣ турци, понеже послѣднитѣ по никой начинъ не искали да се съгради тая черква. Той, казватъ, на великденъ еднажъ самъ се спустнѫлъ да гони и бие съ камшикя си нѣкои турчета, защото искали да биѭтъ нѣкои христианчета. По такъвъ начинъ ги разгонилъ и спасилъ послѣднитѣ отъ бой, а може би и отъ смърть.

 

 

682

 

и още малко щѣлъ да стане жертва на пламъцитѣ въ кѫщата на сина си, която изгорѣ до основи прѣзъ 1873. год. [1]

 

Освѣнъ тия двама, твърдѣ голѣмо влияние на Джеладинъ-бея ималъ, както поменѫхъ, и придворниятъ му докторъ Чала Коста. Той билъ гръкъ отъ Янино. За него се знае, че съвѣтвалъ Джеладинъ-бея, когато прѣзъ 1810. г. върлувала чумата, да постави карантина на границитѣ по владѣнията си. Ввжда се, че той билъ просвѣтенъ човѣкъ, па и Джеладинъ-бей, въпрѣки фанатизъма на турцитѣ, слушалъ съвѣтитѣ му. Той тогава затворилъ вратитѣ на града и никакъ не позволявалъ да се мѣсѭтъ хората. Ако нѣкои отвънъ искали да вземѫтъ нѣщо, подавали имъ съ лопата прѣзъ една дупка. Когато втори пѫть, прѣзъ 1816. год., се появила чумата въ махалитѣ Кошишча и Воска, той ги заобиколилъ съ кордонъ и никакъ не имъ позволявалъ, да се мѣситъ съ другитѣ граждани. На кошишчани и восканци имъ посели потрѣбнитѣ нѣща за храна и животъ съ чунове по езерото до Грашница (на пѫтя между Охридъ и Струга). Едно е било само лошо, че всичкитѣ заразени хора Джеладинъ-бей пѫделъ вънъ отъ града въ полето и чаиритѣ и никакъ не имъ позволявалъ да иматъ работа съ здравитѣ. [2] Мнозина отъ послѣднитѣ тоже бѣгали по гори и планини. Страшна олелия била. Нѣщо повече: той турилъ карантина на пѫтя между Охридъ и Рѣсенъ въ планина Петрино, за да не влизатъ въ града заразени хора, които дохождали отъ Битоля или Прилѣпъ. „Въ сѫбота още отъ вечерьта, пише лѣтописецътъ, на два часътъ нокье беготъ прати своя башделия Алиуша со други двойца арнаути во Лесковецъ и Велгошчи да пазѭтъ, да не би нѣкой слѣзи долу во градътъ, било отъ прилѣпчанитѣ, било отъ битолчанитѣ или нѣкой отъ панагюрцитѣ, а да ги държатъ на карантина во Илинче". [3]

 

Нѣколко думи още за вѣротърпимостьта на Джеладинъ-бея.

 

Джеладинъ-бей билъ вѣротърпимъ и никога не ограничавалъ християнитѣ да изпълняватъ религиознитѣ си обряди. До толкова билъ вѣротърпимъ, щото и робинитѣ си не каралъ на сила, да се потурчватъ. Както ще видимъ по-долу, колкото робини домъкнѫлъ отъ Нѣгушъ и Гърция, всичкитѣ оженилъ за христиани. Другитѣ пъкъ турци накаралъ да продадѫтъ своитѣ робини на христиани, пакъ за да си не мѣняватъ вѣрата. Мнозина охридчани ги откупвали отъ заробителитѣ и, или сами се оженвали за тѣхъ, или пъкъ ги омѫжвали „за сéбапъ" за други. По такъвъ начинъ били спасявани и освобождавани отъ неволно потурчванье. Не се помни въ Джеладинбейово врѣме да си е мѣнилъ нѣкой вѣрата. Не се помни даже и на сила нѣкой да е приелъ мухамедовата вѣра.

 

 

1. На дълбоката и мѫчна старость въ Охридъ гледатъ като на наказание за сторени грѣхове. Оттукъ и клетва: „да се влéчкаш на старос!" „Да се влечкаш по колеінци на старос" и — „да дáдеше Гóспод, да се" и пр.

 

2. „На 20-и декември пануклата натежна во махалата, що се вика Кашища и то първо по кукята на Дупикоза. Та и тога не малка бракотия избухна: ситѣ кошишчани истерахѫ, нѣкои ги клавахѫ во Воска, а други пъкъ право на поле. Голѣми страхове бѣхѫ по народа?" (Вж. „Нѣколко лѣтописни" и пр. стр. 11. и 12.).

 

3. Ibid., 7. и 10. — Лѣсковецъ и Велгощи сѫ български села въ политѣ на пл. Петрино. Илинче или св. Илия е мѣстность въ самата планина надъ тия села.

 

 

683

 

Единъ само турчинъ се опиталъ да насили една българка и той за тая си варварска постѫпка заплатилъ съ главата си. Както ще видимъ подолу, билъ убитъ отъ Кузмана Капидана, който и самъ се оженилъ за тая българка, защото другъ не смѣелъ да се ожени за нея. [1] Джеладинъ-бей и на втората си жена — плѣнницата Ташула — позволявалъ свободно да държи вѣрата на прадѣдитѣ си и да извръшва всичкитѣ христиански обреди. Тя въ харема си заедно съ слугинитѣ, които били все христианки, мѣсели просфори и се причестявали. Казватъ, че митрополитъ Калиникъ на сухо грозде (стафида) имъ пращалъ причастие. Ташула всѣкога си останѫлѫ христианка и прѣди нѣколко години умрѣ пакъ такава.

 

Джеладинъ-бей позволилъ на епитропа Иоана Мизовъ съ ходатайството на Калиника да загради черквата Каменско съ авлия въпрѣки нежеланието на турцитѣ. [2] Навѣрно той, като арнаутинъ, самъ ненавиждалъ турцитѣ и за това покровителствувалъ раята. Той такъва власть ималъ надъ нея, щото, ако да искалъ, можелъ всичката да потурчи. Обаче, както поменѫхъ и по-горѣ, въ негово врѣме никой не помни подобно нѣщо. Еднакво гледалъ, както на Корана, тъй и на Евангелието. Обичалъ сладкитѣ нѣща като турчинъ, но не се отказвалъ и отъ хубавото охридско вино. Безъ послѣдното не сѣдалъ да яде хлѣбъ, но за то пакъ пиелъ умѣрено.

 

Прѣди да свършимъ тази глава отъ статията си, нека споменемъ, че Джеладинъ-бей по подражание на срѣдневѣковитѣ царье и феодали ималъ въ палатитѣ си и шутове. Такъвъ билъ баба Реджо отъ махала Имаретъ и нѣкой си другъ турчинъ, погребенъ до Горна-порта вънъ отъ калето. Баба Реджо билъ веселъ човѣкъ и постоянно придружаванъ бея. За него се сложила една пословица, която и днесь повтаря населението. Тя е „тахминле! баба Режоата.” Ето какъ останѫла тя: баба Реджо обичалъ да се прѣдставя за пророкъ. Когато прѣдричалъ нѣщо, беятъ го питалъ: „откѫдѣ знаешъ, баба Реджо?" — „Тахминле, бей, ефенди!" отговарялъ той. Беять се заливалъ отъ смѣхъ. И днесь, когато нѣкой говори по прѣдположение, смѣѭтъ му се съ горната пословица. [3]

 

Другиятъ шуть билъ нѣкои си идиотъ турчинъ, който обичалъ постоянно да стои на Горна-порта и да очаква бея. Когато послѣдниятъ минавалъ оттамъ, възседнѫлъ на коня, шутътъ се качвалъ на нѣкой камъкъ до вратата и му се фърлялъ отзадъ на коня. Никой не го спиралъ,

 

 

1. Какъ станѫла тая женидба, ще видимъ по-долу.

 

2. Вж. „Нѣколко лѣтописни" и пр., 12. и прибавката на края за Каменско.

 

3. Еднажъ Джеладинъ-бей се возелъ съ варка по езерото. Заедно съ него билъ и баба Реджо. Нѣгдѣ всрѣдъ езерото Реджо казалъ на бея: „знаешъ ли, бей? тука има страшно много риба!" — „Отгдѣ знаешъ, баба Реджо?" — „тахмине! бей ефенди!"

 

Другошъ, когато пѫтувалъ нѣкѫдѣ съ бея, обърнѫлъ внинанието на послѣдния върху нѣкакви бразди, трапове, въ планината и му казалъ: „бей, гледашъ ли ги ония пѫтечки ей тамо горѣ въ планината? тѣ сѫ кози кѫтеки!" — „Откѫдѣ знаешъ, баба Реджо? — „Тахминле, бей ефенди!" Оттукъ и пословицата „тахминле! баба Реджовата”.

 

Баба Реджо не билъ щастливъ като вториятъ шутъ, да се удостои съ тюлбе слѣдъ смъртьта си и да се възвиси до степень на светия. Навѣрно, попрѣчиль му дългиятъ животъ, съ който прѣживѣлъ господаря.

 

 

684

 

па и беятъ не само не се сърделъ, но и се развеселявалъ. Въ благодарность на туй, когато умрѣлъ шутътъ, беятъ заповѣдалъ да го погребѭтъ на Горна-порта и послѣ за споменъ построилъ надъ гроба му тюлбе. И днесь турцитѣ се покланятъ надъ коститѣ на тоя шутъ, палѭтъ свѣщи всѣки петъкъ надъ гроба му и го считатъ за светецъ. [1]

 

Въ заключение ще кажемъ, че Джеладинъ-бей билъ съ вкусъ човѣкъ. За туй свидѣтелствуватъ не само великолѣпнитѣ му палати, но и мѣстата, гдѣто ги построявалъ. Тѣ сѫ един отъ най-поетичнитѣ и най-хигиеничнитѣ въ Охридъ. Докато неговитѣ прѣдшественици живѣели въ турскитѣ махали, той напротивъ построилъ палати на Горни-сарай, отгдѣто има чудесенъ изгледъ околностьта и градътъ.

 

 

    ГЛАВА ВТОРА.

 

Положението на христианитѣ слѣдъ паданьето на Македония подъ турска власть по разказитѣ на старци. — Това въ врѣмето на Джеладинъ-бея. — Оджаци. — Носията на христианитѣ и отъ двата пола. — Джеладинъ-бей самъ кара раята да се весели. — Данъци: харачъ, дефтеръ, спахилъкъ. — Раздѣление града на махали. — Ангарии. — Извънредии данъци. — Разбойничество. — Охридъ въ очитѣ на дебранитѣ. — Желанието имъ да го оплѣнѭтъ. Кулитѣ Дѫбовяни. — Османъ Мура и Дервишъ Муча. — Кузманъ Капиданъ. — Мѣсторождението на Кузмана. — Бѣгството му въ Старово. — Назначението му за кърсердарь. — Вънкашностьта на Кузмана. — Условията му съ Джеладинъ-бея. — Изборъ на дружината. — Разбойницитѣ нарочно нападатъ Дебърца. — Бой съ тѣхъ при Цървено-Млаче. — Отсичанье главитѣ имъ. — Клевета противъ Кузмана. — Възнаграждението му. — Прѣженваньето на Кузмана. — Смъртьта на Кузмана. — Синъ му Гьоре. — Смъртьта на послѣдния. —

 

 

Доколкото се помни, слѣдъ паданьето на страната подъ турска власть, положението на христианитѣ било твърдѣ несносно. Споредъ разказитѣ на стари хора, както слушали отъ дѣди и прѣдѣди, христианитѣ били сѫщи роби. Всѣкой христианинъ носелъ на рамото си риза (махрама, пешкиръ, кърпа) и, щомъ срѣщалъ турчинъ, длъженъ билъ да застане правъ, да му се поклони и да му каже „мнóго ти гóдини, áга!” Ако обущата на послѣдния били прашни, той трѣбало изведнажъ да се наведе и да му ги очисти съ кърпата. Ако турчинътъ носелъ въ рѫцѣтѣ си месо или друго нѣщо, той, раята, трѣбало да го вземе тихо, покорно, отъ рѫцѣтѣ му и да му го занесе дома. Ако христианинътъ ѣзделъ на конь, при срѣща съ турчинъ, трѣбало да слѣзе отъ коня, да стои правъ, докато мине турчинътъ, да му се поклони и послѣ да замине. Ако нѣкой малко нѣщо отстѫпелъ отъ тия правила, заплащалъ съ главата си. Минавала ли туркиня по улицитѣ, гяуритѣ трѣбало да се криѭтъ, за да не видѭтъ правовѣрното ѝ лице. Иначе били разпѫждани съ камъни, които въ изобилие се сипѣли върху главитѣ имъ отъ скопцитѣ, що прѣдшествували турскитѣ жени. Съ една рѣчь,

 

 

1. Не безинтересно е за пълната характеристика на деребея, ако споменемъ и слѣдния фактъ: въ Охридъ въ врѣмето на Джеладинъ-бей имало нѣкой си човѣкъ съ прѣзиме Кумрия, т. е. гугутка (и днесъ стоѭтъ кѫщитѣ му). Бегътъ, като слушалъ да се приказва за него, помислилъ, че трѣба да е много красивъ тоя човѣкъ, загдѣто му дали прѣкора на красивата птичка кумрия. Еднажъ накаралъ митронплита Калиника, да му доведе Кумрия, за да го види. Когато послѣдниятъ дошелъ, беятъ останѫлъ изненаданъ (Кумрия билъ грозенъ, съ дълъгъ носъ, нисичъкъ, шишкавъ). — „Ти ли си Кумрия?" го попиталъ беятъ. — „Азъ съмъ, бей ефенди!" — „Та ти си билъ доганъ (орелъ), а не кумрия!" се изсмѣлъ и го пустнѫлъ.

 

 

685

 

христианитѣ били третирани като сѫщи илоти. Не само слугували на турцитѣ, но още и работели за тѣхъ. Турчинътъ живѣелъ на гърба на христианина и се хранелъ съ труда, пота и мѫката на послѣдния. Защо е той гяуръ — невѣрникъ и рая — робъ? — За да работи на господаря си. И работелъ той, и се мѫчелъ, и прѣпитавалъ владѣтелитѣ си. Остатъкъ отъ тия врѣмена бѣхѫ нѣкогашнитѣ спахии, за които говорихме по-прѣди. Сега туй го нѣма; но за туй пъкъ грабежитѣ, рушветитѣ, кражбитѣ сѫ на дневенъ редъ. [1]

 

Само въ врѣмето на Джеладинъ-бея обаче това не е било тъй. Наистина и тогава имало ограничения и насилия, но не такива, както по-прѣди. Сега имало само единъ господарь надъ раята — Джеладинъ-бей — и другь никой не смѣелъ да разполага съ нея. Изключение правили поменѫтитѣ спахии, които владѣели извѣстни села и разполагали съ селянитѣ имъ като съ своя стока. Обаче, слѣдъ унищожението на крѣпостничеството въ Турция, и туй изчезнѫло. Сега пакъ се срѣщатъ подобни насилия, но на това се гледа като на насилие, а не като на законно нѣщо. И днесь нѣкои турци чифликчии държѫтъ селяни да имъ работѭтъ земитѣ, като ги заплашватъ съ смърть и убийства. Обаче, при по-голѣмъ куражъ на селянина и туй не би ставало.

 

Както казахъ, Джеладинъ-бей билъ господарь надъ раята и той разполагалъ съ нея. Той билъ господарь и на турци и на христиани. Послѣднитѣ защищавалъ отъ всѣко турско насилие. Насилницитѣ бивали смъртно наказвани. Поменѫхъ вече, какъ обѣсилъ той единъ турчинъ, защото насилилъ една селянка. Тогава турчинъ не смѣелъ шамаръ да удари на христианинъ, а камо ли друго нѣщо да му стори. Джеладинъ-бей наказвалъ еднакво и еднитѣ и другитѣ за простѫпкитѣ имъ. И турци и христиани били негови роби.

 

Джеладинъ-бей държелъ обаче, раята въ строго повиновение. Той не позволявалъ на христианитѣ да разкошествуватъ. Никой христианинъ не могълъ да има отвънъ бѣла варосана кѫща. Нѣмало нито една такъва въ негово врѣме, освѣнъ неговитѣ палати. Той не позволявалъ оджаци да иматъ отвънъ христианскитѣ кѫщи. Гяуръ не може да бѫде „оджакъ-зааде" — благородникъ, аристократъ, прочее не може да има и коминъ

 

 

1. Баща ми разказва, че, когато той билъ дѣте, още нѣкои старци носели прѣзъ рѫкавитѣ на рѣсачкитѣ си (особена горна дреха съ рѣси отгорѣ, която днесь носѭтъ само каракачанитѣ) дълги пешкяри, но не бършели вече обущата на турцитѣ. Туй било като рѣдъкъ остатъкъ отъ нѣкоя отживѣла мода. Съ смъртьта на тия старци окончателно изчезнѫла както носиятя, тъй и обичаятъ да отриватъ прашнитѣ обуща на турцитѣ. — Да се казва на турцитѣ „много ти години, аго", сѫществуваше до скоро. Сега обаче и туй изчезнѫ. Самитѣ турци не искатъ да имъ се казва, защото знаѭтъ, че не е искрепо. Сега да изкажешъ това благопожелание на турчинъ, се сърди и гледа на него като на ирония. Намѣсто „много ти години", искатъ да имъ се казва днесь „сабахъ-хайролсунъ" и „акшамъ-хайролсунъ". По-прѣди на „много ти години" отговаряхѫ „да си живъ, синко" или за ирония „на сиджимъ (врѫвка), т. е. да те обѣсѭьтъ. — Да ѣзди христианинъ на хубавъ конь по чаршия, тоже не можеше прѣди 15—20 години. Христианинъ не можеше да има и хубавъ конь. Или трѣбаше да го продаде, или безъ друго щѣхѫ да му го откараднѫтъ. Сега, макаръ и въ по-малъкъ размѣръ, все е по-свободно. — Обичаятъ да се разпѫждатъ христианитѣ съ камъни, когато минавали туркини, помнѭтъ го и сегашна старци. Прямо като по псета фърляли камъни и никакъ не ги било грижа, че могѫтъ да убиѭтъ нѣкого.

 

 

686

 

на кѫщата си. И днесь се виждатъ подъ стрѣхитѣ на кѫщитѣ дупки, отгдѣто излизалъ нѣкога димътъ. Туй вече е изчезнѫло, но това е фактъ. [1]

 

Джеладинъ-бей контролиралъ строго и носията на христианитѣ. За послѣднитѣ била позволена свита „яръмъ-саа” т. е. половинъ чоха и не съвсѣмъ алена, възчерна, наречена „боягьáкъ". Не имъ позволявалъ да носѭтъ свилени и богати работи. Шкодранската руба била допустнѫта. Тя състои отъ копаранче, долама и тозлуци, но не съ сърма везани. Такива дрехи до скоро врѣме носеха нѣкои старци. Сега вече тая форма е достояние само на турцитѣ, но и тѣ почнѫхѫ да я измѣняватъ. Христианитѣ отдавна сѫ я напустнѫли. [2]

 

Въ Джеладинбейово врѣме и христианитѣ по подобне на турцитѣ си бръснели главитѣ. Отгорѣ на темето оставали само перче. У нѣкои това перче достигало до плещитѣ. Такива граждани се срѣщахѫ още допрѣди 20-тина години. Сега никой нѣма съ бръснѫта глава. Даже и селянитѣ почнѫхѫ да си не брѫснѫтъ главитѣ. Турцитѣ тоже измѣняватъ тоя азиатски обичай.

 

Въ онова врѣме, за което ни е думата, носията на женитѣ въ Варошъ не била такъва, каквато е сега. За да угодѭтъ на деребея, както казвать нѣкои, женитѣ носели чисто турска носия. Въ кѫщи бивали облѣчени съ читяни шалвари, елечета и антерии отъ гезия (червена памучна материя), шамъ-аладжа, кадифе и др. На главитѣ си носели нѣкакви калпачета съ двѣ рогчета, пустнѫти напрѣдъ. Когато излизали вънъ, намѣтали фереджета и се прѣбулвали съ тюлбени. Обущата имъ състоели отъ жълти високи скорни, обути въ низки чехли, досущъ такива, каквито носѭтъ и сега туркинитѣ отъ по-бѣдното население. [3]

 

При все това, Джеладинъ-бей не искалъ раята да се чувствува като заробена. Той самъ каралъ христианитѣ, да се веселѭтъ на голѣмитѣ христиански празници. Щомъ виждалъ на Великдень или другъ праздникъ съ далекогледа си, че нѣма хоро въ Месокастро, Кулинъ-Чивликъ, Влашко-Село, па даже и Варошъ, изведнажъ заповѣдвалъ да впрѣгнѫтъ кочията му и отивалъ тамъ и подканялъ христианитѣ да съставѭтъ хоро и да играѭтъ. Изведнажъ махалитѣ се съживѣвали, гайдитѣ се надували и хорото се завъртвало. За да ги не закачатъ турци, оставалъ по нѣколцина тоски, да ги пазѭтъ прѣзъ цѣлия день. Когато имало праздници на манастири, каралъ ги да отиватъ тамъ и тамъ да се веселѭтъ.

 

 

1. Тоя обичай трѣба да е билъ отъ по-старо врѣме, когато турцитѣ дѣйствително били пълни господари над раята. Въ врѣме за Джеладинъ-бея обичаятъ си запазилъ, види се, още силата, пъкъ и Джеладинъ-бей не искалъ да отстѫпи, за да му се не намали силата, величието и благородството.

 

2. Помнѭ, такива дрехи носежѫ Наумъ Филдишъ, Петъръ Хольоль и други старци, останѫлн отъ врѣме оно. Днесь виждамъ низъ София съ сѫщо такива дрехи, излизани и ветхи, единъ старъ охридчанинъ, Наумъ Дуданъ.

 

3. Възможно е тая носия да е остатъкъ отъ по-старо врѣме, когато турцитѣ не сѫ се церемонили съ христианскитѣ жени и моми и ги грабили навсѣкѫдѣ, стига да имъ се харесвали. Христианитѣ, за да избѣгнѫтъ тия напасти, прибѣгнѫли негли къмъ това срѣдство: почнѫли да обличатъ женитѣ си като туркинитѣ, за да се не различаватъ отъ послѣднитѣ и по такъвъ начинъ да не биватъ нападани и грабени отъ турци. (Ала може всичко да бѫде и плодъ на културно влияние, чужда мода. — Ред.)

 

 

687

 

Често пѫти ги каралъ да отиватъ въ близкия манастиръ св. Петка, праздникътъ на която се празднува на 26. юни. По три дни, казватъ, седѣли тамъ христианитѣ, веселѣли се и никой турчинъ не смѣелъ да ги закача. Такъва свобода и безопасность била, щото женитѣ окачвали низитѣ си съ жълтици по върбитѣ, и никой не смѣелъ да ги пипне.

 

Не само отъ страна на турскитѣ грабежи и насилия положението на христианитѣ било тогава по-добро. Тѣ били по-добрѣ и отъ страна на данъцитѣ. Въ Джеладинбейово врѣме тѣ били облагани съ твърдѣ малки данъци. „Арачътъ", така нарѣчениятъ сега данъкъ „беделие", билъ по нѣколко гроша на човѣкъ и то се взималъ само отъ женени мѫже. Нежененитѣ, на каквато възрасть и да били, не ги закачали. Впрочемъ ето какви даждия имало въ врѣмего на Джеладинъ-бея:

 

Харачъ. Тоя данъкъ се фърлялъ на мѫжетѣ. Взимали отъ 2 до 7 гр. „на капа". Ергени и младежи до 30 годишна възрасть никакво даждие не плащали. Съ тоя данъкъ се облагали само христианитѣ. Когато нѣкой турчинъ се разсърдвалъ, за да покаже, че той не е гяуръ, казвалъ: „бенъ харачъ вермемъ", т. е. азъ харачъ не давамъ, азъ не съмъ гяуръ. По-сетнѣ, когато разфърляли харача, мѣрили съ ремъкъ главитѣ на хората и споредъ тая мѣрка ги облагали съ данъка. Каква била тая мѣрка, не се знае. Обаче не е безинтересно, ако се изслѣдва, защото дѣйствително споредъ нея гражданитѣ облагали съ тоя данъкъ.

 

Дефтеръ. Тоя данъкъ се фърлялъ на кѫщитѣ, лозята и на всѣко друго недвижимо имущество. Всѣки домовладѣлецъ плащалъ по 10 гр. за кѫща. За мотика [1] лозье плащали по 20—30 пари. Това било и за гюмрюкъ, и за спахилъкъ и за всичко.

 

Спахилъкъ взимали само на сухото жито и то само на 10 едно. Царевицата и лозята не се облагали, както сега, съ тоя данъкъ. Тогава спахилъка събирали въ натура, та никакви злоупотрѣби не могли да ставатъ. Днесь, ако има нѣщо тежко за населението, то е именно тоя данъкъ. Страшна пакость нанесълъ на христианитѣ оня, който първъ прѣкупилъ спахилъцитѣ. Съ туй прѣкупничество се съсипва населението. Първиятъ прѣкупникъ ги прѣпродава на втори, вториятъ на трети и т. н. т. Послѣднитѣ прѣкупници, за да спечелѭтъ, вършѫтъ най-голѣмитѣ злоупотрѣби. Не само съ дни се хранѭтъ и то по нѣколцина въ всѣкое село на гърба на населението, но още цѣнѫтъ житото толкова, колкото не струва. Много пѫти събиратъ данъка слѣдъ година, двѣ и повече, когато оскѫпне житото. Вслѣдствие на това населението се съсипва и отъ день на день имотитѣ имъ минаватъ въ рѫцетѣ на лихваритѣ, а пъкъ самото то, както виждаме, напуска страната и бѣга да търси прѣпитанието си по чужди страни. Туй прѣкупванье на спахилъка е станѫло прѣди 60-тина години, значи нѣколко години слѣдъ паданьето на Джеладинъ-бея, когато страната почнѫла да се управя отъ султански управители. Пръвъ прѣкупилъ спахилъка въ Охридъ нѣкой си

 

 

1. Мотика е мѣра за лозя. Една мотика има 400 огнища.

 

 

688

 

турчинъ Джаферъ-ага, който живѣлъ прѣди Шерифъ-бея. Оттогава започнѫли по законенъ начинъ да ограбватъ раята, като я облагали прѣкупницитѣ съ такъвъ спахилъкъ, колкого да могли хемъ да платѭтъ огромнитѣ прѣкупи на хазната, хемъ да спечелѭтъ прѣмного и за себе. [1]

 

Освѣнъ тия даждия други нѣмало. Тѣхъ ги събиралъ само единъ човѣкъ — „арачията". Цѣлиятъ градъ плащалъ не повече отъ 25 000 гр. Махали нѣмало. Даже и Месокастро и Кошишча, па и турскитѣ махали, които по положението си сѫ съвсѣмъ отдѣлени отъ града, и тѣ съставяли нераздѣлна часть отъ него. За раздѣление почнѫли да мислѭтъ посетнѣ, когато турцитѣ почнѫли несправедливо да разфърлятъ данъцитѣ. Тѣ за себе си, подъ прѣдлогъ че даватъ войници, задържали по-малка часть, а по-голѣмата оставали да плаща христианското население. По поводъ на това неведнажъ еднитѣ и другитѣ дохождали до голѣми стълкновения. Турцитѣ даже се заканвали съ буйства и кланьета, защото христианитѣ се осмѣлявали да протестирватъ. Това накарало и еднитѣ и другитѣ да искатъ раздѣлението на града на части, както и станѫло. [2]

 

Първо се раздѣлили месокастрани и кошишчани. Това е станѫло вслѣдствие едно прѣброяванье на кѫщитѣ. Оказало се, че Варошъ има 300 кѫщи, когато Месокастро и Кошишча заедно само 100. Тогава тѣ си раздѣлили и данъка: варошани трѣбало да плащатъ 3/4, а месокастрани заедно съ кошишчани само 1/4. По такъвъ начинъ градътъ се разпаднѫлъ на махали, и днесь брои 12 христиански и нѣколко турски. [3]

 

 

1. Не безинтересно ще бѫде, ако забѣлѣжимъ, че и езерого не се давало тогава на прѣкупници. Него експлоатирало населението безплатно. Всѣки селянинъ свободно ловѣлъ риба въ синора на селото си. Рибарници както сега нѣмало. Рибата била изибилна и твърдѣ евтина. Единъ чифтъ лѣтници, безъ да се гледа на голѣмина и тяжесть, се продавали за 60 пари. Другитѣ риби били съвсѣмъ „бадиава." Езерото почнѫло да се експлоатира отъ правителството и да се дава на прѣдприемачи тоже отъ скоро врѣме. Днесь турското правителство взима приходъ само за право да ловѭтъ риби повече отъ 4000 лири турски годишно.

 

2. За тия междуособни градски спорове неведнажъ бѣлѣжи и Н. попъ Стефановъ. Той пише (вж. „Нѣколко лѣтописни" и пр. стр. 27.—28.):

 

„1833, априлъ 25. Хвърлиха вилаетския тефтеръ и излѣзе сто и шестдесеть и двѣ хиляди за цѣлиотъ вилаетъ. На сѣкоя кукя отъ раята фърлихя по 55 гроша, а на турскитѣ — само по тридесеть. Тога се породихѫ страшни декания и умраза между турцитѣ и ромеитѣ: „оти вие да сте плателе само по тридесеть гр., а ние по 55 гроша," а тие казвахѫ: „ние какво даваме по толку гроша за низами, за това сега сакаме вие ромеитѣ да ни помогнитѣ!"

 

— „1833, августъ 26. Турцитѣ намислихѫ и ни ги изброихѫ кукитѣ варошки и месокастрански, и турски и на сиоть градъ. Прѣди още да ги изброѭтъ, се сториха голѣми кавги со турцитѣ, така сакаха да ни хвърлѭтъ 35 хиляди само на вароша и месокастро; а отъ како ги изброиха кукитѣ, намъ по дѣлотъ ни се паднаха само единадесеть хиляди и сто гроша. Нѫтрѣ во вароша наброихѫ двѣстѣ и деветдесеть и шесть куки, во месокастро — сто и четири, а па вънъ отъ града турски и румейски — 70 куки. Отъ нихъ извадоха кукитѣ на спахиитѣ, на имамидитѣ и на дервишитѣ и не имъ хвърлихѫ тевтеръ, така (защото) овие си иматъ царски бератъ. — Месокастро и кошищани се отдѣлихѫ отъ варошани. Оние още отъ стари врѣмена едно бѣха и плащаха ситѣ харчове заедно, плащаеки два дѣла варошани и единъ дѣлъ месокастрани и кошишчани; а откако се изброихѫ кукитѣ, и варошкитѣ излѣгоха до триста, а месокастранскитѣ заедно со кошишкитѣ само сто, то оние се отдѣлихѫ в си плащатъ отдѣлно само единъ дѣлъ и варошани другитѣ три дѣла."

 

— Още единъ цитатъ:

 

„1834, декември 20. Хвърлиха тефтеръ во вилаета 85 хил. Во вароша заедно со месокастро намъ по дѣлотъ ни се падна 1325. Ние страшно се декахме со турцитѣ, та пакъ отидоха троица коджабашии во Шкодра, за да искажать халотъ (состоянието). Намъ варошани, месокастрани и на вънъ на власитѣ, ни се отреди да платиме половината сумма, а другата половииа остана да я плататъ турцитѣ."

 

3. Григоровичъ (вж. „Очеркъ путешествія по Европейской Турціи", 120.) намира града раздѣленъ на енории. Турското раздѣление нему не било извѣстно. Тогава имало само петь енории. Днесь има повече, сако че махалитѣ не всѣкога съвпадатъ съ енориитѣ. Всѣкоя махала отдѣлно си разфърла данъка. Правителството опрѣдѣля изведнажъ сумата, която трѣба да плати всѣкоя махала, а махаленцитѣ пъкъ я разфърлятъ помежду си споредъ материалното сьстояние на човѣка. Това разфърлянье се казва „алана-маалана." Какви несправедливости се вършьтъ тука, ще имаме случай да поговоримъ другошъ.

 

 

689

 

Ако христиансвото население въ оная епоха, за която ни е дума, било запазено отъ турски грабежи и насилия и отъ сегашнитѣ непосилни даждия и налози, то за то пъкъ страшно теглело отъ ежедневнитѣ ангарии. Послѣднитѣ се практикували въ най-голѣма степень. Както видѣхме, нѣмало палатъ или кѫща да не се строи съ пота и мѫката на христианитѣ. Тѣ въ врѣмето на Джеладинъ-бея не били повече отъ негова жива стока. Просто на просто живѣели и се размножавали само за него. Той ги употрѣбялъ за всичко. Палати ли прави, тѣ всички на кракъ да му дигатъ материалитѣ и да му ги носѭтъ нѣколко часа отдалѣче. Особено страшни мѫки прѣтеглили христианитѣ, а сѫщо тьй и турцитѣ, когато той се рѣшилъ да строи Долни-сарай. Мѣстото било върла канара. Трѣбало цѣлата да се разруши, да се изравни до земята и на мѣстото да се издигнѫтъ палатитѣ. Цѣли гори камъвъ изкарвали, трошели го все съ лагъмъ, хиляди души народъ работели даромъ на деребея. Не залудо Никола попъ Стефановъ въ лѣтописнитѣ си бѣлѣжки постоянно възклицава: „голѣми мѫки изпрѣтъргаха христианитѣ!" „Страшна повеля бѣше, не може всичко да се испише!" „Страшни плакои и пискания бѣхѫ на тия дни, та ситѣ и не могѫтъ да се испишѫтъ!” „Доста голѣма мѫка прѣтърга вилаетътъ!" „Мѫки, мѫки, голѣми бѣхѫ!" [1] Всичко това се казва не само за постройката на многото палати, но още и за прѣнасянията даромъ на жита и всевъзможни припаси за войскитѣ. Сѫщото подтвърѫдаватъ и много други старци, които помнѭтъ ония тежки и усилни врѣмена за христианското население. Всичко се изсипвало върху неговия гръбъ и то трѣбало да търпи и да прѣнася.

 

Освѣнъ ангариитѣ, населението теглело още и отъ извънредни данъци, които се расфърляли само въ извънредни случаи. Когато Али-паша отъ день на день разширявалъ границитѣ на своитѣ владѣния и мислелъ окончачелно да отърси отъ гърба си властьта на султана, Джеладинъ-бей разфърлилъ на всѣки дюкянъ по 10 оки желѣзо данъкъ. Това било за роднината му Али-паша Янински. [2] По-сетнѣ, прѣзѣ 1820. година, Джеладинъ-бей разфърлилъ данъкъ за Мустафа-паша. Той разфърлилъ на населението 6000 кила [3] ечмикъ и пшеница, 600 ягнета, 22 хиляди таина на день. [4] Населението всичко това трѣбало не само да го даде, но и да го прѣнесе съ свои конье и на свои разноски. Никакви оплаквания не се приемали, пъкъ и нѣмало кой да ги слуша. [5] Сѫщата година прѣзъ юли дошелъ въ Охридъ и самъ Мустафа-паша. Той довелъ съ себе толкова войска, щото по 16000 таина взималъ на день. „Голѣми мѫки бѣха, пише Н. п. Стефановъ; нигдѣ не останѫ ни зрънце ячмень!"

 

 

1. Вж. „Нѣколко лѣтописни бѣлѣжки" и пр., 7., 8., 10., 13., 19., 22.

 

2. Ib. 6.

 

3. Едно охридско кило (мѣра за жито) има 50 турски оки.

 

4. Вж. „Нѣколко лѣтописни бѣлѣжки" и пр., 13.

 

5. Ib. — Види се тогава Мустафа-паша е дошелъ и се готвелъ да помага на султанскитѣ войски, за да съсипѭтъ Али-паша въ Янино.

 

 

690

 

По-сетнѣ, прѣзъ 1830. Год., когато арнаутитѣ очистили градъ Охридъ, муселимътъ разфърла на населението, да изтъкатъ сто веленца (вълненици, кебета) и сто килими, за да постелѭтъ конацитѣ и кулитѣ, кѫдѣто се разположила турската войска. Тоя данъкъ билъ разфърленъ и по турцитѣ. Обаче послѣднитѣ не го дали и никой не помислилъ да имъ го търси, а христианитѣ трѣбало на свой разноски да постелѭтъ турскитѣ конаци. [1]

 

Слѣдъ една година, т. е. прѣзъ 1831., мѣсецъ мартъ, се пръснѫлъ слухъ изъ Охридъ, че садразамътъ щѣлъ да дойде тува. Прѣдварително турцитѣ се разпоредили да съберѫтъ храна и припаси за войскитѣ и добитъка. Ето че пакъ се разфърля новъ данъкъ върху раята. Заповѣдано ѝ било да събере 1000 кила ечмикъ, 1000 кила жито (пшеница), 600 оки масло, 300 оки медъ, които трѣбало да го донесѫтъ гопешани, [2] а пъкъ 1000 оки оризъ и 3000 оки сѣно безъ друго се изисквѫли отъ охридскитѣ ханджии. Че сѫ били страшни насилия, не само стари хора разказватъ, но и лѣтописецътъ изрично бѣлѣжи: „мѫки, мѫки голѣми бѣхѫ!" [3]

 

Войскитѣ отъ Шкодра още не били се оттеглили. Тѣхъ трѣбало все населението да ги храни. Подиръ четире години охридчани трѣбало пакъ да даватъ ечмикъ. Хафъзъ-паша взелъ четире хиляди кила. „Онъ не го плати, пише лѣтописецътъ, та ние си го платихме по четиридесеть гроша." [4] Впрочемъ и сега е сѫщото. [5]

 

Особени мѫки и грабителства теглило христиансвото население отъ честитѣ разбойнически нашествия на дебранитѣ. Постоянно била разорявана (както и сега впрочемъ се разорява) Охридска Дебърца, която граничи съ Дебърско. Постоянно разбойнически банди налитали и ограбвали селата Годивье, Върбяни, Ѫрбино и др. Това е ставало систематически. Още отъ началото на Джеладинбейовото управление тѣ нахлували, правили пакости, опустошавали страната, а тъй сѫщо опустошавали и Джеладинбейовитѣ имоти. Ето какъ пише за едно подобно нашествие лѣтописецътъ:

 

„тогава (т. е. прѣзъ 1805. г. априлъ 2.) избухнѫ и една голѣма баркотия. Не бѣхѫ се изминѫли много дни, [6] ето ти излѣзе по

 

 

1. Id., 19.

 

2. Селянитѣ на с. Гопеши.

 

3. Id. 22.

 

4. Id. 28.

 

5. И сега турското правителство съблича раята по такъвъ начинъ. Щомъ има за прѣнасянье нѣкакви правителствени вещи, обязателно трѣба населеннето да ги прѣнася съ свои конье и на свои разноски. Особено много пострада то прѣзъ руско-турската война. Прѣди едаа година пакъ всѣки градъ и село споредъ числото на жителитѣ трѣбаше да достави „за царя" по нѣколко конье. Тъй като христианитѣ сѫ много повече отъ турцитѣ, то и всичката тежина пада само върху тѣхъ. Впрочемъ турцитѣ и не даватъ подъ прѣдлогъ, че тѣ отиватъ войници. Минѫлата година пакъ бѣ разфърленъ особенъ данъкъ, имдадие, съ паритѣ на който турчииътъ прѣвъорѫжи войскитѣ, за да коли пакъ ония, които му ги въорѫжаватъ. Да споменѫ ли ангариитѣ, които прѣтегли населението отъ цѣла Македония тази година при гръцко-турската война ?

 

6. Откакъ си отишли отъ Охридъ въ Дебъръ Яшаръ-бей и Халилъ-бей. Слѣдъ тѣхъ изпѫдили и харемитѣ имъ, а тъй сѫщо слѣдъ малко врѣме имъ изгорили и сараитѣ, защото се намразили съ Юсуфъ-бея. „Али паша тога надонесе многобройна войска и прѣмного заияре (припаси), та наполниха долу джамията света София и горѣ митрополията съ това захире." (Вж. „Нѣколко лѣтописни" и пр., стр. 61.)

 

 

691

 

вилаета на Абазъ бегъ заедно съ Яшаръ бега. Овйе двайца попленаха чивлицитѣ на Джеладинъ бега и сè що имаше во ними изгорихѫ, та и ханотъ, що бѣше кадѣ Гѫбавци [1] оние го пепелосахѫ. На връщание тие забрахѫ съ себе си тридесетъ хиляди овце, кози, кони, крави и сè що имъ се падна во рѫка; а Абазъ бегъ сакаше още и нѫтрѣ во градъ да влѣзи. Тога ситѣ турци градски се собрахѫ и намислиха да се собератъ во една махала, та да се опрѫтъ, за да не ги пограби Яшаръ бегъ. И много други чудесни работи тога се извършихѫ, та не може ситѣ до край да ги испиша."

 

Градъ Охридъ се прѣдставялъ на дебранитѣ като складъ отъ безбройни и неизчислими богаства. Той имъ се виждалъ като нѣкоя богата локма, та неведнажъ искали да навлѣзѫтъ и да го опустошѫтъ. Слѣдъ бѣгството на Джеладинъ-бея, прѣзъ 1835. год. януари 15., тѣ наистина се рѣшили да го нападнѫтъ и да го разорѭтъ. Съ зурни и тѫпани постепенно се приближавали къмъ града и всичко, каквото имъ попадало отпрѣдѣ, обръщали на прахъ и пепелъ. Достигнѫли до Струга. Охридското население, изпоплашено, почнѫло да строи лóгори (окопи) кѫдѣ р. Далянъ, малко по-насамъ до турската махала Воска. Турцитѣ се събрали всички и се разположили по низкитѣ мѣста около града да пазѭтъ и да посрѣщнѫтъ неприятелитѣ. Българитѣ заедно съ нѣкого Дивитаръ-ага, който дошелъ отъ Румелия (навѣрно отъ Битоля, [2]) се разположили въорѫжени по калето, за да пазѭтъ Вароша. Цѣла нощь очквали неприятеля. Послѣдниятъ обаче, като видѣлъ, че не лесно ще може да граби и да опустошава, рѣшилъ да отстѫпи и се върнѫлъ отъ Струга назадъ. Злобата му била голѣма и за то на връщанье не пожалилъ нищо.

 

Тия нашествия на дебранитѣ накарали Джеладинъ-бея да се замисли още отначало на управлението си. За да може да ги спре, той прѣзъ 1805. год. построилъ кули въ с. Дѫбовяни и турилъ сеймени да пазѭтъ отъ дебранитѣ. „Али паша, пише лѣтописецьтъ, много врѣме тамо се би съ Юсуфъ бега: а по-сетнѣ построи тамо и друга кула." [3]

 

Знаменити разбойници въ врѣме на Джеладинъ-бея били Османъ Мура и Дервишъ Муча отъ Долни-Дебъръ или Матъ. [4] Тѣ отъ врѣме на врѣме събирали матяни, нахлували въ владѣнията на Джеладина и опустошавали крайграничнитѣ села. Тѣ грабили всичко, а особено жива стока: овце, конье, говеда и пр. Всѣкога, щомъ нахлували, завличали съ себе по нѣколко хиляди овце, кози, конье, крави и пр. Джеладинъ-бей дигнѫлъ рѫка отъ тѣхъ. При всичко че трупътъ на всѣки разбойникъ висѣлъ на черницитѣ всрѣдъ Житно-пазарище, тѣ не се боели, защото

 

 

1. Вж. притурката за края на Гѫбавци.

 

2. „Нѣколко лѣтописни” и пр. 30.

 

3. Id., 6. — И день днешенъ дебранатѣ не прѣставатъ да гледатъ на Охридъ като на богата плячка, при всичко че съвсѣмъ е опаднѫлъ, и населението (особено христианското) се намира въ крайна сиромашия. Помнѭ прѣзъ руско-турската война дебрани башибозуци съ пушки и ятагаин минавахѫ съ пѣсни по чаршия и като бѣсни викахѫ един: „на дебой" (Енисарай, който бѣше воененъ скдадъ) да вървѭтъ, други пъкъ „на Варошъ, на Варошъ" (да грабѭтъ и да опустошаватъ).

 

4. Матъ е гнѣздото на разбойницитѣ.

 

 

692

 

лесно прѣминавали границитѣ на своята страна. Какво да се прави? Джеладинъ-бей ималъ свои кърсердари и бюлюкбашии, но тѣ като турци нехайно се отнасяли къмъ разбойницитѣ, поддържали ги, даже и тайно се сдружавали, за да дѣлѭтъ плячката. Тогава изпъква на сцената възпѣтиятъ отъ македонцитѣ и прославениятъ между тѣхъ „Кузманъ Капиданъ — Джеладинбеговъ кареманъ."

 

Кузманъ Капиданъ билъ родомъ отъ Дебърца. [1] Отъ кое именно село, положително не се знае. Прѣдполагатъ да е билъ отъ Сливово, ала да се твърди това не може. На младостъ съ насилие заграбилъ една мома и, за да се спаси отъ бея, напустнѫлъ родния си край и отишелъ въ Старово. Тамъ попаднѫлъ подъ защита и покровителството на главатаря Мехмедъ-Али и не смѣелъ да се върне назадъ. Слѣдъ една десетица, може би, и повече години животъ между албанцитѣ, успѣлъ да се асимилира съ тѣхъ и се прочулъ съ юначеството си. Той толкова билъ смѣлъ и „сърчовенъ," щото не се побоялъ веднажь да открадне и собственитѣ конье на Джеладинъ-бея. [2] По поводъ на това, той се намиралъ въ страшна немилость прѣдъ послѣдния. Ако по нѣкакъвъ случай паднелъ въ рѫцѣтѣ на деребея, безъ друго щѣлъ да виси на вѫжето. Обаче крилото на Мехмедъ-Али било крѣпко, и никой не смѣелъ да го закачи. Когато дебранитѣ и матянитѣ почнѫли систематически да опустошаватъ Дебърца, тогава христианитѣ, както отъ селата, тъй и отъ града, написали общъ махзаръ, колективно го поднесли на бея и молили послѣдния, по всѣкакъвъ начинъ да опрости Кузмана и да го назначи кърсердарь, за да очисти страната отъ разбойницитѣ. Джеладинъ-бей, първо, като защитникъ на раята и, второ, като видѣлъ, че арнаутитѣ

 

 

1. Въ Охридъ повечето вѣрватъ, че Кузманъ билъ родомъ отъ Старово или Поградецъ. Стефо Размо, твърдѣ старъ човѣкъ, който много добрѣ помни описанитѣ събития, увѣрява, че Кузманъ билъ дебърчанинъ изъ нѣкое село отъ Дебърца. Той грабилъ на сила нѣкоя мома и побѣгнѫлъ въ Старово (Старово и Поградецъ, както поменѫхъ и по-горѣ, се намирали подъ управлението на Мустафа-паша Шкодренски, слѣдователно вънъ отъ границитѣ на Охридско), за да се спаси отъ гнѣва на бея. Тамъ паднѫлъ подъ покровителството на арнаутина Мехмедъ-Али и се прославилъ съ юначеството си. Послѣ отъ него билъ прѣпорѫчанъ на Джеладинъ-бея. Баща ми пъкъ твърди, както и мнозина други, че Кузманъ билъ арнаутинъ отъ „Арнаутлука" — Старово или Поградецъ. Двамата старци веднажъ дълго се прѣпирахѫ по тоя въпросъ, по по-стариятъ Стефо непоколѣбимъ останѫ въ убѣждението си, че Кузманъ билъ „българинъ" отъ Дебърца, но не и арнаутинъ отъ „Арнаутлука." Азъ нѣколко пѫти се опитвахъ да вкарамъ съмнѣние въ убѣждението на стареца, но той не се подаде и все вѣрваше въ сѫщото. Ние сме наклонни да вѣрваме на Стефа Размовъ, защото епизодътъ за грабванье на жена не изглежда невѣроятенъ. Освѣнъ това, да се граби една мома отъ нѣкой селянинъ не е важно събитве, за да го помнѭтъ хората, а особено, ако се е извършило день пѫть далече отъ Охридъ. Така щото туй събитие изъ живота на Кузмана трѣба да е било извѣстно само на малцина, и когато Кузманъ слѣдъ 10—15 годишно бѣгство се явява въ Охридъ, твърдѣ просто е било охридчани да го считатъ за арнаутинъ, а не българинъ. Освѣнъ това и слѣднитѣ данни ни даватъ поводъ да вѣрваме сѫщото: жената на Кузмана, която довелъ отъ Старово, била българка и знаела отлично български. Той тоже приказвалъ все по български. Четата му състоела изключително отъ българи. Ако Кузманъ бѣше арнаутинъ, защо не си избра арнаути другари, а само българи отъ Охридъ и Дебърца? Той много добрѣ познавалъ другаритѣ си отъ младость и за това тѣхъ и избралъ. Иначе не е възможно да е прѣдпочелъ българитѣ прѣдъ арнаутитѣ. — Че дѣйствително Кузманъ билъ българинъ, твърди и г. К. Шапкаревъ въ своя „Сборникъ отъ български народни умотворения," кн. III. и IV., стр. 163. и 377. Той даже казва, че Кузманъ билъ родомъ отъ с. Върбяни, а пъкъ споредъ думитѣ на нѣкого си пѣвеца Ставре Наумовъ Апостоловски билъ родомъ отъ с. Сливово. Кое е по-вѣрно, не може да се твърди.

 

2. Казватъ, че Кузманъ откраднѫлъ коньетѣ на Джеладинъ-бея отъ собственитѣ му конюшни. За да не тропатъ, когато ги извеждалъ, имъ вързалъ ужъ памукъ подъ копитата.

 

 

693

 

бюлюкбашии не му вършѫтъ работа, вопрѣки честолюбието си, рѣшилъ да го опрости и да го назначи „башъ бюлюкбашъ" надъ Охридско. Писалъ писмо до покровителя на Кузмана въ Старово и го молилъ, да му го проводи като юнакъ надъ юнаци, за да го назначи на поменѫтата длъжность. Обаче изпърво нито Мехмедъ-Али билъ съгласенъ да проводи Кузмана при бея, нито пъкъ Кузманъ се рѣшавалъ да отиде, защото се боели отъ измама. Когато Джеладинъ-бей втори пѫть писалъ и го увѣрилъ, че той простилъ Кузмана и че никаква измама нѣма въ писмата му, Мехмедъ-Али го снабдилъ съ прѣпорѫчително писмо и го проводилъ при бея. Кузманъ оставилъ орѫжието си въ кѫщи, явилъ се прѣдъ Джеладина на Горни-сарай, цѣлунѫлъ му скута споредъ тогавашния обичай, подалъ му писмото и заднишкомъ се повърнѫлъ нѣколко крачки до вратата. Джеладинъ-бей челъ писмото, поглеждалъ го чудновато, въртѣлъ главата си, събиралъ устнитѣ си и пакъ продължавалъ да чете. По лицето на бея ясно се чело: „та нима това е Кузманъ, прославениятъ Кузманъ, за когото раята единодушно моли и иска да го назначѫ башъ бюлюкбашъ!" Той даже недовѣрчиво го попиталъ: „ти ли си Кузманъ ?" Слѣдъ като получилъ на два пѫти утвърдителенъ отговоръ, го поканилъ да седне.

 

Кузманъ билъ „пара човѣкъ": късичъкъ, дребенъ и никакъ не прѣдставителенъ. Не само беятъ, но и всички други както тогава, тъй и отпослѣ му се чудели. Обаче юначеството не могло да му се оспорва: та за то, вопрѣки лошото впечатлѣние, което правелъ на пръвъ погледъ, пакъ билъ назначенъ да умири страната и да я очисти отъ разбойници.

 

Кузманъ се съгласилъ да вземе върху себе възложената задача, но съ едно условие: ако беятъ му позволи, самъ да си избере дружина, защото Кузманъ нѣмалъ довѣрие на тоскитѣ, които като мюсюлмани щадили живота на разбойницитѣ. Освѣнъ това, той поискалъ още едно право: не само да прѣслѣдва харамиитѣ, но и да ги убива.

 

— Ти, бей, казалъ на Джеладинъ - бея, ще бѫдешъ царь тука, а пъкъ азъ въ гората. Само съ такъво условие се наемамъ да очистѭ страната отъ тия звѣрове.

 

Явно, Кузманъ искалъ безгранични права, и му ги дали. [1]

 

Първата грижа на Кузмана била да си избере другари. Той нито единъ „некръстенъ" не взелъ въ дружината си. На първо мѣсто билъ

 

 

1. Въ пѣсеньта, която пѣе населението въ Охридъ (вж. „Сборникъ отъ български народни умотворения" отъ К. А. Шапкаревъ, № 377.), се казва, че Кузманъ такъва „беса" вързалъ съ Джедадинъ-бея: или да му донесе главитѣ на Османъ Мура и Дервишъ Муча, или пъкъ неговата глава долу отъ рамѣната му; но за то пъкъ искалъ:

 

Та шчо кье си ýдра, ýдрено:

Шчо кье óпера, óпрано;

Шчо кье си вѫ́рза, вѫ́рзано;

Зá мене зáвал да нéмат,

Тáка си влéгвам кѫ́рсердар.

 

Джеладинъ-бей му обѣщалъ, но за сигурность, че не ще бѫде излъганъ, му взелъ гаранция с. Старово, а пъкъ отъ своя страна, че не ще го излъже, му далъ гаранти охридския мезличъ. Слѣдъ това Кузманъ заема длъжностьта си и почва да дѣйствува.

 

 

694

 

Куци-Митре отъ Охридъ, куцъ, нисичъкъ, но за то буенъ и рѣшителенъ; [1] сетнѣ Кара-Митре; той живѣелъ близо до Кузмановци. Слѣдъ тѣхъ били пакъ отъ Охридъ Павле, бащата на Селвия Гьорейчето, [2] Кочо, тестътъ на Захария Грунчевъ, Гърданъ отъ Кулинъ-Чивликъ, прѣдѣдото Наумъ на пишущия тѣзи редове, Тоше отъ с. Ѫрбино, Илия отъ с. Върбяни, отъ с. Сливово и отъ другитѣ дебърчански села. Всичко се събрали около 40 души дружина, но такива стрѣлци, щото прѣзъ пръстень куршумъ вкарвали." [3] Кузманъ ги въорѫжилъ и ги повелъ слѣдъ себе. [4]

 

Както поменѫхъ и по-горѣ, въ онова врѣме билъ страшенъ напливъ отъ разбойници. Опустошавали страната повече отколкото сега. Джеладинъ-бей не можалъ лесно да се разправи съ тѣхъ, защото лесно бѣгали въ границитѣ на своята страна. Отъ друга страна пъкъ неговитѣ бюлюкбашии ги покровителствували. Когато Кузманъ станѫдъ кърсердарь и почнѫлъ да обикаля страната, тѣ за инатъ се рѣшили на ново да нападнѫтъ Дебърца и да я ограбѭтъ. Главни разбойници били поменѫтитѣ вече Османъ Мура и Дервишъ Муча. Тѣ прѣдвождали своитѣ чети и систематически опустошавали селата. Кузманъ всѣки день ги дебнѣлъ и все не можалъ лесно да имъ намѣри случая и да ги разбие. Най-сетнѣ нападнѫлъ ги. Ето какъ станѫло това:

 

Кузманъ съ дружината си билъ на свадба въ с. Върбяни. [5] Въ сѫщото врѣме разбойницитѣ нападатъ с. Годивье, [6] убиватъ по-главнитѣ селяни (старцитѣ), заробватъ нѣколцина и оплѣнватъ всичко друго, каквото намѣрили. Извѣстяватъ на Кузмана за станѫлото, и той моментално тръгва по диритѣ имъ и ги настига въ тѣхния синоръ (прѣко Охридско) въ мѣстностьта Яма, около така називаемото Цървенó-Млаче. Тѣ, като вѣрвали, че сѫ сигурни тукъ и че Кузманъ не може вече да ги нападне, се разположили да пекѫтъ ягнета и да се веселѭтъ. Робитѣ ги вързали по храстьето, за да не бѣгатъ. Кузманъ, безъ да се колѣбае, ги напада. Османъ, като мислелъ, че това е кичевскиятъ бюлюкбашъ, който ги покровителствувалъ, укорилъ го по арнаутски, че не си устоялъ

 

 

1. Наслѣдницитѣ за Куци-Митре и сега живѣѭтъ въ Охридъ срещу кѫщата на попъ Георги Кантарджиевъ. Баба Ката била негова дъщеря.

 

2. Селвия Гьорейчето, твърдѣ стара, днесь живѣе въ Кюстендилъ при двамата си сина.

 

3. Наистина тѣ били страшни нишанджии. Прадѣдо ми, както казва баща ми, разказвалъ слѣднитѣ епизоди изъ живота на дружината. Веднажъ, когато обикаляли низъ Дебърда, видѣли една жена съ стомна на главата. — „Кой ще удари стомната?" питалъ другаритѣ си Кузманъ. — „Азъ," казалъ Куци-Митре и пронизалъ стомната съ даляна си. Жената се сѣтила, че стомната ѝ е продупчена, когато почнѭла водата да тече по главата ѝ. (Далянитѣ имъ, особенъ видъ пушки, така силно стрѣляли, щото никога не трошили прѣдмета, по който ударяли. Куршумътъ отварялъ малка дупчица и продължавалъ пѫтя си по-нататъкъ). Другошъ, когато искали да убиватъ кокошки за храна, питали, кѫдѣ да я застрѣлѭтъ: по краката ли, или пъкъ по главата (месото не искали да развалѭтъ съ куршума). И наистина, пушката гръмвала и отфърквала главата на кокошката. Стрѣлци като тѣхъ нѣмало други.

 

4. Облѣклото на Кузмановата дружина състоело отъ долами, каквито носѭтъ и днесь дебърчанитѣ, а отдолу пъкъ бечви. Най-отгорѣ носели кусалета и гуни. Такива дрехи носи днесь единъ отъ наслѣдницитѣ на Кузмана — внукъ му Димитри Кузманъ, който се занимава съ поляклъкъ.

 

5. Споредъ поменѫтата пѣсень, записана отъ г-нъ Шапкаревъ (вж. „Сборникъ отъ народни умотворения," III. и IV., 877.), Кузманъ билъ на свадба въ с. Годивье, а дебранитѣ оплѣнили с. Върбяни. То не е вѣрно. Вѣрното е обратното.

 

6. Годивье е далече отъ Върбяни 1—2 часа пѫть.

 

 

695

 

на „бесѫта." Крманъ му отговорилъ, че не е кичевскиятъ бюлюкбашъ, а „Кузманъ Капиданъ, Джеладинбеговиятъ кареманъ." По такъвъ начинъ се завързалъ боятъ. Арнаутитѣ падали единъ слѣдъ други. Дервишъ Муча, смѣлъ и рѣшителенъ, измъкнѫлъ ятагана си и се спустнѫлъ къмъ позицията на Кузмана. Кузманъ, отъ страхъ ли, отъ бързина ли, вдигнѫлъ така силно чаркътъ (петлето, курокътъ) на пушката си, щото тя не могла вече да дѣйствува. Още минута — и Кузманъ щѣлъ да бѫде съсѣченъ на парчета. Той се обърнѫлъ за помощь къмъ Куци-Митре.

 

— Не бой се, Кузмане! му извикалъ той; пушката ми е пълна съ сребърна петлица. [1]

 

И — Дервишъ Муча се повалилъ като пънь на земята. Въ агонията си той молелъ Османа, да го не оставя на гяуритѣ и да си отмъсти за него. Османъ обаче съ останѫлитѣ разбойници ударилъ на бѣгъ. Кузманъ съ дружината си го прѣслѣдвалъ още нѣколко часа и най-сетнѣ го настигнѫлъ и го убилъ. Слѣдъ това отсѣкли главитѣ на прѣдводителитѣ и на петима други разбойници и като трофеи тръгнѫли да ги донесѫтъ въ Охридъ на бея. [2]

 

Джеладинъ-бей почивалъ спокойно въ палатитѣ си. Турцитѣ отъ зависть страшно ненавиждали Кузмана. Тѣ търсили случай да го компрометиратъ прѣдъ бея. Когато Османъ Мура и Дервишъ Муча оплѣнили Годивье, тѣ го наклеветили прѣдъ Джеладина, че се веселилъ въ Върбяни, безъ да обръща внимание на арнаутскитѣ плѣнове. Бегътъ се разсърдилъ и моментално проводилъ чета тоски съ строга заповѣдь, гдѣто го намѣрѭтъ, тамъ главата му да отрѣжѫтъ. Тѣ тичешкомъ тръгнѫли да го накажѫтъ за нехайството му. За тѣхно неудоволствие срѣщнѫли Кузмана по-насамъ отъ Далянъ близо до Охридъ и изненадани останѫли, когато видѣли главитѣ на Османа и Дервиша, вързани перче за перче, а до тѣхъ пъкъ други петь такива. Навели главитѣ и се върнѫли засрамени заедно съ другитѣ.

 

Прѣди да стигнѫтъ въ Охридъ, Джеладинъ-бей се качилъ на Горни-сарай, гледалъ съ далекогледа си къмъ Гѫбавци и останѫлъ изненаданъ, когато видѣлъ, скоро да се връщатъ проводенитѣ сеймени. Той не можалъ изведнажъ да познае Кузмана, защото билъ облѣнъ цѣлъ въ кърви. Послѣ похвалилъ юначеството му, дарилъ го съ чифтъ обковани съ позлатено сребро пищови и съ единъ чивликъ въ с. Злести. Сѫщо той дарилъ съ по единъ обкованъ съ сребро пищовъ и другаритѣ му.

 

Главитѣ на разбойницитѣ били изложени, да ги гледатъ гражданитѣ: оная на Дервишъ Муча била голѣма като кутелъ, теглила деветъ оки. Подъ кожата ѝ имало два пръста лой. Оттукъ може да се заключи,

 

 

1. Всички вѣрвали, че Дервиша куршумъ не пронизва. За то Куци-Митре скѫсалъ една сребърна петелка отъ дрехитѣ си и намѣсто куршумъ нея турилъ въ пушката. Тая петелка ужъ спасила живота на Кузмана и не го оставила да се опозори.

 

2. Въ битката взелъ участие и нѣкой си Брао бюлюкбашъ. Той билъ арнаутинъ и дѣйствувалъ заедно съ Кузмана. По-сетнѣ, слѣдъ смъртьта на послѣдния, той продължилъ да бѫде такъвъ съ Кузмановия синъ Гьоре.

 

 

696

 

какъвъ мѫжага билъ дервишътъ и защо хората вѣрвали, че куршумъ не го яде. [1]

 

Кузманъ голѣмъ страхъ задалъ на арнаутитѣ, и тѣ докато той билъ бюлюкбашъ, не смѣли да минаватъ границитѣ и да нападатъ на Охридско. За да видѭтъ читателитѣ, доколко той билъ безстрашенъ и какъ турцитѣ се боели отъ него, ще приведемъ слѣдния епизодъ, за който приказватъ и день днешенъ въ Охридъ.

 

Единъ турчинъ (единственъ случай въ Джеладинбейово врѣме) грабнѫлъ една мома отъ нѣкое село и я затворилъ въ еднаквошара съ цѣль да я насили и да я потурчи. Обадили за туй нѣщо на Кузмана. Кузманъ го нападнѫлъ, убилъ насилника и освободилъ момата. Тя не могла вече да живѣе въ село. Той я довелъ въ градъ, за да я не нападнѫтъ турци пакъ, като отстѫпница, и да я омѫжи. Обаче никой не се рѣшавалъ да се ожени за нея, като отнета отъ турски рѫцѣ. Най-сетнѣ, Джеладинъ-бей, Калиникъ и Тасе Зарче рѣшили, че никой не може да се ожени за нея, освѣнъ Кузманъ Капиданъ. Нещастие било, че Кузманъ си ималъ жена. Какво да се прави? Калиникъ намѣрилъ леснина: да се побратими съ първата си жена, т. е. да станѫтъ братъ и сестра, и послѣ свободно да се ожени за освободената отъ него селянка. Първата Кузманица отъ срамъ прѣдъ хората не искала, като казвала, че другитѣ ще мислѭтъ, че той я оставилъ, защото не била добра; но Кузманъ я убѣдилъ, Калиникъ ги благословилъ, и дѣйствително станѫла свадбата. Никой турчинъ не посмѣялъ да му тури пръстъ, при всичко че това било противъ вѣрата имъ и при всичко, че негодували постоянно на Кузмана.

 

Кузманъ живѣлъ още дълго и все пазилъ страната отъ разбойници. Обаче турцитѣ не могли да му простѭтъ, загдѣто избилъ толкова и такива турски юнаци, които още веднажъ майка не щѣла да ги роди. Слѣдъ като не могли съ клевети да накаратъ бея или да го накаже, или да го уволни, отровили го, вслѣдствие на което умрѣлъ слѣдъ тригодишно тихо и спокойно боледуванъе. [2]

 

Слѣдъ Кузмана станѫлъ кърсердарь синъ му Гьоре. Той билъ едъръ и прѣдставителенъ мѫжъ. Когато селяни и други дохождали отъ любопитство да видѭтъ Кузмана — юнакъ надъ юнацитѣ, [3] послѣдниятъ каралъ намѣсто него да се явява синъ му. Кузманъ билъ много скроменъ човѣкъ. Понѣкога беятъ го ласкаелъ и хвалелъ за юначеството му. Кузманъ му отговарялъ: „не азъ съмъ юнакъ, бей, а ти: съ името твое азъ съмъ юнакъ".

 

 

1. Чудно е защо Н. попъ Стефановъ не споминѫ нищо за туй събитие въ лѣтописнитѣ си бѣлѣжки, когато то направило такъво дълбоко впечатлѣние на народа, щото той го възпѣлъ и прославилъ Кузмана по цѣла Македония. И день днешенъ се разказва за юначеството на Кузмана и навсѣкѫдѣ се пѣе неговата пѣсень. Отъ нея вече има сума варианти напечатани. Вижъ министерския „Сборникъ за народни умотворения". XII., 69. Качановски № 214, 523. и „Кузманъ войвода и Муратъ Хайдутинь" издание на М. Костенцевъ.

 

2. Населението вѣрва, че Кузманъ отъ зависть билъ отровенъ отъ турци. Обаче туй не може положително да се вѣрва. Каква е била тая отрова, която три години разяждала организъма на Кузмана? Стефо Размо и нѣкои други увѣряватъ, че Кузманъ умрѣлъ отъ своя смърть.

 

3. Слѣдъ като се прославилъ, нарочно дохождали да го гледатъ.

 

 

697

 

Синътъ на Кузмана кърсердарувалъ още цѣли 30 години. Съ него се съединилъ и поменѫтиятъ Брао бюлюкбашъ. Послѣ, около 1860. год., прѣставатъ вече кърсердаритѣ и се явяватъ суварии, заптии и низами. Слѣдъ туй Гьоре се затворилъ въ кѫщата си и не излѣзълъ оттамъ цѣли 30 години. Той мразелъ турцитѣ, не искалъ да имъ се кланя и да имъ казва „много ви години." Умрѣлъ прѣди 15—20 години въ дълбока страсть. И днесь сѫ живи внуцитѣ и правнуцитѣ на Кузмана, ала не сѫ забѣлѣжителни съ нищо. Чивликътъ въ Злести продали на турци. Тѣ сѫ извѣстни въ Охридъ съ прѣзиме Кузмановци, селянитѣ пъкъ ги наричатъ Капидановци.

 

Както виждатъ читателитѣ, новиятъ режимъ не билъ още дълго въведенъ въ Охридско. Обаче слѣдъ унищожението на кърсердаритѣ положението на раята станѫло по-лошо, а не по-добро. Жандармитѣ не само покровителствували и се сдружавали съ разбойницитѣ, но още и сами тиранизирали и тиранизиратъ населението, като живѣѭтъ и се хранѭтъ само отъ гърба му.

 

 

    ГЛАВА ТРЕТА.

 

Положението на Турция въ началото на настоящия вѣкъ. — Али-паша Янински. — Охридъ подъ властьта на Мустафа-паша. — Бунтъ въ Мокра и Поградецъ. — Въстанието въ Гърция и разорението на Нѣгушъ. — Мѫченията на нѣгушани. — Робини. — Послѣдствията отъ въстанието. — Събиранье орѫжията отъ христианитѣ. — Арестуванье митрополититѣ и взаимни гаранции. — Слѣдствията отъ послѣднитѣ разпореждания. — Първата жена на Джеладинъ-бея. — Ташула. — Откѫдѣ била родомъ тя. — Защо се женилъ за нея Джеладинъ-бей. — Животътъ ѝ въ харема. — Заканванията на Джеладинъ-бея. — Отвианьето му въ Египетъ. — Ташула добива синъ, — Богатствата на Джеладинъ-бея. — Ташула слѣдъ смърьта не Джеладинъ-бея. — Животътъ ѝ. — Смъртьта ѝ. — Мустафа-паша Шкодренски. — Мокрани и корчани пакъ се бунтуватъ. — Джеладинъ-бей отива Цариградъ. — Въстанието на Мустафа-паша. — Бой на Бабуна и Прилѣпъ. — Участието на Джеладинъ-бея въ тая битка. — Разбиваньето на колонянитѣ. — Бѣгството на хазнатаря и на арнаутитѣ отъ Охридъ. — Завземаньето на града отъ султанска войска. — Заробваньето на Мустафа-паша. — Второ въстание на шкодранитѣ. — Дебранитѣ. — Завладѣванье на Корча. — Край на смутоветѣ.

 

 

Епохата, часть отъ която ние описваме, била една отъ най-бурнитѣ за турската империя. Султанитѣ, като съзнали отпадъка на стария воинственъ духъ и на прѣжната сила на народа си, рѣшили да въведѫтъ реформи, както въ управлението, тъй и въ войската. Обаче консервативниятъ духъ на правовѣрнитѣ се появилъ съ всичтата си сила. Навсѣкѫдѣ въстанѫли противъ нововеденията. Пазвантоглу Видински дълго се бунтувалъ и безпощадно опустошавалъ страната. Слѣдъ него дигнѫлъ глава Али-паша Янински, който по-прѣди отишелъ да смирява кърджалиитѣ. Най-сетнѣ се дига и Мустафа-паша отъ Шкодра, който немалки затруднения направилъ на правителството. Тая борба се прѣнесла и въ Цариградъ. Въ едно твърдѣ вѫсо врѣме се мѣняватъ трима султани. Селима III. одушаватъ, защото искалъ да въведе тия реформи. Наслѣдникътъ му Мустафа V. слѣдъ едногодишно царуванье свалятъ отъ прѣстола и го замѣстватъ съ Махмудъ И. И той, при всичко че билъ съгласенъ

 

 

698

 

да се прѣобразува войската и управлението въ държавата му, билъ принуденъ за нѣколко години да отложи желанията си и да мълчи. [1]

 

Тъкмо тогава се издигнѫлъ на самостоятелна нога поменѫтиятъ Али-паша Янински. Той почнѫлъ съвсѣмъ самостойно да управя страната и се обявилъ противъ всѣкакви султански реформи. Той билъ твърдо рѣшенъ въ империята на султанитѣ да основе второ турско самостойно и независимо царство. Усмирилъ страната отъ разбойници и постепенно я разширочилъ, като разбивалъ съсѣднитѣ си деребейове и присвоявалъ земитѣ имь. Билъ строгъ въ управлението си. Влѣзълъ въ сношение съ нѣкои европейски дворове, водилъ вънкашна политижа, почнѫлъ да сѣче пари и пр. Отначало мислелъ да се уякчи съ грубата албанска сила; но послѣ, като видѣлъ, че туй не ще му помогне, турилъ въ основата на своитѣ планове национална подкладка. Той влѣзълъ въ сношение съ гръцкитѣ хетеристи и ги подбуждалъ на въстание, като имъ обѣщавалъ своята поддърѫка. Всичко това, разбира се, никакъ не могло да се нрави на султана и на турското правителство и за това проводили войскитѣ да покорѭтъ земитѣ му.

 

Джеладинъ-бей при разбиваньето на Али-паша се намиралъ между два огня. Той не знаелъ, кому да помага. Разбира се, по прѣдпочиталъ да стои на страна и да мълчи, отколкото да се бърка въ една несигурна работа. Косвено помагалъ на Мустафа-паша Шкодренски, който тоже се присъединилъ къмъ султанскитѣ войски противъ Али. Въ това врѣме дошелъ въ Охридъ ферманъ отъ послѣдния, съ който подканялъ поданницитѣ си да въстанѫтъ и да се защищаватъ отъ султанскитѣ войски. Обаче слѣдъ прочитаньето на фермана се породили страшни бъркотии. Едни дѣйстиително искали да се опълчѫтъ противъ войскитѣ, а други пъкъ били противъ това. Най-сетнѣ Охридъ и Елбасанъ минѫли подъ управлението на Мустафа-паша, а пъкъ мокранитѣ въстанѫли и изпѫдили управителя си Едхема, защото искалъ да се подчини на Мустафа-паша. Тогава пристигнѫли корчанитѣ (т. е. войскитѣ на Мустафа), съ които се присъединилъ и изпѫдениятъ Едхемъ, влѣзли въ градъ Поградецъ и го завладѣли. Мокранитѣ искали да изгорѭтъ града и за то подпалили поградечкитѣ ханища. Обаче пожарътъ по-далече отъ тѣхъ не отишелъ. Слѣдъ тая несполука тѣ се подчинили на Мустафа-паша и всички задружно се подигнѫли противъ владѣтеля си Али-паша. [2]

 

Али-паша, щомъ видѣлъ, че не ще може да стои противъ царскитѣ войски и противъ въстанѫлитѣ арнаути, се затворилъ въ калето си въ Янино. Той цѣли двѣ години се държалъ съ недисциплиниранитѣ си албанци противъ уредената царска войска. Най-сетнѣ, прѣзъ 1822. год, гладътъ, по-силенъ отъ всичко, го заставилъ да се прѣдаде. Нему, както и на синоветѣ му, главитѣ отсѣкли и ги проводили въ Цариградъ за показъ. [3]

 

 

1. Вж. Иречекъ, „Исторія болгаръ" XXVIII., 633.—624.

 

2. Вж. „Нѣколко лѣтописни бѣлѣжки," 13.

 

3. Вж. подробно за Али-паша E. Graf Ulciani, „Biographie des Wesirs Ali-Pascha won Ianina”. — Споредъ нѣкои, Али-паша прѣдала любовницата му Василикия. Тя била голѣма хубавица и гъркиня. Когато войскитѣ влѣзли въ калето, не смѣели да се качѫтъ горѣ въ стаята му, а почнѫли да гърмѭтъ отдолу подъ дювемето. По такъвъ начинъ го ранъли и послѣ се качили да му отсѣчѫтъ главата. Той билъ страшенъ женкарь и голѣмъ грабитель. На ченгели окачвалъ хората и ги оставалъ увиснѫли да се мѫчѫтъ до смърть. Тежко на оногозъ, които ималъ хубава жена и много пари! . . . Слѣдъ завладѣваньето на Охридъ, той и другь пѫть идвалъ тамо, навѣрно на гости у зетя си Джеладина. — Али-пала като женкарь се възпѣва и отъ нашия народъ. За него се пѣе подобна пѣсень и днесь въ Охридъ (Вж. Шапкаревъ, „Сборникъ отъ български народни умотворения", ч. I., кн. III. и IV., 12.). За унищожението на Али-паша се пѣѭтъ много пѣсни и отъ арнаутитѣ. У послѣднитѣ той се възпѣва като герой, а не като любитель на женския полъ. Желателно би било, да се съберѫтъ отъ нѣкого всички тия арнаутски пѣсни за Али-паша.

 

 

699

 

Въ сѫщото това врѣме станѫло и гръцкото въстание. За усмирение на послѣдното били повикани всичкитѣ васали на султана. Най-дѣйно участне въ него взелъ Мустафа-паша отъ Шкодра. Единъ отъ участницитѣ при усмиряваньето на туй въстание билъ и нашиятъ деребей, който тоже взелъ участие и при разорението на градъ Нѣгушъ. Джеладинъ-бей тогава отишелъ да помага на поменѫтия си роднина Мустафа и се върнѫлъ оттамъ съ сума роби, както ще видимъ тутакси.

 

Градъ Нѣгушъ, нѣкога цвѣтущъ и славевъ зарадъ прѣвъзходнитѣ му вина, два пѫти е разоряванъ отъ турцитѣ. Еднажъ прѣзъ 1804. г. отъ Али-паша и послѣ при гръцкото въстание. За първото разорение ето какво пише френскиятъ тогавашенъ вонсулъ въ Яшшо Пуквиль:

 

„три левги на с.-з. отъ Верия [1] се намира Нѣгушъ, който има 2000 кѫщи и който се намира подъ духовната власть на Верийската митрополия. Жителитѣ на тоя градъ сѫ гърци и българи. Прѣди 70 години този градъ е укрѣпенъ съ единъ кордонъ отъ стѣни и въ 1804. год. той даде 4000 въорѫжени хора за защита противъ Али-паша. Послѣдниятъ не можа да прѣвземе града, освѣнъ съ помощьта на глада, слѣдъ като го държа десеть мѣсеца обсаденъ. Градътъ слѣдъ нѣколко години пакъ се измъкнѫ отъ рѫцѣтѣ на Али паша и попаднѫ подъ протекцията на Кѫзларъ-ага или началникъ на чернитѣ скопци отъ сарая, комуто се подарихѫ приходитѣ на града, а единъ гръцки приматъ на име Зафиръ, командувалъ единъ гарнизонъ, съетавенъ отъ триста христиани". [2]

 

За второто разорение на Нѣгушъ, което станѫло прѣзъ 1822. г. говори и Н. п. Стефановъ въ лѣтописнитѣ си бѣлѣжки.

 

„Бѣлѣжа овдѣ, пише той, како разсипаха Негушъ. Ломеутъ-паша (ὅ Λομεούτ πασιάς) бѣше що отиде противъ ними; откоренъ ги запусти; живъ мѫжъ не остави, а женитѣ и дѣцата ги зеде робие. Човѣвъ не остана во Негушъ; ситѣ куки ги изгореха, та ни една kолиба не остана! Ситѣ мѫжи турцитѣ подъ сабя ги поминаха; пискове и плачове и тѫги голѣми бѣха! Старитѣ мѫжи, що бѣха живи на наше врѣме, не паметвать и другошъ да билъ разсипанъ Негушъ, а сега се разсипа, защото турцитѣ извадоха лошо име, оти кренале глава противъ царя". [3]

 

 

1. Сегашната Кара-Ферия.

 

2. Вж. Pouqeville, „Voyage de la Grèce", т. III., 94.

 

3. Вж. „Нѣколко лѣтописни бѣлѣжки", 16. — Въ Нѣгушкото въстание се прославилъ нѣкой си българинъ Дели-Димо. Той се укрѣпилъ на върха на една могила, називаена сега „Дели-Димови митиризи", дълго отбивалъ турскитѣ войски и най-подиръ паднѫлъ слѣдъ въстанѫлитѣ съ дружината си. Тая могила се намира 2 ч. на югъ отъ Воденъ между с. с. Яворина и Колибитѣ (влашко село) на пѫтя за нѣгушкия манастиръ св. Иванъ Продромъ. Дели-Дима куршумъ не хващало, и турцитѣ рѣшили да отстѫпѭтт, во послѣ единъ арапъ се сѣтилъ и съ копче го убилъ. И днесь се приказва за него по Воденско, а пъкъ населението го възпѣло съ тази пѣсенчица:

 

Áбре ного здрáве и клаінáіте

От твоіýт побрáтим;

Твоіýт побрáтим;

Деди-Димо.

Áбре, шо ти пушчи́,

Шо ти пушчи́

Бéла книга,

Цѫрно писмо.

Áбре, да си отбéриш,

Да си отбéриш

Арна дружи́на,

Кáто тéбе,

Áбре, кáто тéбе,

Спрóти тéбе,

Дéсет ми́на

Сé іунáци.

 

Áбре да си іóдиш,

Іу град Нéгуш,

Іу град Нéгуш

На Карá-Таш.

Áбре, ки се би́еш,

Ки се би́еш

С мрѫсни турци Анадóлци

Абре, ти да чýваш,

Ти́ да чýваш,

Нáшта вéра

Ристіáнска.

 

 

Забѣлѣжка. Свѣдѣнията за Дели-Димо, както и пѣсенчицата, сѫ извлѣчени изъ една сбирка съ народни пѣсни, записани въ Воденъ (Македония) отъ В. Дончевъ.

 

За ужаситѣ въ Нѣгушъ се говори и въ една народна пѣсень (вж. Шапкаревъ „Сборникь отъ български народни умотворения", часть първа, кн. III. и IV. стр. 5.), която свършва така:

 

Óка кáмен кѫ́рв нóсеше, —

Иссéкоа негýшани, —

Шчо іе стáро, посéкоа,

Шчо іе младо, порóбиа.

 

Въ тая сѫщата пѣсень се споминѫ и Зафиръ, навѣрно сѫщия оня приматъ, който нѣколко години слѣдъ първото разорение командуваль единъ гарнизонъ отъ триста христиани. Дьщерята негова — Дойка Негушанка сънувала, че

 

Цѫ́рна ýта на глáвата нóсит,

Мáтна вóда пот сáраіот тéчит,

 

 което прѣдвѣщавало разорението на града.

 

Ушче рéчта не ми іе дóрекла,

Лобýт-паша тельал ли́чит:

„Шчо іе тýрчин до тýрчина

Да се наідат пред града Негуша, —

Кье сéчиме Негýшани!"

 

Забѣлѣжка. Желателно е, да се съберьтъ повече свѣдѣния за въстанието на Нѣгушъ, за разореинето му, а тъй сѫщо и за авторитѣ на туй въстание. Не е злѣ, ако се узнае, кой е билъ, какъвъ е и откѫдѣ е тоя герой Дели-Димо, който толкова мѫка задалъ за турцитѣ и най-послѣ се прѣдалъ, слѣдъ като геройски умрѣлъ за свободата на отечеството си.

 

 

700

 

Както разказватъ стари хора, а тъй сѫщо както сѫ разказвали и робитѣ, докарани отъ Нѣгушъ и Гърция, страшни ужаси сѫ били въ онова врѣме. Не само убивали мѫжетѣ, но ги подлагали на страшни мѫки и страдания. Закопавали хората живи до гуша и ги оставѭли така да се печѫтъ на слънце и да умрѫтъ отъ гладъ. Десетици такива нещастни молили влѣченитѣ робини, да имъ дадѫтъ баремъ капка вода. Послѣднитѣ съ мѣсеци ги карали по гори и планини и се подигравали съ честьта имъ. Немалко такива сѫ докарали и въ Охридъ. Такива били: Чиная (Ниная? — В.К.), жената на Алекси Димзовикъ; Ламба, жената на стария Лѣшчарь; Елена, жената на Спира Коцаревъ; майката на Василъ Паскалиевъ; жената на Коте Чауле и др. Всичкитѣ тѣхъ „за душа" ги откупвали съ пари българитѣ и нѣкои се оженили за тѣхъ, а нѣкои пъкъ ги омѫжили за други. Сѫщото направилъ и Джеладинъ-бей съ нѣкои робини. Самъ прѣдлагалъ на нѣкои отъ гражданитѣ да се оженватъ за тѣхъ и се оженвали. Сѫщо такъва робиня била и втората жена на Джеладинъ-бея, Ташула.

 

 

701

 

Прѣди да говоримъ за Ташула и за другата жена на Джеладинъ-бея, нека кажемъ нѣколко думи за послѣдствията отъ туй въстание.

 

Всичкитѣ тия въстания, правени ту отъ сърби, ту отъ гърци, ту отъ арнаути, разклатили цѣлата турска империя отъ корень и накарали султана да се замисли върху положението на държавата и върху положението на ония, които въставали. Какъ да се направи, щото да мнъ се отнеме всѣкоя възможность да се бунтуватъ и да въставатъ? Освѣнъ системата да избиватъ отъ врѣме на врѣме голѣми маси христиани и да ги съсипватъ материално съ грабежъ и плѣнь, и по такъвъ начинъ да убиватъ духа на христианското население, трѣбало да се измисли и друго нѣщо, което съвсѣмъ да имъ свърже и рѫцѣ, и крака, та да не могѫтъ никога още веднажъ да помислятъ за свобода и въстаиия. Какво да се прави? Още тогава се разпраща султанска „боюрулдия" (заповѣдь) на всѣкѫдѣ, да се отнеме орѫжието на христианитѣ и по-сетнѣ да се накаратъ единъ за други да гарантиратъ за честность и благонадежность, а за всички пъкъ изцѣло владиката или митрополитътъ. Тая заповѣдь дошла и въ Охридъ и изведнажъ била турена въ изпълнение отъ мѣстния деребей. За туй събитие първо по рода си въ управлението на турцитѣ помнѭтъ не само всички стари хора, но и Н. п. Стефановъ бѣлѣжи въ лѣтописнитѣ си бѣлѣжки:

 

„1821. год. 7. (?). Излѣзе повеля, пише той, отъ Джеладинъ-бега до първенцитѣ, за да испишѫтъ орѫжието, и тие во кукята на Григора Сапунджия го исписахѫ; а потемъ три дена, день недѣленъ, отново повеля: „да го соберите и да ми го донесете горѣ." И ние го собрахме." [1]

 

По-сетнѣ, прѣзъ 1828. год. дохожда заповѣдь за взаимната гаранция между христианитѣ. Обаче, прѣди да бѫде приложена тя, били арестувани всички владици изъ Македония, като съучастници въ гръцкото въстание. Докато не се съгласилъ патриархътъ на това царско разпорежданье, не били освободени. Той самъ тогава разпраща окрѫжни писма до всички митрополити, съ които имъ заповѣдвалъ да подпишѫтъ тѣ и първенцитѣ особени „кефиллемета," че ще стоѭтъ мирни и да ги повърнѫтъ изведнажъ въ Цариградъ. Тая мѣрка дошла и кѫдѣ насъ.

 

„До владиката Охридски, бѣлѣжи лѣтописецътъ, дойдоха писма отъ великата църква со повеля патришка: да подпишиме кефиллеме отъ цѣлия виляетъ. Ситѣ първенци на виляета се подписахѫ ... и тефтерътъ се прѣдаде въ рѫка на владиката, а онъ написа писма и се стори кефилъ (порѫчитель) за сета рая на неговата епархия; и имената на подписанитѣ на право ги пратиха въ цариградъ за да останатъ мирни." [2]

 

Послѣдствията отъ тия разпореждания и днесь се усѣщатъ въ Македония. Населението, обезорѫжено, [3] не може да се защищава отъ нашествията

 

 

1. Вж. „Нѣколко лѣтописни бѣлѣжки," 15.

 

2. Id., 18.

 

3. И слѣдъ туй първо събиранье на орѫжията, неведнажъ още сѫ ги събирали тѣ отъ христианитѣ. Почти всѣка година туй става. Какви насилия се употрѣбятъ, докато се събира то! Днесь едвали ще се намѣри пушка кременка или пищовъ отъ такъвъ родъ у христианитѣ. Даже, за да си пазѭтъ добитъка отъ дивитѣ планински звѣрове, не имъ се позволява орѫжие.

 

 

702

 

на разбойницитѣ. Не може да се защнщѫва то и отъ дивитѣ планински звѣрове. Селянинътъ е изложенъ на опасность всѣкоя минута заедно съ живата си стока. Съ гарантираньето пъкъ единъ за други материално всички се съсипватъ. Ако нѣкой иска да отиде на чужбина, то прѣди всичко трѣба да остави имотитѣ си въ залогь, че ще се плащатъ даждията, или пъкъ порѫчитель тоже имотенъ човѣвъ, и послѣ да тръгне. Това тоже е единъ видъ система на управление, за да се не изсели нито единъ имотенъ човѣкъ оттамо. Освобождение отъ поданство нѣма. [1] Даже и за умрѣли хора се плащатъ даждията съ години, докато ги изличѫтъ отъ държавнитѣ списъци. За повръщанье назадъ пари, неправилно взети, не може и дума да става. А и кой ли ще бѫде смѣлъ, да заведе дѣло противъ царството? Най-послѣ, макаръ и всички да се изселѭтъ, имотитѣ имъ ще останѫтъ държавни, а притежателитѣ имъ ще се махнѫтъ оскубени до коститѣ.

 

Това гръцко въстание дало поводъ на турцитѣ да върлувѫтъ на всѣкѫдѣ, Послѣдствията се почувствували и въ Охридъ, макаръ и да нѣмало нищо тукъ. Българитѣ били принудени да се криѭтъ по кѫщитѣ и никой не смѣелъ да излиза по вънъ. Турцитѣ се вълнували и искали да колѭтъ. Безъ друго щѣло да стане страшна катастрофа, не по-добра отъ оная въ Нѣгушъ и Гърция. Казватъ, благодарение на Джеладинъ-бея, катастрофата се избѣгнѫла. Той заплашвалъ турцитѣ съ опасностьта, че слѣдъ изколваньето на „гяуритѣ" не щѣло да има, кой да имъ работи и кой да ги храни. Това накарало турцитѣ, да ги помилватъ и да не цапатъ рѫцѣтѣ съ христианска кръвь. [2]

 

*  *  *

 

Казахме по-горѣ, че втората жена на Джеладинъ-бея — Ташула — била робиня, плѣнена отъ гръцкото въстание. Прѣди обаче да говоримъ за нея, нека да кажемъ нѣколко думи за първата му жена — арнаутката, називаема въ Охридъ „старата ханъма” или пъкъ само „ханъ́мата." Тя била родомъ, споредъ едни, отъ Лѣсковичъ близо до Янино, а споредъ други, отъ Любово, тоже до Янино. Била братова дъщеря на Али-паша Янински. Нея Джеладинъ-бей я взелъ вдовица съ едно момиче. Била

 

 

1. Всички ония българи, които живѣѭтъ въ Княжеството и сѫ приели българско поданство съ всички задължения и привилегии, въ сѫщото врѣме сѫ поданници и на султана. Тѣ плащатъ двойни даждия: и тукъ, и тамъ. Въ турско плащатъ, освѣнъ другитѣ данъци, и воененъ данъкъ (харачъ, беделие), тука пъкъ отбиватъ военната повинность. Тоя въпросъ е подиганъ по дипломатически редъ между нашето и турското правителстао за данъци като пѫтна повинность, тиджарие (патентъ) и др., но до какъвъ резултатъ сѫ дошли, не знаемъ. Има хора, които отъ освобождението насамъ сѫ въ България, и пакъ плащатъ поменѫтитѣ данъци въ Турско, при всичко че нито земята на султана тъпчѫть, нито пъкъ тамо печелѭтъ.

 

2. Тъкмо тогава (1821. год. май 5.) се случило да умре Димитри Писинче. Трѣбало да се закопае на 8 часътъ по турски слѣдъ обѣдъ, но

 

„така имаше мешканица между христиани и турци, повеля владиката: „сега на истиовъ часъ да го закопате, за да не се собери народътъ, защо бѣше недѣля." Само единъ попъ отишелъ въ кѫщата на покойния, а другитѣ пъкъ чакали въ черква „поради страхотъ на игемона." На женитѣ имъ било запрѣтено не само въ черква да не отиватъ, но и другадѣ никѫдѣ. „Та и много други мѫки тѫргахме, така кренаха глава ромеятѣ во Мореа, Касандра и на много други мѣста по край море." (Вж. „Нѣколко лѣтописни" и пр., 16.).

 

 

703

 

зла и ревнива до крайность. Била робинитѣ си до посиняванье на кожата имъ. Биела ги съ мокри вѫжета. Послѣ ги туряла въ корита и ги поливала съ солена вода, за да имъ минели ранитѣ. Казватъ, тя убила отъ ревность и доведеното си момиче. То било на 12 години, и Джеладинъ-бей, като хубавко, обичалъ да го милва. Еднажъ, като се връщалъ отнѣкѫдѣ, то на стълбата го посрѣщняло, а той пъкъ го погладилъ по хубавата му косица. Побѣснѣла отъ ревность — защо той да обича дъщеря ѝ, и за да се не ожени за нея, ханъмата тласнала момичето по стълбата, вслѣдствие на което и умрѣло. То е погребено въ Имаретъ, редомъ съ майка си. Тя сѫщо тъй ненавиждала и Ташула. Джеладинъ-бей, за да избѣгне домашнитѣ безпокойства и скандали, отредилъ за Ташула Ени-сарай и ѝ казалъ, рѣдко да се явява въ Горни-сарай. Когато искала нѣщо, трѣбало да не знае старата ханъма. Самъ Джеладинъ-бей се боялъ отъ тая зла жена. Той, както се вижда, не я напускалъ, защото се страхувалъ отъ Али-паша, подъ чиято власть се намиралъ. Иначе, споредъ обичая на турцитѣ, нищо не му прѣчело да ѝ заплати никяхътъ и да я проводи при роднинитѣ ѝ, както направилъ и съ една друга отъ Поградецъ. Послѣдната я държалъ нѣколко врѣме и я върнѫлъ пакъ назадъ. Другояче не може да се обясни, защо търпѣлъ тая зла и ревнива жена, която не само вдовица я взелъ, но още и дѣца му не раждала.

 

Каквато и да била въ кѫщи първата жена на Джеладинъ-бея, но вънка, казватъ, била покровителка на христианитѣ. Много пѫти, когато искали да се молѭтъ нѣщо на бея, прибѣгвали къмъ нейнитѣ ходатайства. Тя съ своето влияние го накарвала, да чува молбитѣ имъ и да ги изпълнява. Тя взела подъ свое покровителство Кузмана Капидана и убѣдила Джеладина, да го назначи за кърсердарь. Тя и отпослѣ всѣкога покровителствувала Кузмана и го пазела отъ охридскитѣ турци. Разказватъ, че веднажъ, при всичката си даже ненависть и умраза къмъ Ташула, тя я спасила отъ потурчванье, а може би и отъ по-лошо. Ето каква била работата. Джеладинъ-бей, много обичалъ робинята си Ташула. Веднажъ дошелъ при нея въ Ени-сарай, и тя не могла изведнажъ да излѣзе, защото не искала прѣдъ него да се яви разчорлявена и необлѣчена. Казала на слугинята си (майката на сегашната стара Фанче Кецкарова), да му каже, че скоро ще излѣзе. Тя по невнимание му казала, че Ташула спи. Той се разсърдилъ, отишелъ си горѣ въ Горни-сарай, отнелъ ѝ слугинитѣ, арестувалъ я сама вѫтрѣ въ сарая и цѣли три мѣсеца нито той, нито другъ нѣкой се явилъ при нея, освѣнъ сарайдарятъ. „На вратитѣ трѣва поникнѫла тогава," разказвала Ташула. Най-сетнѣ, благодарение на старата ханъма, която ходатайствувала прѣдъ бея, той я простилъ и пакъ започнѫлъ да живѣе съ нея.

 

Старата ханъма, вчасъ слѣдъ разорението на Шкодра и заробваньето на Мустафа-паша, умрѣла отъ кахъри и ядове. Погребали я, споредъ едни, до дъщеря ѝ въ Имаретъ, а споредъ казваньето на Ташула, около джамията кѫдѣ Плитокопье.

 

 

704

 

Ташула била родомъ отъ с. Камбуриана близо до Трикала. Тя била плѣнена съ нѣколко стотини други гъркини и моми въ врѣме на гръцкото въстание. Когато опустошителитѣ на Гърция се връщали по домоветѣ си, закарали и робинитѣ и ги довели по домоветѣ си, за да имъ робуватъ и за да ги продавать. Ташула съ майка си, леля си и нѣкои други жени попаднѫла въ харема на Мустафа-паша Шкодренски. Послѣ той я пратилъ съ нѣкои други жени подаръкъ на внука си Джеладинъ-бея въ Охридъ.

 

Когато Ташула дошла въ Охридъ, била момиче на 12—13 години. Робувала заедно съ майка си и леля си въ харема на бея и слугувала на старата беица. Ташула като дѣте забравпиа ужаситѣ при потушаваньето на въстанието и почнѫла да цъвти. Колкото пó минавали годинитѣ, толкова и по-хубава ставала. Най-сетнѣ, слѣдъ нѣколко годишно робуванье, Джеладинъ-бей я харесалъ и я взелъ за жена. Казватъ, че той се оженилъ за нея, за да му добие наслѣдникъ, тъй като първата му ханъма не му раждала. На Ташула, както споменѫхъ и по-горѣ, отрѣдилъ ѝ Ени-сарай за животъ, а пъкъ зимно врѣме дохождѫла да живѣе въ Долни-сарай.

 

Ташула била заобиколена отъ нѣколко други жени, които постоянно ѝ слугували. Въ нейния харемъ се намирала и Фанче [1], жената на най-богатия по-сетнѣ охридски кожухарь Миле Кецкаръ, майка ѝ, нѣкоя мома отъ Призрѣнъ по име Трендафила и др. При Ташула живѣела още майка ѝ, леля ѝ, т. е. сестрата на майка ѝ, и нѣкои други робини.

 

Всичкитѣ тия жени и друтитѣ ѝ служащи изповѣдвали прадѣдовата си религия. Постили, мѣсвали си просфори, нѣкои отивали въ черква и се причещавали. Тогавашниятъ гръцки митрополитъ Калиникъ пращалъ въ харема на Ташула причастие, капнѫло на сухо гроздье. Джеладинъ-бей не ги притѣснявалъ. Прѣзъ пръсти гледалъ на всичко това и нищо не имъ забѣлѣзвалъ. Впрочемъ, когато отишелъ на Бабуна да се бие съ садразама и да помага на роднината си Мустафа-паша, казвалъ, че тамъ, слѣдъ разбиваньето на султанскитѣ войски, щѣлъ да издигне за споменъ джамия, а на връщанье пъкъ въ Охридъ щѣлъ да потурчи Ташула. Сериозно ли го казалъ това, или не, не се знае. Извѣстно е само, че това му заявление разтревожило всички въ харема, а най-вече майката на Ташула, която денѣ и нощѣ се молела на Бога и плачела, и кълнѣла, да даде Господь да се не върне вече оттамъ.

 

Прѣзъ 1831. год., когато садразамътъ Рушидъ-паша дохождалъ да усмири и разбие въстанѫлия Мустафа-паша, Джеладинъ-бей отишелъ да помага на послѣдния. Оттамъ той, както разказвала на роднинитѣ си покойната Ташула, билъ проводенъ въ Египетъ при тамошния деребей Мехмедъ-Али-паша да иска помощь противъ султана. Прѣди да тръгне за

 

 

1. Фанче Кецкарова днесь живѣе въ Охридъ, твърдѣ стара и въ крайно бѣдно положение. Ти трѣба да знае много нѣща изъ живота на Ташула и изъ тоя на нейния повѣдитель. Услуга би направилъ оня изъ учителитѣ въ Охридъ, който събере и запише свѣдѣния отъ нея.

 

Бѣлѣж. Тѣзи редове бѣхѫ написани, когато узнахме, че Фанче Кекцарова умрѣла прѣзъ м. май, тази година. Жаль, че единъ живъ източникъ изчезнѫ пакъ на вѣки.

 

 

705

 

Тамъ, той повикалъ при себе си въ Шкодра Ташула и ѝ прѣписалъ палатитѣ Ени-Сарай. [1] Навѣрно той не билъ съвсѣмъ увѣренъ, че ще се върне. Оттамъ взелъ несмѣтни пари съ себе си и, придруженъ отъ хазнатаря си, тръгналъ да изпълни възложената му мисия. Казватъ, тамъ го отровили, за да му ограбѫтъ паритѣ, а хазнатарътъ пъкъ удавили въ р. Нилъ. Вѣрно ли е това, не се знае; но тѣзи свѣдѣния ни сѫ дадено отъ роднинитѣ на Ташула, която все се е интересувала да узнае сѫдбата на мѫжа си. [2]

 

Джеладинъ-бей не билъ женкаръ. Казватъ, той се оженилъ за робинята Ташула не отъ любовъ къмъ женския полъ, а защото искалъ да добие наслѣдникъ. [3] Както помѣнѫхъ по-горѣ, първата жена не му раждала. Отъ Ташула добилъ едно момиче прѣзъ 1829 г., 20 януари. [4] По поводъ на това, той устроилъ общи увеселения въ града и околностьта. Голѣми веселби и гощавки били тогава. Момичето за вчасъ го отнели отъ рѫцѣтѣ на майка му. Бояли се отъ майката на Ташула, защото тя била страшна фанатичка и не щѣла да допустне ужъ да се потурчи дъщиното ѝ внуче. Обаче то слѣдъ кратко врѣме умрѣло и избавило отъ грѣхъ майка му и баба му. [5] Погребено е подъ едно дърво въ Имаретъ.

 

Слѣдъ разбиваньето на Мустафа-паша и откарваньето му въ Цариградъ, имуществата на Джеладинъ-бея заедно съ палатитѣ му били конфискувани отъ държавата. Той разполагалъ съ твърде голѣми богатсва. Ималъ повече от сто чивлика. Добивалъ ги съ конфискуванье. Щомъ нѣкой турчинъ се провинявалъ въ нѣщо, напускалъ имотитѣ си и бѣгалъ да се спасява вънъ отъ границитѣ на земитѣ му. Тогава той ги присвоявалъ и се ползувалъ отъ приходитѣ имъ. Вслѣдствие на това разбогатѣлъ до неимовѣрность. Освѣнъ разкоша, който владѣелъ въ палатитѣ му и въ носията на женитѣ му, той ималъ много пари и въ хазната си. Тѣ били по видъ натрупани въ отдѣлни торби и наредени на сажни.

 

 

1. Ташула тръгнѫла за Шкодра, прѣзъ 1831. Год. За туй нѣщо бѣлѣжи и Н. п. Стефановъ: „Жената на Джеладинъ бега Ташула, що бѣше робиня, отъ како я отнесоха долу на шадрафанъ (т.е. Долни-Сарай) я кренаха во Шкодра. Тая зеде со себе си и други три жени.”  („Нѣколко лѣтописни бѣлѣжки” 19). Съ нея били призренката Трендафила и двѣ други жени, имената на които не се помнѭтъ.

 

2. Споредъ мѣстното население, Джеладинъ-бей доброволно побѣгнѫлъ отъ Шкодра, за да се спаси отъ гнѣва на садразама. Сѫщото казва и Н. п. Стефановъ въ бѣлѣжкитѣ си (стр. 19). „Се разчу, пише той, оти Джеладинъ бегъ избѣга отъ Шкодра со гемия по море и со остиотъ човѣкъ, ще избѣга и отъ Охридъ.” Ние казахме вече, че той трѣба да е отишелъ съ нѣкаква мисия, защото тръгнѫлъ, прѣди да бѫде окончателно разбитъ Мустафа-паша и прѣди да бѫде заробенъ. Впрочемъ възможно е и едното и другото.

 

3. Тукъ свѣдѣнията не се съгласяватъ съ бѣлѣжкитѣ на лѣтописеца. Послѣдниятъ, като говори (вж. („Нѣколко лѣтописни бѣлѣжки” и пр., 22) за запечатваньето на сараитѣ, което станѫло на 2. Май 1831. Год., казва: „. . . Тога кадията и мухтията заедно съ нѣколко старци отъ Вароша слѣзохѫ долу на шадравана и го вулосаха; а шесть копели, ще со найдохѫ тука, ги пратиха до Битоля при задразама со варошки фереджина, и оттамъ ги истераха назадъ.” Какви сѫ били тия незаконородени моми и чий сѫ били? Възможно ли  било чужди дѣца да живѣели въ палатитѣ на Джеладинъ-бея? Изглежда, че той, освенъ официалнитѣ си жени, ималъ е и други тайни, които свѣтътъ не ги е знаелъ. Иначе не може да се обясни тая белѣжка на Н. п. Стефановъ.

 

4. Вж. „Нѣколко лѣтописни" и пр., 18.

 

5. Населението вѣрва, че сама Ташула ужъ го задушила, само и само да не порастне и да не изповѣдва мухамеданската вѣра. Истина ли е това, не се знае. Роднинитѣ на Ташула твърдѭтъ, че то си е умрѣло отъ своя смърть.

 

 

706

 

По поводъ на това, слѣдъ покорението на Охридъ, Ташула била отведена въ Битола и тамъ властьта я принуждавала да обади, кѫдѣ били скрити паритѣ му. Цѣли три мѣсеца я държали тамъ, заплашвали я, че ще я фърлятъ жива въ нагорена пещь, само и само да имъ обади, кѫдѣ сѫ били скрити богатствата му. Най-послѣ, като видѣли, че тя нищо не знае, я освободили. Тогава Ташула се върнѫла назадъ въ Охридъ, а пъкъ охридчани начело съ Калиника я посрѣщнѫли съ голѣма честь на самъ день велика сѫбота кѫдѣ манастира св. Петка.

 

Слѣдъ смъртьта на Джеладинъ-бея многина прѣдлагали на Ташула да се омѫжи. Прѣдлагали ѝ и турци и христиани. На турцитѣ отказвала подъ прѣдлогъ, че не иска да стѫпи върху честьта на Джеладинъ-бея. На христианитѣ отказвала, защото се бояла отъ турцитѣ. И наистина, рисковано било да се омѫжи за христианинъ, слѣдъ като била жена на единъ деребей. Искалъ я между другитѣ и Шерифъ-бей, сестринъ синъ и наслѣдникъ на Джеладинъ-бея, но тя все му отказвала. Той искалъ на сила да я грабне, но се отказалъ благодарение на нѣкой дервишъ, който много му влиялъ и го съвѣтвалъ, да се откаже отъ туй желанне. Отъ христианитѣ ѝ прѣдлагали нѣкой си Шалваръ, твърдѣ богатъ гъркъ отъ Дурусъ, и Ангелъ Робевъ, бащата на сегашния докторъ Константинъ Робевъ.

 

Слѣдъ конфискувапьето на сараитѣ Ташула се изселила оттамъ и отишла да живѣе при брата си Стефана Испира. Много бѣдно прѣкарвала живота си. Прѣхранявала се отъ богатитѣ украшения и дрехи, що и останѫли отъ Джеладинъ-бея. Постепенно продавала по нѣщо — пръстени, гривни, павти, игли, обеци и др. — и живѣели. Всичко било богато изработено и украсено все съ скѫпоцѣнни камъни. Само единъ чифтъ пафти продали за 100 хиляди гроша. Ако споменемъ, какъ се продаватъ нѣща, употрѣбяни веднажъ, и отъ хора, които ги натиска гладътъ, то ще можемъ си прѣдстави истинската стойность на тия прѣдмети.

 

Освѣнъ отъ тия украшения, Ташула живѣела още и отъ дрехитѣ си. Тѣ били украсявани само съ чисто злато и чисти жълтици. Политѣ, рѫкавитѣ и якитѣ на антериитѣ, елечетата и върхнитѣ дрехи (джубетата) били напъстрени все съ жълтички и наоколо съ чиста сърма. Тепето (особена малка шапчица, която носѭтъ туркинитѣ) на главата ѝ само жълтици. Чехлитѣ ѝ тоже. Скѫпоцѣнни били и низитѣ флорини на гърлото ѝ намѣсто гердани. Всичко тя постепенно продавала и раамѣнявала прѣзъ цѣлия си животъ и поддържала както себе, тъй и роднинитѣ си. [1]

 

Покупатели за всичкитѣ тия скѫпи накити въ Охридъ не се намирали. Тя повече ги продавала въ Битоля на разни бейове. Може би, това го правела още, за да скрие отъ мѣстнитѣ фанатизирани турци източника, откѫдѣто черпѣла срѣдства за животъ.

 

Ташула слѣдъ нѣкое врѣме, като видѣла, че всичко туй може скоро да се изчерпи, рѣшила да си купи ниви и лозя и по такъвъ начинъ

 

 

1. Въ палата на Джеладинъ-бей имало 15—16 момичета, които подъ надзора за ханъмата постоянно се занимавали съ везенье ризи, гашници, кърпи, дрехи и пр.

 

 

707

 

да си осигури единъ постояненъ доходъ за прѣпитание. Обаче кааватъ, че Тасе Зарче, за когото говорихме вече по-горѣ, влиятеленъ но алченъ за пари, подъ прѣдлогъ, че той ще ѝ купи исканитѣ имущества, злоупотрѣбилъ ѝ много пари и по такъвъ начинъ осуетилъ желанието ѝ, да се снабди съ ниви и лозя.

 

Ташула умрѣла прѣди нѣколко години въ Охридъ и въ дълбока старость. Цѣлиятъ градъ я оплакълъ. Тя била уважавана отъ всички. Уважавана била, защото при всичкитѣ прѣмеждия, които минѫли прѣзъ главата ѝ, могла да запази вѣрата си и да остане пакъ честна и чиста, и защото всѣкога помагала, макаръ и по малко на истински нуждающитѣ се. Не малко пожертвования е правила по черкви и манастири. Навѣрно туй е било, за да спаси грѣшната си душа. Набожна била повече отъ всички. Непропускала праздникъ да не отиде въ черква. Всѣкога била готова да утѣши болнитѣ и страдающитѣ. Тая добра жена умрѣла прѣзъ 1892. год. на около 90 годишна възрасть. Била погребена съ голѣмо тържество. Митрополитъ Григори държалъ прочувствена рѣчь надъ смъртнитѣ ѝ останки и я посочилъ за примѣръ на добродѣтель, светость и постоянство въ христианската вѣра. Изпѫкнѫлъ начело най-вече фактътъ, че никакви житейски съблазни не я накарали да се отрѣче отъ праотеческата си вѣра. Даже и тогава, когато се намирала въ ноктитѣ на охридския сатрапъ и деребей — Джеладинъ-бея — и тогава не забравила религията, въ която се родила, и продължавала, макаръ и тайно, да се моли на христианския Богъ, на Бога на отцитѣ и дѣдитѣ си.

 

Забѣлѣжка. Слѣдъ паданьето на Джеладинъ-бея населението удостоило Ташула съ особена пѣсень. Колкото и да искахме да зашиемъ цѣлата, не можехме — никой не я помни.

 

Ето нѣколко стиха отъ нея:

 

Аіде сен Ташула, кафѫзѫм Ташула,

Кому и оставаш горните сараи?

Оставам и оставам на садриаземот,

На садриаземот, на низамите;

Талим да ми чинат, пушкьи да фѫрльает

Пушкьи да фѫрльает по стреде езеро . . . . .

 

*  *  *

 

Говорихме вече за разбиваньето и унищожението на Али-паша Янински. Слѣдъ него почнѫлъ да се издига на самостоятелна нога шкодранскиятъ Мустафа-паша. Той, като владѣтель на Охридъ, дошелъ и тука. Джеладинъ разфърлилъ данъкъ въ жито и храна за войскитѣ му. [1] Обаче участьта на Мустафа-паша била една и сѫща съ оная на Али-паша.

 

Турското правителство въ Цариградъ не прѣставало да мисли за въвежданьето на новитѣ реформи и на новия режимъ. Туй постоянно карало да се вълнуватъ турцитѣ, а особено арнаутитѣ начело съ своитѣ бейове. Прѣзъ 1826. год. пакъ почнѫли да се бунтуватъ мокранитѣ и корчанитѣ. Джеладинъ-бей, за да запази владѣнията си отъ тѣхното нахлуванье, съсрѣдоточилъ войскитѣ си въ манастира св. Наумъ, който се

 

 

1. Вж. „Нѣколко лѣтописни" и пр., стр. 13.

 

 

708

 

Намира на границитѣ между Охридъ и Мокра и нѣколко часа пѫть отъ гр. Корча. Той заповѣдалъ да занесѫтъ тамъ всичко потрѣбно като храна и припаси за войската, а тъй сѫщо заповѣдалъ да построѭтъ и фурни за печенье хлѣбъ. Слеѣдъ една година отъ туй събитие Джеладинъ-бей както и всички други бейове и паши отъ виалетитѣ, по заповѣдъ на султана отишелъ въ Цариградъ. [1] Туй навѣрно е било, за дас е съвѣтватъ, какъ по-лесно да се въведе новиятъ режимъ — събираньето на редифи —, който билъ причина на толкова междуособни войни и кръвопролития. Обаче, като ще видимъ по-долу, той не довело къмъ нищо и, намѣсто помощъ, бейоветѣ начело съ Мустафа-паша пакъ въстанѫли противъ цариградския владѣтель.

 

Мустафа-паша, както видѣхме отначало, билъ братовчедъ на Али-паша и поставенъ отъ послѣдния за управителъ на Шкодра. Какъвъ е билъ домашния му животъ, не знаемъ. Той е взималъ участие въ всичкитѣ войни, които водилъ султанътъ било съ вънкашни неприятели, било съ вѫтрешни. Той отишелъ да усмирява гръцкото въстание, а тъй сѫщо отишелъ и противъ Али-паша. По-сетнѣ, прѣзъ 1829 год. Го виждаме съ нѣколко хиляди албанци въ Пловдивъ противъ руситѣ. [2] Слѣдъ сключването на руско-турския миръ въ Одринъ, той отъ вѣренъ и покоренъ поданикъ на султана се обръща въ неговъ неприятель и води война съ него.

 

Мустафа-паша водилъ нѣколко редовни битки съ султанскитѣ войски’ прѣдвождани отъ садразама Рушидъ паша. Войната му на Бабуна планина прѣзъ 1830. год. и сега помнѭтъ нашитѣ старци. Въ тая война взелъ участие и наший Джеладинъ-бей. Ние споменѫхме по-горѣ, какво мислелъ той да направи на Бабуна, ако благополучно се свършела тая война. За нещастие нередовнитѣ и недисциплинирани съединени арнаути не могли да устоѭтъ противъ редовната войска на садразама и противъ топовнитѣ гърмежи. Тѣ се разбѣгали единъ прѣзъ други. Освѣнъ това се породила и измѣна въ лагера за арнаутитѣ. [3] Тогава Мустафа-паша заедно съ Джеладинъ-бея побързалъ да се върне въ Шкодра и да се затвори въ калето си. Тогава именно Джеладинъ-бей повикалъ при себе Ташула и се отправилъ за Египетъ.

 

Въ сѫщото това врѣме, т. е. слѣдъ разбиваньето на Мустафа-паша и на другитѣ паши, садразмътъ разбилъ и колонянитѣ. Той такъвъ страхъ посѣялъ между арнаутитѣ, щото майкитѣ, когато заплашвали дѣцата, заплашвали ги съ садразама. Особено слѣдѣ Бабунский бой тѣ треперали прѣдъ вида на въорѫженъ човѣкъ. Нѣкои стари велешани и прилѣпчани разказватъ, че доста било пушка да имъ се покаже, за да бѣгатъ отъ страхъ и да даватъ всичко мило за спасение на живота си.

 

 

1. Джеладинъ-бей, когато отишелъ въ Цариградъ, билъ толкова щедъръ, щото фърляла навсѣкѫде злато по улицитѣ. За тая му щедрость и зарадъ богатитѣ дрехи, що носилъ, турцитѣ го нарекли алтънъ-Джеладинъ-бей.

 

2. Вж. Иречекъ „Исторія болгаръ," гл. ХХХI., 681.

 

3. Вж. Сбм. XI., 417. Тетовскитѣ паши. Отъ Тосковъ. Датитѣ на битката не се срѣщатъ. Тосковъ казва, че била прѣзъ 1826. год. Споредъ насъ тя е станѫла на 1830. год. Сѫщото твърди и Н. п. Стефановъ въ лѣтописнитѣ си бѣлѣжки.

 

 

709

 

Нѣкои даже по такъвъ начинъ разбогатѣли, като събличали изпоплашенитѣ арнаути, които бѣгали като зайци по гори и планини отъ потерата на царскитѣ войски.

 

Колунцитѣ тоже се бунтували противъ султана. Тѣ по-прѣди разорили Москополе, [1] Кожани, Мокреница и др. Прѣдводители имъ били Тафилъ Буза и Карафилъ-бай. [2] Те въставали не само, загдѣто не искали да отиватъ редифи, но още, защото не имъ заплатили айлъцитѣ, докато били на война противъ руситѣ и гърцитѣ. Садразамътъ ги излъгалъ, че паритѣ имъ сѫ готови и ги поканилъ въ Битоля, да сиги вземѫтъ. Той отпочивалъ съ войскитѣ си слѣдъ битката на Бабуна и мислелъ послѣ да замине за Шкодра. Колунцитѣ, начело съ своитѣ прѣдводители, въорѫжени отъ пети до глава и съ наметнати на деснитѣ си рамѣна рѣсачки, се явили въ Битоля. Било прѣзъ 1831. Год. За да ги изкара всички вънъ отъ града, садразамътъ намислилъ да имъ устрои съ задня цель угощение на Довледжикъ, мѣстность на сѣверъ отъ града и въ политѣ на Пелистеръ. Обаче, прѣди да сѣднѫтъ да обѣдватъ, той пискалъ да имъ покаже военнитѣ упражнения на редовната войска, противъ която тѣ били. Те не знаели, какво имъ се готви, и се наредили да гледатъ. Садразамътъ прѣдварително порѫчалъ на войницитѣ си, слѣдъ краткото обучение, когто ще стрѣлѭтъ, първитѣ два вистрела да бѫдѫтъ съ праздни патрони, а третиятъ, насочень право къмъ колунцитѣ, да бѫде съ пълни. [3] По такъвъ начинъ, като ударили единъ залпь, колунцитѣ били изненадани и се пръснѫли да бѣгатъ. Войската, па и конницата ги погнѫли и ги гонили до влашкитѣ села при политѣ на Пелистеръ Магарево и Търново. Едвамъ нѣколцина се спасили живи прѣзъ гората. Това още повече заплашило арнаутитѣ и ги отчаяло.

 

Въ отсѫтствие на Джеладинъ-бея Охридъ се управялъ отъ хазнатаря му. Послѣдниятъ, щомъ чулъ, каква сѫдба спелетѣла господаря му, па и другитѣ съюзници, рѣшилъ да напустне Охридъ и да бѣга за спасение въ Шкодра. Обаче, прѣди да тръгне, прѣзъ 1830. Год. 20 декември, събралъ всичкитѣ арнаути, що били по кулитѣ, и по-първитѣ отъ града и ги съвѣтвалъ, да не напускатъ Охридъ. Тѣ се заклели помежду си, че ще го пазѭтъ. За жаль, не одържали клетвата си и вчась слѣдъ бѣгството на хазнатаря избѣгали и тѣ. „Ни единъ не останѫ нито въ конацитѣ, нито въ кулитѣ.” [4]

 

Завчасъ следъ бѣгството на хазнатаря и на арнаутитѣ, пристигнѫла въ Охридъ една ххилядница войска и завзела града. Бинбашията се разположилъ въ сараитѣ на избѣгалия деребей, а пъкъ войниците завзели

 

 

1. Вж. прибавката на края за Москополе.

 

2. Тѣзи имена ни сѫ съобщени отъ прѣстарѣлия учитель Андроникъ Иосифчефъ. Г-нъ Шапкаревъ пъкъ казва (вж. „Сборникъ отъ български народни умотворения," ч. I., кн. III. и IV., 181.), че прѣдводители на колунцитѣ били Вели-бей и Арслань-бей.

 

3. Споредъ Шапкарева (Ibid.) на обучение били наредени едни срещу други и войскитѣ и колунцитѣ. Първо, стрѣляли редовнитѣ войски, послѣ колунцитѣ, послѣ пакъ първитѣ. Споредъ нашитѣ свѣдѣния това не е вѣрно. Колунцитѣ като башибозуци, нѣмало защо да се обучавать. Тѣ само гледали и тогава били мападнѫти.

 

4. „Нѣколко лѣтописни" и пр., стр. 19.

 

 

710

 

конацитѣ. По новодъ на това муселимътъ (каймакамътъ) заповѣдалъ на христианитѣ, особено на власитѣ, да приготвѭъ веленца и килими за постиланье на конацитѣ и кулитѣ, гдѣто били настанени низамитѣ. Голѣми мѫки прѣтеглилъ пакъ народътъ.

 

Слѣдъ разбиваньето на съединенитѣ арнаутски сили на Бабуна, садразамътъ се готвелъ да нападне Мустафа-паша въ Шкодра. И наистина прѣзъ пролѣтьта на 1831. г. той обиколилъ града и почнѫлъ да го бомбардира. Вѫтрѣ билъ затворенъ Мустафа-паша съ останѫлитѣ арнаути и доста здраво се държелъ. Той не се боелъ отъ царската сила. Него гладътъ го накаралъ да капитулира по-скоро. Ташула разказвала (тя тъкмо тогава се намирала тамо), че щѣли да измрѫтъ отъ гладъ. Едно яйце дѣлили на трима. Вода нѣмало. Почнѫлн да мрѫтъ. Отъ друга страна пъкъ султанскитѣ войски не се шегували. Гюлетата фърчели надъ главитѣ имъ и, кѫдѣто падали, прахъ и пепелъ правели. Тогава Мустафа, като видѣлъ, че не е възможно да се държи повече, се прѣдалъ заедно съ сѣмейството. Вчасъ слѣдъ това го дигнѫли оттамъ и прѣзъ Охридъ го закарали въ Цариградъ. Тамъ султаньтъ го помилвалъ и го оставилъ да живѣе на пенсия, безъ да му позволява да се върне назадъ.

 

Въ Охридъ Мустафа-паша постоялъ нѣколко дена. Съ него заедно били тримата му синове и двѣтѣ му дъщери. Той билъ човѣвъ съ срѣденъ ръстъ. Че билъ буенъ и рѣшителенъ, показватъ дѣлата му. Турили го да живѣе у Ракитъ-бея (внукъ на Джеладинъ-бея), тоска отъ Янинско въ Сургюнъ махала. Населението отивало да го гледа. Слѣдъ нѣколко дена го откарали на вѣчно заточение при султана. [1]

 

Слѣдъ унищожението на Мустафа-паша и въвежданьето на новия режимъ отъ страна на Рушидъ-паша, шкодранитѣ нелесно могли да се помирѭтъ съ новото положение. Тѣ роптаяли противъ султанскитѣ войски и слѣдъ нѣколко години (прѣзъ 1835.) неизтърпѣли и пакъ въстанѫли. Обсадили Хафѫзъ-паша въ града и искали да го съсипѭтъ. Обаче надмощието на редовната войска и онова на топоветѣ прѣдъ обикновенитѣ кременлии пушки и тукъ блѣснѫло. Хафѫзъ-паша ги посрѣщнѫлъ геройски, почнѫлъ да бомбардира града, унищожилъ сума арнаути и по такъвъ начинъ ги накаралъ да се оттеглѭтъ. Тѣ видѣли, че не ще могѫтъ да устоѭтъ и пакъ се подчинили. [2]

 

Въ това сѫщото врѣме, за което ни е думата тука, била разбъркана цѣла Албания. Садразамътъ трѣбало на вси четири страни да праща войска и постепенно всѣкѫдѣ да ги покорява. Докато той се разправялъ съ Мустафа-паша въ Шкодра, въстанѫли арнаутитѣ въ Корча и Костуръ. Сѫщото направили и ония отъ Дебъръ и Дебърско. Послѣднитѣ прѣдводителствувалъ нѣкой си Олюмъ-бей. Садразамътъ пратилъ

 

 

1. Споредъ бѣлѣжкитѣ на Н. п. Стефановъ (стр. 24.) Мустафа-паша не дошелъ въ Охридъ. Него прѣкарали край града прѣзъ Алтанинъ-мостъ и оттамъ право отишли за Рѣсенъ. Кое е по-вѣрно, не се знае. Ние пишемъ, че дошелъ въ Охридъ, като се основаваме на думитѣ на стареца Стефа Разма, който увѣрява, че Мустафа-паша постоялъ нѣколко дена въ Охридъ в то въ кѫщата на Ракитъ-бея.

 

2. Ib., 31.

 

 

711

 

противъ тѣхъ едва хилядница низами, които трѣбало да завземѫтъ кулитѣ Дѫбовяни [1] и да пазѭтъ границата тамъ, за да не нахлуѭтъ дебранитѣ насамъ. Първа и малка битка станѫла около с.с. Вáпила и Бóровецъ. Олюмъ-бей не можалъ да устои, напустнѫлъ позициитѣ си и се затворилъ въ Дебъръ. Тамъ го обиколилъ Куртъ-паша и го заробилъ.

 

Корча пъкъ завладѣлъ нѣкой си Селихтаръ Пода съ 2000 колоняни. Отъ него доста се изпоплашило населението. Костурския дервенъ излѣзълъ да пази нѣкой си Хюсеинъ-бей, а пъкъ отъ Охридъ нощно врѣме проводили въорѫжени младежи въ манастира св. Наумъ, за да го пазѭтъ. Страхъ ги било, да не би Селихтаръ Пода да го пападне и го оплѣни. Него тоже разбила султанската войска. Ето какъ бѣлѣжи лѣтописецътъ туй разбиванье:

 

„1831, май 15. Во Корча отидоха войници и башибозукъ. Петь села корчански тие ги поплѣниха и всето имание имъ го изграбиха, дури по кошуля ги оставиха, а на женитѣ страшни страмоти имъ сториха и още двадесеть и петь души отъ голѣмитѣ ги заклаха. Тамо тога и Пляца отъ корень я запустиха и овдѣ въ Охрида всето имание войницитѣ го продадоха." [2]

 

Слѣдъ като съ огьнь и мечь помирилъ страната, садразамътъ се установилъ въ Охридъ. Установилъ се, както се вижда, едно, да си почине отъ постояннитѣ въстания и битки и, друго, Охридъ като срѣдище между Албания и Македония, оттукъ да надзирава и управя. Тукъ надошли тогава мнозина паши и голѣмци: едни да взиматъ заповѣди и наставления, други пъкъ да му се поклонѭтъ, т. е. да засвидѣтелствуватъ своята покорность. Между послѣднитѣ, освѣнъ селихтарътъ отъ Корча, билъ още и Тетовскиятъ Хавзи-паша. [3]

 

Подиръ всичкитѣ тия смутове и кръвопролития албанцитѣ прѣклонили глава и се съгласили, да имъ се наложи новиятъ режимъ. Тѣ почнѫли да се записватъ войници и да се покоряватъ на правителственитѣ разпореждания. Туй много очудвало населението, и Н. п. Стефановъ бѣлѣжи:

 

„1832. год. септември 20. Отъ нѫтрѣшнитѣ мѣста на Албания затече една сурия арнаути за да се пишѫтъ войници въ Битоля. Това нѣщо не го знаеха нито нашитѣ дѣди, нито пъкъ прѣдѣди." [4]

 

 

Забѫѣжка: Желателно е, повече свѣдѣния да се съберѫтъ за всичкитѣ тия албански движения. Особено малко се знае за Дебъръ и Дебърско. Обръщаме тука вниманието на учителитѣ но ония мѣста, за да запитватъ останѫлитѣ старци и да записватъ всичко, каквото чуѭтъ отъ тѣхнитѣ уста. Пропусне ли се още нѣкоя десетица години, всичко ще замине мълкомъ, както станѫ съ поменѫтата Ташула, Фанче Кецкарова и др.

 

 

1. Тия кули, както видѣхме, ги построилъ прѣзъ 1805. год. Джеладинъ-бей и турилъ хора да пазѭтъ, за да не нахлуватъ въ земитѣ му дебранитѣ. По-сетнѣ тамъ Али-паша дълго се билъ съ Юсуфъ-бея и построилъ и други кули (вж. „Нѣколко лѣтописни," стр. 6.).

 

2. Ibid. 23.

 

3. Ibid. 24.

 

4. Ibid. 25.

 

 

712

 

 

    ГЛАВА ЧEТВЪРТА.

Оттегляньето на садразама. — Али-паша Морали. — Изгаряньето на Горни-сарай. — Жертви а пожара. — Златари отъ Битоля. — Участьтя на другитѣ палати. — Шерифъ-бей. — Мѫчениято и избиванията на радождани. — Христианитѣ войници. — Отстранение на Шерифъ-бея. — Бъркотии по случай послѣдното. — Заточение на Калиника. — Връщанье на Шерифъ-бея. — Благодѣянията му. — Смъртьта му. — Халилъ-паша. — Самоубийството му. — Риза-бей. —

  

Какт казахъ и по-горѣ, страната най-послѣ се умирила, Албанцитѣ, макаръ и не навсѣкьдѣ, прѣклонили глава. Силата имъ била сломена. Нѣмало вече кой да въстава и кой да се бунтува противъ султана. Тогава садразамътъ, оставилъ въ градоветѣ довѣрени лица на царя и си отишелъ съ повечето войска. Въ Охридъ билъ оставенъ нѣкой си Али-паша Морали. Той стоялъ тука само 2—3 години. Въ негово врѣме изгорѣли палатитѣ Горни-сарай. Али-паша се намиралъ въ Шкодра. Харемъть му заедно съ многобройнитѣ слуги, слугини, сеймени и др. живѣели въ сарая. Това страшно ядосвало нѣкои турци, облагодѣтелствувани отъ Джеладинъ-бея. Тѣ помнили своя деребей, който идъ давалъ милостиня и ежедневно таини хлѣбъ, кешчегъ отъ Имаретъ и пр. Не могли хладнокръвно да гледатъ, какъ се разполагали въ чуждото добро хора непознати, хора придошли и насилници. Тѣ по-прѣдпочели да го унищожѫтъ, отколкото да го гледатъ въ рѫцѣтѣ на всѣкакви паши, юзбашии и др., за това рѣшили да го изгорѭтъ. Една туркиня, фанатичка и зла, прѣди да запали знаменития палатъ, като гледала, какъ жената на Джеладинъ-бея се намирала въ немилость и какъ, слѣдъ като била владѣтелка на всичкитѣ тия палати, останѫла да живѣе почти въ една колиба, прямо се заканила прѣдъ Ташула да ги изгори, „баремъ никой да не живѣе въ тѣхъ". И наистина, прѣзъ мѣсецъ октомври, 1832. год., подъ прѣдлогъ, че търси нѣщо, се вмъкнѫла една вечерь тамо и ги запалила. Страшенъ ужасъ билъ тая нощь. Никой не смѣелѣ да отиде да гаси. Боели се отъ джепхането, да не се запали и да унищпжи всичко. Всички вѣрвали, че, ако не запалело то, щѣлъ да изгори цѣлиятъ градъ. За това гледали да спасяватъ покѫщнината си и сами себе. Нѣкоя се криели подъ стѣнитѣ (скалитѣ) Канево и Лабиново. По такъвъ начинъ палатитѣ заедно съ всичкитѣ богатства изгорѣли до основа, а пъкъ джепхането като кевгирлия не се запалило.

 

Сѣмейството на Али-паша Морали едвамъ успѣло да се спаси. При все това жертва на огъня станѫли единъ отъ синоветѣ му и вуйко му. Една арапка слугиня отъ страхъ се фърлила въ една отъ щернитѣ и се удавила. [1]

 

Слѣдъ изгорваньето на сарая, Морали докаралъ златари отъ Битоля, за да дирѭтъ пропаднѫлитѣ богатства, състоещи отъ златни и сребърни

 

 

1. Ето какъ Н. п. Стефановъ пише за туй страшно изгорванье („Нѣколко лѣтописни” стр. 25.):

 

„Бѣлѣжѫ тукъ за паметь, оти изгорехѫ сараитѣ на Джеладинъ-бега. Тамо седеше Али-паша отъ Морея со сиотъ харемъ. Отъ како изгорѣ сарая, избѣга харемътъ и си се заседе на митрополия при владиката, а самъ Али-паша бѣше во Шкодра. Овдѣ во Охрида изгорѣ и синъ му, и вуйко му, и сето имание, що бѣше негово и чуждо".

 

 

713

 

украшения и скѫпоцѣнни камъни. Пепельта заедно съ вѫглищата и други изгорѣли работи дигнѫли оттамъ и я занесли въ Канево подъ черквичката св. Иоанъ, за да я прѣчистватъ въ езерото. Цѣла гора пепель се натрупа и нѣколко мѣсеци я прѣчиствали.

 

Участьта на другитѣ сараи била не по-добра отъ оная на горнитѣ. Наистина, тѣхъ огънь не погълнѫлъ (освѣнъ стружкия), но за то тѣ постепенно запустѣли. Постоянно туряли въ тѣхъ низами да зимуватъ, които къртѣли дъски, украшения, греди и всичко, каквото имъ се попаднело дървено, за да горѭтъ и да се отопляватъ. Никакъвъ контролъ нѣмало. Когато пъкъ оставали праздни, имаретци (турци) като на дърва отивали тамъ да крадѭтъ дъски и желѣза. Отъ украшенията не се отказвали и самитѣ българи да си пооткрадватъ, когато имали възможность да влѣзатъ тамо. По такъвъ начинъ тѣ се обърнѫли на жалки скелети, докато Ени-сарай съвсемъ се съборилъ, а пъкъ Долни-сарай турцитѣ прѣзъ 1880. Год го развалихѫ до основи и на мѣстото му построихѫ едно жалко, прозаично едноетажно здание, което и днесь имъ служи за конакъ.

 

Слѣдъ али-паша Морали прѣзъ 1833.—34. Год. билъ назначенъ въ Охридъ за управитель сестирниятъ внукъ на Джеладинь-бея Шеридъ-бей. Той два пѫти ставалъ управитель на Охридъ. Първия пѫть билъ страшенъ насилникъ и голѣмъ ненавистникъ на раята. Турцитѣ него го обичали, защото имъ допускалъ да злодѣйствуватъ. Той билъ мухамеданецъ въ пълна смисъль на думата. Прѣслѣдвалъ всѣки напрѣдничавъ човѣкъ отъ христианитѣ и грабелъ всичко. Съ митрополита Калиника не се намиралъ въ добри отношения и билъ бичъ за христоанското население. Искалъ на сила да вземе за жена вуйна си ташула. Неговото първо управление се ознаменувало най-много сѫ избиваньето на нещастнитѣ родождани.

 

Село Родожда се намира на западъ отъ Охридското езеро, близо до манастира Калишча. Селянитѣ, прѣди да се въведе новиятъ режимъ, за да избѣгнѫтъ насилията на турцитѣ, се казвали, че сѫ турци и тайно изповѣдвали христианството. Но, щомъ се въвелъ новиятъ режимъ, повикали ги на общо основание, да се запишѫтъ редифи и да служѫтъ въ редоветѣ на войската. Тѣ изведнажъ заявили, че сѫ христиани. Това страшно възмутило турцитѣ и почнѫли да гледатъ на тѣхъ като на вѣоотстѫпници. Да отстѫпишъ отъ турската религия, споредъ учеинето на Корана, значи да бѫдешъ убитъ съ камъни. Шерифъ-бей всички довелъ въ Охридъ и ги затворилъ въ задната часть подъ женското отдѣление на св. София. Мѣстото е влажно, тъмно, нечисто, постлано съ прахъ и пр. Започнѫли се страшни мѫчения надъ клетитѣ радождани. Никой не смѣелъ да се добере до тѣхъ. Биели ги, посипвали ги съ нѣкакъвъ лютъ отровенъ прахъ, оставали ги гладни по нѣколко дена. Христианитѣ тайно събирали хлѣбъ и съ голѣмъ рискъ имъ подавали скришомъ. Най-сетнѣ ги нападнѫла болестьта буйца (тежката болесть) и почнѫли да мрѫтъ като мухи. Не имъ позволявали да ги закопватъ тука

 

 

714

 

и труповетѣ на умрѣлитѣ трѣбало да се прѣнасатъ съ чунъ дори въ Радожда. Отъ 150—200 мина едвамъ се спасили нѣколцина. Оттогава радождани не посмѣели вече да криѫтъ вѣрата си, и днесь сѫ христиани, каквито сѫ били и прѣди мѫченията имъ. [1]

 

Тукъ е мѣстото да кажемъ нѣколко думи за христианитѣ слѣдъ новия режимъ. Послѣдниятъ не изключвалъ тъй сѫщо и тѣхъ. Всѣки христианинъ тоже бивалъ виканъ да служи въ войскитѣ. За нещастие, намѣсто да бѫдѫть войници, бивали слуги и роби. Орѫжие не имъ давали да носѭтъ. Карали ги да вършѫтъ най-тежкитѣ работи. Туряли ги да готвѭть, да гледатъ коньетѣ и конюшнитѣ, съ една рѣчь всичко, които не било работа на войника, а на слуги и измекяри. Патриархътъ протестиралъ противъ това, но никой не го слушалъ. Христианитѣ, за да избѣгнѫтъ това, почнѫли да пращатъ бедели (намѣстници). За бедели плащали по 3, 4, 5, хиляди гроша. Правителството, като видѣло това, казало, че царятъ си има хора, кои да му слугуватъ; а тъй като тѣ, христианитѣ, имали пари за бедели, то по-добрѣ било да плащатъ на хазната особенъ воененъ данъкъ, отколкото да пращатъ намѣстници. Слѣдъ туй наложили имъ данъкътъ нарѣченъ беделие и днесь всѣки го плаща „отъ люлка до дупка". И старцитѣ и дѣцата не сѫ изключени отъ тоя данъкъ, при всичко че туй не е законно.

 

Най-сетнѣ Шерифъ-бей билъ махнѫть отъ Охридъ и си отишелъ въ Шкодра. Обаче турцитѣ искали пакъ да го повърнѫтъ, защото, както казахъ, имъ допусвалъ да бѣснѣѭтъ, да грабѭтъ и да злочинствуватъ. Направили за туй нѣщо махзаръ до мутесарифа въ Шкодра и го молили, пакъ да назначи за управитель въ Охридъ Шерифъ-бея. Обаче христианитѣ начело съ Калиника протестирали и се възпротивили на това. Калиникъ съ нѣколцина първенци отишелъ дори въ Шкодра и развалилъ работата. Намѣсто Шерифъ-бея билъ проводенъ за муселимъ [2] нѣкой си другъ турчинъ.

 

 

1. Подобно за радожданитѣ има сега и нѣкои други арнаутски села, които тоже официално изповѣдватъ мухамеданската религия, а пъкъ тайно сѫ христиани. Тѣ съ едно и сѫщо врѣме сѫ и турци и христиани. Молѭтъ се и на турския и на христианския Богъ. Въ кѫщи се викатъ Стоянъ, Драганъ, Петъръ и др., а вънка — Асанъ, Османъ, Еминъ и др. Щомъ имъ се роди малко, тайно повикватъ свещеника, да го кръсти и да му тури име, а слѣдъ него пъкъ дохожда и ходжата, и той да даде своето благословение, и той да тури турско име. Такива сѫ арнаутитѣ въ областьта Шпатария и нѣкои помаци въ с.с. Стебльово, Райца и др. Особено важно е въ археологическо отношение послѣдното село. Разказватъ, че тамъ има черквичва, въ която се намирали много стари книги и която отъ много врѣме стои затворена. Ужъ нѣкой турчинъ искалъ да влѣзе вѫтрѣ, но пострадалъ (умрѣлъ или се схванѫлъ, не знаѫ), та оттогава рѣшили райчани да не отварятъ тая черква! Въ с. Бързишча и днесь се пазели нѣкакви „владички" одежди. Въ с. Радолишча пъкъ 1 ч. далече отъ Струга, минѫлата есень единъ турчинъ случайно се натъкнѫлъ въ нивата си съ ралото върху нѣкакъвъ гробъ, откѫдѣто изкарали единъ св. потиръ и една лъжичка. Послѣдната стружани я купили за въ черквата си, потирътъ не имъ билъ продаденъ. Помацитѣ, споредъ Иречека (вж. „Исторія болгаръ", гл. ХХIII., 461.) сѫ остатъкъ отъ богомилитѣ. А като се знае, че тамъ билъ именно центърътъ на богомилската ересъ, то безцѣнни находки би се изнамѣрили тамъ, ако се търсѭтъ и издирватъ отъ нѣкого, Особено интересна въ това отношение, казватъ, е областьта називаема Чемерика и населена днесь съ арнаути. — Чемерика се намира на западъ отъ Охридското езеро по-нататъкъ отъ поменѫтитѣ села и знаменитото Домузоо-Поле. Граничи съ Дебърско, Елбасанско и Охридско и върви по течението на р. Бистрица. Тя съдържа околов 80—100 арнаут. села и е богата съ старини.

 

2. Муселими се наричали въ онова врѣме управителитѣ и каймакамитѣ, но все по-голѣми права трѣба да сѫ имали, отколкото сега.

 

 

715

 

Тая постѫпка на Калиника страшно разярила охридскитѣ турци. За да си отмъстѭтъ, тѣ всички се подигнѫли противъ него и противъ раята. Него мразили тѣ още повече и зарадъ съзижданьето на черквата Каменско. Сега му намѣрили случая да го изпѫдѭтъ. Станѫли всички въорѫжени и се заканили, ако не се махне, да навлѣзѫтъ въ Вароша и да го опустошѫтъ. Тѣ даже демонстративно и съ викове дошли до Долна-порта. Обаче мѣстната власть, за да прѣмахне злото и да отърве града отъ опустошение, прѣзъ мартъ, 1835. год. вдигнѫла Калиника и го пратила на заточение [1]. Слѣдъ като се разяснила работата, той пакъ се върналъ въ Охридъ и наново завзелъ управлението на епархията. Той постоялъ въ Охридъ още десетина години и прѣзъ 1848. г. мѣсецъ априли умрѣлъ въ Янковецъ, гдѣто е погребанъ въ тамошния манастиръ св. Богородица.

 

Подиръ нѣколко години Шерифъ-бей пакъ се върнѫлъ въ Охридъ. Сега обаче не е билъ оня Шерифъ-бей, когото видѣхме по-прѣди. Чуденъ прѣвратъ станѫло въ характера му и въ постѫпкитѣ му. Рекълъ, както казватъ: „досега бѣхъ зулумкярь, отсега ще бѫдѫ благодѣтель." И наистина си удържалъ думата. Прѣстанѫлъ да прѣслѣдва христианитѣ и почнѫлъ да върви по примѣра на вуйка си Джеладина. Покровотелствувалъ раята, защищавалъ я отъ разбойници, като прѣслѣдвалъ и наказвалъ строго послѣднитѣ (не единъ такъвъ заточилъ и обѣсилъ), почнѫлъ да раздава хлѣбъ на сиромаситѣ, основалъ медресе, гдѣто да се учѫтъ и да живѣѭтъ безплатно бѣдни момчета, наричани въ Охридъ сóфти, подарилъ за подържанье на туй медресе най-добрия ханъ въ Охридъ (Шерибеговъ ханъ) заедно съ грамадната му градинка и редъ дюкяни и др. Поради това турцитѣ отъ зависть и умраза, загдѣто защищавалъ христианитѣ, безъ да гледатъ на добринитѣ, що сторилъ за тѣхъ и за сиромаситѣ, го отровили около 1840.—45. год. Честнитѣ хора го оплакѫли и голѣма навалица отъ турци и христиани се стекли и присѫтствали при погребението му. [2]

 

 

1. Вж. „Нѣколко лѣтописни", 29.

 

2. Турцитѣ отровили благодѣтела си Шерифъ-бея, защото смрътно наказалъ единъ охридски злодѣй и разбойникъ, називаемъ Магаричарь. Той наказалъ послѣдния поради слѣдната причина: Магаричарятъ билъ много зълъ турчинъ и за пари убивалъ като мухи христианитѣ. Еднажъ отъ сѣмейството Мизови отишли нѣколцина мѫже и жени да се веселѭтъ въ манастира св. Спасъ. Тоя манастиръ е далечъ отъ Охридъ около три часа пѫть и се намира на пл. Вишо въ една твърдѣ красива и богата съ зеленина и извори долина. Магарачарятъ, придруженъ съ нѣколцина други разбойници, нападнѫлъ ги, арестувалъ женитѣ въ черквата, а пъкъ мѫжетѣ ги изкаралъ вънъ и почнѫлъ да ги мѫчи. Рѣжелъ имъ единъ по единъ крайщата за пари и най-послѣ съвсѣмъ ги съсичалъ на кѫсове. Ужасъ било. Другитѣ, като гледали мѫченията на единъ свой братъ иди роднина, треперѣли отъ ужасъ, а пъкъ мисъльта, че и тѣ ще бѫдѫть подфърлени на сѫщитѣ мѫчения, ги карали да пискатъ и да плачатъ до небеса. Гласоветѣ имъ се слушали далечъ по околнитѣ села, но помощь нѣмало. Звѣрътъ не се умилостивилъ: той единъ по единъ ги съсѣкълъ всичкитѣ на парчета. Женитѣ се спасили съ бѣгство прѣзъ единъ лагъмъ (тунелъ), направенъ подъ черквата и изкарвалъ далечъ отъ манастира. Тѣ се пръснѫли по долината и почнѫли съ викове да корнѫтъ дърветата. Нищо не имъ помогнѫло! . . . Тѣ се спасили, като оставили жертва мѫжетѣ си, убити по най-звѣрски начинъ. Тая постѫпка страшно вьзмутила Шерифъ-бея, и той, подъ прѣдлогь че ще награди мѫчителя, го уловилъ и го обѣсилъ за една черѣша въ кѫщата му. По поводъ на това турцитѣ отъ злоба отровили своя благодѣтель.

 

Отъ рода на разбойника Магаричарь е и разбойникътъ Айдаръ, който прѣди една година върлуваше съ разбойницитѣ Адемче и Карабаджакъ. Айдаръ сега се намира въ Цариградъ и се покровителсткува отъ единъ паша. Адемче убихѫ; Карабаджакътъ пъкъ, слѣдъ голѣмитѣ злодѣйства, що стори надъ българитѣ, по ходатайство на битолския валия е амнистиранъ и нѣколко врѣме бѣ на служба у него. Сега обаче се натрапилъ за полякъ въ едно близко село до Битоля и пакъ почнѫлъ да върши първия си занаятъ.

 

 

716

 

Погребенъ е въ основаното отъ него медресе и надъ гроба му се издига скроменъ мраморенъ турски паметникъ съ турски писмена.

 

И сега се дав апо два самуна хлѣбъ на сиромаси отъ завѣщанитѣ му приходу. По-прѣди давахѫ и на христиани, но отъ скоро прѣстанѫхѫ.

 

Слѣдъ Шерифъ-бея дошелъ въ Охридъ за кратко врѣме некой си стамболия (цариграджанинъ) Кязимъ-бей, но не отъ рода на Джеладинъ-бея. [1] Слѣдъ Кязимъ-бея станѫлъ муселимъ нѣкой си Нури-бей отъ сѫщия родъ. Но незабѣлѣжителенъ съ нищо. Слѣдъ този послѣдния дошелъ сестрениятъ внукъ на Шерифъ-бея, Халилъ0паша, залумкярь и рушветчия. Той, макаъ и съ голѣми ангарии и грабителства, оставилъ споменъ въ Охридъ, като се постаралъ да отърве охриддчани отъ тинята, която се валяла по чаршията. До негово врѣме никакъвъ калдаръмъ нѣмало въ Охридъ. Житното пазарище, па и цѣлата чаршия зимно врѣме ставала непроходима. Кальта достигала до колѣнѣ. Селянитѣ нѣмало кѫде да турѭтъ човалитѣ съ жито. Селянките трѣбало въ рѫце да държатъ кошницитѣ съ яйца и пилцитѣ. Халилъ-паша се постаралъ да ги отърве отъ това зло. Той, макаръ съ ангария, послалъ чаршията и цѣлия градъ съ здравъ и якъ калдаръмъ, който и днесь стои. Населението забравило насилията, що прѣтеглило тогава, и днесь благославя насилника за тоя калдаръмъ.

 

Халилъ-паша, щомъ напустнѫлъ Охридъ, се самоубилъ въ Битоля. Той турилъ рѫка върху живота си, за да избѣгне ареста и заточението, които го очаквали. Това направилъ, слѣдъ като пристигнѫло едо султанско ираде, съ което се заповѣдвало, да бѫде арестуванъ и заточенъ. Причината била, че той ужъ влизалъ въ споразумѣние съ сърбитѣ и им помагалъ въ въстанията. Доколко е вѣрно това, не се знае. Споредъ нас трѣба да сѫ се открили огромни държавни злоупотрѣби, които влачили слѣдъ себе позоръ и заточение, и, за да избѣгне послѣднитѣ двѣ нѣща, Халилъ-паша ималъ куражъ и характеръ да скрати живота си.

 

Отъ рода на Джеладинъ-бея, освѣнъ сѣмейството на Арсланъ-бея въ Охридъ (наслѣдникъ на поменѫтия Ракитъ-бей) е сѣмейството на Риза-бея въ Битоля. Арслан-бейовци не сѫ известни съ нищо. Риза-бей, наследникъ на Халилъ-паша, е доста влиятелно лице въ Битоля и достоенъ наслѣдникъ на баща си. Той днесъ е члѣнъ въ държавния съвѣтъ въ Цариградъ. [2]

 

 

    Прибавка

 

Въ горната статия се срѣщатъ нѣкои названия, които искатъ обяснение. Съ настоящата прибавка ние ще направимъ това и ще започнемъ отъ

 

 

Москополе. Тоя градецъ се намиралъ 3 1/2 часа пѫть на западъ отъ Корча и на изтокъ отъ Опарскитѣ планини. Тамъ се намиратъ и днесь много черкви

 

 

1. Джеладинъ-бей и Шерифъ-бей не оставили никакви наслѣдници.

 

2. Днешниятъ солунски Риза-паша не е сѫщиятъ Риза-бей?

 

 

717

 

които свидѣтелствуватъ, че нѣкога билъ много голѣмъ градъ. За нѣкогашното му величие свидѣтелствуватъ развалинитѣ около селото. Той билъ основанъ около 1330. год. и така се е развилъ, щото броелъ до 12000 каменни кѫщи и все солидно построени. Това се вижда отъ остатъцитѣ имъ и до денъ днешенъ. Най-много се развилъ въ икономическо и културно отношение прѣзъ минѫлото столѣтие. Богатствата на жителитѣ постоянно привличали вниманието на съсѣднитѣ жедни за пари и богатства албанци. Послѣднитѣ почнѫли систематически и постепенно да ги нападатъ и ограбватъ, докато прѣзъ 1767. Год. го нападнали изведнажъ и в течение на три дена опустошили цѣлия градъ. Вследствие на туй варварско нашествие градътъ опустѣлъ и се развалилъ, а пъкъ жителитѣ се разбѣгали по съсѣднитѣ градове: Битоля, Охридъ, Крушово и др.; нѫкои се прѣселили чакъ въ Виена, кѫдето въртѣли търговия, Полша, Италия и другадѣ. За туй опустошение разказвалъ единъ кодексъ, който се съхранявалъ въ манастира св. Иоанъ Прѣдтеча.

 

Прѣзъ минѫлото столѣтие Москополе цъвтѣлъ и въ научно отношение. Ималъ образцови училища. Прѣзъ 1730. Год. имало и нѣколко печатници. Тамъ е печатана на гръцки една книга називаема „филада”, въ която сѫ помѣстени житиетата на славянскитѣ просвѣтители и седмочисленици Кирила и Методия, Сава, Наума, Климента, Горазда и Ангелария. Отъ тая забѣлежителна книга едвамъ се намиратъ сега нѣколко екземпляра. Единъ, ако се не лъжемъ, се намира сега и у г. Д. В. Македонски, който билъ го намѣрилъ ужъ у нѣкой си архимандритъ попъ Бечва въ Прилѣпъ. [1]

 

Освѣнъ филадата, въ Москополе е печатанъ и извѣстниятъ Τετραγλωσσον важенъ по туй, че ни дава образи отъ македонското нарѣчие за минѫлото столѣтие.

 

Прѣзъ 1750. год. въ врѣме на охридския патриархъ Иоасафа въ Москополе било основано попечителство, което имало за цѣлъ да се грижи за училищата и за бѣднитѣ. [2]

 

За Москополе пише и френскиятъ пѫтешественикъ Пуквиль, който кръстосалъ цѣлия Балкански полуостровъ въ първата четвърть на настоящия вѣкъ. Ето какъ описва Пуквиль [3] тоя прочутъ градъ въ минѫлото столѣтие:

 

„Жителитѣ, които населяватъ наклоннстьта на Сбокье, иматъ най-пастирски и най-меки нрави. Въ това свърталище на доскитѣ или тоскидитѣ, най-красиви и най-юнаци отъ арнаутитѣ, бѣше се загнѣздила въ тѣхната срѣда една колония отъ власи или дасарети, както единъ роякъ отъ производителни пчели, когато се установяватъ понѣкога въ кухинитѣ на нѣкои скали и бръмчѫтъ около тѣхъ. Способни овчари и икономични работници, тѣзи власи, които прѣтендирахѫ да сѫ потомци на римлянитѣ, заселени въ Кандавия отъ Квинтусъ Максимусъ бѣхѫ въздигнѫли въ XI. вѣкъ върху развалинитѣ на стария градъ Мошъ гр. Воскополе. И отъ единъ простъ лагеръ на овчари тази колония бѣше станѫла търговска митрополия на Епиръ. Около срѣдата на послѣдния вѣкъ броехѫ тамъ близо 40000 души, а въ 1788. год. населението увеличено съ 1/3 обѣщаваше блѣстяща бѫднина на христианитѣ въ

 

 

1. Наумъ Филевъ отъ Охридъ, бивши учитель сега пенсионеръ и живущъ въ София, казва, че тоя екземпляръ билъ неговъ. Той, когато рѣшилъ да дойде въ София, слѣдъ петгодишния си въ Битоля тъмниченъ затворъ за комитлъкъ, го задигнѫлъ отъ черквата св. Никола (Герекомия), гдѣто се пазилъ като рѣдка драгоцѣнность. Н. Филевъ го носилъ до Солунъ. Тамъ се размислилъ, че може да си изпати на границата отъ турскитѣ граничари, го оставилъ а книжара К. Семерджиевъ, съ порѫчка, да го прѣпрати на Д. В. Македонски. К. Семерджиевъ, както писалъ на Н. Филевъ, изпратилъ го споредъ порѫчката. Сега въпросъ е, истина ли филадата, която притежава г. Македонски, е найдена въ Прилѣпъ, или пъкъ тя е охридската. Това могѫтъ да ни кажѫтъ поменѫтитѣ лица, освѣнъ попъ Бечва, който отдавна се е поминѫлъ.

 

2. Вж. „Книжици за прочитъ”, г. I, кн. VIII—X, „Географията на Корча и околностьта ѝ.”

 

3. Вж. „Voyage de la Grèce”, т. III., 64.

 

 

718

 

тая почти забравена часть отъ Гърция. Училищата на Воскополе цъвтѣхѫ, цивилизацията се показваше подъ покровителството на религията и на нейнитѣ служители. Обаче гениятъ на деспотизъма — неприятель на всѣки напрѣдъкъ — можеше ли да търпи, щото единъ свободенъ градъ да се издигне въ срѣдата на неговата империя?

 

Мухамеданскитѣ орди отъ Дагли и Колония дадоха първи знакътъ на нещастието, като започнахѫ да убиватъ и обиратъ керванитѣ, които посѣщавахѫ пазаритѣ на Воскополе. Отъ своя страна турскитѣ бейове на Мусахе, подъ прѣдлогъ да помогнѫтъ пожертвуванитѣ вѣрни на Аллаха, турнѫхѫ гарнизонъ въ града и подиръ десеть години опустошения, грабежи и войни, Воскополе изчезнѫ отъ лицето на Албания. Двѣстѣ колиби, населявани отъ бѣдни овчари, сѫ всичко, което оставало отъ тоя градъ, който по мизерията не закъснѣ да покрие подъ своитѣ обширни развалини, които още свидѣтелствуватъ за минѫлото величие. Апсусъ, която тече по долината на Мошъ въ срѣдата на множество изгорени села на едно разстояние отъ 12 мили отъ Бератъ, не напоява вече нищо друго, освѣнъ мълчеливи долини и гробища, скърбни паметници на всепоглъщающата анархия и само като се приближи до рѣка Батокуши, захваща човѣкъ да съглежда слѣди на животъ и култура."

 

 

Забѣлѣжка. Отъ нѣколко десетици години насамъ и Охридъ систематичесѫи се разорява отъ арнаути и турци. Недаромъ охридчани сравняватъ сѫдбата му съ оная на Москополе. Вслѣдствие на това се стараѫтъ по всѣкакъвъ начин да се изселятъ и да търсѭтъ прибѣжище и поминъкъ по чужди страни. „Който по-рано побѣгне, той по-малко оскубенъ ще излѣае." Това е по поводъ на слѣдната легенда, която сѫществува между жителитѣ на нещастния Охридъ: когато тоскитѣ отъ Колония постепенно разорявали Москополе, нѣкой си прѣдвидливъ и богатъ москополецъ устроилъ угощение въ кѫщата си. Слѣдъ веселието, тамамъ когато гоститѣ се готвели да си отидѫтъ, окачилъ на три порти едно слѣдъ друго въ кѫщата си три кокошки. Първата не била оскубана, втората — полуоскубана, а третата съвсѣмъ оскубана. На излизанье приятелитѣ забѣлѣжили кокошкитѣ и не могли да разберѫтъ, що значи тая алегория. Когато го попитали за аначението ѝ, той казалъ: „първата кокошка сѫ ония москополци, които най-рано ще напуснѫтъ града. Тѣ ще задигнѫтъ и имотитѣ си, пъкъ и по-рано ще се поправѭтъ икономически въ чужбина. Втората кокошка сѫ ония, които по-сетнѣ ще напустнѫтъ града. Тѣ и тъй, и тъй: ще си отидѫтъ полуоскубани. Третата пъкъ сѫ ония, които най-къско ще напуснатъ града. Тѣ съвсѣмъ сиромаси ще излѣзнѫтъ." И наистина тъй излѣзло. Послѣднитѣ, които напуснѫли роднитѣ си огнища, почти що тръгнѫли съ стапъ въ рѫцѣтѣ и торба на рамѣната си. По сѫщия пѫть върви и Охридъ. Участьта му е еднаква. Ако не се подобри въ политическо и административво отношение още нѣколко години, безъ друго само едни развалини ще ни свидѣтелствуватъ за минѫлото величие и за минѫлата слава на тоя исторически и нѣкога културенъ градъ.

 

 

Каменско. Черквата Каменско се нарича така, защото е построена върху една скала. Тя е храмъ на св. Богородица и се намира тъкмо срещу текето въ Охридъ и твърдѣ близко. Отначало турцитѣ никакъ не позволявали да се построи (построена е прѣди 60-тина години), но нѣмало що да чинѭтъ, защото тукъ било старо черквище. И сега тѣ роптаѭтъ, като гледатъ тая черква прѣдъ себе си. „Кѫдѣто ходжа вика, не може камбана да бие". „Бурда езанъ окунуръ, казватъ, чàнъ чалмазъ", тука ходжа вика, камбана не звъни. И наистина толкова близко е до текето, щото молитвата на турцитѣ често се съединява съ оная на христианитѣ. Това силно дразни ухото на турцитѣ и често разпалва фанатизъма имъ. Нещастнитѣ мѣсокастрани не смѣѭтъ клепалото си да биѭтъ въ черковния притворъ. Когато клисарятъ иска да клепа, бѣга далече отъ черквата, за да се не слуша въ текето. За камбани не може да става и дума. Такива нѣма нигдѣ въ Охридъ. Не само камбани не позволяватъ да има, но и камбанарии не позволяватъ да се издигатъ. Съображенията, разбира се, сѫ пакъ сѫщитѣ: гдѣто има минаре, не може да има камбанария. Помнѭ, прѣди десетина години герекомци трѣбаше хиляди мѫки да прѣтеглѭтъ, докато имъ се разрѣши да издигнатъ една нищожна дъсчена куличка за камбанария въ черквата си св. Никола. За камбана не станѫ и дума. Една хубава такъва прѣди десетина години покойниятъ Спиро Хольоль искаше да подари за св. Климентъ, но тя оттукъ до Битоля отиде, а Охридъ нѣмà щастието

 

 

719

 

да види. Сега, казватъ, била скрита нѣкѫдѣ въ Битоля и чакала врѣмето си.

 

Зидътъ, за който се споменува въ статията (вж. стр. 683.), нѣколко пѫти се опитвали да го издигнатъ христианитѣ, даже и съ царско позволение, но фанатизираното турско население на тълпи се събирало и слѣдъ направата пакъ го разваляло. Прѣди нѣколко години митрополитъ Григори издѣйствува отъ властитѣ позволение за направа, но, слѣдъ като се построи, турцитѣ пакъ една голѣма часть съ ужасъ и остервенение я развалихѫ. Разказватъ, когато се правела на ново черквата, правовѣрнитѣ искали да произведатъ общо кланье надъ христианитѣ, загдѣто не отстѫпвали. Благодарение на строгостьта на поменѫтия нѣкогашенъ битолски валия Кьосе-Ахмедъ-паша опасностьта се избѣгнѫла, па и черквата се построила. Той пратилъ специаленъ турчинъ, който подъ чадъръ живѣелъ до черквата, докато тя се градела. Но и той, подкупенъ отъ мѣстнитѣ турци съ пари и угощения, не позволилъ да се направи такава, каквато искали христианитѣ. Щомъ я издигнѫли до половина, спрѣлъ ги да дигатъ нагорѣ и ги накаралъ да я покриѭтъ вече. Протеститѣ и оплакванията на христианитѣ не се взели въ внимание. За да не остане съвсѣмъ низка, българитѣ били принудени слѣдъ това да копаѭтъ надолу, та и днесь черквата е по-низка нѣколко метра отъ нивото на улицата.

 

Каменско, прѣди да се построи на ново, трѣба да е било нѣкакво много старо манастирище, а може би и отъ първитѣ вѣкове на христианството. Отдѣлено отъ града (прѣди години нѣмало нито една кѫща около нея), скрито въ земя, низко, старо и твърдѣ мрачно. Около него се срѣщатъ развалини отъ твърдѣ стара направа, а по баиритѣ пъкъ, които били покрити, както разказватъ старци, съ гѫста гора, навсѣкѫдѣ гробища, каквито се разкапахѫ тука около св. София, само че въ по-малъкъ размѣръ. Нѣщо повече: се срѣщатъ редомъ съ тия гробища и такива, въ които тѣлата на умрѣлитѣ се намиратъ между двѣ голѣми и дълги колкото покойника керамиди. Едната керамида отдолу намѣсто кифоръ (съндѫкъ), другата пъкъ отгорѣ намѣсто капакъ.

 

Градскиятъ часовникъ, който се намира близо до въпросната черква, казватъ, билъ нѣкога камбанария. Той е доста високъ, четвероѫгъленъ, и послѣ послужилъ за часовникъ. Турцитѣ издигнѫли само нѣколко дъски отгорѣ и нагласили часовника. Това ни дава поводъ още повече да мислимъ, че тукъ било нѣкое твърдѣ старо манастирище.

 

Охридъ самъ по себе и цѣлъ, какъвто си е, е „антика". Нѣма педа мѣсто да копнешъ, и да не се явѭтъ стари развалини, гробища, надписи, статуи, монети и др.

 

 

Имаретъ. Между Горни-сарай и Долни-сарай надъ самото езеро се намира турска махала, називаема Имаретъ. Тая мѣстность нѣкога се наричала съ славянското име Плаошникъ, [1] но днесь населението забравило туй име и я нарича Имаретъ. Най-важното въ Имаретъ е днесь това, че живѣѭтъ турци, когато наоколо населението е христианско. Пита се, кога се заселили тамъ турци, когато всички тѣхни събратия живѣѭтъ по низкитѣ части на града и вънъ отъ калето? Писмени свѣдѣння за туй нѣщо нѣма; обаче прѣданието гласи, че имаретци били слуги и ратаи, които обработвали имуществата на черквата св. Пантелеимонъ, називаема отъ населението „старъ св. Клименть''. Когато турцитѣ, слѣдъ покорението на града, обърнѫли тая черква на джамия и присвоили голѣмитѣ ѝ богатства, за да не изгубѭтъ мѣстата си, тѣ, имаретци, прѣгърнѫли мухамеданството. Наистина, и днесь тѣ обработватъ нивитѣ около черввата и се занимаватъ почти всички съ орачество. Имаретци не сѫ

 

 

1. Вж. Григоровичъ, „Очеркъ путешествія", 119.: „Немного западнѣе святой Софіи на возвышеніи, называемомъ Плаошникъ, красуются развалины". . . . Значи прѣди 50 год. тъй се наричалъ още Имаретъ, но дсесь съвсѣмъ изчезнѫло туй название. — Имаретъ значи мѣсто, гдѣто се раздава милостиня на сиромаса и има училище за учение на бѣдни турски момчета.

 

 

720

 

повече отъ 20-тина фамилии, и занятието имъ дава поводъ да се вѣрва на прѣданието, че тѣ наистина били слуги и ратаи. Освѣнъ това до скоро тѣ освѣнъ български, други езикъ не знаели.

 

Въ една статия подъ заглавие Aus Makedonien (изъ Македония), печатѫна въ нѣмскито списание „Deutsche Bauzeitung", год. 1895., №№ 34.—41., [1]) се говори, че тия турци били остатъкъ отъ врѣмето, „когато турцитѣ сѫ живѣли по възвишнитѣ части на Охрида.” Това не е вѣрно. Освѣнъ въ Имаретъ, на друго мѣсто не сѫ живѣли въ Вароша турци, нито пъкъ сега живѣѭтъ. Така що пакъ оставя да вѣрваме само на горното прѣдание.

 

Въ Имаретъ се намира забѣлѣжителната, но сега развалена Султанъ-Мухамедъ-джамиси. Тая джамия била нѣкога черква, съзидана отъ св. Климентъ и посветена на великомѫченика Пантелеймона. По красота била единствена въ цѣлия градъ. Разполагала съ огромни недвижими имущества. Турцитѣ за паметь на завладѣването на града я обърнѫли на джамия и я посвѣтили на завоевателя султанъ Мухамеда. А може би, тѣ я обърнѫли на джамия и зарадъ несмѣтнитѣ ѝ богатства. Тя днесь е съвсѣмъ развалена, освенъ четиритѣ зида наоколо. Помнѭтъ старци, когато стоялъ притворътъ ѝ, наоколо била само съ мраморни колони и дълги по десетина метра. Светиитѣ ѝ вѫтрѣ още стоѭтъ, само че замазани съ варъ, както и въ св. София. На десна страна отъ главния входъ въ ѫгъла има вратичка, която води по една извита като въ минаретата стълба горѣ надъ зидоветѣ. Увѣряватъ, че тукъ била издигнѫтъ камбанарията, но послѣ отъ нея турцитѣ направили минаре. Всичкитѣ ѝ колони сега сѫ повалени на земята и повечето покрити вече съ пръсть. Огромни дѣлани и гладки камъни се виждатъ около зидоветѣ. Разкопки не сѫ ставали, пъкъ и не е възможно да станѫтъ докато е турско. Безъ друго ще се намѣрѫтъ и камъни съ надписи и стари кевтирени гробове, каквито се откриватъ наоколо. Прѣди една година се провалилъ единъ подобенъ гробъ на пѫтя отъ Имаретъ къмъ Лабиново. Населението, като не знае значението на тия гробове, вѣрва, че това сѫ складове отъ пари, заринѫти отъ незапомнени врѣмена.

 

Черквата св. Пантелеймонъ е построена въ X. вѣкъ [2]. Споредъ прѣданието тя била построена върху мощитѣ на тоя светия. Тамъ билѣ ужъ погребенъ по-сетнѣ и св. Климентъ, върху чието име и се нарекла отпослѣ. Обаче, слѣдъ обръщаньето ѝ въ джамия, послѣдниятъ легнѫлъ и се прѣнесълъ въ сегашната черква св. Климентъ, която по-прѣди била манастирѣ св. Богородица. Доколко е вѣрно всичко това, не се знае. Обаче населението тъй вѣрва и до день днешенъ.

 

Казахъ по-горцѣ, че тая черква разполагала съ огромни имущества. Ней принадлежали пл. Бѣлица, Далянъ [3], с.с. Вешчани, Вранишча, Долна-Бѣлица, Лъжани, Мишлешово, Мороишча, Орманъ, Кулинъ-Чивликъ въ Воска, часть отъ Струшкото поле и банята въ Охридъ. [4] Приходитѣ на всичкитѣ тия имущества се употрѣбявали за помощи на бѣдни. Тамъ имало специални фурни, гдѣто се приготовявалъ всѣки день хлѣбъ за бѣдни. Днесь тия фурнй сѫ сринѫти. По подражание на това и турцитѣ отпослѣ помагали на сиромаси. Сега два пѫти прѣзъ недѣлята (понедѣлникъ и четвъртъкъ) отиватъ турци и взематъ съ котлета и грънци кешчегъ. Кешчегътъ е варена пшеница като булгура, само че по-рѣдко. Слагатъ тия дни въ Имаретъ и дълги трапези, гдѣто ядѭтъ още кешчегъ и споминатъ и благославятъ Айдаръ-баба (св. Климентъ),

 

 

1. Вж. прѣвода на тая статия въ „Списание на Българското Ижинерно-Архитектно Дружество въ София", год. I., кн. 6., на края.

 

2. Вж. Григоровичъ, „Очеркъ Путешествія," 119.

 

3. При устието на Коселска-рѣка е построено мѣсто, гдѣто се ловѭтъ риби и което се нарича Далянъ.

 

4. Часть отъ тия имоти послѣ минѫли къмъ текето.

 

 

721

 

който оставилъ тая „задужбина.” Прѣди петдесетина години отивали да ядѫтъ и да взиматъ кешчегъ и българитѣ. Обаче турцитѣ оттогава олошѣли и почнѫли съ камъни да замѣрватъ христианитѣ. По тая причина послѣднитѣ прѣстанѫли и да ходѭтъ вече.

 

Епитропи на имаретскитѣ имущества, както прѣди дохожданьето на турцитѣ, тъй и сега сѫ турцитѣ називаеми Шашковци. Отъ тѣхъ има сега двама или трима братя. Прадѣдитѣ имъ прѣди дохожданьето на турцитѣ управявали тия имоти. Послѣ, за да запазѭтъ правата си, приели мухамеданството и пакъ останѫли управители. Туй управление по наслѣдство минавало къмъ синове, внуци и правнуци. Прѣди 10—15 год. правителството се заинтересувало съ приходитѣ на тая черква и ги отнело отъ рѫцѣтѣ на Шашковци. То направило смѣтка, като колко милостиня могѫтъ да дадѫтъ прѣзъ годината кешчегъ и хлѣбъ и имъ опрѣдѣлило 35000 гроша да изтеглятъ отъ хазната и пакъ да продължаватъ раздаваньето. Останѫлото прибира за полза на държавата. И днесь тия пари Шашковци взиматъ отъ хазната и все пакъ раздаватъ по нѣщо.

 

Хайрулаа-ага Шашковъ, бащата на сегашнитѣ двама братя, билъ много честенъ и кротъкъ човѣкъ. Баща ми увѣрява, че въ него билъ запазенъ христианския духъ и прѣзъ цѣлия му животъ. Той го считалъ за щастие да разговаря интимно съ нѣкой христианинъ. Съ въздишка спомнялъ, че нѣкога прадѣдитѣ му били христиани и съ омерзение гледалъ на обичаятъ у турцитѣ да се женѭтъ за твърдѣ близки роднини. Той не криелъ, че родътъ му е потурченъ. Баща ми увѣрява, че у Шашковци и день днешенъ ужъ се пазели стари български книги, тапии (хрисовули) и др.

 

Сегашнитѣ Шашковчета тоже сѫ кротки момчета.

 

Въ Имаретъ има забѣлѣжителенъ единъ твърдѣ дълбокъ кладенецъ. Тоя кладенецъ сега не работи и е покритъ отгорѣ съ една голѣма каменна плоча. Тоя кладенецъ, казватъ, билъ старъ заедно съ калето. Въ горѣпоменѫтата статия Aus Makedonie се говори, че тоя кладенецъ свидѣтелствувалъ, че тамъ нѣкога се челъ Коранътъ. Че се е челъ тамъ Коранътъ, нѣма никакво съмнѣние; но че тоя кладенецъ билъ правенъ по-рано, увѣряватъ всички. Казватъ, че той билъ построенъ едно врѣме, защото постоянно трѣбало вода за мѣсванье на хлѣба, който се раздавалъ на сиромаси. Езерото било много пó-далечъ, отколкото е сега. Даже увѣряватъ, че подъ Канево, гдѣто има сега вода нѣколко метра надъ дъното, нѣкога имало пѫть и се вървѣло по суша. Тамъ между св. Иоанъ и Лабиново показватъ и едно мѣсто подъ име Гумно, кѫдѣто вършѣели жито. Плочитѣ и сега се виждатъ прѣзъ бистрата вода на езерото. И тъй, бидейки водата далече, изкопали тоя бунаръ за по-лесно и по-скоро. — Той се намира тамамъ до сградата, кѫдѣто приготвятъ кешчега и кѫдѣто били нѣкога фурнитѣ. Дълбквъ билъ около 30—40 сажна. Днесь е по-плитъкъ, защото постоянно фърлѭтъ камъни вѫтрѣ.

 

 

Текето. Охридското теке нѣкога било „башъ-църква," т. е. съборна черква и било метохъ на имаретския св. Климентъ. Слѣдъ паданьето на града подъ властьта на турцитѣ, както много други черкви, тъй и тя била потурчена, т. е. обърнѫта на джамия. Много отъ приходитѣ на имаретския св. Климентъ минѫли въ владѣние на туй теке. Спахилъцитѣ на всички току-рѣчи горѣ-изброени св. Климентски села сега сѫ приходъ на тоя турски манастиръ. Той днесь е съборна джамия на турцитѣ. Оттамъ охридскитѣ аги си правѭтъ интифа часовницитѣ на рамазанъ и оттамъ трѣба да се даде първия знакъ, за да гръмне тогава топътъ, съ който се извѣстява на правовѣрнитѣ, че е 12 часътъ и че могѫтъ свободно вече да ядѫтъ.

 

Въ подобие на имаретския св. Климентъ, св. София и текето въ Охридъ има и други джамии, обърнѫти отъ черкви. Такъва е джамията на Житно-Пазарище (св. Димитрия), Селви-джамиси въ Воска и „св. Недѣля" въ Зулумия.

 

 

722

 

Послѣдната се нарича Висóкмедже. На върха на жинарето ѝ и день днешенъ се забѣлѣзва кръстъ. Прѣданието казва, че тоя кръстъ ужъ самичъкъ се качвалъ тамъ, при всичко че турцитѣ го сваляли, и че безъ него минарето не стоело.

 

Казахъ, че тая джамия се намира въ махалата Зулумия. Тая махала била населена съ христиани, които се изселили оттамъ поради голѣмитѣ зулуми, що теглили отъ страна на заселившитѣ се около тѣхъ турци. Тая махала се намира по пѫтя къмъ Влашко-Село и съединяна послѣдната махала съ града. Прѣди една година въ Зулумия единъ турчинъ изкопалъ нѣкѫдѣ въ кѫщата си единъ съндѫкъ съ пергаменти. За тая интересна и скѫпа находка турчинътъ се похвалилъ на единъ българинъ свой приятель. Когато послѣдниятъ съ съгласието на митрополита Григория слѣдъ нѣколко дена му прѣдложилъ, да му ги откупѭтъ съ пари тия книги, турчинътъ отказалъ. Това е много просто. Турцитѣ, както отъ най-начало, тъй и сега, се стараѭть да унищожѫтъ всичко, което припомня на христианитѣ за нѣкогашната имъ свобода и за нѣкогашното имъ царство. И сега въпросниятъ турчинъ по сѫщитѣ съображения трѣба да е скрилъ истината и то, слѣдъ като се е посъвѣтвалъ съ нѣкой свой събратъ. Че дѣйствително трѣба да е намѣрилъ подобно нѣщо, никакъ не се съмнѣваме, защото такива залопвания сѫ ставали безъ друго въ врѣме на катастрофата, а особено въ махалата Зулумия, кѫдѣто турцитѣ се поселили редомъ и около българитѣ.

 

Послѣденъ българинъ отъ Зулумия билъ Симо, който се наричалъ тоже Зулумия. Той умрѣлъ около 1865.—70. год. Всичко това показва, че прѣди да дойдѫтъ турцитѣ въ Охридъ, днешнитѣ турски махали били заселени съ българи. [1]

 

 

Св. София. Това е старата съборна черква, гдѣто служили независимитѣ охридски патрици (архиепископи) и кѫдѣто се избирали такива отъ подвластнитѣ на архиепископията митрополити, когато тя овдовѣвала. Св. София днесь е джамия. Намира се между Долни-сарай и Сараище близо до езерото и въ най-низката часть на Вароша. Тя е построена отъ охридския архиепископъ Лева, който е живѣлъ въ половината на XI. столѣтие. Той я построилъ, за да угоди и да привлѣче къмъ себе българитѣ, които не го искали, защото имъ билъ незаконно натрапенъ отъ византийското правителство. Женското отдѣление на тая черква, което е на два ката, е построено по-сетнѣ отъ нѣкой си ариепископъ Григори. Това се вижда отъ тухления надписъ надъ туй отдѣление. [2] Отъ странитѣ на послѣдното сѫ издигнѫти два вупола. Тия куполи, споредъ мѣстното прѣдание, били камбанарии. Надъ едина отъ тѣхъ турцитѣ издигнѫли малко минаре. Въ долния етажъ на това отдѣление, били затворени радожданитѣ, за които говорихме по-прѣди (стр. 713.). Тамъ по-сетнѣ билъ воененъ складъ. Прѣди двадесетина години ние дѣца влизахме отдолу и дигахме гюлета, които бѣхѫ натрупани на грамади тука. Тая джамия, като непотрѣбна, турското правителство и по-прѣди [3] и сега я употрѣбя за складове. Прѣди 15—20 години, когато въ Турция почнѫха да събиратъ десетъцитѣ въ натура, нея направихѫ хамбаръ и съвсѣмъ зѫгрозихѫ изгледа ѝ отвъмъ двора и откъмъ Долни-сарай.

 

 

1. Синътъ на Симонъ Зулумия, въспитаникъ на Атинския университетъ, днесь живѣелъ, казватъ, въ Солунъ и изкарвалъ прѣпитанието си съ прѣподаванье на частни уроци по кѫщта. Не би било злѣ, ако нѣкой го разпита за баща му и като какви нѣща е слушалъ той отъ баща си за махалата Зулумия и пр. Мислимъ, все ще се открие нѣщо повече, макаръ и по прѣдание.

 

2. Вж. Григоровичъ: Очеркъ путешествія во Европейской Турціи, 118. — Иречекъ: „Исторія болгаръ", гл. XIII., 281. — Дриновъ: ПСп., XXXII.—XXXIII, 160.—162., — * * *: Сбм. IV., Битолско, Прѣспа и Охридско, 62,—63. — Изъ Македония (Aus Makedonien), Списание на Българското Инжинерно-Архитектно Дружество въ София, год. II., кн. 6. Въ послѣдното може да се види и видътъ на черквата.

 

3. Вж., „Нѣколко лѣтописни бѣлѣжки," стр. 13.

 

 

723

 

Хубавитѣ ѝ мраморни колони зазидахѫ, и днесь нищо не се вижда отъ тѣхъ.

 

Неизвѣстниятъ авторъ на Aus Makedonien [1] намира голѣмо сходство между св. София и цариградската Hagia Theotokos или Klisse Medschid на Фева — мегданъ въ Цариградъ. Отсѫтствието на куполъ надъ самата черква, споредъ обичая на визанийцитѣ и турцитѣ, кара го да мисли, че тая часть е мното по-рано построена, отколкото женското отдѣление. Освѣнъ това на туй мнѣние го натъква още и видътъ на черквата — корабъ съ три покрити съ сводове галерии, отъ които срѣдната по-широка отъ крайнитѣ — единъ видъ стара византийска базилика. Като се вземе въ внимание още, че женското двоетажно отдѣление е по-високо отъ дюшемето на самата черква, ще се дойде до заключение, че св. София дѣйствително е построена въ двѣ различни епохи.

 

Св. София вѫтрѣ е постлана все съ мраморни плочи. Колонитѣ, както вѫтрѣ, тъй и отвънъ тоже сѫ мраморни. Зидоветѣ сѫ покрити съ стара живопись и замазана съ варь. Послѣдната се рони у открива христианскитѣ светии подъ нея. Отъ двѣтѣ страни на олтаря се намиратъ издигнѫти по една стаичка като малки параклиси и сѫ зазидани. Населението вѣрва, че въ тѣхъ се намирали стари черковни принадлежности, като одежди, светилници, кандила, икони и др., които щѣли да се отворѭ само, когато пакъ се обърне на черква тая джамия. Казватъ, че нѣкой турчинъ ужъ се опиталъ да влѣзе въ десното отъ тѣхъ, но се намѣрилъ изфърленъ отъ нѣкаква невидима сила вънъ отъ черквата.

 

На лѣва страна отвѫтрѣ има една колона, която е постоянно влажна. Турци и христиани взиматъ съ пръстъ отъ тая влага и си мажѫтъ очитѣ „за здравье." На сѫщѫта страна до олтаря се намирѫ и мраморниятъ мозаиченъ амвонъ. Той билъ споредъ прѣданието сѫщиятъ христиански амвонъ само че прѣмѣстенъ отдесно налѣво.

 

Св. София е разкопавана неведнажъ отъ иманяри. Еднажъ както поменѫхъ и по-прѣди (стр. 674., забѣлѣжка 3.), съ правителствено позволение отъ нѣкой си венецианецъ и други пѫть отъ знаменития въ Охридъ иманяръ Ицале попъ Йончевъ, сега вече покойникъ. Ужъ когато той разкопвалъ нѣкога тайно въ олтаря, счупилъ съ казмата си шише съ миро което се излѣло въ земята. Казѫхъ вече (вж. сѫщата страница) какви старини сѫ намѣрили тамо. За да се изслѣдва по-подробно, както тая черква, тъй и всички старини въ Охридъ, необходимо е друго врѣме, други обстоятелства, други условия на животъ и управление.

 

 

Сараище. На изтокъ отъ св. София тъкмо до езерото се намира площадъ називаемъ Сараище. Споредъ прѣданието, което се запазило въ Охридъ, тамъ били зимнитѣ палати на Самуила, а тъй сѫщо и тарапаханата, гдѣто се сѣчели паритѣ. Днесь никакви бѣлѣзи не се забѣлѣзватъ тамо отъ стари развалини. Но всѣка вѣроятность тѣ трѣба да се намиратъ подъ кѫщята наоколо. Поменѫтиятъ иманярь Ицале и тамъ искалъ да копае и да търси пари споредъ нѣкои бѣлѣзи, посочвани нему отъ венецианеца. Мѣстото се намирало подъ кѫщата на Спасевци. Послѣднитѣ ужъ тайно отъ Ицале копали въ керала (зимника) на кѫщата си и намѣрили не само пари, ами нѣкакви стари царски одежди и една корона, покрита само съ брилянти. Доколко е това вѣрно, не се знае. Спасевци ужъ намѣрили всичко това подъ една каменна писана плоча, която нощно врѣме изфърлили съ чунъ (лодка) въ дълбинитѣ на езерото. Паритѣ пъкъ и другитѣ найдени нѣща занесли въ Света-Гора и тамъ ги размѣнили съ други сегашни пари. Казахъ вече, че това е слухъ, но има ли въ него истина, не се знае. Отъ Спасевци дѣйствително и сега има живи,

 

 

1. Сп. на Бълг. Инж.-Архитектно Др. въ София.

 

 

724

 

но отричатъ това. Че сѫ кооали, нѣма съмнѣние; дали сѫ намѣрили нѣщо, не се знае, а криѭтъ пъкъ, защото се страхуватъ и отъ правителството, и отъ турцитѣ. [1]

 

 

Гѫбавци. Съ това име се нарича една мѣстность край езерото по пѫтя за Струга. Едвали има часъ пѫть далече отъ Охридъ дотамъ. Въ Гѫбавци се намира манастирчето св. Размо (Еразъмъ), което сега е напуснѫто и се служи въ него единъ пѫть прѣзъ годината — на 2. юни. Това манастирче се намира подъ властьта на Челница и го отварятъ и затварятъ челничкитѣ епитропи. Черквичката е малка и стара и помѣстена въ една мѫчно достѫпнѫ скала. Подъ черквата има изворче, водата на което се счита лѣковита. Прѣданието казва, че св. Размо билъ другарь на св. Климента и св. Наума. Когато се строели тия три черкви, ужъ светиитѣ си служили съ по единъ инструментъ. Разполагали съ по една тесла, единъ чукъ, единъ свърдѣлъ и пр. Когато трѣбало на единия теслата, която се намирала у другия, сама дохождала и послѣ пакъ бивала повръщана, или же пращана по-нататъкъ. Вижда се, че св. Размо е или Гораздъ, единъ отъ седмочислебицитѣ славянски, или пъкъ нѣкой отъ ученицитѣ на св. Климента.

 

Гѫбавци се наричало така споредъ нѣкои, защото тамъ намирали изцѣление болни отъ болѣстьта гѫба (проказа). Оттукъ, види се, и укорителното „гѫбо (гѫбаво) гѫбóсано" и клетвата: „гѫ́бата те фáтила". Споредъ други, тамъ наблизо имало село, селянитѣ на което изключително страдали отъ тая болестъ.

 

На върха надъ Гѫбавци на едно стръмно и високо мѣсто, пристѫпно само отъ една страна, се намиратъ развалини на нѣкакъвъ старъ замъкъ. Стръмниятъ склонъ, почти отвесенъ, подъ тия развалини е червенъ. Прѣданието казва, че тамъ били кералитѣ (зимницитѣ) на Крали-Марка. Нѣкога се рушили бъчвитѣ му и полѣли почвата надолу съ вино. Поради това тя сега била червена. Срещу Гѫбавци, тамъмъ до шосето Охридъ — Струга, се намира тюлбе. Прѣданието казва, че тукъ билъ съсипанъ отъ албанския нѣкогашенъ герой Скендеръ-бея нѣкой си турски паша [2] съ 15 хиляди войска. Че дѣйствително

 

 

1. Когато се пръснѫлъ слухъ, че намѣрили подобно имание, нѣкой отъ тѣхъ билъ арестуванъ, слѣдъ като правили обискъ въ кѫщата имъ и даденъ подъ сдѣдствяе.

 

Забѣлѣжка. Казватъ, че мнозина боляри отъ Охридъ прѣди паданьето или вчасъ слѣдъ паданьето за града подъ турцитѣ се прѣселили въ Венеция, като заровили имотитѣ си въ земята и взели само нужнитѣ бѣлѣзи на мѣстноститѣ. Потомцитѣ на тия боляри, които помнели (?) и днесь, че сѫ отъ Охридъ по прѣдание или пъкъ споредъ останѫлитѣ отъ дѣдитѣ имъ бѣлѣзи, дохождали въ Охридъ за да търсѭтъ заровенитѣ богатства.

 

Единъ куриозъ.

 

Разказватъ, че на Горна-порта имало една статуя, която писвала: „на 1. май при първия изгревъ на слънцето главата ми е златна." Никой не се сѣщалъ, що значи това. Нѣкои мислѣли, че на 1. май при първия изгревъ на слънцето, главата на стѫтуята ставала златна. Обаче това нищо не било, защото всѣкога главата на статуята била каменна. Най-сетнѣ нѣкой се сѣтилъ, какво значело това. То било, че въ мѣстото, гдѣто падала сѣнката на главата на 1. май при първва изгревъ на слънцето, имало закопано имание. И наистина ужъ паритѣ по тоя начинъ били намѣрени. — Тая статуя днесь я нѣма.

 

Неизвѣстниятъ авторъ на статията „Битолско, Прѣспа и Охридско" въ Сбм. IV. смѣсва Долни-сарай съ Сараище. То не е вѣрно. Азъ вече говорихъ на мѣстото (стр. 668.) въ статията си, какво е било туй мѣсто по-прѣди и кой първи пѫть го избралъ за палати. Не е Самуилъ, споредъ думитѣ на тоя авторъ, а самъ Джеладинъ-бей. Казахъ вече, че Джеладинъ билъ човѣкъ съ голѣмъ вкусъ и съ добри наклонности.

 

2. Въ ПСп. кн. 49.—50. намираме специална статия за Скендеръ-бея, озаглавена „3а отечество и вѣра или Скендеръ-бей албански герой (1444—1467)." Тя е отъ М. Д. Балабановъ. Въ нея се казва (вж. стр. 14.), че тоя паша билъ Шереметъ-бей, пратенъ отъ султанъ Мухамеда II. съ 14000 души войска да завладѣе Албания. Шереметъ-бей се спрѣлъ близо до Охридъ и билъ нападнатъ и разбитъ до кракъ отъ Скендеръ-бей. Слѣдъ него билъ пратенъ Балабанъ-паша съ 15000 пѣхота и 3000 конница. Той оставилъ споменъ въ населението и то подъ име Долобанъ-паша.

 

 

725

 

тамъ е ставало нѣкога битка, се вижда и отъ копята, която се намирахѫ на сѫщото мѣсто, когато се правеше шосето.

 

Близу до Гѫбавци въ лозята Патéрица се намира единъ старъ римски каналъ, който докарва прѣкрасна вода отъ планииата Вишо. Кѫдѣ е началото на канала, не се знае. Отъ него въ лозята има единъ кладенецъ съ двѣ-три стѫпала надолу и водата е чудо студена. Оттамъ кѫдѣ отива водата, не се знае. По всѣка вѣроятность тя се влива оо продължението на сѫщия каналъ въ езерото. Тоя каналъ е откритъ по слѣдния начинъ: единъ охридчанинъ си копалъ въ лозье, и, като ударилъ еднажъ по-силно съ търнокопа си, се рушилъ сводътъ на канала, и водата почнѫла да блика отгорѣ. Като видѣлъ, каква е работата, за да му се не развали лозьето, пакъ направилъ канала, и водата почнѫла да си тече, кѫдѣто си текла и по-прѣди. Безъ друго трѣба да има клонъ отъ тоя каналъ и за развалинитѣ надъ Гѫбѫвци. Около тоя каналъ въ лозята има грамади камъни отъ стари развалини, които свидѣтелствуватъ, че тамъ нѣкога е било заселено. Прѣданието казва, че тамъ нѣкога билъ Охридъ.

 

 

Пáндзирь. Това е твърдѣ забѣлѣжително мѣсто на юго-изтокъ отъ Охридското езеро близо до полуострова Гóрица. Надъ езерото се простира една великолѣпна тераса, покрита съ едноврѣмешни стари развалини. Покрай тѣхъ тече прѣкрасенъ потокъ, а пъкъ близо до тѣхъ въ една скала се намира малка черковичка, посветена на св. Стефанъ. Тя се отваря единъ пѫть прѣзъ годината (на 2. августъ) и се намира подъ управлението за герекомскитѣ епитропи. Споредъ прѣданието тамъ живѣли войници пандзирлии, т. е. облѣчени съ ризници. Тѣ били много горди и съ мѫздрацитѣ (копията) отъ коньетѣ си взимали анафора. [1] Вижда се, както показва и мѣстоположението, тукъ билъ важенъ стратегически пунктъ, отгдѣто могълъ да се пази градътъ. Старци увѣрявѫть, ако се направѭтъ разкопви тука, щѣли да се нѫмѣрѭтъ важни археологични находки.

 

Още едно прѣдание. До Горна-порта отвѫтрѣ къмъ града и на десна страна се намира една малка сграда, наричана отъ населението „джамийче". Тази малка сграда е свързана тоже съ едно историческо прѣдание. Казватъ, че при паданьето на Охридъ подъ турска власть нѣкой си турски паша дохождалъ съ голѣма войска и съ страшна сила да опустоши града. Щомъ минѫлъ вратата, стигнѫла го царска заповѣдь, да спре опустошението. За спомень дигнѫлъ това джамийче, на което завѣщалъ и двѣ-три ниви, отъ приходитѣ на които да се чисти и да се поправя. [2]

 

 

1. Споредъ вѣрваньето за народа българското царство пропаднѫло, защото войводитѣ и войницитѣ станѫла горди и почѫли да не зачитатъ религията и черковнитѣ обреди. Паданьето подъ турска власть било божие наказание зарадъ тѣхната гордость.

 

2. За разорение на града — да колѭтъ и да грабѭтъ — се тъкмели мѣстнитѣ турци и въ по-ново врѣме, но, споредъ вѣрваньето на народа, св. Климентъ, покровитель и закрилникъ на града и христианитѣ, всѣкога осуетявалъ желанието имъ. Ето една легенда: нѣкога турцитѣ (било срещу Рождество) се събрали на теке и рѣшили да произведѫтъ кланье сутреньта рано, когато христнианитѣ щѣли да се съберѫтъ въ черквитѣ на молитва. Извѣстие трѣбало да имъ даде дервишътъ отъ Имаретъ. Той устоялъ на думата си. Обаче, когато дошелъ до Горна-порта, му се изпрѣчилъ единъ старъ човѣкъ съ бѣла брада и съ бѣли дрехи и го сплашилъ съ голата си сабя, да се върне назадъ. Дервишътъ се върналъ назадъ и обадилъ на своитѣ имаретци, които тоже били събрани и очаквали събратята си отъ текето. Тѣ го накарали да мине прѣзъ Долна-порта. За щастие на охридчани и тамъ се случило сѫщото — и тамъ бѣлобрадъ старецъ съ гола сабя го върнѫлъ назадъ. По тавъвъ начинъ се осуетило желанието имъ. Чакъ на зараньта той отишелъ на текето и обадилъ на очакващитѣ онова, що се случило прѣзъ нощьта. Тѣ си отишли разочаровани и замислени.

 

[Back to Index]