Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга XX,  София, 1903

7. Спомени отъ моето учителство въ Прилѣпъ.

 

Отъ Никола Ганчевъ Еничеревъ.

 

(Прието отъ историко-филологическия клонъ въ заседанието му за 12. VII. 1901 г.)

 

  1. Прѣдговоръ
  2. Kакъ се рѣшихъ да отида учитель въ Прилѣпъ
  3. Отъ Пловдивъ до Велесъ
  4. Бабуна
  5. Пристигането ми въ града
  6. Състоянието на тогавашното прилѣпско общество
  7. Какъ се условихъ за учитель
  8. Първиятъ день въ училището
  9. Тогавашното домашно възпитание
10. Праздникътъ Св. Св. Кирилъ и Методия
11. Училищното годишно изпитание
12. Прогресътъ на Прилѣпското училище
13. Моитѣ прѣдшественици въ Прилѣпъ. (Иорданъ х. Костандиновъ, Василъ Алексиевъ, Георги Икономовъ, Недѣля П. Караиванова)
14. Група дѣйци: Здравевъ, Кусевъ, Биволчевъ, Цѣпенковъ и Устаилиевъ
15. Читалището, неговото устройство и недѣлно училище
16. Интригитѣ на гърчеещитѣ се власи, българскиятъ клубъ и организиране на еснафитѣ
17. Срѣдства за подържане читалището
18. Полза отъ читалището
19. Обществени бесѣди и учителски събори
20. Начало на черковно-училищната разпра въ Прилѣпъ между българитѣ и гърчеещитѣ се цинцари
21. Нови атаки отъ гърчеещитѣ се власи и тѣхното окончателно изпѫждане отъ българската черкова и училище
22. Междуособици
23. Прѣдставители отъ Прилѣпъ за българския съборъ въ Цариградъ
24. Борбата противъ читалището и общината
25. Повръщането общинската власть въ рѫцѣтѣ на младитѣ и тържественото отваряне на закритото читалище
26. Кусевъ напуща Прилѣпъ и положението ми слѣдъ това
27. Иосифъ А. Ковачевъ
28. Слѣдъ освобождението на България

 

 

1. Прѣдговоръ.

 

Слѣдъ отпечатането на брошурата ми „Нѣкои възпоминания отъ моего учителство" мнозина отъ моитѣ прилѣпски ученици и стари познайници ме замолиха да имъ опиша събитията, станали въ врѣме на моето учителствуване въ родното имъ отечество — Прилѣпъ, сир. да имъ разправя за нѣкои нѣща случили се въ онова златно врѣме на тѣхното дѣтинство и на моето юношесгво. Това съживи у менъ смѣлостьта да излѣзна прѣдъ читаещия свѣтъ съ настоещия си трудъ. Прѣди да пристѫпя къмъ работата, трѣба да изповѣдамъ, че азъ се лишавамъ отъ спомагателни срѣдства за това, изумилъ съмъ не само датитѣ и подробноститѣ, но и повечето отъ главнитѣ случки мъгливо ми се прѣдставляватъ. Наистина, по подражение на повечето тогавашни учители и азъ държахъ въ Прилѣпъ дневникъ, въ който до най-малката подробность забѣлѣжвахъ всичко едно слѣдъ друго и скѫтвахъ подъ редъ цѣлата си кореспоиненция, но при бѣгането ми отъ Прилѣпъ, азъ оставихъ всичко тамъ. Прилѣпчани слѣдъ заминуването ми, като прѣтърсили библиотската ми, намѣрили, че, както въ дневника, сѫщо и въ кореспонденцията имало много нѣща не за прѣдъ турската власть, и вмѣсто да ги прѣчистятъ, тѣ намѣрили за по-добрѣ да ги изгорятъ! За попълнение на тоя недостатъкъ, азъ се принудихъ да се допитвамъ до нѣкои старци прилѣпчани, живѣещи сега въ гр. София и да се ровя по разни книги и вѣстници въ Народната тукъ библиотека, дѣто ненадѣйно върхлетѣхъ въ такъвъ богатъ материалъ, който не малко спомогна и на мене да си припомня за много нѣща. Всички цитати отъ цариградскитѣ български вѣстници ще прѣдамъ по възможность съ тѣхния стилъ, съ тѣхното нарѣчие и правописание, дори и съ тѣхнитѣ погрѣшки, защото сега мѫчно може да се познае, да ли тия погрѣшки сѫ сторени отъ списателя или отъ словослагателя. Статиитѣ, които извлѣкохъ отъ разни списания, писани на руски и сърбски езици, оставихъ ги на сѫщитѣ езици, а французкитѣ и гърцкитѣ прѣведохъ на български, като показахъ източницитѣ, отъ дѣто сѫ черпени.

 

Настоещето ми описание, ако и да се отнася до Прилѣпъ, но въ него има доста казано за Битоля, Крушево и Тиквешъ, тъй като тѣ съставятъ свързана часть отъ Битолския виляетъ въ административно отношение, и по положението си сѫ близустоещи единъ до другъ.

 

При излагането на събитията и случкитѣ, станали въ ония прѣминали врѣмена, азъ се трудихъ да направя нѣщо цѣло съ убѣждение, че съмъ далъ да разбере настоещето поколѣние въ Прилѣпъ, че трѣба да бѫде по-внимателно въ своитѣ дѣйствия и прѣдначинания, като знае, че ще дойде врѣме, когато и тѣхната дѣятелность ще се изнесе на пазаръ и изложи на публична критика отъ гредущето поколѣние.

 

Ст. София, 14 септемврия 1900 год.

 

1

 

 

2

 

 

2. Kакъ се рѣшихъ да отида учитель въ Прилѣпъ.

 

Тъкмо 12 години се навъртахъ азъ въ пловдивското централно българско училище на св. св. Кирилъ и Методий, като ученикъ и слуга, отъ които години двѣтѣ се падатъ на учителитѣ Константинъ Геровъ и Хр. Гр. Дановъ, останалитѣ деееть — на Груевата школа. Слѣдъ като черпихъ шесть години наредъ наука и мѫдрость въ Груевата школа, слѣдъ като бѣхъ изпратилъ мнозина съученици за учители по разни части на България, въ 1862 год. се удостоихъ и азъ да влѣза въ оградата на мѫдрецитѣ, като ме назначиха за помощникъ-учитель въ сѫщото училище, а въ сѫщото врѣме бѣхъ и ученикъ-слуга при Груева, съ годишна заплата 1200 гроша. Дѣйствително и отъ по-напрѣдъ азъ замѣствахъ много пѫти приврѣменно Н. П. Ковачевъ или Д. Павловъ, но то не се брои, защото бѣ приврѣменно и безъ заплата. На онова врѣме тия 12 лири турски бѣха много пари. Съ 2-3 лири се обличахъ, съ други толкозъ си купувахъ учебни пособия, а остатъкътъ давахъ на майка си. Храна приимахъ отъ Груевия пансионъ за възнаграждение на денонощното ми слугуване. Слѣдъ двѣ години платата ми се повиши на 14 л. т. Въ разстояние на тия четири години, азъ имахъ случай и доста врѣме да повторя отъ начало всичко, що бѣхъ училъ прѣди години и да изуча на изустъ учебницитѣ, по които се прѣподаваше турски езикъ. При това азъ се зачислявахъ редовенъ ученикъ въ горния класъ при Груева и на редъ четири години излизахъ на официалното изпитание. Разбира се, че на тия изпитания азъ правѣхъ впечатление, защото прѣдметитѣ, по които се изпитвахъ, бѣхъ ги прѣживялъ много години на редъ.

 

Така подготвенъ, азъ се усѣщахъ въ сила да поема самостоятелна учителска длъжность, която да изпълнявамъ, ако не по-добрѣ отъ моитѣ съученици, които бѣха вече отдавна учители, то не и по-долѣ отъ тѣхъ. Да постигна това си желание, най-много ми прѣчеше моятъ гласъ. Тогавашниятъ учитель по между другитѣ познания непрѣмѣнно трѣбаше да знае и да може да пѣе въ черкова, а моятъ гласъ слабо помагаше за това. Наистина двѣ години на редъ по между другитѣ си занятия изучвахъ и псалтиката и се упражнявахъ въ черковно пѣние, но съ естествено дебелия си гласъ-басъ мѫчно можахъ да достигна послѣднитѣ двѣ стѫпала отъ втората лѣствица, та не ме биваше за черковникъ. Трѣбваше да диря мѣсто за учителствуване, дѣто не бѣ нуждно учительтъ да пѣе въ черкова. Искаше ми се още да учителствувамъ въ мѣсто, дѣто да мога да движа умственитѣ си способности свободно, по угодата си. Такова мѣсто мѫчно можеше да се погоди тогава въ Тракия и Мизия.

 

Прѣзъ 1865—66 година рѣдко се минуваше поща да нѣмаше писмо отъ Прилѣпъ, било до Груева частно, било до Пловдивската българска община, съ които писма прилѣпчани молѣха да имъ се изпрати учитель отъ Груевитѣ чираци. За тая цѣль Груевъ канѣше мнозина отъ своитѣ свършивши курса ученици, но никой се не наимаше: едно, защото бѣ много далечъ отъ Пловдивъ, а друго, защото се плашеха отъ отзивитѣ на бегликчиитѣ, които по причина на беглика бѣха ходили тамъ и го прѣдставляваха за дивъ градъ, населенъ повечето съ арнаути.

 

Въ 1866 година прѣзъ мѣсецъ Априлъ се изтърсиха двѣ момчета отъ Прилѣпъ за ученици въ Груевата школа, Костандинъ А. Поменовъ и Иванъ н. Костандиновъ, синъ на попъ Бечва. Тѣ бѣха изпратени отъ Прилѣпъ като мостра да прѣдставляватъ прилѣпското население въ минатуренъ образъ. — Първиятъ отъ тѣхъ бѣ бѣдно, доста събудено, начетено и хитро-лукаво момче, когато вториятъ бѣше почти идиотъ. Тия ученици прѣдадоха менъ да ги възпитавамъ и образувамъ. Въ разстояние на тритѣ мѣсеца можахъ да науча

 

 

3

 

отъ К. А. Поменовъ доста нѣщо за прилѣпското общество. Особено ми привлѣче вниманието фактътъ, че тамошното население, ако не всичкото, то по-голѣмата часть били знаяли черковното пѣние и се надпрѣварвали кой да пѣе. Това ме накара да обикна Прилѣпъ, и да се съглася да отида тамъ за учитель. Прѣди да се рѣша на това, азъ се отнесохъ за съвѣтъ до Хр. Г. Дановъ, който ми каза: „Никола, ти вече доста добрѣ можешъ да плувашъ въ р. Марица, та лесно ще се научишъ да плувашъ и въ морето". Разказа ми много анегдоти отъ своето учителствуване въ Панагюрище и Перущица и най-послѣ свърши съ слѣдната приказка: „Въ село имаше, каза г. Дановъ, единъ широкъ виръ, когото много пѫти се мѫчехъ да прѣскокна. Затърчвахъ се силно, но когато приближехъ до брѣга, широчината на вира ме уплашваше, и азъ не се рѣшавахъ да се метна и прѣскокна. Случи се единъ день, когато повтаряхъ опитванията си, загна се по менъ съсѣдското зло куче и азъ, гоненъ отъ кучето, не видѣхъ, какъ съмъ прѣрипналъ вира. Отъ послѣ вече азъ лесно го прѣрипвахъ". Насърченъ така, слѣдъ свършането на изпитанието изявихъ желание прѣдъ Груева, да отида въ Прилѣпъ за учитель. Той ме насърдчи още повече и веднага ме снабди съ нуждното прѣпорѫчително, въ което се прѣпорѫчвахъ, че знамъ добрѣ, освѣнъ еди-какви си голѣми науки, още и езицитѣ турски и френски и слабо гръцки. Снабденъ съ подобенъ дипломъ, азъ захванахъ да се готвя за пѫть. Сега се появиха двѣ важни прѣчки, които прѣдварително трѣбаше да прѣмахна: първата бѣ, че трѣбаше да се снабдя съ нуждния пѫтенъ билетъ, а втората — какъ да оставя майка си сама. Съмахаленцитѣ ми марашлии не склоняваха да ми издадатъ нуждното махаленско свидѣтелство, чрѣзъ което да мога да се снабдя съ потрѣбния пѫтенъ билетъ, докато не заплатя за десетина и повече години данъка „бедели-аскерие", а това бѣше за мене не само много тежко, но почти и невъзможно. За да не платя, употрѣбихъ слѣдното крайно срѣдство. Прѣзъ шестгодишното ми непрѣкѫснато живѣене въ Груевия пансионъ, рѣдко се вѣстявахъ въ Мараша, само въ сѫбота вечерь отивахъ у дома, за да се прѣоблѣка и обиколя майка си, и зарань, още въ тъмно, се завръщахъ въ училището. По тая причина минавахъ между пловдивчани повече за копривщенинъ. Вънкашнитѣ учепици се снабдяваха съ проходни билети подъ гаранцията на Груева. Тѣхъ азъ вадѣхъ при тесгереджията, та се познавахъ съ него. Единъ день съставихъ подобно порѫчителство и за себе си. Слѣдъ като го подпечатихъ съ Груевия печатъ, отидохъ при нуфузъ-тесгереджията за тесгере. Тесгереджията изпърво се съпротиви, да ми издаде проходенъ билетъ, като ми каза, че Груевъ не е тукъ, че прѣди четири дни заминалъ за Цариградъ. Азъ му възразихъ, че той дѣйствително замина за тамъ, но си остави замѣстникъ (векилинъ), и така се сдобихъ съ тескере. Оставаше да се рѣши вториятъ въпросъ — майка ми. Баща ми и майка ми сѫ родомъ отъ Панагюрище отъ породицата Еничереви — Брадестилови. — Въ голѣмата или първата чума (1833 г.) тѣ избѣгали отъ тамъ и слѣдъ като скиторили по пловдивско поле повече отъ година и половина, дѣто иззакопали всичкитѣ си дѣца, тѣ се заселили въ Пловдивъ — Мараша, дѣто съмъ се родилъ и азъ. Баща ми отдавна бѣ умрѣлъ въ Мала-Азия, дѣто прѣкарваше днитѣ си по зимовище съ прѣкарване овце соватъ за Цариградъ. Той се поминуваше съ джелеплъкъ. Сега майка ми, като чу намѣрението ми, захвана да ридае. Тука ми се притекоха на помощъ Хр. Г. Дановъ и дяконътъ В. Левски. Тѣ я убѣждаваха да не плаче. Най-послѣ азъ сполучихъ да ми даде благословията си, като я заведохъ на манастиритѣ Бачковски и Св. Петка. [1] На 7 августь 1866 г., слѣдъ като се наплавахме

 

 

1. Майка ми баба Нона бѣ много набожна. Освѣнъ дѣто прѣдъ празникъ и на празникъ всѣкога ме водѣше въ черква, но и надзираваше лично, да ли стоя близу до пѣвцитѣ и да ля имъ спомагамъ. Тя постоянно ме мъкнѣше по срѣдь нощь на Полунощницата.

 

 

4

 

добрѣ, изпратенъ отъ нея и Данова до Каршияка, опростихъ се съ хубавия градъ Пловдивъ и тръгнахъ на далеченъ пѫть съ бричка.

 

 

3. Отъ Пловдивъ до Велесъ.

 

Още рано стигнахъ въ Т.-Пазарджикъ, дѣто и прѣспахъ. Тукъ се видѣхъ съ учителитѣ Юрданъ Неновъ и Никола Шишеджиевъ, книжаря Балсамаджиевъ, Костантинъ Псалта, Илия Икономовъ, който бѣ замѣнилъ учителството съ търговия, и др.

 

На другия день рано тръгнахъ за Самоковъ, прѣзъ Момина-Клисура. Въ Самоковъ цѣлъ градъ бѣ излѣзълъ вънъ на мѣстото Еди-Бунаръ, дѣто самоковци вѣрваха, че въ послѣдния бой между турци и българи, е билъ раненъ царь Иванъ Шишманъ и отъ кръвьта му сѫ изврѣли 7 кладенца. Българитѣ наричатъ тая мѣстность „Цареви-Кладенци." Тука, близу до с. Доспей, вѣрватъ, че се намира и гробницата на царь Иванъ-Шишмана, подъ име Касъмъ-Баба. Надвечеръ се видѣхъ съ съученика си Иванчо Сребърницата, чийто баща бѣ единъ отъ първитѣ самоковски богаташи. У тѣхъ вечеряхъ и прѣспахъ. Но, като казвамъ вечеряхъ, да не се помисли, че вечеряхъ на обща домашна трапеза. Не, слѣдъ като се поздравихъ съ домашнитѣ, слѣдъ като ме почерпиха съ сладко и кафе, мене ме отведоха въ селямлъка, дѣто вечеряхъ, придруженъ само отъ Иванчо, а баща му остана да вечеря съ женитѣ въ харемлъка. На зараньта разнесохъ дѣдови Дамаскинови писма до разни калугерици. Обиколихъ църквата, училищата и пазара, дѣто ми направи впечатление, че любеницитѣ се продаватъ на тегло, оката грошъ, и всѣкому се отрѣзва отъ нея, каквато часть би поискалъ. Въобще въ Самоковъ азъ се опростихъ съ Тракия. Другъ свѣтъ, друга носия, друго ударение въ думитѣ дори и нѣкои нови думи.

 

Съ кола отъ Ширкета (Мидхадъ-Паша бѣ устроилъ по цѣла Дунавска область дружествени кола, които служеха за прѣнасяне пощата и пѫтници) търгнахъ за Дубница. Въ това врѣме Дубница бѣ митарственъ пунктъ, та до вечерьта се разправяхъ съ митничаритѣ, които ми прѣгледваха дрѣхитѣ и книгитѣ. На зараньта посѣтихъ училището, дѣто заварихъ Хр. Грънчаровъ, че прѣдаваше дробитѣ на ученицитѣ си. Види се дубничани не знаяха, че е настѫпила училищна ваканция.

 

Въ сѫщия день и съ сѫщитѣ кола тръгнахъ за Кюстендилъ, дѣто се видѣхъ съ мнозина съученици и учители: Димитъръ п. Петровъ, Ат. Храновъ и др., които ме разведоха по градинитѣ си и ме нагостиха съ сливи. Привечеръ посѣтихъ докторъ Иванча ...., комуто прѣдадохъ прѣпорѫчително писмо отъ дѣдо Дамаскина. Съ сина му Васила се познавахъ отъ пловдивското училище. Тука бѣхъ поканенъ на вечеря и спане. Тогазъ учителитѣ не бѣха въ изобилие като сега. На зараньта слѣдъ като ме угостиха подъ стрѣхата съ сладко и кафе, докторътъ ми каза: „И ние въ Кюстендилъ си нѣмаме главенъ учитель, та вмѣсто да си блъскашъ ангелитѣ въ Прилѣпъ, не ще сторишъ злѣ, ако останешъ при насъ за учитель." Въ сѫщото врѣме изпрати слугата си, та повика нѣкои отъ градскитѣ старѣйшини, прѣдъ които откри намѣрението си, и всички останаха съгласни, но азъ не склонявахъ. За да ме прѣдуматъ, прѣдложиха ми да отидемъ при дѣда владика Игнатий, да му направя визита. Казаха ми, че дѣдо владика е родомъ българинъ и е почти спечеленъ за българщината, но чека да се разбуди още повечко населението, което ще се постигне съ отваряне на училища и съ съвѣстни народни учители. По тоя начинъ той мисли ще може да се извърши нѣщо повече за народа и по-неусѣтно, отъ колкото, ако би влѣзълъ отсега въ борба съ патриаршията. Въ митрополията владиката ни посрѣщна прѣкалено вѣжливо. Думитѣ на доктора излѣзоха вѣрни. Слѣдъ като се свърши разговора ни по черковния въпросъ, който

 

 

5

 

бѣ злобата на деня, отвори се разговоръ за моето условяване за учитель, но азъ категорически отказахъ. Слѣдъ като се опростихме съ владиката, азъ отидохъ на хана, дѣто бѣха дрѣхитѣ ми и се спазарихъ съ единъ турчинъ кираджия да ме откара за Криворѣчна-Паланка.

 

Опростихъ се съ кюстендилци и търгнахъ май късно за Кр.-Паланка. Повечето пѫть, както и върха Деве-байръ, прѣминахъ въ тъмно и въ Кр.-Паланка стигнахъ едва по срѣдъ нощь. На зараньта рано съ новъ кираджия и съ другарь единъ цинцаринъ се упѫтихъ за Велесъ. Въ Кр.-Паланка успѣхъ само да прѣтърча до училището и да се видя набързо съ нѣкои съученици, тамошни учители. Намѣрихъ ги, че се готвятъ за Осоговския манастиръ, дѣто на 15 августъ, деньтъ успѣние на Св. Богородица, става голѣмъ съборъ. За да се иде отъ Паланка до Велесъ, трѣбва да се прѣмине Овчо-поле. Никакъ не е приятно да се минава това нескончаемо поле, особено прѣзъ мѣсецъ августъ и на слабъ кираджийски конь. Дрѣхитѣ ми изгорѣха отъ слънцето. Вечерьта спахме на полето, а на зараньта прѣдъ пладне се озовахме въ Велесъ. Велесъ или Кюпрюлю е разположенъ по двата брѣга на р. Вардаръ, който го дѣли на два дѣла, възправени единъ срѣщу други, та като погледнешъ отъ единия брѣгъ (ридъ) виждашъ срѣщуположния съ всичкитѣ му кѫщи и дворове. Особено вечерно врѣме прѣдставлява величествена гледка. Дѣсниятъ брѣгъ наричатъ Бързорѣкъ (Пърцорѣкъ). Сега за първъ пѫть ми се падна случай, да се запозная съ цинцарската хитрость. Другарьтъ ми, за когото азъ бѣхъ разходвалъ по пѫтя, скри се въ Велесъ, безъ да ми плати. До вечерьта азъ имахъ врѣме да обиколя и двѣтѣ велешки черкови и училища, да се видя съ учителя отецъ Алексий п. Стефановъ, Г. Менкаджиевъ и Юрданъ Костандиновъ-Джинотъ, [1] който прѣкарваше старинитѣ си при фамилия своя роднина. При Джинотъ останахъ повече отъ два часа. Той съ привлѣкателенъ езикъ ми разказа за нравитѣ на прилѣпчани, историята на своето учителствуване тамъ и своитѣ борби съ тамошния владика Венедикта, вслѣдствие на което бѣ заточванъ въ Мала-Азия. Слѣдъ като направихъ още нѣколко посѣщения по велешкитѣ първенци, прибрахъ се на хана. Изобщо велешчани ми направиха добро впечатление. Тамъ намѣрихъ богати търговци, които работѣха съ Сърбия, Австрия, Италия, Солунъ и пр. Главната имъ търговия бѣше сурови кожи, гьонове, вино и жито, което прѣкарваха съ салове по р. „Вардаръ" за въ гр. Солунъ. Въ Велесъ тогава имаше двѣ доста добрѣ наредени училища съ по нѣколко учители. Велешката интелигенция бѣ прочута. Лошо впечатление ми направи, дѣто женитѣ имъ съ тънки чибучета пушеха цигари прѣдъ гостето. На зараньта яхналъ на единъ добрѣ ухраненъ конь, който ми се даде подъ кирия отъ аптекаря Петра, да го отведа и прѣдамъ въ Прилѣпъ на сина му Димитра, дѣто бѣ отишълъ за панаира. Пѫтьтъ отъ Велесъ до Прилѣпъ се протака около 10—11 часа.

 

 

4. Бабуна.

 

За да се иде отъ Велесъ за Прилѣпъ, трѣба да се мине Бабунското гърло, което цѣпи планина Бабуна. Три часа слѣдъ излазянето ни отъ Велесъ, ние вървѣхме все покрай лозя, ниви и градини — минахме р. Тополка и дългия ридъ; послѣ шосето се прѣсича отъ р. Бабуна при с. Изворъ и около 1 ч. върви по долината на лѣвия брѣгъ на рѣката; отъ тамъ се свива на ю.-западъ и върви покрай селата Моринъ, Гавраникъ и по скалиститѣ ребра на планината. На разстояние половина часъ отъ Изворъ се намира хана „Бабуна" или Везиръ ханъ — едно старо каменно здание, а около 1 1/2 часъ отъ хана

 

 

1. Житието на Джинотъ подробно е описано отъ В. Кѫнчевъ въ Български прѣгледъ, год. III, кн. IV, стр. 99.

 

 

6

 

„Бабуна" нататъкъ, всрѣдъ скалиститѣ мѣста, тъкмо на лѣво до шосето се намира мѣстностьта Зъръ-Попе. Еато прѣхвърлихме още нѣколко рида, дойдохме около 9 1/2—10 ч. по турски, или 6 часа по европейски, на Абди-пашовъ-ханъ, — хана Църници. Всичкиятъ тоя пѫть, освѣнъ около 1/2 ч. каменякъ, е заобиколень и отъ двѣтѣ страни съ високи сѣнчести гори. Катеренето и слизането по ридищата прѣзъ горещото августовско слънце изнури насъ и конетѣ, та трѣбаше да си починемъ и похапнемъ. Абди-пашовъ-ханъ е едно огромно двуетажно здание съ много стаи и голѣми обори. Прѣди да се отвори Солунското пристанище, тоя ханъ е билъ важенъ пунктъ за керванитѣ, които сѫ пѫтували отъ сѣверъ за къмъ Битоля, Солунъ и Сѣресъ. Името на тоя ханъ е сплетено съ много грозни истории и разкази. Той се е взималъ подъ наемъ все отъ подозрителни цинцари, които сѫ хранили цѣлъ зводъ нехранимайковци. Колко търговци и кираджии сѫ пропаднали тукъ безслѣдно! Подиръ единъ часъ почивка търгнахме да се катеримъ наново по ребрата на Бабуна. Какъвто си бѣхъ тогава „младъ, буенъ и безгриженъ", възхитенъ, види се и, отъ прѣкрасната гледка на мѣстоположението, викнахъ да пѣя: „Лѣтна нощь се прѣвалява". Въ това врѣме се зачу отъ срѣща ни силенъ конски тропотъ. Другаритѣ ми ме смъмраха, и азъ мълкнахъ. Двойца конника, облѣчени по арнаутски и добрѣ въоръжени, караха конетѣ си доста силно и плахо-плахо погледваха подиръ себе. Слѣдъ 5—10 минути зададоха се други четворица съ сѫщия каяфетъ и говорѣха високо и заканително по арнаутски. Скоро, слѣдъ като прѣфучаха по край насъ, зачуха се тамъ въ дола викове и гърмежи отъ пушки. Сега чакъ разбрахъ, че се намирамъ въ друго мѣсто, по между човѣци съ особени нрави и обичаи. Както и да е, за скоро стигнахме караулката, една стара малка крѣпость, която е служила и служеше да пази прохода отъ лоши хора. Тя се намираше на самата височина на Бабуна (4500—5000 фута). Въ караулката се навъртаха тогава 4—5 заптиета, на които съмнителна бѣ дължностьта. Отседнахме отъ конетѣ и поседнахме отъ вънъ на трѣвата, защото вѫтрѣ бѣ прѣтрупано съ пѫтници, които се завръщаха отъ панаира. Веднага ни се донесе кафе и ни запитаха за тесгерета, на което отговорихме, като подхвърлихме при кафянитѣ чаши по 3—4 гроша, и туй то. Тука кафето има произволна цѣна, но никога не помалко отъ единъ грошъ. Мнозина, за да се отърватъ отъ главоболие, хвърлятъ петакъ, а нѣкои и бѣла меджидия, споредъ проходния имъ билетъ. Отъ тукъ пѫтьтъ захваща да се спуща на долѣ къмъ Прилѣпъ по дола на Прилѣпската рѣка. Слѣдъ като се измине стръмнината прѣдъ тебъ се изпрѣчва прилѣпското поле, прошарено съ ниви, ливади, лозя и посрѣдъ тѣхъ засадено тукъ-тамъ съ дребни селца. Така отъ лѣвата страна лѫкатуши р. Прилѣпка, задъ нея въ Бабунскитѣ ридища се вижда с. Орѣховецъ, засадено всрѣдъ лозя и градини, по-нататъкъ — с. Плетворъ, което пази възточния проходъ на Бабуна за Тиквешъ. Отъ Плетворъ къмъ югъ планината се нарича Мечка (5500 ф.) съ селцата: Лѣнища и Селце. Отъ тая планина изтичатъ два малки потока. Отъ дѣсната страна на сѣверъ се гледа ридътъ Баба, коритото на р. Дабница, на западъ Маркови кули и до тѣхъ близу градъ Прилѣпъ и с. Варошъ (стария Прилѣпъ). Не вѣрвамъ кърстоносцитѣ, когато сѫ видѣли Иерусалимъ отъ Назаретъ, да сѫ се въодушевили толкова, колкото азъ, когато видѣхъ първъ пѫть Прилѣпъ.

 

 

5. Пристигането ми въ града.

 

Когато слѣзнахме отъ планинага Бабуна, вървѣхме прѣзъ единъ долъ, дѣто шосето се протака на длъжъ но край р. Прилѣпка, нанизана съ много воденици. Изминахме рида Баба, нареченъ още и Кукулъ и мѣстноститѣ:

 

 

7

 

Наковална, Сливецъ и Кръклари, т. е. 40 братия. [1] Като видѣха града, и самитѣ коне се окуражиха и самоволно ускориха хода си, хванаха да цвилятъ и да въртятъ уши и опашки. Слѣдъ два часа пѫтуване отъ Абди-пашовъ ханъ стигнахме града. Разстоянието отъ Велесъ до Прилѣпъ е 11—12 конски часа, около 85 километра. Прѣди да влѣземъ въ града, трѣбаше да спремъ прѣдъ една караулница, за да ни прѣдирятъ да не носимъ съ себе си чужди писма или тютюнъ контрабанда. Хвърлихме и тука по нѣкой грошъ бакшишъ и бутнахме конетѣ за въ града.

 

На влизане въ самия градъ улицитѣ изобщо ми се видѣха тѣсни и криви. Тѣ бѣха обградени съ кѫщи повечето на единъ етажъ, направени отъ камъкъ, плитари (непечени тухли) и измазани съ глина, рѣдко прошерени съ дво-етажни кѫщи, измазани съ варъ и боя. По дѣцата се познаваше, че бѣ турската махала. Подиръ десетина минути, като изминахме мехкемето и банята, слѣдъ като изходихме нѣколко кални и прашни улици, стигнахме до площадьта при часовника, която бѣ прѣпълнена отъ движеще се множество. Тукъ другаритѣ ми се отбиха по ханищата, а мене отправиха съ едно момче за училището. Минахме моста, който отдѣля чаршията Галата отъ града, и слѣдъ малко стигнахме прѣдъ едни голѣми порти. Момчето, като ми посочи училището, върна се, а азъ слѣзохъ отъ коня, поведохъ го прѣзъ широкия църковенъ дворъ и го вързахъ за единъ отъ дерецитѣ, които сѫ прѣдъ училището и подпиратъ частъ отъ горния му етажъ.

 

Въ това врѣме пусна черква. Всички богомолци се сѣтиха, кой съмъ и се струпаха около ми съ поздравления. Клисарьтъ, Мирче, взе партушината ми и я занесе горѣ. Слѣдъ него и азъ съ мнозина отъ дошлитѣ граждани се качихме. Дрѣхитѣ ми се сложиха въ една малка стая, а ние се събрахме въ друга широка и много видѣла (свѣтла), която за скоро врѣме се прѣпълни съ още други млади момци, притърчали отъ чаршията. Разговорътъ ни се въртѣше повечето около въпроситѣ: какъ съмъ поминалъ по пѫтя, далечъ ли е Пловдивъ, голѣмъ ли е той, за колко дни съмъ пристигналъ въ Прилѣпъ и пр.

 

Когато се стемни добрѣ, клисарьтъ прикани присѫтствуещитѣ да се разотидатъ, защото щѣлъ да заключи черковнитѣ порти. Останаха при мене само Т. Кусевъ, Секула Петровъ и Мирче клисарьтъ, кѫщитѣ на които бѣха залѣпени за черковно-училищния дворъ и имаха съобщения съ него. Т. Кусевъ донесе отъ дома си свѣщи, ядение, вино, тютюнъ и пр. Слѣдъ вечеряние прѣсипувахме отъ пусто въ праздно до подиръ полунощь, слѣдъ което и Т. Кусевъ ме остави, защото Мирче бѣ ни оставилъ скоро подиръ ввчерята, като ми остави С. Петровъ да ми пригажда и да ми бѫде за другарь.

 

На утриньта видѣхъ, че се намирамъ на една голѣма двуетажна четвъртита сграда, срѣщу нея черквата, и всичко това заградено отъ всички страни съ много широкъ дворъ. Горниятъ етажъ на училището се състоеше отъ една дългъ зала, която захващаше на длъжъ цѣлото училищно здание. Отъ дѣсната страна на тая зала бѣха наредени двѣ стаи, помежду тѣхъ единъ нуждникъ, отъ лѣвата сѫщо три съ стълбата, която водѣше за горния етажъ. Отъ стаитѣ само двѣ бѣха голѣми и свѣтли, другитѣ малки и тъмни. Западната голѣма стая наричаха владишка, защото въ нея живѣеше само владиката, и когато отсѫтствуваше отъ Прилѣпъ, стоеше затворена, а другата къмъ възтокъ се наричаше еснафска, защого, когато отсѫтствуваше владиката, еснафитѣ можеха

 

 

1. Кръкларъ е равно поле. Въ старо врѣме трѣба да е било гробища. Турцитѣ въ Прилѣвъ вѣрватъ, че тамъ сѫ закопани 40 души исполински братия, надарени съ чрѣзвичайна сила. Тѣ не сѫ умрѣли, а така си лежатъ и чакатъ, та когато се видятъ прилѣпчани притѣснени отъ вънкашенъ неприятель, щомъ ги повикатъ, тѣ пакъ ще излѣзнатъ и ще го прогонягь, колкото и да е той силенъ.

 

 

8

 

да се събиратъ на лонджа (събрание); другитѣ стаи служеха за квартири на владишкитѣ служители, или на чужденцитѣ учители, Въ срѣдата залата бѣ

 

 

прорѣзана около 4 метра на длъжъ и 2 на ширъ, и на покрива надъ този прорѣзъ имаше друго подобно отверстие. Всички тия служеха, да пропускатъ свѣтлина въ залата отъ долния и горния етажи. Измихме се и за скоро се

 

 

9

 

облѣкохме и се спуснахме за въ църква, която бѣ прѣпълнена съ богомолци. Мнозина отъ тѣхъ бѣха прѣпълнили и църковнитѣ тремове (стрѣхи).

 

Прилѣпската църква по направата си и по голѣмината си много прилича на старата Софийска църква Св. Недѣля (Св. Кралъ), само че отъ равнището на земята е 4—5 стѫпала на долѣ въ земята, та се гледа по-низка. Слѣдъ църковенъ отпускъ въ училището при мене дойдоха 15—16 души, повечето попове (гражданитѣ бързаха да отидатъ по дюкянитѣ си, защото ако и да бѣ Св. Богородица, но имаше още остатъкъ отъ панайра).

 

Слѣдъ като изпратихме поповетѣ, С. Петровъ ме разведе да разгледамъ училищното здание и двора. Прилѣпското училище трѣбва да е изградено прѣди 1854 год. Ето какъ го описва Иорданъ X. Константнновъ въ в. „Ц. Вѣстникъ", бр. 205, отъ 12 декемврия 1854 г.:

 

„Прилѣпскитѣ болгаре направиха едно велико и красно училище, но така си стои пусто, защото славянитѣ искатъ славянски учитель, а цинцаритѣ се опинатъ и искатъ гречески учитель, и така днеска прилѣпчанитѣ са повладани отъ цинцарскитѣ жени, и училището има единъ како нигде никои гречески даскалъ, за да ги слѣпи, а болгарски не бива да има. Ако донесѫтъ болгарски учитель отъ три мѣсеца выше не може да търпи. Защото (абие) цинцаритѣ ке почнатъ да хулатъ на него: еретикъ, пианица е, сербинъ и болгаринъ е, дошълъ да вы борави градо.

 

Прилѣпчани иматъ добра нова църква, една отъ краснитѣ зданія и се служи внетре по славянски. Има 11 мошей,"

 

Слѣдъ пладне съ сѫщитѣ другари излѣзохме да разгледаме панаира. [1]

 

Търговията въ Прилѣпъ цъвтѣше въ висока стьпень. Въ срѣдата между Босна, Херцеговина, Албания, Тесалия и България, Прилѣпъ е служилъ и като стоварище на стокитѣ отъ всички тия страни и центъръ на търговскитѣ сношения между западна Европа и крайния изтокъ. Прилѣпскитѣ търговци всѣка година прѣзъ маия и юния ходѣха въ Виена, Лайпцигъ, Лионъ, Мюнхенъ и Цариградъ за стока, отъ проданьта на която печелѣха добри пари.

 

Прѣзъ Прилѣпъ протичатъ двѣ рѣки, Прилѣпка и Дабнишка, които го дѣлятъ на три клина: юго-източенъ, срѣденъ и сѣверо-западенъ, така, че когато идемъ отъ Велесъ за Битоля, ще минемъ прѣзъ сѣверния и срѣдния (турскитѣ махли) и ще излѣземъ прѣзъ юго-източния (християнскитѣ махали), дѣто се намиратъ черквитѣ и християнскитѣ училища; въ срѣдния клинъ лежи чаршията и часть отъ кѫщята, а сѣверо-западниятъ е смѣсенъ отъ турски, български и египски кѫщя. Прѣзъ него се минува, когато се отива за Варошъ, Кичаво и другитѣ села, що лежатъ на западъ отъ Прилѣпъ.

 

Градъ Прилѣпъ въ онова врѣме (1866) се състоеше отъ деветнадесеть иахали, които се наричатъ споредъ населението. Християнскитѣ махали се именуваха по името на свещеника, който извършаше тамъ християнскитѣ трѣби. Тѣ бѣха: 1) Орта махале; 2) Табакха махале; 3) Вишне махале; 4) Чарши махале; 5) Токатъ махале; 6) Тризла махале; 7) Акъ меджидъ махале; 8) Мезидъ махале; 9) Байряклѫ махале; 10) Папа Икономъ махале; 11) Папа Гьорги махале; 12) Папа Константинъ махале; 13) Папа Илия махале; 14) Папа Велко махале; 16) Папа Никола махале; 16) Папа Стефанъ махале; 17) Папа Андрея махале; 18) Папа Алекса махале; Папа Спиро махале.

 

 

1. Прилѣпскиятъ панаиръ се състоеше отъ двѣ пространни дървени сгради, положени отъ двѣтѣ страни на чаршията и извѫтрѣ разпрѣдѣлени за дюкяни, сѫщо дървени. На тоя панаиръ сѫ се донисали отъ вънъ стоки отъ 7—9000 бали на стойность 20—30.000.000 гроша. Тукъ се срѣщаха българи, гърци, власи, арнаути, турци, бошняци, перси, арменци, евреи и разни европейци. Всички тия народи, разни по характеръ, вѣра и народность, изпъстрени съ народнитѣ си костюми, на брой повече отъ 10.000 души, сега живѣеха помежду се мирно, защото всички бѣха погълнати отъ една мисъль: какъ да направятъ повече продань, та да спечелятъ повече пари.

 

 

10

 

 

6. Състоянието на тогавашното прилѣпско общество.

 

Прѣди да пристѫпя да описвамъ нѣкои отъ случкитѣ, станали прѣзъ врѣмето на моето прибивание въ Прилѣпъ, потрѣбно е да се запознаятъ читателитѣ на кратко съ тогавашното състояние на християнското общество тамъ, което ще имъ даде възможность по-ясно да се запознаятъ съ тѣхното развитие изпослѣ.

 

Градъ Прилѣпъ заедно съ околията си въ политическо отношение съставяше часть отъ тогавашния Битолски санджакъ, а така сѫщо зависѣше и отъ духовното вѣдомство на пелагонската епархия, която имаше за сѣдалище сѫщо градъ Битола, дѣто отъ 1818 год. постоянно се наводняваше отъ многобройни влашки и арнаутски пришелци, които подъ името на гърци отдавна бѣха погълнали тамъ всичко българско и бѣха му дали вече влахо-гърцки колоритъ. Мнозина отъ нихъ, примамени отъ голѣмото изобилие па прилѣпската кутловина и отъ добрата търговия и промишленость, сѫщеврѣменно съ битолскитѣ власи-арнаути, бѣха се прѣселили въ гр. Прилѣпъ и бѣха станали негови жители, градското християнско общество прѣдставляваше смѣшение отъ българи, власи, арнаути и цигани. Отъ тѣхъ цинцаритѣ и арнаутитѣ, като по-изтънчени, по-изкусни и хитри, всѣкога сѫ взимали надмощие прѣдъ българитѣ и сѫ сполучвали да ставатъ не само училищни и църковни настоятели, но дори и прѣдставители прѣдъ гражданскитѣ власти, и съ това бѣха сполучили да ударятъ на прилѣпската гр. община гърцки отпечатъкъ, а на това имъ помогнало бѣ най-много единството на вѣрата, гърцкитѣ пелагонски владици, особено дългогодишното владикуване на Турко-Герасимоса, гагаузинъ — фанатикъ гръкоманинъ. По тая причина събранията, които са се грижили съ управлението на церковно-училищнитѣ работи въ Прилѣпъ, сѫ били повечето подъ влиянието на цинцаро-арнаутитѣ, споредъ което бѣха и сполучили да погърчатъ половината църква и общинското училище и бѣха устремили усилията си съвсѣмъ да ги погърчатъ.

 

Онова, което прѣчило на власитѣ да постигнатъ съвършено своя пъкленъ планъ, било свещенството и владишкиятъ замѣстникъ, които сѫ били всички и всѣкога българи. Тѣ не сѫ оставили да загине у народа българскиятъ му духъ. Тѣ всѣкога се занимавали видно положение у събранията, дѣто сѫ се рѣшалали работи отъ общински характеръ, тѣ сѫ били всѣкога прѣдседатели на тия събрания и юнашки сѫ се борили срѣщу замислитѣ на другитѣ инородци. Безъ тѣхното съгласие нищо не се е рѣшавало. Измежду тѣхъ най-лични сѫ били х. Христо и х. п. Константиновъ. Благодарение на тѣхната умѣлость, на тѣхната застѫпчивость до гъркоманскитѣ училища е имало всѣкога и българско, ако и наустничарско. Ето защо още отъ началото, по между влахоарнаутитѣ отъ една страна и българското духовенство съ владишкия замѣстникъ отъ друга, е имало постоянна мълчелива борба и вражда.

 

 

7. Какъ се условихъ за учитель.

 

Въ петъкъ зараньта дойде въ училището църковно-училищниятъ слуга Мирче и ми извѣсти, че прилѣпскитѣ първенци ме чакали на Димко Ачковия ханъ. Сега вече прилѣпчани бѣха привършили работитѣ си отъ панаира, та имъ остаяше свободно врѣме, да се занимаятъ и съ мене. Азъ се постъкмихъ и тръгнахъ подиръ Мирче, който ме отведе въ чаршията въ единъ широкъ едноетаженъ ханъ. Отъ дѣсната страна, до голѣмитѣ му порти, на двѣ три стѫпала имаше дълга механа, дѣто гостуваха пѫтницитѣ; до механата бѣха наредени нѣколко малки стаи за госте, до тѣхъ дълга конюшна отъ горѣ съ плѣвникъ и пр. Отъ лѣвата страна, подъ единъ тремъ, на една тераса, издигната отъ земята около 8—10 сант., бѣха насѣдали по турски (кръстато) на

 

 

11

 

голи рогозини около 14—16 души и съ дълги чибуди пушеха тютюнъ, а само двоица седѣха на столчета, защото бѣха обути въ панталони. Донесе се и за мене едно столче и подиръ кафе. Събравшитѣ се тамъ първенци се разговаряха на влашки, арнаутски и български за зиманията—даванията прѣзъ панаира. [1] Човѣцитѣ, които съставяха този синидрионъ и на които имената научихъ изпослѣ бѣха: владишкиятъ намѣстникъ, сакелариата хаджи попъ Константинъ (въ съкратено х. Попо), Д. Ачковъ, хаджи Ангеле, Димшо х. Илиевъ, Даме Петровъ, Диме Попето, Кост. Марковъ, Коне Лѣпавцовъ, Иосе Крапчовъ, Ильо Грашевъ, Мирче Бомболъ, все българи; Михале Калугрея, Дамо Зека арнаути, Наумъ Маджаръ, Коста Митревъ, Михале Врета — цинцари. Подиръ полъ часъ прѣкѫсна се частниятъ разговоръ и очитѣ на всички се впериха въ мене. Пръвъ заговори Д. Ачковъ: „хей учителю, ние не сме писали за учитель въ Пловдивъ, това се го направили нашитѣ млади. Токо рекли: „сакаме младъ учитель, хемъ да е отъ Пловдивъ". Тѣ сѫ писали тамъ безъ наше знание (тука го прѣсѣкоха нѣколко отъ българитѣ, че тѣ сѫ подписвали подобни писма), но като си се измѫчилъ и си дошълъ вече, не си направилъ злѣ, кажи сега, колко хакъ сакашъ на годината". Азъ се посмутихъ и едва изказахъ една цѣна. Изведнажъ влашкитѣ и арнаутскитѣ членове се развикаха: „брей, е... го ние съ толкозъ капиталъ и съ търчане цѣла година по Виена, Пеща и другадѣ не можемъ да спечелимъ толкова пари, та ти безъ никакъвъ капиталъ искашъ тая цѣна". Българскитѣ членове захванаха да имъ възражаватъ, и така се завърза прѣпирня, която трая повече отъ часъ. Тука често се подхвърляше името на учителката и на другитѣ учители; казваше се, че църквата не можла да разнася толкова пари, че при сѫществуването на гръцки (за власитѣ) главенъ учитель другъ главенъ учитель е излшиенъ. Най-послѣ Д. Ачко каза: „понеже даскалътъ е дошълъ отъ далеко и е направилъ доста разноски, то за първата година да му се даде еди-колко си, а за послѣ споредъ — ишкино му". Веднага 2—3 отъ българитѣ ме задърпаха да цалувамъ рѫка на х. Попо. Азъ не скланяхъ. Най-послѣ нѣкои отъ българитѣ намѣриха за мунасипъ да раздѣлимъ разликата, на което и азъ склонихъ. Цѣлувахъ рѫка на х. Попо, а съ останалитѣ се рѫкувахъ. Това бѣше цѣлиятъ контрактъ за моето учителствуване въ Прилѣпъ съ всичкитѣ му подробности, защото подобна формалность веднажъ извършена, никой не бѣ въ сила да я развали. На другата година безъ дълги прѣговори прилѣпчани ме съгласиха за 3 години съ значителна придавка, а слѣдъ изтичането на тия 3 години — за други още 3 години. Сега прилѣпчани бѣха готови, да ми платятъ двойно, но не искахъ да злоупотрѣбявамъ съ нуждата имъ, а оставахъ на волята имъ, защото 8—9000 гр. на врѣмето си не бѣха малко пари.

 

Отъ новината, че съмъ се условилъ за учитель, най-много се зарадваха българскитѣ младежи и еснафлиитѣ. Неблагодарни останаха само власитѣ и арнаутитѣ, които въ Прилѣпъ, както и всѣкѫдѣ другадѣ по онова врѣме, се гърчеяха и прѣдставляваха отъ себе си доста мощно орѫдие за гръцкитѣ домогвания.

 

*  *  *

 

Въ недѣлята прѣди черковния отпускъ сакилария х. попъ Константинъ отъ царскитѣ двери обяви на Прилѣпското население, че новодошлиятъ главенъ

 

 

1. Черковно-училищнитѣ работи и изобщо всѣка народна работа въ Прилѣпъ се е гледала и рѣшавала отъ събранието на първенцитѣ. Въ събранието влизаха всички заможни христиани: българи, власи и арнаути. Тѣ се събираха тамъ, дѣто кажеше главатарьтъ - прѣдседательтъ. За такъвъ е напърво билъ х. Христе, а сега го застѫпваше Д. Ачко, човѣкъ срѣденъ на ръстъ, плещестъ — варошки типъ, уменъ, хитъръ, крайно сребрилюбецъ, егоистъ и малограмотенъ. Въ Прилѣпъ повечето българи познаватъ добрѣ влашки и арнаутски. Забѣлѣжително бѣ, че въ едно събрание да имаше само двоица власи, тѣ по всѣкой начинъ ще мѫчатъ пакъ да се води разговорътъ по цинцарски.

 

 

12

 

учитель е вече условенъ, и отъ утрѣ училището се отваря, та който иска, нека си прати синчето, да се учи. [1] Черковата бѣ напълнена съ свѣтъ. Тя прѣдставяше една огромна маса съ хиляди неподвижни глави, които щомъ се помена името ми, машинално всички впериха очи въ мене. Азъ изтръпнахъ и се занесохъ отъ срамъ. Слушаше се по между имъ низко шушукане и критика. По лицата се познаваше, че българитѣ бѣха благодарни отъ това извѣстие, власитѣ се мръщѣха и говорѣха по между си по цинцарски. Отъ лицето имъ се познаваше, че тѣмъ не бѣ това нѣщо по угодата.

 

Още не допуснала съвършено черкова, бута се изъ множеството и дохожда при мене училищниятъ епитропъ Михале Верта, по народность ципцаринъ, и ме покани да идемъ у дома му. Разбира се, че азъ не можахъ да отрека. Това той направи да покаже публично прѣдъ българитѣ, че и цинцаритѣ почитатъ българскитѣ учители, второ, да ме прѣтеглятъ прѣдварително, колко струвамъ, трето, да ме надъхатъ противъ нѣкои отъ българската младежь и най-послѣ да ме посъвѣтватъ, че ако слушамъ тѣхнитѣ наставления, то тѣ ще иматъ постоянно отческа грижа за мене. За това тѣ ми прѣдложиха да се прѣселя да квартирувамъ безплатно въ една цинцарска кѫща. Разбира се, че азъ като новъ и незапознатъ съ положението, удобрявахъ всичко. На излизане Михале Каличъ ме покани да отида у дома му за ручокъ. Това бѣ първото изкушение за мене. Токо щомъ се отлѣпихъ отъ цинцаритѣ, попаднахъ въ една група млади българчета, които ме заобиколиха и ме повлѣкоха по визита. Тѣ съ своето буйно и откровено говорене веднага ме плѣниха. Азъ забравихъ даденото си обѣщание и ручахъ не, но и вечеряхъ у българитѣ. Но и тука хората горѣха отъ нетърпѣние да опознаятъ по-скоро умствения и нравствения ми багажъ, като ми подхвърляха разни въпроси, на които азъ отговаряхъ, както и колкото можахъ, а тѣ скришомъ се спогледваха и съ разни мимически знакове показваха, че удобряваха казаното.

 

 

8. Първиятъ день въ училището.

 

На другия день още въ тъмно отъ долѣ на училището се слушаше голѣмъ шумъ и тропотъ. То бѣха българскитѣ ученици (гърцкото училище за власитѣ — цинцаритѣ бѣ отворено още прѣди 2—3 деня). За скоро се приготвихме съ С. Петровъ и слѣзохме долѣ, дѣто намѣрихме дошли Ицо Колчаковъ и училищно-черковнитѣ епитропи. Колчаковъ и С. Петровъ прибраха своитѣ до 300 дребусъкъ ученици въ голѣмата зала и захванаха работата си по таблицитѣ, а за мене показаха двѣ стаи раздѣлени отъ входа за горния етажъ, въ който навлѣзоха по-възрастни момчета около 60 на брой. Епитропитѣ, слѣдъ като ме прѣпорѫчаха на бѫдещитѣ ми ученици и имъ порѫчаха добрѣ да ме слушатъ, не си отидоха: прилѣпското имъ любопитство ги караше да стоятъ на нозѣ, за да видятъ, какво ще работя.

 

Слѣдъ като записахъ имената на всички ученици, за да позная силата на всѣкиго, захванахъ да ги изпитвамъ единъ по единъ и да имъ отбѣлѣжвамъ имената на друга книга. Най-послѣ тѣ (епитропитѣ) се умориха да слушатъ да се разправя за нѣща, които не имъ бѣха отъ работата, та си отидоха. Сега азъ, останълъ самичъкъ, можахъ да работя по-спокойно. Отъ тая група ученици съставихъ два класа по единъ въ всѣка стая. По пладне

 

 

1. Въ Прилѣпъ обичай бѣ, х. Попо да обявява отъ царскитѣ двери всѣка недѣля всичко, каквото сѫ длъжни да вършать християнитѣ прѣзъ недѣлята, като кои праздници ще се празнуватъ, кога ще мине попа да ръси, дѣ ще се освещава черкова, дѣ ще става съборъ, на коя мома трѣба да се помогне за омѫжване, кой ще ходи на хаджилъкъ, какви правителствени разпореждания има. Съ една дума той служеше и за общински глашатай, и за дъска, по която днесъ лѣпятъ обявления. Тоя обичай принуждаваше богомолцитѣ да стоятъ до пущане на черковната служба, за да чуятъ, какво ново ще имъ съобщи х. Попо.

 

 

13

 

съставихъ програмата, по която ще се водѣхме прѣзъ годината. При съставянето на тая програма мене ми послужи програмата на приготвителното пловдивско училище.

 

На прилѣпския панаиръ се отваряха постоянно двѣ български книжарници и една турска. Едната отъ българскитѣ книжарници, именно тая на Андрея Рѣсненица, прѣдставляваше миналото. Въ нея се продаваха разни черковни книги, вѣчни календари и разни руски катанци. Другата бѣ събрание отъ Хр. Г. Дановата и Д. В. Манчевата книжарници и прѣдставляваше българския напрѣдъкъ. При тия книжарници имаше още една. Петъръ П. Шапкаревъ покрай кожухарската си стока продаваше и книгитѣ на брата си Кузмана, които не бѣха нищо друто освѣнъ книги отъ сѫщитѣ книжарници, посолени съ нѣкои рѣчи и окончания отъ македонското нарѣчие. Отъ тия книжарници азъ взехъ на кредитъ единъ ковчегъ книги, които мислѣхъ, че ще ми потрѣбатъ. (Тогава нѣмаше въ всѣкой градъ книжарници, та самитѣ учители продаваха училищнитѣ книги, които добиваха на кредитъ, отъ която и да е книжарница въ Пловдивъ). Турскитѣ учебници си набавихъ отъ Битоля.

 

Програмата прѣдвиждаше зарань по единъ урокъ и краснописание, по пладне сѫщо единъ урокъ и турски езикъ. Така наредена, училищната машина захвана да работи: взаимното българ. училище се управляваше отъ Ица Колчаковъ и Секула Петровъ, главното отъ менъ. И гръцкото училище така сѫщо бѣ раздѣлено на взаимно и главно: взаимното гърц. училище имаше 40—45 ученика, прошарено съ 10—15 момичета отъ прилѣпската аристокрация, съ прѣподаватель Петъръ Димитровъ, [1] а главното (елинско) имаше 20—25 д. ученика, раздѣлени сѫщо на два класа, прѣподаваше елински янинскиятъ въспитаникъ Георги папа Константину. Баба Недѣля Петковица — Караиванова съ помощьта на дъщеря си Екатерина (Станислава) и внука ѝ Нонка въ прѣминалата година бѣ отворила въ частна кѫща и съ подържанието на частни лица дѣвическо училище съ около 100—120 ученички, които бѣ разпрѣдѣлила по свой вкусъ, или по-добрѣ казано, както бѣ видѣла по градоветѣ, дѣто бѣ отваряла и затваряла български дѣвически училища. (Гледай Бълг. прѣгледъ, год. III, книга VII и VIII). При тия общински училища и учители, трѣба да се прибавятъ и двѣ частни български училища на Коте даскала и на Смичко даскала, които прѣдаваха частно въ своитѣ каща по на 30—40 д. ученика по старата система. Така при моето дохождание въ Прилѣпъ (1866), тамъ се набираха до 500 д. българ. ученици, съ 120 ученички, съ 7 д. учители и една учителка.

 

 

9. Тогавашното домашно възпитание.

 

ймахъ случая да се науча за много неприятни случки отъ миналото на училището. Нѣкои отъ по-възрастнитѣ ученици дохождали въ училището, яхнали на магарета, други дохождали съ ножове, били учителя и бѣгали прѣзъ прозорцитѣ, бащитѣ на мнозина дохождали въ училището и се карали съ учителитѣ, като ги обсипвали всрѣдъ училището съ разни ругателства и пр. И самъ азъ забѣлѣжихъ, че измежду ученицитѣ имаше мнозина неразбрани, разглезени отъ родителитѣ си, разхайманени по улицитѣ, разюздани отъ мекушавостьта на прѣждебившитѣ учители. При това трѣба да се притури и буйната прилѣпска натура. При тия условия, каквито училищни правилници и строги писани закони и да се поставѣха, малко щѣха да подѣйствуватъ, особено сега отъ началото. За да привлѣка почитанието и послушанието имъ,

 

 

1. Тоя Петъръ Димитровъ бѣ родомъ отъ с. Бабища, Костурска кааза. Гръцки той бѣ слѣдвалъ нѣщо въ едно отъ атинскитѣ махаленски училища и не искаше повече да притури на това, що бѣ копиралъ въ училището, до когато прѣмина за учитель въ българското училище. При все това той явно изповѣдваше своето българско произхождение.

 

 

14

 

азъ се принудихъ отъ темно да се намирамъ постоянно помежду тѣхъ. Тъй можахъ да ги ограничавамъ въ лудостьта имъ и да ги принуждавамъ да си приготвуватъ уроцитѣ.

 

До като да удари звънецътъ за прѣдаване, азъ или се разхождахъ по коридора, който обхващаше и двѣтѣ стаи и се разговаряхъ съ нѣкои отъ учителитѣ, или седналъ на столица, отдѣто се гледаше и въ двѣтѣ стаи, четѣхъ вѣстници, или поправяхъ тетрадкитѣ на ученицитѣ. Ученицитѣ до врѣме за прѣдание едни четѣха, други шушнѣха полека и излизаха по вънъ безъ никакво разрѣшение. По нѣкога, като се видѣше, че стаитѣ се поизпразднуваха, пращахъ нѣкой ученикъ, или отивахъ и самъ да ги прибера отъ подъ черковнитѣ сводове, дѣто често се набираха съ ученицитѣ отъ другитѣ отдѣления и буйно приказваха, или се прѣпираха съ ученицитѣ отъ гръцкото училище.

 

Отъ какъ настанѣше врѣме за прѣдаване, ако нѣкой ученикъ поискаше да излѣзе отъ класъ, трѣбаше да иска разрѣшение. Слѣдъ прѣдаването на първия класъ, което се продължаваше повече отъ часъ, цѣлиятъ класъ се пущаше вънъ за 5—10 минути подъ надзора на нѣкои отъ възрастнитѣ и по-кроткитѣ ученици, а азъ прѣминувахъ на прѣдание въ втория класъ и послѣ повторно въ първия, като пущахъ вънъ пъкъ втория и тъй, до дѣто дойдѣше врѣме за пущане. Слѣдъ молитвата господня пущахъ първо единия класъ, и когато се затуляше задъ черковнитѣ порти, пущахъ другия класъ. Това го правѣхъ съ намѣрение, да си отиватъ раздѣлно, та да не се каратъ и биятъ помежду си по улицитѣ.

 

Случваше се по нѣкога да забравя да отворя още въ темно голѣмитѣ училищни порти, и ученицитѣ, събрани въ черковния дворъ почваха да салмуватъ. Ето ти го черковниятъ епитропъ х. Мирче Бомболъ, излѣзълъ отъ черкова, та се кара на ученицитѣ и се развикалъ: „ефендимъ, ефендимъ, това (като сочи къмъ черковата) домъ Божи ли е, или магарешки оборъ; камо го учительтъ да прибере овой гяволи, двѣ бѣли меджидия му се плащатъ на день". Това се относяше все до менъ, ако и да имаше тамъ ученици и отъ отдѣленията и отъ гърцкото училище, защото азъ живѣяхъ въ училището. Пощо-защо се проплакнувахъ и хайде долу, прибирамъ българскитѣ ученици, а тия отъ гръцкото пропѫдвахъ въ училището имъ, безъ да имъ се мѣшахъ по-нататъкъ. Хаджи Ангеле — другиятъ черковенъ настоятель отъ другата страна гони ученицитѣ и ги праща да отидатъ у дома си, да се изпразнятъ.

 

За нравственото и умствено развитие на дѣцата по домоветѣ никой не се грижеше. Родителитѣ имъ въ разговоритѣ си не се стѣсняваха да изговарятъ прѣдъ дѣцата си всѣкакви нецензурни думи. Отъ това дѣцата още отъ малки знаятъ цѣлия рѣчникъ на сквернословието. Прилѣпчанката почти нѣма никаква власть надъ дѣцата си, тѣ прѣдъ майкитѣ си сѫ повече своеволни, всичко вършатъ по волята си. Тѣ сѫ повечето твърдоглави, непослушни къмъ майкитѣ си; но затова пакъ майкитѣ имъ ги обсипватъ съ разни клетви. Много отъ тия клетви се изказватъ въ обратна смисъль, като: „слѣпци да водишъ", сир. да имашъ понѣ едно око; „да те видя въ Стамболъ съ златна патерица" — да стане патриархъ; „телци да те не прѣскачатъ" — да не бѫде закопанъ въ гробищата, и много други.

 

Когато не сѫ въ училището, и бащитѣ имъ сѫ по работа, ще ги видишъ на тълпи — тълпи по улицитѣ да биятъ тарамбуки, да пѣятъ разни гнусни пѣсни, да гонятъ кучета или да се биятъ съ камъни отъ двѣ махали. Въ такива борби тѣ не гледатъ ни кой минува, нито кадѣ отива камъкътъ; често разбиватъ главитѣ на проходещитѣ и изпотрошаватъ стъклата отъ прозорцитѣ, дѣто става двубоятъ. Тѣхнитѣ неприлични рѣчи и неприлични шеги нѣматъ край. Майкитѣ имъ вмѣсто да се загрижатъ да поправятъ синоветѣ си, стварятъ за това всичката вина върху учителитѣ. „Натема ги — натема овие,

 

 

15

 

сегашниве даскали, не даватъ никаковъ заптъ на дѣцата. Сегашниве дѣца нѣматъ срамъ отъ никого, не честятъ ни майка, ни татко".

 

Зимно врѣме играятъ на ашици, орѣхи, дълга магарица, куса магарица, чими-чими чайре, тале-портале, крива войска, дива-коза, сладко-месо, слѣпо-коло; а лѣтѣ на гуда, плоча, кисело месо, три нога, топка, битка, кошъ-капа, челикъ, пирле, мижитарка, прѣскакулица и пр. На майкитѣ си заповѣдватъ съ тонъ. Ако би майка му да не изпълни веднага волята му, то захваща да вряка, да тупти съ кракъ, да плаче и да я замѣрва съ камъни, като сѫщеврѣменно не прѣстава да ѝ кара (псува) и живи, и мъртви. Ако со случи майката по-рѣшителна, тя го натупва добрѣ и го оставя на двора да реве, но повечето майкитѣ се затварятъ въ кѫщи съ клетви: „да ти се провали гробътъ, да не би се пръкнало змио усойницо! Да би тресналъ; да би хаиръ не сторилъ; да би си скършилъ вратотъ; да пропиташъ; скърши си глаата; внтосай се; поврага ти глаа."

 

Зарань, щомъ станатъ отъ сънъ, пролигаватъ ги, обличатъ ги пощо-защо, и съ кожатъ въ рѫка, изтикватъ ги още въ темно за въ училището. Дрѣхитѣ имъ се често оцапани и оплескани, а рѫкавитѣ имъ до лактето станали на мушама отъ сополи и лиги.

 

 

10. Праздникътъ Св. Св. Кирилъ и Методия.

 

Прѣди една недѣля х. Поно отъ царскитѣ двери бѣ извѣстилъ, че еди въ кой си день се пада праздникътъ на народнитѣ просвѣтители и учители. На 10-и майя ученицитѣ не учиха уроци. Тѣ прѣписаха и научиха на изустъ и на гласъ тропара на праздника и пѣсеньта: „И слѣдъ тисяща годинъ". Подиръ това имъ се разправи на кратко житието на светиитѣ, значението на тѣхния праздникъ за българския народъ и се разпуснаха. По пладне сѫщо се изпѣха още 2—3 пѫти тропарътъ и пѣсеньта, слѣдъ което ученицитѣ се разпратиха да донесатъ зеленина и цвѣте. Прѣзъ свободното си това врѣме азъ останахъ да прѣписвамъ на чисто словото, което бѣхъ ковалъ и кърпилъ отъ прѣди десетина деня и което щѣхъ да изговоря прѣдъ събранието на другия день.

 

По едно врѣме долѣ въ училището се зачу глъчъ и разправия съ учителитѣ Ицо Колчаковъ и Секула Петровъ, които бѣха поставени, да се разпореждатъ съ зеленината, която щѣха да доносятъ ученицитѣ. Това бѣха жени дошли, да се каратъ съ учителитѣ, защото ученицитѣ имъ бѣха оплѣнили градинитѣ. И дѣйствително ученицитѣ бѣха надовлѣкли толкова много зеленина и цвѣте, че бѣха изпълнили и двѣтѣ класни стаи, безъ да се смѣта изтъпканото по училището и училищния дворъ. Отъ тая зеленина се увиха нѣколко вѣнци за надъ училищнитѣ и църковни врата, надъ малката икона св. св. Кирилъ и Методия. (Тя бѣ дълга около 75 сантиметра и широка около 50 сантиметра). Съ останалата зеленина се уви другъ голѣмъ вѣнецъ за надъ улищната порта, а отъ по-избраното цвѣте се напълниха нѣколко чаши за на масата. Така увѣнчана, иконата се понесе отъ двоица ученика за въ черкова, когато се захващаше вечернята. Другитѣ ученици вървѣха по тѣхъ. Слѣдъ пущанего на черкова иконата се остави въ владишкия тронъ. На ученицитѣ се порѫча всички да дойдатъ на зараньта въ черкова по-отрано, като се измиятъ добрѣ и се прѣмѣнятъ въ нова прѣмѣна. Сѫщо да порѫчатъ и на родителитѣ си да дойдатъ въ церква и въ училището.

 

На зараньта чърквата бѣ прѣпълнена съ народъ. Слѣдъ отпускъ духовенството и пѣвцитѣ напрѣдъ пѣяха тропара, слѣдъ тѣхъ двоица ученика носѣха иконата, а подиръ тѣхъ всичкиятъ народъ. Ученицитѣ бѣха излѣзли отъ черква, още щомъ се изпѣ причестната и бѣха заели въ училището своето мѣсто. Тука се извърши водосветъ. Ученицитѣ изпѣха въ хоръ тропара

 

 

16

 

„яко апостоловъ единопървий". Нѣкои отъ присѫтствуещитѣ се поръсиха единъ по единъ, а останалитѣ се поръсиха изобщо. Слѣдъ това азъ прочетохъ приготвеното ми слово, и ученицитѣ изаѣха приготвената пѣсень. Това слово се грабна отъ рѫцѣтѣ ми и цѣла недѣля се разнося отъ рѫцѣ на рѫцѣ и се критикуваше съдържанието му. Подиръ всичко това всѣкой си отиде да работи. Празникътъ на св. св. Кирилъ и Методия се е празнувалъ и въ по-напрѣжнитѣ години. [1] Да бѫде отворена чаршията и да се работи него день не правѣше добро впечатление. Взе да се мисли, какъ да се направи, та да се празнува по-тържествено и никакъ да се не работи. За тая цѣль се порѫча на Адамче Зуграфотъ да приготви нова икона въ голѣмъ форматъ (единъ и полъ метъръ висока и единъ м. широка). Прѣдложи се на новосформирувания тютюнджиски еснафъ да избере и постави за свой патронъ тоя праздникъ, и така на другата година дюкянитѣ на българитѣ бѣха затворени. Обаче за да привикнатъ женитѣ да го празнуватъ, трѣбаше още двѣ-три години подъ редъ да се работи. Изпърво женитѣ наричаха тоя праздникъ даскалски празникъ, та само тѣ трѣбувало да го празнуватъ, и за това мнозина дохождаха да ми правятъ визита.

 

 

11. Училищното годишно изпитание.

 

Подиръ празника на св. св. Кирилъ и Методия другъ тържественъ день за училището бѣ 20-и юлия 1867 годкна, день въ който щѣше да се изнесе на явѣ моята годишна дѣятелность, моята способность. Тоя день се очакваше съ нетърпѣние отъ прилѣпчани, особено отъ младитѣ. Отъ това изпитание зависѣше бѫдещето на българското класно училище въ Прилѣпъ.

 

Споредъ както бѣхъ виждалъ да се прави изпитание отъ моитѣ майстори въ Пловдивското централно училище, още отъ прѣдиия день бѣхъ поставилъ въ голѣмата зала на взаимното училище лика на султанъ Азиса и иконата на св. св. Кирилъ и Методия съ вѣнци. Подобни вѣнци отъ зеленина и цвѣтя имаше поставени и надъ входнитѣ врата. По стѣнитѣ въ училището бѣха окачени и нѣколко землеописателни карти. Третинята отъ учил. зала заимаха чиноветѣ, на които щѣха да седятъ ученицитѣ. До тѣхъ маса съ двѣ чаши пълни съ цвѣтя. На масата стоеше още и каталогътъ на ученицитѣ, описътъ на прѣдметитѣ, които бѣха учени и по които щѣха да се изпитватъ ученицитѣ, при това мастилница и нѣколко пера. По осталата часть отъ залата се наредиха столове и столици за публиката. Още отъ вечерьта се разпратиха поканителни билети до всички първенци и еснафлии, сѫщо и до каймакамина, мюфтията, кадията и до други турски голѣмци. Тия послѣднитѣ нарочно се канѣха да присѫтствуватъ два часа по-късно, сир. да се намѣрятъ въ това врѣме, когато щѣше да се захваща изпитанието по турски езикъ.

 

На зараньта слѣдъ черковния отпускъ х. Попо обяви отъ царскитѣ двери, че днесъ ще да има въ българското главно училище изпитание, та се поканватъ благочестивитѣ христиани да присѫтствуватъ. Името българско училище се спомена, защото по-прѣдната недѣля той сѫщото нѣщо бѣ обявилъ за гръцкото училище. Въ училището се събра толкова много народъ, че училищната зала се прѣпълни. Столицитѣ се заеха само отъ поповетѣ и първенцитѣ, а останалата публика стоеше на крака. (Въ Прилѣпъ само за града имаше 11—12 попове).

 

Прочете се една молитва отъ архимандрита попъ Копстантинъ (попъ Бечва), изпѣ се отъ учепицитѣ първо молитвата „Царю небесни," а послѣ пѣсеньта „К'подателю на мѫдростьта," слѣдъ което прочетохъ приготвеното за въ случая слово. Въ това слово се разправяше за ползата отъ науката, колко ученика сѫ били записани въ началото на годината и въ двата класа и сега колко сѫ останали, какви прѣдмети сѫ се учили и пр. Слѣдъ това се начена изпитанието.

 

 

1. Български прѣгледъ, год. III, кн. VII и VIII отъ 1896 год.

 

 

17

 

Първо се питаха ученицитѣ по законъ Божи (св. история и катихизисъ), български езикъ и числителница. Забѣлѣжително бѣ, че при рѣшаванието на задачитѣ, публиката ги рѣшаваше прѣди ученика. Слѣдъ горнитѣ прѣдмети захванахме изпитанието по землеописание. Въ това врѣме се зададоха десетина душъ отъ турцитѣ, които направиха тѣснотата още по-голѣма. Това притѣснение стана причина, та на другата година терзискиятъ еснафъ събра всичкия американъ отъ базиргянитѣ, отъ който ушиха голѣмъ чадъръ, и подъ чадъра вънъ въ широкия черковенъ дворъ се прави изпитанието. Подиръ землеописанието първиятъ класъ прочете отъ турската читанка нѣколко басни, пословици и ги прѣведе на български, вториятъ прочете отѣ иншата (писмовникъ) нѣколко писма, прошения и пр. Питаха се ученицитѣ за нѣкои арабски и персидски думи, които се срѣщаха въ прочетеното и нѣкои граматически правила. Най-послѣ се каза слово на турски езикъ, съ което се похваляваше голѣмото ученолюбие на царя. Разказа се, какъ той желае да види всичкитѣ си поданници безъ разлика на вѣра и народность просвѣтени, и че най-главната прѣчка на българитѣ да не могатъ досега да се съобразятъ съ това царско желание е билъ гръцкиятъ езикъ, който безразборно имъ се налагаше отъ деспотъ ефендилеръ да го изучватъ папагалски. Каза се още, че съ изучването на османския езикъ, българитѣ се трудятъ съ намѣрение по-лесно да се сношаватъ съ правителството, по-добрѣ да разбиратъ неговитѣ разпореждания и по-лесно да се побратимяватъ съ турското население. Най-послѣ изпитанието се завърши съ изпѣване турската пѣсень: „Нашири нуръ". Не зная, по чие разпореждание, но на масата се сложи единъ дискосъ, и въ него взеха да тропатъ лири, минцове, а най-много бѣли меджидиета. Коне Мартинъ държи на високо съ два пръста бѣлата меджидия и се бута изъ множеството да дойде до мене. Изпослѣ се научихъ, че тоя обичай билъ въведенъ отъ гръцкитѣ учители. Както и да е, и азъ се ползувахъ поне единъ пѫтъ отъ тоя обичай съ около 500 гр., сума, която не бѣ получавалъ никой отъ до тогавашнитѣ учители. На другия день азъ бидохъ условенъ за учитель за три години съ увеличена годишна плата.

 

Слѣдъ три дни се извърши и изпитанието въ дѣвическото училище. На учителката баба Недѣля се даде да прочете слово, въ което се описваше ползата отъ възпитана дѣвойка, майка и кѫщовница. Въ дѣвическото училище имаше повече отъ 80 ученички, които се изпитаха по св. история, първи познания, смѣтания, краснописание, шевъ и най-послѣ се изпѣха нѣколко пѣсни. Баба Недѣля бѣ много слабо приготвена за учителка, босотата си прикриваше съ хитрости. Въ училището практикуваше повече диатическата система: възправяше на чина двѣ едно срѣщу друго дѣвойчета, едното пита, а другото отговаряше.

 

Нейното везане ставаше по особена система: накарваше Адаме Зографътъ да ѝ нарисува на тънка четвъртита книга св. Георги на конь. Тая картина се зашиваше на гергефа подъ платното и послѣ по нея вежеше на платното сѫщата картина съ цвѣтна коприна. Прѣзъ двѣгодишното си учителствуване въ Прилѣпъ тя не можа да привлѣче любовьта ни на една жена. Прилѣпчанкитѣ странѣха отъ нея, като я гледаха, че пуши съ дълго чибуче и че се втика много помежду мѫжето. Това накара прилѣпчани стари и млади да ѝ заявятъ, че по никой начинъ да не се надѣва, че ще бѫде условена за напрѣдъ.

 

Слѣдъ дѣвическото училище изпитаха се ученицитѣ отъ пръвоначалното училище, дѣто се гнетѣха повече отъ 300 души ученика подъ управлението на учителитѣ Хр. п. Колчаковъ и Секуле Петровъ. Първата година тамъ се прѣдаваше по ланкастерската метода и по таблицитѣ на Доброплодни, но понеже съ прѣдаването по тая метода се вдигаше голѣмъ шумъ въ училището, то на втората година се изхвърлиха таблицитѣ, и се въведоха Дановитѣ буковари и читанки. Ученицитѣ се раздѣлиха на двѣ отдѣления: първото подъ управлението на С. Петровъ, а второто — на Хр. Колчаковъ. Въ второто отдѣление

 

 

18

 

се прѣдаваше св. история, първи познания, четиритѣ дѣйствия отъ числителницата, читанка и краснописание. Въ прилѣпскитѣ училища се обръщаше голѣмо внимание върху краснописанието. Изобщо всички тогавашни ученици иматъ красивъ почеркъ. Ученицитѣ отъ година въ година се умножаваха, та се отвори още и трето отдѣление, и за учитель се постави черковниятъ пѣвецъ Куне Уста Илиевъ.

 

Освѣнъ тия училища и учители въ Прилѣпъ имаше още и нѣколко частни училища. Мнозина прилѣпчани, закоренѣли фанатици, бѣха убѣдени, че само славянскиятъ езикъ е божественъ, а новото учение броеха нѣщо като дяволско, еретическо, дѣто дѣцата отиватъ само на забава. Тѣ изпращаха своитѣ синове въ частнитѣ тия училища, които се състояха само отъ една стая въ кѫщата на самия учитель. Въ тѣхъ учительтъ седеше на миндера, дѣто или шиеше или подвръзваше книги, а ученицитѣ, насѣдали долѣ по земята кръстато, прѣговаряха уроцитѣ си. Щомъ нѣкой отъ ученицитѣ научеше зададения му урокъ, ще се изправи прѣдъ учителя въ веѣкое врѣме да казва урокъ. Ученицитѣ отъ тия училища не се пущаха на пладне, а пладнуваха въ сѫщата стая съ учителя. Учительтъ на простната кърпица, а ученицитѣ на торбичкитѣ си пладнуваха. Съ останалия хлѣбъ и трохи се хранѣха разнитѣ учителиви птици. Прѣзъ студеното врѣме всѣкой ученикъ отнасяше по една или двѣ цѣпеници за общата печка. За възнаграждение на учителя всѣкой ученикъ плащаше месѣчно отъ 2—3 гроша. Въ тия училища подиръ букваря ученицитѣ учеха часословъ (светче), псалтиръ, червовно пѣние, четиритѣ прости дѣйствия отъ смѣтанието съ тройното правило, упражнение въ краснописание и писмописание. Щомъ ученикътъ завършеше тоя курсъ на наукитѣ, той можеше да стане попъ, даскалъ, тьрговецъ или занаятчия. Такива сѫ били всички училища въ Прилѣпъ, прѣди да се изгради общото училище въ черковния дворъ (1850 г.). По-забѣлѣжителни учители въ такива училища сѫ били: Косте Даскалътъ, х. Попо, попъ А. Смичко, Плетворецътъ Диме, Аце Тополчанеца и пр. Всички тия учители сѫ били възпитаници на варошката академия. [1]

 

Въ тия училища и по сѫщата система сѫ се образували и нѣкой отъ власитѣ, които не сѫ имали възможность да отидатъ въ Кожани и Янина, дѣто още отъ старо врѣме сѫ цъвтѣли прочути еленски училища.

 

 

12. Прогресътъ на Прилѣпското училище.

 

Още отъ първата година ми направи лошо впечатление довежданието въ училището на маловъзрастни дѣтца. Като се видѣ, че е невъзможно да се отбиятъ отъ тоя навикъ, и за да се избѣгне отъ неприятнитѣ разправии съ родителитѣ имъ, накарахъ да изкъртятъ едно отъ четиритѣ стѫпала прѣдъ първоначалното училище, та разстоянието измежду двѣтѣ стѫпала стана 40—45 см. Слѣдъ това се прибираше въ училището онова дѣте, което можеше свободно да прѣкрачи отъ едното до другото стѫпало и което можеше още да брои до сто. Слѣдъ врѣме, когато се видѣ, че и тая мѣрка не помогна, то се рѣши да се даде свободенъ входъ на всички, като се събератъ маловръстнитѣ въ една отдѣлна стая, дѣто подъ надзора на единъ отъ по-възрастнитѣ ученици съ нищожно възнаграждение се упражняваха да чертаятъ на плочи разни лесни фигури, да пѣятъ кѫси пѣсни и да приказватъ нравствени приказки и басни,

 

 

1. Трѣба да се знае, че просвѣщението и славянската писменость въ градъ Прилѣпъ изпърво сѫ прѣминали чрѣзъ подобни учители отъ Варошъ и че първитѣ свещеници и учители до изграждането за общинското училище са били все варошани. До прѣди десетина години отъ това врѣме церковнославянскиятъ езикъ въ Прилѣпъ се е наричалъ „бугарски”, а всѣка писана книга съ граждански шрифтъ било на руски, било на български, се наричала „сръбска". Отдѣто се види, че първитѣ книги съ граждански букви по тия страни сѫ били прѣнесени отъ Сърбия.

 

 

19

 

като сѫщеврѣмено се обръщаше внимание върху правилното стоене и държане на перото и на правилното изговаряне на думитѣ и прѣдложенията. Съ една дума неусѣтно се отвори единъ видъ забавачница.

 

Азъ се отричамъ да разправямъ подробно за моята учителска дѣятелность въ Прилѣпъ, като оставямъ да я описватъ и критикуватъ самитѣ очевидци. Ще се помѫча да опиша само измѣненията, които направихъ въ училището на Груевата програма, и до колкото ми е възможно, да нарисувамъ нравственото, умственото и материалното положение, въ което намѣрихъ Прилѣпъ прѣзъ 1866 год. Като се направи сравнение съ онова отъ 1878—1879 год., когато го оставихъ, лесно ще може да се види грамадната разлика въ успѣхъ и напрѣдъкъ.

 

Въ разстояние на една година можахъ добрѣ да се запозная съ прилѣпскитѣ нрави и обичаи, скоро можахъ да позная, че тѣхнитѣ спекулански наклоности не дирятъ високи науки, но нѣщо практично — реално, което да може веднага да имъ спомогне въ търговията и занаятитѣ; затова и училищната програма се нареди въ тоя духъ. Прѣди да тръгна за Прилѣпъ, бѣхъ купилъ отъ единъ панагюрецъ една врекя пълна съ книги, които бѣха останали отъ починалия му въ странство на учение синъ. Между тѣхъ имаше и двѣ годишна течения отъ руското периодическо списание „Учитель". Тия двѣ годишнини отъ „Учитель" твърдѣ много ми спомогнаха въ училището. Ползувахъ се много и отъ нѣколко писма, помѣстени въ в. „Турция" (1866 г). Тѣ ми дадоха да разбера, че Груевата система на прѣдание търпи измѣнения. Тѣ ме подсѣтиха, че е обрѣменително да се изучва пространото Груево землеописание и всеобща история съ милиони собствени имена, съ подробното описание на царетѣ и войнитѣ, безъ да се споменува, какво влияние сѫ имали извѣстни планини, рѣки, морета и пр. върху търговското, примишленото, умственото и икономическото развитие на народитѣ, които сѫ населявали тия страни.

 

Рѫководимъ отъ списанието „Учитель", съ помощьта на Дановата читанка и отъ други книги и вѣстници съставихъ землеописание, което се захващаше съ рисунки. Нарисуваше се най-напрѣдъ на черната дъска единъ четвероѫгленикъ. Въ срѣдата на тоя четвероѫгленикъ, който прѣдставляваше Прилѣпското поле, поставяше се една голѣмичка точка, която означавахме съ името Прилѣпъ. Подиръ това се поставяха по-малки точици, които означаваха селата около Прилѣпъ, споредъ посоката, на се която намираха отъ него. Съ тънки чертици означавахме рѣкитѣ, а съ прѣкѫснати чертици — друмищата и пѫтищата. Планинитѣ и ридоветѣ се изображаваха съ двойни прѣкѫснати чертици, полегати една срѣщу друга .... Прѣди всичко това ученицитѣ се запознаваха, съ що се нарича хоризонтъ и неговитѣ части. Така се запознаваха ученицитѣ изпърво съ своята околность, съ своята околия. На вторъ по-голѣмъ четвероѫгленикъ въ срѣдата се поставяше гр. Битоля, послѣ Прилѣпъ, Кичово, Крушово и пр., по-голѣми села, рѣки, градове и пр. Тия картички се накарваха ученицитѣ да си прѣпишатъ въ своитѣ тетрадки по землеописание, и когато имаха урокъ отъ него, начертаваха се сѫщитѣ фигури, безъ обозначение на имената, които ученицитѣ се караха сами да наименуватъ. Най-послѣ прѣдъ ученицитѣ се поставяше картата Европейска Турция и тя се изучваше по пространото Груево землеописание. Къмъ това се прибавяше извлѣчение отъ Дановия лѣтоструй, дѣто се описваха разнитѣ народности, които населяваха Балканския полуостровъ; тѣхнитѣ нрави, обичаи и поминъкъ и на кратко тѣхната история.

 

Управлението на държавата се захващаше, като се запознаваха ученицитѣ съ длъжноститѣ на махаленскитѣ и селски старѣйшини (мухтари), градскитѣ съвѣти и постъпено се отиваше до централното управление въ Цариградъ. Европа, както и останалитѣ части на свѣта, се изучваха по Груевото или Манчевото кратко землеописание съ нѣкои малки прибавки. Въ едно гръцко

 

 

20

 

землеописание намѣрихъ цѣненъ материалъ по старата география на Палестина, Мала-Азия и Египетъ заедно съ тѣхнитѣ карти, които ми послужиха при изучване св. история, Отъ руското списание — „Учитель" извадихъ нѣколко практически правила, които доста ми спомогнаха при прѣдаването на чертание.

 

Споредъ методата на Груевата българска граматика първо се учеше етимологията, а послѣ словосъчинението, но понеже женскитѣ имена, които окончаваха именителенъ падежъ на а, винителния се пишеха на ѫ, а мѫжкитѣ сѫществителни съ окончание на ъ въ множествено число винителния падежъ се пишеха съ ы, ученицитѣ, за да разбератъ това граматическо правило, трѣбаше по-прѣди да изучватъ словосъчинението, дѣто едно правило казваше, че извѣстни опрѣдѣления и допълнения се поставятъ въ вин. падежъ. За това се принудихъ при изучването българския езивъ да захвана първо отъ синтаксиса.

 

За да привикнатъ ученицитѣ да излагатъ мислитѣ си свободно, изпърво се накарваха да излагатъ писмено въ училището при присѫтствието на учителя урока, който бѣха казали по-прѣди, или же да пишатъ нѣкоя пѣсень, нѣкоя приказка. Слѣдъ това имъ се задаваше да описватъ по-отвлѣчени мисли, като сѫщеврѣмено имъ се даваха нѣколко въпроса. Отговоритѣ на тия въпроси писмено съставляваха цѣлото изложение. Слѣдъ това ученицитѣ си размѣняваха помежду си тетрадкитѣ си, като се задължаваха на идещия урокъ да ги донесатъ съ означение забѣлѣженитѣ отъ тѣхъ погрѣшки.

 

За по-добро изучване на турски езикъ се възползувахъ отъ олендорфовата метода, отбрахъ думи и изречения около 15—16 коли и ги приготвихъ да се изучаватъ отъ ученицитѣ на втората година заедно съ тур. читанка. Отъ разнитѣ инши (писмовници) събрахъ и съставихъ правила за османското писмописание съ доста примѣри. За запознаване ученицитѣ съ разнитѣ видове букви и термини, бѣхъ събралъ отъ разнитѣ правителствени учрѣждения нѣкои по за работа арзухали, таврири, махзари, илями, фетфи, хюджети, тапии, фермани и пр.

 

За да не изброявамъ по име всички прѣдмети, които се прѣдаваха въ прилѣпското българско училище, ще кажа изобщо, че като притурите къмъ прѣдметитѣ, които се изучаватъ въ сегашното трикласно училище още и търговско рѫководство, алгебра, физика, догматическо богословие, нравствена философия, анатомия и физиология, математическа география, турски и гръцки езикъ, ще имате цѣлото прилѣпско училище съ четиритѣ му класове и това до дохождането на Иосифъ А. Ковачевъ за учитель въ Прилѣпъ.

 

Какво е било на врѣмето си мнѣнието за прилѣпскитѣ български училища, а до нѣйдѣ и за наредбитѣ въ тѣхъ, може да се види отъ допискитѣ, помѣстени въ в. „Врѣме", год. II, бр. 18, отъ 20 ноемвр. 1866 год., в. „Македония", год. I, бр. 14, год. 1867 и тая отъ 7 августъ 1868 год.

 

Ето какъ се озовава за прилѣпскитѣ тогавашни училища и изобщо за прилѣпското общество г-нъ Стефанъ С. Бобчевъ, който прѣзъ м. августъ 1873 г. посѣти гр. Прилѣпъ:

 

„Усѣщамъ се радостенъ и веселъ като захващамъ да ти пиша нинѣшното си писмо. Имамъ поне въ началото да ти съобщѫ новины за положението на общественитѣ ни работы въ Прилѣпъ, които сѫ отъ най насьрчителнытѣ.

 

Като най уредена и премѣнена мома на сѣдѣнки по насъ, издига гордо чело помежду всички, около стоящи, тъй и Прилѣпъ въ Македонія може праведно да се хвали за добритѣ си наредби. Общината, до колкото можахъ да познаѭ, ся намѣрва въ рѫцѣтѣ на достойни и практични мѫжье. А това като е тѫй, то се знае, другитѣ работи не могѫтъ да не бѫдятъ на своя редъ".

 

„Училището, не можемъ го скры, ни очуди съ отличнытѣ си успѣхи — оставямъ на страна съвѣстнитѣ и благодарителни отговоры на ученицытѣ отъ главното училище, за да ти привлѣка вниманието върху удивителнитѣ успѣхи на малкитѣ дѣца отъ основвото училище, гдѣто е въведена звучната система".

 

 

21

 

„Дѣйствително ний едвамъ се задържахме отъ да изразимъ очудваніето си прѣдъ гледката, кодто ни се прѣдстàвляваше. Седемь-десеть годишни дѣчица запитваны, ясно, чисто и най разбрано отговаряхѫ за всичкы въпросы, които имъ задавахмы. Да ти е мило и драго като слушашь тѣзи македонски сынове какъ сладкозвучно са изразявахѫ по мѣстното нарѣчие".

 

„Радостенъ излѣвохъ, друже, изъ оградытѣ за мѫжкото училище, но тъзи ми радость трѣбваше да се удвои съ постъпваньето ми на дѣвическото училище. Не знамъ какъ, но менѣ ми се струваше, че нашій народъ печели едно сигорно съкровище въ лицето на тѣзи ученичкы, които като постѫпятъ за бѫдящи въ неговото общество, ще бѫдятъ членове добрѣ въспитани, майкы развиты и дѣтовъспитателкы избраны. Дѣвическитѣ отличны отговори въ Прилѣпъ ма введоха въ едно множество мислы, отъ които азъ си направихъ утѣшителното заключение, че придобиваньето на подобны членове въ красното ни общество става най здравый и вѣренъ залогь за благодейственото положенье на нашій народъ, за неговото по сгодно бѫдяще".

(Изъ пѫтнитѣ впечатленія в. „Право" бр. 26 отъ 7 Септемвр. 1878 год.).

 

 

Когато слѣдъ дълги и жестоки борби се сполучи да се изгонятъ Власитѣ отъ училището и отъ църквата въ края на 1867 год. и гръкоелинското училище се слѣ въ едно съ българското, рѣши се да се прѣдава гръцкиятъ езикъ на всичкитѣ ученици отъ класното училище. За прѣподаватель на казания езикъ се спогоди дотогавашниятъ гръцки учитель Петъръ Димитровъ, който слѣдъ двѣ годишно учителствуване въ българското училище, отиде за българогърцки учитель въ гр. Битоля. Него го замѣсти Спиро Танчевъ (Исихата), атински възпитаникъ, послѣ Кузманъ П. Шапкаревъ и двоицата родомъ отъ гр. Охридъ и най-послѣ Василъ папа Иану отъ с. Бурбоцко, Костурска околия. Всички тия учители бѣха фанатици въ прѣдаването на гръцкия езикъ. При всички убѣждения, че тѣ сега сѫ учители въ българско училище и на българчета, които не знаятъ нито бъкелъ отъ гърцки и които иматъ нужда повече отъ говоримия гръцки езикъ, и само да можатъ да дращатъ криво-лѣво кореспонденцията си по него, та трѣбва да изучватъ тоя езикъ повечето практически. Тѣ слѣдъ букваря даваха на ученицитѣ да изучаватъ пространната елинска Генадиева граматика съ всичкитѣ ѝ ексересиси — парексересиси. За четене се употрѣбяваха тритѣ тома отъ елинската христоматия, като се прѣвождаха елинскитѣ статии на просто гръцки, сирѣчъ неизвѣстното се обясняваше съ още по-неизвѣстното. По тая мѫчна метода при изучването на гръцкия езикъ безполезно се измѫваха ученицитѣ. Ето защо всички го учиха безъ охота.

 

Отъ всички учители, които прѣдаваха гръцки езикъ въ прилѣпското българско училище, само единъ Кузманъ П. Шапкаровъ можа да схване, що се искаше отъ него. [1] Той пръвъ се осмѣли да захвърли всичкитѣ дотогавашни граматики и томове, и вмѣсто тѣхъ въведе една кратка гръцка граматика, а за читанки—Ераисториа, Епистоларионъ и Геростати съ прѣводъ на български.

 

Въ продължение на единъ периодъ отъ 1865—1878 година градъ Прилѣпъ, или по-добрѣ казано прилѣпското училище, е произвело цѣлъ редъ прочути и родолюбиви търговци, банкери, учители, печатари, чиновници и прочее. Градове Битоля, Солунъ, София, Кюстендилъ, Плѣвенъ, Вратца, Т.-Пазарджикъ, Ст.-Загора, Силистра и много други въ Македония, Тракия, България, Сърбия, Ромъния, па дори и въ Абисиния познаватъ прѣдприемчивия и рѣшителния прилѣпчанинъ.

 

 

13. Моитѣ прѣдшественици въ Прилѣпъ.

 

Прѣди мене въ Прилѣпъ бѣха работили мнозина други неуморими народни труженици, които бѣха сполучили да отворятъ очитѣ на мнозина прилѣпчани, да пробудятъ у тѣхъ заспалия духъ и да укрѣпятъ що-годѣ

 

 

1. К. П. Шапкаровъ бѣ въ състояние да направи много нѣщо за по-лесното изучване на ново-гръцкия езикъ, ако съставѣше за това кратка граматика, читанка, разговорникъ и други пособия. Но той не стори това, едно че се изискуваха голѣми материални срѣдства, съ които не разполагаше, а друго той тогава бѣ цѣлъ погълнатъ отъ спекулативната мисъль, да изкара за себе си по-голѣма парична полза, като помакедончи издаденитѣ отъ Дановата книжарница учебници, съ причастия за айки или ищемъ и съ диалектични македонски думи и фрази. Тъй прѣправенитѣ учебници той агитираше прѣдъ македонскитѣ общини да въведатъ въ училищата си. Съ това се породи едно глухо ръмжение противъ горнебългарското нарѣчие. За скоро Шапкаровъ доби послѣдователи въ лицето на Д. В. Македонски, а пъкъ нѣкой си Мачуковски сѫщеврѣмено зе да се пери по вѣстницитѣ, че се тъкмѣлъ да издава и граматика на македонското нарѣчие. Отъ това се завърза една прѣпирня по вѣстницитѣ (в. „Право" год. V., бр. 40 и 45). Тогава Петъръ Ивановъ отъ Ст.-Загора съ редъ статии въ в. „Право” (1872 г.) добрѣ ги изобличи и ги принуди да се спотаятъ.

 

 

22

 

любовъта имъ къмъ народното, къмъ своето. Това се познаваше отъ голѣмия брой на грамотни и доста развити хора.

 

Работници на народното поприще у Прилѣпъ прѣди мене, на които имената Прилѣпъ трѣбва всегда да споменува съ признателность сѫ били: Иорданъ х. Костандиновъ отъ Велесъ, Георги Сърбинътъ, Василъ Алексиевъ отъ Тетово, Димитъръ Миладиновъ изъ Охридъ, Райко (Ксенофонъ) Зинзифовъ отъ Велесъ, Пърличевъ и Кузманъ П. Шапкаровъ отъ Охридъ, Георги Икономовъ отъ Дупница, Ицо Колчаковъ и Секула Петровъ прилѣпско произведение, прѣдставители на Ланкастерската метода. Отъ изброенитѣ учители, освѣнъ сърбина Георги, всички сѫ били явни българи, но нѣкой отъ тѣхъ, види се, по незнание изпърво на български писменъ езикъ, като: Д. Миладиновъ, Р. Зинзифовъ, Пърличевъ и Кузманъ Н. Шапкаровъ, сѫ се трудили да разпространяватъ гърцизма помежду прилѣпчани. Не се знае подробно дѣятелностьта на всѣкого отъ тия учители, знае се само че Д. Миладиновъ, Р. Зинзифовъ и Пърличевъ сѫ били гърцки учители за малко врѣме (1860— 1861 г.), безъ да се указва на обстоятелствата, които сѫ ги довели въ Прилѣпъ за учители и защо сѫ го напуснали толкова рано. По тогавашнитѣ български вѣстници повече нѣщо има писано за Иорданъ х. Констандиновъ и Г. Икономовъ; колкото за Георги Сърбина разказваха, че е билъ крайно разваленъ човѣкъ и послѣденъ пияница.

 

Иорданъ х. Костандиновъ. Той освѣнъ въ Прилѣпъ все като български учитель е учителствувалъ още въ Велесъ и Скопие. Когато поминахъ прѣзъ Велесъ, азъ се виждахъ съ него у дома му. На ръстъ бѣ доста височекъ съ изпито лице и съ едно око, едното му било поврѣдено, когато го карали пѣшъ на заточение въ Айдънъ. Единъ отъ коннитѣ стражари, които сѫ го конвоирали, за да го накара да ускори хода си, завъртѣлъ съ камшика по лицето му, та му бѣ извадилъ едното око. На възрасть бѣ около 50 год., приказваше доста усладително и имаше богата библиотека. Той тогава бѣ безъ работа, отъ кѫдѣ се прѣхранваше не се знае: едни казваха, че сестра му го поддържала, други, че сръбското правителство му давало нѣкаква субсидия. Какъ и да било, Джинотъ е едно черно пятно на българщината. Той изнури младостьта си, живота си въ борба за тая българщина; страда заради нея въ заточение, дѣто остави и едното си око, а на стари години го оставиха да питимисва за хлѣбъ!

 

Между това най-укорно е нехайството на неговитѣ съотечественици — велешани, които оставиха да пропадне богатата му библиотева. Той е учителствувалъ въ Прилѣпъ около шесть мѣсеца прѣзъ 1859 година. Намразенъ отъ пелагонийския тогава владика Венедиктъ, той е билъ наклеветенъ прѣдъ правителството за бунтовникъ, та изпърво е билъ заточенъ въ родното си мѣсто (1860 г.). Прѣзъ сѫщата година, когато е заминалъ везирътъ Мехмедъ Къбръзлѫ паша прѣзъ Македония, той все по ходатайството на владиката е билъ изпратенъ на заточение въ Мала-Азия. [1] Той е пропѫтувалъ почти цѣла западна Македония и съ внимание е описалъ въ в. „Ц. Вѣстникъ" още прѣзъ 1851 год. околиитѣ: Велешка, Скопска, Кратовска, Прилѣпска, Битолска, Охридска, Тиквешка съ градоветѣ Охридъ и Пресиа. Въ единъ подлистникъ на сѫщия вѣстникъ (№ 192) се разказва, че въ редакцията на тоя вѣстникъ,

 

 

1. Вж. „България", год. I, бр. 16 и 46; Византисъ бр. 314.

 

 

23

 

Константиновъ билъ изпратилъ двѣ стари рѫкописни книги отъ многото, които билъ насъбралъ въ врѣме на своето пѫтешествие. Все тамъ той е описалъ и много отъ македонскитѣ обичаи. Въ № 92 критикува езика на Іоана Добревъ и Андрея Богоровъ. Съ една дума той е билъ неуморимъ труженикъ въ литературното поприще. По писането му се познава, че освѣнъ славянскитѣ езици познавалъ е еще елински и латински. Не му е вървѣло само въ поезията, ако и да се е опитвалъ много пѫти.

 

Въ Прилѣпъ Иорданъ х. Констандиновъ, нареченъ още и Джино, е оставилъ добро възпоминание. За него се разказваше, че живѣлъ много луксозно, рѣдко излизалъ отъ стаята си, и че това го правилъ съ намѣрение, да бѫде всѣкога таинственъ, да дава по-голѣма тежесть за себе прѣдъ публиката; билъ опоритъ и неотстѫпчивъ, не търпѣлъ възражение; билъ прѣкаленъ българолюбецъ и изкусенъ разказвачъ за старото българско царство, и билъ голѣмъ ненавистникъ на гръцкото духовенство. Всѣка недѣля и праздникъ държалъ подобни бесѣди въ горния коридоръ на училището, който всѣкога бивалъ прѣпълненъ отъ слушатели. Прѣзъ мѣсецъ декемврия 1859 г., когато билъ и владиката Венедиктъ въ Прилѣпъ за събиране на владичнината си, Иорданъ по обичая си събралъ пакъ народа да му бесѣдва. Слушателитѣ били толкова много, че съвсѣмъ задръстели владишката стая съ владиката въ нея. Когато минало 12 ч., и слушателитѣ се готвѣли да се разотидатъ за ручокъ, той извивалъ къмъ тѣхъ: „сега васъ диаволътъ всички ви съблазнява, кого за ядене, кого за тютюнъ и пр., та сака ви се да послушате диаволо, и азъ прѣкинвамъ разказотъ". Слушателитѣ, ентусиазирани отъ разказа му, отговорили, че тѣ сѫ готови да го слушатъ до край безъ да се помѣстятъ. И така проповѣдьта се продължила още повече отъ два часа. Продължението на тая проповѣдь е било нарочно скроено. Тя принудила и Венедикта да стои затворенъ въ стаята повече отъ 5 часа, а това го озлоядвало. Враждата помежду Венедикта и Иордана дошла до явенъ разривъ, когато послѣдниятъ се одързостилъ да строши вратата отъ владишкия заходникъ [1] съ викание прѣдъ публиката: „на владиката г . . . тъ не е святъ, ни пакъ г . . . то му е миропомазано, та само той да има право да се ползува съ особенъ заходникъ". Другъ пѫть вънъ на коридора накаралъ да разпалятъ въ голѣмия му мангаль вѫглени и върху тѣхъ да турятъ да горятъ една низа много люти пиперки, та отъ пушека и задухътъ имъ не могълъ да се търпи. Владиката много пѫти пращалъ да молятъ Иордана да махнатъ пиперкитѣ, но той не склонявалъ. „Кажете на владиката, че тая миризма ще го изцѣри отъ магарешката му кашлица", казвалъ Иорданъ. Владиката като знаялъ, какво голѣмо влияние ималъ учительтъ помежду населението, не смѣялъ нищо да възразява Иордану, но затова накаралъ гавазина си да избие училищния слуга и да изхвърли пиперкитѣ, а за отмъщение накаралъ прилѣпскитѣ първенци да подпечататъ едно заявление до битолския мютесарифъ, съ което му се оплаввали отъ бунтовника Иордана и молѣли да бьде отстраненъ отъ Прилѣпъ. Това заявление не било подписано само отъ х. Ангела х. Илиевски, но затова послѣдниятъ трѣбало да се крие три дни въ мусандритѣ, до когато заминалъ Венедиктъ за Битоля. Поради това заявление Иорданъ е билъ прѣпратенъ изпърво въ родния си градъ Велесъ, а отпослѣ въ Мала-Азия.

 

 

Василъ Алексиевъ. Съ него се познавахъ още отъ училището, като съученици въ Груевото училище (гледай Бълг. прѣгл. год. III, кн. VII и VIII).

 

 

1. Училищни заходници за всички 500—600 душа ученика бѣха само три, та почти всѣкога бѣха тъй нечисти, че мѫчно кожеше да се пристѫпи до дупката имъ. Едно това, друго, за да се отбѣгне неприличието, щото владиката да се бута съ ученицитѣ по заходитѣ, черковно-училищнитѣ настоятели бѣха приспособили една отъ малкитѣ стаи на горния етажъ за владишки заходникъ, и за да не влиза въ него никой другъ, държеше се подъ ключъ.

 

 

24

 

Той не се готвѣше за учитель, та е билъ доста слабъ като учитель. Неговото учителствуване се е нростирало отъ 1861 до 1864 год. Тоя периодъ е билъ така тихъ и мълчаливъ, както и той самъ. Въ послѣднята година се оженилъ за красивата прилѣпчанка Мара и скоро подиръ това гръдната болесть се развила доста силно, та безъ врѣме го завлѣкла въ гроба, безъ да му се знае мѣстото!

 

 

Георги Икономовъ. Слѣдъ като свършилъ гръцкото въ Пловдивъ училище, учителствувалъ по разни градове, като въ Самоковъ, Дупница, Сопотъ, Ст. Загора и пр. Когато е билъ учитель въ послѣдния градъ, той написадъ сатирическата си брошура противъ тамошния тогава лѣкарь-биляринъ, който съ невѣжеството си уморилъ жена му. Тая брошура се четѣше съ жадность отъ българската младежь. Тя произвеждаше силно впечатление особено съ лика на д-ра Леонида, поставенъ надъ коричката съ дълги магарешки уши и опашка и съ надписъ: Леонида съ дълги уши не умитъ. Той е печатилъ и едно кратко гражданско землеописание. Прѣзъ 1860—1861 год. го намирамъ учитель въ гр. Велесъ, сир. въ това сѫщото врѣме, когато Джинотъ е билъ учитель въ Прилѣпъ, и когато по интригитѣ на Венедикта тѣ сѫ били разгонени. Икономовъ е билъ заточенъ въ родния си градъ Дупница.

 

Отъ владишки терзания, при които сѫ се притуряли и многобройни още други несгоди, у Икономова се зародила опасната гърдна болесть — охтика. Въ 1864—65 год. тя го била съвсѣмъ обладала, обаче нуждата за сѫществуваие го принудила, прѣзъ нея година да се нагърби съ тежката длъжность главенъ учитель въ Прилѣпското българско училище. Г. Икономовъ ималъ добри кроежи за нареждане на училището и ако да не му е била болестьта, щѣлъ е да принесе прѣбогата жетва. Много сѫ го дразнили прѣкаленитѣ взискания на младитѣ прилѣпчани и блудкавитѣ каприции на учителката Недѣля П. Караиванова. Прилѣпскитѣ честолюбци, безъ да взематъ прѣдъ видъ, че училището имъ не се е още очистило отъ светчетата и псалтира, че то се лишавало отъ най-необходимитѣ училищни потрѣби, изискували отъ Икономова съ магическа сила да направи изведнажъ да блѣсне по цѣла България прилѣпското училище; да не остане по-надирѣ отъ Пловдивското, Габровското и пр. училища, въ които прѣподавали 6—7 души учители, свършили въ странство висши училища. Отъ друга страна учителката, за да прикрие своята слабость въ училището, за да забули недобрия си животъ, доста остро го е дразнила и оскърбявала. [1]

 

Когато дойдохъ въ Прилѣпъ, Г. Икономовъ лѣкуваше своята охтика въ Битоля, която болесть на пролѣтьта въ 1867 г. го завлѣче въ гроба. Той е погребенъ въ гр. Дубница.

 

 

Недѣля П. Караиванова. За нея много нѣщо е писано. (Бълг. прѣгледъ, год. III, кн. VII и VIII; Бълг. Илюстрация ...). Тукъ ще прибавя само, че тя като не можа да търпи старата дисциплина и цензура, подъ които бѣ поставена, слѣдъ свършане на учебната година (1866—67) сама напусна Прилѣпъ и съ дъщеритѣ си отиде въ Охридъ, Велесъ и др. градове. Дѣвическото училище остана затворено цѣли двѣ години. Никой не смѣеше да спомене на прилѣпчани за учителка. Въ 1870 год., сир. когато се изгладиха лошитѣ възпоминания отъ Н. Петковъ, общината склони да услови за учителка велешката Сава Палашева, ученичка на Ст.-Загорското дѣвическо училище. За дѣвическо училище се опрѣдѣли една отъ стаитѣ отъ общото училище, която по-прѣди служеше за взаимно гръцко училище. Учителката С. Палашева слѣдъ двѣгодишно кратко и смирено учителствуване се омѫжи за прилѣпския учитель Глигоръ Константиновъ — Диаконовъ и остана да учителствува и слѣдъ моето заминуване отъ Прилѣпъ.

 

 

1. Вж. „Турция” год. III, бр. 7; год. VI, бр. 26 и 26.

 

 

25

 

 

14. Група дѣйци: Здравевъ, Кусевъ, Биволчевъ, Цѣпенковъ и Устаилиевъ.

 

Когато дойдохъ въ Прилѣпъ, заварихъ тамъ единъ кружокъ, една дружина грамотни младежи, които съставляваха прилѣпската интилигенция. Прѣзъ недѣлнитѣ и праздничнитѣ дни тая дружина се събираше и дружински прочиташе нѣкой вѣстникъ или нѣкоя отъ книгитѣ, колкото ги имаше тогава на български, а най-много прѣлистваха библията на славянския езикъ и по тѣхъ разсѫждаваха и се прѣпираха. Мнозина отъ тѣхъ знаеха на изустъ голѣма часть отъ библията, цѣлия Горски пѫтникъ и др. Прилѣпчани отъ край врѣме иматъ голѣма наклонность къмъ умственнитѣ занятия. Не вѣрвамъ въ онова врѣме другадѣ да е имало толкова грамотни човѣци, колкото въ прилѣпската община и толкова читаеща публика, колкото тамъ. Постоянното прочитане и прѣпирни имъ добавяха доста познания и имъ спомагаха за самостоятелно развитие. Въ тая дружина влизаха повечето младежи отъ еснафитѣ и срѣдна рѫка търговци, като: братия Биволчеви (Димо, Ничо и Коста), братия Кусеви, Василъ Крапчевъ, Марко К. Цѣпенковъ, Адамче Зуграфъ, Коне Пърцанъ, Коне Чешларъ, Здраве Дръниврагъ, Ицо Устаилиевъ, Ильо Здравевъ. — Кусевъ, Здравевъ, Д. Ил. Биволче и М. К. Цѣпенковъ бѣха добили надмощие, първенство въ тая дружина.

 

 

Ильо Здравевъ. Той бѣ свършилъ гръцкото училище въ Кожани, та познаваше добрѣ елинския и до нѣйдѣ славянския езикъ, можеше правилно да излага мислитѣ си по гръцки и български, промѣшанъ съ славянски думи и идиотизми. Тия качества го блазнѣха да вземе водителството на прилѣпската интелигенция, обаче лишенъ отъ нуждната енергия, пъргавость, качества потрѣбни за всѣкой единъ водитель — главатарь, той не можеше да постигне това. Душевно той бѣ заспалъ, страхливъ, меланхоликъ. Четѣше, или говорѣше така провлѣчено прѣзъ носъ, че отекчаваше слушателитѣ си. Говорѣше съ низъкъ и тихъ гласъ, като гледаше надолѣ прѣдъ себе си, та не можеше да произведе нуждното впечатление. У него се забѣлѣжваше силното желание, да бѫде прѣвъзнасянъ и почитанъ отъ обществото за прилѣпски философъ. Много го безпокоеха похвалитѣ, които се отдаваха на Т. Кусевъ или другиму.

 

 

Тоде Иванъ Кусевъ. Съвсѣмъ друго нѣщо бѣ Т. Ив. Кусевъ: момъкъ на 21—22 годишна възрасть, съ срѣденъ ръстъ, глава голѣма, изпѫкнала напрѣдъ, повечето гола, носъ голѣмъ орловъ, очи малки, впити и много свѣтли, снага мускулеста, която мѫчно може да обори нѣкой, гласъ благъ, ясенъ, звънливъ, при това рѣшителенъ и много буенъ. При тия тѣлесни качества, като се има прѣдъ видъ още и че той бѣ надаренъ съ рѣдки душевни способности, лесно може си прѣдстави всѣкой, каква величествена личность е билъ Т. Ив. Кусевъ въ онова врѣме. Той, ако и да бѣ училъ много малко въ гърцкото прилѣпско училище, но постоянното му занимание, голѣмото му любопитство, да узнае всичко, щото види и чуе, бѣ му наваксано доста. Той знаеше на изустъ по гръцки цѣлия Платоновъ катихизисъ, всички съчинения на Еаковски, Славейковата гайда, българската история на Гаврилъ Кръстевичь; свободно четѣше и пишеше по славянски, български и гръцки.

 

За умственото развитие на Т. Кусевъ най-много му е спомогнало положението на кѫщата имъ. Въ градината имъ имаше малки врата, прѣзъ която се отиваше въ черковно-училищния дворъ. Вечерь, когато се затваряха черковнитѣ порти, той прѣзъ тия врата имаше възможность всѣка вечерь да посѣщава учителитѣ, които квартируваха въ училищнитѣ стаи. Тамъ съ учителитѣ прѣкарваше врѣмето си въ прочитане вѣстници и други книги, въ разискване на разни въпроси, или въ размишление, какво може да се направи за подобрение народния животъ и за напрѣдъка на народната идея. Много пѫти прочиташе прѣдъ тѣхъ допискитѣ си за цариградскитѣ вѣстници или многобройнитѣ си писма, надъхани съ патриотизъмъ, които бѣ сполучилъ да напише прѣзъ деня на докяна си до разни познайници и приятели, каквито той имаше

 

 

26

 

по четиритѣ крайща на Македония. И наистина много пѫти прѣзъ деня, когато нѣмаше купувачи на дюкяна си, ще го видишъ, че се свилъ кръстато по турски и на едното колѣно пише. Дойдѣше ли нѣкой купувачъ, слѣдъ като му прѣмѣрѣше гайтанъ, басма и други платъ и му приберѣше паритѣ, пакъ се залавяше за писанието. Той бѣ общиятъ писецъ на цѣлия Прилѣпъ по български, а много пѫти и по гърцки. Впрочемъ тоя неуморимъ неговъ трудъ за скоро го популизира измежду българитѣ по цѣла Македония и другадѣ. Той обичаше да слуша и мнѣнието и критиката на учителитѣ. Тѣ му показаха методъ въ разсѫжденията и по правиленъ начинъ за излагане мислитѣ си. Така напълнена тая батерия чакаше само случая, когато да издаде голѣмия си блѣсъкъ, а такива случаи наскоро се появиха чрѣзъ Прилѣпското читалище и чрѣзъ депутатството му въ Българския съборъ въ Цариградъ. При всичкитѣ грамадни достойнства у него имаше единъ твърдѣ сѫщественъ недостатъкъ — свадливостьта. Буенъ по натура, той се отвличаше твърдѣ надалеко. Когато се отнасяше до прѣпирня по народнитѣ работи, Кусевъ вѣщо бичуваше своитѣ противници, и никой не смѣеше да му противорѣчи. Много пѫти го и прѣкаляваше. Прилѣпскитѣ българи жадни, да чуятъ нѣщо ново, съ възхищение го слушаха и се въодушевляваха. Той бѣ безплатенъ прилѣпски агитаторъ, въвираше се въ всѣка българска кѫща и дюкянъ и проповѣдваше до насита законъ Божи, тълкуваше църковнитѣ книги и дълбоко вкореняваше у слушателитѣ си народната идея. Обширнитѣ му познания по св. писание бѣха причина, та въ Прилѣпъ не можеха да успѣятъ ни католишката пропагаида, ни протестанската, ако и да употрѣбиха доста много усилия. Съ една рѣчь той бѣ необоримъ стражъ за българитѣ въ Прилѣпъ, за вѣрата и народностьта имъ. Той почиташе и уважаваше прѣимуществата, дарбитѣ и личнитѣ достоинства у другитѣ. Ако помежду другаритѣ си забѣлѣжеше нѣкого съ по-обширенъ и по-практиченъ умъ съ благодарность му остѫпваше първенството. Такъвъ бѣ случаятъ съ Д. Ил. Биволчевъ.

 

 

Диме Илия Биволче. Между рѣдкитѣ прилѣпски работници бѣ и Диме Илия Биволчевъ. Кусевъ, като познаваше своя си непоправимъ недостатъкъ, всѣкога когато щѣше да се рѣши да върши нѣщо сигурно, прѣдварително се допитваше съ прилѣпския менторъ Диме Ил. Биволче, момъкъ 27—28 годишна възрасть, високъ на ръстъ, глава длъгнеста, чело плоско горѣ — широко, носъ правъ и дългъ, очи виняви, лицето му бѣ мургаво, та баща му бѣ му турилъ прѣзимето биволче. Изобщо той бѣше прѣдставителна и внушителна фигура. По него и цѣлата фамилия се нарича Биволчеви. Носията му бѣ много проста: кѫси бечви, съ дълга читена антерия, прѣпасанъ съ червенъ вълненъ поясъ, кѫса салтамарка и най-отгорѣ дълго джубе. Всичкитѣ му дрѣхи бѣха направеии отъ домашенъ синъ шаякъ. Наукитѣ си бѣ свършилъ въ домашната академия на Коте Даскала, слѣдъ което бѣ служилъ около двѣ години въ магазата на нѣкой битолски евреинъ, дѣто бѣ изучилъ говоримия и писмения еврейски езикъ и диплографията. Неговитѣ тефтери, търговскитѣ му писма, записи и пр. служеха за подражение на цѣлата прилѣпска чаршия. По характеръ Биволче бѣ тихъ, съ всѣкого се отнасяше благо. Обръщаше се къмъ хората всѣкога съ думитѣ: брате, стрико, тетко. Прѣзъ тринадесеть годишното ми живѣяне въ Прилѣпъ, азъ не го видѣхъ ни единъ пѫть да се разсърди, да се възпали или да заплаче. Всѣкога говорѣше тихо и размислено. Диме Биволче и Тоде Кусевъ единъ други се допълняха, та правѣха едно цѣло. Той съ братето си живѣеше въ една едноетажна вехта кѫщица, но съ трудолюбието, пестеливостьта и търпението си заскоро достигна да изгради голѣма двоетажна кѫща, да облѣче себе и братието си въ опнати дрѣхи и да заживѣе по-охоленъ животъ. Помня много добрѣ, че въ 1866 година слѣдъ свършането на панаира и слѣдъ като си прѣгледали сарафскитѣ смѣтки съ съдружника си Никола Крапчевъ, той разказваше на Кусева, че откакъ се

 

 

27

 

прѣхранили, останали му още З6 1/2 лири турски сухи пари като бѫдещъ капеталъ. Слѣдъ нѣкоя година обаче това дружество работѣше съ хилядници лири. Д. Биволче и Т. Кусевъ съ голи рѫцѣ сполучиха да смажатъ влашката гордость, да изтъргнатъ отъ рѫцѣтѣ на власитѣ и училища, и черква и да поставятъ съотечественицитѣ си на оная нравствена висота, на която се намиратъ и днесъ. Тѣхната честность, тѣхната умѣлость и тактъ, тѣхнитѣ практически съвѣти бѣха имъ привлѣкли любовьта на цѣлата околия и всички съ довѣреность вървѣха подиръ тѣхъ. Диме Ил. Биволче е умрѣлъ на 9 януари 1894 година. [1]

 

 

Марко К. Цѣпенковъ. За да се увѣри всѣкой, до колко е голѣмо прилѣпското трудолюбие и постоянство, доста е да се запознае съ дѣятелностьта на М. Цѣпенкова. Баща му Коста Цѣпенковъ се занимаваше повече съ билярство измежду селското население. Той бѣ човѣкъ интелигентенъ, много мѣста бѣ прошеталъ, говорѣше по всички мѣстни нарѣчия. Населението го бѣ прѣкърстило и съ прѣзимето Вѣчния огънъ, защото чибукътъ му никога не изпадаше отъ рѫцѣтѣ му, и огьньтъ постоянно бѣ живъ. Щомъ изпразнѣше първата лула, огъньтъ се прѣнасяше на втората, така и докрай. М. Цѣпенковъ прѣзъ това врѣме имаше около 26—27 години. Дребенъ на ръстъ, облѣченъ като всѣкой базиргянинъ въ дълга антерия, съ глава отпрѣдъ плоска, отзадъ издута, почти лиса, погледътъ бистъръ, говоръ благъ и звънливъ. Първоначалното си образование бѣ получилъ отъ прилѣпскитѣ наустничарски училища. Слѣдъ това чиракувалъ нѣколко години при единъ влашки терзия и най-послѣ си отворилъ самостоятеленъ дюкянъ — музей. Въ него се намираха за продань: гайтанъ, конци, памукъ, всѣкакви видове ширити, влатна, басна, готови селски дрѣхи, училищни потрѣби и учебници. Прѣзъ дѣлничнитѣ дни гледашъ го седналъ кръстато да шие или да кърпи? Когато дойдѣше покупатель, оставяше на страна ножицитѣ и ендезето, свършеше работата, па пакъ свиваше вратъ на иглата. Сѫщото ставаше и когато дойдѣше нѣкой на дюкяна му за приказва. Той хемъ си шие, хемъ приказва или слуша. [2] Сегизъ-тогизъ ще погледне ухилено приказвача: „много ми стана кефо отъ тиа сборове" и веднага ще извика: „каведжи, донеси едно кахве въ три чашки, да се напиемъ съ приятели" (За подобно кахве се плащаше всичко едно петаче). Изпърво недѣлнитѣ и праздничнитѣ дни прѣкарваше въ прочитъ и другарски разговоръ „ За него бѣ достатъчно да чуе, че приказкитѣ, пѣснитѣ и другитѣ народни умотворения имали извѣстна цѣнность, та мълкомъ да се залови прѣзъ празницитѣ да ги събира и записва. За тая работа той бѣ най-подходещето лице, защото по причина на търговията и занаята си, той имаше чести сношения съ населението, а за събиране на вересиитѣ си той посѣщаваше и най-затънтенитѣ села отъ прилѣпската околия и на всѣкѫдѣ се вслушваше и всичко съ любопитство изучваше и забѣлѣжваше. Азъ знаяхъ, че Цѣпенковъ се занимава съ събирането на подобенъ материалъ, защото често ми прочиташе по нѣщо, но все го мислѣхъ за нѣщо слабо, нѣщо не дипъ за прѣдъ хората; обаче колко изненаданъ останахъ, когато взехъ да прѣлиствамъ сборника за народни умотворения, наука и книжнина. Човѣкъ се просто омайва прѣдъ огромностьта на тоя материалъ, събиранъ и записванъ отъ единъ полуграмотенъ човѣкъ! Цѣли 500 голѣми страници отъ тоя сборникъ (I—XVI книга) сѫ пълни съ цѣненъ и богатъ материалъ за нашитѣ историци, филолози, фолклористи, естествоизпитатели, юристи и економисти. Моето учудване стана още по-голѣмо,

 

 

1. Юрданъ Ивановъ твърдѣ правилно е характеризиралъ и оцѣвилъ дѣятелностьта на Д. Биволче въ в. „Юго-Западна България" отъ 1894 год. брой 19 стр. 4.

 

2. Повечето дюкянджии — базиргани въ Прилѣпъ знаятъ да кроятъ и шиятъ, та покрай другата си търговия тѣ се занимаватъ и съ шевъ. Това го правятъ отъ пестеливость да не губятъ врѣмето си непроизводително.

 

 

28

 

когато видѣхъ въ канцеларията на Книжовното дружество още една голѣма връзка отъ подобенъ материалъ да чака реда си.

 

На кратко казано, дѣятелностьта на Т. Иванъ Кусевъ, Диме Илия Биволче и Марко Константинъ Цѣпенковъ съставятъ гордостьта на Прилѣпъ. Тѣхнитѣ заслуги трѣба вѣчно да се споменуватъ отъ всѣкой прилѣпчавшгь, защото тѣ съ своя умъ, съ своитѣ дарби и неуморимъ трудъ, съ своята примѣрна честность и безукорно поведение положиха здрава основа на народната идея и бутнаха Прилѣпъ да иде за малко врѣме много напрѣдъ.

 

 

15. Читалището, неговото устройство и недѣлно училище.

 

Може да се каже, че и прѣди моето дохаждане въ Прилѣпъ, тамь имаше читалище, съставено отъ горѣпоменатата дружина, но то бѣ безъ опрѣдѣлено мѣсто. Въ недѣля и празникъ ще намѣришъ повечето отъ тѣхъ събрани въ нѣкоя кѫща, дѣто единъ прочиташе съ гласъ нѣкоя книга. Най-любимата имъ книга бѣ церковната библия и житиетата на светиитѣ. Ако се случеше при разискването на прочетеното да не можеха да се споразумѣятъ, отнасяха се до учителя, х. Попо и п. Димитрия, а най-много до оракула по църковнитѣ правила и канони Т. Ив. Кусевъ. Това, което той рѣшеше, не подложеше на съмнѣние. Освѣнъ това въ Прилѣпъ имаше и другъ видъ читалище. Единъ часъ прѣди да захване вечерна и единъ часъ слѣдъ черковния отпукъ щѣха се събератъ всички градски свещеници и заедно съ нѣколко богомилци щѣха насѣдатъ на хубавата тераса до чешмата прѣдъ черковата, или когато е студено и дъжделиво — въ клисарницата, та разискваха нѣща черковни. Това спомагаше, та въ Прилѣпъ почти всички бѣха запознати подробпо съ черковния редъ, съ черковнитѣ правила и канони. Въ черква, както отъ дѣсната, сѫщо и отъ лѣвата страна се трупаха по десетина пѣвци, които се надпрѣваряха, кой да грабне и изпѣе по нѣщо. Черквата плащаше само на единъ пѣвецъ, и то не повече отъ 60—80 гроша мѣсечно, който само на голѣмитѣ праздници държеше дѣсната страна, като допущаше и на другитѣ пѣтли да изкукуригатъ по пѣщо. Такъвъ азъ заварихъ бояджията Ицо Бозовъ, човѣкъ както по снага, сѫщо и по гласъ изполинъ. Десеть душъ да пѣеха въ хоръ, неговиятъ гласъ щѣше да ги задави. За угодата на владиката или на власитѣ, той много нѣща пѣеше и по гръцки. Забѣлѣжително е, че власитѣ никакъ не ги занимаваха нито черковнитѣ правила, нито черковното пѣяние. Тѣ сами се познаваха, че не произхождатъ отъ Левиевото колѣно. Тѣ бѣха убѣдени, че колкото добрѣ да знаятъ черковнитѣ наредби, българитѣ никакъ нѣма да ги допуснатъ да се доближатъ нито до пѣвческия столъ, нито до алтаря.

 

Издаваемитѣ се тогава въ Цариградъ български вѣстници и списания бѣха всѣкога пълни съ статии и дописки, въ които се излагаше напространо ползата отъ читалищата. Често ставаше дума, че да се чака отъ училището да излѣзатъ врѣдни граждани и полезни патриоти, ще трѣба много врѣме, а пакъ народнитѣ нужди сѫ належещи, за тѣхъ трѣбатъ способни водители, които да поематъ управлението на черковно-училищнитѣ работи, а това може да се постигне най-лесно чрѣзъ читалището. Въодушевени отъ подобна идея и да не останатъ по-надирѣ отъ другитѣ общини, прѣзъ пролѣтьта въ 1867 год. се отвори читалище по-систематично. За тая цѣль се избра голѣмата стая на втория етажъ надъ училището отъ къмъ с.-източната му страна. Въ сѫбота се залѣпи на църковнитѣ врата потрѣбното за това обявление (х. Попо се възпротиви да обяви за това отъ царскитѣ двери). Въ недѣля подиръ черковния отпускъ въ речената стая се събраха около 30—40 души младежи. Тамъ се говори за ползата отъ читалищата, Слѣдъ това се поканиха да се запишатъ за членове. Всички присѫтствуещи се записаха и нѣкои отъ тѣхъ внесоха прѣдварително по една сумица, съ която да се посрѣщнатъ първитѣ

 

 

29

 

нужди, като обѣщаха да донесятъ колкото книги иматъ у дома си, та да се достави библиотека. Слѣдъ избиране на тричленна комисия, която да се погрижи за съставянето на потрѣбния уставъ за читалището, събранието се разпусна. Най-старъ членъ отъ всички бѣ Константинъ Марковъ (Маркидисъ, Ничотадисъ ке гомбросъ тонъ хаджи Илия), на възрасть около 30 години.

 

На идещата недѣля прѣдъ по-многобройно събрание се прочете отъ Т. Кусевъ съставениятъ уставъ. Любопитното бѣ, че когато се захвана да се разисква уставътъ, освѣнъ 2—3, които говориха, всички други мълчаха. Принудихъ се да искамъ настоятелно мнѣнието на всѣкого по редъ, и докогато не каже нѣщо, не го отминувахъ. Що бѣ червене и потене! Цѣлото краснорѣчие се захващаше и свършаше съ думитѣ: „ете, ете, сегере, сегере". Както и да е, удобри се тоя уставъ, и споредъ него избра се настоятелство, въ което азъ влизахъ за прѣдседатель, Т. Кусевъ за секретарь, В. Крапчевъ за касиерь и Ильо Здравевъ за библиотекарь на несѫществуещата още библиотека. Въ тоя уставъ се изброяваха правата и длъжноститѣ на настоятелството, на членоветѣ, но никакъ не се опрѣдѣляваше таксата, която бѣха длъжни да внасятъ членоветѣ. Като се знаеше скръжевината (скѫперничеството) на прилѣпченина и изобщо на българина, нарочно бѣ се изоставилъ тоя членъ. Биволче казваше: „пустни ме да прѣнощувамъ въ кѫщата ти, та азъ лесно ще изкарамъ и вечерята", сир. че трѣба отъ начало да ги привикнемъ да дохождатъ, да усѣтятъ потрѣбата му, та тия сами ще се погрижатъ за сѫществуването му. При все това намѣриха се нѣкои отъ по-събуденитѣ, които подариха по бѣло меджидие, лира, други по едногодишно спомоществувание на нѣкой вѣстникъ.

 

Слѣдъ това се пристѫпи къмъ мебелировката на читалището: разпусна се голѣмата стая, що бѣ откъмъ изтокъ до другата стѣна, та стана двойно голѣма; боядисаха се вратитѣ и прозорцитѣ, постави се въ срѣдата една голѣма маса, покрита съ зелено сукно и нѣколко стола. Отъ панаира се купи една голѣма ламба за окачване, направиха се два голѣми стъклени долапи за библиотека и нѣколко долапчета. Съ красивия си почеркъ Кусевъ прѣписа устава на голѣма хартия и въ хубави рамки се окачи въ читалището. На другата стѣна се окачи ликътъ на султана, на св. св. Кирилъ и Методия и картата Евр. Турция. Отъ всички най-много се отличаваше красивиятъ надписъ, поставенъ надъ двоекрилната читалищна врата съ едри готически букви отъ синя боя, писани пакъ отъ сѫщия Кусевъ. Той имаше видъ на половинъ елипсъ „Българско Читалище въ Прилѣпъ" и въ срѣдата „Надежда",

 

Какво се е вършило въ другитѣ читалища, азъ добрѣ не зная, но въ прилѣпското се държеше слѣдниятъ редъ: на около по край голѣмата маса бѣха наредени 5—6 броя отъ българскитѣ вѣстници, триестката гръцка Имера, Ц-градския Неологосъ, тур. в. Басаретъ, Курие д'Ориянъ и нѣкои отъ скоро издаденитѣ книги. Въ недѣля зараньта слѣдъ пущане на черква захващаше да се събира публиката. Входътъ въ читалището бѣ свободенъ за всѣкиго. Около единъ часъ се прѣкарваше въ частно и мълчаливо прочитане, като съ това се даваше врѣме на терекиитѣ да задоволятъ по домоветѣ си своитѣ терекелици. По-послѣ прѣдседательтъ отваряше заседанието, като самъ той, или секретарьтъ изговорѣше своята рѣчь. Въ тия слова се разправяше повече, що е народъ, народность, кои сѫ причинитѣ, та нашата народность е останала най-послѣдня и най-прѣзрѣната отъ всички други; какво трѣба да се прави, за да се извади отъ това незавидно положение; правѣше се сравнение измежду стременията на разнитѣ народности и се изброяваха причинитѣ, които прѣчеха за успѣха на нашата народность. Другъ пѫть се разправяше нѣщо отъ българската история, а за да не бѫде разказътъ сухъ и дотекчителенъ, подмазнуваше се съ разни поуки; така напр. при разказа за Крума, разправяше се за поврѣдитѣ отъ пиянството, ползитѣ отъ трѣзвеностьта и нравствения

 

 

30

 

животъ; при разказитѣ за Симеона правѣше се сравнение между грубата сила и силата отъ просвѣщението, разказваше се за ползата отъ образованието. При разказа за другитѣ царе се правѣше критически прѣгледъ за сполуката или несполуката въ прѣдначинанията имъ, причинитѣ на тия прѣдначинания, както за послѣдствията и влиянието върху народния животъ. Намираше се случай да се говори нѣщо за икономията, хигиената, противъ суевѣрията и пр. Много пѫти секретарьтъ развиваше нѣкоя отъ своитѣ обични богословски теми, като се трудѣше да имъ даде тълвувание, че тѣ освѣнъ що иматъ религиозно значение, но имали още и свѣтско; така блудниятъ синъ отъ евангелието доста умѣло сравняваше съ българскиятъ народъ. Всичкитѣ добрини, казваше той, произтичатъ отъ Бога, който еднакво ги разпраща по всички народи, обаче не всички еднакво се ползуватъ отъ тия благости. Прилѣпчани напримѣръ и изобщо българския народъ занемарили божието свѣтило — ума и разума, останали въ темнината, безъ да видятъ и знаятъ, че тѣ живѣятъ и се хранятъ съ скотоветѣ и другитѣ гадове (подъ думата гадове той разумѣваше другитѣ народности). Въ разаза за самарианина той дѣлѣше ближния на три категории: ближенъ, по-ближенъ и най-ближенъ. Подъ думата ближенъ, той разбираше цѣлия човѣшки родъ, а подъ думата по-ближенъ — съсѣднитѣ съ насъ народи, а най-ближенъ всички българи.

 

За да може да се впечатли, да се усвои по-добрѣ казаното, трѣбаше да се изговаря полека и вразумително. На слушателитѣ се задаваха въпроси по темата, за която се е говорило и се заставяха да отговарятъ по тѣхъ, до колкото имъ бѣ възможно. Едни отговаряха, а други допълнуваха пропущеното. Съ тия въпроси слушателитѣ ставаха все по-смѣли въ отговоритѣ си. Силно впечатление ми направи отговорътъ на Пърцана на въпроса ми за нравственостьта. „Азъ, напримѣръ, казваше Пърцанъ, не се безпокоя толкова, че нѣкой ще блудствува съ жена ми, но ме безпокоятъ послѣдствията отъ това: отъ нея ще изхвръкне искрата на любовьта, която тя имаше до тогава къмъ менъ, па и азъ като гледамъ, че жена ми се относи къмъ мене хладнокръвно, ще я намраза. Така полека-лека омразата понежду ни ще се развива, до когато найпослѣ се разведемъ и съ това ще запустимъ кѫщата и ще оставимъ дѣцата да страдатъ”.

 

Много пѫти, като се видѣше, че за идещата недѣля не ще се привтаса да се каже нѣщо свѣстно, избираше се нѣкоя подходеща статия отъ вѣстницитѣ или отъ други книги и се даваше на по-възрастнитѣ ученици да я изучатъ наустъ и послѣ да я изговарятъ въ читалището. Единъ пѫть бѣ дадена да приготви подобна статия „За самоусъвършенствуването на ученика" Стефану Зографову, който въ сѫбота я изговаряше доста свободно, обаче въ недѣля, когато застана на по-високото отъ земята столче около 5—6 сант. и слѣдъ като изговори двѣ прѣдложения, той се смути и занесе, онѣмѣ. Почака се 5—6 минути, за да се окопити, но като се видѣ, че не ще е възможно, скокна готовословиятъ секретарь и каза, че тая случка не трѣба да отчайва С. Зографова, като знае, че всѣко начѫдо е мѫчно. Дѫбътъ съ едно махнуваие не се прѣсича, но съ трудъ и постоянство надвиватъ се всички мѫчнотии. Ако не можешъ единъ пѫть, опитай се втори пѫть. Той разказа житието на великия гръцки ораторъ Демостена, какъ е сполучилъ да надвие на всичкитѣ си недостатъци и пр. И така и тоя день читалището пакъ не изгуби своята сказка, само че се промѣниха сказчицитѣ и темитѣ.

 

Въ единъ членъ отъ читалищния уставъ се прѣдвиждаше, че то ще обдържа и недѣлно училище. Подиръ пладне се събираха 10—15 душъ възрастни момци. Тѣ се учеха на четиво, писане, смѣтане и практическо изучване на землеописанието. Окачваше се карта Европа и по нея имъ се разправяше значението на боитѣ. Слѣдъ 3—4 подобни повторения, заставяше се ученикътъ да опрѣдѣли, напр. Дунавъ прѣзъ кои държави прѣминува и кои градове се

 

 

31

 

намиратъ по брѣговетѣ му, или ако тръгнемъ отъ Солунъ да отидемъ за Петербургъ по вода, отдѣ ще минемъ и пр. Недѣлното училище спомогна на мнозина граждани. Отъ тѣхъ по-забѣлѣжителни сѫ: Кръсте Бѣлазелковъ, Коне п. Спирковъ и др. Занятията въ недѣлното училище се продължаваха около два часа, подиръ което всички вкупомъ излизахме на полето, дѣто въ надскачване, надтърчване, камъкъ хвърляне и пѣене на разни пѣсни прѣкарвахме врѣмето до заходъ слънце. Всѣкой отъ младитѣ, безъ да се гледа на положение, се борѣше да бѫде причисленъ къмъ това братство, всѣкой отъ тѣхъ се трудѣше съ нѣщо да заслужи било въ читалището, било въ недѣлното училище, или вънъ въ обществото; всѣкой отъ тѣхъ се гордѣеше, че и той е каква-годѣ буква отъ псалтира, че безъ него броеницата не е цѣла. И така читалището и недѣлното училище въ кратко врѣме успѣха да сгрупиратъ въ едно не само повечето отъ прилѣпскитѣ младежи, но и мнозина отъ възрастнитѣ граждани. На другата година читалището броеше повече отъ 50 редовни члена. Разискванията ставаха по-живи и по-интересни, защото въ тѣхъ взимаха участие повечемина. Дори мнозина взеха да се напинатъ да държатъ самостоятелни сказки, каквото напр. Ильо Берберчето, Хр. Гавазо, Ничо Биволче, Ив. Г. Кусевъ.

 

Помежду намножившитѣ се вече доста говорители въ читалището все първо мѣсто захващаше секретарьтъ на читалището. До колко се е билъ усилилъ въ краснорѣчието, показва случката съ него въ Цариградъ прѣзъ 1871 г., която случка е описана въ „Библиотека" год. II, кн. VII, стр. 52 и 53. Азъ прѣдавамъ тукъ буквално описанието на тая случка вземена отъ извънредната притурка на в. „Македония" отъ 18 февруари 1871 год. . . . .

 

„Послѣ незнамъ пакъ какъ е станало та ся отваря въпросъ за пріеманіето или непріеманіето за прѣдставители изъ епархіи, неназначены въ Поводътъ, но указаны явно въ 10-й членъ ферманътъ, по опрѣдѣленіето, ако двѣтѣ третины жители на епархіѭта сѫ българи, а въ тѫзи категоріѭ спадатъ всичкы Македонски епархіи, за туй и въпросътъ ся разискувалъ за пріеманіето или не пріеманіето на прѣдставители изъ Македонскитѣ епархіи .......

 

При разискваніето на този въпросъ, за който споредъ нась ни дума не трѣбваше да стане, нѣколко души отъ македонскитѣ прѣдставители сѣдяхѫ вънъ отъ засѣданіето въ еднѫ стаѭ крайно огорчени отъ туй безумѣстно разискваніе.

 

Малко прѣди разижданіето на засѣданіето, въ което тозь въпросъ останѫ нерѣшенъ, Г. Т. Кусевъ изъ Прилѣпъ, прѣставитель отъ Пелагонійскѫтѫ (Битолскѫтѫ) епархіѭ кой бѣ стъгнѫлъ едва прѣдній день, влѣзе въ засѣданіето да прѣдстави пълномощното си писмо. Исказваніето на неговитѣ благодаренія на членоветѣ отъ комисіѭтѫ за трудътъ имъ по въпросътъ, и привѣтствіето му къмъ събратіята му прѣдставители бидоха тъй трогателни щото мнозина отъ присѫтствующытѣ поронихѫ сълзы доклѣ говореше той, а свьршуваніето на словцето послѣдвахѫ силны рѫкоплесканія и ги накаралъ да допустнятъ македонскитѣ прѣдсгавители въ него".

 

Читалището и недѣлното училище накараха еснафитѣ и другитѣ граждани да погледнатъ съ добро око на младитѣ читалищни членове и да се заинтересуватъ за сѫществуванието на читалището.

 

Прѣзъ това врѣме отъ Цариградското българско читалище се изпроводиха нѣколко ковчези (сандъци) съ разни учебници и харти, подаръкъ на прилѣпското училище. Повечето отъ тия книги, като непотрѣбни за Прилѣпъ, вмѣсто да се захвърлятъ, рѣши се да се разпратятъ по по-голѣмитѣ села (Варошъ, Тополчане, Трояци, Плетваръ, Орѣховецъ, историческото село Богомила, па дори и въ Тиквешкитѣ паланки, Ваташа, Неготинъ и гр. Битоля) съ писма, че ужъ за тѣхъ нарочно били изпратени. Селенитѣ покрай тоя ничтоженъ подаръкъ взеха да гледатъ на себе си нѣкакъ пó съ тежесть, като слушаха, че въ голѣмото село — Ц-градъ имало българи, които ги обичали и се интересували за тѣхъ. Понеже книгитѣ се изпращали чрѣзъ прилѣпското читалище, то залюбопитствуваха да се научатъ, какво се върши въ него, та прѣзъ много недѣлни дни читалищната зала биваше прошарена отъ достамина селени, които относяха съ себе по нѣкоя книжка или вѣстникъ. Така постепенно се сгрупираше въ едно цѣло цѣлото българско общество отъ Прилѣпъ и неусѣтно му се внушаваха

 

 

32

 

идеитѣ, които вълнуваха духоветѣ на врѣмето си. Съ една дума читалището стана общъ двигатель на общенародното напрѣдване: срѣдоточие, дѣто се срѣщаха човѣци отъ всички съсловия и си размѣняваха помежду си братска дума, дѣто всѣкой напъваше умственитѣ и душевнитѣ си сили, та да може да вземе нѣкакъ прѣднина помежду своитѣ другари.

 

Всички тия нѣща се намиратъ напространо описани въ тогава издаваемитѣ се ц-градски вѣстници: в. „Македония" година II и V; в. „Право", година 4, 5 и 6.

 

 

16. Интригитѣ на гърчеещитѣ се власи, българскиятъ клубъ и организиране на еснафитѣ.

 

Когато описвахъ формалноститѣ, които се извършиха въ врѣме на условянето ми за учитель въ Прилѣпъ, азъ споменахъ, че слѣдъ публичното обявление на владишкия намѣстникъ, хаджи Попо, училищниятъ епитропъ К. Врета публично въ черквата ме покани на визита у дома си, дѣто слѣдъ като ми се дадоха нужднитѣ наставления, поканиха ме и за ручокъ. Като видѣха, че не изпълнихъ обѣщанието си, а още повече като гледаха, че постоянно дружа само съ българитѣ и че всѣка вечерь отъ 11—12 1/2 ч. въ училището постоянно продължаватъ да се трупатъ младитѣ, да развиватъ черковния въпросъ и народното дѣло, власитѣ не погледнаха съ добро око на мене. При все това още не бѣха изгубили съвършено надеждата да ме оправятъ въ прѣдначертания отъ тѣхъ пѫть. Слѣдъ 3—4 деня влашкитѣ училищни епитропи: Коста Врета и Коста Митревъ, [1] дойдоха на училището около пладне. Слѣдъ пущане на ученицитѣ поканиха ме да отида да видя квартирата, която бѣха ми приготвили. Азъ имъ отговорихъ, че и въ училището ми е добрѣ, защого по-лесно ще можа да надгледвамъ ученицитѣ, а най-много искамъ да съмъ отдалеченъ отъ обществото, защото като ергенъ не желая да ме говорятъ. Отъ началото тѣ употрѣбиха доста усилие, да ме убѣдятъ, че ако живѣя на частна квартира, ще бѫде по-добрѣ и по-спокойно за мене, особено когато се намирамъ подъ тѣхното покровителство, но когато видѣха, че не ще да ги послушамъ, пламнаха и двоицата и захванаха да ме заплашватъ, че съ сила, съ заптиета ще ме изхвърлятъ отъ училището. Азъ имъ отговорихъ, че въ такъвъ случай азъ прѣдпочитамъ да се върна надирѣ. Вечерьта азъ се оплакахъ прѣдъ новитѣ ми приятели и на българскитѣ епитропи, които одобриха поведението ми. На другия день дневната новина въ чаршията бѣ моето спрѣчкване съ епитропитѣ. Влашкитѣ епитропи порѫчаха на черковния касиеръ, Диме Граше, да не ми дава ни строшена пара, до когато не излѣза отъ училището, но той ги не послуша, а на инатъ ми брои 300 гр. въ прѣдплата, за да ми се намиратъ за разноски.

 

Много вечери съ младитѣ, които се събираха въ училището, си блъскахме ангелитѣ, какво да се противопостави срѣщу влашкото голѣмо влияние и злонамѣреность. Българскитѣ богаташи малко ги интересуваха народнитѣ работи, та се намисли да се повикатъ на помощь еснафитѣ. Единъ недѣленъ день, другарски направихме визита на нѣкои отъ по-първитѣ и влиятелни първомайстори като на Иванчо Червенко, Ив. Катранушки, Коне Ацаръ, Коне Митревъ (шупливъ капитанъ), Коста Стамболжията, Коне Мартинъ, Диме Бабата, Коне Шоше, Иосе Крапчевъ и др. Разбира се, че разговорътъ се въртѣше все по учителския въпросъ. Еенафитѣ така добрѣ се наелектризираха, че когато на другия день тѣ видѣли, че минувать прѣзъ чаршията Михале Калугрея и Михале Врета, придружени отъ юзбашията и нѣколко заптиета, веднага разбрали,

 

 

1. Тогава за училищни настоятели бѣха избрани четворица души, двоица българи: Даме Истревъ и Кост. Марковъ, и двоица власи: Михале Врета и Кост. Митревъ.

 

 

33

 

че тѣ дирятъ мене, и заскоро черковно-училищниятъ дворъ се прѣпълни отъ народъ. Събраниятъ народъ разправя на юзбашията, че да се пѫди учительтъ отъ училището не е по желанието на цѣлия народъ, а само на 5—6 души власи, които го правятъ отъ пизма (омраза) къмъ българитѣ. Тогава юзбашията разпусна жандаритѣ и заповѣда на народа да се разотиде, като имъ обѣща, че ще ме остави на мира. Слѣдъ като останахме двоица съ юзбашията, качихме се на горния етажъ на училището, дѣто дори се разговорихме. С. Петровъ донесе отъ близустоещитѣ съсѣдни кѫщи кахве. Подиръ кратъкъ разговоръ юзбашията си отиде, и съ това се рѣши въпросътъ за прѣбиванието ми въ училището. Отъ това рѣшение се възползува и взаимниятъ гръцки учитель, Петъръ Димитровъ, та и той се прѣсели въ другата стая близу до стълбитѣ. Съ него изпослѣ дълго врѣме живѣхме братски и приятелски.

 

Визитата на юзбашията послужи за моя прѣпорѫка прѣдъ мюслюманското население, на което той разправилъ, че азъ не само говоря, чета и пиша турския езикъ, но още го и прѣподавамъ въ училището. Това възбуди тѣхното любопитство, та често при прѣподаването на тур. езикъ имахъ за слушатель и по нѣкой турчинъ. Тѣ се удивляваха, като слушаха да се прѣвождатъ басни и приказки отъ турски на български. Това ми даде случай, та можахъ да се запозная съ мнозина отъ тѣхъ.

 

Власитѣ искаха да ме отстранятъ отъ училищната стая, която не бѣ нѣкой келепиръ (тя бѣ тѣсна, тъмна, слънце никакъ не я виждаше, залѣпена до владишкия заходникъ и зимѣ много студена), защото вечерь слѣдъ пущане на ученицитѣ и затваряне на чаршията, а особено въ недѣлнитѣ и празничнитѣ дни, младитѣ се събираха въ училището при учителя, та четѣха вѣстници и други книги, или разискваха нѣкой общенароденъ въпросъ и бистрѣха политиката. То бѣ и единъ видъ особено училище. Когато, ако учительтъ не живѣеше тамъ, то слѣдъ пускане на ученицитѣ, училището щѣше да се затвори, та нѣмаше кѫдѣ да се събиратъ младитѣ така на групи. Тогава въ Прилѣпъ го броеха за срамъ, да се ходи въ кахвене. Тамъ ходѣха само турцитѣ, а отъ християнитѣ само нѣкои нравствено развалени хора, каквито бѣха рѣдкость. За такива въ Прилѣпъ се знаяха Иванъ Дамевъ, Коне п. Спирковъ [1] и синоветѣ на Филипъ екимина.

 

Слѣдъ като се отървахъ отъ власитѣ, прѣдъ менъ се изпрѣчи по-голѣма напасть. Турцитѣ, като видѣха, че азъ чета и пиша по турски, намислили да ме прибератъ въ тѣхното общество. Двама софти (кандидати за духовни служби) постоянно се влѣчеха въ училището и всѣкакъ се трудѣха да ме убѣдятъ въ истиннитѣ на мюслюманската религия, за която цѣль бѣха ми донесли 5—6 книги, въ които се описваха религиознитѣ обреди на мюслюманското вѣроучение. Разумѣва се, че азъ не смѣяхъ да имъ възражавамъ, отидохъ скришомъ при мюфтията, комуто се оплакахъ. Какво имъ е говорилъ мюфтията, не знамъ, само знамъ, че една зарань дойде едно турче, та прибра книгитѣ, и отъ тогава софтитѣ не се вѣстиха вече въ училището.

 

*  *  *

 

Като се рѣши въпросътъ да живѣя въ училището, разрѣши се и на младитѣ свободно и открито да се събиратъ въ него вечерно врѣме и по цѣлъ день прѣзъ недѣлитѣ и празницитѣ. Истина нѣкои отъ нихъ дохождаха тамъ

 

 

1. Коне п. Спирковъ тогава бѣ на възрасть 18—19 годишенъ, крайно развалено момче. Всѣкога другаруваше съ турскитѣ чапкъни и цѣлъ день прѣкарваше врѣмето си съ тѣхъ у Гьоровото кахвене въ игране на билярдъ и комарджилъкъ. Приказваше се, че спалъ много врѣме тамъ съ другаритѣ си. Майка му гражданитѣ на присмѣхъ я наричали „Попадиче Ленче" и бѣха ѝ изкарали пѣсеньта: „Попадиче Ленче, дома ли ти е попчето". Тя сѫща като сина си скиторѣше по ханищата. Гражданитѣ още разказваха, че дѣдо му, попъ Никола, билъ нѣкога избиранъ за игуменъ на Трѣскавичкия манастиръ, дѣто му се удало случай за скоро да изпродаде всичкото манастирско имущество, дори кандилата и кръстоветѣ отъ храма и пепельта отъ огнищата; задигналъ отъ тамъ и много отъ старинитѣ. Отъ това гражданитѣ въ Прилѣпъ гледаха съ отвращение на тая фамилия.

 

Младитѣ читалищни членове много се червѣха прѣдъ инородцитѣ отъ безпѫтното поведение на К. п. Спирковъ и всѣкакъ се трудѣха да го отвърватъ отъ дотогавашнитѣ му другари; други, за да можатъ да изченкатъ нѣкои отъ старитѣ, находещи се у дома му пергаменти, прибраха го въ читалището и недѣлното училище, дадоха му даромъ книги и залегнаха да го научатъ да чете и да пише. Така Коне стана грамотенъ човѣкъ и достигна да стане помощникъ кметъ въ ст. София прѣзъ една отъ годинитѣ на Стамболовото властуване. Като се научи да чете, съ вѣстникъ на рѫка ходѣше отъ дюкянъ на дюкянъ, и като всѣкой малограмотеиъ, съ цѣль да се покаже, че много разбира и е ученъ човѣкъ, четѣше на хората часть отъ нѣкоя статия и своеобразно я тълкуваше на слушателитѣ си. Той бѣше тъй нахаленъ въ желанието си, да тълкува всичко, че хората търсѣха разни прѣдлози, да се избавятъ отъ тоя му опакъ навикъ. По тая причина той придоби на подигравка прѣкорътъ „Окумушъ" — пѣянъ или ученъ човѣкъ.

 

 

34

 

и отъ по-напрѣдъ, но то бѣ все прикрито, все съ озъртане. Първата тая случва доста разстресе и пробуди нѣкои отъ по-възрастнитѣ синове на първомайсторитѣ, та десетина душъ отъ тѣхъ неусѣтно се присъединиха при първоначалната дружина. Всѣка недѣля и празникъ слѣдъ черковенъ отпускъ около 15—20 д. редовно се отправяха за училището. Подиръ тѣхъ захванѫха да дохождатъ и по нѣкои отъ по-старитѣ, за да чуятъ нѣщо ново. Тука, слѣдъ като се прочетѣха гласно вѣстницитѣ, или нѣкоя статия отъ нѣкоя книга и се разкажеха нѣкои отъ мѣстнитѣ новини, тръгнувахме другарски по визити. Всѫдѣ ни посрѣщаха съ радость, и разговоритѣ се въртѣха все около народнитѣ работи. По пладне пакъ така събрани въ училището, отправяхме се за на полето, дѣто съ пѣене на разни пѣсни, съ надтърчуване и надхрипване прѣкарвахме доста приятно врѣмето си.

 

Така неусѣтно се състави едно дружество, единъ клубъ, който служеше за разпространение на българската идея. Сѣдалището на това дружество бѣ все училището. Съ врѣме броятъ на членоветѣ отъ това дружество все повече и повече се умножаваше. Помежду тѣхъ се всѣваше и развиваше идеята, че силата и мощьта на българитѣ е въ сгрупирането, въ задружното и братско сдушване. Слѣдъ врѣме, като се видѣ, че тая идея наякна, въ единъ недѣленъ день помежду другото прѣдложи се на тая дружина да поканятъ и бащитѣ си на общо събрание за идещата св. недѣля. Въ сѫботата се порѫча на Мирче Клисарьтъ да покани сѫщо за това събрание и нѣкои отъ първомайсторитѣ. И безъ тая покана извѣстието за събранието се бѣ разнесло по всичкитѣ дюкяни, та на зараньта се събра толко много народъ, че широката училищна зала не можеше да го побере. Въ това събрание се разправя, що е общество, каква длъжность иматъ членоветѣ отъ едно общество помежду си и изобщо къмъ голѣмото общество — народа; привеждаха се за примѣръ чуднитѣ дружества на пчелитѣ, мравкитѣ и пр.; описваше се лошото положение, въ което се намира прилѣпското българско общество, опаснитѣ неприятели, които обкружаватъ това общество и които постоянно точатъ ехидни нокте, за да го разкѫсатъ и погълнатъ; че божиитѣ и естественитѣ закони изискватъ отъ всѣкиго да дири срѣдства за отбраната си, за самосъхранението си, а за да се прѣодолѣятъ и съкрушатъ народнитѣ неприятели, срѣщу тѣхъ трѣба да се противопостави войска добрѣ организирана и дисциплинирана, а това може да се постигне за сега, само ако се уредятъ по-добрѣ досегашнитѣ еснафски дружества, та другарски и съ общи усилия да бранимъ своето. Тогава само ще направимъ да гледатъ на насъ другитѣ народи съ почитъ и уважение. Разправя имъ се още, че ние българитѣ сме синове на едно отечество, че сме еднокръвни братия, че братия послушни могатъ да направятъ голѣми работи и пр. Т. Ив. Кусевъ, слѣдъ като говори все въ сѫщия смисълъ и по мѣстното

 

 

35

 

нарѣчие, прочете приготвения отъ по-напрѣдъ уставъ, който щѣше да служи за бѫдеще рѫководство на еснафитѣ.

 

По-главнитѣ членове отъ тоя уставъ бѣха: всѣкой еснафъ ще се управлява отъ едно настоятелство, състоеще се отъ единъ първомайсторъ (устабашия), неговъ помощникъ, касиеръ и чаушинъ (разсиленъ). Първомайсторътъ е длъженъ да свиква членоветѣ отъ еснафа на общи събрания — лонджа поне единъ пѫть въ мѣсеца, за да размишляватъ за еснафскитѣ потрѣби и нужди; настоятелството е длъжно да бди за строгото изпълнение на взетитѣ рѣшения отъ еснафското събрание, да глобява непокорнитѣ. Всѣкой еснафлия и калфа е длъженъ да внася въ еснафската кутия всѣка сѫбота по 10 пари, които пари ще се събиратъ отъ чаушина и заедно съ глобитѣ ще се прѣдаватъ на устабашията, а тоя послѣдниятъ, слѣдъ като ги впише въ еснафския тефтеръ, ще ги прѣдава на касиера на хранене. Всѣкой еснафъ ще си има свой еснафски печатъ, който ще се пази у устабашията; ако би че нѣкой отъ еснафлиитѣ се опита да не изпълни еснафското рѣшение, на такъвъ за пръвъ пѫть ще му се наложи отъ първомайстора да внесе въ еснафската каса извѣстна малка сума пари. Ако продължава да не изпълнява тия рѣшения и се противи да внесе глобата, такъвъ се отлѫчява отъ еснафа, сир. зарѫча се на еснафлиитѣ съ такъвъ вироглавникъ да нѣматъ никакви сношения, не само да не влизатъ въ дюкяна и кѫщата му, но и на улицата, когато го срѣщнатъ, да не го поздравляватъ. Изброяваха се празницитѣ, прѣзъ които дюкянитѣ никакъ да не се отварятъ или да бѫдатъ полуотворени. Полуотваряха се дюкянитѣ въ празницитѣ, които се падаха въ сѫботенъ день, въ който день въ Прилѣпъ е пазаренъ день. (Въ подобни празнични дни отварятъ се дюкянитѣ само слѣдъ черковенъ отпусвъ, и то безъ да работятъ, а само да продаватъ). Помежду празницитѣ празникътъ на народнитѣ просвѣтители св. Кирилъ и св. Методия бѣ забѣлѣжанъ съ червено мастило. Всѣкой еснафъ бѣ длъженъ да си избере по единъ светия за покровитель на еснафа му.

 

Тоя уставъ се прие единодушно отъ всички, и всѣкой съ благодарение грабѣше отъ готовопрѣписанитѣ десетина екземпляра. По пладне на нѣколко мѣста по полето се съзираха купчинки отъ по 5—6 души еснафлии, които разискваха и критикуваха новия еснафски уставъ. На другия день — понедѣлникъ, всѣкой еснафъ се събираше по отдѣлно и бързаше да се уреди споредъ новия уставъ. Власитѣ стояха като смаяни отъ това българско движение, тѣ не взимаха никакво участие.

 

Тая организация стана още забѣлѣжителна и по това, че спомогна на българитѣ да се сдушатъ помежду си и да добиятъ извѣстно самосъзнание. Тя спомогна доста изпослѣ, да се развие по-нашироко общинското самоуправление.

 

Съ тоя уставъ се поскратиха еснафскитѣ празници, а приетитѣ почнаха да се празнуватъ по-строго. Той отучи еснафлиитѣ да висятъ по цѣлъ празниченъ день прѣдъ затворенитѣ ужъ дюкяни, но щомъ видятъ купувачъ, да отварятъ, и слѣдъ като го изпратятъ, да останатъ да чакатъ по цѣлъ день нови куповачи. Чрѣзъ него се даде възможность на калфитѣ и чирацитѣ да си поотдъхнатъ, да можатъ да посѣщаватъ черковната служба и да надникнуватъ въ читалището и недѣлното училище.

 

Все подъ влиянието на тоя уставъ еснафитѣ въ частнитѣ си събрания и размишления видѣха, че най-много врѣме се губѣше напразно да се спазаряватъ при продаването на изработената стока. Опитътъ имъ показваше, че едно отъ най-важнитѣ условия за изработване повече и по-ефтина стока е съдружаването. Нѣкои отъ еснафитѣ, които работѣха еднаква стока, наредиха да си отворятъ обща еснафска продавачница подъ управлението на единъ опитенъ продавачъ. Така тѣ прѣсмѣтнаха, че единъ кундураджия напримѣръ въ недѣлята изкарва, да речемъ два чифта кундури, по 15 лева ще вземе 30 лева, но дори да събере тая сума, той трѣба много пѫти да си оставя работата,

 

 

36

 

да се пазарява съ мющериитѣ си, за хатъръ да подържа приказкитѣ на мющерията си, да ходи по вересия, когато, ако работѣше у дома си, щѣше да изкара единъ чифтъ повече обуща, ще спести кирията и други чаршийски разноски и на най-малка страна ще спечелеше 25 % повече отъ оня, що работи въ чаршията. Като отдѣлѣше отъ тия пари 6—7 % за общия дюкянъ, ще му останѣха 20 % по-голѣма печала, когато при това ще се избави отъ вересия и други роднински и приятелски хатъри. Изработи се особенъ правилникъ за това. Споредъ тоя правилникъ всѣкой майсторъ отнасяше изработената си стока на настоятелството, а то слѣдъ като я прѣмѣрѣше и оцѣнѣше, вписваше я въ общия тефтеръ и я прѣпращаше въ общата продавачница. На края на мѣсеца се раздаваше часть отъ събраната сумма на всѣкиго отъ еснафлиитѣ съразмѣрно съ внесената му стока, а на края на годината се разподѣляваше цѣлата печалба. Това правило се усвои най-първо само отъ казанджиитѣ, желѣзаритѣ, грънчаритѣ, кожухаритѣ и пр. За другитѣ занаяти отъ начало бѣ мѫчно да се приспособи, защото майсторитѣ отъ единъ и сѫщия еснафъ не изваждаха все еднаква стока, а стока отъ различенъ материалъ и съ различни украшения по нея.

 

Семерджиитѣ, при началата, които влѣзоха въ състава на уставитѣ у другитѣ еснафи, споредъ своитѣ нужди, притуриха още и нѣкои други нѣща. Понеже селянитѣ и кираджиитѣ, когато имъ се разваляха семеритѣ, носѣха ги за поправка на единъ дюкянъ и се поправяха повечето пѫти на вересия, повторомъ на други, на трети и пр., и така изредяваха всички дюкяни, безъ да плащатъ никому, или же, като имъ се поврѣдѣха облогитѣ, кръстоветѣ, стружкитѣ и ребрата на самаритѣ, тѣ си купуваха подобни отъ дюкянджиитѣ и лесно сами си поправяха, а отъ всичко това страдаше еснафътъ, тѣ рѣшиха да се прибави въ нихния уставъ още и слѣдното: а) всѣкой семерджия, когато му се донесе за поправка семеръ отъ нѣкой не неговъ старъ мющерия, то слѣдъ като се спазарятъ, да го разпори и послѣ да каже на новия си мющерия да дойде слѣдъ 1—2 часа, когато семерътъ му ще бѫде готовъ, като прѣдварително го разпита за името му и отъ кое село е. Щомъ отмине селенинътъ, семерджията да изпрати калфата си по другитѣ семерджийски дюкяни, да пита, чий мющерия е еди-кой-си, и слѣдъ като научи, чий мющерии е билъ и че има да му длъжи, да не прави семера му, до когато прѣдварително не се наплати на първия майсторъ; б) единъ товаръ самарски облоги и кръстове се купуваха за 12—13 гр., та единиятъ струваше 30—40 пари, а единъ товаръ напрѣчници и стружки се купуваха за 5—6 гр., та едната струваше за майстора 4—5 пари. За напрѣдъ, ако би че нѣкой дойде не отъ еснафа и поиска да си купи, то облагитѣ и кръстоветѣ да се продаватъ на такъвъ по 3 гр, а напрѣчницитѣ и стружкитѣ по грошъ, сир. за толкова, за колкото щѣше да ги направи и самиятъ майсторъ.

 

*  *  *

 

Еснафитѣ, или по-добрѣ цѣлиятъ български народъ отъ Прилѣпъ, защото всѣкой отъ тѣхъ влизаше въ единъ отъ тогава сѫществуещитѣ еснафи, като гледаха неуморимото залитане интелигентнитѣ на младежи за тѣхното добро, нихния строго нравственъ животъ, захванаха и тѣ — еснафитѣ — да гледатъ на тѣхъ съ почитъ и уважение, и при това безпрѣкословно да изпълняватъ заповѣдитѣ имъ.

 

Настана врѣме да се избира ново черковно училищно настоятелство, това бѣ въ началото на мѣсецъ майя 1867 год. Сега еснафитѣ съ общо заявление, подпечатано съ печатитѣ на всички еснафи, заявиха на владишкия намѣстникъ, х. Попо, че по никой начинъ нѣма да оставятъ сами чорбаджиитѣ да назначаватъ настоятели, безъ тѣхното знание и съгласие. X. Попо, като

 

 

37

 

знаеше, че еснафитѣ бѣха главнитѣ канали, прѣзъ които идѣше прѣхраната на свещенството и че на тѣхния гръбъ лежатъ всички обществени разноски, покани и нѣкои отъ виднитѣ първомайстори да присѫтствуватъ въ общото чорбаджийско събрание, което имаше да се събере идещата недѣля въ училището. Чорбаджиитѣ се доста мръщѣха, като гледаха съ тѣхъ наредъ да сѣдатъ и хора еснафлии, които до тогава се броеха отъ тѣхъ за безгласни риби, илоти, длъжни безпрѣкословно да изпълняватъ тѣхното чорбаджийско желание и рѣшение, но приличието ги принуждаваше да мълчатъ и да прѣгълтатъ. Тукъ присѫтствуваха и нѣкои отъ младитѣ читалищни членове, но като неканени, стояха прави на страна. Тѣхното присѫтствие служеше за въодушевение и ободрение на първомайсторитѣ. Влашкитѣ членове, задавени отъ болшинството на българитѣ, останаха смаяни. Тѣ доста се потрудиха да прокаратъ въ настоятелството нѣколко свои еднородци, но освѣнъ М. Врета, и то въ училищното настоятелство, друго повече не сполучиха. За черковни настоятели се избраха х. Мирче Бомболъ, Иосе Крапче, Диме Граше (бояджия) Стефо Иововъ (бакалинъ). Послѣднитѣ двойца въ мое врѣме бѣха постоянни черковни касиери, като се замѣняваха единъ други. За училищни настоятели се избраха млади еснафлии, Ицо Пешвовъ, К. Марковъ, Ицо Лѣпавцовъ и влахътъ М. Врета.

 

Като прѣмина черковната каса у еснафски рѫцѣ, прѣмина и силата у тѣхъ, изведнажъ извѣтря дотогавашната сила и влияние на влашкитѣ чорбаджии. Годината 1867 год. е знаменита за Прилѣпъ, защото въ нея за пръвъ пѫть народътъ чрѣзъ своитѣ първомайстори започна да взима участие въ управлението на общественитѣ си работи; въ нея година се основа, така да се каже, първото прилѣпско народно събрание, и народътъ взе да привикнува на демократическитѣ начала.

 

 

17. Срѣдства за подържане читалището.

 

Прилѣпчанинътъ, както и всѣкой българинъ изобщо, е доста стегнатъ, та не даваше лесно лептата си за обществени потрѣби, а особено за таквизъ нововъведения. Надеждата да влѣзе въ рая и страхътъ отъ ада го караха, та понѣкога развързуваше кесията си, за да подари за черква, манастиръ или за сиромаситѣ. Прѣдвиждаше се, че ако се поиска нѣщо за читалището, то щѣше да изстуди къмъ него мнозина, инакъ ревностни посѣтители. Хаджи Ангелъ х. Илиевски, единъ отъ първитѣ богаташи въ града, често казваше, че той по-добрѣ приима два дни да копае черковното лозе, отколкото да дава готови пари за общи работи. Това правило се подържаше почти отъ всички прилѣпчани. Читалищното настоятелство знаеше, че и българинътъ дава, но трѣба да умѣешъ съ лезетъ (изкуство) да му изчепкашъ парата. Като най-подходеше за цѣльта срѣдство, прѣдложи се да се проси за читалището по сватбитѣ и по еснафскитѣ и именнитѣ празници, и да се глобяватъ хората, които говорятъ мръсно.

 

Прѣди 30—40 години поминъкътъ въ Прилѣпъ бѣ много лесенъ и прилѣпчанинътъ живѣеше охоленъ животъ. Той не даваше пари за жито и вино. Всичко това имаше въ изобилие отъ собствено обработенитѣ си ниви и лозя. Отъ дома изткания клашникъ той си приготовляваше трайни бечви и други дрѣхи, а съ баснословното си трудолюбие и пестеливость, освѣнъ дѣто посрѣщаше домашнитѣ си нужди, но и прикѫтваше на страна хубави парици. Другитѣ продукти бѣха съвсѣмъ ефтини: хлѣбъ 15—20 пари оката, месо единъ грошъ оката и пр. Всичко това спомагаше на естествено веселия прилѣпчанинъ често прѣзъ годината съ причина и безъ причина да свиква у дома си многобройни родове и приятели на угощение. Най-голѣмитѣ гощавки и разноски се правѣха, когато се случеше да има сватба, сир. да се жени или да се мѫжи нѣкой отъ домашнитѣ. Тогава прилѣпчанинътъ развързуваше кисията и безконтролно разносяше. Като се знаеше това разположение на прилѣпчанина,

 

 

38

 

читалището прѣзъ мѣсецъ септемврия 1868 година рѣши да изпраща по сватбитѣ на по-заможиитѣ граждани настоятелството си. Като се явѣха на сватбата, настоятелитѣ имъ честитяваха: „хайде, хаирлия да е, да даде Господа да си изчакате подобна радость и на по-мали", и слѣдъ като ги почерпѣха съ по едно шикерче, прѣдседательтъ стоишкомъ изказваше нѣкое и друго молитствуване и благопожелание, и поднасяше въ даръ по една книжка. За подарителни книги въ тоя случай служеха книжката, съставена отъ П. Р. Славейковъ „По женския въпросъ", „Дѣтска градина", или книгата „За народа". Прилѣпчанинътъ сватбарь, обаянъ отъ подобна честь, никакъ не му бѣше жалъ да подари за читалището 2—5 меджидии [1]. Сѫщо правѣше читалището и на еснафскитѣ празници и именнитѣ дни [2].

 

Прилѣпското население бѣше привикнало изобщо да употрѣбява въ говора си много гнусни псувни, да се кълне въ всичко, що имаше най-свето и най-мило на свѣта и да изговаря много други неприятни думи; така за да потвърди, че това, което казва, е вѣрно, употрѣбяваше думитѣ: „Бога ми", „кръста ми", „жи ми причестната", „жи ми Богородица", „жи ми . . . . . ." придружено съ името на сина или на мѫжа си. Ако лицето е отъ ония, що сѫ ходили въ Ерусалимъ, то такъвъ добавяше още: „жи ми хаджилъкътъ, жи ми нурътъ". Когато се разсърдѣше нѣкому, или искаше да каже, че това, що му казваше, е невѣрно, казваше: „ихъ, еба го", „драпай си го". Въ читалището често се говорѣше противъ тоя обичай, но той бѣ срасналъ съ живота и мѫчно бѣ съ упѣщания да се изкорени [3]. За прѣмахването на тоя обичай, читалищното настоятелство накара читалищнитѣ членове да се обѣщаятъ за напрѣдъ, когато чуятъ нѣкого отъ помежду си да изговаря подобни думи, то за всѣкоя такава дума да плаща по 10 пари за въ полза на читалището. Интересно бѣше да гледа човѣкъ, какъ младитѣ сами взеха да се контролиратъ и доброволно броеха десеть пѫти по десетаче. Слѣдъ врѣме това правило се усвои и отъ еснафитѣ. Казанджията Иванчо Църненко, като му бѣ дотегнало да плаща подобни глоби, когато се налоташе на калфитѣ и чирацитѣ си, веднага скачаше отъ тезгяха, дѣто работѣше и се затваряше въ вѫгларницата и тамъ ясуваше и кълнѣше вѫгленитѣ, да си изкарва лютината.

 

Не малка бѣ помощьта, която добиваше прилѣпското читалище и отъ подаръцитѣ на разни вънкашни лица, които го посѣщаваха [4].

 

Не помня прѣзъ коя година бѣ, но все бѣ подиръ 1870 г., въ Прилѣпъ дойде по служебна работа Костаки ефенди. Той бѣ муавининъ (помощникъ) на битолския валия, гръкъ по народность. Слѣдъ като се прѣдставиха прилѣпскитѣ първенци, съ намѣрение да се прѣдварятъ влашкитѣ интриги, рѣши се да му се прѣдстави и една депутация отъ страна на читалището, която да го покани да посѣти и училището, и читалището. Той прие много учтиво депутацията, обаче отклони молбата ѝ, подъ извѣтъ, че ималъ да извърши нѣкаква правителствена работа и бърза още днесъ да се завърне въ Битоля, като при това изказа доста насърдчителни съвѣти. Настоятелството намисли да извлѣче полза отъ неговото това посѣщение и съ намѣрение повечето да може да се изтръгне отъ него нѣкакво официално нризнание на читалището, нѣколко дни слѣдъ заминуването му, дръзна да кореспондира съ него. Кореспонденцията се

 

 

1. Вж. „Право" 1868 г.

 

2. Вж. „Македония" год. V, бр. 27.

 

3. Веднажъ завели една жена при единъ турски берберинъ, да ѝ вади боленъ зѫбъ. Прѣди да пристѫпи берберьтъ къмъ операцията, жената зела да го заклина съ „жити Богородица аго, жити прѣчестната аго, полекичка да ми го извадишъ". Това нѣщо произвело общъ смѣхъ помежду околнитѣ турци, и отъ тогава прикачили на тоя берберинъ прѣзимето: „жити Богородица".

 

4. Вж. „Македония” год. III, бр. 41 отъ 30 септемврия 1869 г.

 

 

39

 

водѣше на турски езикъ. Първото писмо, което му се изпрати имаше горѣ-долѣ слѣдното съдържание:

 

„Вашето снисхождение, показано къмъ нашето скромно читалище въ лицето на неговото настоятелство, прѣизпълни сърдата на всичкктѣ му членове, които изказватъ къмъ Васъ голѣмата си признателность. Като благоизволихте да го приемете и изслушате молбата му, сѫщо и съ насърдчителнитѣ ви съвѣти и поучения, Ваше Прѣвъсходителство показахте, колко голѣма важность отдавате на нашето читалище, което съ немощни сили се труди да постигне високата воля на Н. И. В. Султана. Като изказваме нашата дълбока признателность къмъ В. Пр. считаме за пръвъ дългъ, да помолимъ В. Пр. да се издаде потрѣбното височайше и официално удобрение за сѫществуването на нашето сиромашко читалище. При това ви се извѣстява, че вие сте приети отъ него да му бѫдете за почетенъ членъ. Съ това то за здраво се надѣе, че и вие ще съдѣйствувате за по-добрѣ и по-лесно да постигне общеполезната си цѣль. Като се въодушевляваме отъ вашитѣ съвѣти, молимъ В. Пр., слѣдъ като вземете подъ защитата това наше заведение, да бѫдете за въ бѫдеще неговъ защитникъ и при това още и тълкуватель прѣдъ по-горнитѣ мѣста за неговото благо намѣрение, което напълно заслужава благитѣ и отечески намѣрения на Н. И. В. Султана и пр."

 

На това писмо Н. Пр. благоволи да отговори:

 

„Съ сърдечно удоволствие забѣлѣжихъ за доброто възпоминание, което се е съхранило у прилѣпското читалище за моето тамъ прѣбивание; затова като ви наумѣвамъ първитѣ ми думи, надѣвамъ се, че вие ще се стремите постоянно въ духа, щото да оправдаете напълно благопожеланията на Н. И. В. Султана, като при това прибавямъ, че азъ съмъ всѣкога готовъ да помагамъ за прѣуспѣване на прилѣпското чвталище. За сега ви изпращамъ ... гр. помощь.”

 

На това писмо отъ страна на читалището послѣдва благодарителенъ отговоръ, слѣдъ което се прѣкрати по-нататъшната прѣписка.

 

 

18. Полза отъ читалището.

 

Читалището послужи въ скоро врѣме да се пробуди дрѣмещата маса, да сгрупира повечето млади, да развълнува сьрцата и мислитѣ имъ и да ги накара да залегнатъ за своето нравствено и умствено усъвършенствуване.

 

Слѣдъ нѣколко мѣсечни събрания, сказки и публични разисквания, драго ти бѣше да гледашъ вчерашни еснафски калфи, какъ взеха да се ококорватъ и да взиматъ по-живо участие въ читалищнитѣ разисквания. Скоро въ читалищнитѣ събрания тѣ захванаха да се мѫчатъ да изказватъ устно и публично мислитѣ си и съ това привикнуваха, така да се каже, на парламентаренъ животъ. Възприемчивиятъ прилѣпчанинъ, който съ усърдие и услада слушаше рѣчитѣ и проповѣдитѣ въ читалището, изпослѣ се мѫчеше да ги приповтаря по чаршията и по сбороветѣ, за скоро взе да иска да ги подражава изцѣло! Не можете си въобрази зачудването ми, когато единъ празниченъ день отивахме въ кѫщата на Ив. Бадевъ, да честитимъ новороденото му дѣте. Тамъ прѣди насъ бѣха отишли и други все за сѫщата цѣль. Ицо Гавазътъ, човѣкъ 32—34 годишенъ, по занятие желѣзарь, застаналъ правъ да разправя цѣла проповѣдь за ползата отъ прочитането и отъ разискването на прочетеното. Това той го бѣ слушалъ въ читалището по-прѣднята недѣля. Какъ чудно изговаряше прѣдложенията по тракийския аксентъ, като ги придружаваше и съ нѣкои рѫкодвижения! Но нѣкои се прѣстрашаваха да държатъ и цѣли сказки. Имаше едно берберче, на име Илия Берберчето — Египчето. Това берберче бѣше почти полуграмотно. Всѣкоя недѣля и праздникъ то дохождаше въ училището да се упражнява въ прочитане и писане, или въ слушане разговора помежду младитѣ. Подиръ обѣдъ токо ще се изтърси въ стаята ми: „г-нъ учителю, моля ви прѣслушайте ме, али арно ще прочета тая статия", или ще ме замоли да поправямъ това, което бѣ се мѫчилъ да драска прѣзъ недѣлята. Той бѣ бричарь на прилѣпската интилигенция и бѣше голѣма бъбрица. Когато отивахме да се бръснемъ или стрижемъ при него, той все ни питаше: „како сакате да ви острижа"? Обикновено му се отговаряше: мълчайкимъ. Чрѣзъ него се добиха прилѣпскитѣ и битолскитѣ египци за българската кауза. Той е още

 

 

40

 

живъ и изпълнява многожеланата отъ него свещеническа служба по едренскитѣ български села. Полека-лека това египче доста се усили. То взимаше често думата въ читалището и изказваше доста правилно и гладко своитѣ мисли. Еднажъ дори то изговори и сказка въ читалището за защита на народностьта, която прѣдварително бѣ прѣтърпѣла нѣколко рецензии и допълнения отъ разни лица. Ето тая сказка, която я намирамъ печатена въ единъ отъ тогавашнитѣ вѣстници.

 

„Всички знаятъ, че най укорныйтъ помежду всичкытѣ христіянски населенія е Егьупскійтъ народъ, и той спорѣдъ управленіето за вѣрѫтѫ ни отъ фанаріотитѣ, не се пріемватъ точно въ всичкитѣ тайнства на православнѫтѫ вѣрѫ. Нъ на това коя е причинѫтѫ по долу ке видиме. Сега ако прашатъ нѣкой нѣкого отъ фенерліитѣ що сетъ и какъ сетъ, готовъ е обикновенныйтъ отъ нихъ отговоръ: ке чуешь, че сеть управители на вѣрѫта, за кое само тіе имѫтъ право, и послѣдователи за Апостолитѣ Христовы. Но ако земишь да испиташь нихнытѣ работы безъ друго ке гы найдешь самытѣ гонитѣли и разрушитѣли на вѣрѫтѫ и на правилата ѝ, и възползувайкымъ се отъ кротостьта, простодушието и чистата простота на иноплеменицытѣ, а сетъ употрѣбиле за срѣдство на нихытѣ лукавства и интригы вѣрѫтѫ за да съблѣчуваѭтъ вѣкътъ и го дьржатъ въ яремъ робства, уничтожавайкымъ сичкытѣ правдены, които сетъ дадени отъ самаго Господа Нашего Іисуса Христа, на сичкытѣ долу подъ небото, кои повѣруваѭтъ въ него и се крьстятъ въ името му „Елицы во Христа крестистеся во Христа облекостеся" (Гал. гл, 3, 27). Тіе кажуватъ грьмогласно, че всичкитѣ народы, които исповѣдуѭтъ православнѫтѫ вѣрѫ, трѣбатъ непрѣменно да се подчинени подъ духовнѫтѫ власть на грьцитѣ, и нѣматъ никои никакво право да иматъ свое духовно началство, за кое толку пренія се сторихѫ и уще до днесь правятъ съ Българитѣ, които си бранѭтъ справедливо правдинѣто".

 

„Отъ тука нека забѣлѣжитъ човѣкъ въ колку бѣдно състояние ся нахождатъ управлението на Великѫтѫ Черквѫ. Нъ това не е нищо за друзытѣ народы както Българитѣ и пр., спорѣдъ насъ Егупцытѣ, които достигнахне до една най-жалостна степень низости и да неможеме никога да се одързостиме, щото да направиме едно помежду насъ образованіе, отчаяны быдейкимъ отъ управителитѣ за црьквѫтѫ, кои ни доказаха и съборно че не сме пріяти Богу. Коя е причината що единъ Егуптинъ служитъ съврѣменно на двѣ на три вѣроисповѣданія? То безъ друго е що, быдейкимъ той христіянинъ и видувайкымъ что во всичытѣ таинства не е пріятъ а най-поике и това ще се подозрѣва отъ друзытѣ христіяни, то прибѣгнуватъ при друго вѣроисповѣданіе, чувайкимъ си обаче и первобытното си.

 

„Въ това истото врѣме, кога Елленитѣ бѣха дебеляцы, и по нашему, пасехѫ трева, Египтіянитѣ бѣха достигнали до еднѫ высокь степень образованости, направихѫ нѣкои смященія въ Егыпетъ. Отъ кое негодовайкимъ нѣкое хылядно число се преселиха въ Еллада. Тамъ въ Еллада донесохѫ заедно съ всичкитѣ си искуства и писменность, нъ и Елленитѣ, дивитѣ съ неуморимытѣ старанія на Египтіянитѣ да гы просвѣщаватъ, влѣзохѫ въ единъ редъ да се поиспитомятъ и така постепенно съродуваикымъ се съ просвѣтеннытѣ имъ гости, които се засѣлиха въ Атина, каде се направи отъ предводительтъ Кекропса, главнітъ градъ Атенъ, отъ когото пріяха послѣ името Атингяви, Атиняни, достигнахѫ до една колку годѣ съвършеннѫ спорѣдъ другытѣ народы, живѣющы въ тоа врѣме, степень образованости. И така по врѣме распространи се просвѣщеніето по другытѣ странны, за кое гордѣѭтъ се днесъ гърцитѣ кажуваикимъ че тіе сетъ просвѣтителитѣ на вселенная. Имайкимъ си ирочее на умъ гърцитѣ, че еръ кога да е, доцна или бьрго, трѣбатъ да разберетъ светътъ че отъ нихъ не се распространило просвѣщеніето, съ което се гордѣѭтъ, ако нѣкакъ останатъ остаткы отъ Егыптіянцитѣ които отъ послѣ пострадаха едно опасно измѣненіе въ политическійтъ имъ животъ, като се распространихѫ по вселеная, които въсползуваикимъ се отъ обстоятелствата да не се поопулатъ, и послѣ съ нихното нъравственно събудованіе се докаже миру що Елленытѣ лѫжѫтъ съ това що кажватъ че тіе просвѣтиле Европа, ами Егіопцитѣ както що и самитѣ нихъ просвѣтиха, това подбуди Елленитѣ да нападнатъ върхъ Егіопцитѣ, вѣроисповѣдно до толку, щото умразени быдеикимъ отъ секого, да се върлѭтъ въ отчаяніе и се изгубатъ съвсемъ отъ земното кѫлбо, за да не пречатъ въ очитѣ на Елленытѣ, за и сполучихѫ. Таѭ е причината що Свѣт. Омиритсий възбранилъ на Египтіянитѣ священнодѣйствието".

 

Другъ, който се прѣстраши да говори публично, бѣ Ничо Ил. Биволчевъ. Разумѣва се, че материалътъ на тия сказки бѣ събиранъ отъ разни вѣстници и списания, но тоя материалъ бѣ прѣваренъ въ неговата умствена лаборатория. Тия сказки, изречени на просто мѣстно нарѣчие и украсени съ примѣри, вземени отъ обикновения животъ, произвеждаха силно впечатление помежду слушателитѣ. Помежду многото примѣри помня само единъ:

 

„Единъ баща за да прѣстраши сина си, който за пръвъ пѫть щѣлъ да чете апостола въ черква, взелъ та натурялъ по коловетѣ отъ плета гърнета и му кѫзалъ; „пѣй сега апостола а си мисли, че тия гърнета сѫ човѣшки цръпки." Синъ му дѣйствително повтарялъ нѣколко пѫти да пѣе апостола прѣдъ гърнегата съ куражъ. На зараньта обаче като застаналъ въ срѣдъ черквата помежду множеството, и като видѣлъ, че всичкото множество

 

 

41

 

зъркнало въ него, смутилъ се и едвамъ можалъ да извика съ прѣгракналь гласъ: „прокименомъ" и онѣмѣлъ. Баща му, който билъ на близу до него, захваналъ да го ободрява, като му напомнувалъ грънцитѣ. „Ей тате, отговорилъ синъ му, това не сѫ гърнета, а човѣшки цръпки."

 

Съ тоя примѣръ Ничо Биволчевъ убѣждаваше слушателитѣ, че подобни упражнения трѣба да се правятъ често и прѣдъ живи гърнета, за да се привикне да имъ се говори ясно и лево.

 

 

19. Обществени бесѣди и учителски събори.

 

Така наредено, читалището незабѣлѣжено, безъ много крѣсъкъ и хвалби, сполучи да произведе цѣлъ социаленъ прѣвратъ въ живота на прилѣпчани, да приготви смѣли борци въ народното поприще.

 

Изпослѣ това читалище въ 1868 г. разширочи още повече крѫга на своята дѣятелность. Каза се, че въ Прилѣпъ всѣка година отъ 1—15 августъ ставаше голѣмъ панаиръ, на който панаиръ присѫтствуваха и много българи търговци отъ четиритѣ краища на България и при това нѣколко български книжари и учители отъ околнитѣ градове. Възползувани отъ подобна сгодность и съ намѣрение да се сближатъ и сдушатъ по-тѣсно тия българи, рѣши се да се поканятъ всички на вечерни бесѣди въ читалището. Вечерь, когато движението по панаира утихваше, приготвуваше се приятно и полезно развлѣчвние на търговцитѣ и занаятчиитѣ въ читалището. [1] Какво се е говорило и кой е говорилъ на тия нощни бесѣди, ще се разбере най-лесно отъ слѣднитѣ двѣ дописки:

 

За ползата отъ общественитѣ бесѣди.

 

 

 

1. Само прѣзъ врѣме на панаира въ Прилѣпъ можеше нощѣ свободно да се ходи, защото полицията се усилваше и съ оная на Битоля. Битолскиятъ полицейски бинбашия всѣка година 3 дни прѣди офациалното отваряне на панаира и 3 дни слѣдъ затварянето му съ тридесетина битолски джандари се навърташе въ Прилѣпъ, за да пази редъ и тишина. Тука дохождаха още битолскиятъ мютасарифъ и други видни граждански и военни чиновницв и се пазѣше строго както въ града, сѫщо и по друмищата да не се стори нѣкому пакость. Прѣзъ 1870 г. за панаира бѣ дошелъ въ Прилѣпь и Лука (Вълко) Нейчовъ, за да вземе участие въ училищния съборъ. Той бѣ слѣзълъ на Д. Чкоровия ханъ, дѣто имаше и множество арнаутски и бошнячки търговци. Вечерьта той легналъ да спи, а арнаутитѣ и бошнацитѣ се развикали да пѣятъ и се веселятъ. В. Нейчовъ излиза изъ стаята и строго имъ повелява да млъкнатъ, защото е вече полунощь. Арнаутитѣ не привикнали да слушатъ заповѣди отъ кавуринъ, продължавали веселието си още по-шумно, но и Вълко не бѣ човѣкъ, който лесно да прѣглътне докачението. Скокнува и по бѣли гащи право при бинбашията и му се развиква изпърво по французки и послѣ по турски, като му се оплаква отъ арнаутската повилнѣлость. Веднага бинбашията съ 5-6 джандари се яви въ хана и извѣсти на гостето, че който и какъвто и да е той, строго ще бѫде наказанъ, ако продължава да нарушава нощната тишина. При това той остави двойца джандари да бдятъ за изпълнение на заповѣдьта му. Арнаутитѣ отъ тая заповѣдь се умириха, но и Нейчевъ за зараньта заблагоразсѫди да остави хана и да се прѣсели въ махалата въ приготвената за него стая отъ читалището.

 

 

42

 

 

 

43

 

 

Вж. „Македония” год. V, бр. 37. За сѫщия прѣдметъ и въ сѫщия вѣстникъ има писано на 21 августъ 1872 г.

 

 

44

 

При тия срѣщи отъ учители и други интелегентни българи въ прилѣпското читалище, породи се идеята, да се свикатъ всички учители отъ околнитѣ градове и паланки на учителски съборъ, който съборъ да промисли, какъ да се въведе еднаква програма за всички училища, еднакви учебници и да се тури нѣкакъвъ редъ вѫтрѣ и вънъ отъ училището, въ учителския животъ и пр., поне за въ Солунския виляетъ. За привождане въ дѣло тая идея грижата се възложи върху битолския главенъ учитель В. Нейчевъ и П. Мусевъ, който бѣ отворилъ въ Битоля българо-влашка книжарница. Дѣйствително прѣзъ м. юлия 1871 год. и въ Прилѣпъ се получи тѣхното циркулярно съ подобно съдържание. Прилѣпското читалище се погрижи и приготви нѣколко частни кѫщи за безплатни квартири на учителитѣ, както и двоица човѣци, които да имъ прислужватъ.

 

Въ началото на м. августъ с. г. се явиха въ Прилѣпъ освѣнъ битолскитѣ учители В. Найчовъ, Арсения Костенцовъ, Петъръ Мусевъ, но още крушовскиятъ учитель Иванъ Б. Шумковъ, велешкитѣ Константинъ Босилковъ и Ал. Свакяровъ, Ваташкиятъ Глигоръ Шишковъ, радовишкиятъ Хр. Алексиевъ и най-послѣ Григорий Пърличевъ. Тъкмо по това врѣме Петъръ Димитровъ остави Прилѣпъ подъ извѣтъ, че ималъ много важна работа въ Битоля!

 

Посрѣщането на Пърличева стана много тържествено. При все че всички бѣха залисани съ панаира, десетина душъ на коне го посрѣщнаха на нѣколко километра извънъ града, други пакъ го поздравиха край града. Пърличевъ ядосанъ, че прилѣпчани не го посрѣщнали съ по-голѣмъ блѣсъкъ, вмѣсто да слѣзе въ опрѣдѣлената му отъ читалището квартира, заедно съ другитѣ охридски търговци слѣзе на хана. Тука се почака, та слѣдъ като се поизми и прѣоблѣче, поведе се да посѣти нѣкоя и друга прилѣпска кѫща. На излизане отъ квартирата му нѣкой му направи забѣлѣжка, че по-добрѣ ще е, вмѣсто сламената капела, да си тури феса, съ което по-малко ще обръща вниманието на публиката върху си. Тая невинна забѣлѣжка Пърличевъ злѣ я изтълкува. Той се развика, че по-отрано познава прилѣпскитѣ шегобийци, [1] че прилѣпчани се подсмивали на шапката му. При всичкитѣ прѣкалени извинения той още повече се възпалваше и сърдѣше. Пристигнахме до широката Кусева градина, дѣто на зелената морава при водовмѣстилището ни почерпиха съ шекеръ, студена вода и кафе. Подиръ това ни утрупаха съ разни плодове, събрани отъ градината. Прѣзъ това врѣме Пърличевъ бѣ забравилъ шапката и взима участие по единъ общественъ въпросъ. Слѣдъ като се изказа, Ничо Биволчевъ му възрази, че той (Г. Пърличевъ) криво мисли въ нѣкои нѣща по тоя въпросъ и взе да му възразява. Пърличевъ не привикналъ, види се, да му се възразява, разтрепера се отъ лютина и избѣга отъ събранието. На зараньта Пърличевъ се приготви за пѫть, да си тръгне. Напразно отидоха многото молби на членоветѣ отъ прилѣпското читалище, напразно си би ангелитѣ Т. Ив. Кусевъ до Червени брѣгове, за да го прѣдума да се върне. „Не, никакъ не можа да се върна! Азъ познавамъ грѣшката, която правя съ бѣгането си, но не можа да търпя. Ако остана още единъ день въ Прилѣпъ, азъ ще полудѣя. Въ гърдитѣ ми силенъ огънъ гори, който ще угасне, само слѣдъ като изгубя Прилѣпъ отъ прѣдъ очи."

 

Това Пърличево поведение произведе смущение помежду останалитѣ учители, а нѣкои отъ мѣстнитѣ дори се опитаха да всѣятъ разцѣпление и омраза помежду нихъ; така напримѣръ Крушовскиятъ учитель Иванъ Б. Шумковъ, който токо-що бѣ пристигналъ, една вечерь, опрѣдѣлена за публични сказки, безъ да вземе потрѣбното позволение отъ прѣдседателя, съ единъ надутъ тонъ, захвана да защищава Ланкастерската метода и да укорява ония отъ учителитѣ,

 

 

1. Пърличевъ е билъ прѣди 7—8 години за малко врѣме гръцки учитель въ Прилѣпъ. Хаджи Пано х. Илиевски съ горесть си възпоменуваше учителството му, защото добрѣ го е налагалъ съ дебелъ стабъ.

 

 

45

 

които сѫ се одързостили да я замѣняватъ съ друга нѣкаква метода, наречена звучна метода. [1] Секретарьтъ Т. Ив. Кусевъ му възрази, че светътъ е подвиженъ и постоянно върви напрѣдъ, та и ние българитѣ, ако искаме да напрѣдваме, трѣба да се взираме внимателно, какво се върши у другитѣ народи и да се трудимъ да имъ подражаваме, и че много глупаво ще бѫде, ако слѣпешката се придържаме о всичко старо. Г. Шумковъ не е забѣлѣжилъ, че и той не се държи строго въ всичко старо, като напримѣръ захвърлилъ бечви и ресачка, които е носилъ татко му, и облѣкълъ панталони и пр., и отъ гръцки учитель до вчера сега е български учитель. Освѣнъ това, сега му не е врѣмето и мѣстото да се разгледватъ учителски и училищни въпроси. Тѣ се оставени да ги разгледватъ учителитѣ помежду си денѣ, когато дюкенджиитѣ си гледатъ частната своя работа. Отъ тия умѣстни забѣлѣжки Шумковъ се докачи, и той демонстративно остави събранието на другия день и града.

 

Не знамъ защо, но мѣстнитѣ македонски учители не гледаха съ добро око на тия прилѣпски събрания и нито единъ отъ нихъ не само че не взе живо участие въ тѣхъ, но и не присѫтствува поне!

 

 

20. Начало на черковно-училищната разпра въ Прилѣпъ между българитѣ и гърчеещитѣ се цинцари.

 

Въ читалищнитѣ сказки помежду другото твърдѣ начесто се подхвърляше на слушателитѣ, че власитѣ твърдѣ неправедно злоупотрѣбяватъ съ общинското съкровище, като гледатъ всичко цѣнно, всичко хубаво да натрупатъ въ своето си гъркоманско училище, а за българитѣ, които най-много сѫ се мѫчили и принасяли, оставатъ огризкитѣ. Така въ българското училище чиноветѣ сѫ съвсѣмъ изпокъртени и разнебитени: едни по-високи, други по-низки, едни по-тѣсни, а други по-широки; нѣма кой да ги поправи или възобнови, нѣма нужното число черни дъски, па дори и тебешира трѣбаше учителитѣ сами да купуватъ съ свои пари. За географически хартии или глобуси и други карти ни дума можеше да става, когато гръцкото училище бѣ прѣтрупано съ подобни. Отъ това негодуването у българитѣ растѣше, тѣ осѫждаха поведението на власитѣ, и се дирѣше сгоденъ случай, да ги изгонятъ отъ народнитѣ имущества. Всички разискуваха тоя въпросъ. Всѫдѣ, дѣто имаше събрание, все това се разискуваше. Разумно организирани, еснафитѣ и читалището сгрупираха въ себе почти всичкото българско население. То неусѣтно бѣ обърнато на войска, готова за сражение, сигурна, че ще побѣди и успѣе. Чакаше се само сгодниятъ случай, да се захване борбата. Той не закъснѣ да се яви. Слѣдъ свършането на училищнитѣ изпитания въ 1867 год. българитѣ чрѣзъ своя училищенъ настоятель Даме Петревъ категорически заявиха на власитѣ, че по никой начинъ нѣма да допуснатъ и за напрѣдъ сѫществуването на отдѣлно гръцко училище и че отъ двойцата дотогавашни учители тѣ желаятъ да се съгласи и за напрѣдъ само Петъръ Димитровъ, момъкъ смиренъ, а при това и българинъ, който да прѣдава гръцки като езикъ на всички по-възрастни ученици безъ разлика на народность, и че по никой начинъ не желаятъ да встѫпи въ училището елинскиятъ учитель Георги папа Константину, който бѣ прѣкаленъ елинофилъ, при това доста разваленъ нравствено и много пѫти безъ нужда дразнѣше българитѣ.

 

Прѣзъ това врѣме и власитѣ не стоеха съ скръстени рѫцѣ. И тѣ се готвѣха юнашки да посрѣщнатъ прѣдстоещата буря. Тѣ още отъ началото познаха, на кѫдѣ клонятъ работитѣ, та хитро намислиха да ни прѣварятъ,

 

 

1. Иванъ Б. Шумковъ бѣ взаименъ учитель по гръцки езикъ въ Крушовското училище и на скоро бѣ станалъ български учитель (1869 год. октомврия). Повечко нѣщо за Ив. Б. Шумковъ има писано въ в. „Источно Врѣме” бр. 41.

 

 

46

 

съ единъ замахъ да свършатъ разправията си съ бълтаритѣ, като оформятъ съ крѣпостенъ актъ правдинитѣ си за вѣчни врѣмена както въ училището, сѫщо и въ черковата. Тѣхнитѣ генерали Михале Каличъ и Михале Врета на инатъ съгласиха елинския учитель. Когато българитѣ заявиха, че тѣ нѣма да му платятъ ни счупена пара, то власитѣ, като се надѣяха на поддърѫката отъ каймакамина Мустафа ефенди, [1] на силната помощь на битолскитѣ цинцарски голѣмци, а особено много на мощната защита на цариградската гръцка патриаршия, — съ обща жалба се отнесоха до каймакамина, та му се оплакаха, че при направата на черковата и училището и власитѣ помагали, съ условие ужъ отъ дѣсната страна на черковата да се чете постоянно по гръцки и въ половината отъ училището постоянно да се прѣдава отъ двоица учители гръцки езикъ.

 

Каймакаминътъ, за да си обясни по-добрѣ работата, повиква въ Идаре-меджлиси по нѣколко душъ отъ българитѣ и отъ власитѣ и прѣдъ всички прочете оплакванието на власитѣ и поиска обяснение отъ българитѣ, защо сега прѣпятствуватъ да се изпълнява старото това съглашение. На каймакама се разправи, че власитѣ не казватъ право. При направата на черквата и училището, тѣ освѣнъ дѣто не са спомогнали съ нищо, но още се ограбили отъ приготвения материялъ и се злоупотрѣбявали черковнитѣ приходи и капитали, а всичко това много добрѣ се знае отъ старитѣ прилѣпски агалари и бейлери. Наистина въ черквата понѣкога се е пѣло по елински, но то е било, само когато е дохождалъ владиката, който не е знаялъ съвсѣмъ български. Колкото пъкъ за училището българитѣ сѫ увѣреии, че и самото правителство, като вземе прѣдъ видъ, че повечето отъ християнското население въ гр. Прилѣпъ е българско, то ще намѣри, че никакъ не е право и разумно да се прѣдава гръцки езикъ въ отдѣлно училище, и то така неразборчиво и папагалски на малки дѣца, а особено като се има прѣдъ видъ, че и българитѣ желаятъ да изучватъ тоя езикъ, но искатъ да се захване прѣданието му съ по-възрастнитѣ ученици.

 

Каймакаминътъ съ меджлиса, слѣдъ като изслушаха и двѣтѣ страни, обявиха на власитѣ, че прилѣпскитѣ власти не сѫ компетентни, да рѣшаватъ подобни междунационални въпроси, та трѣбва да се отнесатъ до валийското управление. Власитѣ замолиха каймакама да изпрати жалбата имъ тамъ, като я придружи съ особена своя мазбата (изложение). Отъ тамъ наскоро се поиска и българитѣ да дадатъ писмено своитѣ обяснения. Българитѣ съставиха едно дълго изложение, което подпечатиха съ махаленскитѣ и еснафскитѣ печати. Това изложение се отнесе въ Битоля отъ депутация, състоеща се отъ трима Диневци: Диме Бабата, Диме Лѣпавцовъ и Диме Биволче.

 

Борбата въ Битоля бѣ отчаяна: отъ една страна бѣха тримата прилѣпски прѣдставители, подпомагани до нѣйдѣ отъ Димка Радевъ и отъ прѣселенитѣ тамъ прилѣпски търговци и занаятчии, а отъ противната страна бѣха богато облѣченитѣ четворица прилѣпски власи, силно подпомагани отъ всички богати и влиятелни тамъ власи, както още и отъ мнозина отъ правителственитѣ и общински чиновници, които бѣха приятели на власитѣ. При това трѣба да се знае, че мѣстното турско население, както въ Прилѣпъ, сѫщо и въ Битоля, клонѣше повечето къмъ страната на българитѣ, а правителственитѣ чиновници — къмъ власитѣ. Имаше и мнозина турци, които като не можеха да си обяснятъ, какъ е възможно човѣци отъ една и сѫща вѣра да искатъ да дѣлятъ черква, си прѣдполагаха, че това сѫ само фокуси отъ страна на християнското население съ намѣрение, да залъжатъ само мюслюманитѣ, та да

 

 

1. Мустафа ефенди бѣ родомъ отъ Янинско, говорѣше добрѣ гръцки и подъ рѫководството на елинския учитель, сѫщо родомъ отъ Янинско, бѣ захваналъ да го изучва и писмено; затова имаше голѣма наклонность къмъ него.

 

 

47

 

изградятъ още една черква въ Прилѣпъ. Когато ставаше тая борба помежду власи и българи въ Прилѣпъ, Венедиктъ отсѫтствувате отъ Битоля. Той засѣдаваше въ св. Синодъ и бѣ заповѣдалъ на своитѣ човѣци въ митрополията да стоятъ неутрални. Впрочемъ Венедиктъ и власитѣ по причина на случката съ етериститѣ въ Битоля прѣзъ 1860 г. бѣха сърдити помежду си, и власитѣ отъ Прилѣпъ и Битоля водѣха процесъ прѣдъ патриаршията за махнуването на Венедикта отъ пелагонийската епархия.

 

Слѣдъ тримѣсечна разправия и битолскиятъ мютесарифъ, за да се отърве отъ трънливия тоя прилѣпски въпросъ, рѣши пъкъ и той отъ своя страна да прѣпрати и двѣтѣ заявления въ Цариградъ до Високата Порта, за дѣто отидоха и българскитѣ, и влашкитѣ депутати. Българскитѣ прѣдставители слѣдъ завръщането си много похваляваха услугитѣ на Никола Тъпчилеща, който по цѣли дни си оставялъ работата, за да ги води по разни капии и да ги прѣпорѫча на вниманието на разни паши и голѣмци. Задъ гърба на власитѣ, както казахме, стоеше цѣлата гръцка патриаршия. Понеже въпросътъ имаше вѣрозаконенъ характеръ, то за да се рѣши по-справедливо, споредъ церковнитѣ християнски канони, Висок. порта изпрати жалбитѣ и на двѣтѣ страни въ патриаршията.

 

Извѣстието, че въпросътъ за черквата и училището се е отнесълъ за рѣшение въ патриаршията, никакъ не отчая младитѣ читалищни членове. Тѣ побързаха да прѣварятъ кроежитѣ на патриаршията, като се отрекоха официялно отъ нея, за което се съставиха на турски три еднообразни жалби: една за прилѣпския каймакаминъ, друга до битолския мютесарифликъ и трета за Вис. порта. Въ тая жалба се приповтаряше на кратко съдържанието на подобна една жалба, подадена по-прѣдната година, съ която се извѣстяваше на Портата, че българитѣ отъ Прилѣпъ прѣставатъ за напрѣдъ да припознаватъ духовното началство на гръцката патриаршия, при това се добавяше, че болшинството отъ християнското население отъ пелагонийската епархия, бидейки българско, то да му се разрѣши да си има свой български владика, а до рѣшението на въпроса правителството да припознава бъдгарската община въ Прилѣпъ като изразитель на народната воля и желание. Покрай черковнитѣ разправии въ това прошение се притуряше още, че понеже говоримиятъ езикъ измежду християнското неселение е български, то никакъ не е право и разумно въ гр. Прилѣпъ да сѫществува отдѣлно гръцко училище, дѣто нѣколкото ученици изучватъ гръцки езикъ неразбрано — папагалски и съ това се обременява общината съ излишни разноски, когато по-добрѣ и по-практично ще бѫде, ако първоначалното учение се извърша на български езикъ, а гръцки се прѣдава само въ класоветѣ, и то безъ разлика на народность и пр. и пр. За подписването на тия прошения първенцитѣ българи се събираха нѣколко пѫти {първенцитѣ въ Прилѣпъ само отъ турцитѣ се наричаха чорбаджии, а християнитѣ ги именуваха съ собственитѣ имъ имена), но никой не дързнуваше да ги подпише. Въ това врѣме бѣше се прибралъ въ града Найдо Бѣломаре, човѣкъ даровитъ и единъ отъ старитѣ прилѣпски първенци, който се ползуваше съ почитъ и уважение измежду съгражданитѣ си, другарь на х. Христо. Той живѣеше повечето на чифлика си и бѣ се отрекълъ да взима участие въ общинскитѣ работи. Младитѣ намислиха да се възползуватъ отъ неговото присѫтствие. Прѣдставиха му се Д. Ил. Биволче и Тоде Ив. Кусевъ, които умѣха хитро да погъделичкатъ неговото честолюбие. Тѣ му разказаха нѣкои отъ старитѣ негови подвизи, че сегашнитѣ прилѣпски първенци сѫ много страхопъзльовци, и че народътъ и сега се наддѣе на неговото рѫководство и пр. Така наелектрезиранъ, Н. Бѣломаревъ запретна рѫкави, грабна махзаритѣ и ги подписа, като сѫщеврѣменно накара и 3—4 отъ другитѣ първенци, които му бѣха дошли на визита, сѫщо да ги подпишатъ, и слѣдъ това ги подаде на Коне Лѣпавцовъ съ заповѣдь, до три деня да му ги повърне подпечатани

 

 

48

 

не само съ печатитѣ на всички български първенци еснафлии, но още и съ ония на всички български села. [1] За скоро врѣме и тритѣ махзари бѣха покрити съ многобройни печати и подписи.

 

До когато се вършеше това, владишкиятъ намѣстникъ, сакелария х. п. Константинъ, писалъ на Венедикта въ Битоля за извършеното отъ българитѣ въ Прилѣпъ, а тоя послѣдниятъ прѣдалъ това извѣстие на екзархитѣ, които бѣха дошли да изслѣдватъ разпрата, която отдавна сѫществуваше помежду него и власитѣ. Екзархитѣ веднага изпроводиха Венедикта въ Прилѣпъ, да унищожи махзаритѣ, да уталожи населението и да му съобщи патриаршеското рѣшение относително спора помежду българитѣ и власитѣ въ Прилѣпъ. И дѣйствително слѣдъ Коледа токо изтропа въ черковния дворъ владишкиятъ пайтонъ съ всичкото си величие. Това ненадѣйно дохождане на Венедикта смути първенцитѣ, особено като знаяха, че жалбитѣ прѣди малко бѣха вече подадени по принадлежность. Тѣ взеха да хвърлятъ вината единъ-другиму. Младитѣ съ съкрушено сърдце гледаха на тоя уплахъ у първенцитѣ. Тѣ много се боеха, че ако би го подушилъ Венедиктъ, всичко ще отиде по вѣтъра. Слѣдъ кратко съвѣщание въ кѫщата на прилѣпския българинъ Д. Ил. Биволче, рѣши се да се прѣдвари злото, като за това на бърза рѫка се състави едно изложение, подписано само отъ нѣколко читалищни членове. Въ това изложение му се описваше възбуденото настроение на населението само срѣщу гръцката патриаршия, а никакъ не и къмъ него лично; при това приканваше се да послѣдва и той примѣра на народнитѣ ни пастири въ Цариградъ и на народа и се завършаше съ изречението: Добриятъ пастиръ си полага душата за своитѣ овце. Това изложение се отнесе на владиката отъ една депутация, състоеща се отъ Биволче, С. Пешковъ, К. Кусевъ и В. Крапчевъ. Тая депутация му добавила още и устно, че българитѣ отъ Прилѣпъ именно за това му спомагали въ борбата съ власитѣ, за да спомогне и той единъ день пъкъ тѣмъ, а тоя день е именно сегашниятъ случай, и най-послѣ, че ако би дързналъ не само да заплашва първенцитѣ за извѣстнитѣ махзари, но дори да отвори дума прѣдъ нихъ за тѣхъ, то българскиятъ народъ отъ Прилѣпъ ще се счете за обиденъ и оскърбенъ, а това ще стане причина да го намрази и да се отрече и отъ самаго него. Венедиктъ така заплашенъ, или пъкъ за да си отмъсти на патриаршията и на власитѣ, послуша молбата на младитѣ [2].

 

 

1. За печатитѣ отъ селскитѣ старѣишини нѣмаше нужда да се ходи по селата. Въ сѫботенъ день за пазара повечето старѣйшини отъ селата се навъртаха въ града и носѣха сѫ себе и селскитѣ печати, защото много пѫти имъ потрѣбвха за подпечатване нѣкои книжа за прѣдъ правителството.

 

2. Особено впечатление правѣше Венедиктъ съ своя голѣмъ салтанатлъкъ. Въ Прилѣпъ той дойде съ два пайтона и една талига. Въ първия седѣше самъ той, прѣдвожданъ отъ двоица конни ясакчии, въ втория — попъ Стойче съ диакона, а въ талигата — слуга, готвачъ и припаси за ядене. Излѣзоха да го посрѣщнатъ доста много посрѣщачи.

 

Венедиктъ имаше тогава около 60 години. Той бѣ срѣденъ на снага, малко възпълничекъ, очи малки, темни, коса кестенева, облѣченъ въ свила и сукно. Като всѣкой фанариотивъ обичаше много разкоша. Той бѣ недостѫпенъ за паството си, саможивъ, никого не прибираше на праздни приказки, нито пъкъ и той ходѣше на приказки и на гощавки по християнскитѣ кѫщи. При него се ходѣше всѣкога официално — само за важни работи, и то прибрано. Никой отъ христианитѣ не смѣеше прѣдъ него да пуши. Той се сношаваше съ своето паство само посрѣдствомъ п. Стойчета и х. Попо, които бѣха въ епархията и духовенъ, и епархиаленъ съвѣтъ. Отъ мирянитѣ само Мара Константинъ Бутлевица — настоеща Клеопатра имаше свободенъ пристѫпъ при него, за да рѣши косата му.

 

Слѣдъ като се намѣстиха въ горния етажъ на училището, владиката зае двѣ стаи, попъ Стойче съ диакона отдѣлна и ясакчиитѣ съ другитѣ слуги долѣ. Слѣдъ като се поприготвиха, отидоха въ черква на вечерня. Подиръ черковния отпускъ заточиха се въ училището попове и първенци да цѣлуватъ рѫка на владиката и да го поздравятъ съ добрѣ дошелъ, което посѣщение бѣ кратко. Слѣдъ като излѣзоха отъ при владиката, всѣкой се отбиваше и въ стаята на п. Стойчета, дѣто на гостето се даваше кахве и можеха свободно да пушатъ и да се разговарятъ. На зараньта дойдоха да му правятъ визпта кадията, каймакаминътъ, беговетѣ и другитѣ турски голѣмци. Сѫщия день по пладне Венедикть имъ врьщаше визитата на пайтонъ, придруженъ отъ п. Стойчета, прѣдшествуванъ отъ двоицата си конни гавази и диакона, който вървѣше пѣшъ успоредно съ пайтона, носейки въ рѫка владишкия жезълъ.

 

Попъ Стойче, както го показва и самото му име, бѣ българинъ. Той бѣ на сѫщитѣ години съ владиката, обличаше се сѫщо въ скѫпа прѣмѣна, съ тая само разлика, че бѣ русъ, костеливъ, лукавъ, крайно суравъ и грубъ и постоянно намръщенъ. Подиръ Венедикта той бѣ най-силното духовно лнце въ цѣлата пелагонийска епархия. Той, така да се каже, бѣ дѣсната рѫка на владиката. Той управляваше своеволно финансовитѣ и административнитѣ работи на митрополията. Непослушнитѣ биеше съ камшикъ. По-подробно е писано за него въ в. „Турция" год. III бр. 80 и в. „Македония”, год. бр. 14.

 

 

49

 

Въ сѫбота по пладне Венедиктъ бѣ отншълъ да връща визитата на прилѣпскитѣ бѣгове. Подиръ пущане на вечерня, когато си отивахъ за въ стаята, азъ видѣхъ прѣзъ отворенитѣ врата въ стаята на п. Стойчета х. Попо, че се мѫчи да прочита съ гласъ една голѣма бумага, писана на черковно-български езикъ. Отъ 2—3 минутното ми слушане разбрахъ, че това бѣ патриаршеското писмо, за което ходатайствуваха власитѣ. Тѣ прѣди нѣколко дни бѣха се похвалили прѣдъ българитѣ съ добиването му, та всички съ нетърпѣние очаквахме пристигането му и да научимъ съдържанието му. Подиръ малко дойде при мене Т. Ив. Кусевъ, на когото разправихъ новината и му казахъ още, че ако се допусне да се чете подобно писмо въ черкова, то би значило, че ние признаваме гръцката патриаршия и слушаме заповѣдитѣ ѝ, та по какъвъ и да билъ начинъ да се възпрѣпятствува да не се чете. Кусевъ влѣзе въ стаята на х. Попо и ненадѣйно му грабна книгата, която прочете отъ край до край. [1] Ако и доста късно и черковнитѣ порти да бѣха вече заключени, но Мирче Клисарьтъ бѣ отъ народнитѣ, тихомъ отвори портитѣ и отведе Кусева при Д. Ил. Биволче. Тамъ слѣдъ съвѣщание Биволче порѫчалъ на двойцата си братия сутриньта при първо клепане да отидатъ на по-близнитѣ кѫщи, а послѣ да застанатъ при черковнитѣ врата и да разказватъ за това на всѣкой българинъ, като го молятъ да не оставя да се чете патриковото писмо.

 

На зараньта Венедиктъ въ съслужение съ 5—6 отъ мѣстнитѣ попове и двойца диякони служи тържествена летургия. Службата той извършаше по елински и славянски, сѫщо и псалтоветѣ мѣшаха. [2] Тоя день черквата бѣ напълнена съ извънредно множество народъ, когото не можеха да побератъ и черковнитѣ тремове, та мнозина стоеха около черковнитѣ прозорци и все си пошушукваха. Всѣкой прѣдчувствуваше, че днесъ въ черкова ще има да се извърпш нѣщо чудно, нѣщо небивало до сега. Дойде врѣме да се чете апостолътъ, а слѣдъ него и евангелието. Въ Прилѣпъ апостолътъ и евангелието всѣкога се четѣха по славянски, само когато дойдѣше владиката, четѣше се евангелието първо по гръцки, а послѣ по славянски. Така и сега владишкиятъ дияконъ съ гръцкото евангелие се възкачи на амвона, а българскиятъ дияконъ застана на владишкия прѣстолъ. Когато гръцкиятъ дияконъ захвана да чете, владѣеше гробна тишина, и още не бѣ прочелъ три реда, чу се гласътъ на Коста Карата, който извика високо: „некиме"! Изведнажъ черковата се разтрепера отъ едно гръмогласно и продължително викание: „некиме”, изходяще изъ гърлата на повече отъ 2000 душъ. Слѣдъ като се поумири народътъ, владиката застана на царскитѣ двери и заповѣда на диякона: „λὲγε” (чети), но викътъ се повтори и потрети още повече и прѣстана, само когато владиката даде знакъ на диякона да слѣзе, а евангелието се чете само на славянски.

 

 

1. Трѣба да се забѣлѣжи още, че Т. Кусевъ, като сватъ на х. Попо, имаше свободенъ достѫпъ при него, и че това сватоство не малко помагаше на народнитѣ ни работи и отърва Кусева и менъ отъ не малко бѣди.

 

2. Другадѣ свѣщницитѣ и шанданитѣ се разносяха по черковата отъ момчета-анагности, въ Прилѣпъ, когато биваше тамъ владиката, ги разносяха самитѣ свещеници. Много досадно бѣ за свещеницитѣ да стоятъ съ тежкия шанданъ въ рѫцѣ и да гледатъ въ очи владиката. Мнозина приказватъ съ смѣхъ за хитроститѣ, които употрѣблявалъ попъ Стефанъ, за да се отърве отъ тая ангария.

 

 

50

 

Слѣдъ евангелието х. Попо се възкачи на амвона и захвана да чете патрияршеското послание, но още не бѣ дочелъ заглавието: „Григорий, архиепископъ Цариградский, новаго Рима, Вселенский патриярхъ . . ." черковата се оглуши отъ народния викъ: „некиме! некиме! мълчи! некиме!" Напраздно х. Попо се мѫчеше да убѣждава, че това, що чете, е българско. „Некиме"! повтори и потрети пародътъ, „слѣзъ! некиме! патриката некиме!" Венедиктъ даде знакъ отъ алтара на х. Попо да слѣзе. Слѣдъ това приключение владиката довърши остатъка отъ летургията само по славянски, а най-забѣлѣжително е, че не спомена името на патриярха. И така Венедиктъ, който се мислѣше, че е заклетъ врагъ на българщината, на българскитѣ учители, самъ даде крила, сила и мощь на българския духъ. [1] Лицата на младитѣ читалищни членове сияеха отъ радость, че могли така лесно да хвърлятъ желѣзнитѣ вериги и умственото робство на фенерското духовенство, та слѣдъ черковния отпускъ съставиха и отнесоха на Венедикта благодарителенъ адресъ.

 

Когато се раздаде гръмогласниятъ викъ отъ българитѣ, власитѣ останаха като гръмнати на мѣстата си. Прѣблѣднѣли и смаяни гледаха на единодушието на българитѣ. Когато се поокопитиха, притърчаха при каймакамина (въ Прилѣпъ въ това врѣме квартируваше войска и се управляваше отъ каймакаминъ) и имъ извѣстиха, че бугаритѣ кренали глава, като не оставили да се пѣйтъ въ черкова патриаршескиятъ ферманъ. Войнскиятъ началникъ, който бѣ човѣкъ доста интелегентенъ, казалъ, че въ неговото 7—8 мѣсечно прѣбивание въ Прилѣпъ, той не е забѣлѣжилъ подобно настроение у българитѣ, че подобни разправии за черкови и училища имало и другадѣ по държавата, а царството не ги броило за бунтовници.

 

Слѣдъ нѣколко деня Венедиктъ си замина за Битоля, и патрияршията, за да го накаже, че не сполучилъ да наложи волята ѝ надъ българитѣ въ Прилѣпъ, понижи го, като го изпрати за владика въ ферската епархия. Отъ тоя день (25 февруари 1868 год.) Прилѣпъ се отърва съвършено отъ гръцкия владика, отъ гръцката патрияршия и изтика съвършено власитѣ отъ черковата и училището.

 

Въ понедѣлникъ Венедиктъ посѣти и българското училище. Прѣдъ вратата на стаята, дѣто прѣдавахъ, постави ясакчията си и му порѫча никого да не пуща вѫтрѣ. Дадохъ знакъ на ученицитѣ да станатъ и му се поклонятъ, подадохъ му единствената столица, та седна, а азъ останахъ правъ. Пита ме, отъ дѣ съмъ родомъ, дѣ съмъ училъ и какво прѣподавамъ на ученицитѣ; изпитува нѣкой отъ ученицитѣ по землеописание, смѣтание и турски прочитъ. Съ ученицитѣ говорѣше по български, а съ мене по турски, види се, за да укрие разговора ни отъ ученицитѣ. На излизане той похвали ученицитѣ за тѣхното прилежание. Слѣдъ това се обърца къмъ мене все по турски: „учителю, азъ чухъ отъ моето паство добъръ отзивъ за васъ, па и самъ видѣхъ твоята вѣщина въ училището. Ако и за напрѣдъ се владашъ по тоя начинъ, сигурно се облягай на моята защита. Ти трѣбва да си се научилъ за станалото съ единъ отъ прѣждебившитѣ български учители, Иорданъ X. Констандиновъ. Кълна се въ всичкитѣ светии, че неговата ексентричность ме извади отъ търпѣние, и азъ бѣхъ принуденъ съ крайни мѣрки да се защищавамъ. Не мойте мисли, че освѣнъ учителитѣ нѣма други родолюбиви българи. Слѣдъ това накарахъ ученицитѣ, та изпѣха пѣсеньта „Многа лѣта". Това бѣ първата и послѣдната ми срѣща съ прочутия Венедиктъ.

 

Българитѣ, възползувани отъ сгодния случай, намислиха да поставятъ на здрава основа българщината, за това скоро-скоро подиръ тая случка, подиръ заминуването на владиката, свикаха се всички еснафи на общо събрание

 

 

1. Какво е било патриаршеското послание, любопитнитѣ ще видатъ отъ едно извлѣчение отъ него, помѣстено въ в. „Македония" год. II бр. 16 и 19 отъ 16 мартъ 1868 г.

 

 

51

 

и избраха отъ помежду си 12 душъ, които редовно да се събиратъ два пѫти прѣзъ седмицата; върху тѣхъ се възложи да рѫководятъ общественитѣ работи. Тия 12 душъ нарекоха община, а за нейнъ прѣдседатель се избра х. П. Констандинъ, който като владишки намѣстникъ, имаше право да засѣдава въ идаре-меджлиси при каймакамина, а за секретарь Илия Здравевъ. Така се състави въ Прилѣпъ първата българска община. Членове на тая община бѣха: X. Мирче Бомболъ, X. Ангеле X. Илиевъ, Коне Лѣпавцовъ, Диме Биволче, Диме Бабата, Иосе Крапчевъ, Даме Петровъ, Илия Грашовъ, Ничо Ачковъ, . . . . . Колищръкъ, Ицо Фукара, Найдо Бѣломаре; а за училищни настоятели: Костандинъ Марковъ и Спиро Пешовъ. Черковнитѣ настоятели не се бутаха, защото си бѣха българи: Стефанъ Поповъ, Коне Грашовъ и Димко X. Йлиевски,

 

 

Една случка. За това събрание азъ бѣхъ приготвилъ словце, съ което ублажавахъ обществото, че то съ помощьта Божия биде честито така лесно, така ефтино да се отърве отъ гръцкия владика, отъ фенерската патриаршия и отъ влашкото опекунство, да стане стопанъ на своя имотъ. Трѣба обаче да се знае, че съ това борбата не е свършена. Може да се каже, че тя отъ сега се захваща още по-люто и по-отчаяно, та сега на новоизбраната община се налага тежъкъ дългъ: тя трѣбва да бѫде буденъ и бодъръ стражъ, да разработи домакинството, да го пази отъ арамии и пр. Това слово щѣше да изговори изустъ Т. Ив. Кусевъ. Той се помѫчи даже да може да го запомни буквално, но най-послѣ го захвърли: „Ганчевъ, остави се ти, съ твоитѣ риторически формалности, страхъ ме е, че тѣ ще ме смутулаватъ и побъркатъ, та не ще излѣзе нищо. Азъ ще говоря по моята риторика". И наистина на зараньта той застана прѣдъ събранието и на говоримия прилѣпски езикъ говори така вдъхновено, така внушително, че събранието въ ентусиязма си, безъ да се двоуми, подписа и подпечата подготвения махзаръ, съ което се извѣстяваше на правителството за станалото.

 

Така неусѣтно и незнайно общественитѣ работи въ Прилѣпъ взеха да се управляватъ по единъ видъ конституция, на която организацията имаше слѣдното устройство: народно събрание, министерство, сенатъ и велико народно събрание. Народното събрание се състоеше отъ всички български първенци въ Прилѣпъ, членоветѣ на общината и първомайсторитѣ на еснафитѣ. Това събрание се събираше всѣка година подиръ Възкресение, та прѣгледваше смѣткитѣ на общината, на черковнитѣ и училищни настоятели; замѣняваше половината отъ общинскитѣ членове съ нови, или подтвърдяваше старитѣ. Общината като министерство изпълняваше възложенитѣ ѝ отъ народното събрание порѫчки. Ако прѣзъ годината се случеше да рѣшава нѣкой тъменъ и заплетенъ въпросъ, за по-правилното му разрѣшение (общината) повикваше на съвѣщание и първенцитѣ. Двѣтѣ тия тѣла съставяха прилѣпския българ. сенатъ. А когато се видѣше, че извѣстенъ въпросъ ще има сѫдбоносно значение за цѣлото общество, тогава се повикваха на събрание всички граждани безъ разлика на възрасть и състояние и съставляваха великото народно събрание. Такъвъ бѣ случаятъ напримѣръ въ разпрата съ власитѣ, въ урежданието на попския въпросъ и въпроса за поляцитѣ.

 

За забѣлѣзване е още и това, че правителството, ако и да се показваше, че не припознава официално тая община, но всички жалби, въ които имаше брачни разправии, или на които рѣшението зависѣше споредъ черковнитѣ християнски канони, чрѣзъ х. Попо се изпращаха въ общината да си даде мнѣнието, какъ трѣба да се рѣшатъ. Общината слѣдъ като разглеждаше тия прошения, на по-маловажнитѣ поставяше на тѣхъ сѫщитѣ надлежната резолюция и по сѫщия каналъ ги повръщаше на правителството, да имъ даде по-нататъшенъ ходъ, като ги облѣче съ нуждното рѣшение; ако ли пъкъ бѣха по-важни, мнѣнието на общината се излагаше въ особенъ такриръ. И така

 

 

52

 

общината захвана направо да се сношава съ правителството. Тя се броеше като едно особно правителствено учреждение, дѣто се рѣшаваха духовнитѣ християнски спорове. По сѫщия начинъ общината се сношаваше и съ правителството въ Битоля, съ тая само разлика, че отъ тамъ ѝ се запрѣти на книжата до правителството да поставя общинския печатъ. Тоя печатъ имаше крѫгла форма и по край окрѫжностьта пишеше: „Прилѣпска Българска Община", въ срѣдата съ тур. букви: „Прилѣпеде Булгаръ Джемаети", а най-отдолѣ двѣ хванати рѫцѣ. Лошо впечатление произвеждаше у правителството поставената на печата емблема на двѣтѣ хванати рѫцѣ.

 

 

21. Нови атаки отъ гърчеещитѣ се власи и тѣхното окончателно изпѫждане отъ българската черкова и училище.

 

Първата несполука не отчая власитѣ. Още другия день тѣ изпратиха една депутация въ Битоля, да се оплаче на мютесарифа за непокорството на българитѣ, да изпълнятъ патришката заповѣдь. Тамъ бѣ извикана на отговоръ друга депутация отъ българска страна. Българитѣ казаха, че по тоя въпросъ тѣ още прѣминалата година били изпратили при Портата свои човѣци. Мютесарифскиятъ съвѣтъ рѣши да чака рѣшението на въпроса отъ Цариградъ. Власитѣ изпратиха за тамъ отново особена депутация и чрѣзъ ходатайството на патриаршията сполучиха, патриаршеското послание да се облѣче въ царски указъ, съ тая само разлика, че вмѣсто да се чете по гръцки отъ дѣсната страна въ черковата, ирадето нареждаше тоя езикъ да се чете отъ лѣвата страна, а училищната разпра да се рѣши въ Прилѣпъ подъ прѣдсѣдателството на битолския валия. Валията дойде, събра първенцитѣ и слѣдъ като имъ прочете царското ираде, порѫча, че строго ще се накаже, който би се осмѣлилъ да се противи на тая царска заповѣдь, и поиска още въ негово присѫтствие да почне да се прилага въ дѣйствие ирадето. Това бѣ въ петъкъ по пладне отъ Страстната недѣля. Българитѣ му заявиха, че тъй като народътъ не е извѣстенъ за това рѣшение на Н. Прѣвъсходителство, то може да се случи нѣкоя непрѣдвидена случка, което не е желателно да става прѣзъ свѣтлитѣ праздници; заради това се умолява да се остава черковата на разположението на българитѣ до края отъ третия день отъ Възкресение, прѣзъ което разстояние да иматъ врѣме и възможность да извѣстятъ на цѣлото българско население за станалото вече рѣшение и да го приготвятъ да го приеме безъ ропотъ. Мютесарифинътъ уважи това искание на българитѣ, като порѫча строго на мѣстното правителство да приведе въ точность изпълнението на това рѣшение, и то отъ идещата срѣда. Власитѣ зарадвани до уши, прибързаха да повикатъ отъ Крушево единъ гръцки свещеникъ и пѣвецъ заедно съ още помощници, това бѣ на вечернята отъ великата срѣда. Като видѣха черковата съвсѣмъ празна, сгрупираха се на дѣсната страна. Българитѣ бѣха се съгласили, освѣнъ ефимерията свещеникъ, другъ никой да не присѫтствува въ черкова. Юзбашията съ десетина стражари, стоеше въ черковния дворъ, за да пази власитѣ. Около 30 душъ отъ младитѣ стояха въ алтара и отъ тамъ наблюдаваха, що се върши въ черковата. Щомъ като гръцкиятъ пѣвецъ извика: „Кирие кекраксонъ”, веднага младитѣ отъ алтара излѣзоха, и Коне Ив. Кусевъ застана прѣдъ влашкия пѣвецъ и сѫщеврѣменно захвана да пѣе: „Господи возвахъ". Власитѣ се оплакаха на юзбашията, че българитѣ имъ прѣпятствували да пѣятъ по гръцки. Юзбашитяа влѣзе въ черковата и захвана да хока българитѣ, че тѣ били непокорници на царскитѣ заповѣди. Българитѣ му отговориха, че не тѣ сѫ пепокорницитѣ, но власитѣ, защото се не съобразяватъ съ царското ираде да отидатъ отъ лѣвата страна. Юзбашията иокани власитѣ да оставатъ дѣсната страна и да прѣминатъ отъ лѣвата. Власитѣ останаха посрамени, че ги махватъ

 

 

53

 

отъ дѣсната, и се смутиха, като гледаха, че тамъ е вече пълно съ българи, нѣкаква магическа сила за малко врѣме бѣ изпълнила черковата съ български богомолци. Тоше Яръмъ Зерде, безъ да обръща внимание на разправията, която ставаше въ черковата, слѣдваше да отговаря на свещенослужителя отъ лѣвата страна. Власитѣ, смутени и посрамени, събраха си книгитѣ и си излѣзоха отъ черкова. Разпрата се прѣнесе отново прѣдъ правителството. Власитѣ, основани на патрияршеското послание, искаха да имъ се отстѫпи непрѣмѣнно дѣсната страна отъ черковата, и въ тѣхното училище да има и за напрѣдъ по двоица гръцки учители, подържани отъ черковнитѣ приходи. Българитѣ възражаваха, че тѣ не могатъ да взиматъ въ внимание патриаршескитѣ заповѣди, защото не припознаватъ патриаршията, а искатъ да се изпълни буквално ирадето само за черковата, а колкото за училището, тѣ настояваха на първитѣ си заявления, сир. училищата да бѫдатъ общи и за двата народа, въ отдѣленията да се прѣдава на разбираемия български езикъ, а гръцки да се прѣдава само въ класоветѣ като езикъ, и то задължително за всички ученици безъ разлика на народность. Мютесарифътъ, като видѣ, че власитѣ не прииматъ това хубаво и разумно прѣдложение на българитѣ, и че за напрѣдъ не ще има съгласие помежду тия два народа, изпърво направи прѣдложение, въ черквата да служатъ първо българитѣ, а подиръ тѣхъ власитѣ. Власитѣ изпърво приеха това прѣдложение, но когато българитѣ имъ заявиха, че слѣдъ черковния отпускъ тѣ ще прибератъ отъ черковата свѣщитѣ, дору и маслото отъ кандилата, тѣ го отхвърлиха. Тогава мютесарифътъ прѣдстави ново прѣдложение: българитѣ да броятъ на власитѣ 400.000 гр. за възнаграждение, дѣто и тѣ сѫ спомагали при направата въ черковата и училищата. Българитѣ не приеха и това прѣдложепие, а се обѣщаха да помагатъ кой съ каквото си ще. Подиръ нѣколкодневни подобни разправии, мютесарифътъ, като видѣ, че не ще може да се дойде до никакво съглашение, отиде си въ Битоля. Сега се захващатъ и отъ двѣтѣ страни нови прошения, нови депутации за въ Цариградъ, отдѣто се донесе новъ ферманъ, съдържанието на който се намира въ слѣдната дописка, помѣстена въ в. „Македония" год. II бр. 32 отъ 6-и юлия 1868 год.

 

Образецъ на высокото емирнаме, писано подъ дата 1285, Сеферъ 20,

 

 

 

54

 

 

Споредъ рѣшението на фермана власитѣ си обраха крушитѣ и отъ черквата и отъ училището. Захвана се слѣдъ това пазарлъкъ за възнаграждението, което българитѣ трѣбаше да дадатъ на власитѣ, който пазарлъкъ се продължава близу двѣ години, но това никакъ не прѣчеше на българитѣ, защото тѣ си имаха черква и училища. Слѣдъ изпитанието общината спогоди дотогавашния взаименъ учитель въ гръцкото училище Петъръ Димитровъ — Орловъ за гръцки учитель въ класното българско училище. Власитѣ си избраха мѣсто за новата си черква и училище на сѫщата улица, близу до българската черква, съ единствено намѣрение да се помамятъ българитѣ да ходятъ и въ тѣхната черква. [1] Единъ празниченъ день Т. Ив. Кусевъ възлѣзе на черковния амвонъ и отъ тамъ, слѣдъ като разправя надълго, що е народъ, що е народность, какъ можатъ да се пазятъ отъ вънкашни неприятели, какъ власитѣ съ постройката на новата си черква гонятъ идеята, да запустятъ нашата черква, за направата на която нашитѣ прѣдци сѫ се трудили съ кървавъ потъ, а съ това власитѣ желаятъ да прѣсѣчатъ главния и единствения изворъ за поддържането на училищата ни и пр. възвѣсти: „това като е така, то анатема да бѫде на оня българинъ, който би не само помогналъ съ нѣщо за направата на влашката черква, но дори би и прѣстѫпилъ прѣзъ прага ѝ!" И дѣйствително прилѣпскиятъ българинъ не че се уплаши отъ анатемитѣ на Кусева, но като разбра дѣйствителната цѣль, която се гонѣше съ граденето на тая черква, тури си за строго правило, да се прѣдпазва да не влиза въ влашката черква. До мое врѣме мнозина българи не знаяха, ни какъ е направена, ни що има и що се върши въ тая черква. Напразно власитѣ всѣчески се трудѣха да наричатъ нашата черква не — българска, а старата черква, и въ замѣна на това искаха и българитѣ да наричатъ нихната не — влашката, а новата черква; напраздно много пѫти по десетина душъ мѫже и жени отъ тѣхъ дохаждаха да се черкуватъ въ българската черква и съ това искаха да подсѣтятъ и българитѣ да имъ върнатъ визитата. Българитѣ гледаха все съ криво око на нея, дори се и не прѣкръстуваха, когато минуваха покрай нея.

 

Въ разстояние на двѣ години отъ издаването на послѣдния ферманъ, мнозина правителствени чиновници дохаждаха отъ Битоля въ Прилѣпъ и водиха прѣговори съ българитѣ за сумата, която трѣба да броятъ тѣ на власитѣ, безъ обаче да може да се дойде до нѣкакъвъ окончателенъ резултатъ. Единъ день солунскиятъ валия, Акифъ паша, се изтърси въ Прилѣпъ. Той повика при себе си българскитѣ общинари и съ мекъ и умолителенъ тонъ захвана да ги увѣщава да дадатъ нѣщо, та да се свърши тоя трънливъ въпросъ. „Съжалете мене, казваше имъ той, десеть пѫти дохаждамъ въ Прилѣпъ само за тая работа". Захвана се сега отново пазарлъкъ: валията искаше 40.000 гр. и скоро слѣзе на 30.000 гр. Българитѣ подъ извѣтъ, че сѫ много сиромаси изпърво склониха да дадатъ 10.000 гр. и стигнаха до 15.000 гр., и то ги даватъ само за неговия хатъръ. Валията постепенно намаляваше сумата, а прилѣпчани я увеличаваха, до когато и двѣтѣ страни се посрѣщнаха въ цифрата 24.000 гр., коато пари българитѣ да броятъ на три пѫти: 1/3 при поставяне на черковнитѣ основи, 1/3 когато градежътъ достигне до срѣдата, и 1/3 слѣдъ свършането ѝ, което условие българитѣ изпълниха точно.

 

Слѣдъ като Венедиктъ бѣ опрѣдѣленъ за митрополитъ въ Верия, вмѣсто него за битолски митрополитъ бѣ опрѣдѣленъ яненския митрополитъ Партения. Понеже Партения имаше да прѣчиства нѣкои свои разправии въ янинската епархия, то до пристигането му за врѣмененъ неговъ замѣстникъ се опрѣдѣли

 

 

1. Влашката, черкова биде изградена прѣзъ 1871 г.

 

 

55

 

дебърскиятъ Игнатия, който наскоро бѣ назначенъ за Велешки. Игнати намислилъ да се възползува съ гръцка хитрость, като се направи, че нищо не знае отъ случившето се въ Прилѣпъ. На 4 юлия 1868 година изпраща въ Прилѣпъ архидиакона попъ Стефанъ съ едно писмо, съ което ублажаваше прилѣпското христианско население, за дѣто Великата Христова Черкова послушала многократнитѣ му молби, та го освободила отъ Венедикта и му изпратила за такъвъ най-достойния отъ владицитѣ си — Партения. Въ сѫщото послание се казваше още, че архидиаконътъ Стефанче е опълномощенъ отъ св. битолска митрополия да прочете отъ амвона въ прилѣпската черква патриаршеското послание за назначението на Партения за пелагонийски митрополитъ. Хаджи Попо свика на извънредпо заседание общината, прѣдъ която се прѣдстави архидиаконътъ и ѝ врѫчи владишкото писмо. Общината чрѣзъ устата на Ицо Фукара му отговори: „Много здраве да носишъ на дѣда владика, на когото да му имате молитвата, че ние отъ прѣди двѣ години сме се отрекли отъ вѣдомството на ц-градската патриаршия, слѣдователно не можемъ да приимаме както отъ нея, сѫщо и отъ нейнитѣ агенти — владицитѣ никакви писма и повели". Архидиаконътъ замоли общината да му даде тоя отговоръ писмено, но общината, като му повърна и двѣтѣ писма, каза му, че тя не може да отговаря на писма, които тя не желае да получи. Слѣдъ това общината вдигна заседанието, а архидиаконътъ си тръгна за Битоля съ заканвания. За прѣдпазване отъ прѣтълкуване прилѣпската община съ обща жалба извѣсти мѣстното началство за случившето се, като сѫщеврѣмено му напомняше за прѣжнитѣ си жалби, подадени нему въ Битоля и въ Цариградъ, и го умоляваше да обяви на по-горньото си началство, да запрѣти на владиката за напрѣдъ, да не прави подобни опити, и ако би че пожелае да дойде въ Прилѣпъ, да го възпре, за да не би да произлѣзатъ нежелателни смущения. [1]

 

Слѣдт това приключение (1868) въ черкова намѣсто славитѣ, съ които се възпѣваше името на пелагонийскиятъ митрополитъ, състави се на бърза рѫка слѣдното славословие: „Болгарскому Священноначалству и Прѣосвещеныйшимъ и Богоизбраннымъ архипастыремъ Всечестния Болгарскыя церквы, Всечестныхъ Екзарховъ составляющихъ Собора всея Болгаріи, нашимъ же Отцемъ и Архипастыремъ; многая лѣта!" Тоя текстъ се изирати и въ Битоля на тамошната българска община, която наскоро бѣ се образувала и успѣшно се развиваше.

 

Отъ тая година прилѣпската община взе да събира сама за себе си всички черковни и владишки трѣби, които повече употрѣбяше за помощь на св. екзархия, за поддържане на депутати въ Битоля и Цариградъ, за поддържане на пелагонийския български митрополитъ и пр. Помощи за екзархията се изпращаха на два-три пѫти прѣзъ годината. [2]

 

 

22. Междуособици.

 

Многогодишната борба съ фенерската патриаршия и нейнитѣ агенти — владицитѣ и власитѣ, ако и да струва на българитѣ отъ Прилѣпъ крупната сума 24,000 гр. за откупъ на черковата и училището си и двойно толкова за разни депутации, сюруджии и други разноски; но тая борба имъ спомогна да се калятъ въ водене на народнитѣ работи, да познаятъ,

 

 

1. Вж. „Македония" год. III бр. 85.

 

2. Прѣзъ това врѣме парични подаръци сѫ били изпратени за българската община въ Ц-градъ за общи разноски отъ София 100 лири, отъ Пловдивъ 76 лири, отъ Пиротъ 25 л. отъ Битоля 28 и други 88, отъ Прилѣпъ отдѣлно 20 лири, отъ Кукушъ 10. Така отъ пелагонийската епархия сѫ били изпратени най-голѣмитѣ помощи за обдържане светия синодъ, сир. 136 лири. Въ сѫщия вѣстникъ (бр. 63) се казва, че за сѫщата цѣль Битол. черковна община внесла други 26 л. т., а Прилѣпската 28 л. т. (вж. „Македония" год. III бр. 34)

 

 

56

 

че само съ съединени сили и задружно работене тѣ лесно могатъ да оборватѣ народнитѣ си неприятели, да правятъ чудеса и най-послѣ скѫпо да цѣнятъ общественитѣ си заведения и внимателно да са грижатъ да ги уреждатъ. Драго ти бѣше, като гледашъ ония ми ти бакали, ония ми ти казанджии, които до вчера никакъ не ги интересуваха народнитѣ работи, какъ редовно се събираха въ общината, какъ мирно и тихо разсѫждаваха да рѣшатъ по-справедливо нѣкои сѣмейни разпри, дори и нѣкои спорове, които имаха граждански и търговски характеръ и пр. Намираха се обаче измежду нихъ и нѣкои себелюбиви личности, останки отъ прѣжнитѣ чорбаджии, които бѣха видѣли или и въ съдружие съ владицитѣ бѣха вършили безконтролно разни несправедливости. Тѣ гледаха съ криво око на общината и читалището, защото имъ прѣчеха да поразполагатъ самоволно съ общественитѣ работи и по волята си да боравятъ въ общината.

 

Слѣдъ смъртьта на незабравимия по умъ и способность хаджи Христе [1] за негови намѣстници се готвѣха отъ една страна хитриятъ и лукавиятъ Димко Ачковъ, а отъ друга братия хаджи Илиевци, които се облѣгаха на своето богатство и на голѣмия си родъ. Младежитѣ едни величаеха Д. Ачковъ, а други бр. х. Илиевци, всѣкой споредъ личнитѣ му интереси. Братия хаджи Илиевци имаха силни подържници въ лицето на Иля Здравевъ и Ица Устаилиевъ.

 

 

1. Хаджи Христо е носилъ титлата логотети, сир. патриаршески намѣстникъ, а е билъ по-горѣ и отъ владиката. Въ негово врѣме е изградена черковата, за която цѣль той въ 1838 г. е ходилъ въ Цариградъ, дѣто е седѣлъ почти цѣла година, за да изкара фермань за направата ѝ. Забѣлѣяжително е съдържанието на тоя ферманъ, въ който се казва, че се дозволява направата на една черкова въ Прилѣпъ за православния български народъ. Той е обръщалъ особено внимание върху направата на темплото отъ алтара, двата иконастаса и отъ лѣвата страна, срѣщу владишкия прѣстолъ, направилъ за себе си единъ по-голѣмъ отъ другитѣ прѣстоли, и когато сѫ дохождали владицитѣ и сѫ пѣли по гръцки отъ дѣсната страна, той е пѣялъ по славянски отъ лѣвата. За паметь и уважение къмъ х. Христо и до днесъ прилѣпчани не влизатъ въ тоя столъ, като казватъ, че Прилѣпъ не е родилъ още неговъ замѣстникъ, който съ достойнство да влѣзе и стои въ х. Христовия столъ. Въ мое врѣме прилѣпското население безъ разлика за вѣра и народность съ благоговѣние споменуваше неговото име, и когато искаха да подкрѣпятъ разговора си, или да покахатъ, че това, което изказватъ, е необоримо, често прибавяха: „Богъ да го прости, така велѣше и х. Христо". Неговиятъ животъ е пъленъ съ разни и богати анекдоти. За любопитство ще спомена само слѣднитѣ два. 1) На едно турско угощение, на което присѫтствували всички турски голѣмци, билъ поканенъ и х. Христо. Слѣдъ вечерята кадията, който билъ още новъ и не познавалъ х. Христо, казалъ му: „Дѣдо хаджи, ти съ своя умъ ще бѫдешъ най-скѫпото украшение помежду турцитѣ въ Прилѣпъ, ако се чинишъ мюслюманинъ". X. Христо безъ да се смути, отговорилъ: „Таквозъ нѣщо не може да стане, кади ефенди, то е противъ естественитѣ и религиознитѣ закони. Азъ сега съмъ кръстенъ и миропомазанъ, ако би че приема мюслюманската вѣра, трѣба да ме обрѣжете. Прѣдставете са сега, какво ще бѫде положението ми подиръ смъртьта ми за овой вѣкъ. Исусъ Христосъ, като ме види миросанъ, ще ме хвати за перчето и ще ме тегли къмъ себе; а пъкъ Мухамедъ, като ме види, че съмъ обрѣзанъ, ще ме хване за члена и ще ми тегли къмъ себе". Отъ тоя уменъ отговоръ турцитѣ останали като гръмнати, по нищо му не сторили, защото билъ гостенинъ. 2) Единъ пѫть отивалъ за Битоля. При Вашерейца настигналъ нѣколко фанатици арнаути мюсюлмани, които искали, какъ да е да го поотупатъ, та го питали: „Дѣдо хаджи, я ни кажи: коя вѣра е по-права, вашата или нашата". Дѣдо хаджи се сѣтилъ, че ако каже християнската, ще го биятъ; ако пъкъ каже мюсюлманската вѣра е по-права, ще го принуждаватъ да приеме тѣхната права вѣра. Хаджи Христо лесно намѣрилъ и тукъ изходнта точка, да се тгърве неповрѣденъ. „Отъ врѣмето на хазрети Иса до хазрети Мухамеха, ние и вие бѣхме заедно съпѫтници, изпослѣ се появи на земята хазрети Мухамедъ, който ви отдѣли отъ насъ и ви поведе въ другъ новъ пѫть. Сега вие, като сте ходили по стария и новия пѫть, ще знаете по-добрѣ, кой отъ тѣхъ е по-правъ". Послѣ имъ разправилъ, че и тѣхнитѣ дѣди прѣди врѣме съ били християни и пр. И така се удостоилъ съ едно аферимъ и на добъръ часъ. Той е билъ грамотенъ на славянски, гърцки слабо е познавалъ, владѣлъ е много добрѣ говоримия турски езикъ. Той често казвалъ за гражданитѣ: «деца, вардете бугарското, мразете тугьото". Ако нѣкои отъ младитѣ, за да се покаже, че е ученъ, запѣвалъ по гърцки, х. Христо веднага ще му извика: „бре дѣте, кога си дошолъ отъ Мора? Не те ли знамь, чий си синъ, пѣй си бугарски"! Ако Прилѣпъ се е допазилъ отъ влиянието на гърцизма въ първата половина на настоещето столѣтие, когато фанариотатѣ най-сѫ залѣгали за разпространениего на гръцкия култъ, това се длъжи на родолюбци като хаджи Христо Логотетя.

 

 

57

 

Първитѣ недоразумѣния изпѫкнаха по поводъ на една дописка отъ Прилѣпъ противъ хаджилъка, обнародвана въ в. Право прѣзъ м. ноемврия 1869 г. Ето и самата дописка:

 

 

 

58

 

 

Тая дописка се посрѣщна съ голѣмъ възторгъ отъ младитѣ, но доста много разтревожи и възнегодува старитѣ, особено хаджиитѣ, които наздраво бѣха увѣрени, че като идатъ на поклонение въ Иерусалимъ, за тѣхъ раятъ е вече отворенъ. Това убѣждение сега се оборваше съ речената дописка, уничтожаваше се съвсѣмъ тежестьта на хаджилъка. Като се мислѣше, че тая идея е плодъ отъ читалищнитѣ сказки, подгледнаха на читалището съ криво око. Илия Здравовъ и Ицо Устанлиевъ, възползувани отъ случая, тръгнаха да раздухватъ още повече фанатизма. По чаршията на разни мѣста се събиража купчини свѣтъ и се прѣпираха върху важностьта на хаджилъка. Илия Здравовъ бѣ срѣщналъ нѣйдѣ въ псалтира, че сѫ блажени ония, които ходятъ по стѫпкитѣ Господни и го тълкуваше буквално, че е душеспасително да се ходи по стѫпкитѣ Господни, а стѫпкитѣ Господни били въ Палестиня — въ Иерусалимъ. Разказваше се подробно историята па кръстоноснитѣ походи, тѣхното значение

 

 

1. Вж. „Право" год. 4 бр. 42 и 48 отъ 20 ноемвр. 1869 год.

 

 

59

 

и пр. и пр. Това своенравно тълкуване на свещеното писание Ил. Здравевъ прѣдаваше измежду народа посрѣдствомъ братовчеда си Ицо Устаилиевъ. Той макаръ вѫтрѣшно и да съзнаваше, че неговитѣ доводи не сѫ прави, но завистьта го тикаше по какъвто и да било начинъ да противорѣчи, да оборва противницитѣ си, и съ това стана причина, та младитѣ, а покрай тѣхъ и цѣлото българско общество въ Прилѣпъ да се раздѣлятъ на два враждебни лагера. И. Здравевъ никакъ не смѣеше да излѣзе открито да говори, защото едно че нѣмаше даръ слово, а друго смущаваше се, когато говори публично. Читалищнитѣ членове, или по-добрѣ младежитѣ, възлагаха всичката си надежда върху способностьта на Т. Ив. Кусевъ, който оправда напълно надеждитѣ имъ, като противопоставяше много и убѣдителни текстове отъ евангелието и апостоля. Като го броехъ, че не ще е благоразумно и общинскиятъ учитель да излиза явно и да се бърка въ общественитѣ разправии и недоразумѣния, азъ се държехъ на страна отъ тая буря. За забѣлѣжване е, че и х. Ангела х. Илиевски, ако и хаджия, подкрѣпяше възгледитѣ на Кусева.

 

Прѣпирнята се усилваше отъ день на день, до когато Кусевъ единъ день се яви въ общината съ писмено заявление и я молѣше да застави секретаря си Ил. Здравевъ да опровергае публично бърщолевенията си за хаджилъка, или же, за да може обществото да познае, на коя страна е истината, то да го застави идещата недѣля да държи публиченъ диспутъ по тоя въпросъ въ читалището. Това заявление по реда си трѣбаше да се прочете гласно прѣдъ общината отъ секретаря ѝ, но той като прочете нѣколко реда отъ него, смути се и се задави. Тогава х. Попо го взе отъ рѫцѣтѣ му и го дочете. На въпроса отъ прѣдсѣдателя, кое отъ двѣтѣ избира, Ил. Здравевъ захвана да мънка, че той ималъ основания да говори така и че не било умно да се укорява така рѣзко едно убѣждение, всадено въ народа отъ толкова хиляди години и пр. „Е, като е така, пригответе се за въ недѣля на диспута," заповѣда му прѣдсѣдательтъ. Въ недѣлята освѣнъ читалищната стая, но и цѣлиятъ коридоръ бѣ прѣпълненъ съ публика. Навалицата бѣ толкова голѣма, че мнозина щѣха да се издавятъ. Величествена бѣ картината, когато като заехъ прѣдседателското мѣсто, обявихъ събранието за отворено и помолихъ публиката да бѫде тиха, търпелива и съ внимание да изслуша до край прѣпирнята. Подиръ това дадохъ думата първо на Т. Ив. Кусевъ, който държеше двѣ дебели книги подъ мишница. Азъ не съмъ въ положение сега да прѣдамъ на читателитѣ си съдържанието на хубавата оная рѣчь на Кусева. Страхувамъ се, че ако бихъ се рѣшилъ на подобно нѣщо, ще я осакатя, ще я обезобразя, та никакъ не ще може да произведе тогавашния ефектъ. Освѣнъ това никакъ не ми е възможно да прѣдамъ неговия ясенъ и звънливъ гласъ, неговата стойка, неговитѣ особени риторически маниери. Ще кажа само, че това слово се продължи цѣли два часа, и че то рѣши окончателно въпроса, и че подиръ него никой не задираше вече хаджийския въпросъ и никой не се рѣши да отиде въ Иерусалимъ на поклонение. Илия Здравевъ отдавна бѣ изчезналъ отъ читалището.

 

Тая рѣчь стана причина та прилѣпскитѣ шегобийци, които по причина па хаджийския въпросъ знаяха подробно историята на кръстоноснитѣ походи, сравняваха Т. Ив. Кусевъ съ Петра II. Амиенски, като му казваха, че само една негова дума е достатъчна да поведе прилѣпчани въ кърстоносенъ походъ не само противъ власитѣ и фенерската патриаршия, но и противъ цѣлия свѣтъ!

 

Ако и смазана по тоя начинъ, дружинката, която защищаваше хаджилъка, но тя не се отчая. Като видѣ, че не ще може да излѣзе на глава съ диспути, тя намисли да придобие на своя страна печата. Но и тука брадвата ѝ удари о камъкъ. Благодарение на прочутия тогава български списатель Петко Р. Славейковъ, който тогава се почиташе отъ цѣлия български народъ за най-добрия патриотъ и за най-уменъ българинъ, дружината не успѣ. [1]

 

 

1. Вж. „Македония", год. IV бр. 26.

 

 

60

 

Тия бурни разправии накараха младитѣ читалищни членове да се ровятѣ изъ книгитѣ на св. писание и други, да размишлявать върху прочетеното, да се мѫчатъ да прѣдаватъ своитѣ мисли единъ другиму, съ една рѣчь захванаха да расѫждаватъ и да критикуватъ. Духътъ на разискване проникна даже и измежду еснафитѣ, отъ това раздвижване нѣкои отъ противницитѣ на хаджилъка отидоха доста на далечъ. Имаше опасность да не изпаднатъ въ друга нежелателна крайность, да се разколѣбаятъ съвсѣмъ до тогавашнитѣ народни вѣрвания и нравствени идеи.

 

 

23. Прѣдставители отъ Прилѣпъ за българския съборъ въ Цариградъ.

 

Прѣзъ 1871 година стана нужда и отъ пелагонийската епархия да се изпратятъ прѣдставители за въ българския екзархийски съборъ въ Цариградъ. Прилѣпъ олицетворяваше българската часть отъ пелагонийската епархия, тъй като българизмътъ въ Битоля бѣ още много слабъ. Прилѣпската община рѣши за такива да изпрати двоица: единъ отъ еснафитѣ, а другиятъ отъ младитѣ, които по-добрѣ разбираха отъ тия работи. За единия бѣ лесно. Диме Бабата, човѣкъ работилъ дългогодишно въ Прилѣпъ, Битоля, Солунъ и пр., съ голѣма опитность отъ практическия животъ, човѣкъ при това доста начетенъ, особено на черковни книги, най послѣ ходилъ и други пѫть по подобни обществени работи, нѣмаше конкурентъ за тая работа. Той се избра едногласно още и за това, че като вѣщъ по черковнитѣ книги, ще може да внимава, да не би въ тоя съборъ да се вмъкне нѣщо ново въ богослужението. Трѣба да се знае, че тогаватнитѣ статии по цариградскитѣ български списания: „Една стѫпка напрѣдъ, двѣ стѫпки на назадъ," бѣха усилили много съмнѣнието на и безъ това естествено недовѣрчивия прилѣпчанецъ. Мѫчнотия се появи, кое друго лице да придружи Диме Вабата. Кандидатътъ на х. Илиевци бѣ Илия Здравевъ. а отъ страна на читалището се мѫчеха да прокаратъ за такъвъ Тоде Ив. Кусевъ. Борбата се води отчаяно три дни. Общината имаше заседание слѣдъ заседание, безъ да може да вземе окончателно рѣшение. Най-послѣ Ил. Здравевъ утекченъ отъ многото нападки отъ страна на читалищнитѣ членове, отказа се подъ прѣдлогъ, че много сиромашки му плащала общината за пѫтни и дневни, та общината провъзгласи вторъ депутатъ Т. Ив. Кусевъ.

 

Читалищнитѣ членове не можеха да се побератъ въ кожата си отъ радость, че изборътъ се падна на тѣхния секретарь, комуто съ това се даде случай, да се срѣщне съ цвѣта на българския народъ въ Цариградъ. Той тамъ намѣри мѣсто и случай да развие своя талантъ и да даде свободенъ полетъ на душевнитѣ си дарби и способности. Ако и отдалеченъ въ Цариградъ, той пакъ не забравяше Прилѣпъ. Неговитѣ пространни, поучителни и много духовити писма, било до общината, било до читалището, пристигаха редовно всѣкоя недѣля и се четѣха съ ентусиазмъ.

 

Изпращането на Т. Ив. Кусевъ за депутатъ отъ пелагонийската епархия бѣ щастие и за другитѣ македонски епархии, защото неговото присѫтствие въ събора можа да отвори вратата и на нихнитѣ депутати да влѣзатъ въ българския св. съборъ и да заседаватъ на равно съ депутатитѣ отъ другитѣ български епархии. [1]

 

 

1. Т. Ив. Кусевъ се отличи въ първия народенъ съборъ на 23 февруария 1871 год. по поводъ въпроса, трѣба ли да взематъ участие въ събора ония български епархии, които не сѫ споменати поименно въ фермана, а спадатъ въ оная часть на 10-и членъ, която прѣдвижда, че ако 2/3 отъ Хр. население на една епархия изразатъ жедание да бѫдать подъ вѣдомството на екзархията, желанието да имъ се удовлетворява. Тоя въпросъ билъ възбуденъ слѣдъ пристигането за пелагон. прѣдставитель, Т. И. Кусевъ, който държалъ такава рѣчь въ едно отъ прѣдварителнитѣ заседания на Събора, че разплакалъ всички присѫтствуещи. — (Библеотека, година II, книжка VII, страница 62).

 

 

61

 

 

24. Борбата противъ читалището и общината.

 

Несполуката да бѫде избранъ за депутатъ Илия Здравевъ взбѣси до полуда противницитѣ на читалищната партия въ Прилѣпъ. Слѣдъ като замина непобѣдимиятъ Т. Ив. Кусевъ, случи се та и Диме Ил. Биволче отиде въ Солунъ по работата си, Ицо Фукара въ Битоля, Василе Крапче въ Тиквишъ по вино. Отсѫтствието на изброенитѣ лица, които бѣха и главнитѣ стълбове, които крѣпѣха читалището, даде дързость на тая дружинка, и тя отново вдигна глава. Подъ прѣдлогъ, че въ общината сѫ се вършили нѣкакви злоупотрѣбения и въ читалището ужъ се проповѣдвали разни богохулни проповѣди, сполучиха да разцѣпятъ обществото на два противоположни лагера, които азъ ще нарека съ имената: прилѣпски консерватори и либерали. Къмъ първата група принадлежеха цѣлиятъ голѣмъ х. Илиевски родъ съ всичкитѣ му зетове, сватове и нѣкои, които имаха зимане-даване съ тѣхъ; къмъ втората група припадаха младитѣ читалищни членове и повечето отъ еснафлиитѣ. На чело за първата група, консерваторитѣ, стоеше Матей х. Илиевъ, втората обаче група, при всичко че знаеше, че Димко Ачковъ не гледа съ добро око на общината, защото му прѣчеше на личнитѣ му интереси, като не се рѣшаваха общинскитѣ работи въ неговия ханъ, понеже искаше да се възползува отъ влиянето му, хитро го ласкаеше, като свой глава-шилегарь.

 

Единъ дѣлничевъ день консерваторитѣ свикаха на събрание своитѣ си съмишленици въ читалищната стая. По между тѣхъ личеха нѣкои отъ братя х. Илиевци, Спиро Буке, Даме Шабанче, бояджията Нане Димицко, Бр. Пипиджяновци, часовникаритѣ бр. Науме и Диме Чучурови, бр. Лѣпавцови, Архимандритъ Константинъ (попъ Бечва), Наумъ Цървенво, Коне Бозовъ и други. Въ това събрание свободно си изливаха жлъчката противъ всичко, направено отъ младитѣ. Въ бѣснотията си Матей х. Илиевъ прати Нанета Димицко, та донесе въ едно гърне гасена варь, съ която Матей измачка хубавия надписъ надъ читалищния входъ, като си мислѣше въ наивностьта си, че съ изгасването на читалищния надписъ, той е угасилъ вече и самото негово сѫществуване. Това безсрамно поведение на Илия Здравевъ, Ица Уста-Илиевъ и Матея х. Илиевъ показва, каква пъклена злонамѣреность е въодушевявала озлобенитѣ имъ сърца и колко много сѫ искали тѣ, да се прѣдизвика въ обществото разцѣпление, безпоредъци и крамоли. Азъ се отказвамъ да описвамъ всичкитѣ лудости. Рѫката ми още повече се разтреперва при възпоминанието на тия неразбории, вършени прѣзъ онова врѣме отъ хора българи, помрачени отъ зависть! Подиръ всичко това тѣ пристѫпиха и избраха членове за нова община, за ново училищно-църковно настоятелство, а читалището прѣдадоха съвсѣмъ на анатема.

 

Извѣстието за разтурянето на общината, за забрисването надписа на читалището силно възбуди другата часть отъ народа, която не можеше да разбере, какъ е възможно да се вършатъ подобни вандалщини отъ хора българи. Тѣ не можеха да намѣрятъ прѣстѫплението, което бѣ извършило особено читалището, та така люто, така немилостиво да го наказватъ. Тѣ бѣха готови да се хвърлятъ съ всичката си ярость върху противницитѣ си и разкѫсани на части да ги изхвърлятъ отъ горния етажъ на общинската стая. Настанало бѣ врѣме на анархията, на безредицитѣ и на неразбориитѣ. Искаше се само една малка искра, за да пламне междуособицата, да се укрѣпи дълбоко взаимната вражда, всегдашната омраза. Благодарение че наскоро отъ тая случка се завърна Диме Ил. Биволче, та съ умната си тактика и опитность можа да прѣдвари злото. Когато му се разправи за всичко станало, той съ прозорливото си око можа да прѣмѣри голѣмата опасность, която безрасѫдно бѣха приготвили нѣкои прѣкалени честолюбци, та непрѣоблѣченъ още отъ пѫтнишкитѣ си дрѣхи, прати да повикатъ нѣкои отъ по-познатитѣ буйни и рѣшителни младежи.

 

 

62

 

Слѣдъ като имъ откри опасностьта отъ буйства и необмислени работи, прибави, че отъ съставянето на новата община той не намира голѣма загуба за народностьта ни, тъй като и новата така съставена община е все българска, па нека ги оставимъ и тѣ да се понабичуватъ, та ще се види, че за скоро ще се уморятъ: „Бракъ сархошу кендилиндевъ дюшсюнъ" (остави пияния самъ да си строши главата), казваше той. Колкото за читалището, той каза на младитѣ, че читалището сѫ самитѣ тѣ, а не мѣстото, и че до когато у тѣхъ има тая жажда за наука и за умственъ напрѣдъкъ, никой не е въ състояпие да избрише живото читалище. Като най-подходеще срѣдство въ тоя случай той имъ прѣпорѫчваше да се отнасятъ къмъ новитѣ си противници съ кротость, може да се изказва само съжаление, че отъ незнание сѫ направили това зло и така лека-полека ще се умирятъ духоветѣ, ще утихнатъ страститѣ, ще се прѣдваратъ скандалитѣ. Най-послѣ той ги увѣри, че ако благоразумно потърпятъ само още 5—6 дни, то тѣ ще иматъ сѫщото читалище още по-добрѣ наредено и днешнитѣ му гонители за негови членове. Прѣдсказанията на Биволче за скоро се сбѫднаха.

 

По тоя начинъ избрана новата община, вмѣсто х. Попо избра за свой прѣдсѣдатель архимандрита попъ Констандинъ Бечва, човѣкъ простъ, та се принудиха да притурятъ и подпрѣдседатель мирско лице, което да рѫководи работитѣ на общината, а за секретарь Ил. Здравевъ. Първата работа на новата община бѣ да изпѫди игуменитѣ отъ богатитѣ манастири на Трѣскавецъ и Св. Архангелъ и вмѣсто тѣхъ поставиха мирски лица, колко да надзираватъ черковитѣ, а овцетѣ, житото и пр. все изпродадоха, та който би пожелалъ да отиде на поклонене за манастира, трѣбаше да си носи и хлѣба.

 

Прѣзъ това врѣме се случи да прѣкарватъ прѣзъ Прилѣпъ за въ Битоля една българка мома отъ кѫдѣ Кратово подъ извѣтъ, че ужъ искала да приеме мюслюманството. Прѣдсѣдательтъ, п. Бечва, за да покаже своята голѣма христианска ревность, издебилъ стражата, та отвлича момата и още сѫщата нощь я изпрати въ Битоля въ руското консулато. Това поведение на прѣдсѣдателя направи много лошо впечатление измежду турското населене, та ако не бѣ благоразумниятъ тогавашенъ мюфтия, щѣше да стане все на прѣдсѣдатели.

 

 

25. Повръщането общинската власть въ рѫцѣтѣ на младитѣ и тържественото отваряне на закритото читалище.

 

Отъ тия приключения власитѣ се радваха до уши, тѣ се подсмиваха надъ българитѣ, че били дадени на свѣта само за пакость, така напримѣръ тѣ казваха, че българскитѣ царе ознаменували своето царуване само съ разрушение, опустошение и други варварски подвиги, та и тѣхнитѣ сегашни потомци не падатъ по-долѣ отъ старитѣ си прѣдци. Ако нѣма що чуждо да развалятъ, тѣ съ вроденото си това свойство захващатъ да разрушаватъ собствената си кѫща, да си вадятъ очитѣ помежду си! Власитѣ намислиха да се възползуватъ отъ тая българска неразбория, като поискаха и добиха повела отъ Битоля да се постави въ идаре меджяиси (управителния съвѣтъ) Михале Каличъ, който подъ името владишки намѣстникъ да защищава тамъ интереситѣ на христианското население. Тая сполука на власитѣ стресна българитѣ. Слѣдъ много разправии по чаршията, прилѣпскитѣ конеерватори се принудиха да познаятъ безсилето си, а съ това заедно и безизходния пѫть, въ който бѣха вмъкнали общината. При това страститѣ бѣха доста охладнѣли, благоразумието бѣ надвило и у двѣтѣ страни. Еснафитѣ, като видѣха, че новата община доста побърка общественитѣ работи, принудиха се да свикатъ по-първитѣ граждани отъ българитѣ на общъ съборъ, който като укори поведенето на новата община, повика пакъ прѣднята подъ прѣдседателството на х. Попо.

 

 

63

 

Съ повръщането на старата община, повърна се и стариятъ редъ на българскитѣ работи въ Прилѣпъ, отвори се на ново и читалището, като му се поднови надписътъ. Д. Биволче прѣдложи, азъ да отворя читалището нѣкакъ по-тържествено, като се изкажа и по-свободно. Азъ се намѣрихъ въ небрано лозе, защото не можеше да се мине, безъ да не се спомене нѣщо за прѣждеслучившето се, а съ това трѣбаше явно да излѣза едни да хваля, а други да укорявамъ. Подобно нѣщо бѣ твърдѣ опасно за общинския учитель, а освѣнъ това твърдѣ възможно бѣ, отъ ново да пламнатъ одвай загаснѣлитѣ страсти. Затова избрахъ срѣдния-мекия пѫть. Още отъ сѫбота вечерьта се залѣпи на черковнитѣ врати надлежното обявлвние. На това събране присѫтствуваха множество слушатели и отъ двѣтѣ страни повече отъ любопитство. До колкото помня, азъ захванахъ да разправямъ за ползата отъ братското живуване и съединение, сѫщо прѣдставихъ пакоститѣ, които причиняватъ въ обществото взаимнитѣ несъгласия и раздори; разправихъ, че неразбориитѣ на българитѣ въ Прилѣпъ водятъ началото си още отъ оная статия за хаджилъка, която вмѣсто нѣкои недобросъвѣстни човѣци я употрѣбиха за орѫдие да обарватъ своитѣ мними противиици и съ това да печелятъ име и слава помежду съгражданитѣ си. Когато пакъ тѣхнитѣ противници вмѣсто да се трудятъ съ кротость да ги възвърнатъ отъ заблужденето имъ, впуснаха се да ги нападатъ и дразнятъ по разни начини. Всички отъ опитъ знаете, че боята на единъ прѣдметъ зависи споредъ мѣстото, отъ дѣто се гледа на него. Така на по-близнитѣ до него той е свѣтло-червенъ, когато за ония, които го глсдатъ отдалечъ или отъ страна, той е само червеникавъ или аленовъ, а па ако го гледаме прѣзъ очила или вапсано стъкло, ще ни се види зеленъ или теменъ, споредъ боята на стъклото. Така е и съ читалището: на едни то се прѣдставлява за разсадникъ на умствена свѣтлина, когато това сѫщото читалище за други съ болни очи, съ ограниченъ умъ, то е изворъ на мисли и идеи, противни на нравсгвеностьта и на набожностьта. Тѣ прѣдпочитатъ да си останатъ съ вехтата кирлива дрѣха, защото не знаятъ, каква ще бѫде новата, която имъ се обѣщава. Они се страхуватъ да не би тая нова дрѣха да ги направи по-смѣшни, та длъжность се налагаше на ония, които сѫ бѣха захванали ужъ да ги убѣждаватъ да изхвърлятъ отъ себе си скапалата се кошуля, тихо и съ кротость да имъ показватъ нейнитѣ лекета и съ това да ги направятъ сами да се погнусятъ отъ нея, та сами да я захвърлятъ, а не да имъ я увираме постоянно въ носа, та да ги принуждаваме неволно да ни ритатъ.

 

Всѣкой отъ васъ много лесно може да си прѣдстави несносното положение, въ което се намѣриха по неволя пашитѣ хаджии. На врѣмето не е имало кой да ги поучи и отвърне отъ суетното имъ намѣрение, да ходятъ на хаджилъкъ, напротивъ сѫ се намирали чловѣци, които нарочно сѫ ги подбуждали на това, като имъ се казвали, че ако отидатъ въ Иерусалимъ, тѣ освѣнъ дѣто ще придобиятъ богуугодното име хаджи, но ще се сдобиятъ съ ферманъ, който ще ги отведе право въ рая; и они за да се сдобиятъ съ всички тия блага, сѫ си дали и кальта отъ подъ ноктето. А ние сега освѣнъ че по вѣстницитѣ ги нападаме и укоряваме, но имъ се присмиваме и въ читалището и по чаршията и постоянно имъ въвираме въ очи, че тѣ съ своето ходене на хаджилъкъ сѫ направили най-голѣмата глупость. Естествено е, че всѣкой, който и да билъ той, ще се докачи и ще поиска да си отмъсти противъ лицето или заведенето, отъ което излизатъ тия докачения и оскръбения. (Буйни и продължителни рѫкоплѣскания. Лицата на хаджиитѣ и тѣхнитѣ послѣдователи свѣтнаха).

 

Трѣба всѣкой отъ насъ да се черви, като си науми само, че ние всички сме българи отъ една кръвь, а безполезно се гонимъ и ненавиждаме, омаломощаваме силитѣ си и ставаме готова плячка на нашитѣ неприятели, като се приближаваме безсъзнателно сами къмъ нашата пропасть. Вамъ ви е вече

 

 

64

 

извѣстна до нагледность ползата, която принася нашето читалище съ своитѣ редовни сказки и недѣлно училище, но за жалость и помежду нашата срѣда, помежду самитѣ насъ, българитѣ, се намѣриха хора, които отъ близки до вчера приятели, види се по недоразумѣние, или по добрѣ кажете го по капризъ, се явиха не само противници на това благородно учреждение, но даже и непримирими неприятели. Възмущенето става още по-голѣмо, тѫгата още по-сърцераздирателна, когато си помислимъ, че и въ българската срѣда се намиратъ човѣци, които да посмѣятъ да посегнатъ връху най-свещеното заведение — читалището и училището, безъ да ги бие съвѣстьта, а напротивъ да се гордѣятъ, че се извършили вандализъмъ!

 

Най-послѣ трѣба да знаемъ, че първенство и завидно положение се добиватъ само съ заслуги къмъ обществото, че нашето спасение се заключява само въ съединението и братската любовь, че само въ такъвъ случай можемъ съ успѣхъ да крачимъ къмъ цѣльта, която ни е прѣдначертало самото провидѣние и юнашки да бранимъ народното си достояние отъ чуждото посегателство. Тъй като е работата, трѣба да извинимъ нашатѣ събратия за тѣхната необмислена постѫпка и като знаемъ, че и отъ двѣтѣ страни е сторена погрѣшка, то най-умното ще е да покриемъ съ пердето на забвението всичко до сега сторено, и за хатъра на общото добро да се потрудимъ да възвърнемъ прѣжната си братска любовъ и съгласие и пр.

 

Когато свършихъ, всички присѫтствуещи си подадоха рѫка за опрощеяие, и работитѣ въ обществото си тръгнаха по прѣжному. Само злобната оная дружинка, която възбуди врѫждата, не се примири, а все продължаваще да разѣжда народното тѣло. [1]

 

 

26. Кусевъ напуща Прилѣпъ и положението ми слѣдъ това.

 

Прѣзъ месѣцъ маия сѫщата 1871 година съборътъ въ Цариградъ, слѣдъ като си свърши своята мисия, бѣ се закрилъ, та и прилѣпскитѣ депутати се завърнаха по домоветѣ си. На връщане за Прилѣпъ тѣ поминали прѣзъ гр. Солунъ и тамъ Т. Ив. Кусевъ държалъ за празника Св. Кирилъ и Методия въ новооткрития параклисъ пламенно словз за поощорение на българитѣ. Това е било въ врѣме на учителствуването тамъ на Михалъ Е. Бобутиновъ. Алекса Кеповъ, родомъ прилѣпчанинъ, единъ отъ главнитѣ инициатори за отварянето на параклиса и българското училище, изпослѣ много врѣме тѣхенъ настоятель, ми разказваше, че както той, сѫщо и другитѣ слушатели, останали възчудени, като слушѫли за пръвъ пѫть дя имъ се говори така умно, така разпалено, и то на простъ прилѣпски говоръ; тогавашнитѣ български учители се мѫчеха да говорятъ на народа все нѣкакъ изискано — научно. [2]

 

Съ завръщането на Т. Ив. Куссевъ въ Прилѣпъ духоветѣ изново се раздвижиха, захвана се прѣжната дѣятелность иъ читалището и недѣлното училище. На скоро той се избра за дѣловодитель въ общината. Търговскитѣ операции вече съвсѣмъ го не привличаха, зарѣза дюкяна и всецѣло се прѣдаде на народната кауза. Той прѣобразува вѫтрѣшния строй на общината, споредъ както бѣ видѣлъ въ Цариградъ. За пръвъ пѫть се въведе въ общината да се държатъ входещи и изходещи регистри, протоколна книга, да се събиратъ и нареждатъ писмата въ дѣла и да се държи редъ въ говоренето. Голѣмо бѣ

 

 

1. В. „Македония" год. IV бр. 86; в. „Право" година 6 бр. V.

 

2. Че прилѣпчани сѫ спомогвали доста за развитието на българизма въ Солунъ се види и отъ запискитѣ отъ тоя градъ, подписани отъ Сл. Динкова, приврѣмена управителка на българскитѣ училища тамъ (в. „Македония" бр. 13 отъ 24 февруария 1868 год.)

 

 

65

 

удивлението на подпрѣдседатвля, Мирче Бомболъ, [1] когато на второто заседание секретарьтъ прочете протокола отъ първото заседание и когато слушаше въ него да стои буквално забѣлѣженъ сѫщинскиятъ неговъ насмѣшливъ говоръ. „Ефендимъ, ефендимъ, па бива ли вака да се пишуетъ! Овдѣ сте писали и търло (ягълъ, кошара за овце) и удка (кукумявка), и . . . . ., и . . . . ." Думата търло той я употрѣбяваше въ прѣносенъ смисълъ. Съ нея той подиграваше Димка Ачковъ, който носѣше на главата си шубара, завита съ черно платно, като гѫжва, наричаше го още и улище (пчелникъ); а думата утка употрѣбяваше, когато искаше да покаже, че нѣкой е съвсѣмъ извѣянъ. Записването сѫщинскитѣ думи въ протокола стана причина, та членоветѣ отъ общината да говорятъ по-прибрано. На другата година (1872) стана нужда да се изпраща повторно депутатъ въ Цариградъ за избирането първия български екзархъ. Сега изборътъ бѣ безспоренъ, избра се и се изпрати пакъ Т. Ив. Кусевъ, а секретарската длъжность въ общината зае пакъ Ил. Здравевъ, съ което се даде възможность на интриганската дружина отново да вдигне глава. Захванаха да интригуватъ прѣдъ общината, че мисията на Кусевото депутатство въ Цариградъ слѣдъ избирането и утвърждаването на българския екзархъ е вече свършена, та трѣба да се завърне; и тава направиха общината да му прѣсѣче ничтожната подръжка, която му изпращаше до тогава. Кусевъ писа много пѫти на общината, че при все че се е избралъ български екзархъ, но докато да се добие нужното разрѣшение и пелагонийската епархия да има свой български владика, има се нужда още отъ човѣкъ, който да работи за това. Като видѣ, че не го послушаха съотечественицитѣ му, принуди се самъ да се обдържа, като се услови за български учитель въ Айналѫ-чешме въ Цариградъ. На другата година слѣдъ изпитанието Кусевъ се рѫкоположи отъ пловдивския митрополитъ г-нъ Панаретъ за дияконъ при пловдивската митрополия подъ името Методий, послѣ за протосингелъ и архимандритъ, и днесъ изпълнява длъжностьта ст.-загорски митрополитъ.

 

 

27. Иосифъ А. Ковачевъ.

 

При всичко че бѣхъ се рѣшилъ строго да се придържамъ о прѣдначертаната си училищна програма, но понеже мнозина отъ ученицитѣ, които бѣха свършили курса по тая програма, вмѣсто да напуснатъ училището и да се прѣдадатъ на частна работа, настойчиво искаха да продължаватъ, и като имахъ прѣдъ видъ, че на главата ми има три класа, и ако се рѣша да прѣдавамъ всичко, що бѣхъ училъ при Груева, ще бѫде неблагоразумно, то прѣдложихъ на общината да повика за главенъ учитель друго по-способно лице, което да е съ висше образование, за което общината не слѣдъ много убѣждения склони. За тая цѣль писа се Кусеву въ Ц-градъ, и той ни прѣпорѫчваше за такъвъ софиянеца Христо Стояновъ и търновеца Петъръ Станчевъ. Отъ учителитѣ, що бѣха подъ рѫка и имаха шансъ за сполука, бѣха Лука (Вълко) Нейчевъ и Иосифъ А. Ковачевъ. Като знаяхъ спилчивия характеръ и ексентричностьта на първия, настояхъ за втория, който имаше прѣзъ това врѣме голѣмъ меракъ да стане учитель въ гр. Велесъ, та всѣкакъ се трудѣше да измѣсти отъ тамъ

 

 

1. М. Бомболъ бѣ човѣкъ сѫ исполинска снага. На нозѣтѣ си носѣше всѣкога широки и голѣми обуща. Прилѣпчани, когато искаха да осмѣатъ нѣкому обущата, казваха: „отъ Бомбол чевлищата". Той бѣ имнго набожевъ и крайно съ миренъ и тихъ характеръ. Той живѣ до дълбока старость и на смъртния си часъ завѣща на общината 500 л. т., около 12000 лева. Той бѣ и най-богатиятъ чловѣкъ въ Прилѣпъ. Тия пари заедно съ по-напрѣдъ подаренитѣ 400 л. т. отъ Ица Фукара послужиха, да се изградятъ отъ ново сегашнитѣ мѫжко и дѣвическо училище.

 

 

66

 

контрактения вече за три години главенъ учитель Василъ Поповичъ. [1] Прати се отъ общината нуждното за това писмо до И. А. Ковачевъ, който за скоро се вѣсти въ Прилѣпъ и лесно се спогоди и намѣсти. На Ковачева се пошушна, че додѣто прилѣпчани не му сѫ се нарадвали, да настои прѣдъ общината за нѣкои прѣправки и поправки въ училищното здание. Така голѣмата читалищна стая се приспособи за училище, като се намѣстиха нуждното число нови чинове, нови черни таблици, землеописателни карти и глобусъ все нови. Тая стая той задържа за себе си, да прѣдава на два класа отъ по-възрастнитѣ ученици. Дългото първоначално училище се прѣгради прѣзъ срѣдата, тѫ се образуваха двѣ стаи, отъ които въ едната азъ прѣдавахъ на други два пó-долни класа, а въ другата Стефанъ А. Зографовъ прѣдаваше на двѣ отдѣления. Часть отъ коридора заедно съ една отъ малкитѣ стаи се съединиха и се образува една голѣма стая, дѣто изпърва Коне Устаилиевъ, а отпослѣ Глигоръ Константиновъ-Диаконовъ прѣдаваше на други двѣ отдѣления. Другата третина отъ училището сѫщо се прѣгради на други двѣ части, отъ които едната служеше за дѣвическо училище съ учителка Сава Ан. Палашева, а другата за звукарско училище съ учитель Пере Ацевъ. Оставаше още една малка стая, която послужи за забавачница. Секула Петровъ бѣ прѣмѣстенъ въ новоотвореното махленско училище въ махалата Варошка, а Хр. Колчаковъ бѣ напусналъ учителството и се бѣ прѣдалъ на търговия. Слѣдъ това се пристѫпи да се състави училищната програма. Въ програмата за двата горни класа Ковачевъ наблъска доста богословски прѣдмети, та училището заприлича на семинария. Покрай богословскитѣ прѣдмети прѣдаваше физика, кратка

 

 

1. Ето какъ разказва тая случка Петъръ Мусевъ-Бориковъ, който е билъ очевидецъ: „И. А. Ковачевъ слѣдъ наставяването си за учитель въ родния си градъ Щипъ често прѣзъ годината прѣскачаше въ гр. Велесъ и бѣ турилъ око да стане тамъ главенъ учитель, за която цѣлъ той правѣше разни шикании на тогавашния тамъ главенъ учитель, Константинъ Петко Босилковъ. Така съ нѣколко първенци отиваше въ главното училище и тамъ прѣдъ тѣхъ захващаше да изпитува ученицитѣ вънъ отъ ученото имъ. Разумѣва се, че ученицитѣ се червѣха и не знаяха, що да отговорятъ. Тогава той се обръщаше къмъ присѫтствуещитѣ и съ лукаво намигане и други мимики правѣше да разбератъ, че ученицитѣ нищо не знаятъ. Подобно поведение той държеше дори и на самитѣ публични изпитания (в. „Македоноя", год. V. бр. 16 отъ 1871 г.). Отъ тия неприятности Босилковъ се принуди да си даде оставката отъ учителствувавето въ Велесъ и да мине за такъвъ въ гр. Дупничка Джумая. Но велешани вмѣсто И. А. Ковачевь повикаха и условиха съ контрактъ за главенъ учитель болградчанина Василъ Поповичъ. Щипяни като бѣха се наситили за прѣкаленитѣ Ковачеви хвалби, тѣ го бѣха уволнили, та сега Ковачевъ бѣ рѣшилъ, по който и да е начинъ да изгони отъ Велесъ Поповича и да завземе мѣстото му. Той сполучи да привлѣче на своя страна едаа часть отъ извѣстнитѣ граждани, които подъ водителството на Димитра (Димчо) Петровичъ Каранфиловичъ станали да пѫдятъ В. Поповича, а по-голѣмата часть граждани подъ водителството на Константина Шулевъ станала да го защищава. Така се раздѣля градътъ на два враждебни лагера. Българската екзархия гледаше съ съжаление това гонене и взаимна вражда помежду велешани, върху които тя възлагаше голѣми надежди по черковния въпросъ. За да умири духоветѣ въ Велесъ, тя изпрати тамъ най-влиятелния българинъ П. Р. Славейковъ, който слѣдъ като изучи въпроса за мѣстото, свика на общо събрание и двѣтѣ стравн и ги съвѣтува, че право и разумно би било да държатъ условения вече учитель В. Поповичъ, а Ковачева той ще прѣпорѫчи на друга община. Д. П. Каранфиловичъ, като видѣлъ, че множеството клони да послуша Славейковитѣ съвѣти, взелъ думата и подбралъ да напада Славейкова, че него никой не го е канилъ, нито му е искалъ съвѣтитѣ му, та своитѣ съвѣти да държи за своитѣ шопи, а велешани сами знаятъ по-добрѣ отъ него, какъ трѣба да си редятъ своитѣ общи работи, а при това Каранфиловичъ подигра Славейкова, като повтаряше собственитѣ Славейкови думн: таканцкана, онаканцкана, думи, които покойниятъ Славейковъ често употрѣбяваше въ говора си. Дѣдо Славейковъ, докаченъ и огорченъ по тоя начинъ, напуща събранието и се завърна въ Ц-градъ, а крамолитѣ помежду велешани станаха още по-ожесточени, до когато едната партия се отнесе до каймакамина велешки, който рѣши В. Поповичъ да остане за учитель въ Велесъ, а И. А. Ковачевъ веднага да напусне града".

 

Нѣщо писано за тия случки се намира въ притурката на в. „Право" бр. 25 отъ 25 августъ 1873 година.

 

 

67

 

писана, практическа числителница, практическа граматика [1] и пространа педагогика. Да се впуща по-нагорѣ, сир. да прѣдава алгебра, геометрия, словесность и други по-високи науки и той не смѣеше.

 

Въ двата по-долни класа покрай другитѣ прѣдмети Ковачевъ притури при уроцитѣ отъ св. история да се изучватъ и подходещи на уроцитѣ нѣкои текстове отъ Библията по славянски, съ което улесни изучването на Св. Писание въ горнитѣ касове. Прѣдъ всѣкоя недѣля и празникъ ученицитѣ трѣбаше да знаятъ наизустъ и на гладъ утрѣшния тропаръ. Уроцитѣ отъ Новия завѣть разпрѣдѣли да се изучватъ по редъ споредъ празницитѣ, а помежду тѣхъ се изучваше разхвърляно Ст. завѣтъ и пр. За ученицитѣ само отъ четиритѣ класа бѣ задължително изучването на турския и гръцкия езикъ. Въ отдѣленията се обръщаше особено внимание на правилното и разбрано прочитане и на краснописане.

 

Несравняемъ, неподражаемъ бѣ Ковачевъ, когато прѣдаваше по звучната метода въ първоначалното отдѣление. Той бѣ прѣдаденъ на нея отъ сърце и душа и работѣше съ страсть и умѣлость. Изобщо, като се изключи граматиката и педагогията му, всички други прѣдмети въ училището прѣдаваше разбрано, умѣло и вразумително, та въ продължение на три години ученицитѣ

 

 

1. Отъ граматиката той изхвърли буквитѣ: ъ, ѣ, ы и я, а употрѣбяваше и двѣтѣ (и и і). За образецъ отъ неговото правописание азъ прѣписвамъ буквално собственорѫчната му биография. Въ 1878 година, когато бѣхме въ гр. Пловдивъ още безъ работа, азъ го замолихъ да си опише житието, което той на бърза рѫка нашари на единъ листъ така:

 

 

 

68

 

отъ прилѣпското училище се натъпкаха съ доста знания и можеха доста правилно и свободно да излагатъ мислитѣ си.

 

При всичко че И. А. Ковачевъ се напинаше да мине за единъ отъ първитѣ учени, обаче той се лишаваше отъ даръ слово: него го не биваше ни въ прозата, ни въ поезията; много му идѣше отъ рѫки само частниятъ разговоръ. [1] По характеръ той бѣ тихъ, кротъкъ, много умѣло можеше да ирикрива своитѣ недостатъци и слабости, и тъй той минуваше помежду прилѣпското общество за много смиренъ, набоженъ и нравственъ. Ковачевъ бѣ русъ, възвисочекъ, съ носъ въздебелъ и прѣкривенъ, очи малки и сиви, които блещѣха пълни съ хитрость и прѣкалено честолюбие.

 

Ето и нѣкои отъ стихотворенията, които той прѣдаваше за свои произведения:

 

 

На края на учебната 1874 година, на послѣдния день отъ изпитанията, когато се четѣше и годишниятъ актъ, изпитанието стана публично, на което се поканиха да присѫтствуватъ, освѣнъ еснафлиитѣ и българскитѣ първенци, но и нѣкои отъ по-заможнитѣ съграждани турци, както и членоветѣ отъ правителственитѣ учреждения. На тоя день И. Ковачевъ изпитува нѣколко отъ своитѣ ученици по законъ Божи и прочете годишния училищенъ актъ, но понеже турцитѣ малко ги интересуваше да знаятъ, каква била христианската вѣра, или по колко ученици имало въ еди кой си класъ и отдѣление, то и малко внимание обръщаха на това, що се казваше. Повечето си приказваха за частни свои работи. Дойде редъ до мене. Вмѣсто да отекчавамъ публиката съ прѣдмети уморителни за нея, накарахъ двоица ученици да рѣшатъ на таблата двѣ отъ по-мѫчнитѣ задачи отъ тройното правило; други да кажатъ нѣщо за Европейска и Азиатска Турция, 3—4-рица да прочетатъ и прѣведатъ отъ иншата, Телемаха по нѣколко страници заедно съ граматически разборъ; накарахъ още, та написаха на таблата 2—3 тур. прѣдложения. Единъ отъ ученицитѣ, Ив. Мартиновъ, прочете по турски, приготвеното отъ по-напрѣдъ словце, което съдържаше похвали за царя, за неговитѣ чиновници, нѣкои ласкателства за мѣстнитѣ турци и прочее. Най-послѣ, слѣдъ като ученицитѣ изпѣха въ хоръ пѣсеньта „многа лѣта" по български и турски, изпитанието се свърши. Битолскиятъ мютисарифинъ, който по причина на юшура бѣ дошелъ въ Прилѣпъ

 

 

1. Първата година, като главенъ учитель, трѣбаше той да каже словото за празника св. Кирилъ и св. Методия, но вмѣсто това, той прочете житието на св. Ивана Златоустъ, като бѣ замѣстилъ имената и бѣ турилъ нѣколко периода, относещи се до случая и врѣмето,

 

2. Ковачевъ изхвърля отъ граматиката второто спрежение.

 

 

69

 

и присѫтствуваше на изпитанието, дойде при мене и ме замоли да приготвя ученицитѣ да извикатъ велегласно три пѫти: падишахамъзъ бинлеръ яша (да живѣе царьтъ ни съ хиляди години). На отиване мютесарифинътъ ме хвана подъ мишница и съ въпроси: отъ дѣ съмъ родомъ, дѣ съмъ училъ турски, отведе ме до училищнитѣ порти, дѣто се опростихме най-учтиво.

 

За идещата 1874/75 год. Ковачевъ нареди училищната програма така, че на горнитѣ два класа да се прѣдава турски езикъ отъ 11 до 12 ч. зараньта, когато гръцкиятъ учитель ще прѣдава на моитѣ два класа гръцки езикъ. Обаче Ковачевъ вмѣсто да напуща ученицитѣ си на 11 ч., когато удряше звънецътъ, той продължаваше прѣданието до подиръ 12 ч. Сега влизахъ азъ, но ученицитѣ уморени и изгладнѣли, безъ охота слушаха турскитѣ си лекции, а освѣнъ това, слѣдъ малко врѣме се завръщаха ученицитѣ отъ моитѣ класове и отъ другитѣ отдѣления и шумѣха, та трѣбаше да се нагледватъ да прѣговарятъ вечернитѣ си уроци. Моитѣ напомнувания Ковачеву, да не злоупотрѣбява съ врѣмето, бѣха безполезни. Най-послѣ оплакахъ се на общината или да застави Ковачева да излиза на врѣме отъ прѣдание, или да се изхвърли отъ училището прѣдаването на тур. езикъ. Но тя ми каза, че не желае да се спрѣчква съ главния си учитель, а да гледаме да се спогаждаме тамъ сами помежду си. И така тур. езикъ се прѣдаваше колко за форма. Отъ сѫщото се оплакваше и гръцкиятъ учитель. На изпитанието отъ послѣдуещитѣ двѣ години не канихме турцитѣ, едно защото ученицитѣ бѣха слаби въ тур. езикъ, и друго защото прѣзъ 1876—1877 година бѣха се захванали възстанията въ сѣверна и южна България, па и тур. вѣстници се пълнѣха постоянно съ статии противни за българитѣ, та и прилѣпскитѣ турци гледаха на насъ учителитѣ съ криво око, та дипъ му не бѣ врѣмето за подобни церемонии.

 

Годината 1877 бѣ една отъ най-мрачнитѣ за българския народъ изобщо, а особено за българскитѣ учители. Всѣкой день се слушаше, че еди-дѣ и едикого си затворили, заточили или обѣсили. Бурята се приближаваше постъпенно и кѫдѣ Прилѣпъ. Всѣкой день се прѣвървяваха прѣзъ града арнаутски башибозуци, които отиваха за Сърбия. Военни и административни чиновници сновѣха нагорѣ-надолѣ, едно за да приготвуватъ нужднитѣ припаси за войската, а друго да изучватъ по-отблизу разположението и духа на христианското население. Въ началото на мѣсецъ юния вдигнаха Филипъ лѣкаря и го изпратиха на заточение изпърво въ Солунъ, а послѣ въ Мала-Азия. Старшията на джандаритѣ Жабата, често ми казваше: „даскале, съ голъ гѫзъ да седнешъ на нажежена перустия и да се кълнешъ и вѣришъ, че си вѣренъ на държавата, не те вѣрваме, всичкитѣ даскали сте комита гяурларъ". Съвсѣмъ явно си личеше, че и за насъ — прилѣп. учители нѣщо грозно се готвѣше. По тая причина азъ замолихъ И. Ковачевъ да направимъ изпитанието пощо-защо и да се махнемъ отъ Прилѣпъ. Той не скланяше, като казваше, че ако се направятъ изпитанията по-рано, жена му ще поиска да си отиде въ Щипъ, за да се види съ родове и приятели, а па тамошнитѣ турци отдавна го мразѣли. И така по негово желание рѣши се изпитанията да се захванатъ пакъ отъ 25 юлия, и актътъ да се чете на 27-и сѫщия мѣсецъ, до което врѣме никой учитель да не напуща училището. Азъ съ врѣме си приготвихъ нужното пѫтнишко тескере и пазарихъ бричка да ме откара за до Градско. На 27, слѣдъ прочитането на акта, право на колата и тръгнахъ за Ракле-Градско и отъ тамъ по желѣзницата право въ Солунъ. На станцията ме видѣ прилѣпченинътъ Александъръ Филиповъ (Ешмети куле — Народътъ), който явно изпълняваше длъжностьта афие меймуру (градски агентинъ), а въ сѫщность изпълняваше шпионска длъжность. Вечерьта прѣспахъ на Мирче Чутуковия ханъ, а на зараньта се прѣселихъ въ единъ отъ хотелитѣ безъ да излизамъ много-много. Ако излѣзѣхъ, отивахъ въ кѫщата

 

 

70

 

или на магазата на българофила Авраамъ Нахмиясъ. Слѣдъ два деня научихъ се, че Александъръ много ме дирилъ, за да му прѣведа на български нѣкакво турско писмо. Азъ се оставихъ да ме намѣри. Той ми каза, че правителството му възложило да намѣри нѣкой българинъ, да прѣведе на български нѣкакво си правителствено писмо, и понеже знае, че съмъ въ Солунъ и можа да свърша тая работа, замоли ме да отидемъ до виляетския конакъ. По физиономията и по начина на говора, познаваше се, че Александъръ не хитруваше. Тръгнахме за конака, дѣто ме прѣдстави и прѣпорѫчи на единъ чиновникъ, който слѣдъ като ми посочи столъ да седна, излѣзе заедно съ Александра. Подиръ малко се завърнаха и ми казаха, че муавининътъ (помощникъ на валията) иска да ме види. Муавининътъ бѣ Костаки ефеиди, който ме познаваше отъ Прилѣпъ, дѣто бѣ дохождалъ съ солунския валия Сабри паша. Той ме прие много ласкаво и слѣдъ като ми почерпи съ кахве и цигара, каза ми, че било нужно да се прѣведе на български едно обявление, съ което се извѣстява на населението, че Солунскиятъ виляетъ, въ който тогава влизаше и Битолскиятъ санджакъ, се обявява въ военно положение, и ми каза, че долѣ въ канцеларията на печатницата ще намѣря удобно мѣсто за писане, па издаде и нужната заповѣдь за това чрѣзъ единъ прислужникъ до управителя на печатницата. Когато се отлитографираха достаточно екземпляри отъ тоя прѣводъ, азъ взехъ единъ екземпляръ и приключенъ въ писмо го изпроводихъ Ковачеву, като му пишехъ, че не ще стори злѣ, ако и той дойдѣше въ Солунъ.

 

Отъ тоя случай азъ намислихъ да се възползувамъ. На другия день се прѣдставихъ повторно прѣдъ Костаки ефенди и го замолихъ да ме вземе подъ своя защита и да ми спомогне да се завърна надирѣ въ Прилѣпъ. Той ми каза, че съ благодарение ще направи всичко за мене, само ако не съмъ замѣсенъ въ бунтовническата каша. Слѣдъ като го увѣрихъ съ клетва, че не съмъ, каза ми, че свободно мога да отида съ заповѣдь обаче, да не разказвамъ, че съмъ билъ при него, да се махна отъ учителствувапето и най-послѣ да изгоня отъ себе си името даскалъ. Така окураженъ, безъ да се стѣснявамъ, прѣминахъ пакъ въ Мирче Чутуковая ханъ и останахъ да позѣпамъ нѣкои и други день въ Солунъ. Слѣдъ два деня отъ това една вечерь прилѣпчани разнесоха новината въ хана, че видѣли на желѣзнопѫтната стаяция И. Ковачевъ, че се качилъ съ двѣ заптиета на пайтонъ и го докарали въ сѫщия Чутуковъ хань. Поискахъ да го видя, но заптието, което стоеше прѣдъ вратата ми извѣсти, че той самъ му билъ казалъ да не пуща никой отъ прилѣпчанитѣ при него. На зараньта го откараха на конака и го затвориха въ затвора на длъжницитѣ. Чрѣзъ Михале Мончевъ му се изпрати храна, тютюнъ и нѣколко пари. Изобщо прилѣпчани не оставиха Ковачева прѣзъ всичкото врѣме на затвора му да го не спохождатъ и да се не грижатъ за него. (Тогава освѣнъ трима-четирма, които имаха въ Солунъ постоянното си мѣстожителство, тамъ се навъртяха още 5—6 д. търговци прилѣпчани). Едни се опитваха да го освободятъ чрѣзъ С. Нахмиасъ съ ходатайството на новодошлия главенъ равинъ, други чрѣзъ влиятелни гръцки търговци — съ ходатайството на гръцкия владика. И така Ковачевъ слѣдъ 20-дневно изслѣдване биде освободенъ.

 

Нѣколко деня слѣдъ довежданието на И. Ковачевъ въ Солунъ азъ се завърнахъ въ Прилѣпъ, а Ковачевъ слѣдъ освобождението си се завърна въ Щипъ. Прѣзъ мѣсецъ августа с. г. една компания отъ нѣколко битолски евреи въ съдружие съ Ибрахимъ ефенди — Дудаксъза бѣ съставила едно търговско-експидиторско дружество, което да работи съ Солунъ. Това дружество отвори станции въ Битоля, Прилѣпъ, Градско и Солунъ. Азъ се прикомандирувахъ за дѣловодитель-кореспопдентъ въ прилѣпската станция и изпълнявахъ речената длъжность вечерь и нощѣ безплатно до срѣдата на мѣсецъ ноемвр., сир. до падането на Плѣвенъ. Съ падането на Плѣвенъ турцитѣ се съвсѣмъ побъркаха, та не имъ оставаше врѣме да мислятъ, кой отъ христианитѣ е

 

 

71

 

пò-неблагонадежденъ за държавата. И азъ безъ никавъвъ обзоръ — зазоръ си ходѣхъ изъ Прилѣпъ и въ училището до сключването на Санъ-Стефанския договоръ. Прѣзъ това врѣме писмено се сговорихме съ Ковачева, подиръ Великденъ прѣзъ Солунъ да бѣгаме въ Свободна България. И наистина на великия петъкъ, когато отидохъ въ Солунъ, намѣрихъ тамъ и Ковачевъ, но и двоицата бѣхме съ тескерета само до Солунъ. Слѣдъ нѣколко деня трѣбаше да се напуща Солунъ, до когато полицията не ни е заподозрѣла, а да се извадятъ и отъ тамъ нови тескерета, бѣ съвсѣмъ невъзможно. Единъ день, като се научихме, че ще мине австрийски параходъ за Цариградъ, извадихме си отъ агенцията билети за до Деде-Агачъ. Михале Мончовъ натовари багажа ни на една варка, а ние двойцата заедно съ още нѣколко ученика съ друга варка и отъ друго мѣсто, ужъ отиваме да гледаме парахода, сполучихме да се докопаме до него, дѣто въ хамбара му се спотайвахме като плъхове. Години ни се струваха минутитѣ до тръгването на парахода. По едно врѣме извъни звънецътъ, и параходътъ засвири и се заклати за на пѫть. Тогава чакъ се отпуснахме и размърдахме по кувертата. На другия день слѣдъ 24-часовно бурно пѫтуване стигнахме прѣдъ Деде-Агачъ, дѣто и ние заедно съ много други излѣзохме да видимъ руската войска. Деде-Агачъ тогава бѣ още селце, което желѣзопѫтната линия направи скоро да порасте. Това село наскоро бѣ окупирано отъ руситѣ.

 

 

28. Слѣдъ освобождението на България.

 

Слѣдъ дванадесетгодишна мирна дѣятелность и честитъ животъ, принуденъ отъ настаналитѣ политически промѣнения, азъ оставихъ новото си отечество — любимия ми градъ Прилѣпъ и се прѣселихъ въ свободна България въ гр. София. Много ми се искаше да заобиколя повторно гр. Прилѣпъ, съ който бѣхъ свързанъ съ толкова богати спомени и приятни чувства. Непрѣдвиденъ случай ми спомогна да се изпълни горещото ми това желание. Въ 1884 година българското правителство, слѣдъ като ме снабди съ нужното прѣпорѫчително отъ турското комисарство въ София, проводи ме въ градъ Скопие да прибера и донеса дрѣхитѣ, които се работѣха въ тоя градъ за нѣкогашнитѣ княжески тѣлохранители. Възползуванъ отъ случая, азъ не можахъ да се стърпя, ако и за кратко, да не прѣскокна и до Прилѣпъ. Но какво видѣхъ? Азъ останахъ поразенъ и крайно разочарованъ, като гледахъ, какъ всичко се бѣ промѣнило въ толкова малко врѣме! Вмѣсто богатия и веселия нѣкогашенъ Прилѣпъ всичко тамъ се бѣ умърлушило, всички бѣха замислени, мрачни и гледаха надолѣ; всичко бѣ тръгнало на съсипия, на пропасть, особено селянитѣ бѣха доведени до просешка тояга. Въ кѫщитѣ имъ се мѣрваха само по нѣколко дрипи за завивки; лицата имъ посърнали, сухи и темни, защото нѣмотията ги принуждаваше да се хранятъ повечето съ сухъ и недобъръ хлѣбъ. Прѣзъ празницитѣ освѣнъ постенъ фасулъ и прасъ, друга гостба рѣдко знаяха. Месо, кокошки, яйца, млѣко бѣха станали голѣма рѣдкость и се употрѣбяваха само за луксозъ въ празнични дни. Причината на това бѣ, че не бѣ останалъ добитъкъ, който да произвожда, а и колкото бѣ останалъ, и той подлежеше на скорошко отчуждение за изплащане тежкитѣ царски данъци и да се запази нѣщо за вечернитѣ неканени госте: поляцитѣ, разбойницитѣ, хайманитѣ и спахиитѣ. Поминъкътъ мѫченъ и слабъ, алъшъ-веришътъ прѣстаналъ, земледѣлието отпаднало, защото селянитѣ отъ голѣмитѣ злоупотрѣбения едни бѣха избити, а останалитѣ живи зарѣзваха селата и земята си и бързаха да се прѣселятъ по градоветѣ или да избѣгатъ задъ граница. Така прилѣпското поле нѣкога толкова богато и толкова много населено, днесъ е обърнато на пустиня, лишено отъ производителнитѣ си сили. Нѣма панаира, нѣма арнаутската плячка! Арнаутитѣ и сега дохождатъ по

 

 

72

 

Прилѣпско, но за да го ограбватъ, да го плѣнятъ! Европейската индустрия бѣ запустила занаятитѣ. Отъ нийдѣ не се вноси вече пара. По-напрѣдъ се въртѣше добра търговия съ тютюнъ и жито, сега захванаха отъ Солунъ да внасятъ брашно, а реджието (монополътъ) доста побърка на производството на тютюна. И така Прилѣпъ отъ день на день все линѣе, населението му ще се пръсне по четиритѣ крайща па свѣта, а тамъ ще останатъ само ратаи и момци на чужденцитѣ мушиери, да чернѣятъ голи-боси за коричка хлѣбъ.

[Back to Index]