Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга XX,  София, 1903

 

6. Градъ Вратца.

(Приносъ къмъ историята му)

 

Отъ Иорданъ Л. Георгиевъ.

 

(Прието отъ историко-филологическия клонъ въ заседанието му на 2. VI. 1908.)

 

I. Историята на града Вратца отъ основанието му до сега
    Згури-градъ — Римски укрѣпления. — Нахлуване на турцитѣ. — Соколничари и войници. — Основание на Вратца. — Жители: българи, турци, цигани, евреи и татари. — Владѣтелни фамилии. — Занятия. — Еснафи. — Копринарство. — Търговия. — Разширение на града. — Тонковичъ. — Градски ровъ. — Градски часовникъ. — Кърджалии и Пазвантооглу. — Софроний.— Войната прѣзъ 1806—1812.  — Управление. — Чорбаджии. — Данъци. — Снахии. — Пожаръ прѣзъ 1842 г. — Кримска война. — Съзаклетие прѣзь 1876 г. — Днешна Вратца. — Хронографически и исторически бѣлѣжки
 

II. Църковното дѣло въ Вратца
    Църкви. — Таксидиоти. — Основание на вратчанската епископия. — Серафимъ. — Софроний. — Антимъ. — Методий. — Начало на църковната борба (1820—1824 г.). — Борбата на чорбаджи Димитракя противъ Методия. — Смъртьта на Димитракя. — Агапий. — Първитѣ вратчански училища. — Борбата противъ Агапия. — Убиването на Агапия. — Партений. — Доротей. — Първитѣ години на Доротеевото епископуване. — Борбата противъ Неофита Търновски. — Първата борба противъ Доротея. — Характеристика на Доротея. — Изгонването на Доротея. — Паисий. — Интригитѣ на Доротея. — Изгонване на Паисия. — Заключение

 

 

I. Историята на града Вратца отъ основанието му до сега.

 

Згури-градъ — Римски укрѣпления. — Нахлуване на турцитѣ. — Соколничари и войници. — Основание на Вратца. — Жители: българи, турци, цигани, евреи и татари. — Владѣтелни фамилии. — Занятия. — Еснафи. — Копринарство. — Търговия. — Разширение на града. — Тонковичъ. — Градски ровъ. — Градски часовникъ. — Кърджалии и Пазвантооглу. — Софроний.— Войната прѣзъ 1806—1812.  — Управление. — Чорбаджии. — Данъци. — Снахии. — Пожаръ прѣзъ 1842 г. — Кримска война. — Съзаклетие прѣзь 1876 г. — Днешна Вратца. — Хронографически и исторически бѣлѣжки.

 

 

Градъ Вратца е новъ градъ. Той е основанъ наскоро слѣдъ падането ни подъ турцитѣ отъ жителитѣ на близкитѣ планински мѣстности. До идването на турцитѣ главенъ и укрѣпенъ български центъръ въ вратчанския край е билъ Згури-градъ въ едноименния проходъ на Вратчанската планина, единъ часъ далечъ отъ днешния градъ Вратца. Згуриградъ се е издигалъ до стария и богатъ римски бакъренъ рудникъ, нареченъ днесъ „Мѣдна". За запазване на тоя рудникъ, при който сѫ сѣкли пари, [1] както и за запазване на селищата, които сѫ се намирали въ вѫтрѣшностьта на вратчанската планина, римлянитѣ сѫ издигнали при входа на прохода, 1000 крачки навѫтрѣ отъ Вратца, двѣ силни укрѣпления: една стѣна и една бойница. Стѣната се е издигала отъ лѣвата страна на рѣва Лѣва или Вратчанската бара надъ самото шосе за Згури-градъ, като е заграждала една доста обширна стръмнина, обкрѫжена отъ задъ и отъ страни съ недостѫпни, величави и прави като стѣна скали. Ако сѫдимъ по остатъцитѣ, които стърчатъ още тукъ-тамѣ, стѣната е съединявала двѣ вдадени къмъ рѣката скали, била е дълга 200 метра и широка 1 метъръ. Къмъ края на стѣната сѫ се спущали отъ нея къмъ рѣката други 5 напрѣчни стѣни, дълги по 30 метра и широки отъ 80 с. м. до 1 м. 50 с. м., и то колкото се отива навѫтрѣ въ прохода, толкова тая стѣни ставатъ по-дебели и по-близки една къмъ друга. Пространството, което е заграждала стѣната, е широко около 157 крачки и има на нѣколко мѣста развалини отъ стари сгради.

 

 

1. По-надолу отъ рудника, въ Войводинъ долъ, е намѣренъ единъ калъпъ за сѣчене на монети, съ името на едного отъ империторитѣ. Този калъпъ се намира сега въ Софийския народенъ музей.

 

 

2

 

При края на стѣната между двѣ високи и прави скали се намира единъ отворъ, нареченъ Вратцà. Той е 27 метра широкъ. Прѣзъ него минава само рѣва Лева и шосето за Згури-градъ. Споредъ прѣданието Вратцата е била укрѣпена въ старо врѣме съ зидове, на които сѫ стоели врата, запазвани всѣкога отъ стражи.

 

Долнята скала на Вратцàта се казва Капи-таши. Тя е по-низка отъ горнята и достига до 50 метра височина отъ къмъ рѣката и до 22 метра отъ къмъ скалистата пѫтека, която минава надъ нея. На Капи-таши отгорѣ стоятъ развалинитѣ на една стара римска бойница, която е пазѣла както Вратцàта, така и високата скалиста пѫтека задъ себе си, която пѫтека е сѫщо прѣградена съ зидъ 1 м. широкъ. Бойницата е градена само отъ камъкъ и хоросанъ, има неправилна петоѫгълна форма и заима едно пространство отъ 25—30 кв. м.

 

Прѣданието разправя, че когато нахлули въ сѣверпа България турцитѣ, въ Згури-градъ живѣелъ Раденъ войвода. Той се укрѣпилъ на Вратцàта и дълго врѣме отблъсвалъ юнашки всички нападения, като не допущалъ турцитѣ да нахлуятъ въ вратчанската планина. Но най-послѣ, като видѣлъ, че турцитѣ ще прѣодолѣятъ, той заклалъ дъщеря си на Капи-таши и избѣгалъ въ планината. Поради това долътъ, който се намира задъ Вратцàта и прѣзъ който Раденъ се оттеглилъ, се казва и до сега Войводинъ долъ. — За Радена разправя по-мататъкъ прѣданието, че загиналъ нѣкѫдѣ къмъ Софийско поле.

 

До колко сѫ били опорити и жестови борбитѣ между турцитѣ и българитѣ въ вратчанскитѣ околности, се вижда отъ това, че слѣдъ падането ни подъ турцитѣ, вратчанското поле заедно съ планината взели да наричатъ Пусто загоре, защото за дълго врѣме си останало опустошено и почти съвсѣмъ незаселено. При все това останалитѣ жители въ планината продължавали да възставатъ и да се не покоряватъ, та турското правителство, за да ги усмири и привлѣче къмъ себе си, дало на много видни фамилии права на соколничари, т. е. освободило ги отъ половинъ данъкъ, като ги задължило да доставятъ на султана всѣка година по единъ опитоменъ и приученъ за ловъ соколъ. Сѫщеврѣменно турцитѣ запазили правата на болярскитѣ фамилии, които приели исляма, да си бѫдатъ и за напрѣдъ господари както на земята, която до тогава владѣели, тава сѫщо и на селянитѣ, които имъ били подчинени. Що се отнася до по-воинственитѣ и добрѣ укрѣпенитѣ села, то на тѣхъ били дадени войнишки права, — да не плащатъ никакъвъ данъкъ, а да отиватъ на война съ турцитѣ. Такива села сѫ били въ вратчанско само три: Камено-поле, Кунино и Галатинъ. Соколничаритѣ въ вратчанско сѫ изчезнали много рано. Прѣданието помни само 7 соколничарски фамилии въ Вратца, прѣселени отъ Згури-градъ. Отъ тия фамилии сѫ си пазили бератитѣ до скоро само Черешаритѣ и Факлъкевцитѣ, които, както и останалитѣ 5 фамилии, сѫ се занимавали главно съ търговия, а отчасти и съ земледѣлие. Наопаки войницитѣ въ вратчанско сѫ запазили правата и задълженията си за много по-дълго врѣме, и то не само отъ

 

 

3

 

мѣстнитѣ соколничари, но и отъ войницитѣ въ другитѣ мѣстности въ България. Така прѣзъ войната въ 1806—1812 г. черибашията събралъ момчетата отъ войнишкитѣ села, за да ги заведе въ Цариградъ. При това той се опиталъ да събира младежи и отъ самия градъ, но това не му се удало, защото гражданитѣ не се съгласили, додѣто не получатъ заповѣдь отъ видинския паша. Че това е било така, вижда се отъ слѣднята записка, изпратена до тогавашния влиятеленъ вратчански първенецъ Димитраки х. Тошевъ, който случайно отсѫтствувалъ отъ града

 

„Кир димитраки ити гено даимате хаберъ защо черибашата сабра селата воинишки таги запраща настанболъ ивикаха назе що сме ѽ варошо тани питаха щетели сасъназе заедно или нещети и ниямги казахме защоса ѽмевлекето недвоиме и доде недоде хаберъ ѽпашата ния незнаеме каковъ џѹавапъ дави дадемъ етеви ѡбаждаме ивазе дазнаете ивия и мѹтлакъ тая работа заназатъ дане ѡставите инатаа работа е себепъ тѹпозаново синъ какво ивия знаете има идрѹги илемъ незнаемъ коиса".

 

Като завзели вратчанската планина, турцитѣ поселили своя военна колония въ Згури-градъ, за да държатъ покоренитѣ планинци въ послушность; обаче българитѣ, въпрѣки разнитѣ правдини, които имъ били дадени, продължавали да се бунтуватъ. Най-послѣ, за да се отърватъ отъ постояннитѣ размирици, турскитѣ власти опустошили отново всички селища въ планината, изгорили Згури-градъ и заставили жителитѣ му, българи и турци, да се заселятъ по-надолу, на това мѣсто, дѣто рѣка Лѣва излиза отъ планината. Тамъ тѣ образували новъ градъ, нареченъ по името на близкото планинско гърло Вратца. Мѣстностьта на Вратца е била до тогава залѣсена, че хората сѣкли лѣса и си строили тамъ отъ него жилища, поради което нѣколкото запазени най-стари кѫщи сѫ направени изключително отъ дърво и калъ. Вратца трѣба да е била основана още прѣзъ първата половина на 15 вѣкъ, защото въ една забѣлѣжка на едно рѫкописно евангелие, писано прѣзъ 1616 г., Вратца се нарича вече градъ [1].

 

Първоначалнитѣ жители на Вратца сѫ се съетоели само отъ българи и турци. Българитѣ се заселили отъ двѣтѣ страни на рѣка Лѣва, тъкмо на това мѣсто, дѣто тя почва да се измича отъ планината, а турцитѣ заели началото на вратчанското поле, повече отъ дѣсната страна на рѣката. Единъ мостъ на Лѣва, при който се захваща проходътъ, е раздѣлялъ двѣтѣ разновѣрни и разноезични махали. Отъ началото българитѣ имали само 200 кѫщи, а турцитѣ — 100. Обаче въ продължение на врѣмето и българи, и турци се увеличили отъ нови прѣселенци. Българскиятъ елеменгь се увеличилъ доста рано отъ селяни, които били повече насила докарвани отъ селата на софийската планина; а пъкъ турскиятъ елементъ се усилилъ по-късно отъ прѣселенци отъ Пеща, които били заставени къмъ края на XVII в. да напуснатъ Унгария и да търсятъ убѣжище отсамъ Дунава. Това заселване на Вратца отъ пешенски

 

 

1. Вижъ по-нататъкъ описанието на старинитѣ въ църквата Св. Никола.

 

 

4

 

турци е станало изведнажъ и до толкова е усилило турския елементъ въ града, че въпрѣки дългитѣ войни и заразителнн болести и въпрѣки двукратното прогонване на турцитѣ отъ града, въ врѣме на войнитѣ прѣзъ 1811 и 1829 г., тѣ пакъ сѫ имали въ врѣме на освобождението 1000 кѫщи.

 

Като заселили града, за да се задържатъ въ него, мюсюлманитѣ си направили една малка каменна крѣпость, която се намира на една стръмнина надъ самия мостъ на р. Лѣва и е служила единъ видъ като пазителка на тоя мостъ. Тази крѣпость, наречена калето, има яйцевидна форма съ прѣсѣчени краища. Тя е 85 крачки дълга и около 60 крачки широка, а зидътъ ѝ е 1 м. широкъ. Въ горнята си часть той стърчи на една височина до 2 метра, а одолу, къмъ моста, е съвсѣмъ срутена. Калето е поправяно на два пѫти, — вториятъ пѫть въ врѣмето на султанъ Ахмеда, когато сѫ поправяли и варненското вале.

 

Като се поразширочилъ градътъ, мѣстнитѣ аги, потомци на потурчени боляри, издигнали на края на тогавашната турска махала, откъмъ полето, двѣ доста голѣми и яко укрѣпени кули, много прилични на кулитѣ на днешнитѣ албански бегове. Тия кули сѫ и до сега запазени и сѫ много близко една до друга. При разкопаването на кѫщитѣ, които се намиратъ между тѣхъ, е откритъ единъ голѣмъ подземенъ входъ, който още не е изслѣдванъ, но по всѣка вѣроятность, както гласи и прѣданието, ще да е съединявалъ двѣтѣ кули. Първата кула, на която се намира сега градскиятъ часовникъ, е построена отъ Мешчиитѣ (отъ рода на Шишмановцитѣ), които сѫ били богати търговци и земледѣлци. Тя е по-голѣма отъ втората и е снабдена съ повече мазгали, но е, както и втората, четвероѫгълна, а отгорѣ се е свършала съ кубе, което е било по-послѣ разрушено, за да поставятъ на мѣстото му часовнива. Първата кула е 17 м. висока, 9 м. 70 см. широка и толкова дълга, зидътъ ѝ е широкъ 1 м. 75 см., а отвѫтрѣ е имала три етажа, снабдени съ нѣколко огнища, които си стоятъ и до сега. Втората кула е построена отъ Куртъ-пашовци (отъ рода на Кметъ-беговетѣ). Тя се намира надъ първата, по пѫтя къмъ моста на Лѣва, надъ хаджи Мехмедовата баня. Тая кула е 9 м. 90 см. висока, 6 м. 20 см. широка, а зидътъ ѝ е само 90 см. широкъ.

 

Слѣдъ българитѣ и турцитѣ въ продължение на врѣмето се населили въ Вратца цигани, евреи и татари.

 

Циганитѣ сѫ имали при освобождението 130 фамилии. Тѣ сѫ се поселили въ града въ различни врѣмена, като сѫ прииждали отъ разни християнски и мохамедански села, поради което една часть отъ тѣхъ изповѣдвала християнството, а другата — мохамеданството.

 

Евреитѣ, споредъ нѣкои запазени документи, сѫ почнали да се заселватъ въ Вратца много късно, едвамъ слѣдъ кримската война. Пръвъ опитъ за заселване на евреи въ Вратца е направилъ софийскиятъ житель Хахамаче още прѣди 1827 г. като се опиралъ чрѣзъ чуждо ходатайство, дано да се сдобие съ покровителството на чорбаджи Димитраки X. Тошевъ, за да може да отвори дюкянъ въ града. За тая цѣль софийскиятъ

 

 

5

 

пазарбашия Георги Николовичь е изпратилъ до Димитракя въ Вратца слѣдньото писмо.

 

„Любезно поздравление до ваше милостъ кѵр Димитраки, писмото ми за дрѹго не е само молимътисе заради тоѧ евреинъ на име Хахамаче щѡ̩ ви носи това мое писмо има ниетъ да отвори ѹВраца дѹкеанъ, та ваше милосъ дамѹ излезнете саипъ идамѹ чините мѹсадо итоа евреинъ може дависе наиде ѹсекаковъ изметъ, остаемъ вашъ приятелъ:

 

Георги Николовичь."

 

Хахамаче не сполучилъ, но по-послѣ, слѣдъ свършане на кримската война (1856 г.), единъ неговъ съплеменникъ отъ Плѣвенъ, на име Коджа Сакучо, постѫпалъ по-хитро и сполучилъ да положи основата на еврейската колонии въ Вратца. Той прнстигналъ въ града като търговецъ-пьтникъ и се спрѣлъ въ Костовия ханъ, дѣто сега се помѣщава градскиятъ съвѣтъ. Коджа Сакучо поискалъ слѣдъ нѣколко деня позволение отъ мѣстнитѣ власти да повика при себе си и жена си, за да му готви, защото не можелъ да яде храна, приготвена отъ иновѣрци. Властитѣ се съгласили, обаче Сакучо не се задоволилъ съ това. Той повикалъ отъ Плѣвенъ единъ тенекеджия, слѣдъ това повикалъ втори и т. н., до дѣто най-послѣ въ врѣме на освобождението въ Вратца е имало вече до 40 еврейски кѫщи.

 

Най-послѣ се прѣселили въ Вратца и татари, които започнали още въ врѣме на кримската война да се изселватъ отъ южна Русия въ Турция. Отначало татаритѣ просто бѣгали, но по-послѣ, прѣзъ 1862 г., самото руско правителство имъ позволило да си продаватъ имотитѣ и свободно да се изселватъ въ Турция; толкова повече че и турцитѣ се съгласили да позволятъ сѫщото на своитѣ подвластни християни, да се изселватъ свободно въ Русия. Тогава пристигнали въ Вратца 100 татарски фамилии. Татаритѣ си съградили сами кѫщи на края на града, дѣто се заселили, като образували съвсѣмъ отдѣлна махала. [1]

 

Слѣдъ заселването на Вратца цѣлото землище на новия градъ принадлежало на 4 видни потурчени болярски фамилии: Шишмановци-аги, Латифъ-бегове, Кметъ-бегове и Хаджи-бегове Корилийски. Тия фамилии оставили за себе си съсѣднитѣ планински мѣста и най-плодороднитѣ равнища, а останалата земя раздали на вратчанскитѣ граждани, за да я обработватъ. Срѣщу това гражданитѣ помагали на господаритѣ си. Освѣнъ това вратчанитѣ взимали отъ тия 4 фамилии и земя на изполица. По-послѣ владѣтелнитѣ фамилии започнали да разпродаватъ имотитѣ си на мѣстнитѣ жители и на пришелцитѣ, до дѣто най-послѣ, къмъ врѣмето на освобождението, всичкото вратчанско землище било разпродадено, съ изключение на близкитѣ планински мѣстности, които държала още силната фамилия на Шишмановцитѣ.

 

Отначало всички жители на Вратца били земледѣлци и скотовъдци, но промишленостьта и търговията измѣствали постепенно земледѣлието

 

 

1. Двѣ години слѣдъ татаритѣ се прѣселили въ вратчанско нѣколко стотинъ черкезски сѣмейства, но тѣ се настанили само по селата.

 

 

6

 

и скотовъдството, тъй че къмъ 1876 г. въ Вратца е имало само 600—700 крави и биволици за доене и около 300 чифта волове и 200 чифта биволи за впрегане.

 

Въобще въ продължение на врѣмето материалното развитие на Вратца е взимало разни посоки, поради което къмъ половината на 19 вѣкъ вратчанцитѣ се дѣлѣли на 4 категории:

 

I. Земледѣлци, които достигали до 400 вкщи.

 

II. Джелепи, които достигали до 700 кѫщи и се занимавали съ клане и търгуване на добитъкъ. Отъ джелепитѣ само 100 кѫщи имали капиталъ, а останалитѣ били работници или ортаци на кяра.

 

III. Табаци, които достигали сѫщо до 700 кѫщи. Табашката махала се простирала отъ началото на Згуриградския проходъ, чакъ до сградата на военния клубъ, дѣто вратчанската рѣка прѣсича стария градски ровъ. Тамъ, отъ двѣтѣ страни на рѣката, сѫ били разположени табаханитѣ, въ които работѣли два пѫти повече турци, отколкото българи.

 

IV. Чехлари, терзии, чохаджии, бакали, куюнджии и др. Отъ тѣхъ чехларитѣ били най-силни, тѣ имали до 150 дюкяна. Сѫщо до 150 дюкяна сѫ имали терзиитѣ и чохаджиитѣ, а бакалитѣ имали само 100 дюкяна. — Въобще търговията и запаятитѣ въ Вратца прѣзъ 19 вѣкъ сѫ били много развити, защото въ селата нѣмало никакви дюкяни и селенитѣ се принуждавали да отиватъ за всичко въ Вратца, даже и за катрань.

 

Главна роля въ Вратца сѫ играли еснафитѣ. Първиятъ еснафлъкъ, който се е образувалъ въ Вратца, е билъ джелепскиятъ. Благодарение на голѣмото развитие на скотовъдството въ околнитѣ планини, джелепитѣ сѫ колѣли въ Вратца къмъ края на робството отъ 50.000—60.000 кози и толкова ярета, и то повече за кожитѣ, които се продавали главно въ Франция. Месото продавали почти безъ пари, защото добитъкътъ билъ ефтинъ, а пъкъ кожитѣ и лойта скѫпи. Тъй една козя кожа се продавала до 20 гроша, а една ярешка до 15 гроша. При това една коза давала до 7 оки лой, която лой се продавала по 6 гроша оката.

 

Край джелепитѣ, които откарвали добитъкъ за продань чакъ въ Цариградъ, Атина, Александрия и Виена и които пращали много кожи въ Франция, се присъединявали по-събуденитѣ и по-заможнитѣ цигани. Отъ 20—25 тѣхни фамилии се занимавали съ джамбазлъкъ, като отивали да търгуватъ чакъ въ Одринъ и въ Македония, отдѣто докарвали стройни кобили за тамазлъкъ. А останалитѣ цигани се занимавали съ желѣзарство и ковачество.

 

Отѫ всички еснафлии табацитѣ държели първо мѣсто. Тѣ имали 120 табахани съ по 5—6 работника въ всѣка. Тия работници изкарвали прѣвъзходни сахтияни, които европейскитѣ търговци идѣли да купуватъ въ града, като плащали по нѣкога даже и единъ минцъ (12 л.) на оката. Табацитѣ не правѣли никога пазарлъкъ съ търговцитѣ, а гледали, на каква цѣна сѫ се продавали сахтиянитѣ въ Етрополе и въ другитѣ по-производителни центрове, та и тѣ продавали споредъ това и своята стока.

 

 

7

 

Табаклъкътъ е прѣнесенъ въ Вратца отъ Самоковъ и благодарение на силно развития джелепликъ, който доставялъ много кожи, табачеството бързо се развило, и табацитѣ станали най-богати и най-влиятелни хора въ града. Силата имъ достигала до тамъ, че си позволявали по нѣкога да се съпротивляватъ на власттта, като въорѫжавали своитѣ работници, поради което мѣстниятъ воевода гледалъ да ги има всѣкога за своя страна. Даже силнитѣ аги и бегове се отнасяли съ уважение къмъ тѣхния устабашия и къмъ по-първитѣ имъ майстори.

 

Табацитѣ живѣели затворено помежду си. Тѣ си имали отдѣлна джамия, отдѣленъ ходжа и отдѣлно училище. За да осигурятъ хлѣба на своитѣ собствени дѣца, тѣ не взимали външни момчета за чираци и калфи. А за да запазятъ богатствата си, не се сродявали съ други еснафлии, като се женѣли само помежду си. При това, въпрѣки турския обичай да се женятъ млади, табацитѣ не позволявали на своитѣ момичета да встапватъ въ бракъ па-рано отъ 20 годишна възрасть, а на момчетата — по-рано отъ 30 годишна. Поради това най-здравитѣ и най-силнитѣ хора въ Вратца сѫ били табацитѣ.

 

Еснафлиитѣ въ Вратца сѫ били смѣсени отъ турци и българи, но всичко рѣшавали турцитѣ, които били обикновено устабашии, т. е. первомайстори. Послѣднитѣ оцѣнявали стокитѣ, купували, продавали и подписвали всички взимания-давания; въобще тѣ вършели всичко, а еснафлиитѣ само работѣли. Всѣки устабашия ималъ по двама помощници, отъ които въ повечето случаи единътъ бивалъ българинъ. Тия помощници обикаляли постоянно работницитѣ, за да гледатъ, да ли се работи добрѣ и здраво, а пъкъ устабашията ходѣлъ повече по другитѣ градове, за да прави търговия за смѣтка на еснафа.

 

Наредъ съ развитието на занаятитѣ въ Вратца се развило, ако и малко по-късно, копринарството, съ което вратчанитѣ започнали да се занимаватъ нѣщо отъ прѣди 150 години. Първитѣ копринари въ Вратца сѫ били турцитѣ. Особенъ тласъкъ за развитието на копринарството далъ нѣщо прѣди 60 г. вратчанскиятъ мюдюринъ Шериф'аа. Той докаралъ чакъ отъ Одринъ работници, които му разсадили черници, като градински дървета и ги поливали съ вода. По примѣра на Шериф'аа и другитѣ по-заможни турци си направили подобни градини съ по 100, 200, а даже и съ по 500 дървета. Тия градини били заградени съ плетове и пазени отъ постоянни пазачи. Въ тѣхъ турцитѣ сѣяли край черничевитѣ дървета и разни градински растения и зеленчуци.

 

Въ Вратца въ врѣмето на Шериф'аа, при най-силното развитие на копринарството, е имало до 50 дулапа за точене на бюрюнджукъ, а най-вече за точене на казасъ, който служи за изработване на гайтанъ и бюкме (за правяне на орнаменти по дрѣхитѣ). Обаче най-тънкиятъ бюрюнджукъ се е точелъ отъ рѫка. Цѣната на мѣхурцитѣ (така наричатъ въ Вратца пашкулитѣ), на бюрюнджука и на казаса е била въ различни врѣмена различна. Мѣхурцитѣ сѫ се продавали обикновено по 15 гр. оката, а имало е случай, прѣди 40—45 г. да се продаватъ по 25 гр.

 

 

8

 

Бюрюнджукътъ се е продавадъ по 300 гр. оката, въ врѣме на скѫпотия — по 400, а е имало случаи да се продава и по 500 гр. А пъкъ цѣната на казаса се е движила между 100 и 300 гр. оката.

 

Копринената търговия почнала да отпада къмъ началото на кримската война. Това виждаме отъ писмото на Анастаса Теодоровичъ отъ София, който съобщава на 5 юния 1853 г. на Замфиракя Димитриева въ Вратца слѣдньото:

 

 

Особено западнало копринарството въ Вратца отъ 1870 г. насамъ. Отъ тогава почти до освобождението цѣната на мѣхурцитѣ спаднала до 3 гр. на оката и хората започнали да се отказватъ отъ отхранването на копринената буба. Обаче окончателенъ ударъ на старото копринено производство въ Вратца нанесе освободителната война, прѣзъ която турцитѣ избѣгали, а българитѣ изсѣкли и изкоренили почти всичкитѣ имъ черничеви дървета.

 

Благодарение на развитието на занаятитѣ и промишленностьта градъ Вратца станалъ виденъ търговски градъ на коприна, на вълна, на кожи и на сахтянъ. Така арнаути сѫ идвали чакъ отъ Дяково въ Вратца да купуватъ казасъ, за да го разпродаватъ въ Сърбия, Босна и Албания, а европейски търговци идѣли да изнасятъ бюрюнджукъ и пашкули за Виена и Лионъ. Търговията съ кожи е била до толкова развита, че въ 1871 г., когаго Каницъ посѣтилъ града, тамъ стоялъ единъ прѣдставитель на марсилската кѫща Richard, гъркътъ Leonida Leonides, който купувалъ годишно по 300.000 кожи по 17 гроша чифта. [1] Значи, прѣди освобождението вратчанци сѫ взимали само отъ кожи, плащани тутакси и въ града, около 2.550.000 гроша годишно. Що се отнася до търговията съ вълна, свила и сахтиянъ, то нея водилъ на послѣдньо врѣме вратчанецътъ Николачко, който починалъ прѣди 35 години въ послѣдня бѣдность. Николачко разполагалъ отначало съ 18.000 лири капиталъ. Той изнасялъ стокитѣ на вратчанскитѣ табаци, както и пашкулитѣ отъ вратчанско въ Виена; но най-голѣма търговия вършелъ Николачко съ вълна, отъ която изпращалъ годишно на виенскитѣ търговци до 100.000 оки.

 

Отъ основанието на Вратца до врѣмето на Османа Пазвантоолу градътъ се постоянно разширявалъ по полето задъ малката турска крѣпость и задъ двѣтѣ кули. Даже конакътъ на войводитѣ е билъ построенъ въ тая нова часть на града на мѣстото, дѣто сега се издига грамадната сграда на класното дѣвическо училпще. Най-послѣ тая нова часть на града и по-старитѣ му махали сѫ били заградени отъ къмъ полето съ

 

 

1. F. Kanitz. Donau Bulgarien und der Balkan. II Band S. 252.

 

 

9

 

цѣла крѣпость, издигната отъ войводата бошняка Тонковичъ, за когого населението е запазило и до сега най-тежки спомеии.

 

Тонковичъ билъ изпратенъ нѣщо прѣди 150 години за аеиинъ на Вратца и Берковица, дѣто господарувалъ 10—12 години. Той билъ много лошъ, — избивалъ почти безъ причина хората, или пъкъ ги пращалъ на заточение въ Видинъ. Поради това много пѫти гражданитѣ турци се опитвали да го убиятъ, но той се спасявалъ обикновено въ конака си. Тонковича мразѣли много, защото принуждавалъ хората да работятъ надъ градскитѣ укрѣпления прѣзъ най-работното врѣме, като заставлявалъ насила булитѣ да носятъ пръсть съ фереджитѣ си, а християнкитѣ — съ прѣстилкитѣ си, за да се издигнатъ по-скоро насипитѣ около града. Най-послѣ негодуването на гражданитѣ прѣминало границата и Тонковичъ, за да запази живота си, прѣкаралъ послѣднитѣ 4 години отъ войводството си повече въ Берковица. Като причина за окончателното изпѫждане на Тонковича отъ вратчанското войводство прѣданието счита слѣднитѣ двѣ случки. Една була и една христянка откраднали пари отъ село Юруцитѣ (сега Орханийско), а Тонковичъ, безъ да иска позволение отъ пашата, ги обѣсилъ. Наскоро слѣдъ това пристигнала въ Вратца една развратница, но Тонковичь я хваналъ и, безъ да му мисли много, заповѣдалъ да я турятъ въ единъ човалъ и да я хвърлятъ въ една дълбочина на рѣката, надъ самия мость. Тогава се повдигнали противъ него всички влиятелни турци, и пашата се видѣлъ принуденъ да го вдигне отъ Вратца.

 

Крѣпостьта, която издигналъ Тонковичъ около Вратца, се забѣлѣзва и до сега на нѣколко мѣста, но най-добрѣ личи край сградата на военния клубъ. Тая крѣпость се е състояла отъ грамаденъ ровъ, въ който течела вода и отъ високъ насипъ надъ рова, укрѣпенъ съ 6 кули. Ровътъ ималъ форма на клинъ, прѣзъ който тече вратчанската рѣка. Той се захващалъ отъ двѣ малки височини, спускове на вратчанската планина, разположени отъ двѣтѣ страни на рѣката, и се съединявалъ близу до днешния воененъ клубъ, слѣдъ като прѣсичалъ рѣката. Въ началото си ровътъ е ималъ двѣ кули, които били направени отъ камъкъ и хоросанъ, били снабдени съ многобройни мазгали и побирали по 20—30 защитника. Отъ тия съборени вече кули източната е била много по-голѣма и по-добрѣ укрѣпена, — даже градскиятъ ровъ се е издигалъ отъ нея нагорѣ на едно разстояние отъ 200 крачки, додѣто да досгигне до скалитѣ на самата планина. Освѣнъ това, източната кула е била отъ своя страна обградена съ отдѣленъ обкопъ, та е прѣдставлявала единъ видъ самостоятелна крѣпость. Широчината на градския ровъ е била 5—6 метра, а височината на насипа край него е била споредъ дълбочината на водата, отъ 2—6 метра. Четири врати сѫ стоели на четиртѣхъ моста на рова, които сѫ водѣли за близкитѣ селища [1]. Всѣка врата е била укрѣпена съ стѣни

 

 

1. Стамболъ капия водѣла за Мездра; Балмуджи капия — мз селищата къмъ Веслецъ — за Орѣхово; Видинска капия—за къмъ Видинт, а Бутовдолска капия — за къмъ Берковица. Основитѣ на кулата на послѣднята капия сѫ се запазвали до кримската война.

 

 

10

 

и кула и снабдена съ стража отъ граждани турци. На всѣки граждавинъ се падало да пази на мѣсеца веднажъ. Стражата допущала въ врѣме на опасность да влизатъ въ града само мѣстнитѣ жители, като ги разпитвала, да не би да имъ се е случило нѣкое нещастие или нѣвоя пакость. И ако дѣйствително е била сторена нѣкому пакость, стражитѣ съобщавали на властьта и се разтичвали тутакси да хванатъ злосторницитѣ. Вънъ отъ това стражата докладвала всѣка недѣля на мѣстния забитинъ за всичко, що е ставало прѣзъ седмицата.

 

Крѣпостьта на Тонковича е обгръщала освѣнъ града и едно голѣмо пространство отъ турски градини. Обаче въ продължение на 1 вѣкъ това пространство е било запълнено отъ нови кѫщи, а слѣдъ кримската война гражданитѣ прѣскочили рова и почнали да си строятъ жилища и вънъ отъ него.

 

Отъ Тонковича или отъ неговия наслѣдникъ ще да е била издигната къмъ 1762 г. и сахатната кула въ града, която се е намирала на мѣстото, дѣто сега се издига паметникътъ на Хр. Ботева. Що се отнася до камбаната на сахата, която е сега издигната на кулата на Мешчиитѣ, то тя има 2 дати, една турска IIVO (1175 г.) и една българска, — 1762 г. А по направата си и по гласа си тая камбана прилича напълно на излѣнитѣ въ онова врѣме въ Габрово камбани, които срѣщаме като подаръци отъ разнитѣ аги на сахатнитѣ кули въ Келифарево, Дрѣново, Трѣвна, Елена и другадѣ.

 

Наскоро слѣдъ Тонковича наставатъ опустошенията и разоренията на кърджалиитѣ и на Пазвантоолу. Прѣзъ тия страшни врѣмена вратчанцитѣ, турци и българи, се държели съ султана. Тѣ се въорѫжили и бранили юнашки всички входове за въ града. Силни стражи били поставени и на капиитѣ, и въ вѫтрѣшнитѣ кули и въ конацитѣ. Това се вижда отъ слѣдньото разпрѣдѣление на стражитѣ, което намираме въ архивата на фамилията Хаджийски:

 

[1]

 

Слѣдъ каго разбилъ румелийския Бейлеръ-бей Мустафа-паша прѣзъ 1796 г., Османъ Пазвантоолу завзелъ почти цѣла сѣверна България, но Вратца не можалъ да прѣвземе. Така че на слѣдната 1797 г., когато султанъ Селимъ III се приготовлявалъ да съсипе окончателно Пазвантоолу, пратилъ и въ Вратца заповѣдь за сьбиране на войска

 

 

1. Тая записка нѣма дата, но почеркътъ ѝ е на чорбаджията X. Тоша Цѣновичъ, най-влиятелниятъ врачанецъ въ края на 18 и въ началото на 19 вѣкъ.

 

 

11

 

противъ него. По тоя поводъ едно неизвѣстно лице е отбѣлѣзало по гръцки на единъ гръцки рѫкописенъ писмовникъ [1] слѣдньото:

 

„1797 г. декемврий 29. Заповѣда царьтъ многолѣтственний да се събере аскеръ въ царството, за да се отвори война противъ Пазвантоолу".

 

А когато на слѣднята 1798 г. Пазвантоолу разпръсналъ и 120 хилядната армия на Хюсеинъ-паша, Вратца пакъ си останала въ рѫцѣтѣ на царскитѣ войски, които намирали едно здраво убѣжище въ нейната крѣпость.

 

За да сполучи да завземе Вратца, Пазвантоолу се помѫчилъ да привлѣче на своя страна най-влиятелнитѣ вратчани, особено българитѣ, като имъ пращалъ скѫпи подаръци. По тоя начинъ той привлѣкълъ къмъ себе си най-богатия и най-влиятелния вратчански чорбаджия, Димитраки X. Тошевъ, като му изпратилъ една тютюнена кисия отъ персидски шалъ, [2] единъ красивъ чибукъ и др. скѫпоцѣнни потрѣбности. Обаче Димитраки не можалъ да спомогне съ нищо на Пазвантоолу, защото силната фамилия на Кръстеняцитѣ се възпротивила и се обявила противъ фамилията Хаджийски, на която принадлежалъ Димитраки.

 

Въ Вратца сѫ се запазили между турцитѣ доста интересни прѣдания за Пазвантоолу, разправяни по-рано отъ единъ вратчански имамъ, който билъ синъ на Пазвантовия изповѣдникъ. Споредъ тия прѣдания Пазвантоолу не билъ никакъ грамотенъ, но ималъ много писари, които му пишели по турски, по гръцки и по влашки, а той си удрялъ само печата. Особено оригинално и фантастично е прѣданието за смъртьта на Пазвантоолу. Споредъ това прѣдание, Селимъ III, като не можалъ да се отърве отъ тоя самозваникъ, изпратилъ му по прѣдложението на шурая девлетъ (държавния съвѣтъ) една скѫпоцѣнна сабя съ малки бодове на дръжката, които били напълнени съ силна отрова. Щомъ получилъ тая сабя, Османъ Пазвантоолу я сграбилъ, да я извади, но бодоветѣ се забили въ рѫката му и му отровили кръвьта, вслѣдствие на което той умрѣлъ слѣдъ една седмица.

 

Прѣзъ размирнитѣ врѣмена на кърджалиитѣ и Пазвантоолу вратчанцитѣ не плащали въ продължение на 12 години никакъвъ данъкъ. Когато се привършили размирствата, дошли султански чиновници да искатъ несъбрания данъкъ, обаче вратчанцитѣ не дали нищо, като казали, че тѣ, и турци и българи, цѣли 12 години сѫ стоели на огъня на устата и че не сѫ имали почти никаква подкрѣпа отъ султанското правителство, а сами сѫ се пазили, като сѫ оставали всѣкога вѣрни на султана. Поради това скоро послѣдвалъ султански бератъ, съ който се опрощавалъ данъка за изтеклитѣ години на всички вратчанци, безъ разлика на вѣра и народность.

 

Както е извѣстно, прѣзъ врѣмето на кърджалиитѣ и Пазвантоолу, епископъ на Вратца е билъ приснопаметниятъ Софроний. Той, слѣдъ

 

 

12

 

като прѣтеглилъ самъ всичкитѣ ужаси, на които е билъ подложенъ тогава българскиятъ народъ [1], забѣгналъ прѣзъ 1803 год. въ Букурещъ, отъ дѣто се стараелъ да помогне всѣчески на своитѣ нещастни и окаяни съотечественници. Софроний виждалъ, че българитѣ сами не сѫ въ състояние да се отърватъ отъ звѣрскитѣ нокте на азиятскитѣ варвари, затова очитѣ му, както и очитѣ на всички по-събудени балкански християни, били обърнати къмъ сѣверъ, къмъ нашитѣ еднородни и едноплеменни братя руситѣ. Ето защо, когато на 1806 год. руситѣ прѣминали Днестръ и разбили съюзнитѣ сили на Пазвантоолу и на Мустафа байрактаря, сърцето на Софронии се прѣпълнило отъ радость и отъ свѣтли надежди, че е наближилътъ края на вѣковното тегло. Но рускитѣ войски се движили бавно, като завзимали постепенно Молдава и Влашко и достигнали до Дунава. Тогава приснопаметниятъ старецъ се помѫчилъ чрѣзъ високи посрѣдничества да измоли милостьта на руския царь къмъ българитѣ. За тая цѣль той написалъ едно повѣрително писмо и го изпратилъ въ Петербургъ на вратчанеца Ивана Атанасиевичъ Замбинъ, та той да ходатайствува прѣдъ руското императорско правителство за освобождението на българитѣ и за присъединението имъ къмъ руската монархия. Ето самото повѣрително:

 

„Любезний нашь съгражданине Иванъ Атанасиевичь.

 

„Най-напрѣдъ ти проваждамъ миръ и благословение, а при това Ви явявамъ въ кратце за бѣдствията на нашия край, за които и вамъ е извѣстно, че турцитѣ и напрѣдъ и сега желаятъ подъ разни прѣдлози да истребятъ святинята на Божиитѣ храмове, за да се забрави християнската религия; защото турцитѣ знаятъ, че ния никогажъ неможемъ да имъ бѫдемъ прѣданни, а споредъ това се и страхуватъ, че нашия народъ имъ е неблагонадеженъ, толкова повече, защото имъ сѫ извѣстни мѫжеството и храбростьта му, и слѣдователно, за тѣхъ съ всегда страшни; и наистина ние можемъ да бъдемъ страшни за тѣхъ; ако ся надѣвахме на каква да е защита. Но провидението още не е проводило на помощъ ръката на могъщественното владичестио, която да заповѣда само да земътъ оръжие, за да защищаватъ себе си. А безъ това тѣ никакъ немогатъ да ся противятъ на хрисгиянския врагъ; защото тѣ всички (Българитѣ) ся намиратъ подъ властьта на Отоманската Порта. Тоя врагъ, разорява не само градоветѣ и селата на нашитѣ едноземци въ България, Романия и Македония, но даже и жителитѣ на тия страни истрѣбватъ тирански тъй щото прѣдаватъ на огьнь по мнозина събрани въ едно здание младенци, рѣжатъ цицитѣ и градитѣ на женския полъ, а на мъжкия полъ обвиватъ тѣлаха съ нажежени вериги и имъ налагатъ други подобни мъчения. Това имъ бѣснувание и забравяние на человѣчеството произлиза само отъ единствената умраза къмъ Славяно-Росийската църква; а тая е самата причина, която и кара да измислувагъ бунтове, за да правятъ насилия, грабежи и тиранства, подъ прѣдлогъ на който разумявася принуждаватъ

 

 

1. Вижъ Бр. Пер. ПСп. кн. V и VI.

 

 

13

 

ги да си промѣняватъ вѣрата и съ това навсѣгда да утвардяватъ безопасностьта на Отоманската Порта. Но наший народъ, по привърженность къмъ вѣрата и по прѣданность къмъ единовѣрцитѣ, надѣва се първо на Бога; а после на всеавгустѣйшия всероссийский монархъ, който ще послѣдва вселюбезнѣйшитѣ си въ Бога починали прѣдеди, въ странноприемството на тия които ся прибѣгвали подъ величественото имъ покровителство; защото и язика имъ е сходенъ съ славяно-русския, слѣдователно по свойството на вѣрата и по сходството на язика, тѣ считатъ себеси за русски, както и много пьти съ били облагонадѣжвани отъ тия, които ся били испроваждани по нашия край отъ всероссиския дворъ. Чрѣзъ такова влияние върху мислитѣ на нашия народъ възродило ся е и повече желание (за освобождение отъ турцитѣ), а при това ся прѣданни повече отъ всякой народъ къмъ Россия; въ това азъ при чинътъ си съ клятва — мога да кажя, че тѣ всички единодушно желаятъ (жьднѣятъ) отъ желание да бъдатъ прѣданни подъ россиската дьржава, но нѣматъ случай да испросатъ за себе си това величественво покровителство. Моля ви да напишете прошение, както трѣбва до височайшего име на Негово Императорско Величество, като приложите и тая дадена отъ менъ вамъ довѣреность, въ лицето на всичкитѣ съотечественници наши купно и на мене грѣшнаго, да паднете прѣдъ священитѣ стъпки на вееавгустѣйшия монархъ и да го молите да погледне отъ височината на прѣстола си на толкова гибелното положение на споменатитѣ християне, които ся намиратъ подъ тѣжко брѣмя, и да ги одустои́ подъ Величественното си покросителство, щото, като ся присъединятъ подъ прѣмудрото управление на всероссиския домъ (монархъ), заедно съ русситѣ да благословятъ небесния царь и земния царь; а ако бъде благоугодно на височайшата воля на монарха да повели нѣкому отъ министритѣ си, да испитатъ за това, отъ своя страна подробно съ преданность за всичко обяснете, за което Ви моля отъ лицето на всичкия нашь народъ и веичко Ви довѣряваме, впрочемъ оставамъ вашь доброжелатель и молитвенникъ къ Богу.

 

„Изъ българскитѣ области епиекопь Софроний Врачанский. 1808 год. Януарий 10-ий день, Букурещъ". [1]

 

 

Иванъ Атанасиевичь Замбинъ доложилъ за всичко на тогавашния миниетъръ на вѫтрѣшнитѣ дѣла, графъ И. П. Румянцевъ, но дали просбата на приснопаметния Софроний е достигнала до царя, не знаемъ. Въ всѣки случай не се минало много врѣме, и руситѣ прѣминали Дунава и захванали да завзиматъ сѣверна България, а къмъ началото на 1811 г. единъ голѣмъ руски отредъ се намиралъ вече близу до Вратца. Тогава турската войска, която била събрана въ града, излѣзла да прѣсѣче пѫтя на руситѣ, но вратчанскитѣ първенци изпратили свои хора до руситѣ и имъ съобщили, колко сѫ турцитѣ и накѫдѣ се движатъ. Възползувани

 

 

1. Това повѣрително прѣоисахъ отъ прѣписа, който направилъ по-рано Ив. Морошкинъ и го пратилъ на покойния дѣдо Тодораки въ Вратца. Обаче езикътъ на повѣрителното не прилича на езика на Софрония. — Навѣрно прѣписвачътъ е измѣниль тоя много интересенъ документъ на нашия по-новъ литературенъ езикъ.

 

 

14

 

отъ това руситѣ заградили турската войска при село Баница, 20 к. м. на сѣверо-изтокъ отъ Вратца, и я разбили съвсѣмъ. Отъ благодарность къмъ вратчанитѣ, за дѣто спомогнали да бѫдатъ разбити турцитѣ, Генералъ Майоръ Тирчелишъ. . . [1] изпратилъ на гражданитѣ слѣдньото писмо: [2]

 

† Православные христїѧнѣ: да вознаградитъ васъ Творецъ за ѹсердїе къ единоверцамъ и собратїѧмъ вашимъ почто ѹведомише опомншленїѧхъ неприѧтелѧ и паки неоставте извещеніемъ о предпрѧтїѧхъ ихъ, но только правдою: — Терпите пока приидетъ времѧ. — Да будетъ день радости и веселїѧ. — Пришлите жителя вратцъ знающаго добре о всемъ. — Пребываю за всегда доброжелатель. Кайнарын, февралъ 18-дна 1811 год.

 

Генералъ Майоръ Тирчелишъ."

 

 

До нахлуването на руситѣ отсамъ Дунава българитѣ въ Вратца си държели орѫжието, което до скоро употрѣбявали, за да се защищаватъ заедно съ турцитѣ противъ разбойническитѣ шайки на кърджалиитѣ и Пазвантоолу. Но когато руската войска нахлула въ западна България и захванала да заплашва града, султанътъ, за да прѣвари, да не би вратчанцитѣ да се съединятъ съ руситѣ, заповѣдалъ да имъ прибератъ орѫжието и да го изпратятъ въ Цариградъ. По поводъ на това Павелъ П. Димовъ († 1862 г.) е забѣлѣзалъ на търговския си тефтеръ слѣдньото:

 

„Даса знае когаса прочѹ сефер таса подигна немецо и московецо и френецо на тѹрчино тогава дигна царо ѽ враца селяхо на болгарите таго закара сос҃. кола на цариградъ на сене 1811 априли: 12: денъ".

 

Като се оттегляли прѣдъ силата на руситѣ, турцитѣ и арнаутитѣ извършили прѣзъ лѣтото на 1811 г. голѣми грабежи и опустошения. Така Исаия рилецъ пише на Димитраки X. Тошева въ Вратца, че монаситѣ отъ рилския манастиръ не смѣели да пѫтуватъ нито до Филибе, нито до София, защото се страхували да не имъ откраднатъ конетѣ или пъкъ да не имъ напакостятъ нѣщо турцитѣ. А като най-добра илюстрация за положението на българитѣ прѣзъ 1811 год. служи слѣдньото писмо, изпратено отъ нѣкого си Пейо отъ Вратца до сина му Тоша въ с. Дамяново (Севлиевско).

 

 

 

1. Името му не се чете ясно.

 

2. Тукъ писмото е напечатано така, както го намѣрихъ въ единъ старъ прѣписъ, въ книжата на фамилията Хаджийски. На гърба на тоя прѣписъ е написано: „Преосвещеному врачански владикѣ антиму". — Вижда се, че това писмо ще да е било адресирано до тогавашния епископъ Антимъ.

 

 

15

 

Къмъ срѣдата на 1811 г. руситѣ нападнали на Вратца. Тогава турцитѣ избѣгали прѣзъ Згуриградския проходъ, като останали само 8 табаци, които излѣзли да посрѣщнатъ заедно съ българитѣ рускитѣ войски. Забѣгналитѣ турци се настанили въ София, дѣто прѣкарвали живота си въ доста голѣми лишения. Освѣнь това при бѣгането си тѣ загубили много свои хора, за които не знаели дълго врѣме, дѣ се намиратъ. Така забѣгналиятъ Паша-ага пише чакъ на 21 септ. 1811 г. на X. Тоша въ Вратца, като го моли да му проводи 50 оки пексеметъ и 40 оки петмезъ и да му съобщи, ако знае, дѣ се намира неговиятъ синъ Абдула; дали е живъ или мъртавъ. На края на писмото Паша-ага съобщава на X. Тоша: „и паки както се види рабѡтата ние чемъ тѹка да зимѹваме". — Вижда се, че забѣгналитѣ вратчански турци били изгубили всѣка надежда, да минатъ Балкана и да се завърнать сѫщата година по домоветѣ си. Обаче на слѣднята 1812 г., когато Наполеонъ Бонапартъ потеглилъ за Русия, руситѣ сами се оттеглили задъ Дунава, та забѣгналитѣ задъ балкана турци се завърнали и станали отново господари на цѣла сѣверна България.

 

Управителитѣ на Вратца прѣзъ различнитѣ врѣмена сѫ били различни. Отначало града и неговитѣ околности управлявалъ субашъ, назначаванъ отъ никополския санджакъ-бей. Това се продължило повече отъ 150 години. Слѣдъ субашитѣ Вратца взели да управляватъ аяни или войводи, които бивали избирани отъ мѣстнитѣ аги и бегове и утвърѫдавани отъ видинскитѣ паши. Аянулукътъ траялъ 130 години. А когато Турция взела да се прѣобразува, въ първата половина на 19 вѣкъ, въ града почналъ да управлява мюдюръ, който зависѣлъ отъ берковския каймакамъ. Обаче слѣдъ нѣколко години и Вратца почнала да се управлява отъ каймакамъ, който зависѣлъ отъ видинския паша.

 

Владѣнията на вратчанскитѣ господари не били точно опрѣдѣлени, защото както субашитѣ, така и аянитѣ се постоянно биели съ своитѣ съсѣди и си заграбвали селата едни отъ други.

 

Административно Вратца била отначало подъ Никополъ, но при разпадването на никополското санджакъ-бейство, въ врѣмето на султана Мустафа, Вратца останала подъ Ловечъ [1], който билъ отдѣленъ отъ Никополъ. Обаче това траяло кратко врѣме, и Вратца прѣминала подъ Видинъ, подъ който градъ си и останала до освобождението. Само когато Пазвантоолу завзелъ Видинъ, вратчанската кааза била оставена врѣменно подъ Самоковъ, но слѣдъ смъртьта на Пазвантоолу султанътъ изпратилъ Молла-паша въ Видинъ, и Вратца била отново поставена подъ тоя градъ.

 

Отначало за субашъ на Вратца се назначавалъ обикновено нѣкой членъ отъ четиритѣхъ главни потурчени фамилии, които сѫ били и фактическитѣ господари на града. Но по-послѣ, въ края на XVII в., когато се прѣселили въ Вратца турци отъ къмъ Пеща и когато вече се явяватъ

 

 

1. Това се вижда отъ единъ ферманъ, даденъ па спахията Салихъ Османоеъ. Въ сѫщия ферманъ, който се намира въ рѫцѣтѣ на Хаджи-бегъ Лазовъ отъ Вратца, се казва, че властьта на вратчанскитѣ аяни се простирала до с. Кошанъ.

 

 

16

 

аянитѣ, за господари на града бивали избирани и лица отъ други родове, а по нѣкога даже и външни, както е напр. случаятъ съ Тонковича. Понеже властьта се намирала повече въ рѫцѣтѣ на мѣстни хора които имали много и разнообразни връзки съ жителитѣ, та управлението станало много меко, то видинскиятъ господарь кьоръ Хайрединъ-паша, слѣдъ слабото управление на Изетъ-паша докаралъ къмъ края на 18 вѣкъ кюрди, които натрапилъ като аяни на жителитѣ на всичкитѣ каази, които зависѣли отъ Видинъ. Така въ Вратца билъ поставенъ Рушид'аа; въ Орѣхово — Генчъ-ага, а въ Берковица — Хамамджиолу. Тия кюрди сѫ играли по-послѣ важна роля въ борбата на Пазвантоолу съ султана, като сѫ оставали всѣкога вѣрни на високата порта. Слѣдъ Пазвантоолу прѣзъ 19 вѣкъ вратчанскитѣ управители, отначало аяни, а по-послѣ мюдюри и каймаками, били почти всички външни хора, които вратчанскитѣ първенци смѣнявали, когато поисквали. Стариятъ и интилигентенъ албанецъ Хаджи-бегъ Лазовъ ми разправя, че веднажъ въ продължение на една години били смѣнени по искането на първенцитѣ 5 каймаками въ Вратца.

 

Споредъ запазени документи аянитѣ на Вратца, били тѣ мѣстни или външни, сѫ се стремѣли всѣкога да напълнятъ кесиитѣ си, безъ да обръщатъ внимание на назначението си, което сѫ имали. Така, споредъ единъ записъ отъ 1808 г., войводата хаджи Бекиръ ефенди се занимавалъ между другото и съ търговия на свила. Въобще търговията съ свилата била на всѣкѫдѣ въ рѫцѣтѣ на аянитѣ, Отначало кой каквото изработѣлъ, донасялъ го на войводата, който плащалъ една малка цѣна, а продавалъ послѣ стоката много по-скѫпо. По-послѣ, кѫдѣ 1825 год., аянитѣ били принудени да се откажатъ отъ правото си, да търгуватъ само тѣ съ коприна, но пакъ безъ тѣхното разрѣшение никой не можалъ да купува отъ подвѣдомственото имъ население. Така че, додѣто войводата не се съгласѣлъ върху цѣната, покупка не можала да стане. Ето защо Димитрака х. Тошевъ отъ Вратца въ едно свое условно, дадено на 21 май 1826 г. на търновския търговецъ Сава, пише слѣдньото:

 

 

Въобще аянитѣ били голѣми грабители. Така, споредъ едно писмо на X. Иованча Ѳеодоровичъ отъ Вратца, писано на 27 февр. 1825 г., вратчанскиятъ воевода X. Еминаа се сдружилъ съ видинския паша, да откраднатъ отъ вратчанската каза 20.000 гроша. За да се постигне това по-успѣшно, пашата привикалъ въ Видинъ чорбаджиитѣ и имъ казалъ,

 

 

17

 

че войводата X. Еминаа билъ ужъ внесълъ 20.000 гроша въ хазната, които пари народътъ трѣбало да заплати. Слѣдъ като взелъ тия пари, пашата имъ смѣтналъ и лихва до Гергьовъ-день 2.200 гр., за които имъ взелъ пъкъ записъ. А за да не смѣятъ вратчанцитѣ поради това да се бунтуватъ противъ войводата си, пашовитѣ хора подшушнали на чорбаджиитѣ, че пашата много обичалъ Еминаа и че все него щѣлъ да държи за войвода на Вратца.

 

Прѣзъ врѣме на аянулука царувало пълно безправие и пъленъ произволъ; всѣки вършелъ каквото му скимнѣло, било то даже и убийство. Ако нѣкой извършелъ нѣкое прѣстѫпление и забѣгвалъ въ съсѣдната каза, то, ако не искалъ доброволно да се върне, не можали нищо да му сторятъ. Че това е било така, вижда се отъ слѣдньото писмо:

 

 

Българскиятъ елементъ въ Вратца, отначало подтиснатъ, скоро изпѫквалъ въ лицето на своитѣ по-заможни фамилии, наречени чорбаджийски. [1] Отъ такивато фамилии въ Вратца въ края на 18 и прѣзъ цѣлия 19 вѣкъ най-видна роля е играла фамилията Хаджийски, въ лицето на своитѣ прѣдставители: х. Тошо, синъ му х. Димитраки и внуцитѣ му Замфираки, Александъръ и Теодораки. Отъ тѣхъ най-влиятелниятъ е билъ Димитраки. Той билъ личенъ приятелъ на Османа Пазвантоолу и до толкова самоглавенъ, че, въпрѣки изричната заповѣдь на султанъ Махмуда, да се съборятъ всички частни кули, той си построилъ своя частна кула въ Кунино. Димитраки билъ виденъ търговецъ. Споредъ кореспонденцията му, която е цѣла запазена, той е търгувалъ съ всички голѣми градове на България, Тракия, Македония, Влашко, Сърбия и южна Австрия. Билъ е въ търговски сношения и съ сръбския князъ Милоша, отъ когото има едно търговско писмо до Димитраки отъ 25 февр. 1825 г., запазено въ Соф. нар. библиотека. Освѣнъ съ търговия, Димитраки се занимавалъ и съ рударство, — неговитѣ видни за желѣзо се намирали въ владѣнията му въ селата Краево и Рашково (Орханийско),

 

 

1. Много погрѣшно мислятъ нѣкои у насъ, като считать за чорбаджии само онѣзи, които сѫ се вмѣсвали въ управлението; когато въ миналитѣ врѣмена чорбаджия наричали всѣкиго, кобто билъ богатъ, а сѫщеврѣменно и влиятеленъ прѣдъ властитѣ.

 

 

18

 

дѣто произвеждалъ доста желѣзо. Затова свидѣтелствуватъ и до сега грамаднитѣ клещи и двата голѣми кантара, които теглятъ до 2.000 оки и които сѫ запазени въ дома на неговата фамилия. Благодарение на богатството и на умѣнието си Димитраки се ползувалъ съ много голѣмо влияние, та жителитѣ даже на далечнитѣ паланки просили неговото покровителство. Ето напр. какъ сѫ се обърнали къмъ него етрополскитѣ първенци на 30 августъ 1825 г.

 

 

(Слѣдватъ подписитѣ на 8 първенци)

 

Не само първенци отъ чужди градове, но и войводи сѫ просили посрѣдничеството и застѫпничеството на Димитракя. Ето напр. какъ се обръща на 1825 г. тетевенекиятъ воевода къмъ него.

 

 

 

19

 

Синоветѣ на Димитракя дѣйствували като първенци на 8 различни мѣста. Александъръ билъ повиванъ още въ началото на кримската война отъ княза Богориди въ Цариградъ, дѣто е игралъ видна роля, особено по църковния въпросъ. Замфираки се настанилъ като търговецъ въ София, дѣто е игралъ сѫщо видна роля. Той дѣйствувалъ обивновено чрѣзъ брата си Александра въ Цариградъ за смѣняването или назначаването на мѣстнитѣ власти. Така напр. на 28 юлия 1854 г. Замфираки пише на брата си между другото да се поразговори съ князъ Стефана и да го помоли, за мюдюринъ въ София да бѫде назначенъ Али-ефенди, защото билъ на бащина си табятъ и щѣлъ да чува царската рая отъ всѣко зло. А пъкъ третиятъ синъ Теодораки си останалъ въ Вратца, дѣто се ползувалъ съ име не само на човѣкъ богатъ и влиятеленъ, но и съ име на ученъ и любознателенъ. Той е запазилъ цѣлата кореспонденция на фамилиата си и билъ страстенъ нумизматикъ и горещъ любитель на старинитѣ. Неговата сбирка е била оцѣнена прѣзъ 1894 г. за 3526 л. и прибрана въ народния музей и въ народната библиотека. Отъ тая сбирка заслужва да се упоменатъ слѣднитѣ нѣща:

 

1. 35 златни, сребърни и бронзови монети и медали, между които двѣ сѫ български — едната отъ Асѣня I, а другата отъ Шишмана III, — оцѣнени за 500 лева.

 

2. Камененъ калъпъ за направа на бронзови сѣкири (отъ бронзовия периодъ), — оцѣненъ за 30 лева.

 

3. Части отъ кремъчни орѫдия (отъ каменния периодъ) и черупки и кости отъ допотопни четвероноги животни.

 

4. Двѣ бронзови статуи отъ римско врѣме, изящно изработени, — оцѣнени за 400 лева.

 

5. Желѣзни сѣкири, топори, бодили, стрѣли, копия, алебарди и др. подобни отъ римско врѣме и отъ срѣднитѣ вѣкове, — оцѣнени за 115 л.

 

6. Мраморна човѣшва глава въ двойна природна голѣмина, — оцѣнена за 50 лева.

 

7. Бронзова конска юзда отъ врѣмето на Иоанна Цимисхия (10 в.), — оцѣнена за 25 лева.

 

8. Глиненъ потиръ, изящно направенъ, — оцѣненъ за 50 лева.

 

9. Печатъ на опалъ съ изображения, артистическа венециянска направа отъ края на срѣднитѣ вѣкове, — оцѣнена за 200 лева.

 

10. Десеть рѫкописа, отъ които единиятъ е на пергаментъ, българска редакция отъ XIV вѣкъ, — оцѣнени за 220 лева.

 

11. Тютюнена кесия отъ персидски шалъ, за която по-горѣ поменахме, че е подаръкъ за баща му отъ Османа Пазвантоолу, — оцѣнена за 250 лева.

 

12. Една кесия за пари, ушита съ много злато, — оцѣнена за 380 лева. — Тая кесия е била изработена отъ едно момиче, сръбкинче, заробено отъ Пазавантоолу, отъ когото е избѣгало при помощьта на Димитракя.

 

 

20

 

13. Една лъжица отъ костенурка, украсена съ корали, турско издѣлие, — оцѣнена за 40 лева.

 

14. Едно скѫпо ножче и една вилка отъ опалъ, помѣстени въ една красиво изработена сребърна ножница, елегантно турско издѣлие — оцѣнени за 250 лева.

 

 

Вратчанскитѣ чорбаджии се толкова усилили къмъ края на робството, че мѣстнитѣ власти зависѣли изключително отъ тѣхъ. Тѣ си изисквали за мюдюри и каймаками тия лица, които одобрявали и съ които се сговаряли по-рано. Така се постѫпили напр. прѣзъ 1852 г., като се сговорили съ търновския първенецъ Рушид-аа, да имъ стане мюдюринъ. За да осигури по-добрѣ бѫдещето си мѣсто и за да привлѣче къмъ себе си още повече вратчанскитѣ чорбаджии, Рушид-аа имъ изпратилъ отъ Търново слѣдното писмо:

 

 

 

Вратчанскитѣ чорбаджии сѫ защищавали наистина раята прѣдъ турскитѣ власти, обаче своитѣ материални интереси и ненаситната си алчность сѫ поставяли всѣкога по-горѣ отъ всичко. Поради това тѣ ограбвали народа, като прѣдставлявали нѣкой пѫть съвсѣмъ лъжливи смѣтки. Въ това ни увѣрява поне ена записка на х. Иванча х. Теодоровичь, въ която четемъ между друго и слѣдньото:

 

 

 

21

 

Злоупотрѣбленията на чорбаджиитѣ не оставали всѣкога безнаказани. Така на 1833 год. се повдигналъ народътъ въ Вратца противъ тѣхъ и ги свалилъ. Тогава видинскиятъ управитель Мехмедъ Изетъ паша ги повикалъ въ Видинъ, и поради това, че ограбвали народа и прѣдставлявали лъжливи смѣтки, ги глобилъ съ 60.000 гроша. По поводъ на това покойниятъ Павелъ П. Димовъ е написалъ на търговския си тефтеръ слѣднята забѣлѣжка:

 

„даса знае когаса дигнаха чорбаџите ѹ враца да са бодатъ и соромащаса дигна та ендисаха [1] чорбаџите и ходиха на видинъ при изет мехмет паша и ѡглобиха чорбаџите 120: кесии на сене 1833. феврѹариа: 10: день".

 

 

Въ вратчанско дълго врѣме не е имало спахии, защото цѣлата мѣстность била опустошена, населението съвсѣмъ намалѣло, и нѣмало кой да обработва земята. Почти всичко обраснало въ гора, та хората не можели да си опазятъ кукурузитѣ отъ дивитѣ свини. Поради това турцитѣ не взимали никакъвъ данъкъ, като гледали да се насели отново казата и да се разработи земята. Шопитѣ отъ вратчанския край помнятъ по прѣдание, че е било врѣме, когато не сѫ давали

 

ни на царя харачъ,

ни на Бога колачъ.

 

Но когато слѣдъ два вѣка вратчанско се отново заселило и разработило, султанското правителство наложило най-напрѣдъ на всѣка кѫща да плаща по 5 гр. годишно. По-послѣ почнали да взиматъ въ врѣме на война отъ всѣки мѫжь по 27 гроша и най-послѣ въвели харача. Въ туй врѣме (XVII вѣкъ), благодарение на дългитѣ войни съ Полша и Австрия, султанътъ захваналъ да раздава земи на своитѣ храбри войници и въ вратчанско. Тъй че въ продължение на едно кратко врѣме въ 90-тѣхъ села, които влизали въ вратчанската каза, се настанили спахии. Спахиитѣ въ вратчанско и въобще въ западна България, дѣто турскиятъ елементъ е билъ винаги нищоженъ, се ползували съ много по-малко доходи, отколкото тѣхнитѣ събратия въ кюстендилско, въ Тракия и въ Македония. Тъй споредъ запазенъ единъ ферманъ [2], даденъ отъ султанъ Мустафа на спахията Салихъ Османовъ, послѣдниятъ добивалъ право да владѣе селото Кошанъ, като взима само на осемь едно отъ това, което се ражда въ спахилъка му.

 

Въ вратчанско всѣки спахия водѣлъ подирѣ си отъ 2—5 души тѣлохранители и помощници отъ разни народности, но най-вече българи, които често приимали исляма. Тия хора сѫ били повече облѣчени съ сърмени дрѣхи и много по-накичени отъ самия спахия. На тѣхъ спахиитѣ правѣли разни подаръци, оженвали ги съ свои срѣдства и имъ подарявали имоти. По такъвъ начинъ въ с. Кремени (на Искъра) спахийскитѣ хора сѫ усвоили воденицитѣ и другитѣ имоти на спахията.

 

 

1. Паднаха.

 

2. За който казахме по-напрѣдъ, че се намира у X. Бега Лазовъ въ Вратца.

 

 

22

 

Поради това, че си раздавали и продавали имотитѣ, както и поради постоянното имъ участие въ нескончаемитѣ войни на Турция съ околнитѣ държави, спахиитѣ въ вратчанско изчезнали много по-рано, отколкото другадѣ. Тъй че въ врѣме на Танзимата (1840 г.), когато сѫ унищожавали феодалнитѣ имъ правдини, въ вратчанско ги вече нѣмало; а непосрѣдствено прѣди освобождението даже и ни единъ турчинъ не е живѣелъ въ вратчанскитѣ села. За най-послѣдень пѫть се споменуватъ спахиитѣ въ Вратца прѣзъ 1800 год. Така въ едва малка рѫкописна книжка, [1] съдържаща коледникъ и календаръ, е отбѣлѣзано слѣдньото:

 

Даса знае кога поидоха спахите на Бенгов . . . та се варнаха сене 1800".

 

Слѣдъ руско-турската война (1806—1812 г.) българитѣ отъ вратчанската каза, като се ползували отъ скромния си економиченъ животъ, отъ усиленото си трудолюбие и отъ численото си надмощие надъ турцитѣ, завзели постепенно имота на беговетѣ и спахиитѣ по селата; а пъкъ въ града обградили и отъ къмъ полето турскитѣ махали съ свои кѫщи, градини и църкви. Търговията прѣминала постепенно въ рѫцѣтѣ на българитѣ, а турцитѣ си останали само съ своитѣ стада и чифлици. Тъй сѫщо економически българитѣ много напрѣдвали. Обаче единъ страшенъ пожаръ унищожилъ грамадна часть отъ града и поврѣдилъ силно на неговото благосъстояние. Тоя пожаръ е избухналъ прѣзъ пролѣтьта на 1842 г. За него Павелъ П. Димовъ е забѣлѣзалъ въ търговския си тефтеръ слѣдньото:

 

 

— Въ Вратца се разправя и до сега съ ужасъ за тоя пожаръ, отъ който, споредъ разказитѣ на стари хора, само въ единъ зимникъ изгорѣли 18 души.

 

Голѣмо нещастие за жителитѣ на България, а особено за тия отъ западна България е била кримската война. Тогава, освѣнъ дѣто трѣбало да даватъ двойни данъци и да пращатъ безплатно хора отъ селата, за да правятъ укрѣпления на турцитѣ и да имъ прѣвозватъ товаритѣ, жителитѣ на западна България били изложени и на разни разбойнически шайки, които, при отсѫтствието на турската войска и на една по-строга власть, грабѣли и убивали съвсѣмъ безнаказано хората. По поводъ на тия разбойничества Замфираки Димитриевъ пише прѣзъ юлия 1854 г. на брата си Александра въ Цариградъ слѣдньото:

 

„Много хайдуци явно ходятъ пре 15 дни уловиха 3 еврее и зеха 30 хиляде и послѣ осело Халкалия Софиско фана и селяне и зе 20

 

 

1. Намира се между книжата на Ив. Статковъ Черешаровъ въ Вратца.

 

 

23

 

хиляди и сега пофана и Софиско село Голубовци и сака 53: хиляди тоя хайдукъ е ѡ Халкалия Софиско село иметомуе алия сега пратилъ хаберъ на селянете има 500 кола щому водатъ каменѣ дрво даму праватъ кула и никой неможе дамуса противи нетого гони има сосъ себе 50 души и още много злини, които описмо неможа ти ги доказа. . . . оная нощь заклаха 5 души у Софийската кааза”.

 

 

Слѣдъ кримската война благодарение на сравнително по-голѣмата свобода, която бѣ се дала на българитѣ и благодарение на развитието на търговията по Дунава съ Австрия, вратчанци се повдигнали много повече умствено и материално, та най-послѣ, ако и малко по-късно, влѣзли прѣзъ 1876 г. въ общото съзаклетие противъ османското владичество въ българскитѣ земи.

 

Организаторъ на вратчанското съзаклетие билъ Стоянъ Заимовъ. Той живѣлъ въ кѫщата на баба Иота Савова (х. Николица), дѣто събиралъ около себе си по-събуденитѣ вратчанци и ги подготвялъ за всеобщата революция, която тогавашнитѣ апостоли на свободата тъкмѣли да повдигнатъ въ България и Тракия. Когато пламнало Панагюрското възстание, на 20 априлия 1876 г. вратчанцитѣ нѣмали куража да послѣдватъ срѣдногорцитѣ. Заимовъ разбралъ, че безъ външенъ потикъ възстание въ Вратца не ще може да стане, затова започналъ да пише на Ботева, че народътъ не можелъ вече да търпи и че щѣлъ да възстане, стига само Ботевъ да прѣлѣти по-скоро прѣзъ Дунава. Измаменъ отъ Заимова, Ботевъ събралъ около 200 души, направилъ, както е извѣстно, едно рицарско прѣминаване на Дунава и потеглилъ за къмъ Вратца, като вѣрвалъ на Заимова, че вратчанцитѣ ще се присъединятъ къмъ него. Щомъ узналъ за прѣминаването на четата, видинскиятъ мютесарифинъ телеграфиралъ на вратчанския каймакамъ, че около 150 —160 души разбойници сѫ прѣминали Дунава и сѫ потеглили за Вратца, като му заповѣдалъ да пази мирното население и да излѣзе да посрѣщне разбойницитѣ. Въ сѫщата телеграма се съобщавало на каймакама, че било заповѣдаво на войската въ Берковица да му отиде на помощь. Прѣзъ това врѣме въ Вратца нѣмало никакъ войска. На другия день пристигнали 100 войника и 300 души башибозукъ отъ Берковица. Каймакамътъ взелъ само 50 войници и заминалъ срѣщу бунтовницитѣ, които прѣсрѣщналъ при Милинъ камъкъ, дѣто тѣ сѫ били укрѣпили срѣщу черкезитѣ и башибозуцитѣ. Възстаницитѣ били въорѫжени съ доста лоши пушки, та войницитѣ се установили съ своитѣ далекострѣлни мартпни на едно доста далечно разстояние, отъ дѣто безнаказано ги избивали въ позициитѣ имъ. Слѣдъ убиването на нѣколко бунтовника, четата на Ботева, заградена почти отъ всѣкѫдѣ отъ черкези и башибозуци, се промъкнала къмъ върха Веслецъ; но тамъ слѣдъ нѣколко частични сблъсквания се разпръсвала къмъ вратчанския балканъ, прѣслѣдвана и избивана отъ черкезитѣ и башибозуцитѣ. Нѣколцина отъ възстаницитѣ сполучили да се изкачатъ чакъ на върха Околшчица, дѣто по-послѣ ги избили, а пъкъ Ботевъ се видѣлъ принуденъ да се скрие

 

 

24

 

съ още двама другари въ една овчарска колиба подъ селото Челопекъ. Уплашениятъ овчаръ, за да му не напакостятъ турцитѣ, съобщилъ на потераджиитѣ, че трима души се скрили въ колибата му. Тогава нѣколко черкези отъ селото Типченица [1] се разтичали къмъ кошарата и единъ отъ тѣхъ, на име Джамбулетъ, прѣдложилъ на възстаницитѣ да се прѣдадатъ. Въ отговоръ на това Ботевъ изпразнилъ револвера си въ гърдитѣ му. Джамбулетъ, ако и тежко раненъ, извадилъ саблята си и, придруженъ отъ другаритѣ си, влѣзълъ въ колибата, дѣто Ботевъ и останалитѣ му другари били разсѣчени на кѫсове. Джамбулетъ умрѣлъ до вечерьта, навѣрно отъ силно кръвоизлияние, а другаритѣ му взели на Ботева часовника, револвера, бинокла и чантата, въ която имало единъ портфелъ съ смѣтки за пушки и за други военни принадлежности на четата, но имена въ тоя портфелъ не били отбѣлѣзани никакви. Черкезитѣ прѣдали на вратчанскитѣ власти всички нѣща на Ботева, а само алтъпармака му не искали да прѣдадатъ, но понеже и той билъ нуженъ за слѣдственитѣ власти, тѣ го дали само тогава, когато получили 300 гроша. Тия нѣща, както и всичко, що било намѣрено у убититѣ възстаници, било изпратено на слѣдователя въ Видинъ.

 

Когато каймакамътъ заминалъ противъ бунтовницитѣ, вратчанскитѣ главни съзаклетници се въоружили и се събрали въ църквата Св. Възнесение, отъ дѣто смѣтали да излѣзатъ, та да помогнатъ на Ботева, но скоро се отчаяли, защото главниятъ имъ апостолъ, Стоянъ Заимовъ, който щѣлъ да имъ бѫде и водитель, изчезналъ. Щомъ узналъ това Хаджибегъ Лазовъ [2] изпратилъ шуря си Коцо Тронковъ, да види въ църквата, колко хора сѫ се събрали и да имъ каже да се прикриятъ, но башибозуцитѣ го съсѣкли по пѫтя. Прѣзъ това врѣме съзаклетницитѣ се разпръснали прѣзъ околнитѣ кѫщи, като нахвърляли орѫжието си въ нуждницитѣ на Тодора Берковченина, та турцитѣ не могли послѣ да го откриятъ. Само попъ Коста ималъ смѣлостьта да излѣзе на улицата, дѣто почналъ да стрѣля съ револвера си върху башибозуцитѣ, които обаче го повалили тутакси съ куршумитѣ и тесацитѣ си. Сѫщеврѣменно башибозуцитѣ изклали близу до това мѣсто още нѣколцина съвсѣмъ невинни хора, които се връщали случайно отъ пазаря, а пъкъ по ханищата били сѫщо заклани трима души. Скоро башибозуцитѣ били прогогонени вънъ отъ града благодарение на 100 души войника, които пристигнали отъ София, а най-вече благодарение на влиятелния арнаутинъ Хаджи бегъ Лазовъ, който употрѣбилъ всички срѣдства, за да спаси града отъ ограбване и разорение.

 

Особено голѣма опасность настанала за Вратца, когато султанътъ заповѣдалъ на едного отъ усмирителитѣ на срѣдногорското възстание, на

 

 

1. Въ това село е имало тогава 50 черкезси кѫщи, а сега има 300 български.

 

2. Тоя благороденъ и природно уменъ албанецъ живѣе и до сега въ Вратца, като се прѣпитава отъ единъ чифликь въ раховско. Хаджи бегъ е сега 65 годишенъ. Той води българка още отъ турско врѣме, като е направилъ съ нея условие, ако имъ се родятъ момчета, да бѫдатъ мюсулмани, ако ли се родятъ момичета, да бѫдатъ християнки. Поради това турцитѣ не го твърдѣ обичали, като го считали за покровитель на християнитѣ.

 

 

25

 

Хафъзъ-паша, да тръгне отъ Коправщица съ своята артилерия и да унищожи българската часть на града, ако това потрѣба. Хафъзъ-паша разположилъ топоветѣ си край Вратца и влѣзълъ вѫтрѣ, за да изучи положението, но Хаджи бегъ го прѣсрѣщналъ още за края за града, далъ му на подписъ, че вратчанскитѣ българи сѫ мирни хора и спусналъ му въ рѫката нѣколко стотинъ лири, които българитѣ послѣ платили, та съ това отървалъ Вратца отъ разрушение.

 

Когато попъ Коста загивалъ достойно на улицата, Стоянъ Заимовъ, облѣченъ въ дрѣхи на работникъ, съ мотика или търнокопъ на рамо, заминавалъ по орѣховското шосе; но недалечъ отъ града, задъ днешната образцова бубарница, го прѣсрѣщнали башибозуци, усъмнили се въ него, хванали го и го отвели въ конака като бунтовникъ. При прѣдварителното слѣдствие въ Вратца Заимовъ не скрилъ, кой е и какво е правилъ, като обвинилъ попъ Никола и много други видни хора, които нѣмали нищо общо съ съзаклетието. Поради това около 40 невинни граждани били хванати и откарани въ Видинъ, дѣто една часть отъ тѣхъ била освободена, а оставалитѣ били откарани на сѫдъ въ Русе, но и тѣхъ слѣдъ нѣколко недѣли пуснали като невинни.

 

Днесъ градъ Вратца прѣдставлява едно голѣмо село, което кръстосватъ 4 голѣми и множество малки улички, които сѫ си запазили примитивния видъ, особено въ турската махала, дѣто само прѣзъ една отъ тѣхъ могатъ да минатъ кола, а прѣзъ всички други едвамъ могатъ да се разминатъ двама хора. На всѣкѫдѣ изъ града, особено край главната улица, зѣятъ празни мѣста, които очакватъ своето застрояване. Прѣхраната въ Вратца е станала много трудна, особено слѣдъ западването на винарството, поради което много граждани сѫ се пръснали по селата като кръчмари и бакали. Копринарството стои сѫщо много подолу отколкото прѣди 50 години. При всичко че въ града има образцова бубарница, при всичко че славата на Вратца, като бубарски центъръ се разнася на всѣкѫдѣ низъ България, то пакъ тоя центъръ едва е извадилъ прѣзъ 1902 г. 5.889 килограма пашкули, които сѫ продадени по 2 л. 50 ст. килограма. А пъкъ за едноврѣмешната обширна търговия съ добитъкъ и кожи не може и дума да става. — Сега само нѣколко търговци отхранватъ по стотина едри добитъци и ги изпращатъ въ Цариградъ.

 

Наскоро слѣдъ освобождението градътъ е стоялъ въ економическо отношение много по-добрѣ. Тогава се учрѣдили пропадналитѣ вече търговсви дружества Балканъ и Златенъ Изворъ. Учрѣдено е било сѫщо и спестовно дружество Мравка, което е спрѣло вече дѣятелностьта си, но не е още ликвидирало. Обаче мѣстото на пропадналитѣ економически дружества сѫ завзели нови дружества, за уреждането и поддържането на които се иска много повече инициатива, отколкото пари. Такива сѫ:

 

1. Туристическо дружество.

2. Гимнастическо дружество Ботевъ.

3. Гимнастическо дружество Околченски юнакъ.

 

 

26

 

4. Благотворително женско дружество Милосердие.

5. Женско дружество Самосъзнание за развитие на членкитѣ му.

6. Най-послѣ ученолюбиво дружество Развитие, което държи и читалището.

 

Вратчанската община има 14.614 жители, отъ които 13.965 живѣятъ въ града, а останалитѣ сѫ разпръснати въ тритѣ близки и принадлежещи на общината села, именно въ Кула — 233 д. въ Нефела — 252 д. и въ Мецковецъ — 164 д.

 

По народность гражданитѣ се разпрѣдѣлятъ така:

 

Български сѣмейства 2434

Еврейски „ 22

Турски „ 153

Цигански „ 38

Арменски „ 1

Нѣмски „ 2

Маджарски „ 1

____________

Всичко . . 2651 сѣмейства.

 

А по занятие гражданитѣ сѫ разпрѣдѣлени така: учителитѣ сѫ 50, адвокати — 13, прошенописци — 7, обущари — 42, кожухари — 22, бакали — 113, кръчмари — 80, манифактураджии — 21, грънчари — 18, шивачи-абаджии — 23, хлѣбари — 27, тишлери и дюлгери — 30, налбанти — 14, бояджии — 12, ковачи и желѣзари — 23, файтонджии — 34, търговци на жива стока — 15, гостиничари — 15, колари — 6, сарачи — 4, златари — 3, комисионери — 4, житари — 7, печатари — 3, книгопродавци — 4, тенекеджии — 9, ханджии — 9, бакърджии — 3, брашнари — 3, градинари — 3 и лихваринъ 1. [1] Освѣнъ тия има повече отъ 100 вратчани, които сѫ се установили въ близкитѣ села като бакали и кръчмари, и въ градоветѣ като чиновници. Най-послѣ въ Вратца има повече отъ 100 сѣмейства, които не притежаватъ никакъвъ имотъ и живѣятъ отъ днесъ за утрѣ.

 

Бюджетътъ на вратчанската община достига до 165.286 лева, отъ които само 29.000 л. се харчатъ за училищата. Материалното положение на общината до 1894 год. е било цвѣтуще, но оттогава насамъ за постройка на дѣвическото училище Козма Тричковъ, за направа на новия градски водопроводъ, както и за построяване на градската скотобойна сѫ похарчени доста голѣми суми, поради което общината е доста задлъжнѣла. Така тя длъжи само на Българската народна банка една почтенна сума отъ 330.000 лева, за лихви и погашения на които плаща ежегодно по 43.000 л. Освѣнъ това общината има изпълнителни листове за 40.000 л., срѣщу които плаща по 10% годишно. Най-послѣ общинскитѣ служители иматъ да взиматъ още отъ врѣмето на миналото кметство 10.000 л. Жалкото положение на вратчанската община се вижда отъ

 

 

1. Тия свѣдения сѫ взети отъ декларациитѣ за патентъ.

 

 

27

 

мизерната сграда, въ която се сега помѣщава. Това е стариятъ Иваницовъ ханъ, стълбитѣ на който се вече люлѣятъ и прѣзъ вратитѣ на който може човѣкъ свободно да си пъхне пръстето.

 

Хронографически, исторически и въобще бѣлѣжки отъ всѣкакъвъ характеръ, билъ той мѣстенъ или общъ, се срѣщатъ въ Вратца твърдѣ рѣдко. Освѣнъ цитиранитѣ вече до сега, други по-важни отъ тѣхъ сѫ слѣднитѣ:

 

 

 

28

 

 

 

29

 

 

 

 

 

II. Църковното дѣло въ Вратца.

 

Църкви. — Таксидиоти. — Основание на вратчанската епископия. — Серафимъ. — Софроний. — Антимъ. — Методий. — Начало на църковната борба (1820—1824 г.). — Борбата на чорбаджи Димитракя противъ Методия. — Смъртьта на Димитракя. — Агапий. — Първитѣ вратчански училища. — Борбата противъ Агапия. — Убиването на Агапия. — Партений. — Доротей. — Първитѣ години на Доротеевото епископуване. — Борбата противъ Неофита Търновски. — Първата борба противъ Доротея. — Характеристика на Доротея. — Изгонването на Доротея. — Паисий. — Интригитѣ на Доротея. — Изгонване на Паисия. — Заключение.

 

Въ Вратца има 4 църкви: Св. Никола, Св. Вознесение, Св. 12 Апостоли и Св. Царей, сградитѣ на които сѫ сравнително нови. Само сградата на църквата Св. Апостоли изглежда по-стара, защото е направена сѫщо като кѫща. — Тъй сѫ правѣли нашитѣ бащи въ миналитѣ страшни врѣмена своитѣ църкви, за да не възбуждатъ фанатизма на мюслюманитѣ.

 

 

30

 

Споредъ прѣданието най-стара църква въ Вратца е била църквата Св. Никола, издигната въ двора на болярина Георги отъ самия него и наречена по прѣкора му „болярска". Че дѣйствително тая църква ще да е била издигната най-напрѣдъ въ Вратца, се вижда отъ многото запазени въ нея старини, отъ които най-интересни сѫ слѣднитѣ:

 

1. Единъ кръсть, направенъ споредъ надписа му въ 1611 г.

 

2. Рѫкописно евангелие, състоеше отъ 270 листа, подвързано много здраво и изящно. Коритѣ на подвързията сѫ позлатени, но позлатата се е значително утъркала. И на двѣтѣ кори сѫ изобразени по 24 свети образи. Отъ вѫтрѣшната страна на първата кора се чете слѣдньото:

 

 

Вѫтрѣ въ текста на това евангелие сѫ изобразени на разни мѣста, и то доста хубаво четиртѣхъ евангелиста, а на послѣднята страница е написанъ слѣдниятъ надписъ:

 

 

3. Стара чаша за причастие, на която четемъ: „приложише титоре ѹхрамь стиїѡѵь. 7136.” [2] — Тая чаша е едно много изящно чипровско издѣлие.

 

4. Плащаница, дълга 1 м. 86 см. и широка 1 м. 13 см., изработена отъ сърма върху червенъ платъ и обшита по края съ сърмени орнаментн. Отдолу на тая плащаница четемъ: [3]

 

5. Епатрахилъ, изработенъ сѫщо на червенъ коприненъ платъ и на мораво кадифе, съ жълта сърма на коприневия платъ и съ пюскюли отъ червена и синя коприна на кадифето. Тоя епатрахилъ има 17 свети образци и е 1 м. 51 см. дълъгъ и 35 см. широкъ. На долния му край четемъ:

[4] — Този епатрахилъ, изработенъ споредъ надписа му въ Вратца, е най-стариятъ прѣдметъ, изработенъ за вратчанскитѣ църкви. Датата 1616 г. означена на него показва, че вече въ началото на 17 вѣкъ врачанитѣ сѫ имали свой храмъ, снабденъ съ изящни мѣстни църковни принадлежности, какъвто е и самиятъ епатрахилъ.

 

 

1. 1616 г.

 

2. 1628 г.

 

3. 1628 г.

 

4. 1616 г.

 

 

31

 

Църквата Св. Вознесение е сѫщо една отъ по-старитѣ църкви въ града. Днешната ѝ сграда е издигната въ 1848 г. на мѣстото на старата низка и срутена църква. Особенъ интересъ прѣдставлява въ тая църква покривката на едно руско печатно евангелие отъ 1776 г. Тая покривка е съ сребърно-позлатено украшение, което прѣдставлява отъ едната страна разпетието на Христа, а отъ другата — възнесението. Двѣта кори на повривката на това евангелие сѫ изработени на различни мѣста и въ различни врѣмена. Втората кора, която прѣдставлява разпетието, е изработена въ 1870 г. въ Вратца и има много груба направа. А пъкъ първата кора е изработена въ Чипровецъ отъ майсторъ Мавродина въ 1622 г. и навѣрно е обгръщала нѣкое старо изчезнало вече рѫкописно евангелие. Особенъ интересъ прѣдставлява надписа на първата кора, който гласи така:

 

 

Интересна е въ църквата Св. Възнесение и иконата на владишкия тронъ, подарена въ 1844 г. отъ най-стария кандидатъ за български владика въ Вратца, архимандритъ Гавриилъ Петровичь Бистричанъ.

 

Църквата Св. 12 Апостоли се е казвала дълго врѣме Св. Никола. Това се вижда както отъ храмовата икона, на която е изобразенъ Св. Никола, така сѫщо и отъ красивия връстъ (в. 47 с. м.), изработенъ отъ пещерски майстори въ 1833 г. и прѣдназначенъ, споредъ надписа му, за църквата Св. Никола.

 

Най-старото кандило въ тая църква е поставено прѣдъ иконата Св. Апостоли. То е направено въ 1828 г. отъ табашкия еснафъ. Второ по старина е друго едно кандило, поставено въ женското  отдѣление.

 

Иконитѣ въ църквата Св. 12 Апостоли сѫ по-стари отъ кандилата. Най-старата отъ тѣхъ е иконата на Исуса Христа, поставена въ женското  отдѣление. Тя е отъ 1805 г. и е принадлежала на стария иконастасъ, който е билъ отдавна съборенъ и замѣстенъ съ новъ иконостасъ, зографисванъ отъ трѣвненски майстори. Това се вижда отъ надписа на иконата Св. Иванъ, който надписъ гласи:

 

„рѹка георги дмитровъ ѽ трѧвна".

 

Отъ забѣлѣжкитѣ по църковнитѣ книги на църквата Св. 12 Апостоли се убѣждаваме, че вече къмъ врая на 18 и къмъ началото на 19 вѣкъ въ Вратца прѣстанали да четатъ по рѫкописни книги и почнали да си купуватъ печатни. Тава въ единъ отъ минеитѣ е записано:

 

 

 

32

 

А въ по-късно купения юлски миней четемъ:

 

 

Отъ горнитѣ двѣ бѣлѣжки въ минеитѣ се вижда още и това, че въ врая на 18 вѣкъ църквата се нарича само Св. Никола, а въ 1815 г. вече край това название се срѣща и днешното „соборъ апостоломъ", което най-послѣ прѣодолѣло и си останало като единствено название на тая църква.

 

Отъ хронологическитѣ бѣлѣжки, записани въ църковнитѣ вниги, най-интересна е тая, която се отнася до освобождението на Вратца отъ руситѣ. Тя е написана въ октомврийския миней и гласи така:

 

 

Що се отнася до църквата Св. Царей, то въ нея правятъ впечатление 5 голѣми гръцки икони, които сѫ били поставени на стария иконастасъ, а сега се намиратъ въ женското  отдѣление. За тия икони мѣстното прѣдание разправя, че били прѣнесени отколѣ отъ Света-гора. А пъкъ измежду славянскитѣ икони на църквата има нѣкои доста стари, особено тия, които сѫ изработени на мушама. На една отъ тѣхъ стои дълъгъ полузатритъ надписъ, на края на който се чете годината 1774. Между запазенитѣ сребърни вещи на църквата Св. Царей се намира и дръжката на единъ сребъренъ кръстъ, изящно чипровско издѣлие. На тая дръжка върви спирално красивъ, приличенъ на орнаменти надписъ, който гласи, че кръстътъ е подаренъ на църквата Св. Константинъ (Св. Царей)

 

 

33

 

отъ попъ Алекси. На края на надписа е отбѣлѣзана годината ӡ҃ . . . —. (послѣднитѣ 3 букви сѫ заличени).

 

Вратца се посѣщавала още въ 18 вѣкъ, а може би и по-рано отъ таксидиоти, — калугери изповѣдници, които събирали помощи за своитѣ манастири и изпращали въ тѣхъ ежегодно за храма на манастиря колкото се може повече поклонници, които сами придружавали, Отъ запазената кореспонденция се вижда, че отъ 1783 г. насамъ Вратца сѫ посѣщавали таксидиоти отъ манасгиритѣ: хилендарски, рилски, синайски, зографски и ватопедски. Калугеритѣ отъ ватопедския манастиръ, които сѫ били извѣстни по изкуственото приготовление на св. мощи, изпращали сегизъ-тогизъ нѣкого изъ помежду си да разнася, а ако може и да продава приготвенитѣ мощи. Но за да осигурятъ извѣстни доходи, тѣ разпращали по-рано писма до първенцитѣ въ градоветѣ. Така сѫ постѫпили и въ 1817 г., катос:ѫ нанисали на 23 май двѣ писма: едното до вратчанскитѣ първенци, а другото до чорбаджи Димитраки х. Тошевъ, че изпращатъ човѣкъ съ св. мощи и молѣли да му се съдѣйствува. Въобще ватопедскитѣ шарлатани посѣщавали рѣдко Вратца. По-често отъ тѣхъ се сношавали съ врачанцитѣ калугеритѣ отъ стария български царски зографски манастиръ, които идвали въ Вратца да събиратъ поклонници. При това въ края за 18 и въ началото на 19 вѣкъ проигуменитѣ отъ тоя манастиръ сѫ били въ кореспонденция съ врачанскитѣ първенци. Така на 11 мартъ 1793 г. проигуменътъ Методий пише на Тоша Цѣновичъ, че изпратилъ за Вратца проигумена киръ Дометиана, за да събира госте, като моли тоя първенецъ да му помогне. Въ сѫщото писмо Методий съобщава на Цѣновича, че му праща конетѣ и малко ахтапотъ, да го яде съ здраве.

 

Зографскитѣ калугери се обръщали къмъ врачанцитѣ не само да отиватъ на поклонение въ манастира имъ, за да оставятъ нѣкой и други грошъ, но се обръщали и въ важни случаи, когато манастирътъ ималъ нужда отъ нѣкоя голѣма сума. Тъй прѣзъ февруария на 1812 год. тѣ изпратили особенъ проигуменъ съ молба до вратчанскитѣ първенци, да помогнатъ да се доизкара иконостасътъ на манастирската църква, за който софийскиятъ протосингелъ Иоилъ билъ оставилъ една сума, която не достигнала.

 

Постоянни таксидиоти сѫ имали въ Вратца само манастиритѣ синайски, хилендарски и рилски. Отъ таксидиотитѣ на тия манастири се загнѣздили най-напрѣдъ синаититѣ, които образували въ европейска Турция цѣла мрѣжа за експлоатация. Тѣ, както и божигробскитѣ калугери, откупували отъ митрополититѣ правото за постоянно събиране на милостиня въ епархиитѣ имъ. Синаититѣ не плащали никакъвъ данъкъ на турската власть. Но понеже вратчанскитѣ воеводи ги заставлявали често да плащатъ, то тѣхниятъ игуменъ бивалъ принуждаванъ да изпросва за своитѣ таксидиоти отъ великата порта специални фермани. Такъвъ единъ ферманъ е запазенъ отъ 1789 г. Въ него стои, че вратчанскитѣ синайски таксидиоти сѫ бивали освобождавани отъ данъци и че се освобождаватъ и за напрѣдъ.

 

 

34

 

До кога сѫ стоели постоянно въ Вратца синайски таксидиоти точно не знаемъ, но вече въ 1823 г. ние не ги намираме тамъ. Въ тая година синаититѣ сѫ имали особена организация въ земитѣ на търновската митрополия. Въ Търново стоялъ, като прѣдставитель на манастира, проигуменътъ Даниилъ. Подъ разпореждането на Даниила се намирали нѣколко калугери, които той разпращалъ изъ подчиненитѣ на търновския митрополитъ епархии, за да събиратъ тая милостиня, а той самъ събиралъ тая милостиня отъ по-близкитѣ мѣста. Като разпращалъ помощницитѣ си, проигуменътъ Даниилъ се обръщалъ съ писма до първенцитѣ да му съдѣйствуватъ. Така на 1823 г. той се обърналъ къмъ Димитракя X. Тошевъ въ Вратца съ слѣдньото писмо:

 

„Вестно дави бѹди какво проваждами нашїют чл҃вѣкъ наиме Сѣрафимъ монахъ иверенъ калѹгеръ и хрисимъ и толкосъ времи какъ слѹгѹва наманастиръ. Илле виса молимъ чорбаџи кирь Димитре, дамѹ нибѹди нещо припѧствїѧ, ами дамо дадети изинъ даходи поипархиѧта невозбранно и тескере ѽаенинатъ да имъ извидите."

 

По-нататъкъ Давиилъ се извинява, че епархията била голѣма, та ходѣлъ на друга страна, а въ Вратца проводилъ свой човѣкъ.

 

Синаититѣ рѣдко подлагали рѫка. За събиране на милостиня тѣ направили особени кутии, които поставяли на видно мѣсто въ църквитѣ, та християнитѣ сами пущали въ тия кутии това, което имъ се откѫсвало отъ сърдце. Тия кутии били запечатани. Прѣзъ опрѣдѣлено врѣме Даниилъ разпращалъ своитѣ помощници, да събиратъ паритѣ, но християнитѣ се опирали по нѣкога и не позволявали на изпратенитѣ калугери да се допратъ до кутиитѣ. Въ такъвъ случай Даниилъ прибѣгвалъ къмъ покровителството и помощьта за най-влиятелнитѣ първенци. Така на 19 мартъ 1826 г. той писалъ на Димитракя X. Тошевъ въ Вратца, че изпратилъ човѣка си Серафима да събере паритѣ отъ кутиитѣ, които били поставени за събиране на милостиня, но Серафимъ прибралъ само това, което намѣрилъ въ Вратца, защото въ Орѣхово и Плѣвенъ не му позволили. Като съобщава това на Димитракя, Даниилъ го моли да събере самъ паритѣ отъ кутиитѣ, които да запечата отново, а паритѣ да му изпрати.

 

Наскоро слѣдъ 1826 г. синаититѣ поради прѣпятствията, които християнитѣ почнали да имъ правятъ, не можали да събератъ толкова, колкото сѫ били длъжни да плащатъ на търновския митрополитъ, затова се отказали отъ събиране на каквито и да било помощи и милостини и се оттеглили.

 

Влиянието на синаититѣ е било по всѣка вѣроятность подкопано отъ хилендарскитѣ и рилскитѣ таксидиоти, които се настанили най-здраво въ Вратца, дѣто сѫ стоели почти до освобождението.

 

Хилендарцитѣ дошли въ Вратца още въ 18 вѣкъ. Първото писмо, което срѣщаме отъ тѣхъ е отъ 1783 г. Въ него иеромонахъ Даниилъ благодари на първенеца X. Ионча, за дѣто приелъ добрѣ проигумена Пахомия.

 

 

35

 

А пъкъ рилцитѣ сѫ дошли навѣрно слѣдъ хилендарцитѣ, и то по всѣка вѣроятность пакъ въ 18 вѣкъ. Обаче първитѣ писма, които срѣщаме въ Вратца отъ рилския манастиръ, сѫ отъ 1803 г. Въ едно отъ тѣхъ, писано на 17 августъ с. г., игуменътъ на тоя манастиръ съобщава, че изпраща 3 чифта чорапи на таксидиота Прокопий. [1]

 

Отъ рилския и хилендарския манастиръ сѫ пращали въ Вратца въ повечето случаи по двама таксидиоти: единътъ като редовенъ изповѣдникъ, а другиятъ като негово помощникъ. Така на 1815 г. игуменътъ на рилския манастиръ пише на Димитракя X. Тошева слѣдньото:

 

 

По-послѣ, къмъ половината на 19 вѣкъ, рилцитѣ пращали вече само по единъ таксидиотъ, а хилендарцитѣ пакъ по двама. Тъй между вратчанскитѣ спомоществуватели на една гръцка Антология, печатана въ 1846 г. въ Цариградъ, фигуриратъ двама хилендарци Никифоръ и Епифаний, а единъ рилецъ, Иоасафъ.

 

Освѣнъ постояннитѣ таксидиоти, отъ манастиритѣ хилендарски и рилски се пращали понѣкога и други монаси въ Вратца съ нѣкоя специална порѫчка. Напр. прѣзъ 1806 г. рилцитѣ изпратили иеромонаха Арсения съ писмо за помощь, въ което писмо четемъ слѣдньото:

 

 

На 6 октомври 1812 г. пъкъ хилендарцитѣ, понеже не можали да си платятъ данъка, написали 2 писма, съ които съобщили че пращатъ таксидиота Милетий да събира за тая цѣль помощи.

 

По-послѣ, на 1816 г., понеже почнали да подновяватъ манастира, рилцитѣ пратили въ Вратца проигумена Герасима за помощь съ писмо, въ което четемъ:

 

 

Мънастиритѣ хилендарски и рилски имали въ Вратца свои собствени метоси, въ които си живѣели постоянно тѣхнитѣ таксидиоти. Тия метоси сѫ стоели и слѣдъ освобождението, когато не е имало въ града никакви

 

 

1. Вѣ писмата си отъ 1803 и 1804 г. рилскиять егуменъ се е подписалъ по гръцки.

 

 

36

 

таксидиоти. Хилеидарскиятъ метохъ е сега съборенъ, и на мѣстото му е въздигнато Възнесенското училище, а рилскиятъ метохъ е станалъ частна кѫща. — Манастирътъ го продалъ прѣди нѣколво години за 50.000 гр.

 

Дѣятелностьта на хилендарскитѣ и рилскитѣ таксидиоти се е състояла въ това, да събиратъ милостиня, да отвеждатъ по възможность повече поклонници въ манастира, а най-главно, да изповѣдватъ християнитѣ. Освѣнъ съ тия нѣща таксидиотитѣ отъ двата манастира се занимавали и съ учителство. Тѣ сѫ били първитѣ даскали въ църковнитѣ келии. По прѣдание се помни и до сега, че рилецътъ Неофитъ обучавалъ нѣкога си дѣцата на църковно пѣние и на грамота. Даже и въ по-късно врѣме, когато въ Вратца е имало вече редовно училище, таксидиотитѣ или тѣхнитѣ помощници продължавали да обучаватъ дѣцата на църковно пѣние. Така въ едно писмо отъ 1824 г. отъ рилския манастиръ се съобщава на вратчанцитѣ, че по тѣхно искане се изпраща, освѣнъ двамата таксидиоти, и единъ монахъ, за да прѣподава църковно пѣние, за която цѣль имъ се изпращатъ и нужнитѣ книги.

 

Вратчанитѣ били много щедри къмъ таксидиотитѣ и къмъ тѣхнитѣ манастири, а особено къмъ хилендарския манастиръ. Споредъ запазенитѣ документи тѣ изпращали доста често „велики златици" — така наричатъ хилендарцитѣ златнитѣ монети въ своитѣ благодарствени писма. Освѣнъ пари вратчанскитѣ богаташи подарявали на хилендарския манастиръ и имоти, а особено лозя, и то не само прѣзъ живота си, както е направилъ х. Иванчо прѣзъ 1881 г., но и слѣдъ смъртьта си. Така х. Тошо, баща на поменатия х. Иванчо, оставилъ въ завѣщанието си на хилендарския манастиръ едно голѣмо лозе.

 

При всичката щедрость на вратчанцитѣ, таксидиотитѣ, които живѣели въ града имъ, а особено рилскитѣ, не се държели всѣкога почтено, та първенцитѣ заставлявали манастира да си ги взима назадъ и да праща други. По поводъ на единъ такъвъ случай прѣзъ юния 1823 г. рилскиятъ егуменъ пише на вратчанци така:

 

 

Сѫщо и по-късно прѣзъ 1866 год. поради недобрата обноска на таксидиота Иоавима вратчанци се пакъ оплакали. Въ отговоръ на това рилскиятъ егуменъ изпратилъ слѣдньото писмо:

 

 

 

37

 

Таксидиотитѣ отъ двѣтѣ български светилища, отъ манастиритѣ хилендарски и рилски, сѫ нринесли отъ начало извѣстна полза на вратчанитѣ, като сѫ поддържали и усилвали у тѣхъ привързаностьта къмъ праотеческата вѣра и като сѫ ги обучавали на славянска грамота. Но по-послѣ, когато се разпространи образованието и когато поради дългогодишната ни църковна борба народътъ ни заякна, отъ таксидиотитѣ нѣмаше вече нужда. Ето защо нѣколко години прѣди освобождението вратчанскитѣ чорбаджии прѣдложили на егуменитѣ и на двата манастира да повикатъ назадъ таксидиотитѣ си, и послѣднитѣ били принудени да изпразнятъ метоситѣ и да се завърнатъ.

 

Градъ Вратца съ едноименната си кааза е билъ подчиненъ въ духовно отношение на търновския митрополитъ, който се титулувалъ: „екзархъ на цѣла България" и ималъ подъ властьта си освѣнъ Вратца, още и Никополъ, Плѣвенъ, Ловечъ, Русе, Казанлъкъ и Стара-Загора. По чисто материални съображения, т. е. за да може по-лесно да събира мирията и разни други данъци отъ християнитѣ, търновскиятъ митрополитъ посвещавалъ отначало епископи и ги пращалъ въ по-отдалеченитѣ градове като свои замѣстници. Но послѣ въ съгласие съ патриаршията тия замѣстници били посвещавали за постоянни епископи на опрѣдѣлени райони съ задължение, да внасятъ на митрополита една опрѣдѣлена сума. По такъвъ начинъ е изникнала между другитѣ и вратчанската епископия, духовнитѣ началници на която сѫ станали въ продължение на врѣмето напълно самостоятелни.

 

Вратчанската епархия е основана въ 1762 г. Тя е обнимала Вратца, Орѣхово и Плѣвенъ съ околнитѣ имъ села. Пръвъ епископъ на Вратца е билъ гъркътъ Серафимъ (1762—1793 г.). Ролята на тоя фанариотъ се е състояла само въ едно, да събира колкото може повече пари. Серафимъ наложилъ тежки данъци на поповетѣ, та тѣ сѫ били доволни да му вършатъ каквато работа иска, стига да имъ прости данъка. Така на 2 февр. 1793 г. попъ Георги отъ Орѣхово е пратилъ една просба до Серафима, съ която го моли да му проводи единъ човѣкъ, за да събира съ него мирията въ тѣхния кадалъкъ, само и само владиката да му хариже неговия „хусметъ", за да има и той „единъ коматъ хлѣбъ отъ свѣтейшия владика." Тая просба е много раболѣпна. Тя е написана така:

 

 

Слѣдъ смъртьта на Серафима не можалъ да се намѣри тутакси човѣкъ да го замѣсти, защото врѣмената сѫ били страшни, на всѣкѫдѣ е имало опасность за живота, пари мѫчно се събирали, а пъкъ трѣбало много да се плаща. Най-послѣ, слѣдъ нѣколко мѣсеца, търновскиятъ митрополитъ склонилъ забѣгналия въ Арбанаси котленецъ попъ Стойко Владиславовъ

 

 

38

 

и го рѫкоположилъ въ 1794 г. за вратчански епископъ подъ името Софроний. Въ историята на вратчанската епископия най-интересна е личностьта на Софрония, както и неговото врѣме, описани отъ самия него съ чудна нагледность въ съчинението му „Житие и страдание грѣшнаго Софрония." Така щото на мене остава сега само да отбѣлѣжа неутѣшителния фактъ, че въ Вратца нѣма абсолютно никакво прѣдание за Софрония и да приложа долния автографъ на тоя многозаслужилъ народенъ дѣецъ и истински носитель на христовия кръстъ.

 

 

Нѣколко години слѣдъ забѣгването на Софрония въ Влашко, като се поумирили врѣмената, търновскиятъ митрополитъ изпратилъ за вратчански епископъ бившия Бѣлградски владика, гърка Антима, който билъ голѣмъ грабитель. Споредъ запазенитѣ въ архивата на фамилията Хаджийски писма, той се скиталъ постоянно по селата да събира мирията, храна и милостиня. Антимъ запазвалъ старателно всичко за себе си, а на търновския митрополитъ не пращалъ нищо. Той намиралъ различни прѣдлози, да отбѣгва отиване въ Търново и даване смѣтка за мириитѣ и за разнитѣ други данъци, които събиралъ. Най-послѣ, слѣдъ двѣгодишно неявяване, когато митрополитътъ му писалъ редъ писма, да се яви, за да си прѣгледатъ смѣткитѣ, Антимъ подкупилъ вратчанския воевода и отговорилъ на митрополита, че той желае да се яви прѣдъ него и да си разчисти смѣткитѣ, но агата не го билъ пущалъ. Тогава търновскиятъ митрополитъ прибѣгналъ къмъ помощьта на най-влиятелния първенецъ х. Димитръ х. Тошевъ, като му написалъ слѣдньото писмо:

 

 

 

39

 

 

Въ сѫщия день търновскиятъ митрополитъ е написалъ, както съобщава по-горѣ, едно общо писмо до врачанскитѣ чорбаджии, на които се сѫщо оплаква отъ епископа си и ги моли да станатъ порѫчители прѣдъ войводата, за да позволи на епископа да дойде въ Търново.

 

 

По-нататъкъ митрополитътъ заплашва, че, ако агата не пусне епископа, той щѣлъ да се оплаче чрѣзъ патриаршията на великата порта.

 

Заплашването на митрополита повлияло. Антимъ заминалъ за Търново и не се върналъ вече. А на слѣднята 1813 г. на 15 юлия търновскиятъ митрополитъ изпратилъ едно дълго писмо, се което съобщилъ на вратчанскитѣ си епархиоти, че досегашниятъ имъ епископъ Антимъ става ловчански владика, а на негово мѣсто за враченски епископъ е посветенъ еромонахъ и архимандритъ Методий, за когото въ писмото се казва, че, както знаели епархиотитѣ, отъ много врѣме прѣбивавалъ въ вратчанската епархия и отъ малъкъ служилъ на високия архиерей. По-нататъкъ се изброяватъ данъцитѣ, които врачанци трѣбало да плащатъ на своя владика, именно: „бракъ ембатикїѧ, филотимиѧ ѽ соборъ дискосе имириѧ и дрѹгѡ що имеете обичае на ономъ мѣсто". Най-послѣ, понеже новопосветениятъ владика не можалъ тутакси да пристигне, то митрополитътъ назначава Димитракя х. Тошевичъ за неговъ епитропъ, за да събира владишкитѣ доходи.

 

Разпорежданията, които Методий далъ още прѣди да пристигне, показали, какъвъ епископъ ще бѫде. Тъй нѣколко дена слѣдъ изпращането на митрополитското писмо, на 27 юлия с. г. той написалъ едно окрѫжно писмо до епархиотитѣ си, съ което, като имъ съобщава за посвещението си, пише имъ, че щѣлъ да се позабави, за да уреди дълговетѣ на епархията и ги съвѣтва да почитатъ и обичатъ Димитракя х. Тошевъ, когото назначава за свой епитропъ. А пъкъ на слѣдния день моли съ друго писмо епитропитѣ си да проводятъ иконома по селата

 

 

40

 

да прочете на хората окрѫжното му и да събира отъ тѣхъ това, което дължатъ.

 

Щомъ дошълъ въ Вратца, Методий се заловилъ като прѣдшественика си да трупа само пари. За тая цѣль той употрѣбявалъ поповетѣ, които разпращалъ по селата, да му събиратъ вънъ отъ данъцитѣ и храна, която селенитѣ по старъ навикъ доброволно давали на своитѣ духовни началници. На поповетѣ, които пращалъ по селата, Методий обѣщавалъ да имъ плаща по нѣщо; но навѣрно, слѣдъ като му свършали работата, нищо не имъ плащалъ. Къмъ това ни навежда поне слѣдниятъ случай.

 

На 19 февр. 1820 г. вдовицата на починалия попъ Серафима подала отъ Видинъ, чрѣзъ х. Тоша въ Вратца, една просба до владиката за 300 гр. Отъ тая просба се вижда, че попъ Серафимъ билъ условенъ отъ Методия срѣщу 300 гр. възнаграждение, да ходи 3 години съ свой конь по селата, за да събира владишкитѣ данъци. Отъ постоянно скитане по селата попътъ съсипалъ единъ конь за 200 гроша, съсипалъ и собственото си здраве, разболѣлъ се и умрѣлъ. Но владиката не далъ ни пара на Серафима, а когато той починалъ, не искалъ да даде нищо и на вдовицата му. Поради това озлобената и изложена на гладъ вдовица се обърнала за послѣдень пѫть къмъ Методия съ слѣднята молба:

 

 

Просбата на попъ Серафимовата вдовица се свърша съ заплашителнитѣ думи:

 

 

Ето какъвъ е билъ епископъ Методий, въ врѣмето на когото се започналъ въ врачанската епархия църковниятъ въпросъ, т. е. стремението на българитѣ да замѣнятъ тогавашнитѣ си духовни началници, фанариотитѣ съ българи.

 

Своето незадоволство отъ Мегодия вратчанци почнали да изказватъ още въ началото на 1820 г., когато навѣрно сѫ направили и първия опитъ, да го изгонятъ. Къмъ това ни навежда писмото на единъ виденъ търновски завѣраджия, който намѣрилъ, че движението въ Вратца е опасно за освободителното дѣло, та на 1 юния с. г. е написалъ „до всичкитѣ врачански господари и първенци" слѣдньото:

 

 

 

41

 

Завѣрата попрѣчила на врачанцитѣ да изгонятъ своя грабителъ епископъ, но слѣдъ нея тѣ почнали да не му плащатъ и това, което му се пада. Методий се обърналъ къмъ търновския митрополитъ; да му спомогне. Послѣдниятъ изпратилъ прѣзъ декемврия 1821 г. едно окрѫжно писмо до вратчанскитѣ епархиоти, съ което имъ съобщилъ, че е наредилъ тамошния владика Методия за свой епитропъ, за да събира това, което канонътъ, царскиятъ бератъ и патриаршескитѣ писма му даватъ право да вземе. Сѫщеврѣменно митрополитътъ съвѣтва християнитѣ да почитатъ владиката си и да му плащатъ, за да можалъ и той да си посрѣщне тежкитѣ давания. Обаче народътъ се опиралъ и не искалъ да плаща, защото черковнитѣ данъци му се виждали много голѣми. Тогава главниятъ подбудитель Димитраки х. Тошевичь настоялъ въ едно писмо до митрополита да се намалятъ поне даждията, които той като новъ митрополитъ разхвърлялъ. Въ отговоръ на това на 10 юния 1823 г. митрополитътъ изказалъ съгласието си, да станатъ нѣкои намаления, но отъ слѣднята година, като написалъ на Димитракя слѣдньото:

 

 

На слѣднята 1824 г. врачанцитѣ направили сериозенъ опитъ, да изгонятъ владиката си. За тая цѣль Димитраки х. Тошевичъ приготвилъ едно прошение противъ Методия, далъ да го подпишатъ другитѣ първенци и го изпратилъ слѣдъ това въ Плѣвенъ до тамкашнитѣ чорбаджии и тѣ да го подпишатъ, обаче плѣвненци отказали и тѣхниятъ първенецъ Георги Михаиловъ, съ писмо отъ 6 мартъ 1824 г., далъ на Димитракя слѣдния отговоръ:

 

 

Главнитѣ помощници на Димитракя въ борбата му противъ владиката сѫ били врачанскитѣ свещеници попъ Цоньо и попъ Василъ, на които Методий се заловилъ жестоко да отмъсти. Той ги обвинилъ прѣдъ митрополита въ неизвършени отъ тѣхъ прѣстѫпления и поискалъ да имъ се наложи епитимия. Въ отговоръ на това търновскиятъ митрополитъ

 

 

42

 

Иларионъ критски написалъ на 9 юния 1824 г. едно писмо до врачанци, въ което имъ съобщилъ слѣдньото:

 

 

Слѣдъ това въ сѫщото писмо Иларионъ забранява на християнитѣ да почитатъ афоресанитѣ свещеници, да имъ цѣлуватъ рѫка и да ги викатъ въ кѫщи за извършане на нѣкое тайнство, като обявява, че който ги покровителствува, и той ще се счита за афоресанъ и слѣдъ смъртьта си нѣма да се стопи.

 

Седемь дни слѣдъ това писмо, на 17 юния с. г. самъ Методий, за да се похвали съ успѣха си, за да набие въ очи на Димитракя своята побѣда, а сѫщеврѣменно, за да му покаже, че не го ни най-малко подозира, писалъ му отъ Плѣвенъ, че писмото на митрополита противъ двамата попа трѣбало да се прочете отъ единъ човѣкъ въ всички църкви. Много интересенъ е краятъ на това епископско писмо, отъ който се вижда, че поповетѣ давали по селата сами вули и не дохаждали да съобщаватъ за това, а разбира се, и да даватъ паритѣ, които сѫ взели отъ тия вули.

 

До това врѣме, до афоресването на попъ Цоня и на попъ Василя, Димитраки х. Тошевичъ работѣлъ тайно, обаче слѣдъ това, въ втората половина на 1824 г., той излѣзълъ на явна борба. Прѣди всичко Димитраки влѣзълъ въ прѣговори съ архимандрита Гавриилъ Бистричанинъ, който живѣелъ тогава въ Букурещъ, за да стане той врачански владика, като му обѣщалъ пълната поддръжка на чорбаджиитѣ и на мѣстния ага. Послѣ повдигналъ всичкитѣ първенци и цѣлия градъ и поискалъ отъ видинския паша вдигането на владиката. Заплашенъ и прѣслѣдванъ отъ всички, Методий поискалъ пакъ защитата и покровителството на търновския митрополитъ Илариона критски, комуто съобщилъ, че главниятъ размирникъ и тоя пѫть е Димитраки. Тогава Иларионъ написалъ на 12 септемврия 1824 г. двѣ писма: едното общо до врачанскитѣ първенци, а другото частно до Димитракя. Въ първото си писмо Иларионъ се старае съ увѣщание да примири врачанскитѣ епархиоти съ епископа имъ, като имъ пише между другото и слѣдньото:

 

 

 

43

 

Много по-остро е второто писмо до Димитракя, комуто пише така:

 

 

Както вратчанскитѣ чорбаджии, така и водительтъ имъ Димитраки, се показали сега на гледъ наклонни къмъ помирение, затова изпратили въ Търново нѣволко първенци и писали на Илариона, че сѫ съгласни да се помирятъ съ епископа си и да му давать това, което му се слѣдва, но че епископътъ имъ не се връщалъ въ Вратца. Въ отговоръ на това търновскиятъ митрополитъ написалъ на 13 октомврия сѫщата 1824 г. едно дълго писмо до врачанскитѣ свещеници, чорбаджии и прѣдстоятели, въ което се очудва, за дѣто архиереятъ имъ не се е върналъ въ Вратца да ги благослови и по тоя начинъ да се помирятъ. И въ това писмо Иларионъ съвѣтва да се забравятъ взаимнитѣ разпри, като заплашва, че ако архиереятъ или тѣ станатъ причина за нови спрѣчквания, то виновнитѣ ще бѫдатъ строго наказани и църковно, и властително (граждански). Най-послѣ митрополитътъ поискалъ да се възползува и самъ отъ наклонностьта на вратчанцитѣ къмъ помирение, та се опиталъ да вземе поне

 

 

44

 

сега отъ тѣхъ това, което епархиитѣ обикновено плащали на всѣки новъ митрополитъ и което той при първата си обиколка не можалъ да събере отъ Вратца. Затова Иларионъ свършилъ писмото си съ слѣднята просба:

 

 

Като знаелъ, че всичко зависи отъ Димитракя, търновскиятъ митрополитъ, за да осигури несъбраната отъ вратчанско сума, написалъ сѫщия день и частно писмо до Димитракя, въ което го моли да забрави всичко минало и да му спомогне да си събере помощьта; защото поради Вратца не можалъ да събере нищо въ Плѣвенъ и Рахово. Обаче Димитраки се опрѣлъ противъ събирането на помощьта за митрополита. Сѫщеврѣменно той настоявалъ силно прѣдъ видинския паша за вдигането на врачанския епископъ, като влѣзълъ за тая работа въ близки сношения съ познатитѣ му видински първенци. Въ Видинъ почнали да говорятъ и по чаршията, че врачанскиятъ владика щѣлъ да бѫде вдигнатъ. Като узналъ за това и като провѣрилъ тоя слухъ отъ дѣто трѣба, видинскиятъ първенецъ Манѹиль Іѡани Шишманѡглѹ намислилъ да настани въ Вратца за владика брата на видинския архиерей. За тая цѣль той се обърналъ на 24 окт. 1824 год. съ писмо до Димитракя, въ което му пише по тоя въпросъ слѣдньото:

 

 

Слѣдъ това Мануилъ Шишманоолу прѣдлага на Димитракя да изпратятъ отъ Вратца едно прошение до видинския паша, за да пише той кѫдѣто трѣба, а друго прошение да изпратятъ до граматика (Логотетъ-бея), та да искатъ за вратчански владика брата на видинския архиерей, Антима, когото Шишманоолу хвали, че билъ добъръ въ всѣко отношение:

 

 

 

45

 

 

Слѣдъ подписа си Шишманоолу увѣрява повторно Димитракя, че вратчанскиятъ владика ще бѫде непрѣмѣнно вдигнатъ:

 

 

Вратчанскиятъ владика билъ прѣзъ това врѣме въ Плѣвенъ, отдѣто слѣдѣлъ внимателно, какво се върши противъ него и съобщавалъ всичко на митрополита въ Търново. Когато Иларионъ видѣлъ, че по искането на Димитракя Методий ще бѫде вдигнатъ за Видинъ, той намѣрилъ случая да ограби богатата фамилия Хаджийски, на която Димитраки е билъ най-виденъ членъ и да застави вратчанскитѣ си епархиоти да му се подчинятъ безусловно. За тая цѣль Иларионъ писалъ на патриаршията, че вратчанскиятъ първенецъ Димитраки х. Тошоолу бунтува християнитѣ противъ църковната и гражданската власть и поискалъ светата патриаршия да изпроси отъ султанското правителство ферманъ за откарването му въ Цариградъ. И дѣйствително, на 21 ноемврия 1824 г. билъ изпратенъ султански ферманъ до вратчанския кадия, на когото се съобщавало, че гръцкиятъ патриархъ и синодътъ му искатъ да се привлѣче въ Цариградъ раятина и жителя на Вратца, чорбаджи Димитраки Тошоолу по народность ромей. Въ тоя ферманъ се заповѣдва на кадията буквално слѣдньото: „Вие въ качеството си на законенъ сѫдия на врачанския кадалъкъ сте длъжни, щомъ приемете настоящия ни царски ферманъ, да заловите веднага споменатия господинъ, да га прѣдадете на строга стража и да го проводите въ Цариградъ, за да отговаря на нѣкои работи, за които има оплакване".

 

Поради фермана Димитраки билъ вдигнатъ отъ Вратца и подкаранъ за Цариградъ, но Иларионъ критски, за да оближе самъ меда, задържалъ нещастния борецъ въ епархията си, въ Стара-Загора, прѣсторилъ се, че го покровителствува и че нѣма да допусне да го откаратъ въ Цариградъ, а ще се постарае да го спаси, като му внушилъ, че за тая работа ще трѣбатъ и малко пари. Диматраки билъ принуденъ да подпише и да даде на Илариона единъ записъ за 5.000 гроша. Въ туй врѣме вратчанскитѣ първенци дали просба чрѣзъ митрополита до патриаршията, въ която просба признавали, че тѣ всички сѫ еднакво виновни и молѣли вселенския патриархъ да се прости Димитраки и да му се позволи да се върне назадъ. Иларионъ прѣпратилъ тая просба, като я придружилъ съ свое писмо, въ което настоявалъ най-енергически да се отмѣни

 

 

46

 

наказанието на Димитракя. Въ отговоръ на това, патриаршията дала своето съгласие да се опрости Димитраки, като поискала за тая цѣль и специаленъ ферманъ отъ султанското правителство. Понеже великата порта изказала своето съгласие, то, прѣди да се получи фермана, патриархътъ изпратилъ на Илариона на 10 януария 1825 г. слѣдньото писмо:

 

„Светейшия митрополитъ търновски, екзархъ на цѣла България, обичанъ нашъ духовенъ братъ и съслуживецъ, Господинъ Иларионъ.

 

Съ Васъ нека бѫде благодатьта и мира Божи, Като получихме общото заявление на вратчанскитѣ епархиоти и вашето собствено писмо, видѣхме това, което се отнася до вратчанеца х. Димитъръ Тошоолу, както и общитѣ обѣщания и прѣстанахме да обръщаме внимание на прѣдидущитѣ причини; затова благоволихме да Ви пишемъ черковно, за да го оставите свободенъ, съгласно съ общото искане на епархиотитѣ и за успокоението имъ. А той, х. Димитъръ Тошоолу, да се занимава съ своитѣ работи честно и да се ограничава въ своитѣ длъжности и въ дѣйствията, които се нравятъ на царството Ни."

 

Четири дни слѣдъ това, на 14 януария с. г. патриаршията изпратила, навѣрно по искането на Илариона, второ писмо, но вече съ по-строгъ тонъ и съ заплашителенъ характеръ. Това писмо е написано по български и е било прѣдназначено да се изпрати отъ Илариона въ Вратца, кѫдѣто го и намѣрихме. Ето съдържанието му:

 

 

 

47

 

Къмъ това патриаршеско писмо и съгласно съ него Иларионъ приложилъ едно свое, написано пакъ по български, въ което изказва много по-внушително заплашванията на патриарха. Това Иларионъ е направилъ, за да сплаши повече вратчанцитѣ, за да не се бунтуватъ вече противъ епископа си и да ги застави да заплатятъ по-скоро паритѣ, за които Димитраки му далъ записъ и за които митрополитътъ пише на края на писмото си, че ако не ги проводятъ прѣди срока, може да бѫдатъ събрани на сила. Ето текстътъ на Иларионовото писмо:

 

 

 

48

 

Димитраки се завърналъ живо и здраво въ Вратца, но паритѣ, за които далъ записъ на Илариона, не бързалъ да заплати. Наскоро слѣдъ това търновскиятъ митрополитъ заминалъ за Цариградъ, като оставилъ за свой замѣстникъ ловчанския епископъ Антима, комуто порѫчалъ да гледа да вземе по-скоро паритѣ отъ Димитракя. Ето защо на 1 мартъ сѫщата 1825 г. Антимъ, като съобщава на Димитракя, че ферманътъ (за освобождението му) ще бѫде скоро изпратенъ, поради искането на Илариона, настоява за изпращане на паритѣ така:

 

 

Димитраки не отговорилъ нищо. На слѣдующия мѣсецъ, на 2 апр. 1825 г. Антимъ отишълъ въ златишката кааза, въ Етрополе, и съобщилъ отъ тамъ на Димитракя, дѣто ще се мори чакъ до Търново, да донесе паритѣ въ Етрополе. При това му напомнилъ, че Иларионъ му писалъ да се платятъ паритѣ прѣди срока, който билъ вече прѣминалъ. Но понеже и сега Димитраки не благоволилъ да отговори, то Антимъ, като се върналъ въ Търново, писалъ на 23 апр. на Димитракя, като настоялъ за трети пѫть да се пратятъ паритѣ срѣщу записа, или пъкъ да му се даде единъ какъвъ да е отговоръ, за да знае самъ, какво да отговори на митрополита.

 

Чакъ въ началото на мѣсецъ май Димитраки писалъ на Илариона въ Цариградъ, че е живо и здраво, но че сега не може да му плати. Иларионъ се възползувалъ отъ забавянего на Димитракя, за да го смъмре и да го ограби, като му прѣдстави, че се е излагалъ за него и че е далъ за освобождението му много повече пари, отколкото опрѣдѣленитѣ въ записа. За тая цѣль той му написалъ по гръцки слѣдньто писмо:

 

„Най-почтенни чорбаджи вратчански, чадо въ Бога обично и на нашата скромноеть, киръ Димитраке, милость нека бѫде къмъ тебе отъ Бога, а отъ насъ молитва, благословия и прошка. Получихме писмото ти и се зарадвахме за доброто ти здраве. Видѣхме, що ни пишешъ, но съжеляваме, за дѣто до сега не си изпратилъ паритѣ въ митрополията, като пристигнахме тука узнахме, че за този твой въпросъ били изпохарчени много повече пари, отколкото съдържа твоя записъ. И чухме укоръ отъ многогодиганитѣ ни господари, заради безподобното нѣщо, което извършихме. Слѣдователно, понеже търпимъ врѣда, да не изпратишъ и това, което длъжишъ, туй е грѣхъ. Затова имай моята молитва, погрижи се при първия случай да внесешъ паритѣ въ митрополията ми. И ние се надѣваме въ кратко врѣме да изпратимъ тамъ и фермана, който поради рамазана закъснѣ до сега. Цѣлата Ви фамилия и най-честнитѣ чорбаджии отъ сърдце молещъ благославямъ. Затова толкова, а пъкъ божията милость съ моята молитва и благословия нека бѫдатъ съ твоята честность. 1825 , май 16

 

Търновски Иларионъ во Христа молитствователь."

 

 

49

 

На това писмо Димитраки не отговорилъ нищо, но като видѣлъ, че Иларионъ иска дѣйствително да го ограби, той, за да се отърве отъ дадения по неволя записъ, или, ако това не може, да си отмъсти поне на митрополита, рѣшилъ се сега да работи явно и противъ него. За тая цѣль Димитраки написалъ единъ остъръ махзарь противъ Илариона, далъ го да го подпишатъ първенцитѣ и го изпратилъ на великата порта. Обаче отъ митрополита не могло да остане нищо скрито. Той узналъ, кой е авторътъ на всичко, затова, като се върналъ въ Търново, написалъ на 2 септемврия 1825 г. на Димитракя едно остро и изобличително писмо, въ което четемъ слѣдньото:

 

 

Слѣдъ това Иларионъ обявява на Димитракя, че е далъ за него повече отъ 7.000 гроша, че е загубилъ отъ това, дѣто се билъ заелъ да го спаси и че трѣбвало да остави да го отведатъ въ Стамболъ, за да му събере умъ. По-нататъкъ той съобщава, че се научилъ въ Стара-Загора, какво Димитраки билъ събралъ 20 кесии (10.000 гр.) отъ сиромаситѣ, за да се откупи. Най-послѣ Иларионъ настоява въ писмото си да му се проводятъ паритѣ въ 20 деня, въ противенъ случай заплашва, че ще проводи царски човѣкъ, да ги събере съ всичкитѣ имъ разноски.

 

Димитраки разбралъ най-послѣ, че паритѣ ще се взематъ насила, затова се рѣшилъ да се разплати доброволно. Той написалъ на митрополита едно извинително писмо, въ което му прѣдложилъ да изпрати записа съ единъ човѣкъ, комуто да брои паритѣ. Сега Иларионъ се възползувалъ отъ подчинението на Димитракя и му поискалъ 7630 гр. като му написалъ слѣдньото:

 

 

 

50

 

Като се върналъ въ Вратца Димитраки, се сдобрилъ врѣменно съ Методия и, споредъ едно писмо на владиката (отъ 28 ноемвр. 1825 г.) до х. Тоша, даже му писалъ. Обаче всичко това е било само за лице. Като видѣлъ, че не ще може съ явна борба и направо да замѣни Методия съ българина архимандритъ Гавриилъ, Димитраки употрѣбилъ друго срѣдство. Той привлѣкълъ на своя страна турскитѣ първенци въ града, а особено мѣстния войвода, когото опълчилъ срѣщу владиката. Сѫщеврѣменно Димитраки подбутналъ чорбаджиитѣ отъ цѣлата кааза и ги накаралъ да изпратятъ нѣколцина отъ тѣхъ въ Търново, за да се оплачатъ отъ Методия. Иларионъ критски употрѣбилъ всички срѣдства да помири вратчанскитѣ си епархиоти съ епископа имъ, но не успѣлъ. Най-послѣ поради искането на мѣстнитѣ турски първенци, подбутнати отъ Димитракя, владиката билъ съвсѣмъ ненадѣйно вдигнатъ и откаранъ въ Видинъ. Като узналъ цѣлата история на това вдигане отъ Логотетъ-бея и като се убѣдилъ, че всичко е било скроено пакъ отъ чорбаджи Димитракя, Иларионъ издѣйствувалъ отново ферманъ, да го вдигнатъ отъ Вратца и да го откаратъ въ Стамболъ; но за всѣки случай пакъ го задържалъ при себе си и се постаралъ по миренъ начинъ да въдвори подчинения си епископъ въ Вратца, като го сдобри отново съ епархиотитѣ си.

 

Щомъ билъ вдигнатъ отново Димитраки, чорбаджиитѣ отъ вратчанската кааза направили едно общо прошение и го покрили съ подписи и печати. Сѫщеврѣменно тѣ избрали нѣколко души изъ помежду си, дали имъ приготвеното вече прошение и ги изпратили въ Търново, за да измолятъ отъ митрополита освобождението на Димитракя. Иларионъ отстѫпилъ и тоя пѫть, като написалъ на вратчанскитѣ чорбаджии слѣдньото писмо:

 

 

 

51

 

 

Съгласно съ това писмо и благодарение на застѫпничеството на великия везиръ Решидъ Мехмедъ паша, [1] Димитраки се завърналъ въ Вратца; обаче новиятъ данъкъ, който патриаршията наложила на всички подвластни християни, далъ поводъ на Димитракя отново да се опре. Работата се състояла въ слѣдньото. Прѣзъ февруария на 1826 г. Иларионъ

 

 

1. Споредъ едно писмо на Константина Огняновичъ отъ Цареградъ до х. Иванча въ Вратца. — Датата на това писмо е скѫсана.

 

 

52

 

изпратилъ въ Вратца копие отъ едно патриаршеско окрѫжно, адресирано до всички епархии отъ новия патриархъ Хрисанда и подписано отъ 10 владици, членове на цариградския синодъ. Съ това писмо патриаршията налага новъ данъкъ, като се обърнала къмъ християнитѣ съ слѣднитѣ думи:

 

 

По-нататъкъ патриархътъ и неговиятъ синодъ съобщаватъ на митрополититѣ, че помощьта, която искатъ сега, е само за единъ пѫть и че подобни помощи сѫ събирани по-рано на два пѫти: когато се подновила патриаршията въ Фенеръ и когато била купена къмъ Куро-чешме лѣтната патриаршия. Мѣрката, която прѣдложилъ патриарха въ оврѫжното си за събиране на помощи, е слѣднята:

 

 

 

53

 

Въ отговоръ на това патриаршеско окрѫжно Димитраки писалъ на Илариона, че трѣба да се направи едно намаление на разхвърления отъ патриаршията новъ данъкъ, зашото иначе не може да се събере. Тогава търновскиятъ митрополитъ писалъ на Димитракя на 21 февр. 1826 г., че свещеницитѣ трѣбало да дадатъ отъ 10—15 гр., а пъкъ манастиритѣ отъ 50—85 гр., споредъ състоянието си, както това се искало отъ писмото на великата църква. Обаче поповетѣ, таксидиотитѣ и калугеритѣ отъ врачанско не искали да заплатятъ новитѣ суми, затова вратчанскиятъ епископъ, като се върналъ отъ Търново въ Плѣвенъ, писалъ на Димитракя на 27 февр. с. г., че Иларионъ се много разсърдилъ, за дѣто тая работа не се вършила въ Вратца, когато въ Търново всички дали пари. Като дава наставления на Димитракя, вратчанскиятъ владика съобщава въ сѫщото писмо, че склонилъ Илариона, щото вратчанскитѣ попове да платятъ по 15 гр. Отъ една запазена въ архивата на фамилията Хаджийски смѣтка се вижда, че и духовнитѣ лица отъ вратчанската епархия дали най-послѣ исканата отъ патриаршията помощь, именно: повечето отъ поповетѣ дали по 12 гр., нѣкои по 10 гр., а двамата свещеници отъ влашко село не дали нищо; таксидиотитѣ отъ манастиритѣ хилендарски и рилски платили по 25 гр.; а манастиритѣ дали различни суми, споредъ състоянието си, отъ 50—150 гроша.

 

Като се завърналъ, слѣдъ второто му вдигане отъ Вратца, Димитраки показвалъ на гледъ, че се е сдобрилъ съ Методия, но тайно не прѣставалъ да му прѣчи, да го прѣслѣдва и да иска замѣстването му отъ българина, архимандритъ Гавриилъ отъ село Бистрица. За тая цѣль Димитраки влѣзълъ въ прѣговори съ мѣстния аянинъ, та послѣдниятъ самъ да поиска Гавриила за владика на своята кааза, а пъкъ съ Гавриила се съгласилъ, да дойде той отъ Букурещъ въ Вратца, за да може съ присѫтствието си да повлияе на епархиотитѣ, за да се изгонятъ по-скоро Методия и да настанятъ него на владишкото мѣсто. По поводъ на това съглашение архимандритъ Гавриилъ пише отъ Букурещъ на Димитракя въ Вратца на 23 августъ 1826 г. между другото и слѣднитѣ редове:

 

 

Идвалъ ли е наистина архимандритъ Гавриилъ въ Вратца и, ако е идвалъ, направилъ ли е нѣщо противъ Методия не знаемъ, а знаемъ точно само едно нѣщо, че единъ день, прѣзъ юния на слѣднята 1827 г., Димитраки билъ ненадѣйно хванатъ въ чифлика си въ с. Радовенъ и откаранъ въ Видинъ, дѣто тутакси посрѣдъ нощь на 27 юния

 

 

54

 

билъ посѣченъ на беглишкитѣ хармани по заповѣдь отъ Цариградъ. Въ съставената наскоро слѣдъ това народна пѣсень, въ която се описва хващането и погубването на Димитракя, се обвиняватъ като клеветници и причинители на смъртьта му вратчанскитѣ бакали и селскитѣ първенци, обаче изложенитѣ досега документи ще дадатъ на читателитѣ ни добрѣ да разбератъ, че ако не изключително, то поне въ по-голѣмата си часть, вината за посичането на Димнтравя лежи въ интригитѣ и коварствата на фанариотитѣ, които не сѫ искали по никакъвъ начинъ да нащърбятъ материалнитѣ си интереси и да видятъ на вратчанския епископски тронъ българннъ, — нѣщо, къмъ което нещастниятъ Димитраки се е безогледно и безразборно стремѣлъ.

 

Съ смъртьта на Димитракя се свършилъ първиятъ периодъ на църковната борба въ Вратца, при която борба алчностьта на фанариотитѣ, добрѣ разбраниятъ интересъ на българскитѣ първенци, както и вродената омраза къмъ гърцитѣ сѫ играли най-мощна роля. Слѣдъ посичането на Димитракя въ Вратца нѣмало човѣкъ съ такова достойнство, съ такова разбиране на нѣщата и съ такава воля като него, та работитѣ си тръгнали по старому. И вратчанцитѣ, на които принадлежи безпорно палмата на първенството за повдигането на църковния въпросъ, останали прѣзъ послѣдуещитѣ години много по-назадъ даже отъ жителитѣ на Търново и Пловдивъ, които били заглушени отъ гръкомански елементи.

 

Двѣ години слѣдъ смъртьта на Димитракя, когато руситѣ влѣзли въ Вратца, прѣзъ септ. 1829 г., Методий ги посрѣщналъ съ църковнитѣ хорѫгви като избавители; но наскоро слѣдъ това руситѣ се оттеглили и той, за да не падне въ турски рѫцѣ, избѣгалъ подиръ рускитѣ войски и умрѣлъ безслѣдно. А три години слѣдъ забѣгването на Методия, на 1833 г., владика на вратчанската епархия станалъ Агапий, който билъ до тогава архимандритъ при търновския митрополитъ Иларнона Критски. Подбутнатъ отъ майка си, която била по-рано учителва въ Гърция, Агапий е спомогналъ най-много и съ пари, и съ съвѣти за повдигане на училищното дѣло въ Вратца.

 

Още прѣзъ 18 вѣкъ хилендарски и рилски таксидиоти сѫ прѣподавали въ църковнитѣ вратчански килии, като сѫ обучавали дѣцата по църковното пѣние и по богослужебнитѣ книги. Слѣдъ грознитѣ жестокости и опустошения на кърджалиитѣ и слѣдъ размирствата на Пазвантоолу, когато въ западна България се съвсѣмъ умирило, въ Вратца се настанилъ като учитель сърбинътъ Константинъ Огняновичъ, който отворилъ първото вратчанско редовно училище. Точно въ коя година е дошълъ Константинъ Огняновичь въ Вратца не знаемъ, но вече на 1823 г., ние го намираме, че знае прѣзъзходно български. Ето какъ пише:

 

[1]

 

 

1. Това писмо е отправилъ К. Огняновичь отъ Пиротъ до Диматракя въ Вратца на 6 авг. 1823 г., когато си заминавалъ да прѣкара часть отъ лѣтото въ родното си мѣсто Панчево.

 

 

55

 

Константинъ Огняновичъ е прѣподавалъ на ученицитѣ си между другото и гръцки езикъ, който билъ много необходимъ за поддържане на доста развитата тогава вратчанска търговия. Огняновичъ е стоялъ въ Вратца до края на 1829 или до срѣдата на 1830 г. Това се вижда отъ началото на единъ доксастарионъ, [1] дѣто намираме слѣдния написанъ по гръцки надписъ:

 

„Подарявамъ на ученика си Замфираки Димитриевъ настоящия Доксастарионъ отъ обичь, азъ Константинъ Огняновичъ отъ Панчево. 8 Ноември 1829 г.

 

На слѣднята година Огняновичь заминалъ за Букурещъ, дѣто съ дата отъ 18 авг. 1830 г. Замфираки му изпратилъ едно много любезно писмо, въ което го нарича свой учитель.

 

Вратчанското училище, основано отъ Константина Огняновичъ, западнало слѣдъ неговото заминаване, защото мѣстото на учители завзели наши псалтирджии. Отначало прѣподаватель станалъ Христо Бошнаковъ, родоначалникътъ на извѣстната вратчанска фамилия Бошнакови, а слѣдъ него даскалъ Георги (софиянецъ), при когото заедно съ момчетата се учили до 20 момичета въ килията при църквата Св. Възнесение. Тия нови учители прогонили гръцкия езикъ, който не знаели и прѣобърнали вратчанската школа въ чисто „славенобóлгарское оѹчи́лище", каквото го поменува и Неофитъ Бозвелията въ своето землеописание отъ 1835 г.

 

Като дошълъ на 1833 г. въ Вратца, епископъ Агапий заварилъ това славянобългарско училище и го оставилъ да си се развива само; но по-послѣ, къмъ 1837 г., той поискалъ да се прѣподава въ него и гръцки езикъ и да се отдѣлятъ момичетата отъ момчетата въ отдѣлно дѣвическо училище. Агапий искалъ да създаде женски училища въ главнитѣ градове на епархията си, но нито въ Вратца, нито въ Плѣвенъ е имало момичета, подготвени за учителки. Затова владиката изпратилъ най-напрѣдъ, прѣзъ 1837 г., една плѣвненка на име Анастасия въ калоферския дѣвически манастиръ, за да изучи методата на обучението. Слѣдъ 3 години Анастасия се върнала въ Плѣвенъ и отворила първото плѣвненско дѣвическо училище съ пълната поддръжка на владиката Агапия, който харчалъ за всичко. Каго уредилъ това първо училище, Агапий изпратилъ отъ Вратца прѣзъ пролѣтьта на 1843 г. Цвѣта Кръстенякова, за да се приготви при Анастасия, та да стане и тя учителка. Слѣдъ нѣколко мѣсеца Цвѣта изучила методата на прѣподаването и се върнала въ Вратца, дѣто къмъ края на сѫщата 1843 г. отворила сама дѣвическо училище, разбира се, съ поддръжката на владиката, който ѝ плащалъ годишно по 3000 гроша.

 

Вратчанското дѣвическо училище се помѣщавало прѣзъ първата година въ дома на учителката. На първо врѣме се събрали 120 ученички,

 

 

1. Печатанъ въ 1820 г. въ Букурещъ. Сега се намира въ Вратца между книжата за Мария Ив. Николаева, сестра на вратчанския владика Доротея.

 

 

56

 

които учителката нѣмала кѫдѣ да помѣсти, затова на слѣднята 1844 г., владиката построилъ съ свои срѣдства въ двора на църквата Св. Апостоли едно доста голѣмо дѣвическо училище, сградата на което е била съборена прѣди три години.

 

При отварянето на дѣвическото училище, Агапий му подарилъ една икона, която се намира сега въ женското отдѣление на църквата Св. Апостоли. На тая икона е изобразена св. Богородица, съ Христа въ рѫцѣ. Отдолу на иконата, отъ двѣтѣ страни сѫ изобразени: отдѣсно владиката Агапий въ архиерейско облѣкло съ корона на главата и съ скиптъръ въ рѫка; а отъ лѣво майка му Евгения. Отъ устата и на двамата излизатъ надписи: отъ устата за владиката:

Най-долу на иконата стои голѣмъ полузатритъ, но красивъ славянски надписъ съ дата отъ 28 октомврия 1844 г. Въ тоя надписъ се разправя, че иконата се посвещава въ паметь на основанието на дѣвическото училище отъ архиепископа Агапий и отъ неговата майка Евгения ктиторница.

 

Прѣподаването въ дѣвическото училище ставало по български, — даже самиятъ владика подарилъ за него нѣколко български книги. Гръцки можели да учать само тия момичета, които пожелаели. Но понеже даскалицата не знаела тоя езикъ, то идѣли да ппрѣподаватъ двама по-силни ученици отъ мѫжкото училище, Иванчо Николаевъ и Димитраки Николчовъ.

 

Цѣлата наука въ дѣвическото училище се състояла само въ изучването на книгитѣ букварь, наустница, псалтиръ, светче, апостолъ и осмогласникъ. Обучението се почвало едноврѣменно съ постепенно разчитане на закаченитѣ по стѣната взаимноучителни таблици и съ писане на прочетеното на пѣсъкъ. Тъй подъ всѣка таблица, по която трѣбало да се чете, стоялъ обрѫчъ, а около него — сандъчета съ пѣсъкъ. Една отъ по-силнитѣ ученички влизала въ обрѫча и произнасяла съ високъ гласъ нѣкоя буква, слогъ или дума, а другитѣ ученички, насѣдали до сандъчетата, пишели по пѣсъка прочетеното и, слѣдъ като го прѣглеждала даскалицата, заличавали го, за да пишатъ друго. Така по-лека-лека се обучавали ученичкитѣ да различаватъ буквитѣ, да пишатъ слогове, думи, а най-послѣ и цѣли изречения.

 

Дисциплината въ училището е била много строга. Всѣка сутринь учителката нареждала ученичкитѣ и прѣглеждала коя има кърпа, чисти обуща, чисти рѫцѣ и чисти нозѣ. Която идвала неизправна, наказвали я. Най-немирницитѣ нареждали прѣдъ чиноветѣ и всички ученички минавали край тѣхъ, като плюели, вмѣсто по лицата имъ, на земята. А за по-бързо раздаване на правосѫдие, учителката носѣла постоянно на пояса си камшикъ, който много често употрѣбявала.

 

Понеже много отъ ученичкитѣ не можали да посѣщаватъ училището отъ бѣднотия, то на такива владиката купувалъ дрѣхи и книги. Освѣнъ това той раздавалъ при свършане на изпита на най-силнитѣ ученички кръстове, отъ които има нѣколко и до сега запазени. Тѣ сѫ

 

 

57

 

сребърни-позлатени, съ 4 зелени камъчета между краищата, съ изображение на разпетието отъ едната страна и съ монограма на Агапия Вратчански отъ другата.

 

Щомъ ученичката свършала всички науки, другаркитѣ ѝ направяли въ училището вѣнецъ, туряли го на главата ѝ, завеждали я въ църква, а оттамъ съ „слава" въ кѫщи, дѣто ѝ пѣели, като на невѣста „непостижимо есть" и „достойно есть". Всичкото тържество се свършало съ почерпване на ученичкитѣ и гостето и съ единъ добъръ подаръкъ на даскалицата.

 

По искането на владиката ученичкитѣ, които изучвали Осмогласника, взимали участие при църковното богослужение. Тъй въ врѣме на литургия, когато служелъ Агапий, отъ едната страна пѣяли ученицитѣ, а отъ другата — ученичкитѣ. Освѣнъ това четенето на апостола се оставило изключително на ученичкитѣ. Срѣщу всѣки недѣленъ или праздниченъ день взимали по 4 ученички, приготовлявали ги и ги пращали сутриньта на четиритѣхъ църкви въ града, за да четатъ апостола, И понеже ученичкитѣ били обикновено 10—12 г. дѣца, та не можали да държатъ въ рѫцѣ апостола, то обикновено двама свещеници го подържали отъ двѣтѣ страни. Това активно участие на ученичкитѣ при богослужението послужило като добъръ материалъ за разни скандалиозни разкази на смѣтка на Агапия, запазени и разказвани и до сега между гражданитѣ.

 

За да угоди на мѣстнитѣ власти и на турскитѣ първенци, Агапий пращалъ по нѣколко гласовити ученички, да пѣятъ по Ивановъ-день на господаря на Вратца., на женитѣ и дѣцага му, за което ги подарявали съ 50—100 гроша, които момичетата си раздѣляли помежду си. Въ сѫщия день тия ученички отивали по домоветѣ и на по-виднитѣ аги, дѣто тъй сѫщо пѣели и получавали бакшиши.

 

Агапий живѣлъ добрѣ съ своитѣ епархиоти до началото на 1847 г. Оттогава поради постоянно растещитѣ лоши слухове за поведението му, хората го намразили, и първенцитѣ почнали да дѣйствуватъ противъ него. Начело на недоволнитѣ стояла и сега фамилията Хаджийски, именно Замфираки Димитриевичъ, синъ на загиналия прѣди 20 години Димитраки х. Тошевичъ. Замфираки живѣелъ въ София, дѣто се занимавалъ съ търговия, но ималъ и доста имоти въ Вратца и околнитѣ села. За да се отърве отъ Замфиракя и за да сплаши останалитѣ си противници, Агапий се опиталъ да го наклевети, че не е идвалъ въ Вратца по частнитѣ си работи, а за да бунтува населението. Но единъ отъ първенцитѣ прѣдпазилъ Замфиракя, като му разкрилъ цѣлия планъ на владиката съ слѣдньото писмо:

 

 

 

58

 

 

Съ клеветитѣ си противъ Замфиракя владиката повдигналъ още повече вратчанскитѣ първенци. Отъ друга страна слуховетѣ за безнравственото му поведение ставали все по-опорити и по-отвратителни. Най-послѣ, въ началото на 1849 г., въ бѣлградскитѣ вѣстници се появила една дълга дописка отъ Вратца, въ която дописка се изброявали всички развратни дѣла на Агапия, — обвинявали го между другото и въ това, че развратничилъ и съ даскалицата, която само за това поддържалъ. Тая дописка повдигнала жлъчьта на нашитѣ видни дѣйци. По поводъ на нея Найденъ Геровъ е писалъ отъ Копривщица на 14 февруария 1849 г. на Теодоракя Димитриевича въ Вратца слѣдньото:

 

„Тыѧ дни четохме въ срьбскы газеты весма не добры работы за Вашь владикѫ Агапія. Дали щѫтъ достигнѫть наши-ти плачеве до прѣстола на Всевышняго та да ся смили Богѹ да избави насъ отъ такова зло?"

 

Като се получила дописката въ Вратца, тамъ се повдигнало такова негодуване, че владиката билъ принуденъ за лице да уволни учителката и да затвори дѣвическото училище; но слѣдъ два мѣсеца, като поутихнали страститѣ, училището било отново отворено, и учителката си заела пакъ мѣстото.

 

За да запази положението си и за да си омие лицето прѣдъ обществото, Агапий си съчинилъ самъ едно надуто и голословно опровержение на острата противъ него дописка и далъ това опровержение на нѣкои вратчани, да го подпишатъ и да го изпратятъ като свое до цариградския вѣстникъ, дѣто е било напечатано на 23 мартъ 1849 г. Но това малко му помогнало. Неговитѣ развратни дѣла го довели скоро до гроба. Така на 5 октомврия сѫщата 1849 г., като излизалъ отъ църква, Агапий билъ прѣсрѣщнатъ отъ единъ сѣмейно оскърбенъ отъ него турчинъ, който гръмналъ отгорѣ му и го повалилъ на земята. Тежко ранениятъ владика се мѫчилъ нѣколко дни и на 13 октомврия издъхналъ. За да се не забрави това страшно убийство, даскалицата Цвѣта е написала още тогава за смъртьта на благодѣтеля си Агапия слѣднята записка:

 

 

 

59

 

Агапий е погребенъ въ срѣдата на църквата Св. Възнесение. Надъ гроба му лежи хубава плоча съ красивъ славянски надписъ, съдържанието на който прѣдаваме тукъ насрѣща.

 

 

Слѣдъ смъртьта на Агапия основаното и поддържано отъ него дѣвическо училище пострадало твърдѣ много. Наистина владиката оставилъ въ завѣщанието си и една сума за поддържане на това училище, но роднинитѣ му, които дошли отъ Гърция, ограбили всичко, и училището останало безъ срѣдства. Наопаки мѫкото училище много напрѣдвало. То било добрѣ поддържано отъ църковната община и още въ врѣмето на Агапия, прѣзъ 1840 г., гражданитѣ построили здание за ученицитѣ въ двора на църквата Св. Възнесение. Сградата на това първо мкѫко училище, издигнато слѣдъ килиитѣ и наредено споредъ габровското Априловско училшце, е стояла до прѣди 5 години, когато я срутили и издигнали на мѣстото ѝ ново училище.

 

Наскоро слѣдъ убиването на Агапия владика въ Вратца станалъ Партений, но въ сѫщность епархията паднала въ рѫцѣтѣ на копривщенския авантюристъ х. Донча, синъ на единъ богатъ абаджия х. Иванъ Спасовъ и сестринъ синъ на извѣстния дѣецъ Найдена Геровъ.

 

X. Дончо билъ полуграмотенъ. Още отъ малъкъ той билъ принуденъ да работи съ калфитѣ и чирацитѣ на баща си, който тъкмѣлъ да го направи башъ абаджия, какъвто е билъ и самиятъ баща. Но немирниятъ и непослушенъ синъ избѣгалъ отъ богатия си бащинъ домъ въ Одринско, дѣто за прѣпитанието си билъ принуденъ да копае хорскитѣ лозя. Като се завърналъ слѣдъ много скитания

 

 

60

 

и страдания, той заминалъ, но вече съ съгласието на баща си, за Света-гора, постѫпалъ въ Хилендарския манастиръ и тутакси приелъ иеромонашески санъ подъ името Доротей. Жеденъ за слава и почести, младиятъ авантюристъ, като се облѣгалъ на богатството на баща си, намислилъ да завземе вратчанския епископски тронъ. За тая цѣль слѣдъ кратко прѣбивание въ Света-Гора той се върналъ назадъ, отишълъ въ Търново и склонилъ съ голѣми обѣщания търновския митрополитъ да го назначи за протосингелъ на вратчанския епископъ. Това било въ началото на 1850 г. Почти три години Доротей кръстосвалъ вратчанската епархия и събиралъ владищината на епископа, но не забравялъ завѣтната си мечта, да стане единь день самъ епископъ. За тая цѣль той се мѫчелъ всѣчески да привлѣче на своя страна богатитѣ търговци отъ епархията, като подбуждалъ сѫщеврѣменно всички противъ Партения, когото много майсторски ограбилъ съ помощьта на даскалъ Василя. Доротей живѣелъ повече въ Орѣхово, дѣто, споредъ запазенитѣ му писма, се занимавалъ между другото и съ комисионерство, само и само да улеснява виднитѣ търговци отъ епархията, а сѫщеврѣменно самъ да забогатѣе. За потвърѫдение на тая Доротеева дѣятелность служи слѣдниятъ документъ:

 

 

Вече къмъ края на 1852 г., съ интриги и пари Партений билъ вдигнатъ за Цариградъ, а търновскиятъ митрополитѣ Неофитъ се съгласилъ да продаде подчинената си вратчанска епархия на Доротея за 100.000 гроша, които броилъ богатиятъ Доротеевъ баща х. Иванъ Спасовъ. Но за завзиманего на вратчанския епископски прѣстолъ не била достатъчна тая сума, която получилъ митрополитътъ. Доротей направилъ голѣми парични обѣщания и на влиятелнитѣ вратчанци, на братята Александъръ

 

 

61

 

и Замфираки Димитриеви, които му съдѣйствували най-много, прѣдъ духовната и свѣтска власть въ Търново, за да стане вратчански владика. Ясна свѣтлина върху начина, по който Доротей е сганалъ владика, хвърля писмото на Александра Димитриевичъ отъ Виена до брата му Тодоракя въ Вратца отъ 5 януария 1853 г., въ което писмо четемъ слѣдньото:

 

„Съ голема радость пріяхъ твоето писмо отъ Терновъ, подписано съ нашытѣ пріятели, на които благодара зарадъ тѣхния трудъ, който показаха зарадъ произведеніе въ Епископа Господина Дороѳеа. Чего ради и сега отвѣщавамъ ти на онова писмо, и ти зарачамъ, да принесешъ на всичките пріятели, които на това добро дѣло потрудиха совершенното ми удоволствіе и благодарность. Приключвамъ ти тука и едно писмо на Его Преосвященство, сосъ което го побуждавамъ да даде добаръ примѣръ на досегашни те архіереи Грыцы, които уничижаваха Болгарете че нематъ за архіерейство достойни хора".

 

„При това кажи му че е време сега да исполни обѣщанието си което е сторилъ въ Рахово, заштото ми потребуватъ пары, ибо тука е всичко скѫпо, и той знае че ще самъ достоинъ да му возблагодара отъ друга страна десетогуба. За това гледай да намери пари на заямъ у приятелите, коихъ то сега Слава Бога треба да има доволно, които ще за честъ держатъ да му помогнатъ, ибо азъ знамъ че онъ пары сега нема, а и штото е ималъ то е похарчилъ".

 

Паричнитѣ обѣщания, направени на Александра Димитриевичъ отъ Доротея, сѫ послужили само да ускорятъ тронясването на послѣдния. А истинската причина, за дѣто Александъръ Димитриевичъ е толкова залѣгалъ за повладичването на Доротея, лежи въ омразата, която той е ималъ къмъ фанариотитѣ и въ въжделенното му желание, единъ день да се сдобиятъ българитѣ съ свои народни архипастири. Това най-добрѣ се вижда отъ слѣдното наставническо писмо, което той изпратилъ на вратчанцитѣ отъ Виена на 12 януария 1853 г.

 

„Любезніи мои съотечественницы и Братія Граждане вратчанскій здраствуйте!

 

Всеобщото ваше писмо отъ Терново съ вашы честны имена подписано пріяхъ съ голема радость и големо сердечно чувствованіе въ което увидѣхъ съ удоволствіе всеобщото ви согласіе на произведеніе въ Епіскопа Господина Дороѳея.

 

А понеже сега най-големото ни желаніе, което и азъ и вы сами желаяхте споредъ похвалната ваша ревность исполнисе, и Господина Дороѳеа, когото ази отъ лане още познахъ, и неговата кротость и прочите добродѣтели му видѣхъ, въ епископа вратчанскаго произведохте, то пошто и азъ наедно сосъ васъ се радувамъ, че уже въ церковнаго пастыря не Грька, но природнаго Болгарина, сына собственнаго нашего Отечества получихте".

 

 

62

 

Слѣдъ това, Алексаидъръ Димитриевичъ, като моли съгражданитѣ си да обичатъ и почитатъ новия си епископъ и да се спогласяватъ съ него безъ шумъ и разпри, продължава:

 

„И това треба да го сторите най-много за това, като да не чуятъ грьците, и не начнатъ да ны хулатъ, и да ни укоряватъ че незнаеме да почитаме архіереете, и пошто грьци архіереи не искаме, сега начнахме и Болгарыте да гониме, и самого того, когото сами избрахме безразсудно осуждаваме. Отъ такова грьцко укореніе треба да се пазите, ибо они всегда ще се трудатъ да ны смутатъ и да ны отъ добри работы отдѣляватъ, а послѣ да ни се ругаятъ и смѣятъ. Того ради сега пошто получихме нашего архіереа, отъ нашего рода и отечества, то треба и да го обычаме, какъто се обыча всичкото штото е наше, и съ това ще се покажемъ достойни и на всичките оныя благодѣянія, коихъто ни и самото правителство милостиваго Султана подава и всичките ни тяготи облегчава".

 

По такъвъ начинъ Доротей станалъ владика още въ началото на 1853 г., а прѣзъ априлия с. г. изпълнилъ обѣщанието си къмъ Александра Димитриевичъ, като му изпратилъ 10.000 гроша въ Виена.

 

Като завзелъ вратчанския епископски прѣстолъ, Доротей се държалъ отначало доста добрѣ. Неговата смѣлость за защита на паството достигала до героизмъ. Така въ началото на кримската война, прѣзъ ноември на 1853 г. надошли въ Вратца много войници арнаути. Кадията на града, единъ грабитель, пиянъ и фанатикъ турчинъ, се опиталъ да се възползува отъ присѫтствието на арнаутитѣ, като обвини българитѣ въ размирство и като поиска тѣхното наказание. За тая цѣль той направилъ една мазбата, която носѣлъ постоянно въ пояса си и я поднасялъ на първенцитѣ българи и турци да я подписватъ, безъ да имъ я прочете. По такъвъ начинъ я подписалъ и владиката, безъ да знае съдържанието ѝ. Когато обаче всичко се разкрило, Доротей, за да избави народа отъ напасть, се възползувалъ отъ наклонностьта на кадията къмъ пиене, повикалъ го на „теферичъ", обсипалъ го съ ласкания, опилъ го добрѣ и, като се върналъ съ него вечерьта въ митрополията, помолилъ го да му прочете мазбатата, която била вече готова за изпращане. Пияниятъ кадия се съгласилъ, извадилъ я отъ пояса си и почвалъ да я чете; но щомъ дошълъ до края, владиката я дръпналъ отъ рѫката му, а владишкитѣ слуги, приготвени по-отрано, угасили свѣщитѣ въ стаята. Уплашениятъ кадия отрѣзвѣлъ веднага, изпразнилъ си пищоветѣ въ тъмнината и почналъ да вика. Тутакси нахлули въ митрополията арнаути и турци, но владиката се скрилъ въ единъ таенъ долапъ, та не го намѣрили. Тогава арнаутитѣ хванали дѣдото на Доротея, бащата на Найдена Геровъ, който билъ дошълъ случайно на госте при внука си, вързали го, влачили го по двора, мѫчили го и го толкова заплашвали, че той умрѣлъ слѣдъ нѣколко дни повече отъ страхъ. А Доротей още сутриньта рано, прѣоблѣченъ въ арнаутски дрѣхи, на конь, придруженъ

 

 

63

 

отъ свои сѫщо прѣоблѣчени слуги, заминалъ за Видинъ, дѣто разправилъ всичко на пашата и сполучилъ да издѣйствува заповѣдь за вдигането на кадията. [1]

 

Тая достойна постѫпка на Доротея направила силно впечатление на епархиотитѣ му и го повдигнала до нѣмай кѫдѣ въ тѣхнитѣ очи. За нея М. Петровъ отъ Плѣвенъ е написалъ на 30 ноемврия 1853 г., на Замфиракя Димитриевичъ въ Цариградъ, слѣдньото:

 

„Господине Замфіраки на Владикатаса случи ўвраца едно прімеждіе чрезъ кадіата; понеже кадіата направилъ билъ една мазбата яланџіска щоту оідурдісова на азите сиречъ на мезліча михирите, така потписва и владиката, безъ дазнае нѣкой чи мазбатата содержавала противъ народо: икатоса осети чеима таквази лажліва мазбата народо пріпадна на старецо сосъ некоїй посопъ дая уземе отъ лошіа кадіа отъ рацете, каквото щознаете че много пострадаха горкіте враџалїи отъ кадіата и отъ каса стараха много пѫти даго испѫдатъ инеможиха заратъ това итоїй дерзналъ даправи яланџіска мазбата, и старецо сосъ едно сретство узе мазбатата отъ рацете кади́ски, и тоїй отъ свирепостаси нема щодаправи но повика сосъ гласъ за арнавутите, и тіи като напѫлниха епископіата старахаса данаправатъ зло, но неможиха и тогава кадіата отиде завиденъ, и старецо послѣ отиде икатоса явиха напаша ефендимисъ на старецо муса даде весма заправѡ, и кадіата салиши отъ желанната вратца, и старецо претпочете отъ паша ефендимисъ и сега е уплевенъ и чрезъ тази работа честаму сай множи.

 

„Кадіата като даси излезе извратца сосъ 200 арнавути утиде на мидурскіа конакъ дарече останете збогомъ че ако има нѣкоїй да зема пари дане смѣе даси иска парите, и имаше много човеци щото беха утишле даси искатъ алаџака, обаче неможиха да дерзнатъ даси искатъ правото чрезъ арнавути, и кадіата рекалъ който иска отъ мене пари нека доде у яхкямадліе дасиги земе, и така отъноси етимски пари 20.000 гроша отъ џереметата башка и прочїи и отиде отъ видинъ гавазинъ даго вѫрне нощо направиха нїе явно".

 

Отъ Видинъ Доротей заминалъ, както стои въ горньото писмо, за Плѣвенъ, дѣто останалъ до тогава, додѣто арнаутитѣ не заминали отъ Вратца за Никополъ.

 

Къмъ края на сѫщата 1853 г. се почнала въ Търново отново борбата противъ митрополита Неофитъ. Послѣдниятъ, за да парализира влиянието и силата на своитѣ търновски противници, пратилъ зетя си Костаки Мегавули, който му билъ секретарь, да обиколи центроветѣ на подвластнитѣ на Търново епархии, градоветѣ Казанлъкъ, Стара-Загора, Плѣвенъ и Вратца, за да събере подписи и печати, за едно общо заявление до патриаршията, че всички сѫ напълно доволни отъ митрополита. А пъкъ Костаки, за да има агитацията му извѣстна сила, заплашвалъ

 

 

1. Така ми разправя тая случка сестрата на Доротея, баба Мария Николаева, която живѣе и сега въ Вратца.

 

 

64

 

първенцитѣ, че, ако не се подпишатъ, ще пострадатъ, защото Неофитъ щѣлъ да стане скоро патриархъ и тогава щѣлъ да си отмъсти на тия, които не сѫ го поддържали. По поводъ на това Теодораки Димитриевъ писалъ отъ Вратца на 11 декемврия 1853 г. до брата си Александра въ Цариградъ, слѣдньото:

 

 

Доротей, както и останалитѣ подчинени на търновския митрополитъ епископи, взелъ естествено страната на Неофита, но търновскитѣ първенци организирали една широка агитация между първенцитѣ отъ другитѣ градове, та никой не подписалъ благодарственото заявление до патриаршията. Главниятъ търновски агитаторъ противъ Неофита е билъ много влиятелениятъ и много заможниятъ х. Минчо х. Цачовъ, който изпратилъ по тоя случай на 22 декемврия 1853 г. едно писмо до Теодоракя Димитровичъ въ Вратца, въ което пише слѣдньото:

 

 

 

65

 

 

Това, дѣто Доротей държалъ страната на Неофита, изстудило много първенци отъ него. Отъ друга страна Доротей взелъ да проявава своята необузданость и грабителството си, образувалъ своя партийка во главѣ даскалъ Василя, вършелъ каквото си щѣлъ и не слушалъ вече никого, взималъ пари отъ дѣто и както мажалъ и си купувалъ имоти, безъ да мисли да връща това, което е взелъ. Като изброява тия недостатъци, Теодораки Димитриевъ въ съгласие съ другитѣ първенци пише на 2 февруария 1854 г. на брата си Александра въ Цариградъ още и за една кражба на Доротея, дѣто той и даскалъ Василь ограбили бившия вратчански епископъ Партения, който се намиралъ тогава сѫщо въ Цариградъ. Теодораки прѣдлага на брата си отъ името на вратчанскитѣ първенци, да накара Партения да иска откарването на Доротея и Василя въ Цариградъ. Тамъ, казва Теодораки, „Доротей ще се научи, какъ трѣбва да е владика". „Да се научи да познава що е народъ, а не само едного да слуша".

 

И така борбата противъ Доротея била открита още въ началото на 1854 г. отъ синоветѣ на Димитракя: Александъръ, Замфираки и Теодораки. Отъ запазената кореспонденция се вижда, че тѣ се борили между другото и за да взематъ нѣкой и други грошъ отъ Доротея. За тая цѣль тѣ кръстосали епархията му и го заплашвали, че, ако не даде пари, ще го вдигнатъ отъ Вратца за Цариградъ. Но Доротей не далъ нищо, а наопаки употрѣбилъ противъ своитѣ противници всички клеветнически срѣдства, присѫщи на фанариотитѣ. Тъй той, като се облѣгалъ на влиятелния чорбаджия Маринчоолу и на останалитѣ плѣвненски първенци, които го поддържали, направилъ по съвѣта на Костаки Мегавули единъ махзаръ, въ който плѣвненцитѣ се оплаквали, че вратчанцитѣ Александъръ и Замфираки Димитриеви не ходѣли по кярове, а ходѣли да бунтуватъ народа. Тоя махзаръ Доротей държалъ готовъ подписанъ и щѣлъ да го изпрати тутакси въ Цариградъ, щомъ като противницитѣ му се опитали още веднажъ да му искатъ пари.

 

Най-ясна свѣтлина върху борбата противъ Доротея прѣзъ 1854 г. дава едно писмо, изпратено на 13 апр. с. г. отъ Теодоракя до братята му Замфираки и Александъръ въ Цариградъ, въ което писмо четемъ слѣдньото:

 

 

 

66

 

 

Съ друго писмо, изпратено до Замфираки слѣдъ 7 дни, Тодораки повтаря писаното въ първото си писмо, като се страхува, да не би Доротей да напакости на братята му и да ги очерни прѣдъ свѣта. Ето собственитѣ му думи:

 

 

Най-послѣ борбата между владиката и неговитѣ противници се свършила съ това, че Доротей се отказалъ веднажъ за винаги отъ съюзника си даскалъ Василя, който го билъ добрѣ ограбилъ, а сѫщеврѣменно трѣба да е далъ и едно-що на Александра и Замфиря Димитриеви, съ които влѣзълъ отново въ интимни отношения. Това се вижда отъ любезното-

 

 

1. Даскалъ Василь.

 

 

67

 

писмо на Доротея до Тодоракя отъ 31 авг. 1854 г., въ което писмо той праща най-сърдечни поздрави на Замфиракя и обяснява приятелството си съ даскалъ Василя съ това, че послѣдниятъ ималъ да му дава. Въ заключение Доротей заявява, че не иска да види Василя, додѣто не му плати паритѣ.

 

Доротей билъ нервозно боленъ, поради което го наричали „Дели Доротей". Въ врѣме на ядосване той забравялъ и сана си и човѣшкото си достоинство. За освѣтление на неговия грозенъ характеръ привеждамъ тука двѣ случки, които ми разказа сестра му, баба Мария Николаева.

 

Доротей ималъ въ Берковица конакъ, [1] въ двора на който прѣкаралъ вода отъ едно близко мѣсто и издигналъ чешма. По поводъ на това на връхъ Петровъ-день той събралъ народа и направилъ водосветъ, като порѫчалъ по-рано на сестра си да каже на поповетѣ, да не пущатъ дискосъ за пари. Обаче сестра му забравила порѫчката, и енорийскиятъ свещеникъ събралъ една почтена сума, защото хората мислѣли, че тия пари се събиратъ за владиката, та нѣкои пущали и по 1 бешликъ. Вечерьта Доротей се разположилъ да вечеря въ градината си срѣщу токо-що направената чешма, като поканилъ и попа. Въ врѣме на вечерята владиковата сестра почнала да закача попа, че събралъ добъръ бакшишъ слѣдъ водосвета съ дискоса. Какъвъ дискосъ, запиталъ владиката, който се билъ оттеглилъ слѣдъ водосвета съ първенцитѣ въ приемната си стая и не забѣлѣзалъ, че попътъ събиралъ пари. Тогава на владиката сестра му разправила съвсѣмъ наивно, че дѣдо попъ излѣзълъ съсъ дискосъ и събралъ даже и бешлици. Необузданиятъ Доротей пламналъ до самозабравяне. Въ яростьта си той грабналъ свѣтилника отъ масата и го залѣпилъ въ лицето на попа, слѣдъ което крещѣлъ въ бѣснотията си до полунощь.

 

Край Берковица имало една турска воденица, стопанинътъ на която се спрѣчкалъ за нѣщо си съ владиката. За да му отмъсти, Доротей събралъ християнитѣ въ църква и произнесълъ анатема противъ тия, които отидатъ да мелятъ брашно на тая воденица. Сѫщеврѣменно той заповѣдалъ на християнитѣ, като минаватъ край воденицата, да хвърлятъ камъни върху нея. Християнитѣ изпълнили буквално заповѣдитѣ на своя архипастиръ, и нещастниятъ турчинъ билъ принуденъ да отиде въ конака на владиката и да му падне на колѣнѣ, за да се отмѣни проклетието, произнесено противъ воденицата му.

 

Вратчанитѣ търпѣли изстѫпленията на Доротея, додѣто той не прѣчалъ на първенцитѣ да забогатѣватъ; обаче, щомъ като захваналъ, съ подкупи и влияния да заграбва тия имоти, на които имали око нѣкои отъ първенцитѣ, то послѣднитѣ се заловили съ всички срѣдства да изгонятъ своя владика. Борбата захваналъ Николчо Занкинъ, защото Доротей му попрѣчилъ и го изпрѣварилъ та купилъ много евтино едно мѣсто за воденица, като съобщилъ тайно на Тефтердарина въ Видинъ, че това

 

 

1. Когато станалъ по-послѣ софийски митрополигь.

 

 

68

 

мѣсто му е прието за 80 лири и като писалъ на Тодоракя Димитриевъ да му намѣри случаа и да склони кременчанитѣ, които били шефии, (съсѣди) да не наддаватъ много. Това било на 27 мартъ 1859 г. Щомъ Николчо Занкинъ узналъ, че владиката му се прѣпрѣчва, той започналъ да го напада и да сгрупирва недоволнитѣ около себе си. Отначало опозицията противъ владиката била слаба, но вече къмъ срѣдата на с. г. Занкинъ привлѣкълъ къмъ себе си и нѣкои плѣвненски недоволници, които подбутналъ да отидатъ въ Търново и да се оплачатъ на митрополита. Стреснатъ отъ това, Доротей, за да парализира обвиненията на противницитѣ си, направилъ 3 махзара и започналъ да събира подписитѣ и печатитѣ на селскитѣ и градскитѣ първенци въ подчиненитѣ му кази: вратчанска, плѣвненска и орѣховска. За тая цѣль той написалъ на трима вратчански чорбаджии, които му оставали още вѣрни, слѣдньото писмо:

 

 

И тритѣ махзари на владиката били покрити съ печати и подписи, та плѣвнелиитѣ, които ходили при търновския митрополитъ да се оплакватъ, нѣмали успѣхъ. Тогава Николчо Занкинъ привлѣкълъ на своя страна влиятелния вратчанецъ Василя Кръстеняковъ и противницитѣ на Доротея станали много силни. Самъ Доротей съ своето прѣдизвикателно държене

 

 

69

 

разпалвалъ огъня и усилвалъ редоветѣ на недоволнитѣ. Послѣднитѣ започнали да дѣйствуватъ направо въ Цариградъ, за която цѣль се оплакали устно на патриарха и му подали едно прошенне, въ което изброявали всички недостатъци и прѣстѫпления на своя пастирь. Но прѣди да получатъ отговоръ, въ патриаршията станала промѣна. Патриаршеския прѣстолъ завзелъ Иоакимъ. Възползуванъ отъ тая промѣна, Доротей, за да прѣвари противницитѣ си и за да се прѣдстави като невиненъ прѣдъ новия патриархъ, написалъ други три еднакви прошения и ги разпратилъ въ тритѣ кази на епархията си, за да ги подпишатъ и подпечататъ първенцитѣ и да ги изпратятъ слѣдъ това въ патриаршията. По тая причина той се отнесълъ къмъ двама отъ вратчанскитѣ първенци съ слѣдньото писмо:

 

 

Какъвъ е билъ резултатътъ отъ взаимнитѣ нападения и обвинения прѣдъ патриаршията, ние не знаемъ, но това, което положително знаемъ, е, че слѣдъ разправиитѣ прѣдъ патриаршията борбата между Доротея и неговитѣ противници взела жестокъ характеръ. Сама сестрата на Доротея, баба Мария Николаева, разправя, че братъ ѝ се държалъ много недостойно спрѣмо противницитѣ си, като употрѣбявалъ всички непозволени срѣдства, само и само да се задържи. Така той подкупилъ прѣди всичко пощенскитѣ чиновници, които му прѣдавали писмата, изпращани отъ враговетѣ му до търновския митрополитъ, до патриарха, до българскитѣ прѣдставители въ Цариградъ, или пъкъ до вѣстницитѣ. Доротей прѣправялъ тия писма въ своя полза и ги давалъ тогава да ги изпратятъ. Сѫщо, кога се получавали писма до противницитѣ му, и

 

 

70

 

тѣхъ прочиталъ, та знаялъ всичко, каквото се работи противъ него. Тогава вратчанскитѣ първенци се отказали отъ пощата и захванали да изпращатъ писмата си съ частни куриери, но Доротей не щадѣлъ парата. Той подкупилъ и тѣхъ, та и сега ималъ възможностьта да подправя писмата на противницитѣ си. Послѣднитѣ, възмутени до крайность отъ това долньо поведение на Доротея, прибѣгнали къмъ най-крайната мѣрка. Рѣшили да се отърватъ отъ своя пастиръ-демонъ чрѣзъ отрова. Така една вечерь, когато щѣлъ да си легне, владиката поискалъ вода. Слугата му поднесълъ въ едната си рѫка пълна чаша, а въ другата една хартия съ отрова, като му казалъ, че тая отрова му билъ далъ Георги, синътъ на Василя Кръстеняковъ, за да го отрови. Като видѣлъ Доротей, че противницитѣ му сѫ се рѣшили на послѣдня крайность, напусналъ Вратца и се оттеглилъ въ Берковица. Обаче слѣдъ нѣколко мѣсеца, къмъ края на 1860 г., вратчанскитѣ прѣдставители въ Цариградъ, Никола Занкинъ и Димитъръ Бошнаковъ, склонили патриаршията да смѣни Доротея. Патриархътъ назначилъ тогава Доротея за управляещъ на софийската епархия, а на неговото мѣсто за врачански епископъ назначилъ българина Паисий, който билъ послѣденъ патриаршески владика въ Вратца.

 

Врачанскитѣ прѣдставители се върнали назадъ, а Паисий останалъ за нѣколко седмици въ Цариградъ, за да си уреди частнитѣ работи. Прѣзъ това врѣме Доротей успѣлъ да напише едно клеветническо и много оскърбително писмо противъ Паисия, изпратилъ го до останалитѣ си вѣрни привърженици въ Вратца да го подпишатъ и да го изпратятъ като свое до Патриарха. Въ това писмо имало и доста похвали за Доротея. Между подписавшитѣ е билъ и Димитъръ Бошнаковъ, който подписалъ само за хатъръ на приятелитѣ си, като смѣталъ, че работата съ Доротея е вече свършена и че отъ това писмо нѣма нищо да излѣзе. Като получилъ писмото, патриархътъ повикалъ Паисия, далъ му го да го прочете и да види подписитѣ. Паисий се много огорчилъ, че вратчанитѣ почнали да го клеветятъ и хулятъ, прѣди да го видятъ и познаятъ, като какъвъ човѣкъ е. Особено тежко му станало, че това оскърбително писмо носѣло подписа на Димитра Бошнаковъ, съ когото той се запозналъ въ Цариградъ и бесѣдувалъ много пѫти съ него. За да привлѣче отново къмъ себе си Димитра Бошнаковъ, а сѫщеврѣменно и да го изобличи, Паисий му написалъ слѣдньто писмо.

 

 

 

71

 

 

Много по-силно е второто писмо, което Паисий изпратилъ сѫщия день до вратчанскитѣ първенци. Въ него той, слѣдъ като отхвърля всички скроени и голословни обвинения, които хвърлятъ отгорѣ му, удивлява се, какъ могатъ да го хулятъ и безчестятъ по такъвъ единъ начинъ, когато нито лицето му се видѣли, нито пъкъ дѣлата му.

 

 

По-нататъкъ Паисий казва, че той е на всичко съгласенъ съ тѣхъ, да остави на страна интереса си и да се задоволи само съ едно прѣпитание. А пъкъ най-послѣ имъ съобщава, че ферманътъ му вече излѣзълъ и че навѣрно слѣдъ не дълго врѣме ще пристигне, та тѣ ако искатъ, могатъ и съ камъни да го убиятъ, стига той да изпълни длъжноститѣ си.

 

 

72

 

Сѫщеврѣменно въ защита на Паисия патриаршията изпратила отѣ своя страна до всички християни на вратчанската епархпя едно дълго писмо, написано и по гръцки, и по български и подписано отъ синодалнитѣ старци. Въ това писмо патриаршията, слѣдъ като съобщава, че Паисий е българинъ и че е служилъ и въ българската цариградска църква и въ вселенската патриаршия, намира оплакванията на вратчанцитѣ неясни и недостатъчни и ги съвѣтва да се помирятъ и да приематъ епископа си.

 

Паисий дошълъ въ Вратца и заелъ епископското мѣсто, но Доротей — който стоялъ твърдѣ малко въ София и билъ заставенъ отъ самата патриаршия поради буйствата си и поради недоволството на народа, да се оттегли врѣменно въ Одринъ — не стоялъ миренъ. Като видѣлъ че съ интриги нищо не може да се направи, той започналъ да бие на чувствата на вратчанскитѣ първенци, като оплаквалъ съ въздишки и болки на сърдце своето нещастие въ далечния Одринъ. Така, въ едно писмо отъ 17 юлия 1862 год. „До нихно Почтеннейшество Г. Христа Стойчова, Г. Тодоракіа Димитріева, Г. Иванча Анкова, Г. Христа Савова, Г. Димитракіа и Иваница Статкови и пр." той пише между другото и слѣдньото.

 

 

 

73

 

 

Писмата на Доротея не повлияли ни най-малко на вратчанитѣ. За него вече никой не искалъ да знае. Сега тѣ били заняти съ новия си владика, на когото се скоро наситили и започнали да му плетатъ разни интриги. Борбата противъ Паисия почнали още прѣзъ 1862 г. плѣвнелиитѣ, но турскитѣ власти защитили владиката и усмирили противницитѣ му. На слѣднята 1863 г. се започнала борбата въ Вратца. За да не се усложни работата, видинскиятъ паша накаралъ влиятелния членъ на мезлиша Цанко х. Ангеловъ да напише на вратчанскитѣ първенци да стоятъ мирни, за да не се повтори плѣвненската работа, а ако владиката имъ върши работи, несъобразни съ архиерейското му достоинство, да пишатъ за всичко това въ Видинъ. Поради това Цанко х. Ангеловъ написалъ слѣдньото писмо:

 

 

 

74

 

 

Писмото на Цанка х. Ангеловъ не повлияло, а наопаки, работата се още повече усложнила, защото и турцитѣ се намѣсили въ борбата на вратчанитѣ съ владиката имъ. Ето защо и самиятъ видински паша билъ принудецъ да отиде нарочно за тая работа въ Вратца, но той потушилъ само врѣменно борбата.

 

Пашата прѣдвиждалъ, че пламъкътъ ще пламне отново, та за всѣки случай съвѣтвалъ вратчанскитѣ турци да стоятъ на страна, да се не смѣсватъ въ църковната разпра, като имъ казвалъ, че не се знае, кой ще надвие. Ако ние вземемъ участие въ тая разпра и помогнемъ на българитѣ, ще изгубимъ, казвалъ пашата, защото, ако надвиятъ гърцитѣ, ще станатъ наши врагове, ако ли пъкъ надвиятъ българитѣ, тѣ нѣма да ни бѫдатъ признателни. Пашата си заминалъ, а владиката и неговитѣ противници продължавали тайно да си врѣдятъ и да си пакостятъ, до дѣто прѣзъ 1865 г. положението станало до толкова обтегнато, щото борбата отново избухнала, и то съ най-голѣма сила. Сега вратчанитѣ се рѣшили съ всички срѣдства да изгонятъ владиката си, но срѣщнали силно противодѣйствие отъ цариградскитѣ български вѣстници, които излѣзли да защитятъ Паисия, само и само защото билъ българинъ. Въ всѣки случай първенцитѣ и отъ тритѣ кази на вратчанската епархия дали прошение на патриаршията, въ което изложили своето незадоволсто отъ Паисия, като описали всичкитѣ му прѣстѫпления и недостатъци и поискали да се изпрати едно вѣщо лице, да изслѣдва работата. Патриархътъ изпратилъ ловчанския владика Илариона, който снелъ много показания и отъ двѣтѣ страни и ги изпратилъ въ патриаршията. Слѣдъ това, за да си осигурятъ по-добрѣ работата, първенцитѣ отъ цѣлата епархия изпратили вратчанцитѣ Никола Занкинъ и Димитра Бошнаковъ въ Цариградъ съ пълномощно да изложатъ подробно работата и да искатъ сѫденето и отстранението на Паисия. Патриаршията се съгласила и изпратила мубаширъ, да доведе владиката на сѫдъ въ Цариградъ. Какво е рѣшилъ патриаршескиятъ синодъ напълно не знаемъ, во извѣстно освѣтление върху цѣлата работа намираме въ слѣдньото писмо:

 

 

 

75

 

 

Слѣдъ тая разправия въ патриаршията Паисий е държалъ вратчанската епархия още 3 години, до 1868 г., но само на име, защото никой не искалъ да го признава. Въ сѫщность отъ тогава чакъ до 1872 г. вратчанската епископия е управлявалъ Николчо Занкинъ. А въ тая година, съгласно съ единъ султански бератъ отъ 19 мухаремъ 1290 г. отъ Хеджа, билъ посветенъ отъ българския екзархъ за вратчански митрополитъ сопотненеца Аверкий Петровичъ.

 

Тъй се е водила и свършила църковната борба въ Вратца, дѣто личнитѣ характери и личнитѣ интереси, както и дребнавитѣ честолюбия на владицитѣ и първенцитѣ сѫ играли много по-важна роля, отколкото чистата и народополезната идея, да си има вратчанската епархия за иерархъ българинъ.

 

[Back to Index]