ПРЕДГОВОР
Това издание представя за пръв път у нас в сравнително най-изчерпателен вид бележития пътепис от XVI в. на изтъкнатия немски протестантски учен, професор от Тюбингенския университет, Стефан Герлах. Константин Иречек е между първите балканисти, който оценява значението на този пътепис за историята на българския народ, на други народи от Европейския Югоизток и на Османската империя в цялост. Той най-рано прави достояние на българската историческа наука извадки от дневника на Стефан Герлах за пътуването му и пребиваването му в Османска Турция от 1573— 1578 г. Неговото издание обаче, макар и използувано до днес, не отговаря на повишените изисквания на българското историческо изворознание, нито на нарасналите многостранни интереси на просветената читателска публика.
Нашето издание е също подборно, както бе и изданието на Иречек, тъй като не е нито необходимо, нито оправдано да се превежда целият дневник на Герлах, обхващащ няколкостотин страници. Но подборът е извършен по новому — преди всичко, за да представи богатството и многообразието на този изключително интересен пътепис, и то с оглед на основните проблеми от историята на Османската империя и на Балканите под турска власт такива, каквито те стоят пред съвременната историческа наука.
Пътеписът на Герлах е безспорно между най-ярките, най-оригинални и най-съдържателни творби на европейската пътеписна литература от XVI в. за Османската империя и особено за европейските ѝ провинции. Съпоставен с обнародваните досега в същата поредица пътеписи от XV—XVI в. (на Брокиер, Шилтбергер и Дерншвам), пътният дневник на Герлах внася нещо съвсем ново. Докато споменатите три пътеписа представят настъплението и възхода на османската сила през погледа на европейската общественост, дневникът на Герлах е отражение на една чувствително променена историческа
5
обстановка. Авторът пътува из Турция във време, когато митът за апокалиптичната сила на османската власт е преодолян в Европа, само две години след паметната битка при Лепанто (1571 г.), когато този мит е развенчан с пълна сила от испанско-венецианския флот, командуван от Дон Хуан Австрийски. Османската империя наистина е все още голям и важен фактор в европейската политика, военната ѝ мощ все още създава сериозна заплаха в Средна Европа, където враждебните ѝ действия с Хабсбургите са ежедневие, а Венеция е претърпяла току-що тежката загуба на Кипър. И все пак легендарните размери на османската сила са се стопили за любознателния европейски наблюдател, който все по-настойчиво търси разгадката за шеметния възход на Османската империя, за да разкрие уязвимите ѝ места и покаже на европейските ѝ неприятели възможностите за успешна борба с нея. Затова Герлах гледа с по-спокойни очи в по-обективни размери и сочи неумолимия ход на един нов процес в османската управленческа система — дълбоките ѝ промени, които обуславят залеза на военната ѝ мощ, повсеместно разгръщащата се поквара на ръководните институции и нарастващия произвол, а заедно с това утежняващата се експлоатация на социално угнетените, на раята и изострящата се до непоносимост религиозно-народностна дискриминация на подвластните немюсюлмани.
Стефан Герлах има и друго несъмнено предимство — по-голяма широта на виждането и тълкуването. Убеден лутеран, той гледа критично и на света, от който идва, където фанатичната нетолерантност на католицизма, издигнал меча на инквизицията над принципите на разума, човешките и народни свободи, изглежда не по-малко антихуманна, отколкото войнствуващият ислям, налаган на покорените и безоръжните със заплахата на най-обичайните за Средновековието изтезания — набиване на кол, окачване на ченгел, посичане на дръвник.
От сравнително по-непредубедената съпоставка, която Герлах прави между порядките в християнския Запад и мюсюлманския Изток, са се получили и по-верните, по-правдиви измерения и облик на онази действителност, при която се развиват, страдат и се борят през седмото десетилетие на XVI в. народите на Европейския Югоизток, в това число и българите. И в тези по-верни
6
мащаби на Стефан Герлах оценката му за режима на религиозно-народностна дискриминация в Османската империя не подлежи на съмнение, нито може да се омаловажава с обичайното възражение на някои предубедени чужди историци, че се дължи на фанатична религиозна нетърпимост. Едва ли би могъл да бъде упрекван в това автор като Герлах, непоколебал се по всякакви поводи да жигоса недъзите на религия, църковна организация и управление в света, в който живее и от който идва.
Размерите на тази дискриминация са толкова големи и така ужасяващо реални, че стъписват пътеписеца във всички сфери на живота, читателя — във всяка глава от обемистия пътен дневник на просветения протестантски мисионер. Тази атмосфера открива свободно всички пътища на произвола и насилието на властта спрямо немюсюлманите в Империята: чиновникът граби безнаказано там, гдето има християни, и то така, че цели селища и райони опустяват по пътя, отдето се зададе.
„Това бреме е толкова непоносимо, пише развълнувано Герлах, че цели села заедно избягват и отиват в пусти места, защото иначе християните трябва да дават на всеки турчин конете и децата си, както и храните и виното, които през цялата година са добивали с пот и труд, а освен това да търпят и много бой. Чаушът ги принуждава да дават всичко, което поиска, и ако не го получи веднага или те се съпротивяват, наказва ги жестоко, така че и цялото село не смее да шавне срещу неговата власт...
Турците обаче дават само половината от това, което дават християните..."
Дискриминацията е налице и в правораздаването: ... :
„ако някой турчин, бележи Герлах, има нещо против някой християнин, довежда 10—20 свидетели, които не знаят нито дума за работата, но християнинът трябва да излезе виновен и загубва отново всичко, каквото е събрал в продължение на много години. Защото свидетелството на християнина, дори и най-справедливото, не важи нищо пред свидетелството на турчина!"
Същата тази официална власт, която търпи от политически, от тактически съображения гръцката църковна иерархия на Балканите и насърчава грабителството на гръцкото духовенство, за да получи по-внушителен дял от ограбеното
7
чрез традиционния „пешкеш", не се колебае нито за миг да смаже всеки опит за антимюсюлманска пропаганда, всеки жест на несъгласие с господствуващия режим и религия, откъдето и да изхождат те — от средите на поробените или на чужди религиозни мисионери. И това според наблюденията на Герлах изглеокда, че се счита за съвсем естествено тогава, когато в същото време от най-вишестоящия до най-обикновения турчин са в правото си да прилагат невъобразими за човешкия ум насилия и жестокости, за да наложат насилствено исляма на покореното население, военнопленниците или робите.
Острата наблюдателност, широкият светоглед и дълбоката проницателност на пътеписеца, съумял да съгледа истината и трайната реалност зад случайните и преходни привидности, са му позволили не само да обрисува, но и да обясни облика на управленческата система в Османската империя и първите прояви на нейния залез.
Никой от известните ни чужди наблюдатели и пътеписци от XVI в. не е разкрил така многостранно, увлекателно и точно, с толкова богат и пъстър жизнен материал вътрешния механизъм на тази система. Никой друг с такъв замах не е осветлил обкръжената с почти мистичен страх на Запад загадка за успеха на османската експанзия и тайната на османското утвърждаване в Европа.
Всеки, който затвори последната страница на „Турския дневник" от Герлах след съсредоточено прочитане, схваща веднага, че османският непоклатим колос е само мит за Европа от XV в., че в „Турската" империя има твърде малко неща, които са истински турски, а всичко останало е хетерогенен комплекс, поставен временно в действие и в услуга на една военно-теократична държавна машина. И самата турска народност изглежда твърде малко турска, ако внимателно се проследят изобилните и многообразни данни на Герлах: не един представител на висшата столична и провинциална аристокрация се оказва от немюсюлмански произход, като се започне със самия велик везир — по това време даровития и прозорлив потурчен бошнак Мехмед Соколович; непрекъснато в недрата на „турската", т. е. на господствуващата народност с мюсюлманска вяра, се вливат инородни и иноверни елементи по пътя на ислямизацията,
8
осъществявана едва ли не ежедневно чрез всички разновидности на принудата спрямо покореното вече немюсюлманско население, спрямо постоянно прииждащите откъм Средна Европа военнопленници и роби; системно се вливат нетурски и немюсюлмански елемент и посредством девширмето (набиране на християнски деца за еничарския корпус). Чрез девширмето подсилването на турската народност с прилив от нетурски народности става държавна политика. Дневникът на Герлах непринудено и с живи примери от ежедневието рисува и съдбоносните последици от това непрестанно, трайно и дори целенасочено обезкръвяване на не мюсюлманските народи, намиращи се под османска власт или сблъскали се с нейните военни сили по един или друг повод: онази бавна, но дълбока и неизличима чак до близко нам време тяхна не само народностна ерозия, но и психологическа деформация.
Герлах показва обхвата с цялата му нечовешка жестокост на друг източник за увеличаване числения състав на мюсюлманите в Империята, на „турската" народност: наред с ислямизацията и девширмето — робския институт. Почти няма параграф в „Турския дневник" на Герлах без някоя бележка или по-подробен разказ за съдбата на заробени хора, довлечени по пътищата на войни и грабежи в Европа или на Изток. Заставени от нуждата или насилието, голяма част от тези роби приемат исляма и веднага или с течение на годините се приобщават било с робски статут или освободени от господарите си към господствуващата в Империята народностна среда.
Кои са устоите и методите на поддържане на целия този порядък, който така интересно ни представя пътеписът на Герлах? Те се коренят преди всичко в централизирания характер на системата и в похватите на властта да привлече и постави в своя услуга физическите и моралните сили на подвластното немюсюлманско население. Дошъл от един свят, в който феодалните войни и политическата децентрализация са все още неизживяна действителност, Ст. Герлах навсякъде долавя и отбелязва значението на върховната обединяваща сила — султанската власт. Пътеписецът е схванал, че всички представители на османската управляваща класа — от обикновения спахия до великия везир — получават място
9
в управлението, сила и привилегии по благоволението на султана и ги задържат само докато вярно и предано изпълняват определени задължения към него. Силата на централната власт се откроява и в способността ѝ да преодолее династическия хаос. Затова на Герлах е направило ярко впечатление възшествието на султан Мурад III, чийто първи акт на овластяване бил да нареди незабавното удушване на петимата си братя. „Така никой, който иска да устройва размирици в империята ми, няма да се подвежда", предава султанските слова Герлах така, както ги е дочул. Страхът е най-добрият съюзник на господаря при всяка автократична система от типа на османската. Този страх от султанското всевластие държи в подчинение дори най-могъщите и влиятелни феодали и сановници, които може да погуби и най-безобидната клевета пред върховния господар. Герлах сам е наблюдавал това в случая със субашията Ахмед например или могъщия откупчик Михаил Кантакузин, премахнат и разорен в светкавични срокове въпреки личното си близко приятелство с великия везир Мехмед Соколович. Наред със страха щедрите насърчения и милостивото върховно покровителство поддържат също атмосферата на сляпо подчинение пред султанската власт. Вместо привилегии и потекло, които са решаващи във феодална Европа, Герлах намира в Турция система, при която усърдието във военната и държавната служба са главна предпоставка за обществено и административно извисяване. А механизмът на тази система е пак нагоден с оглед да се опази централизираната държавна власт, войнствен залог за опазване многонародностната империя и га осъществяване на по-нататъшната ѝ експанзия. Този подтик на лична заинтересованост у представителите на османската управляваща класа Герлах съзира и в други порядки: османският военачалник и сановник Хамза бей, който подобно на други едри османски феодали ще да е получил по-голям феодален домен в района на Ниш, действува по обичайния в такива случаи начин. Заинтересован да издигне стопански своя домен, той заселва тук заробени от Унгария жители и ги настанява в две села край Ниш. Чрез широките правомощия, отредени за такива османски сановници и военачалници, османската върховна власт постига едновременно две неща: обвързва с по-голямо покорство
10
щедро овластените господари и съдействува за заселването и стопанското замогване на известни райони чрез докарване на население дори от чужди страни.
Силата на централната власт Герлах вижда и в способността и да търпи и привлича в управленческата система, охраняващия я апарат или организацията на стопанството различни среди от немюсюлманско население — откупчици и търговци и категории със специални задължения: войнуци, джелепи, дервентджии.
Могъщ лост на посредничество между властта и немюсюлманските поданици и средство за тяхното по-сигурно държане в подчинение Герлах вижда в гръцката черква, във Фенер. Дошъл сам със специална мисия да възстанови пътища за църковно-религиозно и духовнокултурно сближение с източната църква, отдавна заличени чрез схизмата ѝ със западната католишка черква, мисионерът на немската реформация няма илюзии за ролята на гръцката патриаршия в живота и развитието на балканските християни. От описанията му личи недвусмислено, че тази патриаршия, опора на османската власт чрез цялата си иерархия, има не по-малка историческа отговорност от османската деспотична власт за духовната и културна изостаналост на негръцките си пасоми, включително и на българите.
От дневника на Герлах се долавят и неотстъпните усилия на османските управляващи среди да следят чрез свои наблюдатели и да поддържат с помощта на разнообразни дипломатически прийоми — от заплахата до щедрите обещания и скъпи дарове — мястото си на могъщ политически фактор в тогавашната международна обстановка.
Но за Герлах е ясно, че тази все още могъща държава, чиито повелители все още осъзнавайки силата си, не се колебаят да хвърлят в занданите си чуждите дипломатически представители, да контролират кореспонденцията с владетелите на страните им, да ги унижават или заплашват, въпреки всичко е започнала да се променя вътрешно, а институциите ѝ — да се израждат. Неведнъж Герлах се натъква на нарастващия произвол и подкупността на османската централна и провинциална администрация. Покварата се разпростира по йерархичен ред отгоре надолу и се движи по непреодолим омагьосан кръг. Великият везир трябва да получи баснословни
11
подкупи от бейлербейове и санджакбейове, за да ги удостои с пост, който те поддържат чрез нескончаеми подаръци за везира. Всички разноски за това те се стремят да си възстановят „чрез изнудване на подвластните си, като ги ограбват и дерат както могат и искат."
Бейлербейовете от своя страна проявяват същата взискателност към санджакбейовете, които по думите на Герлах са нещо като техни гъби, „от които те могат да изстискват всичко, що пожелаят..."
„Щом се получи оплакване срещу някого, било то вярно или не, пашата гледа да го махне и онзи не бива да се противи, защото на това отгоре ще му отрежат и главата."
От зоркия поглед на Герлах не са убягнали и измененията в спахийската система — не случайно той привлича вниманието върху незаконното разрастване на част от спахилъците и усилията на спахиите да прикрият това от регистрацията и проверките на върховната власт. Пътеписецът е забелязал и променящата се вече роля на еничарството — от ударна бойна сила в институция с полицейски функции по места и едновременно с това във фактор, допринасящ за нарастване произвола и несигурността в населените места. В един от епизодите столичните еничери са представени като истински грабители, които под прикритието на пазители на реда всъщност плячкосват населението.
За Герлах е несъмнено, че всички тези вътрешни изменения на османската държавна система се отразяват най-тежко върху социално угнетените среди, върху раята и особено върху немюсюлманското население. Малцина чужди наблюдатели са произнесли по-точна и по-категорична присъда за характера и нивото на феодалната експлоатация в Османската империя. Тя ограничава до такава степен личния почин на обикновения селски труженик, че той произвежда само за да преживее, от страх, че целият му излишък може да стане плячка на необуздани господари и чиновници: Цели селища и области се превръщат в безрадостна за пътешественика пустош поради тежкия режим — жителите се изселват из по-прикрити и защитени места. Защото, бележи Герлах, „където стъпят веднъж османците, там вече трева не пониква", като пояснява мисълта си с това, че господарите, без да работят нещо, само опустошават и унищожават изработеното от населението.
12
И към всичко набелязано — още едно предимство, което придава на дневника стойност на първостепенен източник за миналото на балканските народи и най-вече на българите през епохата на османското владичество с качества на превъзходство над редица творби на други пътеписци от това време: способността на автора да представи положението на поробените в много аспекти, да го съпостави с положението на угнетените обществени среди в по-близки и по-далечни европейски страни, да покаже различията в режима на различните прослойки и на различните османски провинции. С други думи и в общобалкански, и в общоимперски, и в общоевропейски мащаби. А този начин на виждане несъмнено осигурява по-правдива преценка и по-убедително показва, че при все по-утежняващите се условия борбата на подвластните народи, в това число и на българите, не е плод на подстрекателства от страна на османските неприятели в Европа, а вътрешна неотменна необходимост.
БИСТРА А. ЦВЕТКОВА