Патеричните разкази в българската средновековна литература

Светлина Николова

2. ХУДОЖЕСТВЕНИ ОСОБЕНОСТИ НА ПАТЕРИЧНИТЕ РАЗКАЗИ. ИДЕЙНО-ТЕМАТИЧНА ХАРАКТЕРИСТИКА. ГЕРОИ. КОМПОЗИЦИЯ

 

 

Да се определи мястото на патеричните разкази в историята на старата българска литература — това означава преди всичко да се изяснят техните художествени особености, да се разкрие жанровата им природа. Досегашните схващания в това отношение са противоречиви и не почиват на обстойно проучване на тези разкази откъм тяхната литературна страна. Както вече бе изтъкнато, патеричните разкази са привличали вниманието на изследователите изключително в традиционния филологически план. Да се погледнат те като художествено творчество и от тази гледна точка да се намери мястото им в историята на нашата литература — такава е, може да се каже, централната задача на тази работа.

 

В каква насока трябва да се търсят онези художествени особености на патеричните разкази, които определят спецификата им в сравнение с другите старобългарски литературни творби и дават възможност да се очертае съотношението между тях? В съвременното литературознание жанровата структура на литературните творби се разглежда като страна на художествената форма, но същевременно се подчертава, че тя е тясно свързана и със съдържанието на художествените произведения. Ето как се определя зависимостта на жанровия строеж от съдържанието на литературната творба в един от значителните съвременни трудове по теория на литературата:

 

„Единствено верният път към разбирането на жанра минава през разкриването на неговата собствена съдържателност. Жанрът, както и всяка художествена форма, е затвърдяло, превърнало се в определена литературна конструкция съдържание ... Ние трябва да изясним какво съдържание носят в себе си литературно-художествените форми и структури. Ние можем да направим това, ако поставим нашия изследователски обектив при корена на художествените форми — там, където те израстват от почвата на живота.“ [1]

 

Следователно първата задача при очертаване жанровия облик на литературните произведения е да се разкрие кръгът от подбраните жизнени явления и тяхната идейна оценка, с една дума, да се направи идейно-тематичен анализ на творбите. Що се отнася до елементите на художествената форма, които имат значение за характеристиката на жанра, най-важни сред тях са образите и композицията. [2] В системата от образи най-съществена роля играят образите на героите, които стоят в основата на всяка художествена творба. Като изследваме подбора на героите, принципите при изграждане на образите им, конкретните пътища, по които се създават тези образи,

 

 

1. Г. Д. Гачев, В. В. Кожинов. Содержательность литературных форм. — В : Теория литературы. Основные проблемы в историческом освещении. Роды и жанры литературы. М., 1964, с. 21, 22.

 

2. Вж. В. В. Кожинов. Жанр. — В : Краткая литературная энциклопедия. Т. 2. М., 1964, с. 915.

 

83

 

 

ние изясняваме съществени жанрови белези на литературното произведение. Анализът на композицията пък дава възможност да се открият най-устойчивите, трудно поддаващи се на промени черти на литературната форма. Тук особено важно е да се проникне в начините за построяване и развитие на сюжета, в способите за повествование.

 

И така, едва след като се анализират подробно патеричните разкази с отлед на тематика, идейно съдържание, герои и композиция, може да се добие определена представа за тяхната художествена същност.

 

* * *

 

Патеричните разкази са обединени от една обща тема — монашеския живот. Всички те пряко или косвено са свързани с всекидневието на монасите — едни представят религиозната страна на техния живот, други са посветени на житейските им отношения, трети — на отношенията им с околния животински и природен свят, четвърти описват връзките с действителността извън манастирските стени, а някои показват отделни явления в живота на светското общество, които привличат вниманието на монасите.

 

Според тематиката си патеричните разкази могат да бъдат разпределени в две големи групи: а) разкази за живота на монаси; б) разкази за отношенията на монаси с външния свят и за живота на светски лица, в които събитията са разкрити през погледа на монаси.

 

В зависимост от характера на поставените проблеми в първата група произведения се открояват два типа теми: 1. Теми, в които животът на монасите е представен откъм неговата религиозна страна. 2. Теми из житейските отношения на монасите, разработени в етичен план.

 

Религиозната страна от живота на монасите е представена в патеричните разкази чрез няколко теми. Тук най-голямо внимание се отделя на аскетическите подвизи на монасите, на пророчествата, които те вършат, на молитвата, покаянието, преминаването на душата в отвъдния свят, ересите.

 

Централно място в тази група разкази за монашеския живот заемат творбите, в които са показани аскетическите подвизи на монасите. Те са изобразени в различни форми, но винаги се оценяват като стъпка по пътя към желаното съвършенство. При това колкото повече страни от живота на монаха носят отпечатъка на аскетизма, толкова по достоен за уважение се смята той. Разбира се, и проявено само в една насока, аскетическото пренебрегване нуждите на човешката природа е предмет на възвеличаване. В „За ава Исай, хранил се с вода и сол“ (Рилски манастир, № 2/25, л. 169б) център на повествованието е крайното въздържание на монаха спрямо храната. В горещ ден той има намерение да изяде само късче сол. Да пийне и вода го заставя само обстоятелството, че гърлото му е засъхнало и не може да преглътне солта. Темата за аскетизма е разработена и в „За болния ава Исак“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 54а). Тежко болен, монахът отказва да вкуси варената храна, приготвена специално заради неговата изнемощялост, и дори заявява, че е готов да боледува още 30 години. Разнообразни прояви на аскетизъм са показани в „О Дороѳеи, иже сь ѡци Нитрїискыми" (АБАН, № 78, л. 390б—391а). Доротей се старае по всевъзможни начини да измъчва тялото си. Денем без прекъсване строи каменни къщи и ги дава на онези, които не могат да си построят сами. Завършил строежа, започва да прехвърля камъни от един куп на друг само за да изморява тялото си. Нощем се занимава с плетене на кошници от палмови листа. Храната му се състои от малко хляб, стрък зеленчук и вода.

 

84

 

 

Никога не ляга да си почине, не спи на легло, а дреме по време на работа или ядене.

 

Да се достигне съвършенство в аскетизма обаче е трудно, почти невъзможно при постоянно общуване с хората. Дори манастирът не предлага благоприятни условия в това отношение. Най-успешно се справят монасите със самоограниченията, когато живеят напълно изолирано. Ето защо в патеричните разкази темата за аскетизма се разработва обикновено върху материал из живота на монасите-отшелници. Нещо повече, в редица творби стремежът е да се покаже не толкова аскетизмът на монасите, колкото необходимостта от осъществяването му далеч от човешкото общество. Героинята от „Ѡ инокыни, бѣжавшои въ поустыни“ (НБКМ, № 1036, л. 126а—126б) става отшелничка, защото от аскетическия живот я отвлича любовта на юноша. За да спаси душата си чрез краен аскетизъм, напуска манастира монахинята от „Ѡ другой инокыни, обрѣтенои въ поустыни“ (НБКМ, № 1036, л. 135а—136б). Единствено в пустинята тя има възможност да живее 30 години, без да види човек, да се храни само от донесената в началото кошница с храна и да пие от взетия от манастира съд, да не се грижи за облекло, чиято служба успешно изпълняват дългите ѝ коси. В „За монаха Йоан и Йоан Кръстител“ (вж. тук, № 47) монахът бяга тайно от манастира, за да се спаси от настояванията на патриарха да стане игумен. Изпълнявайки тази длъжност, той не би могъл да мисли само за служене на бога.

 

Крайностите на аскетизма обаче са физически непостижими за всички, особено в хиперболизираната форма, която е показана в патеричните разкази. Но християнската религия не затваря пътя към спасението пред онези, които не са способни да издържат най-жестоките лишения. И умереният аскетизъм е достатъчен, когато човек следва неотстъпно нормите на християнството— това е идеята на „Желанието на ава Геласий да живее в пустинята“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 9а—9б). Геласий иска да сподели живота на монасите-отшелници. Но преди да отиде в пустинята, решава да изпробва техния начин на живот. Започва да ходи дълго време, но се уморява; не може да се храни като тях с билки, а поради своята немощ хапва малко зеленчук; затруднява го много и спането под открито небе. Ето защо, съзнавайки, че не може да живее като пустинниците, в края на краищата се отказва от намисленото, тъй като знае, че служейки усърдно на бога, и без да напуска килията, ще спаси душата си.

 

Интересни са разказите, в които се разкриват пророчествата на монасите. Тук способността на манастирските обитатели да проникват в неизвестното не е представена като качество, което може да се придобие, и поради това липсват преки оценки и внушения, че всички трябва да се стремят да я притежават. В тези разкази пророческият дар е показан като израз на особено божие благоволение. Обикновено монасите предугаждат бъдещи събития. Те им биват открити в символична форма от ангели или от самия бог. Така например в „За ава Йоан от Хузива, който бил убит от варварите“ (вж. тук, № 87) на монаха, молещ се да узнае бъдещето, се явява разгневеният Христос и той разбира, че го чака смърт. И настина веднага пристигат перси и съсичат Йоан. Неумолимата строгост на бога, явил се на ава Георги от „Ава Георги затворник“ (АБАН, № 78, л. 148б—149а), подсказва на монаха трагичната съдба на Скитопол — на другия ден страшно земетресение разтърсва крайбрежието и страната е нападната от арабите. Някои творби повествуват и за чудотворното узнаване на събития, станали в далечни области. Типичен е разказът „Ѡ см҃рти ѳеѡ^дриховѣ“ (НБМ. -№ 1036, л. 96а—96б).

 

85

 

 

Тук знаменит монах, живеещ на о. Липар, във видение узнава за смъртта на княз Теодорих. Пророческият дар на монасите стига дори до възможността да предсказват настъпването на смъртта. Предугаждането на смъртта е тема на „За Герондий“ (НБКМ, № 1036, л. 94а—94б). В „Ава Илия арменец от Арселаа“ (НБКМ, №303, л. 87б) е показано как монахът узнава, че ава Агатон Арменец, с когото живее, ще умре най-късно след десет дни. Илия видял Агатон да върви към царските двери, облечен в новите си дрехи, и Христос го приел с радост. Ава Илия предупреждава своя брат, който наистина умира след няколко дни.

 

Някои разкази са посветени на един от най-важните християнски обреди — молитвата. В тях особено се подчертава нуждата християнинът да се моли с благоговение и всеотдайност. Идеята, че пред бога е важно не количеството на молитвите, а тяхното качество, е най-ярко изразена в „Павел Фермейски“ (НБКМ, № 303. л. 96а—96б). [3] Времето на Павел е запълнено единствено с молитви. Но макар че извършва по 300 молитви на ден, той е недоволен от себе си, тъй като някои се молят много повече от него. Отец Макарий, комуто Павел се оплаква, му разяснява, че въпросът не е в броя на молитвите, а в това, дали използува максимално своите възможности да се моли и как се моли.

 

В някои патерични разкази се показват необикновените възможности, които притежава молитвата на добродетелните монаси. Тези възможности свидетелствуват за особена божия благосклонност и се изразяват предимно в това, че бог винаги откликва незабавно на отправените към него молби. Когато молитвите засягат земния живот на монасите, помощта на бога идва чрез извършване на чудотворно действие. Така например в „За Георги Арселаит, който напълнил бъчвите с масло“ благодарение на молитвите на монаха (вж. тук, № 41)и празните делви в Синайската планина се напълват веднага с масло. В „Йоан Саваитин и отец Димитър“ (НБКМ, № 303, л. 89а—89б) двамата монаси се спасяват от смърт с молитви. Видели на пясъчния бряг на потока следи от голяма змия, те започват да се молят да бъде запазен животът им. И ето че по божие повеление змията бива възнесена до облаците и оттам пусната на земята. Най-често силата на молитвата се проявява в опрощаване на греховете. Интересни примери в това отношение са „О презвитери ѿлѫченомъ ѿ своего еп^скпа“ (вж. тук, № 95 и „За монаха, чиито грехове били простени след смъртта му заради молитвите на братята му“ (вж. тук, № 66). Първият разказ представя опрощаването на греха на свещеник след молитвите на монаси. Във втората творба се отива още по-далеч — предмет на изображение тук е прощаването на прелюбодеяние след смъртта на монаха. Грехът е извършен по време, когато монахът е бил изпратен по манастирски дела извън обителта, и поради това всички монаси се молят, за спасението на съгрешилия три денонощия, докато бог чуе молбата им. Но това още не е пределът за възможностите на молитвата. Праведникът е в състояние да измоли дори преместване от ада в рая. Такъв е случаят в „За препростия Павел, чийго ученик бил поставен в ада“ (вж. тук, № 74). След смъртта на ученика си добродетелният Павел се моли бог да му открие къде се намира младежът. Видял го в ада заради греховете, които вършел тайно, наставникът му е твърде наскърбен и се заема да измоли милост за него. След няколкодневно постене и усилени молитви Богородица му открива, че ученикът е спасен.

 

 

3. Новобългарски превод на разказа вж. в Лавсаик или животопис на св. отци от преподобния Палладия епископ Еленополски, с. 54—55.

 

86

 

 

В патеричните разкази е отделено значително място и за такова важно религиозно задължение на монасите, каквото е покаянието. То е представено като дълъг и труден процес на изкупуване на греховете, като дейност, върху която се съсредоточава цялото внимание на грешника. Характерен е разказът „За монаха, който бил подлъган от дявола да продава произведеното“ (вж. тук, № 15). След като накратко съобщава за извършвания по дяволско внушение грях, разказвачът започва обширно повествование за покаянието на монаха. Преодолял отчаянието си, героят се отдалечава от всички и се отдава на пост и разкаяние. Непрекъснато се моли на бога и накрая бива простен. Понякога покаянието е представено само като съжаление за извършените грехове и обещание да се води праведен живот. Но и в този случай милостивият бог опрощава грешниците. Подобна разработка на темата за покаянието се среща в „За Павел простия, който наблюдавал влизащите и излизащите от църквата хора“(вж. тук, № 90). Отиващите на църква праведници Павел вижда със светли лица и придружени от ангел. Между тях е и един грешник, видян от Павел с черно лице и вързан от дяволите с верига. На излизане и той е с бяло лице, защото се разкаял за постъпките си и се зарекъл вече да не греши.

 

Особен интерес е проявен и към темата за преминаването на душата в отвъдния свят. Повествованието е съсредоточено върху моментите, непосредствено предшествуващи смъртта, върху самата смърт или върху времето веднага след настъпването ѝ. Според патеричните творби човек обикновено бива предупреден за приближаването на смъртта. Така например в „Ѡ нѣкоемъ мнисѣ“ (НБКМ, № 1036, л. 101а—101б) Антоний няколко пъти поред чува глас, който му съобщава, че скоро ще умре. По време на служба е предизвестен за времето на смъртта си и епископ Касиан („Смъртта на Касиан“, НБКМ, № 1036, л. 105а).

 

Когато човек напуска земния свят, бог не оставя душата му да се лута сама. Той изпраща ангели или светии да я посрещнат. За душата на умиращия епископ Пров („О Провѣ епп'ѣ“, НБКМ, № 1036, л. 90а) идват двама светии — Елефтерий и Ювеналий. Понякога пристигането на божиите служители предшествува появата на самия Христос. В „За Тарсила“ (НБКМ, № 1036, л. 92а—92б) патриарх Филакс се явява във видение на Тарсила, за да насочи мисълта ѝ към Христос, който го следва.

 

Разказите, в които са показани миговете преди смъртта, са тържествено-патетични по тон. Героите приемат смъртта без съжаление. Тях ги вълнува само мисълта, дали са успели да изкупят всичките си грехове. Ако бог е простил прегрешенията им, те дори се чувствуват радостни, че са избрани да живеят в небесните селения. Празничната атмосфера се чувствува най-вече, когато в непрекъсната градация около умиращия се събират все нови и нови божи пратеници. Интересен пример е разказът „Смъртта на отец Сисой“ (Рилски манастир, № 3/3, л. 410б—411а). Когато наближава смъртният му час, при Сисой се появява основоположникът на монашеството Антоний, след него пристигат пророците, после апостолите, а накрая идва и самият бог. Всеки новопристигнал Сисой посреща с все по-просветлено от радост лице.

 

Преминаването на душата в задгробния свят е свързано преди всичко с момента, когато тя напуска тялото. Интересът към този момент е отразен в „За монаха, който видял как се разделя тялото от душата“ (вж. тук. № 79). Тук е показано различното отношение към душата на праведните и грешниците. Монахът, комуто бог се съгласява да покаже как душата се отделя от тялото при смъртта, е заведен последователно при умираш грешник и праведник.

 

87

 

 

Грешникът живее в манастир, смятан е от всички за велик отшелник, и краят предизвиква скръб в целия град. Единствено по отношението към душата монахът разбира, че този човек в същност е грешен. В смъртния час за душата е изпратен страшен мъж, държащ в ръце огнен тризъбец. По божия заповед той насочва тризъбеца към сърцето на умиращия и след като го мъчи дълго време, изтръгва насила душата му. Праведникът пък е захвърлен на пътя и няма кой да му помогне. За душата му идват архангелите Михаил и Гавриил. Сядат от двете му страни и утешават душата, като искат да я вземат от тялото. Но тя не желае да излезе. Гавриил предлага да я вземат насила, но Михаил заявява, че Христос е заповядал да я заведат доброволно. И за да не я принуждават, бог изпраща Давид да я привлече с прекрасно пеене.

 

В редица разкази е показан и пътят на душата непосредствено след смъртта. Тук вниманието е насочено към времето преди окончателното определяне мястото на душата в задгробния свят. Между творбите, в който се разработва тази тема, най-интересен е разказът „Разговорът на Макарий Александрийски с двама ангели“ (вж. тук, № 37). Предмет на повествование тук е пътешествието, което извършва душата на умрелия в продължение на 40 дни след смъртта. Съпроводена от ангели, душата обхожда земята, рая и ада и едва след това научава къде ще живее постоянно.

 

Особен дял в патеричните разкази от първата група представляват творбите, в които основна тема са ересите. Тук вниманието е насочено предимно към борбата с тях. Разобличават се различни отклонения от официалните църковни догми — учението на масалианите, отричането на възкресението на тялото, непризнаването на причастието и др. Обикновено еретиците упорито поддържат своето мнение, но в крайна сметка биват разобличени. Победата се извоюва главно чрез използуване на подходящи цитати от християнската догматична литература и извършване на чудеса, доказващи, че отстъпниците не са прави. В „За Отец Макарий, който възкресил мъртвец“ (вж. тук, № 77) Макарий води борба с човек, който не вярва във възкресението на тялото и проповядва, че светът е създаден от три начала — бог, слънце и злоба. Много усилия са необходими, за да бъде приобщен заблудилият се към правоверните. Решаващо се оказва обстоятелството, че отец Макарий успява да възкреси тялото на мъртвец, погребан 400 години преди раждането на Христос, а еретикът не сполучва да възкреси душата. Невярващият в причастието стълпник от „За антиохийския патриарх Ефрем и стълпника еретик“ (вж. тук, № 108) осъзнава заблуждението си едва когато за доказателство Ефрем хвърля в огъня омофора си и той не изгаря.

 

В няколко разказа предмет на повествование е възникването на ересите. Появата на отклоненията от официалната християнска идеология се свързва с намесата на дявола — еретици стават онези, които му се подчиняват. Интересен пример е „Мелит, предводител на масалианите“ (АБАН, № 78, л. 420б—422а). Монахът Мелит, ученик на Юлиян, отива веднъж в Синай със своя наставник. Чул разговори за достигнато съвършенство, той се амбицира да придобие безстрастието, за което става дума Напуска учителя си, отива в града и съгражда килия, в която се отдава на краен аскетизъм. След време сатаната научава за неговата безмерна гордост и му съобщава, че бог го е сподобил с желаното безстрастие. Оттогава Мелит става послушен слуга на дявола, който за награда го прави масалианин.

 

Вторият тип теми за живота на монасите е резултат от навлизането на автора в необичайна за средновековната литература сфера на изображение— в света на неделимите от всеки човешки живот радости и тревоги,

 

88

 

 

затруднения и задължения, победи и поражения. Колкото и да презират по принцип житейските въпроси, монасите са заставени от обстоятелствата да се занимават с тях. Необходимостта сами да се грижат за прехраната си ги принуждава да работят. От друга страна, във връзка с поддържането на манастира се налага да обсъждат и да уреждат различни административни въпроси. В колектива, в който живеят, монасите по необходимост общуват помежду си. Непосредствените отношения, създаващи се в процеса на съжителствуване, водят до проявяването на различни човешки качества, които авторите на патеричните разкази превръщат в предмет на повествование. Монасите си завиждат, влизат в различни конфликти, не изпълняват задълженията си или се сприятеляват, помагат си в трудни часове, учат се един от друг. Заобиколени от животните и природата, те често общуват с тях. С една дума, постъпват така, както всеки човек извън стените на манастира би могъл да постъпи в подобно положение.

 

Въпреки че живеят при необичайни условия, монасите си остават обикновени хора, с присъщите човешки слабости. Авторите на патеричните разкази не отминават тези слабости, не се стремят да създават идеални образи. Нещо повече, твърде често разкриването на нравствените недъзи заема централно място в произведенията. Когато вниманието се насочва към по цялостно изображение на манастирското битие, в зрителното поле попадат разнообразни недостатъци на монасите. В тези случаи тези недостатъци се очертават особено релефно върху фона на всеобщото благочестие в манастира. Сред разказите, в които е разработена темата за моралните недостатъци на монасите, привличат вниманието предимно „Наказанıе ѡ Палади чрънци еже бе страха бж҃ı-а вь непокорствѣ поживь“ (НБКМ, № 297, л. 46б—47б), „Ава Зан“ (Рилски манастир, № 2/28, л. 158б—160б) и „За Отец Елисей, син Прокопиев“ (вж. тук, № 179). Героят на първия разказ отказва да обработва градината заедно с другите монаси, да ходи на богослуженията, но охотно се присъединява към тях, когато се хранят, без да е поканен. Снизходителното отношение към държането му го поощрява и той става все по-непокорен. „Ава Зан“ запознава читателя с други слабости на монасите. Героят никак не може да прогони размислите за семейството и роднините. Желанието да ги навести става все по-силно и му пречи да изпълнява съвестно своите задължения. За да осъществи намерението си, прибягва и до измама — от името на баща си пише писмо, с което уж родителите му го викат да ги посети. След като не сполучва да се измъкне по този начин от обителта, нагрубява наставника си и самоволно напуска. По пътя съгрешава с една монахиня и после се разболява тежко. Най-интересен е последният разказ. Тук се описва твърде подробно как у станалия без желание монах Елисей е възникнала омраза към неговия духовен наставник отец Исай, как монахът започва да върши винаги противното на онова, което прави наставникът му, и счита за недостойно да прислужва на стареца. Елисей стига дори дотам, че клевети отец Исай, държи се грубо с него и накрая, открадвайки празничните дрехи на един монах, избягва от манастира.

 

Ограничавани прекомерно от нормите на живот в манастира, монасите често не успяват да преобразят коренно своя характер. Но страхът от порицание не им позволява открито да проявяват пороците си. Така се стига до показната добродетелност, зад която са скрити разнообразни недостатъци. Двуличието е предмет на „Лицемерният монах“ (НБКМ.,№ 1036, л. 100а—100б). Тук един монах от Геласийския манастир е смятан от всички за съвършен, тъй като се представя пред братята за изключителен постник. А в действителност той не само не пости, но „въ таинѣ без мѣры ı-адѣше".

 

89

 

 

Сред пороците на монасите особено място се отделя на завистта. Един от най-интересните в това отношение е разказът „Завистливият монах“ (вж. тук, № 39). Постъпките на централния герой в него са ръководени от силна завист. Той предоставя временно своя килия на един отшелник, дошъл за известно време в манастира. При новодошлия обаче започват да идват мнозина, за да донесат, каквото му е необходимо, или просто да поговорят. Проявеното към отшелника внимание поражда завист у притежателя на килията, комуто братята не засвидетелствуват никаква почит, макар че той е от много години в манастира. За да си отмъсти, монахът няколко пъти праща младия си ученик при новодошлия с поръката да го предупреди да напусне килията, заплашва го, че ако не излезе, ще отиде да го изгони, и накрая тръгва, за да осъществи намерението си.

 

Завистта е основен двигател на действието и в „За монаха, наклеветил дякон, че е откраднал книгата му“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 303б—304б). Скромен и добър дякон е определен да бъде ръкоположен за свещеник. Но той се отказва, от това внимание. Отношението към него предизвиква завист у един от монасите и той решава да му напакости. Издебнал момент, когато всички са в църква, монахът поставя своя книга в килията на дякона и веднага след това отива да се оплаче на игумена, че някой е откраднал книгата му. После той бива изпратен с оше двама монаси да претърси килиите и книгата е намерена у дякона. Така клеветникът постига целта си.

 

При продължителен съвместен живот неизбежно се появяват различията в характерите на отделните монаси. В резултат на това често се стига до крамоли в манастира. Постоянните разпри между двама братя са предмет на „Павел Космит и Тимотей" (Рилски манастир, № 3/2, л. 120б—121а). По най-дребни поводи непрекъснато се оскърбяват един друг. След време свадите им дотягат и те се замислят как да ги избягват. Най-разумно им изглежда да не реагират на обидите, които си отправят.

 

Недоразуменията между монасите невинаги завършват благополучно. Злият нрав на някой от участниците в конфликта пречи в крайна сметка да бъде постигнато разбирателство. Такъв е случаят в „За монаха, затворил храната на стареца си“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 299а—299б). Отмъстителният младеж не само не се вслушва в укора на наставника си, но ядосан от забележката, затваря килията, в която поставят хляба, и оставя стареца да гладува 12 дни.

 

Порок, изобразен в патеричните разкази като масово явление сред монасите, е сребролюбието. Манастирските обитатели противно на всички предписания се стремят не само да съберат известна сума, която пазят лично за себе си, но и да я скрият колкото се може по-грижливо. Най-ревностните от тях дори преди смъртта си не съобщават, че имат скрити пари, с риск да бъдат поставени в ада. Крайното скъперничество е тема на „За монаха, умрял, без да каже, че има скрито злато“ (АБАН, № 78, л. 379а). Героят закопава под леглото си гърне злато. Братята случайно намират богатството едва когато след смъртта му започват да развалят килията.

 

В някои творби е показана не само алчността на монасите, но и възмездието, което ги постига за този им нравствен недъг. Наказанието е свързано с всекидневието и е предназначено да вразуми жадните за пари. Осъзнаването на вината в резултат от наказание е представено в „Монахът лекар Йуст“ (НБКМ, № 1036, л. 103б—105а). Изкусният лечител живее в манастир, където е прието монасите да нямат нищо свое. Той не само спестява три жълтици и ги крие, но дори когато преди смъртта си осведомява своя роден брат Копиос, че притежава злато, не му посочва къде го е поставил.

 

90

 

 

Копиос съобщава това на игумена и разгневен, игуменът забранява на монасите да посещават умиращия. Научил от брат си защо всички са го изоставили в последните му часове, Йуст горчиво съжалява за поведението си.

 

В патеричните разкази са показани и други нравствени недъзи. Не са редки случаите, когато монаси отрабват своите братя от манастира. Такъв случай е представен в „За монаха, който отключвал чужда килия“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 296б). Приспособил си ключ, с който може да отваря една от килиите, героят на разказа редовно взема всичко, каквото намери в нея. Веднъж обитателят на килията разделя вещите на две равни части и върху едната поставя бележка с молба крадецът да остави половината. Но крадецът накъсва бележката и пак взема всичко. Представени са и случаи на толкова силно пристрастяване към кражбата, че става невъзможно дори при желание човек да се отклони от поетия път. Здраво вкоренената привичка да се краде лежи в основата на „Монахът-крадец“ (АБАН, № 79, л. 20а—21а). Започнал да краде храна, понеже не си дояждал, монахът не е в състояние да престане дори и когато, след като се е изповядал, му дават ядене в изобилие. При това той крие грижливо откраднатото и едва когато продуктите започват да се развалят, хвърля ги на животните.

 

В обществото на монасите вирее и пиянството. Героите често похарчват не само собствените си средства за пиене, но безгрижно разпиляват и чужди. Героят на „Монахът-пияница“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 298б—299а) всекидневно ходи да продава в селото изплетената през деня рогозка и изпива получените пари. Когато при него идва да живее друг монах, в пиянство разпилява и парите на новодошлия, а вечер носи на съжителя си само малко хляб. Вразумява се едва когато след три години живеещият с него монах умира в същност по негова вина.

 

В значителна част от патеричните разкази, повествуващи за житейските отношения на монасите, се разработва темата за монашеските добродетели. Сред тях се открояват творбите, в които е показано монашеското смирение. То е представено в разни прояви. Смирението личи ту в безропотното посрещане на унижения, ту в абсолютното съблюдаване на всички заповеди, ту в неизчерпаемото търпение. Смиреното понасяне на заслужено наказание е тема на „За Авакир“ (НБКМ, № 1036, л. 120а). В продължение на 15 години почти всеки ден гонят Авакир от трапезата заради бъбривостта му и той често си ляга гладен. Монахът приема безропотно отреденото му наказание и дори смята, че подобно отношение към него свидетелствува за желанието на братята да проверят дали той е истински монах. Подобна е темата и на „Дякон Македоний“ (Рилски манастир, № 3/11, л. 34б—35б). Отлъчен от служба, загдето не се завърнал в определения срок от Александрия, Македоний посреща решението на игумена като нещо напълно естествено. Дори когато му се разрешава да участвува в службите, той отказва и предпочита да остане между новопостъпилите в манастира, та така да засвидетелствува още по-категорично смирението си.

 

В патеричните разкази се обръща особено внимание върху необходимостта монасите да се подчиняват на нарежданията на всеки по-високостоящ в църковната йерархия. Естествено в този случай изискването за смирение е продиктувано от чисто практически съображения — непокорството би довело до сериозни сътресения в работата на църковните институти. Тези съображения обаче никога не се изтъкват. Повествованието не излиза извън рамките на събитието, в което се проявява покорството на монаха, обаче винаги е придружено с пряко изразена положителна оценка. По този начин е разработена темата в „За мъжа, отишъл в манастир заедно със своя син“

 

91

 

 

(Рилски манастир, № 3/2, л. 270а—270б). Следвайки фанатично заповедта на игумена да не говори със сина си, монахът се отказва от предоставената му преди смъртта на сина възможност да беседва с него и с това предизвиква възхищението на братята. Чувство на преклонение пред покорството на друг монах е изразено отчетливо и в „За Лаврентий“ (НБКМ, № 1036, л. 119б—120а). Игуменът оставя 80-годишния монах да стои прав час-два, докато трае обядът, а после го изпраща да каже пред друг началото на един псалом. Лаврентий безмълвно се подчинява.

 

Между монашеските добродетели не остава незабелязано и снизходителното отношение към чуждите прегрешения. На тази добродетел е посветен разказът „О ава Марцѣ ѥгуптѣнинѣ “ (Рилски манастир, № 3/2, л. 94a—94б). При ава Марко редовно идва презвитер да го причестява. Но един ден му съобщават, че презвитерът е грешен и не бива да го приема. Отшелникът обаче не променя отношението си към свещеника и го посреща, както винаги, с радост, за което е възвеличен от бога.

 

Достойнствата на монасите са особено подчертани, когато са полезни за целия монашески колектив. В „За монаха, който пазел грижливо манастирското имущество“ (вж. тук, № 9) се изтъква усърдието и пестеливостта, с които икономът стопанисва манастирското имущество. Един ден той влиза в магерницата и вижда няколко зърна от леща, разпилени по земята. Икономът наказва монаха, който се занимава с приготвянето на храната, задето не изпълнява съвестно задълженията си.

 

Животът на монасите невинаги преминава тихо и спокойно зад манастирските стени. Понякога настъпват и трудни часове, истинско изпитание за човешките характери и чувства. Братската подялба на несгодите, чувството за другарски дълг са предмет на „За отец Сисой“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 128б). Нападнати и отрабени от сарацини, монахът Сисой и неговият брат отиват да търсят нещо за ядене. Сисой намира две зърна от ечемик, едното от които изяжда, а другото грижливо оставя за своя брат.

 

На монасите е нужно да се подкрепят взаимно не само в особено драматични моменти от живота си. Трудности се срещат всекидневно. Взаимната помощ е извънредно необходима в трудовата дейност. На тази тема е посветен разказът „За монаха, който отстъпил камилата си на друг“ (вж. тук, № 24). Старецът изпраща ученика си да доведе камили, с които да откара изработеното от тях в Египет. На връщане друг монах среща ученика и се вайка, че не знаел къде отива, за да му поръча да доведе и нему добитък за превозване. Научил за това, старецът заръчва на ученика да даде камилите на монаха, като му каже, че техните съдове още не са готови, да слезе заедно с него в Египет и да доведе обратно животните, за да ги използуват и те. Улеснявайки другите, монасите често пренебрегват своите потребности, но не изтъкват, че вършат добрина. Интересен пример е „За монаха който дал дръжките на своите кошници“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 308б.) Героят на произведението сваля от готовите вече кошници дръжките и ги дава на съседа си, като заявява, че има много. При това той добре знае, че отстъпвайки дръжките, няма да може да продаде стоката си на скорошния празник

 

Както за всеки човек, така и за монасите са тежки моментите, когато ги връхлетява болест. В тези трудни часове те получават подкрепа отново от своите съжители. Грижите на един монах за болен старец са предмет на „За монаха, който гледал болен“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 177б). Заварил стареца болнав дошлият да го навести започва да му вари ядене и да му носи вино. Това трогва измъчения старец.

 

92

 

 

Понякога с истинско себеотрицание героите се стараят да задоволят всички прищевки на боледуващите. Така например в основата на „За монаха, комуто се приискал мек хляб“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 308б—309а) стои готовността, с която друг монах изминава дългия път до Египет само за да донесе мек хляб на пожелалия това болен.

 

Контактите с природата често свидетелствуват за безсилието на човека пред природните стихии. Сблъскването на монасите с природните сили понякога има трагични последици. Отец Георги от „За монасите, които умрели от жажда на пуст остров“(вж. тук, № 131) живее със своя ученик на пуст остров. Те имат малка ладия и с нея ходят да си вземат вода от друго място. Веднъж оставят лодката край брега на морето, като я привързват за камък. През нощта от силното вълнение въжето се скъсва и ладията се разбива. Отшелниците вече не могат да напускат острова и да се снабдяват с вода. И когато след осем месеца на острова се отбиват монаси, те намират само останките на умрелите хора и черупка от костенурка, върху която са записали колко време след унищожаването на лодката умират.

 

Отношенията между монасите и животните са представени в атмосферата на доверие и взаимно разбиране, без трагични конфликти с гибелни за едната или другата страна последствия. Хората и животните са приятелски настроени един към друг. Човекът се грижи за своите четириноги другари, подпомага ги, когато се нуждаят от помощ. Животните, без да бъдат олицетворени, са разумни същества, които разбират човека. Те са способни да се привържат към него, помагат му в работата, изпълняват неговите поръки, подчиняват се на заповедите му.

 

Един от най-интересните сред тези разкази е „Отец Герасим и лъвът“ (вж. тук, № 40). Тук отношенията между монаха и лъва са показани в развитие. Лъвът, излекуван от отец Герасим, се привързва към благодетеля си и го следва навсякъде. Тъй като получава храна в манастира, той остава там и дори ходи да пасе манастирското магаре. Когато търговци открадват магарето, лъвът е набеден, че го е изял, и за наказание Герасим му възлага службата на магарето — да носи вода на братята. Не след дълго търговците отново минават край манастира, лъвът отнема магарето от тях и го връща на монасите. А когато отец Герасим умира, лъвът от скръб издъхва на гроба му.

 

В „Повѣсть о оц҃и Коприи“ [4] намереното от калугерите пред манастира бебе, наречено от тях Коприй, докато отрасне, е кърмено от коза. Тя сама се отлъчва от стадото в определено време, за да нахрани детето. И по-късно Коприй поддържа дружелюбни отношения със срещнатите зверове. Хващайки за ухото влязлата в градината мечка, той я извежда внимателно навън, за да не пакости. Друг път, когато събират дърва в планината, мечка ухапва магарето му. Тогава Коприй я заставя да пренася дървата, докато магарето оздравее, и после я пуска на свобода.

 

Получили подкрепа от хората, животните не забравят да изразят благодарността си. Според своите възможности и вкус те подбират за човека дар, който може да му бъде полезен. Признателността на животните към техните благодетели е основната нишка на „Йоан Саваитин, помогнал на дива свиня“ (АБАН, № 78, л. 375б—376а). Дивата свиня донася сляпото си малко при Йоан. Монахът успява да го излекува. Тогава

 

 

 

4. А. И. Яцимирский. Из истории славянской письменности ..., с. 76—77.

 

93

 

 

Подобен е сюжеты на „О аввѣ Марцѣ Великыимь“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 67а—67б). Тук благодарение на монаха проглежда малко мече и в знак на признателност майката донася на Марко голяма овнешка кожа.

 

Очевидно е, че в тези разкази фантастиката и хиперболата играят значителна роля. Трябва да се изтъкне обаче, че в тях невероятното възниква винаги върху основата на реалната действителност и е тясно свързано с нея. Освен това фантастиката тук се използува не само за да задоволи една потребност на човешкия дух — жаждата за необикновеното, изключителното, — но чрез нея се подчертава по-релефно основната идея.

 

Прави впечатление, че във всички разкази животните са изобразени като активни участници в трудовата дейност на монасите. Те улесняват всекидневната работа на своите стопани. Темата за животните като помощници на човека е основна в „За магарето, което помагало на монасите“ (вж. тук, № 126). Високо в планината до Мъртво море живеят монаси-отшелници. Като източник за продоволствие им служи една градина, намираща се близо до морето. Всеки ден те пращат магарето си само до градината да им донесе зеленчуци. Когато стигне до нея, то спира пред вратата ; монахът-градинар натоварва продуктите и магарето се връща пак послушно при отшелниците. Същата тема е разработена и в разказа „За отец Стефан“ (вж тук, № 59). В него един леопард пази градината на монаха, за да не бъде унищожена от диви свине.

 

Патеричните разкази с тематика за отношенията между монасите и животните са интересни с отразените в тях философски схващания. В общуването с животинския свят човекът е силен, пълновластен господар. Без да злоупотребява със своята сила и власт, той предявява различни изисквания към животните, дори ги наказва, когато се провинят. Те разбират разпорежданията му и обикновено ги изпълняват добросъвестно. Безусловното господство на човека над животните е тема на „За кучетата и камилата“ (вж. тук. № 114). Покорството на животните прави силно впечатление на двама монаси, които посещават манастира. Стигнали до манастирската врата, те чуват силен лай на големи и страшни кучета, които по заповед на игумена никога не хапят. В манастира монасите виждат камила, която изважда вода от кладенец. Но щом чува църковното клепало, животното застава неподвижно според повелението на игумена.

 

Дори когато животните не се съобразяват с нарежданията на човека, в последна сметка биват принудени да му се подчинят. Така например в „За отец Павел, който хранел лъв“ (вж. тук, № 56) животното, престъпило повелята на Павел да не яде месо, е заставено да се раздели с добрия монах, макар и да не желае. Лъвът от „За монаха, подслонил се в пещера“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 287б) също безропотно изпълнява волята на човека. През горещ летен ден монахът влиза да отдъхне в една пещера, където живее лъв. Стопанинът посреща недружелюбно гостенина, но въпреки това трябва да напусне пещерата.

 

Самите зверове съзнават надмощието на човека и при удобен случай засвидетелствуват почитта си към него. Интересен пример в това отношение е „Ава Сергий и лъвът“ (вж. тук, № 57). Срещнали се на тясна пътечка, монахът и животното не могат да се разминат, нито да се върнат назад. Тогава лъвът се изправя на задните си крака и пропуска Сергий.

 

Въпреки строгите предписания на християнската религия относно живота на калугерите с идването им в манастира не се прекъсват многобройните нишки, които ги свързват със светския живот.

 

94

 

 

Общуването с външния свят е неизбежно и то продължава под най-различни форми, предоставяйки нови теми на авторите на патеричните разкази. В зависимост от характера на поставените проблеми патеричните разкази за отношенията на монасите с външния свят и за живота на светски лица могат да бъдат разделени на две групи: 1) разкази, в които са изобразени различни социални явления, [5] 2) разкази на етични теми.

 

В разказите от първата група е подчертано предимно социалното неравенство. Господствуващата класа използува властта и силата, за да упражнява насилие над бедните. Несправедливостите понякога предизвикват отпор, но формите за социална борба по същество са пасивни и не отиват по-далеч от личния протест.

 

От разказите със социална тематика се вижда, че имущественото неравенство играе голяма роля в обществения живот. От него произтичат преди всичко различията в труда, с който са заети хората. Строгото разграничение на дейността на заможния и бедняка е показано в „За монаха, който произхождал от богато семейство, но не се срамувал да продава кошници в своя град“ (вж тук, № 7). С удивление се съобщава как новопостъпилият монах се съгласил да върши работа, неподобаваща за предишното му богатство, слава и образование — продавал кошници на пазара. Различията в материалното състояние се отразяват и в отношенията към отделните членове на обществото. Богаташите се ползуват навсякъде с привилегии, а бедните биват пренебрегвани. Най-откровено са представени тези отношения в „За игумена, който не пожелал да приеме сиромаха“ (вж. тук, № 23). Първата молба на бедния да поговори с игумена е посрещната от манастирския наставник с нехайство. „Не видиши ли мѧ, ре^ч съ члк҃ы бесѣдȣща, нѫ стѫѫаеши ми ѡ нѣкоемь ȣбоѕе?“ — отговаря той на въпроса на вратаря. Цял ден чака сиромахът пред вратата на манастира, но игуменът не се сеща за него. Към пет часа идва велможа. Игуменът тича да го посрещне оше преди да е влязъл. Беднякът отново се обръща към него с молба, но без да го погледне, игуменът бърза да влезе в манастира, за да не чува гласът му и да започне обяда с болярина. Изпратил големеца, той съвсем забравя за чакащия го бедняк, който в същност се оказва самият Христос.

 

При така очертаните отношения на класите естествено между тях ще възникват конфликти. И в патеричните разкази са разкрити тези конфликти, макар и в твърде отраничен брой произведения. Ярък пример е разказът „Монахът Давид на жътва“ (вж. тук, № 122). Организираща роля в неговия сюжет играе сблъскването между жътваря-монах и стопанина на нивата. През лятото според установения в манастира обичай Давид заедно с неколцина монаси отива да се наеме за жътвар. Един ден става непоносимо горещо и старецът решава да поседне в близката пещера, докато захладее. Стопанинът на нивата го намира там и започва ядосано да го упреква, че не работи, а получава пари за това време.

 

Социалната несправедливост, угнетяването на бедните са показани твърде сполучливо в „За монаха, комуто князът отнел нивата“ (вж. тук, № 117). Преди да приеме монашество, мирянин раздава цялото си имущество. За да може да се прехранва, за себе си запазва една нива. Тамошният княз иска да я купи от него или да му я замени с друга. Монахът отказва. Наскоро князът бива поставен за управител.

 

 

5. Като носител на важни социални функции разглежда този жанр, обърнат най-често към широкия низов читател, С. Аверинцев. Судьбы европейской культурной традиции в эпоху перехода от античности к средновековью. — В : Из истории культуры средных веков и Возрождения. М., 1976, с. 34—41, 60.

 

95

 

 

Използувайки властта си, той започва да оскърбява монаха, гони го от нивата, пуска конете си в нея, докато най-после успява да я присвои. Онеправданият монах тръгва да търси помощ и накрая нивата му е върната.

 

Последиците от социалното неравенство в брака са предмет на „О женѣ ѡбрѣтенои въ островѣ съ сн҃омь сѫ“ (вж. тук, № 99). Бедна жена попада в богато семейство, но не намира щастие. Униженията, на които е подлагана от новите си роднини, я принуждават да избяга от къщи и да се засели на пуст остров.

 

В патеричните разкази се открива и стремеж да се разкрие социалното неравенство откъм една негова твърде съществена страна — въздействието, което оказва върху моралните принципи и психиката на човека. Тази задача е осъществена най-успешно в „За каменаря Евлогий“ (вж. тук, № 1). Докато е беден, Евлогий намира време и средства да подслонява в своя дом нуждаещите се. Случайно намерил голямо богатство, той веднага се отказва от занаята си, отива в столицата, купува си висока длъжност и започва да живее охолно. Веднъж пред вратата му сяда монахът, който го е посещавал, преди да забогатее, но Евлогий не желае дори да го погледне и заповядва да го бият. Цяла седмица чака монахът в дъжд и сняг, но богаташът не му обръща внимание. След време новият цар започва да преследва Евлогий и загубил богатството си, той е принуден да избяга на село. Тук отново се връща към предишния си начин на живот и пак се отнася милостиво към бедните.

 

В разказите от тази група се поставят и други социални проблеми. В разказа за отшелника Ефрем например [6] е наблегнато върху недоволството на монаха от най-висшите представители на властта. Разказът „О нѣкоемъ диаконѣ“ (НБКМ, № 1036, 100б—101а) въвежда читателя в борбите около избирането на патриарх, заради които дякон Пасхасий е наказан след смъртта си да прислужва в банята.

 

Най-голям брой разкази, повествуващи за връзките на монасите с външния свят и за живота на светски лица, са посветени на проблеми из областта на морала. Тук широко са разработвани темите за милосърдието, саможертвата за спасението на изпадналите в беда, високата нравственост на добродетелни хора, честността, справедливостта, моралната поквара и др.

 

Една от най-често срещаните теми в тези разкази е темата за милосърдието. Интересът към нея е обясним в условията на тежкия феодален гнет, когато бедните живеят в ужасяваща нищета и са безпомощни пред желязната ръка на феодалната държавна машина. И църквата, и държавата са заинтересовани хората от социалното дъно да бъдат залъгвани с дребни подаяния, за да се притъпи техният протест. Поради това авторите на патеричните разкази изобразяват в положителна светлина героите, оказващи подкрепа на изпадналите в неволя. Така е представен патриарх Полинарий от разказа „За патриарха, който помогнал на обеднялото сираче“ (вж. тук, № 160). Виждайки сираче на богати родители, изпаднало в голяма нищета след потъването на корабите с богатството му и облечено в дрипи, Полинарий иска да му помогне. За да направи това, представя се за длъжник на бащата на момчето. Така момъкът няма да се засегне, а и неговата добрина ще остане в тайна.

 

Тук е изобразено и добросърдечието на онези, които сами не живеят твърде охолно. Те дори са по-щедри и никога не се колебаят дали да помогнат или не на нуждаещите се.

 

 

6. Слово како ѡсоуди жена Ефрема. — В: H. А. Начов, Цит. ст., кн. IX, с. 87.

 

96

 

 

Готовността, с която монахът, отиващ да продаде в града произведените изделия, прибира захвърления на пътя болен странник, наема специално жилище и се грижи за него четири месеца, докато оздравее, е предмет на „Зa монаха, грижил се за болен“ (АБАН, № 79, л. 36б—37а). Отзивчивостта на монах към молбите на болен е изобразена в „Ава Агатон и прокаженият“ (АБАН, № 78, л. 151а). Занесъл прокажения на пазара заедно с готовите съдове, Агатон не се поскъпява да му купува храна със спечелените пари, а когато продава стоката и си тръгва, занася и болния на мястото, от което го е взел. В патеричните творби са показани и случаи, когато целият живот на човек е низ от милосърдни дела. Интересен пример е разказът „За милостивия монах“ [7]. Преди да стане монах, героят вземал воловете си, семе и отивал нощем да засява нивите на най-бедните. Станал калугер, продължава да живее по същия начин. Той ту помага на пътниците в носенето на товар, ту пренася малки деца, дава вода на минаващите или ги храни.

 

Милосърдието е потребност, безусловно необходима за феодалното общество. Ето защо авторите на патеричните разкази дори са склонни понякога да оправдаят лоша постъпка заради проявяване на състрадание към сиромасите. Така например цар Зинон не е наказан за обезчестяването на девойка, понеже раздава много милостиня („За цар Зинон“, вж. тук, № 146).

 

Нещо повече, милостивото отношение към страдащите е в състояние да заличи многобройните безнравствени дела от целия живот на един човек и дори да го направи равен на най-достойните. Ярък пример в това отношение е разказът „О нѣкоемь мѫжи именемь Сергїе, иже и старѣишїи блѫдинцамь бы', потом же иночьскыи ѭбразъ въземъ и тако спс҃е сѧ“ (Вж. тук, № 168). Сергий е старейшина на блудниците в Александрия, обича да пие и се весели по кръчмите. През живота си извършва две добрини — съжалява добродетелната жена, съгласила се с отчаяние да изпълни желанието му, и заплаща дълга ѝ, отказвайки се от намерението си; освобождава монахините от княза, нападнал техния манастир. Това е достатъчно, за да се изравни по заслуги пред бога с монаха Пир, служил през целия си живот единствено на господа.

 

Близки до разгледаните са разказите, в които е разработена темата за саможертвата заради спасението на хора, намиращи се в опасност. Ръководени от състраданието към нещастните, героите застават над личните си интереси и правят всичко възможно за избавлението на попадналите в беда. Тези постъпки също предизвикват винаги симпатия. Жертвуват се не само личното спокойствие, привичният начин на живот, богатството. Дори със свободата си героите се разделят без съжаление, когато става дума за спасяването на човек, намиращ се в безизходица. Най-интересен между тези разкази е „Епископ Павлин“ (НБКМ, № 1036, л. 87а—88б). Тук саможертвата на епископа е основната нишка, която свързва главните моменти на действието. Дал всичките богатства на епископията си за освобождаването на пленените от нашествениците граждани, накрая той предлага себе си като откуп за пленения син на вдовица. След време Павлин е освободен. Всеотдайният епископ не желае нищо за себе си, а измолва да бъдат пуснати на свобода всички пленници от неговия град.

 

Истинско себеотрицание проявява отец Леонтий от „За Леонтий, пожертвувал се заради братята си“ (вж. тук, № 142).

 

 

7. Синайски патерик, с. 61—62.

 

97

 

 

Неговият манастир е нападнат от варвари, които убиват част от монасите, а други вземат в плен. Между пленените са трима болни старци. Един от тях, придружен от варварин, отива в града и моли епископа да го откупи. Но парите не достигат и монасите остават в ръцете на нашествениците. След няколко дни Леонтий взема парите от епископа, настига завоевателите и ги моли да приемат парите и него в замяна на тримата болни. Скоро сам той изнемощява и бива убит.

 

Търсейки положителното в живота, авторите на патеричните разкази са привлечени от проявите на морална устойчивост и нравствено съвършенство. Предмет на особено внимание е нравствената чистота на жени и девойки. Обикновено тя е противопоставена на плътските желания на други герои и чрез този контраст изпъква по-релефно. Не е забравено и възнаграждението за добродетелното поведение, което естествено би било най-силен стимул за читателя да следва същия път.

 

В тези разкази се изтъква преди всичко непоколебимостта в борбата за отстояване на моралните принципи. Героините мобилизират цялата си воля и умение, за да отблъснат всеки опит да бъдат тласнати към безнравствени постъпки. Смелостта, с която девойка брани своята чест, е разкрита в „За девойката, пленена от персите“ (вж. тук, № 21). Красивата пленница на персите не желае да бъде опозорена от княза и е готова да жертвува живота си, за да се спаси. С хитрост момичето постига своята цел, а князът остава измамен.

 

Разказът „За жената на търговеца“ (вж. тук, № 91) представя поведението на жена, която остава вярна на съпруга си и не пожелава да се омъжи след неговата смърт. Богатият търговец Симеон, приятел на мъжа ѝ, след смъртта му иска да се ожени за нея, понеже знае, че тя е добра и разумна. Жената мобилизира цялата си съобразителност, за да отклони предложението на Симеон.

 

В „За монаха и дъщерята на хазяина му“ (вж. тук, № 19) на порочността на монаха е противопоставена нравствената чистота на девойката. Монахът е изпратен по работа в града и отсяда в дома на добродетелен мъж-вдовец, който има едничка дъщеря. Обхванат от плътски желания, монахът търси удобно време да се срещне с момичето насаме. Заминаването на бащата за Аскалон му предоставя такава възможност. Монахът бърза да изпълни намеренията си, но среща непреклонния отказ на девойката, която с разнообразни доводи успява да го убеди да се откаже от своето желание.

 

Моралната устойчивост обикновено се придобива с цената на много усилия. Героите дори си причиняват сами физически страдания, за да издържат докрай. При това самоотвержеността на хората с висока нравственост често оказва силно влияние върху порочните герои и те променят коренно своето поведение. Твърде интересни в това отношение са разказите „За монахинята, която избола очите си заради влюбения юноша“ и „Отшелникът и блудницата“ (вж. тук, № 161, № 12). В първия от тях предмет на изображение е поведението на монахиня, която избожда очите си, за да се избави от преследващия я младеж. Изумен от постъпката на монахинята, сам юношата напуска светския живот. Във втория разказ е показана твърдостта, с която героят се противопоставя на плътските си желания. Въпреки всичките си усилия блудницата, обзаложила се с двама юноши, че ще съблазни монаха, не успява. За да не отстъпи от принципите си, отшелникът стига дотам, че изгаря пръстите на ръцете си. Видяла това, блудницата се разкайва и до края на дните си живее почтено.

 

98

 

 

Честността е тема на много творби. Заслужава да бъде посочен разказът „Монахът Филагрий" [8]. Филагрий живее в Ерусалим и се изхранва със собствен труд. Веднъж, продавайки произведените вещи на пазара, намира кесия с жълтици. Когато загубилият парите идва да ги търси, монахът връща кесията, отказва се от възнаграждение и не желае да се разгласява постъпката му.

 

Тема на някои разкази е справедливостта, съчетана с принципност и безкомпромисност. Героите оценяват безпристрастно събитията и вземат правилно решение. Тук особено се изтъква обстоятелството, че те не отстъпват от правдата в името на родствените отношения. Така например в „Ава Пимен и князът“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 102а—102б) монахът отказва да помоли княза за освобождаване единствения син на своята сестра и заявява, че той трябва да бъде съден според делата си. Разказът „За монаха, който не молил да бъде освободен сина му“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 227а—227б) представя справедливото решение на героя да не проси милост за своя син от княза, тъй като с това ще огорчи друга майка, чийто син ще замести неговия. Справедливостта е изобразена и в „За монаха, който не дал храна на сина си“ (Рилски манастир, №3/2 л, 227б—228а). Тук монахът смята, че неговото семейство трябва да живее в еднакви условия с останалите жители на селището. Ето защо, макар това да му струва усилия, в гладна година той отсъжда, че не бива да дава храна на сина си, когато другите гладуват.

 

Специално внимание заслужават разказите, в които на преден план е изтъкната идеята за възнаграждаването на извършилите добри дела. Интересното тук е, че възмездието не се схваща като нещо абстрактно и далечно, което ще дойде след смъртта на героя. Според патеричките разкази всяка добрина е наградена още на земята.

 

Пределно осезаем, земен характер има наградата на героя от „За царския пратеник“ (вж. тук, № 83). Царски пратеник напуска града, за да изпълни важно поръчение. На пътя забелязва гол мъртвец, слиза от коня и го покрива с една от своите дрехи. След няколко дни отново потегля по нареждане на царя. Но на края на града пада от коня и счупва крака си. Лекарите не са в състояние да го излекуват и решават да отрежат крака. Посланикът е отчаян. Към полунощ през прозорчето при него влиза човек. Разбрал причината за скръбта на царския пратеник, той намазва няколко пъти счупения крак с масло и болният оздравява. Едва когато дошлият си тръгва, посланикът узнава, че това е мъртвецът, когото покрил с дрехата си.

 

Обикновено героят е възнаграден за своя добра постъпка, когато най-много се нуждае от помощ. Друг царски пратеник от „Ѡ иномъ магистрианѣ“ (вж. тук, № 84) среща по пътя за Цариград слепец и му дава милостиня. На връщане в Палестина той пътува с кораб. Когато през нощта излиза на палубата, вълните го събарят в морето. Моряците не могат да му помогнат, понеже е тъмно и духа силен вятър. Тогава слепецът, комуто е дал милостиня, го носи над водата, за да не потъне, докато минава друг кораб, чиито моряци го изваждат от водата. Така той е спасен от явна смърт.

 

Прави впечатление, че възмездието в тези два разказа се осъществява по чудодеен, фантастичен начин. В други случаи обаче наградата за доброто чело идва по реален път.

 

 

8. Б. Цонев. Славянски ръкописи в Българската академия, с. 27—28.

 

99

 

 

Характерни примери в това отношение са „За семейството на християнка и езичник“ (вж. тук, №159) и „За сьбирача на данъци“ (вж. тук, с. № 145). Бедното семейство от първия разказ раздава последните си пари на просяците при църквата. Когато вече нямат какво да ядат, мъжът намира един сребърник, с който купува хляб, вино и малко риба. В корема на рибата откриват скъпоценен камък, който продават на висока цена и така се замогват.

 

Още по-интересен е разказът „За събирача на данъци“. Сюжетът му е твърде увлекателен. В късна вечер събирачът на царските данъци отива на баня. На пътя съзира жена, която му харесва, и той я завежда у дома си. Но когато започва да я целува, жената въздъхва тежко. Събирачът на данъци е развълнуван и се интересува какво я измъчва. Жената разкрива, че след като потънали корабите на мъжа ѝ с тяхното и чуждото имущество, той е затворен, а тя е принудена да се продава, за да се прехранват. Омилостивен, събирачът на данъци ѝ дава сумата, която дължат, за да освободи мъжа си. След няколко години той е наклеветен, че е прахосал събраните данъци и е затворен. Застъпничеството на жената, към която по-рано се показал милостив, го спасява от смърт. Така е награден за проявеното състрадание.

 

В патеричните разкази са изобразени различни жизнени явления, разкрит е многостранно средновековният живот. Прави впечатление,че тук са отразени такива страни от действителността, които обикновено остават извън тематичния обсег на старата българска литература. Авторите на тези разкази често спират погледа си върху нарушенията на моралните норми на обществото. Като един от най-типичните пороци на своето време те изтъкват прелюбодеянието. Сред произведенията на тази тема най-интересен е разказът „За жената, която убила мъжа си и синовете си заради един монах“ (вж. тук, № 46). В пещера близо до Андинус живее монах, поддържащ връзки с мирянин, който има жена и седем сина. Веднъж мирянинът започва да бие жена си. Изтръгнала се от ръцете му, тя отива при монаха и го моли да я скрие. Минават няколко дни. Монахът предлага да напише писмо до мъжа ѝ с молба да не ѝ прави нищо лошо. Но преди да дойде мъжът ѝ да я вземе, между нея и монаха се създава интимна връзка. Оттогава тя започва да посещава често отшелника. За да може свободно да ходи при него, един ден жената му предлага решително да убие мъжа си. Въпросът на монаха, може ли да направи това, тя схваща като съгласие. Като се връща в къщи, разпраща синовете си на различни места и убива мъжа си. Жената, решила да премахне всички пречки по пътя си, след време убива и синовете си. Остава жив само най-малкият. След дълги усилия той успява да я принуди да каже къде ходи и какво е станало с неговия баща и братята му. Тогава я предава заедно с отшелника на княза и те биват изгорени.

 

Във всички разкази, повествуващи за различни случаи на прелюбодеяние, този порок е осъден категорично. Но не навсякъде е наказан така жестоко, както в разгледаната творба. Разобличението на съгрешилия понякога се съпровожда единствено със снизходителни укори и наставления. Такъв е случаят в „За блудствуващия в селото монах“ (АБАН, № 78, л. 153б—154б). Героят на разказа всяка вечер отива при една жена в близкото село и се връща в манастира преди разсъмване. Веднъж неговият наставник го среща, след като току-що се е върнал от селото. Изобличава го в момента тъй като монахът е покрит с женско наметало, което в бързината е сбъркал със своята дреха. Но не наказва ученика си, а само го съветва да промени поведението си.

 

100

 

 

В някои творби съгрешилите осъзнават след време своята вина, разкайват се за извършеното и заживяват добродетелно. Интересен пример е разказът „Епископът и монахинята“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 180б—181б). Веднъж на посещение при болния епископ идват една игуменка и две монахини. Епископът моли игуменката да остави сестрата, която му е харесала, за да го наглежда. Наскоро той влиза в интимни връзки с монахинята. Когато черковните служители започват да разпитват бременната вече жена кой я е опозорил, епископът признава вината си, отказва се от своя сан и отива на покаяние в манастир.

 

Понякога промяната в поведението не е резултат от дълбоко вътрешно съжаление. Тя настъпва, когато героите срещат добродетелни личности и сравняват своите постъпки с техните положителни качества. Затова за нея само е споменато в края на творбите. Героят от „За монаха, в чиято килия живеела жена“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 193а—194а) никак не е обезпокоен от идването на монаха, който иска да живее с него в пустинята. Заявява му спокойно, че има жена и ако иска да има полза, трябва да отиде в манастир. Дошлият обаче не си отива. След време монахът решава да се премести с жената на друго място, за да не носи отговорност пред бога за душата на живеещия с тях. По пътя новият монах ги настига и заявява, че ще им служи навсякъде. Предаността му трогва притежателя на килията и той се разделя с жената.

 

В разказите от тази група са представени и други пороци на времето — измамничеството и борбата с него е тема на „За човека, който съхранявал пари“ (Рилски манастир, № 3/2, 306б—307б); предмет на „Монахът и вдовицата“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 262а) е скъперничеството; в „За ава Никон и дъщерята на Фаранит“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 99б—100а) е показан случай на оклеветяване на невинен човек, и т. н.

 

Трябва да се изтъкне, че както добрините са възнаградени по време на земния живот на човека, така и разплатата за престъпленията идва още на земята. Интересен в това отношение е разказът „За свещеника, който се отказал от християнството, за да запази богатството си“ (вж. тук, № 67). В него алчността за пари довежда до тежки престъпления, заради които свещеникът бива жестоко наказан. Павел заедно с пет монахини се крие в планината от езичниците. Човек, който знае убежището им, ги издава на персийския цар Саворий и му дава съвет, какво да прави, за да вземе златото на Павел. Изправеният пред Саворий свещеник не се поколебава да изпълни поставеното условие — отрича се от християнството, за да запази парите си. Стремежът да съхрани състоянието си го довежда до там, че дори убива монахините. Но отмъщението, макар и косвено, не закъснява. Той бива удушен от роби на царя, понеже владетелят няма намерение да върне златото му.

 

За извършени престъпления заплаща с живота си и монахът от „За монаха, който искал да прилича на Исак или Йов“ (вж. тук, № 82). Горделивият монах желае да е равен по заслуги на Исак или Йов. За да бъде проверен дали е достоен за това, той трябва да устои на изкушенията. И ето дяволът, преобразен на войник, идва при него и го моли да приеме двеста литри злато, дъщеря му и сина му и да ги скрие някъде при себе си, понеже той е гонен от царя и трябва да бяга в чужда страна. След дълги увещания отшелникът се съгласява. Наскоро обаче той обезчестява момичето; разкаял се за това, за да скрие следите от стореното, го убива. Убива и момчето, за да не каже на баща си. После взема златото и бяга в страна, където воинът да не може да го намери. Част от парите употребява за изграждането ча манастир.

 

101

 

 

Когато манастирската църква е завършена, идва воинът и започва да зове за помощ. Събират се хора и той с плач им съобщава, че с неговото злато е съградена църква. Гражданите не му вярват и го изгонват, а той се заканва люто на монаха. Въпреки това монахът е неспокоен. Напуска и това място, отива в далечен непознат град. Тук се оженва за дъщерята на велможа, след смъртта на когото според традициите наследява и службата му. Воинът-дявол го открива и в този град; разказва на княза и събралото се множество за деянията на монаха и той бива осъден на смърт.

 

Макар по принцип престъпленията да са наказвани жестоко, допуска се възможността да бъдат и изкупени. В съответствие със средновековния мироглед изкуплението се вижда само в една насока — като разкаяние. Идеята за разкаянието като средство за спасение, твърде стара и обикната в средновековните творби, се разработва и в патеричните разкази. Но тук самото покаяние като че ли не стои в центъра на вниманието. За разказа се оказват по-съществени събитията, с които то е свързано, и затова тяхното представяне изпъква на преден план.

 

Най-често сюжетите се изграждат върху разкаянието на разбойници. [9] Тези случаи привличат силно вниманието, защото разбойниците се смятат за носители на особено тежки престъпления и поради това ефектът от покаянието е най-силен. Сред творбите за разкаяние на разбойници със своя интересен сюжет изпъква разказът „За разбойниците, които искали да нападнат женски манастир“ (вж. тук № 38). Двадесет разбойника се канят да нападнат женски манастир. Те скрояват хитър план за проникване в манастира и вечерта главатарят им, предрешен като монах, се отправя към него. Планът успява и водачът е пусват да нощува в манастирската сграда. Монахините умиват краката му и се благославят с водата, като при това една болна оздравява. Трогнат от това, разбойникът разкрива, че не е монах, разказва с каква цел е дошъл, разкайва се искрено за миналото си и решава да стане монах. Когато сутринта идват другарите му, той им съобщава за случилото се и те също се отказват от досегашния си живот.

 

От разбойническия си занаят се отказва и Давид от „Разбойникът Давид“ (вж. тук, № 45), отказва се също жестокият разбойник, живял по времето на цар Маврикий („Ѡ разбоиницѣ, сп҃сшїм сѧ покааниемъ“ (вж тук, № 167). И двамата в момент на размисъл съзнават своята вина, дълбоко се разкайват и намират сили да започнат нов живот.

 

Идеята за разкаянието се среща не само в разкази, където главни герои са разбойници. Угризенията на съвестта понякога настъпват и вследствие на неволно извършени престъпления. Такъв е случаят в „Слово ст҃аго Ев^стратїа како бысть“ [10]. Енданий има прекрасен и мъдър син на име Евстратий, който тръгва по света да се учи от царете и велможите. В Зипр се оженва за Ксениана и се установява да живее в нейната родина. Извикан от царя, той остава при него три месеца. В това време родителите му тръгват да го търсят. След дълги лутания откриват дома му. Ксениана ги посреща радостно и гостоприемно ги настанява в своята стая. През нощта се връща Евстратий и тайно влиза в стаята си. В тъмницата вижда на леглото си мъж и жена и мислейки че това е неговата жена, съсича спящите.

 

 

9. Повече от десет такива сюжета съобщава А. И. Яцимирский. Мелкие тексты и заметки по старинной славянской и русской литературам. — Изв. ОРЯС, т. XVI, 1911, кн. 2, с. 248—276.

 

10. Н. А. Начов. Цит. съч., кн. IX, с. 98—99.

 

102

 

 

Но скоро той разбира, че е убил родителите си, и ужасен, раздава имота си и заедно с Ксениана напуска селището. Двамата отиват в Кипър, построяват си колиба на брега на Чрофеа и 20 години пренасят през реката минаващите хора, за да изкупят престъплението.

 

От разгледаните дотук произведения става ясно, че обект на претворяване в патеричните разкази е всекидневният живот на хората. В тези разкази липсва церемониалната показност, скована от задължителни норми, която съставя основното съдържание на житията, не присъствува светът на далечните библейски личности, изобразен в апокрифните разкази. И когато се явява необикновеното, невероятното, то винаги е на фона на всекидневието, в неговите граници. Така например трикратното чудотворно оживяване на хвърленото в горящата пещ дете от „За еврейчето, което не изгоряло в запалената пещ, понеже приело християнството“ (вж. тук, № 104) е само епизод от живота на голямо палестинско село. Оживелият мъртвец лекува крака на болния царски пратеник с напълно реални средства. Слепецът не е в състояние да изнесе на брега падналия в морето посланик, а само го държи няколко часа над водата до идването на кораб, чийто екипаж спасява давещия се. Дори дяволът, този заклет враг на монасите, много често съвсем не притежава свръхестествени способности, а приема човешки образ и става част от всекидневния бит („За монаха, който искал, да прилича на Исак или Йов“).

 

Тясно свързани с обрисуването на всекидневието са и подробностите, в повечето случаи битови, които изпъстрят разказа. Когато става дума за храна, авторът не пропуска да опише обстойно каква е била тя: „и прѣ^дложишѫ старцȣ сочїво квашено и неварено зелїе и фїникы и водѫ, ȣченїкоу же его поставишѫ мало хлѣба и лѧщѫ варенѫ и растворено вїно, инокынѣм же прѣ^дложишѫ варениа различна и рыбы и вина доволно“ (вж. тук, № 44). Понякога читателят вижда и как е приготвяна: „Възем же старецъ мѧсо и на чѧсти съсекъ и прилежнѣ ѡмывъ, посоли и начѧтъ пещи“ (вж. тук, № 105). С подробности е изпълнена и картината, рисуваща работата на Коприй в кухнята: „Съ въ поварни служѧ бѣше и котлу врѧщу и искыпѣщу и сочивоу проливаѫщу сѧ и не обрѧть наскорѣ потрѣбнѫѧ лъжицѫ, рѫкоѫ нагоѫ пѣны снемь, врѣние устави ....“ [11]

 

Съсредоточени в някой възлов момент от разказа, детайлите привличат вниманието на читателя върху него, той изпъква върху фона на останалите събития. Дванадесетте разбойника обмислят как да проникнат в женския манастир. Първото предложение — да потърсят прозорче, откъдето може да се влезе — не е прието. Отхвърлени биват и проектите на другите разбойници. Идва ред на главатаря. Неговият план, който играе важна роля в по-нататъшното развитие на действието, е изложен много подробно (вж. тук, № 38, края на втория абзац).

 

Към важен момент от творбата се отнасят и подробностите, свързани с приготвянето на фалшивата полица от патриарх Полинарий. Хартофилаксът написва полицата и я носи на патриарха. Но очевидно е, че тя е нова. Една незначителна на пръв поглед подробност, а в същност важен детайл, от който зависи ходът на действието. Момъкът не трябва да се съмнява в нейната истинност. И Полинарий нарежда:

 

 

11. А. И Яцимирский. Из истории славянской письменности..., с. 77.

 

103

 

 

„Шедъ погреби cïe въ пшеницѫ или въ ѫчмыкъ, ı-ако да не ı-авит сѧ писанїе ново сѫще и пакы донесї е“ (вж. тук, № 160).

 

Всички тези подробности оживяват случките, вливат в разказа живителните струи на дребните житейски грижи и с това доближават още повече творбите до обикновените хора.

 

* * *

 

Широката и пъстра тематика на патеричните разкази, почерпана от ежедневието, е една от най-важните особености, обуславящи спецификата в художествената им организация. Тази тематика оказва влияние на първо място върху подбора и изобразяването на героите.

 

В патеричните разкази рядко присъствуват като действуващи лица героите от християнската митология. Свръхестествените същества тук също не се срещат често; явява се единствено образът на дявола, но почти винаги като обикновен човек не само по външния си вид, но и с качествата си. По този начин и той се включва органически в галерията от образи на земни хора, типични за тези разкази. Това са хора от различни социални слоеве, които действуват в делничната обстановка на обективния свят, където човешкото съществуване не се определя изключително от догмите на църквата.

 

Най-много са героите-духовници. Обикновено те са монаси, поставени при различни обстоятелства, в които се проявяват и добродетелите, и пороците им. Твърде често виждаме монасите ревностно да изпълняват своя религиозен обет. Не бива да се отминава без внимание фактът, че не се премълчават съществуващите социални различия и сред духовенството. Монахът Давид и неговите другари ходят да жънат всяко лято, друг монах с всички сили се старае да запази нивата си, а трети, напуснал манастира, за да се ожени, не само не могъл да си вземе десет жени, както искал, но не може да изхрани и една („О авва Пафноутии“, Рилски манастир, № 3/2, л. 115а). Същевременно презвитерът Павел има толкова злато, че научавайки за богатството му, сам царят се заинтересувал от него. Нещо повече, различни по социален произход и обществено положение преди идването си в манастира, монасите и в него продължават да живеят по различен начин. Като типичен пример в това отношение може да послужи разказът „За двама монаси римлянин и египтянин“ (вж. тук, № 48). Във формата на въпроси и отговори е очертан накратко животът на египтянина :

 

 

104

 

 

(вж. тук, № 45). Пълна противоположност на тази нерадостна картина е разкошният бит на римлянина. Той бил първият между велможите в царския палат. Притежавал голямо богатство, златни били леглата му и великолепни постелите. Обедите му стрували скъпо, много роби му служели, звуците на различни музикални инструменти го веселели. Но ето че и двамата приели монашество. Според нормите на християнската религия под черното расо трябва да остане само мисълта за съвършено служене на бога, което се постига по точно определен път — чрез отстраняване на всички житейски въпроси, пренебрегване на всички житейски потребности. Така се заличават всякакви разлики в живота на хората. Поради това би трябвало дошлите в манастира египтянин и римлянин да бъдат поставени в еднакви условия на живот. Но нищо подобно няма в разказа. Бившият ратай е доволен, че тук има поне храна и легло, а знатният велможа отново живее в по-добра обстановка.

 

Важно място заемат образите на обикновените бедни хора, незабележими външно. По правило те са централни герои и въплъщават в себе си основната идея на произведението. Трябва да се изтъкне, че почти винаги са носители на нравствени добродетели, което е израз на определено положително отношение към тях. Техните действия се следят от разказвача с любов и уважение. Те са обикновено хора, отличаващи се със силно развито чувство за собствено достойнство. Някои от тях не се примиряват с несправедливостите в живота и се борят с тях с достъпните им средства. Тези герои проявяват упоритост и твърдост в преодоляване на затрудненията, които възникват по пътя към начертаната цел. Познали нищетата, те са готови да помогнат на изпадналия в беда близък човек Не забравят и да се отблагодарят за проявената кьм тях добрина. Обущар и жена му, макар че живеят в нищета, правят само добрини („За семейството на бедния обущар“; вж. тук, № 100). Жената, чийто мъж е затворен за дългове, с достойнство се отказва от предложението на велможата („За мъжа и жената, които изплатили дълговете си благодарение на разбойника“, вж. тук, № 20). И тя, и мъжът ѝ предпочитат затвора пред безчестното освобождение. Благодарение на своята настойчивост и настоятелност монахът, който притежава само една нива, успява да я запази от домогванията на княза.

 

Героите на много произведения принадлежат към заможните класи — събирачът на данъци, царските пратеници, велможата Христофор, богатият евреин, предал детето си на смърт, понеже приело християнството, старейшината на блудниците Сергий, князът, отнел нивата от монаха, и т. н. Сред тях се срещат както положителни, така и отрицателни образи. Заслужава да се отбележи, че и двата типа герои най-често се свързват с няколко определени качества. Най-високо се цени милосърдието на богатите, готовността им да се притекат на помощ на хората, които живеят в сиромашия. Тази оценка несъмнено съдържа скрит повик към богатия читател да се отнася също така благосклонно към бедните, както изобразените герои. От друга страна, предмет на постоянно осъждане и укори е алчността на богатите, свързана с прояви на безскрупулност и жестокост. Очевидно е трезвото и критично становище на патеричните разкази спрямо имотните класи.

 

Интересно е да се отбележи, че понякога тъкмо социалното положение на героите определя начина, по който те постъпват. Властта и силата, които притежава князът, му дават възможност да отнеме насила нивата от монаха. От висотата на общественото си положение сродниците на велможата,

 

105

 

 

оженил сина си за бедного, но добро сираче, отгледано от него, го укоряват за това, оскърбяват и унижават не само младата жена, но и мъжа ѝ („Ѡ женѣ, ѡбрѣтенои въ островѣ съ сно҃^меѫ“). Стопанинът на нивата, треперещ над своята собственост, не оставя Давид да си поеме дъх от работа.

 

Широкото представяне на различни социални категории отличава патеричните разкази от всички други старобългарски белетристични произведения, в които се изобразяват предимно герои от определен социален кръг.

 

От гледна точка на художествената специфика твърде интересен е въпросът за средствата, начините и пътищата, по които се изграждат образите в патеричните разкази. Героите в тези разкази са поставени в обстановката на ежедневието. Оттук естествено произтича вниманието към точния живот на човека и ограниченото място, което се отделя на общественото му поведение. При това положение може да се очаква, че ще се появят образи със строго индивидуални черти. Но и тук, както във всички произведения на старобългарската литература, индивидуалните качества са несъществени за характеристиката на героя. Основното средство при изграж дане на образа си остава идеализацията

 

Тя се осъществява по два начина. Първо, чрез изтъкване на едно единствено качество у героя и подбиране на материал, който дава възможност да се прояви именно то. Монахът, приютил временно дошлия в манастира отшелник, е показан само като завистник; жената, убила мъжа си и синовете си, е само престъпница; за бедния монах, решил да запази на всяка цена нивата си, е характерна упоритостта, у жената, съсечена от свекъра си, е изобразена единствено твърдостта, с която тя брани честта си. На второ място, идеализацията се постига, като се рисуват образи, ярко положителни или ярко отрицателни. Патриарх Полинарий, девойката, пленена от персите, царските пратеници, велможата Христофор, бедният обущари т. н. са изцяло положителни образи. Мъжът, който иска да изнасили снаха си, жената, убила мъжа си и синовете си, презвитерът Павел, отказал се от християнството, и др. са представени в напълно отрицателна светлина.

 

Трябва обаче да се подчертае, че в патеричните разкази понякога се нарушават изискванията на нормативния идеал. Понякога наред с основното, нормативно качество са изобразени, макар мимоходом, и други черти на героя. Тогава образът става по-плътен, по-жив, като при това не губи релефността, която се създава чрез подчертаване най-важното качество, носещо идеята на разказа. Патриарх Полинарий е не само отзивчив към страданието на обеднелия момък. Той проявява усет да намери най-правилния начин да помогне така, че помощта да не е обидна. Практическият му ум подсказва как конкретно да осъществи намеренията си — написаната фалшива полица, която трябва дори по външния си вид да не буди съмнение, е предадена на младежа, пред когото патриархът не се издава с държането си нито за миг. У пленената от персите девойка наред с нравствената чистота са показани и други черти — смелост, решителност, съобразителност, хитрост. Непорочното момиче, което не се съгласява да изпълни плътските желания на монаха, живеещ в техния дом, се ръководи от практически съображения „обаче слыши, аще съблѫдиши съ мноѫ, имаши ли где поѫти мѧ и питати?" (вж тук, № 19) — пита го то трезво. Добродетелната жена от „За мъжа и жената, които изплатили дълговете си благодарение на разбойника“ не е само покорна съпруга, целомъдрена и трудолюбива, но проявява и съобразителност. Изкопала съкровището на разбойника, тя решава, че ако изплати дълга наведнъж, всички с подозрение ще се питат откъде е взела толкова пари,

 

106

 

 

и заради това постъпва по следния начин:

(вж. тук, № 20).

 

Освен това не във всички случаи един герой е открай докрай положителен или отрицателен. Главатарят на разбойниците от „За разбойниците, които искали да нападнат женски манастир“ заедно с другарите си обмисля подробно предстоящото си зло дело и дори го осъществява донякъде, но разчувствуван от доверието на монахините, разкрива кой е, отказва се от миналото си и решава да стане монах. Разбойникът, живял през царуването на Маврикий, е „лютъ зѣло и не҃члченъ и сицевь сын, ı-ако и пѫтѧ страны тоѫ непроходны сътвори“. Много пъти мнозина силни воини се опитват да го заловят, но не успяват. Като чува за него, цар Маврикий му праща кръстовете си и го моли да не се страхува, а да дойде при него. Засрамен, разбойникът „ѿвръгъ нравь разбоиничьскыи и въ ѡвча кротость облѣче сѧ", а когато се разболява със сълзи на очи моли прошка за злините, които е вършил през целия си живот. И ето че кърпичката, с която той е изтривал сълзите си, се оказва по-тежка от всичките му грехове. При монах, съвършен във всяко отношение, идва дяволът, преобразен като болен бедняк („За стареца, който се поддал на дяволските изкушения", вж. тук, № 105). От гостоприемство старецът го въвежда в килията си, постила му да легне и го кани да хапне. Болният го моли да приготви месото, което е донесъл. Отшелникът не издържа и си взема от изпеченото месо, а после не признава, че е ял от него. След това, подведен от болния, се вмъква заедно с него в дома на богаташ, за да вземат злато оттам. Разбудените стопани го предават на княза и от затвора се отървава с лъжа, скроена от бедняка-дявол. Прави впечатление, че в тези случаи положителните и отрицателните черти в образа не само са рязко разграничени по своята същност, но и хронологически се отнасят до различно време. До известен момент героят е напълно отрицателен, след това става напълно положителен и обратно. В същност изобразената личност е претърпяла развитие, но в разказа са показани само крайните точки от това развитие и образът си остава статичен. Въпреки това обаче е направена съществена крачка по пътя към художествено откриване сложността на човешкия образ.

 

В тази насока могат да се намерят примери, макар и малко, в които процесът е отишъл още по-далеч. След като върлува с дружината си из планината, разбойникът Давид се разкайва за сторените престъпления, напуска другарите си и слиза в един манастир. Но все още той не се е отказал от средствата, с които е действувал преди. Затова, когато игуменът отказва да го приеме в манастира, понеже е стар и не може да изпълнява строгите правила на монашеския живот, Давид не моли, а заплашва, че ако не бъде приет, ще доведе другарите си и ще опустошат манастира. Дори когато става образцов монах, старото непокорство все още живее в него. Той се осмелява да изразя недоумение и недоволство от заповедта на ангела да бъде ням, като му припомня, че даже когато е бил разбойник, е могът да говори, и то всякакви непристойни неша. Старейшината на блудниците Сергий гуляе и се весели по кръчмите, управлява публичен дом, иска да купи бедната жена със самочувствието на богаташ, комуто всичко е разрешено. Същевременно проявява необикновено милосърдие, като заплаща дълга на жената, без да се докосне до нея, спасява монахините, като измамва похотливия княз,

 

107

 

 

и при това жертвува богатството си. Тук доброто и злото се преплитат и съществуват едновременно. Ако героят притежава положителни качества, това не се явява пречка заедно с тях да е носител и на отрицателни черти. Но противоположните качества са разграничени категорично и не са в зависимост помежду си. Липсата на органическа връзка между различните качества пречи те да бъдат организирани като цялостен характер на героя. Поради механическото им съединяване тук не е прекрачена невидимата граница, при преминаването на която конгломератът от разнородни качества се превръща в обособен характер на героя. Очевидно е обаче, че изображението се приближава до откриването на човешкия характер.

 

Какви са конкретните пътища, по които се създава художественият образ? Трябва да се има пред вид, че характеристиката в патеричните разкази не включва портрет на героя. Когато в редки случаи става дума за външността на изобразяваните лица, то е само защото тя играе роля в развитието на действието. Поради това външният вид не се описва подробно, Събирачът на данъци среща жена „краснѫ зѣло“, „красно имѧщѫ лице“ и затова се отклонява от пътя си. Персийците водят пленената девойка при своя княз, „бѣ бѡ видѣниемь красна зѣлѡ“. При изграждане на художествения образ в патеричните разкази не се използува и цялостната биография на действуващите лица. Тук нито се проследява обстойно жизненият път на героите, нито се съобщават сведения за тях извън събитията, предмет на претворяване.

 

При съсредоточаване на вниманието върху развоя на случката естествено на преден план изпъкват действията на героя. Това в същност означава, че най-важно място в изграждането на образа заема косвената характеристика. Поведението на героя във всеки конкретен случай обикновено изразява определени негови качества. Готовността на епископ Павлин да помага на страдащите се проявява в пожертвуването на богатството и свободата заради освобождаването на заробените граждани. Милосърдието на царския пратеник е изтъкнато чрез факта, че той се връща назад, за да даде милостиня на просяка, когото първоначално е отминал. Съчувственото отношение на богатата девойка, останала без родители, към юношата, който се кани да се самоубие, се изразява в това, че тя заплаща дълговете му, след което, сама останала без средства, е принудена да се продава („За блудницата, която някога дала цялото си богатство на един юноша, който искал да се обеси“, (вж. тук, № 103). В някои разкази героите се характеризират единствено чрез своите действия. Това се отнася за старейшината на блудниците Сергий, за монаха, комуто князът отнел нивата, за жънещия монах Давид, за момичето, в чийто дом живял монах, и др.

 

В патеричните разкази наред с косвената характеристика се използува и пряката характеристика. Но образи, изградени единствено чрез нея, не се срещат. Винаги направо декларираното качество се изявява в някаква постъпка, в действие или пък служи за подсилване впечатлението, което се създава от държането на героя. Но и в единия, и в другия случай пряката характеристика е само допълнителна възможност за подчертаване най-важните особености в образа на героя. Бащата на покръстилото се еврейче не само е наречен „скврънныи“, но проявява жестокостта си, като праша собствения си син да бъде изгорен. Християнката, жена на езичник, е „благочьстива“. Веднага след като е съобщено това, тя убеждава мъжа си да дадат последните си пари не в заем, а чрез бедните — на християнския бог. Жената на търговеца притежава „добрѡдѣтель" и „цѣломѫдрїе", освен това е и „разоумна“.

 

108

 

 

Тези ѝ качества се припомнят нееднократно на читателя. Но те са подчертани и чрез действието. Находчиво намереното от жената условие за решаване на възникналата проблема представя много, по-ярко и запомнящо се нейния образ.

 

Господствуващото положение, което заема косвената характеристика благоприятствува за създаване на конкретни образи, които със своите земни грижи и неволи се приближават до читателя.

 

За изграждането на живи човешки образи, а не на сухи образи-схеми извънредно важно е до каква степен се прониква в психологията на героя. Прието е да се смята, че душевните преживявания на героите в средновековната ни литература се изразяват чрез прякото им назоваване. Действително за психологическа характеристика като творчески похват не може да се говори. В това отношение не правят изключение и патеричните разкази. В някои са представени едно-две обикновено контрастни чувства (радост—скръб). Но в много от тях се разкриват разнообразни, интересно уловени и показани душевни състояния. Дори когато са направо характеризирани, те са нюансирани или градирани така, че читателят получава точна представа. Князът, отишъл да се измие в банята, когато в горещата пещ е затворено покръстилото се еврейче, я намира студена. Ядосан, той упреква баняра „съ гнѣвомь“, че не е изпълнил заповедта му. Но породилото се чувство се оказва по-трайно от едно мимолетно избухване. И князът, „исплънь гнѣва бывь“, отива сам да провери какво се е случило. Когато младежът идва да поиска парите от Полинарий, патриархът „начатъ ı-ако съмѫщати сѧ“, но втория път вече „начѧтъ пакы ı-ако съ гнѣвомь гл҃ати къ немȣ“. Разореният момък се чувствува подтиснат от своята бедност и затова ходи „лицемъ ȣныла сѫща“. Малка надежда блясва пред него с откритието, че патриархът е длъжник на баща му. Но веднага се ражда съмнението: „И вѣси ли ı-ако мощно е^с възѧти дльгъ тъ?“ Затова отива при патриарха „съ стыдѣнїемъ мноѕѣмъ“. Двукратният отказ го хвърля в отчаяние и той „съ плачемъ“ иска просто милостиня (вж. тук, № 160).

 

Понякога за преживяванията на героя не се говори пряко, но те проличават от всичко, което той върши и говори. В разказа за завистливия монах няма никакво съобщение за психическото състояние на героя. Но нарастващото му раздразнение от присъствието на новодошлия се проявява ясно в градира щите се разпореждания, с които изпраща своя ученик при отшелника. Отначало се задоволява да постави доста неопределено иска нето пустинникът да напусне килията му : „изыди ѿ келїѫ нашѫ, ı-ако потрѣбна ми ѥ^с҇", после става по-настойчив : „ı-ако аще не изыдеши скоро, азъ прише^д и не хотѧщоу ти иж^денѫ тѧ съ жезломъ“, а след това сам тръгва да го изгони.

 

Най-често лаконичните определения, които освобождават читателя от необходимостта сам да търси и да открива емоционалните и психическите подтици, предопределящи един или друг начин на реагиране, се съчетават с разкриване психологията на героя чрез неговите действия и размисли. Между най-интересните постижения в това отношение се нарежда образът на отшелника Ефрем. Характеризиран предимно по отношение на своя вътрешен свят, образът е разкрит с проникновено вникване в човешката душа. Ефрем, недоволен от патриарсите и царете, напуска планината и отива в Ерихон. Влязъл в града, той крачи „сръдито“, решил да ги укорява строго.

 

109

 

 

Вижда го жена, която, учудена от появяването на пустинник в града, се спира да го гледа. Подразнен от това, Ефрем се обръща заядливо към нея: „О жено, что стоиши зрѧщи на мене, что си не твориши работѫ, что хощеши отъ мене?“ Бързият и съобразителен ум на жената намира отговор, който го поставя в затруднено положение. Този факт веднага понижава настроението му и предизвиква интересни размисли у него. Традиционното и до голяма степен безлично съобщение „удиви сѧ велми“ далеч не е в състояние да изрази последвалите го разсъждения, които непосредствено и ярко показват настъпилото у Ефрем колебание и смущението му

— мисли си Ефрем. И съзнанието за неизпълнимостта на замисленото логично и естествено го довежда до решението да се върне, без да е постигнал целта си.

 

Макар и рядко, дълбочината на психологическия анализ се изявява в майсторски нарисувани, богати психологически картини. Езичникът, женен за християнка, взема намерения в корема на рибата красив камък и без да подозира истинската му стойност, отива да го продаде. И тук пред погледа на читателя се разкрива пълна със завладяващ динамизъм картина (вж тук, № 159, седми абзац). Основаният на недоразумение пазарлък се развива в непрекъсната градация. В най-напрегнатия момент езичникът прозира хитруванията на търговеца и отърсил се от първоначалното смайване, пресъздадено с вещина, сам започва да иска все по-голяма сума. [12]

 

Анализът на образната система в патеричните разкази показва, че и в това отношение те значително се отличават от житията и апокрифните разкази. В тях образите не заемат винаги господствуващо положение в повествованието, както в житията, нито са почти напълно изместени от фантастическите описания, както в по-голяма част от апокрифните разкази. Тук те са равностойни по значение със сюжета и от това произтичат редица особености — относителното богатство на образите, използуването главно на косвената характеристика при изграждането им, интересът към социалното и общественото положение на героите.

 

* * *

 

Повествованието на патеричните разкази винаги е организирано в един цялостен и завършен сюжет, в чиито рамки са показани едно или няколко събития, тясно свързани помежду си. Важните функции на случките и събитията в патеричните разкази предопределят другия кръг от проблеми, които трябва да бъдат решени при очертаване художествения облик на тези творби — проблемите, свързани с тяхната композиция. [13]

 

Центърът, около който се изгражда сюжетът в патеричните разкази, обикновено е едно събитие, което се състои от няколко по-дребни случки. То изчерпва идейното съдържание на разказа, в неговите рамки е разрешена поставената основна проблема и есяко излизане извън границите му не само не би обогатявало произведението, но би разрушавало художествената му цялостност и завършеност.

 

 

12. Върху този момент от разказа обръща внимание също В. П. Адрианова-Перетц (вж. сб. Истоки русской беллетристики. Возникновение жанров сюжетного повествовании в древнерусской литературе. Л., 1970, с. 85—86).

 

13. Тук понятието „композиция“ се употребява в съответствие сьс схващането, според което композицията включва като своя съставна част сюжета (вж. Г. Н. Поспелов. Теория литературы. М., 1940, с. 164—177).

 

110

 

 

Естествено е при това положение, че действуващите лица са малко, че са очертани образите само на главните герои, които играят важна роля в организацията на сюжета. Второстепенните действуващи лица не са изградени като художествени образи. Те се появяват в определен момент от повествованието, за да изяснят връзката между действията. Явили се по необходимост, веднага щом изпълнят своята задача, те изчезват от погледа на читателя. Ядро на разказа за царския пратеник, покрил мъртвия с дрехата си е излекуването на счупения му крак от мъртвеца. Образът на царския пратеник свързва второстепенните герои — мъртвия, слугата, лекарите. Всеки от тях заема определено място в действието. Слугата се явява, за да пази коня, докато мъжът отива при мъртвия; за да вдигне господаря си и го заведе у дома, когато той пада от коня; за да научи мнението на лекарите. Мъртвецът е необходим само в края, за да излекува счупения крак. Лекарите са нужни, защото тяхното решение да отрежат крака на болния е причина за вълнението, което не го оставя да заспи през нощта, когато идва мъртвият; те констатират оздравяването. Насилието на свекъра над снахата стои в основата на „За жената, която била убита от свекъра си“. Тук другарите на младия рибар са въведени, за да го извикат на лов; така свекърът и снахата остават сами в къщи и това вече обяснява как става възможно младата жена да бъде убита в собствения си дом. Появата на другите ловци е свързана с откриването на престъплението. Князът изниква в края като въплъщение на общественото наказание.

 

Пределното сгъстяване на повествованието, стремежът всичко, което се рисува, да е свързано с основното действие, несъмнено имат отношение към използуването само на една сюжетна линия почти във всички разкази.

 

Във връзка със строежа на сюжета особено интересен е въпросът за сцеплението между конкретните действия, за тяхната мотивировка. Обикновено всяка случка е свързана с предидущата и следващата непосредствено. Косвена връзка, която не се забелязва веднага, има само там, където разказът се отклонява от основната сюжетна нишка. Но и в двата случая действията се свързват от общата тема.

 

По начина на свързване на действията патеричните разкази се различават съществено от житията, където хронологията е главният фактор при свързване на случките. Разбира се, в тези разкази действията се излагат също в хронологически ред, но не той е мостът помежду им. Това става ясно от разкази, съдържащи няколко значителни събития, чието разположение във времето остава неясно за читателя. Дали старейшината на блудниците Сергий е помогнал на обеднялата жена, преди да спаси монахините от княза? Произведението не дава отговор на този въпрос. Двете събития са обединени от поставената една и съща проблема за разрешение и са подредени така, че да се получи градиране в разработката на темата. Поради това при художественото оформяне на материала за автора е без значение в каква последователност са протекли събитията.

 

Впечатлението за съществуване на вътрешна връзка между действията, изграждащи сюжета в патеричните разкази, несъмнено се поражда от логичността при изложение на действията. А тя се дължи главно на обстоятелството, че всяка нова случка, постъпка, жест се обясняват със случилото се преди. Обикновено причината за възникване на всяко събитие се корени в предходното. Жена търси убежище от побоите на мъжа си в пещерата на монах, понеже е близък на семейството им. След като мъжът, помолен от монаха, я прибира у дома си, тя продължава да ходи при отшелника, тъй като, докато е живяла в неговата пещера, между тях са се създали интимни отношения.

 

111

 

 

Убийствата, които впоследствие жената извършва, са мотивирани с това, че мъжът и синовете ѝ се противопоставят на нейните нощни излизания от къщи Монахът Давид, отишъл да жъне, решава да си почине, понеже става много горещо. Бездействието му предизвиква гнева на стопанина, а с невъздържаността на господаря се обяснява запалването на нивата.

 

Като средство да се свържат действията в повествованието наред със събитийната се използува и психологическата мотивировка. Предводителят на разбойниците се отказва от предишния начин на живот в момента, когато замисленото нападение над женския манастир е на път да се осъществи, и сюжетът тръгва в съвсем друга посока — редят се случки, съвсем различни по съдържание от предшествуващите. Но този неочакван обрат не буди недоумение, защото е обоснован. Доверчивостта на монахините и тяхната вяра в разбойника го трогват и го подтикват да разкрие истината за себе си. Също така психически мотиви обясняват внезапното решение на неговите другари да станат монаси — не любов към бога ги тласка към него, нито разкаяние за сторените престъпления, а мисълта, че такъв силен и прославен човек като техния водач има намерение да остане в манастир.

 

Монашество приема и млад момък, който не се отличава нито с набожност, нито със склонност към аскетически живот („За момъка, който съблякъл мъртвата девойка в гроба“). Към манастира той се отправя в състояние на дълбок душевен смут. Причината е твърде необикновена. Той се научава, че дъщеря на богат човек е погребана, облечена разкошно, в манастир извън града. През нощта, „влѣкомь сыи ѿ злаго ѡбычаа“, влиза в гроба и съблича дрехите на мъртвата. В момента на излизането му девойката се повдига, сяда, хваща го за ръката и започва да сипе укори върху него. Тя е толкова възмутена от неговото злодеяние, че му заявява категорично:

 

Не помагат нито молбите, нито сълзите, нито обещанията на момъка, че никога няма да повтори стореното, ако бъде освободен. Мъртвата е непреклонна. Обзет от ужас, младежът е готов да направи всичко, което бъде поискано от него, за да се спаси. И не само се съгласява на поставеното условие — да се замонаши, — но дори обяснява, че като излезе, няма да мине през своя дом, а ще отиде направо в манастира. Той е така уплашен, че дълго време, след като вече е там, не може да се успокои и от вълнение не е в състояние да разкаже преживяното.

 

Твърде интересен случай на прокарване съединителна нишка между две действия чрез загатване за психологическото състояние на героя се открива в „За свещеника, който се отказал от християнството, за да запази богатството си“. Пред Павел е поставено условие да се отрече от християнството, за да спаси състоянието си.

На читателя тук не се натрапва непосредствено обяснение за смисъла на този жест. Нито една дума не намеква за решението на свещеника. Действието е показано и читателят е оставен сам да надникне в душата на героя и да размисли върху значението на станалото. А това не е трудно, тъй като в случая самото действие носи в себе си определено психическо състояние. Внушението идва незабелязано, затова е още по-убедително и не оставя никакво съмнение в логичността на представените по-нататък събития.

 

112

 

 

Видът на златото е използуван и втори път в тази творба със същата цел. Този фактор безспорно свидегелствува за силата, която е обладавало това психологическо внушение върху средновековния човек.

 

В най-общ план изграждането на сюжета в патеричните разкази може да бъде разгледано в два аспекта : от една страна, как се мотивира изборът на сюжета, от друга — от чие гледище се излагат събитията. В някои разкази се пристъпва направо към същността на сюжета. Но по принцип авторите считат за свое задължение да обяснят пред читателя защо тъкмо изобразените случки са станали предмет на техния разказ. Навсякъде разяснението е едно и също — книжовникът е чул от друго лице разказаните случки и е решил да представи чутото в своята творба. Така в началото на произведението се оформя рамка, включваща обикновено едно изречение с повтарящо се при всички случаи съдържание :

 

Понякога пътят до ядрото на сюжета е твърде сложен. Интересен в това отношение е разказът „За тримата слепци“ (вж. тук, №102). Изложените тук събития авторът е научил от отец Йоан. Йоан съобщава как веднъж заедно със Софроний отиват в дома на философа Стефан, за да поговорят. Понеже той спял, налага се да го почакат. Затова влизат в притвора на една църква, където започват да четат книгите, които носят у себе си. Тук неволно чуват разговора между трима слепци, който в същност е най-важната част от сюжета на разказа. Още по-усложнен е начинът, по който се стига до сърцевината на сюжета в разказа за Сергий, старейшина на блудниците. Монахът Авакум разказва как веднъж, разхождайки се, стигнал до пещера, в която намерил ръкопис. Следва съдържанието на едно от произведенията, поместени в него, включващо разказ за срещата на отец Елпидий с отшелника Пир. От своя страна Пир разказва как се запознал със старейшината на блудниците и едва тогава са представени случките из живота на Сергий.

 

Независимо от това, дали при съставянето на сюжета е използувано или не рамкирането на главния разказ, най-често повествованието се води от името на трето лице, неучаствуващо в изложението. Но докато всички нерамкирани разкази си служат единствено с този похват на изложение, в някои от останалите се прибягва до въвеждане на разказвач, очевидец на събитията. По този начин се повежда разказ от първо лице. Разказвачът тук не е само безличен наблюдател. В разказите за старейшината на блудниците Сергий, за момъка, влязъл в гроба на девойката, за събирача на царските данъци събитията са представени през погледа на главния герой. В творбата за бедния обущар пък разказвачът, без да е главен герой в нея, взема участие в събитията. Но конструктивното значение на неговия образ е несравнимо по-голямо от значението на който и да е друг образ, понеже именно от негова гледна точка се преценява значимостта на героите н постройката на сюжета и според това им се отделя подходящо място в него.

 

Прави впечатление, че служейки си с герой-разказвач, средновековният писател е съзнавал формалните отраничения, които му налага този начин на повествование. Той добре е разбирал например, че в този случай произведението може да представя пред читателя само непосредствено наблюдаваните от разказвача случки. Затова отшелникът Пир, съобщавайки как Сергий схванал неговото предложение да отидат в дома му, веднага добавя : „... ı-акоже ми самъ послѣжде съповѣда“.

 

113

 

 

Разглеждането само на начините и формите, използувани при строежа на сюжета, не дава представа за живия процес на неговото развитие. От гледна точка на развоя на сюжета най-характерен белег на патеричните разкази е тяхната силно изразена конфликтност. Въпреки че в някои разкази божествените или бесовските сили са представени като източник на конфликтите, внимателният анализ показва, че в действителност сблъсъците се дължат на реални причини, възникват в конкретни житейски ситуации и се пораждат от жизнените обстоятелства и условия. Прищявката на княза да притежава нивата на монаха предизвиква конфликта, изобразен в „За монаха, комуто князът отнел нивата“. Изневярата на жената довежда до задълбочаване на враждата в семейството, поради което се стига до тежки престъпления.

 

Разкрити като лични сблъсъци между героите, конфликтите в същност носят дълбок обществен смисъл и тъкмо поради това са значителни. Общественото им значение се увеличава и от факта, че тук те имат предимно нравствен характер в съответствие с особеностите на тематиката. Възникнали най-често върху противоречието между нравствения идеал и реалното поведение на човека, конфликтите са изградени както в социално-битов, така и в психологически план. Преобладават битовите конфликти. Социалните и психологическите конфликти са сравнително по-слабо застъпени и се разкриват върху битов фон. Дълбоките класови противоречия са основата на борбата за земя между княза и монаха; спречкването между монаха Давид и стопанина на нивата е конкретен израз на социалната непримиримост; с ярко изразен социален характер се отличава конфликтът в разказа за жената, избягала на необитаем остров поради униженията, на които била подлагана от богатите роднини на своя мъж. С психологическа насоченост се характеризират например конфликтите в разказите за отшелника Ефрем, за Евстратий, убил родителите си, и др.

 

Трябва да се подчертае, че конфликтите засягат не само отделни моменти от прозведенията, а слагат отпечатък върху целия им идейно-емоционален облик. Затова и сюжетите са разгънати като цялостни конфликти, показани отчетливо в трите етапа — възникване, развитие и разрешение.

 

Всеки патеричен разказ притежава кратко въведение. То е пределно лаконично и представя пред читателя само онова, без което по-нататъшното изложение би било неразбираемо. Тук се включва рамката, съобщава се мястото на действие. В експозицията се осъществява първоначалното запознаване с главните герои, като вече се изтъкват техни качества, които имат отношение към възникването на конфликта. Понякога се скицират условията, при които ще се развива действието. Те съдържат винаги скрити възможности за изграждане на едно сблъскване между героите в по-нататъшния ход на сюжета. Така в „За семейството на християнка и езичник“ е показана нищетата в семейството, а в „За патриарха, който помогнал на обеднялото сираче“ — обедняването на момъка, подпомогнат по-късно от Полинарий. В някои разкази тук дори се представя случка, носеща зародиша на бъдещото развитие на действието. Вниманието, с което Герасим превързва наранения крак на лъва, е вече предпоставка за бъдещата силна привързаност на животното към монаха. Тя диктува следващите му постъпки, съставящи сюжета. Част от експозицията е епизодът с кръщаването на еврейчето, в който се крие причината за следващите действия.

 

Предметът на повествование се представя в най-общи линии още в началото на творбите. Но разказаното тук все още не дава възможност да се предвиди развоят на сюжета, още не е ясна темата.

 

114

 

 

Читателят се въвежда в темата чрез завръзката, която следва непосредствено експозицията. Тя се разполага обикновено в една съвършено кратка сцена и представя действие, което създава веднага определени отношения между героите и поставя началото на конфликта в произведението. Повратен пункт в развитието на действието в разказа за монаха Герасим и лъва е епизодът, в който се разказва как излекуваният лъв следва навсякъде стареца, а пък той от своя страна започва да се грижи за прехраната му. Първата крачка по пътя към решителното сблъскване на жената с нейното семейство е направена, когато тя влиза в интимна връзка с монаха. Това начално сплитане съдбите на действуващите лица и представянето им в определено съотношение дава силен тласък за развоя на действието.

 

Именно развоят на действието заема най-голямо място в сюжета на патеричните разкази. Тук сюжетът се движи плавно, следвайки хронологическия ред на действията. Не се наблюдават внезапни прекъсвания и резки обрати в течението на разказа. Потокът от действия се движи равномерно, без да се ускорява темпото при изложението на едни случки, а в други да се забавя. Вървейки сравнително бързо поради липсата на описания и отстраняването на всичко, несвързано с действието, разказът целенасочено напредва в установената посока. В тази фаза от сюжета окончателно се оформят образите на героите и в резултат от движението на събитията се подготвят условията за разрешаване на конфликта. Напрежението непрекъснато нараства, докато се стигне до момент на решително сблъскване.

 

По правило кулминационната точка в развитието на действието е максимално отдалечена и се намира към края на творбата. Тя е разгъната попространно от експозицията и завръзката, обикновено в отделна сцена. Тук се открива една от най-интересните структурни черти на патеричните разкази. Сцената, в която действието стига до най-високата точка в своето развитие, се явява същевременно момент на разрешаване на конфликта. Епизодът за изцеряването на царския гратеник от мъртвеца не само довежда разказа до върховен момент на напрегнатост, но чрез него се постига изясняването на поставената проблема. Оживяването на еврейчето, хвърлено в горящата пещ, нажежава до краен предел атмосферата и едновременно свидетелствува за окончателната му победа над бащата-юдей, като с това се изчерпва представеният конфликт. Предел, до който стига напрежението в развоя на конфликта между мъртвата девойка и момъка, влязъл в нейния гроб, е моментът, когато девойката поставя условието си за освобождение на юношата. R това условие се крие и развръзката. Убиването на девойката, пленена от персите, е както кулминация, така и развръзка на конфликта.

 

В кулминационните сцени рядко се проявяват някои нови черти на героите. Тук развитата в конфликт тема е проследена докрай и авторът няма какво повече да каже във връзка с нея. Затова в редица произведения с края на събитието, в чиито граници се развива сблъскването, идва и краят на творбата. В други следва само кратко обяснение на изобразеното, тъй като по-нататъшната съдба на героите не интересува автора, а и живите извори на действието са вече пресъхнали с разрешаванетото на поставената проблема. По изключение разказът продължава и след развръзката, но вече не е така целенасочен и губи своята динамичност.

 

Ярката конфликтност придава на патеричните разкази драматизъм, благодарение на който се изгражда динамичен и целеуслремен сюжет. Освен това конфликтното развитие на повествованието довежда до създаване на творби с драматическа конструкция.

 

115

 

 

Между нейните белези в случая на първо място трябва да се постави изключителното внимание към действието и свеждането на статичните елементи до минимум. В това отношение е характерно грижливото оформяне на възловите моменти от сюжета, които представят основните степени в развоя на конфликта и изтеглянето на кулминацията към края на творбата. Тези особености в развоя на сюжета сближават патеричните разкази с класическата форма на новелата, оформила се през Италианския ренесанс. [14] Същевременно те се нареждат сред признаците, разграничаващи тези произведения от другите старобългарски белетристични творби.

 

Една от най-важните проблеми, свързани с композицията на всяко литературно произведение, е въпросът за композиционното градиво. Старобългарската литература познава разнообразни композиционни структури, намиращи се в различно съотношение помежду си в отделните литературни форми. Своеобразни са композиционните единици и в патеричните разкази. Поради отраничения обем на тези разкази и стремителния, целеустремен ход на действието първостепенно значение придобиват най-малките единици — динамическото повествование и диалогът.

 

Най-често използуваната композиционна единица в патеричните разкази е динамическото повествование. Обикновено то заема по-голямата част от творбите, а в някои случаи дори ги обхваща изцяло. Единствено върху него са изградени например „За монасите, които умрели от жажда на безводен остров“, „Ѡ нѣкоемъ диаконѣ“, „За Отец Стефан“, „За царския пратеник“, „Отец Коприй“, „За Евстратий, който убил родителите си“ и др. Наистина в тези разкази на места е вмъкната пряка реч, но тя е едностранна и не придобива формата на диалог.

 

Ролята на динамическото повествование при различните елементи на сюжета е различна. Най-голямо е значението му в експозицията, която се изгражда винаги чрез него. То се употребява често и при показване началото на конфликта. Завръзка, изградена чрез разказване на събития, съдържат и разказите за патриарх Полинарий, за монаха, комуто князът отнел нивата, за разбойника, спасил се с покаяние, и т. н. По-рядко този начин на повествуване се прилага при осъществяване развоя на действието. Но в разказите за разбойниците, които искали да нападнат женския манастир, за монаха Герасим и лъва и др., той е издържан напълно последователно. Изключение е кулминацията да бъде изразена с динамическо повествование.

 

За реализиране степените в развоя на конфликта се използува редовно и диалогът. Той се употребява твърде често при завръзката и кулминацията. Решението на езичника да даде последните си средства на бедните, което е завръзката в сюжета, се оформя в продължение на водения от двамата съпрузи диалог за ползата от такава постъпка. Диалогът между разбойниците и техния главатар, в който се обсъждат начини за проникване в женския манастир, също представлява начало на конфликта. В кулминационните сцени на „За патриарха, който помогнал на обеднялото сираче“, „За семейството на християнка и езичник“ авторът като че ли няма търпение да разказва епически спокойно и затова направо показва пред читателя случката. Така се раждат диалозите между обеднелия юноша и патриарха, между езичника и търговеца. В отделни произведения се използува диалог при развоя на конфликта (разказите за монаха Давид, за монаха и дъщерята на хазяина му, за девойката, пленена от персите).

 

Диалогът в патеричните разкази е твърде кратък. Но той винаги е така жив и изразителен, че още от самото начало приковава вниманието.

 

 

14. За структурните белези на новелата вж. T. Cleślikowska. Novela. — Zagadnienia Rodzajów Literackich, 1961, t. IV, z .1 (6), p. 222—223.

 

116

 

 

Разказът „Монахът Давид на жътва“ съдържа прекрасен образец на диалог, типичен за анализираните творби. Разговорът се води между Давид и стопанина на нивата, дошъл да провери как работи монахът:

(вж. тук, № 122). В майсторски съставения диалог се изразява и настроението на героите, и специфичната атмосфера на събитието, и движението на действието.

 

Типичен за патеричните разкази способ за повествование е съчетаването на динамическото повествание и диалога. В „За мъжа и жената, които изплатили дълговете си благодарение на разбойника“ се описват постъпките им спрямо велможата и се предава диалогът на жената с него. Действията на презвитера, видял как се отваря вратата на църква пред бедняк, и начинът, по който живее обущарят, се рисуват подробно, но в същото време на читателя се поднасят и диалозите на презвитера с обущаря и с неговата жена. Разказът за поведението на жената, убила мъжа си и синовете си, се съединява с диалог между нея и монаха. Редуването на диалога и динамическото повествование благоприятствува за поддържане динамиката в творбата. Освен това така се постига нюансиране в значението на отделните моменти от съдържанието. Чрез диалог се представя винаги важното и същественото, онова, което трябва да остане най трайно в паметта и представите на читателя. А динамическото повествование играе свързваща роля, чрез него се предават в сгъстен разказ действия, чието непосредствено извършване не може да се покаже поради отраничения обем на творбите.

 

Прави впечатление, че в разглежданите произведения липсват редица композиционни елементи, твърде характерни за някои старобългарски литературни форми. Почти напълно са изоставени цитатите от каноничните книги, с които изобилствуват повечето произведения в старата българска литература. Описанията, свойствени на апокрифннте разкази, тук се срещат по изключение. Монологът, присъщ на житията, също липсва. Интересно е обаче, че се прави крачка към създаване на една негова разновидност — вътрешния монолог.

 

Кратките размисли на героите в някои разкази свидетелствуват, че се извършва процес, при който се обработва тази форма. За да личи ясно, че в случая става дума именно за вътрешен монолог, авторите навсякъде съобщават: „рѣхь въ себѣ“, „къ себѣ г҃лаше“, „помысливъ въ себѣ“. Вътрешната реч възниква по повод на конкретно събитие, засягащо непосредствено героя, или като обяснение за поведението му. Разговорът между велможата и жената, чийто мъж е затворен за дългове, става причина за горчивите размишления на разбойника, в които той съпоставя достойното държане на двамата съпрузи със своя живот. Печалните размисли у отшелника Пир са породени от вестта, че е подобен на старейшината на блудниците. В същия разказ отказването на Сергий от първоначалните намерения спрямо жената става разбираемо, след като читателят е запознат с хода на разсъжденията му,

 

117

 

 

предадени в кратък монолог:

 

Освен най-малките единици динамическо повествование, диалог и вътрешен монолог — в патеричните разкази е използувано композиционно градиво и от по-голям мащаб. Но трябва да се подчертае, че използуването на големите композиционни единици е твърде отраничено. Такива съставки като видения, чудеса, сънища, широко разпространени в житията, апокрифните разкази, тук се срещат рядко. Притчата, която има съществено значение в композицията на нравоучителните повести, почти не е позната. Основен градивен елемент от този тип композиционни структури е случката, оформена като епизод. Повечето епизоди в патеричните разкази са сравнително ясно разграничени. На места обаче те са съединени без всякакъв преход, в резултат на което се заличават границите помежду им. Това се забелязва особено в най-кратките разкази, където е много трудно да се долови къде завършва един и започва друг епизод.

[Previous] [Next]

[Back to Index]