ЗАКЛЮЧЕНИЕ
От анализа на идейно-тематичните особености, образите и композицията на патеричниге разкази се вижда, че в случая са налице основания да се говори за една напълно обособена литературна форма. Ако трябва най-общо да се определи мястото на тази форма в жанровата система на старата българска литература, несъмнено ще я отнесем към белетристиката [1]. Но патеричните разкази се отличават от другите старобългарски белетристични произведения с някои специфични особености. На първо място трябва да се подчертае, че вниманието тук не е насочено, както при почти всички останали белетристични творби, към изключителни събития и герои. Обект на изображение в патеричниге разкази е ежедневието на обикновените хора. От тази особеност произтичат интересът към социалните въпроси и подбирането на герои от различни социални слоеве — явления, твърде рядко срещани не само в другите белетристични творби, но и изобщо в старата българска литература. Спецификата на патеричните разкази се проявява и в тяхната художествена форма. Композицията на тези творби се отличава с особености, които не са характерни за другите белетристични произведения — съсредоточаване на сюжета в едно значително събитие, силно изразена конфликтност, драматическа конструкция, грижливо мотивиране на всяко действие.
Своеобразието на патеричните разкази като художествено творчество е правило впечатление на средновековния българин. Най-вероятно те са будели интерес преди всичко със своя необикновено широк тематичен обхват и с многообразието от сюжети, в които с удивление читателят е откривал и изображение на редица пороци, по принцип избягвани от средновековния писател като предмет на повествование. Тези особености на тематиката не са хармонирали напълно с целите на средновековната литература, макар че идейното осветление изхожда винаги от принципите на християнския морал. Въпреки че са представени с цел да поучат, случаите на нравствено падение, обикновено свързани с представителите на духовенството, длъжни да спазват най-строго нормите на християнската нравственост, все пак са насочвали вниманието на читателя в една не особено желана от църквата насока. Още повече, че когато се докосват до отрицателните явления, авторите на патеричните разкази показват изключително разнообразни жизнени ситуации, което съвсем не е характерно за изображението на положителните страни на действителността. Така че няма причини да виждаме в широкото разпространение на патеричните творби особена заинтересованост на църквата,
1. По отношение на старата българска литература терминът „белетристика" се употребява в две значения. В по-широк смисъл с него се определят творбите, отличаващи се с художествено оформен цялостен сюжет — жития, апокрифни разкази, повести и разкази. В по-тесен смисъл той означава само повестите и разказите. Ако се възприеме първото, по-широко значение на термина белетристика, принадлежността на патеричните разкази към тази литературна форма е очевидна. Но дори когато под белетристика разбираме само светската повествователна литература, със своята пъстра тематика, чийто характер обикновено излиза извън тясно рели гиозните въпроси, патеричните разкази несъмнено се намират непосредствено до нейните граници.
133
а освен това е ясно, че средновековният читател е схващал някои различия (тематичните) на този литературен жанр в сравнение с другите познати нему литературни съчинения. И именно тези различия са привличали неговото внимание. Защото в никой друг жанр не е отразен така разностранно и изразително с достъпните на средновековната литература средства животът на обикновения човек от тази епоха. Единствено в повестите и разказите се засягат по-непосредствено преките човешки отношения, но техните герои принадлежат изключително към висшите кръгове на обществото. При това интересно е да се отбележи, че повестите и разказите са извънредно слабо разпространени в старата българска литература Така че с основание може да се твърди, тяхната функция са изпълнявали патеричните разкази (не случайно през XV, XVI и XVII в. те биват помествани в сборници, които съдържат повести и разкази). Навлизайки по-открито в делничните отношения между хората, патеричните разкази са задоволявали несъмнено съществуващата и у средновековния българин потребност да види изобразен живота и извън тясно религиозните въпроси, които, разбира се, не са запълвали човешкото битие и през средните векове. Богатството на теми и сюжети, които тези творби предлагат, ги е правило интересни за различни слоеве от населението. Ето защо без колебание можем да обясним широкото разпространение на патеричните разкази у нас с особеностите на този литературен жанр като художествено творчество.
С разрешаването на въпроса за мястото на патеричните разкази в жанровата система на старата българска литература и определянето на причините за широкото им разпространение у нас през средновековието не се изчерпват проблемите, с които този жанр може да привлече вниманието на литературния историк. Богатият материал, който предоставят патеричните разкази, дава възможност за наблюдения и върху интересните въпроси за авторското присъствие в повествованието, художествената измислица, зависимостта на стила от жанровите белези на творбите, влиянието на съдържанието върху формата на средновековните художествени произведения, отношението им към средновековната „смехотворческа“ култура, връзките между отделните жанрове, перспективите за по-нататъшно развитие на жанра.
Когато се разглежда проблемата за присъствието на автора в повествованието, веднага прави впечатление, че в патеричните разкази отсъствува пряката авторска намеса в изложението, непосредственото тълкуване на събитията, така характерно за всички творби на старата българска литература (с изключение на повестите и разказите). Тук авторската позиция се отпечатва обикновено само в преките характеристики и в кратките поучения, помествани твърде често в края на творбите. Средновековният автор не може да се сдържи да не поучи читателя ида не му внуши своето разбиране за представените събития. В заключение той накратко излага становището си и обяснява показаните преди случки. Един от преписите на „За разбойниците, които искали да нападнат женски манастир“ завършва с разяснението.
(НБКМ, № 303, л. 53б). В същност това пояснение съвсем не съответствува на посочените при изобразяването на случките психологически причини за разкаянието на разбойниците и техния главатар, но илюстрира много точно зрителния ъгъл, от който авторът гледа събитието. Така че когато се говори за ненамесата на автора, трябва да се разбира, че сюжетът се разкрива през погледа на един безпристрастен наблюдател, който излага виденото, без да взема в момента отношение към него.
134
По този начин се повишава ролята на сюжета в творбите и той добива до голяма степен самостоятелно значение.
Независимостта на сюжета определя свободното използуване на художествената измислица, която, както е известно, в старобългарската литература се отхвърля категорично като естетически принцип. Поради това полетът на въображението в патеричните разкази се проявява не в неудържимата фантастика, както в апокрифните разкази, а тъкмо в разработката на сюжетите.
В подкрепа на тази мисъл могат да се посочат случаите, когато в един ръкописен сборник са поместени две произведения с еднаква сюжетна схема. Така например Сводният патерик съдържа два патерични разказа за еврейче, което не изгоряло в запалената пещ, понеже приело християнството (споменатия вече на л. 125б—128а и на л. 178б—180б от Зографския препис). Схемата на сюжета е напълно еднаква — еврейче, пасящо добитъка заедно с християнчетата, се отказва от своята вяра; когато родителите му разбират това, пращат го да бъде изгорено в пещта на банята ; дошлият да се къпе високопоставен гражданин намира банята студена и открива, че причината е хвърленото в пещта дете, приело християнската вяра ; накрая злодеянието е разкрито. Но в художествената тъкан, която изпълва с живот общата схема, се откриват значителни различия. Те са особено интересни, понеже не се отнасят само до конкретните факти, а засягат и някои по-съществени страни в повествованието — например мотивировката на действията. От фактическите различия по-важни са: различното място на действие, липсата на уводния епизод за обичая при паша във втория разказ, което довежда по-нататък и до отсъствието на епизода, повествуващ за падането на гръм и за нощуването на пастирчетата в планината; различават се обстоятелствата, при които еврейчето бива покръстено — в единия случай, когато децата извършват служба, а в другия — след обяда, когато играят; в първия разказ детето само заявява на баща си, че е приело християнството, а във втория — родителите се досещат по благоуханието, което се разнася от него ; на баня идва князът в първия случай, а във втория — епископът ; три пъти и съответно един път бива горено детето и т. н. Нееднакво са обосновани едни и същи постъпки. Например причина за приемането на християнството в единия разказ е желанието на еврейчето да участвува в службата, а в другия — упреците на децата; според първия разказ бащата намислил да бъде изгорен синът му в пещта на банята, защото си спомня, че човекът, който работи там, е негов длъжник, но също така приемливо е обяснението на втория разказ — че родителите се страхуват сами да убият детето, за да не бъдат наказани от християните, и срещу голям подкуп убеждават евреина, който пали банята, да го изгори.
Въпреки посочените различия съвпадащите основни звена във веригата на повествованието се забелязват още от пръв поглед. Едва ли може да се допусне, че голямата близост не е направила впечатление на старобългарския книжовник. Като се има пред вид, че и идейната насоченост на произведенията е обща, как да се обясни интересът едновременно и към двете творби ? Най-вероятното обяснение е, че вниманието на книжовника е било насочено към детайлите на сюжета. А това вече означава, че художествената измислица е осъзната като похват при изображението.
За осъзнато въвеждане на художествената измислица в патеричните разкази свидетелствува и честото пренебрегване на всякакви конкретни сведения за личността на героите, мястото и времето на действие.
135
— подобни пояснения се срещат в стотици патерични разкази. Когато споменатото явление засяга епизодични действуващи лица и се отнася до произведенията на т. нар. „висок стил“, обикновено се тълкува като средство за абстрахиране, за откъсване на лицата и явленията от обкръжаващата ги битова обстановка, от конкретната историческа среда. [2] Но патеричните разкази съвсем не принадлежат към „високата“ църковна литература, а са истинска нейна противоположност. Освен това липсата на конкретност тук се простира върху всички герои. Ясно е, че в този случай изоставянето на конкретните сведения не е само средство за абстрахиране. Повсеместното навлизане на гази особеност в цялостната структура на творбите е свързано с отношението на книжовника към художествената измислица. То показва, че той не държи особено да подчертае достоверността на събитията.
Нещо повече, могат да се намерят конкретни, преки и недвусмислени изявления на книжовници, които категорично отричат възможността изобразеното да се е случило в действителност. Така например монах Варлаам, преписал през 1554 г. Пролог № 1014 НБКМ, помествайки патеричния разказ „За жената, която била убита от свекъра си“, без колебание отбелязва в полето срещу този разказ: „зде слъгал мнѡго“. Тук оставяме настрана въпроса, какво е смятал за лъжа Варлаам. Важното е, че той не вярва в разказаното и въпреки това преписва разказа. А това означава, че не само е съзнавал художествената измислица, но и е признавал правото ѝ на съществуване. Тъй че когато говорим за отхвърлянето на художествената измислица като естетически принцип, трябва да виждаме явлението в неговата сложност. Теоретическото отричане на измислицата, водещо до постоянния стремеж да се внуши на читателя истинността на представеното в литературната творба чрез различни способи, се е съчетавало с широкото ѝ използуване на практика, [3] провеждано мълчаливо, но напълно съзнателно.
Интересен белег на патеричните разкази е ясният стил, неусложнен от символика и обилие на тропи. Благодарение на него се постига простота и естественост при изложението, непознати за витиеватия, тежък стил в житийните творби и отчасти в апокрифните разкази, но присъщи на повестите и разказите. Тази стилна особеност на патеричните разкази несъмнено е свързана със съсредоточаването на усилията върху релефното очертаване последователността на действията. За да не се загубят техните очертания в общото повествование, нужен е лаконичен израз, ясен строеж както на отделните фрази, така и на целия разказ.
2. Вж. Д. С. Лихачев. Поэтика древнерусской литературы, с. 111.
3. Мнозина изследователи отбелязват използуването на измислицата (особено в апокрифите), но твърдят, че и в този случай всичко изобразено е възприемано като действитетно случило се.
136
Езиковите и стилните особености на патеричните разкази представляват голям интерес за изследователите на старобългарския език, използуващи до днес материали единствено от запазените старобългарски паметници, които за съжаление са предимно богослужебни ръкописи. След предварителното отделяне на по-късните наслоения историците на българския език ще имат пред себе си извънредно ценно свидетелство за спецификата на говоримия старобългарски език, който навлиза широко в патеричните разкази поради жанровите особености на тези художествени творби.
Патеричните разкази са интересни и с видимото въздействие, което оказва съдържанието върху формата на някои творби. Това въздействие може да се проследи в отстъплението от някои общи особености на жанра, което се наблюдава в произведения, отразяващи религиозната страна от живота на монасите. В случая характерът на тематиката се отразява и върху образите на героите, и върху композицията. В редица разкази от тази тематична група не само не може да се говори за каквото и да е богатство на образите, но понякога не се открива дори само набелязан образ на героя; косвената характеристика е сравнително слабо застъпена; психологията на героя не интересува автора. В областта на композицията се забелязват намаляване на вниманието към действието, забавяне на неговия ход поради това, че на места биват вмъквани описания и монолози.
Специално внимание заслужава въпросът за присъствието на средновековния смях в патеричните разкази. Особена актуалност този въпрос придобива след забележителния анализ на староруския смях, направен напоследък от Д. С. Лихачов и А. М. Панченко [4], и интересното тълкуване на „снижаващите“ тенденции в средновековната латинска литератора (VI—XIII в) от А. Я. Гуревич [5]. Несъмнено при патеричните разкази трудно бихме могли да говорим за присъствието на един обърнат наопаки, недействителен, нелогичен, подчертано измислен свят, който противостои на най-добрите прояви на някаква идеална реалност; едва ли е правомерно да виждаме в тях и определена „смехотворческа“ тенденция, съществуваща като неделим елемент на „сериозното“. И все пак очевидно е, че в патеричните разкази съществуват моменти, които ги свързват със света на средновековния смях. Тук е достатъчно да изтъкнем например използуването в тези разкази като средство за изобличение на преобърнатите наопаки дрехи, които в староруската литература са едно от олицетворенията на „антисвета“, благодарение на който съществува староруският смях. Ето един извънредно интересен в това отношение разказ:
(Хилендарски манастир, № 227, 66б—67а).
4. Д. С. Лихачев, А. М. Панченко. „Смеховой мир древней Руси". Л., 1976; Д. С. Лихачев. Староруският смях. — В: Големият свят на руската литература. С., 1976. с. 126—145.
5. А. Я. Гуревич. К истории гротеска. „Верх" и „низ" в средневековой лaтинской литературе. — Изв. АН СССР. Серия лит. и языка, 34, 1975, с. 317—327; К истории гротеска. О природе комического в „Старшей Элде''. — Изв. АН СССР. Серия лит. и языка. 35, 1976. с. 331—332, 341—342.
137
Разбира се, изследването на степента, границите и формите, в които средновековният смях присъствува в патеричните разкази, е задача на бъдещите проучвания.
Твърде важна е проблемата за връзките на патеричните разкази с други средновековни жанрове. Естествено на първо място трябва да бъдат разкрити отношенията между патеричните разкази и патеричните поучения — двата жанра, здраво скрепени от средновековните книжовници в устойчивия състав на патеричните сборници. Несъмнено тях ги обединява на първо място темата за монашеския живот. Но докато в патеричните разкази интересът е насочен към по-широк кръг явления, поученията са затворени единствено в сферата на необходимите за монасите наставления. Затова тук почти не се срещат поучения, които биха могли да бъдат отнесени и към живота на светските лица. Различията в художествената форма на двата типа патерични съчинения са очевидни. Докато едните представляват разгърнато изображение на разнообразни случки, другите поучават чрез преки напътствия, във формата на афоризми, въпроси и отговори или тълкувания на някаква постъпка. Но решим ли да отделим патеричните разкази от патеричните поучения, извън типичните представители на двата жанра остават творби, които не могат да се отнесат категорично към нито една от двете групи. Това обикновено са патерични поучения, в които тълкуваната постъпка е изложена по-обширно и така се оформя подобие на сюжетно развитие, или патерични разкази с извънредно лаконичен сюжет. Тези творби са особен, преходен стадий между патеричните разкази и патеричните поучения, мост между двата жанра. Появата на подобни произведения е лесно обяснима — едни и същи книжовници са писали едновременно и патерични разкази, и патерични поучения, при което понякога са смесвали белези на двата жанра. Преходните творби като продукт на взаимно проникване на патеричните разкази и патеричните поучения безспорно са интересни от гледна точка на теорията на жанровете в старата българска литература.
Заслужава внимание също въпросът за връзките на патеричните разкази с житията. Вече бе споменато, че в някои жития се срещат заемки от патерични разкази. От друга страна, има жития от периода, когато са създадени патеричните разкази, епизоди от които са включени като самостоятелни произведения в патериците. В патеричните сборници текстовете им са променени до известна степен с отлед на превръщането им в отделни творби. Така оформени, тези текстове са напълно еднакви по съдържание и форма с патеричните разкази. Неслучайно, извличайки от патериците отделни разкази за сборниците със смесено съдържание, книжовниците третират тези произведения наред с всички останали патерични разкази. Ярък пример е Житието на Йоан Милостиви, дело на автора на Синайския патерик Йоан Мосх. Няколко епизода от това житие („Немилостивият Петър“, „Епикоп Троил“, „За монаха-евнух, който вървял с еврейско момиче“, „Виталий и блудниците“ и др.) са съставна част на Сводния патерик, а „Немилостивият Петър“ се нарежда между най-популярните патерични разкази. На трето място, патеричните разкази и някои жития на монаси притежават редица общи мотиви. Така например в Житието на Сава се откриват два откъса, в които са разработени мотиви, срещащи се в патерични разкази. Както героят от „За монаха, подслонил се в пещера“ влиза в жилището на лъв въпреки нежеланието на стопанина и заявява, че и за двамата има място, но ако лъвът е недоволен, трябва да си излезе,
138
което и става в последна сметка, така Сава се настанява в пещерата на лъв, животното се опитва да го изгони, но не успява, при това отшелникът е на мнение — „пещера широка зѣло, могоущи оба ны въмѣстити“, обаче лъвът си отива. [6] Вторият откъс свързва Житието на Сава с патеричния разказ „Герасим и лъвът“. [7] Веднъж Сава среща куцащ лъв, който показва на монаха крака си, молейки за изцеление. Сава сяда, взема крака му и изважда забилия се трън. Оттогава в месопостни дни лъвът ходи след стареца и му помага. Когато праща ученика си Флавиан по работа, Сава заповядва на лъва да пасе неговото магаре. Лъвът послушно върши работата си, вечер напоява магарето и го завежда при монаха, докато един ден Флавиан съгрешава и лъвът изяжда магарето.
На какво се дължат посочените явления ? Възникващи обикновено като произведения, които фиксират отделни случки от живота на прочути монаси, патеричните разкази са били широко разпространени. По същото време започват да се създават и първите жития на монаси. При написването им авторите са събирали различни сведения за героите. Навярно са били използувани и патеричните разкази, понякога включвани изцяло, макар и редактирани, в житието. При това се е получавала известна фрагментарност на житието, липса на здрава връзка между епизодите, в които често обект на изображение са събития, засягащи само косвено живота на монаха-светец. Естествено в подобни жития лесно са могли да бъдат вмъкнати патерични разкази и след оформянето им, а отделни, относително самостоятелни епизоди от тях са могли да бъдат отделени като независими произведения; обясними са и общите мотиви. Но тук свършват сходствата между двата жанра. Защото за житийния жанр това е само една стъпка от развитието му, при което той преминава през различни промени, докато се стигне до неговата напълно определена, завършена форма, а патеричните разкази вече са представени в своя окончателен вид. Така че като съпоставяме житийния жанр в типичния му облик с патеричните разкази, оказваме се пред две литературни форми, различни по своята същност.
Голям интерес представлява въпросът, какви произведения, аналогични на патеричните разкази, могат да се открият в другите европейски литератури от епохата на средновековието. Вече бе отбелязано, че самите патерични разкази са преведени на латински език. Но в латиноезичната литература те не остават единствени по рода си. Тук се създава един особен литературен жанр, близък до патеричните разкази — т. нар. exemplum. [8] Тези творби представляват обикновено кратки разкази, в които са показани най-разнообразни събития с полуисторически, полулегендарен характер. Тези разкази са предназначени да илюстрират проповедите на свещениците, но често са били събирани в отделни сборници. Един от ранните сборници, в които са поместени такива произведения, е „Disciplina Clericalis“ от Петрус Алфонси
6. И. Помяловский. Житие св. Савы Освященного оставленного св. Кирилом Скифопольским в древнерусском переводе. СПб., 1890, с. 157—159.
7. Пак там, с. 255—26.
8.
J. Т. Welter. L’exemplum dans la littérature religieuse et didactique du moyen âge Toulouse 1927;
F. Tubach. Index Exemplorum. A handbook of medieval religious tales (FF Communications, № 2044 Helsinki, 1969);
R. Schenda. Stend und Aufgaben der Exemplaforschung. — Fabula, 10, 1969, p. 69—85.
Подробна библиотрафия върху тях вж. y J. Н. Fischer. The Medieval literature of Western Europe. New York, 1966, p. 24—25, 26. Любопитно е, че у нас в началото на XX в. видният църковен дееc архим. Неофит (видински митрополит) пише голям брой такива произведения (Поучения в разкази. Ч. I—II, Видин 1904, 1905 (2. изд. С., 1908); Старата година. Поучение в разказ. Стара Загора, 196; Висока плата. Поучителен разказ. Русе, 1906).
139
(покръстен испански евреин, роден през 1050 г.). [9] Разцветът на жанра се отнася към XIII—XIV в. [10] От този период са останали интересни сборници на френски, немски и италиански проповедници:
Ален дьо Лил (?—1202)— „Summa de arte praedicatoria“ и „De contemplu mundi“,
Жак дьо Витри (? — 1240)— „Sermones vulgares“,
Етиен дьо Бурбон (?— 1261) — „Tractatus de diversis materiis praedicabilibus“,
Цезариус фон Хайстербах (1170—1240)—„Dialogus miraculorum“,
Якопо Пасаванти (1300—1367) — „Specchio di vera penitenza“, и др.
Подобни сборници съществуват и в английската литература: [11]
„Specolum Laicorura“ (около 1279—1292) и „Вгеviloquim de virtutibus“ от английския законник Жан дьо Гал (XIV в.),
„Les contes moralizés“ (около 1320 г.) от Никола Бозон
и анонимните ръкописи от XIV в. под заглавие „De gestis“,
„Declamationes Senecae reductae et moralitates“ от Никола Триве (1258—1328), послужил като извор за трудовете на
Робер Холко (?— 1349) — „Moralitates“ (1342), „Liber sapientiae“ (след 1325 г.) и „Convertimini“ (1323—1324).
От тези сборници е черпил неизвестният съставител на широко разпространения в Западна Европа сборник „Gesta Romanorum“, създаден в Англия .между 1335 и 1342 г. [12] От края на ХШ— началото на XIV в датира анонимният италиански сборник разкази „Novellino“. [13] Между 1328 и 1335 г. най-значителният испански писател от първата половина на XIV в. Хуан Мануел (1282—1348) пише своя сборник разкази „Conde Lucanor“. [14] Развитието на тези произведения очертава пътя, по който през гази епоха се стига до създаването на „Декамерон“. Известно е, че в сборника на Бокачо, написан през 1350—1353 г., не са разработени само оригинални сюжети. Но черпейки от предходната традиция, талантливият писател съумява да долови слабо изразени тенденции в съдържанието и формата на използуваните произведения, да ги извлече, обобщи и развие. Като обработва формата на творбите и преодолява философските и етическите концепции на средновековието (според сполучливия израз на Ф. де Санктис), Бокачо става създател на нов, възрожденски жанр. Но очевидно е, че този жанр е свързан с предходната традиция. [15] Освен това трябва да се изтъкне, че и след появата на Бокачо се разпространяват някои от посочените сборници, писателите продължават да творят в духа на „екзамплите“. Но наред с тези творби се разпространяват и новелите на Бокачо, произведенията на неговите последователи. От XV до XVII в. сборникът „Gesta Romanorum“ се преписва и се печата интензивно в Европа. Той е преведен на английски, френски, немски, чешки, полски език. През 1540 г. е преведен на полски език под заглавие „Historje rzymskie“. От полски оригинал между 1663 и 1681 г. е направен руски превод— „Римские деяния“.
9. А. А. Смирнов. Средновековая литература Испании. Л., 1969, с. 117—118; О. А. Державина. Фацеции. Переводная новелла в русской литературе XVII века. М., 1962, с. 12.
10. За появилите се по това време творби вж. T. Kruszewska-Michałowska. Różne hystoryje. Studium z dziejów novelistyki staropolskjej. Wrocław—Warszawa — Krakow, 1965, p. 114-123.
11. J. H. Mosher. The Exemplum in the Early Religions and Didactic Literature of England. New York, 1911 (2 ed. 1966). Библиография върху тях вж. y F. W. Batesou. The Cambridge Bibliography of English Literature. Vol. I. 600—1660. Cambridge, 1940, p. 301, 306.
12. Вж. M. Грабарь-Пaссeк. Античные сюжеты и формы в западноевропейской литературе. М., 1966 с. 230—231.
13. Вж. Фр. де Санктис. История итальянской литературы. T. I. М., 1963. с. 91—92.
14. А. А. Смирнов. Цит. съч., с. 127—132; Хуан Maнуель, Граф Луканор. М.—Л., 1961. D. Devoto. Introductiоn al estudio de Don Juan Manuel y en particular de „El conde Lucanor". Una bibliografia. Madrid. 1972.
15. Вж. например C. Moore. The Favola of the „Papere” in Boccaccio — A Study of Two Sources and Analysis. — Rackham Zit. Studies, 1972, № 3, p. 9—22; O. Almansi. Alcune osservazioni sulla novella vedova. — Stud. Boccaccio, 8, 1974, p. 137—145.
140
Сборникът „Historje rzymskie“ стои в основата на интересния полски сборник „Różne historyje“ (около 1689 г.), но тук са използувани и новели от „Декамерон“. През 1481 г. в Холандия е написан друг известен сборник с „екзампли“ — „Speculum exemplorum ex diversis libris in unam laboriose cellectum“. Обогатен c голямо количество нови произведения, той е използуван от учения-езуит Йоан Майор (1543—1608) в сборника му „Magnum Speculum Exemplorum“ (1603). През 1612 г. последният сборник е преведен от Шимон Висоцки на полски език под заглавие „Wielke zwierciadło przycładów“, а от полски текст през 1675—1677 г. е направен руски превод — „Великое зеркало“ [16].
Близо до разгледаните, но в по-голяма степен свързани с възрожденската новела, са т. нар. „фацеции“. Първият сборник — „Liber facetiarum“ (1452) — е дело на италианеца Джан Франческо Поджо (Брачолини). В Германия автори на фацеции са Август Тюнгер (1486), Себастиан Брант (1496?); три книги с фацеции (1506—1512) създава Хенрих Бебел. [17] От италиански и немски извори са съставени полските сборници с фацеции (1570—1572). През XVII в. тези творби преминават в Русия. [18] В същото време в европейските страни прониква „Декамерон“, явяват се редица последователи на Бокачо, чиито произведения обаче далеч не могат да достигнат равнището на „Декамерон“. В Италия автори на новели са Франко Сакети (около 1330—1400, „Il trecentonovelle“), [19] Мазучо от Салерно („Il novellino“, около 1476 г.), Аньоло Фиренцуола („Ragionamenti d’amore“ 1523—1524), Джовани Франческо Страпарола („Le Piacevolli notti“, 1550—1553), Матео Бандело („Novelle“, 1554) и др. [20] Във френската литература между най-известните сборници с новели са „Les cent nouvelles nouvelles“ (около 1462 г.), „Heptaméron" от Маргарита Наварска (1542—1548), „Le Grand parangon nouvelles nouvelle“ от Никола дьо Труа (около 1537 г.), „Nouvelles récréations et joyeux devis“ от Бонавантур Деперие (1558), „Neuf matinées“ от Никола дьо Шолиер (между 1585 и 1600 г.). [21]
Нито едно от посочените произведения на европейските литератури не е познато в България. У нас патеричните разкази си остават единствени по рода си съчинения. До известна степен би могло да се свърже с традицията на патеричните разкази у нас само т. нар. „Сказание за железния кръст“ [22] — цикъл от тясно свързани помежду си в единен сюжет десет разказа, възникнал най-вероятно още през X в. може би като компилация от оригинални български и преводни гръцки разкази. Тази интересна творба на старобългарската литература, в която се съдържат редица важни данни за въвеждането на християнството в България и борбата против езичеството, за войните на цар Симеон с маджарите през 895—896 г., за българския бит и обществен живот в края на IX — първата половина на X в.
16. О. А. Державина. „Великое зерцало" и его судьба на русской почве. М., 1965; R. Alsheimer. Das Magnum Speculum Exemplorum als Ausgangspunkt populärer Erzahltraditionen. Studien zu seiner Wirkungsgeschlchte in Polen und Russland. Berne, 1971.
17. История немецкой литературы. T. I. IX—XVII в. Μ., 1962, с. 209, 238—239.
18. О. А. Державина. Фацеции...
19. Фр. де Санктис. Цит. съч., т. I, с. 420—423; Фр. Саккетти. Новеллы. М.—Л., 1962, с. 315—355.
20. За новелистите от тази епоха вж. Фр. де Санктис. Цит. съч., т. I, 514—527; Итальянская новелла Возрождения. М., 1957, с. 7—44.
21. Библиография върху тях вж. у J. H. Fischer. Op. cit., р. 187—188; R. Dubius. Les Cent Nouvelles nouvelles et la tradition de la nouvelle en France au Moyen Age. Grenoble, 1973.
22. Този цикъл бе открит от Б. Ст. Ангелов. Сказание за железния кръст. — В: Старобългарска литература. T. 1. С., 1971, с. 121—155.
141
(особено за наличието на българи-монаси в манастирите на Византия и на гръцки свещеници в Североизточна България), е изградена върху отделни епизоди от живота на герои — български монаси. „Сказанието за железния кръст“ се доближава до патеричните разкази и чрез своя стил и някои композиционни похвати — оформянето на композиционна рамка, в която е вложен цялостният сюжет, рамкирането на някои от съставящите го разкази и вмъкването на разказ в разказа.
Едва в края на XVII в. в българската книжнина започва да се разпространява един сборник от 70 разказа, които са сходни с патеричните разкази по отношение на жанровата си природа—„Чудеса на Богородица“ — трета част от книгата „Спасение на грешните“, издадена през 1641 г. във Венеция от гръцкия писател-монах Агапиос Ландос [23]. Внасяйки нови теми и сюжети в нашата литература, сборникът не е напълно оригинален. Наред с петнадесетте оригинални разказа, тук са поместени голям брой творби, извлечени от италиански инкунабули, в няколко случая Ландос е използувал Синайския патерик“. [24]
Интересно е да се отбележи, че в част от посочените по-горе книги са включени патерични разкази или са използувани мотиви от тях. Така например във „Великое зерцало“ се намират три патерични разказа: „За блудницата, женена за управител на областта“ (Рилски манастир, № 3/2, л. 44а—44б) [25] от Азбучно-Ерусалимския патерик, „За монаха, комуто помогнал отец Аполо“ (Рилски манастир, № 22, л. 485а—486б) [26] от Скитския патерик и „Смъртта на целомъдрения презвитер“ (НБКМ, № 1036, л. 87а) [27] от Римския патерик. Седмият разказ от полския сборник „Różne historyje“ разработва мотива за божието правосъдие. [28] Втората новела от първия ден на „Хептамерон“ повествува за твърдостта на жена, предпочела да бъде посечена, но да не се подчини на слугата, опитал се да я насили в отсъствието на мъжа ѝ. [29] Този мотив е разработен в патеричния разказ „За жената, която била убита от свекъра си“.
Сюжетите на патеричните разкази се оказват необикновено жизнени. Някои от тях с основание могат да бъдат причислени към т. нар. „странствуващи“ сюжети. Интересен пример в това отношение е разказът „За девойката, пленена от персите“. Разработеният тук мотив за борбата с насилник чрез особена билка е проникнал дори в арабската литература от XIII—XIV в.; той е използуван от Лудовико Ариосто в поемата му „Безумният Ролан“ и стига даже до творчеството на Дж. Лондон (вж. разказа „Lost Face“, 1908). [30]
23. За него вж. В. Кnös. L’histoire de la littérature néogrecque. Le période jusqu'en 1821. Stokholm—Göteborg—Uppsala, 1962, p. 437—438. За проникването на сборника в българската книжнина вж. Д. Петканова-Тотева. Из гръцко-българските книжовни отношения през XVII—XVIII в. — Год. Соф. Унив., Фак. по славянски филологии, т. LXII, 1968, с. 61—87.
24. Изворите на Агапиос Ландос са изследвани твърде подробно от L. Villecоurt. Les collections arabes des Miracles de la Sainte Vierge. — Analecta Bollandiana, XLII, 1924, p. 21—68, 266—287.
25. О. A. Державина. „Великое зерцало"..., с. 201.
26. Пак там, с. 302—304.
27. Пак там, с. 400— 401.
28. T. Kruchewskа-Мichałowska. Ор. cit., р. 280—282.
29. М. Наварская. Гептамерон. М., 1967, с. 21—22.
30. За този мотив вж. G. Levi della Vida. La „stratagème de la Viérge" et la traduction arabe du „Pratum spirituale" de Jean Moschus. — Annuaire de l’Institut d’histoire et de philologie orientale, New York—Bruxelles, 7, 1939—1940, p. 83—106; A Christian Legend in Moslem Garb. — Byzantion, XV (Amer. series, 1), 1940—1941, Boston, 1941, p. 144—157; G. Bonner, The Maiden’s strategem.—Byzantion, XVI (Amer. series, II), 1942—1943, p. 142—161.
142
Някои патерични разкази са използувани активно от средновековните славянски писатели и живописци. Вече бяха споменати заемните от Синайския и Скитския патерик в старобългарската литература. Подобни заемки съществуват и в староруската литература. Разказът „За антиохийския патриарх Ефрем и стълпника-еретик“ от Синайския патерик е послужил за образец на Епифаний Премъдри в един епизод от Житието на Стефан Пермски. [31] Преработката на разказа „За слугата, който бил поставен за епископ“ от Скитския патерик, включена в сборника „Измарагд“, е характерно явление за руската обществена мисъл от края на XIV—първата половина на XV в. [32] Най-старото руско изображение на шут от XV в. също води началото си от патеричен разказ. [33]
Сюжетите на патеричните разкази използуват и редица видни писатели от XIX в. Сред тях особено се откроява един от най-добрите руски писатели на тази епоха — H. С. Лесков. През периода 1885—1891 г. той създава няколко призведения, в които разработва теми, почерпени от патеричните разкази. [34] Повестта „Гора“ [35] е свързана с разказа за праведния златар, благодарение на чиито молитви планината тръгнала към Нил, разказът „Повесть о богоугодном древоколе“ [36] води началото си от „За слугата, който бил поставен за епископ“, разказите „Прекрасная Аза“ [37], „Скоморох Памфалон“ [38], „Легенда о совестном Даниле“ [39], „Лев старца Герасима“ [40], „Аскалонский злодей“ [41], „Невинный Пруденций“ [42] пресъздават сюжетите на патеричните разкази „За блудницата, която някога дала цялото си богатство на един юноша, който искал да се обеси“, „За ава Пафнутий“, „За Данил Скитски, който убил сарацинин и служел на прокажен“, „Герасим и лъвът“, „За мъжа и жената, които изплатили дълговете си благодарение на разбойника“, „За жената на търговеца“. Лесков се запознава с тези патерични разкази чрез Пролога. Вниманието му към тях съвсем не е случайно. „Разглеждайки Пролога като повествователен източник, аз намерих в него тъкмо сто теми или „прилози“, които дават повече или по-малко годен материал за възпроизвеждане в повествователното или пластическото изкуство“ [43] — пише той. За Лесков такива са темите преди всичко на включените в състава на Пролога патерични разкази. Свидетелство за това са преразказаните от него 35 съчинения на Пролога, които са изключително патерични разкази, [44] както и собственото му творчество. [45]
31. Р. Поп. Несколько замечаний о литературном методе Епифания Премудрого. В : Культурное наследие древней Руси. Истоки. Становление. Традиции. М., 1976, с. 88—94.
32. А. И. Клибанов. Византийское „Слово о старце" и русская публицистика XV в. — В: Феодальная Россия во всемирно историческом процессе. М., 1972, с. 162—168.
33. Д. С. Лихачев. Древнейшее русское изображение скомороха и его значение для истории скоморошества. — В: Проблемы сравнительной филологии. М., 1964, с. 462—466.
34. За насоката, в която са обработени тези сюжети, вж. Б. М. Другов. Н. С. Лесков М., 1961, с. 108—137; В. Ю. Троицкий. Лесков — художник. М. 1974, с. 88—111; Д. С. Лихачев. Открыть человека. — Вопросы литературы, 1976, кн. 11, с. 194—195.
35. Н. С. Лесков. Полное собрание сочинений. Изд. 3-е. Т. 29, СПб., 1903, с. 3—90.
36. Пак там, с. 91—95.
37. Пак там, с. 96—107.
38. Пак там, с. 108—165.
39. Пак там, Т. 30, 1903, с. 3—20.
40. Пак там, с. 21—28.
41. Пак там, с. 29—87.
42. Пак там, с. 112—178.
43. Пак там. Т. 33, 1903, с. 127.
44. Н. С. Лесков. Легендарные характеры. — В : Лесков, Н. С. Полное собрание сочинений. Т. 33, с. 126—195.
45. За тези творби на Н. Лесков вж. В. Zelinsky. Leskovs Legenden. Eine Interpretierende Einführung. — Die Welt der Slaven, XVI, 1971, p. 301—319.
143
Мотиви от патерични разкази използува и Л. М. Толстой. В повестта „Дяволът“ [46] (1889—1890) той загатва за сюжета на „Отшелникът и блудницата“. Същият патеричен разказ лежи в основата на IV и V глава от повестта „Отец Сергий“ (1890—1891). [47] Разказът „Немилостивият Петър“ е преработен от Ан. Франс в приказката „Черните хлябове“. [48]
Дори в българската литература могат да се открият някои сходства с патерични разкази. Млад занаятчия-праведник избожда окото си, за да не се поддаде на очарованието на красива жена — това е един от мотивите в „Слово о кузнецѣ, иже молитвою сотвори воздвихнути сѧ горѣ и воврещи се в Нилъ рѣку“. Той е използуван от Елин Пелин в разказа „Очите на свети Спиридон“ от цикъла „Под манастирската лоза“. Тук красивият младеж-обущар, решен на всяка цена да се запази от съблазните на грешния свят, сам се лишава от очите си, когато неволно зърва крака на туркинята, дошла при него да ѝ вземе мярка за обувки.
Очевидно патеричните разкази са интересно явление в българската средновековна литература. Тематичното богатство, характерните черти при изграждане образите на героите, специфичните белези на композицията, интересните перспективи за по-нататъшно развитие—всичко тона определя мястото и значението на този литературен жанр в историята на старобългарската литература.
46. Л. Н. Толстой. Събрани съчинения в четиринадесет тома. Т. 12. С., 1956, с. 118.
47. Пак там, с. 236—246. За връзката между тази повест и патеричния разказ вж. N. van Wijk. Noch einmal Tolstojs Vater Sergij. — Zeitschrift für slavische Philologie, XI, 1934, p. 356—358.
48. Б. Пенев. История на новата българска литература. Т. II. С., 1932, с. 34.