(1948)
1. СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА СВИВА БОЙНИТЕ СИ ЗНАМЕНА (Коста Лулчев)
1.1. Обвинението 173
1.2. Самозащита 180
1. СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА СВИВА БОЙНИТЕ СИ ЗНАМЕНА
1948 г. е към своя край. Желязната завеса е спусната. Пронизващ хлад от североизток нахлува в слънчевата българска земя. Багрите на пищната ѝ природа и бликащ от нея живот отстъпват място на сивата пустота и безнадеждност. Идва зима.
Няма разгорещени спорове, няма различни мнения. Истината е една, една е и партията, която има монопол върху нея.
В Съдебната палата съдят Коста Лулчев и парламентарната група на БСДП(о). Какво става там? Отговор на този въпрос на 11 ноември дава в. „Работническо дело":
„Групата на Коста Лулчев отдавна е престанала да бъде ОФ опозиция, а се е превърнала в център на нелегална борба срещу народната власт... В пъклените си намерения групата на Лулчев се оказа изолирана, без никаква опора в народа. Тя тръгна открито по пътя на конспирацията, свърза се с чужди шпионски служби, с легионерите, разтвори вратите на партията си за легално прикритие на разтурения БЗНС (Никола Петков), организира и „горянски" групи, даде нареждания да се агитира за неизпълнение на нарядите, организира бягство на доказани народни врагове.
Лулчевци залагаха на войната, гражданските междуособици и глада. Никак не е случайно, че тази тяхна политика се оказа в задънена улица и ги доведе до подсъдимата скамейка."
Постоянният натиск върху БРП(к) за цялостно ориентиране на обществено-политическата и икономическа дейност на страната към изграждането на социалистическо общество през 1948 г. се превръща в диктат. Самокритиката на Георги Димитров в политическия отчет пред петия
173
партиен конгрес (19 декември 1948 г. ), че е допуснато „известно закъснение в това отношение" и „известно забавяне на разгрома на реакционната опозиция" е открито признание за пълната зависимост на комунистическата партия от Москва. Нейните ръководни тюзиции в управлението на страната отклоняват българския народ от неговия традиционен път на развитие и го захвърлят в лабиринта на социалистическото строителство. Последното препятствие по пътя към тази „заветна цел" е ръководството и едновременно парламентарната група на БСДП(о) във Великото народно събрание.
На 6 ноември 1948 г. в 8. 50 ч. в зала № 11 на Съдебната палата Софийският областен съд започва разглеждането на наказателно общ характер дело № 1785 срещу ръководното ядро на БСДП(о). Подсъдими по делото са:
- Коста Лулчев — главен секретар на БСДП(о), директор на в. „Свободен народ" и депутат във ВНС;
- Петко Търпанов — депутат във ВНС;
- Крум Славов — депутат във ВНС;
- Иван Копринков — депутат във ВНС;
- д-р Петър Дертлиев — секретар на ССМ(о) и депутат във ВНС;
- Цоню Христов — секретар на БСДП(о) и депутат във ВНС;
- д-р Георги Петков — депутат във ВНС (в неизвестност);
- Петър Братков — депутат във ВНС и Димо Янков, роден и живущ в с. Гълабинци, Ямболско, член на БСДП(о) и местен активист.
Съдебният процес се председателствува от Константин Унджиев. Негови помощници и членове на съда са Цветко Цветков и Радослав Донев. Обвинението се поддържа от прокурорите Петко Петрински и Спасов. За свидетели са призовани 74 души.
Подсъдимите са задържани на 18 септември 1948 г., с изключение на И. Копринков, арестуван на 1 юли с. г. Процесът е подготвен за изключително кратки срокове и не създава особени трудности на натрупалите вече значителен опит негови автори и съставители. Основна фигура сред обвиняемите е К. Лулчев. Останалите подсъдими се сочат като хора от неговия кръг. По този начин линията главен секретар — централен комитет — парламентарна фракция — партиен актив — членска маса се затваря в магически кръг около БСДП(о). Нейното минало и настояще е обругано. Бъдещето ѝ се решава в залата на съда.
Разглеждането на съдебното дело започва с прочитането на обвинителния акт:
„БСДП(о) и БЗНС (Никола Петков) станаха агентура на вътрешната и международната реакция за реставриране
174
на мрачното фашистко минало... Чрез речи, публикации, организационни събрания, конференции, инструкции и печат групата на Лулчев, по команда на Никола Петков, на вътрешната и международната реакция" повежда. „безогледна борба против цялата вътрешна политика... обруга културната и просветната политика на народната власт... воюват с външната политика... клеветят, доносничат, интригуват с враговете на НРБ... с непрекъснат поток от лъжи и клевети за положението в страната и против СССР непрекъснато подканят империалистите за намеса в страната."
Подсъдимите се обвиняват конкретно в следните по-важни престъпни деяния:
1. След излизане в опозиция (лятото на 1945 г. ) до задържането им съзнателно и организирано са разгласявали клеветнически и неверни твърдения с цел да създадат недоверие към властта.
2. Разпространяват лъжливи обвинения за СССР: освободител на българския народ е Русия и руската армия, Съветският съюз и Червената армия са негови поробители; победата над хитлерофашизма не е дело на Съветската армия, а на въоръжените сили на западните демократични държави; СССР е против мира и провежда на Балканите империалистическа политика. Посочените неверни твърдения увреждат добрите отношения между НРБ и СССР, уронват престижа на съветската страна и са от естество да създадат заплаха за мира и националната сигурност на страната.
3. Коста Лулчев със свои съмишленици съставя и разпространява през август 1946 г. фалшива реч, написана уж от министъра на външните работи на САЩ Джеймс Бърнс. Речта е издържана във „вулгарен" тон и е изпълнена с кл вети срещу СССР и политическия режим в България.
4. През пролетта на 1946 г. Коста Лулчев от името на ЦК на БСДП(о) написва и разпространява чрез Втория интернационал в Лондон и в страната едно изложение (махзар) с клеветническо съдържание, уронващо достойнството на българския народ, злепоставящо страната пред външния свят и създаващо недоверие към народната власт.
5. Д-р Петър Дертлиев заедно с Петър Сърбински написват и разпространяват отворено писмо до Световната младежка конференция в Лондон с копие до редица западни вестници, което в невярна светлина представя положението на българската младеж и с клеветническото си съдържание уронва достойнството на българския народ и държава.
175
6. Подсъдимите организират злостна кампания срещу всички мероприятия на отечественофронтовското правителство. Те особено ожесточено атакуват неговата стопанска политика и създаването на ТКЗС. През 1946 г. Коста Лулчев и П. Търпанов дават указания на Д. Янков от името на ЦК на БСДП(о) да организира в Ямболско борба за разтуряне на образуваните ТКЗС и против създаването на нови. Под влиянието на неговата агитация в четири села избухват размирици и вълнения.
7. Подсъдимите с висчки средства се стремят да дискредитират бригадирското движение, да попречат на сближението между града и селото и създадат спънки за стопанската политика на властта. С тази цел през 1946-1948 г. те системно увещават селяните да не изпълняват нарядите и да укриват произведените продукти.
8. След разтурянето на БЗНС „Никола Петков" подсъдимите взимат решение да приемат неговите членове и да продължат борбата с народната власт. Тези решения са разпратени по места и в редица случаи са приведени в изпълнение.
9. Покровителствувани и насърчавани от Коста Лулчев, д-р Петър Дертлиев и П. Братков организират група за преминаване на границата и с подкрепата на чужди сили да продължат борбата с народната власт.
10. Подсъдимият Г. Петков, който е в неизвестност, със „злъчната критика" на мероприятията на властта подбужда легионерите във Варна към организирана съпротива, установява връзки с тях и улеснява дейността им. От своя страна Коста Лулчев и Никола Петков по настояване и внушение на империалистически държави през есента на 1945 г. влизат във връзка с представители на нелегалния „Легионерски център" в страната за „координиране на общата борба". Връзките на Коста Лулчев с легионерите продължават до разкриването им от властта.
При съдебното дирене пунктовете на обвинението получават сериозна подкрепа от някои обвиняеми и от значителна част на свидетелите. Подсъдимите, с изключение на Коста Лулчев и И. Копринков, признават вината си и потвърждават дадените от тях показания при предварителното следствие. Липсват сведения за условията, при които са били поставени, и при които следствените са давали показания, но правят впечатление суперлативните оценки на някои от тях за народната милиция и следствените органи.
„Ние считахме, казва П. Братков, че комплектуването
176
на народната милиция само от комунисти представлява една опасност за законността в страната и за свободата на гражданите. Престояването ми обаче в продължение на 80 дни в Дирекция на Държавна сигурност опровергава това мое мнение... Бях приятно изненадан от извънредно коректното служебно изискано и много внимателно отношение към мен, като се държеше сметка за моето лично човешко достойнство. Методите, по които се водеше следствието, са най-усъвършенствуваните методи на модерната криминалистика. На първо място се практикува методът на изобличението, който почива на предварително събрани доказателства, които се противопоставяха на мен през течение на процеса, когато по едно или друго обстоятелство исках да замъгля, или да прикрия истината. На второ място се употребява методът на самоизобличението, който се състои в многократно повторение на показанията по един и същ въпрос. Изобличението и самоизобличението — ето тайната на самопризнанията в Държавна сигурност.
Днешната Дирекция на Държавна сигурност е една ценна придобивка на нашата млада Народна република и бих желал това мнение, което си съставих за нея въз основа на лични наблюдения и въз основа на личен опит, да стане мнение на целия български народ."
Похвалното слово на П. Братков за Държавна сигурност поставя някои въпроси. Обвинението почти изцяло е изградено върху показанията на подсъдимите и свидетелите. Като изключим броевете на в. „Свободен народ", не става ясно кои са предварително събраните доказателства, които следствието представя на следствените, и които решават успеха на „метода на изобличението". Известна подозрителност буди и готовността на следствените да се самообвиняват, да критикуват своята партия и да бъдат в услуга при нейното разобличаване. Отговорите на тези въпроси се нуждаят от допълнителни свидетелства, а сега ще се задоволим с каквото разполагаме и ще проследим показанията, дадени в съда в подкрепа на обвинението.
От подсъдимите говори Д. Янков. Председателят на съда и прокурорът любезно му задават въпроси, в които се съдържа отговорът, който, за улеснение на подсъдимия, може да се изрази с малко и дори само с една едносрична дума.
„К. Унджиев: Изпращали ли сте до всеки член, включително и американския и английския представители на Съюзната
177
контролна комисия по една молба, поради арестуването на съселяните Ви Боев и Узунов, в която да сте писали неверни неща, например, че сте били упълномощени от жителите на селото да изпратите молбите, че имало убийства?
Д. Янков: Да.
К. Унджиев: По повод на това, впоследствие при разговори с К. Лулчев, похвалил ли Ви е за тази ваша постъпка?
Д. Янков: Той каза: добре си направил.
К. Унджиев: Слушали ли сте често, било в клуба на „Преслав" 9, или на „Априлов" 3, или в дома на Лулчев, изказвания против Съветския съюз?
Д. Янков: Да.
К. Унджиев: Коста Лулчев в общи разговори казал ли е, че руснаците като немците грабят, изнасилват и плячкосват и че днешните руснаци имат политика на завоеватели?
Д. Янков: Да.
П. Петрински: Коста Лулчев да ви е казал да образувате комитети във Вашия край, които да се борят против образуването на ТКЗС?
Д. Янков: Коста Лулчев не ми е казал, обаче аз съм го възприел да се образуват комитети.
К. Унджиев: Ето какво сте казали: „Лулчев беше против ТКЗС, като каза да образуваме комитет, който да се бори против образуването на ТКЗС". Вярно ли е?
Д. Янков: Това аз съм говорил в село.
К. Унджиев: Вие го предавате като директива на Лулчев.
Д. Янков: Лично не ми е предал. Може да съм го писал.
К. Унджиев: Щом сте го писали, вярно ли е?
Д. Янков: Казах, че поддържам показанията си.
П. Петрински: Такъв комитет образували ли сте?
Д. Янков: Не.
П. Петрински: Мисля, че е образуван.
К. Унджиев: Тук казвате така (чете протокола от следствието): „Като си отидохме в село, проведох, което каза Лулчев, комитет, за да не се образува ТКЗС."
Д. Янков: Това съм го говорил, нали?
П. Петрински: Казвате, че Коста Лулчев по въпроса за ТКЗС е казал, че ще вземе становище Централният комитет.
Д. Янков: Не, аз съм го възприел така.
К. Унджиев: Вие казахте, че поддържате това, което
178
сте казали пред следователя в Държавна сигурност. Виждате там колко по-конкретен сте били?
П. Петрински: Да се изяснят тези работи!
К. Унджиев (чете): „Той казва — Коста Лулчев, че ще събере Централния комитет и ще вземе решение по този въпрос и ще ни каже какво ще трябва да правим с ТКЗС." И после казвате: „Попитах го по въпроса за ТКЗС и той ми каза, че са се събрали и взели решение да имат отрицателно отношение към ТКЗС. „Отсега нататък ще знаеш, че ние сме против образуването на ТКЗС и за разтуряне на старите." Това е било и становището на земеделците. Лулчев каза: „Ако си намислил да ходиш в село , да агитираш, че това е нашето отношение."
Д. Янков: Поддържам."
И така, истината е установена, престъплението е доказано. А ето как в. „Отечествен фронт" предава показанията на Д. Янков:
„Централният комитет на БСДП(о) взе решение против образуването на ТКЗС. Той взе решение да се бори за разтурване на създадените ТКЗС. Лично аз получих указания от Коста Лулчев да работя между селяните за разтурянето на трудово-кооперативните земеделски стопанства и тия указания аз ги провеждах... В началото на 1947 г. Коста Лулчев ми каза да говоря на земеделските стопани да не изпълняват нарядите за храни, да скрият колкото се може повече храни. Коста Лулчев ми каза, че ние можем да приемаме бивши фашисти и членове на разтурения съюз на Никола Петков. През пролетта на 1948 г. Коста Лулчев каза, че на нелегалните трябва да се оказва помощ, да им се дава храна и винаги да се държи контакт с тях."
Доста свободна е интерпретацията на вестника за показанията на Д. Янков и ако не приемем, че е използван някой протокол от предварителното следствие, то към редакцията биха могли да се предяват твърде сериозни искания.
Поддръжка обвинението получава и от страна на свидетелите. Част от тях, призовани от прокурора, услужливо разказват, че им е било предадено нареждането на ЦК на БСДП(о) да не изпълняват нарядите и да се борят против създаването на ТКЗС, в резултат на което в много села избухнали безредици и метежи. Осъдени в процесите срещу легионерите дават показания за връзките си с ръководни дейци от БСДП(о) и за постигнато съгласие да водят съвместна,борба със законно установената власт. Други свидетелствуват, че им е наредено да приемат фашисти и членове на разтурения съюз „Никола Петков" в организациите
179
на социалдемократическата партия, че са присъствували на среща с чужди журналисти, на която Лулчев казва, че селяните са против ТКЗС. Уволнен от армията офицер твърди, че Лулчев го съветвал да отиде да следва в САЩ и там да установи връзки с д-р Г. М. Димитров. Друг си спомня, че Д. Янков му казал, че в Гърция се обучавали по директива на Гемето 20-30 хиляди български младежи, нелегално преминали границата. Д-р Иван Пашов подчертава „безогледната разрушителна критика на опозиционната парламентарна група на Лулчев". Активист от ССМ(о) казва, че в организацията им членували много ратници и бранници и че тя „носеше социалдемократически етикет, под който ще може по-безопасно да се води борба срещу народната власт".
За всеки от обвиняемите са подбрани свидетели, които доказват неговата вина. Съдът и правителствената преса тържествуват. Пътят към тяхното осъждане е открит.
„Почти всички свидетели, пише в. „Работническо дело", дадоха показания, които потвърдиха напълно данните на обвинителния акт и приведоха нови факти, разкриващи престъпната, вредителска и заговорническа дейност на враговете на народа и народната република."
Съдебната примка около ръководното ядро и депутати във ВНС на БСДП(о) се затяга. Предадени отвътре, обругани и оклеветени, те нямат големи възможности да се защитят. Вестник „Свободен народ" е спрян, клубовете им са затворени, прекъснати са контактите им с външния свят. Много от приятелите и сподвижниците им са в затвори или концлагери, а останалите на свобода са подложени на гонение и тормоз. Изоставени, те сами поемат защитата на своята партия, на своите идеи и на правото си да бъдат граждани на свободна страна.
Признанията, които повечето от тях правят в съда, не ги уличават в предателство и дезертьорство от социалдемократическите идеи и движение. Дават исканите от тях показания не защото са слаби, а защото нямат друг изход. Самопризнанието им е саможертва, която им дава възможност да кажат истината за положението в страната, и с която се обричат на страдание, за да съхранят и пренесат през тоталитаризма идеите на своята партия и обновени,
180
от опита на световната социалдемокрация, да ги върнат на българския народ.
П. Търпанов: „Отношението на нашата партия към вътрешната политика на Отечествения фронт беше крайно враждебно и това беше като резултат от враждебните отношения към Съветска Русия. Ние навсякъде застъпвахме мнение, че в България липсва всякаква свобода и че има само диктатура. Лично аз съм говорил за това там, където съм имал възможност да говоря."
Ц. Рачев: „Като характер Лулчев е твърд и упорит. Когато види, че трябва да се коригира по известни въпроси, той много трудно върши това. Не обича да му противоречат. Държи на своето... Лулчев започна с оплаквания за насилията, които се вършат в страната, че социалисти и земеделци се арестуват, изпращат се по лагери, по затвори, че в страната има комунистическа диктатура, войската е комунистическа, цялата власт е в комунистическата партия, че страната се управлява от една многобройна милиция, която действува круто, че има несигурност и човек не знае като замръкне, дали ще осъмне."
К. Славов: „Фактически ние държахме на братските връзки със Съветския съюз... Обаче в душата си някак си, така повече клоняхме към демократичните страни, главно към Англия, където има повече свобода на словото, на печата, на събранията и пр., а в нас ги няма, но и в Съветския съюз ги няма."
Д-р Петър Дертлиев: „Основата на антисъветските чувства в нашата партия лежи още в старите борби между социалдемократи и комунисти."
Подсъдимият разграничава отношението към СССР като влиятелна външна сила и към болшевизма. На тази основа, продължава той, подкрепата, която Съветският съюз оказва на ОФ правителство и комунистическата партия, засилва антисъветските чувства.
„Така стигнахме до едно двусмислено положение: от една страна, да признаваме Съветския съюз, неговото значение, да му изразяваме нашата преданост, а от друга страна — да храним недоверие към него и неговите намерения."
След това Петър Дертлиев изразява становището си по редица въпроси. За бригадирското движение:
„Смятах го за трик, чрез който комунистите искат да привлекат младежта за комунистическо образование и го отрекох."
За ударничеството:
„Смятах го просто за излишен разход на работна сила, а не за рационализиране на труда и затова го отрекох."
181
Като тежка вина на Петър Дертлиев се сочат негови изказвания:
„Стотици български младежи отстояват своите демократични убеждения сред принудителен труд. Превитите гърбове над количките в Росица носят изправената съвест на свободна България. ОФ желае да гради високи пещи и да развъжда шарани, а не да гради една лека индустрия, която е нещо възможно, и от което има нужда";
„Отечественият фронт е станал прикритие на диктатура, нещо повече — на една фашистка диктатура."
Относно тези изказвания Петър Дертлиев дава пред съда следното обяснение:
„Докато за моите стари другари спомените; инерцията, ако щете, на една полувековна борба, заедно с онези факти, които събуждат недоволство, са може би достатъчни за едно цялостно отрицание, за нас, по-младите, всичко минало беше едно ехо, фактите не дадоха пълно отрицание. Трябваше една теза. Тези изказвания не са нищо друго, освен части от един опит за... теза, която, уеднаквявайки фашизма с комунизма, да даде правото на пълно отрицание на комунистическите режими."
И. Копринков не признава вината си. Отрича дадените в милицията показания, че са предоставяли сведения на чужди журналисти, че са взимали решение за борба с ТКЗС и за укриване на храните. Признава, че са приемали отделни лица от Съюза „Никола Петков", но вече като членове на БСДП(о), а не да се съхранят като земеделци. Отстоява възгледите си за Съветския съюз и болшевизма:
„Снабдяването се затруднява и затова, че се снабдяват с продукти съветските войски;"
„... външната политика на СССР цели да разшири неговото влияние в отделни държави чрез създаване на комунистически правителства."
Коста Лулчев дава показания в съда на 8 ноември. Вестник „Отечествен фронт" е „запечатил" този момент:
„В залата на съда влиза заклетият народен враг Коста Лулчев. Предателят пристъпва плахо към трибуната на подсъдимите. Той е объркан и смутен."
За показанията му вестникът не казва почти нищо, освен че се опитва да отрича вината си. Всъщност истината е друга.
Коста Лулчев застава пред съда твърдо решен да води борбата докрай. Той оборва всички пунктове на обвинителния акт. Защитната си реч започва с протест, че сред обвиняемите, които са членове на Централния комитет и на парламентарната група на БСДП(о), е Димо Янков, който е подставено лице, не носи никаква отговорност и не изпълнява никакви парламентарни функции.
182
„Защо това лице е поставено в редиците на ръководителите на партията?" — пита Коста Лулчев. След това той се спира поотделно на пунктовете в обвинителния акт.
1. „Нашата партия съществува като една законно призната политическа организация. Като такава, ние сме считали, че имаме правото, а повече дълга, като политически деятели да участваме в политическия и обществения живот на нашата страна, като обясняваме събитията, фактите и проявите, тъй както ние ги разбираме... Ние сме упражнявали следователно една политическа критика върху мероприятията и проявите на правителството, на неговите органи, на властта, с намерение тия дефекти, които ние констатираме, да бъдат оправени. Това е била целта на нашата критика."
2. „Такава задача рие не сме си поставяли. За нас отношенията между България и Съветския съюз не са едни временни отношения, създадени от временни обстоятелства, събития и факти, а са едни отношения, израснали, изградени в дългата история на тия два народа... Ако това са нашите разбирания, а това са нашите разбирания, ние не бихме могли да си поставим и не сме си поставяли задачата, която ни се приписва в тоз пункт на обвинението."
3. „... нито съм съчинил, нито съм размножил, нито съм разпространявал тая реч. Единственото отношение, което имам към тази реч, така наречена реч. е че като ми се прочете аз казах: . Това не може да бъде реч на един отговорен министър, това е неистинска реч, това е фалшификат"."
4. „Касае се за един доклад, отправен от нашия Централен комитет до Международното социалистическо бюро по положението и събитията в България. Това е един доклад, отправен от една по-низша организация и институция към една по-висша институция в нашата организация." Докладът е бил одобрен и приет от ЦК на БСДП(о).
5. По този пункт обяснения дава Петър Дертлиев. През август 1945 г. пресата публикува имената на младежите, делегати на конгреса на СФДМ. Обиден от това, че ССМ(о) е пропуснат, той изпраща телеграма-изложение до конгреса, в която излага становището си: Централната младежка комисия при Националния съвет на ОФ, която ще представлява българската младеж на конгреса, е институция, чийто демократичен характер е отречен както от великите демокрации, така и от българския народ".
6. „Аз за пръв път в политическия си живот чета обвинение,
183
че ние сме били против кооперациите. Нас и нашата партия обикновено ни обвиняват, че сме много кооператори."
Но случаят с ТКЗС е малко по-особен. При тяхното формиране се явяват недоразумения и несъгласия.
„Спорове се явиха главно от това, че земите се отнемаха принудително. Недоволството беше от това, че неправилно са заменявани взетите доброкачествени земи, в разпределението на труда и т. н.".
Законът предвижда уреждане на възникналите конфликти и те като партия на демокрацията и реда не биха могли да отидат против собствените си принципи. Повдигнатото обвинение
„от горе до долу е неистина... това е една злокачествена измислица и ако ми позволите да кажа, една клевета спрямо мене... Никога с лицето Димо Янков по този въпрос не съм говорил. Никога на Димо Янков такива инструкции не съм давал. Аз заявявам, че аз и двамата наедно с Петко Търпанов не сме давали и аз не съм давал такива инструкции на Димо Янков. И ако тук хиляди пъти бихте ми задали този въпрос, аз хиляди пъти ще ви кажа: Това е неистина."
7. „Чудя се на това обвинение, как е могло да бъде изградено. При съществуването на закон, при съществуването на тежко наказание, ние да съветваме да не бъдат изпълнявани нарядите... И ако аз дам тия наставления за неизпълнение на нарядите, то значи да подвъргна тия хора на най-тежки наказания и изпитания. Заявявам тук, с пълно съзнание за това, което говоря, и за мястото, в което се намирам: нито една дума не съм произнасял, за да накарам, или да убедя когото и да е да не изпълнява нарядите, или да не изпълнява който и да е закон на нашата страна. Нито една дума. Отричам това обвинение изцяло."
8. „Решение на Централния комитет да се приемат организации и групи няма. Няма въобще решение за приемане на членове от разтурения Земеделски съюз... Това, което в изключителен случай може да бъде, е да се приеме отделен човек при специално проучване на въпроса от нашите органи... Има нещо повече. За момента, за който се говори, нашите организации не са били в състояние да могат да приемат членове... В средата на 1947 г. на нас ни беше отнет софийският партиен клуб. Това беше последният партиен клуб, който ни се отне. Преди клуба в София бяха ни отнети клубовете в Ямбол, Шумен, Стара Загора. От този момент нашите партийни организации престанаха да живеят организационно и престанаха да проявяват какъвто и да е живот."
9. „Е, добре, при всички тия грижи на Дертлиев да се
184
устрои като лекар, да се специализира, да намери някъде квартира, да се уреди в град, да се уреди в село, кое да приема за сериозно? Това ли, че той веднъж ми е рекъл:"Ей, аз ще бягам", или това, което всеки ден ми казва:"Аз търся квартира да се устроя"."
10. „На всички тия обвинения от единия до другия край аз имам един отговор: Не е истина. Всичко това не е истина. Аз сега чувам от обвинителния акт, че е имало легионерски център. Аз не познавам представители на нелегален легионерски център."
Изнервен, съдът атакува Лулчев с въпроси и иска обяснение по допълнително отправени към него обвинения. Неговите отговори са точни, конкретни и не позволяват да се натрупа върху него и останалите подсъдими допълнителна вина. Това нарушава сценария на съда и неговите членове губят верния тон.
„П. Петрински: Вашият вестник, чийто директор бяхте Вие, не стана ли в нашата страна един орган за злостна противосъветска пропаганда?
Коста Лулчев: Не е станал. Решително ви казвам.
П. Петрински: Ще се наложи да процитирам така някои работи от някои броеве. (Цитира).
Коста Лулчев: Вижте, господин прокурор! Нашата политика, и вътрешна и външна, се определя от партийните институции. Имаме конгрес, имаме Висш съвет, имаме Централен комитет. Ще вземете и ако ми е позволено, ще представя — ако ми е възможно — решенията и декларациите на тия институции, за да се види каква е била нашата политика. Вие ми процитирахте тук десет броя и ме обвинихте даже за това, което е казал Чърчил. И за него ме обвинихте. Мислите ли Вие, че от близо 500-те броя, които излязоха от в. „Свободен народ", аз не мога да Ви представя два пъти повече броеве, които да бъдат в хармония?
П. Петрински: Не можете да представите, господин Лулчев. Вие сте били директор на вестника и аз Ви казвам, че не може да представите два пъти повече.
Коста Лулчев: Мога, мога. Дайте ми само възможност. Аз съм изолиран от света и не мога да представя един документ. Но аз мога да представя..."
Диалогът издребнява. Прокурорът търси реванш, от който не се нуждае. Жертвата по право му принадлежи.
„П. Петрински: Вие посветихте много повече броеве на атомната бомба, отколкото на приятелството със Съветския съюз. Защо? Кажете, ако обичате, защо се пишеше
185
толкова много във в. „Свободен народ" за атомната бомба и каква беше външната цел на Вашата тенденция?
Коста Лулчев: Защо е писано за атомната бомба? Нямали да ме попитате и за друго нещо защо е писано?
К. Унджиев: Ще отговорите ли?
Коста Лулчев: Ще отговоря. Как да не отговоря! Защото въпросът за атомната бомба беше новият въпрос в света... Светът иска да знае какво е това атомна бомба. Иска да знае дали може да има една атомна война. Защото ние говорим за атомна бомба, но не говорим за атомна война. Защото и атомната бомба, за да се пусне в действие, трябва да има човек. А според нашите разбирания няма народ, който желае войната. Това е нашето разбиране."
1.3. ОТТЕГЛЯНЕ В ОЧАКВАНЕ НА НОВИ БИТКИ
Продължаващият вече трета година спектакъл е към своя край. В центъра на вниманието отново излиза едно от основните действуващи лица, прокурорът П. Петрински:
„Господа съдии! Интересът към настоящия процес сред нашето обществено мнение е голям, тъй като чрез него е разкъсана още една от брънките във веригата на вътрешната и международната реакция. Пред нас са изправени корабокрушенците, които са изхвърлени тук в съдебната зала от вълните на така наречената студена война.
Господа съдии! Те са изправени тук не за своите мирогледи, те са изправени тук не за своята идеология, дотолкова, доколкото имат такава, те са изправени тук не за отрицанието на мероприятията на отечественофронтовската власт, те са изправени тук не за критиката спрямо тези мероприятия, те са изправени тук за конкретно извършени престъпни деяния против установения от закона ред."
Следва дълго разясняване на понятието „демокрация", на нейната история и генезис от древността до съвремието. Речта му — еклектичен сбор от повърхностни познания по история, философия, литература и драматургия, е призвана да запълни празното пространство на липсващите доказателства. Връзката се осъществява посредством придобилите вече гражданственост пропагандни клишета.
В този стил е издържана и критиката на буржоазната демокрация, която макар и да е „крачка напред", не успява да реши такива важни въпроси като премахването на
186
експлоатацията, действителното участие на народа в управлението, изграждането на „идейно-политическо монолитно единство" на обществото, националния въпрос. От този свой все още непълноценен стадий според прокурора-изкуствовед демокрацията се развива към своето съвършенство — съветската демокрация. В съветската страна всички недостатъци на буржоазната демокрация са решени по блестящ начин: няма експлоатация, всеки работи за себе си, а всички заедно — за социализма, всички мислят еднакво и действуват като един човек.
„Вярно е, че в съветското общество не съществуват налудничавите идеи на Ницше. Те не са поддръжници именно на тия схващания на Ницше. Вярно е, господа съдии, че там не съществуват последователи на Бран, този Ибсенов герой, който казваше, „Бъди какъвто щеш, но бъди такъв докрай". Там не съществува и хомосапиенсът на Ж. Пшибишевски. Всичко това е така, господа съдии, защото там има твърде много лечебни заведения за хора с маниакална психика."
Развивайки още по-нататък тезата си за съветската демокрация, господин Петрински стига до най-съществения си извод:
„Щом като понятието „демокрация" по самото си същество означава народовластие, аз мисля, че не би трябвало да се свързва съществуването на демокрацията със съществуването на една или повече партийно-политически организации."
След упражненията по тема „демокрация", прокурорът преминава към общите страни на обвинението.
„Тази така наречена отечественофронтовска опозиция още от самото начало беше си опозиция на всяка цена. Те бяха решили да водят една безогледна пропаганда сред нашето население и да отрицават всички мероприятия на властта — вътрешна политика, че има диктатура на ОФ, всички основни закони на ОФ, против ТКЗС, бригадиратвото, да отричат външната политика.
Господа съдии,
господин Коста Лулчев тук отрече, че тяхната политика поначало е имала каквито и да било антисъветски тенденции. Обаче господин Коста Лулчев беше забравил, че той е направил на предварително дадените от него показания, саморъчно написани, господа съдии, в Държавна сигурност все пак една частица от истината се е отронила чрез неговите ръце, но и тази частица отрече тук...
Господа съдии,
те имат и друга дейност, която не е разкрита. Цялата тяхна партийна организация е била един канал, чрез
187
който канал се изливали нашите военни и държавни тайни в ръцете на чуждите държави. Тая дейност не е разкрита, обаче тя е безспорна, тя е несъмнена.
Господа съдии,
господин Коста Лулчев влезе тук с една осанка и една тога, под която, според мен не се крие никакъв социалистически идеал. Господин Коста Лулчев влезе в тази съдебна зала с една тога, под която се крие ножът на кървавата реставрация, на кървавата контрареволюция.
Господа съдии,
хора като тях не са творци на историята. Покрай такива хора като тях тя отминава и отвръща поглед... Аз ще ви моля да прецените всички ония факти, които се установиха, да пречупите всичко това през вашата съдийска съвест и да отговорите обективно и добросъвестно на въпроса, дали са виновни или са невинни.
Господа съдии,
аз не се съмнявам, че на този въпрос вие ще отговорите: да, те са виновни. Те са виновни затуй, защото те работеха с всички възможни средства, легални и нелегални против социализма; те са виновни, защото в борбата си против социализма вървяха по тъмните пътища на престъпленията; те са виновни, господа съдии, защото се бориха така също и против устоите на нашата държава в един върховен момент, който тя изживяваше.
Господа съдии,
мен ми се струва, че когато вие преценявате дейността и ще я осъдите, единствената справедливост, която ще може да проявите, това ще бъде вашата строгост. Аз ви моля за една осъдителна присъда в този смисъл."
Прокурорът Спасов пледира по конкретните обвинения на подсъдимите. За всеки един от тях се спира поотделно и излага фактите, които ги „изобличават". Отделя специално място за поведението на подсъдимите и прави уговорка, че вината им трябва да бъде степенувана. Особено е непримирим към онези, които с твърдото си държание хвърлят сянка върху работата на следствените органи и се осмеляват да оспорват „установените от съда безспорни истини".
„Другари съдии!
За подсъдимите Коста Лулчев, д-р Георги Петков и Иван Копринков, колкото и да се ровя да намеря макар и едно просено зърно в полза на смекчаване на тяхната вина, не мога да открия такова...
Другари съдии,
188
трябва да призная, че ако отмервате наказанието и точно и съобразно степента на вината на тези трима подсъдими, те не могат да заслужат, освен само едно наказание — смъртното наказание, което заслужи и техният съзаклятник Никола Петков.
Нека, другари съдии, тези трима предатели на българския народ, които имат най-голям дял от отговорността пред целокупния български народ и пред България, през решетките на килиите на Централния затвор да наблюдават стопанския възход на обновена, на нова България... да видят какво значи социалистическо строителство и да им се даде възможност да обсъдят до каква степен са стигнали в своето предателство срещу целокупния български народ."
След обвинителните речи на прокурорите и лъхащата от тях смъртна заплаха И. Копринков и Коста Лулчев решават да дадат известно удовлетворение на съда, да смекчат създаденото от тях напрежение и да създадат по-благоприятни условия при определянето на размера на наказанията. Това подтиква и двамата да направят пред съда декларации.
Декларацията на И. Копринков е по-скоро лична. Той заявява, че дадените от него показания в дознанието са верни и че направените от него оспорвания пред съда „не отговарят на истината".
Коста Лулчев се изправя пред съда като лидер на българската социалдемокрация. Поведението му се определя от интересите на партията и изпадналите в беда по-млади негови другари. В тях е надеждата му за бъдещето на партията и социалдемократическото движение в България. Лично той се бори докрай. Сега е победен, но не и сломен. С ясното съзнание за изпълнен дълг се жертвува, за да даде последен шанс на тези, които му вярваха, и които той направлява и ръководи в борбата за демокрация и свобода:
„...След всичко онова, което се разкри, аз поемам отговорността и виновността по всички пунктове на обвинителния акт, с изключение на онзи пункт, в който се говори за връзките, или отношенията ми с легионерското движение."
Декларацията на Коста Лулчев означава голяма победа за организаторите на процеса. Председателят на съда трескаво разтваря обемистите папки, прелиства ги една след друга и измъква обвинителния акт. С разтреперан от вълнение глас задава първия си въпрос:
189
„— Значи, господин Лулчев, по пункт I от обвинителния акт Вие се признавате, че...
— Да!"
С тържествен глас К. Унджиев изчита пунктовете на обвинителния акт и след всеки един от тях се чува ясно и силно: „Да! Да! Да!"
Идва ред на защитата. Необходим ритуал. Всеки един от участниците в него знае, че всичко е предопределено и нищо не може да се промени. Минало е времето на правните дискусии, на професионализма и умението да се използва закона при определяне на правната квалификация, на изисканата и прецизна юридическа риторика, в която сентенциите на римското право звучат в оригинал. Вместо блестящи пледоарии, смирено и сиво изложение на единствено възможната теза: противозаконните деяния на подсъдимите са неоспорими, но тяхното самопризнание смекчава вината им.
Вл. Димчев, защитник на П. Търпанов: „В един такъв важен политически процес повече отколкото във всеки друг процес, подсъдимите са длъжни да бъдат доблестни, честни и почтено да признаят деянията си, а защитникът да изнесе не една безогледна, или на всяка цена защита, а такава в съгласие с данните, каквито са събрани в съдебното дирене." Начинът, по който неговият довереник признава вината си, дава да се разбере, че е осъзнал грешката си и е готов да се поправи. В заключение казва: „При това положение аз с всичката си жар, при всичкото онова, което казаха, за Търпанов — а това може да се каже и за останалите подсъдими — настоявам действително да възприемете крайното снизхождение."
Димитър Вапцаров, защитник на Лулчев, привлича вниманието на съда върху направената от неговия доверител декларация, в която не само признава вината си, но и приема цялата отговорност върху себе си. „И тъкмо поради тая причина, казва той, аз ще ходатайствувам, другари съдии, да третирате Коста Лулчев еднакво с другите подсъдими и по отношение и на него да признаете крайно смекчаващи вината обстоятелства."
Процесът е към своя край. Съдът разрешава на подсъдимите да кажат последната си дума.
К. Лулчев: „Аз съм вече почти на 70 години. От тези 70 години 50 години са партийни. През тоя дълъг период аз съм участувал във всички политически прояви в нашата страна и във всички действия на социалистическото движение в България. Имало е успехи, имало е и радост; имало
190
е и мъчнотии, имало е и страдания. Аз искам в едно да ви уверя, че едно не е имало: не е имало колебание в моята вяра в социалистическите идеи."
15 ноември 1948 г. Председателят на съда открива последното заседание. Подсъдимите са признати за виновни по всички пунктове на обвинителния акт. Коста Лулчев е признат за виновен включително за възстановяването на „Легионерски център", за създаването на нелегални групи, за изпращането на лица зад граница и за отвличането на самолет на българските авиолинии. Присъдите са тежки: д-р Г. Петков задочно е осъден на доживотен строг тъмничен затвор; Коста Лулчев — 15 години строг тъмничен затвор; И. Копринков — 12 години строг тъмничен затвор. Останалите подсъдими са осъдени на по 10 години строг тъмничен затвор.
* * *
Два дни след приключването на процеса комунистическата партия на всеослушание оповестява погребението на социалдемократическата партия и на нейните идеи. Под заглавието „Краят на една история" в. „Работническо дело" пише:
„Правосъдието на народната власт се оказа твърде милостиво към Коста Лулчев и компанията му... Ако присъдата е лека за подсъдимите, тя е унищожителна за партията на лулчевци, за десния социализъм у нас... От показанията на подсъдимите всеки може да види какво е представлявала тая партия, която се наричаше социалистическа... Нищо общо няма тя с освободителната борба на трудещите се народни маси, с идеите и идеалите на социализма... Може да се каже, че кликата на десните социалисти завърши безславно своето съществуване у нас. Нейните първи представители сами хвърлиха последната лопата пръст върху гроба ѝ."
* * *
Единствената партия, единственият вожд, единственият вестник, които представяха единствената власт, можеха да си позволят всичко. Единственото, над което нямаха сила, бяха мислите на хората, техните чувства и желания. Самопризнанията на подсъдимите далеч не означават,
191
че те са се отказали от своите убеждения. С процеса срещу Коста Лулчев и ръководното ядро на БСДП(о) завършва само един от най-драматичните етапи в нашата история. Силите, които защитаваха свободата и демокрацията, отстъпиха пред мощно подкрепяната отвън и добре организирана сила на пролетарската диктатура. Но те не бяха победени, те съхраниха своите идеи. Желанието им да пренесат тези идеи през тоталитаризма и да ги върнат на своя народ изпълват смисъла на техния живот.