5. Извоюван мир
Неочакваният развой на бойните действия по време на войната, в която българите спечелват уважението и възхищението на изумена Европа, внася съществен обрат в самото третиране на източнорумелийския въпрос. Започва нова фаза в дипломатическата история на Съединението, в която вече става дума за намиране на приемлива форма за потвърждение на българското Съединение. Но това се оказва почти толкова трудно, колкото и предишното намерение да се възстанови старият режим в Пловдив. Войната завършва, но изпитанията за българите стоят напред. Триумфът на българското оръжие и безпрецедентната намеса на Австро-Унгария в спасяването на Сърбия извеждат България от предишното положение на „чакаща" европейските решения сила. Това поражда нови опасения в Цариград за бъдещите българо-турски отношения.
Българската войска е насилствено евакуирана от Пирот въпреки петициите и демонстрациите на местното население за присъединение към отечеството. Сключеното на 9 декември примирие предвижда до края на годината армиите да се оттеглят в границите отпреди войната и подписването на мирен договор да стане след два месеца. Като че ли в тази война няма агресори и нападнати, няма победени и победители. Спечелването на войната още не означава постигането на мир, гаранции и сигурност за българската държава Това е така на сръбско българската граница, а на конференцията в Цариград работите стоят иначе. Ако в навечерието на войната временният префект на Пловдив
159
е уведомен от чуждите консули, че „с изключение на Англия всички сили решили да се възстанови статуквото" [1], то сега към България не се отправят подобни блъфове. В продължилите и по време на войната заседания на Цариградската конференция У. Уайт открито заявява, че Англия отхвърля идеята за възстановяване на статуквото и смята момента за неподходящ за вземане на решения. [2]
Военният триумф на българите във войната автоматично става дипломатически капитал за съединистката кауза. Франция повтаря английското искане за „помиряване правата на султана със законните аспирации на населението" [3]. Идеята за възстановяване на статуквото в Източна Румелия практически е изоставена от силите и нейното използване е повече инструмент за натиск, отколкото сериозно приложима алтернатива. Важно значение за отслабване на напрежението по източнорумелийските работи след войната има възприетата от външния министър Н. Гирс по-благоприятна позиция към България. В тази точка Гирс се различава от царя и от неговия посланик в Цариград А. Нелидов. В разговорите си с чуждите посланици в Петербург той не скрива неодобрението си от поведението на княз Александър, но в същото време дава да се разбере, че Русия няма да възразява срещу узаконяването на Съединението при удовлетворително за нейния престиж решение. Руският външен министър вече започва да се отнася критично към показния и неефективен характер на германското сътрудничество по въпросите на руската балканска политика. Въпреки демонстративната подкрепа на германския посланик в Турция Й. фон Радовиц, нито една конкретна стъпка на Русия, насочена към практически действия, не е посрещната с одобрение в Германия. Английското правителство е убедено, че Бисмарк просто използва вербалните декларации на Радовиц в подкрепа на Нелидов само за да скрие тайната си подкрепа на британската политика по този въпрос. [4] Това е част от
1. НАИИ—БАН, арх. кол. IV, оп. 52, а. е. 125, л. 332 (PRO, FO, 195 1511).
2. Протоколите на Цариградската конференция.., с. 91.
3. DDF, s. I, t. VI, № 141—Т.
4. Smith, С. L. The Embassy of Sir William White at Constantinople 1886—1891. Oxford University Press, 1957, p. 36.
160
общата тактика на канцлера, за да убеди Русия, че Англия, а не Австро-Унгария е главният неприятел на руските интереси на Балканите.
Такава е главната цел на водените през целия декември 1885 г. преговори между Солзбъри и германския посланик в Лондон Хацфелд за постигане на общо англо-германско становище по Източна Румелия. Представени пред руския двор като „опит за компромис, за включване на британското правителство в общите решения по българския въпрос" [5], тези двустранни преговори се водят полутайно. Техните решения или дори отделни разисквания не са публикувани или циркулярно разпространени в другите европейски столици. Независимо от антируския си характер те увеличават общото безсилие на Портата. Тяхната тайнственост и задкулисните действия на Германия допринасят за разклащането на „съюза на тримата императори" въпреки временното му оцеляване в периода на Съединението. Сложността на междудържавните отношения понякога улеснява, понякога затруднява съединисткото дело.
Постигнатото примирие със Сърбия свидетелства, че България е изправена пред нови трудности въпреки бляскавите си победи при Сливница, Драгоман и Пирот. Изходът от войната слабо влияе за положителна промяна в позицията на великите сили към българите и по-специално върху сръбско-българските отношения. Използвайки васалния статут на българското княжество, отговорните за подписването на примирието сили се стремят и успяват да го сключат през главата на българските управляващи кръгове. В същото време Австро-Унгария продължава да покровителства Сърбия. Поведението на членовете на международната комисия по примирието към България е тревожен показател за отношението на великите сили към нея и изхода от сръбско-българския конфликт. Става ясно, че победата е достатъчна за приемане по принцип на Съединението, но не и за намаляване на напрежението между Сърбия и България. За първи път след започване на военните действия българското правителство се среща със суровите реалности на международната политика, поради
5. Ibidem, 35—36.
161
не може да използва пълноценно резултатите на своята победа във войната.
Линията на нови контрамерки срещу България е подета от Портата, която вижда в нежеланието на виенската комисия да разреши териториалните искания на България добър за нея знак. От словесно порицание Турция се решава да премине към ограничени практически действия по българския въпрос. Със съгласието на Русия и Австро-Унгария тя изпраща в източнорумелийската територия двама свои представители, чиято мисия е да съобщят на местното население волята на султана да се възвърне старият режим. Плахо замислена, лошо проведена, ефектно и повсеместно конфронтирана от българските власти, мисията на Лебиб ефенди и Гадбан ефенди [6] е комичен епизод в желанието на Османската империя да играе самостоятелна роля в дипломацията по Съединението.
Пратениците пристигат в Пловдив на 20 ноември. Съгласно инструкциите на П. Каравелов до пловдивския префект П. Димитров те са посрещнати любезно, но като частни лица. Още първия ден Лебиб ефенди и Гадбан ефенди разбират безсмислието на своята мисия. При това П. Димитров ги предупреждава, че не може да позволи разпространението на турската прокламация, която призовава населението да приеме специалния императорски комисар Джевдет паша.
На станалите в Пловдив митинги и при срещите си с П. Димитров и другите дейци на Съединението, в разговорите си с местните консули турските пратеници разбират, че няма никаква почва за османската инициатива по въпроса. При това ентусиазираното население, допълнително въодушевено от победата във войната, знае, че конференцията не може да постигне споразумение за употреба на всякаква сила в бившата Източна Румелия. Английският и френският консул в Пловдив получават инструкция да не се срещат със злополучната делегация, а от Лондон предупреждават Портата, че „ще бъде много опасно, ако султанът изостави своята досегашна мъдра политика по румелийския въпрос" [7]. Мисията на Лебиб ефенди и Гадбан ефенди завършва
6. Радев С. Пос. съч., с. 705 и сл.
7. Пантев, А. Пос. съч., с. 113.
162
безславно, провалена от решителността на българската администрация, колебанието на Портата и предупреждението на Англия. Двамата комисари се убеждават, че възстановяването на статуквото е невъзможно, и за да се оправдаят пред правителството си, искат писмен документ в този смисъл. На 24 ноември руският, италианският и австро-унгарският консул подписват протокол, че разпространението на прокламацията би могло да предизвика безредици в областта. Веднага след това Лебиб ефенди се връща в Цариград, а Гадбан ефенди заминава за София като турски комисар по вакъфите.
След като се справя с тази инициатива на Турция, българското правителство се наема да уреди отношенията си с Русия, още повече че за царската дипломация става безперспективно да възразява срещу Съединението. [8] Създаденият в края на ноември в Пловдив централен комитет за Южна България начело с епископ Гервасий се стреми да въздейства за смекчаване на императорското негодувание към българския княз в името на съдбата на Съединението. Той се обръща пряко към царя и към руското правителство с телеграми с молба за покровителство в предстоящото ново разискване на българския въпрос. Все с цел да се нормализират отношенията с Александър III и по съвета на руския военен аташе във Виена барон Каулбарс на 10 декември княз Александър издава специална заповед до армията, в която изразява благодарност на императора и на руските офицери, които са дали такава отлична подготовка на българското войнство и с това са допринесли за българската победа. [9]
Тези постъпки, както и последвалата лична молба на княза до Александър III за среща не успяват да убедят императорското правителство, че България заслужава да бъде подкрепяна. В Петербург са силно раздразнени от започналите в българската преса критики към поведението на Русия по време на войната и особено от нарасналата популярност на княз Александър, който е сочен от някои европейски вестници като главен герой в победата срещу Сърбия. По същото време английската дипломация прави предпазливи стъпки за установяване
8. История дипломатии. Т. 2, М., 1963, с. 78.
9. Държавен вестник, бр. 116, 14 дек. 1885.
163
на пряк контакт между България и Турция, за да се елиминира руското схващане по въпроса. На 13 декември се провежда последното заседание на Цариградската посланическа конференция, чиито предложения вече стават част от миналото. От султанската столица Уайт съобщава, че неговите действия не срещат предишната обща опозиция и дори А. Нелидов е смекчил своята позиция. [10]
Турско-българските преговори придобиват все по-голямо значение. Важна стъпка в това отношение е съгласието на Турция да поиска от Сърбия парично обезщетение за България заради щетите от войната. [11] В този дух Турция и България инструктират своите делегати за мирните преговори в Букурещ — Маджид паша и Ив. Ев. Гешов. Съгласно васалния режим на княжеството пръв представител е турският делегат. От средата на декември между София и Цариград започват и преки разисквания по уреждане на румелийските работи. Българското правителство се възползва от тази нова стъпка на Турция към признаване на Съединението и поощрява княза да подпише в края на декември редица закони, осъществяващи административното и институционното сливане на двете области още преди да се получи съгласието на империята. Гадбан ефенди, който след злополучната османска инициатива в Пловдив е комисар по вакъфите в София, не успява да осуети дори и организационното уеднаквяване на войсковите полкове в княжеството и в Източна Румелия. Князът и правителството бързат, знаейки, че никой не е склонен да помага на България.
В навечерието на новата 1886 г. между България и Турция е постигнато предварително споразумение по „прехвърлянето" на Източна Румелия в българското управление. То предвижда българският княз да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия със съгласието на султана, България да плаща като трибутарно княжество годишно по 6 милиона франка на Портата, да се приеме взаимен отбранителен договор между Турция и България. Българското правителство успява да отхвърли настояванията на Гадбан ефенди за отстъпване
10. PRO, FO, 78 3756, N 605, Confidential.
11. Външната политика на България. Т. 1, N 385, 703—704.
164
на гр. Бургас и за разширяване на обхвата на вече завзетата от империята българска територия в Родопската област.
Така още в първия предварителен проект на турско-българското споразумение потвърждаването на Съединението е условно свързано със съдбата и статута на българския княз. Но при тогавашните условия — надигането на сръбския реваншизъм, отново подетата кампания за компенсации сега от Гърция и желязното мълчание на руския двор, този проект, без да най-добрият вариант за уреждане на въпросите стабилизира положението на съединена България.
След отпътуването на Гадбан ефенди от София турско-българските преговори се пренасят в Цариград, където в началото на януари 1886 г. отива със специални пълномощия българският външен министър Ил. Цанов. Те се водят при успешното посредничество на У. Уайт, [12] така както и предишните българо-турски разисквания в София са консултирани от английския дипломатически агент Франк Ласелс. Базата на преговорите е вече очертаният проект, постигнат в София. Английското посредничество се изразява най-вече в настояване за засилване на клаузата за отбранителна конвенция. Австро-Унгария, Германия и Франция са положително настроени към турско-българските контакти, защото смятат Съединението за свършен факт. Това дава възможност на българското правителство да игнорира английската препоръка за сключване на военна конвенция между България и Турция, която би постави ла българската армия на разположение на империята. Още в София на Гадбан ефенди и Ласелс е заявено, че България никога няма да приеме назначаването на султана за главнокомандващ българските войски. [13] Така е отстранен един опасен стратегически компромис, към който Англия се старае да тласне княжеството. Въпреки последвалите принудителни отстъпки от българска страна такава крайна персонална командна идентификация, която би поставила в опасно ограничение българската политика в близко бъдеще, повече не е коментирана.
12. ЦДИА, ф. 600, оп. 1, а. е. 584, л. 6—7, 19.
13. PRO, FO 78 3892 (1886—I).
165
Временното турско благоразположение, а така също и обстоятелството, че великите сили с обща нота от 30 декември 1886 г. настояват Сърбия, Гърция и България да обявят демобилизация, което отговаря на българските намерения и интереси, окуражава софийското правителство да настоява за 25 млн. лв. обезщетение от Сърбия. [14] След като за последен път се убеждава, че не ще намери поддръжка за възвръщането на Пирот и на други свои територии, българската дипломация се насочва към този вариант не само като морално удовлетворение, но и като материален източник за излекуване на раните на националното стопанство, силно пострадало от войната. Всички сили обаче стоят здраво за императивите на Берлинския договор и смятат, че предаването на източнорумелийската власт в ръцете на българския княз е максимумът на принудителните отстъпки. Това се отразява на предварителната подготовка за сключване на мирния договор със Сърбия.
Преговорите по договора са открити в Букурещ. Мястото на заседанията свидетелства за неутралната позиция на Румъния в конфликта въпреки наличието на българо-румънски спорове преди Съединението. На 23 януари 1886 г. румънският външен министър Ферекиди открива заседанията с реч, в която изразява готовността на своето правителство да съдейства за сключване на мира. С по-бързото приключване на избухналия сръбско-български конфликт Румъния иска да отстрани призрака на евентуални балкански компликации, от които особено много се бои. На конференцията Сърбия е представена от Чедомил Миятович — посланик в Англия. Заседанията съпътстват започналите в Цариград преговори за турско-българска спогодба за Източна Румелия. Турция иска да приключи с източнорумелийския въпрос, преди да е сключен договорът със Сърбия. Възползвайки се от дипломатическата заетост на България на два фронта — в Цариград с Турция и в Букурещ със Сърбия, Портата отстъпва от предварителната договореност, постигната чрез Гадбан ефенди в София, и внася съществени изменения в проекта на предлаганата спогодба. Останал без подкрепата на Англия в
14. Външната политика на България. Т. 1, N 394, 715—716.
166
този случай, българският представител е принуден да приеме неблагоприятната за страната му промяна.
Подписаното на 20 януари 1886 г. споразумение между Ил. Цанов и великия везир и обявеното на следващия ден ираде регламентират в шест точки начина на прехвърляне на властта над бившата Източна Румелия. Управлението на областта се поверява персонално на княз Александър за 5 години, след което с одобрението на султана той може да бъде преназначаван; присъединените от Османската империя родопски села на българи с мохамеданско вероизповедание и няколко села в Кърджалийска околия се потвърждават като османска територия, а при определяне на границата в Родопите се вземат предвид стратегическите особености на района, които са в полза на Портата; взаимна военна помощ в случай на нападение срещу Турция или България; преразглеждане на Органическия устав на Източна Румелия от комисия, назначена от султана и княза. Спогодбата предвижда всички други положения на Берлинския договор да останат в пълна сила. [15]
Вероятно българското правителство и лично Ил. Цанов са се надявали, че клаузата за вкарване на турски войски в България ще остане мъртва точка както чл. 15 от Берлинския договор, който предвижда дислоциране на турски войски на Стара планина. Но въпреки тези надежди става факт, че проектът легализира правото на Портата да навлиза с войска в Източна Румелия, а при извънредни обстоятелства и в самото княжество. Наложените от Турция стратегически съображения ѝ дават възможност да постави границата в Родопите така, че българската територия да е винаги лесно уязвима. Проектът е толкова неизгоден за България, че либералното правителство се въздържа от официалното му публикуване. Новините за този вариант са посрещнати с негодувание от обществеността в страната. Но понеже спогодбата подлежи на одобрение от великите сили, българското правителство се надява някои от клаузите да се смекчат.
Тези надежди се оказват основателни. Руското правителство веднага излиза с контрапредложения по спогодбата, някои от които отстояват интересите на
15. Външната политика на България Т. 1, N 395, c. 718.
167
България. Те са: 1. Да не се споменава името на Ал. Батенберг. 2. Неговото преназначение да става със съгласие на силите. 3. Да бъде ревизиран Органическият устав с оглед на новосъздаденото положение. 4. Да бъде изцяло премахната каквато и да е клауза за взаимна военна помощ. [16] Това частично възражение обективно защищава българския суверенитет, силно застрашен от идеята за „взаимопомощ" между България и Турция. Руската позиция, станала известна още преди сключването на мирния договор със Сърбия, автоматично облекчава положението на България.
След спогодбата не настъпва подобряване на руско-българските отношения, защото зад отстъпчивостта на българския пратеник в Цариград царската дипломация вижда готовността на княз Александър да закрепи с цената на всичко само собственото си положение. Териториалните отстъпки предизвикват неодобрението на руската общественост, която е недоволна, че българският княз отстъпва на Турция територии, завоювани с руска кръв.
В коментариите на българския печат по спогодбата се активизира русофилската опозиция начело с Др. Цанков, която посочва гибелните резултати от несъобразяването на България със съветите на своята освободителка. Опитите на Портата да „скрие" своето поражение по източнорумелийския въпрос, както и стремежът на силите да не се демонстрира съвсем откритото нарушение на Берлинския договор довеждат до неблагоприятно развитие на регламентацията на Съединението. Според предварителната спогодба България плаща скъпо за едно извоювано с военна победа дело, а княз Александър получава статут на турски паша, поне що се отнася до правата му в Източна Румелия.
В такива условия продължават паралелните преговори в Букурещ, които следва да нормализират сръбско-българските отношения. Разочарованието и безпомощността на българската дипломация се разпространява и тук. Въпреки че Ив. Ев. Гешов, а не Маджид паша е главната фигура в преговорите от българска страна, княжеското правителство е принудено да оттегли своето искане за обезщетение от Сърбия. Тук, както и в
16. Пантев, А. Пос. съч., с. 119.
168
Цариград, сега още повече и по-осезателно се чувства отсъствието на руска подкрепа, която не може да бъде заместена от условната благосклонност на Англия. България е заплашена от австроунгарския посланик в Букурещ с прекъсване на преговорите, ако продължава да настоява за обезщетения. Английското правителство не желае да затрудни антируското правителство в Сърбия и затова не подкрепя България. Междувременно, за да усложни преговорите, сръбският представител предлага да се разгледа спорният въпрос за някои територии край с. Брегово, Видинско, който още преди Съединението е изострил значително сръбско-българските отношения. От донесенията на Ив. Ев. Гешов до П. Каравелов [17] става ясно, че България няма да бъде подкрепена в каквито и да е искания по отношение на Сърбия въпреки предварителното обещание на Турция, преди Ил. Цанов да подпише спогодбата в Цариград.
Българското правителство разбира, че в този случай то не може да приложи тактиката на поставяне пред свършен факт, защото успешната война със Сърбия поради намесата на силите не му носи никакви стратегически преимущества, от позициите на които то може да поставя условия. Междувременно в Англия е извършена правителствена промяна, наблюдавана в Белград с надежда, а в София с опасение. От февруари до юни 1886 г. на власт е третият кабинет на У. Гладстон, силно ангажиран с Ирландския въпрос, привърженик на „европейския концерт" и по принцип настроен за разбирателство с Русия. Самата Либерална партия е в идейно и организационно разцепление по вътрешни и външнополитически въпроси.
На 10 февруари сръбският представител внася предложението на своето правителство за мир. Това е проект за мирен договор без всякакви обещания и гаранции срещу рецидиви. В него липсват не само каквито и да е политически и морални удовлетворения, но не се предвижда и обща демобилизация, от която толкова много се нуждае България. Австро-Унгария, Германия, Италия и Англия одобряват този проект. [18] Неговият
17. Външната политика на България. Т. 1, N 412, 419, 428, 439, с. 736, 741—742, 747, 762.
18. Пак там, Т. 1, N 446, 447, 450, с. 770—771, 773.
169
дословен текст гласи:
„Възстановява се мирът между Сръбското кралство и Българското княжество, смятано от деня на подписването на настоящия договор." [19]
Единственият жест към България — държавата победител във войната, е, че е постигнато съгласие мирният договор да се подпише на 19 февруари — денят, в който е подписан договорът от Сан Стефано. Три дни след това българското правителство обявява демобилизация при непрекъснатите заплахи на военните кръгове в Сърбия за реваншистка акция.
Въпреки че не зачита нито вината на Сърбия, нито победата на България, нито жертвите ѝ от тази с нищо непровокирана враждебност, Букурещкият мирен договор от 1886 г. отстранява непосредствената опасност от ново сръбско нахлуване, демонстрира добрата воля и чувството за мярка на българската дипломация и отваря пътя на турско-българската спогодба и признаването на Съединението от страна на великите сили. Той повишава международния авторитет на България, която вече е гледана с друго око от останалите страни.
Това до известна степен помага за облекчаване на нейното затруднено положение. Поради споменатите остри възражения на Русия от първоначалния вариант на спогодбата за признаване на Съединението отпада текстът за взаимна военна помощ и правото на Високата порта да праща войска в българска територия при особени случаи. Улеснено от тази руска помощ, българското правителство не може да устои на възраженията на Русия срещу отпадането на името на Александър I като главен управител на Източна Румелия.
При отсъствието на предишната активна подкрепа от страна на Англия князът се примирява с изменението на чл. 1 от българо-турската спогодба, подписана преди. Впрочем неговото съгласие не е консултирано в случая. В този пункт побеждава руската дипломация, която с това окончателно възвестява, че не е съгласна с присъствието на княза в България като български монарх. Промяната е представена като потвърждение на чл. 17 от Берлинския договор, който определя реда на
19. Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България. С., 1925, с. 20.
170
избиране и признаване на българския княз, но не посочва неговото име.
Старата английска идея за персонална уния между княжеството и Източна Румелия е осъществена, но с неблагоприятните за Александър ограничителни уговорки, които бележат началото на неговата близка абдикация. След като са уточнени и преодолени и тези последни пречки, турско-българската спогодба е предложена за одобрение пред посланиците на великите сили в Цариград. На 24 март 1886 г. е подписан т. нар. Акт за спогодбата относително работите на Източна Румелия. С това завършват осеммесечните дебати по Съединението, които доминират в европейската политика и дипломация. Този акт [20] е изготвен на базата на турско-българската спогодба от 20 януари с главна разлика — отсъствието на името на Ал. Батенберг и липсата на клауза за българо-турска „взаимопомощ".
Актът е приподписан от посланиците на великите сили в Цариград — А. Нелидов (Русия), У. Уайт (Англия), X. Каличе (Австро-Унгария), Й. Радовиц (Германия), Г. Аното (Франция), Галваня (Италия), в качеството им на пълномощници, понеже конференцията не е официално прекратена. В деня на потвърждаването на акта Франция се обръща към Високата порта с протест срещу поставените от българските власти митнически постове и ограничения на новата турско-българска източнорумелийска) граница. [21] Процедурата на това обръщение показва, че Портата запазва част от легитимните си права върху Източна Румелия, и то не само в качеството си на сюзерен на българското княжество. Така българо-турската спогодба, наречена Топханенски акт по мястото на заседанията на конференцията и на подписването на договора, влиза в сила, за да регламентира едно преминало през много драматични перипетии начинание. На 13 април на тържествена аудиенция в София Шакир паша връчва на княз Александър султанския ферман, с който му се поверява главното управление на Южна България.
20. Вж. целия текст във Външната политика на България. Т. 1, № 463, 789—790.
21. Дамянов, С. Френското икономическо проникване в България 1878—1914. С., 1971, 55—56.
171
Благодарение на всенародната подкрепа на делото на Съединението, на добре избрания момент в политическата обстановка в Европа, проявената упоритост, спокойствие и умереност в акциите на българското правителство и дипломация, а най-вече поради храбростта на българските воини на бойното поле се достига до неутрализиране на противоречията между великите сили и до ограничаване на конфликта на балканския терен и в пределите на европейската политика. Делото на Съединението, макар и незавършено докрай, е спасено от чужди посегателства. Допълнително облекчение за българите представлява и условната подкрепа на Англия, особено преди изхода на Сръбско-българската война. Тази подкрепа, породена от чисто английски интереси, разбира се, не е основание да се твърди, че Съединението успяло „само благодарение на Уайт" [22] или че в този въпрос Англия „защищава националните интереси на България" [23]. Но позицията на Англия не може да бъде пренебрегвана или тълкувана в стария Дизраелов смисъл в този конкретен случай.
Английската позиция към Съединението е в зависимост от отношението на Русия. Затова отрицателното становище на царското правителство обективно подпомага признаването му. Това становище, независимо от мотивите, които го определят, и от различните степени на проявление има важно значение за съдбата на съединисткото дело. Примерът от Цариградската конференция през 1876—1877 г., от Берлинския конгрес през 1878 г., когато срещу руската безапелационна защита на българските интереси се изправя фронтът на западните велики сили, не вдъхва оптимизъм при подобно разположение на силите през 1885 г. Без да се опитваме да правим прогнози каква би била позицията на другите европейски държави, ако Русия би взела под свое покровителство Съединението, можем определено да кажем, че политиката на Петербург в този случай улеснява българите при международното третиране на техния въпрос.
Въпреки неблагоприятните ограничителни условности
22. Anastasov, Ch. The Bulgarians. New York, 1977, p. 120.
23. Jelavich, B. The Ottoman Empire, the Great Powers and the Straits Question. Indiana University Press, 1977, 145.
172
и уговорки Топханенският акт приключва положително поставения на 6 септември 1885 г. важен български въпрос. Той предоставя на княза и на правителството възможност да се заемат с „побългаряването" на Източна Румелия, често пъти в противоречие на самия акт. Започва продължителният, етапно осъществяван път на фактически пълното съединение на Северна и Южна България. На 29 март 1886 г. е отменено военното положение, което възстановява правата на лоялната междупартийна борба и парламентарните разисквания. От края на януари започва смелата и търпелива дейност на правителството, насочена към практическа държавно-правова унификация на двете области. Бюджетът на Източна Румелия става част от българския държавен бюджет. В новоприсъединената област пристига част от софийската администрация, за да поеме някои постове. Нейните бивши жители са облагани с данъци и такси в полза на българската хазна, а мъжкото население има задължения към българската национална военна повинност. С указ на княза от края на март правителството насрочва избори в Южна България за попълване на местата в общобългарското Народно събрание.
На 2 юни 1886 г. е открита Четвъртата извънредна сесия на IV Обикновено народно събрание, на която участват депутати от Източна Румелия. Министър-председателят П. Каравелов обяснява причините за териториалните отстъпки, прави блестяща защита на Съединението на двете области и разяснява бъдещите функции на общите институции в тях.
„Съединението зехме, господа! — заявява той. — И мога да кажа, че благодарение на тия отстъпки днес тук заседаваме. Аз зная едно: яйцето ний изядохме, а черупките останаха на другите." [24]
Протестите на Портата, великите сили и Сърбия, че свикването на двете камари на едно място е нарушение на Топханенския акт, е оставено без последствие. Въпреки че чак до 1908 г. румелийският въпрос не е официално приет за окончателно решен от страна на силите, обединената българска държава започва своята нормална обща функция. Източна Румелия престава да
24. Дневници на IV ОНС, IV и. с., 64—65.
173
съществува дори като географско обозначение. Тя става завинаги част от съединена България. „Пловдивският преврат", „българският заговор", „румелийската революция", както чуждите политици предпочитат да наричат справедливото дело на Съединението на двете изкуствено разделени български области, завършва успешно. От геополитическо понятие, от малка държавица след 1885 г. България се превръща в балканска сила, с която са принудени занапред да се съобразяват и съседните, и големите европейски държави. След Съединението княжеството има 96 345 кв. км територия с население 3 070 988, 23 окръга с 84 околии, 70 града и 4684 села.
*
Международното значение на българското Съединение може да бъде видяно и чрез отношението на една далечна страна като Съединените американски щати. Американската дипломация и преса проявяват необичайно голяма активност при отразяването на това събитие. Не бива да забравяме, че до 1894 г. САЩ нямат нито един представител в Европа с ранг на посланик, а европейската поща на големите американски вестници съставлява не повече от една трета от външнополитическата кореспонденция на периодичните издания въобще. Но в същото време всички американски дипломати в Европа и особено представителите в Петербург, Виена, Берлин, Рим, Париж, Лондон и, разбира се, в Цариград дават обилна и разностранна информация на Държавния департамент за събитието в Пловдив, а американската преса от източния бряг до Пасифика редовно осведомява за Съединението, войната, конференцията, преговорите и мира. Само от 20 септември до 31 декември 1885 г. популярният „Ню Йорк Таймс" публикува 61 коментара и 11 уводни статии за това събитие и неговите европейски измерения.
В пресата на различните религиозни конгрегации постъпват възторжени свидетелства на американските мисионери, които осведомяват за сплотеността и героизма на българите в тяхната готовност за защита на започнатото дело [25] — тема и тон в англоезичната
25. Hall, W. W. Puritans in the Balkans. S., 1938, p. 60—61.
174
преса, дотогава малко отнасящи се до българите. Необременени с конкретни политически ангажименти по балканските работи, американските представители в Европа могат по компетентно да изразят своето мнение на наблюдатели, понеже техните сведения са освободени от предварителни убеждения и цели. Едуард Фелпс в Лондон и Джордж Пенделтън в Берлин виждат „пловдивската революция като съединителен етап в революционната платформа в Румелия" [26]. Джордж Лотроп от Петербург предупреждава правителството си, че император Александър III е разгневен само от поведението на княз Александър и този гняв не следва да бъде приеман като преустановяване на руската привързаност спрямо България [27]. Представителят на САЩ във Франция Робърт Маклейн пък още при свикване на конференцията в Цариград уверява своя шеф Беиард че взаимната неутрализация на противоположните сили ще осуети всякакви опити за възстановяване на статуквото [28]. Същият Маклейн уведомява Държавния департамент, че въпреки неодобрението си от начина по които е осъществено Съединението, „Русия е изцяло против всякаква агресия, която може да бъде предприета срещу България в този критичен момент" [29]. До същите заключения стигат и американските представители във Виена и Цариград — Антони Кели и Самюел Кокс.
Отличителна черта на тези наблюдения е липсата на политически пристрастия при представянето на позицията на Русия и съобразяване с историческата перспектива в оценката на близкото бъдеще. Повечето американски дипломати докладват незабавно както за истинския смисъл на английската подкрепа на България, така и за двойствената игра на Бисмарк в изкусното и добре прикрито противопоставяне на Англия и Русия [30]. Най-проницателен в това отношение се оказва споменатият американски пълномощен министър при
26. National Archives NА United States R o d ot Departmеnt of State Diplomatic Despatches Great Britain vol. 132 N Germany vol. 42, N 315.
27. NA, Despatches, Russia, vol. 38, N 29.
28. NA, Despatches, France, vol. 98, N 91.
29. Ibidem, vol. 97, N 125.
30. Ibidem, vol. 98, N 74-93; Germany, vol. 42, N 313.
175
Портата С. Кокс, който преди това е влиятелен журналист и историк. В кореспонденцията си до Вашингтон той разкрива, че пловдивските събития не са таен заговор на група офицери и политици, а широко народно движение, което в новите условия след Берлинския конгрес продължава борбата за национално освобождение. По-късно Кокс преразказва тези кореспонденции в книгата си за Турция. [31] След завръщането си в САЩ той се отдава на активна политическа дейност, често изнася лекции и пише статии за новата държава на Балканите България, а в книгата си отделя две глави за нея. Именно Кокс активно подпомага и разпространява публикациите на Дж. Уошбъри в „Ню Йорк дейли трибюн", „Индипендънт" и „Мишинари хералд" [32], в които се изтъкват заслугите на българското националноосвободително движение в създаването на българската държава.
Така Съединението, извършено и защитено от самите българи, става отправна точка за историческа преоценка на българското минало и за изтъкване на пренебрегваните дотогава културнообразователни постижения и политически инициативи на българския народ. В това отношение Кокс е пълна противоположност на американския представител в Атина Уолтър Фърн, който е враждебен на българското Съединение и смята, че симпатиите на Англия и САЩ спрямо българите в този случай ще отстранят влиянието на тези страни в Гърция, която според него е по-важна, отколкото всичките останали балкански страни, взети заедно. [33]
Поведението на Фърн поставя един важен въпрос, отнасящ се дори в по-голяма степен за останалите сили от европейския континент, отколкото за САЩ. Честата употреба на понятия като „баланс", „стабилност", „териториално равновесие" и др. свидетелства за нарастващата тревога от страна на великите сили, че неконтролираните и самостоятелни инициативи на отделните малки държави в Европа ускоряват перспективата за избухване на нежелан или прибързано провокиран
31. Coх, S. S. Diversion of a Diplomat in Turkey. New York, 1887.
32. „The Independant", October 29, 1885, 1381—1382, December 10, 1885, p. 1589, December 31, 1885, p. 1703, „The Missionary Review of the World", 1893, vol. 6, p. 78—79, 1894, vol. 7, p. 79.
33. NA, Consular Despatches, Greece, May, 1886.
176
конфликт. Желанието да не се задоволяват изцяло национално-териториалните амбиции на малките страни е част от вековната политика на противопоставянето им, за да се осигури стратегическият монопол на великите сили. Уголемяването на България става част от тази нова тенденция в европейската политическа обстановка, при която зависимостта на малките държави и нации относително се намалява без, разбира се, да изчезва напълно.