МОЕТО ДЕТСТВО

На дванадесетгодишната си възраст аз бях слабо и болнаво дете. Още като съм бил на една и половина година, имал съм възпаление на жлезите под челюстта и те почнали да гноясват и гнойта да тече навън. Показали ме на лекари в Ресен и Битоля, но те не могли с нищо да ми помогнат. Тази безпомощност създавала голяма трагедия за майка ми. Еднъж, когато, застанала на улицата пред къщните врати, държала ме на ръце и тихо плачела, минал един от тези дервиши, които скитаха по Турция със своите дълги рошави коси над рамената, с кратунка, вързана през рамо, и с дълга тояга, с която удряха по земята, като викаха: "Ху!". Дервишът, като забелязал сълзите на майка ми, спрял се пред нея и я попитал защо плаче. Майка ми мълчаливо му показала превръзката на раните ми. Той поискал да ги види и сетне й казал: “Чакай ме утре тук по същия час." На следния ден той й донесъл един мехлем. В една седмица раните се затворили. За тоя дервиш тя говореше като за човек, пратен от небето. Тя мислила богато да го дари, но той още веднъж не се вестил.

Вълненията на майка ми за моето здраве продължиха за нея, макар не така тревожни, през цялото време, докато съм расъл. Боледувал съм от няколко болести, заради които тя е треперила над мен. Към четиригодишната си възраст съм имал някаква болка в лявата ръка, от рамото до китката. Какви ли не церове употребили от лекари и от баби. Казали да ме мажат с мас от костта на камила. Други: да ми дават да ям месо от таралеж, варено в глинено гърне. Спомням си добре как това гърне вреше на оджака. Майка ми казваше, че месото било от някакво пиле. Когато почнах да ходя на училище, през горещото време, всеки ден се завръщах в къщи със силно главоболие. Кой даде на майка ми тоя добър съвет? Щом се приберех, тя ми изливаше една коблица [1] студена вода на главата, разтриваше я, завиваше я с вълнен плат и ме туряше да легна. Аз веднага заспивах и на пробуждане бивах бодър. Тогава тя ми даваше ужина [2] и сетне ме пращаше да играя с дедата. Макар и болничав, аз съм показвал живост и предприемчив дух. Еднъж тетка ми Доля ме завела на събор в село Перово. Докато сме били в църква, аз съм се бил изплъзнал от нея и когато тя забелязала моето отсъствие и излязла да ме дири, какво да види – бил съм се качил на една от тия тесни лодки, каквито ги има в Преспа, и съм бил навлязъл в езерото! Тогава съм бил, кажи-речи, на шест години.

До нашата къща имаше съседи малоимотни. Аз другарувах с техните деца. Те се стесняваха да идват у дома; когато искаха да ме видят, викаха ме от вратата. Но аз ходех често у тях. Имаше у техните родители, в контраст на това, което виждах в чорбаджийските домове, една сърдечност, една топлота, която ме привличаше. Децата им бяха всеки ден с мен. Ходехме на кокили, когато имаше по улицата кал; срешу Божик тропахме по вратите като коледари и пеехме; напролет носехме на лявото си рамо галици [3] и им давахме череши, за да грачат; играехме на криеница, при което броенето почвахме с думите: "Елелем белелем чим чим телелем." [4] Лятно време почваше голямата мъчнотия за мен, Другарите ми излизаха по бели гащи и боси. Баща ми по никой начин не искаше да ми позволи да ходя като тях. Но аз ходех скришом от него, със съгласието на майка ми. Голямото ни забавление беше да отиваме на Голема-река, тогава доста пресъхнала от горещините. Ние правехме един вид бараж, хвърляхме в набралата се вода една упоителна трева и рибите излизаха на повърхността. Ловяхме ги и занасяхме в някой от домовете на другарите ми; там ги пържеха със зехтин, който аз донасях, и сядахме на весела и шумна трапеза. Неопитен да ходя бос, понякога си удрях палеца на някой камък и се връщах с кръв по него. Но майка ми не ме спираше. Тя много добре разбираше, че имам нужда от движение и другарство. [5]

Дядо ми и майка ми бяха, докато бях малък, моето любимо общество и първото ми училище. Но учението ми при тях беше различно. У дядо ми бях като на забавачница; у майка си като в отделенията.

Майка ми беше много приказлива и моето любопитство нямаше край. За всичко, което ме поразяваше и което не разбирах, нея питах. Видях на една сватба, че пред вътрешните врата на къщата качиха невестата на едно столче, свекърът я пое и с нея мина прага; сетне свекървата я заведе при огнището, чукна й леко главата на стената над него и оттам я заведе при нощвите. Изказах пред майка си учудването от всичко това. Тя ми каза: "Свекърът поема невестата в ръцете, с това показва, че я приема като своя дъшеря; когато свекървата я завежда към огнището, с това я учи да бъде вярна на новото си семейство; при нощвите я завежда, за да бъде работна домакиня."

Имаше едно нещо, за което майка ми не можа да задоволи моето любопитство.

През пролетта се празнуваше Иванден. [6] Празник за момите, в който участвуваше и по-голямата ми сестра Славка. По-възрастните и другарки идеха вкъщи, събираха цветя от градината, правеха с тях върху един гюм нещо като статуя на жена, носеха я на Голема-река с песни и там пак с песни я хвърляха във водата. Питах майка си зашо правят това? Тя ми каза: "Не зная; така се е нашло." От майка ми бяха първите ми уроци по благонравие. Тя ме учеше на добро държание. Казваше ми; "Когато те пратя някъде, най-напред ще кажеш "Много ви здраве от майка ми" и после другото; влезеш ли някъде, ще гледаш кой е най-старият и нему най-напред ще целуваш ръка. На гости да оставяш по нещо в паницата, за да не те помислят за лаком."

Еднъж я питах как са я годили за баща ми. Едва-що почнала да момува, седемнадесетгодишна, тя била един ден в градината. Дошли гости. По едно време баща й я повикал да целува ръка, че била годена. "Целувах ръка на старите – казваше тя, – имаше и няколко млади и аз не разбрах за кого са ме годили. После ми каза баща ми."

Но разговорите с майка ми, които най-много ме увличаха и на които не се насищах, бяха тия по борбата с гърците. За тия години баща ми казваше: "Кога беше вопросот", а майка ми: "Кога беше гърцко-бо'гарско." Това време се бе вече отдалечило, но тя говореше за него с вълнение. Опитите за превзимането на църквата от гъркоманите, гонението на Мелетия, запалването на митрополията и после радостните дни, когато посрещали Натанаила, всичко това тя ми разказваше с една чудесна призивателност и правеше нешо като епос. Тя чувствуваше голяма радост, че баща ми бил смел борец за българщината. Като такъв го обикнал дядо ми и главно за това му дал дъщеря си. Сама майка ми беше пълна с жар за народните работи. "Много съм, синко, бо'гарка" – казваше тя. Богарка в нейните уста значеше патриотка.

На баща си не задавах въпроси. Неговата внушителност сякаш ми забраняваше това. Само го слушах. Той много се грижеше за моето възпитание, но главно в национален смисъл. Първите песни, които той ме научи, бяха тропарът на св. Кирил и Методий и тропарът за св. Седмочисленици. Научи ме съшо песента на Григор Пърличев за унищожението на Охридската патриаршия. От цар Самуила не бе останало в нашия край ни спомен, ни предание. Имаше едно село до Ресен – Царе(в)двор, но само след като се отвориха български училища и се учи българска история, се разбра значението на това име. За Охридската патриаршия обаче съществуваше и помен, и скръб. Песента на Пърличева беше едно раздирателно описание на тая трагедия в българската национална съдба, намираше отзвук във всички български души, пълнеше ги с гняв към фанариотското коварство. Тя разказваше как дошла заповедта за вдигането на последния български патриарх Арсений:

Хиляда и седмъ стотин шестдесетъ и второ лето
в'Охрила от Цариграда дошъл Салаор.
Се представил пред Арсенъя наша Патрика честнаго
и му рекъл слово горко, словожалостно:
Царска воля е да търгнеш денеска за в'Цариграда,
на тебе от върлы Гърцы голем поплак е."

Поетът описваше по-нататък как патриархът, преди да тръгне за своето изгнание, се простил със своето паство: "Събралъ Патрикъ свое стадо в'църквъ Святьы Климентов, благословъ му далъ послденъ ръц заплетилъ". Той оплаквал народа си за нещастието, което му готви гръцката патриаршия: "Ке прати Владици Гърци лицемъ светии, сърдцемъ вълци... И ке викнете до Бога и крыло не ке найдете." После проклел българските предатели, помощници на гръцкия пъклен заговор:

Умилилъ се честнъй Патрикъ, свалилъ шапка навезан,
погледналъ на сино небо, люто прокълнлъ
"Охъ! послушай, милый Боже! Хаиръ никога да нмтъ
Стамче бей и Буяръ Лигдо, Нейко челеби."

Бог чул проклятието:

"И сега во кукы нихны ткае паякъ паячин
и на пустъ стрехы нихны хукатъ хутове."

Аз не мога и днешен ден да чуя тази песен, без нещо да трепне в мен. Като дете тя ми късаше сърцето. Една безкрайна омраза към всичко гръцко вдъхваше ми тя.

У баща ми омразата към гърците беше поутихнала. Българщината беше победила – ние имахме вече народна църква в лицето на Екзархията – и след победата по-лесно се прощава на враговете. Но тая победа трябваше да се довърши и там той бил непримирим.

Припомням си една сцена, в която тази му непримиримост остро се прояви.

Вуйчо ми Яким си беше избрал мома от Магарево, влашко село, близо до Битоля. Баща ми не беше много доволен, нито беше доволен дядо ми, но касаеше се до любов и нямаше какво да се каже. Годежът трябваше да стане в Магарево и затам тръгна почти цялото семейство. Пътувахме така, както според някои илюстрации във френските учебници по история са пътували Меровингите. На една от тия коли, с които се пренася сено или слама, се тури сено, поставиха се върху него килими и наоколо възглавници. Майка ми, една моя вуйна и аз насядахме, а вуйчовците ми и баща ми ни придружаваха на коне. Тръгнахме рано и макар разстоянието до Магарево да не е повече от 26 – 27 километра, пристигнахме привечер. Семейството на момата, между които имаше познати търговци от Битоля, се бе събрало цяло и посрещането бе така ласкаво и почтително, както умеят да го правят власите. Мъжете бяха в една стая заедно с годеника, а жените в друга с годеницата. Тук бях и аз. По едно време влезе баща ми възбуден и каза на майка ми: "Жено, ставай да си ходиме." Настана суматоха; влязоха някои от власите, хванаха баща ми за рамо; чувах думите: "Ама, господин Трайче, чакай да видим, господин Трайче." Майка ми беше станала и ме държеше за ръка, готова да тръгне. Но власите излязоха с баща ми. Чуваха се на чардака оживени разговори и после всичко утихна. Баща ми се върна и каза: "Ще останем."

По-късно майка ми ми разправяше причините за тази тревога. Докато нашите приказвали с власите, пристигнал един поп. Власите казали, че според техния обичай годежът трябва да стане с църковна служба, която била част от венчаването. Нашите се съгласили, но какво било тяхното учудване, когато видели, че попът почнал да чете по гръцки. Баща ми се намесил и казал: "На гръцки не може. Ще викате български свещеник." Власите, смутени, взели да се извиняват, че български свещеник няма в селото. "Ще викате от Търново" – казал баща ми. Търново е на четвърт час разстояние от Магарево. Власите в Магарево били фанатизирани гъркомани. Да се чете у тях на български беше толкова непоносимо, колкото за нашите да се чете по гръцки. Те упорствували. Тогава баща ми казал на вуйка ми: "Ако искаш да ти чете над главата гръцки поп, остани; аз си отивам." Вуйко ми отговорил обаче: "Щом минеш прага, и аз подир тебе." И тия думи предизвикали у власите голям смут. Събрали се в една стая да се съвещават и най-после пратили човек в Търново да доведе български свещеник.

Баща ми прояви своята непримиримост и при друг, донякъде подобен случай.

След смъртта на дядо ми Коте Низам вуйчовците ми смятаха баща ми, по-стар от тях, някак като глава на семейството. Един ден по-малкият от тях, Никола, дошел при него и му казал, че иска да се годява. "За коя?" – питал баща ми. "За дъщеря на Мице Кочовски." "Много харно – казал баща ми. – Мице е добър човек, добър му е родът, много добра и момата. Но има едно: цялата фамилия трябва да мине под Екзархията, без това аз няма да дойда на сватбата." Вуйчо ми отговорил: "Както що казваш ти, така ще бъде ако не – не!" Така още едно гъркоманско семейство мина под родната стряха на Екзархията.

Казах по-горе, че един син на Мице Кочовски падна като четник.

В една старопечатна книга баща ми фигурира между спомошествувателите по следния начин: "Трайче Радев, певец." Това значи, че някога е бил псалт. Но той наистина е бил добър певец. Когато се родил, майка му му дала да пие вино от звънец, за да бъде гласовит. Имал наистина прекрасен глас. Пеенето на баща ми в църквата било през време на Черковния въпрос едно средство за пропаганда. Той, заедно със своите другари, ходил по случай празника на църквите по селата, гдето по-рано се пеело на гръцки, пеел на славянски с чудесния си глас и докарвал богомолците до сълзи. Те не искали след това да слушат гръцко пение. През неговите престои в Цариград той пеел в българската църква във Фенер. Когато Екзарх Йосиф след възшествието си на престола в 1877 година извършил първата си служба, баща ми пял херувикото. "Екзархът – казваше той – не беше още много добре запознат с църковните служби и митрополит Аверки го поучаваше; "Сега тъй, Ваше Блаженство, после така." Екзархът забелязал неговия великолепен глас и му предложил да остане в църквата “Св. Стефан" като певец. Но баща ми си имаше своята търговия и не желаеше да стане псалт, колкото и ласкателно да беше това предложение.

В Ресен през големите празници: Коледа, Великден, Св. Св. Кирил и Методий, Света Богородица, когато наближаваше в службата херувикото, “Достойно ест" или друга някоя позната песен от литургията, всички погледи се обръщаха към баща ми и чувах тия, които бяха до него, да казват: "Айде сега, господин Трайче." Гласът му екваше тогава и в църквата настъпваше тържествено мълчание. Баща ми познаваше църковния ред, бдеше над неговото правилно изпълнение.

В Ресен имаше двама екзархийски свешеници: поп Ставре и поп Стефан. Поп Ставре беше много църковен, пееше със слаб и малко треперлив, но мелодичен глас. Поп Стефан, макар от толкова години вече ръкоположен, като че ли още не беше навикнал нито да носи расото, нито да си налага калимявката. В свещеническото си облекло той като че ли изглеждаше предрешен. Малограмотен и лек в ума си, никога не се научи да служи. Ние бяхме в неговата енория, идеше у дома за някоя треба и баща ми често го гълчеше, че бъркал тропарите и отменявал молитвите в църквата. Случвало се е да му прави бележка в самата църква. Но поп Стефан оставаше непоправим. Той бе станал свещеник като чирак терзия само за да има по-лек занаят. "Общинарите да му берат греха, че го избраха, – казваше майка ми и добавяше – И татко ти беше между тях." Но, види се, не е имало друг кандидат. При това поп Стефан беше от добро, малко изпаднало семейство, което чорбаджиите искаха да закрепят.

Требите на поп Стефан у нас в къщи бяха много живописни. Той постоянно ги пресичаше със своеобразни бележки, в които личеше най-вече неговата лакомия. Лятно време тия му бележки се въртяха все около градината. Застанал пред иконата с молитвеника в ръка, той, едва почнал молитвата си, спираше и се обръщаше към майка ми: "Трайче'йце, о'ваа го'дина сливи многу се р'одиа. Попа'гята многу й любит." "Хубаво, папа Стефан, ке ви пу'щиме" – отговаряше майка ми. Той се кръстеше и подемаше, но подир малко пак спираше: "Трайче'йце, и краста'йци сте имали многу." "Имаме, папа Стефан, и от ними ке пу'щиме." Той продължаваше, но без да отиде много далеко. "Трайче'йце, ами ду'ни ке и'мат оваа го'дина?" "Ке имат" – отговаряше майка ми. Тук поп Стефан изтъкваше, че попадията много обичала да прави сладко от дюли. Така молитвата на поп Стефан ставаше диалог между него и майка ми върху зеленчука и овощните дървета в нашата градина.

Майка ми беше много набожна, но чувството за хумор съперничеше у нея с набожността. Години по-късно след това ние, децата, я карахме да ни разказва за тия сцени. Малък, аз присъствувах на тях и понякога се питам дали не бяха те, които първи нащърбиха у мене религиозното чувство, в което ме възпитаваше баща ми. Това чувство срещаше и друга спънка. Както казах, ние се черкувахме в училището. Божествената служба, вършена там, дето ние цял ден лудувахме, не можеше да има за мене тая мистична тържественост, която й придава църквата. Тя ставаше в моите очи една обрядност, без сила на религиозно внушение. [7]

На някои мои връстници, родени в България, казвал съм “Вие раснахте в горешия климат на българските партийни борби. Аз растях в атмосферата на Възраждането." Наистина моите спомени от детство се въртят главно около гръцко-българските разпри. Достигаха обаче сегиз-тогиз и отзвуци от други български борби.

При избухването на Сръбско-българската война аз бях на шест години, но си спомням добре за нея. Баща ми, който получаваше "Зорница", събираше някои приятели да им чете телеграмите от бойното поле. В една от тях се казваше, че българската войска влязла някъде с музика начело. Тия думи "с музика начело" не ги разбирах. Не знаех какво нещо е това музика и как се туря тя на челото. Доста време този въпрос мислено ме е занимавал, без да посмея да попитам някого, защото се срамувах от своето невежество. Пишейки сега моите спомени, полюбопитствувах да видя вестник “Зорница" каква е била точно тая телеграма, която толкова много е занимавала въображението ми. Намерих следното "Първи пехотний полк, наричан Софийски, който иде от Румелия, пристигна с музика начело на бойното поле във време на битката."

Българските победи предизвиквали в Ресен голямо ликуване. Когато говореха после за Сръбско-българската война, казваха “Кога падвеа звездите." Действително през време на сраженията при Пирот имало падане на метеори и този факт се е разнасял като поличба. Ставало тогава нещо необикновено в небето и те излизали нощем да наблюдават.

През Руско-турската война не бях още роден. Но после чувах за нея от баща си. Той пееше една песен за боевете при Шипка, която трябва да е била много популярна, шом като е стигнала до Ресен. Няколко стихове са ми останали в паметта "Сред трупове неброени, /потънали те във кръв/, разхожда се разлютений/ турски генералин пръв." После идеха думите “Днеска Зара, утре Шипка..." После: "Падишахът ще ми каже "аферим бе, Сюлейман".

Какви радости са трептели тогава в българските сърца в Македония от руските победи, от Санстефанския мир! И колко горко е било разочарованието после, когато се сключи Берлинският договор!

Баща ми бил тогава в Цариград. "През летото разказваше той – отидохме в Сан Стефано да се радваме на руската войска. Един офицер заговори с нас и взе да ни разпитва откъде сме. Като му казахме, той ни погледна със съжаление, поклати глава и каза: "Нещастни македонци! Вие пак оставате под робство." Ние още нищо не знаехме. Тия му думи – добавяше баща ми – пререзаха сърцето ни като с нож." [8]

Времето, което последвало след това, било тежко за българите в Македония. Турското население било много възбудено. Дошли турци, избягали от княжеството и Източна Румелия, разправяли за ограбване на имотите им, избивания на техните семейства и разнасяли жажда за отмъщение. Обиските у по-видните българи също зачестили.

Помня един такъв обиск у нас. [9]
Вечерта на Цветница ние бяхме седнали на трапеза. Помня като-сега, че пред нас бе сложена голяма тава с охридска пъстърва и ориз. Брат ми Владимир, тогава ученик в Битоля, бе си дошъл във ваканция. Тъкмо почнахме да ядем, когато кучето залая в двора и на външните врата се почука силно. След малко се зачука така силно, че смут ни обзе и залъците ни останаха в устата. Баща ми тръгна да отвори и се завърна с един турски офицер и няколко души, за които не мога да си спомня какви бяха. Веднага след това се почна обиск в къщата. Претърсени бяха всички стаи, извадено бе всичко от всички сандъци и хвърлено на купища на пода. Когато обискът се свърши, турците събраха каквито книги и книжа намериха, образуваха един голям вързоп и си отидоха. Останали сами, баща ми попита брата ми Владимира: "Синко, имаше ли нещо противно в твоите книжа?” “Имаше, татко" – отговори той с виновен тон и почти разплакан. "Какво е то" – пита пак баща ми. "Една песнопойка." В нея той бил преписал стихотворения от Добри Чинтулов, от Ботев, от Каравелов, от Вазов – достатъчно в очите на турците, за да пратят някого в Диарбекир. Баща ми не му направи никакъв укор, но по лицето му личеше колко дълбока бе загрижеността му. На пладне той не се върна вкъщи и поиска да му пратим обед в дюкяна. Целия ден той прекара там. Вечерта, щом се завърна, почука пак някой на вратата; влезе един стражар, който каза, че викат баща ми в конака. Аз не си давах много сметка тогава, но майка ми после ми казваше, че това викане й се видяло зловещо. Тя помислила, че от конака съпругът и ще бъде пратен направо в Битоля, а оттам кой знае къде. Не се мина обаче и час, и баща ми се завърна весел.

Тук трябва да дам една обяснителна бележка.
Човекът, който бе пратен да издири дали има някакви опасни приготовления в Ресен, бе Хюсеин бей, после Хюсеин паша [10], родом от нашия град. Баща ми водил някой път майка му от Ресен до Цариград и тя говорила на сина си с голяма признателност за грижите, които той проявил по пътя за нея. Щом баща ми стигнал в конака, въвели го веднага при Хюсеин бей. "Чорбаджи – казал му той, – днес, като минах по чаршията, видях, че стоеше на дюкяна много кахърен. Да не би при обиска да са взели между книжата някои ценни за тебе документи, някаква тапия или някой запис? Ето всички книжа са в съседната стая. Влез там, прегледай какво са ти взели и ако има нешо, взето по погрешка, отнеси го, Няма нужда да минаваш оттук. Там има и друга врата." Развълнуван, както можем да си помислим, баща ми влязъл в стаята, намерил опасната тетрадка и си излязъл. После той често е разказвал тоя епизод като доказателство за това голямо качество на турците – признателността.

Казах, че освен през пазарни дни останалото време в Ресен чаршията беше празна. През това време в дюкяна на баща ми идеха много посетители измежду приятелите му. Някои от тях носеха вестниди. Един от синовете на стария Белчо носеше "Неологос" – гръцки вестник от Цариград и "Клио", печатан в Триест. Понякога, на връщане от Битоля, Михаил Татарчев, който знаеше малко френски, донасяше, кой знае откъде взет, някой брой от големия френски вестник "Лъо Тан". Но главният източник за новините беше "Зорница".

Дете още, но вече почнал да чета, тършувах между книжата на баща ми. Намерих един ден няколко броя от "Зорница". На първа страница четях, напечатани с едри букви, думите "Органически устав". Не разбирах нищо от тия думи, но ми правеха силно впечатление. По-късно, при историческите ми издирвания, разбрах, че това било Органическият устав на Източна Румелия. “Зорница" го напечатала, за да види българското население какви права са били дадени на автономната област, та да знаят българите в Македония какво да искат от европейската комисия, заседаваща в Солун за изработването устав за Македония въз основа на член 23-ти от Берлинския договор.

В историята на българския печат "Зорница" е била почти съвсем отмината. Аз съм я изучил и смятам за
морален дълг да кажа какво е била тя за българите в Македония. Но чувствувам, че ми е дълг също да отдам нужната почит на главния редактор на "Зорница" Томсън, предшественик на Баучер в неговата предана любов към българския народ. За да не обременя обаче своето разказване, препращам читателя към една от бележките на тая книга. [11]

"Зорница", като протестантски орган, се издаваше под протекцията на английското посолство и не минаваше през цензури. В него имаше винаги преглед на външната политика, в който събитията се описваха с пълна свобода. Около новините из тези вестнини се водеха разговорите на баща ми и на посетителите му върху европейската политика.

Вазов разказва как преди Освобождението в разговорите в кафенето се говорело за Горчаков. Сега в дюкяна на баща ми се говореше за Бисмарка. Неговото име бе станало легендарно. Сигурно представата, която се бе сложила за него, показвала го е като човек намръщен и мълчалив, зашото помня, че вуйчо ми Яким, който имаше едно начумерено бебе, му казваше: "Де бре, Бисмарк!" Голямото значение, което се даваше на Бисмарка като вършител на съдбините на Европа, не изразяваше у баща ми, нито у неговите посетители българи, някакви симпатии към немците. По-късно, когато руските консули почнаха да подкрепят сръбската пропаганда, когато руската политика действуваше за ръкополагането на Фирмилияна в Скопие, когато ще се чуе, че руският посланик в Цариград съветвал султана да смаже с всякакви средства революционното движение, любовта в Македония към Русия почна да охладнява. Но през време на моето детство тя бе като религия. В нея виждаха покровителката. От нея се очакваше спасението.

Българите криеха пред турците това чувство към Русия, пазеха се да произнесат името й пред тях. Но имаше един човек, който викаше по пазара, безбоязнено и с всичката си вяра, нейното име. Трябва да забележа, че той бе луд. Казваха го Наум Палайот [12]. Беше мургав, с тъжни очи и дълбоко набръчкано чело. Като ходеше по улиците, правеше понякога ръкомахания и постоянно си шепнеше. Инак в разговорите приказваше разумно. Жена му се грижеше за него с една героическа преданост и хранеше семейството със своята работа. Той имаше добри деца и беше много нежен към тях. По някой път идеше вкъщи да донесе някоя покупка на баща ми от чаршията. Майка ми го канеше да седне, правеше му кафе и го разпитваше за семейството. Тя говореше за него с голямо съжаление. “Много беше, синко, домакин” [13] – казваше ми тя. Питах я еднъж от какво е полудял. "Не се знае. От господа му дойде" – отговаряше майка ми.

Наум изпадаше периодически в криза, обикновено през лятото, в дните, когато ставаше пазар. Горещините и глъчката на народа, който пъплеше около дюкяните, го докарваха до възбуждение. Тогава взимаше парчета хартия и с трескава ръка пишеше нещо на тях, след което ги разнасяше от дюкян на дюкян. Видял беше русите в Сан Стефано и в лудостта си сега виждаше, че слизат откъм Пелистер по шосето. На парчетата хартия бе писано: "Ето ги идат; гледайте ги, на големите коне и с дългите маждраци. Идат. Ето ги вече." Минавайки пред турците, той им викаше; "Що стоите още? Во Анадол, во Анадол, там ви е мястото! Хайде, не чакайте. Времето дойде." Турците го слушаха с удивление, клатеха главите си, но никога нищо не му направиха. За тях лудите са неприкосновени. [14]

За Русия много се говори' в Ресен, когато руси дойдоха в града да продават религиозни щампи и портрети на руския цар и на царското семейство. Беше през пазарен ден. Русите опнаха въжета и на тях закачиха каквото бяха донесли. Селяните и селянките, дошли на пазара, се трупаха да гледат и не можеха да откъснат очите си. Александър III със своята грамадна фигура даваше силно впечатление за руската мощ, а руската царица, Мария Феодоровна, привличаше до умиление със своето миловидно лице. Русите, които донесоха щампите, бяха облечени като мужици: с рубашка и колан, чизми и обичайната за мужиците капа, сложена върху дълги коси. В дюкяна на баща ми обаче чух да се казва: “Това са предрешени руски офицери. Те са намерили тоя начин да ходят по Македония, за да изучават пътищата." Идването на руснаците породи щастливи догадки. Помисли се за миг, че Русия намислюва нещо и че казаците, които преди десет години бяха минали Дунава, ще минат скоро и Вардара. Но това беше мимолетно хрумване.

След Кресненското въстание бе настъпил тук-таме кипеж в някои умове в Македония. Баща ми говореше – когато бях вече доста пораснал – за един заговор, станал тогава в Охрид, и споменаваше имената на Паунчев и на Златан, брат на Натанаила. Но после всичко беше утихнало. Екзархията, и църквите, учебното дело, мирният напредък на българщината поглъщаха вниманието. Българите в Македония знаеха, че събития като Руско-турската война не се повтарят след няколко години. Вместо освобождението си, те чакаха владици. При все това свободата беше неразделна от мечтите на целия народ.

Всичките роднини от страна на баща ми бяха селяни и аз винаги съм имал живо чувство за селския произход на нашето семейство. По разни случаи – празници, събори, сватби – ние ходехме на гостуване по селата. Радостите ми бяха големи. Най-често ходехме в Съпотско, където бе женена една по-стара сестра на баща ми, Софка. Ставах рано, чувах виковете на говедарите по улиците, звънците на стадата, които излизаха на паша; една рекичка течеше със своите бистри води върху бели камъчета; свеж повей идеше от близката гора. И сега, като си помисля за всичко това, чини ми се като че ли чувам някаква песен. Друга една сестра на баща ми, най-старата, Ивана, бе женена в Царевдвор. Нея не помня. Обичах много дъщеря й Ана, моя първа братовчедка. Тя не бе много красива, но беше весела и остроумна, хубаво се смееше, хубаво пееше. Един от нейните синове, Панде, който държеше хотел в Битоля, ми разправи за нейната трогателна смърт. [15]

При гостуванията по селата на трапезата ставаха по обичая дълги молитствувания. Най-старият молитствуваше за челядта, за плодородието и пр. Всякога свършваше с думите: "И Господ не'кая слобо'дия!" Другите се кръстеха и отговаряха "Амин! Да' Бог, да'!" – т. е. Бог да даде.

Не зная – има толкова години оттогава и аз бях много малък, – но чини ми се, че за пръв път чувах да се говори за освобождение. Малко по-голям, мисълта, че един ден ще се освободим от робство, занимаваше вече сърцето ми. Когато в училището при тържествени случаи трябваше да пеем за султана, нещо ме мъчеше. Пеехме две песни – едната почваше: "Милостив Господи, /дълги султану дни/ ти подари. /Мир във държавата,/ мир във вселената / ти възцари" и пр. Това беше все пак неизбежно в Ресен. "Да ни е жив царот" – бяха думи, които често бях слушал. Другата песен обаче особено ми бе тягостна. Тя обиждаше действително и моите чувства, и това, което знаех като свещена истина. Пеехме при Мице Божанин “Турский цар е на земята /най-велик, от всички пръв." Както е известно, тази песен е била писана от П. Р. Славейков за руския цар и за русите при освобождението на България. "Татко – попитах веднъж баща си, – защо турският цар да бъде най-велик? Нали ти казваш, че най-велик е руският цар?" Баща ми отговори: "Когато пееш за турския цар, мисли си за руския."

Очакването от Русия и любовта към нея минали след време върху Революционната организация. Баща ми бил против нея. Той държал за идеите на Екзарх Йосиф завършване на националната организация чрез църквата – владици и училища навсякъде, дето има българи, а след това борба за свободата. Майка ми обаче била със сърцето си за революционерите. Когато дойде в София, казваше ми, че е носела под полата си писма от четите до комитета, писма, донасяни от селянките. Дядо ми Раде не бил съгласен с нея. Той мислел, че народ се освобождава, когато дойде на помощ войска – от четите не трябвало нищо да се очаква. "Невесто, невесто – казвал й той, – ко'мита зе'мя не' земат."

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Кофа.

2. Ужина - следобедна закуска (по ресенски).

3. Галица - гарга.

4. През 1939 г. на един обед във финландската легация в Брюксел аз се запознах с известния финландски учен Микола, познат у нас със своите изследвания върху Именника на българските ханове, като тюрколог. Казах му за тия думи от нашата игра в Ресен и го попитах на какво му звучат? "Трябва да са прабългарски, отговори той. Но това иска изследване."

5. Като попорастнах, към десетата си година, почнах да яздя. Ратаят Имер (Юмер) оседлаваше коня, качваше ме на него, отваряше големите порти и аз тръгвах по полето. Любовта към езда – още съвсем малък, както споменах – беше ми дал дядо ми Коте Низам. Когато ме завеждаше в Янковец, той, като се метнеше на коня, ме вдигаше и ме туряше пред себе си. С коня си обаче не смеех да отивам много далече, защото някои турци, приятели на баща ми, му обърнали вниманието, че мога да бъда отвлечен от разбойници. Любовта към езда, приспана през толкова много години, откато напуснах Ресен, се събуди през Балканската война, когато бях конен ординарец на Трета солунска дружина. После от Букурещ през Първата европейска война отивах в Русе през празнични дни и оттам при една дружина до селото Рахово, дето яздех с някои офицери.

6. По речника на Найден Геров Иванден или Еньовден - рожден ден на св. Йоан Предтеча. В църковните календари датата е 25 май.

7. За мистичното влияние на църковната служба зная един много интересен пример. Моят бивш колега във Вашингтон, френският посланик Пол Клодел (Paul Clausel), днес най-големият между живите френски писатели, роден протестантин, стана католик – и католик с пламенна ревност за католицизма – след като еднъж влязъл в парижката катедралаNotre Dame de Paris и присъствувал на литургията. Тя го поразила със своето велелепие и тържественост, унесла го и го отделила от сухостта и студенината на протестантството.

8. Една песен на Трайко Китанчев за тази трагедия се пееше и аз я чувах от баща си:

От връх Пирин планина
отчаян глас се чуе,
Македония плаче.

Крайните стихове бяха душевен вик към бога, за неговото правосъдие спрямо силите, които разкъсаха българския народ:

Проклета и триклета
да бъдеш ти, Европо,
блуднице вавилонска!

Когато баща ми пееше тия последни стихове, дълбоко въздишаше.

9. Сега си обяснявам защо тогава мнителността на турската власт е била възбудеиа. В тая година, 1887, през зимата, Захари Стоянов и Димитър Петков, за да принудят Турция да вземе страната на Регентството против руската политика, заплашвали са я с въстание в Македония. Това бе накарало турците да прибягнат до тези мерки.

10. Същият Хюсеин паша командувал на турско-българската граница дивизия срещу Кюстендил и Дупница. Брат ми Владимир бил тогава главен учител в Криворечна паланка. Пашата бил чувал за мене и го питал откога не ме е виждал. Брат ми, както правел и баща ми, избягвал да говори за мен пред турците поради моите статии във "Вечерна поша" против Турция. На зададения му въпрос отговорил: "От много отдавна." Тогава пашата му казал: "Пишете му да дойде на Девебаир, за да се видите." Като забелязал у брата ми смущение и колебание – как ще ме вика на турска територия и какво може да се случи след това! – добавил: “На моя отговорност." Няма нужда да прибавям, че нито брат ми ми писа, нито аз щях да стъпя на турска територия.

11. По чистия български език, на който тя е била списвана, по богатството и разнообразието на съдържанието й, по техническото разпределение на материала и даже по хартията, на която се печаташе, "Зорница" заема особено място между българските вестници отпреди Освобождението и после. Но особеното значение на "Зорница" се състоеше в това, че в продължение на дванадесет години – до появата на вестник “Новини"  – тя, издавана в Цариград, беше единственият български вестник, достъпен за българите в Македония. Макар орган за протестантска пропаганда, тя служеше ревностно и на българското национално дело. След разпокъсването на българските земи от Берлинския конгрес тя напомнюваше постоянно, че трябва свято да държим за своето единство.

В една статия, която следваше в няколко броя, под заглавие "Българските общини в Македония", един неин сътрудник, българин, пише в 1880 година: "Няма нужда да се повтаря, мисля, че целта на политическото разподеление на българската територия беше да се разпоцепи Българский народ, да се осуети надеждата за обединението му и да ся уничтожи, или поне намали, важността му в Балканския полуостров. Постигванието на тази цел обаче немалко ще зависи и от отношенията, които ний, жителите от тъй разпокъсаните Български части, ще имаме помежду си"... "Колкото и да се различава политическия характер на днешните Българии, и колкото и да са несгодии обстоятелствата, които ни окружават, пак за нас остават средства, чрез които можем да се сближим, да вникнем в отношенията и делата едни към други и да съучавствувами в желанията и чувствуванията едни на други."

Екзарх Йосиф, който след Санстефанския договор замина за Пловдив, току-що се беше завърнал в Цариград. По-нататък авторът на статията изтъкваше голямата роля, която се падала на Екзархията. "Известно е, пише той, че възвръщането на Екзархията в Кариград стана с цел да се удовлетворяват вопиющите нужди на онази част от българския народ, която, хвърляна в неизвестност и угрозявана от вси страни с опасности, нема засега в друго надежда за съживление освен в Екзархията. Екзархията, в качеството си на независимо духовно началство и на основание на известни права, ще притезява (Sic!), ще действува и има надежда, че ще сполучи да удовлетворява нуждите на Македонските Българи – да снабди  Българските общини в Македония с достойни пастири, да бодърствува над правилния им църковен ред и да ги защищава от разни неприятелски посегателства... Там се изискват и разни учебни заведения, които ще служат за умствената храна на тамошните българи и за ускоряване времето, в което ще трябва да ся реши и за тяхната по-честита участ."

Но с какви средства Екзархията можеше да изпълни тази своя мисия?

Следваше позив към свободните българи да й помогнат:
"Всякой българин от княжеството признава, вярвам, че общите интереси на българския народ не се заключават само между Дунава и Балкана и че България не е само онзи ъгъл, в който Европа иска да я ограничи, но онова пространство, което природата отдавна й е създала; всякой българин от княжеството тоже признава или трябва да признае, че частните му интереси не могат точно да бъдат удовлетворени, ако деятелността му се ограничава и тесни размери и бъдещето му се застрашава от ближни и лиходейни сили.".

Удивително е с каква смелост и свобода тоя издаван в турската столица вестник канеше българите от разните области и с различна съдба да държат един за друг, за да подготвят своето бъдещо обединение.

"Нужно е – се казва по-нататък, – щото и българите вън от княжеството същременно да се приготовляват, за да не останат в мрак, когато ще се потърсят. Южните българи или българите от називаемата Източна Румелия уже напреднаха няколко стъпки в нужната подготовка и тяхното съединение с Княжеството е само въпрос на нова политическа фаза на Изток. Не е тъй обаче със западните българи или с българите в Македония; те сега се лишават и от най-бедните средства за напредък и за нужното приготовление; учителите и по-развитите им водители са в княжеството или в Южна България; училищата им в неприятелски ръце, а имотът и животът им днес ако е техен, утре е неизвестен. Освен общият и частният интерес прочее народолюбивите и състрадателни чувства правят възванието към българите в княжеството да покажат милост към своите братя в Македония, да пожертвуват нещо от частното си благо, да отворят училища и други ученолюбиви заведения в тази старославянска област, да изпроводят учители и просветители в онази страна, която е родила учителите и просветителите на славянското племе, и тъй да доставят нужните средства и на тамошните българи за техния напредък и тяхното приготовление. По този начин ще може да се достигне до многожелаемата готовност и чрез тази готовност ще можем да ся надяваме за постигането на общожелаемата си цел."

Това бе в броя от 5 февруари 1880 година, с. 22 – 23. (Отговорен редактор иа "Зорница" тогава е бил Т. Л. Байнгтон.) Статията продължава и в следващия брой. Авторът напомнюва на свободните българи, че трябва да направят за Македония това, което Русия направи за тях  ... с проливането на реки мъжка кръв и иждивлението на милиони рубли освободителите дадоха на освободените българи да разберат, че и те са длъжни подобни жертви да правят за неосвободените си сънародници."

След Освобождението на България, и тъкмо поради него, положението на българите в Македония се бе много влошило.

"Не трябва да забравяме, продължава авторът, че по влиянието на същите онези обстоятелства, които ограничиха пълната свобода и щастие само за северните българи, Македония бе хвърлена в едно по-несносно положение, отколкото преди тези обстоятелства да вземат такова направление. Преди последния политически преврат македонските българи не бяха дотолкова достойни за съжаление и помощ, колкото те са сега; тогава те не бяха толкова строго преследвани, колкото са сега, защото носят името българи. Тогава българските общини в Македония не се лишаваха поне от церкви, от горе-долу уредени училища и мало-много просветени учители и водители; но сега – авторът подчертаваше това отново – церквите им са или в неприятелски ръце, или оголени от церковните потребности, училищата им или са срутени до земята, или обърнати на болници, или пък служат за свърталише на мишките и паяците, като няма там народни учители и водители."

Авторът на статията учеше свободните българи как можели да помогнат на Екзархията. За такава материална помощ княжеството може да предвиди в идущето Народно събрание една сума от стотина хиляди франка, с една част от които да се въздигнат няколко училища в по-нуждните градове по Македония, а с друга да се поддържат и насърчават достойни учители... При това нуждно е да се образуват едно главно дружество в София и няколко спомагателни нему клонове а Търново, Русе и в другите градове с цел да помагат за умственото развитие на македонските българи. Тези дружества ще могат по-отблизо и по-точно да изучават нуждите на народа в Македония, да ги съобщават и да ся отправят за помощ към българите в княжеството, да размишляват и да употребляват най-сгодни начини за посрещането на тези нужди. От начало не се изискват чрезмерни усилия от страна на тези дружества, но ако се почне с ревност и се следва с постоянство, те ще успеят повече, отколкото би се надявали' (в. "Зорница" от 12 февруарий 1880 година, с. 27).

През 1880 година заседаваше в Солун европейска комисия за приложението на чл. 23 от Берлинския договор, който обещаваше реформи за Македония. “Зорница" канеше българските общини да се отнесат до нея и да й изложат своите искания. (Тогава именно е бил напечатан източно-румелийският "Органически устав", чието заглавие, непонятно за мен, беше ме измъчвало тъй много в ранното ми детство.) Вестникът изнасяше същевременно пред чуждия свят тежкото и безправно положение на македонските българи. Във всеки брой имаше дописки от разни градове и села за турски насилия. Каква разлика между "Зорница" със смелия й език и “Новини", който самата Екзархия почна да издава в 1890 година. Турската цензура не позволяваше на екзархийския орган да спомене името на Македония. Наместо Македония той трябваше да пише "вилаетите."

Каква утеха и какво насърчение са намирали македонските българи в "Зорница", след като капакът на турското робство, вдигнат за минута от Санстефанския договор, падна по-тежко върху тях, всеки може да си представи. Не ми е никак чудно сега как жадно баща ми го четеше и с какво религиозно внимание го слушаха приятелите му, когато той им разказваше какво се пише в него. Нека да спомена, за да им се отдаде чест от историята, имената на някои от българските сътрудници на тоя от чужденци издаван вестник: А. С. Цанов, И. Йовчев, Стефан Панаретов, Иван Каранджулов.

Редакцията на "Зорница" била в тесни връзки с Екзархията. От Екзарх Йосиф тя е получавала много внушения. От него бе идеята за предвиждането в бюджета на княжеството на една сума за издържането на Екзархията. Формата, която се намери за тази помощ, идеше пак от него: българската държава плащаше на Екзархията сумите, които тя уж получавала преди Освобождението от епархиите, влезли в княжеството.

12. Палав, луд.

13. В смисъл много предан на своя дом.

14. През светлите си моменти Наум Палайот не бе лишен от хумор.

В Цариград той бил цветар. Еднъж тетин ми Раде, който след преселването на баща ми и майка ми в София се пренесе заедно е тетка ми Доля в нашата къща в Ресен, намислил една пролет да го накара да посади в градината някакви цветя. Той поканил Наума на обед, сложил му хубава трапеза, с вино, приказвали много добре. Наум, като свършили яденето, благодарил и станал да си отива. Раде му казал: "Е, сега да идем в градината да видим за цветята." Наум разбрал, че са го викали за работа, и казал спокойно: "Раде, аз съм палав, ама колкото е рекъл господ, а не колкото сакаш ти" – и с тия думи си излязъл.

Лудостта на Наум бе безобидна.

Друг един луд ми е оставил потресно впечатление.
еше един свещеник, когото двама души водеха насила. Дългите му черни смолясани коси падаха върху нечистото му скъсано расо и очите му лъщяха, като че ли някакъв пламък излизаше от тях. Той се противеше с всичката си сила и викаше: "Анатема, анатема!" Наоколо се бяхме събрали да гледаме деца и няколко жени. Една от тях каза: “Горкият! Избягъл е от "Свети Наум" и сега пак там го водят." В "Св. Наум" наистина имаше лудница, задето чух после, че главната терапевтика била боят.

15. Двама от синовете й били вече оженени и те имали челяд; един трет бил в Америка; тя много тъгувала за него и се го чакала да си дойде, за да го ожени. Върнал се той, оженила го, сетне казала: "Молих се на бога и той ми даде каквото исках. Сега трябва да ида при него. Вика ме!" Тя била вече много слаба и рядко ставала от постелята си. Един ден, на празник, поискала да я облекат във великденските й дрехи. На синовете и снахите си казала: "Облечете и вие хубавите си дрехи, седнете на трапеза, приказвайте си весело и аз ще ви гледам. Дошъл е моят край, но сърцето ми е радостно." "Докато ние се разговаряхме на софрата, тя тихо угасна" – разказваше ми Панде.