НА ПЪТ ЗА ЦАРИГРАД

Решено бе, че ще продължа образованието си в Солун. Имаше в миналото три училища с историческо значение: Априловската гимназия в Габрово, класното училище на Йоаким Груев в Пловдив и Солунската гимназия. Ролята на последната трябва да бъде особено отбелязана.

Създадена от Екзарх Йосиф веднага след освобождението на България, тя бе от големите му дела най-голямото. В центъра на гърцизма той създаде една българска твърдина, от която излизаха всяка година сражаващи се сили и разнасяха своя устрем по цялата страна. Какъв път бе изминала тук българщината и срещу какви пречки!

Вельо Негрев разправя в своята хроника как отишли при солунския владика да искат разрешение да отворят училище. Той им казал: "О будали бугари, той ветов [1] огон едва сме го угасили, пак вие сакате да го палите." [2] В 1833 година един руски монах, Исая, приел да учи децата на някои дебърчани, крушевчани и кичевци в Солун. Не мога да противостоя на изкушението да приведа тук думите, с които те отправили молбата си към него, както те са предадени в хрониката на Вельо Негрев. Те му казали: "Отче, молим те, учини нама мило како знаеш книга нашинска, сиреч славянска или ти на просто бугарска, научи ни тия наши дечина за спомен вечен твой и за словото да не угасне со све" [3] Руският монах учил децата две години. След това до 1866 година Солун остава без българско училище. Тогава Славка Динкова отваря в майчината си къща училище, което почва с една ученичка. Осемнадесетгодишна, учила във френско училище, тя научила писмено български език, за да може да го преподава. И ето години минаха, и една българска гимназия се издигаше в Солун, надминавайки по име и блясък гръцките училища. Екзарх Йосиф положи всички усилия, за да я постави на здрави основи. Учителите и директорите, които той изпращаще там, бяха хора с отлична подготовка и някои с общопознато име. Между директорите ще спомена двама: Н. А. Начов, бивш главен инспектор в Източна Румелия; Михаил Сарафов, министър в няколко български правителства. Когато брат ми свършваше тая гимназия, български език и литература преподаваше Константин Величков, естествена история – Андрей Тошев, бъдещият пълномощен министвр и министър-председател. Пансионът при гимназията бе много добре уреден, с особени грижи от страна на екзарха. Отначало даже той беше му назначил като управител един французин, на име Бертран. Това бе, от една страна, като протекция на пансиона против гръцките козни, от друга страна – и като средство за изучаване на френски език. Бертран обаче не можа да се задържи по разни причини.

Солунската гимназия беще създадена като огнище за българска просвета и като разсадник на борци за българската народност. От всички прогимназии, от Битоля, Скопие, Серес идеха тук ученици да продължат образованието си. Аз разказах как ние в Битоля бяхме живели в причастие с българския дух. В Солун учениците бяха по-възрастни, по-напреднали в ум и наука и с едно по-съзнателно вече схващане на народните работи. Живущи заедно, в тясно духовно общение, те не само споделяха своите мисли върху положението на българщината в Македония, но и мечтите си за българското бъдеще. След свършването на гимназията, пръснати като учители по разните краища на Македония, те запазваха своите връзки помежду си. Когато се основа Вътрешната организация, те бяха готови за нея кадри. Познавайки се добре един друг, всеки знаещ на кого какво доверие може да има, революционната пропаганда вървеше лесно и без риск. После учениците бяха посвещавани в делото още в самата гимназия, преди да напуснат Солун.

Аз знаех тогава за Солунската гимназия едно: че се славеше със своите учители. Радостта ми, че ще постъпя в нея, беше голяма и бях нетърпелив да тръгна. Но дойде за мене друго предопределение

Тук трябва да дам някои предварителни обяснения.
Баща ми имаше един приятел охридчанин, Никола Пасков, учител, човек с недовършено образование, но с жива интелигентност. Когато се връщаше отнякъде, на път за Охрид, той спираше в Ресен и често е пренощувал у нас. Те водеха дълги разговори с баща ми, все около народните работи, българщината. Аз седях до тях, слушах и понякога задавах въпроси. Никола Пасков отиваше често в Цариград, беше много добре гледан в Екзархията. Екзарх Йосиф особено го ценеше заради умението и енергията, която той бе показал навсякъде, където бе пратен като главен учител. В разговорите си с екзархийските чиновници; като чул от тях, че има проект да се вземат от прогимназиите в Македония способни момчета, за да се поставят в някои чужди училища с оглед на предназначената им дейност за в бъдеще, сетил се за мен и ме препоръчал.

Тук се намесило и друго едно лице.
В София към края на миналия век можеше да се види по "Цар Освободител" (тогава София бе малка и по "Цар Освободител" нямаще гъмжило) един изящно облечен възрастен човек с много фини черти на лицето, за когото според една легенда Фердинанд бил казал, че прилича на вуйчо му дюк д'Омал. Това беше Ламбри Попов, лектор по немски език във Висшето училище (така се наричаше тогава Софийският университет) и преводач в стихове на Гъотевата поема "Херман и Доротея". Директор на битолската прогимназия, когато брат ми Владимир бе там ученик, познавал баща ми. Чувайки от Паскова похвали за мен, дал мнение да бъда пратен да се уча в Педагогиума във Виена. Там той бе следвал и мислеше, че няма по-добро училище за някого, който ще има да служи в българската просвета в Македония. Аз още тръпна при мисълта, какво би станало с мен, ако да беше било възприето неговото мнение. Педагогията беше тогава наистина за мене нещо чуждо. Тя щеше сигурно да ме изсуши. Между туй Екзарх Йосиф хранел друга идея. Той решил, че способните момчета от прогимназиите, за които бе ставало дума, трябва да се поставят в Отоманския императорски лицей в Цариград, тъй нареченото "Мектеб-и-Султание". Пратиха се трима души от скопската прогимназия, двама от битолската; единият от Битоля беше Владимир Робев, от познатото семейство Робеви, другият – бях аз. Изборът станал по препоръка на учителите ни.

Аз нищо не знаех. Лятото минаваше в Ресен при обичайното напрежение на учителите. Те, като всяка година по това време, обикаляха около пощата през неделните дни, когато пристигаше куриерът, чакайки своите назначения от Екзархията. Назначенията се бавеха. Между туй пристигна едно писмо за мен, с което от Екзархията ми се съобщаваше, че ми е дадена стипендия за лицея. В писмото ми се съобщаваше също кога трябва да се намеря в Цариград. Това известие ми донесе и радост, и смущение. Баща ми беше тогава в Цариград, но нищо не ми пишеше. Ние се питахме какво е това училище. Брат ми Владимир не знаеше нищо за него, нито някой в Ресен бе го чувал. В тази пълна неизвестност аз трябваше да тръгвам. Майка ми беше неспокойна и после ми разказваше, че си поплакала преди раздялата. Но тя не показа пред мене никаква слабост. Напротив, насърчи ме. Каза ми: "Щом като екзархът те праща там, то е за твоето добро." Целувайки ме, преди да мине прага на къщата, даде ми благословията си: "Да си ми здрав, да се учиш и да се прочуеш!" И тя, като баща ми, имаше големи амбиции за мен.

В Битоля родителите на Владимир Робев бяха по-осведомени. Те знаеха, че лицеят е турско училище, но не с турски преподаватели. Мисълта, че ще имам учители французи, така ме зарадва, че чувствувах нещо като че ли ме дига над земята и че летя. Казах вече по-горе за моята страст към френския език още от най-ранни години.

Линията Битоля – Солун не беше довършена. Трябваше да вземем пътя Прилеп – Градско и оттам по железницата за Солун. С нас тръгна и Робевият брат Петро, ученик в Солунската гимназия. В Прилеп те двамата отседнаха при сестра им, женена у хаджи Илиеви, едно от първите прилепски семейства. Хаджи Илиеви не помислиха да поканят и мен. Те ме оставиха, тринадесетгодишен, да пренощувам в един хан между непознати хора. Това тяхно пренебрежение, което аз в своята голяма впечатлителност почувствувах като нещо жестоко и обидно, дълбоко ме огорчи. И в Ресен аз не обичах чорбаджиите, защото се ядяха помежду си. Поведението на хаджи Илиеви засили още повече в мене недоброто чувство към чорбаджийската класа.

В Солун Робевите отседнаха при друга една сестра, женена за д-р Христович, лекар на българската гимназия. Аз слязох в хотела на един ресенец – влах, Ламбо Жала. Той ме посрещна много сърдечно, настани ме сам в една стая и взе всичката грижа за моето пътуване до Цариград по море. Аз пръв път виждах така голям град и море, но тъй бях погълнат в своите мисли, толкова бях трескав да видя по-скоро какво е това училище, където имаше да постъпя, че нищо не забелязвах.

От Солун тръгнахме за Цариград с параход. Билетите, които бяха взели за Робеви и за мен, бяха за кувертата. Тя беше препълнена вече с пътници и ние намерихме места на един от краищата й. От пътуването са ми останали малко спомени, тъй като бях много залисан. Пътниците на кувертата представляваха пъстър свят, но който не вдигаше много шум, или пък шумът не се чуваше поради движението на парахода. На обед и на вечеря кувертата  [4] се обръщаше в трапезария над окритото море. Ставаха големи опустошения на пъпеши и дини. Пред пристанището на Света гора видяхме високи бели манастири сред зелена гора. Слязохме в Кавала и влязохме в едно кафене, където един негър свиреше на тамбура. През цялото ни пътуване времето беше хубаво, морето следваше своя ритъм на малки вълни и параходът се клатеше. Морската болест, от която тъй много съм страдал, когато съм минавал океана от Европа за Ню Йорк, не ме хвана. Когато обаче параходът се наклоняваше на една страна и от края, дето се намирахме с другаря ми, навеждах глава надолу и виждах как се надигат водите, обземаше ме, особено нощем, някакъв мистичен страх от безбрежната глухо шумяща стихия, над която се носехме.

Чел съм описания от чужди пътешественици за фееричната хубост на турската столица, когато изгряващото слънце я облива със своите зари. Но сега нищо не забелязах от това. Мисълта и вниманието ми бяха другаде. Когато параходът спря, сонм лодкари го заобиколиха с крясъци на разни езици. Бях телеграфирал на баща си за моето пристигане и бях сигурен, че ще дойде да ме посрещне. Но напразно се вглеждах в лодките – никъде не го виждах. Сам, какво ще правя в тоя непознат град? Тогава за пръв път ме обзе смущение.

В парахода се качиха посрещачи, между които чух да се говори на ресенски диалект. И веднага се отправих към тях. Като разбраха кой съм, един от тях ми каза: "Баща ти завчера замина. Ние го изпратихме." Нашите параходи значи, са се разминали по Егейското море. Ресенчани ме заведоха в едно кафене на "Балък пазар", държано от наш съгражданин. Той ми разправи, че баща ми телеграфирал в Солун да не тръгвам, защото се говорело, че в Цариград имало холера. Да бях получил неговата телеграма, щях да остана в Солун и вероятно щях да постъпя в Солунската гимназия. Някакво провидение бдеше върху мен, тъй като и друга случайност ми дойде на помощ в Цариград.

Настаниха ни в един хотел в Сиркеджи и на другия ден Робев и аз се отправихме за Екзархията. Трябваше да минем големия мост на Златния рог и оттам да вземем трамвая за Ортакъой. Тръгнахме с голяма самоувереност, макар съвсем чужди, в една огромна столица с многолюдие, пъплещо по улиците. В Екзархията ни въведоха при началника на училищния отдел Д. В. Хранов. Представихме му се. Той ни погледна студено и ни каза: "Ще си вървите обратно. Решението за вашите стипендии се отменява." Ние си излязохме попарени, без да продумаме дума. На излизане ни срещна един млад чиновник от Екзархията, Димитър Ляпов. Той ни разпита кои сме, за какво сме дошли и като разбра какво ни е казал Хранов, кипнал от яд, ни каза: "Елате с мене!" Той ни вкара при друг един висш чиновник на Екзархията – Никола Лазаров, – който някак възбудено изслуша нашата история и отсече с твърд глас: “Никакво отменяване на стипендии няма, вие ще постъпите в лицея. Елате утре." Това, което разбрахме по-късно, бе, че в Екзархията имало в онези моменти двама началници на учебния отдел: единият Д. В. Хранов; който служил там дълги години по-рано и бил свързан с българските емигранти през време на Регентството, и вторият – Никола Лазаров, наскоро наложен на Екзархията от Стамболова. Ние бяхме попаднали в това междуцарствие. На другия ден счетоводителят на Екзархията, Селджобалиев, ни заведе в лицея.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Вехт, стар.

2. Как често са се чували тези думи "будали българи" по адрес на нашия народ!
Разказах как в 1876 година, когато Дервиш паша минал през Ресен, първенците отишли да го молят да им се върне църквата, заграбена от гъркоманите, и той се обърнал към тях: "Ей будала булгарлар!" При своите исторически издирвания аз попаднах на един брой от издавания в Одрин вестник "Едирне", в който едно съобщение за Априлското въстание почваше с думите: "Бир такъм будала булгарлар..."

3. Со све, вместо: совсе, совсем = съвсем.

4. Куверта – френска дума, изместена сега у нас с руска: палуба.