В обнародвания текст на "Ранни спомени" (изданията от 1967 и 1969 г.) пасажите за революционната дейност на Симеон Радев в Цариград и свързаните с нея негови премеждия са съкратени, свити само в една страница. В оригиналния ръкопис изложението по това е по-подробно и драматично. При отпечатването на книгата бе направен в тази й част и друг пропуск – накратко общо възпоменание за цариградската българска колония и няколко личности в нея с положение или с патриотични изяви. Ето първият, по-пълен текст на тези пасажи. (Поради сравнителната им дължина, за да не нарушат стегнатата композиционна рамка на главата, ще ги предам сега тук, в бележка отзад.):

Моята революционна агитация между ресенските градинари взимаше все по-широки размери. Отначало тя не възбуждаше никакви подозрения у властта. При своите посещения в Цариград по работата му, баща ми бе ходил по градините (в Касъм-паша, Вланга, Еюб и пр.) от двете страни на Златния рог и беше познат на турските съседи, които, поради високия му ръст и дебелината, го наричали Шишман. За мене, като ме виждаха, казвали: "Шишменъ'н чоджоу' ", т. е. Шишмановото момче. Но самото разпространение на делото изискваше щото посветените в него да ме виждат по-често. Така се наложи да напусна пансиона и да стана за последната 1897 – 1898 година приходящ. Тогава решихме да се създаде един център, дето да стават срещите. Един момък от ресенските села, Никола Кокарев, който беше писар в една българска търговска къща в Бал-Капан, напусна работата си, за да отвори кръчма по пътя, който слиза от Пера към Касъм-паша. Тук посветените в Организацията идеха уж да пият чаша ракия, донасяха сведения и получаваха инструкции. Това не можеше да остане в пълна тайна и полицията подуши. Тя нямаше обаче никакви доказателства. Ние, за разлика от дейците в самата Македония, избягвахме старателно писмените документи, тия прочути архиви, които многократно станаха причина за разкрития и арести. Десетки години по-късно тук, в София, покойният Васил Щанов ми даде извадки от мемоарите на един турчин, мютесариф в Деде-Агач през 1898 година, в които той разправя, че българският търговски агент в тоя град, известният престъпник Дико Йовев, който свърши със самоубийство, предал нему Владимир Робева и мен като членове на Македонския комитет; донесение, което мютесарифът служебно изпратил до султана.

Между туй през пролетта дойде в Цариград Даме Груев, на път за София. Той ме потърси, срещнахме се, осведомих го за работите в Цариград и получих от него някои наставления. Преди да замине, той ми даде някакви документи, които ми поръча да предам в българското дипломатическо агентство на доверения чоаек, който имахме там, за да бъдат препратени на посочения адрес в София. Ние направихме грешката да отидем в кафенето на хотел "Македония" в Пера, близо до Лицея, държано от един костурчанин. Тук се срещаха българите, които идеха в Пера. Между редовните посетители беше и един българин от княжеството, на име Ганчев, за когото общото убеждение беше, че е турски шпионин. Той беше в течение на много работи. Може би той ме беше видял заедно с Даме Груева. Даме замина с вечерния влак за София и аз го придружих до гарата в Сиркеджй.

През нощта събуждат Робева в пансиона и го питат къде живея. Робев се сетил зашо е този въпрос в такъво време – и им дал лъжлив адрес. На сутринта обаче един агент от полицията, в цивилни дрехи, го взима от Лицея и му казва да го води при мен. Аз тъкмо се събуждах, когато двамата влезнаха в моята стая. С един знак на окото Робев ми даде да разбера какво става. Робев знаеше, че у мен има документи от Даме Груев. Голямата грижа и на двамата ни беше как да се отървем от тях преди да стане претърсване. Полицейският агент – каза си името: Янко – беше грък, но съвсем лишен от хитростта на своята раса. Това ни улесни задачата. Насреща имаше една гръцка къща, откъдето две момичета често се показваха на прозореца. У мене имаше бинокъл, с който Робев и аз често ги гледахме, разменявайки знакове на приятелство с тях. По едно щастливо хрумване, Робев взе бинокъл, уж да гледа насреща. Гъркът, обладан от подозрение, отне му го от ръката, за да открие какво Робев търси да види. В това време аз посочих на Робева с едно движение на главата си, че опасните книжа са в джоба на пардесюто ми, което стоеше окачено на стената. Докато нашият нежелан гост да се обърне, Робев ги прибра в себе си. Облякох се и тримата излезохме. Янко ни опъти към главната улица на Пера, но Робев се отдели бързо от нас, без той да успее да го спре. После Робев ми каза, че първата му работа била да отиде да занесе Дамевите книжа на нашия човек в българското дипломатическо агентство. Янко и аз продължихме пътя си. Той ме заведе в Галата-сарайския участък, наречен така, понеже бе в непосредствена близост до Лицея. Там ни посрещна един полицейски в униформа, който му каза да ме заведе в една от стаите на сутерена. Слезнахме надолу в тъмното и трябва да кажа, че не ми беше никак весело. Но не бях и много уплашен. Чувствувах се, като че ли съм разделен на две лица: единият човек в мен беше смутен, у другия преобладаваше любопитството какво ще стане сега. Като слезнахме, оказа се, че стаята, дето трябваше да бъда затворен, била заключена. Някой извика: "Арап Хасан, Арап Хасан! Кили'т не'рде?" (Арап Хасаи, Арап Хасан! Ключа къде е?). Но Арап Хасан не се яви никакъв. Качихме се пак горе, викаха Янко при началника на участъка. Аз досега съм убеден: завеждането ми в подземията имаше за цел само да създаде страх у мене. Както и да е, като излезе из бюрото на началника, Янко ме извади от участъка, вкара ме в една затворена кола, в която седна до мен. Така стигнахме до частното жилище на главния началник на полицията, Редван паша. Той бе възрастен човек с тънко лице и проницателен поглед. Янко ме представи и си излезе. Пашата ме покани да седна, донесоха и кафе. Аз отказах кафето. Той разбра, че аз се боя да не би да бъда отровен и ми каза усмихнато: "Коркма', оглу'м – не бой се, синко." После извади едни книжа и ме пита: “Познаваш ли Даме Груев? – Познавам го, отговорих аз. – Срещал ли си се с него? – Цял ден вчера бяхме заедно. – Каква обща работа имаш с него? – Никаква. Показвах му Цариград. – Откъде ви е познанството? – От нашия вилает. Неговото родно място е на няколко часа от моето. – За какъв го знаеш? – Учител." На всичките тия въпроси аз му отговарях бърже, без никакво колебание, като си давах най-невинен вид. Тия, които са ме познавали от това време, казвали са ми, че съм имал изглед много юношески и даже наивен. Всеки случай моята откровеност трябва да е направила впечатление на Редван паша. Той ми каза, че съм свободен да си вървя и ме изпрати даже любезно. Излязох из конака и тръгнах за Лицея с Янко до мене. По главната улица на Пера един цветар продаваше цветя. Взех една теменуга и я поставих на ревера на сакото си. Янко, в недоумение, отвори широко очите си да ме гледа, после завъртя главата си и ме напусна. Тоя ден не знам как съм слушал учителите си, но с Владимир Робев разменихме много смях.

Същата година, пак през пролетта, минах и през друго едно премеждие. Димитър Ляпов имаше тесни връзки с арменските революционери от комитета "Дашнакцутюн", който имаше своя център в Женева. Той им свдействуваше за прехвърлянето в Цариград на бомби и динамит, които се изпращаха през Бургас, със съдействието на някои българи. Вече споменах как веднъж в "Restaurant d'Europe", където обядвахме с Ляпова, при нас дойде и размени с него няколко думи Бапкен Сюни или Аршируми, "арменският Левски". В 1896 година през зимата Ляпов напусна Цариград, вече подозрян от турската полиция – някои шпиони бяха по дирите му – и отиде в София, където стана секретар на Върховния Македонски Комитет. Преди да замине, той ми каза: “Ти сега ще бъдеш връзката с арменците. Ще им помагаш” От тъй възложената ми мисия не произлезе никакво фактическо задължение за мен и аз бях забравил Ляповите думи. В 1898 година обаче през лятото – аз бях, както казах вече, приходящ в Лицея – потърси ме в квартирата ми един арменец с препоръка от Ляпова. Той бе висок, слаб човек, с лице тъмно като нощта. Скъп в думите си, той ми каза накъсо: "Аз съм тук заедно с трима мои другари. Натоварени сме да свършим една работа и като я свършим искаме да заминем за България. Разчитаме на вас да ни снабдите с български пасавани. Елате да ме видите след четири дни." Даде ми адреса си и си отиде. За мен не беше трудно да изпълня желанието му. Младият чиновник [1] в българското дипломатическо агентство, с когото имах връзки, беше винаги готов за такива услуги щом се касаеше за някое патриотическо дело. Денят, за който бе определена срещата, беше една сряда. Във вторник се чу, че в Стамбул и дори пред Високата Порта били хвърлени бомби. Говореше се също, че полицията е в дирите на атентаторите. За мене беше ясно, че това бе работата, за която бе ми говорил моят арменец. Трябваше на другия ден да отида да го видя. Но в бързината той нито ми каза името си, нито ми обясни в каква къща живее и как да го диря там. Не се споразумяхме и като какъв трябва да отида да го търся. Всичко това правеше моята задача трудна и опасна. Питах се: като отида в квартирата му, няма ли там да има някой агент, поставен от полицията да следи? В такъв случай щях да бъда заловен като в клопка.

Опасността бе голяма, но дадената дума ме обвързваше. Въпреки всичко, ходих. На посочения адрес се оказа една малка къща. Отвори ми възрастна жена, на която заговорих на турски. Казах й, че търся квартира и питах я дали има свободна стая. Тя ми отговори, че имала една стая за даване под наем и че човекът, който я заема, щял да замине тези дни. Заведе ме да ми я покаже. В нея стоеше един непознат човек с фес. Шпионин, казах си на ума. Как му заговорих, не помня. Всичко се въртеше пред очите ми: дюшеме, стени, таван. Разбрахме се; той бил един от другарите на моя арменец, който му поръчал тук да ме чака. Тръгнахме по главната улица на Пера, минахме пред голямата мраморна порта на Лицея и слизайки по Юксек-калдъръ'м към Галата, отбихме се наляво в една от тия улици с лошо име, за които се говореше между лицеистите, че когото от нас забележат там, ще бъде изключен. Тук четиримата арменци били избрали да се скрият, мислейки, че в тоя център на престъпността и проституцията турската полиция няма да се сети да дири революционери. Влезнахме в една къща на три етажа с тъмни коридори. В една стая бяха моят познат и двама други от групата му. Те бяха видимо смутени и възбудено разговаряха на арменски. В тая атмосфера имаше нещо потискащо, което се прибави към вълненията, през които току-що бях минал. Аз стоях малко. Споразумяхме се да им донеса четирите пасавана с български имена върху тях. [2] На другия ден обаче полицията ги откри. Избити ли бяха те при своята самозащита, или, както се говореше, се самоубили? Едно е истина: те героически погинаха.

В тия спомени за Цариград аз не съм казал нищо за българската колония. Тъй многобройна преди Освобождението и с тъй големи представители на българския народ в нейните редове – деятели по Възраждането, борци по Черковния въпрос, – тя бе сега съвършено намаляла. Имаше извън Екзархията двама българи с познато име: д-р В. К. Каракановски и д-р Асен Шишманов. Д-р Каракановски, родом от Ловеч, след свършването на медицината в Русия бе назначен лекар на руското посолство в Цариград и, близък до генерал Игнатиев, бе помагал при важни случаи на българското дело. [3] Д-р Шишманов [4] бе от банатските българи, брат на д-р Милан Шишманов, бивш член на Касационния Съд в София, известен в юридическата литература и ако е вярно това, което съм чувал – далечен братовчед на проф. Ив. Шишманов. Учил медицината във Виена, д-р Асен Шишманов дойде в България веднага след Освобождението и стана един от най-видните лекари в София. Той взе участие в българските политически борби като привърженик на Драган Цанков. През време на Регентството стана емигрант и се настани в турската столица, където имаше добра репутация. В Лицея ние имахме свой лекар, един поляк, – Фердинанд паша Бонковски. Но той беше много стар човек, и много повърхностно и отегчено ни преглеждаше. Аз съм ходил, когато съм имал нужда от техните съвети, и при двамата българи-лекари и искам тук да изразя своята признателност към тях, че са ме приемали с такъва доброта. Д-р Каракановски ми е оставил спомен със своята сериозна физиономия; д-р Асен Шишманов – със своето бледо лице на интелектуалец.

Оставили са ми спомен и други двама българи, които минаха през Цариград. На едно от празнуванията на Св. Св. Кирил и Методий покрай Босфора един човек слаб, с остър профил и дълъг нос държа патриотическа реч. Аз бях присъствувал като ученик в Македония на много речи по тоя тържествен случай, но никога не бях чувал да се говори с такава свобода и с такъв жар. Това ми се видя върха на красноречието, един непостижим образец за подражание. Кой би ми казал тогава, че тоя човек, Иван Стоянович, тъй широко познат в България под името "Аджилето", ще бъде един ден мой близък приятел и че аз ше има да го описвам в "Строителите на съвременна България" като един от авторите на Съединението. [5] Друг познат българин, минал през моето лицейско време през Цариград, беше Димитър Ризов. След завръщането си от своето емигрантство в Русия той бе издавал в-к "Млада България", печатал една брошура "Разлагающа се и възраждающа се България", бе участвувал в македонското движение и през 1897 година, след добитото от д-р Стоилова право България да има в по-важните центрове на Европейска Турция свои консулски представители, наречени "търговски агенти" поради васалното положение на княжеството, Ризов биде изпратен в Скопие. Известен със своето участие а македонското движение, при това с един секретар при себе си като Никола Наумов, един от редакторите на революционния вестник "Право", Ризов не бе човекът, който да спечели доверието на турските власти. Скопският валия, Хафъс паша, познат българофоб, подкупен от Сърбия и покровител на нейната пропаганда, особено зле го посрещнал. Намерено бе за нужно поради това Ризов да дойде в Цариград, да бъде представен на султана, да получи – ако се може – от него някой орден и така да се върне в Скопие с по-голям авторитет. Ризов ли ме потърси по препоръка от София, аз ли ходих да го диря, не помня. Но ние имахме една вечер в градината на Petits Champs среща, на която присъствуваха и няколко други българи. Ризов беше отдавна за мене едно познато громко име, но една абстрактна фигура. Аз го гледах и слушах с голямо любопитство. Той поразяваше и със своето живо, енергично лице, в което очите блещеха, и със своята реч. Той говори на много теми: Македония, българска политика, руска политика, международно положение и във всичко ми се виждаше като човек, който отваря хоризонти. Взех участие и аз в разговора, разбира се, повече със своите въпроси, отколкото със своите идеи. И тук ще изкажа пак едно учудване пред бъдещите обстоятелства, които ше ме свържат с него. Кой би ми казал тогава, че ще бъдем ту противници, ту приятели и че при погребението му ще държа надгробната реч. Трябва да съм му направил някакво впечатление при тая първа среша в Цариград, тъй като, пристигайки в София след свършването си на Лицея, намерих, че по негова препоръка съм бил назначен драгоманин при него в Скопие. Нека отбележа, че там не отидох.
 
[Back]
 

1. Той се казваше Антон Петров. Какви неочаквани обстоятелства докарва животът! Когато през декември и 1923 година пристигнах в Цариград като пълномошен министър, заварих го там. Научих ае, че бил уволнен след Първата европейска война и се намирал сега в притеснено материално положение. Спомних си за неговите услуги и го взех в легацията като чиновник.

2. За друга една, по-необикновена революционна изява на съвсем младия Симеон Радев в Цариград малко по-рано, неупомената и тук, говоря в книгата "Симеон Радев в пeриода около Илинденското въстание". Книга, писана преди тринадесет години, която и сега търпеливо чака своя издатсл.

3. За него съм говорил в статията си под надслов "Генерал Игнатиев и българските чети в 1867 година", обнародвана в Сборника на Библиографския институт в чест на д-р Никола Михов.

4. От неговия род бе и добре познатата въи виенското общество графиня Фо унд цу Мирбах. Казват, че самият д-р Асен Шишманон е имал слабостта да мисли, че е от рода на Шишмановците.

5. Някои го наричаха "Аджелето", от турската дума "ад-желе", която значи бързина, наименование подходящо за неговия темперамент. В действителност истинското му прозвище беще "Аджиле". То му било далено в румелийско време в Пловдив, понеже често пеел сдна италианска песен "Venite agile" и пр.