В селата около Ресен имаше само няколко чифлика. Един от тях принадлежеше на българското семейство Стрезови, другите на турци. Инак селяните бяха собственици на полските си имоти. Те не подлежаха на никаква ангария, освен когато държавата ги повикаше за строене на някои обществени предприятия, като например шосета. Бяха под икономическа зависимост, но спрямо чорбаджиите в Ресен.
Според една дописка в "Зорница" от 1890 година имало тогава в Цариград до седем хиляди селяни от Ресенско. Цифрата е голяма, но не ми се вижда преувеличена. Грамадната част от селяните от нашата околия прекарваха времето, през което бяха способни за работа, в турската столица. Повечето тръгваха за там още невръстни. Работеха по градините, взети под наем от някои по-замогнали вече съселяни. Може да се каже без преувеличение, че те продоволствуваха целия Цариград със зеленчук. Казах как те ходеха по улиците с кош на гърба, викайки на турски и гръцки какво продават. Градините им бяха пръснати из най-различните части на огромния град, главно от двете страни на Златния рог. Градинарите живееха отдалечени едни от други и се срещаха главно през големите празници в иърквата “Св. Стефан". Те бяха от най-редовните посетители на историческия български храм. Самият свещеник, който служеше в църквата, беше от Ресенско. Градинарите стоеха в Цариград по две-три години и като направеха малки спестявания, връщаха се у дома си. Те прекарваха в селата известно време, докато изразходват спестеното, и после с пари, взети назаем, се връщаха в Цариград за един нов престой с неопределено траене. Парите вземаха под лихва от десетина чорбаджии в града, наречени полицаджии, които отиваха редовно три пъти в годината в Цариград, за да си приберат дължимото. Освен тоя род банкерство полицаджиите имаха дюкяни, дето селянките в отсъствието на мъжете си отиваха да правят покупки за своите нужди. Те вземаха всичко на версия, не се пазаряха и накрай сумата на направения така дълг зависеше от добросъвестността, с която той е бил записван. Тая добросъвестност за жалост е липсвала у някои от полицаджиите. Говореше се, че един от тях казал: "Море, еднож да ми влезит во де'фтерот, сетне и гро'бот не' можит да го куртулисат." Всеки полицаджия си имаше своята клиентела по селата и тя оставаше почти непроменена; поддържаше се и по наследство. Селяните и селянките отиваха при полицаджиите не само за заеми и за покупки. Те им бяха един вид обществени опекуни. Съветваха ги по семейните им работи и ги защищаваха в случай на беда пред турската власт.
Дете, аз познавах много от клиентите на баща ми. Някои от тях бяха близки или далечни роднини от селата. Те идеха обикновено на дюкяна, но някой път и в къщи. Селянките понякога и мене търсеха, защото аз им пишех писмата до мъжете им в Цариград. Виждам се в пазарен ден, събота, в дъното на дюкяна, клекнал на колене пред един от сандъците, които по-рано бяха носили газени тенекии. Аз пиша, една селянка до мене ми диктува. Писмата почваха винаги със същия увод: “Кланяйне [1] со здравйе от мене, жена ти Ленка, до тебе мъжу Митре!" После идеха поздравите от свекъра, от свекървата, ако такава имаше, и от децата, всички назовани по име. Писмата бяха понякога радостни: "Кравата се отели, жребчето порасна, нивите са добри, децата са здрави, едното вече оди на училище." Други бяха много скръбни: “За'що, мъжо, толку време от тебе немам ни книга, ни пари?" Следваше описание на немотията и после позив за опомняне: "Ако не ти е жал за мене, жаляй барем децата!" Други писма изказваха сърдечна мъка: “Кога, мъжо, ке се вратиш? От чекане душа ми не остана. И со'лзи ве'ке немам да плача."
Трябва да кажа, че писма с такива болки бяха рядкост. Семейното чувство беше силно у селяните и при техния тежък труд в Цариград грижата за домашните им съпътствуваше всичките им мисли. Но имаше и някои, които претърпяваха влиянието на живота в Цариград, стояха там с години, забравяйки жена и деца.
Аз съм изпълнявал писарска длъжност и при друг един случай – когато имаше сватба у някои роднини. Тогава ми даваха да пиша поканите. За тях имаше една редакция, съчинена от някой от учителите: "Умолявате се да почетете с фамилиарното си присъствие бракосъчетанието на..." и пр.
Полицаджиите, както казах вече, отиваха три пъти в годината в Цариград преди Коледа, преди Великден и преди Св. Богородица. Те се срещаха със своите клиенти в църквата "Св. Стефан" във Фенер, в някое кафене, държано от нащенец; понякога отиваха да ги дирят по градините. На отиване носеха със себе си куп писма от семействата. Пощата намираше, че това е едно нарушение на нейните привилегии, и случваше се понякога да ги обискира по пътя след излизането им от Ресен. Няма нужда да казвам, че това се свършваше с рушвет към чиновника. На връщане те носеха от клиентите си пари и подаръци за домашните им. Пристигането на полицаджиите беше за селата голямо събитие, нетърпеливо чакано. След като те пристигнеха, дюкяните им се пълнеха със селяни, дошли да чуят за своите. Повечето бяха радостни, защото знаеха, че новините ще бъдат добри. Други, толкова пъти забравяни, пристъпяха с притеснение и някакъв срам. Когато им се кажеше, че за тях няма нишо, лицето им ставаше като попарено от слана. Те си отиваха с наведени очи и като че ли искаха да изчезнат, за да не ги гледа вече никой. Аз дълго съм живял след това, но рядко съм виждал в живота си такава жалостна гледка. Тогава добих първата си идея за човешките страдания. Сърцето и на мен се свиваше.
Баща ми имаше клиенти и от Преспата. За тях той говореше с голямо уважение. Те били честни и с голямо външно достойнство. "Като че ли всички са потомци на Самуила!" – казваше той. Идеха от Преспа и някои бегове албанци. Те бяха бегове, както в Кавказ имаше князе: малко имот, голямо име. Купуваха от дюкяна главно платове за жените си. Добри платци, баща ми се отнасяше към тях с голямо внимание и почести. Но тук го прекали по един любопитен начин.
Той знаеше малко албански и на тоя език ги посрещал. Казвал им по приетия обичай: "Мисерде, ор бег" – което значи: "Добре дошъл, о бег." Дошло му на ум обаче да употреби вместо бег друга една дума, която смятал за още по-ласкателна, и взел да казва: "Мисерде, ор лакорич!" Те кръстосвали ръце върху гърдите си и казвали: "Е, лакорич, чорбаджи, лакорич!"... Но вече не се връщали. Заинтригуван от това, баща ми попитал един свой приятел, пак албанец, как си обяснява той това им поведение. "Аз на такава чест ги имам, казвам им: "Мисерде, ор лакорич." "Така ли? – почнал да се смее арнаутинът. – А бре, лакорич значи голтак." "Оттогава – добавяше баща ми – се зарекох да не употребявам думи, на които не зная смисълта."
[Previous] [Next]
[Back to Index]