Нишавските българи

Стоян Райчевски

VII. ЦАРИБРОД И ЦАРИБРОДСКО В ПЕРИОДА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО НЬОЙСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР

 

1. Цариброд - административен център на околия  192

2. По следите на българските старини  211

3. Сръбско-българската война 1885  223

4. Учебно дело  244

5. Културни организации и дейности  256

6. Изменение на българо-сръбската граница в района на Царибродско след Първата световна война  274

 

 

1. ЦАРИБРОД - АДМИНИСТРАТИВЕН ЦЕНТЪР НА ОКОЛИЯ

 

След като по силата на Берлинския договор от 1878 г. и Пирот се дава на сръбското кралство, на изток от сръбско-българската граница се създава неголяма погранична околия, включваща една малка част от нишавските българи, останала в българска територия, с център неголямото селище Цариброд, който започва бързо да нараства и да добива градски облик.

 

Изключително активна дейност пред българските власти за издигането на Цариброд в център на околия се приписва на Иконом поп Петър Шинжов, преселил се след 1877 г. от Пирот в Цариброд. На неговата инициатива и деятелност по-късно се дължи построяването на пансиона, новото черковно здание и сградата на прогимназията.

 

По време на Руско-турската война 1877-1878 г. Цариброд се споменава като малко селище с около 70 къщи.

 

Не е малък броят на българските учени, които посещават след Освобождението Цариброд и околията. Всеки е оставил към летописта на този български край своя по-голям или по-малък принос, съобразно своите професионални интереси, за което по-долу ще стане дума, но никой от тях не е подходил така, както чехът Константин Иречек, който заедно с интересуващите го старини ни е оставил и една много прецизна и полезна картина за живота на населението от Царибродско, за неговия поминък, обичаи, народностен характер и др. За самия Цариброд от около 1883 г. той пише следното:

 

„Градецът е разположен в приветлива местност в продълговата и доста тясна долина, между високи гористи склонове на левия бряг на река Нишава. Между неизмазаните глинени къщи е керемидени стрехи личат няколко нови бели правителствени сгради. Тук има околийски началник, мирови съдия, митница и държавно трикласно градско училище, в чийто двор ни показаха два хванати орела. Лекар тук нямаха, а за аптека служеше химическият кабинет на училището. Край реката се издигат съвършено селски колиби с кръгли пръстени кошари за сушене на царевица. Населението му 1074 души се състои от стари местни жители и пиротски преселници, които, недоволни

 

193

 

 

от сръбското управление, са преминали в България. На главната улица, доста оживена, се забелязват много дюкяни и многобройни ханища. Намерихме подслон в един хан с ниски номерирани стаички и легла, който носеше името на близката Видлич планина, която дели долината на Нишава от Височница. Сред селището се издига недоизградена джамия, спомен от спахиите и черкезите, сега изчезнали. Преданията твърдят, че Цариброд преди 200 години бил уж голямо окръжие с 800 къщи, което обаче не се потвърждава... Околността на Цариброд е планински край, пълен с пътеки и многобройни бедни села. Лозя тук и във Висок няма, всичкото вино се пренася през границата от Пирот. Тук съвършено липсват биволи, които видяхме в Сливница. В Царибродско, казват мнозина селяни, че не са виждали през целия си живот това толкова обикновено другаде в България домашно животно.“ [1]

 

Странно защо този любознателен и педантичен историк се впечатлява толкова от отсъствието на биволи в Цариброд и дори разпитва царибродчани за тези наистина необичайни за европееца животни? И на много други планински места в България няма биволи. Но благодарение на тази му любознателност дължим и едно много добро описание на тогавашната носия в селата на Царибродско:

 

„Мъжката носия тук и в Трънско прилича на облеклото на македонските дебърлии: бяла дреха от овча вълна, бели беневреци, червен пояс и черен калпак (барла). Жените носят бели, украсени с цветя кърпи на главите, червени или черни сукмани; червена като черга престилка с отвесни ивици; около кръста пояси, червени от червена вълна или кожени и посребрени. На гърдите, от ръкавите на дрешката и под късия сукман се подава бяла риза. Момичетата, както в Софийско, имат направени от козина косаци, дори до един метър дълги, , а върху тях малка опашница, покрита със сребърни монети. На краката си носят, разбира се, опинци...“ [2]

 

Според член 3-и от приетата Конституция на Българското княжество територията на страната административно се разделя на окръжия, околии и общини. Тази разпоредба предвижда да се изработи особен закон за това административно деление, което трябва да се осъществява „върху началата за самоуправлението на общините“.

 

В първото административно делене на Княжество България

 

194

 

 

околия Цариброд е включена в състава на Трънското окръжие на Софийска губерния [3]. През 1880 г. се обнародва указ за преброяване на населението в Княжество България, от 1 януари 1881 г. През месец март с.г. се обнародват и предварителните резултати за преброяването в Трънското окръжие, където е посочено и населението на град Цариброд:

 

ЦАРИБРОД (ПРЕБРОЯВАНЕ ОТ 1 ЯНУАРИ 1881)

 

Населени къщи 164

Домакинства 180

Присъстващо население:

Мъже 625

Жени 449

____________

Всичко 1074

 

Броят на къщите на градчето околийски център не е голям, но надвишава два пъти тоя, който се сочи за 1878 г. Като база за сравнение ще добавим, че град Трън, който е окръжният център, по това време има 2323 жители население и 376 къщи, а град София - 20 541 жители и 2968 къщи. Три месеца по-късно са обнародвани и прецизираните данни от преброяването на населението, които повтарят данните за град Цариброд, но тези за цялата Царибродска околия, т.е. за населението от прилежащите ѝ села са завишени с около хиляда души:

 

ЦАРИБРОДСКА ОКОЛИЯ (ПРЕБРОЯВАНЕ ОТ 1 ЯНУАРИ 1881)

 

Населени къщи 2745

Домакинства 2881

Присъстващо население:

Мъже 10 716

Жени 10 141

_____________

Всичко 20 857

 

Населението на цялата Царибродска околия, както се вижда от справката, е колкото това на град София по същото време и представлява добър ресурс за развитието на Цариброд като град и околийски център.

 

195

 

 

В града и в околията се изграждат и структурите за вътрешен ред и сигурност. Така например в Царибродска околия през 1881 г. се назначават 10 души конни „жандарми“, от които 1 сержант и един „капрал“ (ефрейтор). Точно толкова жандарми има и Трънската околия, която по население е малко по-голяма от Царибродската. Щатовете и длъжностите на тези полицейски сили се определят от обнародвания през март с.г. Привременен Устав на жандармерията, която е „правителствена стража с военна организация“. Според устава тя се грижи за обществената безопасност, съхраняването на реда, спокойствието и осигуряване на точното прилагане на законите. Но главното ѝ задължение, както е отбелязано в чл. 4-и на устава ѝ, е „да се грижи за безопасността на селата и пътищата“ [4], което е от голямо значение за околия като Цариброд с преобладаващо селско население и селища предимно в гориста и планинска местност.

 

Околията, освен това е и гранична, а околийският център Цариброд е разположен на главния път ( железопътен и шосеен) от София за Белград и в него има митница, която започва да отчита приходи, показващи съживяване на търговския трафик по този отсечка:

 

МИТНИЦА ЦАРИБРОД (ДОХОДИ 1 МАРТ 1880 — 1 МАРТ 1881)

От вносни стоки 77 178.45 лв.

От износни стоки 2502.5 8 лв.

От пломби и печати 3723.96 лв.

От глоби за контрабанда 463.22 лв.

От квитанции 362.50 лв.

___________________

Всичко 84 230.71 лв.

 

За да изпълнява своите предназначения и да пресича своевременно всякакъв вид контрабанда, Царибродската митница в началото на 1885 г. е осигурена с 21 митнически стражари, разположени в Цариброд и в осем погранични поста:

 

 

РАЙОН НА УПРАВЛЕНИЕ ЦАРИБРОДСКА МИТНИЦА В 1885

 

1. Царибродска митница: 1 конен старши стражар, 1 конен младши стражар, 3 младши пеши стражари.

 

196

 

 

2. Пограничен пост Конущица - 2 конни стражари.

3. Пограничен пост Сенокос - 2 конни стражари.

4. Пограничен пост Одоровци - 2 конни стражари.

5. Пограничен пост Планиница - 2 конни стражари.

6. Пограничен пост Власи - 2 конни стражари.

7. Пограничен пост Бански дол - 2 конни стражари.

8. Пограничен пост Славина - 2 конни стражари.

9. Пограничен пост Желюшките ханища - 2 пеши стражари.

 

За кратко време Царибродската община развива съответната структура на съдебната система, която много бързо започва да работи ефективно. От ведомостта за дейността на съдилищата в Княжество България се вижда, че при мировия съдия в Цариброд само за първите шест месеца на 1885 г. има заведени 1286 дела (999 граждански и 287 углавни). Броят на решените дела през същия период е 402, на решените чрез помирение - 353, а на прекратените - 368.

 

Само две години след преброяването от 1881 г. в младото Българско княжество с указ на княз Александър I Батенберг от 12 март 1883 г. се утвърждава нов Списък на градските и селските общини в Княжеството. Царибродската околия по това деление се състои от една градска и пет селски общини:

 

СЪСТАВ НА ОБЩИНИТЕ В ЦАРИБРОДСКА ОКОЛИЯ В 1883 Г.

 

1. ЦАРИБРОДСКА градска ОБЩИНА - Състои се от град Цариброд и селата: Държина, Мало Белово, Радейна, Луковица, Желюша, Гоин дол, Градине, Петърляш, Сливница, Грапа, Паскашия, Прача, Долна Невля, Вишан и Ново село. Общината граничи с мерите на селата: Крушево, Драгоман, Калотина, Берин, Бачево, Липинци, Бански дол, Борово, Долна Невля и сръбската граница,

 

2. БОРОВСКА СЕЛСКА ОБЩИНА - Състои се от селата: Борово, Горна Невля, Скръвеница, Драговита, Поганово, Власи,и Бански дол. Общината граничи с мерите на селата: Несла, Вишан, Долна Невля, Прача, Паля и Калотина.

 

197

 

 

3. ТУДЕНСКА СЕЛСКА ОБЩИНА - Състои се от селата: Туден, Букуровци, Каленовци, Мургаш, Голямо Малово, Лопушня, Шума, Годеч, Голеш, Станинци, Бребевница, Липинци и Беренде.

 

4. КАЛОТИНСКА СЕЛСКА ОБЩИНА - Състои се от селата: Калотина, Драгоил, Драгоман, Летница, Прекърсте, Беренде, Чепърлинци, Беренде извор, Липинци и Бачево. Общината граничи с мерите на селата: Ярловци, Мало Малово, Голямо Малово, Каменовци, Букуровци, Разбоище, Бребевница, Протопопинци, Радейна, гр Цариброд, Градине, Луковица и Вишан.

 

5. ПРОТОПОПИНСКА СЕЛСКА ОБЩИНА - Състои се от селата: Протопопинци, Станинци, Голеш, Върдаловци, Бребевница, Мазгош, Моинци, Смиловци, Гуленовци и Одоровци. Общината граничи с мерите на селата: Бачево, Разбоище, Ропот, Смолча, Вълкавия, Изатовци, Болев дол, Сенокос, Петърляш, Радейна и сръбската граница.

 

6. ДОЛНО-КРИВОДОЛСКА СЕЛСКА ОБЩИНА - Състои се ОТ селата: Долни Криводол, Славина, Брайкьовци, Каменица, Бърля, Губеш и Смолча. Общината граничи с мерите на селата: Гуленовци, Одоровци, Смиловци, Мъзгош, Голеш, Ропот, Гинци и Стара планина откъм Берковица.

 

Според този списък на окръзите, околиите и общините в Княжеството, околия Цариброд не е посочена в състава на околиите на Трънското окръжие, а - на Софийски окръг. Трън е упоменат като център на околия, както Цариброд, също към Софийски окръг. Босилеград, който по-късно ще има съдбата на Цариброд, също е седалище на околия - Босилеградска околия, но към окръг Кюстендил.

 

Настъпилите промени след съединението на Южна със Северна България и последвалата Сръбско-българска война налагат промени в териториално-административното делене на страната и в състава на отделните общини. На 23 май е обнародван указ за утвърждаване на нов списък за

 

198

 

 

състава на общините, изготвен по предложение от министъра на вътрешните дела и въз основа на Закона за селските общини. Царибродска околия по този списък има една градска и 9 селски, общо 10 общини, обхващащи 64 селища:

 

СЪСТАВ НА ОБЩИНИТЕ В ЦАРИБРОДСКА ОКОЛИЯ В 1887 Г.

 

1. Царибродска градска община: гр. Цариброд и селата: Вишан, Новосел-Чифлик, Паскашия, Градинье и Мало Белово.

 

2. Боровска селска община: Борово, Скървеница, Драговита, Поганово, Горна Невля, Долна Невля, Прана и Банский дол.

 

3. Калотинска селска обшина: Калотина, Бачево, Липинци, Чепърлинци, Беренде-Извор и Драгоил.

 

4. Букуровска селска община: Букуровци, Каленовци, Разбоище, Препос, Беренде, Летница и Прекръсте.

 

5. Туденска селска община: Туден, Мургаш, Връбница и Ропот.

 

6. Комщичка селска община: Комщица, Вълковля, Долни Криводол, Горни Криводол, Смолна, Бърля и Гъбеш.

 

7. Смиловска селска община: Смиловци, Моинци, Гуленовци, Одоровци, Пепърлаш, Радейна и Протопопинци.

 

8. Станинска селска община: Станинци, Бребевница, Върдоловци, Мъзгош и Голеш.

 

9. Желюшка селска община: Желюша, Гоин дол, Лукавица, Държина, Сливница, Грапа и Власи.

 

10. Славинска селска община: Славина, Брайкьовци, Изатовци, Сенокос, Каменица и Волев дол.

 

199

 

 

Тези селища същата година на изборите за V Обикновено Народно събрание излъчват двама народни представители: Гого Кръстев - търговец от Цариброд, избран с 569 гласа, и Стамен Митов - земеделец от Гоин дол, избран с 496 гласа.

 

Само за десет години от Освобождението, станало и околийски център, градчето се променя чувствително. В 1888 г. Цариброд има вече около 400 къщи, в които живеят от 500 до 600 семейства. Преброяването на населението в Княжество България на 31 декември 1905 г. показва в Цариброд 587 сгради и 3631 жители. В неговото землище се намират още манастирът „Св. Димитър“ и гара Цариброд, която играе голяма роля за връзките на града с българската столица, от една страна, и с Белград, Виена и другите европейски градове, от друга. Много министри и държавници, включително и самият княз Александър Батенберг, а по късно и цар Фердинанд, винаги когато пътуват за Европа, на заминаване или на връщане, се срещат тук или най-малкото биват приветствани от царибродското гражданство, което пристига за целта с цветя, знамена и музика. Това не само повдига самочувствието на царибродчани, но създава у тях и чувство за съпричастност към българските дела и голямата българска политика.

 

Въпреки че в града вече има общинска администрация и значителен брой чиновници, занаятчии и търговци, преобладаващата част от населението му се занимава все още със земеделие. Като земеделци в 1888 г. се определят 300 от семействата му, които обработват около 8000 дюлюма земя, разпределени по култури, както следва: 6000 дюлюма ниви, 400 дюлюма лозя, 500 дюлюма ливади, 60 дюлюма градини и др. Освен това Цариброд разполага с около 1000 дюлюма гори. От нивите земеделците добиват годишно по 200 000 оки разни зърнени храни: жито, ечемик, овес, царевица, грах, фасул и др. Качеството на добиваното жито е под средното в страната, а чиста пшеница в царибродското землище почти не се ражда заради почвата. Тя е камениста и неплодородна с изключение на тясната долина на река Малка Нишава, която протича през средата на града. Слабо развито в Цариброд е и скотовъдството, нещо характерно за всички градове, където животновъдството

 

200

 

 

е само допълнителен поминък за част от семействата. През 1888 г. в Цариброд са преброени 1720 овце, 206 кози, 300 вола, 100 крави, 70-80 телци, 80-90 коня, 100 кобили, 2 бивола и 150 свини, което е обичайното съотношение за този тип селища. Останалата част от населението му се препитава с търговия и занаяти. Броят на занаятчиите и търговците показва, че Цариброд действително е едно бързо развиващо се градче с перспектива да се превърне в динамично градско средище. Това се вижда и от статистиката за занаятчиите и търговците в Цариброд през същата 1888 г., съдържаща данни за занаятите и броя на упражняващите ги майстори, за техните работници (калфи и чираци) и работилници или дюкяни:

 

ЗАНАЯТИ И ЗАНАЯТЧИИ В ЦАРИБРОД ПРЕЗ 1888 ГОДИНА

 

 

201

 

 

 

[[ Платнари Обущари Бояджии Бъчвари Шивачи Кожухари Златари Тенекеджии Халваджии Хлебари Готвачи Кръчмари Бакали Манифактурджии Бръснари Мутафчии Надничари Адвокати . Ханджии Касапи Ковачи Налбанти Абаджии Воденичари Дюлгери ]]

 

 

По-значимите търговци в Цариброд са 16 на брой: Радойко Иванов, Стоян Иванов, Пейчо Стаменов, Димитър Стаменов, Гога Кръстев, Сима Кръстев, Анта Джаджов, Йосиф Христов, Димитър Тошов, Сотир Костов, Еленко Белчов, Камен Иванов. Алекси Стойков, Нако П. Даскалов, Дончо Игов, Иван П. Атанасов. От тях 7 души са бакали, 4 манифактураджии и бакали, 1 е само манифактураджия, 1 е комисионер и тютюнев фабрикант, 1 маслар и т.н.

 

Фабриките са само две: една за тютюни и една за спиртни питиета, като ракия и др.

 

По-значимите индустриални произведения в Цариброд по това време са: килимите, абите, кожите и маслата. Килимарството, което се развива под влиянието на пиротските килимари, е още в началото си, но то напредва и в Цариброд има вече създадено килимарско дружество.

 

Търговците в Цариброд набавят бакалските и манифактурните си стоки все още повече от Виена и Будапеща, отколкото от София. Търговията е в подем и се очаква в скоро време още по-голямо нейно развитие. След прокарването на железопътната линия много от търговците в Трън започват да се снабдяват със стоки от Цариброд. Полагат се усилия да се привлекат и търговците от Берковица и Брезник. Получава се една много жизнена общност - сплав от будна интелигенция, предприемчиви търговци и трудолюбиви занаятчии, дребни чиновници и земеделци.

 

Още в края на 80-те години на XIX век се забелязва разделяне на населението в Цариброд на две неформални партии: на „коренни граждани“ и на „преселници“. Към първата се числят всички коренни царибродски жители, които никак не са много, преселниците от околните села, бившите и настоящи чиновници, изпратени тук от други места, а към втората - всички пиротчани, първата вълна, от които идва и се установява тук след Берлинския конгрес, когато Пирот остава извън България, а втората - след Сръбско-българската война от 1885 г. Пиротската колония в Цариброд нараства постоянно и постепенно тя започва да доминира

 

202

 

 

в много отношения. Пиротчани съставляват по-голямата и активната част от занаятчийското и търговското съсловие и от интелигенцията в Цариброд и това е причината за скритата ревност и постоянно съперничество, което няма да изчезне в продължение на още едно-две десетилетия. В същото време постоянно увеличаващата се пиротска колония в Цариброд превръща града в своеобразен център за контакти и връзки на българското население в Пиротско с техните събратя от България.

 

За пиротската колония в Цариброд и за взаимоотношенията със старите жители на градчето, което в 1909 г. брои вече 4000 души, добра картина ни представя една дописка до вестник „Нишава“:

 

„Градът се насели с българи преселници от Пирот и околността му и в разстояние на 15-20 години той значително се увеличи и днес Цариброд е град с повече от 4000 жители. Местното население са хора повече стопани на недвижими имоти и се занимават изключително със земеделие и скотовъдство, а преселниците са занаятчии и търговци. Между старите местни и новозаселените доскоро съществуваше антагонизъм, тъй като пиротската колония стоеше на по-високо ниво и искаше да вземе първенство и да ръководи съдбата на града, а местните, като мнозинство, не отстъпваха така лесно правата си. С време старият антагонизъм изчезна...“ [5]

 

Интересна е и оценката за ролята на пиротчани за развитието на Цариброд, която прави Ем. Манов в дописка до вестник „Радикал“:

 

„Историята на самия град е история на един плебисцит. Тук за първи път след Берлинския конгрес са се поселили ония българи от Пирот и Пиротско, които не са искали да останат под властта на новите поробители. Това са същите, за които Каниц пише: „Българо-християнската община в Пирот принадлежи от самото начало на българското църковно движение в първите редове на националната партия и води постоянна борба с епископите, натрапени от цариградския Фенер“. [6]

 

Като малък, но гиздав град - го определя същата дописка -

 

„застанал на двата бряга на Нишава, прерязан от железопътна линия, той привлича вниманието на всеки пътник, дошъл за първи път тук със своите нови и хубави постройки, с правите и чисти улици, отвсякъде обиколен с плодни градини и зеленеещи се ливади“. [7]

 

203

 

 

Така неусетно Цариброд се оформя като едно динамично развиващо се градче, което догонва бързо много от градовете на княжеството с традиции, дали своя значим принос по време на възраждането. Немалка заслуга за това развитие на Цариброд имат и приютените в него преселници от Пирот и от другите селища на някогашната Нишавска епархия, някои от които след време се изселват към София и други големи градове на страната, за да отстъпят място на будното население от околните села на Царибродската околия. За родолюбивия дух на царибродчани по това време говори и градската топонимия - наименованията на улици, площади, заведения и др. В периода след 1878 в Цариброд много често се срещат наименования като тези на: хотелите: „България“, „Сан Стефано“, гостилница и бирария „България“, кафене „България“, училище „Христо Ботев“, първоначално училище „Васил Левски“, площадите: „Цар Фердинанд“, „Княз Борис“, улиците: „Бенковски“, „Сливница“, „Капитан Златев“ и др.

 

Населението на селата в околията се препитава главно със земеделие и скотовъдство. Лозя извън града има само в Желюша и някои близки до него села. Правят опити да въведат отглеждането на цвекло покрай железопътната линия, но скоро изостават тази култура. Населението от селата в околията се занимава и с животновъдство, но за неговото интензивно развитие липсват необходимите условия. Селата не разполагат с обширни пасбища. Едър добитък като волове и крави тук отглеждат повече за впрягане, отколкото за месо и мляко. Сравнително по-добре е развито овцевъдството. Министерството на земеделието веднага след Освобождението разкрива курсове за модерно земеделие, където лектори между другото се опитват да убедят населението, че широко разпространеният обичай в цялата околия всеки да отглежда по един кон - бинек, само за езда, без да го използва за някаква работа, освен веднъж в годината, и то невинаги, за вършитба, не е икономически изгоден.

 

Царибродската околия според списъка на общините в Княжество България през 1890 г. има 11 общини с 62 селища с чисто българско население. Според изготвената тогава статистика в графата „небългари“ на всички села в околията, включително и на града Цариброд, изрично е отбелязано, че няма такива.

 

204

 

 

СПИСЪК НА ОБЩИНИТЕ НА ЦАРИБРОДСКА ОКОЛИЯ 1891 г.

 

 

205

 

 

 

206

 

 

 

[[1. Царибродска община (Цариброд Паскашия)

2. Боровска община (Бански дол, Борово, Горна Невля, Долна Невля, Драговита, Поганово, Прача, Скръвеница)

3. Буковска община (Беренде, Букоровци, Каленовци, Летница, Мургаш, Прекръсте, Разбоище)

4. Градиненска община (Вишан, Градине, Мало Бельово, Новосел чифлик)

5. Желюшка община (Власи, Гоин дол, Грапа, Държина, Желюша, Лукавица, Сливница)

6. Калотинска община (Бачево, Беренде извор, Драгоил, Калотина, Липинци, Чепърлинци)

7. Комщича община (Бърля, Вълновия, Горни Криводол, Губеш, Долни Криводол, Комщица, Смолча)

8. Славинска община (Болев дол, Брайковци, Изатовци, Каменица, Славина, Сенокос)

9. Смиловска община (Гуленовци, Моинци, Одоровци, Петърлаш, Протопопинци, Радейна, Смиловци)

10. Станинска oбщина (Бребевница, Върдоловци, Голеш, Мъзгош, Станинци)

11. Туденска община (Връбница, Ропот, Туден) ]]

 

Десет години по-късно, в 1901-1902 г., поради увеличаването на броя на населението и нарастването на някои селища Царибродската околия е организирана в 15 общини с 98 селища (един град, 85 села и 12 махали) както следва:

 

ЦАРИБРОДСКА ОКОЛИЯ 1901-1902

 

1. Боровска община - селата: Бански дол, Борово, Горна Невля, Долна Невля, Драговита, Поганово, Прача и Скръвеница.

 

2. Букуровска община - селата: Беренде, Букоровци и Каленовци, Летница, Мургаш, Прекръсте и Разбоище.

 

3. Габерска община - селата: Бахалин, Габер, Драготинци, Камбелевци, Табан, Цуцуровци, Чорул, Чуковезер, Ялботина и Ярловци.

 

4. Годечка община - село Лопушна и махалите: Глотница, Елечанова, Йовкина, Молак, Негулова, Равна, Старо село, Стокина, Трап, Вакарел, Раетска и Странска.

 

5. Големомаловска община - селата: Големо Малово, Мало Малово и Раяновци.

 

207

 

 

6. Градиненска община - селата: Вишан, Градине, Мало Белово и Новосел чифлик.

 

7. Желюшка община - селата: Власи, Гоин дол, Грапа, Държина, Желюша Луковица, Планиница и Сливница.

 

8. Калотинска община - селата: Бачево, Беренде извор, Драгоил, Драгоман, Калотина, Липинци и Чепърлинци.

 

9. Комщичка община - селата: Бърля, Вълковия, Горни Криводол, Губеш, Долни Криводол, Комщица и Смолча.

 

10. Неделишка община - селата: Владиславци, Грълска падина, Круша, Махаф чифлик, Неделище, Несла, Ново село и Чеканец.

 

11. Славинска община - селата: Болев дол, Брайковци, Изатовци, Каменица, Славина и Сенокос.

 

12. Смиловска община - селата: Гуленовци, Моинци, Одоровци, Петърлаш, Протопопинци, Радейна и Смиловци.

 

13. Станинска община - селата: Бребевница, Върдоловци, Голеш, Мъзгош и Станинци.

 

14. Туденска община - селата: Връбница, Ропот и Туден.

 

15. Царибродска община - град Цариброд и село Паскашия.

 

 

След няколко години Боровската и Желюшката община се разделят на пет самостоятелни общини и броят на общините в Царибродската околия достига 19, а именно: Царибродска, Боровска, Габерска, Годечка, Горно Маловска, Букуровска, Долно Невлянска, Желюшка, Калотинска, Комщичка, Каменичка, Лукавичка, Неделишка, Погановска, Славинска, Смиловска, Станянска, Туденска и Драгоманска.

 

208

 

 

Като граничен район Царибродска околия има да решава редица проблеми с транспортните връзки, производството и търговския обмен, които биват възпрепятствани от новата граница, прокарана не по естествените географски дадености и етнически реалности, а по стратегически съображения и с нескрити по-нататъшни амбиции. Самата граница има още неуредени пунктове, които се използват умишлено от сръбските погранични власти за предизвикване на инциденти, оттам и на междудържавни разговори и размени на ноти с искания за корекции. Най-благоприятна почва за такъв вид провокации стават т.нар. „двувластни имоти“ на пограничното население, част от чиито земи са останали от другата страна на границата. То е принудено да преминава често границата, за да обработва своите имоти, за което трябва постоянно да преодолява умишлено създаваните пречки от пограничните власти. В резултат на това някои семейства изоставят имотите си и се изселват във вътрешността на страната да търсят там своя поминък. Някои, чиито имоти изцяло или в по-голямата си част са останали на сръбска територия, се принуждават именно заради постоянните спънки от страна на граничните власти да се преселят в Сърбия, което сръбската пропаганда не пропуска да експлоатира с пропагандна цел.

 

Всичко това много добре е показано в статия на Стоян Чилингиров за двувластните имоти между България и Сърбия в студията му за причините за Сръбско-българската война от 1885 г.:

 

„Още когато турците бяха владетели на нашите земи, сърбите използваха всички несъвършенства на граничната линия, за да искат изправянето им винаги в тяхна полза. До тия несъвършенства прибягнаха те и когато се определяше границата между тяхната държава и нашата след Руско-турската война. Благодарение на подкупничество сред част от българското население, готово да свидетелства в тяхна полза, както и на недостатъчната осведоменост на международната разграничителна комисия, те успяват винаги да наредят нещата тъй, че в тяхна територия да останат повечето от двувластните имоти. Сполучат ли веднъж в това, оттам нататък е лесно. Няколко гранични стълкновения и чести, уж неволни затруднения за нашите двувластници, са достатъчни, за да сложат въпроса на дипломатическата маса. Най-малкото заставя се по този начин

 

209

 

 

населението, собственик на останалите в Сърбия имоти, да се прехвърли при тях, да приеме сръбско поданство и по този начин да даде възможност на великосръбската пропаганда още веднъж да разтръби „аргументирано“ по всички краища, че западните покрайнини на България са населени с прави сърби, които не могат да живеят откъснато от Сърбия, че няма да има мир на Балканите, докато не се предадат на последната всички български земи до Искър, та дори и до Янтра.“ [8]

 

По този проблем е изготвен доклад на Административното отделение при Министерството на вътрешните работи до Министерския съвет с номер 9157 от 19 декември 1882 г., където по отношение на сръбско-българската граница и проблемите, които се създават чрез нея на българското население от Царибродска околия и на другите гранични околии, може да се прочете следното:

 

„Граничната линия, която дели България и Сърбия, е прекарана тъй, че не само ниви, ливади, гори и пасища, принадлежащи на наши селяни, са останали зад границата и обратно, но и цели села са разделени на две половини. Има семейства, къщите на които са от едната страна на границата, а земята от другата. При това положение на границата нашето правителство винаги е било отстъпчиво и снизходително.Така сръбските селяни минават свободно границата, обработват си земята и пасат добитъка си в княжеството, без да им искат пътни билети. Сръбското правителство обаче не се въодушевява от същото отношение към нашите поданици. Селяните от Царибродско и Трънско срещат невъзможни препятствия от сръбските погранични власти, когато минават границата, за да обработват земята си, която е останала отвън. От една година насам има безброй оплаквания и донесения за това. Освен пречките, правени на населението, не са редки и инцидентите, предизвикани от сръбските погранични власти...“

 

Такава е обстановката, в която трябва да се изгражда и развива новосъздадената Царибродска околия и същевременно да решава редица проблеми по административното устройство, образованието, здравеопазването, построяването на административни и други обществени сгради, благоустрояването на града и осигуряването на жилища на постоянния все още поток от Пирот, града, който в навечерието

 

210

 

 

на Руско-турската война наброява 12 000 души българско население и малко турци.

 

Постепенно пограничният Цариброд се оформя като околийски град, който не отстъпва на градовете от вътрешността на страната - град, на който не са чужди нито суетата на деня, нито модните увлечения. Така го е обрисувал през юни 1911 г. неподписал се царибродчанин:

 

От няколко години насам се забелязва в малкия ни градец голям стремеж към лукс, мода, развлечения, разходки и др. подобни. Те са погълнали за жалост цялата наша интелигентна младеж. Харчат се безсмислено много пари за суетни работи. Малкото градче почти всяка вечер има празничен вид. В градеца отскоро се всади комфортният живот на европейците... Искат да живеят луксозно и тези обществени съсловия, които в ежедневието са принудени да работят, за да изкарат оскъдната си прехрана и от нея искат да отделят за лукс“. [9]

 

Тази атмосфера се запазва в Цариброд до Първата световна война, след която по силата на Ньойския мирен договор той заедно с по-голямата част от околията бива предаден на Сръбско-Хърватско-Словенското кралство. Въпреки това в България още известно време продължава да съществува Царибродска околия, макар и без града, дал името ѝ без 37 от нейните села, заети от югославската войска на 6 ноември 1920 г. Тази продължила да носи името Царибродска околия териториална единица в България включва десет общини: Букоровци, Габер, Годеч, Голямо Малово, Драгоман, Калотина, Комщица, Неделище, Станинци и Туден.

 

 

2. ПО СЛЕДИТЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ СТАРИНИ

 

Много скоро след Освобождението, и особено след Съединението и последвалата го Сръбско-българска война от 1885 г. Цариброд и неговите околности стават привлекателно място не само за любителите на красивата българска природа, възхищението си от които не скриват и писатели като Алеко Константинов и Иван Вазов, но и за историците п изследователите на българската древност. Причините са няколко: първо, че Цариброд е много близо до

 

211

 

 

София, второ, че дотогава районът почти не е бил проучван, и трето - разположената не много далеч на запад от Цариброд граница заставя всички отправили се в тази посока изследователи или просто туристи, да остават в района на града и на неговите околности по-продължително време. Благодарение на това днес ние имаме няколко изключително ценни проучвания и документирания на български епиграфски, архитектурни и други паметници от Късното средновековие и възраждането. Може би поради това, че едни от първите дошли тук след Освобождението изследователи са славяни, чехи по произход, като братята Карел и Хенри Шкорпил и Константин Иречек, значително внимание е отделено на старобългарските паметници, за разлика от европейските пътешественици от предните векове, които минавайки многократно по пътя от Белград през Ниш, Пирот и Цариброд за Константинопол и обратно, се взират внимателно само за антични паметници, гръцки или латински надписи.

 

Карел и Хенри Шкорпил публикуват един славянски (старобългарски) надпис от манастира „Св. Йоан Предтеча“ (Погановския манастир) край село Поганово до Ерма река, между двете села Одоровци и Власи, в общата си статия „Старовремски надписи из разни краища на България“. Надписът е издълбан на един камък, който е зазидан в магерницата на манастира. На него със старобългарски (черковнославянски) букви е обозначена годината „7079 от сътворението на света,“ или 1571 от Рождество Христово [10].

 

Значително по-продължително изследва Погановския манастир Константин Иречек. Той не тръгва за там случайно. В 1880 г. живописецът от Трявна Цано Симеонов му говори дълго за Погановския манастир край Цариброд, за неговите красоти и български старини, които той ревниво е опазил през годините на робството, когато много български древности и ръкописи са били безвъзвратно унищожени или отнесени в чужди държави. Той му разказва за един стар поменик, в който разчел имената на много от българските царе. Скоро след този разговор, още в 1883 г. Константин Иречек отива в манастира край Поганово, намира поменика непокътнат и го преписва. Поменикът е написан върху една обикновена дървена дъсчица 45 см дълга и 20 см широка. Повърхността ѝ е разделена с отвесна черта на

 

212

 

 

две колони. В лявата, която с хоризонтални черти е разделена на три части, са изписани имената на български царе, а в дясната - имената на йеромонасите на манастира.

 

Този поменик е писан според формата на буквите, както сам Иречек преценява около XVII век. Сима Соколов от Трън му разказал, че преди години той лично занесъл в Белград един ръкопис с имената на българските царе, който взел от Погановския манастир. Този ръкопис той дал на българския писател Добри Войников, който бил там, а той от своя страна го предал на екзархията в Цариград. Иречек предполага, че надписът върху дъсчицата в Погановския манастир е препис именно от този ръкопис, направен преди много време от някой от монасите на манастира, за да стане достояние на българската наука веднага след Освобождението, т.е. цели два века по-късно. Той не може да открие по-нататъшни следи от ръкописа, но публикува имената на българските царе от поменика, който става известен като „Погановския поменик“ в реда, в който те са записани:

 

...........................

Помени г(оспод)и царя Костадина

Помени г(оспод)и Борила царя. Симеона царя.

Петра царя. Романа.

Самуила царя.

Радомира царя. Асеня царя.

Петра царя. Борила царя.

Александра царя.

Костадина царя.

Симеона царя.

...........................

Куман деспот царя.

Теретиа царя.

Теодора царя.

Тертиа сина его царя.

Александра царя Асеня царя.

Страцимира царя.

 

213

 

 

Деспота Владислава,

брата его.

Стефан царя господина его.

Страцимира царя.

Костадина.

Асеня царя. [11]

 

Втората колона е поменик, споменаващ йеромонасите, благодарение на което могат да се узнаят имената на много от тези духовници, които в манастирските килии на този и съседните манастири са поддържали жива българската книжовност, създавали са писмени паметници и са разпространявали духовност сред българите.

 

Помени г(оспод)и

душите раба своих.

Помени г(оспод)и благо

честиваго царя

Костадина

и госпожа Елена,

и се еромонаси,

еромонаха Иакова

еромонаха Исидора

еромонаха Теодосиа

........................... [12]

 

 

Иречек не се задоволява само с изследването на поменика на българските царе, той проучва обстойно Погановския манастир и ни оставя едно ценно описание на състоянието му в 1883 г. с намиращите се там български паметници, старинни фрески и надписи от 1500 г. и др., които по този начин са документирани и трайно за българската история, в състоянието в което се намират веднага след Освобождението, независимо от повратната съдба на региона и появилите се по-късни интерпретации:

 

„Погановският манастир лежи на прекрасно място, като Власи, в подобна, но по-миниатюрна гориста котловина между огромни скали. На пръв поглед даже се и не вижда, откъде може да се излезе от това скривалище вън на бял свят... В манастира живее само игуменът, добрият и разговорлив

 

214

 

 

отец Васил. В стопанството му помага неговият брат, който се е настанил тук с цялото си семейство. Покрай стопанските манастирски сгради, няколкото каменни свода с дървени тавани, се издига старинна църква. На пръв поглед тя живо ми напомня църквата на Станимашкото (Асеновградското) градище: живописна сграда от пласт тухли в три реда и пласт дялан камък, около 18 крачки дълга и 7 крачки широка, която над преддверието над църквата има също тъй четириъгълна куличка. Същинската църквичка е триконхална, като има освен олтарна абсида, още две полукръгли абсиди от страните с малки прозорчета. Над нея се издига едно кубе върху тамбур с осем прозорчета, през които се вмъква слаба светлина в тъмната вътрешност. На пода, постлан с тухли, съгледах няколко диска от печена глина с листови орнаменти. Към тази стара сграда в поново време е прибавен отпред отворен перистал на стълбове.

 

Интересни са грижливо изработените стенни живописи на тъмен фон, които се простират дори до кубето. Те са не само добре запазени, но узнаваме и кога са правени. Надписът над вратата на църквата ни съобщава, че зографията е била правена, не е казано от кого и за кого, през октомври 1500 г., а другият надпис на иконостаса споменава зографисването в 1512 г. (Между светиите Константин и Елена и Св. Иван Богослов тук са изобразени също и Св. Иван Рилски, Св. Йоаким Сарандапорски, Св. Симеон-Сръбски, Св. Сава и др.) Отвън в стената на фасадата са зазидани три каменни диска, на които се виждат издълбани имената на Св.Иван Богослов „Господин Константин“ и „Госпожа Елена“. Името на Св. Иван и Константин се повтаря и на средните стълбове на прозорците от страните. Няма съмнение, че под тия имена се разбират, самата плоча може да бъде по-нова или по-стара, основателите - някои южнославянски князе. Традицията ги е идентифицирала с император Константин Велики и неговата майка, която впрочем наистина е била родом от тукашния край, от близкия Ниш. От второстепенните сгради магерницата напълно напомня кухните на нашите (т.е. европейските) замъци: свод от тухли и камък, който продължава във висок комин, под въздействието на стогодишен дим, като че изпъстрен с емайл. В него се показва откъслек от надпис, който споменава

 

215

 

 

годината, месеца и кръга на слънцето, ако съм прочел добре, 7085 от сътворението на света - 1577 г. след Христа [13].“

 

 

Братя Шкорпил разчитат годината в надписа 1575 г., т.е. с две години по-ранна. Иречек описва и поменика, който е публикувал преди това, като добавя, че малката дъсчица, на която са изписани имената на българските царе, е принадлежала някога към двукрила икона и че имената на царете, изписани там, са взети от същия източник, от който е произлизал и Боянският поменик (от Боянската църква). И което е много важно, че при неговото посещение, т.е. в 1883 г. този поменик още се четял по време на служба пред богомолците от Царибродско, посещавайки това свято място и продължавайки да разказват предания за древната българска история:

 

„Поменикът и досега се чете на литургия през празници - продължава описанието Иречек. - Тук е имало много ръкописи, тъй като казват, че манастирът никога не е оставал пуст, но те в нашето столетие (XIX век) били разнесени от частни лица. Намерих само 9 книги на хартия, всички с църковно съдържание. (Всред тях имало ръкопис от XV век, а сърбите били отнесли пет ръкописа през окупацията в 1877—1878 г.) Тукашната местност може би много отдавна е била населена. Отец игумен ми показа монети, намерени при копането в манастирската градина, от Юлий Цезар (със слон), Аврелиан, Константин, Юстиниан, византийски монети, български сребърни монети от Цар Асен и т.н.“ [14]

 

Спрях се по-подробно на описанието на Погановския манастир, направено от Константин Иречек, защото то документира по безспорен и обективен начин състоянието на този средновековен български паметник и отношението към него на местното население много скоро след Освобождението, съпоставяйки неволно тогава видяното и чутото е преживяното, когато близо век по-късно, в 1999 г., когато посетих манастира и взирайки се да открия някои от надписите, за които само бях чел, видях залепена от външната страна на вратата на манастирската църква печатна листовка с надпис на сръбски език:

 

„Сърбине, не псуй Бога“.

 

Добродушната игуменка не ме разбра, когато я попитах за смисъла на това предупреждение и дълго се чуди дали да вземе предложените ѝ за свещите български пари.

 

216

 

 

Както става ясно от публикувания по-горе царски поменик, той съдържа имената само на български царе, макар и да са допуснати някои грешки и подредбата им да не следва винаги точната хронология на събитията, между тях не е споменат нито един сръбски владетел, а това показва, както отбелязват и проучвателите му, не само че поменикът е преписан от български оригинал, но и че тези, които са го чели и слушали, са били винаги българи. За това не е малък и броят на българските учени, които още в първите години на неговата популярност успяха да направят своите проучвания и по-късно да ги публикуват. Достатъчно е да споменем Кр. Миятев, който написва отделна книжка за Погановския манастир, издадена по-късно от царибродското дружество „Нишава“ в София, Андрей Грабар, който в Известия на Българския археологически институт помества статията „Погановският монастир“, в която могат да се видят репродукции на стенописите на манастира от проф. Богдан Филов, интерпретирал погановските стенописи в не един свой труд. [15]

 

Много са въпросите, на които българските историци се налага да отговорят по повод на „откритието“ на Погановския манастир. Някои от тогавашните им отговори са претърпели развитие и са намерили потвърждение и в други паметници по българските земи, но има и такива като първите оценки на Иречек или като това на Миятев, които винаги ще бъдат цитирани:

 

„В тази скромна постройка се крият истински стенописни шедьоври, които имат първостепенно значение за балканското изкуство. Наистина погановските стенописи не са първите, които са се освободили от византийските традиции и не първи те са отразили в себе си натуралистичните тенденции на новото време, но затова пък те първи и най-решително са се отърсили от старите окови, за да отворят широко вратите си за новите форми на Ранния ренесанс. В тази област погановските стенописи са изпреварили атонските и са им отнели доскорошната слава в първостепен чинител през епохата на турското робство. По своята иконография и стил погановските стенописи стоят уединени всред съвременните им паметници в Сърбия, Македония и България. Те се явяват като истинско художествено произведение на едно сравнително индивидуално творчество, което за съжаление никъде другаде

 

217

 

 

в българските земи не е намерило подражатели и продължители, за да можем днес да говорим и за български Ренесанс в изкуството.“ [16]

 

 

От времето, когато Миятев проучва стенописите и надписите в Погановския манастир, броят на българските паметници на средновековната и възрожденската архитектура и стенописи се е увеличил значително и обогатил с още паметници с голяма стойност, но това не намалява стойността на неговата оценка за стенописите в манастира „Св. Йоан Предтеча“ и тяхното значение за българската култура и църковна живопис в прехода между средновековието и възраждането. За съжаление трябва да се каже, че този изключителен интерес на българските и чуждите историци към старините в Погановския манастир си остава повече тяхна грижа, защото, когато Миятев посещава отново манастира, само два-три месеца преди предаването му на Югославия заедно с Цариброд и прилежащите му села, той е пуст, безлюден и изглежда изоставен на съдбата, както и целият Царибродски край.

 

„Освобождението на България завари Погановския манастир беден и занемарен. Изпълнил вече своята историческа задача, той както и много други неща, е трябвало да изпита върху себе си безразличието на поколението. Този ветеран беше оставен, тъй да се каже, без надзор от страна на духовните власти... Когато през 1920 г. ние посетихме манастира, в него нямаше жива душа. Тихо и безмълвно беше в манастирския двор, а църквата пустееше като една прашна и жалка сграда.“ [17]

 

Все пак някои от паметниците са били спасени и своевременно прибрани в Народния музей в София.

 

Не може да се пише за Цариброд, без обикновено да се стигне до увлечение към Погановския манастир, както постъпвам и сега, както са постъпили и всички, които са писали за този град. И мисля, че не греша с усещането си, че в годините след Освобождението на България Погановският манастир привлича много често вниманието на светилата на българската историческа мисъл, в много по-голяма степен, отколкото редица други, не по-малко ценни паметници на Българското средновековие. Въпреки своите скромни размери и малка известност, в българските очи той стои почти веднага след историческо-археологически обекти като Царевец във Велико Търново, Мадарския конник, манастира „Св. Наум“

 

218

 

 

или Плиска.

 

Но в 1883 г. Константин Иречек ни записва интересни сведения и за други манастири и български старини край Цариброд. От Погановския манастир той се насочва към село Одоровци, над което, от десния бряг на реката и на една висока скала се намира градището Ясеново кале. Крепостна стена, дебела от един до два метра и изградена от дялани камъни, ограждала четириъгълно пространство с по 40 метра дължина на страните. Крепостта имала и щерна. Тя му била показана от отсрещния връх на Руй планина. Срещу крепостта, на левия бряг на реката, се намирали развалините на стар манастир - Одоровският манастир. Преданието, което разказали местните хора в Одоровци, твърдяло, че крепостта била превзета от турците на самия ден Великден, когато войниците били отишли на църковна служба при манастира, каквато била тогава традицията в българската войска. Към тази военна хитрост турците били научени от „една баба“. Тук Иречек сигурно не е разбрал добре събеседника си. Вероятно е ставало дума не за „една баба“, а за „един бабà“ (с ударение на втората сричка) - водач на мюсюлмански орден, на каквито обикновено се приписват организиране на насилия над завареното от османците местно население по време на големите християнски празници. Турците след това, пак според преданието, разрушили Одоровския манастир, където живеели 70 калугери, защото те нападнали и обрали турската хазна, която пътувала по тези места от Ниш за Самоков. Българските селяни показвали дори скалата, откъдето след грабежа били хвърлени хората и катърите.

 

Местните предания и легенди много често смесват събития и герои, така и тук преданието е приписало несвойствено поведение на боголюбивите калугери на Одоровския манастир, но затова пък то възпроизвежда точно, макар и да бърка хронологията, случки и събития от миналото, защото много от крепостите тук са действително разрушавани по време на османските завоевания, а пътищата до неотдавна са готвели изненади за всеки, който превозвал каквато и да е стока, камо ли „хазна“. Жителите на Одоровци и на околните села свързват крепостта Ясеново кале с българския цар Асен, тълкувайки го като,,Асеново кале“. Иречек удачно забелязва, че името на крепостта произлиза най-

 

219

 

 

вероятно от разположеното недалеч село Ясенов дол, което на него му говорело по-скоро за дървото ясен, отколкото за Асеновци. Това едва ли е убедило местните българи, които биха му доказали, че и Ясенов дол произлиза от цар Асен, защото на поменика в Погановския манастир много ясно е изписано името му, което игуменът чете на всеки празник. Този епизод на неравностоен етимологически спор между учения и селяните от Одоровци и Поганово има и по-сериозна страна. Той показва както непромененото до този момент българско народностно съзнание на местното население, така и една завидна историческа памет, където се преплитат предания с легенди, но и действителни имена на българските владетели.

 

Край малък поток, идващ откъм село Звонци, му показват топъл минерален извор, откъдето, според преданието, са изнасяли нагоре камъни, от ръка на ръка, когато строяли крепостта, свързана в съзнанието на населението с цар Асен. Между селата Звонци и Искровци имало остатъци от стар мост, наречен Ковачев мост, калдаръм и някаква разрушена постройка. И над Рибни дол - горната долина на Погановския поток, имало останки от стара крепост. Преди време там намерили каменна плоча с изобразени на нея „три хляба". Няма много такива случаи в археологическата практика, да се намират каменни плочи с изображение на хлябове. По-скоро селяните са видели позаличени от времето изображения от антични надгробни плочи или слънчеви знаци. Съвременните антрополози веднага ще протръбят, че са установили следи на някакво много древно светилище, за открити жертвеници или соларни дискове на слънцепоклонници, но на измъчения и отруден български селянин от Царибродско и тогава първата му мисъл все е за хляба - мисъл много далеч от сензацията, но близко до оцеляването.

 

В Цариброд жителите на градчето през 80-те години на XIX век изговаряли името му по-скоро като Царев-брод, също спомен от царските времена. Там според разказваните от тях предания се плащала от всички преминаващи „царската броднина". Цариброд, както отбелязахме по-горе, често се споменава през последните няколко века на османското владичество като място, където пътуващите търговци и разни посланичества от Европа към Портата и обратно, често спират да почиват или да пренощуват, но самото село е било на височината и почти не се е виждало от пътя.

 

220

 

 

Тук, където те обикновено спирали, имало само един кладенец-чешма и постройки за отдих и подслон на пътниците, които можели да си набавят храна и продукти от слизащите при тях българи.

 

Може да се разсъждава дали името на Цариброд, Царевброд, както се изговаряло тогава, не е възникнало по аналогия с разпространената сред българите практика, да наричат главните пътища „царски“ („царският път“ = „главният път“). Защото то е било разположено действително на главния път от Белград за София - Одрин и Цариград, а също и на удобен за пресичане на река Нишава, споменавана тук в горното ѝ течение и като Малка Нишава.

 

Край Цариброд Иречек чул и едно много интересно за него название на кремъчните кристали, които местните българи наричали „божии стрели“, и твърдели, че падали от небето със светкавиците. Връзката между кремъчните камъни и светкавиците се е сторила много озадачаваща на чеха, но той явно се е досетил, че по негово време българите още запалвали огън и припалвали цигарите си с помощта именно на такива кремъци. След това „откритие“ той изказва дълбокото си съжаление, че не може да остане подълго време всред българите в Царибродско и да запише от тях и други редки и старинни названия на минерали и растения. Оставя ни обаче описанието на още един старинен храм в село Лукавица:

 

„Разваленият Лукавички храм е съвършено особена сграда. Самата черква е незначителна, само 7 крачки дълга и 5 широка, с полукръгла абсида. Първоначалният тухлен свод, който отдавна се е съборил, селяните са заменили с дървен покрив. Над църковното преддверие се издига триетажна четириъгълна кула със страни 5 крачки широки. Нейните стени са грубо направени от обли речни и ломени камъни, между които хоризонтално са зазидани греди. Най-високият етаж е имал параклисче, по цялата му дължина сводообразни четириъгълни прозорчета и триъгълна абсида, по чиито стени още се познават фрески. Средният етаж - само стълба, има голи стени с два мазгала (бруствера) отстрани. Долният простор е постлан с камъни и по стените е бил украсен с по-малки ликове на светни, прилежно изработени на тъмен фон в два реда, един над друг; на свитъците, които светиите държат в ръцете си, се четат откъслеци от старославянски надписи. Лицата на светиите са избодени

 

221

 

 

дени от турците. Целият храм изглежда някога е бил засипан с пръст и отново изровен... Около развалините се забелязваха и купове дялани камъни и следи от ограда. Мястото между върха и потока е толкова тясно, че кулата едва ли е могла да служи за отбранителна цел. За миналото на тая сграда, която, като съчетание на кулата с целия храм, е голяма рядкост в източната архитектура, няма предания. Селянинът, който ни отвори църквата, каза, че и неговият дядо, който бил уж на 120 години, както обикновено в селата годините на старите хора много се надвишават, не знаел кога тази църква е служила. Селяните идвали тук на Митровден.“ [18]

 

От последните думи на селянина, грижещ се за църквата, може да се заключи, че тя е била посветена на Св. Димитър, щом Митровден (Димитровден) е нейният патронен празник, когато хората от селото и от околността идвали тук всяка година, за да почетат заедно с християнския светец и тези мълчаливи руини, свидетели на мрачни и страшни времена - времена на строеж на високи кули за оцеляване и на църкви, скрити в земята, опазили по чудо славянски букви и думи от старобългарски надписи.

 

Павел Делирадев и историкът Иван Велков също споменават свидетелства за няколко старинни манастира. Това е старата църква на Беренде в долината на Нишава, украсена с фрески от времето на цар Асен; манастирът в Разбоище, чиято църква е изградена „като пещера“ в стръмни скали; манастирът „Св. Иван“, който се търси над около 3 км южно от гара Драгоман; развалини на стара църква от XVI век в Драгоман със следи от стари фрески и др. [19]

 

Едва ли някога ще може да се възстанови цялата картина в Царибродско за състоянието на старините - мълчаливите свидетелства за българската древност по тези земи, такава, каквато е била тя по време на възстановяването на българската държава в 1878 г., и какво още е могло да бъде проучено и съхранено за вечни времена. Според официалната статистика, която се изготвя в края на 80-те години на XIX век в общините и селата в цялата страна, в Царибродска околия са посочени, без това да е окончателен списък, 10 действащи манастира, което е достатъчно голямо число, за да определи района като едно от значимите християнски средища за духовен живот на Българското средновековие и Възраждане.

 

222

 

 

МАНАСТИРИ В ЦАРИБРОДСКА ОКОЛИЯ 1900-1901 г.

 

1. „Св. Иван“ в землището на с. Поганово, Брезовска община, известен повече като „Погановския манастир“.

 

2. „Св. Пресвета Богородица“ в землището на с. Развойна, Букоровска община.

 

3. „Св. Никола“ в землището на с. Мало Малово, Голямомаловска община.

 

4. „Св. Пресвета“ в землището на село Грапа, Желюшка община.

 

5. „Св. Никола“ в землището на с. Държина, Желюшка околия.

 

6. „Св. Анастасия“ в землището на с. Неделище, Неделишка община.

 

7. „Св. Арахангел“ в землището на с. Изатовци, Славинска община.

 

8. „Св. Кирик“ в землището на Смиловци, Смиловска община.

 

9. „Св. Димитър“ в землището на с. Бребевница, Станянска община.

 

10. „Св. Димитър“ в землището на гр. Цариброд.

 

Съотношението между броя на манастирите и селата в Царибродска околия показва, че тук на около десетина селища се пада по един действащ манастир, който е поддържал живи християнската вяра и българското народностно съзнание сред населението и в годините преди Освобождението на България.

 

 

3. СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА ОТ 1885 г.

 

Едва що извървели първите си стъпки по административното уреждане на новата община и още не преодолели съпътстващите този процес трудности, както и проблемите по настаняването на многобройните преселници от Пиротско, дошли да се заселят масово тук, след като се разбира, че родните им места остават извън пределите на българската държава съгласно разпоредбите на Берлинския мирен договор, царибродчани трябва да изживяват ново горчиво

 

223

 

 

разочарование от съседите - обявяването на Сръбско-българската война. Този път те се оказват в центъра на военните действия и на главния път за придвижване на войските в двете посоки.

 

Когато два месеца преди това се обявява тържествено Съединението между Княжество България и Източна Румелия, царибродчани заедно е всички нишавски българи, независимо къде се намират те, на запад или на изток от българо-сръбската политическа граница, ликуват, защото с този акт българският народ защити достойно пред великите сили своите права за самоопределение и създаде в техните очи предпоставка за ревизия на Берлинския договор, който остави повечето нишавци извън родината им.

 

Европейските политици не са доволни от този дързък акт на българите, извършен против тяхната воля. Не е доволен и руският цар Александър III. За назидание той изтегля от младата българска войска своите опитни офицери, което има за цел, по всяка вероятност, не толкова да сплаши българите, че сами няма да могат да се справят с тежките военни задачи, както това често се подчертава в коментарите на този акт, колкото, за да покаже, че е в синхрон с общия европейски концерт и същевременно да насърчи неприятелите на България да предявят своите претенции. Турция съсредоточава войски към южната българска граница, но накрая тя приема предложението за международен арбитраж. Сърбия и Гърция претендират за териториални компенсации. Австро-Унгария настоява на Сърбия да се отстъпят територии заради уголемяването на България след Съединението. Българското командване няма разработен план за война със Сърбия. Неговото внимание след 6 септември 1885 г. е насочено към границата с Турция, където съсредоточва и своите сили, сведени до два корпуса - Източен и Западен. На сръбско-българската граница не са оставени никакви български военни части. Едва в началото на октомври, когато сръбското командване започва да съсредоточва големи войскови части в районите по българската граница, българското командване изготвя план за водене на война със Сърбия, предвиждащ действия с прикриващи отряди, които да забавят придвижването на сръбските войски, докато българските главни сили достигнат Сливница. Под предлог, че осъщественото от българите

 

224

 

 

на 6 септември съединение на Източна Румелия с Княжество България нарушавало равновесието на Балканите, на 2 ноември Сърбия обявява война на България и сръбските войски преминават българо-сръбската граница, без да имат срещу себе си сериозни съединения. Сръбският крал Милан, освен главното командване, поема лично Нишавската армия, задачата на която е да завладее София, преди българските войски да пристигнат от турската граница. Той настъпва с тази армия към София, като насочва Моравската дивизия от Власина и Кална през Колуница и Трън, Шумадийската дивизия от Пирот през Врабча и Сливница, Дунавската дивизия по шосето Цариброд-Сливница-София. Разчита на численото превъзходство на сръбската войска, която с бързи действия трябва да разгроми българските сили в района на Цариброд, да отблъсне идващите от Южна България български войски и да превземе София. В първите два дни на войната само малочислени прикриващи български отряди дават отпор на многократно превъзхождащите ги сръбски сили и се оттеглят с бой към Сливница.

 

Още на 2 ноември българските войски при Цариброд влизат в бой с Дунавската дивизия, командвана от генерал Йованович, която има задача да излезе на линията Вишан - Калотина. Съотношението в числеността е седем към едно в полза на сръбските части. Царибродският отряд, който трябва да спре мощното сръбско настъпление в този район, се състои само от една дружина, три опълченски чети и един ескадрон, под командата на капитан Хр. Попов. С тези сили той устоява на силния сръбски натиск докъм 17 часа. Пред опасността да бъдат обградени той заповядва на защитниците да се оттеглят на Драгоманската позиция. Дунавската дивизия не може да достигне набелязаните в плана за настъплението позиции и остава да нощува в района на Цариброд. Така вместо планираното мащабно и бързо настъпление, Шумадийската дивизия замръква пред позицията на Врабча, а Дунавската дивизия едва изтласква с бой от Цариброд неголемия ариергард на българския Сливнишки отряд и замръква при западния вход на Драгоманската теснина. Шумадийската дивизия, командвана от полковник Бинички, трябвало да напредне по пътя Пирот-Трън и заедно с Моравската дивизия да превземат Трън и Брезник.

 

225

 

 

По пътя си Шумадийската дивизия се натъква на отряда на капитан Букурещлиев, който оказва упорита съпротива, поради което до вечерта тази дивизия успява да проникне само три-четири километра в българска територия. Моравската дивизия, водена от полковник Топалович, също не успява да достигне до Трън. Крал Милан се установява вечерта в Цариброд недоволен от нерешителните действия на сръбските войски при настъплението към Драгоман [20].

 

Междувременно българското главно командване усилва Западния корпус и организира прехвърлянето на Източния корпус към Сливница. Разраства се и голямо доброволческо движение всред българите. За много кратко време броят на доброволците надминава 10 000 души, стекли се като лавина от всички български земи. Доброволците от Царибродско първи срещат сръбските войски поради близостта им до границата. Много слабо е проучен в българската историография въпросът с българските доброволци от Пиротско и Нишко във войната от 1885 г., проливали кръвта си, а някои дали и живота си в защита на Българското княжество.

 

Доброволчески отряди и чети се формират във всички български градове. Създават се студентски и дори ученически легион. Цяла Европа е впечатлена и всички европейски вестници широко отразяват шумните доброволчески групи от българи студенти, които потеглят с влаковете от всичките европейски столици, за да се бият за отечеството си. Сигнала дават двадесет студенти от Женева, сред тях е и Петър Зъбов от Пирот, които след бурно съвещание в любимата им бирария, събират всичките си пари в общ фонд за пътуването, отправят чрез вестниците призив до всички българи студенти в Европа, да последват примера им и потеглят.

 

Пристигнали в София, те биват настанени в пехотинските казарми, където е разположен Студентският легион, съставен от четири взвода. Когато д-р М. Панчов, почетен взводен командир и летописец на Студентския легион, разказва за порядките там, той добавя :

 

„В казармата докараха от Пирот и ученически легион [21].“

 

Това малко вмятане пресъздава много добре общия подем по всички български краища и открива още една почти непрочетена страница за родолюбивите прояви на българите от Пирот и Пиротско по

 

226

 

 

време на Сръбско-българската война от 1885 г.

 

С голяма морална стойност е помощта, която оказват на българската войска италианските работници по строежа на железопътната линия Цариброд - Вакарел. Първоначално те помагат като санитари, но в най-решителния момент взимат оръжие и се бият наравно с българските войници.

 

По време на сръбското настъпление българското правителство прави редица усилия да спре с дипломатически средства агресията, но не получава никаква подкрепа на тази си инициатива. Между 5 и 7 ноември по-малочислените български сили, командвани от съвсем млади офицери, нанасят голямо поражение на сръбските войски и принуждават Нишавската армия да се оттегли. След поражението при Драгоман крал Милан се завръща в Цариброд и написва писмо до кралицата Наталия, в което се оплаква, че е невъзможно, не само каквото и да е настъпление, но дори и самата отбрана и упреква пехотата си в страхливост. Вечерта на същия ден той свиква в Цариброд военен съвет, на който присъства министър-председателят, началник-щабът на армията и всички началници на дивизиите. Началник-щабът настоява сръбските войски да се задържат колкото се може по-дълго на българска територия, защото идела помощ. След съвещанието крал Милан заминава заедно с министър-председателя за Пирот и веднага щом пристига там, изпраща на кралицата телеграма, да иска интервенция на великите сили, завършвайки с думите: „Положението е още по-лошо. Военният съвет реши отстъпление.“ Амбициозната кралица отговаря също с телеграма: „Убийте се всички, но спасете честта!“, но предава на граф Кевенхюлер посланието на краля, с което крал Милан моли великите сили да се намесят за прекратяването на войната.

 

Във връзка с предстоящото тежко сражение при Цариброд крал Милан издава заповед, чието съдържание и аргументи се различават съществено от тези на манифеста при обявяването на войната. Докато в манифеста той се аргументира с нарушаването на Берлинския мирен договор от страна на България и разклатеното равновесие на Балканите, сега се позовава на същите несъстоятелни „исторически права“, с които след Руско-турската война 1877-1 878 г. нишавските българи от Ниш и Пирот не бяха включени в пределите на възстановената българска държава:

 

227

 

 

„Войници, Нашето отечество е в тежко положение... Вашите стъпки бяха осеяни с победни цветя и успехи след успехи увенчаваха вашите юнашки напори. Пред Тимок, дивният град Кула, на Нишава угледният съкровник Цариброд, на Ерма питомникът Трън, където някога беше Зелениград на смедеревеца Георги, по-нататък Брезник, близо до Немановия Перник и най-после чутовният Драгомански проход - всичко това за кратко време в три дни беше във вашите ръце. Но вие отведнъж спряхте... Аз не мога да помисля, че в гърдите ви угасна любовта към вашата родина, аз не мога да вярвам, че вашите сърца са изстинали към родители и братя, които оставихте в дома, чакайки ви да се върнете не победени, не унижени, не опозорени... Юнаци, стегнете юнашките си сърца, разпалете пак вашата рицарска сръчност и не допускайте, щото вашият досегашен венец на славата да смъкват и разпокъсват ония, които като чужди роби свободата си получиха даром, а не извоюваха юнашки, както ние и нашите бащи своята...“ [22]

 

До 10 ноември силите на Западния корпус достигат 40 000 души. На същата дата българската войска настъпва под командването на подполковник Д. Николаев и в района на Драгоман разбива Дринската и Шумадийската дивизия. Сръбското главно командване изтегля Нишавската армия към района на границата.

 

Европейската преса не скрива удивлението си от българските успехи. Още при обявяването на войната всички наблюдатели са убедени в успеха и лесната победа на крал Милан, повлияни от сръбската пропаганда и от австрийските внушения. След победата на българите при Сливница изненадата им прераства в нескрит възторг от себеотрицанието, с което наскоро освободилият се малък народ брани свободата и правата си. Кореспондентът на немския вестник „Кьолнише Цайтунг“ фон Хун пише буквално, че „Европа се наелектризирва от българските победи“ [23].

 

На 11 ноември българският авангард, подсилен с конните колони и отряди на ротмистър Ан. Бендерев, продължава енергично настъплението със задачата да пресече пътя на отстъпващия противник. Северно от Драгоман българските подразделения се натъкват на изостанали части от Дринската дивизия и ги изтласкват на запад. Настъплението продължава в пет направления и неприятелските войски са

 

228

 

 

изтласкани на линията Планиница-Цариброд-Радейна. Бендерев разбива Дринската дивизия и стига района на Цариброд. Българското главно командване узнало, че срещу Бендерев стои не ариергардът, а главните сили на Нишавската армия спира за кратко настъплението му, за да го подсилят. В ранния следобед, преди да започнат решителните боеве за Цариброд, срещу цялата Нишавска армия, българите се изправят с 16 дружини, 4 батареи и 6 ескадрона, а сърбите имат разположени срещу тях 32 батальона, 4 пионерни и 4 санитарни роти, 16 батареи, 1 крепостна рота и 12 ескадрона, което показва, че в пехота и конница сърбите са два пъти повече, а с артилерията - четири пъти, при това несравнимо по-добре организирани в дивизии. Някои наблюдатели не без основание отбелязват тогава, че българите в тези боеве с голямата си дързост компенсирали и маскирали малката си численост.

 

Настъплението към Цариброд започва с атаката на върха Бабина глава. 16-а Плевенска рота се насочва към горящия мост, а 14-а и 15-а рота преминават през Цариброд и под залповия огън на сърбите настъпват по източните склонове на върха. До вечерта четирите дружини от Плевенския полк и обходната колона на капитан Радко Димитриев заемат с атака върха Бабина глава. В същото време българите атакуват и овладяват и Остри връх, северно от Цариброд, където сърбите оказват отчаяна съпротива, но не устояват на постоянните български атаки.

 

Решаващото и най-тежкото сражение става на 12 ноември. В Цариброд, където се установява щабът на Западния корпус и лично българският княз Александър Батенберг, се взима решение да се настъпи веднага щом от Сливница пристигне колоната на подполковник Филов, която се очаква към ранния следобед.

 

Войниците получават заповед да се приведат в ред и да се окопаят на заетите позиции. Разположението на войските остава почти такова, каквото е било предната вечер. Само някои малки части от левия фланг са оттеглени към града. След няколко размествания на поделенията от тактически съображения към 14 часа на 12 ноември, непосредствено преди решаващото сражение, българските части в района на Цариброд имат следното разположение и състав:

 

229

 

 

Десен фланг (Остри връх) - капитан Сарафов с I и IV дружина от 5-и Дунавски полк; II дружина от 6-и Търновски полк; 1 и IV дружина от 8-и Приморски полк.

 

Център (Бабина глава) - капитан Делов с II и III дружина от 8-и Приморски полк. Между десния фланг и центъра в долината е изпратена IV дружина от 4-и Плевенски полк.

 

Ляв фланг - капитан Р. Димитриев с I дружина от 6-и Плевенски полк; II Пловдивска дружина и Харманлийската дружина. Тези дружини трябва да заемат позиция на левия бряг на река Нишава при устието на река Луковица и да охраняват фланга, докато пристигне отрядът на капитан Попов.

 

Резерв до града - капитан Никифоров с III и IV дружина от 2-ри артилерийски полк. Освен тези части тук са изпратени още 2-ра батарея от I артилерийски полк на Остри връх и 5-а батарея на същия полк - в лозята на север от града.

 

След подадения сигнал българите настъпват поротно към връх Нишава, като се поддържат взаимно с огън. Тук сърбите оказват упорита съпротива, за което им помага и силно пресечената местност. В подножието на връх Нишава пада убит дружинният командир на III дружина от VIII полк капитан Златев. Сражението завършва при пристигането на XIII Търновска рота. Нейният командир ранен повежда войниците в атака. На мръкване връхът е овладян, а с това целият Царибродски край е освободен и пътят на българската войска към Пирот открит.

 

Битката за връх Нишава над Цариброд е една от най-грозните драми на тази братоубийствена война. Без да има таланта на Вазов, който възпява героизма при Сливница с поклон към новото гробище, не по-малко вълнуващ е разказът за кървавата битка на този връх, изпълнен с преклонение пред саможертвата на българските войници и уважение към синовете на сръбския народ, проляли кръвта си по вина на своя крал, на един от командирите в това сражение - капитан Паков:

 

„Тук на върха Нишава за първи път в тази война се срещнали гърди с гърди българи и сърби... със щикове, револвери, ножове и юмруци. Сръбското знаме по няколко пъти преминавало от ръце на ръце, между сърби и

 

230

 

 

българи. Капитан Катанич лично с гърдите си прикрива своето знаме и го хвърля в редиците на пристигащите му на помощ сръбски войници и пада на земята тежко ранен от револверен куршум на подпоручик Матров и пронизан на няколко места от щикове... Благодарение на настъпващата тъмнина сръбското знаме е било спасено, отхвърляно от ръце на ръце назад към прииждащите други сръбски войници, (които) с труповете си преграждали пътя на нашите войници към тази сръбска светиня... Гледката на победата е била много ужасна... Горе на върха двата противника са си измервали силите с щикове и ножове, имало е даже случаи на душене с ръце... една малка полянка, около 150-200 квадратни метра цялата е била обагрена с кръвта на храбрите защитници от сръбския батальон, където и немалко храбри търновци също така юначно сложиха кости за славата на своето оръжие. Тук, на това място, убитите и ранените сръбски войници, около 300 души, са били поразени повече от удари на щикове и приклади, отколкото с огнестрелно оръжие, което свидетелства колко упорито водена е била борбата от двете страни...“ [24]

 

Загубите на българите в тази битка не се знаят точно. Изчисляват ги на 250 души, от които 58 убити, като тези жертви са дадени само в продължение на два часа. На следващия ден фон Хун и сърбинът Гончевич посещават полесражението и намират още непогребани 83 сръбски и 14 български убити войници, по-голямата част от които убити са загинали от хладно оръжие. Това сражение, което изтласква чуждите нашественици, остава паметно за царибродчани и за населението от околията.

 

След като българските войски заемат в ожесточени боеве с Дунавската и Моравската дивизия целия район на Цариброд и върха Нишава - ключовата позиция за отбраната на Пирот, на следващия ден, 13 ноември, сръбската армия започва да се оттегля към Ниш. Великите сили се активизират и настояват за прекратяване на военните действия, същото иска и руският император, а сръбското правителство изпраща парламентьори с такава задача. Българското правителство отхвърля всички тези предложения. Главното командване започва подготовка за овладяване на Пирот. Западният корпус изготвя план за настъпателна операция към Пирот. Издадена е заповед за

 

231

 

 

придвижване на частите на капитан Попов и на резервите от Сливнишката позиция към фронта при Цариброд. Тук трябва да отбележим, че в този общонароден подем в защита на отечеството в Цариброд пристига като доброволец и народният поет Петко Рачев Славейков. Като инспектор към Червения кръст той заминава на фронта заедно с белгиеца д-р Шарл Роа, с когото организират превързочни пунктове в Сливница, Драгоман, Цариброд и на др. места, където се водят боевете [25].

 

На 14 ноември сутринта Западният корпус преминава в настъпление. Военните колони и отрядите разбиват сръбските сили в граничния район и устремно се насочват към града, седалище на някогашната българска Нишавска епархия. Към 14 часа те достигат височините, източно от село Извор и източно от селата Ръжана и Смърдан, средно по на 8—10 км от Пирот. В 15 часа те са вече пред самия Пирот. Колоната на майор Гуджев настъпва към височините, източно от с. Извор, и се разполага североизточно от с. Бориловци.

 

Вечерта българите атакуват изненадващо най-важния стратегически пункт - височината Църни връх. Колоната на подполковник Муткуров настъпва към с. Ръжана под силен пехотински и артилерийски огън. Българската артилерия обстрелва успешно и поразява сръбските батареи. Сръбските войски са принудени да отстъпят. Боят се пренася по улиците на Пирот. Полковник Муткуров издава заповед българските войски да излязат от града, за да не бъдат обсадени. Късно вечерта те обсаждат града откъм южната страна. Част от българските войски излизат в обход на двата фланга на сръбската отбрана и с атака заемат южния им фланг. Колоните на капитан Никифоров и майор Стоянов настъпват срещу десния фланг на противниковите позиции. Командирът на корпуса възлага на няколко дружини под командването на капитан Бахчеванов операцията по овладяването на Църни връх, който повежда войниците в полунощ. Сръбските войски забелязват навреме настъплението и организират силна съпротива. Тук в часовете след полунощ се развива един от най-кръвопролитните боеве в тази война. С цената на много жертви българските войски изтласкват сърбите и заемат височината. Рано сутринта на 15 ноември, много преди разсъмване, боевете за овладяването

 

232

 

 

на Пирот се подновяват. Колоната на майор Гуджев настъпва срещу цялата Шумадийска дивизия на север от града. След успешно проведената атака сръбските защитници отстъпват и цялата дивизия се изтегля зад река Темска, преследвана от войниците на майор Гуджев. В 4 часа сутринта колоната на подполковник Муткуров започва да заема Пирот. Той овладява първо хребета Хисарлъка, западно от града. По улиците на Пирот се завързва жестока битка. Сърбите постигат моментен успех, но войниците на Приморския полк успяват да сломят Дунавската армия, която започва да отстъпва в безпорядък към Княжевац. Българските войски се врязват дълбоко и разделят на две сръбската Нишавска армия. По този начин пътят на българските войски към Ниш става открит.

 

В продължилите два дни сражения за Пирот и двете воюващи страни дават много жертви. Българското население в Пирот и околните села посреща възторжено българските войници и ги приветства като освободители, вярвайки, че обединената българска държава ще съумее със своята млада, но дръзка войска да поправи несправедливостта от Берлинския договор през 1878 г., който ги остави извън родината и ги раздели от близките им в Царибродско, Трънско и Босилеградско.

 

Същата вечер, когато пиротчани със „силно пламтящо българско чувство“ посрещали българските войски и празнували заедно с тях, небето над Пирот, според очевидци, „ознаменувало (събитието) с феерична гледка от грамадно множество падащи звезди“ [26].

 

Още преди завземането на Пирот Русия изпраща съгласувано с Австро-Унгария нота до София да се сключи примирие. Нотата веднага бива препратена до княз Александър, който забавя отговора ѝ, докато българските войски навлязат в сръбска територия. С това си действие той отстоява позицията си, изразена още на 10 ноември на предложението на Великия везир, който също настоява за такова примирие, с благосклонността и на Англия. Отговорът на българския княз тогава е категоричен:

 

„Свещеният ми дълг към падналите на бойното поле и военната ми чест ме задължават, да не предлагам и да не приемам никакво примирие преди съвършеното очистване на България от сръбски войски и да сключа мира, само след като се намеря на неприятелска земя.“ [27]

 

233

 

 

Намесата на великите сили се ускорява от безпомощното поведение на крал Милан, който не само се оплаква на кралицата, но още на 13 ноември просълзен писмено се отказва от престола пред Гарашанин. Министърът запазва хладнокръвие и заставя своя крал да отиде при войската, като не му спестява унижаващите войското достойнство думи: „Никаква абдикация! Ние разстрелваме войниците пръсташи (които си нараняват нарочно пръстите), а Вие искате да бъдете династичен пръсташ!“

 

След превземането на Пирот българските войски веднага започват подготовка за настъпление към Ниш. Още вечерта на 15 ноември в Пирот пристига по нареждане на своето правителство австро-унгарският пълномощен министър в Белград граф Кевенхголер с ултиматум от името на великите сили и по-конкретно - на Австро-Унгария, Германия и Русия, българите да прекратят военните действия. Съобщават за това посещение на Княз Александър, който нощува в Ръжана. Срещата между двамата се осъществява на другата сутрин - 16 ноември, в Пирот. Главното командване и българското правителство не са съгласни с това предложение, но Князът, без да ги пита, преценявайки реално международната обстановка, изолацията и настроенията срещу българите, и заплахата от Кевенхюлер, че България в противен случай ще бъде окупирана от Русия, издава заповед настъплението да спре.

 

Разговорът между двамата се интерпретира в различни нюанси, като този например с каква окупация е била заплашвана България - с руска или с австрийска или и с двете заедно, но същността на заплахата и унижението остават. За последното най-добре говори самодоволството на граф Кевенхюлер, когато докладва на крал Милан в Бяла Паланка за резултатите от разговора си с младия български княз:

 

„Величество, г-н Батенберг в началото не искаше и да чуе за примирие, за което, той каза, че можело да се говори само когато влезе с войската си в Ниш. Но когато аз го заплаших, че тогава вече ще бъде късно, защото, ако напредне само още една крачка, ще срещне не само сръбска, но и една много по-силна войска, той клюмна като цвят попарен с вряла вода и веднага прие, каквото исках от него." [28]

 

234

 

 

След заповедта на Александър Батенберг за прекратяване на военните действия външният министър Цанов съобщава още същия ден с нота на великите сили и на великия везир, че в отговор на тяхната колективна постъпка България е преустановила военните действия и приема да преговаря за примирие [29].

 

Сръбското командване настоява войските да останат на позициите си от 16 ноември, да не се извършват размествания на частите, да се пристъпи към взаимно опразване на заетите територии и примирието да трае до 1 януари 1886 г. Българската страна възразява, че сръбското предложение не се съобразява с българската победа и предлага друг вариант: сръбските войски да се изтеглят от заетата българска територия, българските войски да останат на заетите позиции и веднага след подписването на примирието да се пристъпи към преговори за мир. Сръбското правителство, чувствайки зад гърба си подкрепата на великите сили, отхвърля българското предложение и започва демонстративно военни приготовления. Великите сили и този път остават глухи към българските апели. По предложение на Австро-Унгария се създава международна военна комисия от военните аташета на Русия, Германия, Англия, Франция и Италия във Виена и по един представител на Турция и Австро-Унгария. На 6 декември комисията се събира в Пирот. За няколко дни тя изготвя проект за договор, който не се съобразява с исканията на българското правителство.

 

Актът на примирието се подписва на 9 декември. Според договора сръбските и българските войски трябва да се изтеглят на старите граници, като се образува временна неутрална зона. Българските войски опразват Пирот на 13 декември, а сърбите се оттеглят откъм Видин. Руският делегат в международната военна комисия по примирието Каулбарс убеждава Княз Александър I да направи стъпки за сближаване с руския цар. В резултат на това князът издава заповед към българската войска, с която се отдава дължимото признание на руския цар и на руските офицери за успеха на българското оръжие. Освен това, когато в София посрещат на 14 декември победоносната българска войска, над военното министерство се издига и руското знаме и военната музика изсвирва руския химн „Боже, Царя пази“.

 

Преговорите за мир продължават в Букурещ до 19 февруари

 

235

 

 

1886 г., когато се подписва и Букурещкият мирен договор. Под натиск на великите сили България се отказва от исканите от нея 20 милиона обезщетение. България запазва Съединението и земите до старата западна граница заедно с Царибродско, но трябва да се откаже в полза на Турция от Кърджали, който град преди войната бе в Източна Румелия.

 

Младата българска държава плаща скъпа цена за тази победа: 700 убити, 4000 ранени, големи материални щети и огромни разходи. С нея тя спасява Съединението, опазва своята територия от чужди посегателства и променя представите на Европа за силата на българската армия и войнските добродетели на българите. Българите от Пиротско и Нишко са угнетени. Царибродчани и жителите на цялата Царибродска околия обаче отдъхват спокойни след края на войната, че отново остават в пределите на българската държава.

 

Макар и краткотрайни, военните действия, в центъра на които попада и самият Цариброд, донасят много разрушения и опустошения. От освободителната Руско-турска война 1877-1878 г. бяха изминали едва седем години и всичко изградено с много труд и надежди стихията на войната бе почти помела и то трябва да се гради отначало.

 

Към Цариброд се устремява нов поток от българи бежанци от Пиротско и Нишко, чието положение след войната става много по-тежко поради сръбските репресии. Те започват веднага след изтеглянето на българските войски съгласно сключеното примирие. На площада в Пирот публично бива разстрелян от сръбските войници Константин Даскалов. Насилия над българи се извършват в целия окръг. Дошлите в Цариброд много бежанци от Пирот с големи трудности биват настанявани и осигурявани с подслон и прехрана в неголямото по това време градче.

 

След войната царибродчани показват признателността си към жертвите, паднали за тяхната свобода във войната през 1885 г., като въвеждат свой местен празник „12-и ноември - Празникът на Цариброд“, денят на освобождението на Цариброд“, който празнуват най-тържествено всяка година на тази дата, отбелязваща и битката за връх Нишава. За значението, което царибродчани отдават на този празник,

 

236

 

 

говори и грандиозността, с която те го празнуват. За това свидетелстват и изготвяните всяка година за целта от кметството програми на честването, като тази за 1901 г. например:

 

Програма

 

За тържественото отпразнуване историческата дата 12 ноември 1885 г. - ден, в който храбрите български войски прогониха неприятеля от град Цариброд.

 

Сборен пункт на участващите в тържеството - училищният двор. Шествието тръгва към гроба на падналите офицери и войници в 10 часа сутринта по следния ред:

 

1. Ликът на падналия герой капитан Златев, с венци поднесени от разните съсловия.

2. Духовенството.

3. Офицерите от Царибродския гарнизон.

4. Чиновничеството.

5. Общинските власти.

6. Учителското тяло.

7. Гражданите и дошлите представители от околията.

8. Учениците.

 

Пред гроба на падналите офицери и войници ще се отслужи тържествена панихида, след което ще се държат подобаващи речи. След свършването на панихидата процесията тръгва в същия ред към двора на училището, където ще се отслужи благодарствен молебен по случай победата на българското оръжие. След молебена кметът приема поздравленията в салона на основното училище, откогато започва увеселението. През целия ден всички заведения ще са затворени, които, както и частните къщи ще са окичени с народен флаг, а вечерта градът ще бъде осветен.

 

Град Цариброд, 11 ноември 1901 г. От Кметството.

 

 

Тези тържества се повтарят всяка година, обогатени с нови прояви. За някои от тях пристигат и близки на загинали офицери и войни в битката за освобождаването на Цариброд. Затова говори и репортажът за честването на празника на града девет години по-късно, на 12 ноември 1909 г.:

 

237

 

 

„Сутринта в 9,30 часа в черковния двор бяха събрани духовенството, гражданството, учителите с учениците, офицерите с войниците. Отслужи се панихида и се отиде на гроба на храбро падналия капитан Златев. Двама подофицери носеха лика на капитан Златев, след тях вървяха и останалите в същия ред...“ [30]

 

Следва слово от кмета и поднасяне на венци. След обяда се устройва общоградско тържество с маршове и хора. От името на царибродчани кметът Връдловски изпраща благодарствена телеграма до командира на 8-и Приморски полк във Варна полковник Нерезов за славната победа на приморци през 1885 г. при Цариброд. Телеграма той изпраща и до госпожа Златева - съпругата на убития при атаката на връх Нишава капитан със следното съдържание:

 

„Днес царибродските граждани отдават заслужена почит на геройски падналия Ваш незабравим съпруг капитан Златев на 12 ноември 1885 г., по който случай съм натоварен да Ви поднеса техните и моите съболезнования. Кмет Връдловски“. Още същия ден царибродчани получават отговори на телеграмите и поздравления от министъра на войната генерал Николаев.

 

На следващата година в Цариброд се отбелязва 25-годишнината от освобождението на града, за което тържество пристига и синът на убития капитан Златев - младият подпоручик Златев, който се е родил три месеца след гибелта на баща си. Четвъртвековният юбилей събужда повече размисли, надхвърлящи чисто протоколните прояви на почит и признателност. В местния вестник „Нишава“ по този повод е обнародвана статия, вероятно от редактора, която освен признанието за героите отправя остри и хапливи стрели към онези обществени среди, които предпочитат да се отчитат само с пищни програми или са превърнали някогашните си рани в златни кръстове, носещи облаги:

 

„На 2 ноември 1885 г. ние бяхме изненадани от тогавашния сръбски крал Милан..., който (искаше) да пие „белу кафу и слави свою славу“ на именния си ден 8 ноември в София... На 12 ноември ние, българите, показахме на света, че и ние сме достойни да пазим своето... Днес, 12 ноември 1910, четвърт век от тая смутна епоха царибродчани си спомнят своето минало, гордеят се с настоящето и празнуват тоя светъл за тях ден - освобождението... Гражданите са създали свой местен празник и всяка година го отпразнуват

 

238

 

 

с подобаваща церемония... Освен програми за отпразнувания, издадени от общинското управление, ние виждаме още в общите гробища един счупен дървен кръст, обърнат надолу, който казват, че стърчал на гроба на звездата, паднала от неприятелския куршум - покойния капитан Иван Златев, убит и загинал за отечеството в момент на най-ожесточената атака, когато е превземал от сърбите тяхното знаме. Капитан Златев повел своята III дружина, застанал няколко крачки пред нея, командвайки настъпления, когато 4-5 неприятелски куршума го пронизали, извиквайки само „Напред момчета!“ Къде е вашият комитет за въздигане паметници за тази честна победа? Где бяхте днес и покажете със своя пример отплата към наследството на капитан Златев...“ [31]

 

Упрекът на автора е насочен главно към създадения преди години в Цариброд комитет за въздигане на паметник за падналите в битките за освобождението на града. Този критичен материал, както ще видим по-късно, не остава без последствие, защото още на следващата година става освещаването на съградения паметник. На тази година царибродчани отбелязват тържествено още една бележита дата, също четвъртвековен юбилей -„15 ноември - Празника на победата“ - 25 години от победата на 15 ноември 1885 г. над сръбските войски и навлизането в Пирот. На този ден преди обяд в църквата се отслужва панихида за падналите във войната офицери и войници, след което се отслужва и благодарствен молебен в присъствието на много военни, ученици и граждани. През целия ден градът е окичен със знамена, придаващи му празничен вид.

 

В началото на януари 1911 г. по инициатива на председателя на Върховния комитет на Доброволческата организация „Сливница“, наброяваща в страната 32 дружества и 3600 редовни членове, А. Петров, се провежда сбирка на живеещите в Царибродска околия доброволци от Сръбско-българската война за съставяне на местно дружество. Целта на дружество „Сливница“ е да въздигне паметник-музей на падналите на бойното поле доброволци и да поддържа бедни членове и др. В устава има и такава разпоредба, след смъртта на някой доброволец останалите живи да внесат, всеки по 50 стотинки, на наследниците му. Във връзка с подготовката за учредителното събрание на това дружество

 

239

 

 

отново се повдига въпросът за създадения още преди десет години комитет „Сливница“ в Цариброд:

 

„Хубаво би било, ако на това събрание се повдигне въпросът: Каква е деятелността на комитета „Сливница“, конституиран през 1900 г. в Цариброд със задача да въздигне паметник на падналите офицери, войници и доброволци в сръбската война и чийто устав беше утвърден от министъра на вътрешните работи с номер 905 от 29 февруари 1900 г. Да му поиска отчет, като го покани за нов живот или да се присъедини към общата доброволческа организация, която гони същата цел.“ [32]

 

От това изявление става ясно, че царибродчани, макар и не изпълнили докрай поставената си цел, са изпреварили много свои сънародници в инициативата да въздигнат паметник на героите и да създадат своя доброволческа организация, която по неофициални сведения, вече била набрала за тази цел в Цариброд една немалка сума - повече от 2000 лева.

 

Половин година по-късно, на 2 август 1911 г., когато в цялата страна в градове и села провеждат благодарствен молебен по случай възшествието на Н.В. цар Фердинанд на българския престол преди 24 години, в Цариброд отбелязването на тази годишнина се слива с освещаването на паметника, въздигнат в чест на пролелите преди 26 години кръвта си български войни в битката за прогонването на нашественика от града.

 

По инициатива на полковник Пачев - командир на 25 Драгомански полк, и със съдействието на доброволците от Цариброд, гражданството и войската за кратко време се изгражда един паметник на върха Бабина глава - там, където на 12 ноември 1885 г. става последната кървава битка със сръбската войска, след което тя бива прогонена от българска територия. За изпълнението на тази задача предварително се създава един комитет за въздигане на паметника и една комисия за организиране на тържествата, които развиват трескава дейност. Благодарение усилията и труда на войниците, на членовете на Царибродската доброволческа дружина „Сливница“ и на много граждани паметникът е изграден само за няколко дни във вид на пирамида с костница под нея. В костницата трябва да се пренесат костите от братските могили на падналите на 12 ноември български войници, погребани на върха Бабина глава и на другите съседни

 

240

 

 

върхове: Нешков връх, Острец и др. Едно подразделение войници работи по самия строеж и по прокарването на пътищата до върха. Помагат му доброволци от Цариброд, които пренасят вода и пясък. Друго подразделение войници през това време разкопава всички братски войнишки гробове наоколо, изважда костите, премива ги и ги полага в четири големи сандъка.

 

На 1 юли в София заседава II редовен конгрес на доброволческата организация „Сливница“, който взима единодушно решение, да се отзове на отправената му покана да присъства на тържеството по освещаването на паметника край Цариброд. На другия ден сутринта от софийската гара с влак в два специални вагона към Цариброд потеглят 60 конгресисти и няколко доброволци в униформи от Софийското дружество „Сливница“, които носят дружинното знаме, общо около стотина души. В 10 ч и 30 м влакът пристига на гара Цариброд, където ги посрещат полковник Пачев, кметът Връдловски, околийският началник Антов, около 85 души от Царибродското доброволческо дружество, много граждани, чиновници и военни под звуците на полковата музика. Кметът ги приветства с „Добре дошли“ от името на цялото гражданство. От името на доброволческата организация говори председателят на конгреса К. х. Калчев, който благодари на всички, които са съдействали за направата на паметника.

 

Самата церемония по откриването и осветяването на паметника се извършва много тържествено и в строг порядък. Още сутринта мястото около оградения паметник се изпълва с множество граждани от всякаква възраст и различни съсловия, чакащи започването на церемония. Пристигналите на гарата от София гости и доброволци след тържественото им посрещане и разменените кратки слова, веднага се отправят към казармата, начело с военна музика, следвани от посрещаните. След като гостите разглеждат казармата, за да се запознаят с безупречния ред и чистота в спалните и в другите помещения, те са поканени от кмета на другарски обяд. След обяда колоната от гостите и войската се отправя към мястото на паметника - височината Бабина глава по току-що прекараните нови пътища.

 

На върха край паметника всички се нареждат по предварително

 

241

 

 

определен ред: войската, доброволците-конгресисти, доброволците от Цариброд, гражданите и представителите на всички учреждения и организации в града. Паметникът е съграден на самия връх, откъдето се открива великолепна гледка във всички посоки. Сутрин при ясно време оттам се вижда град Пирот и околните села, където са родени и много от жителите на Цариброд. Задава се шествието с костите на героите, носени от войници в четири големи сандъка с почетна рота, начело с духовенството. Отслужва се панихида и войниците полагат святите кости, покрити с българското знаме, в костницата под паметника „на съхранение за вечни времена“.

 

След молебена церемонията завършва с няколко вълнуващи слова, които връщат участниците към драматичните събития, разиграли се преди 26 години на 12 ноември по този сега така тих и смълчан връх.

 

Пръв говори К. х. Калчев, който описва положението на България през 1885 г. и подканва младежите да следват примера на тогавашните герои, извършили Съединението и защитили достойно родината си от нашественика. Слово произнася и мировият съдия в Цариброд Г. А. Петров, завършвайки с цитат от Ботев, а след него - архиерейският наместник свещеник Стаменов, който изтъква връзката между патриотизма и вярата.

 

Най-голям интерес произвежда речта на главния инициатор за построяването на паметника полковник Пачев, който много точно и разбираемо разказа за битката на този връх преди 26 години:

 

„Крал-Милановата армия след неуспешна тридневна атака на Сливнишката позиция и отблъскването ѝ от Драгоманските и Драгоилските височини, решава да даде последен отпор на българска земя, като се разполага вечерта на 11 септември така: Дунавската дивизия на Патарлашките височини, Шумадийската дивизия - на тая височина, на която е построен паметникът, Дринската и Моравската дивизия - на левия бряг на река Нишава и Лъкавица към селата Желюша, Бански дол и Гоин дол, където се укрепва здраво... На 12 ноември, след пладне, нашите млади герои повеждат дружна атака, като по този висок и стръмен връх срещу Шумадийската дивизия настъпват: една дружина от 4-и полк, една дружина от 6-и полк и две дружини от 8-и полк и със своята безмерна храброст

 

242

 

 

успяват да прогонят цялата сръбска дивизия на сръбска територия. В тоя бой нашите дружини само на тази височина дават жертви капитан Златев и 34 войници от 8-и Приморски полк, а сърбите оставят на нея 318 души мъртви... Боят на 12 ноември по своята ожесточеност е бил едничък през тая война. Никъде другаде атаката не е била така жестока, както тук... имало е схватки с ръце за гуша. Костите на тия саможертвени борци, паднали тук, се прибират за вечни времена в този скромен, но величествен паметник, изграден с помощта на живеещите в Цариброд. Бог да прости лежащите тук герои и всички ония, на които нетленните останки лежат там нейде в незнайни гробове“. [33]

 

Накрая това двойно за Цариброд тържество завършва с военен парад в града и с общото задоволство на гражданите и на военните от гарнизона, че е изпълнен един дълг и че е намерено достойно място за вечен покой на героите от 1885 г.

 

След тържеството в Цариброд се съставя и разпространява за печата следното кратко „комюнике“:

 

„Във височините около града ни българската армия загуби 34 войници, достойно изпълнили отечествения си дълг... Плитката гробница, направена още тогава набързо, пазеше останките на тези герои загинали за своботада, като сегиз-тогиз атмосферните явления очистваха земята над тях и откриваха светите кости, заривани от проходящи или намиращи се там на учение войници. 26 години минаха от тази светла дата..., докато днес, с общи усилия, благодарение на граждани, военни и чинове се изгради паметникът, виновник за днешното двойно тържество, в което на вечни времена се поставиха на съхранение светите кости на падналите герои.“ [34]

 

Но както се случва и на други места у нас, и за това родолюбиво дело се намират недоволни. В местния вестник се появява критична статия „Паметникът на върха Нишава“. Става дума за същия връх Бабина глава, който някои наричат и Нишава. Авторът ѝ, подписал се със странен псевдоним „Oraje“, след като отдава заслуженото на историческия факт, че „две сръбски дивизии са прогонени с щик само от един български полк“, и за оставилите там костите си повече от 58 души българи, той негодува, че паметникът бил „просто пирамида“, а трябвало „нещо грандиозно“,

 

243

 

 

че паметникът бил много набързо направен, и на каменисти чукари, „само и само Пачев да получи лаврите“, че войниците били измъчвани да носят вода и пясък. Накрая той препоръчва на общинските съветници да не отпускат обещаната от бившия кмет Връдловски помощ за изплащане на взетия на кредит цимент за паметника. [35]

 

С изграждането на войнишкия паметник на върха Нишава (Бабина глава) и тържественото му освещаване на 2 август 1911 г. царибродчани отдават своя достоен принос в увековечаването паметта на героите от 1885 г. На 22 май 1911 г. в околийския център се събират 55 оцелели от Сръбско-българската война доброволци от град Цариброд и околните села и учредяват Царибродско Доброволческо дружество „Сливница“, за председател на което избират адвокатът Д. Сестримски, подпредседател - Ст. Симов, сектртар - В. Андонов, касиер - Камен Колев, и съветници: Йордан Г. Царибродски, С. Паунов и Ж. Виденов, а за контролна комисия: Д. Каралеев и Кр. Станков Байдин.

 

 

4. УЧЕБНО ДЕЛО

 

До Освобождението учебното дело в Цариброд и Царибродско следва пътя на българското просвещение през възраждането и се осъществява благодарение волята, усилията и финансовото осигуряване чрез местното население, а след 1871 г. - и с подкрепата на Българската екзархия. След 1878 г., особено след като Цариброд се издига за административен център на създадената Царибродска община, появява се необходимостта за създаването на учебно заведение с по-висока степен на образование - прогимназия и гимназия, каквито преди това нишавските българи поддържат само в Пирот и Ниш.

 

В 1879 г. Софийският окръжен училищен съвет назначава за училищен инспектор в Царибродска околия Димо Петричев. Под негово ръководство в Царибродско се откриват основни училища и в селата на околията. През есента на 1880 г. по инициатива на свещеник Петър Шишков и Симеон Христов от Пирот Белоградчишката смесена семинария се премества в Цариброд. Учениците от тази

 

244

 

 

семинария, 80 души на брой, начело с нейния директор С. Христов, преминават през Пирот като войнишка рота с маршировка и песни. Както отбелязват съвременниците, тази манифестация ентусиазира много пиротчани, „да се дигнат и заселят в Цариброд“ [36]. За директор на преместената в Цариброд педагогическа семинария с двегодишен курс на обучение, предназначена да подготвя педагогически кадри за нуждата на страната, е назначен Симеон Христов. Кметът Кольо Стоянов и жителите на Цариброд приемат с радост семинарията, в която се обучават по 80 ученици годишно и им оказват гостоприемство при настаняването по квартири.

 

Свещеникът Тодор Попанастасов предоставя целия си дом на учениците, а всички царибродчани се мобилизират за изграждането на училищния пансион. Сградата има пет учебни стаи и две по-малки, едната за учителска стая с кабинетните сбирки в нея и дирекция. Като първи учители в пансиона работят Стоян Иванов, Георги Деманчев, Георги Чолаков, Гр. Грегоров, чех по народност, Пундел и директорът С. Христов, който в края на 1884 г. напуска пансиона и града поради „неразбирателство с персонала“. Неговото място се заема от Иван Филипов. Тогава идват и учителите Л. Деянов и И. Зъбев. След учебната 1883-1884 г. педагогическата семинария бива закрита, защото в Княжество България се откриват педагогически училища с четиригодишен курс на обучение.

 

В Цариброд се открива и класно училище - прогимназия. Когато на 25 август 1883 г. Константин Иречек посещава Цариброд, той отбелязва, че там има държавно трикласно училище [37]. Според летописците на учебното дело в Цариброд трети клас на тамошната прогимназия се открива доста по-късно - в 1900 г. [38] Иречек посещава Цариброд по време на лятната ваканция на учениците и учителите. Възможно е разкриването на трети клас да е било само подготвено и да е предстояло, ако не и вече станало. Последвалите драматични събития като Сръбско-българската война през есента на 1885 безспорно забавят и отлагат тази желана от населението на околията придобивка. Защото, както узнаваме, и през 1900 г. откриването на трети глас е било проблемно без решителната намеса и твърдата ръка на директора Дончо Паунин. Случката доста развеселява, особено когато се възпроизведе по разказа на съвременниците.

 

245

 

 

Задължителното обучение тогава в България е било до четвърто отделение и за откриването на по-горни класове имало определен норматив за минималния брой на учениците. За да се откриел трети клас в Царибродската прогимназия през учебната 1900-1901 г, не достигал по този норматив един ученик. Паунин научил по-някакъв начин, че един ученик от Цариброд, свещенически син, се е записал да учи в Берковица и написал заплашително писмо до баща му със следното съдържание:

 

„Дядо Попе, момчето си ще изпратиш тук, за да открием трети клас или иначе да не се вестяваш из Цариброд. С нашата стока не желаем да се гордее Берковица!“ [39]

 

Така се стига до откриване на трети глас в Царибродската прогимназия, която след това започва да носи името Царибродско третокласно народно училище, а по-късно и - прогимназия, която просъществува в този си вид до 1914 г.

 

Населението от целия град, особено по-първите му граждани, като Петър Симов, Георги Минов, Дончо Игов и Тодор Минов Бързак, оказват голяма материална помощ на училището. С лични дарения от много граждани в Цариброд се построява училищна сграда, която се запазва до 1947 г. [40]

 

Учебната програма на Царибродската прогимназия в 1900 г. включва предметите - закон божи, български език, френски език, руски език, аритметика, геометрия, педагогика, всеобща история, българска история, география, химия, естествена история, домашна икономика, рисуване, краснопис, нотно пеене, гимнастика и ръкоделие - всичко 20 предмети, от които 12 в основния курс. Прогимназията привлича много ученици от околните села и ги задържа в околията.

 

Царибродското основно училище „Христо Ботев“ от своя страна подпомага дейността на основните училища в цялата околия. Така например в първите дни на септември 1909 г. за началото на новата учебна година то раздава изпратените от Софийската окръжна училищна инспекция учебни помагала за училищата в селата: Борово, Долна Невля. Драгоман, Поганово, Кръвеница, Годеч, Шума, Голямо Малово, Власи, Гоин дол, Държина, Луковица, Калотина, Чепърлинци, Вълковия, Губеш, Долни Криводол, Комщица, Вишан, Владиславци, Изатовци, Неделище,

 

246

 

 

Чеканец, Славина, Сенокос, Одоровци, Петърлаш Радейна, Смиловци, Туден, Каменица, Врабча, Милковци и Филиповци. [41] Този дълъг списък на села показва всъщност и броят на основните селски училища в околията през тази година. При откриването на тази учебна година (1909-1910) главният учител докладва, че за разлика от други години, когато записванията на учениците са започвали не по-рано от 20 септември и училищата се отваряли по Димитровден, сега записванията навсякъде в селата са започнали 20 дни по-рано и учебните занятия ще започнат от 1 септември. Училищните сгради са ремонтирани и всички учителски места заети, т.е. създадени са навреме необходимите условия за нормална и успешна учебна работа [42]. Дейността на учителите в Цариброд и околията е постоянно на вниманието на обществеността и тяхното поведение и личен живот се следи, коментира и обсъжда по местната преса и кафенета със същата страст и хапливост, както тази на най-изявените публични личности в българската столица.

 

Когато при акта на завършилата по Петровден учебна година на основните училища в Цариброд главният учител прочита обичайния отчетен доклад пред събранието на родителите и гражданството, последван от много песни и декламирания на стихове, ето какъв е отзивът на един от присъстващите:

 

„Отчета, който даде главният учител г-н Дуртанчев, се състоя в четене на някои цифри за постъпилите в училищата ученици, за напусналите, за преместените, останалите и за тези, които ще държат поправителен изпит. След този отчет чухме урок за възпитанието и за темперамента на децата. Ние, родителите, искаме да знаем защо процентът на пропадналите в едно отделение е по-голям от този в друго, а не за „темперамента“ и други такива думи от учебниците по педагогика. Нито за „флегматика“, нито за „меланхолика“ и т.н. искаме да слушаме. Не фрази и думи, а дела, г-не учителю!“

 

Особено остър става тонът на несъобщилия името си родител, когато критикува изнесеното детско представление, където преобладавали тъжните песни:

 

„Характерно за детското забавление бе тъгата в някои от детските песни. Изпя се песента за „Вдовицата“, за „Работника“ и пр. Чудно защо още отсега учителите насаждат у децата меланхолични и тъжни чувства. Не безпокойте се, господа учители, до ще време, когато животът ще сложи и у тия бъдещи граждани печата на меланхолията и тъгата!“

 

247

 

 

Родителят или представилият се за такъв автор на дописката не споделя явно някои от популярните по това време и сред младите учители в Цариброд левичарски идеи, още повече, че в града широко се коментира царибродско присъствие чрез Васил Сливков на състоялия се в София през 1909 г. IV учителски конгрес на учителите-социалдемократи. В града е създадено и учителско социалдемократическо дружество, което развива активна дейност, става съинициатор за свикване на учителска социалдемократическа конференция, организира събрания, изпраща възвания с искания да се подобри материалното положение на учителите и др. А броят на учителите в околията вече не е малък и те представляват една сериозна и добре организирана социална група. В 1909 г. на територията на Царибродска околия има 78 училища с 64 учители и 51 учителки (общо 115 учители), които обучават 4349 ученици (3153 момчета и 1196 момичета) [43].

 

Прави впечатление малкият брой момичета ученички, два пъти по-малък от този на момчетата. Явно в околията през отчетната 1909 г. половината от момичетата в училищна възраст не посещават училищата. От 78 училищни сгради в околията само 18 са нови и отговарят на изискванията, а останалите се помещават в стари сгради, наподобяващи на някогашните килийни училища. Упрекът за това им състояние обществеността отправя към общината, която е задължена по тогава действащия закон и едно решение на Народното събрание от 1906 г., което гласува сума от 8 милиона лева заем на общините за построяване на училищни здания. Но не са малко и постиженията в този пограничен край. През същата година от 1-ви септември в Цариброд се открива и частно училище на ул. „Милин камък“ 1 под ръководството на г-ца М. Г. Антонова. Записалите се в това училище ученички, както гласи съобщението, ще изработват дамски и детски дрехи срещу скромно възнаграждение [44]. По това време стават и някои промени в църковните дела на епархията. Дотогавашният архиерейски наместник свещеник Кирил е отзован и на негово място е назначен за такъв царибродският свещеник Архангел поп Рангелов [45].

 

В 1910 г. Окръжният съвет взима решение да се сключи

 

248

 

 

един заем от милион и половина лева, за да се построят нови училища в окръга или да се поправят стари. Околийският училищен инспектор Тодоров и директорът на Царибродската прогимназия Леков настояват пред Окръжния съвет в Цариброд като крайно необходимо да се построи поне едно ново основно училище и едно ново помещение за прогимназията [46].

 

Поради увеличаване броя на учениците в прогимназията през същата година се назначават 8 учители, заедно с директора и 3 учителки. От тях директорът Д. Леков ще преподава история и география, Г. Алексов - български език и история, Евстати Попов - аритметика, Матеев - естествена история, Илиев - български език, Безлов - пеене, М. Георгиев - гимнастика, Васев - геометрия, г-ца Георгиева - френски език, г-ца Априлова - история, вероучение, ръкоделие и краснопис, и Ел. Георгиева - география и вероучение.

 

В началото на 1911 г. в учителските среди се налага идеята и се взима решение Царибродското трикласно училище да се нарече „Евстатий Пелагонийски", който като изпратен от Екзархията митрополит в Пирот има много големи заслуги за развитието на българското просвещение и на българската църква в земите на нишавските българи и по-конкретно в Нишавската епархия. Той написва писмото на пиротчани до Главната квартира в Сан Стефано с молбата да останат в пределите на българската държава, след което е прогонен от сръбските власти. Скоро след взимането на това решение вестник „Нишава" отпечатва статия на автор, подписал се само с инициалите М.В., който, без да отрича заслугите на пиротския български владика Евстатий Пелагонийски, предлага Царибродското трикласно училище да носи името на не по-малко заслужилия, според него, български учител - Христо Пасарев (Даскал Ристо), поставил основите на класното училище в Пирот, което до 1878 г. работи по програмата на Пловдивското класно училище. Мотивите към това предложение са забележителни не толкова с изброените заслуги на Даскал Ристо, колкото с чувството за общност със съдбата на пиротските българи от предосвобожденската епоха. Царибродчани, независимо дали те, или родителите им са дошли, или са родени в Цариброд, продължават да търсят знаковите имена на своето

 

249

 

 

родолюбие в някогашното си духовно и просветно средище - Пирот.

 

„Според нас - казва се в тези мотиви - лицето, което трябва да се удостои с тази чест и на когото трябва да се увековечи името, който е бил Отец Паисий за Пирот, и на когото плодовете са висши чиновници из цялото ни царство, е Даскал Ристо. Но нека не бъдем голословни. Кой изхвърли „ази, буки веди“ и пр., които се усвояваха само с фалангата? Кой създаде основните училища, едно мъжко, едно девическо и едно четирикласно училище? Кой създаде читалище, за което ний само можем да говорим и с тъга да си спомняме? Кой създаде по онова време вечерни курсове за еснафите, да се учат на завързачко писмо? Кой възкреси празника Св. св. Кирил и Методий? Кой създаде онова черковно пеене, което караше старо и младо да лети в черква и разбере от истинското религиозно възпитание? Кой пееше, във вид на любовни, патриотични песни? Кой въведе играта на Роби с риск да бъде обесен, казвайки на играчите, че лицето, поставено за роб, е България. - Да видим кой ще я освободи? Нещо повече, знаят ли почитаемите граждани за идването на Васил Левски в Пирот и с кого е писал писмо до Централния комитет във воденицата на Хаджи Видена и пр., и пр...

 

От наша страна казваме: „Това е Даскал Ристо.“ Името на Даскал Ристо стопляше българското сърце на пиротчани, па даже и сега, то още стопля това на пиротчани и царибродчани. Той водеше и ръководеше българския град Пирот... Само ще кажем, че историята на българския град Пирот (трябва) да запише със златни букви името на Даскал Ристо. След изгонването му из Пирот от сърбите всичката интелигентна маса се пресели в България, а средната ръка хора създадоха цветущия днес наш град Цариброд. Като казвам това, искам да чуя какво ще кажат ония, които са взели решение да се нарече нашето трикласно училище „Евстатий Пелагонийски?“ [47]

 

Месец по-късно същият въпрос отново се повдига във вестниците „Народен глас“ и „Дневник“, напомняйки за хубавата идея на царибродските граждани да се именува прогимназията „Евстатий Пелагонийски“ - бивш пиротски владика през турско време, а след войната заточен и гонен от сърбите. Това предложение царибродските граждани приели по настоятелното искане на сподвижника му

 

250

 

 

Иконом поп Петър Шишков.

 

„Що се отнася до заслугите на владиката в борбата против сърбите - продължава авторът на втория вестник, - то заслугите на Аврамача са по-големи. Владиката умря в епархията си пак като владика и „Евстатий Пелагонийски“, а Аврамача умря немил и недраг по софийските улици, изгонен от сърбите от бащиното му огнище.“ [48]

 

Действително такава е била съдбата след Освобождението на не един и двама от старите поборници, независимо откъде са били прогонени, от Пирот или от Браила.

 

Скоро идва краят на учебната година и тази дискусия заглъхва. На 26 юни 1911 г. в театралния салон се прави отчетът за дейността на двете основни училища в Цариброд. Отчетния доклад изнася главният учител Христо Гр. Ахчийски. На 29 юни става и годишният отчет на Царибродската прогимназия. Прогимназиалният салон, където директорът Д. Леков изнася своя годишен доклад, е препълнен с ученици и граждани, там са и 23 от класните учители. След тържеството се раздават 24 свидетелства за завършен прогимназиален курс, от които 4 с много добър успех, 3 със среден и останалите с добър [49].

 

Много скоро след приключването на учебната година млад царибродчанин - студент по това време, повдига по страниците на царибродския вестник важния за града въпрос за откриването на гимназия, ако не пълна, то поне петокласна. Като много сериозен аргумент той изтъква факта, че в съседство - в Пирот, има образцова във всяко отношение пълна гимназия и задава естествения въпрос: „Защо да нямаме и ние такава?“ Той призовава чрез вестника двамата народни представители от Царибродско, единият от които по това време бил и министър, да докажат на дело, че „не само дават обещания, но ги и изпълняват“, завършвайки с ползата, която ще имат всички царибродчани от едно такова учебно заведение:

 

„Съществуването на една петокласна гимназия в нашия град, който се явява център на една доста голяма околност, ще му даде възможност да направи по-голяма крачка към културен напредък“. [50]

 

Като блед отзвук на този призив може да се приеме известието, че от есента на новата учебна година в Царибродска околия се откриват три нови училища в селата:

 

251

 

 

Прача, Манаф чифлик и Върдоловци [51]. На 2 октомври в Цариброд се провежда околийско учителско събрание, в което се дава отчет от старото настоятелство и се избира ново настоятелство с председател Кочо Иванов, подпредседател — Хр. Ахчийски, секретар - А. Горанова, и библиотекар - Ел. Виденов.

 

Трябва да минат още една-две години, докато идеята за увеличаването на броя на класовете в царибродската прогимназия формира един авторитетен обществен комитет, който излъчва комисия до Министерството на просвещението, която да настоява за откриването на първи гимназиален клас. В състава на тази комисия влизат много влиятелни хора на града: народният представител Михаил Каралеев, архиерейският наместник свещеник Архангел Попстаменов, градският кмет Константин Попов, председателят на училищното настоятелство А. А. Върдловски, директорът на училището Георги Попниколов, учителите Хр. З. Кираджиев и Камен Колев. Тази комисия добива особена тежест, когато предявява своите искания, не само с аргументи, но и с материалната гаранция по издръжката на училището, дадена от гражданите: Петър Симов, Георги Минов, Дончо Игов и Тодор Манов. В проведените разговори тя успява да убеди министерството да предприеме съответните стъпки.

 

Така се стига до приемането от XVII Обикновено Народно събрание в заседанието му от 12 юли 1914 г. на „Закон за откриване на гимназиални класове при някои непълни гимназии и при някои пълни прогимназии, както и за развитието на средните и на другите в пълни средни училища“. Член I от този с такова дълго заглавие закон разрешава да се открие I гимназиален клас при Царибродската смесена прогимназия. И на 1 септември 1914 г., т.е. за новата учебна 1914-1915 г. в Цариброд се открива първи гимназиален клас с две паралелки с общо 69 ученици (50 момчета и 19 момичета), а общият брой на учениците в училището през тази година е 407 ученици, от които 293 момчета и 114 момичета. Преподават им 5 учители, 9 учителки и 8 хонорувани учители. От същата дата 1 септември 1914 г. училището се преименува в Царибродска непълна смесена гимназия. [52]

 

До откриването на първи гимназиален клас в учебната

 

252

 

 

1914-1915 училището в Цариброд има 12 директори, всеки от който дава своя принос за развитието на учебното дело в града в следната последователност:

 

1. Симеон Христов

2. Иван Филипов

3. Йордан Наумов

4. Дончо Паунин

5. Христо Стоянов

6. Зосим Атанасов

7. Димитър Екимов

8. Ефтим Енфанджиев

9. Петър Димитров

10. Панайот Манов

11. Д. Леков

12. Георги П. Николов

 

Още същата учебна година първият директор на Царибродската непълна смесена гимназия прави предложение до Министерството на просвещението за разкриване и на втори гимназиален клас и превръщането на Царибродската непълна в - пълна смесена гимназия.

 

„Оглеждайки се в миналото - се казва в отправеното към приемниците му и към по-първите граждани послание, - да не се спират пред нищо, подпомогнати, разбира се, и от държавата, за да осъществят един ден идеята за издигане и основаване на пълна гимназия и в този пограничен край, под което просветно-културно звено да се обедини наистина и целият този чисто български край - Пиротско, Нишко и Вранско.“ [53]

 

По покана на директора Георги п. Николов в училището се събират родителите на III прогимназиален и I гимназиален клас, за да обмислят въпроса за II гимназиален клас, което ще рече укрепването и на разкрития I гимназиален клас. Неизяснен остава само въпросът за помещенията. Те изчисляват, че за следващата година в I и II гимназиален клас ще има общо 130 ученици (70 + 60), които ако се обложат (родителите им) с по 150 лева всеки, ще се получи сумата 19 500 лева за заплата на 6 души учители... Остава да се намерят четири учебни стаи, от решението на който въпрос зависи единствено и откриването на II гимназиален

 

253

 

 

клас. С тази задача отново натоварват по-първите граждани и действително няма кой друг извън държавата да се натовари с това. А държавата едва що е излязла от кошмара на първата национална катастрофа след двете балкански войни и навлиза постепенно в следващата още по-голяма, вече европейска, която по-късно ще наречем и световна, война.

 

Въпреки това и през двете учебни години 1916-1917 и 1917-1918, съвпадащи с бушуващата война, в която България е активен участник на много фронтове, учебната дейност продължава. Това се вижда и от статистиката за действащите паралелки в Царибродската непълна гимназия [54].

 

БРОЙ НА УЧЕНИЦИТЕ В УЧЕБНАТА 1916-1917 ГОДИНА

I А клас 34 ученици

I Б клас 36 ученици

I В клас 45 ученици

I Г клас 41 ученици

II А клас 41 ученици

II Б клас 48 ученици

III А клас 40 ученици

III Б клас 51 ученици

IV А клас 34 ученици

IV Б клас 28 ученици

V А клас 30 ученици

V Б клас 32 ученици

___________________

 Общо 460 ученици в 12 паралелки.

 

БРОЙ НА УЧЕНИЦИТЕ В УЧЕБНАТА 1917-1918 ГОДИНА

I А клас 39 ученици

I Б клас 40 ученици

I В клас 42 ученици

I Г клас 50 ученици

II А клас 41 ученици

II В клас 40 ученици

 

254

 

 

III А клас 38 ученици

III Б клас 38 ученици

I гимназиален клас 52 ученици

II гимназиален клас 39 ученици

_____________________________

Общо 429 ученици в 11 паралелки, към които трябва да се прибавят и 30 частни ученици.

 

Годините на Първата световна война 1915-1918 нарушават нормалните условия за живот и затрудняват работата в училищата не само в Царибродско, но и в цялата страна. Липсват продукти, горива, част от учителите и по-големите ученици от горните класове са мобилизирани, някои отиват и сами като доброволци, както в Балканската война, защото и в тази война България влиза отново заради преследване на национални идеали, натоварвайки се с непосилни задачи, да изправи неправди в наложени ѝ мирни договори, зад които са застанали велики сили.

 

Поради войната през учебната 1917-1918 г. в Царибродската гимназия не са застъпени предметите руски и естествена история и някои технически дисциплини. През същата година директор е Хр. Караджов и секретар М. Р. Михайлова, а много от преподавателите са мобилизирани по фронтовете. На фронта има и ученици от горните класове, вероятно като доброволци. Илия Боровски от Цариброд например подава молба до директора, да бъде отложен изпитът на сина му Крум Илиев, понеже бил ранен на фронта и още се намирал в болница [55]. На 22 септември учителският съвет разглежда допълнително молби на ученици, закъснели за записване, тъй като бащите им били на фронта и те сами вършели полските работи, поради което и не успели да се запишат до определения срок. На 15 септември учителският съвет разглежда положението на учениците сираци от войната и изготвя списъци на учениците, пострадали от войната, за да се приемат без учебна такса за 1918 г., съгласно Окръжно на Министерството на просвещението. За подпомагане на сираците от войната училището организира на 19 февруари 1918 вечеринка, чийто приход се отнася към фонд „бедни ученици“. Училището организира и частни изпити за учениците, завърнали се от фронта.

 

255

 

 

За директор на Царибродската гимназия през учебната 1918-1919 г. е назначен А. Н. Вълкадинов, а учителите И. Димитров, X. Лозев, Н. Баиров, и К. Михайлов са мобилизирани и заминават за фронта. Учителският съвет взима решение и през декември 1918 г. приема за ученици в Царибродската непълна гимназия всички младежи и девойки, които са дошли от Моравско и са подали заявления за записване.

 

Новата учебна година 1918-1919 започва при големи ограничения на материалните разходи, някои от учебните стаи през тази зима са без печки, а занятията се водят вече на две смени. Много от учениците нямат зимно облекло и обувки. Учителският съвет се обръща с молба до Комитета за социални грижи в града, за отпускане помощи на бедните ученици.

 

След края на войната и присъединяването на Цариброд заедно с една територия от 2430 кв. километра и 91 888 жители към Сръбско-Хърватско-Словенското кралство, съгласно Ньойския мирен договор от 1919 г., Царибродската гимназия се закрива и една година по-късно се открива отново от югославските власти под названието Шестокласна непълна гимназия.

 

 

5. КУЛТУРНИ ОРГАНИЗАЦИИ И ДЕЙНОСТИ

 

В Цариброд в периода между Освобождението и края на Първата световна война няма други институти, освен училището и читалището, които да осъществяват културна дейност. Към тях обаче трябва да се прибавят редицата дружества, които възникват в различни времена по инициативата на представителите на различни съсловия, занаяти и групи и с проявите си формират до голяма степен културния календар на града.

 

            ДРУЖЕСТВА:

 

            АКТЬОРСКО ДРУЖЕСТВО - Учредява се през месец август 1888 г. Целта на това дружество според учредителите му е, чрез театрални представления пред гражданството, да се съберат средства за съставянето на един фонд и с набрания

 

256

 

 

капитал да се открият библиотека и читалище в Цариброд. Жителите на града приветстват тази инициатива, която има само един недостатък. Учредителите на актьорското дружество не са поканили в него представители на т. нар. „преселенците“. Съзнавайки, че без тяхно участие едно подобно начинание трудно ще успее, настоятелството приема предложението да се направят промени в устава и да се привлекат по-широк кръг членове и сътрудници за постигането на благородните цели. Списанието „Домашен учител“ от своя страна също уверява гражданите на Цариброд, че целта на Актьорското дружество „не е партизанска и че действително това дружество е съставено, с цел да се посъберат средства за отваряне на библиотека в града“ и призовава царибродските граждани „да се притекат и да се записват за членове на дружеството, ако желаят доброто на градеца си.“ [56]

 

Актьорското дружество прави първите си успешни стъпки и в края на първата година от основаването си, т.е. до средата на 1889 г„ то изнася пет представления, както следва: в първото представление - драмата „Руска“ и комедията „Зла жена“; във второто - трагедията „Стефан Караджа“ и комедията „Чорбаджийката“; в третото - трагедията „Геновева“ и комедията „Червените панталони“; в четвъртото - драмата „Иванко убиецът на Цар Асеня I-вий“; в петото - същата драма „Иванко убиецът на Цар Асеня“ и една комедия. В края на сезона Актьорското дружество в Цариброд има вече набрани 1000 лева в имущество: книги, актьорски дрехи и реквизит. На следващата година след основаването си Актьорското дружество се преименува на „Културно-просветна група „Христо Ботев“.

 

            КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНА ГРУПА „ХРИСТО БОТЕВ“ - Самодеен театър в Цариброд от 1889 г., приемник на основаното в 1888 г. Актьорско дружество. През 1901 г. групата подготвя и представя пред града три премиери: пиесите „Ильо войвода“, „Караджата“ и комедията „Тлъстото кокалче“. На следващата година е представена и още една комедия „Недоразумение“. Ръководител на самодейната театрална трупа по това време е учителят Якимов. Вестник „Нишава“: в броя си от 5 март 1911 г. съобщава, че на следващата вечер новият Модерен театър ще представи

 

257

 

 

„Златното руно“ - драма в три действия от Ст. Пшибишевски.

 

Малко преди Балканската война в 1912 г. дружеството взима решение да започне агитация за построяване на театрален салон. За тази цел дотогава то ползва едно помещение, което е било някога училищна стая, стопанисвано от читалището, но вече се оказва недостатъчно. Настоятелството взима решение да се избере един инициативен комитет от авторитетни граждани, който да се нарече „Комитет за постройка на театрален салон и читалище в Цариброд“ [57].

 

            ГАРНИЗОНЕН САМОДЕЕН ТЕАТЪР - Офицерите, подофицерите и войниците от гарнизона също развиват самодейна театрална дейност в Цариброд. В края на декември 1910 г. подофицерите от гарнизона представят в театралния салон на казармата пиесата „Иванко“ пред много голяма публика. Както се узнава от предварителната обява, в тази постановка участва и артист от София, г-н Фратев. Отзивите за нея са много добри и гражданите предлагат на подофицерите да повторят тази пиеса в читалищния театър. [58] По инициатива на офицерите на 5 февруари се устройва вечеринка с програма и представления за събиране средства за въздигане паметник на Николай Николаевич, брат на Царя Освободител, заслужил много за нашето освобождение. След представлението публиката се възпламенява много от словото на капитан Кузманов за Санстефанска България. На 6 януари 1911 г. запасните офицери от гарнизона представят в театралния салон с успех пиесата „Ильо войвода“.

 

            ЦАРИБРОДСКО ГИМНАСТИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО „НИШАВСКИ ЮНАК“ - Основава се в 1898 г. и води редовен дружествен живот в продължение на 7 години без прекъсване. Има 80 членове, с чиито доброволни средства набавя всички необходими уреди и канцеларски материали. Дружеството, освен спортна, развива и културна дейност, включително и театрална. На 27 декември 1901 г. Царибродското гимнастическо дружество „Нишавски юнак“ дава пред гражданството свое представление. Препълненият със зрители салон насърчава много младите юнаци, които представят пиесата „Ильо войвода“. Актьори в тази героическа пиеса са:

 

258

 

 

В. Киров в ролята на Ильо войвода, А. Антонов - Пашата, Т. Манов - Софта, и Ц. Димитров - Дервиш баба, всичките членове на дружеството.

 

След преместването на главатаря на дружеството, Г. Азов, то запада и в 1904 г. преустановява дейността си, като уредите и книжата му се пръскат.

 

Когато в София се провежда Всеславянският събор, в Цариброд се сформира една Юнашка чета от членове на разтуреното юнашко дружество. На 21 март 1910 д-р Янчулев изнася лекция в читалищния театрален салон за ползата от образуването на едно Гимнастическо юнашко дружество. На 7 март 1911 г. 25 души с ново учредително събрание възстановяват Царибродското гимнастическо дружество „Нишавски юнак“. Избира се настоятелство с председател полковник Пачев, подпредседател - Леков, касиер - М. Хаджиев, секретар-домакин - Н. Матеев, главатар - М. Георгиев, подглаватар - Хр. Ахчийски, и съветници: А. А. Връдловски и Вл. п.Тодоров. На 23 април царибродското дружество „Нишавски юнак“ е прието за редовен член на Българския гимнастически съюз. Първите му прояви след възстановяването са организирането на разходки и екскурзии.

 

Разходките започват от края на месец април. Те се правят обикновено в неделен ден до близките села, начело с военната музика, която се отпуска за случая безплатно. Проектират и две екскурзии; едната до Трън, а другата до Пирот, но и двете се провалят - първата поради неотпускане на военната музика, без която екскурзията „си губела ефекта“, а втората - поради отказа на сръбските власти да ги пуснат през границата, въпреки многократните предварителни разговори и обещания.

 

С големи усилия и със средства, набрани само от членски внос и пожертвования, дружеството успява за няколко месеца да подготви и представи публични игри на 22 май с.г. Впечатляващо е разнообразието на изиграните упражнения, разделени на две групи: а/ свободни (Балет, Чешки бокс, Упражнения с байраци, Упражнения с тояжки, Упражнения с пушки, Упражнения с копия, Пирамиди) и б/ състезателни (Надбягвания на къси и дълги разстояния със и без прегради, Надскачане на една и на три крачки (троен скок), Скачане с въже, Хвърляне и вдигане на тежести.

 

259

 

 

Обтягане на мускул, Френска борба). Игрите завършват с раздаване на наградите и накрая е общо хоро.

 

С писмо от 19 април ръководството му бе помолило градския съвет за една сума от 300 лева, необходима за изграждане на игрище, но до игрите през май то не получава нито сумата, нито отговор. Като приход от проведените игри дружеството отчита сумата от 172,2 лева. До края на годината „Нишавски юнак“ присъства и участва активно във всички културни и други общоградски прояви в Цариброд, на които членовете му се явяват с пълна юнашка униформа: в училищния празник Св. св. Кирил и Методий, на патронния празник на местното младежко дружество „Св. Дух“, в раздаването на свидетелствата на учениците и др. Организира и една екскурзия до Загреб, където на 25 август се провежда Всесоколският конгрес.

 

Патронният празник на дружеството е на 19 май, който ден се отбелязва от членовете му най-тържествено с игри и общи трапези. В края на 1911 г. царибродското дружество „Нишавски юнак“ наброява 132 членове. Когато неговият председател и подпредседател полковник Пачев и Д. Леков биват преместени на служба в София, избират за временен председател на дружеството най-възрастния му член.

 

За успеха в дейността и популярността сред населението на дружество „Нишавски юнак“ допринася и широката разгласа на високите цели, които то си поставя, близки до душевността на царибродчани и споделяни от тях. Ето как представят своята дейност в листовка през 1911 г.:

 

„Нашата дълбока вяра е, че ще оправдаем надеждите и докажем, че Цариброд може да бъде център на култура... Нека видят хилядите българи в Пирот, Ниш и Враня, че България цъфти и се развива по своя нормален път, че нейните граждани не се ръководят от никакви завоевателни стремежи. При все че у нас държавата не поддържа подобни дружества, а Сърбия ги финансира, те живеят и се развиват свободно.“ [59]

 

            ПРОСВЕТИТЕЛСКО ДРУЖЕСТВО „ЦАРИБРОДСКА МЛАДЕЖ“ - Учредява се на 17 април 1911 г. в салона на Царибродската прогимназия. На 23 април те се събират отново, за да обсъдят и приемат проектоустава, изработен от петчленна комисия, и да изберат настоятелство, което да ръководи и управлява дружеството. Избира се настоятелство в състав:

 

260

 

 

Илия Г. Славински - председател, Н. Пейчев - касиер, Георги Царибродски, Ал. Джаджов, Георги Сливнишки, Димитър Атанасов и Саво Илиев - членове. За патронен празник на дружеството е определен „Св.Дух“. Той се отпразнува още същата година на 30 май, съвместно с дружество „Нишавски юнак“, с излет до село Лукавица, където устройват игри и хора и накрая правят обща снимка за спомен. „Царибродска младеж“ издава покана за образуване на хор, отзовалите се на която се събират на 8 юни в салона на прогимназията, определят дните и часовете за репетиции и още на следващия ден, 9 юни, започват редовни спевки. Образуваният хор се ръководи от X. Христов - секретар на архиерейския наместник в Цариброд. Но намират се и критици и недоволни от дейността на младежкото дружество и не е трудно да се досетим от кои среди и към коя социална група принадлежат такива гласове, като този, който тук ще цитирам буквално: „В нашия град от няколко време се породиха много дружества. Последното е „Царибродска младеж“, което празнува патронния си празник на „Св. Троица“... По-добре щеше да е, ако царибродската младеж основе някое просветителско дружество, било за нравственокултурно повдигане на младежта, било против лукса, против упадъка на морала и пр., каквито има вече в София и Пловдив [60].

 

На 24 август с.г. членовете на дружеството се събират отново на общо събрание, за да приемат нов устав, който поставя за цел „културно-просветителски задачи“. С вечеринка на 1 октомври просветителското дружество и „Царибродска младеж“ откриват увеселителния зимен сезон в Цариброд, изпълнен с театрални представления и вечеринки. На първата вечеринка хорът на дружеството изпълнява „Шуми Марица“, следват: дует в акомпанимент на китара, сказка, монолог и комедията „Еню Планински“, главната роля в която играе известният в града като добър комик Г. Антонов.

 

Младежите получават обаче и критики заради избора на тази комедия, която била на мода в турско време, когато нашият народ имал нужда от драматични произведения, „които да го разсмиват или да събуждат патриотизма му“. Критикарските среди смятат, че сега на обществото са потребни произведения, които да са израз на „днешния социален живот“.

 

261

 

 

            ОБЕДИНЕНО УЧИТЕЛСКО ДРУЖЕСТВО - На 4 октомври 1909 г. на свикано общо събрание на учителите от цялата околия се взима решение съществуващите две учителски дружества в Цариброд: Учителски съюз и Синдикатът на основните учители да се обединят. Обединеното дружество си избира ръководство в състав: за председател - Ангел Гогов, учител в Цариброд; секретар-касиер - Васил Попов, учител в Калотина; подпредседател - Кочо Иванов, учител във Власи, и библиотекар - Еленко Виденов, учител в Цариброд.

 

Двете дружества запазват, независимо от обединението, своя самостоятелен живот. На 18 март 1912 г. те представят съвместно в читалищния салон подготвена от тях пиеса от съвременния немски драматург Зудерман „Чест“. Представилите постановката са доволни, че са показали на гражданството за първи път сцена от европейския живот, нещо „по-различно“ от досегашните комедии, фарсове или патриотични теми, с което се преследвало само по-голяма посещаемост и съответно - по-големи постъпления от билети. Но явно не всички мислят като тях, защото друга група учители от същото дружество се готвели в скоро време да покажат „безцветната“ комедия „Лудетина“, в която нямало „ни комизъм, ни някаква тенденция“. Учителите организират различни дружества, вечерни и неделни училища, откриват полезни за населението практически курсове.

 

            УЧИТЕЛСКИ СЪЮЗ - Дружество на класните учители в Цариброд, което в 1909 г. се обединява със Синдиката на основните учители.

 

            СИНДИКАТ НА ОСНОВНИТЕ УЧИТЕЛИ - Дружество на учителите от основните училища в Царибродска околия, което в 1909 г. се обединява с Учителския съюз в Цариброд.

 

            ВЪЗДЪРЖАТЕЛСКО ДРУЖЕСТВО - На 25 май се появява обявление-покана, подписано само с инициалите С.Н.В. за основаване Въздържателско дружество в Цариброд. Записванията за въздържателското дружество, с което дружествата в Цариброд ще станат вече 19, ще се правят според обявата в редакцията на вестник „Нишава“. Не разполагаме със сведения, дали се е учредило и дали е

 

262

 

 

просъществувало дълго въздържателското дружество в Цариброд, където статистиката сочи, че има няколко десетки кръчми още в началото на века. Знаем обаче текста на призива за записване, който завършва доста наивно, за да бъде убедителен: „Напред другари, съмишленици! Нека чуят англичаните, че и българинът е способен да се въздържа, а другите да видят и в Цариброд развяващото се синьо знаме!“ Създаването на въздържателски дружества по това време е модерна тенденция из цяла България, идваща от Европа. Нерядко тези въздържателски дружества у нас, за които няма вътрешна нагласа, нито необходимите битови условия, стават прикритие за политическа дейност.

 

            КОЛОЕЗДАЧНО ДРУЖЕСТВО „ЦАРИБРОД“ - Основава се в началото на 1912 г. На втория ден на Възкресение, който тази година се пада на 26 март, членовете на новооснованото Колоездачно дружество в Цариброд се събират още в 8 часа сутринта пред клуба на дружеството, всички облечени в униформа и всеки с колелото си и потеглят под строй, но без езда, към църквата, а след свършването на службата отиват на площада „Княз Борис“, където пак се нареждат в строй и застават мирно. Трима от тях донасят от черквата красиво изработеното знаме на дружеството от червен плат. По форма е като знамената по кавалерийските стандарти, със сърмена бродерия и надпис „Съюзно колоездачно дружество 1912 гр. Цариброд“, а от другата му страна в средата има изобразен сокол, над него изписано „Здраве“ и „Сила“, а долу в полето „Отечество“. Колоездачът Ангел Иванов бе държал знамето развято през цялото време на молебена и присъстващите царибродчани го запомнят добре. След края на молебена колоездачът М. Хаджиев излиза със строева стъпка четири крачки напред и държи прочувствена реч, в която се опитва доста непохватно да свърже спортната дейност на дружеството с войнските задачи:

 

„Днешният век е век на сдруженията... Предвид, че всеки българин, който милее за своята родина и величието на отечеството си, е добър войник, то и членовете на това дружество и колоездачите имат мисията, във военно време да бъдат най-верните помощници на своите братя войници и другари на бойното поле.“

 

263

 

 

На 16 юни 1912 г. от Цариброд за Пирот потеглят 22 членове на дружеството с пълна колоездачна униформа. На поста при Желюша ги посрещат 9 души колоездачи от Пирот. В Пирот те правят импровизирана манифестация по главната улица и спират пред салона на певческото дружество „Момчило“. Хорът на дружеството е от 40 души. По време на закуската Неда Протич от певческото дружество държи реч за обединението на славяните. Правят си обща снимка и гостите си тръгват обратно към Цариброд. Пиротските домакини ги изпращат с няколко файтона на 34 км от града.

 

            ПИРОТСКО ДРУЖЕСТВО - В 1907 г. група граждани в Цариброд, преселени от гр. Пирот, се събират и образуват Пиротско дружество. През октомври 1909 г., те се записват за членове на Софийското Пиротско Българско благотворително дружество, целта на което според устава му е: сближаване и подпомагане на членовете, основаване фонд за стипендии на учениците от Пиротско и събиране на материали за историята и етнографията на Пиротски окръг.

 

            ЦАРИБРОДСКО ГРАДСКО ЧИТАЛИЩЕ - Следосвобожденското читалище в Цариброд е рожба на Актьорското дружество. Целта на това читалище според неговия устав, влязъл в сила от 1 януари 1898 г., е да издържа библиотека и читалня, да дава театрални представления, литературни вечеринки и др., да изнася публични сказки и да издава и разпространява книжки с полезно съдържание. Има свой печат с надпис: „Царибродско градско читалище". Читалищното настоятелство е в състав: председател - Хр. Кираджиев, подпредседател - Т. Манов, секретар - Ст. А. Джаджов, касиер - Г. Златанов, и библиотекар - Ел. Виденов [61].

 

В началото на 1910 г. Царибродското читалище има ново настоятелство с председател - Ал. Връдловски, който е общински кмет; подпредседател и домакин - П. Димитров; секретар - Н. Христов; библиотекар - Н. Праматаров, и касиер - М. Иванов [62]. Избирането лично на кмета в ръководството на читалището ангажира в по-голяма степен общината с читалищните проблеми. Новото ръководство в заседание на 26 март приема специален правилник за

 

264

 

 

работата на читалнята, който и сега може да послужи за образец на много наши библиотеки. Читалнята зала е достъпна за всеки и не се отваря само 6 дни в годината: на 1 януари, на Велики петък и събота, на Великден, на 24 и 25 декември (Коледа). На специално табло на видно място се поставя списък на вестниците и списанията, които се получават през годината по решение на настоятелството. На читателите се забранява: „да се събират на групи и да говорят или четат на висок глас, да пушат тютюн, да правят каквито и да е прегъвания, драскания или бележки по книгите и вестниците, изнасянето на книги или списания и внасянето на питиета“. За строгото спазване на този ред постоянно следи някой от членовете на настоятелството. След заемането на Цариброд от сръбската администрация част от българските книги се пренасят в България [63].

 

            КИНЕМАТОГРАФ - В театралния салон на дружество „Христо Ботев“ на 6 декември 1910 г. се организира вечеринка с прожектиране на „живи картини“, след което кинематографът навлиза вече трайно в културния календар на царибродчани.

 

            МУЗИКАЛНИ ИЗЯВИ. В 1901 г. в Цариброд е създаден хор, за който научаваме от местния вестник „Нишава“, който насърчава това похвално дело: „Група интелигентни младежи от града ни са взели похвална инициатива и са устроили певчески хор, който всеки празничен ден ще пее и взема участие в черковното служене“ [64]. Тези младежи, според същия вестник толкова много напреднали за кратко време, че можели вече да съперничат на най-добрите наши певчески хорове. От края на месец септември в прогимназията репетира един смесен граждански хор, твърдо вещо ръководен от учителя по музика Безлов. Такъв смесен хор са образували в същото време и учениците и ученичките от прогимназията, ръководен също от Безлов. Двата хора се подготвят, за да дадат няколко матинета в театралния салон, след което те ще направят една екскурзия до Пирот, където ще изнесат една вечеринка. Планира се самият излет да бъде общоградски и екскурзиантите да отидат и да се върнат от Пирот със специален влак. Музикалните изяви стават

 

265

 

 

най-вече по време на често организираните вечеринки. Това може да се види и от самата програма, която се изготвя предварително и разгласява - „Програма за тая вечер (5 февруари 1911) : 1. Хор, 2. Биографически очерк на Н.В. Николай Николаевич старши, 3. Декламация, 4. Марш, 5. Хор, 6. Концертно рисуване, 7. Канон, 8. Хор, 9. Лотария, 10. Хора и ръченици.“ Друго съобщение от средата на януари 1912 г. уведомява царибродските граждани, че г-жа Горанова открива детски мандолинен оркестър, в който ще се обучават безплатно 10-15 деца от основното училище. Поръчани били вече и необходимите музикални инструменти.

 

 

            ЧЕСТВАНИЯ НА ГОДИШНИНИ И ОФИЦИАЛНИТЕ ПРАЗНИЦИ

 

Честването на общонародни и местни празници и годишнини е част не само от официалния календар, но и елемент от културния живот на града, който не разполага с голям брой културни институти извън сдруженията, създадени от гражданите и издържани с тях, било с волни пожертвования, било с билетите, които закупуват при всяко представление, спортна или някоя друга проява. Тържественото отбелязване на официалните празници е повод и за демонстриране на творческите възможности и талант на различните самодейни групи и сдружения в града. За това проследявайки какво и как празнуват царибродчани, човек се впечатлява от ентусиазма на гражданите и организаторите, от богатството на идеите и масовото участие. Но най-много впечатлява искреността на радостта и родолюбието, които излъчват тогава речите, песните и лицата им.

 

ОБЯВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ. На 22 септември 1909 г., т.е. още на следващата година от този знаменателен за България акт на отхвърляне на васалитета и ставането ѝ на независима и равноправна с всички свободни и независими държави страна - на въздигането ѝ от княжество в царство, с което княз Фердинанд се титулува вече Цар, равен на руския император, в Цариброд се отпразнува особено тържествено. В 9,30 часа сутринта на площад „Княз Борис“ се нареждат учениците от прогимназията и основните

 

266

 

 

училища, войската, началниците и служителите в различните учреждения и много граждани. Точно в 10 часа царибродското духовенство в съслужение със свещеници от селата започват молебен. На ектенията отговаря царибродският черковен хор. След възгласа „Многая лета“ главният учител Праматаров произнася реч. Той описва унизителното положение на България след Берлинския конгрес, акт, срещу който е и обявяването на независимостта на България на 22 септември миналата година, и завършва с думите: „Да живее българският народ, да живее съединеното Българско царство, да е жив Н.В. цар Фердинанд!“ След последните му слова засвирва военната музика и започва хоро с гърмежи. То продължава до 12 часа. След обяд на площада отново се завъртява голямо хоро до 18,30 часа. Вечерта градът е осветен празнично с фенери, бенгалски огньове и озвучен с бомби. В 17 часа голямо множество народ, начело с музиката се отправя към гарата. Музиката изсвирва няколко хора, посрещат и изпращат преминаващия влак от София за Белград и отново се завръщат на площада, където подновяват хорото до 23 часа. Същата вечер читалищното настоятелство дава представление в полза на читалището.

 

ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ - На 14 февруари (3 март) всяка година духовенството на града с черковния хор, ръководен от г-н Христов, отслужва молебен за освобождението на България. Особено вълнуващ е големият брой на гражданите, събрани за тържеството през 1911 г., годината преди обявяването на Балканската война, когато българският народ прави пореден опит да отхвърли и другите последици на Берлинския конгрес. „Никога нашето гражданство не се е стичало така масово на празника на освобождението ни“ - коментира тържеството и местният вестник. След молебена младият царибродчанин Иван Николов, студент в София, произнася патриотична реч, а вечерта градът е осветен с илюминации.

 

ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА ЦАРИБРОД - На 12 ноември се чества освобождаването на Цариброд след сръбската окупация през войната от 1885 г.( Описан е в раздела за Сръбско-българската война 1885 г.).

 

267

 

 

ПРАЗНИК НА ПРОСВЕТАТА - Празникът на славянските просветители, братята Св. св. Кирил и Методий, се отбелязва на 11 май (24 май) всяка година, както е било и преди Освобождението. След свършване на празничната църковна служба през 1910 г. свещениците, гражданите, всичките офицери, начело с бригадния командир полковник Пачев се отправят към павилиона, където са събрани учениците от всички училища в града. Те присъстват на молебена, след който следва слово от Ив. Праматаров за значението на празника и рецитали от ученици. Накрая засвирва военната музика, без която рядко става тържество в Цариброд. След обяд гимнастическото дружество „Нишавски юнак“ показва упражнения и след тях образуват общо шествие с музиката и портретите на Св. св. Кирил и Методий. По подобен начин е отбелязан 11 май и следващата година:

 

„Сутринта, след черковния отпуск, пред прогимназията пред окиченото с цветя павилионче се отслужи благодарствен молебен, на който присъстваха всички ученици в града, няколко роти войници и множество граждани и офицери. След свършването на молебена се изнесе програма: слово от директора на прогимназията; речи, песни и декламации от учениците с исторически тенденции. След речите юнаците и юнакините изиграха няколко упражнения. Към 12 часа гостите са почерпени с по чаша вино, а учениците с бонбони и симит. След обяда - шествие до гарата. До вечерта хора, музика и песни. Учениците вдигат на ръце учителите и кмета.“ [65]

 

ПЪРВИ МАЙ - На 1 -ви май всички царибродчани празнуват с повсеместни излети всред природата. В 1912 г. учениците и войниците от Цариброд правят излет до село Луковица, а гражданите излизат по раззеленилите се ливади и горички около града. Много царибродчани отиват този ден при манастирчето, където до късно се люлеят на люлки.

 

ПРАЗНИКЪТ НА РОЗИТЕ - На 29 юни (Петровден) 1911 г. в Цариброд за първи път се отбелязва празник на розите, въведен тази година по инициатива на царибродския Комитет за борба с туберкулозата. Целта е да се съберат средства за здравеопазването и други социални нужди. През целия

 

268

 

 

ден се продават рози от представителите на комитета. За целта е устроено увеселение в градина „България“ със свободен вход, приходът от което е сумата 139 лева.

 

Подобна инициатива има в много от околните селища, което подсказва утвърждаването на нова традиция в празничния календар. Оригинално е хрумването за празника в Трън: „От рано от канцеларията на лекаря започнаха да излизат една след друга дами със засмени и натруфени лица и с рози в ръце и кого где срещнаха с любезното „Добро утро“, казват му: „Заповядайте от моите рози, десет стотинки едната.“

 

 

            ЮБИЛЕЙНИ ЧЕСТВАНИЯ

 

1100-ГОДИШНИНАТА НА ЦАР КРУМ. На 24 юли 1911 Г. в Цариброд се чества 1100годишнината на цар Крум. След молебена пред събралото се гражданство мировият съдия Г. Петров произнася слово за възхода на България при царуването на Крум и за победата му над Никифор.

 

ПАНИХИДА ЗА ПАДНАЛИТЕ В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ЦАРИБРОДЧАНИ - На 14 декември 1913 г. в Цариброд се отслужва панихида за упокоение душите на падналите в Балканската война около 20 души царибродчани.

 

150 ГОДИНИ НА „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА“ - На 11 май 1912 г. в Цариброд се чества тържествено 150годишнината от появата на „История славянобългарска“ на Паисий. Юбилейното честване на Паисий Хилендарски съвпадна с празника на славянските просветители. Директорът на прогимназията произнася реч за заслугата на Отец Паисий и на неговата История за възраждането на българския народ.

 

ПОЧИТАНЕ ПАМЕТТА НА ЕКЗАРХ ЙОСИФ - Още В зори на 25 юни 1915 г. всички дюкяни в Цариброд са затворени и със спуснати траурни знамена. Отслужва се заупокойна литургия, а след това съгласно изготвената програма се провежда общоградско траурно събрание с панихида. Целият град, заедно с учениците и местният гарнизон взимат

 

269

 

 

участие в отдаването на почит на Екзарх Йосиф I. От черквата до градския павилион ученици, легионери и войници с пушки в ръце, строени в две редици, образуват шпалир, през който минава църковното шествие, за да отиде на мястото, където се отслужи панихидата. След това архиерейският наместник Архангел п. Стаменов произнася дълго и прочувствено слово^за дейността на великия български Архипастир Екзарх Йосиф.

 

            ПЕРИОДИЧЕН ПЕЧАТ

 

В Цариброд от Освобождението до Първата световна война излизат през различни периоди и с различна продължителност четири издания: „Домашен учител“ (1889), „Цариброд“ (1901-1902), „Нишава“( 1909-1915) и „Клопатар“ (1914).

 

„ДОМАШЕН УЧИТЕЛ“ е „научно-литературно списание“, първата книжка от което излиза през януари 1889 г. Негов редактор е Д. Д. Бъчваров. То се издава в Цариброд, но се печата в София. В обширно и патетично обръщение към читателите редакцията излага в духа на тогавашното време целите, задачите и програмата на списанието, като се позовава на добрите български просветителски традиции от Възраждането:

 

„Преди 11-12 години нашето единствено желание, нашата най-голяма задача беше да се освободим. За постигането на тази цел ние виждахме и намирахме единствената сила в читалищата и книжовността и действително чрез тях най-лесно пробудихме народа. Откакто се основаха читалищата и разните книжовни дружества за разпространяване полезни знания, не се изминаха много години и ние се освободихме. Нашето желание се изпълни. Наистина ние не се освободихме всички. По-голямата част от отечеството ни остана под робство, но ние си създадохме поне един свободен кът в бащиното ни огнище за по-нататъшни действия, а това за нас беше достатъчно, защото всичко в света става постепенно... Създадохме и потребната възможност, за да можем да работим по-свободно не само за освобождението и на останалата част от отечеството ни, но за постигането постепенно и на други народни цели..."

 

270

 

 

От последните думи на обръщението се вижда, че целите на изданието не се ограничават само в националните идеали за освобождаването и обединяването на всички българи в една държава. То си поставя още социални и образователни задачи, което става ясно от сентенции, като: „свободата без добър поминък е половин робство" и от призивите, да се подновяват читалищата и обогатяват библиотеките. Обект на критиките му ще бъдат недъзите на новосъздадената администрация и угодничащото корумпирано чиновничество, на което трябва да се противопостави ценностната система на свободния индивид и неговата инициативност. „Не е ли срам за нас - завършва тази щекотлива тема авторът на програмното обръщение - да очакваме препитанието си само от едни служби и за служби да ставаме лакеи, когато в нашето богато и хубаво отечество човек може да се прехранва богато и без служби!“ Изходът от тази болест, нападнала част от свободните вече българи, той вижда в просветителска дейност сред народа и запознаването му с истинския смисъл и значение на конституцията и законите, с правата му и с държавното устройство. Списанието обещава да поддържа няколко постоянни рубрики и отдели: Юридически, Поминъчно-икономически, Книжовно-литературен, Библиографски, Народни умотворения, Археологическо-исторически, Духовен и Разни.

 

Редакторът уверява читателите на списанието, че издаването му е осигурено за две години напред при обем от 2 до 3 коли всяка месечна книжка. Но в края на третата му книжка (мартенската), която се оказва и последна, той се оплаква, че в редакцията пристигат много писма със заявки за списанието, без обаче да се внася предплатата от „нищожната сума от три лева“. Това са предимно читалищата от страната, които искат царибродския „Домашен учител“ да им се изпраща даром. За читалищата редакторът е съгласен, но се чуди за останалите: „що за безобразие и срам е това у нас, да искаме книги, вестници и списания на версия!“ Зарича се да издава списанието и без абонаментна предплата, но явно не успява да го направи, защото списанието повече не се появява. В книжка първа научаваме и за творбата на неизвестен царибродски автор. Тя рекламира политическа брошура, която можела да се намери само в

 

271

 

 

Цариброд и в книжарницата на Хр. Г. Данов в Пловдив или „Промишление“ София.

 

„ЦАРИБРОД“ започва да излиза от 26 септември 1901 г. като местен седмичен вестник на Народно-либералната партия в Цариброд, точно две седмици преди предстоящите парламентарни избори. Това дава своя отпечатък и върху програмната му статия, в която между другото се казва и това: „Цариброд, името на който си позволяваме да носим, със своите граждани и селяни, е вече достатъчно изпаднал икономически, за да заслужи вниманието и на правителството, и на българските граждани... Да популяризираме неговите нужди и потребности, това ще бъде нашата първа длъжност...“ Неговите редактори К. Тотев и Хр. Илиев вероятно са автори и на първата статия, озаглавена „Пазете се“, написана пак в този дух. Тя призовава царибродчани да дадат гласа си за човек „честен, неопетнен в своето минало, високонравствен“ и никак не е трудно да се досетим от коя партия ще е кандидатът, който отговаря на тези изисквания. Вестникът не спира след изборите, какъвто често е случаят с подобни издания, а продължава да излиза още половин година, до 24 март 1902 г. в общо 17 броя.

 

„НИШАВА“, първият брой на който излиза на 6 септември 1909 г., е също седмичник, но като вестникарско издание - една голяма крачка напред. Негов редактор е М. Хаджиев, който печата вестника в печатницата Минов-Хаджиев в Цариброд. В програмата „Нашата цел“, обнародвана в първия му брой, редакцията уверява царибродчани, че вестникът ще служи само на техните интереси, няма да се обвързва с никоя партия и ще бъде коректив на всяка власт: „Нишава“ няма да принадлежи на никоя партия, а ще бъде свободен и независим вестник. Доброто ще възхвалява, а нечестното и лошото ще бичува, без разлика кой го върши... Ще съобщава навреме новини из града и околията и колоните на вестника ще бъдат свободни за всеки, който иска да принесе полза на съгражданите си...“

 

Редакцията на „Нишава“ се стреми да спази обещанията и да отговори според своите възможности на най-модерните за времето изисквания за свобода и независимост

 

272

 

 

на печата. Подражавайки на големите вестници, „Нишава“ се опитва дори да жили остро и публични личности, оповестявайки техни тайни или нелицеприятни деяния. Но публичните личности, върху които вестникът пробва своя хаплив език и зорък поглед, дори в личен план, много често са местните учители и учителки, някой банков чиновник или служител в общината.

 

„Нишава“ излиза без прекъсване всяка седмица до 12 септември 1912 г., когато спира временно, за една година и три месеца, заради Балканската и Междусъюзническата война. Започва да излиза отново на 22 ноември 1913 г. Първите му редове след възобновяването на „Нишава“ подсказват, че издателите, съпреживели заедно с целия народ двете тежки войни и огорчението от главозамайването и проявената недалновидност от управляващите, са решили да бъдат безпощадни към всички недъзи в обществения живот и призовават читателите да им съдействат:

 

„Ние апелираме всички онеправдани да ни донасят в редакцията сведения, за да приковаваме с факти на позорния стълб всички алчни за слава и за незаконно обогатяване, дезертьори и противоотечественици...“

 

Последният брой на вестника излиза на 5 септември 1915 г. в разгара на друга също многообещаваща, но донесла огромно разочарование и страдания на българите война - Първата световна война, след края на която и нишавските българи от Царибродско ще останат извън границите на България.

 

„КЛОПАТАР“ е седмично списание за „хумор, сатира и обществен живот“, редактирано от Милчо Каролев, което започва да се печата в печатницата на Братя Хаджиеви в Цариброд. Първият му брой излиза на 1 юни 1919 г., когато войната с нейните илюзии е вече отшумяла. Останали са разрухата, отчаянието, черните забрадки на жените и неизвестността за бъдещето. Не е ясна и съдбата на Царибродския край. Слуховете, че победителите били склонни да го предадат на сръбското кралство, което много настоятелно го искало като стратегическа гаранция срещу „постоянната българска заплаха“, свиват сърцата на царибродчани. В този именно тревожен момент, когато всяка друга вестникарска и културна дейност в Цариброд е замряла тревожно в изчакване, се появява илюстрованото хумористично

 

273

 

 

издание „Клопатар“, за да покаже може би, че инстинктът за живот побеждава насилията на войните и всичките несправедливости в пазарлъците по мирните договори. Списанието помества хумористични стихове и разкази, епиграми, фейлетони, анекдоти, карикатури (рисувани от главния редактор) и разни злободневки, но има и няколко постоянни рубрики, като „Ситнежи“, „Шопска логика“, „Сериозен отдел“ и „Царибродска антология“. Изданието е неутрално и политически неангажирано, но помества и политическа сатира, понякога сполучлива, като гатанката например „Какво е политически потурнак?“ с отговор: „Хранеше се обилно с теорията на Маркса, Бебела, Енгелса, Каутцки и прочие, а сега от всичко се отрича“, или карикатурата на събуждащ се от сън кандидат за народен представител, който сам си говори, разглеждайки листата : „Първи д-р Данев, втори Ходжов, трети не знам кой си, а аз - дванадесети.“ Последният брой на списанието, осмият, излиза на 27 юли 1919 г. В него е поместено и следното, звучащо днес като черен хумор, иронично „Съобщение“, оказало се наистина последно и за изданието, и за надеждите на царибродчани, че може да се размине надвисналата опасност, да бъдат откъснати от България след предстоящото подписване в Париж на Ньойския мирен договор: „Г-н и г-жа Мирна Конференция канят г-н Стамболийски за кум, а господата: Тодоров, Сакъзов, Ганев - за гости при кръщаването на младото им отроче от мъжки пол на име Мир, което ще се извърши на 25 т.м. 10 часа в катедралата Сен Пиер на гр. Версаил.“

 

ПЕЧАТНИЦИ - По немногото на брой печатни и други издания в Цариброд в периода от Освобождението до края на Първата световна война могат да се прочетат и имената на печатниците: „Минов-Хаджиев“ и „Братя Хаджиеви“. Георги Минов е търговец в Цариброд, който към 1910 г. купува печатарска машина, доставена от Америка, и открива печатница в града. Той открива същевременно и книжарница, в която продава освен книги и канцеларски материали, училищни пособия и картини. Печатницата съществува докъм края на Първата световна война.

 

274

 

 

 

6. ИЗМЕНЕНИЕ НА БЪЛГАРО-СРЪБСКАТА ГРАНИЦА В РАЙОНА НА ЦАРИБРОДСКО СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

 

Благополучният за България изход от Сръбско-българската война не удовлетвори напълно надеждите на пиротчани, напуснали родните си места след Берлинския конгрес, но той запази в пределите на българската държава превърналия се за много от тях във втори роден дом Цариброд. След победния ход на Балканската война, където в паметните битки за Лозенград, Бунархисар, Одрин и Чаталджа десетки хиляди българи проливат геройски кръвта си, над Цариброд надвисва нова опасност. Още незатихнала болката от вестта за гибелта на много негови достойни синове по бойните полета в Тракия, идва и новината, че довчерашните съюзници на България във войната срещу Турция са започнали да струпват войски по българските граници. Веднага след падането на Одрин Сърбия съсредоточва големи войскови части в Пирот, Крива Паланка и Зайчар. Гърция прави същото към Солун. Само два дни след сключването на Лондонския мирен договор от 1913 г. сръбското и гръцкото правителство подписват договор за съюз, насочен срещу България. Сръбското правителство е окупирало и иска да задържи не само спорната, но и голяма част от безспорната зона на отвоюваните от Турция земи в Македония с оправданието, че уж Сърбия била оказала по-голяма помощ във войната, отколкото се предвиждало по подписания договор, а създаването на независимата албанска държава я лишавало от излаз на море. Претенции повдига и Гърция, а след нея и Румъния, която не се задоволява с окупацията на Силистра и настоява и за цяла Южна Добруджа. Турция също не скрива стремежа си да ревизира Лондонския договор и да си върне Източна Тракия и разполага войски по българската граница. За да предотврати опасността, българското командване разгръща пет български армии с обща численост 500 490 войници и офицери на широк фронт от устието на река Тимок до устието на река Места. На 16 юни Фердинанд дава заповед на 2-ра и 4-та армия да атакуват на изток и да изтласкат сръбските и гръцките части от оспорваните зони, повечето от които те са окупирали, още когато българските войски воюваха за

 

275

 

 

Одрин и Чаталджа пред Цариград. На 28 юни, непредизвикана с нищо, румънската армия навлиза в българска територия от север, а на 1 юли от юг настъпва и турската армия, която преминава линията Мидия-Енос. Така след блестящите победи в Балканската война България преживява първата си национална катастрофа след Освобождението. Румъния завзема Южна Добруджа, Сърбия - Вардарския дял на Македония, Гърция - Южна Македония и Беломорска Тракия между реките Марица и Места, а Турция - Източна Тракия. Границата при Цариброд остава непроменена, но само след две години България ще влезе в нова война, която ще свърши с нова национална катастрофа, този път с много тежки последици и за Царибродския край.

 

Много често се задава въпросът: Можела ли е България да избегне тази катастрофа? По същия начин звучи и другият въпрос: Можела ли е тогава България да приеме предложението на Съглашението за участие във войната на негова страна срещу обещанието, че едва след войната Сърбия и Гърция ще задоволят доброволно справедливите български териториални претенции? На 24 август 1915 г. България и Германия подписват договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи на България се гарантира възвръщането на спорната и безспорната зона в Македония, както и Поморавието, което ще рече и поречието на река Нишава с градовете Пирот и Ниш. Австро-Унгария и Германия се съгласяват също така на България да бъдат върнати земите, отнети ѝ от Румъния и Гърция с Букурещкия мирен договор от 1913 г. Конвенция с Турция по същото време урежда в полза на България някои териториални спорове по долното течение на река Марица. Така за кратко време е извършена цялостна подготовка за нова война под лозунга за решаването на българските национални идеали и за ревизирането на несправедливия Букурещки договор от 1913 г., и на 10 септември българското правителство обявява обща мобилизация на въоръжените си сили. Първа българска армия се съсредоточава в районите на Брегово-Кула-Белоградчик-Цариброд-Трън с цел да атакува и достигне Парачин-Алексинац-Ниш. Българската армия скоро достига и подминава далеч зад тези цели. Войната за национални идеали я въвлича в световния пожар и я

 

276

 

 

изправя не само срещу съседи, но и срещу англичани, французи, африканци и мн. др. След продължителни кръвопролитни битки, след блестящи атаки на нож и години гниене в окопите, след пролятата кръв на десетки и стотици хиляди убити и ранени български войници идва пробивът на Добро поле. Самият пробив не е нещо непоправимо с оглед на военните ресурси на България и тези на съюзниците ѝ, от които тя би могла да поиска подкрепа, съгласно сключените военни договори. Но вътрешното състояние на страната, политическата обстановка, партийните съперничества и външнополитическите влияния принуждават правителството да сключи на 29 септември едностранно Солунското примирие. С него България излиза от състояние на война. Армията бива демобилизирана и съглашенските войски окупирват някои стратегически райони в страната. Надвисва втора национална катастрофа. Предстоят тежки преговори за мир. На масата за преговори България остава сама срещу довчерашните си противници и без подкрепата от страна на бившите си, също победени, но значима европейска сила съюзници, поради едностранно сключеното от нея примирие.

 

Цената, която България трябва да плати за участието си в тази война, е огромна. Тук ще се спра само на някои аспекти от тези преговори, които имат отношение към изменението на сръбско-българската граница, довели до откъсването и на Цариброд - последната крепост на нишавските българи, останала дотогава на българска територия.

 

Когато на 23 август 1919 г. българската делегация по преговорите потегля за Париж, сведенията, които идват от конференцията за мир, са много обезпокоителни за България, но делегатите таят още някакви надежди за справедливост, осланяйки се главно на изявленията на американския президент Уилсън с прокламираните от него 14 точки за правата на народите. Върхът на тяхната изненада идва, както споделя Константин Муравиев, когато се получава меморандумът на сръбската делегация с искания за земи, повечето от които са части от старата територия. Тези претенции обхващат една линия от Дунав до Беласица в права линия с дължина 320 км и дълбочина 21,7 км, която предполага откъсване на 13 000 кв. км с 500 000 жители, в която територия попадат градовете: Видин, Кула, Белоградчик,

 

277

 

 

Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич. [66] За тези свои претенции сръбската страна изтъква два мотива. Единият е стратегически и се състои в това, че съобщенията по реките Морава, Вардар и Тимок били много близки до българската територия и тяхната сигурност не била гарантирана при едно нападение от страна на България. Вторият им мотив е от етнографски характер. Населението от исканите територии, според тях, било сръбско, което се доказвало от езика и обичаите. [67] Българската делегация изготвя свой отговор на сръбския меморандум, в който се отхвърлят тези твърдения като абсурдни:

 

„Българското по своя език население шопи е познато под своето народностно име българи през целите средни векове, през дългото робство под турците и чак до ден днешен. То само се нарича така. Така се зове от всички чужденци, от турците, които бяха негови господари; така го зоват и самите сърби, с изключение на мемоара на тяхното правителство...“ [68]

 

На много места в България се организират протести, осъждащи тези сръбски претенции. На митинги, събрания и по страниците на българските вестници се припомня, че разширяването на сръбската държава на изток винаги е ставало за сметка на българите: През 1833 г. княз Милош Обретенович успява да присъедини част от Видинския пашалък с градовете Неготин, Кладово, Зайчар, Алексинац и др. (Тимошката област); през 1878 г. Берлинският конгрес дава на Сърбия Поморавието с градовете Ниш, Пирот, Лесковац и Враня, а Букурещкият мирен договор в 1913 г. - и цялата Вардарска Македония. Най-силни са протестите в засегнатите градове и села.

 

След решението на посланическата конференция в Париж от 10 септември 1919 г., на 27 ноември с.г. в парижкото предградие Ньой се подписва и унизителният и осъден от цялата общественост като крайно несправедлив за България Ньойски мирен договор. Освен другите несправедливости, откъсването на чисто български територии, лишаването на България от излаз на Бяло море, свръхтежки репарации, разоръжаване и ограничаване до минимум на българската армия и др., този договор нанесе и поредния тежък удар на нишавските българи, отнемайки им и последното убежище - Цариброд. Освен другите територии, той отнема от старите земи на България по западната ѝ граница една площ от

 

278

 

 

1545 кв. км, 107 селища с общо 61 925 жители: Цариброд с 37 околни села, 18 села от Трънско и Знеполско, 8 села от Кулско и 1 село от Видинско, което създава новото политико-географско понятие „Западни покрайнини“. От Царибродска околия се откъсват и предават на Сръбско-Хърватско-Словенското кралство освен града Цариброд, административния център на околията, още и селата: Бански дол, Бачево, Болев дол, Борово, Брайковци, Бребевница, Власи, Вълковня, Гоин дол, Горна Невля, Горни Криводол, Градине, Грапа, Гуленовци, Долна Невля, Долни Криводол, Драговита, Държина с манастира „Св. Никола“, Желюша, Изатовци, с манастира „Св. Архангел“, Каменица, Луковица, Моинци, Мъзгош, Одоровци, Паскашия, Петърлаш, Планиница, Поганово с манастира „Св. Иван Богослов“, Прача, Протопопинци, Скръвеница, Славина, Сливница, Смиловци с манастира „Св. Кирик“ и Сенокос [69]. Така прокараната граница разделя не само имоти, но и някои селища: Стрезимировци, напр. е прерязано надве, махалата „Долна Невля“ е отделена от селото Долна Невля и т.н.

 

От текста на член 27, който третира границите на България, включително и тези със Сръбско-Хървато-Словенската държава, става ясно, че изместената на изток от Цариброд граница върви по следното очертание:

 

„като мине през котите 1602 и 1344, и на изток от Горни Криводол и пресича река Комщица на около 1 километър и 500 метра над Долни Криводол. От там до една точка на шосето Цариброд - София, непосредствено на запад от разклонението на шосето за Калотина, една линия, която ще се определи на самото място, като се прекара на изток от Мъзгош, на запад от Станинци, на изток от Бребевница и на североизток от Липинци през кота 738...“ [70]

 

Новата граница със Сръбско-Хърватско-Словенската държава откъсва от България нови четири области, разположени върху 1600 кв. км с около 120 000 чисто българско население. Тази граница огорчава не само българите, тя озадачава и непредубедените външни наблюдатели. При очертаването на границите по международните договори обикновено се спазват няколко принципа, ако не всичките, то поне повечето от тях, а именно: границата да е географски определена; да се движи по етнографската разграничителна линия; условията, които тя създава, да не пречат на

 

279

 

 

стопанския живот на местното население; да създава за двете страни условия за отбрана и др.

 

При прокарването на новата граница не е спазено нито едно от изброените условия. Границата по Берлинския договор, която откъсна от България Нишкия и Пиротския окръг, също не зачете етнографския принцип, но тя поне, както се отбелязва, бе географски възможна и не унищожаваше поминъка и стопанския живот на местното българско население. От Кулската височина та чак до върха Патерица тя се движеше непрекъснато по височините на планинските вериги и оставаше свободни естествените изходи към България и към Морава, необходими за осъществяването на всяка стопанска дейност. Басейните на Драговищица, Ерма и Нишава, които се спускат от високите планински вериги, са насочени към България. Архитектите на Ньойския мирен договор свалят границата между България и Сърбия от високите от 1500 до 1950 м над морското равнище планински вериги и я изнасят далеч на изток в низините, където прерязва безогледно, жестоко и безсмислено: гори, долини, пътища, села, махали; отделя къщи, водоизточници, ниви, градини и дори гробища от селата.

 

Откъм изток и откъм север Царибродско се затваря плът-, но от границата, а от запад и от юг се издигат високи и мъчнопроходими планини, преминаването на които и през лятото е било много трудно, а през зимата - невъзможно. Така прокарана, границата освен друго обрича населението в Царибродско на изолация и бедност, лишавайки го от естествените му пътища за стопански живот и търговски обмен. Всички съществуващи от векове пътища са отсечени и затворени. Населението е поставено в безизходица и е изправено пред тежък избор. То или трябва да се примири с новите условия и да се мъчи да преодолее труднопроходимите планини на запад, за да достигне Морава, или да се изселва.

 

Разпорежданията на член 37 от договора за мир са категорични: България се отказва в полза на Сръбско-Хърватско-Словенската държава от всички права и титри върху територията на българската монархия, разположени отвъд границите на България, така, както те са описани в член 27 и признати от настоящия договор“. [71]

 

280

 

 

Междувременно редица европейски общественици, сред които и англичанинът Ладуард, отправят до сърбите призиви да не откъсват от България този „фунт живо месо“ (Царибродско, С.Р.) само по стратегически съображения. За това пледират и кръгове в самата Югославия, които ратуват за едно бъдещо сближаване на южните славяни. Белградският вестник „Прогрес“ в уводна статия от 27 юли 1920 г. пише дословно:

 

„Несъмнено е, че нашата бъдеща политика ще бъде славянска... В този свят има две петна. Те са Полша и България. Тези два народа се отричат от славянството и плуват в антиславянски води... Стратегически и всякакви други съображения не трябва да ни карат да вземаме от българите каквито и да са техни стари територии. Това не ни е нужно. В това лежи зародишът на разложението... Нека дадем пример за прошка и нека се откажем от това, което не е наше и което не ни трябва! Нека ние чуем гласа на разума, понеже днешните българи не са в състояние да го чуят. Славянската политика на мир и труд изисква това от нас, изисква го и нашият собствен интерес.“

 

Белградското правителство обаче е на друго мнение. Излизащият в Белград вестник на 27 юни 1920 г., като се позовава на правителствен източник, бърза да разсее появилите се в българския и в европейския печат слухове, според които югославското правителство нямало да настоява вече върху по-раншните си искания да окупира Цариброд и неговите околности.

 

Сръбското правителство, напротив, настоява всички спорове по прокарването на границата да се решават направо с българското правителство, което демократичната общност окачествява като насилие над България.

 

С член 38 Ньойският договор предвижда трасето на граничната линия, описано в чл. 27, да се определи на самото място в срок от 15 дни от влизането на договора в сила от една международна комисия от седем членове. Пет от членовете ѝ се назначават от Главните съюзни и сдружени сили, един от Сръбско-Хърватско-Словенската държава и един от България. Тази комисия има големи правомощия. Тя трябва на място да очертае трасето, да прецени конкретните условия и да се съобрази с тях, тя е следователно неотменим етап от процедурата за прилагането на договора в

 

281

 

 

частта му за определянето на границата. На много места в чл. 27 на договора се посочва, че граничната линия ще се определя „на самото място“, което ще рече - именно от тази международна комисия. Спирам се повече върху този момент, защото, както ще видим, сръбската страна не се съобразява с мнението на комисията и прокарва граничната линия по своя преценка в нарушение на процедурата, а оттам - и на договора.

 

Международната Разграничителна комисия, която се явява изпълнителен орган на Посланическата и на Мирната конференция, трябва съгласно член 29 от договора да определи на самото място линията на границата през месеците октомври-ноември 1920 г.

 

Председател на комисията е полковник Ордиони, а български делегат - полковник Кисьов, бъдещият министър на войната. Комисията отива своевременно, съгласно указанията и сроковете по договора, на място, изучава подробно терена от двете страни на границата и единодушно изразява изненадата си от така прокараната граница. На 3 ноември председателят на комисията се среща с насъбралото се хилядно множество от отчаяното население, дошло да чуе съдбата си, и заявява на всеослушание:

 

„Бъдете спокойни, вашите села и това градче (Трън) няма и не могат да бъдат анексирани. Ще останете, както и сега в България.“

 

Радостта е неописуема. Правят се общи снимки, извиват се хора, на които според свидетелите са играли и сръбските делегати. С протокол номер 20-и от 1920 г. комисията потвърждава своето решение, да не се откъсва секторът в горната долина на Ерма, като се добавя:

 

„Да се оставят още водениците в Брегово и Ракитница - I сектор, ново регулиране на Врабчанската община, Долна Провалил и пр. - II сектор. Ново групиране на Трънската община (Петачинци) - II сектор. Ново групиране на Зеленогорската община (Вучи дял) - II сектор. Да се допусне митнишка гара при Градине, Царибродско. Да се поправи границата и да се разделят селата в IV сектор...“ [72]

 

Тук ще припомним големите правомощия на комисията и силата на нейните решения, посочени в член 29 на договора за мир:

 

„пълната власт не само да определя частите, означени като „линия, която ще се определи на самото място“, но още, ако една от заинтересованите сили предяви

 

282

 

 

искане и комисията го намери за уместно, да ревизират части, определени от административните граници... Решенията на комисията ще се взимат с болшинство на гласовете и ще бъдат задължителни за заинтересованите страни...“ [73]

 

Комисията изпраща така взетите свои решения в Париж за одобрение от Посланическата конференция. На българския пълномощен министър там казват, че няма причина бележките на комисията да не бъдат утвърдени. Българското правителство и българският делегат в комисията чакат с нетърпение утвърждаването, за да повдигнат въпроса за поправка на границата и в долината на Драговищица. Но става нещо, което никой не очаква. На 6 ноември сръбските войски окупират българските земи, които ще бъдат вече наричани „Западни покрайнини“, но не правят това по линията, определена от международната комисия, а както те си искат. В резултат на пристигащи сведения за сръбските намерения Международната комисия бе предупредила няколко пъти сръбското правителство да не изпраща никакви войски за окупация, преди тя да е определила точно граничното трасе и да е получила становището на Посланическата конференция по нейните решения.

 

Сръбският делегат генерал Стефанович до последния момент уверява комисията, че Сърбия няма да прибегне до насилствена окупация и че ще чака окончателното решение на комисията. Сръбското правителство обаче, което съзнава, че при нормална процедура тази несправедлива и неестествена граница поне отчасти ще бъде поправена, пристъпва към бърза окупация, с цел да постави великите сили и българската държава при свършен факт. Така протоколите на единодушните решения на Разграничителната международна комисия относно поправката на границата остават неизпълнени. Не е изпълнена и предвидената в договора процедура, не е дадена също предвидената в договора възможност на България чрез международната комисия да изрази своята позиция и да извърши една допустима от договора поправка на граничната линия. Неизчакването и неизпълнението решенията на Разделителната международна комисия са не само драстични нарушения на мирния договор, но те го и обезсилват, каквито са и тогавашните коментари, в частта му за границата между България и Сръбско-Хърватско-Словенската държава, най-малко като

 

283

 

 

неизпълнена или незавършена процедура.

 

Сръбското комюнике при навлизането на сръбската войска и администрация в Цариброд признава, че правителството възнамерявало да предприема окупацията на териториите едновременно е излизане на решението на международната комисия по определянето на границата, но това решение било променено, поради „опита на българското правителството да измени решението на комисията по всеки пункт от границата". Прибързаната окупация според комюникето се наложила, за да се спазел договорът и в съгласие е решенията от Ньой [74]. Светът знае, че българското правителство не е в състояние да диктува нито на конференцията, нито на международната комисия по определянето на граничната линия. Пред тях то може само да аргументира възраженията, както и постъпва, а не да ги прокарва или пък налага.

 

Ако някои български възражения тогава се вземат под внимание, то това става, защото са били намерени за основателни и справедливи от независими международни органи. С тези действия югославското правителство в стремежа си да предотврати по-нататъшни изправяния на фрапиращи грешки и несправедливости по новата българо-сръбска граница поставя всички пред свършените факти - право, допустимо само за победителите от тази война.

 

Договорът за мир съдържа клаузи, които изискват от населението в Царибродско и в другите български земи, които се анексират, то да се определи за поданството си и съответно за мястото, където ще живее в бъдеще. Българските поданици, съгласно чл. 34, живеещи на територията, която се предава на Сръбско-Хърватско-Словенската държава, добиват по право сръбско поданство, като загубват българското. В срок от две години след влизането в сила на договора българските поданици от анексираната територия имат право да „оптират" - да си изберат поданството. Упражнилите това си право ще трябва в срок от 12 месеца след това да се изселят в държавата, за която са оптирали. Тенденцията е да се улесни и насърчи изселването, защото на изселващите се дава право да вземат със себе си всичкото си движимо имущество, от всяко естество, без да се налага да заплащат за това вносни или износни мита. Те запазват недвижимите си имоти, което при тогавашните

 

284

 

 

обстоятелства и условия е равносилно на изоставяне. Опцията на съпруга - изборът на поданството, влече със себе си и съпругата, а тази на родителите - и децата. Според договора българските поданици, установили се в тази територия след 1 януари 1913 г., могат да добият сърбо-хърватско-словенско поданство само с разрешение на Сръбско-Хърватско-Словенската държава, което е почти равносилно на принудително изселване. Както е известно, в Царибродско и след Балканските войни, пък и след Първата световна война, продължават да се заселват българи не само от вътрешността на страната, но и такива, които са дошли от Пиротско и Нишко, и преди това са били установени на други места в страната.

 

В югославския печат се разпространяват „съобщения“, че откакто е започнала да работи международната комисия по определянето на границата, много чиновнически семейства се изселвали вече от Цариброд и от другите места на околията, а българските шовинисти, за да засилели протестите на местното население и да го тласнат към по-масови демонстрации против решенията на мирния договор, разпространявали слухове, че след идването на сръбската администрация то щяло да бъде подложено на терор. Обстановката в Царибродско се усложнява наистина много и заплашва да излезе изпод контрола на властите. Това създава грижи на заплашеното да бъде обвинено в подстрекателство правителство на Стамболийски, ратуващо винаги за сближаване между Българи и Югославия, да изпрати в Цариброд в последните дни на месец септември, както ни уведомява съобщение от Загреб с дата 4 октомври 1920 г., един свой министър, който обикалял селата и държал там няколко речи, уверявайки населението, че всички слухове за терор от страна на сръбските войски и граждански власти са неверни. Той казвал още, че сръбският и българският народ са еднакви по вяра и кръв и че скоро щели да влязат в един голям съюз, който ще спре веднъж завинаги проливането на кръв между тях. Идеята за бъдещото обединение на южните славяни не е в състояние да успокои българите от Цариброд и Царибродско, особено някогашните преселници от Пиротско, изправени пред неизвестността и трудния избор, да останат по родните си места, или наново да се изселват към умалена България.

 

285

 

 

На 31 октомври белградският вестник „Епоха“ помества съобщението, че окупирането на предадените по Ньойския договор области щяло да започне от 1 -ви ноември, представяйки това като „решение“ на Международната комисия и обвинява българите, че се мъчели да попречат на изпълнението на вече взети решения. Самият вестник „Зора“ по това време също е много внимателен по отношение на югославските претенции. Вниманието му е насочено главно към Беломорска Тракия и отказа на Гърция да осигури на България предвидения и в Ньойския договор стопански излаз на Бяло море. На 24 юни дори той помества кратко съобщение от Пирот, според което „от известно време насам неприязненото отношение към България е доста намаляло“, а по въпроса за Цариброд общественото мнение там било „против заемането на този чисто български град“ [75]. Умерената позиция на най-авторитетния тогава български вестник проличава най-добре в отзвука му при ратифицирането на договора за мир на 9 август в Париж:

 

„Ратификацията на договора е последният акт от националната ни трагедия... Ратифицирането на договора има това преимущество за нас, че премахва всички илюзии, които досега пълнеха главите ни. Ние имаме вече базата, на която ще стане ликвидирането на последствията от войните. Ратифицираният договор ще ни даде възможност да се приберем в новия си дом, да се заловим здраво с преустройството на живота си и най-същественото, той ще ни тури в нормални отношения с всички (сили) победителки“. [76]

 

Това е позицията и на българското правителство, което успокоява българите с дадения им шанс отново да се преустройват. Преустройството обаче за българите, чиито земи с домовете и имотите им се предават на Югославия, означава нещо по-различно от това, което имат предвид правителствените среди.

 

Много от царибродчани не чакат да изтекат определените срокове. Някои тръгват да се изселват още в деня на навлизането на сръбските войски - 6 ноември. Рано сутринта на царибродската гара пристига набързо комплектована дълга влакова композиция, дошла да прибере ония, които се готвят да напуснат града преди заемането му от сърбите. Ето как описва тази тъжна дата в спомените си очевидецът Асен Стаменов:

 

286

 

 

„Днес се извърши окупацията на Цариброд. Ето последния влак, композиран от товарни вагони. Той е много, много дълъг и с три машини. В него се качиха мнозина от жителите на града и околията, които не можеха да гледат как навлизат сърбите... Каква трогателна картина при тръгването на влака и раздялата на тия, които отиваха в свободна България, и ония, които оставаха... Постовият войник подаде знак, че сърбите навлизат вече в българска територия по пътя от село Желюша. Настана страшно смущение всред населението - лицата на всички са мъртво бледи. Нашите граничари се прибират от старата граница и пристигат в града преди сърбите. Всичко е така тихо и мъртво, като че ли става нещо тайнствено. „Ето ги“ - промълви някой от групата, която се беше наредила на тротоара. Откъм гарата се показаха, движейки се бавно, бавно, седем конници, които като стигнаха началото на града, се разделиха на три групи: трима продължиха да се движат по главната улица, а другите по двойки завиха в страничните улици. За учудване на всички, които стояха на главната улица, тримата конници ни поздравиха с „Добро утро, бугари!“. Това добро утро ни озадачи и скоро разбрахме, че това не са сърби, а хървати...“ [77]

 

Кметът на града Ас. Атанасов и поп Никола, изпълнявайки протоколно задължение по посрещането на неканените гости, поканват малцината граждани да тръгнат с тях, но никой не помръдва от мястото си. След разузнавачите пристига и авангардът, също конници, начело с един майор. След тях се задават пехотинците и артилерията. Общото впечатление е, че войниците са притеснени и навлизат с известен страх. Войската се източва през града от 9-10 часа сутринта до 14 часа след обяда и първата ѝ грижа е да заеме гарата и пощата. След като сръбската войска се настанява в казармата, към 15 часа на площада военната музика засвирва хоро, посрещнато с едно страшно мълчание.

 

На следващия ден в Цариброд пристига окръжният управител от Пирот, който нарежда да свикат гражданството в двора на общината, за да представи своите сътрудници. Той държи реч, в която рисува пламенно стремежа за „освобождението на братята“, което досега не се отдавало поради ред обстоятелства и причини, но „светлият ден“ най-сетне дошъл. Окръжният управител завършва речта си с възгласа „Да живее нашият крал освободител!“, повторен

 

287

 

 

само от неговото обкръжение. За да изглади конфузното положение, дошлият за тържеството от Пирот сръбски свещеник също произнася слово, в което накрая призовава Св. Сава да прости на царибродчани, които били забравили да празнуват заради 40-те години прекарани под българска власт.

 

„Свърши се вече - е реакцията на вестник „Радикал“. - От 6 ноември, събота, изживяваме един от най-трагичните моменти на нашата нова политическа история“ [78]. В цяла България е обявен траур. „Зора“, но доста по-късно ще заяви, че българите „не ще могат да забравят Цариброд, както забравиха Пирот и Ниш“, и разсъждава, че ако съдниците от Версайл биха позволили да се чуе гласът на Цариброд чрез плебисцит, както това бе направено на други места по света, той щял да избегне тази горчива участ [79].

 

Италианските вестници са едни от първите, които поместват критични материали във връзка със заемането на Цариброд след разпространеното от Белград съобщение, че е издадена заповед за окупирането на Цариброд, Босилеград и Струмица, предадени на Сърбия, съобразно мирния договор. „Ил темпо“ в броя от 10 ноември осъжда заемането на българските територии, преди да се е произнесла международната комисия за границите, заключавайки, че „тази окупация не е неблагоприятна за Италия, защото прави невъзможен сръбско-българския съюз“. На следващия ден, 11 ноември, същият вестник добавя: „Заеманите села не само отварят Струмишката долина за сърбите, но етнически и географски принадлежат на България, която не очакваше да ѝ се отнеме тази област.“

 

Излизащият в Цариград турски вестник „Икдам“ няколко дни по-късно, на 15 ноември, изтъква, че сърбите са пристъпили към окупация на Царибродско, без да чакат решението на международната комисия. В същия си брой вестникът подчертава още, че това посегателство върху чисто български земи ще забави сръбско-българското сближаване, но се надява на едно бъдещо сътрудничество между двете страни, политическата основа за което е поетото от Сърбия задължение чрез договора да зачита правата и свободите на малцинствата.

 

Излизащият в Прага руски емигрантски вестник

 

288

 

 

„Русское слово“ в броя от 11 ноември обнародва дълга уводна статия от Олег Николаев, озаглавена „Новата славянска скръб“, посветена изцяло на окупирането на Цариброд:

 

„Постановлението на договора за мир за заемането на Царибродско дълго не се изпълняваше от Югославия и ние, русите, виждахме в това горд отказ от насилието, самоотвержен, пълен с красота и с истински славянски чувства жест. Ние бяхме готови ниско да се поклоним на Белград - победителя, за запазване на здравите основи на славянската солидарност... И в тежката атмосфера на славянската криза, в дните на остри междуславянски разпри, в дните, когато на славянството се нанасяха съдбоносни удари, ние имахме един хубав момент: българският Цариброд - даден по правото на силата и отмъщението на Югославия и незает от нея... Това бе за нас, русите, успехът и за Българската Тракия, откъсната от Гърция, и за неотдавнашния Каринтийски позор за славянството. Днес пред нас погасна последният - царибродският лъч светлина. Цариброд, съгласно буквата на договора, е зает от войските на Югославия... Защо направихте това? Вашите ръце причиниха нова славянска скръб. Нова широка рана е нанесена на славянското тяло. Ние честно и открито ви казваме това, защото бихме се считали недостойни синове на велика и благородна Русия, ако сега бихме се побояли да ви го кажем...“

 

Друг руски емигрантски вестник „Воля Россіи“ от 17 ноември също пише с голяма болка за заемането на Цариброд от сръбските войски в статия „България и Югославия“, посветена на отношенията между двете държави:

 

„Сърбите завзеха тази област с чисто българско население, основавайки се на Ньойския договор, на „стратегически“, а не на исторически и етнографски доводи. България, обезоръжена по силата на същия договор, не е в състояние да застрашава превърналата се изведнъж почти във велика сила своя съседка, и при все това Югославия има неблагоразумието, две години след прекратяването на войната, да завземе открай време българска земя. С тази лекомислена и непремислена стъпка Югославия нанася тежък удар на самата себе си. Без съмнение България, провинена през войната, днес върви по пътя на демократично и мирно развитие и ръката, която тя протегна за споразумение, не трябваше да се отблъсне по такъв груб начин. България се лиши от земите

 

289

 

 

си в Македония и Тракия, а сега тя трябва да понесе нови изпитания. Но да се надяваме, че хладнокръвието и силата на волята на българите ще надвият и не ще попречат на ръководителите на България да продължат своята политика на помирение, а не на разединение. И ние вярваме, че в завземането на Цариброд се е проявила волята не на югославския народ, а само на националистическото югославско правителство и че Югославия скоро ще се откаже от създадената от нея български Елзас-Лотарингия.“

 

Скоро след това пожелание на славянофилите из средите на руската емиграция от революцията в 1917 г. се появява като отделна книжка и статията на граф Бегуен „Ако искаме да има мир на Балканите“, печатана преди това в „Europe Nouvelle“ с някои поправки, в която се коментира заемането на Цариброд и Струмица и осъжда проявената от Парижката конференция несправедливост спрямо сърбите, станала причина за ново недоверие между тях и българите:

 

„Конференцията за мир извърши голяма несправедливост по отношение на сърбите. Тя отне от Югославия Истрия, населена главно със славяни и я даде на Италия по стратегически съображения. Да не говорим за Фиуме, което и по етнографическо и по икономическо положение трябва да се даде на Югославия. Когато беше въпрос за Истрия, възприе се стратегическият принцип и сега, когато сърбите искат по стратегически съображения Цариброд и Струмица - два безспорно български града, не е ли логично да се възприеме и по отношение на България същият принцип? Ако не бяха отнели Истрия от Югославия, сърбите сигурно нямаше да искат да вземат земи, върху които те нямат естествено право. Те сега оскърбяват българите и по такъв начин пречат на сближаването с тях.“ [80]

 

Въпреки това Бегуен вярва, че няма да мине много време и българите и сърбите ще се споразумеят не само защото ги свързвала кръвна връзка, но и защото имали общи интереси и условията, според него, за да има мир на Балканите, е, да се поправят, докато е още време, „сторените по отношение на балканските славяни грешки“ [81].

 

В книгата на френския адвокат при Парижкия апелативен съд Жорж Дезбон „България след Ньойския договор“, в която по повод откъсването на Цариброд от България се казва прозорливо, че той е „един от най-опасните“ градове

 

290

 

 

в Европа (предвид последиците в бъдещото политическо развитие на Балканите) и го определя като „един от символите на българския патриотизъм“, какъвто някога е бил Страсбург за французите. И вероятно тъкмо за това българският му колега по правните науки, роденият в Пирот и завършилият в Женева д-р по право, и доброволец в Сръбско-българската война от 1885 г., Петър Зъбов, мечтае да дочака времето, когато българинът и сърбинът ще живеят заедно, уважавайки и зачитайки взаимно културата, книгите и езика си, както това са правили още тогава швейцарският немец и швейцарският французин в мирната и добре подредената и географски не много далеч от Балканите Швейцария.

 

 

1. Иречек, К. Пътуване по България, С., 1974, с. 547.

 

2. Пак там, с. 549.

 

3. Иречек, К. Княжество България, част I, Пловдив, 1889, с. 312.

 

4. „Държавен вестник“, III, бр. 58, 14 август 1881.

 

5. „Нишава“, I, бр. 1, 6 септември 1909.

 

6. „Радикал“, XVI, бр. 251, С., 12 ноември 1920.

 

7. Пак там.

 

8. „Западни покрайнини“,VII, бр. 217, 15 септември 1929.

 

9. „Нишава“, II, 87, 26 юни 1911.

 

10. Шкорпил, X. и К. „Старовремски надписи из разни краища на България“ - СбНУ, VII, 1892, с. 98.

 

11. Иречек, К. „Погановский поменик“. - Периодическо списание, С., 1884, кн. 7, с. 72.

 

12. Пак там.

 

13. Иречек, К. Пътувания по България, С., 1974, с. 554-556.

 

14. Пак там, с. 556.

 

15. Филов, Б. Старобългарското изкуство, С., 1924, с. 78-80; Filof, В. Geschichte der bulgarischen Kunst, 1933, s. 22-24.

 

16. Миятев, Кр. Погановският монастир, С., 1936, с. 6.

 

17. Миятев, Кр. Пос. съч. с. 29.

 

18. Иречек, К. Пътуване по България, С., 1974, с. 551.

 

19. Делирадев, П. и Ив. Велков, Из България, С., 1946, с. 79.

 

20. Венедиков, Й. История на доброволците от Сръбско-българската война 1885 година, С., 1985, с. 90.

 

21. „Сливница“, IV, бр. 79-80, С., 22 май 1928.

 

22. История на Сръбско-българската война 1855, С., 1925, с. 557.

 

23. Хун, А. Борбата на българите за съединението им, Русе, 1890, с. 171.

 

24. Венедиков, Ю. История на Сръбско-българската война 1885 година, С., 1910, с. 264-265.

 

25. Стателова, Е. и А. Пантев. Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година, С., 1985, с. 143.

 

291

 

 

26. Пешев, П. Исторически събития и деятели, С., 1993, с. 206.

 

27. Пак там.

 

28. Маркович, М. Moje успомене, с. 355.

 

29. Външната политика на България, T. I, с. 656.

 

30. „Нишава“, Цариброд, бр. 11, 14 ноември 1909.

 

31. „Нишава“, II, бр.59 и 60, 20 и 27 ноември 1910.

 

32. „Нишава“, II, бр. 67, 29 януари 1911.

 

33. „Сливница“, I, бр. 8-9, 25 февруари 1912.

 

34. „Нишава“, бр. 42, 6 август 1911.

 

35. „Сливница“, I, бр. 24, С. 1 април 1912.

 

36. Малка историйка на Царибродската непълна смесена гимназия, „Нишава“ IV, бр. 1, 4 юли 1915.

 

37. Иречек, К. Пътуване по България, С., 1974, с. 547.

 

38. Николов, Б. В: „Сто години Царибродска Димитровска гимназия 1891-1991“ Ниш, 1991, с. 17.

 

39. „Нишава“, IV, бр. 1,4 юли 1915.

 

40. Николов, Б. Царибродски културно-просветен летопис, С., 1994, с. 8.

 

41. „Нишава“, бр. 1, 6 септември 1909 г.

 

42. „Нишава“, бр. 8, 24 октомври 1909 г.

 

43. „Нишава“, бр. 2, 13 септември 1909 г.

 

44. „Нишава“, бр. 5, 4 септември 1909.

 

45. „Нишава“, бр. 1,6 септември 1909.

 

46. „Нишава“, II, бр. 55, 23 октомври 1910.

 

47. „Нишава“, бр. 77, 9 април 1911.

 

48. „Нишава“, бр. 85, 11 май 1911.

 

49. „Нишава“, II, бр. 84, 9 юли 1911.

 

50. „Нишава“, бр. 40, 16 юли 1911.

 

51. „Нишава“, притурка към брой 100, 5 октомври 1911.

 

52. „Държавен вестник“, бр. 167, 26 юли 1914.

 

53. „Нишава“, IV, бр. 1,4 юли, 1915.

 

54. Николов, Б. В: Сто години Царибродска Димитровска гимназия 1891-1991, Ниш, 1991, с. 25-27.

 

55. Пак там, с. 28.

 

56. „Домашен учител“, I, кн. 2, Цариброд, 1889 г., с. 24.

 

57. „Нишава“, IV, бр. 17, 14 април 1912.

 

58. „Нишава“, II, бр. 62, 25 декември 1910.

 

59. „Нишава”, II, бр.74, Цариброд, 19 март 1911.

 

60. „Нишава“, II, 87 юни 1911.

 

61. Николов, Б. Царибродски културно-просветен летопис, С., 1994, с. 29.

 

62. „Нишава“, бр. 26, 27 февруари 1910.

 

63. „Западни покрайнини“, VIII, бр. 268, 26 октомври 1931.

 

64. „Нишава“, I, бр. 6, 4 ноември 1901.

 

65. „Нишава“, II, бр. 81, 14 май 1911.

 

292

 

 

66. Муравиев, К. Договорът за мир в Ньой, С., 1992, с. 154.

 

67. Пак там, с. 156.

 

68. Пак там.

 

69. Списък на населените места в Царство България според преброяването на 31 декември 1920 г., С., 1924, с. 60.

 

70. Ньойският договор с обяснителни бележки, Мартилен, 1999, с. 13.

 

71. Кесяков, Б. и Д. Николов, Ньойският договор с обяснителни бележки, Мертилен, 1994, с. 16-17.

 

72. Любичев, Г. Черната Ньойска бразда. - „Западни покрайнини“, IX, бр. 273, 11 януари 1932.

 

73. Ньойският договор с обяснителни бележки, с. 15.

 

74. „Зора“, II, бр. 449, 12 ноември 1920.

 

75. „Зора“, II, бр. 332, 24 юни 1920.

 

76. „Зора“, И, бр. 382, 22 август 1920.

 

77. „Западни покрайнини“, VII, бр. 201, 4 август 1931.

 

78. „Радикал“, XVI, С., бр. 251, 12 ноември.

 

79. „Зора“, бр. 449, 12 ноември 1920.

 

80. „Зора“, II, бр. 408, 23 септември 1920.

 

81. Пак там.

[Previous] [Next]

[Back to Index]