Стари манастири в Странджа
Георги Нешев
Странджанската област исторически винаги е представлявала едно сравнително обособено цяло, в което главен белег е планината Странджа. Няколко главни пътя, които минавали през областта и водели от Запад и Север към Цариград, винаги са имали голямо военностратегическо и търговско значение. Поради това, както пише изследователят Г. Аянов, тези пътища са приемали „прекия удар на всеки завоевател и контрамерките на всеки господар, който иска да запази за себе си предимствата на своето изгодно географско положение” [1].
Независимо от честите етнически промени населението на Странджанския край се е запазило българско през вековете, съхранило е в историята дири от своята материална и духовна култура.
Наред с братя Шкорпил, оставили сравнително най-обширни систематизирани описания за странджанските археологически паметници, особено за т. нар. долмени [2], за Странджа са писали Г. И. Кацаров и Д. Дечев [3]. Г. Аянов остави етнографски, географски и исторически проучвания [4] и изследвания за старите манастири в Странджа [5].
Странджанската област от черноморския бряг южно от Бургаския залив на запад до Тунджа и на юг до реката Еркене в Източна Тракия през средновековието подобно на атонската Света гора е била осеяна с християнски култови сгради, много от които вече са изчезнали. В тази област, наречена през средновековието Парория, се намирал прочутият манастир на водача на исихазма Григорий Синаит.
Синаитският манастир „Св. Богородица” бил важно средище на исихазма в Европейския югоизток, имал многобройни и добре подготвени монаси и играл важна роля в духовната култура на земите до средата на XIV век, когато е бил изгорен от нашествениците. Смята се, че това е станало в 1350 година, когато обителта прекратила своето съществуване, а отдалите се на религиозно-мистичното и аскетично учение духовници се пръснали из православните земи на полуострова и по оцелелите манастири.
Първи български последователи на Григорий Синаит, установили се в този странджански манастир, били Ромил Видински и Иларион, малко по-късно, през 1336—1337 г. и Теодосий Търновски, бъдещ
144
стълб на исихазма в България. Манастирът привлякъл обаче и някои византийски исихасти, най-известни от които били Калист (бъдещ византийски патриарх), Григорий и Давид Дисипат. Така се оформило манастирско братство, което към 1346 година, когато починал основателят на манастира, наброявало около 50 души.
Това било едно активно теологично и философско общество, в което се раждали най-забележителни за времето си идеи, влезли в основата на исихазма. Приемайки щедрата помощ на константинополските първенци, радвайки се на изключителното внимание на българския владетел Иван Александър, Синаитовият манастир станал средище на исихастката книжнина [6]. Оттук към България и Византия се разпространявали исихастките съчинения, идвал подтикът за превръщането на други манастири в най-известни за времето си културни огнища.
Може да се каже, че преди столицата Търново да се оформи окончателно като водещ център на духовния живот, в странджанската обител се слагали основите на забележителното културно явление на средновековието — Втория златен век на българската култура.
Синаитовият манастир поддържал тесни връзки с най-големия теоретик на исихазма — Григорий Палама. Тук бил написан и най-значимият труд на Синаит „Различни словеса за заповедите, догмите, мъките и обетите, а още и за помислите, страстите, добродетелите, безмълвието и молитвата [7] — общо 150 глави, в които били изложени основните концепции на исихазма, отговарящи на потребностите на тогавашното феодално общество.
Нови издирвания документираха предположенията за голямата преводаческа дейност, извършвана в манастира, насочена към популяризирането на византийската исихастка литература [8]. Това са две приписки, които се съдържат в Хлудовия патеричен сборник от XIV в., в едната от които е посочено изрично мястото на направения превод: „Тези две глави написа Фудул, като ги преведе от гръцки на български... когато бях с братята в Парория”. [9]
Сведения за други средновековни манастири в Парория и прилежащите й краища, простиращи се по Черноморския бряг до нос Емине, откриваме в житието на Теодосий Търновски. [10] От Емонските манастири, следите на които са издирвали още навремето братята Шкорпил, са известни засега само останките на един. Той заемал живописно място на спускащата се към морето старопланинска верига и имал прекрасен изглед към Несебър. В него живял знаменитият български исихаст Теодосий Търновски. По-точно, той пребивавал към 1349 г. в скита „Св. Антоний”, а няколко години след това заедно с Ромил Видински посетил месемврийските манастири, също средища на исихазма, които се намирали близо до Емонската планина.
Може би за този период от живота на Т. Търновски се отнасят
145
сведенията на житиеписеца, който разказва как черноморски пирати прогонили
исихаста от уединеното му жилище
[11]
Емонският манастир за разлика от останалите четири месемврийски манастира преживял пиратските набези (особено чести в средата на XIV век), походите на турците по Черноморския бряг (Несебър пада в османски ръце през 1453 г.) и до края на XVII или началото на XVIII в. запазил ставропигиалното си положение. [12] След това обаче претърпял пожари, кърджалийски нападения и други премеждия, които предизвикали постепенното му западане.
В средата на миналия век в Созопол се виждали само съсипии от няколко църкви. През XIV—XVII век в него се споменават три църкви, два манастира и няколко манастира по близките острови. [13] На о-в „Св. Иван” и до края на XVI в. стоял манастирът „Иван Предтеча” [14], до късно личели развалините на византийска църква с кръгла, дълбока 6 м абсида [15].
Останки на стари църквици и манастири могат да се видят и сега из Странджа: Коджабукският (Голямо Буковски) манастир „Живоприемен източник”, „Св. Петка” при Мадлеш (Кирово), две манастирчета при с. Мързево (Кондолово), Мичуринско, и един при с. Конак (Бяла вода), Малкотърновско, манастирът „Св. Илия”, източно от с. Стояново, друг „Св. Илия”, югоизточно от Карадере.
Странджанската научна експедиция, организирана от БАН през 1955 г., посети развалините на църквицата на старинния ахтополски манастир „Св. Яни” и събра сведения за останалите стари странджански манастири. Изясни се, че повечето резбарски иконостаси, икони и стенописи от споменатите манастири и от други черкви са изчезнали завинаги, а с тях и възможността компетентно да се оцени изкуството на българските иконописци и резбари от района на Странджа планина. [16] Изчезналите вече исторически паметници от странджанските манастири и от други старини поради честите опустошителни промени биха могли да хвърлят светлина върху миналото, бита и културата на българското население в Странджа.
Странджанският край пазел дълго някои прастари паганистични и християнски обичаи — особена почит към иконите (и по-специално към иконите с изображенията на св. Константин и Елена — покровители на нестинарите, на св. Модест — закрилиик на овчарите), нестинарски игри и др.
Странджанските манастири общували с духовните центрове — по-големи и по-малки църкви на прилежащите райони, които днес означаваме като южнобългарски исторически забележителности. Последните, подчинени на една духовна община, имали единно духовно ръ-
146
ководство, а през средновековието цяла система от укрепления и крепости по околните височини осигурявали спокойствието на иноците и защитата на манастирските имоти.
Засвидетелствувани са напр. връзките с „Парагорските манастири” на Голямоманастирските върхове, югозападно от Ямбол. На най-високия връх — Калебаир, се виждат развалините на стара крепост, която през средновековието е служела за защита на околността. [17]
Известността им се дължи и на широката популярност на исихазма в тукашните обители, на това, че в тях отсядали видни исихасти, като Теодосий Търновски, Ромил Видински, старец Йоан и др.
Голямата монашеска обител Епикерниевият манастир „Св. Богородица” край Сливен, също превърната под влиянието на Синаитовия манастир във важно исихастко средище, дала приют на йеромонах Методий, ученик на старец Йоан, който преписал поученията на Ефрем Сирин.
Манастирът „Св. Богородица” притежавал значителни имущества, подвластни са му били някои села с техните земи, удостоен е бил от българския владетелски двор с ценни привилегии. Получавал е напр. данък от риба и хайвер, събиран от крайдунавските земи, владял е няколко воденици с около 40 камъка и др. [18]
Завоевателната стихия на османските турци, предизвикала първоначалното западане на странджанските обители, преминала и по на север, за да опепели и останалите центрове на Голямата южнобългарска духовна община. Археологическите проучвания, проведени в първите десетилетия след Освобождението от братя Шкорпил, потвърждават предаваната от поколение на поколение мълва-спомен за старите манастири и църкви. По тези и други сведения двамата учени организирали проучвания в местността край с. Дермендере, където някога според преданието се издигал манастир. Били открити основа на черква и скелети на бягащи хора, настигнати внезапно от смъртта. [19]
Макар и оскъдни, данните за съществуването на странджанските манастири потвърждават тяхната видна роля в културния живот на средновековна България. Свързани непосредствено с манастирите, пръснати из прилежащата област, странджанските манастири — и по-специално Синаитовкият манастир — играли водеща роля в утвърждаването на широко застъпеното движение на исихазма в XIV столетие. Данните показват, че от голямата обител на Парория исихазмът завладява умовете на тогавашната българска интелигенция, преминава в манастирите на Месемврия и околността й (манастирите в Емонската планина), издига авторитета на „Малката Света гора” в Сливенската планина, а след разорението на Парория в 1350 г. превръща в главно исихастко средище Килифаревския манастир. По устройство той повтарял Синаитовата обител в Парория и имал Синаитовия ктиторски устав. [20]
147
Традицията на Синаитовия манастир в Странджа била продължена в Килифаревската обител, която изиграла огромна роля в църковния и книжовния живот на България и на славянските страни, увлякла монаси от много страни, най-вече сърби, унгарци, власи и молдовани.
Литературната дейност на Синаитовия манастир се изразява преди всичко в превеждане на исихастки произведения. Най-известен и търсен бил преводът на 150 поучителни глави на Григорий Синаит. Теодосиевият ученик йеромонах Дионисии направил чудесен превод на „Маргарит” от Йоан Златоуст. За него малко по-късно, в средата на XV век, Владислав Граматик, сам писател и ценител на словото, пише: „Боговдъхновени слова, които от елинските писания преведе на български език честно и изрядно дивният сред отците Кир Дионисии...” [21]
Сред преводите трябва да се споменат модните за века съчинения, насочени срещу варлаамитството и католическата църква на Григорий Палама, Нил Кавасила, Давид Дисипат и др.
Обичан жанр бил житийният, в който могат да се открият идейните позиции
на авторите от това време, тяхното отношение към събития и явления на тогавашната
действителност. Познати ни са житията на патриарх Калист, посветени на
Теодосий Търновски и на Григорий Синаит, житието на Григорий, посветено
на неговия учител Ромил Видински. Често били превеждани похвали и хомилии
на патриарх Калист. Както правилно се отбелязва от нашата наука, тези преводи
усъвършенствували книжнината, разширили кръга на представените византийски
писатели, издигнали на по-голяма висота средновековната българска култура.
[22]
[Previous] [Next]
[Back to Index]
Литература
1. Г. Аянов. Българи в Южна Странджа и съседните области. Известия на Народния музей — Бургас, I, 1950. С., 1951, с. 121.
2. X. К. Шкорпил. Памятници из Българско. С., 1888; Някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия. Пловдив, 1885.
3. Г. И. Кацаров, Д. Дечев. Извори за старата история и география на Тракия и Македония. С., 1915.
4. Г. Аянов. Странджа. Етнографски, географски и исторически проучвания, С., 1938.
5. Г. Аянов. Стари манастири в Странджа, ИАИ, 13, 1941, с. 253—263.
6. П. А. Сырку. К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке. 1. London, 1972. с. 105 и сл.
7. В. Киселков. Средновековна Парория и Синаитовият манастир. В: Сб. в чест на В. Н. Златарски. С., 1925, с. 116 и сл.
148
8. История на България, т. III, С., 1982, с. 436.
10. Житие на Теодосий Търновски, изд. В. Златарски. — В: Сб. НУНК, С., 1904, кн.Н (XX), с. 17.
12. П. Мутафчиев. Към историята на месемврийските манастири. В: Сб. в чест на В. Н. Златарски. С., 1925, с. 181—182.
13. К. Иречек. Пътувания из България. Прев. от чешки Ст. Аргиров. Пловдив, 1899, с. 761, заб. 28.
14. В. Иванова. Стари църкви и манастири в български земи (IV—XII) в.). Год. на Нар. музей, 1924, с. 492.
16. В. Захариев. Бележки върху народните изобразителни изкуства в Странджанско. Странджанска експедиция. С., 1957, с. 309—310.
17. X. и К. Шкорпил. Памятници из Българско, с. 66.
18. X. и К. Шкорпил. Някои бележки... с. 72—73.