Градъ Дебъръ и неговото основаване

 

Ст. Стаматовъ, полковникъ о. з.

 

Дебърско благотвор. Братство

Първо приложение на Периодичното списание „Дебърски гласъ"

 

София, 1938 г.

 

[[ страници 26–27 липсват ]]

Нищо не струва онзи, който

не е полезенъ никому.

Декаръ

Сканове в .pdf файл (6.9 Мб)

Взет от сайта www.strumski.com

Посвещавамъ настоящия трудъ на покойния почетенъ

братственъ членъ, основатель, пръвъ даритель и завещатель

на фонда «Дебърски гласъ» Кипро С. Симоновски.

Автора

 

    Градъ Дебъръ

 

Най-западния градъ въ Македония е гр. Дебъръ. Лежи въ политѣ на Кърчинскитѣ южни разклонения, близо до втичането на р. Радика въ р. Черни-Дримъ [1] или въ източния край на покрайната „Горни-Дебъръ", която въ последно време е добила име „Поле" по топографически характеръ на мѣстностьта, спрямо околнитѣ ней покрайнини.

 

Града Дебъръ, заедно съ околната мѣстность, образува една котловина, заобиколена съ планински гребени, която отъ западна посока е открита. Отъ тая посока духатъ вѣтрове, идящи отъ Адриатическо море, които зимно време топятъ снѣговетѣ, a лѣтно време донасятъ дъждове.

 

Разположенъ на единъ скатъ съ юго-западна посока, има амфитеатраленъ видъ, съ всички хигиенични условия: климатъ, слънце и вода. Стои на 700 м. надъ морското равнище и въпрѣки това има прекрасенъ умѣренъ климатъ. Въ неговата околность, село Райчица, името на селото дава понятие за райска околность, вирѣятъ най-хубавитѣ лозя и гроздето напълно узрѣва.

 

За пѫжтника Дебъръ представлява привлекателна картина. Склоноветѣ отъ високитѣ планиски бърда на Кърчинъ, Пашина ливада и Тикварци, които го заграждатъ отъ северна и северо-източна посока, по върховетѣ на които ce издигатъ малки черквици, кѫдето дебранитѣ християни, по веднъжъ въ годината ce събиратъ на събори, разнообразатъ тази картина. На високото бърдо ce издига черквица „св. Илия" — 1314 м., a на друго — близо до града, черквицата „Преображение", която още ce нарича „Пиянечка черква" — тукъ е старинното село „Пиянецъ". Въ североизточна посока наоколо 500 м. надъ града, кацнало като орлово гнѣздо селцето Градецъ, наречено още „Градъ-Елевци" или „Татаръ-Елевци". A далечъ, точно въ северна посока, стърчи върха „Кърчинъ" — 2345 м., на поляната на когото ce бѣлѣе черквицата „Преображение", която жестоката гранична линия пресича на две — вратата — въ албанска, a олтара — въ юго-славянска територия.

 

 

1. По славянски Дримъ, по албански Дринъ, по старому Drilon — Иречекъ, история на българитѣ, стр. 63. Мѣстното население казва Дримъ.

 

 

6

 

По благоустройство града Дебъръ не може да ce похвали, както всички турски градове — тѣсни, криви съ калдъръмъ послани улици, гѫсто построени, за по-голѣма съселна сигурность, кѫщи отъ каменна и дървепа конструкция, безъ никакви особени площади.

 

Войнитѣ, a особено общо-европейската гакава, разориха тоя градъ. Следъ тази война, турското население, което бѣше малко, биде разпиляно, албанското, по голѣмата часть, избѣга въ съседна Албания, a българското, сѫщо, по голѣмата часть, ce пресели въ България. Така, че днесъ въ града Дебъръ остана онова, което нѣма възможность да ce изсели.

 

По население едва ли е оеганало 5,000 жители отъ 20,000 такива въ турско време.

 

Политическата граница между Албания и Югославия, която мина въ неговитѣ предградия, между 4—5 клм. отъ юго-западъ, западъ и северо-западъ, отне му голѣмия интерланлъ за видния и прочутъ дебърски пазаръ, който държеше четвърто мѣсто следъ пазаритѣ: Солунъ, Скопие и Битоля.

 

По географско мѣстоположение, града Дебъръ, въ западната половина на Балканския полуостровъ, както и въ европейска Турция, заемаше централно мѣсто въ Десаретската низина, по отношение околнитѣ градове: Скопие, Призренъ, Дурацо, Тирана, Елбасанъ, Охридъ и Битоля. Сѫщо така той стоеше на кръстопѫтищата по отношение горнитѣ градове, и на главния пѫть „Via Egnatia" — Дурацо — Скопие. Сѫщевременно града Дебъръ бѣше мутесерифлъкъ, независимъ отъ никой виляетъ и обгръщаше всички покрайнини отъ дветѣ страни по срѣдното течение на р. Черни-Дримь отъ: Струга до Призренъ, отъ Тирана до Кичево и отъ Елбасанъ до Гостиваръ, — единъ голѣмъ окрѫгъ отъ 300 села безъ други градове и пазари. Всичко това му придаваше голѣмо значение въ търговско отношение. Безостановачни кервани ce движеха въ разни посоки — отъ изтокъ за Дебъръ и Албания и обратно чакъ до Солунъ. По склоноветѣ на: Корабъ, Кърчинъ, Бистра, Стогово, Радучъ и Вишарица, пасеха надъ 300,000 овце и не по-малко отъ 20—25,000 едъръ добитькъ. За тоя добитъкъ само соль трѣбваше да ce донесе отъ Албания и продаде на пазара въ Дебъръ до 500—600,000 кгр. A продукта отъ: сирене, масло, вьлна, кожи, шаякъ и др. трѣбваше да ce разнесе по цѣла Македония, чакъ до Цариградъ. Прибавете и колониала, житни храни и други потрѣби, вие ще си представите, каква търговия е вършелъ града Дебъръ и какво той е представлявалъ въ пазаренъ день — недѣля, на двата южни отъ града площади-пазари. Резултатъ на тая живость, въ търговско отношение, благосъстоянието на градъ Дебъръ, бѣше станало пословично: „Ако Цариградъ изгори, Дебъръ може да го построи", a „ако Дебъръ изгори, Цариградъ ce продава". Нека ce забележи, че турската власть и албанското разбойничество, не бѣха въ състояние да унищожатъ

 

 

7

 

онова благосъстояние, което имаха града Дебъръ и неговия окрѫгъ. После, обедне населението. Така, че ако ce говори за бедность, то нея я има днесъ въ Дебъръ и Дебърско. Блаженно време отлете безвъзвратно и остана само споменъ въ по-старото поколѣние.

 

Спомнямъ си, като момче, въ село бѣше пристигналъ отъ Дебъръ единъ албанецъ съ нѣкакво порѫчение отъ бегътъ на селото. По тоя случай, кметътъ на селото бѣше събралъ азитѣ и разговаряха по известни въпроси. Не зная по какьвъ поводъ стана дума за Дебърь. Чухъ, че албанеца каза: „Оръ кьефали моръ, това диялить (момче) кье знае моръ, жими вѣра, оти тамъ е било градъ. Худудъ (граница), кье биде моръ, Худудъ".

 

Като си припомня всичко това и като виждахъ простотата на албанеца, чудя ce сега на неговото пророчество. Вѣрно, не само граница стана тамъ, но и отъ града Дебъръ не остана нищо, a и отъ онова, съ което Дебърско ce славеше.

 

*  *  *

 

Разнитѣ басни за произхода на думата „Дебъръ" нѣматъ нищо общо съ наименованието на гр. Дебъръ [1].

 

Града Дебьръ е получилъ името си отъ покрайнината, въ която лежи.

 

Споредъ Иречека — „История Болгаръ", стр. 66 думата Дебъръ произлиза отъ „Дьбръ", т. е. долина — лат. Deboros. Това показва, че думата не е отъ славянски произходъ. А, че това с вѣрно, се вижда отъ поясненията, които дава Г. Баласчевъ въ книгата си: „Най-старата Словенска държава на Балканския полуостровъ презъ VII и VIII" в. в., стр. 15. Думата „Дебъръ" произлиза отъ : Де-бара, Да-бара, Да-бра, остатъкъ отъ трако-иллиро-романски елементъ въ Словения. A споредъ свидетелството на Антонини Плезински, знае ce, че дори до края на VI в. сл. Хр. тракийския езикъ ce говорилъ изъ планинскитѣ покрайнини на полуострова.

 

Нѣщо повече, думата „Дебъръ” е позната на историята и отъ преди Хрисга. Така, въ „История Унновъ" на стр. 86 е казано: „Въ 268 год. преди Христа, въ царуването на императора Клавдия, Готитѣ съ 6,000 кораби и 320.000 войска влѣзли въ Св. Гора, обсадили Солунъ, дошли до Дебъръ, гдето ги ударила римската конница (к. н.) и ги подгонила до Нишъ, гдето ги настигналъ Клавдия". Отъ това излиза, че думата „Дьбръ" видоизмѣнявана

 

 

1. Въ сръбското списание „Братство Св. Сава", книга 19, год. VIII отъ M. М. Велић — учитель, намираме единъ разказъ за произхода на думата „Дебъръ". Кираджиитѣ викали на конетѣ „Ди-бре", „Де-бре" — станало на Дебъръ. Сѫщото това предание е дадено и въ в. „Дебъръ", бр. 10 отъ 6. VIII. 1906 г.

 

 

8

 

въ последующитѣ епохи на историята въ: Дебри, Дебъръ, Дебрѣхъ (форма отъ предложенъ падежъ), Дебория (двойствено число), е остатъкъ отъ пра-пражителитѣ на тия мѣста и съ което име ce е наричала цѣлата долина (deboros), покрайнина, по дѣсния брѣгъ на р. Черни-Дримъ, отъ долното течение на р. Радика до покрайнината Люма Рѣка или до р. Велешица, притокъ на р. Черни-Дримъ — граница на Св. Стефанска България.

 

Споредъ географското положение на тая долина, покрайнина, спрямо течението на р. Черни Дримъ, извора на която е Охридското езеро, южната половина е добила име „Горни Дебъръ", a северната „Долни-Дебъръ". Думата „Дебория" — двойствено число, е изразявала двата — Горни и Долни Дебъръ. Тя и днесъ ce употрѣбява.

 

Отъ всичко казано до тукъ личи, че думата „Дьбръ" и нейнитѣ видоизмѣнения, е име давано на мѣстность покрайнина, но не на пунктъградъ или селовъ Горни или Долни Дебъръ" [1].

 

Въ 1873 год. дебърския валия Хусни паша, избралъ селото Пешкние или Пешкопие за срѣдище въ покрайнината Долни-Дебъръ и седалище на каймакамлъкъ. Построилъ казарма на два етажа за 800 човѣка, свързалъ го съ телеграфь съ гр, Дебъръ и го нарекълъ по български — „Долни-Дебьръ", по турски — „Дебрей-зиръ", a по албански — „Дибра-пощъ, за разлика отъ: „Горни-Дебъръ", „Дебрей-баля" и „Дибра-епьръ". Отъ тогава въ официалнитѣ турски книжа, градчето Пешкопие ce наричаше Долни Дебъръ".

 

Къмъ Дебърския мутесерифлъкъ бѣше придадена и Матската область, която по-рано бѣше къмъ Шкодранския виляетъ. Турската управа направи това съ цель да намали влиянието на българския елементъ и увеличи онова на албанския. Въ замѣна на това не влизаха алминистративно подъ Дебъръ, спадащитѣ къмъ Дебърското черногорие или Дебърската малесия: Люсня (Люзния), Мухури и Кидна, които бѣха отдѣлни байраци.

 

*  *  *

 

Ястребовъ, като руски консулъ въ Призренъ, около 80-а година на миналото столѣтие, обикаля цѣло Дебърско и съседнитѣ му покрайнини съ цель да установи:

 

1. Седалшцето на Дебърската епископия;

 

2. Мѣстото на старата крепость „Святиградъ" и

 

3. Кога градъ Дебъръ е билъ основанъ.

 

 

1. И споредъ Иречека, стр. 63, разбира ce мѣстность или покрайнина: „полунезависима планинска страна, около 10 мили дължина — „Дибра" или „Дебра", която ce простира по течението на р. Дримъ".

 

 

9

 

Понеже тия три въпроса често ce свързватъ по мѣсто и време, той ги разглежда както му сѫ представляватъ: отъ разкази на стари хора, отъ негови лични издирвания и отъ исторически документи, представени отъ разни автори.

 

Тия три въпроси, отъ старитѣ автори, сѫ страшно разбьркани и за да ce установи нѣщо положително, ще трѣбва по-обстойно разглеждание.

 

Ние ще спремъ нашето внимание върху въпроса, който ни занимава — кога е основанъ гр. Дебъръ, като другитѣ два ги оставимъ. Тѣ ще бѫдатъ докоснати до толкова, доколкото тѣхното зачекване би пояснило мисъльта.

 

Професоръ Снѣгаровъ — „История на Охридската архиепископия", стр. 192 пише: „Въ хрисовулитѣ на Василий II Българоубиеца, не ce споменява градъ Дебъръ, навѣрно той по-късно е образуванъ". Хрисовулитѣ на Васили II, предадени на първия архиепископъ на Охридската архиепископия, Иоана Дебранинъ, сѫ отъ 1020 година. Значи въ 1020 г. града Дебъръ не сѫществува.

 

Дебърската епископия е открита къмъ края на XI вѣкъ или най-късно къмъ 1090—1100 год. Седалището на тая епископия е било въ Долни-Дебъръ, — градчето Пешкопие, което е получило името си отъ епископията. Тогава града Дебъръ не е билъ основанъ — Снѣгаровъ, 192.

 

Ястребовъ — „Стара Сърбия и Албания — путевыя записки — Споменик Српска Кралевска академия" — кн. 41, пише: „Споредъ Паганела (22) и Пукевила, тоя градъ (Дебъръ) и въ времето на Скендербега не е сѫществувалъ". Скендербегъ почна войната съ турцитѣ въ 1444 до 1467-8 год. Значи и презъ 15 в. града Дебъръ не сѫществува.

 

Дюпенсетъ — стр. 33 пише. „Скендербегъ, като избѣгалъ отъ Нишъ, за 7 дена пристигналъ въ града Горни-Дебъръ, градъ, който е билъ първото владение на баща му" (к. н.).

 

Че Скендербергъ пристигналъ за 7 дена отъ Нишъ до Дебъръ, може да е вѣрно, но не въ гр. Дебъръ, a въ покрайнината Дебъръ. A споредъ Макушева — „Историческія разыскания о славянахъ въ Албаніи въ среднія вѣка", изследванията на когото по тия въпроси ce считатъ за най-достовѣрни и авторитетни, на стр. 84 пише:

 

Кастриотитѣ никога не сѫ владѣли Дебъръ и Святия-градъ" — „Дибри съ Светоградомъ никогда непринадлежавшіе кастриотичамъ. Владетели Дибри были, Комнены". A Ястребовъ добавя: „Дибрами съ теперешнею дебърскою Малесию владели Комнены", — стр. 243.

 

Следъ разпадането на царь Душановото царство, сегашно Дебьрско, е било раздѣлено между Вулкашиновото царство и феодала отъ Комненитѣ. Единъ отъ тия Комнени е и

 

 

10

 

Мойсей-Комненъ-Голѣми-Дебърски. Той е владѣелъ: Елбасанско, Черменика, Голобърдо, Дебърското-Черногорие (сегашнитѣ Грика-маде и Грика-вогелъ) и Дебърията (Горни и Долни Дебъръ).

 

Границата между тия двама владетели, въ Дебърско, е минавала, идейки отъ Мокра планина: в в. Вишарица и Радучъ за моста Спилие на р. Черни-Дримъ. Оть тамъ продължава по Удово и Вѣнецъ, презъ сегашното мѣстоположение на гр. Дебъръ за върха Кърчинъ. Д. Ризовъ — „атласъ — Българитѣ въ тѣхнитѣ исторически, етнографически и полигически граници" — 1917 г. стр. 14. Христо Милевъ — „Карта на второто българско царство".

 

Следъ смъртьта на Крали Марко 139(4)5 г., Турцитѣ завладяватъ земитѣ му. Западнитѣ покрайнини принадлежащи на Дебърско: Дримколъ, Жупа и Мала-Рѣка, завладява феодала Мойсей Комненъ-Голѣми-Дебърски.

 

При завладяването на Дебърско и Албания отъ турцитѣ, въ борбата съ албанскитѣ феодали, първитѣ стражения ставать въ Дебърско, което ce защищава отъ своя феодалъ Мойсей-Комненъ-Голѣми-Дебърски и Лазаръ Славянинъ.

 

Първото стражение става въ 1444 г. въ Дримколъ — крепостьта „Заградъ" при сегашното село Модричъ. Турцитѣ сѫ разбити. Второто стражение става въ 1448 г. въ равнината, „Оронище". Турцитѣ претърпѣли голѣми загуби — 1/3 отъ армията. Въ 1449 г. самъ царь Муратъ обсажда крепостьта „Святиградъ", която ce намирала въ покрайната Жупа, при сегашното село Коджаджикъ и която можà да превземе само чрезъ измама. Следователно Кастриотитѣ не сѫ владѣели Дебърско.

 

Барлета, който пише афтобиографията на Скендербега, приблизително единъ вѣкъ следь неговата смърть — въ 1577 г. ulvidi ipsa p. 93) Казва, че : „Самъ той билъ въ града Горни-Дебъръ".

 

Ястребовъ, на когото казаното отъ Барлета ce вижда странно на стр. 136 добавя, че въ това време, т. е въ времето на Барлета, не е имало нито Долни, нито Горни-Дебъръ. На мѣстото на Долни-Дебъръ, въ старо време е било единъ видъ градецъ, нареченъ „Пешкние" или „Пешкопие", a на мѣстото на Горни-Дебъръ е било село което ce наричало „Оровникъ". По разказитѣ на стари албанци, града Дебъръ. споредъ „Сиджила" — турския кютукъ, е запазилъ мѣстото на селото : Оровникъ, Орховникъ, Охровникъ, Ореникъ, както тѣ сѫ го произнасяли, различно. Мустафа Цуфъ отъ Люсна е казалъ на Ястребова, че името Оровникъ е носила мѣстностьта, която заема сегашния градъ Дебъръ на два часа разстояние на северъ, почти до селото Граждани.

 

Дюпенсетъ, постава равнината „Оронище" въ покрайнината Долни-Дебъръ — погрешно.

 

Паганелъ, нарича мѣстото на погрома на турскитѣ войски „Ореше".

 

 

11

 

Ястребовъ казва, че това „Оронище", „Ореше" е „Оровникъ”, мѣстото на сегашния градъ Дебъръ.

 

Но Ястребовъ не ни казва, кога е станало преименованието му отъ Оровникъ на Дебъръ. Отъ описанието, казва на пѫтешественика географа Акрополита (въ Албания и обратно въ 1257 г.), който на пѫтъ отъ Драчъ презъ Матъ (Матисъ), въ Дебъръ (Δεβρα) билъ принуденъ да остане повече отколкото е трѣбвало, вследствие на това, че пѫтьтъ не билъ безопасенъ отъ възстанали жители (к. н.) глава 67. Отъ това Ястребовъ вади заключение, че градътъ Дебъръ въ XIII вѣкъ вече сѫществува — стр. 137.

 

Личи ясно, че Ястребовъ изпада въ противоречие — веднъжъ той не е съгласенъ съ казаното отъ Барлета, че „той билъ въ града Горни-Дебъръ", това е било въ 1577 г. или презъ XVI в., a самъ той вади заключение отъ това, което е станало при пѫтуването съ географа Акрополита, че града Дебъръ въ XIII в. сѫществува.

 

Ако отъ израза на пѫтешественика: „въ Дебъръ билъ принуденъ да остане", ce разбира града Дебъръ, a не покрайнината, то ние такива доказателства може да посочимъ и отъ XII, па даже и отъ XI вѣкъ.

 

Арабскиятъ ученъ Идризъ, който въ 1153 г. привършва описанието на Византийската империя пише : „Пѫтьтъ Via — Egnatia за Скопие е минавалъ отъ Драчъ — Тирана — Дебъръ, по долината на р. Радика, мавровитѣ ханове, Горни и Долни Пологъ, чрезъ Жеденъ планина за Скопие". Селищевъ — „Пологъ и его болгарское население" стр. 6. A на стр. 86 добавя: „Болгарская дорога выходитъ изъ верхнаго Дабра и Модрича, чтоби оттуда вести к востоку к Скоплью".

 

Въ хрониката на Симеона Метафреста и Логотета отъ В. Н. Златарски :— „Сборникъ народни умотворения" кн. XXIV 1908 г. стр. 75 ce говори : „Византийскиятъ императоръ Алекси Комненъ презъ пролѣтьта 1108 г. самъ ce явява на военния театъръ, срещу Буемунда Тарентийски. Своитѣ сили раздѣля на четири групи:Михаилъ Какавменъ защищава Валона и Канина, Александъръ Кавасила —„Петрула [1]", Левъ Никерита — началникъ гарнизона въ Дебъръ (к. н.), a Евстати Комница — проходитѣ [2] около Арбанъ". Тия събития ставатъ презъ XII в.

 

Макушевъ, стр. 7 пише : „Въ 1040 г. Петъръ Делянъ избѣгва отъ Цариградъ, дохажда въ Скопие и повдига възстание. Българитѣ избивать всички гърци. При това известие Василий Синадемъ,

 

 

1. „Петруля" е укрепление което ce намира въ планината „Граве" между Тирана и Елбасанъ, въ горното течение на р. Арзенъ.

 

2. Проходитѣ: Булчиза и Чафа-Мура, които водять отъ Малесията за Матъ.

 

 

12

 

управитель на Драчъ, събира войски и отива на среща Деляна. Похода свършва неудачно : „Въ Дебрехъ (на руски), a на български въ Дебъръ ce скарватъ съ военачалника Дермокайта, к. н. — 11 вѣкъ.

 

Отъ изложеното личи, че Дебъръ ce визира като пунктъ, презъ когото ставатъ тия движения и следователно всѣки би предположилъ. че това е градъ. Въ сѫщность нѣма градъ съ име Дебъръ, a има само покрайнина Дебъръ.

 

Презъ римско време, срѣдище на Деборията е било сегашното село „Граждани" — римско селище. Това селище е било и крепость и градъ. Следъ неговото разрушение, a това трѣбва да е станало въ времето на хунското нашествие, за срѣдище е служило онова селище, кѫдето е била епископията — въ случая голѣмото село „Пешкопие". Има признаци отъ жилищни помѣщения, въ видъ на по-голѣми постройки при селото Еребаръ. Прибавено и преданието, че тамъ сѫ живѣли крале, ще ни наведе на мисъль, че тукъ, вѣроятно, е било седалището на феодала на покрайнината, следъ Граждани.

 

По отношение на днешното село Заградъ, находяще ce северо-източно отъ Граждани на 2 часа пѫть въ планината подъ в. Корабъ, за което Ястребовъ говори, че въ Дебъръ нѣмало други градове, освенъ крепостьта носяща названието „Заградъ" (стр. 136) е неправдоподобно. Тоя Заградъ не е могълъ да бѫде въ никакъвъ случай централното мѣсто на Деборията, нито голѣмъ градъ, a е било, вѣроятно, продуктъ на Граждани, както показва и неговото име. Имало, може би, сѫщото значение за планината, както Граждани въ полето.

 

Нѣщо повече. Никифоръ Дучичъ въ „Спомѣник Српска Кралевска академия", кн. 42, стр. 182, 183 пише : „Стариятъ градъ турцитѣ въ 16-и вѣкъ разрушили и че въ тоя градъ при черквата ,,Св. Никола" била основана епископската катедра". Отъ кѫде знае това Дучичъ неупоменява. Той цитира тоя фактъ, a още съ по-голѣма самоувѣреность твърди, че турцитѣ основали, не много далечъ отъ тоя градъ, новъ градъ и го нарекли Дебъръ, въ който отъ тогава и до днесъ ce намира епископската катедра.

 

Дучичъ дълго ce колебалъ преди да напише това, но на основание на Милоевича, който твърдѣлъ, ужъ, че видѣлъ стенитѣ на монастира Св. Никола и старата Српска (?) епископия въ сегашната дебърска околия и намѣрилъ надписъ за сѫществуванието на епископската катедра. Въ потвърждение на това привежда откѫслекъ отъ тоя, ужъ, сѫществующъ надписъ. Ястребовъ, който обикаля тия мѣста и следъ като не намира нищо отъ това, на стр 136 пита: „Где же тотъ городъ Дебъръ о которомъ говоритъ Дучичъ со словъ Милоевича? По всей вѣроятности онъ никогда и не сѫществувалъ".

 

Руварацъ, известния сръбски писатель и критикъ, който разглежда мнението на Дучича и Милоевича, че дебърската епископия

 

 

13

 

била основана отъ Св. Сава въ гр. Дебъръ и която била наречена Сърбска (?), „Годишнииа" II, стр. 248, не само ce противопоставя, но и ce старае да докаже, че това не може да бѫде вѣрно. Той даже не иска да взема въ сьображение авторитета на Милоевича, на когото ce силае Дучичъ. Дебърската епископия не може да бѫде основана отъ Св. Сава въ гр. Дебъръ, още повече, че и Св. Сава и Дебъръ, когато ce учредява тая епископия, несѫществуватъ.

 

Тая дьлга история въ препирня свършва съ това, че Дучичъ въ кн. 57 на сѫщото списание ce отказва отъ своето убеждение, още повече, че Милоевичъ невидѣлъ самъ нищо, a всичко това му било пратено отъ неговия дописникъ отъ градъ Дебъръ. Такъвъ е билъ Цвѣтко Поповъ [1] Поповичъ, бившъ ученикъ на Милоевича.

 

Въпрѣки категоричното огхвьрляне отъ Руварацъ и Ястребовъ дописката отъ Цвѣтко Поповъ Поповичъ до своя учитель Милоевича, има нѣщо, което ние не можемъ да оставимъ безъ внимание — „Стария градъ турцитѣ презъ 16 в. разрушили и основали не много далечъ новъ градъ, когото нарекли Дебъръ", защото въ него има нѣщо вѣрно, което отъ последующитѣ пояснения ще ce потвърди. Ако Ястребовъ въ издирванията по тия три въпроси прави единъ приносъ на историята, въ друго отношение ce старае да насили самата история и да докаже, че тия мѣста отдавна време сѫ били сръбски и допустимо е щото епископията да е основана отъ св. Сава. За да не ce отдалечаваме отъ въпроса, който ни занимава, ние ще помолимъ читателя да прегледа отговора по тоя въпросъ доста подробенъ, въ статията за Дебърската епископия.

 

*  *  *

 

За да може да ce хвърли по-пълна свѣтлина върху въпроса Кога е основанъ градъ Дебъръ, азъ ce обърнахъ чрезъ нашия пълномощенъ министъръ въ Турция до научния комитетъ, който пише историята на турския народь „Тарихи тюркъ", петь обемисти тома, отъ която бѣха вече излѣзли, понеже излѣзлитѣ до днесъ турски истории по тоя въпросъ не говорятъ нищо. Предполагахъ, обаче, че тая история ce пише по архивнитѣ данни отъ тогавашно време. Въпроситѣ, които молѣхъ за отговоръ бѣха :

 

 

1. Симеонъ Стафановъ род. отъ с. Селце — Жупа който презъ 1872—3—4 години билъ ученикъ въ гр. Дебъръ при учителитѣ Кипро Веляновъ отъ с. Вормица, Голо-бърдо и Василъ Хаджийски отъ с. Лазаро-поле — Мала-рѣка, a въ 1874—5 — въ Охридъ при учителя Наумь Филевъ, познава Цвѣтка Поповъ Поповичъ. Родомъ билъ отъ с. Модричъ — Дримколъ и ce е училъ въ Сърбия. Въ 1879 г. е дошелъ въ Дебъръ за учитель — изпратенъ за пропаганда. Въ 1880 г. е учителствувалъ въ Охридъ, гдето и ce е оженилъ, a въ 1884 г. е билъ убитъ въ Петрино планина.

 

 

14

 

1. Мѣстата, кѫдето сѫ станали голѣмитѣ сражения въ 1444 и 1448 г. при завоеванието на Дебърско.

 

2. Мѣстото на старата крепосгь Святиградъ, привзимането чрезъ обсада на която е станало подъ личната команда на Султанъ Мурата II, въ 1449 год.

 

3. Кога Дебърско е паднало подъ турска власть?

 

4. Сѫществувалъ ли е тогава градъ Дебъръ, нареченъ по турскитѣ официални книжа Дебрей-баля и ако не, то кога е основанъ и

 

5. Какво е станало съ градъ Орѣховникь и кѫде той ce намиралъ.

 

За жалость, указа ce, че старата архивя, която ce е съхранявала въ едно старо здание въ гр. Бруса, преди нѣколко години единъ голѣмъ пожарь, цѣла я унищожилъ. Останалото било продадено на книжни фабрики.

 

*  *  *

 

Въ географскитѣ карти на Македония за първи пѫть града Дебъръ съ неговото име е написанъ въ картата, издадена въ 1545 г. отъ Valvassorius-Vadaginus — Венеция. Тая карта е плодъ отъ Птоломеевитѣ карги „астрономъ и географъ александрийски — Клавдий Птоломей" — 160—180 сл. Хр. Тая карта е пълна съ класически имена, както и нѣкои съвременни и то отъ западна Македония, която по редъ причини е била по добре позната на западния свѣтъ. Градоветѣ Охридъ „Oxrida" и Дебъръ „Dibri" за първи пѫть сѫ отбелѣзани съ съвремени имена въ тая карта.

 

Това обстоятелство, заедно съ дописката на Цвѣтко Поповъ Поповичъ до Милоевича, както и съ израза на Барлета, че „той билъ въ града Горна Дебъръ" ни подсказватъ, че около края на XV, началото или къмъ срѣдата на XVI вѣкове, трѣбва да диримъ още нѣкакви положителни данни, по които да установимъ вѣрностьта.

 

И действително. Въ всички завоевани области отъ турцитѣ, често ставаха опустошения, придружени съ пожари, избивания и отвличания. Западна Македония често е изпитвала тия ужаси, като съседна съ Албания, населението на която, приемайки мохамеданството, застана въ пълна услуга на завоевателя, за което получи безконтролни права.

 

Въ края на XVII в. (1689—1690) става австро-турската война [1].

 

Презъ тая война, албанцитѣ взели живо участие на страната на Турция и не само въ своитѣ погранични райони, но и по цѣла северо западна Македония нанесоха страшни пакости: разрушения, пожари, пленявания и избивания. Обеднѣли и запустѣли цѣли села. Разрушили и опожарили много манастири, кѫдето сѫ ce съхранявали много писменни ценности. Въ района на Скопие, по долното

 

 

1. Селищевъ „Македонски кодики XVI—XVII в. стр. 9.

 

 

15

 

течение на p. Трѣска, оцеляватъ монастиритѣ: „Успѣние Богородици” — село Матка и „Св. Никола" — село Шишинци, сѫществующи още преди навлизанието на сърбитѣ въ Македония 1280 год.

 

Имената на пожертвувателитѣ, монастиритѣ записвали за черковно поменявание въ специални книги, наречени: поменици-кодики. Запазения поменикъ на монастира „Успѣние Богородици" — село Матка, по нѣкакви обстоятелства, попада презъ XVIII в. въ монастира „Св. Никола" — село Шишинци и стои тамъ до края на XIX в. Отъ тукъ билъ взетъ отъ монаха на Дебърския монастиръ „Св. Иоанъ БигоръХаритонъ и го пренесълъ въ своя монастиръ, както за това съобщава М. Веселиновић (споменик X стр. 70). Тоя поменикъ е писанъ къмъ 1560–70 г. на основание по-раншнитѣ записки. Въ него е отбелѣзано сѫщо отъ кѫде е посетителя:

 

Дебр [1]

 

[2]

 

Селищевъ на стр. 29 дословно пише: „Въ кодика на монастира Матка „Дебрь” служи название не на градъ, a на мѣстность — кадилъка. Така и въ Слепчанския кодикъ (вижъ списъкъ на села и градове въ тоя и други поменикъ). Тия паметници показватъ сѫщо, що въ Дебьръ имало градъ „Ореховникъ": — по кодика на монастира Матка; — по Слепчанския кодикъ.

 

Въ началото на XIV в. въ Ореховникъ имало монастиръ. Нъ, неговия игуменъ не заемалъ видно мѣсто, 12, после игумена на Тетовския и Гостиварския монастири.

 

Дневника отъ 1338 г. свидетелствува за черква „Св. Георгий" въ Ореховникъ.

 

„Сии Божьствни храмь сьзда с(е) въ име светаго Гeopгіа въ ωреховьниц. . . въ лѣт(о) 6746. Потруди ce рабь Божи іеромонахъ Иоакимь и іеромонахъ Симеонъ. Азь Никола писахь сиіе. Богь да прости потрудившихь ce "

 

— Ч. Мариановић, монастирь Св. Иоанъ Бигорског, Беогр. 1924 г., стр. 77, Л Стојановић, записи и натписи, IV, № 6015, стр. 7.

 

Не ще съмнемие, що иеромонаситѣ сѫ били отъ мѣстното население. Тая записка, направена на каменна плоча, е

 

 

1. Селищевъ — „Мак. кодики", стр. 22.

 

2. Тамъ стр. 29 Селищевъ пише, що сега въ Дебърско нѣмало село съ такова название. Село Томяне било е, a и сега сѫществува — Долни-Дебъръ, на 1 клм. с.-з. отъ Пешкопие.

 

 

16

 

намерена въ село Кьрчища, недалечъ отъ града Дебъръ. Мѣстоположението на Ореховникъ, записката точно не опредѣля. По предание, той ce намиралъ на мѣстото на сегашния градъ Дебъръ. (А. Алексиевъ, Етнографски бележки за полянитѣ, мияцитѣ и бърсяцитѣ. Сборн. за нар. умотвор XXX, стр. 8); Ч. Марияновић, монастир Св. Иоана Бигоръ, стр. 77, Населя и порекло кн. 20 стр. 109 пише: „По доле отъ днешното село Трѣбище, въ коритото на р. Радика до XVIII в. сѫществувало село Орехово". Селищевъ добава, че тукъ нѣма никакви следи отъ градъ. Само развалинитѣ на църквата показвать, що тамъ било селище.

 

Църквата „Св. Богородица Перивлепта", която Охридчани я наричали монастиръ е построена въ 1295 г. Преди турското владичество е имала много имоти, които Стефанъ Душанъ съ грамота е потвърдилъ и освободилъ отъ всѣкакви данъци, възъ основа на хрисовулитѣ отъ предишнитѣ царе, въ знакъ на благодарность къмъ Св. Богородица за излѣкуванието му отъ нѣкаква болесть — История на Охридската Архиепископия—Патриаршия, отъ проф. Снегаровь, стр. 423—426.

 

Църквата е владѣла между многото села отъ Охридско, Струшко и отъ Дебърско: Ябланица — (Дримколь) и Хращани (сега Ращани-Поле) и мѣста (к н.) въ Луково, Заградчани, (Дримколъ), Горенци (Жупа) и Ораховници — Ст. Новаковић цит. сб. стр. 672.

 

Това Ораховници е, вѣроятно, града Ораховникъ. Какви сѫ били тия мѣста не ce поменява; вѣроятно имоти сѫ били. Но и Ореховници не ce поменява да е било градъ, a е турнато наредъ съ другитѣ села.

 

Нека пояснимъ, какъ и кѫде е намѣрена тая плоча въ с. Кърчища. Селото Кърчища, което лежи въ западнитѣ поли на Кърчинъ планина, 9—10 клм. с.-з. отъ гр. Дебъръ, днесъ въ албанска геритория, въ миналото е било едно отъ виднитѣ събудени български села. Дѣли ce на две: горно и долно Кърчища. Д. Кърчища, днесъ е цѣло по албанчено. Г. Кърчища има останали още 22 кѫщи български. Изглежда, че това село е доста старинно. Има развалини, особенно отъ стари черковища; една кула 4,4 м. градена отъ грамадни камъни, за два етажа. Днесъ сѫ останали само стенитѣ, които сѫ толкова дебели, че стълбата е въ самитѣ стени. Тая кула носи име „Кральтъ". Има още четири черкви, които днесъ населението посещава: „Св. Димитри”, „Св. Петка", „Св. Спасъ", „Св Никола", вънъ отъ черквата „Преображение" на в. Кьрчинъ — 2345 м. Тая черква ce посещава само въ дена на праздника. Постройката е стара и никой не знае нѣкакво предание, кога е правена. Едно предание казва, че тамъ живѣелъ духовникъ, който билъ погребань въ подножието на върха. Гроба стои и днесъ. Населението при посещаване на черквата, пали свещи и на тоя гробъ.

 

Преди дена на сьбора на в. Кричинъ, отиватъ работници, селя ни, да правятъ ремонтъ на черковното здание. При единъ такъвъ

 

 

17

 

ремонтъ на покрива, работницитѣ намиратъ една плоча, голѣмина 50 50 с.м., на която имало отъ едната страна надписъ, който не можалъ да прочете никой. Извадено било преписъ отъ тоя надписъ и предаденъ още презъ 1907—8 г. въ музея въ София отъ Ангелъ П. Мерджановъ. Плочата е била свалена въ селото и за по-голѣма сигурность скрита въ една воденица. Намерението на Ан. П Мерджановъ било да я пренесе въ София, Нъ поради труднитѣ пѫтувания това не ce удало.

 

Презъ 1913 г. село Кърчища попада въ срьбска територия.

 

Надписа на плочата ни дава Ч. Мариановић, стр. 15.

 

Относно сведенията, които дава А. Алексиевь, основани на предания и въ които ce преплитатъ селището „Раòвникъ" и монастирьтъ „Св. Георги", ще добавимъ, че и ние сме чували предания, отъ разни хора, въ различна форма, за че града Дебъръ е пренесенъ отъ старото римско селище „Граждани", което било и гралъ и крепость, и срѣдище въ Деборията. Исторически това не ce потвърлява. Едно, поради това, че разрушението на Граждани, споредъ Ястребова, е станало много по-рано — въ времето на Хунското нашествие, a не въ време на турското завоевание и второ, за средище на Деборията, следъ Граждани, е служило седалището на епископията — въ случая Пешкопие.

 

Въпросътъ съ селището „Раòвникъ" и монастира „Св. Георгий", развалинитѣ на който сѫ послужили за издигането на градския часовникъ и зенилебеговската кула, има нужда отъ по-подробни разяснения. По сведения, събрани отъ по-стари дебрани ce установява, че около тая зенилебеговска кула е намерена една икона на името на „Св. Георгий", която била пренесена въ черквата „Св. Богородица" и предъ която било наредено да гори постоянно кандило. Сѫщитѣ тия хора казватъ, че нѣкѫде тамъ е имало и черковище но никой него знае точно кѫде е, защото тая махала била турска и никой не е смѣялъ да ходи. Мѣстностьта на Тикварци обраснала въ гора, е доста стръмна. Тукъ-таме има поляни. На тия поляни нѣкога сх били строени бачии. Преданието казва, че тия бачии получавали млѣкото отъ овцетѣ, които сѫ били на търла въ балканътъ, по нѣкакви дървени корита, останки отъ които имало и днесъ. Преданието сѫщо казва, че цѣлата тая мѣстность и по на северь Пашина ливада е била обраснала съ гора и една часть отъ нея ce наричала „Мечкино", вѣроятно имало е мечки.

 

Бегло е минатъ и въпроса за старитѣ черковища: „Св. Никола" и „Св. Петка" които били обърнати въ джамии. После, въ 1913 г. джамията „Св. Петка", бѣ превърната въ черква.

 

Ястребовъ въ своята обиколка, разглежда всички старини въ гр. Дебъръ и селата Пиянецъ и Градець, около които дири черква „Св. Никола", за да ce увѣри въ казано отъ Дучича, за че при черквата „Св. Никола" въ гр. Дебъръ, е била основана катедрата на Дебърската епископия. Но, ненамира нищо подобно. Ние видѣхме, че спорътъ по тоя въпросъ свършва съ отказа на Дучича отъ своето убеждение. Отъ друга страна, при една разкопка около гробищата отъ деца, между които е билъ и Силянъ

 

 

18

 

Апостоловъ, е намѣрена една икона на името на „Св. Никола", въ една зидна камара. Други нѣкакви основи, около тая зидна камара не сѫ намѣрени. A и тая камара е била въ обикновенъ зидъ. Въ последствие, тамъ е направено една малка черквица за гробищата на името на „Св. Никола".

 

Всѣки случаи, колкото и да сѫ затрити следитѣ отъ стари постройки, колкото и да сѫ промѣнени преданията, все ще има нѣщо вѣрно, за че тамъ нѣкѫде на мѣстото или около легловището на гр. Дебъръ, е имало селище, което не ще съмнение, не е могло да бѫде безъ богомолни домове и други постройки.

 

Въ поменика на Слепчанския монастиръ (Селищевъ „Мак. Кодики" стр. 67 и 76) намираме богомолци отъ дебърския край, които сѫ посегили монастира, вписани въ поменика по мѣсторождение и времето на посещениего.

 

Това ни дава възможность да установимъ названията на градове и села за извѣстно време.

 

За насъ е важно, че въ поменика, който е отъ XVI в. или точно отъ 1544 година между много села на Дебърсккя край има и градъ Ореховникъ така :

 


 

Селата сѫ показани така :

 

дèбрь. село Крьчища

дебрь. село Стебьлево или Стебліево

Дебрь. Хращани — сегашното Ращани и пр.

 

а стр. 76 намираме дословно написано :

 

„В XVI-м. в. в районе нынешнего города Дебра или на его месте находился город, называвшийся „Орехвйник", a название „Дебр" служило для обозначения местности. Такое указание представляет и кодик, монастыря Матка (в. горе).

 

Въ паметника на монастиря Трескавецъ (тамъ стр. 146 и 149), намираме сѫщо такива богомолци отъ Дебьрския край, показани вече отъ XVII в. така :

 

Дебрский край.



 

Зографския поменикъ, който е отъ 1527 до 1728 г., съдържа имена на богомолци, които сѫ дали по 10 сребърника. Ония страници, които съдържать имената на дебрани сѫ вписани следъ 1706 година. По мѣстожителство и рождение, записанитѣ въ поменика лица сѫ разпредѣлени по групи на народности : българска, сръбска, гръцка и една обща за Cв. Гора. Това придава на този поменикъ голѣма важность за етнографското представяние на балканскитѣ страни, презъ срѣдаъа на гурското владичество.

 

 

19

 

 

[[ Българска земя:

Връбани — Димо Яно

Дебре — Георчо, Секули, Маноила

Косоврасти долно — Стоянъ Проданъ Петъръ, Богдана

 

Сръбска земя:

Град Дебре — Милоша, Косту, Грекли,

Хр'бели (ѫрбели) Колю Милаца ]]

 

И. Ивановъ „Български старини изъ Македония" Стр 511, 522.

 

Интересна е добавката : Българска и Сръбска земя. Вѣроятно линията на гр. Дебьръ означавала граница— източно, българска, и северо-западно — сръбска земя, както е била границата въ времето на Карли Марка.

 

Отъ тия неоспорвани исторически сведения правимъ заключение, че думатя „Дьбрь", видоизмѣнена въ „Дебъръ", „Дебри", „Дебрѣхъ", „Дебория" е стара дума дадена на новъ градъ — Дебьръ, на мѣстото на когото, или около него, е имало по-старъ градъ Ореховникъ. Следователно, твърдението на нѣкои автори, че града Дебъръ е старъ градъ е погрѣшно.

 

Че Дебъръ не е старъ градъ личи и отъ следното : Първитѣ признаци сѫ липса на всѣкакви стари постройки. Всички постройки личатъ, че сѫ нови. Никакви стари постройки или развалини, които да напомнятъ или даватъ видъ че сѫ останали отъ нѣкаква по-стара епоха — римска, българска или византийска, нѣма. Даже черквитѣ на брой две личатъ, че сѫ нови, т. е. отъ епохата на турското робство. Черквата „Св. Богородица"е построена на по-старата такава и освѣтена въ 1872 год., (А. Алексиевъ; „Етногр. бележ. за полян и пр.” стр. 6 пише: тя е градена въ 1867 г.)." По-старата такава е била малка и дълбоко въ земята. A това показва, че тя е строена презъ турско време.

 

Черквата „Св. Петка" е преобърната отъ джамия презъ 1913 год. отъ сърбитѣ. Предположението, че тая джамия била нѣкога черква не ce потвърдява, по липса на черковни празници. Българскитѣ гробища, които иматъ видъ, както и въ селата, недаватъ нѣщо старинно. Всички конаци на разни: аги, бегове и видни граждани турци, сѫ обикновени кѫщи, построявани съ тѣхното преселвание и установявание въ града.

 

Градския часовникъ е постройка турска — висока за да може да ce чува отъ населението биенето на часовника. Турцитѣ строеха такива постройки въ всички градове. Що ce касае до занилебеговската кула, формата на която неотговаря на нѣщо отъ старата християнска епоха, поради липса на врати и прозорци отъ източна и западна посока, a има такива отъ южна и северна; мѣсторазположението ѝ даже, не е пунктъ, който да дава видъ за защита или отбрана. Вѫтрешностьта ѝ била раздѣлена на стаи и тамъ сѫ живѣели турски семейства.

 

 

20

 

Нѣма и никакво предание за нея.

 

Всичкитѣ по-стари родове на българи въ града Дебъръ къмъ началото на XX в. наброявали ce приблизително около петдесеть. Мнозина отъ по-старитѣ хора, отъ тия родове, разправяли, че сѫ преселени отъ селата на Малесията, Долни-Дебъръ, a нѣкой даже отъ Матъ.

 

Селищевъ „Славянское население въ Албании” стр. 90 пише: „Много славянски семейства дошли отъ Албания на изтокъ въ Македония — Мала-рѣка, Дебърско". Село Росоки — 49 семейства; Тресонче 7; Лазорополе — 42 и Трѣбище — 16. Въ село Никифорово живѣели фамилии преселени отъ Люра и Матъ: Матовци, Мацановци, Радичевци и Веляновци.

 

Селата Горна и Долна Вапа [1] — Жупа, по разказа на Гюрчинъ Велевъ [2], предаденъ му отъ прадѣдото, сѫ били пръселени отъ

 

 

1. Думата Вапа, г. Делирадевъ въ в. „Миръ" брой 10695 отъ 14 мартъ 1936 г. казва; е име на: долъ, езеро и върхъ. Такова име ce мѣрка въ Рила и въ Родопитѣ. Село Дорково, Чепинско, имало общинска гора Вaпитѣ.

 

Проф. И. Ивановъ — Старини въ Македония стр. 83, казва Вѫпа — горна и долна — села въ Дебърско — въ миналото така сѫ ce произнасяли, a сега Вапа. Всѣки случай тая дума е отдавна излѣзла отъ народната память и никой нищо опредѣлено неможе да каже, даже и като народна етимология.

 

За старославянска е посочена въ речницитѣ на Срезневски и Горяевъ, въ смисъль на лужа; локва и езеро. Вь речника на Д. Благоевъ и Г. Миндовь (руско-български) е дадено значение вапа — боя — вапсвамъ. Най-вѣрното е да ce приеме — локва, езеро. Вапа по албански значи горещо.

 

Отъ с. Вапа е родомъ попъ Георги Граматикътъ който преписалъ Битолския триодъ — трипѣсникъ. Писмото на този трипѣсникъ е Кирилско, прошарено съ глаголски редове, a това показва, че този запазенъ паметникъ е отъ XII вѣкъ — Български старини въ Македония отъ проф. И. Ивановъ, стр. 452. За насъ е важно, че селото Вапа, което попъ Георги пише Вѫпа, е старинно село, което сѫществувало и въ XI] в. Вѣроятно, при преселванието на българи отъ покрайнинитѣ — Гърлата и Матъ, заемани отъ албанцитѣ сѫ ce образували две села — Горна и Долна Вапа.

 

2. Това преселвание е станало приблизително къмъ 1720 г. Преданието казва, че въ онова време въ с. Зърчанъ, на дѣсния брѣгъ на р. Видозвезда, притокъ на р. Окщукъ въ покрайнината Грика-маде, е имало фамилия Смилкови отъ два братя — Раде и Трифунъ. Последния е билъ свещеникъ. Църквата въ селото ce казвала „Св. Богородица". Миналото на тѣхния баща Смилко ce крие въ неизвестностьта.

 

Въ тия времена албанцитѣ, които приемали мохамеданството, получавали и права на господствующа нация. Албанцитѣ идели отъ Матско и ce установявали въ по източнитѣЬ покрайнини, кѫдето намирали за по-добре. Неще съмнение, преди всичко „Гърлата" — „Грикитѣ". Понеже на първо време нѣмали богомолни домове, то искали отъ българитѣ да имъ разрешатъ по очередно да ce молятъ — една недѣля българитѣ, една недѣля тѣ, или едната страна на черквата българитѣ, a другата — албанитѣ. Вѣрно е, че това изселване на българитѣ не е ставало насилствено, но е било принудително,

 

Родословието на тая фамилия следва така:

 

Смилко — синове Раде и Трифунъ. Раде съ своята фамилия ce преселва въ покрайнината Жупа, село „Вапа". Трифунъ, въпрѣки, че е свещеникъ, остава и ce потурчва. Получава името „Шеихъ", a черквата става „Теке".

 

Раде има синъ Смилко, той има синъ Тръпко, a той — Велю, a последния има синъ Гюрчинъ. На албанската фамилия отъ с. Зърчанъ Шабанъ Лешъ, кумъ е билъ Тръпко Смилковъ, който винаги, при случай, е билъ каненъ съ особена церемония и съответни подаръци да иде въ село Зърчанъ и постава имена на децата.

 

Понеже Тръпко умира на 106 години и при неговия животъ никой не могълъ да ce отдѣли, то неговото семейство е станало цѣла задруга отъ 146 души.

 

Въ село Зърчанъ имало и днесъ родове съ имена:

 

Лазаровци, Мирковци, Дуковци и пр.

 

Презъ 1908 г. Гюрчинъ Велевъ среща въ гр. Дебъръ единъ младежъ, пратенъ отъ младотурцитѣ отъ Цариградъ, като тѣхенъ агитаторъ, отъ фамилията на свещеника — Шейха, Трифунъ отъ с. Зърчанъ.

 

 

21

 

село Зърчанъ — Грика-Маде. Всѣки единъ отъ тия родове, заселени въ градъ Дебъръ сѫ запазили, не само своя патроненъ праздникъ (родовъ) на нѣкой светия, но и общия на селото отъ което сѫ дошли.

 

Вънъ отъ това, диалекта на гражданитѣ отъ градъ Дебъръ, осезателно ce различава отъ единъ родъ до другъ. Това показва, че тѣ идатъ отъ разни покрайнини и че пълна асимиляция не е станала.

 

По доле даваме списъка на тия родове съ обозначение на нѣкой отъ тѣхъ селото отъ кѫдето сѫ дошли. За другитѣ, обаче, преданието говори, че и тѣ сѫ отъ селата, но точно не ce помни, кой родъ отъ кое село.

 

Преселвали сѫ ce и албанци отъ видни фамилии, a и потурчечи българи, понеже чувствували стеснение да останатъ между съселянитѣ. Майката [1] на една потурчена българска фамилия, отъ село Голѣмо-Острени, Голобърдо, неискала да ce преселва въ градъ Дебъръ и останала въ село безъ да ce потурчи. Нѣщо повече, нейния заветъ е билъ свещеникъ да я погребе. И действителио, единъ прекрасенъ день попъ Арсо Мартиновъ отъ гр. Дебъръ е билъ заведенъ да погребе починалага стара. Свещеника е билъ посрещнатъ и изпратенъ съ всички почести на духовно лице.

 

 

1. Елена ce е наричала майката на Далипъ Якимъ.

 

 

22

 

Списъкъ нa фамилнитѣ имена (родове), които населяватъ градъ Дебъръ.

 

 

 

23

 

 

[[ Наименование:

Аговци, Бояджиевци, Баковци, Бачевци, Буровци, Върляковци, Гоядаровци, Гръдниковци, Домазетовци, Джиковци, Джумковци, Жорновци, Куновци, Казанджиовци, Кешировци, Кърпачовци, Коларовци, Колецовци, Кьорпуловци, Куркеловци, Кърделковци, Клопчевци, Коливолояци, Мазниковци, Миовци, Ошавковци, Панчевци, Мандаловци, Поповци, Пичаковци, Пѣьовци, Пържовци, Пелтековци, Топаловци, Томовци, Тантуревци, Симеоновци, Хаджиевци, Цинцаровци, Цигудевци, Чадаковци, Чаракчиевци, Чочковци, Чучуковци, Чокеревци, Чикерчевци, Чопкаровци, Шориковци, Шулайковци, Шапардановци, Торбаровци, Якшовци

Отъ где идатъ:

с. Ѫрбеле — Горни Дебъръ, с. Тучепе — Голобърдо, с. Градъ — Елевци, с. Староецъ—Долни-Дебъръ, с. Староецъ—Долни-Дебъръ, с. Търнойнци—Гор. Дебъръ, мах. Пѣьовци — Жупа, с. Староецъ—Долни-Дебъръ, с. Сушица — Горни-Дебъръ, с. Клабучища —Гор. Дебъръ ]]

 

 

Преселванията отъ селата въ града Дебъръ ce засилватъ презъ миналия XIX в. особенно въ времето на Джелалединъ бегъ Охридски, Мустафа Паша Шкодрански и главнитѣ разбойници Османъ Мура и Дервишъ Муца отъ Долни-Дебъръ или Матъ. И днесъ ce пѣе народна пѣсень, за че Кузманъ кариманъ, Джелалединъ беговъ капитанъ, билъ назначенъ отъ меджелисътъ кѫрсердаринъ на Охридската казаа, на Гюргинската планина :

 

„Муратъ хайдука да хване,

Съ него Гола Дервиша"

 

за да отърве райята отъ тия разбойници.

 

Годинитѣ отъ 1810—1831—32 сѫ най-тежки за българщината въ западнитѣ покрайнини на Македония, особенно въ Дебърско.

 

Върлуванието на два пѫти холерата — 1810—1816 г. не само размѣсти, но и разрѣди населението.

 

Повелята отъ 1821 год. за събиранието на орѫжието отъ християнското население, обърна го въ сѫщински роби — никаква закрила отъ никого. Презъ 1828 г. „Кефилнаметата" — пьрвенцитѣ да подписватъ гаранции за пълната покорность на населението.

 

Продължителната борба на Мустафа-паша Шкодрански за самостоятелность, направи голѣми размѣствания въ населението, a взиманието на хранитѣ за войскитѣ му, както и за редовния сулгански аскеръ, докара населението до просия. И най после презъ 1832 г. налага ce новъ режимъ — въвеждание за християнското население воененъ данъкъ — „беделъ", понеже нѣма да отиватъ войници. Турцитѣ и албанцитѣ не плащатъ тоя данъкъ, но за това пакъ отиватъ войници. — Тоя данъкъ исплашилъ християнитѣ и за това тѣ почнали да ce турчатъ. Като положително ce предава следното предание:

 

Попъ Стаматъ отъ с. Дрѣнокъ — Дримколъ и Гюрчинъ Кехая отъ с. Лазарополе — Мала-рѣка, явили ce предъ пашата въ Дебъръ

 

 

24

 

и откупили тоя данъкъ, като спайлъкъ. Първия за покрайнинитѣ по лѣвия брѣгь, a втория, за ония по-дѣсния брѣгъ на р. Черни-Дримъ. Цѣльта е била, тоя данъкъ да бѫде разхвърленъ на българското население по единъ начинъ по-правиленъ и по-лекъ за да не би на населението да ce види тежко, което до тогава не е плащало данъкъ. Въпрѣки това, населението почнало да ce потурчва. Знае ce положително, че село Лешничани — Голобърдо, тогава цѣло ce е потурчило. По другитѣ села отдѣлни фамилии приели мюслиманството. Въ тия времена сѫ станали голѣми премѣствания отъ селата къмъ гр. Дебъръ и по на изтокъ въ Македония. Това премѣствание, обаче, продължило презъ цѣлия XIX в. Преселванията, a и потурчванията сѫ ставали най-много подъ натиска на зулумитѣ: грабежи, отвличания въ пленъ или убиства. На мѣстото на българскитѣ семейства ведната сѫ ce настанявали албанци и по този начинь сѫ ce опразднили цѣли покрайнини.

 

Ония фамилии, които сѫ ce заселили въ Дебъръ сѫ запазили фамилни имена на селата. Ето всички тия фамилни имена на брой 35.

 

Всички тия села сѫ отъ покрайнината Жупа:

1. Кочишки

2. Папранишки

3. Дългачки

5. Вапски

6. Баланечки

7. Пѣйовци

4. Осолнички

8. Пасинечки

9. Врощички

10. Парешки

11. Горенички

 

Всички тия села сѫ отъ покрайнината Горни-Дебъръ или сегашно Поле:

12. Райчки

13. Косоврашки

14. Граделешки

15. Кривски

16. Амски

17. Пиянички

18. Банишки

19. Клабучишки

20. Сушички

21. Кърчишки

22. Макеларски

23. Обочки

24. Попинарски

25. Ѫрбелски

26. Деолянски

27. Граждански

 

Села отъ покрайнина Голѣмо-Гърло-грика-маде:

28. Сърпешки

29. Вичишки

30. Голейшки

 

 

25

 

Селата отъ покрайнината Голобрдо:

31. Радоешки

32. Заборски

33. Остренски

34. Тучепски

35. Отишански

 

Преселвания отъ Дримколскитѣ села не ставатъ, a и потурчвания нѣма. Причинитѣ сѫ ясни — Голобърдо, въпрѣки, че пострада много, нъ не позволи на албанцитѣ да го прегазятъ.

 

Сѫщото нѣщо става и въ Мала-рѣка — потурчвания нѣма. И тамъ, Голѣма рѣка запази Мала-рѣка, (оная на лѣвия брѣгъ на р. Радика). Но, преселванията отъ Мала-рѣка ставатъ и все въ източна посока — Крушево,   Велешко и на изтокъ.

 

Който иска да проследи преселническето движение отъ Дебърско необходимо е да прегледа студията на г. Яранова — Македонски прегледъ год. VII кн. 2 и 4 отъ 1932 г.

 

Едно нека ce знае, обаче, че къмъ времето на дохожданието на турцитѣ покрайнинитѣ: Малосията (черногорието) и Долни-Дебьръ, като съседни съ албанскитѣ: Матъ, Люра и Люма, сѫ били примѣсени и съ албанци. Съ приеманието на мюслиманството, албанцитѣ почватъ да натискатъ въ източна посока и къмъ края на XVIII и началото на XIX вѣкъ, тия мѣста сѫ поалбанчени.

 

Следъ това доде редъ на : Голо Бърдо, Горна-Дебъръ и Горна-Рѣка Въ Голо-Върдо станаха потурчвания. Горни-Дебъръ потурчвания нѣмаше, нь нахлуха албанцитѣ, a българитѣ ce изселиха — повече въ гр. Дебъръ и на изтокъ. Горна-рѣка за да ce избави отъ злодеянията на албанцитѣ отъ съседната Люма, прие албаиския езикъ и станаха доста потурчвания.

 

Жупа пострада още съ дохожданието на турцитѣ 1467 г. Населението на голѣмото село Янбори [1] бива изселено въ елбасанско, a на мѣстото му биде населено турско и селото преименовано на Коджаджикъ. Близо до това село ce намира старата крепость „Свѣтиградъ", която турцитѣ следъ дълга обсада взеха въ 1449 г. Днесъ въ Жупа има 7—8 села турски, часть отъ които следъ голѣмата война, ce изселиха въ Турция — Азия.

 

Границата между Албания и Югославия, раздѣля, приблизително, Дебърско на две. Въ Албания останаха българи въ 10 села — 8 Голо-Бърдо и 2 Горни-Дебъръ. Въ Югославия останаха българитѣ, безъ ония, които успѣха да ce изселятъ следъ катастрофата презъ 1918 год.

 

Нуждно е да ce установи по турскитѣ официални книжа кога въ гр. Дебъръ ce установява административно управление. Исторически ce установява, че въ 1478 г. крепостьта Кроя — столицата на Скендербега, ce здава на Санджаки Дибра, обаче кѫде е седалището на санджака не е известно.

 

 

1. По турския седжилъ — кютукъ, селото ce е наричало Янбори, което Г. Баласчевъ вади, че произлиза отъ трако-иллиро-романски елементъ : Янборина.

 

 

26

 

[[ страници 26–27 липсват ]]

 

 

28

 

мѣстото му заселиха турци и го нарекоха Коджаджикъ — Коджадженкъ, — дѣсния брѣгъ на рѣката.

 

в) Граждани — по пѫтя Дебъръ-Призренъ, е било срѣдище на Деборията, унищожена въ време на Хунското нашествие — дѣсния брѣгъ на рѣката.

 

г) Крештъ — на лѣвия брѣгъ на рѣката — по пѫтя Матъ–Дебъръ. Равенъ — въ Горни-пологъ, кѫдето ce събирали пѫтищата, идящи отъ: Дебъръ, Горна-рѣка и Гостиваръ.

 

12) Турцитѣ завладяватъ Скопие въ 1392 г., a Охридъ въ 1408 г. и съставатъ бази за движения — Дебърско и Албания.

 

13) Първото нахлуване турцитѣ въ Дебърско праватъ въ 1444 г. — при крепостьта Заградъ — сѫ разбити. Сѫщото време печелятъ сражението при Варна — Владиславъ Варничекъ.

 

14) Второ нахлувание праватъ въ 1448 г. и при равнината Оронище, около сегашния градъ Дебъръ, пакъ сѫ разбити.

 

15) Въ 1449 г. самъ Султанъ Мурагь, съ грамадна войска обсажда крепостьта Свѣтиградъ и я превзима! Борбата ce води ожесточено и промѣнливо, докато въ 1464 г. въ едно сражение Мойсей-Дебърски пада въ пленъ. Закаранъ въ Цариградъ и тамъ е погубенъ, a Дебърско влиза въ пространнитѣ турски владения.

 

16) Града Дебъръ тогава не сѫществувалъ. Около него е имало селище, наречено Орѣховникъ, което турцитѣ разрушаватъ за да нѣма поменъ отъ поражението имъ въ 1448 г. Това е станало въ края на 16 или 17 в. Така че града Дебъръ е новъ градъ на старо селище. Покрайнината „Дебъръ" дала името на града.

 

17) Долни-Дебъръ — сѫщо име на покрайнината, старото име е Пескопие, първото седалище на Дербърската Епископия, основана въ 1090—1100 г. въ манастира Св. Никола, която дала и името на селищего. Източната граница на епископията — III.

 

18) Въ с. Родостуше — Ростуше, коритото на р. Радика, ce намира най-стария храмъ „Успѣние Св. Богородица" и монастирътъ, кѫдето въ 1015 г. е пратенъ на заточение, сваления отъ патриаршеския престолъ Иоанъ Дебранинъ и извиканъ повторно въ 1018 г. за първий архиепископъ на Охридската архиепископия. Селата Ростуше (Родостуше) съ черквата „Св. Пречиста Богородица" и Трѣбище, споменяватъ ce въ грамотата на Иванъ Кастойта, бащата на Скендеръ бега, като лични негови владения, вѣроятно, получени като зестра при оженванието му за дъщерята на Положкия боляринъ, Воисава. Тая грамота е отъ 1426 г. — Новаковић, законъ споменици, стр. 467.

 

19) Манастира „Св. Иоанъ Бигоръ" е основанъ въ 1020 г., когато Иоанъ Дебранинъ е архиепископъ и трѣбва да ce предполата съ голѣма вѣроятность, че е нареченъ на негово име, за голѣмитѣ му заслуги къмъ народа и държавата.

 

20) Следъ покоряването отъ турцитѣ, тоя край е подлаганъ на жестокости и опустошения — тогава и манастира е изгоренъ. Възобновенъ е 1743 г. отъ иеромонаха Илариона и отворено килийно училище. Презъ неговитѣ двери сѫ минали първитѣ будители —

 

 

29

 

Иоакимъ Кърчовски, Кирилъ Пейчиновски, архимандрититѣ: Анатоли и Иларионъ, Митрополитъ Партени Нишавски, Хаджи попъ Теофиль, Козма Пречистански и всички духовници и учители отъ западна Македония. Въ неговата ограда молитва къмъ Бога не е произнесена на чуждъ езикъ.

 

Почватъ ce отваряние на училища и по селата.

 

а) Въ 1833 г. Терзийския еснафъ, членоветѣ на който сѫ дебрани, повикватъ монаха Исаия, отъ Руския метохъ, да обучава децата имъ — Солунъ.

 

б) Въ 1858 г. Килийното училище въ с. Лазарополе, съ 120 деца, при учитель Маринъ.

 

в) Въ 1866 г. — училлще въ гр. Дебъръ.

 

г) Въ 1867 г. — селата Гинеецъ, Кленье и Галичникъ.

 

д) Въ 1868 г. селата Дренокъ и Осой.

 

е) Вь 1870 г. — селата Нерезе, Ябланица, Луково, Модричъ и Стеблево.

 

Ha 1 септемврий 1863 г. е подадено до султана Абдулъ Азиси жалба отъ Епархията — Дебърско и Кичевско, противъ гръцкого духовенство и непризнаване на патриаршията.

 

Магзара скрепенъ есъ подиси и седъмдесетъ и два печата на градове и села.

 

Събитията 1912 г. завариха въ Дебърско:

 

Митрополитъ, името на когото остава да звучи високо въ българската история — Козма Пречистански, училищенъ Инспекторъ на окрѫга, три — класни училища, самостоятелни общини и пр.

 

Днесъ въ албанска територия сѫ селата : Стеблево, Кленье, Гинеецъ, Требища, Вормица, Мало-Острени, Тучепе, Пасинки, Кърчища и Ѫрбели.

 

[Back to Main Page]