4. Театър и други културни институции.
Българската власт във Вардарска Македония през 1941 г. се сблъсква с един особен проблем. Като алтернатива на закритите български културни институции, сръбските управници по време на своето управление са хвърляли огромни средства за изкореняване на традиционните народни добродетели и за насаждане на сръбската кафанска култура. "Вместо читалища, училища и културни сдружения, тя откривала увеселителни заведения, където виното и певачките удавяли всеки благороденъ стремежъ... Отъ Крива-Паланка, напримеръ - едно малко градче съ 1800 души население - били изгонени 36 певачки, или на по-ясенъ езикъ - 36 леки жени. Числото на изгонените пъкъ отъ Скопие надхвърляло три хиляди!... Въ цела Македония, както подъ сръбска, така и подъ гръцка властъ, младежта е била съзнателно тикана къмъ увеселителните заведения, където разни певачки всека вечеръ до късно съ я тровили съ песните, виното и целувките си. Сега, когато тази напасть е изгонена задъ границите на Македония, старите съ си отдъхнали и съ възмущение говорятъ за пъкленото намерение на сърби и гърци да разсипятъ младежите и да ги направятъ негодни за творческа работа." [35] Доколкото в кралска Югославия са съществували културно-просветни институции, властите "чрезъ техъ съ се стараели да имъ втълпятъ (на младото поколение, б.а.), че съ сърби, а вънъ отъ учебните сгради съ позволявали на младежьта да дерибействува и развратничи, убивайки по този начинъ българския моралъ и духовни сили. Тукъ, въ Скопие, сърбите съ отворили стотици неморални заведения. Съ хиляди леки жени, докарани отъ Шумадия, съ развеселявали тези потайни заведения, които съ говоръ, песни, и музика съ дейстували като сладка отрова на сърдцата на податливите младежи отъ двата пола. За голема наша радостъ, моралните пакости на сърбите съ малки." [36]
Поради тези причини, още в началото на май 1941 г. Министерството на народното просвещение изпраща в Скопие техническия директор на Софийския народен театър Тодор Йорданов. Той също посещава Щип, Прилеп и Битоля и проучва възможностите за създаване на театри в тези градове. [37] На 24 юни 1941 г. Богдан Филов подписва заповедта за създаване на Скопския народен театър. С указ на цар Борис III за директор е назначен един от най-изтъкнатите театрални дейци в България Стоил Стоилов. Повечето постановки на театъра представят творби на български класици или изтъкнати драматурзи като Кирил Христов, Петър Горянски, Иван Вазов, Стефан Савов, Емил Коралов, Йордан Йовков, Ст. Л. Костов, Димо Сяров, Цанко Церковски и др. От чуждестранните автори са представени Ф. Ласло, Робер де Флер и Франси де Кроасе, Марсел Паньол, Д. Н. Островски и др.
През театралния сезон 1941/42 г. театъра изнася общо 262 представления като средния брой на зрителите е 408 или общо 106.801 зрители. Освен това театъра изнася и 25 художествено-литературни вечери, посетени от 19.690 души или общо 126.491. Приходите от продажба на билети възлизат на 1.149.596 лв. [38]
За справка може да се посочи театралния
сезон 1940/41 г., когато сръбския театър в Скопие е имал приходи 610.885
динара от изнесените 319 представления с 86.499 посетители или средно 271
души, т.е. интереса на зрителите към сръбските представления е бил 2 пъти
по-малък. На фона на живеещите по това време в Скопие 30.000 сръбски колонизатори,
които са били голяма част от посетителите, става ясна духовната нищета,
в която са държани македонските българи от югославския режим.
Театри, театрални и други самодейни
групи към училищата и читалищата се създават в почти всяко по-голямо населено
место във Вардарска Македония.
С цел да се омаловажи този факт, скопските сърбо-македонисти изтъкват случая във Велес, където е ликвидирана създадената по времето на сръбския режим театрална група, насаждаща сърбизма. [39] Само на базата на този изолиран случай се прави заключението, че "по(сле) капитулацията на Югославия и театарската дейност, колку що я имаше во Македония (б.а.), наполно беше ликвидирана. Бугарските окупациони власти ги ликвидира(х)а и (в)сите театарски секции и групи, кои работе(х)а во провинцията." [40]
Че това твърдение е тенденциозно личи и от факта, че например самодейната група в Охрид с ръководител Възкресия Янкова съществува "още отъ преди войната". [41] Нещо повече. Именно благодарение на българското държавно присъствие се развиват някои подтискани от сръбския режим самодейни групи. Характерен в тази насока е случаят в Охрид: "Забравилъ човекътъ, че е средъ града, на площада, гдето се разхождатъ най-много сърби. И запелъ. Коя мислите запелъ? - Живъ е той, живъ е! Засвирили по него и четиримата охридски свирджии, че като викнали и останалите та запели, пеятъ ли пеятъ, хичъ не щатъ и да знаятъ, че сърбите забраняватъ да се пеятъ български песни... Чули ги сръбските стражари, влезли въ кръчмата и поискали да ги арестуватъ. Братъ ми, като по-буенъ, се възпротивилъ. Сбили се съ стражарите. Най-после ги арестували. Държаха ги по неколко дни, глобиха ги 1.000 динара, а на брата ми нанесоха такъвъ побой, че дълго следъ това лежа на постеля и не можа, сиромахътъ, да се оправи." [42] Едва след 1941 г. тази съществувала преди това група започва на публични места отново да пее български песни.
В Скопие, като главен град на Македония,
се създава Народен музей, поместен в сградата на Куршумли хан, със следните
отдели: етнографски, античен и средновековен. За директор е назначен изтъкнатия
български етнограф Христо Вакарелски. По време на своето съществуване музея
събира 949 етнографски предмета.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
35. в. "Добро здраве", бр. 4, София 1941.
36. Любенъ Антоновъ, Ликътъ на Македония, София 1943, с. 12.
37. в. "Целокупна България", бр. 1, Скопие 1941.
38. 1 година Скопски народенъ театъръ, Скопие 1942, с. 126.
39. 100 години от Велешката гимназия, с. 156, спомени на югославския комунист Йордан Леов.
40. д-р Р. Терзиоски, Денационализаторската... , с. 209.
41. Проф. д-ръ Стоянъ Джуджевъ, Българска народна хореография съ неколко примери изъ македонския фолклоръ, София 194 , с. 82.