Международно положение
Ген. Шарпи и неговите сътрудници, както и самото население, нямаха ясна представа за бъдещето на Западна Тракия. Тяхната неосведоменост се дължеше на неустановеното положение на Гурция, чиято съдба все още не беше решена от мирната конференция. Преговорите между силите победителки продължаваха, а противоречията, особено между Франция и Англия, на моменти се изостряха и това рефлектираше в Тракия, като даваше надежди на едни или обезсърчаваше други. Декларацията на американския Конгрес от 20 януари 1920 г. вдъхна увереност на гърците и засили техните надежди за скорошното присъединяване на областта към Гърция. Французите обаче се стремяха да се утвърдят в Западна Тракия и дори да разширят автономното управление и в районите на изток от Марица. Тези свои намерения те съхраниха до началото на март, когато се очерта по-ясно политиката на силите в полза на Гърция.
На 6 ноември 1919 г. Ал. Греков беше приет от ген. Шарпи, който сподели, че от Западна и част от Източна Тракия ще се образува международна държава. По въпроса за нейните точни предели, както и за режима в нея, „не могъл нищо да каже понастоящем” [1]. Към началото на януари 1920 г. в Гюмюрджина между висшите военни и административни служители се говореше за скорошното присъединяване на Източна към Западна Тракия. Дори се мислеше за преместване на Централното управление в Одрин. В тази връзка Ал. Греков помоли правителството в София да поиска от ВИК на Тракийската организация списък с родени в Тракия хора, които да могат да заемат чиновнически служби. Българският представител беше убеден, че френските власти ще се обърнат по този въпрос към България, а нейните интереси налагаха да бъде подготвена и да им предостави тези хора [2].
Убеждението за скорошното окупиране на Източна Тракия се засилваше и от струпването на войски недалеч от Одрин. По нареждане на ген. Франше д’Еспре в близост до Караагач беше формиран един специален отряд, който имаше за задача „да се
183
намеси при евентуални събития в този район” [3]. До подобни сведения се добра и майор Тодоров, помощник на полк. Топалджиков, който докладва в Министерството на войната: „Очаква се сливането на Западна и Източна Тракия в една автономна област, за което френското командуване прави дискретно проучване за преместване на губернаторството в Одрин” [4]. В щаба на ген. Шарпи дори се говореше, че мандатът щял да продължи 5 години, след което да се проведе допитване [5]. Сочеше се, че преместването на централната администрация в Одрин ще стане вероятно към края на март 1920 г. [6]. Дори след като станаха известни някои факти, които противоречаха на това становище, ген. Шарпи продължаваше да се надява и на 18 март заяви на Греков, че окупирането на Източна Тракия е неминуемо. Трябвало обаче акцията да се подготви добре, за да се извърши при минимални рискове и жертви. В този разговор той се изказа с голямо пренебрежение за турските войски в Източна Тракия начело с Джафер Тайяр и ги окачестви като „въоръжени банди” [7].
Идеята за разпростиране на автономното управление и върху района между Марица и Черно море не беше чужда на българското правителство. Постепенно то се ориентира към политика, която отстояваше автономията не само на Западна, но и на цяла Тракия. Още през втората половина на януари 1920 г. М. Маджаров телеграфира на Ал. Греков: „Ако няма засега възможност Тракия да остане българска, то за препоръчване е да е автономна под международен контрол” [8].
Надеждите за укрепването и разширяването на автономното управление в Тракия се подкопаваха още от самото начало от гръцката пропаганда. Тя разпространяваше различни слухове, преди да е взето окончателно решение по въпроса. Към края на февруари Ванвакас подхвърли версията, че мирната конференция е решила тракийския въпрос в смисъл, че Източна Тракия остава на Турция, а Западна Тракия – на Гърция [9]. Силно впечатление направи в София, а и в Гюмюрджина едно съобщение на „Petit Pansien” от началото на март. Според него Върховният съвет на мирната конференция, след като изслушал Венизелос по турския въпрос, възприел да предаде на Гърция голяма част от Тракия и Смирна с хинтерланда [10].
Очерталото се благоприятно за гърците решение пролича и в един разговор на М. Маджаров с ген. Франше д’Еспре, проведен по същото време. Въпреки че генералът не даде конкретни сведения, в държането му българският министър на външните работи съзря надвисналата нова опасност. Д’Еспре оспори правото на България да се интересува за бъдещата съдба на Тракия. Когато
184
му беше заявено, че българското правителство не може да остане безучастно към съдбата на хилядите си бежанци в тази област и че чл. 48 на мирния договор осигурява на България излаз на открито море, той отговори: „Колкото до изхода, ще го имате, и то в твърде благоприятна форма, която ще ви зачуди” [11].
Породените съмнения не бяха безпочвени.
Отделни изказвания даваха да се разбере, че е установено вече общо гледище за бъдещето на Тракия, без да е взето окончателно решение, а то очевидно трябваше да се оформи на предстоящата конференция в Сан Ремо. Кои бяха конкретните факти, които очертаваха едно скорошно, неблагоприятно за България решение?
До средата на март 1920 г. официалното название на областта беше „Междусъюзническа Тракия”, с което се подчертаваше, че тя е общо владение на силите победителки. От този момент обаче по нареждане на ген. Франше д’Еспре в официалните документи се въведе името „Западна Тракия”. Ал. Греков се опита да установи дали това преименуване има някакво значение, но му беше заявено, че нареждането е дошло без всякакво обяснение. В щаба на ген. IIIарии все пак правеха заключението, че съдбата на Западна Тракия ще бъде решена чрез протекторат, но не бяха сигурни дали мандатът ще бъде даден на Франция или на Гърция [12]. Все пак тази неяснота се отнасяше само за французите в Гюмюрджина, които не бяха добре осведомени по въпроса, но не и за френското правителство. Още в края на януари 1920 г. Милеран писа до Министерството на войната, че поради временния характер на управлението в Западна Тракия тя не бивало да се нарича „Междусъюзническа Тракия”, а „Западна Тракия”, както било отбелязано в актовете на мирната конференция [13]. Фактът обаче, че промяната се извърши именно към средата на март, беше показателен. Това се потвърждаваше и от гръцките вестници, които непрекъснато пишеха, че тракийският въпрос е решен в полза на Гърция. Всичко това едва ли щеше да направи голямо впечатление, ако не беше съпровождано от съсредоточаването на гръцки войски в районите на Сяр, Драма и Кавала, т.е. в непосредствена близост със Западна Тракия. Тези сведения българското правителство имаше от свои доверени хора, но те се потвърждаваха и от самия Ванвакас. Гръцкото правителство действително подготвяше един армейки корпус, за да го използува при окупирането на Западна Тракия. [14].
Разпространяваните през целия март слухове постепенно добиваха характер на полуофициална информация. На 29 март Д. Наумов, секретар на Българското представителство, разговаря с
185
директора на Отдела за политически въпроси Леспинас, който заяви, че според получените сведения в Париж и Лондон били съгласни да се даде Тракия на Гърция, но че окончателно решение по въпроса все още не е взето. На следващия ден Леспинас потвърди пред Греков, че всичко клонело „към едно благоприятно решение на тракийския въпрос в полза на Гърция” [15]. На 3 април 1920 г. българският представител в Гюмюрджина отново докладва в София: „Днес след състоялия се седмичен съвет посетих повечето от директорите иа различните служби. Общото впечатление в Щаба е, че положението продължава да бъде неясно, с големи изгледи тракийският въпрос да е вече разрешен в полза на Гърция... От разговора, който имах с г. Леспинас, останах под впечатление, че съдбата на Източна Тракия не била още решена и че тя щяла да бъде обект на разисквания и търговия...” [16].
Д. Гошев; който замени Ал. Греков, продължи да поддържа тесни връзки с турските първенци в Западна Тракия. По свои канали те бяха получили сведения от Цариград, според които тракийският въпрос все още не бил решен, но че по време на посещението на Венизелос в Лондон той и Лойд Джордж се споразумели Гърция да изпрати една 150-хилядна армия в Анадола за усмиряване на кемалисткото движение. Срещу тази услуга тя щяла да получи Източна и Западна Тракия [17].
Събраните сведения и непосредствените впечатления бяха много близко до истината. Действително окончателно решение нямаше, но вече беше налице съгласувано становище и то не можеше да остане скрито. Оставаше само конференцията да оформи онова, което бяха проектирали дипломатите.
Конференцията в Сан Ремо (Италия) се проведе от 19 до 26 април 1920 г. В нейната работа участвуваха Милеран (Франция), Лойд Джордж (Англия), Нити (Италия) и Мацуи (Япония). САЩ изпратиха свой представител като наблюдател. Гърция и Белгия взеха участие в обсъждането само на онези въпроси, които пряко ги засягаха [18]. Главният сблъсък беше между Англия и Франция. В началото на конференцията Франция изпрати свои войски в Рейнската област. Англия заяви, че е чужда на тия военни мероприятия. Трябваше да се търси компромис и той беше намерен. Конференцията санкционира мандата на Англия върху Месопотамия и Палестина. Англия се съгласи Сирия да бъде окупирана от френски войски. Между двете държави се установи съгласие, което застави Франция да изостави своето становище за уреждането на тракийския въпрос [19]. От държавите победителки Гърция получи мандат да установи свое управление в Западна Тракия. Според проектодоговора с Турция, изработен в Сан Ремо, на нея
186
се предаваше и Източна Тракия.
За всички беше ясно, че мандатът, даден на Гърция, е само етап към окончателното присъединяване на областта, а това поставяше нови проблеми пред живеещото в Западна Тракия българско и турско население. Ето защо още преди конференцията в Сан Ремо беше изработена петиция, подписана рт жителите на 84 общини, съставени от турци и българи (от общо 90 общини в Западна Тракия). „Ние молим, заявяваше се в петицията. Върховният съвет да издигне нашата страна в отделна държава с автономия, гарантираща напълно нашите права, под протектората на ОН или на великите сили от Съглашението.” Изказваше се благодарност на френските власти за усилията им да установят едно справедливо управление, а също и протест срещу стремежа на Гърция да окупира цяла Тракия [20].
По време на конференцията в Сан Ремо представителите на българското и турското население във ВАСТ изпратила нова петиция. В нея те обръщаха внимание на това, че гърците в Западна Тракия са по брой на трето място и притежават едва 1/10 от поземлената собственост в областта [21]. Отново се издигаше познатото вече искане да се съхрани създаденото автономно управление под покровителството на Франция.
Правителството на България беше силно обезпокоено от неблагоприятната насока, която вземаше тракийският въпрос през пролетта на 1920 г. В началото на април Ал. Стамболийски се срещна с френския посланик в София Жорж Пико, на когото заяви, че се стреми да следва пътя на Съглашението и по-специално на Франция, а в същото време слуховете за бъдещата съдба на Тракия правят неговата задача много трудна. „С всичко останало ние можем да се примирим, каза той, но има един жизнен въпрос за България. Ако великите сили не запазят контрола над Тракия и не гарантират нашите права, ще кажат, че аз съм- предал българските интереси, и надигащият се болшевизъм ще получи неочаквана подкрепа” [22]. Очевидно Стамболийски се опитваше да сплаши Съглашението и по-специално Франция преди да бъде ззето окончателно решение.
По време на конференцията в Сан Ремо стана един инцидент, който даде възможност още веднъж да се изложи позицията на България по тракийския въпрос. Когато се извести, че Източна и Западна Тракия се отстъпват на Гърция, българският делегат Венелин Ганев прояви инициатива и без да се консултира с прави телството, изпрати нота до Върховния съвет на съюзниците. В нея той протестира срещу взетото решение и поиска при създалото се положение да се отстъпят на България Лозенград и някои
187
други населени места от Източна Тракия. Това становище беше в противоречие с политиката на България по тракийския въпрос. Със своята позиция В. Ганев косвено признаваше взетото решение за Тракия. Ето защо с нота до чуждите мисии в София той беше дезавуирай. Ал. Стамболийски възприе становището, че не трябва да се предприема нищо, което „да улесни или ускори преждевременно изпълнението на решението в полза на Гърция” [23]. Българското правителство използува случая, за да изложи още веднъж официално своето становище за Тракия. На 2 май 1920 Г. МВРИ изпрати до Върховния съвет декларация, в която заяви, че когато е била отстъпена Западна Тракия на съюзниците, България се е надявала, че от нея ще бъде образувана автономна държава, поставена под върховенството на ОН или на някоя от великите сили. Тя е очаквала, че именно оттук ще мине нейният излаз на Егейско море. „Един излаз през гръцка територия ще бъде напълно илюзорен, каквито и гаранции да бъдат дадени на България” – се отбелязваше в декларацията. Българското правителство изказа надежда, че ако Източна Тракия бъде отнета от Турция, трябва да се присъедини към една автономна Западна Тракия. „В случай че не се вземе едно подобно решение, продължаваше декларацията, то правителството на България се присъединява към предложението на САЩ България да получи Одрин и Кърк-Килиси (Лозенград – б. м., С. Т.) заедно с териториите около тези градове” [24].
*
Окупирането на Западна Тракия от съглашенски войски и формирането й като самостоятелна политико-административна единица постави въпроса за нейните отношения с България. Пред коалиционното правителство на Ал. Стамболийски стояха за разрешение ред проблеми, които се нуждаеха от внимателна преценка. Очевидно беше, че трябва да се изработи нова политика спрямо Тракия, която да отговаря на променените условия.
В края на 1919 г. тракийският въпрос зае първо място във външнополитическата програма на България. Враждебното обкръжение и международната изолация караха Ал. Стамболийски да търси сближение със Сръбско-хърватско-словенското кралство (от 1929 г. – Югославия). Поставянето на въпроса за Маке дония не се считаше за подходящо в случая. Дори се мислеше, че трябва да се търси съдействието на западната съседка за реализиране на българския излаз на Егейско море. И нещо друго. Съществуваше чл. 48 от мирния договор, който признаваше правото
188
на България да има свои стопански излази на открито море. Българското правителство се стремеше, опирайки се на този пункт, да защити законните права на българския народ и държава. Още повече, че тук то можеше да се опира на единодействие с турците, които в Мала Азия бяха изправени срещу гръцката инвазия.
Към средата на ноември 1919 г. след консултации с най-добрите познавачи на положението в Тракия главният секретар на МВРИ Г. Радев подготви подробна докладна записка, която впоследствие залегна в основата на правителствената политика по тракийския въпрос. „Значението на Беломорския бряг за България е такова, се отбелязваше още в самото начало на документа, щото никое усилие, насочено към закрепване на нашите позиции там, не може да се пренебрегне.” Г. Радев виждаше три основни момента, около които правителството трябва да съсредоточи своето внимание.
Първият се отнасяше до т. нар. планинска Тракия, която оставаше в пределите на България. 3 стопанско и етническо отношение тя беше тясно свързана с Беломорското крайбрежие. Нейното население, в основната си част съставено от българи мохамедани, се намираше в традиционни икономически и духовни връзки с жителите на крайбрежните градове и села. Съществуваше реална опасност при следвоенната слабост на страната турците да направят усилия да откъснат тези райони от България. Турски емисари развиваха тук активна пропаганда, за да включат Централните и Източните Родопи в проектираната автономна област. Тази автономна Тракия турците виждаха като малка Турция, в която те ще имат ръководни позиции. Положението се усложняваше и от гръцките аспирации.
Турските политици се стремяха да реализират своите стремежи, като се опираха на изпитаното средство – подкупа. Местното мюсюлманско население беше под влияние на беговете, а те бяха хора, западнали материално и алчни за пари. Ако не се вземеха своевременни мерки от страна на българските власти, съществуваше опасност от засилване на гръцкото влияние. Ето защо Г. Радев предложи комплекс от мерки за подобряване на положението в т. нар. планинска Тракия. Особени надежди той възлагаше на изпращането на опитни и интелигентни окръжни управители, които да се ползуват с известна самостоятелност и да проявяват по-голяма инициатива при уреждане на местните проблеми. От тукашното население трябваше да се издигнат хора, за да станат околийски началници, полицейски пристави или да заемат други административни длъжности. Успоредно с това
189
беше необходимо да се предприемат веднага мерки за културното и стопанското издигане на тези райони. В по-големите българомохамедански села трябваше да се открият училища. Както и в цяла България, така и тук имаше много сираци от войните. Те можеха да станат добри граждани на страната, ако отглеждането и възпитанието им се възложеше на подготвени педагози, запознати с бита и обичаите на помохамеданчените българи. Що се отнася до икономическото издигане на този край, за целта трябваше да се построят нови пътища. Така търговията с дървен материал можеше да стане важен източник за благосъстоянието ьа населението и за държавата. „Наш пръв дълг е, пишеше Г. Радев, да спечелим доверието и обичта на това население.” „Всред гъстата мохамеданска маса трябва да се създадат български ядра. Като се знае, че и турците, и гърците няма да престанат да агитират срещу нашето господство, съществуването на такива ядра се явява като една национална необходимост. Наличието на бежанци българи, годни да се приспособят към климатичните и икономическите условия на Родопите, е един удобен случай за създаването им. Чрез тях нашето политическо и културно влияние над иноверното и инородно население ще бъде постоянно и ефикасно.”
На второ място в докладната записка се разглеждаше въпросът за Западна Тракия. Българското влияние според Радев можело да се утвърждава главно чрез живеещите в областта българи. „Ето защо, пишеше Г. Радев, българската държава трябва да се притече на помощ на тия челни отряди на българското племе в устрема му към морето.” Той считаше, че за тази цел трябва да се положат усилия за тяхното икономическо засилване чрез кредитиране на търговското и земеделското съсловие. В това отношение важна роля можеха да играят клоновете на БНБ и Българската земеделска банка (БЗБ) в беломорските градове. При условие че България би била принудена да ги закрие, тяхното място може да се заеме от едно частно кредитно учреждение, в което държавата да влезе по околен път с част от капитала. Тъй като основната маса от българите живеела по селата, смяташе се, че техният икономически просперитет може да се осигури чрез наемането на чифлиците. И отново се отделяше място на българската държава, която чрез свои доверени лица трябвало да наеме чифлиците и да ги отстъпва на настанените тук бежанци срещу малки наеми.
Г. Радев, а и не само той по обясними политически съображения мислеше, че грябва да се спечелят местните и влиятелни мюсюлмански първенци. „Въобще всички създадени от шестгодиш-
190
ното ни владение връзки с Беломорското крайбрежие трябва да се поддържат неотслабено, като се насърчават и координират всички частни усилия в тая насока и като възприеме правителството една политика, която ще държи сметка не само за днешните условия, но и за нуждите на бъдещето” - завършваше тази част от докладната записка Г. Радев.
Третият въпрос, който се обсъждаше в този важен документ, се отнасяше за преселените в България бежанци от Тракия. Главният секретар на МВРИ апелираше да се отчете негативният опит от 1913-1915 г., за да не се хабял „човешки материал и работни ръце”, от които България имала толкова голяма нужда Особено внимание трябвало да се отдели на бежанците от Ксантийско и от онези тракийски околии, в които основният поминък на населението е отглеждането на тютюн. Лишени от земя, по-голямата част от тях се настаняваха като работници по тютюневите складове в Пловдив, Хасково и на други места. Оттук за българската буржоазия произлизаха две злини: държавата се лишаваше от едно доходоносно производство, а пролетариатът се увеличаваше с няколко хиляди души, които заставаха в авангарда на работническото движение. Г. Радев отлично разбираше това, поради което предлагаше тези бежанци да получат средства и подкрепа от държавата, като същевременно бъдат настанени в тютюнопроизводителните центрове на България. Така те щели, от една страна, да подобрят качеството на българския тютюн, където той се култивирал, а, от друга, там. където все още липсвала тази култура, щели да я създадат и развият. Така ксантийските бежанци вместо да се превърнели в един товар за хазната или да се пролетаризират, можело да станат „ценен елемент на народното стопанство” [25].
Един от първите въпроси, които възникнаха веднага след установяването на съглашенското управление в Западна Тракия, засягаше излаза на България на Егейско море. Ал. Греков го постави пред ген. Шарпи още в началото на декември 1919 г. Шарпи се обърна за инструкции към ген. Франше д’Еспре. Тъй като се считаше, че установената в Западна Тракия власт е временна, главнокомандуващият се съгласи на едно евентуално решение на въпроса при следните условия: 1. На България да се предостави свободна зона от пристанището в Дедеагач. 2. Стоките, идващи от морските пътища в направление България, да се ползуват само от правото на разтоварване и транзит. 3. Товарите да се освобождават от мито, но да се превозват от Дедеагач до българската граница в пломбирани вагони. Стоките, които идваха от България, щяха да се ползуват от същите условия. Ако българското
191
правителство приемаше тези условия, то трябваше да изпрати свое упълномощено лице, което да сключи временно споразумение с представител на ген. Франше д’Еспре [26]. При това положение ген. Шарпи предложи на българските власти да изпратят един инженер, който да определи зоната, която щеше да им се отстъпи за временно ползуване [27]. Тъй като въпросът беше от голяма важност, правителството на България реши да го проучи основно. На Министерството на финансите беше предложено да образува специална комисия, която да изучи условията и чак тогава да се изпрати инженер в Дедеагач [28]. Очевидно решението на този въпрос се е проточило поради усложненията около Западна Тракия, тъй като в запазената документация той повече не се поставя на обсъждане.
В Западна Тракия българският лев се запази като основна парична единица. В тази връзка продължиха дейността си и след 1 декември 1919 г. клоновете на БНБ в Гюмюрджина, Дедеагач, Софлу, Димотика и Караагач. Тракийското правителство им възложи грижите за неговата касова служба. Както финансовата, така и останалите дирекции, внасяха своите парични суми за съхранение в клоновете на БНБ на текуща безлихвена сметка. Банката изпълняваше заповедите на дирекцията, съответно на финансовите управления при превеждането и изплащането на тия суми, за което получаваше процент [29]. Правителството на Западна Тракия даде нареждане на компетентните власти да оказват съдействие на нейните клонове при наемането на помещения и при сключването на договори за наем. Към тях беше предаден за охрана и по един стражар от местната жандармерия, който получаваше месечно възнаграждание в размер на 100 френски франка, изплащани му от БНБ в левове [30].
За заплатите на чиновниците и другите служители в Западна Тракия бяха необходими значителни парични средства, с каквито в областта не разполагаха. На 28 януари 1920 г. главният ковчежник на съюзните армии на Изток Мусен помоли Министерството на финансите на България да отпусне кредит от 5 млн. лева под гаранцията на българската държава. Въпросът беше решен положително. Управителният съвет на БНБ, като се съобразяваше с Постановлението на Министерския съвет от 5 февруари, разреши на клона си в Гюмюрджина да открие искания кредит на името на съглашенското управление в Западна Тракия. Откриването му сгана, при условие че през месеца щяха да постъпват в касата внесени от тракийското правителство достатъчно суми, които да удовлетворяват съответните нужди през следващите месеци [31].
192
След окупирането на Западна Тракия пред съглашенските власти възникна проблемът за изхранване на нейното население. Към средата на ноември 1919 г. ген. Клодел направи по този въпрос устни постъпки пред правителството на България. Дирекцията за СГОП изказа готовност да достави необходимите количества храни, и то на цени, на които ги беше изкупила от населението. „Въобще, писа Г. Радев до Ал. Греков, дирекцията ще продава храните на ония цени, на които ги има, защото не желае да печели от храните за Тракия” [32]. Основната част от тях щяха да вземат от наличните запаси,а при нужда да разрешат на частни търговци да внесат необходимите количества в областта. Ето защо от ген. Шарпи беше поискано да не пречи на БНБ да отпуска суми на Тракийския комитет, защото, ако неговите клонове не разполагаха с необходимия кредит, те не можеха да извършат покупките [33]. Пак във връзка с изхранване на населението към средата на януари 1920 г. правителството на България одобри следното постановление: „Одобрява се да се изнасят за Западна Тракия годишно по 25 вагона зърнени храни, които да се освобождават от износно мито и всякакви други данъци, такси и берии. Износът да се позволява въз основа на свидетелства, издадени от органите на Тракийския комитет, с които свидетелства да се удостоверява, че тия храни са предназначени да се раздават с благотворителна цел на бедствуващото българско население в Западна Тракия” [34].
С наближаването на пролетта пред правителството на Западна Тракия възникна необходимостта да снабди населението в областта със семена за посев. Нуждите възлизаха минимум на 200 т. Икономическият комитет в Гюмюрджина се обърна към консорциума за износ на зърнени храни в София, но той заяви, че не е в състояние да достави исканото количество. Тогава ген. Шарпи потърси съдействието на Ал. Греков, като го помоли да направи постъпки пред своето правителство [35]. Българският представител в Гюмюрджина разбираше, че ако автономното управление се запази, населението ще трябва да бъде осигурено с необходимата реколта. Ето защо той телеграфира на М. Маджаров да обърне „най-сериозно внимание на тоя въпрос, чието решение е от най-спешен характер” [36]. След тази намеса Дирекцията за СГОП съобщи, че имала около 200 т ечемик по товарните пунктове на р. Дунав, но не разполага с транспортни средства. „Ако е възможно Тракийското правителство да даде шлепове, исканото семе може да се отпусне” [37] – писа Г. Радев до Ал. Греков.
Най-значителният акт в отношенията между България и Западна Тракия стана договорът от 6 март 1920 г. Според него Бю-
193
рото за снабдяване и прехрана при Дирекцията за СГОП се задължи да достави на Тракийското правителство около 3 млн. кг брашно и зърнени храни от различни видове. Основната част от тези храни се състоеше от пшеничено брашно, за което беше определена цена по 5 лв. на кг. Предвиждаше се и доставката на известно количество пшеничено зърно (4 лв. кг); ръж и ечемик (3 лв. кг); царевица (2,5 лв. кг) и царевично брашно (3,5 лв. кг). Ежемесечно трябваше да се изпращат по 500 хил. кг от тези храни, като се започне още от началото на март. За целта щяха да се използуват продоволствените складове в Лом, Враца, Пловдив и Ямбол. Правителството на Западна Тракия поемаше всички транспортни разходи. Българското правителство от своя страна се задължи да отпусне на Западна Тракия чрез БНБ месечен кредит От 4 млн. лева за изплащане на съответните доставки. Тъй като се опасяваше, че част от храните могат да попаднат в ръцете на търговци спекуланти, то прокара един член в договора, който му разрешаваше при установяване на подобни злоупотреби, веднага да прекрати доставките [38]. Подписаният договор влезе в сила веднага, т.е. на 6 март 1920 г. В договора имаше два допълнителни члена, записани като негово продължение, които предвиждаха незабавното прекъсване на договора от страна на България, в случай че Западна Тракия бъде предадена на някоя друга държава [39]. Това условие беше естествено, тъй като конференцията за мир все още се занимаваше с бъдещата съдба на областта.
Договорът беше подписан от Д. Радулов, началник на Бюрото за снабдяване и прехрана в България, и от кап. С. Дардел, представител на Тракийското правителство. Както беше предвидено, БНБ отпусна 4 млн. кредит при 6,5% лихва и обезпечи реализирането на първите доставки [40].
Освен зърнени храни властите в Западна Тракия закупуваха и други продоволствени стоки, на първо място месо за прехраната на окупационните войски. През януари 1920 г. ген. Шарпи поиска от Ал. Греков да направи постъпки пред правителството на България за доставката на 150 вола и 800 овце от Стара Загора, Хасково и Кърджали [41]. Министерският съвет разреши по изключение износа на закупения едър добитък, въпреки че по принцип това беше забранено. Дирекцията за СГОП се съгласи да уреди покупката чрез дивизионното интендантство в София. Като се страхуваше от евентуални спекулации, тя отхвърли всякакво посредничество на доставчици и наложи предаването на добитъка да стане срещу заплащане направо от френски интендантски офицери. Дирекцията за СГОП отказа да разреши износа на овце и въобще на дребен добитък, като прецени, че в Западна Тракия
194
го има в достатъчно количество [42].
Ал. Греков беше недоволен от възприетото частично решение и направи доста остри възражения, като писа до MBРИ: „Намирам, че въпросът не е правилно поставен. Отказвайки с разрешението на тоя износ една малка услуга на Тракийското правителство, трябва или да го удовлетворим напълно, толкова повече, че по количество исканият износ е нищожен, или да откажем съвършено. Но предвид грамадния интерес, който имаме да поддържаме добро разположение на Тракийското правителство, особено сега, когато предстои из действуването на редица придобивки за нас в Източна Тракия, въпросът не търпи по мое мнение две решения. В тоя ред на мисли намирам, че като съществува политическа подкладка по известен въпрос, МВРИ има изключителното право да решава дотолкова, доколкото решението, което дава, спада в кръга на възможното. А очевидно нито скотовъдството, нито прехраната в България ще бъдат засегнати от износа на 800 овце и 150 вола. Дирекцията за СГОП не може да бъде в случая освен един изпълнителен орган за решението на Министерския съвет; тя няма качество да преценява догде трябва да отива нашата услужливост или обратното спрямо Тракийското правителство. Обсъждайки въпроса от всички страни, аз не се решавам да съобщя на ген. Шарпи съдържанието на телеграмата под горния номер” [43].
Българският представител в Гюмюрджина виждаше политическите последици от решаването на повдигнатия въпрос. Дирекцията за СГОП отстъпи пред неговите аргументи и се съгласи да предаде направо на интендантството в Западна Тракия исканите 150 глави едър добитък, при условие че предаването щеше да се извърши в София. Колкото до овцете, тя не пожела да отстъпи от своето становище [44]. В началото на март 1920 г. ген. Шарпи натовари кап. Дардел да приеме в София въпросните 150 глави едър добитък [45].
Появата на новата граница, която отделяше Беломорието от Родопите, можеше да се отрази тежко върху развитието на овцевъдството. Правителството на България повдигна пред ген. Шарпи въпроса за свободното преминаване на стадата [46]. Тогава генерал-губернаторът потърси съдействието на българското правителство. Много собственици и овчари се обърнаха към него с молба да гарантира свободното завръщане на стадата в равнината, когато дойде краят на летния сезон. „Разбира се, писа ген. Шарпи, че като реципрочна мярка същите улеснения ще бъдат дадени от правителството на Тракия на българските стада, които могат при същите условия да минат в страната през зимния се-
195
зон” [47]. Отговорът беше, че собствениците и овчарите от Тракия са свободни да преминат в България и че тяхното завръщане е гарантирано [48].
Като отчиташе съществуването на традиционни стопански и други връзки между жителите на Беломорското крайбрежие и тези от долината на Арда, съглашенското управление възприе да се премахне паспортният режим при преминаването на границата. На 13 януари 1920 г. беше постигнато споразумение движението в двете посоки да се позволява само срещу открити листове, издадени от общинските власти и заверени от съответните околийски началници. Жителите на граничните български села можеха не само да преминават в Западна Тракия, но и свободно да се движат из цялата област. Бяха организирани пропусквателни пунктове при Свиленград, Ортакьой (Ивайловград), с. Мандрица, с. Маказа, Златоград и с. Биюк палас. По отношение на вещите, които пътниците можеха да носят със себе си, оставаха в сила постановленията на Закона за митниците и другите специални нареждания [49].
Споразумението между правителството на България и властите в Западна Тракия за премахването на паспортния режим за пограничното население беше посрещнато враждебно от гърците. Полк. Катинакис, началник на гръцката военна мисия в Цариград, протестира пред ген. Франше д’Еспре. За него било вън от съмнение, че българите щели да използуват споразумението за засилване на своята пропаганда в Западна Тракия. В областта без препятствие щели да преминават комити и други подозрителни елементи. „При сегашните условия, писа полк. Катинакис, тази опасност е още по-сериозна, тъй като се съобщава за значителна дейност в българските среди за споразумение с турците” [50]. Гръцките погранични власти, които охраняваха границата между Ксанти и Смолян, отказваха на населението да преминава в Западна Тракия, за да отиде при откарания на паша добитък, ако не беше снабдено с открити листове, заверени от френските власти [51]. По този въпрос Ал. Греков има три последователни разговора с ген. Шарпи в края на януари и началото на февруари 1920 г. Генерал-губернаторът настояваше за подписване на митническа спогодба, с която да се улесни търговията между България и Западна Тракия. Условията му бяха тя да се разпростира само върху планинската част на Тракия, от която да се създаде свободна митническа зона. Той беше убеден, че ако се включат и други територии от България, в Париж нямало да разберат за нейното образуване.
Предложението на ген. Шарпи не можеше да бъде прието от
196
българското правителство най-малко по две причини. България мъчно щеше да се бори срещу контрабандата и трябваше да установи две митнически бариери. По-важно обаче беше второто възражение. Ако се възприемеше свободна митническа зона само за т.нар. планинска Тракия, сред нейното население щеше да се създаде впечатление, че то е „с един крак вън от България” [52]. А това създаваше предпоставки за откъсването на погранични български райони, нещо, към което се стремяха и гърци, и турци. По тези причини, въпреки продължителните разговори между ген. Шарпи и Ал. Греков, до споразумение не се стигна.
Граничното българско население продължи да търгува със Западна Тракия, тъй като големите центрове от вътрешността на страната бяха отдалечени от него, а и липсваха удобни пътища. Преминаването на границата обаче беше свързано с ограничителни мерки по прехвърлянето на товарния добитък, което представляваше голяма спънка. За един кон например се искаше парична гаранция от 10 000 лева, за едно муле – 12 000 лева, а за едно магаре – 2000 лева [53].
Израз на сътрудничество между правителството на България и властите в Западна Тракия беше подписаната телеграфо-пощенска спогодба, одобрена с Постановление на Министерския съвет от 10 март 1920 г. [54]. Ген. Шарпи прави многократни постъпки за освобождаването на български военнопленници от Франция и Сръбско-хърватско-словенското кралство [55]. Понякога възникваха дребни инциденти по границата между България и Западна Тракия, но те бяха бързо и лесно уреждани [56].
*
Връзките между правителството на България и управлението на ген. Шарпи се поддържаха посредством Българското представителство в Гюмюрджина. То беше установено в главния град на Западна Тракия едновременно с окупирането на областта от съглашенските войски. Неговото ръководство се възложи на опитния дипломат от кариерата, легационния съветник Ал. Греков, син на известния политически деец от края на XIX в. Димитър Греков. Ал. Греков беше представител на българското правителство при щаба на ген. Шарпи в Тракия, а мисията му трябваше да служи „за свръзка и за провеждане в изпълнение разпорежданията на Царското правителство по временното, съвместно с казания щаб, управление на областта” [57]. М. Маджаров съобщи на ген. Шарпи за неговото назначаване на 15 октом-
197
ври 1919 г. [58]. В продължение на 5 месеца Греков разви енергична дейност. Вършената от него и от представителството работа излизаше извън рамките на обикновена дипломатическа мисия. Ал. Греков упражняваше контрол и фактическо ръководство над българските чиновници, останали на служба в Западна Тракия. От своето установяване в Гюмюрджина до края на март 1920 г. той водеше почти без прекъсване преговори с турските водачи и успя да осигури, макар и с големи усилия, единодействието между българското и турското население в окупираната област. Представителството се превърна в обединителен и ръководен център за всички българи в Западна Тракия. Бяха установени тесни връзки с ген. Шарпи и с офицерите от неговия щаб. Генерал-губернаторът неведнъж открито изразяваше симпатиите си към българите, които определяше като „честен и пестелив народ”, чиито качества французите добре познавали. На приема по случай новата 1920 г. той изказа надежда, че те „ще съумеят да заличат тежките последици от войната”. Ген. Шарпи определяше Ал. Греков като „дипломат от най-висок ранг” [59].
Успехите на Ал. Греков и утвърждаването на българския елемент в Западна Тракия дразнеха гърците. В началото на 1920 г. Ванвакас на няколко пъти настоява пред ген. Шарпи да поиска отзоваването на българския представител от Гюмюрджина. След като получи решителен отказ, той се видя принуден да търси съдействието на Венизелос. През втората половина на февруари гръцката легация в Париж по нареждане на своето правителство направи съответни постъпки. Последваха разпореждания до Министерството на войната и до Щаба на Източната армия. С писмо от 11 март 1920 г. ген. Франше д’Еспре уведоми ген. Шарпи, че стоенето на Греков в Гюмюрджина не се оправдава с нищо и той трябва да напусне Западна Тракия [60]. За взетото решение Българското представителство беше официално уведомено на 26 март 1920 г. с писмо, в което се цитираше заповедта на ген. Д’Еспре и се обясняваха мотивите за предприетите действия. Като основни аргументи се изтъкваха предаването на управлението в ръцете на съглашенските власти, стабилизирането на положението в Западна Тракия и завръщането на гръцките бежанци [61]. В неофициален разговор с Греков ген. Шарпи изказа своето съжаление за случая и му заяви, че „отаналото е вследствие гръцка интрига” [62]. Официалната мисия на Ал. Греков в Западна Тракия приключи на 27 март 1920 г., а на 31 см. той напусна Гюмюрджина, където остави за свой заместник Димитър Гошев, най-старшия служител в представителството [63].
Отношенията между управлението на ген. Шарпи и Гърция
198
имаха доста противоречив характер. Въпреки че бяха съюзници, двете страни не питаеха особени симпатии една към друга. Ако в началото френската администрация в Западна Тракия имаше затруднения само при дейността си в Ксантийско, впоследствие нещата се промениха. Гърците виждаха нарастващите аспирации на французите, които постепенно възприеха становището на българите и турците за запазване и дори за разширяване на автономното управление. Това беше в очевидно противоречие с желанието на Гърция да сложи ръка върху цяла Тракия. След сесията на ВACT гръцкият министър на външните работи Политне изказа пред френския посланик в Атина своето учудване от държанието на ген. Шарпи. Според него генералът фаворизирал българските комити и младотурците. Това застрашавало спокойствието в гръцката окупационна зона. Политне се оплака, че генерал-губернаторът вършел методична агитация на идеята за автономия на Тракия под френски протекторат [64].
Гръцкото правителство се пазеше открито да напада френското управление, тъй като се опасяваше от негативни последици. То виждаше, че събитията се развиват в полза на Гърция и не желаеше да изостря отношенията си с Франция. Не толкова въздържани бяха някои представители на печата. Към средата на май 1920 г., когато решението за окупирането на Тракия от гръцки войски вече беше взето, в един солунски вестник се появиха последователно две остри статии, насочени срещу френската администрация в Западна Тракия. Първата излезе на 16 май под заглавие „Вие французи ли сте?”. Според нея войските на Френската република наблюдавали хладнокръвно как в Тракия се създавала българо-турска организация, насочена срещу Гърция. Гърците следели с учудване и наранена душа формирането на голям брой чети, които опустошавали страната. Ген. Шарпи, който бил отлично информиран за положението, не вземал никакви мерки срещу движението на Джафер Тайяр. Френските власти не позволявали на гръцките войски да влязат в Западна Тракия, за освобождението на която по македонските планини се проливала гръцка кръв. „Вие ли сте французите, продължаваше статията, с които в течение на две години ние живеехме заровени в македонската земя и с които воювахме срещу тези, които вие сега толерирате да се въоръжават, за да се бият с вашите скъпи вчерашни приятели... Вие ли сте французите, които прокламираха принципите за свобода и братство, които позволяват и пред очите ви да се образуват организации против свободата на един народ, и да се образуват банди за продължаване на клането?” [65].
199
Втората статия излезе два дни по-късно и тонът й беше още по-остър. Според нейния автор в Западна Тракия се водела пропаганда за автономия на областта под протектората на Франция. Начело на движението стоели Джафер Тайяр, Ал. Греков и френският журналист граф Бедуен, кореспондент на в. „Journal des Debats”. Към средата на май тримата се били срещнали в Свиленград. Като резултат в Тракия нахлули масово комити и транспорти с пушки и картечници. В статията се напомняше, че по време на един банкет, даден от ген. Шарпи в Гюмюрджина, на който присъствували ген. Прантутас и Ванвакас, членът на ВАСТ К. Георгиев се осмелил да вдигне и пие тост за установяването на автономно управление в Западна Тракия под френски протекторат. Гърците притежавали списък на френски офицери, които открито сътрудничели с антигръцките елементи в подкрепа на автономията. Дори се сочеха имената на полк. Доре, капитан Берже и т.н. [66].
Острият тон на двете статии развълнува френския консул в Солун Гране, който веднага отиде и поиска обяснение от ген. Замбракакис. Той, разбирайки важността на момента и деликатността на въпроса, обеща да вземе строги мерки срещу главния редактор на вестника. Авторът на статиите щял да бъде издирен и предаден на военен съд [67]. Ясно беше, че това бяха само закани, които имаха предназначението да успокоят френското правителство. Ако ген. Замбракакис беше искрен, той можеше да направи необходимото още след излизането на първата статия, а не да чака втората, а и намесата на Гране.
Изнесените от солунския вестник факти в основни линии правилно отразяваха отношението на френските власти към българо-турското движение за създаване на автономно управление в Тракия под френски протекторат. Друг е въпросът, че те се преценяваха през призмата само на гръцките интереси и така добиваха други измерения.