.

Из фондовете на музеите и архивите

Писма на Петко Рачев Славейков по унията в Македония през 1874 г.

.

Цочо Билярски, Илия Пасков  (сп. Векове, год. 3, н. 1, стр. 57–76, 1989)

 

Първа страница на статията

 

[[ Третият опит за разпространение на унията, 1873-1874 г. ]]

[[ Фалшификациите на Славко Димевски ]]

ПИСМА НА ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ ДО ЕКЗАРХ АНТИМ I

   № 1  (2 дек. 1873, Цариград)

   № 2  ( януари 1874, Солун)

   № 3  (19 февр. 1874, Солун)

ПИСМА НА ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ ДО ЕКЗАРХ ЙОСИФ I

   № 4  (5 март 1874, Солун)

   № 5

   № 6  (19 март 1874, Фенер)

 

Централния държавен исторически архив (ЦДИА) се съхраняват 21 непубликувани писма на Петко Рачев Славейков. В настоящата публикация включваме 6 от тях, свързани с мисията му в Македония от началото на 1874 г. за борба с третия опит за разпространение на унията. [*] Писмата се съхраняват в личните фондове на Българския екзарх Йосиф I (ф. 289) и на Димитър Мишев, главен секретар на Българската екзархия (ф. 1546).

 

Нерешаването на българския църковен въпрос и изострянето на българо-гръцкия църковен спор създало възможност за разпространението на католицизма в българските земи след петдесетте години на XIX в. Двата опита за разпространението на унията до 1870 г. имали променлив успех, но като окончателен резултат те завършили с неуспех. Българската уния била дело на продължителните усилия на френските лазаристки мисии в Европейска Турция, направлявани от техния ръководител в Ориента Еужен Боре. [1] Още през 1859 г. френският консул в Солун констатирал, че в основата на унията стои „стремежът на българите да се отърват от тиранията на гръцкото духовенство”. [2]

 

Изострянето или временното затихване на българо-гръцкия църковен спор водело до съответстващи акции от страна на лазаристките мисии сред българите в Мизия, Тракия и Македония. Неуспехите на унията принуждавали лазаристите да сменят организационните форми на религиозни действия с активизиране на просветната им политика сред българите, като били открити редица училища за българчета из цяла Европейска Турция, а за особено даровитите се отпускали и стипендии за обучение в чужбина. Започнали да излизат вестници, списания, книги, превежда се на български език Библията, отпускали се парични средства за строеж на католически църкви и училища. Българският църковен въпрос бил разрешен със султански ферман от 27 февруари 1870 г. Това изправило католическите мисионери пред нови трудности в дейността им за разпространението на унията. Възникнала конкуренция от страна на австро-унгарски, папски и полски мисионери и дипломати и от американските методисти. А самата Франция била изправена пред криза в резултат на Френско-пруската война и Парижката комуна. Независимо от това дейността на лазаристите се активизирала след провъзгласяването на българската църква за схизматична от цариградския патриарх и с отлагането на приложението на чл. 10 от фермана за смесените епархии. Българо-гръцката борба се пренесла в смесените епархии в Македония, тъй като турската власт нарочно протакала провеждането на истилямите (допитвания) в тия епархии за издаване на митрополитски берати. През лятото на 1872 г. от Солун към смесените епархии плъзнали слухове за предстояща спогодба на Екзархията с Патриаршията за сметка на тия епархии, които щели да бъдат преотстъпени на Патриаршията. [3] Съществуващото несигурно положение разтревожило тамошните българи. До Екзархията пристигали писма от българските общини в Гюмюрджина, Кукуш, Солун, Дойран, Воден, Струмица. Малешево и др., в които те настоявали за по-енергични действия за присъединяването към нея и за изпращане на български владици. В такава обстановка в края на 1873 г. бил направен нов, трети опит, за уния, който представлявал удар срещу престижа на първия български екзарх Антим I и поставял Екзархията пред нови изпитания. Така унията отново била използвана като опит за натиск върху Патриаршията и руското посолство в Цариград за решаването на въпроса за смесените епархии. Основната причина за тоя нов униатски опит в Македония, както сочи българският патриарх Кирил, е било огорчението от недопускането на екзархийското ведомство в Македония. [4] Така развиващите се събития и опасността от разпространението на унията в Македония наложили да бъде изпратено на място доверено

 

 

*. Останалите 15 писма ще бъдат публикувани в кн. 2 на сп. Векове.

 

1. Вж Български патриарх Кирил. Принос към униятството в Македония след Освободителната война (1879—1895), С., 1968; Същият. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век, 1(18591865), С., 1962; Н. Генчев. Франция в българското духовно възраждане, С., 1979.

 

2. Н. Генчев. Пос. съч., с. 146

 

3. Патриарх Кирил Български. Екзарх Антим (18611888), С., 1956, с. 529.

 

4. Там, с. 541.

 

57

 

 

лице на екзарха, което същевременно и да споделя неговите виждания по въпроса за смесените епархии. Тази мисия трябвало да се осъществи без знанието на Синода и Смесения съвет, като пратеникът трябвало да бъде познат и уважаван и сред населението в Македония. Такъв деец, който споделял възгледите на екзарха, противник на унията и популярен в Македония, бил редакторът на спрения вече вестник „Македония” Петко Рачев Славейков, който, както е известно, изиграл важна роля при провалянето на първата уния. В края на 1873 г. П. Р. Славейков прави писмена декларация, че одобрява провежданата от екзарх Антим линия по църковно-народните работи (док. 1). А за това, колко известен бил той в Македония, личи от спомените на Никола Еничерев, който пише, че Славейков бил почитан в Македония като „най-добрия и най-умен патриот”. Друг негов съвременник и участник в просветното дело Стефан Салганджиев пък отбелязва, че неговото име се споменавало „не само с уважение, но и с един вид благоговение и почит, дори и в овчарската колиба на Македония”. [5]

 

По повод на тази своя мисия Славейков пише през 1892 г. в автобиографията си:

„През 1874 г. януари м. Екзархията, подплашена от католическата пропаганда в Македония, която беше сполучила да привлече и да употреби за оръдие отца Нила, ми предложи да отида да обиколя по-главните градове на тая страна, да помиря партиите и да съдействувам да се за крепят колебаещите в православието.” И по- нататък: „Вън от горещото ми желание да се тури край на католическата интрига, която заплашваше да прибере в лоното на католицизма почти една трета от Македония, идеята да се запозная лично с нея и с хората ѝ, да изуча бита, обичаите и езика на македонските българи, да събера материали по езика и наречията на тая страна ме накара още по-охотно да се съглася на желанието на негово блаженство”. [6]

 

А през януари 1874 г. екзархийският протосингел Йосиф, бъдещият български екзарх, е отбелязал в дневника си:

„През тоя месец се разиграва комедията с унията, за да изнудят руското посолство да упражни натиск над Портата да даде бератите на Охридский Натанаил и на Скопския Доротея, за което втикнаха Нила в унията. . . Екзархът изпрати на 12 I. в Солун П. Славейкова, да развали унията. Днес Охридский и Скопский, като чуха това, настръхнаха, от което се вижда, че нещат да се развали унията в Солун, докато се не принуди р[уското] посолство да отпусне Екзархията в Македония. На това мнение са повечето и владици и миряне — съветници на Екзархията, и затова екзархът се принуди скришом да изпрати Славейкова.” [7]

 

Славейков пристигнал в Солун на 14 януари вечерта и за няколко дена успял да се срещне с всички, свързани с униятското движение, дейци. В първото си писмо до екзарх Антим I, писано в Солун скоро след пристигането си, Славейков изложил причините, довели възобновяването на униятското движение. Първата причина според него била проповедите на някои от местните патриоти и неразположението и завистта на някои българи от Солунския вилает към българите от Дунавския и Одринския (в оригинала е Охридския) вилаети от по-ранното им пробуждане и преобладаването на „техний език в книжевността” (док. 2). Славейков смята, че член 10 от фермана е задържащият фактор за окончателния разрив с Екзархията. Навярно той има предвид изчакването на местните дейци да се приложи този член за смесените епархии. Славейков изразява опасенията сн от създаването на „особена, собствена македонска иерархия-българска”, в която да се наложи „местното наречие”. Тук се има предвид възможността от възстановяването на Охридската българска патриаршия (архиепископия) при положение, че Българската екзархия приеме предложенията на Цариградската патриаршия. [8]

 

По време на мисията си в Солун П. Р. Славейков успял да разубеди Аверкий Зографски и председателя на Солунската българи община поп Петър Димитров, които декларарали писмено пред Екзархията, че се отказват от унията и заработили срещу разпространението ѝ. [9]

 

От второто писмо на П.Р.Славейков от Солун до екзарха се вижда, че от унията като заплаха се опитали да се възползват българските митрополити Натанаил Охридски и Доротей Скопски с цел да им се издадат берати за епархиите им. Това се потвърждава от дневника на екзарх Йосиф 1. [10] В спомените си Натанаил Охридски говори само за „разни препятствия от страна на правителството” за отиването му в епархията. [11] Опасността според Славейков се дължи и на кариеризма на някои от замесените в унията. Той се спира и на действията на епископ Нил след изпращането му в Солун. Там той представял Екзархията „като равнодушна и бездействаща за избавлението на македонското население от гнетът на грецизма и разпространявал слуха,” че македонските българи са продадени от екзарха”. Славейков смята, че епископ Нил и архимандрит Харитон, когото някои местни дейци искали да наложат за митрополит, са се споразумели и са си поделили епархиите, след като бъдат ръкоположени за униятски епископи. Голяма опасност за православието, смята той, е връщането и Нил в Македония с ферман, тъй като към него ще се присъединят Полянинската, Струмишката и Воденската епархии и селата в Солунската, Драмската, Серската и др. епархии, с което би могло да се разклатят и „всичките други македонски епархии” (док. 2). Доверието на населението би могло според него да се върне, като се подпомогне то в изпращането на местни хора за векили в съветите (мезличите) (док. 3).

 

На 20 февруари Славейков потеглил от Солун за Велес, което той съобщил като после-

 

 

5. Д. Косев. Петко Рачев Славейков, обществена и политическа дейност, кн. II, ГСУ-ИФФ, кн. 2, С., 1949, с. 9-10

 

6. П. Р. Славейков. Стихотворения, поеми, автобиография, С., 1964, с. 169.

 

7. М. Арнаудов. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870­–1915 ). т. I, С., 1940, с. 176.

 

8. По този повод К. Шапкарев е отбелязъл в спомените си: „Понеже по причина на гръцки интриги изпращаннето на ръкоположений вече митрополит, охридските жители, като излязоха от търпение, известиха рязко на Екзархията, че ако вътре в един месец най-много (до 23-й априлий) не им дойде митрополит, всички епархиоти купно са решени да прегърнат унията със западната църква”. К. Шапкарев. За възраждането на българщината в Македония, С., 1984, с. 266.

 

9. Патриарх Кирил Български. Екзарх Антим. . ., с. 550.

 

10. М. Арнаудов. Екзарх Йосиф . . . , с. 176.

 

11. Жизнеописание митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила (Автобиографични бележки), СбНУНК, кн. VII (ХХV), С., 1909, с. 60. К. Шапкарев смята обаче като „голямо нещастие” за Македония, че първите български владици там били „слабохарактерни и некалени, непригодни” да се справят с „възложените им тежки обязаности”. Вж К. Шапкарев. Пос. съч., с. 466—467.

 

58

 

 

Началната страница на публикацията на д-р Славко Димевски, отпечатана в сп. „Разгледи”. г. XIV, кн. 5, Скопие, 1972 г.

 

 

пис в писмото си (док. 3), а се завърнал от обиколката си до Велес и Струмица на 4 март, вечерта (док. 4). За извършеното докладвал на архимандрит Йосиф в две поредни писма — едното, писано на 5 март, а другото скоро след него (док. 4 и 5). Славейков съобщава, че сред населението са се разпръснали агенти на католицизма (австрийци, немци, славяни католици), които пропагандират в полза на униятството. Като активен участник в църковно-народното движение той правилно установил, че в третия опит за уния причините са проповедите на Нил Изворов, схизмата, упоритостта и патриотизма на местните българи. Заедно с това обаче Славейков констатира и едни друг важен фактор — сръбската и гръцката пропаганди, като сръбските агенти „без да показват на населението задните си мисли, внушават им идеи много гибелни: напр. че те не са българи, но са македонци, т.е. нещо по-горни от другите българи (Александрови потомци!), че те могат и треба да бъдат водители и първен-

 

59

 

 

Редове от писмото на П. Р. Славейков, в което той говори за „македонска йерархия” българска

 

 

ствующи на българский народ, защото и иерархията българска е била и е тяхна” (док. 4). [12] Славейков набляга, че изворът на опасността този път е Велес. Той успял да премахне тази опасност, след като от града бил изгонен сръбският учител, но в следващото си писмо (док. 5) подчертава, че кукушани са главните двигатели и че „днес за днес само Кукуш е искрено за унията и Малешево”.

 

Мисията на Славейков не останала скрита за австрийския генерален консул в Солун фон Кнапич. В рапорта си до граф Андраши от 23 март 1874 г. той писал: „Според сведения, които в последно време пристигнаха от Цариград, изглежда, че в Българската екзархия там се смята вдъхващ достатъчно опасение най-новия обрат на работите тук в страната и за по-добра ориентация изпратили са тук един известен Славейков, който по-рано издаваше вестник „Македония”, с поръка на място подробно да проучи настроението сред българите. Славейков вече е изпълнил тая своя мисия, н както узнавам, изказал се е върху това, че ако не би могло да се спре движението в смесените епархии, българското население на тия епархии вероятно би било загубено за Екзархията”. [13] Близо две десетилетия по-късно П. Р. Славейков пише следното в автобиографията си за резултата от своята мисия в Македония:

„Отидох най-напред в Солун и оттам във Велес, където раздорът между българите ба най-голям и най-опасен. В качеството си на редактор на „Македония” аз бях известен по име вред в Македония, от която страна много частни лица и общини се отнасяха до мене по народните работи и по училищата. Най-много търсеха учители и аз ги улеснявах, доколкото можех. По моя препоръка във Велес бяха условили Н. Поповича, против когото по-посла една част от населението беше се повдигна в полза на Иосифа Ковачева. Аз имах крайното удоволствие да помиря велесчани, след което ходих да обиходя и няколко от околните села. За да мога да обиколя повече градове и места в Македония, отнесох се до Екзархията за средства, които ми се отказаха. Това ме прунуду да се върна по-скоро в Цариград. [14]

 

Мисията на Славейков била приключена и той се завърнал в Цариград около 9 март, тъй като тогава била отпечатана в „Шутош” статията му „Политиката на „Век” и унията в Македония”. [15]

 

Благодарение на Славейков разпространението на унията било ограничено, скоро били проведени истилямите в смесените епархии

 

 

12. За появата на македонизма като политическа концепция и за ролята на Сърбия за нейното насаждане сред българите в Македония вж. Хр. Христов, Македонизмът като политическа концепция в края на XIX и началото на XX в., ИПР, 1979, кн. 3, с. 23 и сл.

 

13. Патриарх Кирил Български. Принос към българския църковен въпрос. Документи от Австрийското консулство в Солун, С., 1961.

 

14. П. Р. Славейков. Стихотворения, поеми, ав тобиография, с. 169—170.

 

15. Шутош, г. I, кн. 19, 9 март 1874, с. 148.

 

60

 

 

и били издадени берати за охридски и скопски митрополити и, както подчертава патриарх Кирил, „през април 1874 г. в Солун за уния вече не се и говорело. Там екзархийското дело било получило ново насърчение”. [16] За втори път в резултат на усилията на П. Р. Славейков отминала опасността, която разединявала и отслабвала народа ни в периода на национално-освободителните борби.

 

Писмата на Славейков по опита за уния в Македония през 70-те години на XIX в. имат важно значение, но досега те не са заели своето място на градиво в историята на българското националноосвободително движение. Две от тях обаче станаха обект на груба фалшификация в писанията на скопския историк д-р Славко Димевски, [17] който представя Славейков като „един от най-големите и най-опасните противници на стремежите на македонския народ за национално самоопределение и пропагандатор на българщината в Македония”. [18]

 

 

Из „писмото” на П. Р. Славейков, съставено от д-р Славко Димевски.

 

 

През последните четири десетилетия в Скопие започнаха да излизат поредици с чуждестранни и домашни извори. Отпечатани бяха и многобройни документални публикации в историческата и неисторическата периодика, които своевременно влизаха в употреба като извори за научната продукция на македонските историци, а някои от тях вече се използват като извори и в чужбина. Получи се нещо парадоксално. В тази изворова „треска” съвестният изследовател трудно се ориентира, тъй като наред с достоверните, макар и в превод на новосъздадения „македонски език” документи, започнаха да циркулират от частично фалшифицирани до новосъздадени документи със стара датировка. На това поприще най-много се изявява бившият съветник на македонската църква в Скопие ставрофорният протоиерей свещеник Славко Димевски, понастоящем доктор на науките. Обект на неговите фалшификации са главно документи от български произход, които се съхраняват в българските архиви, тъй като признанията от българска страна на наличието на „македонци”, „македонски народ”, „македонска нация”, „македонска държавност”, „македонска църква” и „ма-

 

 

16. Патриарх Кирил Български. Екзарх Антим, с. 550.

 

17. Славко Димевски. Две писма на Петко Рачев Славејков за македонизмот, Разгледи, кн. 5, Скопје, 1972, с. 557—566.

 

18. Сл. Димевски. Пос. съч., с. 557.

 

61

 

 

кедонски език” има по-голяма тежест за сегашната македонска историческа наука. И тъй като няма такива документи, той започва да ги фабрикува, някои от които доста нескопосано и елементарно, съставени на базата на известни вече публикувани документи. [19] В нашия случай имаме подобна фалшификация с писмата на Славейков, но съставена от д-р Димевски не въз основа на оригиналните документи, а по книгата на Българския патриарх Кирил за екзарх Антим I, в която той преразказва писмата (док. 2 и 3) [20]. За съставянето на „писмата” д-р Димевски използва и други сведения за разпространението на унията и за ролята на отделни дейци в нея, срещащи се като цитати в същата книга. Това не му пречи да декларира в публикацията си, че той „за пръв път ги обявява в цялост” и че ги получил „при престоят си в София през 1964 година”, когато патриарх Кирил бил „любезен да го допусне да види и препише писмата на Славейков”. [21] За да бъде по-убедителен, д-р Димевски не е пропуснал да фалшифицира и цитатите от Свещения кодекс на Българската екзархия, срещащи се в книгата на патриарх Кирил, които са предадени не само напълно променени по смисъл, но и като е заменил „българския народ” с „македонски народ” и е добавил от себе си, че македонските общини се стремели към унията с цел „да го запазят етническото единство на Македония”, нещо, което липсва в кодекса. [22] В измислените отд-р Димевски „писма” генерал Н. П. Игнатиев е наречен „граф Игнатиев”, а известно, че той става граф през 1877 г. Но подобни измислици и въвеждането на липсващ персонаж в истинските писма са толкова много, че само при сравняването на фалшификата с оригинала това може най-добре да се види.

 

Като пример ще посочим как д-р Димевски е преработил цитата от писмото на Гюмендженската българска община от 10 март 1874 г. до Българската екзархия:

При патриарх Кирил (с. 559):

„Ако мислите пък, както нашата, тъй и другите македонски епархии, че са населени от няколко яуртчии и бозаджии, на които присъединението към Екзархията не заслужавало трудовете, които трябвало да положи до издействуванието на туй нещо, според както са се изразили някои от екзархийските съветници, а най-вече, че тяхното право било в ръцете ви. . . излъгани сте. . . не сме спечелено имущество, та да ни продавате и танилосвате, а народ, който търси правдините си. Но мислете и това, че ако онеправдаете Македония или поне част от нея, то ще бъдете осъдени не само от онеправданото население, но и от безпристрастния съд на историята за възрождението на българския народ пред цял свят”. (Курсивът наш.)

 

При д-р Димевски (с. 549):

„Ако мислите пък, както нашата, тъй и другите македонски епархии, че са населени от няколко млекари и бозаджии, па като такива не заслужават труда да бъдат присъединени към Екзархията. . . сте се измамили. Ние не сме спечелен имот, за да ни продавате и пренебрегвате, а народ, който търси своите права. Помислете и на това, че ако онеправдаете Македония или поне част от нея, ще бъдете осъдени не само от онеправданото население, но и от безпристрастния съд на историята на македонския народ пред целия свят”. (Курсивът наш.)

 

При съставянето на фалшификацията със Славейковите писма д-р Димевски е разчитал на неосведомеността на читателите си в СРМ Македония и на това, че след смъртта на Българския патриарх Кирил, който не е успял приживе да публикува тези две писма, те ще останат неизвестни.

 

При най-беглото сравнение на оригинални писма (док. 2 и 3) с тези на д-р Димевски [23] се вижда, че оригиналите са значително по-големи от измислените „писма”. Докукемент 2 е 7 машинописни страници, а документ 3 е 4 машинописни страници, докато при д-р Димевски те са съответно 4 и 3 машинописни страници. В своите „писма” д-р Димевски е включил имената на редица възрожденски дейци, които не фигурират в оригиналите, като Кузман Шапкарев, Димитър Македонски, Козма Пречистански и др. В оригиналите никъде не е споменато името на генерал Игнатиев, докато и в двете писма на д-р. Димевски се говори за него и дори той се опитва да го отведе в Македония, за да успокоява духовете на възбуденото население. Не съществува и подобно разпределение на епархиите между митрополитите, както е при д-р Димевски. В негови: „писма” са показани и претенциите на Нил Изворов, ако не може да стане охридски архиепископ, да стане поне солунски митрополит – нещо, което го няма в оригиналите. Но това не са най-важните фалшификации и ако бяха само те, би могло да се отминат без каквото и да внимание.

 

В „писмата” на д-р Димевски са изфабрикувани положения, несъществуващи в оригинала, като това, че „македонците не са българи и че упорито настояват без оглед на цена, за да се сдобият със своя отделна църква,” [24] че недоволството на населението в Македония „вече прерастна в недоверие и към нейната висока йерархия, и се е оформило вече мнението за изтъкване на нейното македонско наречие като литературен език и за създаване на македонска йерархия”. [25] Ето какво е изфабрикувал в своето първо „писмо” докторът, което читателят напразно ще търси в оригиналното писмо на П. Р. Славейков:

„Униятското движение тука не е без корен, както се смята в Цариград, а особено от Негово Високопревъзходителство граф Игнатиев. През това време докато съм в Македония, аз установих това което го знаех от преди, за което писах преди три години. И сега, как и тогава, както и преди двадесетина години става дума за македонския въпрос. В разговори с някои македонски „патриоти” разбрах,

 

19. По някои от неговите публикации беше взето отношение в нашия печат. Вж Историческите изследвания изискват обективност, непредубеденост, етичност! По повод статията на д-р Димевски Свидетелство за национално развитие”, Църковен вестник, бр. 4, I февр. 1979 и Поглед, бр. 8, 19 февр. 1979; Хр. Христов, По следите на една историко-документална фалшификация, ИПР. 1983, кн. 4, с. 100­–106; К. Църнушанов. За още един фалшификат на скопските историци, ВИ сб. 1984, кн. 3, с. 94–113.

 

20. Вж Патриарх Кирил Български. съч., с. 542—545.

 

21. Сл. Димевски. Пос. съч., с. 561.

 

22. Вж Патриарх Кирил Български, съч., с. 539—540 и 549 и Сл. Димевски. съч., с. 559 и 560.

 

23. Сл. Димевски. Пос. съч., с. 561—566.

 

24. Там, с. 562.

 

25. Там, с. 563.

 

62

 

 

Из писмото на П. Р. Славейков до архимандрит Йосиф от 5 март 1874 г. за сръбската пропаганда по насаждане на македонизма сред българите в Македония

 

63

 

 

Солун

 

това движение, което само преди няколко години беше празни думи, сега е точно оформена идея: „македонците не са българи и те упорито настояват без оглед на цена, за да се сдобият със своя отделна църква. В тази своя отцепническа дейност те имат поддръжката на някои високопоставени църковни лица в Цариград, особено от Високопросветеният Натанаил Охридски, Панарет Плодивски и архимандрит Харитон Карпузов. През този месец, разбрах от доверени източници, че пристигат ежедневно писма от Цариград до Солунската община, а оттука се изпращат до другите общини във вътрешността. Писмата се пишат в този дух. Едно такова писмо, което солунската община го препрати до воденската призовава воденчани да прекъснат всички връзки с Екзархията докато не се решал македонският църковен въпрос, тъй като сега бил„моментът”. Голяма активност за разпространението на идеята за възстановяване на Охридската архиепископия, проявява познатият ни господин Кузман Шапкарев от Охрид, който постоянно скита от Кукуш до Охрид и обратно, не зная на чии пътни разноски. Не по-малко е активен и господин Димитър Македонски „македонският учебникар”, който получава заплата като учител от Екзархията и оттукашните лазаристи”. [26]

 

В писмото на Славейков се твърди, както ще види читателят, че център на унията не е Солун, а Кукуш, но д-р Димевски е написъл тъкмо обратното, в съответствие на съвременните тези на македонската историография. Ето още един пасаж от неговото „писмо” за сравнение:

„Идеята за възстановяване на Охридската архиепископия в момента е най-разпространена тука в Солун. Тука се кроят планове, тука се събират запалените глави. Тази идея, както се вижда не се основава на някаква зрялост, особено откакто Митхад паша е сменен от Солун. Но тя постепенно се разпространява и в северна Македония, само че не е съвсем ясна. Сред народа един приказва едно, друг друго. Има опасност, доколкото се правят стъпки от авторитетно място, да се дойде до едно общо мнение. Тогава последиците ще бъдат много по-тежки. Най-добре би било ако Негово Високопревъзходителство граф Игнатиев посети Македония, тъй като населението има скрита надежда, че само от Русия може да дойде спасението. [27]

 

Докато в първото писмо д-р Димевски си е поставил целта само да констатира посочените сепаратистки тенденции, във второто той се опитва да убеди читателя, като измисля несъществуващ в оригинала текст, че „сепаратизмът се разширява от църковна на по-широко народностна основа” и че македонците вече говорят „за македонско движение, под което трябва да се разбира, независимо национално църковно освобождение”. [28] Ето това положение във второто „писмо”, публикувано от д-р Димевски:

„Агентите на поддържниците на унията по време на разговора, който водих

 

26. Там, с. 562.

 

27. Там, с. 564.

 

28. Там, с. 566.

 

64

 

не случайно споменават че само чрез уния може да се постигне разрешаването на „македонския въпрос”. За да използуват докрай недоволството и огорчението на народа от Екзархията, те засилват обвиненията срещу Екзархията. Те говорят за македонския въпрос на църковна основа, но същевременно подхранват старите сепаратистки тенденции на македонците, чрез унията да се създаде една нова етническа област — в духа на Митхадпашовите кроежи. Както през 1860 година римокатолическите агенти на унията бяха изработили културно-национална програма за освобождението на българския народ от Патриаршията, така и сега те се явяват с определена програма за духовно-национално освобождение на македонските епархии чрез унията. Вече и в разговорния език на македонските дейци се говори за „македонско движение”, под което трябвала се разбира независимо национално и църковно освобождение. Трябва да посоча спешно, Ваше Блаженстзо, че тука има един момент от важен политически характер: сепаратизмът се разширява от църковна на по-широка народностна основа.” [29]

 

Македонският въпрос, както е известно, се появи на политическата сцена след решенията на Берлинския конгрес, но д-р Димевски се опитва да убеди читателите, че това не е така, че той съществува от много по-преди, като влага в устата на солунските дейци фалшиви реплики, като тази, „че само чрез уния може да се постигне разрешаването на македонския въпрос”. [30]

 

Не е възможно да се цитират всичките несъответствия между оригиналите и заместителите на Славейковите писма, които д-р Димевски публикува, тъй като те не възпроизвеждат оригиналния текст, а се съотворени от ръката на своя автор. Приведените цитати са достатъчни читателят да установи, че в Славейковите писма не само няма подобен текст, но и не се говори за подобни неща, а също, че имаме работа с най-груба фалшификация, която няма нищо общо нито с науката, нито с елементарната човешка почтеност. Публикацията на д-р Димевски е, разбира се, нещо недопустимо за един доктор, но преди всичко злепоставя македонската историческа наука, независимо от целите, които тя преследва.

 

Измислените от д-р. Димевски „писма” на П. Р. Славейков послужиха на македонската историческа наука да утвърждава, че още през 70-те години на XIX век „македонците имали вече изработена политическа програма за създаване на своя независима от Патриаршията и от Българската екзархия църква и се формирал вече „литературен македонски език”. Опирайки се на тези фалшификации на проведения от 3 до 14 август 1984 г. в Охрид XVII семинар за македонски език, литература и култура, д-р Блаже Ристовски писа в своя доклад, че „още през 1871 и особено през 1874 година българският национален деец Петко Славейков ясно отбеляза измеренията, характера, задачите и целите на македонското национално движение”. [31] Приписваните на П. Р. Славейков „констатации” в тази фалшификация послужиха като „сериозен научен аргумент” за новите „изследвания” на скопските историци. През 1981 г. фалшификатът на д-р Димевски бе включен като важен документ сборника „Документи за борбата на македонския народ за самостоятелност и национална държава”, който напоследък бе издаден и на руски език. [32] Публикации като тази на д-р Димевски обаче не допринасят за авторитета на македонската историческа наука. Те поставят под съмнение достоверността на публикуваните в СР Македония документи, които изследователят очевидно не би могъл да използва без сравняването им с оригиналите.

 

Писмата на Петко Рачев Славейков публикуваме цялостно, без каквито и да било съкращения, като единствено частично е осъвременен правописът им. Доразкритите думи в текста с поставени в прави скоби. Подчертаните места в текста от Славейков са предадени с друг шрифт. Документите са разделени на две групи:

 

I. Писма на П. Р. Славейков до Българския екзарх Антим I

   и

II. Писма на П. Р. Славейков до Българския екзарх Йосиф I.

 

Вътре в тези групи писмата са подредени хронологично. Публикацията се съпровождат и от бележки за лица и събития, срещащи се в текста на документите.

 

 

29. Там.

 

30. Там.

 

31. Д-р Блаже Ристовски. Резолуцијата на Коминтерната за македонската нација и макенскиот јазик (1934) развитокот на македонската национална култура, Отделен отпечатък от „XVII семинар за македонски јазик, литература и култура”, 3—14. VIII.1984, Охрид, с. 2; Същият, Македонската општествена мисла во втората половина на XIX и почетокот на XX век. Реферати на македонските слависти за X меѓународен славистички конгрес в Софија, Скопје, 1988, с. 82; Васил Икономов (1848—1934). Прилог кон проучуването на македонскиот културно-национален развиток, Скопје, 1985, с. 23 и др.

 

32. Документы о борьбе македонското народа за самостоятельность и национальное государство. Т. 1. От поселення славян в Македонии до конце Первой мировой войны, Скопье, 1985, с. 237—242.

 

65

 

 

Начална страница на писмо на П. Р. Славейков до Екзарх Антим I, писано в Солун през януари 1874 г.

 

66

 

 

 

ПИСМА ДО ЕКЗАРХ АНТИМ I

 

№ 1

 

Ваше Блаженство,

 

Претоварен от работа и вдаден само на това, как да поправя толкоз зле разстроеното си положение, аз не съм могъл от някое време насам да намеря време да дойда до Ортакьой и снощи даже, като бях тръгнал, принудих се да се върна и да остана и сега да Ви пиша, ако обичате да ми пратите копие от протестът [1] на новите наши протести и ако ми позволявате, да го повшуточа [2], защото се научавам, че го са дали Найденову [3] да го обнародва. Разумява се, че ако би по-напред от обнародванието му в „Право” да поговоря нещо, аз няма да взема от текстът му, а само от смисълът му ще се ползувам. Аз мисля, че не ще да е зле; но то остава на волята на Ваше Блаженство.

 

При това позволете ми за всякога искрено да Ви изкажа своите убеждения за течението на днешните работи, че доколкото слабите ми умствени сили ми позволяват да проникна в работите, аз одобрявам напълно днешното направление, което им дадохте и ако гласът ми би послужил за насърдчавание в следованието на туй направление, Вий го имате, съдружен с уверението, че за сега този е спасителният за народа ни път и че дотам, додето виждам, че го приемате, Ваше Блаженство, народът е способен вече и готов да го приеме и няма що да се боите, само дерзост и постоянство. [4]

 

Ваше Блаженство,

 

Аз зная, че Вий търпите досаждения ако не защото явно сте ме защищавали, а то за това, защото на Ваше Блаженство отдават несполуките си противу мене моите безразсъдни гонители; но и аз нямам кому да се оплача, ако не на Ваше Блаженство. Не пакетозлобствувам, но като пред баща изказвам обидата си. За да икономисваме работите уж, аз приех предложението на дядо Нила [5] да пусна архимандрит Теофила в одаята си за някои ден, а сега се научавам, че се решило на съборът, по предложение на епитропите, да дадат Теофилу одаята ми, а мене да предложат една от дупките, под предлог, че съм имал одаята за деня само, което не е никак тъй, защото аз се отстраних от нея само за ден, за два, доде се настани Теофил другаде, това е итрижка на епитропите, които Ване Блаженство сте узнали на що смерят; аз не гледам на обидата, която ми стави, че без да ми се извести и без да се попитам се постъпва с мене като със съдрано рухо и ме подмятат, не е сега време да се дърляме за таквиз дребни честолюбия, но работата е, че мене ми е действително невъзможно да се подчиня на туй решение. Защото одаята ми треба не само за деня, но още повече за нощя, дето аз ползувам от библиотеката, моята и читалищната, работя за „Читалището,” а тази библиотека няма де да се пренесе и нито може четвъртината ѝ да се побере в дупката.

 

 

1. През ноември 1873 г. групата на умерените цариградски дейци свиква т.нар. събор на „единадесетте островитяни”, в който влизат и някои от бившите членове на Смесения съвет, като Гаврил Кръстевич, Христо Тъпчилещов и други обществени дейци, привърженици на идеята за компромисна спогодба с Цариградската патриаршия. Решенията на този събор са изложени в особен протест пред турското правителство и Българската екзархия по повод изпращането на епископите Нил Изворов-Смоленски и Доротей Скопски в смесените епархии, с което се нарушавал и ферманът, и екзархийският устав. Протестира се и против издаването на Смесен екзархийски съвет.

 

2. П. Р. Славейков иска да го осмее (повшуточи) в сп. Шутош, което започнало да излиза от 24 октомври 1873 г. до 25 юли 1874 г. на което той бил редактор до брой 5.

 

3. Иван Найденов (1834, Казанлък — 1910. Пловдив) — възрожденски деец, учител, публицист, книжовник и читалищен деец, капу-кехая (представител) на Българската екзархия през Високата порта, редактор на сп. Читалище, в. Право (1869—1873) и в. Напредък (1874—1877),излизали в Цариград. Той ратува за самостоятелна българска църква и училище. Славейков и Найденов са в постоянна полемика във вестниците си.

 

4. Сношенията между П. Р. Славейков и екзарх Антим I не винаги са били добри. През 1872 г. П. Р. Славейков го критикува в отворено писмо заради примиренческото му държание към турската власт и близостта му с представителите на „умерените” в Цариград. През 1873 и 1874 г. Славейков пише и два фейлетона срещу екзарх Антим 1 — „Человек спрямо человеците” и „Подхлъзването”.

 

5. Нил Д. Изворов, епископ Смоленски, роден в Русе през август 1823 г., протосингел на гръцкия владнкав Русе Синесин, председател на българската община в Русе през 1860 г. Участвувал в Църковно-народния събор като русенски представител: председател на българската църква в Цариград. Ръкоположен за епископ на 8 юли 1873 г. в църквата „Св. Стефан” в Цариград. Изпратен от Българската екзархия в Солун да се справи с унията, той се отрекъл от православието и приел католицизма на 11 април 1674 г., като Кукуш станал негово седалище. По-късно отново се върнал към православието. Неговото преминаване към католицизма може да се обясни само с кариеристичнн подбуди и заради материални облаги. В докладите си до конгрегацията на пропагандата в Рим той непрекъснато напомня за собствената си издръжка. За него обаче патриарх Кирил пише, че „приел унията по родолюбиви подбуди, вярвайки, че така ще може да послужи на българското църковно и народно дело в Македония.

 

67

 

 

дето ми предлагат и дето от легло само, друго се не сместя, ни малък стол даже да пиша. После и аз по силите си имам сношения с хора и отвън и от тука и няма де да приема ни едното человека; а ето и две недели как не мога да работя в одаята си и „Читалището” е останало назад. Аз мисля, че не ще да е обидно за Негово преподобие да се намери в предлаганата мене стаица, ззщото нито калабалък има, ни работа, ни сношения с хора, а защо на мене се наваля, не зная. На епитропите аз не гледам, а ми е жал за това, дето по незнание на причините, се онеправдавам от ония, от които очаквах покровителство; аз мислех, че и учител да не съм, щях да намеря един ъгъл при черквата, както го намират и толкоз други, а ето, че мене ми отказват и в това, ще кажа, че за да мога да имам прибежище в черква, треба да пожуля прагът на Фенер и тогаз да дойда. До там сме стигнали. Аз се не жалуам противу Ваше Блаженство, защото познавам как стават работите и как е станало и това, но излагам Ви това, за да не взимате моето по невъзможност неподчинение на туй решение като следствие на стропливост и упрямство. Мене ми е по-досадно да Ви правя главоболие за това и по-тежко да се покажа непокорен, отколкото да приема и да се подчиня на туй решение, неправедно наистина, но маловажно и таквоз, което не заслужава да го прави някой маслахат [6]; но работата е, че не ми е възможно.

 

Като Ви излагам синовно и с всяка икреност и откровеност това, що се касае до общите работи и до тази частна работа, прося снизхождението Ви за досаждението, що Ви причинявам и оставам завинаги

 

На Ваше Блаженство

 

преданнейший

 

П. Р. Славейков

 

Цариград 1873 г., Дек. 2

 

ЦДИА, ф. 1546, оп. I, а.е. 306, л. 1—4. Оригинал. Ръкопис [7].

 

 


 

2

 

Ваше Блаженство,

 

 

С молитвите Ви благополучно пристигнах в Солун на 14 текущаго вечерта на 11 час в четвъртък [8] и сполучих до сега да са срещна с сички тукашни и външни, от които можах да узная онова, що ми требаше наспоред мисията ми.

 

За да изучим по-добре една коя и да е работа, и тази днес тука, както и всъду и всякога, преди всичко треба да проучим предидущето на работите и затова аз, като искам да Ви тура в положително знание на работите, които ся разиграват тука днес, ще да ви изложа в кратко историята на всичко, що е предтекло преди време и на което следствие са днес появените волнения и движения.

 

Види ся, че еще преди решението на въпроса с първото еще пробуждание на населението от тадешните страни, поради неразумни проповеди на ограничените и късогледи тукашни патриоти ся е породило некакво неразположение на тукашните българи към българи от Дунавский и Охридский [9] вилаят и завист някаква към тяхното по-ранно разбуждение и видимото преобладание на техний язик в книжевността.

 

Едностранчивото, с пръв поглед, рещение на въпросът в полза само на придунавските и тракийските българи потискало еще по-нататък туй нерасположение, а при неприприсметванието на обстоятелствата, които създадоха това не в пълно удовлетворително решение на въпроса, реченото неразположение лесно ся превърнало в недоверие към дейците на въпросът и родило в тъдяшните патриоти гибелната мисъл да действуват сами по себе си за провъзвеждание на своето им местно наречие и по-нататък за своя им особена, собствена македонска иерархия-българска-мисъл, по нещастие засилена, както можах да разбера, от излишната ревност на едного от нашите владици [10], който в желанието си да ползува и да ся ползува, неусетно, а може би и исхотище го, подклал еще повече, допустил да ся примъкнат и разпространят тези гибелни идеи на едно с народното съзнание по тези страни. Десетийт член на фермана е, който е възпирал  донейде избухванието на явний разрив и той е притаявал до сега всяко вълнение.

 

Бавното и мудно напредвание към приложението на десетий член от фермана, а в последно време явните затруднения, за да ся положи в действие той, а приложете еще и съществуващите неблагоприятни слухове за спогождението, които тука, особено са били повечко разпространени и по-вероятно представляеми чрез внушенията на някои православници, които са работили с време еще, за да приготвят уж духовете към спогождението, дали са възможност на други някои нетърпеливи духове да започнат и да извадят на свят друг род скандали. Види ся, че в един малък и потаен круг в Цариград ся е заметил най-напред тоя пукнатий и развонявшийся днес запъртък и мътилото му е между тези малко лица, които се припирали да възпроизведат дяда Харитона [11] в архиерея. Отчаяни да видят владика свой кандидат посредством Екзархията, привържениците на дяда Харитона, с негово знание и съизволение ли, или не, това вече не мога потвърди, те са зели да ся споразумяват с незадоволивите по тези страни, за да пристъпят в други действия и да потърсят ръкоположението му чрез присъединението си на католическата черква; това ся е работило в Цариград и тука, но твърде тайно преди да ся изпрати г. Нил за тука.

 

Изпращанието на г. Нила по тези страни е прекратило това потайно и подземно действие на речените партизани, но неговите несмислени доноси и безтактни наущения са, които са

 

 

6. маслахат, тур. — работа, дело.

 

7. За това писмо вж съобщението на И. Пасков и Ц. Билярски, Неизвестно писмо на П. Р. Славейков, Земеделско знаме, бр. 81, 6 април 1979, с. 3.

 

8. Писмото е без място и без дата. От текста се вижда, че е писано в Солун скоро след 14 януари, но не по-късно от 31 януари 1874 г.

 

9. Грешка на П. Р. Славейков. Става дума за Одринския вилает, което се вижда от следващия по-долу текст. Охрид е център на каза, а не на вилает.

 

10. Вероятно става дума за Охридския митрополит Натанаил, избран през 1872 г.

 

11. Поп Харитон Ангелов Корпузов от Либяхово. Необразован, но енергичен и с голям опит, той бил един от водачите на населението от Източна Македония в църковната борба. Като председател на Неврокопската община (1871—1878) Харитон бил предложен от населението през 1873 г. за Неврокопски митрополит, но Българската екзархия не го одобрила.

 

68

 

 

поколебали съвършенно доверието на населението към Екзархията и са го отстудили от нея. И в начало, когато действувал еще в името на Екзархията, той несмисленно доста подкопал нейното влияние, като засилил еще повече пръсканите от Харитоновите приверженици слухове за спогаждението и като искал да стане любим и приятен на тукашните, представял Екзархията като равнодушна и бездействующа за избавлението на македонското население от гнетът на грецизма; а подир вече той е направил еще повече за отчуждението му от нея, като е пристигнал да уверява именно, че македонските българи са продадени от екзарха и от другите настанени владици за оздравление на своите епархии, а разумява ся, че тези духове лесно ся вярват от недоверчиво расположените.

 

Трудно е да ся проследи и да ся узнае навярно, дали г. Нил, преди да тръгне, е имал някакво споразумение с някои от тамкашннте наши и дали е имал особени някои инструкции относително до това движение, що направи; но тука не е тайна, че непослушанието му на заповедта от Екзархията да ся върне назад е станало по инструкциите на някои от нашите тамо православни владици [12] и жалното е дето и сега еще ся усещат таквиз някакви сношения и явно ся говори за споразумеванието на дяда Харитона с г. Нила и действувало ся уж казват и за неговото, чрез унията, ръкополагание за Серско и Мелнишко, както и на г. Нила за Солунско, Кукуш-Струмица и Водена.

 

Ето таквиз са били и са работите до днес в общето им течение. Частното пак течение на тукашните по тази част работи днес за днес е това.

 

Колкото в Солун може да ся каже че няма уния, или я има турена на клечка в запас за нужда [13] и може еще да ся каже, че и ако ся появи таквозь заявление в увлечението на другите при завръщанието на г. Нила, може да ся задуши, ако ся постъпи умно, защото работите са в ръце на хора, връз които кожем да действувами сполучливо, макар и да ся виждат днес почти всички настроени на този дух, даже и братя Паунчеви [14], които от напред са били като противни на туй движение, днес ся сматрят между прозилитите. [15] Само г. Буботинов [16] е православен уж, но мога да ви уверя че не по друго, а по интерес и по това, че е исключен и низвержен от другите дейци, както от нарицаемата община. От друга страна неговите действования, или по-добре интригувания за поддържание уж на православието, като са очевидно своекористни, не правят друго, освен да засилят движението и като нечистосовестни парализират еще и искрените старания на онова православно агентство, което като няма чрез кого да действува, действува чрез него. Г. Буботинов като иска да покаже необходимо своето вмешателство и да ся каже, че той може и върши уж нещо, позволява си много непристойнести, несвоевременности и дерзости, които, както забележих, повече вредят и бъркат, както вярвам да смущава и самата Екзархия с писмата си от тука, на които обаче треба да ся дава твърде малко внимание или и никакво внимание да ся не дава, според моето мнение. Положението прочее на работите в Солун в отношение на унията не е опасно; но Солун не е още българский град и не стои начело на движението, нито има влияние връз другите места и градове, за да възпроизведе или да възпре движението.

 

Начело на движението стон Кукуш [17], подпомаган днес доволно силно и от спавшийт до сега Дорян, а участвуват в него явно Стру-

 

 

12. П. Р. Славейков има предвид Охридския митрополит Натанаил и Скопския митрополит Доротей. Доротей Скопски е пръв български екзархийски митрополит (1874 г.). След учредяването на Българската екзархия до 1874 г, е управляващ Одринска епархия. Подържал връзки с униятите. Починал през 1875 г.

 

13. За разпространението на унията в Солун вж Ив. Снегаров, Солун в българската духовна култура. Исторически очерк и документи. С., 1937, с. 117—121.

 

14. Братя Димитър и Никола Паунчеви, солунски първенци, членове на Българската община в Солун, участници в църковно-просветните борби на българите в Солун. Натанаил Охридски и Доротей Скопски отседнали на 28 март 1874 г. в техния дом в Солун на път за епархиите си.

 

15. Прозелит, гр. — новопокръстен.

 

16. Михаил К. Буботинов (1839—1912), роден в София, ученик на Сава Филаретов. Учителствувал в София, Русе и Солун.

 

17. За ролята на Кукуш в унията вж К. Шапкарев, За възраждането на българщината в Македония, С., 1984, с. 455—471 и Т. Влахов, Кукуш и неговото минало, С., 1969, с. 111—115.

 

69

 

 

мица с Малешево и Воден. А подир тях хромат Солунските села, Серските, Мелник и Драмските. Днес за днес, ако гледа някой, ще му ся стори, че не вижда наяве друго нещо освен дим; но този дим показва присъствието на огънят, който ся подхваща, защото всички с трескава нетърпеливост очакват завръщането на монсиньора Нила и няма сумнение, че огънят ще избухне.

 

Писмата от страна на м[онсиньо]ра Нила са обнадеждителни и те ся разнасят навсякъде чрез агентите на унията, които са в сношение с околните места. В първото, след пристиганието му в Цариград писмо, той им ся обещавал след 15 дни да ся върне с бератът. Във второто си писмо им казвал, че щом тръгне новийт Солунский гръцкия владика Йоаким за Солун, със същийт параход ще тръгне и ще дойде и монсиньор той. Последнето им писмо с днешната поща ся вижда да е еще по-насърдчително. Всичко било готово, казват, изработено и писмата написани и оставало само да ся подпишат, а тука, пишат те, да им пратят пари за връщание и затова Димитрий Малешевский [18] тази сутрин заминал за Кукуш да събере пари да им пратят. Коноводите на движението са весели.

 

Ваше Блаженство!

 

По всичко, що видях н узнах, без да земам въз внимание празни слухове, искрено мога Да ви кажа, че ако м[онсиньо]р Нил ся завърне с ферман тука да остане дето и да е по тези страни, не само Полянската епархия ще го приеме, но ще ся присъединят нему и Струмската и Воденската и много от селата на Солунската, Драмската, Серската и др., но покрай тях ще да ся разклатят и всичките други македонски епархии. Треба да имате пред очи, че най-напред ще ся разстрои Велешката, от която и сега частни лица вземат не малко участие в това вълнение. Тая епархия, от една страна незадоволна от владиката си и от друга велешчане, подбуждани от свойственото тям властолюбие и домогаание да властвуват над Южна Македония в черковно отношение, подпомагат тоза движение, което явно испосле ще да има съвсем други следствия от каквито ги тях блазни, но работата е, че сега и те ввърлят масло връз огънят. Бълнуваннята им да увеличат епархиите си чрез унията са явна химера; но благомечтателните велесчани, като добри спекуланти, не изпущат, види ся, това спекулативно предприятие и за него уж, като работят, разпространяват между угнетаемото население еще повече гибелното предубеждение за спасението му чрез унията.

 

Много еще помага за разпространението на уинятската зараза възобновеното преследвание от страна на гръцките владици. Вижда ся явно, че гръцките тъдези владици, вместо да вземат някакви мерки за ограничение на злото или за потушаванието на раздражеиието, с едно равнодушие съдействуват да ся възползуват от туй вълнение в противно отношение, и в такъв дух както ги блазнеше да ся възползуват и от схизмата. По думите им и по делата им разбира ся явно, че те действуват така щото да отчаят еще повече българското население и да го тикнат колкото по-скоро в тази постъпка, за да излязат на чисто в положението си. Като нямат гръцко население, на което да ся наблягат след отделението на българите и като ся боят повече от присъединението им с Екзархията, защото виждат, че така ще останат съвсем без стадо, лъжат ся или право мислят, че в постъпката иа българите към унията ще спечелят повече, защото ги блазни, че повечето от населението, въздържано от плашилото на иноверието, не ще да ся хвърли в обятията на унията и тъй, от една страна те ще имат привърженици и последователи и от друга, всичките немирни духове и по-деятелни мъже и патриоти да кажем ще ся дръпнат с униятите и залъгани с разправите при устроявание на новото си общество, няма чак толкоз да смущават останалите верни тем; а трете и най-главно е що мислят те, че така ще ся парализира влиянието на Екзархията върху населението, на което ся и домогват те най-вече, защото е там всичкият им страх. От тези съображения водени те действуват тъй, щото да ускорят развръзваннето на тази комедия и затуй, колкото са били по-напред равнодушни донейде и по-снизходителни, а при Негово Прев[ъзходителство] Медхад паша [19] по-предпазливи в действията си, днес са започнали да потискат еще повече населението, възползувани в това от влиянието на свойт при местното началство агентии К. Логади, политике-маамуру[???].

 

Таквази е въобще, доколкото съм могл да разбера, политиката на гръцките владици въз вилаетът от развълнуваните епархии, като съдя по това що чувам от българите, от една страна и от това, що можах да забележа от разговорът що имах при едно случайно срещание с наместника на тукашнийт митрополит Кожанскийт владика и със Сисанийскит който е такожде тука.

 

По подобни съображения ми ся вижда да ся водят донейде и привержениците на спогождението, които ся лъжат, че унията не ще вземе големи размери и ще ся отделят малцина с унията, а другите ще останат с гърците и сматрят това като изгодно на планът им да парализират влиянието на Екзархията по тези места, да ся отчаят и тъй да ся принудят да приеме спогаждението, както те си го меркат. Но истинно е, че така те не работят освен въз вреда на православието, защото няма никакво сумнение, че ако тука има еще някоя надежда за увардвание на православието, тая надежда е в присъединението с Екзархията, осуети ли ся тая надежда, нека знаят всички онез, който действуват в този дух, че присъединението на македонските българи с римската

 

 

18. Става дума за Димитър Попгеоргиев Беровски. Изпратен като придружител на Нил Смоленски в Кукуш, а оттам и в Солун, той за известно време се увлича от идеята за унилата като средство за решаването на църковно-националния въпрос в Македония. Скоро обаче скъсва с униятството и достига до убеждението, че единственият начин за разрешаването на националния въпрос е политическата борба. Вж Д. Дойнов, Националнореволюционните борби в Югозападна България през 60-те и 70-те години на XIX век, С., 1976, с. 102

 

19. Митхад паша за кратко време бил солунски валия. За дейността му там вж Ив. Снегаров, Солун в българската духовна култура, Исторически очерк и документи, С., 1937, с. 280-283.

 

70

 

 

черква е дело свършено и не ще бъде частно, но целокупно, под домагванието да възкресят Охридската архиепископия, с което мамят и днес охридчане и както искат да кажат, че и те, както и скопяне били уж съгласни на това и ще траят до възкресение в надежда на Екзархията и ако не ся даде някоя сьокюнтия на 10-й член — сбогом Македоние!

 

Тукташните монсиньори работят деятелно и казват че ако г. Нил по някои препятствия не ся завърне по-скоро в Солун за Възкресение ще пригласят м[онсиньо]ра Рафаила [20] и мяркат даже в случай на всяка друга несполука, да излязат сами те (католическите попове тука) по вън. Полянци и малешевци са изказали желание да ги приемат от сега, но кукушани са въспрели да чакат до Великден, за да не би присъствието им да побърка на общото движение.

 

Гръцкийт тукашен силогос [21] е разпространил по вън учители и попове да проповядват подчиняванието на новийт Солунски владика, но в Солунските села това проповядване е имало противни следствия. Тукашните прозелити ся хвалят, че имат хванати писма от патриарха и от Логади до Полянскийт владика, в които ся говори: че колкото за Македония с правителството вече е свършено да остане под тях; но да гледат само да разсипят влиянието на Екзархията. От Логади писмото видях н аз. Започенатото във Воден българско училище е спряно наново. В Дорян запрени 8 души, между които и синът [22] на Г. Михайловскаго. [23] В Кукуш от селото Богданци са запрени 32 души. В Струмица е станал някакъв истилям от правителствена страна, без вмешателството ни на гърци, ни на българи, само от местната власт чиновник е ходел по селата да разпитва с кого искат да са селяните и резултатите са откъм българите, казват.

 

Прося молитвите Ви

 

Съм на Ваше Блаженство

 

П. Р. Славейков

 

ЦДИА, ф. 989, оп. 2, а.е. 290, л. 3—4. Оригинал. Ръкопис.

 

 


 

№ 3

 

Ваше Блаженство!

 

Аз еще мога да кажа, че не съм направил нищо тука и нито съм искал да правя нещо, защото тука в Солун няма какво да ся прави, а по вън да ся ходи иска и време повече и средства на къде годе, а у мене е твърде ускудно и едното и другото тъй що не ся наемам да встъпя в явна борба, за да не направя фияско и компрометирам повече и себе си и делото, което далеко не е каквото друг път. Гидрата не владее едно място, за да я вардим и поразим на едно място, което е твърде лесно, но е разиграна на въз много страни. Затова аз ся органичих само да испитам работата и присилован от късите средства щях еще вчера да се върна, спрях обаче да чакам да получа поне

 

 

20. Рафаил Добрев Попов (1831—1876), униятски епископ, един от близките сътрудници на Йосиф Соколски, ръкоположен за униятски вещеник през 1861 г. и въздигнат в епископски сан от Рим през 1864 г. Назначен за ръководител на българо-унияти със седалище в Одрин. Починал на 6 март 1876 г. в Одрин.

 

21. Силогоси, гр.гръцки учебни мисионери.

 

22. Става дума за Стоян Николов Михайловски, който през 1872—1874 г. е учител в Дойран, където участва в църковно-народните борби срещу гръцкия владика. Заради това е преследван, арестуван и изгонен от града.

 

23. Бащата на Стоян Михайловски, Никола Стоянов Михайловски е цензор на българските книги в турското министерство на просветата и активен участник в църковно-народните борби.

 

71

 

 

едно писмо от Ваше Блаженство, да видя що мислите Вий за по-нататък, ако ми пишите пишете ми приключено до отца Аверкия Зографца. [24] Тука в Солун няма работа по тази част или колкото има кажи че аз я свърших. Според заповедта Ви не видях за добре да ся извади поп Петр, [25] защото с това вместо да ползувами можехми да повредим. Аз постъпих съвсем другояче и мисля да съм сполучил по-добре според както може да покажат работите и после. Поп Петр остава под нашето знаме, но таен до сгодний час, тъй също и дядо Аверкий, който излъган от Нила е заемал участие косвено да подбутва работите; но като им разправи колко е гибелно това движение за общийт интерес на народа, те ся каят. На покаянието на отца Аверкия имам причини да верувам. Поп Петр ако и да подозревам еще  спокоен съм обаче и за него, защото душата му е в ръцете на отца Аверкия и мога да кажа, че тука нема страх ако останат тези двамата верни, защото Аверкий има по-първите, а поп Петр всичкото простолюдие. Откак съм дошел името иа Ваше Блаженстю ся споменува в параклисът. Ако имате нужда да действувате колкото за в Солун няма друг освен отца Аверкия, нему можите да пишете. Забележете, че освен Нила отца Аверкия го е настроил донейде да помага на униятите косвено и дядо Натанаил с намерение, че ще бъде добре, тъй поне можах да разбера от думите му; но недея ся, че можах да му дам да ся разбере колко е излъган този инак толкоз добър старец. Колкото за поп Петра, той е в сношение с дяда Скопскаго и преди да дойда аз той бил известен от Цариград, че ся решило да ся извади от черквата и да ся постави на негово място Авраамий. Но аз видех, че не треба да се извади поп Петър, но да ся спечели и затуй в този дух действах и действувам, а това препоръчвам на Ваше блаженство, защото не е време да унищожаваме противниците, а еще повече да им даваме хора, които могат да им послужат и от които ний можем да ся възползуваме.

 

Най-голямото шило на движението от Цариград е Сарафов. [26] Той смущава много двоедушните, издава тайните, които граби от заплясиите владици, той е в сношение с главните предводители тука, които са Димитрий Малешевский и Дорянскийт представител Никола Г. Ахазаров. Димитрий отиде на Кукуш и тука остана Никола, когото съм хванал из близу. Той е едно младо момче и твърде распиляно.

 

Съдържанието на другото ми писмо е напълно вярно и движението е сериозно и опасно, но не е то, което мя отчайва, защото зная и усещам, че силата на убеждението, в което можем да действувами ний е много по-голяма и според онази, която имат на своя страна противниците, те имат да вървят на въз вода, а ний на низ вода, само средства и делателие иска. Непременно треба да ся обходят по веднаж и по дваж епархиите Струмичка, Воденска, Полянска, Драмска, Серска и Мелничка. Нуждно е еще да ся иде и до Велес, Скопие и Охрид да ся поискоренят някои трънчета и да призоват тези общини да не окрилят неразумното желание на предпоменатите епархии и да ся турят на нога да противодействуват и сами на разпространението на унията. Велешкий [27] е турил казанчето да си преварява хубава мастика в митрополията си и хабер нема за огънят, що гори в съседите му и който най-напред ще опали него.

 

Ако сторите да проводите други някои духовни лица, което треба непременно да стане, когато м[онсиньо]р Нил тръгне за насам, внимавайте Дд проводите лица, които да не ги блазни че могат да станат владици по-лесно чрез унията, защото са опасни, могат бо твърде лесно да ся заразят. И владици ако би да проводите да не испрашате таквиз, които не са на епархия оздравени, защото не можите има съвършено доверие и твърде лесно могат да са тикнат в противний път и да произведът по-голямо зло.

 

При всичкийт тежък подвиг що са вижда тук увардванието на православието и спазванието на влиянието на Екзархията, аз вярвам, че хора вещи във владението на работите, деятелни, убеждающи и нелепящи ся да ся скитат на всъде и да ся приближават и до простата маса в някои случаи могат еще да направят много за това, иска обаче и средства и жертви. Най-главното средство да ся въспре распространението на унията днес, ако не могат да ся испроводят владици е днес да ся даде на тукашното население надежда, че могат да ся настанят от тяхна страна векили [28] пред местните власти, защото най-голямото зло е защото в развълнуваните епархии векилите им са избирани от гърците владици и това ги раздружава; ако можем да ги обнадеждим с една сполука в това им домогване и обърнем вниманието им да действуват за това, ще отнемем най-силното оръжие от ръцете на униятствующите. Защото те валят на унията не за друго, а затова, защото мислят тъй чрез иноверството да могат по-лесно да си настанят хора по мезличите. [29]

 

Аз много исках да обходя еще некои епархии и да попостеля колко годе на униятите, но. . . пратил бях и за кон вчера да ми намерят да ида и аз на Кукуш да разваля барим да не пращат пари на монаси и на Нила в Цариград, но като си направих сметката, принудих ся да си налегна парцалите. Като останах и таз неделя аз оставам без пари да ся върна. Затова и ся ограничих да седа само до другий вторник да поизуча еще по-добре работите и да си тръгна. Последното ми мнение е това, че ако нея можите да пратите владици да бъдите предосторожни да не боравите с други средства за унищожението на унията, защото ще побъркате и ще исхабите само влиянието си за в сгоден случай. Не слушайте мнозина, а най-вече Бу-

 

 

24. Аверкий Зографски, светогорски архимандрит. Управител на Зографския метох в Солун. Участвал активно в църковно-националните борби на българите в Солунско. Увлякъл се от униятската пропаганда, но от 19 февруари 1874 г. се оттеглил и заработил срещу нея.

 

25. Поп Петър Димитров (Воловаров) (1841с. Зарово, Солунско — 1895, София). Първоначално бил патриаршески свещеник в Сяр, но от 1872 г. преминал към Българската екзархия и станал председател на църковно-училищната община в Солун. Като екзархийски свещеник развил голяма народополезна дейност в Солунско и Серско, за което бил преследван от гръцките владици. Увлякъл се заедно с Аверкий Зографски от униятската пропаганда. След срещата си с П. Р. Славейков се отказал от нея с писмо до екзарха на 19 февруари 1874 г. и заработил срещу нейното разпространение.

  

26. Коста Вълчев Сарафов, участник в църковно-националните борби. Представител на Драмска епархия в Цариград от 1869 до 1872 г. От 1873 до 1874 г. отново е в Цариград за избора на поп Харитон за български владика.

 

27. Става дума за Велешкия митрополит Дамаскин, когото Славейков обвинява в пасивност. Известна е неговата родолюбива дейност, гоненията срещу него от страна на гръцката църковна власт и заплахите със заточение.

 

28. Векилин, тур. — повереник, пълномощник, заместник.

 

29. Меджлис (мезлич), тур.съвет, събрание.

 

72

 

 

ботинова, който е доста опозорил влиянието на Екзархията с властолюбивите си замисли.

 

19 февр. 1874     Вашему блажеиству

Солун

 

преданнейший П. Р. Славейков

 

20 февр.

 

Н. П. Днес тръгвам за Велес

                       истий

 

ЦДИА, ф. 989, оп. 2, а.е. 290, л. 1—2. Оригинал. Ръкопис.

 


 

 

ПИСМА ДО ЕКЗАРХ ЙОСИФ I

 

№ 4

 

Ваше Преподобие [30]

 

почитаеми приятелю!

 

Снощи се завърнах късно от околните край Солун села и полуболен от отрудвание и помръзвание. Не бих станал днес от легло ако не е поща и ако нямаше да пиша, като не мога да се завърна в градът Ви с днешният параход. Причината на незавръщането ми не е толкоз, че има работа еще толкоз неизбежна, но е голямата скудост от пари, в която се намервам. Като Ви телеграфирах от Велес и видях, че няма облага на утрешний ден еще потеглих за Струмица от гдето в петък се завърнах и в събота излязох до някои от околните села с четири гроша от четирите лири, които заех от учителите във Велес. Тези пари трябва да ги платя тук, а и тук дължа еще две лири и тая е главната причина, по която не мога да се върна днес, второстепенни причини са, че тука намервам два телеграма от Воден, дето ме викат непременно да ида, едно писмо от Сяр, дето ми разправят за някои работи и ме молят ако мога да ида и до там. А от Полянин са дошли человеци да ме чакаят. Не зная що да правя. За в Сяр не виждам толкоз нужда да се ходи ако не ми отвори някои работа сега завършевшйт ся от Цариград Просоченский учител. [31] За в Полянин не знам що са дошли человеците и мя чакат, но мисля, че не е нещо извънредно, а ще е пак някоя местна работа, както беше и онази за затварянието на учителят им г. Ст. Михайловский (кажете на баща му, че той е пуснат още на два дните тогаз). Остава Воден, дето се двоя що да правя, едно по неманието на пари и друго по това, дето че се изисква много време. Два дни да ида, два дни да се върна и два дни да стоя, шест дни и ако побъркам параходът за назад може еще три-четири дена да изгубя, а маянието ми взе вече да не ме топли, но колкото за това ще видя вече какво ще сторя. Сега остава само това да Ви пиша, правите щото правите с тази поща да ме не оставите без 10 лири [32], с които да ся разплатя и да ся върна. Аз зная положението на Екзархията, но на този час друг колай няма. За моя сметка поне заемете и ми пратете и аз се задължавам да продам и ризата си от гърбът и да ги платя, а да не бакладисам мисията си тука и ся принудя и аз да търся ниски средства. Человекът аа когото ми споменахте на тръгване е не само скряга, но и нитковец, с когото се и спречкахме за неизгодните средства и манери, що употребява да гаси огън с масло. Една от причините, както можах да разбера, е и неговото поведение. Той иска силом да подчини раздражените духове и ги отчайва като им казува прямо, че тези места не треба да чакат нищо от Екзархията и треба непременно да се подчинят на Патриаршията, когато моята девиза: търпение и постоянство се виде благопоспешна, като по-съобразна с характера на народа. От това и не могох и не мога ни себе си, ни Екзархията да изложа и да унижа с пръскванието на средства или заем.

 

Сега като ходът на настоящето ми изложение мя доведе да Ви съобщя и пред изложение тия причиня за потиквание на движението към унията нека пътьом Ви спомена за знание еще и това: че освен нея и преди явените доводи и причини, доста е спомогнало и спомага и това, дето чрез проглашението на схизмата и постъпките на гърците към българите като със

 

 

30. Досега бяха известни 6 писма от П. Р. Славейков до Българския екзарх Йосиф I от 1874, 1877 и 1887 г. и едно писмо от екзарха до Славейков от 1887 г. Вж. Петко Р. Славейков, Съчинения, т. 8, Писма, С., 1982, с. 307—323 и 500—501.

 

31. Става дума за Георги Иванов Зимбилев (Просоченски учител, Георги даскала), които е развил дългогодишна културно-просветна и родолюбива дейност в Неврокопско, Мелнишко, Драмско и Зъхненско.

 

32. От същата дата — 5 март 1874 г., П. Р. Славейков пише от Солун писмо и до секретаря на Българската екзархия Георги Груев, от когото също иска парична помощ и пише за изпратените писма до Екзархията, които се намирали при архимандрит Йосиф. Вж Петко Р. Славейков, т. 8, Писма, С., 1982 с. 188—189.

 

73

 

 

схизматици, направило человеците да презират вече плашилото на иноверството и да обръгнат на всякакви прякори и укори за вероотстъпннчество и да бъдат съвсем равнодушни към названието унияти и папишташи. . . също тъй помага донейде и разпръсванието на австрийци, немци и славяни католици [33] по всичката линия на железницата, които в по-прямо сношение с народът от селата и градовете, такожде пропагандират до една степен; от това и твърде е трудно без някое удовлетворение уталожванието на вълненията религиозни между тъдяшното население. Не е ли чудно дето и като Робева [34] (брат) человек от Манастир, с когото ся срещнах преди тука в Солун, да дойде до тези убеждения че няма друго спасение освен унията?

 

Лукавите и безсовестни проповеди на монсиньора Нила, глупавите упорствования на тукашнийт православнейший человек, схизмата, некалесаните речений (проповедници) са лостовете на движението; но най-опаснийт враг е този: На малкото онези дребни честолюбци българи от Македония, които от тясна любов към родината си и по неразбрано предпочитание към родното си слово, що ги възблазнило да работят за неговото пресбладание прибавили са се напоследък сръбската пропаганда [35] и гръцката, които без да показват на населението задните си мисли, внушават им идеи много гибелни: напр[имер] че те не са българи, но са македонци, т.е. нещо по-горни от другите българи (Александрови потомци!) [36], че те могат и треба да бъдат водители и първенствующи на българскийт народ, защото и йерархията българска е била и е тяхна, с таквизи проповеди на чужденците подкрепени и от наши неразумници, раздразневайки населението пристигнали са да разпространят доволно тези мисли и да ги настроят на гибелнинт път за отделение, а пръв плод на тези проповеди са: недоверието към Екзархията и тайното противодействие на нейните домогвания да ги обедини в черковно отношение.

 

Котилото на тази гадна и гибелна мисъл е днес за днес Велес, отгдето аз твърде тежки и тъжни впечатления изнесох. Велешане носят типът и характерът на мястото, в което лежи градът им. Горди, крути и високомудрени като скалите, възвишаеми що ги окръжават, но като тях и безплодни и недостъпни, ограничени и недалновидни, каквото горизонтът на мястото им, а буйни като течението на Вардар, като когото и запенени ся блъскат да пробият и проврат идеите си, както той водите си през ущелията, раздвоени сякога както градът и всякога едни противу други настроени; те са направили и ще направят еще голямо зло като приверженици на тези идеи. С пристигането си във Велес аз съдействувах да ся удалечи сръбскийт учител, да ся примирят Попов и Ковачев, но ето че писмата, които намервам тука, ми казват, че училищата во Велес са всички затворени и учителят сръбский ся върнал от Скопие и щял да дойде в Солун, гдето му изработили прием приверженицитe на сръбската пропаганда Дръндареви синове. За зла чест владиката във Велес не само не е никак на мястото си, но е. . . не знам вече що да кажа.

 

Виждал бях аз много недостойни гърци владици, но при вижданието на този не грък тежки мьки са обзели сърдцето ми, като премислям, че с действованията си по черковнийт въпрос ний сми съдействували да излезат на лице недостойнствата и неспособностите в нашите людие. Като го видях, както не чаках да го видя, аз наведох глава самоосъждан за тежкият грях, що е сторен да ся повери една част от народа на такъв пастир, който не е кадър ни кош слама да раздели между две скотини, а камо ли стадо да оправя, а еще повече като Велес. . . Първо и първо Н[егово] Преосв[ещенство] не ся вярва еще сам той дали е владика и даже като пипне короната на главата си сумнява ся дали е той или не е и чуди ся дали е насън или е наяве това, че е той владика. Но и ако има случай, в който той може да си вярва, че е владика, аз ще забележа искренно и откровено, че той не е освен куп слама (за да не кажа по-друго), която перестите велешане като петли идат едно по друго та го преравят, едни въз една страна и други въз друга та подигва и той кокутът.

 

Но аз ся впуснах в дълги разправи, когато требаше да започна и да свърша с едно само - пари да ся върна да не стана и аз жертва и толкоз.

 

5 март 1874. Солун

 

Ваш

П. Р. Славейков

 

ЦДИА, ф. 989, оп. 2, а.е. 203, л. 2–3. Оригинал. Ръкопис.

 


 

 

5

 

Ваше Високопреподобие.

 

В другото си писмо Ви разправих други неща и главно за пари. Нуждно обаче виждам за това особно писмо, което пак ще захвана от главното пари, за да си дойда, заемете ми, ако има причини да не може да ся плати нещо от Екзархията на този час.

 

По съображения, които положението на работите ми даваше да взема в действията си аз бях влязъл в много тесни сношения с предводителите на присъединението Д. Малешвскаго и Н. Полянскаго, което си имаше целта и все от туй съображение воден аз пристигнах първо да разваля редутите по вън и да осамотя Кукушане, които са главните двигатели на това, което мога да кажа, че съм и постигнал. Кукуш остава небутнат по причини, които мога само устно да Ви разясня поради дълготата що в писмо не мога пристигна да ви ги изложа, но които вярвам че като ви кажа резонитес си ще ги одобрите и ви и Екзархията въобще. Както и да е, аз така видях за нуждно и за по-добре.

 

 

33. Става дума за полски пропагандисти от Полската мисия “Възкресение Христово” със седалище в Одрин.

 

34. Димитър Ангелов Робев (1820—1890), богат и влиятелен охридски и битолски първенец, най-деен от фирмата “Братя Робеви”. Представител в камарата и представител на Битолския вилает в Църковния събор в Цариград.-

 

35. Още от 50-те години на ХIХ век сръбското правителство изпращало в Македония агенти от организираната от Илия Гарашанин тайна политическа пропаганда за изпълнение на неговата специална агресивна програма, станала известна като „Начертание”. Като такъв агент бил изпратен през 1850 г.  вМакедония и Стефан Веркович.

 

36. Потомци на Александър Македонски.

 

74

 

 

Тука по-малко от моите внушения да кажа, а повече от заплитванието на монсиньоровото идване на унията доста са клекнали крилете, и търпението и постоянството е преобладающата идея в увлечените испърво. Предводителите на присъединението беха даже пристъпили в преговори снощи, но тая сутрина те са насърдчени наново от идванието на Хаджи Георгия Драмскийт в Просочен учител, който донесъл некакви по-добри надежди не само от страна на монсиньорите но както усещам и от наши някои благочестивци, които, като действуват в един дух да ся ползуват уж от течението на работите и като не знаят толкоз добре състоянието и положението им тука и доде треба да ся простират, направят освен да потикват движението и да подкопават сами положението си като ползуват повече противните им отколкото себе си. Това треба да ся земе във внимание и ако е възможно да им ся даде да го разберат без да им ся види като изобличение, защото мисля, че всякой благоразумен ще умее да оцени случайт и да иска да го прикара в своя полза, но излишната ревност докарва противното; а Вий знаете, че глупостта в действията не стои далеко от злодеянието. Дайте им, ако можите да разберат това и да престанат да действуват по един такъв начин, не е работата, че те само ся интересуват, интересува ся в тази работа и всякой, които има насърдце преуспеванието на народът си най-много треба да внимават от пръскание на думи върху това като пред Кусева, Сарафова и други, защото казва пословицата: „речи на лудийт да пръдне той ся насира” и тука токо кажи че това става. Те говорят пред тех, че не е зло и не знам що, а те, за да помогнат уж и да ся покажат че вършат работа, отиват много далеч и после като испусниш на конят гривата не го удържаш за опашката. Тука писма некакви донесъл ли е Хаджи Георги не знаем, но явно е проповедовал, че нашите владици благоволели и покровителствували унията. А това не знам вече доколко е добро и спасително, а знам, че е съсипително за това, що може здравийт разсъдък да подействува.

 

Както разбирам, на дяда Нила са му отсечени надеждите за идвание, защото днес ся изпращат мазари [37] да искат вече Рафаила да дойде, маззрите са подписани само от Кукушката епархия. Полянскийт представител, който е тука, отрекъл да удари печатите на последовавшите го села; Така поне ми казува той, че пак не знае. Той казва, че не е съгласен да дойде Рафаил, защото е идвал и друг път и го познават и нема да успеят, защото повечето места те държат в заблуждение че Нил ще дойде от страна на Екзархията или поне по нейно споразумение и съизволение.

 

Днес за днес само Кукуш е искрено за унията и Малешево, което слуша Димитра и имат нему поверени печатите си. Аз го имам близу и мисля, че в сгоден час може да ся нанесе последний удар, ако моето удалечение и доношенията от градът Ви не испорчат испосле работите.

 

Не ми остава повече време да разправям, че пощата тръгнува.

 

Целующ десницата на Н[егово] Блаженство и на другите старци предан на молитвите им оставам

 

Ваш

П. Р. Славейков

 

Ако Груев [38] е в градът Ви и получи някое мое писмо за някоя работа кажи му да бъде спокоен и да поварка, защото то не е освен манер за економисвание на тукашни някои обстояния.

 

Истий

 

ЦДИА, ф. 989, оп. 2, а.е. 203, л. 28—29. Оригинал. Ръкопис.

 

 

37. Махзар, тур. — писмена молба от населението до върховната власт.

 

38. Георги Груев (1832—1899), по-малък брат на Йоаким Груев. Търговец. Председател на Българското читалище в Цариград. Пловдивски представител на Църковния събор през 1871 г. Секретар на Екзархийския съвет.

 

75

 

 

№ 6

 

Почитаемий приятелю

 

Отче Йосифе.

 

Аз малко оболел от неделя насам и отрупан с работа не можах да дойда повтором до Екзархията, а Н[егово] Блаженство в другите си грижи, види ся да е забравил слугата си. Наумете му моля, че по немание на пари у г. Моравенови, [38] аз не само не съм получил ни една пара, но нямам надежда и да получа, а утре вечер без друго треба да върна заемът на 10 лири, а Великден иде и за мене треба харч.

 

Тежко ми е да досаждам и аз там, дето досажденията са претрупани, но тъй дойде. Затова моля и тоз път дано некак не бъда забравен, защото треба да изтегля нова криза, тогаз когато ся надеях да съм уж вън от нуждите вече.

 

Набързо колкото за подсещание

 

19 март 1874 Фенер

 

съм же Вашът

П. Р. Славейков

 

ЦДИА, ф. 989, оп. 2. а.е. 203, л. 4. Оригинал. Ръкопис.

 

[Back]