![]() |
Македонското освободително дѣло на българска почва
Пише Гьорчо Петровъ
Право, Брой 20 в 21 (28 и 29), стр. 5-8 1902 г.
|
Сканове ( от forum.idividi.com.mk )
Веднага слѣдъ освобождението на България и Тракия, и въ двѣтѣ тия части на „обще-българското отечество" поникнаха така нареченитѣ „Македонски дружества", „Македонски комитети", които имаха за своя цѣль и задача освобождението на Македония. Въ продължение на 25 години тѣ не достигнаха никакви практически резултати по Македонския въпросъ като самостоятеленъ факторъ. Единственната проява на животъ, която тѣ показаха прѣзъ всичкото врѣме на своето сѫществувание, бѣ участието имъ въ Кресненското и Разложкото възстания още прѣзъ врѣме на русската окупация, Калмуковата и други нѣкои чети, испратени въ Македония прѣзъ 1885-та година и движението прѣзъ 95-та година. Нъ тѣзи събития, като срѣдство за освобождението на Македония, излѣзнаха така ялови, щото не заслужватъ днесь да се говори за тѣхъ.
Сѫщо и подиръ 95-та година така нареченитѣ Македонски комитети въ България сѫ направили, може би, много нѣщо друго, нъ за Македония не сѫ свършили още нищо. Обаче, ако тѣ, като самостоятеленъ факторъ, не сѫ изиграли до сега нѣкаква положителна роль за цѣльта, за която сѫществуватъ, играятъ днесь доста голѣма отрицателна роль като съратници на вѫтрѣшната организация и сътрудници на роба.
* * *
Веднага слѣдъ освобождението, въ България и Ист. Румелия се почнаха площаднитѣ ораторства и литературнитѣ — поетически и прозаически — излияния въ брошури и вѣстници за „братята оттатъкъ Рила и Родопитѣ". Веселото настроение подъ ека на топовнитѣ гърмежи, подъ тържественния звонъ на камбанитѣ и веселитѣ мелодии на музикитѣ при разнитѣ „народни" и царски праздненства се помрачаваше отъ възклицанията на ораторитѣ за тропота на желѣзнитѣ вериги по вратоветѣ и краката на неосвободенитѣ братя, които вериги, впрочемъ, тогава ги много нѣмаше. Разнитѣ мрачни картинн изъ живота и положеннето на „братята роби" спираха развитието на новородения вкусъ къмъ изящното, хубавото, Постояннитѣ напомняния за „поробена Македония" значително намаляваха радостьта на свободнитѣ. При всѣко едно прѣдприятие отъ държавенъ и общественъ характеръ, въ рѣчи и статии по вѣстницитѣ и списанията се испѫкваше прѣдъ свѣта нуждата да се погрижимъ за роба. България и Ист. Румелия бѣха на нѣколко пѫти театъръ на бурни митинги и шумни манифестации за Македония, прѣдприети отъ дружестата и комитетитѣ, или пъкъ отъ влиятелни комитетствующи изъ срѣдата на македонската емиграция.
Всичкитѣ тия дѣла произведоха своя ефектъ въ България не само между македонската емиграция, нъ и върху широкото българско общество. Не бѣха още изчезнали споменитѣ отъ турскитѣ звѣрства въ България, когато въ пламенни рѣчи и статии се описваше положението на роба оттатъкъ Рила и Родопитѣ, страшни картини никнѣха въ въображението на всѣки свободенъ българинъ, буря отъ възмущение се подигаше въ неговата душа. Тѣзи пламеннн очертания подигаха всичкитѣ затаени дертове на македонския бѣженецъ тукъ! Рѫкоплѣсканията на рѣчитѣ се исттргваха отъ сърдце и душа на публиката, както изъ редоветѣ на македонската емиграция, така и отъ мѣсгнитѣ хора. Пламеннитѣ статии по вѣстницитѣ и списанията не се четѣха, а се, просто, гълтаха. И можеше ли да бѫде другояче? Нали се описваше съ хубави краски, съ уста и перо и се осѫждаше едно политическо положение, което толкозъ дълбоко е ранявало сърдцето и душата на еднитѣ, а ранява и днесь на другитѣ? Нали се осѫжда турчина, толкозъ умразенъ на всички ни? Да се тури точка на народнитѣ страдания и да се махне турчина отъ земята ни — има ли по-сладки мечти отъ тѣхъ? Българското знаме да се развѣва надъ Климентовия прѣстолъ, на Крали-Марковитѣ кули и надъ Скопската Самуилова крѣпость, а, главно, надъ Солунската митница и Солунското пристанище; българския говоръ да се слуша отъ Черното море до Адриатическото, българското име да стане страшно — отъ тази илюзия има ли друга, която да бѫде по-приятна и повече да удовлетворява едноврѣменно истинскитѣ, прѣдрасъдъчнитѣ и шпекулативнитѣ идеали и инстикти на българина? Тази илюзия е бивала обикновената тема на всички пламенни рѣчи и статии на македонскитѣ дѣйци . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Македонското дѣло въ тази му форма и на тази почва бѣше най-любимия въпросъ за широката масса въ България. Тя се влачеше по дѣйцитѣ, безъ да си дава отчетъ, кѫдѣ върви и по кого. Човѣкъ можеше да бѫде самъ по себе най-голѣмия шарлатанинъ, нъ говори ли пламенно по македонския въпросъ, той е светия. Може да си по инстинктъ разбойникъ, може да си екзалтиранъ авантюристъ, нъ ходишъ ли въ Македония съ пушка въ рѫка, ставашъ герой. Въ България и Тракия събрали сѫ се толкова пари изъ народа за македонското дѣло, щото съ тѣхъ би могла, просто, да се купи Македония отъ Султана, ако тѣ се събирахѫ и пазѣхѫ. Потока на борци искрени отъ България въ Македония никога не се е прѣкѫсвалъ. . . . .
При все това, по дѣлото нищо още не е постигнато и, както казахме по-горѣ, всичкитѣ тия човѣшки и парични жертни сѫ отишли напусто.
Защо това?
Създаденото възбуждение въ нашето общество по македонското дѣло прѣтърпѣло е до сега нѣколко фазиси. Въ 85-та година то бѣ достигнало до крайни предѣли, нъ най-накрая биде оползотворено за съединението на Сѣверна съ Южна България. Прѣзъ послѣдующитѣ нѣколко години македонския въпросъ бѣ позаглъхналъ. Важни мѣстни събития занимаваха обществото и му бѣха погълнали всичкото внимание. Въ 95-та година ентусиазма и боевитѣ наклонности отново бидоха възбуденн въ обществото, въодушевлението му бѣ стигнало до безумие. Безплодностьта и на това движение указа отрицателно въздѣйствие върху това общество. Реакцията бѣше толкозъ голѣма, колкото бѣ силно въодушевлението, хората изгубиха всѣкаква надежда да видятъ единъ день постигнати своитѣ мѣчти, изгубена бѣ вѣрата не само въ водителитѣ, нъ и въ самото дѣло, вслѣдствие на което прѣкѫснаха се и пожертвуванията. Събития отъ другъ источникъ и по-другь родъ се явиха на помощь на тукашнитѣ дѣйци отново да възбудятъ обществото. Въ името на борбата която самъ роба бѣ започналъ въ страната, се произведе оживлението прѣзъ врѣме на прѣждебившия комитетъ. И послѣдния този фазисъ по всичко изглежда да има печаленъ край, въпрѣки всичкото съдѣйствие на обществото.
Въ всичкитѣ тѣзи перипетии отъ надежди и разочаровання, отъ сънь и будность на нашето общестно, още единъ излишенъ пѫть се потвърди всесвѣтската истина, че обществото, широкото общестно всѣкога е служило и служи за ядка и опора на всѣко общественно прѣдприятие, въ което сѫ ангажирани неговитѣ чувства, негови нѣкакви морални и материални интереси, въ заедно съ това, то бива вѣчно лъгано и експлоатирано отъ рѫководящето го меншество, отъ неговитѣ водители, то става орѫдие на лични режими. Въ развитието на прѣдириятията обществото носи цѣлата работа на своитѣ плѣщи, нъ въ инициативата му е прѣдоставено второстепенна и третостененна роль. Така е било на всѣкѫдѣ, така стана и у насъ, така ще бѫде и занапрѣдъ.
Прочее, обществото не може да се смѣта като виновникъ на сегашното общо положенне на работитѣ. Ако се пуснахме да говоримъ повече по тоя въпросъ, това сторихме за да бѫдемъ пълни въ изложението си.
* * *
Въ завличанието на широкото общество въ дѣлото, както видѣхме по-горѣ, нѣма нищо чудно и необикновенно. Което най-много ни очудва и занимава — това е заинтересонанностьта на политическия и рѫководящия свѣтъ въ България.
Македонскитѣ дружества, македонскитѣ комитети и, изобщо, македонското дѣло въ България, по своята крайна цѣль, е чисто революционно и несъобразно съ държавническитѣ начала на управницитѣ въ България. Послѣднята, като държана, увързана съ международни задължения, плюсъ подчинена на Турция, се компрометирва прѣдъ свѣта съ Макед. комитети, а може и пакости да си навлѣче съ тѣхъ. Най-сетнѣ, освободителното дѣло въ революционната му форма е и противъ убѣжденията имъ като българи и братя на роба. При 200-хилядната армия, въ тѣхнитѣ очи незаслужватъ внимание нѣкакви македонски борци; при наличностьта на едно българско правителство, опрѣно върху 200,000 щика и една държавна политика — излишни сѫ, споредъ тѣхъ, всѣкакви комитети, дружества и организации. Поне политиканитѣ постоянно ни исказвать и развиватъ това гледище.
Между туй, всичко, що има по-видно въ България, не само се е намѣсило въ комитетитѣ и дружествата, но е взимало и активно участие въ тѣхъ. Най-консервативнитѣ политикански елементи, най-фанатичнитѣ сепаратисти-държавници, най-крайнитѣ царедворци сѫ минали по тоя пѫть, а нѣкои и сега сѫ въ него: Каравеловъ, Стоиловъ, дѣдо Клименть, покойния Ковачевъ, Професоръ Гьорговь, Николаевъ, полк. Савовъ, Цончевъ и пр. рѫководители на Мак. Освоб. Дѣло, на Макед. комитети и дружества. По-голѣмъ скандалъ отъ тоя възможенъ ли е на свѣта, ще каже всѣки? — Между туй, това сѫ факти.
Защитата на тая аномалия веднага ще отговори, че Мак. Освободително Дѣло, наистина, но крайната си цѣль е революционно, нъ по срѣдствата, съ които то си служи въ България, е легално както спрѣмо основния законъ на държаната, така и по отношение неинитѣ международни задължения. За това, всѣки може въ него да взима участие, безъ това да прѣчи въ нѣщо на държавното и общественното му положение. Макед. Дѣло е общо и всѣки има право да взима участие въ него. Тѣзи морали откараха до тамъ, щото по едно врѣме даже отъ най-виднитѣ дѣйци се смѣташе за голѣма услуга на дѣлото участието въ него на голѣмци. То и днесь даже още не се смѣта за прѣстѫпно.
Всѣки разбира, че горията защита е една неприемлива адвокатщина. Нъ кѫдѣ е истината, кѫдѣ е расковничето на аномалията?
* * *
Каква переспектива прѣдставлянаше Македонското дѣло съ неговитѣ формални водители въ България? — Митинги, протести отъ дружествата за въздѣйствие на Европейската дипломация и Европейското обществено мнение чрѣзъ Българското правителство. Кои бѣха водителитѣ на дѣлото? Петко, Трайко и Драганъ — всички идейни приятелн на разнитѣ държавници, всички дълбоко проникнати отъ българското държавно политиканство на равно съ самитѣ държавници, всички хора, които, нято желаеха, нито пъкъ можеха да играятъ нѣкаква активна роля мимо правителството и въ името на идеали различни отъ държавническитѣ. Мак. дѣло не почиваше на никаква самостоятелна почва, то бѣше празна, куха бъчва, която водителитѣ биеха, за да дигатъ шумъ, защото тѣ работеха за едно дѣло, на което отхвърляха сѫщностьта и съдържанието.
Българскитѣ държавници и голѣмци, като хора по-умни и по-хитри, видѣха на кѫдѣ върви работата, схванаха какво може да произлѣзе отъ Мак. дѣло. Когато широкото общестно се възхищаваше отъ громкитѣ фрази на „дѣйцитѣ", политиканитѣ се готвѣха да събиратъ за себе си парсата отъ това въсхищение; когато „дѣйцитѣ" мислѣха, че вършатъ велика работа, тѣхнитѣ приятели политикани се смѣехѫ на тѣхната наивность и се готвѣха да я оползотворятъ. Българскитѣ голѣмци разбраха, че Македонското дѣло, каквото го виждаха, бѣше една вадичка, която се вливаше въ Българското държавно море и тѣ се приготввха да оползотворятъ тая вадичка. Дѣйствителностьта ни показа, че тѣ наистина я използуваха, а обществото и нашитѣ дѣйци си останаха съ громкитѣ. фрази и празнитѣ въсхищения.
Освѣнь стрѣмежа, кой повече да оползотвори Македонското дѣло за държавническата кауза, имаше и други съображениа отъ по-частенъ характеръ, които тикаха държавницитѣ и политиканитѣ да се доближаватъ до Македонското дѣло и да влизатъ въ организацията.
Македонцитѣ тукъ всѣкога сѫ биле единъ твърдѣ важенъ факторъ въ всичкитѣ изборни и вѫтрѣшни обществени и политически борби. Всѣкога, па и днесь, най-активнитѣ сили въ всичкитѣ партии, най-заслѣпенитѣ привърженици на политическитѣ корифеи сѫ хора изъ срѣдата на македонската емиграция. Македонското дѣло е било главното срѣдство на голѣмцитѣ да привличатъ на своя страна тая сила и да я исползуватъ. За това тѣ всѣкога сѫ взимали активно участие въ македонската организацвя или на право, или чрѣзъ свои слѣпи привърженици.
Македонското дѣло обѣщаваше много облаги и за държавата, и за партиитѣ, и за личноститѣ. То можеше да закрѣпи расклатеното миннстерско кресло, да отвори вратата на министерския кабинетъ, да усили партията, да послужи като стѫпало за докопчувание адютантство, държавна служба, име и слава. И всичко това можеше да се постига безъ всѣкаква опасность и жертва. Революционната и крайна цѣль не плашеше политиканитѣ, защото ключа на работата бѣше въ тѣхни рѫцѣ.
Че дѣйствително политиканитѣ се вмъкваха въ нашата организация не зарадъ нея, а зарадъ себе си, галѣха идеата за нашата свобода не зарадъ самата свобода, а по съображения пакъ свои — това се доказва по най-очевиденъ начинъ отъ днешното поведение на сѫщитѣ тѣзи хора.
* * *
Отъ нѣколко години насамъ въ Македонското Освободително Дѣло стана единъ обратъ. Платонизма се осѫхди. Околнитѣ пѫтища се отхвърлятъ като излишни. Политиканстното се призна за безполезно, партизанстното се прогласи за прѣстѫпно. Македонското дѣло, отъ платоническо и идеалистично, се обърна въ една реална кауза, съ цѣль достижима на практика, и съ срѣдства съобразни съ нея и годни за нейното приложение. Македонската организация тукъ вмѣсто зборище отъ крикуни и ентузиасти, се обърна въ една жизненна и дѣеспособна сила, прояви претенции на самостойна дѣятелность. Въ България станаха събития, происходящи исключително отъ сѫщностьта на освободителното дѣло, които дадоха на дѣлото смисъль и съдържание.
Едноврѣменно съ това и роба издигна своя гласъ. Освободителното дѣло тукъ добиваше една здрава опора за подкрѣвнание и усилвание новото му положение.
Наедно съ този обратъ, въ организацията се появи такъвъ и въ отношенията на политиканитѣ къмъ нея и къмъ дѣлото. Бившитѣ нейни водители станаха ѝ гонители. Колкото новото течение въ организацията прогресираше, толкова и мѣркитѣ противъ нея се усилваха и ставаха по-строги. Когато организацията заяви, че иска да живѣе самостоятеленъ животъ, мѣркитѣ станаха крайни. На централното учрѣждение на организацията се тури държавенъ печатъ. Дѣйцитѣ по македонското дѣло се подгониха като крастави кучета. Тѣ и днесь сѫ вънъ отъ законитѣ. „Скѫпото" и „свято" македонско дѣло стана едно опасно зло, което трѣбва да се искорени. Участьта на „братята роби отвъдъ Рила и Родопитѣ" се забрави, благитѣ излияния за него се замѣниха съ цинични гаврения.
Нѣщо забѣлѣжително. Българскитѣ държавници, които въ партизанскитѣ си вражди сѫ отишли до тамъ, че не могатъ да се споразумѣятъ нито по единъ въпросъ, касателно македонското дѣло всички сѫ на единъ умъ, между тѣхъ владѣе пълно единодушие. Когато опозициятн нѣма обичай да удобри никакво мѣроприятие на правителството, по македонския въпросъ тя удобрява всичкитѣ му мѣроприятия. Радославова всички вкупомъ осѫдиха, за гдѣто допусналъ освободителното дѣло да добие широки размѣри. Рачо Петровъ посѣгна върху стрѣлческитѣ дружества, Каравеловъ посѣгна върху комитета и македонскитѣ дружества, Даневъ-Сарафовъ бѣха по-турци и отъ турцитѣ въ своитѣ гонения противъ македонскитѣ дѣйци, а опозицията, която за други дребнави въпроси прави отъ сламката греда, тукъ мълчеше и даже подкрѣпи и насърдчи правителството въ пѫтя му.
Въ Македония днесь се води една отчаяна борба между „братята" роби и турцитѣ. Нито дума по това съ уста и перо изъ политическитѣ крѫгове. Пълна солидариость у всичкитѣ за едно пасувание и мълчание. Става дума за Фирмилиана — пакъ пълна солидарность, само че въ обратна смисъль. Всички искренно се възмутиха отъ работата и останаха съгласни да пролѣтъ по нѣкоя крокодилска сълза за Македония въ свързка съ тоя въпросъ. Никои отъ бившитѣ прѣдсѣдатели и пара-прѣдсѣдатели на дружества и комитети изъ голѣмскитѣ крѫгове не се яви да развали тази солидарпостъ и хармония на политиканитѣ, макаръ че виждаха дѣлото откоренъ да се унищожава съ туй, а всички, като агенти-провокатори, лицемѣрно оплакваха и оплаквать пропаданието на дѣлото, когато става дума за нѣкакви грѣшки на комитетитѣ и дѣйцитѣ отъ новото направление.
Извиненията съ нѣкакви натиски, съ грѣшки на комитетствующитѣ хора, съ нѣкакви мними опасностн и и др. под сѫ нищо друго, освѣнъ едни маниери за намалявание и изглаждание лошия ефектъ, за измама па лѣковѣрното общество. Всичкитѣ минали и настоящи посѣгателства върху дѣлото и организациата се извървшаха съ такъва ревность, смѣлость и ядовитость, щото за всѣкиго не остана нито сѣнка отъ съмнение, че у авторитѣ имъ има една злоба, омраза противъ всичко, що е свързано съ македонското дѣло, като спецнална кауза. Не е вѣрно така сѫщо и твърдението, че държавницитѣ, като посѣгать върху дѣлото, иматъ избранъ другъ пѫть да помогнать на „многострадална" и „братска" Македония. Това сѫ умишленни измами отъ оня родъ, съ каквито правителствата вѣчно успиватъ народитѣ.
Макодонското освободително дѣло, като кауза съ претенции на самостоятеленъ животь и починъ на дѣйствие, като идеалъ народенъ, не е по вкусъ и желанието на политиканитѣ. Тѣ всички безъ разлика на партии и убѣждения се занимаватъ съ него до толкова, до колкото то може да бѫде експлоатирано въ държавническо и партизанско отношение, или пъкъ за лични нѣкакви облаги. Въ момента, когато то би почнало да
6
прѣдставлява отъ себе си нѣщо по-сериозно, тѣ ставатъ негови смъртни врагове и безцеремонни гонители.
Днешнитѣ управници, съ своето поведение по македонския въпрось, още повече ни увѣряватъ въ печалната истина, че въ душитѣ си тѣ въ нищо не се различаватъ отъ австрийските, гръцкитѣ и сърбскитѣ — като тѣхъ и тѣ гледатъ на нашата страна като на бѫдѫща плячка.
И тъй, прѣданностьта на широкото общество къмъ освободителното дѣло и неговитѣ грамадни жертви останаха безполезни за цѣльта, а участието на висшитѣ политикански сфери само сѫ пятнили и експлоатирали дѣлото за въпроси неимѣщи нищо общо съ неговата цѣль. Основната грѣшка за едното и другото се крие въ положението на самото дѣло, а прямитѣ виновници съ водителитѣ на тукашната организация, които, отъ една страна, сѫ мамили обществото, а отъ друга — сѫ прѣдавали въ рѫцѣтѣ на нисшитѣ сфери нишкитѣ на работитѣ, кое умишленно и съзнателно, кое несъзнателно.
По тоя въпросъ ний ще се спрѣмъ по-надълго.
Сегашната организация, въ своето развитие, има два главни фазиса: легалния, който трая отъ 95-ти до 99-та година, и боевия — прѣзъ послѣднитѣ 3 години. Ще разгледаме по-отдѣлно единия и другия въ свърска съ общия имъ духъ и съ рѫководителнитѣ имъ сили.
* * *
„Цѣльта на македонскитѣ комитети и дружества е придобиванието автономия за населенията въ турско". Само по себе се разбира, че това ще се постигне чрѣзъ вънкашна сила и ще стане въпрѣки желанието на султана — законния господарь на тая страна. По всички понятия въ свѣта, тая цѣль е отъ революционно естество.
Статутитѣ на организацията, въ които е прѣдвидена горнята цѣль, прѣдоставятъ прилаганието на тая автономия исключително на Великитѣ сили, отъ които се търси и гаранция за бѫдѫщето на страната. Значи, единственното прѣдвидено срѣдство за постигание горната цѣль е отъ чисто дипломатско естество.
Организацията ще прави митинги изъ България, ще пише меморандуми и протести, ще испраща депутации прѣдъ европейскитѣ дворове за въздѣйствие на европейската дипломация и европейското общественно мнѣние и за популяризирание „идеята". Безъ съмнение, това ще става чрѣзъ българското правителство, поради което организацията ще трѣбва да упражнява въздѣйствие най-напрѣдъ върху него чрѣзъ българското общественно мнѣние и чрѣзъ Народното Събрание. Дѣятелностьта на македонската организация, значи, е крайне легална, както по отношение външния свѣтъ, така и по самото свое естество. Като възможность, прѣдвиденъ е въ едно кюше на статутитѣ и начинъ на въздѣйствие „какъвто обстоятелствата ни биха наложили", безъ да сѫ прѣдвидени условията, при които биха се създали обстояелства, които да наложать тоя начинъ.
Въ статутитѣ е прѣдвидено да се подведятъ подъ горния знаменатель всички дружества, които работять за освобождението на Македония, кѫдѣто и да сѫществуватъ тѣ, включителпо и онѣзи въ Турско. Вънъ отъ писаното въ статутитѣ, ний знаемъ отъ прями источници, че това послѣдното се гонѣше да се постигне отъ създателитѣ на статутитѣ. Значи, легалностьта въ дѣятелностьта на организацията е прѣдвидена не по съображения мѣстни и врѣменни, а чисто и просто по идея и убѣждение — че това е единствения неинъ пѫть: искаха легалность зарадъ легалностьта.
Цѣльта, срѣдствата, мѣроприятията и текущата дѣятелность на организацията, както видѣхме по-горѣ, съпоставеии заедно, прѣдставляватъ отъ себе си една галиматия, въ която никой нищо не може да разбере. Политически и общественъ прѣвратъ, дипломация, правителственна намѣса, народно желание и народна организация — това сѫ такива разнородни елементи, които никога не могѫтъ да се сглобять въ едно и да образуватъ нѣщо цѣло. Въ тая галиматия, въ това разнообразие на съставнитѣ елементи на освободителиото дѣло се крие всичката негова несъстоятелность; тукъ е и извора на всички ония злини и язви, които правѣха отъ нашето освободително дѣло една сѣнка, а отъ организацията единъ скелетъ.
Истинския борецъ за македонската свобода, искренния послѣдователь на тази идея, за когото идеала съставлява животъ; дѣеца, който чувствено обича народа си съ неговитѣ добри и лоши страни, неговитѣ страдания и добрувания прѣди и сега, дѣеца, у когото гласа на ума съ онзи на сърдцето говорятъ едноврѣменно и еднакво силно — такъвъ дѣецъ не може да създаде легалната дѣятелность, а създаденитѣ отъ други условия, или роденитѣ дѣйци отъ този родъ, не могѫтъ да вървятъ по легалния пѫть на дѣйствие. Дипломацията, като срѣдство за достижение завѣтната цѣль, не топли сърдцето на такъвъ дѣецъ, както и на страдалеца робъ, защото нейнитѣ намѣси сѫ дѣйствия на вѣчностьта, а страдалеца и неговия искренъ съчувственикъ и прочувственъ водитель и дѣецъ искатъ по-скорошното прѣкращение на злото и вървять по най-краткия пѫть за по-скорошното достигание завѣтнитѣ душевни мечти и желания. Въ истинностьта на горното твърденне авторитѣ на легалностьта имаха горестьта да се увѣрять лично прѣзъ врѣме на своето рѫководителство. Никой отъ дѣйцитѣ, които роди робска Македония и създаде турската тирания, никои отъ идеалиститѣ тукъ не се повлѣче по тѣхъ, не прѣгърна тѣхната система на дѣйствия.
Обществото въ Бълаария награждаваше проповѣдницитѣ на идеала съ горѣщи симпатии и се повличаше подирѣ имъ само отъ желанието, по-скоро да види приложенъ идеала си на дѣло, защото имаше обичь къмъ роба не платоническа, а дѣйствителна, душевна, която го правеше и прави нетърпеливъ. Грамаднитѣ материални срѣдства, които обществото е дало на организацията, моралната подкрѣпа, която нейнитѣ рѫководители намираха всѣкога въ него, давани бѣха не отъ любовъ къмъ искуственото, а за практическа дѣятелность. Обществото искаше да развърже рѫцѣтѣ на своитѣ водители днесь за днесь да работятъ и да прилагатъ онѣзи срѣдства и мѣроприятия, които право биять на злото и ускорявать въцаряванието на правдата. Като даваше обществото паритѣ, искаше да вижда въ момента дѣятелность, която да разрушава турската сила, искаше да вижда пряма борба съ турцитѣ и турската тирания, искаше неговата помощь да отиде, и то скоро да отиде за прѣдназначение съобразно съ неговото желание. Прѣзъ 95-та година обществото даде своитѣ пожертвувания не зарадъ освобождението на Македония отъ дипломацията, което ще стане кой знае кога, а зарадъ борбата, която ставаше прѣзъ тази година, като срѣдство за достигание и ускорение на освобождението.
Авторитѣ на легалностьта и това испускаха изъ прѣдъ видъ, за туй имаха горестьта на край да се видять съвсѣмъ изоставени отъ обществото и даже исхвърлени отъ него. И тъй, системата на революционно-дипломато-легалната дѣятелность лиши нашата организация отъ тѣло и душа, отстрани отъ тѣхъ активнитѣ сили, унищожи единственната възможна нейна опора — съдѣйствието на широкото общество. Въ извѣстни моменти на отрѣзвение тѣ виждаха несъобразностьта на цѣлитѣ и срѣдствата, неестественостьта на тѣхното положение и се мѫчеха нѣкакъ да поправятъ грѣшката. Тѣ често красѣха себе си съ името революционери, прибѣгваха до компромиси и спогаждания съ поддържателитѣ на чисто революционната дѣятелность. Нъ тѣ бѣха така уплѣтени въ своята паяжина, щото не имъ възможно да се откопчатъ никога отъ нея.
Нъ тая система на дѣйствие имаше по-широки и по-дълбоки послѣдстния отъ пропаданието на авторитѣ на легалностьта.
Въ хрониката на тукашната дѣятелность ние ще намѣримъ много некрасиви работи и явления.
„Сега нé му етъ времето, бракя; коà ке му дойтъ, я пърфь ке се фѫрлямъ въ редоветѣ". Отъ врѣмето, когато сѫ произнесени тия характеристични думи, до днесь сѫ изминали цѣли 20 години; редъ събития, едни отъ други по-бурни, се нанизаха, дойде му и врѣмето, а автора на тѣзи думи не се видѣ хвърленъ въ редоветѣ на борцитѣ нито първъ, нито послѣденъ. „Хубаво е, нужно е да се работи въ Македония за дѣлото, да се готви роба за борба съ турчина, нъ да се върши тая борба сега — не бива, защото политическия моментъ не е сгоденъ". Между туй, никой отъ тѣзи проповѣдници на хубавото и доброто, придружено съ „но", не взе инициатива за това, не придружи инициаторитѣ, не стана активенъ дѣецъ. Нѣщо повече. Тѣ на дѣло не приемаха и посрѣдническата роль: да даватъ на роба жертвитѣ, които обществото прѣдназначаваше за него.
Онѣзи игриви изражения, които по-горѣ приведохме и турихме въ кавички, не е право да красятъ името само на единъ дѣецъ, защото сѫ присѫщи на всички дѣйци на организацията , които проповѣдватъ идеала и никога не споменватъ срѣдствата за неговото реализирание. Тѣ показвать едно самопризнание у този типъ дѣйци, че тѣ, кога товорятъ за идеала, за свободата и правдата и въ тѣхно име свалятъ и Бога и дявола отъ небето, въ дълбочинитѣ на душата си казватъ: „Идеала е добъръ за една сказка, за една статия, за единъ митингъ. Що се касае до неговото реализирание, то нѣма да стане скоро, та има врѣме да му мислимъ". Когато се появи наложителния гласъ на обстоятелствата, когато тѣ наложятъ истинския начинъ на дѣйствие, този типъ дѣйци изваждатъ на сцѣната други „но" и „ако". На сцѣната се появява тогава теорията за распрѣдѣление на ролитѣ, сир., едни да се биягь, а други да пишѫтъ, да държѫтъ рѣчи, да ходятъ по двороветѣ и др. под. Мѣрилото при распрѣдѣление на тѣзи роли ще бѫдѫтъ физическитѣ сили. Автора на горѣцитираното „не му етъ врѣме" и „кой ке му дойтъ", публично като призна нуждата отъ пушка днесь, заяви, че физическитѣ сили не му помагали да направи това, макарь има вратъ като на бикъ и крака като на конь и е въ всѣкакъвъ случай десеть пѫти по-здравъ и по-силенъ отъ сумма настоящи ратници на пушката и словото въ вѫтрѣшностьта на страната. И въ тоя случай автора не е единица, а типъ и то типъ доста распространенъ.
Вѣрвамъ, никой не ще ми противорѣчи, ако кажа, че тѣзи явления сѫ некрасиви за хората не само като дѣйци по освоб. дѣло, нъ и като хора. Между туй, тѣ сѫ неизбѣжнитѣ спѫтцици на дипломато-легалната дѣятелность.
Коя е майка, и кое е чедо отъ двѣтѣ, сир., дали системата е родила и създала типоветѣ, или обратното — не зная, па и не е важно за работата. Важното е, че едното и другото сѫ братя по родъ и естество.
* * *
Отъ този родъ явления ний срѣщаме и въ по-широкъ крѫгъ мними дѣйци по дѣлото.
Напримѣръ.
Днешенъ прѣдсѣдатель на Комитета, който е проектиралъ възстание и е купувалъ пушки, утрѣ, като адютантъ, се гаври съ революционната борба и пакъ твърди, че той и тогава и сега е правъ и честенъ човѣкъ. Единъ вчерашенъ прѣдсѣдатель на Комитета, поклонникъ на възстанието въ Македония при съучастие на тукашната организация и съчувственикъ на чисто революционната организация, утрѣ удря собствения си печатъ на Комитетското учрѣждение като министъръ, дава съгласието си за затваряние и интернирание неговитѣ бивши другари по идея и намѣстници, готовъ даже да се съгласи за окончателното закривание на учрѣждението и затривание неговитѣ намѣстници и послѣдонатели — и на всичко това отгорѣ мисли и вѣрва, че туй е въ полза на идеала, съвѣстьта си чувствува чиста, каузата си права, и като прѣдсѣдатель на Комитета, и като неговь гонитель и министъръ. Единъ дългогодишенъ ратникъ за идеала вчера да проповѣдва революция, а днесь да цалува рѫка на Султана и да краси гръдитѣ си съ неговъ нишанъ; едноврѣмеино да бѫде приятель и съ руския царѣ, и съ Султана, и съ Княза Български, и съ ... съ революционеритѣ вѫтрѣ въ Македония, и на край да мисли и вѣрва, че той е най-полезния човѣкъ за идеала и вѣчно е правъ и чистъ въ помишленията и дѣянията си — това не е ли знаменателно и оригинално по рода си явление по отношение и на частната, и на общественната психология? Не по-малко обикновено явление е, наши братя и дѣйци тукъ да жертвуватъ цѣлия идеалъ за единъ партизански капризъ и пакъ да мислятъ себе си за добри македонски патриоти. Въ журналистиката и, изобщо, въ литературната дѣятелность, ние имаме купъ отрицателни явления. Настоящи гадове по чувства и мисли ставатъ изразители на най-свѣтли и свети идеи; лигитѣ и сълзитѣ еднакви мократъ нещастната хартия и читающата публика е заставена съ еднаква сладость да ги гълта, безъ да може да ги различи.
Хората сѫ наклонни всички горѣизброени работи да отдаватъ на личната безсъвѣстность и шарлатанство на авторитѣ имъ. Обаче, това е съвършенно неправо и невѣрно. Подобна шарлатания и безсъвѣстность е невъзможна въ свѣта. Още по-малко тя е възможна за единъ македонски дѣецъ въ днешно врѣме. И шарлатанина има своя умъ, а въ тѣзи работи и съ микроскопъ да гледашъ, нѣма да намѣришъ нито зърнце отъ такъво чудовище.
Виновника на тѣзи печални явления въ нашия общестненъ жввотъ, на тѣзи отрицателни прояви въ македонствующнгѣ се крие въ едно дълбоко заблуждение, което за нашитѣ дѣйци е вѣра и истина.
Революционна цѣль, дипломация въ срѣдствата за постиганието ѝ и легалность въ начинитѣ на дѣйствие — това е най-голѣмото заблуждение, което може да сѫществува въ свѣта. Цѣльта сама по себе значи това, което значи нулата въ алгебрическитѣ задачи, получена като резултатъ отъ рѣшението имъ. Срѣдствата и дѣятелностьта за туряние въ дѣйствие тѣзи срѣдсгва образуватъ цѣльта и ѝ даватъ смисъль и съдържание. Дѣто нѣма революционна дѣятелность, безсмислица е една революционна цѣль. Да се твърди и върши противното, значи, или умишлено да се мами народа съ нѣкоя задна цѣль, както правятъ българскитѣ политикани, или пъкъ човѣкъ да мами първо себе си, на подирѣ да лъжи и народа.
Заблуждението, прочее, на нашитѣ дѣйци отъ първия фазисъ е, дѣто допускатъ за възможно една революционна цѣль да се постигне съ нереволюционни срѣдства, а по дипломатически начинъ. Това заблуждение неумолимо ги туря въ едно глупаво и безисходно положение да вършятъ съ „чиста съвѣсть" най-безсъвѣстни работи по отношение идеала, който прѣслѣдватъ, да вършѫтъ работи съ шарлатански колоритъ, безъ да бѫдѫтъ шарлатани въ дѣйствителность.
Революционния идеалъ за македонската свобода неумолимо имъ се налага. Между туй, условията за дѣятелность тукъ не имъ позволявать да вършѫтъ това безъ рискъ мораленъ и физически, а тѣ нѣматъ смѣлостьта и доблестьта, нито отъ идеала да се откажатъ, нито да прѣзрѫтъ живота и положението си. Естествено, тѣ прибѣгватъ до компромиситѣ, стрѣмять се да примирятъ най-непримиримото — пѫть, който обикновенно прѣгръщатъ посрѣдственнитѣ, страхливитѣ, малодушнитѣ и консервативни натури. Който проповѣдва и гони повече или по-малко революционна цѣль, а прибѣгва до срѣдства, които не сѫ такива, той мами по необходимость народа, мами и себе си. Компромиситѣ сѫ всѣкога на ума му и, при малко привиденъ компромисъ, веднага той забравя цѣльта. Той най-накрай така ще се уплѣте и ще се тури въ положение, което ще го застава да не избира срѣдствата и да излѣзне отъ него. Този духъ накара добрия Китанчевъ да стане орѫдие на враговетѣ на дѣлото; сѫщия тоя дяволъ кара иначе хитрия и уменъ Ризовъ да забрави идеала прѣдъ призрака за единъ възможенъ компромисъ между македонския революционенъ идеалъ, царската милость на Николая руски, благоволението на Султана и Българския Князъ. Днесь всички наши баби тукъ оправдавать своето бездѣйствие и прѣзрение къмъ Освоб. Дѣло съ привидната мисъль за руска помощь, посочена отъ една назаслужвающа ни вѣра, ни внимание човѣшка гадинка, какъвто е агента на тая измама — Даневъ. Компромисаджилъка кара и тѣзи нещастници да чернятъ душата си, да пятнатъ миналото си и да сквернятъ идеала противъ когото, навѣрно, нѣматъ нищо въ душата си.
Ако има вина въ лицата, то тя състои въ това, че тѣ нѣматъ смѣлостьта да издигнатъ идеала по-горѣ отъ себе си и че проявяватъ егоистичния стрѣмежъ да съобразятъ една кауза съ своето лично и обществено положение. Въ тѣхнитѣ души борятъ се елементитѣ на отечестволюбие, на чувство за самосъхранение и мания за политиканско искуство и испълненне граждански дългъ въ Княжеството. Тая вѫтрѣшна борба служи въ подкладка на посочената по-горѣ игра въ думитѣ и дѣлата имъ, а разнитѣ прѣдразсъдъци, добити при въспитанието имъ, съпоставени съ революционния нашъ идеалъ, образуватъ отъ тѣхнитѣ глави и сърдца циганско гърне . . .
* * *
Грубата дѣйствителность ни туря тукъ въ съприкосновение и съ другъ видъ дѣйци, привидно противоположни на стария типъ дѣйци, а въ дѣйствителность отъ същето значение съ тѣхъ. Думата ни е за дѣйцитѣ отъ 99-та година насамъ, които постоянно за революция говорятъ, употрѣблявать най-крайнитѣ революционни срѣдства въ дѣятелностьта си, а нъ главата си нѣмать одна сѫщинска и добрѣ разбрана революционна цѣль.
Най-типичнитѣ изразители и прѣдставители на новия типъ хора отъ втория фазисъ на нашата организация сѫ сега комитетствующи хора; въ сегашната дѣятелность най-добрѣ се проявява новото заблуждение, което лѣгна въ основата на организацията отъ 99-та година насамъ. Дѣятелностьта на прѣждебившия комитетъ ний минаваме бѣгомъ, защото тя бѣше едно прѣдисловне. Ще се сирѣмъ само върху сегашната дѣятелность, която прѣдставлява развитието и съдържанието на втория фазисъ.
Дѣятелностьта на прѣждебившия комитетъ прѣдставляваше отъ себе си една буря, която тури край на стария духъ и отвори вратитѣ на втория фазисъ. Тя представлянаше отъ себе едно крупно общественно явление и заслужваше по-дълбоко и по-сериозно изучвание възъ становището на едно по-обективно гледище. Това не стана. Легалиститѣ и голѣмцитѣ схванаха само отрицателнитѣ и лоши прояви на тая дѣятелность и си послужиха съ тѣхъ, експлоатирахѫ извършенитѣ грѣшки отъ дѣйцитѣ прѣзъ тоя режимъ. Тѣ прѣдставиха тая буря за една лудория на извѣстни личности, единъ врѣмененъ и исключителенъ феноменъ въ живота на нашата организация, макарь и да виждаха, че всички, въ това число и тѣ, тукъ бѣха прави или косвени съучастници.
7
Изобщо, въ отношенията на тѣзи приятело спрѣмо дѣятелностьта отъ този режимъ личеше по скоро единъ тактъ на партийна борба, отколкото едни обективно и сериозно оцѣнение. Такъво оцѣнение ний и очаквахме отъ консервативната пострадала пасмина хора отъ сантименталната висша интелигенция. Въ резултатъ отъ тѣзи отношения спрѣмо бившата дѣятелность излѣзе само едно сполучливо отмъщение спрѣмо лицага, а кореннитѣ причини на злото не се отстраниха, нито се чепнаха даже. Нѣма нищо чудно, прочее, че тая слѣпа и едностранчива борба докара въ комитета Цончева и послужи като мостъ на хората да си прокарватъ своето.
Сѫщата слѣпота ний виждаме и въ отношенияга съ сегашния комитетъ: или слѣпо гонение на лицата, или слѣпа привързаность къмъ тѣхъ — срѣденъ пѫть, особенно становище нѣма. Начина, наистина, е по-другъ: Цончевци не красятъ съ онѣзи епитети, съ които красѣха Сарафова, цѣльта обаче е сѫщата. Ние твърдимъ, че, както по-прѣди, така и сега, кореннитѣ причини на злото се криятъ въ едно заблуждение, и това заблуждение сега е по-важво, защото се длъжи не на едно младежко увличание въ кривъ пѫть, а на една самоизмама, основана на умъ и разсѫждение; на едно заблуждение, което е облечено въ форма на убѣждение. Цончевъ и С-ие не могатъ да се нарѣкатъ дѣца. За туй азъ намирамъ за необходимо, щото борбата съ комитета, която ни се налага, да се поведе на по-разбрани основи. Трѣбва да се търси корена на злото и да се истрѣби тоя корень. Становище идейно е нужно, за да може такъва борба да бѫде полѣзна. Иначе, тя ще задоволи само личности.
* * *
Който върши ужъ революционна дѣятелность, а нѣма въ главата си една ясна и опрѣдѣлена истинско-революционна цѣль и душата му не е обладана отъ свещенния революционенъ идеалъ, такъвъ човѣкъ въ пѫтя си само се блуждае и, колчимъ дойде дума до общи въпроси, до крайнитѣ цѣли на дѣятелностьта му, той почва да играе съ думи, за да прикрие своята идейна несъстоятелность и разбърканость. Това е първото послѣдствие отъ дизгармонията между срѣдствата и цѣльта, ако има такъва. Е, добрѣ! Може ли да се намѣрятъ въ това отношение типове по-усъвършенствувани отъ Цончевъ и неговитѣ ученици и чираци? Ако му бѣше мѣстото и ако виждахъ извѣстна полза, азъ бихъ привелъ много характеристични случаи отъ умишленно, тенденциозно извъртвание на здравия разсъдъкъ, изопачвание на мисли и истини, и др. под., съ цѣль да се повиши личната цѣль до обща, да се съобрази идеалното съ личното. Нъ ще оставя онова, което зная лично и ще приведа единъ-два случая общеизвѣстни, за да може всѣки да дойде отъ нему извѣстни случаи до онова заключение, което съмъ си извадилъ отъ извѣстни менъ случаи.
Запитанъ Цоичевъ, дали има сношения съ вѫтрѣшната организация, отговаря: „Да. . . имаме. . . нѣмаме. . . но ще имаме. . . ама. .” др. под. Распитванъ по на широко, какво мисли за тѣзи отношения, той почва да играе като акробать. Той буквално почва да мами съ гънкания и мънкания. Нъ той заедно съ това мами, и то искрено мами, и себе си. Мами другитѣ, защото нѣма цѣль обща и приемлива за васъ и за здравия разсъдъкъ, той има само лична една пóмисъль, която не смѣе да ви искаже; мами себе си като вѣрва, че е възможно да отдѣли вѫтрѣшната организация отъ вѫтрѣшностьта, като вѣрва, че „вѫтрѣшностьта" ще може да му послужи въ личнитѣ прѣдначертания, безъ да разбира, че тя е само едно отвлѣчено понятие, на което конкретния изразъ е организацията.
Сѫщото явление виждаме и по въпроса съ директивата, която се смѣта да изразява цѣльта на тукашната дѣятелность. Въ редовния конгресъ Цончевъ прие „социалистическата" директива съ сѫщата тържественость, съ каквато я отхвърли нѣколко мѣсеца прѣди това въ извънредния конгресъ. Па и сега съ еднаква тържественость публично и частно заявява че я приема и се води по нея, а въ сѫщность върши противното.
Вземете „Реформи", отворенитѣ писма на Цончевци, Ликовци, възпроизведете всичкитѣ рѣчи на Михаиловския, Янковъ, Цончевъ и С-ие и ги разгледайте на бързо, до като не ви изневѣри паметьта, за да направите сравнение. Обърнете внимание на писаното и говореното по легалностьта и революционеризма, по отношенията на комитета съ висшитѣ и нисшитѣ крѫгове на обществото въ България и въпроса за намѣренията и мнѣнията на комитета по възстанието въ Македония. Въ всичкитѣ тия въпроси, увѣрявамъ ви, че, ако имаше шахматна игра съ думи, тѣ непрѣменно щѣха да бѫдатъ професоритѣ. Като въ циганско гърне турено е пиляфъ, кисела чорба, паприкашъ и всѣкакъвъ видъ ястия.
Пъстротата ще стане още по-голѣма, ако съпоставимъ думитѣ съ дѣлата имъ. Нѣма смѣлость човѣшка, не сѫществува въ свѣта нахалность, способна да направи това. Само една пълна липса на принципъ, само едно заблуждение, обърнато въ „Символъ вѣри", е въ състояние да накара човѣка да върши това въ пълно съзнание и безъ да губи вѣра въ себе си като дѣецъ общественъ и човѣкъ честенъ. Такъвъ артистъ на думи и мисли може да бѫде само дѣецъ, за когото не сѫществува обща цѣль и рѫководящи принципи; дѣецъ, който нѣкоя своя фиксъ идея, свое нѣкакво прѣдначертание, неприемливо за другитѣ, съ измама иска да наложи за обща цѣль и за това прибѣгва до разни игри и комбинации на думи и мисли, прави просто онанизъмъ съ общеприетитѣ истини. Такъвъ човѣкъ ще дойде безъ друго до положението, дѣто единствената му грижа ще бѫде да измѣнява и защищава себе си и да испъква прѣдъ свѣта свои нѣкакви прѣимущества.
Такъво едно душевно проявление, като естествено слѣдствие на безпринципностьта, е въ пълното развитие днесь у Цончевъ-Михаиловски. Извѣстно е, че тѣ прѣзъ миналитѣ години просто се въвлѣкоха въ дѣятелностьта на прѣждебившия комитетъ, които сега осѫждатъ и мислятъ да оправятъ. Цончевъ самъ твърди, че билъ съ измама въвлеченъ отъ Сарафова, а Михаиловски, който вѣчно търси истината вънъ отъ себе си, помислилъ тукъ да я намѣри. Въспитанието и общественото имъ положенне съ придружающитѣ ги прѣдразсъдъци и прѣдвзетости имъ попрѣчи да прѣгърнатъ единствения подходящъ за новото имъ положение идеалъ, единствена вьзможна и полезна цѣль, а неможяха и да си създадатъ нова подходяща и приемлива цѣль, да си изработятъ рѫководящи принципи, защото това не е во силитѣ на единичния човѣшки умъ. Тѣ неусѣтно за тѣхъ испаднаха въ онова положение, което по-рано осѫждаха, извършиха онова, което ужъ щѣха да поправятъ, самоубиха себе въ очитѣ на свѣта. Амбицията е естественно душевно явление при подобно положение. Обвиненията, клѣветитѣ, лъжата, играта съ думи и др. того рода дѣйствия, които имать за цѣль оправдание и избавление, сѫ наложителни срѣдства за онзи, който е попадналъ въ такъво положение.
Безпорно е, че всички прѣстѫпни дѣйствия на Цончева и С-ие, както тѣзи, които съзнателно вършать, така и ония, които не сѫ тѣхни, нъ исхождатъ сами по себе и независимо отъ тѣхъ отъ новата система на дѣятелность, се длъжатъ на една бѣсна и дива амбиция, която дѣйствително е въ състояние да докара човѣка до умопомрачение и отрицателна екзалтация. Безсъмненно, въ душата си това чувствуватъ и виждатъ и самитѣ автори, и за туй се хвърлятъ въ такъво отчаяно самоубийство. Дружбата и служението съ типове, които никога единъ Михаиловски и Цончевъ не могатъ да имать за другари въ работа при трѣзвено душевно състояние; посѣгателството, умишленното посѣгателство физнческо и морално върху светци, истински светци по освободителното дѣло, каквито съ погиналитѣ и изпозатворени дѣйци въ Македония; злорадството, което тъй демонстративно се исказва съ думи и дѣла къмъ всичко, що е въ сѫщность, а трѣбва и тѣмъ да бѫде, свето; дивитѣ нападки на Михаиловски противъ македонското население, което иска да се освобождава; безразборното гонение съ позволени и непозволени срѣдства и въ явна вреда на освободителното дѣло, което днешнитѣ рѫководители тукъ сѫ прѣдприели противъ всички дѣйци на дѣлото; нахалното пасувание прѣдъ явното пропадание на едно дѣло, на което сѫ постанени на чело — всичко туй, не само ний и здравия разсъдъкь, нъ, напълно съмъ увѣренъ, че и тѣ сами въ себе си не го тълкуватъ иначе, освенъ съ едно умопомраченяе, като резултатъ на една лична и класова дива амбиция, на единъ стрѣмежъ себе си да поставятъ по-горѣ отъ дѣлото, своитѣ желания да прѣдпочетатъ прѣдъ неговитѣ нужди и цѣлото дѣло да го съпоставятъ съ своето положение.
Това обяснение е вѣрно, само че то не е причина а слѣдствие. Дълбоката, основната причина на всичко това се крие въ обстоятелството, че тѣзи нещастници не сѫ разбрали най-елементарната потрѣбность въ едно революционно дѣло, а имено: че прѣди всичко е необходимъ свѣтълъ, свещенъ идеалъ, който да озари душата и ума на дѣеца; свѣтълъ идеалъ и като побудителна причина, тласкателна сила, и като крайна прицѣлпа точка на дѣятелность, и като рѫководителка въ тая дѣятелность, било въ обща смисъль, било въ подробноститѣ. Слѣпо се завлѣкоха въ работа, слѣпо вървятъ въ нея, като слѣпи ще си счупятъ главитѣ, а, може би, ще направятъ и кораба заедно съ тѣхь да потъни въ морето прѣди да излѣзне на брѣга, защото го влачатъ безъ компасъ изъ едно много бурно море — обязателенъ печаленъ край на всѣка слѣпота въ общественнитѣ борби.
* * *
Ако е вѣрно твърдениего, че срѣдствата и дѣятелностьта обусловляватъ и цѣльта въ една кауза, десеть пѫти е по-вѣрно, че цѣльта съдържа въ себе си и срѣдствата за постиганието ѝ, па и начинитѣ на прилагание тѣзи срѣдства и имъ налага своя печатъ. Взаимодѣйствието на тѣзи три фактори е необходимо за пълнотата на една кауза, защото, при липсата на единъ отъ тѣхъ не само каузата е накърнена, нъ е прѣдосѫдена и на погибель.
Пита се: отъ какво естество е една революциоша кауза, каквато всички мислимь че караме? Какво трѣбва да движи нейнитѣ главни сили? Нима тя може да бѫде безмислена и безцѣлна авантюра, нима нейнитѣ дѣйци могатъ да бѫдатъ прости авантюристи, готови за свой капризъ и удоволствие да подложатъ на сѣчь, пленъ и пожарь една цѣла страна, едно цѣло население, при това братско? Вѣтърь сѫ и патриотическитѣ побуждения и съображения. Революцията се прави отъ народъ, а послѣдния го движатъ по-дълбоки, по-реални и по-блиски до неговия животъ и неговото положение причини, нежели патриотически нѣкакви отвлѣчени иллюзии. Още по-малка побудителна причина е патриотизма за отдѣлнитѣ революционни дѣйци. Патриотизъма може да създаде само всевъзможни крикуни, писачи и любители на рѣчи, а никога самоотверженни дѣйци, готови на морално и физическо самопожертвование. Само чувството, свещенното чувство на висша справедливость може да създаде истински революционенъ борецъ. Идеала, свещенния идеалъ: да се махне една неправда, която тѣжи надъ цѣлъ единъ народъ и да се направи правдата да възтържествува тамъ, — трѣбва да лѣжи въ основата на нашата революция. Извора на идеала, порива на идеалиститѣ борци се длъжи на божественнитѣ чувства, които душата на човѣка тае въ своитѣ гънки. Обичъ, любовь и умрази тласкатъ ни и трѣбва да ни тласкатъ въ борба, а не фантазии и прѣдразсъдѫци човѣшки, классови и общественни. Ума се явява на помощь само за да направи цѣлесъобразна дѣятелностьта. Само при тия условия е възможна революция. Горното, турено въ основата на освободителното дѣло, морала, нравственностьта, чувството на висша свещенна справедливость —трѣбва да личатъ и въ дѣятелностьта ни, и въ най-маловажнитѣ по видимому наши постѫпки и дѣяния. Чисто революционната дѣятелность има своята нойма: тя изисква особенни типове съ специални нрави и морали, които необходимо ще трѣбва да сѫ освѣтени отъ една свѣтла идея; тя върви най-подиръ по своя пѫть, който е единственъ и неизмѣнимъ. Всичко това е възможно само при една идеална и чисто революционна цѣль, чужда отъ всѣкакви прѣдразсъдъци, свойствени на духа на врѣмето и на обществото въ България, както още и при пълна идейна и практическа съобразность на срѣдствата съ тази цѣль. Трѣбва ли да доказваме, че всичко това липсува у повечето отъ днешнитѣ дѣйци и че тѣ, слѣдователно, сѫ безъ идеалъ въ своята дѣятелность? Положимъ, тѣ самитѣ цинично присмиватъ всѣкаква мораль въ дѣятелностьта и всѣкакъвъ идеалъ.
„Цѣльта оправдава срѣдствата" — този безнравственъ девизъ се проявява въ всички помисли и дѣйствия на днешнитѣ дѣятели тукъ. Прѣдъ миналия конгресъ се водѝ агитация при избора на делегати за конгреса. Вѣрвамъ, всѣки ще се съгласи, че въ тая агитация революционеритѣ надминаха Соломона — тѣ не само сѫ достойни да получать нъ могатъ и да дадатъ дипломъ даже на Каравелова за партизанствувание. Читателитѣ сѫ лични свидѣтели на тѣзи агитации, та считамъ за излишно да давамъ фактически доказателства по тоя въпросъ.
„Ще си послужимъ съ измама, съ полиция, съ ножъ, съ заплашвание, нъ ще постигнемъ цѣльта си — да иземемъ комитета въ свои рѫцѣ, да унищожимъ старитѣ дѣйци и да завземемъ цѣлото дѣло въ своитѣ рѫцѣ". Такъво нѣщо е говорено отъ единъ изъ по-виднитѣ днешни дѣйци. Това е и прилагано напълно. Въ конгреса сами си послужиха съ измама, като хвърлиха върху всички стари дѣйци обвинения, които и тѣ самитѣ не вѣрнаха и като приеха неискренно една директива, която не мислѣха да слѣдватъ. Послужиха си и съ заплашвание на отдѣлни делегати чрѣзъ разни Халювци и съ тероризирание на цѣлия конгресъ чрѣзъ вкаранн въ засѣдателната зала шайки. Послужиха си съ сѫдилищата и полицията спрѣмо много дѣйци, прѣгърнаха и принципа да си служатъ съ разни узнавачи и разузнавачи по разнитѣ учреждения въ това число и полицейскитѣ, съ цѣль да слѣдятъ работата на другитѣ дѣйци. Приложиха и всички заплашителни и терористически мѣрки спрѣмо другитѣ дѣйци. Има дѣйци заплашвани, бити, заловени като роби (Ал. Китановъ), убити (Ал. Илиевъ, Гьорги Данчевъ и др.), прѣдавани на турцитѣ (Сѣрскитѣ, Поройскитѣ и Петричкитѣ учители, стария Китановъ отъ Лешко, Малешенски, една противна тѣмъ чета и др. т.). Узурпаторството имъ отиде по-далечъ. Тѣ посѣгнаха на самата организация, като се осмѣлиха да отлѫчватъ отъ нея дружества и съ това създадоха въ нашата организация расцѣпление, което ще я изеде единъ день . . . . .
Нъ излишно е да нареждамъ фактически доказателства за погазванието на всѣка мораль. Достатъчно е да се знаятъ типоветѣ, които съставляватъ армията на генералитѣ и мнението на тѣзи послѣднитѣ върху тѣзи типове, за да види и слѣпия че и дума не може да става за мораль и идейна дѣятелность.
Едниъ отъ крупнитѣ рѫководители, като му се натяквало за дружбата имъ съ безнравственни и разбойнически типове, отговаря: „Помогнете ни въ борбата за да се освободимъ отъ тѣхъ и ние и вие". Тукъ е ясно само признанието, че измѣняватъ на светата кауза, като си служать съ такива типове, измѣняватъ и тѣмъ, като сѫ готови да ги измамятъ и испратятъ вътрѣ за изтрѣбление. Още по-голѣма откровеностъ. Друга отъ крупнитѣ дѣйци въ единъ градъ публично се отказва отъ Хальо и отрича че той е билъ въ Македония, а слѣдъ нѣкой день пише на единъ виденъ стамболистъ въ сѫщия градъ, че тѣ наистина били испратили Халя вѫтрѣ, но съ целъ не да работи нѣщо, а за да бѫде убить и, по тоя начинъ, България да се освободи отъ него. Днесь и дѣцата знаятъ, че Дончо е тѣхенъ стълбъ, па и тѣ това не криять. Между туй, Цончевъ онзи день съ официално писмо се отказва отъ него, като Петра отъ Христа. Да посочваме ли измамитѣ за убийството на Георги Данчевъ, Ал. Илиевъ и др., извъртванията имъ за Алексо слѣдъ извършеното отъ него врѣдителстно. и пр. и пр?..
* * *
Нъ има помисли и дѣла безнравствени и безидейнн съ по-широко значение и по-дълбоки послѣдствия. Тѣ сѫ посѣгателството върху вѫтрѣшната организация и подиганието бунтъ въ нѣкои мѣста въ Македония.
Да посѣгнешъ на вѫтрѣшната организация отвънъ като дѣецъ по освободителното дѣло, най-малко значи, да погазишъ паметьта на хиляди жертви умрѣли, заточени и затворе