Македонското освободително дѣло

 Сказка четена предъ публично събрание въ гр. Ломъ

 

Отъ Д. Х. Димовъ

Учитель

 

Издание първо

Печатница на А. Н. Димитровъ

Ломъ 1900

 

 

Сканове в .pdf формат ( 1.1 Мб)

 

*  *  *

 

Годината, която сега прѣживѣваме е послѣднята отъ 19-ий вѣкъ. Не много отдавна ние се простихме съ старата година, която, както всички прѣди нея, се втурна въ безбрѣжния океанъ на врѣмето, което човѣчеството е прѣкарало, за да стори мѣсто на слѣдующата подирѣ ѝ. Но не е кѫсно, мислимъ ние, още, за да изтъкнемъ съ малко думи и въ общи чърти онова, което миналата година ни донесе и остави или завѣща. И нека никому да не става криво, ако още въ самото начало сме принудени да кажемъ че, тази година усложни още повече грозния безпорядъкъ въ обществения животь на хората, този безпорядъкъ, който се характеризира съ неравномѣрното до безочие разпрѣдѣление на благата, които правото, свободата и истината сѫ освѣтили за човѣчеството, за всичкитѣ разумни и словесни създания на природата. Тя не възтанови и относително даже нарушената отъ вѣкове хармония въ човѣшкитѣ отношения. Съ грамада доказателства, съ безчетъ грозни и потрѣсающи факти, тя се присъедини къмъ мрачното минало, като написа и още нѣколко страници въ печалната история на човѣшкитѣ страдания. И мина като не ни даде нищо ново. Ние се простихме и съ нея, както и съ много нейни пò-стари сестри и сега не ни остава друго, освѣнъ съ скърбь да си спомняме за всичкитѣ неоправдани очаквания, осуетени надѣжди и неизпълнени желания, па били тѣ наши или на ония, които непосрѣдствено изпитватъ жестокитѣ удари на робството и неправдата.

 

Нищо нѣма утѣшително въ положението, което собствено ние гражданитѣ отъ свободна България, заемаме сега като части на едно органическо цѣло. Голѣма часть български граждани и прѣимуществено селени смазани подъ тяжестьта на икономическото

 

 

4

 

робство. Малцина и твърдѣ малцина сѫ тия, които спокойно се радватъ на своя животъ и сѫ изпитали всичкитѣ му сладости. Болшинството, грамадното болшинство е мрачно, неспокойно и фатално загрижено за тѣжкия поминъкъ; то не познава тихи, безгрижни и весели часове; то се изражда въ безспирната борба съ трудътъ, като че ли цѣльта на живота е само да работимъ и вѣчно да работимъ. А останалата часть гладува, краде, обира и убива.

 

Непомѣренъ съсипателенъ трудъ, болѣсти, злодѣяния и бѣсилка — това е акцията и реакцията на съврѣменния животъ. А цѣли обществени групи си поставятъ за задача да се боритъ за тържеството на общото благоденствие и благощастие, да се борятъ за доброчестината на народа. Цѣла плеяда политически партии съ знамена и програми демонстриратъ готовностьта си да турятъ редъ въ безредието, закони въ беззаконието, съвѣсть въ безчестието, умъ въ безумието, хуманность въ безчовѣчието, смѣхъ въ сълзитѣ, радость въ скърбьта и животъ въ смъртьта. Маса български правителства, произтекающи изъ тѣзи партии сѫ се домогвали до вьзможностьта да реализиратъ туй що храбро сѫ проповѣдвали средѝ народа, но уви! Двадесеть и нѣколко годишенъ политически животъ ни говори тъкмо противното. Ние днесь сме свидѣтели на едно силно разстройство въ страната ни. Имаме вече конвулзии въ нашия държавенъ организъмъ... Но положението не е безнадѣжно. У насъ се зараждатъ елементитѣ на едно хубаво течение, което съ своя откровенъ и чистосърдеченъ езикъ, като езикъ на истината, правдата и разума, ще увлѣче народнитѣ маси да разкѫсатъ и сломатъ основитѣ на всичко, що е гнило и несъстоятелно въ системата на държавното управление. И това течение ще побѣди всичко и ще възтържествува. То ще подеме, както е и подело вече, смѣло борбата за постижение идеалитѣ на българския народъ, каквито и колкото и да сѫ тѣ. То е прѣгърнало за сега и каузата на робитѣ въ неосвободената часть отъ отечеството ни, което е единъ външенъ идеалъ на нашето Княжество.

 

Македония! Да, за тая злочеста земя е думата.

 

 

5

 

Прѣдъ нейния образъ ние трѣбва да забравяме собственото си нещастие, защото ранитѣ ва България не сѫ чужди и за нея; тя ги има всичкитѣ плюсъ още ужасното политическо робство, което виси на вратътъ ѝ. Прѣди значи да искаме изкоренението на страданията, трѣбва да се боримъ за тѣхното правилно разхвърляние; съ други думи прѣди да додемъ до равномѣрното разпрѣдѣление на благата мѣжду отдѣлнитѣ личности, трѣбва непрѣменно да минемъ прѣзъ такова сѫщо разпрѣдѣление на страданията между отдѣлнитѣ народи.

 

И тъй що ни прѣдстои? Прѣдстои ни съ тази страна, която е органически свързана съ насъ — Македония, да бѫдемъ равни по страдания; за насъ е потрѣбно и сѫществено важно да се освободи послѣднята отъ излишекътъ на страданията . . . Тя трѣбва да се отърси оть политическото робство, да се освободи. Освобождението на Македония е първата прицѣлна точка въ полето на обществената ни борба; слѣдъ нея слѣдватъ редъ още точки, но тя е първата, ъ тамъ ще трѣбва да се спрѣмъ най първо ние.

 

Върху тази точка имено ще имамъ честьта сега да говоря, което е и цѣльта на моята сказка.

 

Освобождението на Македония отъ настоящия турски деспотически режимъ е въпросъ на деня. Този въпросъ не може да не интересува всѣки българинъ и особено ония, които иматъ свободата и възможностьта да слѣдятъ редовно събитията на Истокъ. Ако не всички, то поне голѣма часть отъ съзнателнитѣ български граждани имено ония, които се гнусятъ и отвращаватъ отъ робството подъ каквато и мантия да се крие то, смѣтатъ че човѣшкия имъ дългъ ще остане захвърленъ и неизпълненъ, ако не простратъ своя интересъ и върху робската кауза въ Македония. Намиратъ се у нась хора и то за наша гордость не малко, кои го не показватъ онова робско безгрижие, което характеризира днешното време, а съ подобающата енергия се прѣдаватъ въ служение, колкото на Българското княжество като негови граждани, толкова и на Македония като искрени приятели на човѣшката свобода. Тяхъ силно ги интересува сѫдбата на тѣзи

 

 

6

 

злополучни човѣшки сѫщества, които пъшкатъ подъ срамното и непосилно иго на най-жестокия отъ всичкитѣ тирани въ свѣта. А този интересъ и това съчувствие къмъ плачевното състояние на робитѣ сѫ живи, искренни, незиблеми, защото между освободени и неосвободени има кръвни, исторически и духовни връзки. Неопятнения, некористолюбивия и идейния интелигентенъ свѣтъ у насъ, безъ да забравя и изоставя своитѣ граждански задължения спрямо свободното княжество, държи близо до сърдцето си и участьта на поробенитѣ народи въ Турско. И съ гордость трѣбва тукъ да заявимъ, че течението, което защищава правата кауза на Македонския робъ, у насъ постепено се е усилвало, заяквало, като е достигнало напослѣдъкъ до послѣднята степень: силата и авторитета. Да. Силни и авторитетни сѫ сега Македонскитѣ патриотически кръгове у насъ — въ това може да се увѣри всѣки, стига да погледне съ бистро око въ нѣдрата на сега сѫществующата македонска организация въ Княжеството. Съзнанието, че трѣбва да се подкрѣпятъ слабитѣ усилия на ония наши братя, които злата сѫдба или пò добрѣ слѣпиятъ случай не отърси отъ робскитѣ вериги, както стори съ насъ, расте бързо и прониква вече и въ долното съсловие, простата маса, която, ако не може да разсъждава съ ума на дипломатитѣ, то поне може да се жертвува безъ всѣкакъвъ трѣпетъ за дѣлото, стига да се хвърли веднажъ въ полето на борбата. Това трѣбва да радва всѣкиго и особено тия що стоятъ на чело на благородното патриотическо дѣло, а най вече самия робъ, който въ послѣднитѣ опити търси да види братята си готови да му подадатъ въ случай на нужда братската си рѫка.

 

И тъй въ България работницитѣ за тържеството на свободата сгъстяватъ своитѣ редове. Пропагандата и агитацията тукъ се водятъ енергично и въ широки размѣри. На всѣкѫдѣ революционното слово намира горѣщъ приемъ средѝ народа, който вече почва да вѣрва въ безисходностьта на положението, въ неизбѣжностьта на кървавата катастрофа, а това,

 

 

7

 

както ще видимъ по долу, е отъ първа необходимость за освободителното дѣло.

 

Всичко това става въ България, въ свободната страна. А тамъ въ Македония? Тамъ е огънь. Разврата и золумитѣ на турската администрации и правосѫдие надминаха надѣждитѣ даже и на самия Босфорски сатрапъ! Смърть и безчестие обилно се лѣе по тая благодатна страна. Кръвь и сълзи, сълзи и кръвь — съ туй се пълнятъ равнини, долини, пѫтища, ниви и дворове. Въ пароксизъма си дивия и безчовѣченъ турски фанатизъмъ омаломощава нещастнитѣ жертви, които, ако не е надѣждата да видятъ единъ день скѫсани мръснитѣ вѫжà на тиранията, биха се обезличили и одушили отъ жестокия тоя натискъ на систематическитѣ нравствени и физически страдания. Когато ние вкусихме за първъ пѫть слѣдъ 5-вѣковно робство отъ сладкьта свобода, нашитѣ братя продължаваха стария си пъкленъ животъ. Нѣщо повече — ние имъ изпратихме и свойтѣ господари, които озвѣрени отъ това, че изгубиха „раята” се нахвърляха съ двойно пò-голѣма ярость върху тѣхъ, защото тѣ пакъ останаха подъ „бащинскитѣ" грижи на Султана. И отъ тогава всѣки день е донасялъ на клетия тоя народъ по голѣми и по тѣжки изпитания. По настоящемъ положението в критическо, страшно... Извѣстията, които идатъ изъ Турско ясно говоратъ, че духоветѣ тамъ сѫ силно възбудени. Господаря и слугата сѫ на щрекъ, готови всѣка минута да опитатъ единъ съ другъ силитѣ си. И важното тукъ е, че това ще стане, не защото го желаялъ тоя или оня императоръ, а защото самитѣ условия на живота го диктуватъ. Борбата ще е плодъ на своето време...

 

И тъй какво прѣдстои да стане въ Македония? Ще стане кървава саморазправа Ще се почне въ поривътъ на отчаянието неравна борба между свободата и тиранията. А какво ще излѣзе отъ туй? Бѫдащето точно ще покаже. Историята на човѣчеството ни говори, че никоя революция не е прѣдвиждала края на борбата; защото винаги тѣ революциитѣ сѫ били насочвани срѣщу неприятель съ непознати сили и при обстоятелства и условия, които не съдържатъ въ себе

 

 

8

 

си елементи за вѣрното прѣдсказване на послѣдицитѣ. Това сѫщото важи и за прѣдстоящата революция въ Македония. Гѫста мрѣжа закрива бѫдащето, прѣзъ коята едва се вижда... Но въпрѣки това революцията ще бѫде провъзгласена, защото, както се забѣлѣаа и на друго мѣсто, условията за нея сѫ назрѣли. Въ Македония е абсолютно невъзможно вече да се живѣе мирно и тихо. Всичко извиква на борба робътъ и той ще стане, за да я започне...

 

Нека оставимъ сега за минутка страната на чернитѣ тегла, за да хвърлимъ единъ погледъ изобщо върху работитѣ на балканския полуостровъ, които сѫ прѣко свързани съ прѣсмѣтнатитѣ желания на официалната разбойническа банда или дипломацията, както въобще наричатъ правителственитѣ крѫгове на голѣмитѣ Европейски държави. Това ще е необходимо да сторимъ, защото мислимъ, че источния въпросъ не е само въпросъ за освобождението на Македония.

 

Българското вняжество се яви на политическата карта, като самостоятелна единица благодарение на една — нека го признаемъ, слаба революция, която при активната намѣса на Русия се увѣнча съ успѣхъ. Нашата освободителка извърши, ако гледаме само на факта, единъ актъ на висока хуманность къмъ насъ, като съ кръвьта на собственитѣ си дѣца се застѫпи за участьта на толкова поробени човѣшки сѫщества. За това и заслужва напълно нашитѣ симпатии и признателеность. Обаче никога не трѣбва да забравяме, че освободителката въ дѣлото, което прѣдприе на Истокъ, имаше свои лични цѣли, свой частни интереси, и че нашето освобождение не е било нейна крайна задача, а едно неизбѣжно слѣдствие на развилитѣ се тогава политически събития, което слѣдствие се оформи и санксионира по едно съобразителна воля. За насъ освобождението ни бѣше единъ крупенъ исторически фактъ дѣйствително, но колкото и грандиозенъ да е той, не трѣбва да ни заслѣпява. Недобросъвѣстно и глупаво е да вѣрваме, че Русия или която и да е Европейска държава ще си постави за задача да освобождава робитѣ само отъ ненависть къмъ робството. Недостолѣпно и обидно е да твърдимъ, че тая или онаа

 

 

9

 

велика сила ще воюва да освободи единъ поробенъ народъ безъ да има това воюване въ основитѣ си мотиви отъ личенъ характеръ. Безчисленитѣ корференции на високитѣ дипломати не сѫ друго освѣнъ блѣстяща илюстрация на тѣхния дивъ и безсърдеченъ егоизъмъ. Разгърнѣте протоколитѣ на която и да е отъ тѣхъ и вие ще видите само двѣ нѣща 1-во. До послѣдня крайность грижливо пазене интереситѣ на голѣмитѣ държави и 2 ро. Надмѣнна и цинична подигравка съ участьта на дребнитѣ народи, които често пъти дължатъ доброто си положение на антагонизъма между първитѣ. И наистина достатъчно е да се взрѣмъ по внимателно върху характернитѣ черти само на освободителната война и да поразровимъ архивитѣ на Цариградската и други конференции, за да откриемъ всичкиятъ фалшъ на видимата хуманность, любовь къмъ свободата, къмъ вѣрата и пр. принципи, които ужъ движели пространнитѣ империи въ борбата имъ съ робството, Всѣка една отъ балканскитѣ държавици пази въ историята си редъ дипломатически конфереции, които по официаленъ редъ сѫ опрѣдѣляли територията имъ, както и начина на управлението, а по неофицияленъ или по чисто дипломатически, подземенъ пъкъ сѫ се стараяли да ги вплѣтатъ въ ногтѣтѣ на тая или оная сила, за да сѫ готови да ѝ услужатъ нѣгога. Това е то Европейскиятъ Ареопагъ, който рѣшава международнитѣ сплѣтни и опрѣдѣля тѣхнитѣ резултати. Той е послѣднята инстанция и на робскитѣ оплаквания и ако не всѣкога, то поне въ повечето случаи самичакъ си възлага тая роль . . . Въ всѣко промѣняване политическото положение на материцитѣ имаме дипломатически сдѣлки, а въ тѣхъ, знайно е, участвуватъ само великитѣ държави, защото сѫ силни. Малкитѣ държавици сѫ дължни само да слушатъ съвѣти и наставления отъ първитѣ. Нийдѣ никакво безредие въ международнитѣ отношения, нийдѣ никакъвъ смутъ или възтание не сѫ свършвали безъ прѣката намѣса на великитѣ сили. Тѣхнитѣ интереси се простиратъ по цѣлото земно кълбо, кръстосватъ се на всѣкѫдѣ за това и тъзи послѣдователность въ тѣхната намѣса.

 

Но най-силна и енергична е тая намѣса въ

 

 

10

 

источниия въпросъ, защото тукъ най-упорно се сблъскватъ завѣтнитѣ намѣрения на нѣколкото Европейски държави, които съставляватъ за сега ключа на международнитѣ произшествия. Въ работитѣ на Истокъ Европейската дипломация още отъ самото начало играе една срамна роля. Нейното вмѣшателство тукъ е свързано съ цѣла верига позорни актове, отровното дѣйствие на които е изпитвила въ голѣма или малка степень почти всѣка отъ малкитѣ балкански държави. Прѣдставете си, единъ Берлински конгресъ отъ дипломати, които сѫ толкова далечъ отъ бѣдствията на страдующитѣ, колкото слънцето отъ земята, съ едно само дигане на рѫка уничтожава свободата на милиони роби! Има ли нѣщо по безчовѣчно отъ това? Единъ краставъ протоколъ приподписанъ отъ цивилизовани злодѣи прѣдава на безчестие цѣло море отъ невинни хора; хвърля ги въ ногтѣтѣ на звѣрове въ човѣшки кожи и то слѣдъ като сѫ били въ ногтѣтѣ имъ цѣлъ редъ вѣкове!? И това става въ единъ културенъ центъръ, въ едно огнище на цивилизацията — въ Берлинъ! Въ С. Стефано и Цариградъ освобождаватъ, а въ Берлинъ уничтожаватъ свободата като неумѣстна, прибързана, непотрѣбна! И като говоримъ за дипломация ние разбираме Русия, разбираме Англия, разбираме Германия и всичкитѣ пò-голѣми държави, които мечтаятъ за „нѣщо" на ориента. Едно национално движение въ подвластна България се подхвърля на безбожна експлоатация отъ страна на всичкитѣ заинтересовани държави и на края ние виждаме да се разкѫсва отечеството ни на разни свободни, полунезависими и пълнозависими части просто съ едно драсване на перото и то слѣдъ като всяка „сила" точно бѣ прѣсмѣтнала облагитѣ или възможнитѣ шансове за бѫдащи нѣкакви надѣжди отъ създаденото ново положение на полуострова. Всичко, което силитѣ сториха за насъ бѣ точно прѣсмѣтнато и съобразено съ тѣхнитѣ материални интереси, които ги намираме изразени въ желанието да се завладѣе нѣкое хубаво търговско пристанище или провлакъ, въ стрѣмежа да се окупира нѣкой съ добро тържище градъ или най сѣтне въ намѣрението да се заграби хубава и разкошна

 

 

11

 

область, защитницитѣ на която сѫ слаби да я запазятъ.

 

Такава е психологията на Европейската дипломация. Щомъ е тъй еднакво трѣбва да се възмущаваме и отъ добритѣ и отъ лошитѣ послѣдици на тѣхното участие въ нашитѣ работи, защото и еднитѣ и другитѣ сѫ плодъ на лична егоистична политика. По скоро трѣбва да смѣтаме единъ добъръ резултатъ за игра на случая отколкото за дѣло на тия що сѫ го създали.

 

Какво прѣдсталвява отъ себе си Европейскиятъ свѣтъ? Нищо друго освѣнъ случаенъ сборъ отъ държави съ най-противорѣчиви интереси и съ безобразни претенции, голѣмината на които е пропорционална съ територията на господарката имъ. Днесъ нѣма двѣ държави, искрени приятели по между си. Любезноститѣ ва коронованитѣ глави, рѣчитѣ и цѣлуванията на министритѣ, срѣщитѣ, височайшитѣ посѣщения, празденства и пр. сѫ една маска, задъ която се крие неописуема вражда и зложелателство. Даже и въ тия държави, които сѫ части на единъ отбранителенъ или нападателенъ съюзъ, приятелскитѣ отношения сѫ искуствени, прѣсилени и готови всѣка минута да се обърнатъ въ прѣдателски. Историята е прѣдъ очитѣ ни; тя е неизчерпаемъ источникъ на факти, които поразяватъ съ свойта оргиналность. Ние можемъ да отидемъ и по нататъкъ. Можемъ да не вѣрваме въ взаимната искренность и на ония държави даже, които иматъ таенъ воененъ съюзъ по между си. Да, такава анархия царува днесъ въ свѣтътъ на границитѣ и пограничнитѣ постове! Всѣка държава взета отдѣлно е едно крайро егоистично и ненаситно сѫщество, готово да раскѫса всѣко друго стига да е увѣрено, че ще побѣди. И какъ е възможно да има братски и нелицемѣрни връзки между такива държави? Бракътъ между държавитѣ, ако ми позволите тъй да нарека тѣхното видимо сближение, е бракъ неестественъ и незаконенъ — такива сѫ и рожбитѣ отъ тоя бракъ . . .

 

Безчестието въ политиката намира свойто оправдание въ сѫщитѣ причини, които обуславятъ и безчестието въобще въ живота. Нашата задача обаче не е да търсимъ тѣхъ; за насъ е важно да знаемъ и да

 

 

12

 

констатираме самото безчестие, което се явява въ малъкъ иди голѣмъ размѣръ споредъ случая и споредъ държавата, която го инспирира.

 

Безчестие бѣ отъ страна на дипломацията нейното неокачествимо поведение прѣзъ време на съединението съ подклаждането огъня на братоубийствената Сръбско Българска война. Какви тайни не крие въ основитѣ си тая война! Но ние нека знаемъ само, че задъ гърбътъ на воюющитѣ двѣ държави сѫ се крили много други, които най сѣтне спрѣха кръвопролитието, което бѣха сами прѣдизвикали. И опихме се тогава отъ славата на Българското орѫжие и отъ тържеството на Българскиа левъ, безъ да подозираме какъвъ чувствителенъ ударъ се нанася на цѣлото наше бѫдаще. А нещастна Сърбия! Вънъ отъ позора на нанесеното ѝ поражение тя остана да оплакча участьта си, тъй безумно тласната въ буритѣ благодарение усилията на дипломацията. За насъ тукъ е безразлично, коя отъ великитѣ сили играе първенствующата роль, защото вече приехме, че тѣ сѫ еднакво способни да направятъ и добро и зло, което зависи отъ външнитѣ обстоятелства, а съвсѣмъ не отъ добрата имъ воля.

 

Кажете сега, какъ да окачествимъ поведението на Англия, която тъй енергически защищаваше храбритѣ и неустрашими Арменци въ борбата имъ съ турчина въ името на свободата и человѣколюбието, а сега съ жестокостьта на послѣдния злодѣй се хвърля бѣсно върху невиннитѣ бури, само за това, че природата надарила малката имъ република съ богати рудници? Англобурската война лишенъ пъть иде да докаже, че на силнитѣ не имъ е мила свободата и че тя може да бѫде удобрена отъ тѣхъ само тогава, когато носи съ себе си голѣмъ запасъ отъ облаги. Гдѣ е тукъ хуманностьта на Албиона, която тъй тържественно се манифестираше въ полза на Арменцитѣ? Не е ли грѣхота и срамота да мислимъ прѣдъ това, което става сега въ Африка, че Англия прѣзъ времето на Арменскитѣ смутове се е въодушевлявала отъ идеята за свободата и правдата?

 

Но посрѣдъ нечутитѣ звѣрства и кланета извършени

 

  

13

 

надъ беззащитнитѣ Арменци, посрѣдъ потоцитѣ невинно пролѣта кръвь — се издига грозната фигура на велика, както обикновено казватъ, Росия — втората тъмна героиня въ Европа. Тя пъкъ съвѣтваше Азиатския звѣръ да истрѣбва немилостиво „нахалнитѣ" Арменци, като му оказваше пълна морална поддържка. Единъ отъ нейнитѣ дипломати даже се изсмѣлъ надъ проекта за независима Армения, като важно и недвусмислено добавилъ, че Руското правителство никога не ще се съгласи да се създаде една „втора България”. Коментарии сѫ излишни. Тази сѫщата Русия слѣдъ като прѣдначерта планътъ за Гръцко-Турската война, пристѫпи на края да иска въ името на свободата автономията на Критъ. Историята изобщо на тази деспотическа страна брои въ страницитѣ си дълга верига отъ прѣстѫпления въ международнитѣ отношения.

 

Франция! Страната на свободата, люлката на цивилизацията, гнѣздото на свободомислието, тази Франция намира по нѣкога, че работитѣ въ Турция не сѫ отъ естество да прѣдизвикатъ вмѣшателството на дипломацията въ полза на подвластнитѣ народи, защото лѫжливи били пръсканитѣ слухове, че живота имота и честьта имъ не били гарантирани. Сѫщата тази Франция другъ пъть намира, че положението на Отоманската Империя е критическо, а главно, непоправимо и като такъво неизбѣжно свързано съ фатална развързка на самата Империя при участието, разбира се, на Европейскитѣ сили. А всичко това е тъй, защото тъй го диктуватъ интереситѣ ѝ, които за сега сѫ подъ опекунството на Русия и които не могътъ да не бѫдатъ пò-мили и пò-скѫпи отъ чуждитѣ. Най сѣтне самия фактъ, че съюза е съюзъ на несъвмѣстими крайносги — монархия и република, говори доста много за нечиститѣ побуждения и на едната и на другата. Това, което върши Франция по отношение источния въпросъ, още по рельефно се върши и отъ Германия. Нейната политика на истокъ е сѫщо едно безчестие, което костува твърдѣ много на поробенитѣ народи. Напослѣдъкъ тя е най вѣрната съюзница на Султана и горѣща застѫпница за запазвание

 

 

14

 

цѣлостьта на неговата империя. А всичко това има свойта ясно опрѣдѣлена цѣль, която не може да бѫде друга освѣнъ усигоряване нѣкое наслѣдство . . .

 

Ей така тѣзи голѣми държави си играятъ съ сѫдбата на малкитѣ народи, като подпомагатъ или спѫватъ тѣхното мирно развитие спорѣдъ това, дали се реализирватъ и тѣхнитѣ планове или не. Жалко е наистина положението на единъ поробенъ народъ, когато той е играчка въ рѫцѣтѣ на официалния свѣтъ, защото, както виждаме, често пѫти дѣлата му сѫ повече съсипателни и отъ най ужаснитѣ войни.

 

Щомъ като е тъй повече отъ ясно е, че источния въпросъ собствено тая негова часть, която включва въ себе си освобождението на Македония не може да бѫде освѣнъ прѣдметъ на най грубо и надмѣнно безчестие отъ страна на дипломатическия свѣтъ, защото, както и на друго мьсто се каза, тукъ изпъкватъ най-ярко домогванията и мечтитѣ на великитѣ сили. Отношенията на послѣднитѣ къмъ хала на Македонския робъ, каквито и да ставатъ съ течението на времето, не могатъ да бѫдатъ добродѣтелни и хуманни, И нека още отъ сега заявимъ, че ако на Македония е писано да се освобождава исключително по дипломатически редъ, безъ активното участие на самитѣ Македонци, което е твърдѣ невѣроятно, то този „хуманенъ", както ще го нарекатъ, актъ, ще бѫде продуктъ на грубо материадни и спекулативни съображения. Впрочемъ за това не трѣбва и да говоримъ, защото обтегнатото равновѣсие между държавитѣ опекунтки, доказано е, не се нарушава безъ сериозни смутове и безредия. Нека сѫщо заявимъ тукъ, че не би сѫществувалъ никакъвъ источенъ въпросъ, ако не бѣше тази фатална тактика на голѣмитѣ държави, да правятъ най чудовищни злодѣяния за удовлетворение на свойта ненаситна алчность. Отколѣ би огрѣло въ Македония, както и на всѣкѫдѣ дѣто има нужда, слънцето на свободата, ако человѣколюбие само движеше дипломацията! Защото отдавна и твърдѣ отдавна сѫществуватъ условията и потрѣбнитѣ мотиви за една такава патриотическа постѫпка отъ страна на силитѣ. Нимà не виждатъ тѣ, че отъ вѣкове се терзае без

 

 

15

 

божно единъ кротъкъ народъ, като се оскверняватъ най свѣтитѣ му чувства, мисли и желаниа? Виждатъ го тѣ, но за зла честь пасивното робско негодувание не е достатъчно да прѣдизвика тѣхната благотворна намѣса; тѣ само озлочестваватъ още повече и безъ туй злочестия народъ, като въ непримиримата вражда, която питаятъ помежду си, забравятъ и се гаврятъ съ страданията на тия, които въ единъ мигъ безъ капка кръвь биха могли да се обърнатъ въ свободни граждани. Да! гаврятъ се, защото вмѣсто да издигнатъ единъ измъченъ народъ на краката му, за да задиша свободно, което могатъ да сторятъ само съ една дума: „да бѫде свободенъ” — тѣ го оставятъ на дивия човѣшки произволъ олицетворенъ въ една грозна и убийствена тирания, каквато е турската... А защо всичко това е тъй казахме вече. Робътъ се валя въ кальта на нравственитѣ и физически страдания, въ кальта, въ ужасната каль на терора, разврата и насилията само за това, защото царува взаимно недовѣрие между великитѣ сили, отпечатано върху противорѣчивитѣ имъ претенции на Истокъ.

 

Минаха вече дълъгъ редъ години съ събития, политическото шарлатанство въ коѝто е било повече отъ очевидно. И това шарлатанство трѣбва да вразуми и увѣри всѣкиго, да увѣри и старо и младо и умно и безумно, че никога едно робско дѣло не ще възтържествува „дипломатическимъ образомъ" само защото то е право, и ако историята ни посочи нѣколкото „рѣшени" вече съ „благосклонното" участие на правителствата на великитѣ Европейски държави, дѣла, то смѣло можемъ да кажемъ, че разглежданието имъ и собствено присѫдата по тѣхъ е една случайность която може да бѫде и щастлива и не. Безъ да ровимъ историята на другитѣ народи, което съвсѣмъ не е по нашитѣ сили, ще забѣлѣжимъ само, че и нашето освобождение бѣше просто една щастлива случайность за българитѣ като игра на дипломацията, при все че въ основитѣ на това велико за насъ събитие се виждаха и елементи на едно чисто народно революционно движение. Това народно движение можеше обаче да бѫде смазано отъ тиранина, ако бѣ оставено

 

 

16

 

безъ подържка. Нека си припомнимъ само комедиитѣ разигравани въ разнитѣ конференции, по зашиванието и разкъсванието на Българското царство, и ще приемемъ безъ замислювание, че България, такава каквато я виждаме днесь е дѣте на една случайность и макаръ първоначално и да се изпрѣчва революционното движенйе, като двигатель на дипломатическия „ефектъ" пакъ очевидно е, че свободното Княжество се явява на сцената не като цѣль, а просто като едно добрѣ прѣсмѣтнато срѣдство за бѫдѫщитѣ комбинации на тайнствената Европейска дипломация. И ние — единъ слабъ физически народъ, гледахме какъ послѣдната играе безсрамно съ трупа ни, но и не помислювахме да се съпротивляваме, защото правото не е още сила и хуманностьта не е още право . . .

 

И тъй кой е моралния виновникъ за владѣющата днесь анормалность на истокъ? — Официална Европа или правителствата на признатитѣ сили. А кой е будния стражъ въ работитѣ на истокъ? Пакъ тя. Подиръ онова, което казахме за България малко остава още да добавимъ и за Македония, която въ дадения случай ни интересува. Прѣди всичко що е тя? — Една страна прѣзрѣна и отхвърлена отъ ония, които иматъ власть и сила да освобождаватъ и да поробватъ, защото империитѣ и монархиитѣ иматъ тукъ задачи, които се срѣщатъ и не могатъ да се разминатъ безъ стълкновение и до като тѣзъ задачи не се разграничатъ и съгласятъ, не трѣбва да се надѣваме, че ще се прѣдприеме нѣщо въ Македония, съ добри сѣтнини за поробенитѣ тамъ народи. Не робството ги трѣвожи тѣхъ — силитѣ, а Цариградъ, Солунъ, провлацитѣ, моретата и пристанищата! . . . Защо да не признаемъ най сѣтне една истина? . . .

 

Това състояние на работитѣ, протакано тъй дълго време оставя постепено своитѣ слѣди. Печалната тая дѣйствитедность има своята реакция въ умоветѣ на добросъвѣстнитѣ хора. Въ всичкитѣ почти чисти отъ развратъ обществени крѫгове се слага напослѣдъкъ убѣждението че ония, които сѫ жадни за свобода и човѣшки права трѣбва да изнесатъ на плѣщитѣ си потрѣбната физическа борба за извоюванието имъ,

 

 

17

 

Захвърлятъ се по дяволитѣ всичкитѣ дипломати, агенти и съвѣтници на царскитѣ корони, като се възлага смѣлата задача на кръвьта и мишсцитѣ. Такова е господствующето възрѣние въ Македонскитѣ крѫгове у Турско, такова е то сега и у насъ въ България. И то е сернозно и рѣшително, защото е създадено не отъ проповѣдьта на разни агитатори, а отъ самия животъ — най непогрѣшимия мѫдрецъ. На апелитѣ и молбитѣ прѣдъ посланици, дворове и конференции сега се гледа съ насмѣшка, защото отколѣ вече мина времето, когато на подобни „поклони" се придаваше значението на сѫдбоносни стѫпки! Времето изтри безслѣдно нѣкогашното обаяние отъ подобни стѫпки. Никой здравомислящь човѣкъ сега не би сторилъ глупостьта да вѣрва, че съ апели ще се умилоствятъ великитѣ сили за да турнатъ край на безредицитѣ въ Истокъ, като извадятъ отъ политическия гнетъ народитѣ подъ Турция. Ролята на тия унизителни поклони прѣдъ тѣхъ е изиграна вече. Днесь робътъ въ Македония високо декларира и заявява, че неще търпи вече туй черно тегло, на което е подложенъ и че ще хвърли рѫкавицата безъ да пита никого, защото надѣждитѣ му въ официалния Европейски свѣтъ сѫ пропаднали вече безвъзвратно. Македония е арена на най-гнусни и жестоки испитания; живота е нетърпимъ, борбата е неминуема — възтанието е на прага. Черковно училищното дѣло, за което въ началото се вдигаше толкова врѣва е привършено. Учители и попове свършиха вече работата си по черквитѣ и училищата; а тамъ дѣто тя не е свършена прѣдназначено ѝ е врѣменно да се изостави, за да стори мѣсто на нѣщо друго пò-наврѣмено, пò-важно пò-сѫществено . . . Всичко е изиграно — остава още послѣдния актъ отъ робската драма кървавия слѣдъ, който или ще загине единъ цѣлѣ народъ или ще заживѣе свободно. А понеже първото е немислимо, то нека вѣрваме въ второто. И този актъ наближава вече да се почне. Да! ще се почне той, но не тукъ, а тамъ съ сърдцето на Македония. И ще бѫде страшенъ огъня, когато пламне, защото ще се раздуха отъ вѫтрѣ.

 

Разбира се, че ние българитѣ нѣма да бѫдемъ

 

 

18

 

равнодушни свидѣтели на тая страшна разправа, на тая неравна, но люта борба. Ние ще подкрѣпимъ слабитѣ морално и материално и ако стане нужда ще заставимъ и правителството ни да стори сѫщото, въ случай че му бѫде противъ волята скъсванието приятелскитѣ отношения съ Турция.

 

Понеже се загатва за правителство, не е излишно да кажемъ нѣколко думи за участието въобще което сѫ имали нашитѣ правителства въ дѣлото на Истокъ. Това ще е потрѣбно и за самото уясняване на въпроса, който тукъ ни занимава.

 

Българскитѣ правителства до сега не сѫ направили нищо за неосвободената часть отъ отечествого ни, ако не смѣтаме усилията проявявани въ разни времена да се назначатъ единъ или повече владици, или да се откриятъ нѣколко търговски агенства или пъкъ най сетне да се освободи или повърне нѣкой неправилно арестуванъ или заточенъ българинъ. Но всичко това, макаръ и скърбно, е недостатъчно, за да обвиняваме което и да е иравителство въ непатриотизъмъ при вѫншнитѣ работи. Трѣбва да ги укоряваме за безакония, за излишна разточителность, за безтактие въ разхвърлянието данъчния товаръ, за грабежъ и гешефти, въобще за работи вѫтрѣшни, дѣто тѣ сѫ напълно свободни да вършатъ това или онова, а що се касае за вѫншнитѣ работи, за вѫншната политика на Княжеството — тамъ въпроса е съвършено другъ.

 

Вѫншната ни политика не е била, па и не може да бѫде самостоятелна, независима, своелична. Нашия гласъ е много слабъ, за да се чуе кѫдѣто и да е, а най вече пъкъ въ источния въпросъ, въ областьта на когото българското княжество не може да взима активно участие, безъ какво да е прѣдизвикателство, което да го оправдае, ако и да има най-голѣмо нравствено право да стори това. Подъ неизмѣримата тяжесть на нѣколко канари, малко едно камъче не е въ положение нищо самичко да направи . . . Источната наша политика е въ тѣсна зависимость отъ други държави, респективно тия, на страната на които е физическото надмощие. Изхождайки отъ тукъ, повтаряме, съвсѣмъ безосновно ще обвиняваме всѣко правителство,

 

 

19

 

че не е желаяло или е било неспособно да направи нѣщо за подобрѣние хала на подвластнитѣ въ Турция народи. Това, което е било възможно да направятъ правителствата ни е да хвърлятъ страната въ една непроучена авантюра, послѣдствията на която могли би да бѫдатъ гибелни за насъ, ако не намѣрехме онова автивно съчувствие у самитѣ роби, което е необходимо за тѣхното освобождение. За щастие всичкитѣ досегашни наши правителства сѫ били до тамъ прѣдвидливи, за да не прѣдизвикатъ такава катастрофа пълна съ опасности и за нашето собствено независимо сѫществувание. Ето защо насъ никакъ не трѣбва да ни очудва факга, че първата грижа на което и да е отъ българскитѣ правителства като доде на власть, е да обяви чрѣзъ единъ държавенъ актъ— „тронното слово", че сѫществуватъ най искрени и приятелски отношения между Княжеството и сюзерения дворъ. Друго яче не може; самитѣ обстоятелства налагатъ тия отношения. Пакъ най сѣтне въ Македония нѣма само българи, та непрѣменно само българското правителство да се грижи за нея; тамъ има сърби, има ромѫни, албанци, гърци и пр. Тѣхнитѣ правителства иматъ сѫщото основание да се интересуватъ за сънародницитѣ си въ Турско, както и нашето; тѣ иматъ сѫщото основание да направятъ енергични постѫпки прѣдъ Портата както и ние, ако тѣзи постѫпки сѫ належащи и непреждевременни. Е, при такива условия каква самостоятелна вѫншна политика ще очакваме отъ българскитѣ правителства? И забѣлѣжете хубаво, тая безгласна политика ще продължава или ще бѫде такава до тогава, до когато „стату-квото" ва истокъ или цѣлостьта на турската империя не почне да се заплашва отъ вѫтрѣшни междуособици и смутове. Нѣма ли такива смутове — нѣма и вѫншна политика въ България . .. . Това ще разяснимъ по надолу, а сега ще се спрѣмъ върху най-деликатното разклонение на въпроса — бѫдѫщето на Македония.

 

Въ Македония има разни народности и всичкитѣ съ малки исключения влачатъ тѣжкия хомотъ и еднакво се нуждаятъ отъ политическа свобода. Това е общо тѣхно искание, обща тѣхна потрѣбность. Но по

 

 

20

 

нататъкъ дохождатъ отдѣлнитѣ имъ искания, които съвсѣмъ не схождатъ по между си, а именно, да се присѫединятъ слѣдъ освобождениего си къмъ тая държава на Балкана, която обхваща народностьта имъ. Ако ли това не заявяватъ самички тѣ, то това вършатъ респективнитѣ държави. Но за нещастие народноститѣ сѫ размѣсени, земята е обща и всѣко присѫединяване по народность е безсмислица. Отъ тукъ и охотата да мине цѣлата область подъ властьта на една държава. И какво виждаме днесь? Нѣколко балкански държави ревниво мечтаятъ да видятъ единъ день, ако не цѣла Македония, то поне по голѣмата часть отъ нея присѫединена къмъ себе си. А това е семето на познатия ви раздоръ, царующъ въ полуострова, семе на ненависть, недовѣрие, умраза и зложелателство въ редоветѣ на балканскитѣ държавици, който съ тѣзи си неприятелски и враждебни отношения влошиха и влошаватъ още повече положението на робитѣ. И задъ тѣзи обтегнати отношения, нека не забравяме да кажемъ, се мѫдри образа на самата дипломация. която въ тѣхъ намира прѣкрасна храна да държи въ респектъ тая или оная държавица. За никого не е вече тайна, че враждата между Сърбия и България се раздухва отъ вънъ, както и оная съ гърцитѣ, ромѫнитѣ, черногорцитѣ и пр. Гоненията между сърби, българи гърци и пр., а особено между сърби и българи въ самата Македония, сѫ гонения искустно подклаждани отъ заинтересовани сили и най хитро и майсторски експлоатирани отъ самия Султанъ, за коего не трѣбва и да му се сърдиме. Нека да споменемъ и „невинната" Австро Унгария тукъ, която мисли, че ще прогледне само посрѣдствомъ Солунското пристанище и подъ натиска на тая чудодѣйствена мечта искуствено озлобява и охладява два братски народа. Мраченъ хаосъ! . . .

 

Нѣма да разиравяме за претенциитѣ на Сърбия, България и пр.; тѣ сѫ глупави и гибелни, както за самитѣ тѣхъ, така и за страната, за която прѣтендиратъ. Ненавистьта подклаждана отъ това безумно претенденство между тия държавици взима по нѣкога твърдѣ остъръ характеръ, а особено като се подържа тя отъ вънъ. Тъй се протака работата, враждата се

 

 

21

 

усилва, отношенията се изострятъ, гоненията и взаимнитѣ прѣслѣдвания растѫтъ, а това не е нищо друго, освѣнъ най-скъпа услуга на Султана. . . .

 

Балканскитѣ държавици никога или много мѫчно, а главно кѫсно ще додътъ до едно споразумѣние по раздѣлението на Македония, ако би се тя освободила. Па и хубавата идея за „балканската федерация” едва ли ще намѣри въ едно незрѣло време, като настоящето всичкитѣ потрѣбни условия за свойто реализиране, макаръ и да бѫде тя най-живноспособната, най-разумната.

 

Тогава гдѣ е изходътъ и има ли изходъ? Изходъ има и той е провъзгласяванието на свободна Македония въ отдѣлна независима отъ никого и напълно самосгоятелна държава. Като такава, тя ще има най-голѣми основания да бѫде всѣкога въ близки, искренни и приятелски връзки съ съсѣднитѣ ѝ царства и княжества, а особено съ нейнитѣ претенденти. Такава една свободна държава ще отвори границитѣ си за всичко хубаво, ще изчезне изведнажъ оная тъмнина и невѣжество, които царуватъ въ нея днесь, и отъ страна на стенания, простота и печалъ, ще стане едно културно огнище, което не ще закъснѣе да прѣнесе своята благодатъ и у съсѣдитѣ ѝ. Това е за сега най-безвредното и едничко по видимому възможно безъ сериозни сплѣтни разрѣшение на загелцения македонски въпросъ. Иначе рискуваме да се хвърлимъ въ редъ братоубийствени войни, които ще уничтожатъ може би и насъ като политически единици. Такъвъ единъ възгледъ се сподѣля вече отъ всичкитѣ просвѣтени умове, тъй трѣбва да се проповѣдва ва всѣкѫдѣ и дългъ е на всѣки съзнателенъ и интелигентень човѣкъ тъй да проповѣдва. Иначе тиранията ще побѣди на първо време свободата. . .

 

Бързамъ да напомня, че и тукъ не трѣбва много да се самооболщаваме, като мислимъ, че такова рѣшение на въпроса е лесно и просто. Напротивъ и тъй поставено дѣлото, то искарва на свойта повърхность пакъ цѣла маса отъ противорѣчия и крайности, сближението на които едва ли е възможно, или ако е възможно, свързано е съ голѣмо противодѣйствие.

 

 

22

 

Испъква напр. въпроса: Ако България се рѣши съ ножъ да защити братята си отъ рѣзнята на турскитѣ орди, то какво поведение ще държи Сърбия и другитѣ балкански държави? Като че ли искаме да кажемъ за първата: ще ни нападне, както е правила това и другъ пъть, защото отъ дѣ ще знае тя и кой ще я увѣри, че нѣма да се присъедини Македония къмъ България. Да, възможно е, допустимо е. Тогава? — мѫчно е да се отговори на тоя въпросъ. Не може сѫщо да се отговори и на твърдѣ естествено възниквающитѣ въпроси, като тия напр.: отъ коя народность ще произтича правителството на новооснованото царство, княжество, кралство или република? Кой ще бѫде съ „Божията милость" князъ, или краль или пъкъ Прѣдсѣдатель на републиката? и пр. и пр. Тая тъмнина има своитѣ лоши прѣдчувствия.

 

Това именно е най отрицателното и най обезсърдчителвото мѣсто на добрия проектъ за бѫдѫщето на Македония. Но не е само това. Какво поведение ще държи Австрия? А дипломацията? Какъ да отговаряме? Ние може да отговаряме всѣкакъ, но несъмвено е, за насъ ще бѫде ясно едно нѣщо, а то е, че за бѫдѫщето нѣма точно опрѣдѣлена пѫтека, то е хаосъ, но хаосъ не безнадеженъ, съ други думи хаосъ, който крие въ себе си вѣрояностьта да се обърне въ порядъкъ. Защото — нека го кажемъ въ общи думи, възтанието въ Македония, ще прѣдизвика тероръ и кланета на жени, дѣца, старци, а понеже тѣ ще сѫ българи, сърби и пр., а прѣимущественно българи, българското правителство, което и каквото и да е то, ще се застѫпи за тѣхъ и ако стане нужда ще скѫса дипломатическитѣ отношения — ще обяви война. Въ такъвъ случай кланетата не ще иматъ оня характеръ и оня край, какъвто имаха тѣ при Арменското движение. Тамъ нѣмаше свободна Армения тогава, както има сега свободна България, сѫщо нѣмаше тамъ такава здрава вѫтрѣшна организация, каквато има сега въ Македония. Тъй че дипломатическия свѣтъ, който не ще закъснѣе да заиграе ролята си, не ще бѫде въ състояние да задуши безъ всѣкаква отстѫпка справедливия гласъ на робитѣ, както направи тя съ нещастнитѣ

 

 

23

 

арменци, защото първо; тѣ — робитѣ самички се чувствуватъ силни да водятъ борба съ тиранина си и второ, защото иматъ единъ вѣренъ съюзникъ въ лицето на Княжество България, ако не и на други балкански държави, свободата на които ще баде много рисковано да се уничтожи. А какви ще сѫ отстѫпкитѣ на дипломацията не може още отъ сега да се прѣдскаже. Въ всѣки случай тѣ ще внесатъ подобрѣние въ работитѣ на Истокъ. Резултата ще бѫде такъвъ при каквито ѝ обсгоятелства да бѫде поставена България прѣзъ време на кървопролитието, важно е само едно: възтанието да бѫде повсемѣстно въ Македония. Шомъ като е тъй, макаръ и да избухне война даже между балканскитѣ държавици, пакъ огъня, който ще пламне въ Македония ще спечели въ своя полза дипломатическата намѣса. Да! само огънь въ Македония ще освободи Македония— това е урока отъ минѫлото и отъ настоящето. И този огънь скоро ще се запали и ще бѫде едно щастие за малкитѣ народи, ако излѣзатъ благоразумни да се споразумѣятъ мирно за автономията на Македония, ако ли това не стане, ако избухне общеевропейскиятъ пожаръ, нека се утѣшаваме тогава съ мисъльта, че съ нашата свобода ще изчезне въ сѫщото време и турската тирания въ Европа, а знайно е, че нѣма по тѣжко робство отъ турското. И въ единия и въ другия случай ще настане промѣна и то такава, кояго е твърдѣ близко до оная, която се желае . . .

 

И тъй переспективата на близкото бѫдѫщце е горѣ долу слѣдующата:

 

Въ Македония ще се провъзгласи революцията чрѣзъ всеобщо възтание, като неизбѣшно слѣдствие отъ лошата сисгема на управлението и второ, отъ доказаната неискренность у великитѣ държави. Тази революция ще извика най първо турцитѣ, които ще се заловятъ за потушаванието ѝ, ще прѣдизвика по тоя начинъ и нѣкой отъ балканскитѣ държави да се замѣсятъ за или противъ революцията и най сѣтне ще се извика посрѣдствомъ нея и дипломацията, за да даде резолюция на станалитѣ произшедствия. Какъ ще стаае всичко това казахме прѣди малко. Най желателното

 

 

24

 

и най безвредното, кавто и на друго мѣсто посочихме е, слѣдъ като се раскѫсатъ робскитѣ вериги, да имаме за съсѣдка една автономна область, чрѣзъ която сигурно е, че и нашето дишание отъ задушливо и тѣжво каквото е сега, ще стане свободно и спокойно, защото не е да не знаемъ колко гибелно се отразяватъ у насъ работитѣ въ Турция. Ние изтощаваме до послѣдня степенъ свойтѣ финансови сили по издържанието на армия съвсѣмъ несъотвѣтствующа на една малка държава, като нашата и все заради историческата ѝ задача. . . Печално е, но тъй е.

 

При другъ порядъкъ на нѣщата България би заживѣла по-нормално и този другъ порядъкъ всинца трѣбва да го желаемъ, а главно да се стрѣмимъ за постиганието му.

 

Нека забѣлѣжимъ тукъ, че здравиятъ човѣшки разумъ не допуска никакви исторически задачи, като тия на армията ни напр., той не допуска сѫщо и патриотическитѣ възклицания „национално единство" „наше отечество" „народна гордость" „кръвни братя" и тѣмъ подобни, обаче самичъкъ той не е достигналъ до тамъ, или не се е разширилъ до толкова, да за регулира общественитѣ отношения по своя вкусъ. А до тогава ние ще сме принудени да се радваме и на прѣходнитѣ форми отъ развитието на тия обществени отношения, каквито въ дадения случай сѫ нѣколко рода управления, които се прѣдсказватъ аа бѫджщата Свободна Македония, и които, колкото и незадоволителнн да сѫ въ очитѣ на здравомислящия човѣкъ все пакъ сѫ крачка напрѣдъ.

 

За сега нека всички се опълчимъ срѣщу пагубнитѣ шовинистически ламтения, тамъ дѣто още се показватъ, и ако тѣ се задушатъ, можемъ съ твърда вѣра да възлагаме надѣжди на бѫдѫщето.

 

Остава още да кажемъ, че въ надвечерието на борбата, ние трѣбва да сме всѣкога готови да дадемъ това, което ни искатъ и което сме въ положение да дадемъ. Трѣбва да подкрѣпимъ брата си или просто роба морално и материално, като му дадемъ на разположение всичко потрѣбно за извоюванието на неговата политическа свобода. А ако това е недостатъчно

 

 

25

 

и събитията ни повикатъ при него, то тогава ще бѫдемъ принудени да смѣсимъ съ неговата кръвь и свойта. И тогазъ вече свободата ще се яви като заслужена награда на достойна борба. А какъвъ характеръ ще има тая свобода, за туй не трѣбва твърдѣ много да се безпокоимъ и трѣвожимъ. Нека вѣрваме само, че тя не ще да остане сѫщата каквато е сега.

 

Тъй: Борбата е неминуема и утрѣ ще се започне. Да помогнемъ! Слѣдъ тържеството на свободата бѣднитѣ балкански народи, каквито и промѣни да прѣтърпятъ, ще иматъ възможность по съзнателно вече да отпочнатъ разглежданието на своитѣ социални задачи, общи съ ония на цѣлия свѣтъ, а именно, отърсванието отъ послѣдното човѣшко робство икономическото, главния двигатель на общечовѣшкитѣ бѣди и злощастия.

 

 

Ломъ у Февруарий 1900 год.

 

[Back to Main Page]