.

Писма и оправки

По следите на една историко-документална фалшификация

 .

Христо Христов  (Исторически Преглед, 1983, кн. 4, с. 100—106)

 

Първа страница на статията

 

През 1980 г. в Скопие бе издадена книгата „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комятет во Кресненското востание”. В нея участвуват със статии върху „Правилата Уставот” 9 скопски историци, известни с упорития си стремеж да представят в извратен вид важни събития и факти от българската история. Такъв и особено драстичен е случаят с поместените в сборника статии, както и самият „документ”, взет в неговата цялост.

 

*  *  *

 

Сборникът е посветен, както се вижда от заглавието, на едно от важните събития в българската история — въоръжената съпротива на българския народ срещу решенията на Берлинския конгрес през 1878—1879 г. Въстанието е известно не като „Кресненско”, а като „Кресненско-Разложко”, тъй като избухва не само в земите по Средна Струма, но и в тези по Горна Места.

 

В предговора към сборника се заявява, че в последно време чрез обнародване на голям брой научни трудове и документи (думите трудове и документи са поставени в кавички) българската историография се стремяла „да докаже българския характер на Македония и правото (думата е поставена в кавички) за присъединяването ѝ към Н. Р. България”. С такава цел неотдавна в София бил обнародван документалният сборник „Македония низ документи” (заглавието на сборника е „Македония. Документи и материали”). В него бил направен подбор на онези документи, които свидетелствувала (думата е поставена в кавички) за българския етнически характер на македонския народ.

 

В сборника били поместени само такива документи, които във времето на „македонската преродба и национално ослободителното движение” били излезли от „обхванати от великобългарската пропаганда в Македония” слоеве на македонския народ. Изоставени били всички документи, които произлизали от привърженици на великогръцката и великосръбската националистическа пропаганда. Същото станало и с документите, свидетелствуващи за развитието на „македонската национална мисъл”, която си пробивала път въпреки чуждите пропаганди.

 

Както се вижда, още в наименованието на труда се проявява стремежът за извращаване на едно крупно събитие в българската история, като се говори за несъществуващ Македонски въстанически комитет. Но в случая това не е толкова важно. По-важно и по-драстично е, че още под заглавието на труда, на обложката, е изобразен кръгъл печат със следния текст в средата: „Печать началнїк щаба”, и около него: „На Македонското востание 1878”. Такъв няма. Отпечатък от него липсва върху първата и последната страница на „оригинала” на „Правилата — Уставот”. Той е измислен. Но като поставят изображение на такъв измислен печат върху обложката на труда, авторите му искат да внушат, че това е „македонско”, а не българско въстание, за каквото е прието от всички добросъвестни изследователи на събитията, свързани със съпротивата на българския народ срещу решенията на Берлинския конгрес.

 

Не би трябвало да се изпускат пред вид обаче и други внушения на авторите на сборника „Правилата — Уставот”, които по същество са провокаторски и тенденциозни. Например твърдението, че съвременната българска историография се стремяла да докаже българския характер на Македония и правото за присъединяването ѝ към България. Това твърдение е клевета, както е клевета и писаното, че в сборника „Македония. Документи и материали” са включени само документи, излезли от обхванати от „великобългарската пропаганда” слоеве на „македонския народ”. В действителност в този сборник са включени най-различни документи, в това число и от гръцки и сръбски произход.

 

Според авторите на предговора към сборника „Правилата — Уставот” безспорен бил фактът, че в своето развитие „македонският народ” се намирал в много „тешкотии”, които произлизали от особените условия на историческия, обществено-политическия и икономическия му живот,

 

100

 

 

от една страна, и от експанзионистичните стремежи на балканските буржоазии, от друга. Той бил лишен от историческо минало под собствено име. Отделни негови представители се именували гърци, българи или сърби под влияние на чуждите пропаганди. Оттук произлизали документите (думата е поставена в кавички), които се използували като доказателство за принадлежността на „македонския народ” към една от трите балкански нации. Такива били изворите, включени в сборника „Македония. Документи и материали”.

 

От казаното може да се направи изводът, че обнародването на „Правилата — Уставот” е замислено в отговор на сборника „Македония. Документи и материали”. С категоричността на истината, разкрита с включените в него източници по т. нар. македонски въпрос, сборникът твърде много е раздразнил скотските фалшификатори на българската история. И като не могли да измислят нещо по-недостойно, те решили да съставят документа-фалшификат „Правилата — Уставот” и да напишат 9 студии за неговото тълкуване.

 

Според авторите на предговора към „Правилата — Уставот” с обнародването на сборника „Македония. Документи и материали” българската историческа наука се била поставила в служба на „своята държава и нейната експанзионистичва политика”. Тя съзнателно изоставяла издирени от младата македонска историография след Втората световна война документи в българските архиви, които свидетелствували за самостоятелното развитие на „македонската национална мисъл”. Такъв документ бил „Правилата — Уставот”, съставен според авторите на предговора в края на 1878 г. по време на „Македонското (Кресненско) востание”. [1]

 

Българските историци според авторите на предговора представяли Кресненското въстание като въстание на македонските българи. За тази цел те правели подбор на изворите за въстанието и криели противоречащите на горното твърдение източници. Но макар всички документи за въстанието да се намирали в България и там да били поставени под „ембарго”, когато „будното око на българския контрол” заспивало, можело да се открият нови, неизвестни за науката документи. Такъв бил случаят с „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет во Кресненското востание”.

 

Документът, предмет на „изследване” от страна на 9-те автори, бил намерен въпреки „ембаргото” в личния архив на покойния български патриарх Кирил. В него той бил заведен под сигнатура „Арх. од. Дело 2341, А. Е. 50, лл. 30—61”. Въпреки че разполагал с него, патриарх Кирил не го поместил в труда си за съпротивата срещу Берлинския договор, издаден от Българската академия на науките през 1955 г. Дали самият той е изоставил документа или това се дължало на искане на рецензента (рецензент е Христо Христов), авторите на предговора не уточняват. Те само съобщават, че патриарх Кирил бил позволил на „македонскиот историчар” д-р Славко Димевски да прегледа документацията за Кресненското въстание в личната му архива и му помогнал да микрофилмира някои необнародвани в труда документи за въстанието, в това число и „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет. . .”. За жалост — пишат авторите на предговора — разбрахме, че документът „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет” вече не може да се намери в архивата на покойния патриарх Кирил и е обявен за „непостоен”. “(Не се съобщава кой е направил това.) Все пак те, авторите на предговора, се надявали, че той не е унищожен и един ден щял да бъде достъпен за „явноста” [2].

 

Както се вижда от казаното в предговора, „документът” бил намерен в личния архив на покойния български патриарх Кирил. Той го дал на д-р Славко Димевски да го микрофилмира, но след това бил обявен за „непостоен” вероятно за да не противоречи на тезата за българския характер на Кресненско-Разложкото въстание. Това твърдение цели да се отклони всеки, който би искал да провери има ли такъв документ или няма и по този начин да не може да се разкрие фалшификацията на д-р Славко Димевски и неговите ортаци при подготовката на книгата „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет во Кресненското востание”.

 

Твърдението за укриване на „Правилата — Уставот” е тежко обвинение към покойния патриарх Кирил и управлението на държавните архиви в НР България. То е клевета, насочена против

 

 

1. В отпечатания текст е „1978” година. Не е грешка, тъй като вероятно тогава или приблизително тогава е бил съставен този фалшификат.

 

2. Архивно дело № 2341 е документи от личния архив на покойния патриарх Кирил няма. Предадените след смъртта му документи в държавните архиви са заведени с № 1318. В архива си патриарх Кирил не е номерирал документите, които е притежавал. Следователно цитираният от д-р Славко Димевски № и самият „документ” не е съществувал, когато Димевски е гледал предоставената му документация за Кресненско-Разложкото въстание от патриарх Кирил.

 

Към казаното трябва да се прибави още и следното: Началникът на Главно архивно управление в България ст. н. сътр. к. и. н. Дойно Дойнов заедно със свои сътрудници и при съдействие на отговорни държавни органи е направил пълен преглед на всички материали от личния архив на патриарх Кирил инеенамерил обявения от д-р Славко Димевски „документ”. Дойнов е автор на едно от най-сериозните изследвания за Кресненско-Разложкото въстание и следователно не само като началник на ГУА, но и като изтъкнат специалист по разглеждания проблем е бил пряко заинтересован в намирането на обнародвания от Димевски „документ”.

 

101

 

 

авторитета на цялата българска историческа наука, чийто виден представител беше покойният патриарх. Не би трябвало да се съмняваме, че той е дал на д-р Славко Димевски възможност да прегледа интересуващите го документи за Кресненско-Разложкото въстание. И други български историци и архивни служби са правили това по отношение на скопските историци въпреки склонността им да използуват предоставените им документи за нечисти цели. Но те никога не са скривали или унищожавали исторически документи.

 

Клеветнически звучи и твърдението, че все пак документът „Правилата — Уставот” не е унищожен и един ден щял да бъде предоставен на „явността”. Така излиза, че „документът” хем го има, хем го няма. Не го търсете, понеже го няма, но не се съмнявайте в честността на д-р Славко Димевски и неговите ортаци, защото, макар да го няма, някой ден той може да се яви пред „явностга”. Хитро, но плитко скроена лъжа, и то от човек, който, както се говори, има духовнически сан и който би трябвало да спазва морала на християнската църква и да се отнася с уважение към паметта на българския патриарх Кирил.

 

В сборника „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет во Кресненско-то востание” освен предговора и 9-те статии е даден в „превод” на съвременния книжовен „македонски език” (оригиналът е нагоден към възрожденския български език) текстът на целия „документ”, като са приложени факсимилета само на 10 от общо обявените негови 32 страници. Това буди учудване, защото при обнародването на важни исторически извори обикновено се прилагат факсимилета на целите документи, а нз само на част от тях. Това е било задължително и за авторите на „Правилата — Уставот...”, която са се впуснали в най-подробни тълкувания на неговото съдържание, за да „утвърдят” у читателите идеята за наличие на македонски сепаратизъм още през 1878—1879 г., нещо, което никой сериозен учен не сее опитвал да направи досега.

 

Документът „Правилата — Уставот”, който в сборника се нарича „новонамереният документ”, се състои според обнародвания „превод” на съвременен „македонски език” от 212 члена или точки, обособени в 5 раздела: 1. „Македонскиот востанически комитет озаконува 1878”; 2. „Целта на взетанието во Македонија”; 3. „Воените правила за Македонската војска”; 4. „Граѓанска управа” и 5. „Надворешни задолженија на Востанието”. Във вид на факсимилета са приложени първата, последната и още осем страници, обхващащи част от членовете на „документа”. Липсват от 10 до 125, от 130 до 138, от 146 до 182 — и от 198 (края) до 200 включително, или общо 163 члена от общо 212. [3]

 

Понеже липсват факсимилета на всички страници, разборът на „документа”, който се прави в следващите редове, се основава на „превода” на съвременния „македонски език” и на приложените 10 факсимилирани страници.

 

При проучване на приложените факсимилета прави впечатление и будят подозрение редица особености на „новонамерения документ”. На първо място, това е езикът на „документа”. Той е твърде далече от тогавашния говорим и писмен възрожденски български език с видими усилия за езикова мимикрия. „Документът” е написан чрез смесване на възрожденския книжовен български език със следосвобожденския и с вмъкване на „македонизми” от съвременния „македонски книжовен език” или други изкривени и измислени думи, които тогава не са били в употреба. Такива са:

„съвмѣстно” вместо „мѣстно”,

„низ” вместо „изъ”,

„сакатъ” вместо „искатъ”,

„подалечните” вместо „по-далечнитѣ”,

„благотворительскивместо „благотворителни”,

„також-де” вместо „също така”,

„действа” вместо „действува”,

„стърна” вместо „страна”,

„кръвава” вместо „кървава”,

„дръжава” вместо „държава”,

„пролѣваме” вместо „проливаме”,

„боръба” вместо „борба”,

„Сръбия” вместо „Сърбия”,

„содържание” вместо „съдържание”,

„рамни” вместо „равни”,

„изкрени” вместо „искрена”,

„подобре” вместо „по-добре”,

„пътотъ” вместо пѧтя”,

„реонъ” вместо „районъ”,

„ся” вместо „се”,

„посъвмѣстно” вместо „повсемѣстно”,

„девисъ” вместо „девизъ”,

„ослобождение” вместо „освобождение”,

„пьрвъ пъть” вместо „пръвъ пѧть”,

„зулюми” вместо „зулуми”,

„съвмѣстни комитети” вместо „мѣстни комитети”,

„мюслюманската” вместо „мюсюлманската”,

„по ослобождението” вместо „след освобождението”,

„полъзъвместо „полза”,

„свѣтовна” вместо „свѣтска”,

„Булгария” вместо „България”,

„щабската болница” вместо „щабната болница”,

„главари” вместо „главатари”,

„автономическа Македония” вместо „автономна Македония”,

„кръвави” вместо „кървави”,

„участватъ” вместо „участвувать”,

„подалечните” вместо „по-далечните”,

„доброволец” вместо „доброволецъ”,

„къде” вместо кѧдето”,

„хлебъ” вместо „хлѣбъ”,

„вътре” вместо „вѧтре”,

„нужний съвети” вместо „нужните съвети”,

„той” вместо „тоя”,

поголѣмъ” вместо „по-голѣмъ”,

„съобществения” вместо „обществения”,

„доктури” вместо „доктори”,

„нема” вместо „нѣма”,

„Руссия” вместо „Русия” и много други.

 

При внимателно прочитане на приложените факсимилета прави впечатление също погрешното и непоследователно употребяване на буквените знаци, присъщи на тогавашния български възрожденски правопис. В много думи неправилно е употебена буквата ѣ. Например „пролѣваме” („нашата кръвъ що пролѣваме”), „благотворитѣльски комитѣти”, „прѣповаждать”, „прѣдъ

 

 

3. По номерация са 211, но чл. 44 се повтаря, поради което общият брой е 212.

 

102

 

 

слѣдъ”, „цѣнтрално”, „рѣдови”, „насѣлено”, „врѣди”, „извѣдани” и други. На места, където е “трябвало да се пише ѣ” е писано просто „е”. Например „нема” вместо „нѣма”.

 

Неправилно в документа-фалшификат, като се съди по приложените факсимилета, на много места е употребена буквата „ъ” вместо „ѧ”. Например пише се:

„бъде” вместо „бѧде”,

„пътотъ” вместопѧтятъ”,

„пъть” вместопѧть”,

„вътре” вместовѧтре”,

„стъпать” вместостѧпятъ,

бъдатъвместо „бѧдатъ” и други.

 

Неправилно се пише „стрънъ-тъ” вместо „страната”. Неправилно са употребени или неупотребени на много места също буквите „ь” и „ъ”. Например

„благотворитѣльски” вместо „благотворителни”,

„благодарност” вместо „благодарность”,

„правительства” вместо „правителства”,

„поваркать” вместо „поваркатъ”,

„ослободительната” вместо „освободителната”,

„пользата” вместо „ползата”,

„благотворительнитѣ” вместо „благотворителните”,

„правительство” вместо „правителство”,

„прѣдательи” вместо „прѣдатели”,

низ” вместо „низъ”,

„доброжелательи” вместо „доброжелатели”,

„покорявать” вместо „покоряватъ”,

„лечать” вместо „лѣчатъ”,

„боръба” вместо „борба”,

„ополномощава” вместо „опълномощава” и други.

 

Приложените факсимилета са крайно нечетливи. Поради това много думи и цели изречения трудно се четат и разчитането им не е сигурно. В „превода” на съвременния „македонски език” е изпуснат текст, който в приложеното факсимиле следва след чл. 10: „Забѣлежвание: Сичко упомянуто във тая точкъ оружия може да се дава първъ пъть на оние които отъ”. С това „отъ” текстът на факсимилираната страница свършва, без да е завършена мисълта. Очевидно при „превода” са изпуснати не няколко думи, а цял пасаж, включен в „Забѣлежванието”.

 

Съставителят на документа много е бързал и затова някои думи и изрази не са еднакво написани в различните членове. В „оригинала” липсват също думи, които са прибавени при „превода”. Например: „. . .Ние не ся отчаяхме, нъ продължаваме да работимъ енергически и неуморно за постигането на нашата цѣль — освобождението на Македонците отъ подъ турското иго като (изпусната е думата „тъй”) турската власть не иска да приложи членътъ 23 отъ Берлинскиять договоръ” (края на чл. 190). Или: „Позволява се тъй нареченитъ (изпусната е думичката „на”) благотворительски комитѣти во Македония. . .” (чл. 5). Или по-надолу: „. . . Сосъ свой трудь и сосъ свой потъ на сопственото си содръжание дойде (изпусната думичката „да”) до местото, където ще ся вчисли въ редовитѣ на востаницитѣ. . .”. (чл. 6).

 

Прави силно впечатление усилието на съставителя на „документа” да представи Кресненско-Разложкото въстание не като българско, а като „македонско” въстание. Поради това в „превода” думите „Македония”, „македонска войска”, „Македонско востание”, „Македонски комитет” и „македонци” се срещат 163 пъти!

 

Не това е обаче най-характерно за разглеждания историко-документален фалшификат. По-важно е как се прокарва тезата за Кресненско-Разложкото въстание като „македонско”, а не българско в различни членове на „документа”. При това учудващо е, че в „превода” въстаниците искат не освобождение от османско иго, а приложение на чл. 23 от Берлинския договор, нещо, което не е било цел на тогавашната въстаническа борба. А има и недоглеждане при съставянето на текста. В някои членове се говори за „освобождение на Македония”, а в други — задаване автономни права на „македонците” (вж. например чл. 9 и чл. 145). В последния от посочените членове се казва дословно: „Централниятъ [комитетъ] ще изготви по ослобождението на отечеството Уставъ за устройство на Македонската държава (Така!) като автономия съ политическа и културна автономия в Отоманската империя. . .” (следващият текст във факсимилето липсва). В чл. 195 се говоря за някакъв „турски комисар”, който трябвало да убеди турците, че въстанието било в полза на самите турци. Така излиза, че хем се води борба за освобождение, хем тя е „в полза” на тези, които са държала под робство в продължение на пет века българското и другото християнско население в Македония! Учудваща логика, но тя престава да бъде такава, когато се вземе пред вид, че съставителят на документа-фалшификат се стреми да се отхвърли всяка помисъл у въстаниците за политическо освобождение от османско иго и за присъединяване на освободените земя към Българското княжество, което е истинската цел на въстаническата борба.

 

Затова свидетелствуват много документи, между които и апелът на „Привременното българско управление в Македония”, съставен на 10 ноември 1878 г. от въстаниците в Пирин планина. В него се описва тежкото положение на останалото под турска власт след Берлинския конгрес българско и друго християнско население в Македония и се отправя призив към „братя българе и славяне” за оказване помощ на започнатата въстаническа борба.

 

В апела се казва дословно: „Възможно ли е, братя, вие, които сте изпитале всичко това (насилията и жестокостите на поробителите) и едва успяхте да подишате свободен воздух, да ни оставите нас во такова ужасно положение? Възможно ли е ние, мъчениците, вече толкова години под ярема на общия враг, да не найдеме братско сочувствие у вас? Возможно ли е ние, отдадените на жертва вследствие на незнам какви си европейски интереси, да не можем да се надяваме на помощ от нашите братя? Възможно ли е вие да ни оставите без подържкъ тогай, кога у нас става борба на живот или на смьрт? Вие требва харно да знаете, че Македония, веднаж оставена под турския ярем, она за нас е изгубена; защото враговете на нашето обединение не-

 

103

 

 

уситно действуват и гледайки, че останълото за них е изгубено, [съ] обърнеле главното си внимание на нашътъ странъ с цел да истребът в нея българския елемент. . .”

 

Апелът завършва с думите, че е дошло време българите да се покажат като достоен за свободата народ, че в техните жили не е престанала да тече кръвта на хан Крум и цар Симеон. Дошло е време българите да докажат на Европа, че да се „разделява со църнило един цел народ — не е шега!”. И накрая: „А вие български патриоти, поборници на свободата, които неведнаж сте показали своиътъ храброст, вооружете се и побързайте да встъпите во нашите редове против общия враг. Нека вашата кръв, проляна на горите македонски, да служи за симбол на слобода, вашата девиза нека биде: „Слобода или смърт” [4].

 

За българския характер на Кресненско-Разложкото въстание и за целта на въстаническата борба — национално освобождение и присъединяване на оставените от Берлинския конгрес под османска власт български земи към Княжеството, свидетелствуват още десетки документи. Така например руският дипломат Е. П. Новиков пише от Виена на Н. К. Гирс в Петербург на 24 октомври (5 ноември) 1878 г. за „наскоро разразило се в Македония българско въстание”. Той цитира виенския вестник „Wiener Abednpost”, според който „българското въстание в Македония” се стремяло към създаване на българска държава в границите, предвидени със Сан Стефанския договор. Поради това то не било „чисто частен кризис”, но засягало въпроси от „европейско значение”. [5]

 

В писмото-отговор на жителите в побунените села от Мелнишко до петричкия каймакамин от 11 декември 1878 г. се казва: „. . . Като видяхме, че на Берлинския конгрес европейските сили са ни оставили пак под вашето управление, взехме оръжието в ръка и няма да го оставим, догдето не се съединим с Българското княжество. “ „Най-много ни зачудвате — се казва в същото писмо, — че след нашето завръщане ще вземете мерки за изкореняването на въстаниците, нещо което ни иде много мъчно да повярваме; защото всичките българи от цяла Македония са въстанали, които още в първото сблъскване с вашите войски на Кресна, на Муравци и другаде показаха знак, че те юнашки ще се борят и както древната история похвалява за тяхното постоянно юначество в боювете!” [6]

 

Силно звучат думите за стремежа на българите в Македония към национално освобождение и присъединяване към Българското княжество в даденото пълномощно на пратениците в Учредителното събрание в Търново. „Долуподписаните уроженци македонци — се казва в пълномощното — с настоящето си упълномощяваме от наша страна достопочитаемите господа: Димитрий Протич от Велес, Никола Диамандиев от Охрид, Косте Хаджитрайчев от Кратово, Наум Симов от Битоля, Димитрий Хаджиандонов от Щип, Атанас Радев от Кочяни, Димитри П. Георгиев (един от ръководителите на Кресненско-Разложкото въстание) от Струмичко и Стоян Костов от Скопие, за да телеграфират до Народното събрание в Търново и да изразят горещото желание на всичките жители българи от Македония, което [се] състои в единството на народа ни, както много пъти сме изразили пред европейските сили, а за разделението от братята ни сме ся протестирали не еднажди и не ще престанем от да ся протестираме и да ся стремим за обединението ни, докле тече в жилите ни българска кръв. . .” [7]

 

Приведохме горните цитати, за да се види колко необосновано и преднамерено съставителят на „Правилата — Устазот” и авторите на 9-те статии изопачават характера и целите на Кресненско-Разложкото въстание, търсейки исторически корени на съвременния македонизъм. В увода на документа-фалшификат „Македонский востанический комитетъ узаконява 1878” се казва, че въстаниците в Македония са поборници на свободата и че със своята кръв служат като „македонска войска” на Александър Македонски. [8]

 

Очевидно името на Александър Македонски не е споменато случайно. Бележката под линия не опровергава несъстоятелността на твърдението за етническа приемственост между населението в древна Македония и нейните сегашни жители. И това не е направено случайно. То цели да се замъгли етническата принадлежност на славянското население в Македония и се внуши идеята за неговата етническа отделеност от българите. Разбира се, това твърдение е напълно несъстоятелно и никой сериозен учен не го поддържа, но за масовия читател в СР Македония то е привлекателно, а е и удобно за целите на противобългарската пропаганда.

 

Член 15 на „Правилата — Уставот”, за който липсва факсимиле и който тук се цитира по „превода”, гласи: „Секој христијанин и мухамедец Македонец, Турчин, Арнаут, Влав и друг, коішто ќе се покаже како противник на востанието и на востаниците ќе се гони и откако се фати,

 

 

4. Български патриарх Кирил, Съпротивата срещу Берлинския договор Кресненското въстание, С., 1955, с. 121; вж. също сб. Кресненско-Разложкото въстание 1878, С., 1970, с. 134.

 

5. Кресненско-Разложкото въстание, 1878, с. 129.

 

6. Пак там, с. 141.

 

7. Пак там, с. 143.

 

8. Под линия се заявява, че споменаването на Александър Македонски било „романтичарскиот занес за античното потекло на современните македонци, силно присъствуващ от средата на 19-и в. и след това”. Не е казано обаче у кого присъствува този „романтичарски занес и дали той няма застъпници сред скопските историци и сега.

 

104

 

 

се накажува соответно.” Както се вижда, съставителят на документа-фалшификат с един замах заличава българите в Македония и ги провъзгласява за „македонци”. Всички други жители на Македония са оставени такива, каквито са — турци, албанци, власи и други, и само българите стават „македонци”. Такава постановка за народонаселението в Македония в дните на Кресненско-Разложкото въстание е несъстоятелна. Тя бе „родена” от първоапостола на македонизма Кръстьо Мисирков по-късно, в края на XIX и началото на XX в. [9]

 

В документа-фалшификат, специално в раздела „Външни задължения на въстанието”, чл. 184, се казва, че то е „вътрешно и че не може да успее, ако не бъде убедена Европа „за нашата освободителна борба”. Затова на „Македонскиот комитет” се вменява в дълг да разяснява целите на въстанието и че то не се стреми към лишаване от права на другото (немакедонско) население. Следва текстът на чл. 185, в който, както бе отбелязано, се говори за някакъв въображаем турски комисар”, който трябва да извести турците, че въстанието е от полза и за самите тях.

 

Голям брой членове в раздела „Външни задължения на въстанието” са насочени към „обосноваване” на „чисто македонския характер” на въстанието и следователно към изваждането му от българската история. При това е допусната една явна несъобразност или по-точно хронологично недоглеждане. Документът-фалшификат според факсимилето на първата страница е от 1878 г. (В предговора е казано, че е от „към края на 1878 година”.) Тогава освободените български земи се намират под властта на Руско временно управление начело с императорския комисар Дондуков-Корсаков. Българско княжество като обособено политическо образуване не съществува. Още не е свикано Учредителното събрание в Търново и не е избработена Търновската конституция. Не е избран и не е поел властта първият български княз Александър Батенберг. На какво основание тогава в текста на чл. 186 се казва: „Македонскиот востанически комитет ќе ја извести и владата [след като бъде известен „турскиот комесар”] на Кнежеството Бугарија дека Македонците не ќе имаат друго мешанье со Кнежеството освен братска помощ от тие словенски наши браќа.”

 

Същото несъобразяване с фактическото положение на освободените български земи се проявява и в следващите два члена: „Македонскиот востанически комитет во Кнежеството ќе се претставува од наши депутати, а Кнежеството при Комитетот може да испрати свои депутати” (чл. 187) и „Се моли кнезот на Кнежеството да го замоли Неговото Императорско Величества Царот Ослободител од Русија (Така!), както татко и на Македонците, да посредничи пред другите дворове да се измени таа лоша положба на македонскиот народ” (чл. 188).

 

Съставителят на документа-фалшификат не е препуснал да „уреди” отношенията на „Македонскиот востанически комитет” и със Сръбското княжество. Член 191 гласи: „Македонскиот востанически комитет ќе іа запознае и братската земја Кнежеството Срб)а со целите на нашето востание, бараіки братска помощ за ослободуване на Македонија. Ако српскиот кнез дозволи, ќе испратиме во Кнежеството наши депутати, а при Комитетот ќе примиме нивни депутати.” За отношенията със Сърбия се говори и в следващите два члена, което очевидно не е направено случайно, а с тенденция да се покажат еднакво близки до въстаниците както България, така и Сърбия.

 

В „Правилата — Уставот” е отделено място за отношенията на „Македонскиот востанически комитет” с „грчката влада” и „албанските байрактари и народните водачи”, които се умоляват — първата „да помогне Македонското востание и дозволи испраканье на македонски доброволчески чети од Грција”, а последните „да се придружат кон Македонското востание за нивна и наша слобода”.

 

Съставителят на документа-фалшификат или не знае, или се прави, че не знае за положението на Балканите и за балканските политически взаимоотношения по време и след Берлинския конгрес. Той не знае или се прави, че не знае например, че по време на този конгрес сръбското правителство изпраща до представителите на заседаващите в Берлин велики сили меморандум, в който не признава съществуването в Македония на нито един българин или „македонец” и в който цялото християнско население в областта е провъзгласено за сръбско. Същите претенции, макар и не за цяла Македония, имат по време на конгреса и след това гръцкото правителство и ръководителите на албанското национално освободително движение от т. нар. „Призренска лига”.

 

Грубо тенденциозно са формулирани членовете на „Правилата — Уставот” за отношението на Българската екзархия към Кресненско-Разложкото въстание. В тях политиката на Екзархията към освободителната борба в Македония е изопачена и оклеветена. Така например в чл. 200 се казва, че тя (Екзархията) под претекст, че се грижи за македонците, които остават под непосредствената власт на Османската империя, „одржува тесни врски со турската влада во Цариград и има големо пријателство со неа, така што преку таа влада, си мисли, откако им угоди на турците, ќе спечали да има влијание пред нив, за да испрака духовни началници (владици) во Македония, кои ќе го заштитуват македонското население од потисниците. Тешко на Македонија. Македонскиот востанически комитет не ја одобрува таквата калпава политика, ко-

 

 

9. Хр. Христов, Македонизмът като политическа концепция в края на XIX и началото на XX в., Исторически преглед, 1979, кн. 3, с. 23 и сл.

 

105

 

 

јашто ги разбива сосредоточените народни сили — ги врзува рацете на Македонија за ослободуваньето”. И като извод от тази „калпава политика” на Българската екзархия съставителят на „Правилата — Уставот” от името на Македонскиот востанически комитет в чл. 201 призовава свещениците в Македония да не изпълняват екзархийските „наредби”, но да се присъединяват към въстаналия „македонски народ” до осъществяване на освобождението, като по-късно щял да се реши и църковният въпрос в Македония.

 

Излишно е да привеждаме други цитати от документа-фалшификат „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет”. В него всеки член със съдържанието си, с езика и правописа, на който е написан, буди подозрение и води към заключението, че той наистина е един фалшификат, съставен за целите на противобългарската пропаганда на скопските историчари и за изземване от българската история на едно от героичните въстания на българския народ против чуждите поробители и за осъществяване на националното обединение след пагубните решения на Берлинския конгрес. Това заключение се налага още по-отчетливо, когато читателят се запознае с „разработките” на 9-те автори [10] въз основа на документа-фалшификат. По този начин се е получила двойна фалшификация: една със съставянето на „документа” и друга — с неговото „тълкуване” от авторите на статиите.

 

В нито едно историческо изследване, обнародвано досега, и в нито един документ с изключение на „Правилата — Уставот. . .” не се говори за съществуване на „Македонски въстанически комитет” в Македония или извън нея в дните на Кресненско-Разложкото въстание. [11] И в нито един документ освен разгледания фалшифика не се представя това въстание като небългарско или като въстание на „македонския народ”, който според авторите на преговора „бил лишен от историческо минало под собствено име”. И щом това е така, щом този „народ” е бил лишен от „историческо минало под собствено име”, трябва ли да се правят фалшификации, за да се „доказва” неговото съществуване?

 

*  *  *

 

Историята е наука за това, което е било, а не за това, което се желае и което е цел на една упорито провеждана противобългарска дейност в областта на историографията в столицата на Социалистическа република Македония. Ще минат дни и тази дейност ще блесне с цялата си научна и политическа несъстоятелност. Защото нито времето, в което живеем, изисква внасяне на вражди между народите на Балканския полуостров чрез присвояване на събития от тяхната история, нито задача на историческата наука е да произвежда историко-документални фалшификати от рода на „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет во Кресненското востание”, които са в разрез с категориите историческа истина и социален прогрес.

 

И все пак, ако за авторите на 9-те статии, поместени в книгата „Правилата — Уставот”, може да се намери смекчаване на вината, тъй като те са могли да бъдат подведени, за д-р Славко Димевски това не може да се каже, понеже той е създателят на разгледания по-горе историко-документален фалшификат. Той съзнателно и преднамерено е направил това, като е нарушил, въпреки че е духовно лице, една от десетте библейски заповеди: „Не лъжи”. Пита се само защо е трябвало да направи това чрез уронване престижа на българския патриарх Кирил, който по собствените думи на Димевски му е дал възможност да работи в неговия архив? На този въпрос авторът на настоящия отзив не може да отговори.

 

 

10. Фактически те са 10, тъй като една от статиите е написана от двама автори.

 

11. В „Правилата — Уставот” не е означено къде е седалището на „Македонскиот Востанически комитет” и къде е съставен този „документ”.

 

106

 

 

 [Back]