Aethicus philosophus cosmographus

 

Божидар Пейчев

 

Списание „Философска мисъл", 1979 (кн. 2, с. 72-85; кн. 4, с. 54-65)

(Теоретичен орган на Института по философия „Акад. Тодор Павлов" и Българското философско дружество)

 

Текстови сканове (1 Мб, груб OCR) от Асен Чилингиров

(Ново издание на статията на Б. Пейчев - в "Готи и гети - I", 2008, стр. 197-218)

 

          Съдържание:

 

Aethicus philosophus cosmographus — I  (сп. „Философска мисъл", кн. 2, 1979, с. 72-85)

1. История на въпроса за философа Етикус Истер (Ethicus Ister)

2. Възражения срещу унищожителите на Етикус Истер

- Първо възражение  (Ех Aethici Cosmographia на Фр. Пеячевич (1707-1781)) [#]

- Фиг. 1. Страница 89 от труда по история на проф. Пеячевич, на която е поместен фрагмент от съчинението на Етикус под заглавие „Из космографията на Етикус"

- Второ възражение  (Маурус Храбан/Hrabanus Maurus, епископ на Майнц (780—856))

- Трето възражение  (Хърватската традиция за св. Йероним, създателя на „далматинските" славянски букви)

3. Доводи в полза на славянина Етикус Истер

- Първи довод  (Градът Истрос (Histria) в Скития, днешна Добруджа)

- Втори довод  ("Дяволът е първото създание на Бога", връзка с богомилството)

- Трети довод  (Други ранни християнски автори от Скития minor, т. н. скитски монаси)

- Четвърти довод  (О писменехь Чръноризца Храбра(на) - старобългарско съчинение, полемизиращо с Маурус Храбан и неговото съчинение „За изобретяването на езиците")

- И отново — защо се е стигнало до тази полемика?  (Авторът на О писменехь е ангажиран с Кирило-Методиевото писмо, кирилицата, като политически проект на бълг. държавна власт)

 

- Фиг. 2. Азбуката на Етикус Истер със сведението за него и труда му, според Лайпцигския препис в изданието на Вутке

 

Aethicus philosophus cosmographus — II  (сп. „Философска мисъл", кн. 4, 1979, с. 54-65)

 

- Incipit liber Ethici, translatio e philosophico edito(s) oraculo a Hieronimo presbythero / Dilatus ex Cosmographia id est mundi scriptura — Edicta Aethici philosophi cosmografi (1-2)

 

- Започва книгата на Етикус, преведена от философския издател, прорицателя Йероним. Пренесена от Йероним презвитер из Космографията, т. е. Описание на света. — Издание на философа космограф Етикус (1-2 – Увод от Йероним)

 

- (Коментари)

- Започва книгата на Етикус...  (3-12)

- (Заключение)

 

    - Приложение

- Incipit liber Ethici ...  (3-12)

 

- Publii Ovidii Nasonis. Metamorphoses. Liber primus

- Публий Овидий Назон. Метаморфози. Книга първа

 


 

Aethicus philosophus cosmographus  [*]

 

Божидар Пейчев

 

Списание „Философска мисъл", кн. 2, 1979, с. 72-85.

(Теоретичен орган на Института по философия „Акад. Тодор Павлов" и Българското философско дружество)

 

 

Едва ли при изследването на старобългарската и старославянската традиция в областта на философията може да възникне по-труден, заплетен, но пък толкова по-интересен и значителен въпрос от този, който се поставя в настоящата студия. Трудността идва не само от предмета на проучването в случая, а и от крайната нужда да се преборим за първи път с натрупания от западната наука от едно столетие насам опит, по силата на който тя счита вече за утвърдено, че смятаният навремето за славянски философ, учен и писател от IV в. Етикус Истер, роден в пределите на днешна Добруджа, не е славянин, а при всички случаи западноевропеец. Така се е стигнало дотам, че, оставен без защита, единственият славянски мислител от толкова ранно време поради ревнивостта и настойчивостта на цял отряд западни изследвачи в края на краищата е провъзгласен дори за ирландец, само и само да не остане такъв, какъвто е бил.

 

 

1. История на въпроса за философа Етикус Истер (Ethicus Ister)

 

През 1852 г. един френски учен издава за пръв път немалък ранносредновековен латински текст с философско и географско-етнографско съдържание. [1] Авторът е Етикус (Ethicus). Столетие по-късно се появява трудът, който претендира окончателно да деславянизира този автор, като го обяви за ирландец. [2] За да се стигне дотам, в течение на сто години редица изследвачи са прибавяли усилие след усилие, тласкайки Етикус от изток, от родната му Добруджа, все по на запад, за да дойде ред да му вменят като родина островите около ирландския бряг. Първи Кунстман [3] и Рот [4] оспорват автентичността на съчинението на Етикус, издадено повторно от Вутке [5], който излиза със защита. [6] В същата 1853 г. Пертц прави друго издание на текста, [7] в което, макар

 

 

*. Етикус философът-космограф.

 

1. D'Avezас. Ethicus et les ouvrages cosmographique intitulés de ce nom. — Mem. presentes par divers savants a L'Academie des inscriptions et belles lettres, I ser., II, Paris, 1852, p. 230 ff.

 

2. Heinz Löwe. Ein literarischer Widersacher des Bonifatius. Virgil von Salzburg und die Kosmographie des Aethicus Ister, Mainz-Wiesbaden, 1951/52.

 

3. F. Kunstmann, в Münchener gelehrte Anzeiger, 1854, с. 249.

 

4. C. L. Roth, в Heidelberger Jahrbücher, 47 (1854), с. 270 сл.; 48 (1855), с. 100 сл.

 

5. H. Wuttke, Die Kosmographie des Istrier Aitikus im lateinischen Auszuge des

Hieronimus. Aus einer Leipziger Handschrift, Leipzig 1853.

 

6. H. Wuttke, Die Aechtcheit des Auszugs aus der Kosmographie des Aithikos, Leipzig, 1854.

 

7. K. Pertz. De cosmographia Ethici libri tres. Berlin, 1853.

 

72

 

 

 и едновременно с Вутке, [8] но много по-обстойно, обосновава нашироко извода за славянската принадлежност на Етикус. Веднага обаче този извод се оспорва, между другите и от известния навремето петроградски професор Куник [9]. Няколкото издания само за една-две години на произведението на Етикус, многобройните рецензии, спорове и дискусии по цяла Европа ни показват какъв интерес е предизвикало това научно събитие. Но напредва стремежът Етикус да се обезславяни и философско-космографският му оригинален труд да се прибави към западноевропейската литературна традиция. Гутшмидт [10] се опитва да докаже, че съчинението е възникнало през VII в. в държавата на франките, а Круш [11] — през VIII в.; в дисертацията си Хилковиц (или Хилкович) [12] отстоява, че творбата е създадена след 768 г. Авторът се търси вече към Британия. [13]

 

Същевременно се отхвърля [14] дори допускането трудът на Етикус да има гръцки прототип, каквото мнение поддържа Буш. [15]

 

И така идваме до най-крайния и характерен изследвач на въпроса, посочения Льове, който се присъединява към теорията, че Етикус е ирландец и схваща целта на проучването си по въпроса така: като изхожда от времепоява на съчинението, не по-ранна от 768 г., да определи кой се крие зад авторското име и къде точно е написано самото произведение? [16] Льове увенчава досегашните усилия на западноевропейската наука да обезсили основното доказателство, че философската и космографска творба на Етикус Истер е написана от славянин през IV в.: това доказателство е засвидетелствувано текстуално в съчинението, където фигурира сведението:

 

Incipit Liber Ethici translato e philosophico edito(s) oraculo A Hieronimo presbytero dilatus ex cosmographia it est mundi scriptura; Edicta Aethici philosophi cosmographi; [17] Suos characteres litterarum quos adinvenit, ita distinxit [18]. Explicit liber Aethici philosophi chosmographi natione Schitica nobile prosapia parentum. Ab eo enim ethica philosophia a reliquis sapientibus onginem traxit. [19]

 

С други думи, Льове както своите предходници се бори срещу следното: 1. Че съчинението на Етикус не е всъщност от автор под такова истинско име, а това в най-добрия случай е полупсевдоним на по-късен с векове писател; 2. Тъй като творбата е написана в края на VIII в., невъзможно е да е

 

 

8. Wuttke, Die Kosmographie. . ., S. LXXV.

 

9. Wuttke, Die Aechtcheit. . . S. 62.

 

10. A. von Gutsсhmid. Kleine Schriften. 5 (1894), S. 418 ff.

 

11. B. Krusch. MG. SS rer. Merov., 7. S. 517 ff.

 

12 K. Hillkowitz. Zur Kosmographie des Aethicus. Diss., Bonn, 1934.

 

13.

A. Ebert. Allgemeine Geschichte der Literatur des Mittelalters im Abendland. I2 (1889), S. 608 ff.;

M. Manitius. Geschichte der lateinischen Literatur des Mittelalters I (1911), S. 229 ff;

J. F. Kenney. The sources for the early history of Ireland I, New York 1929, p. 145 f.;

G. Dottin. Le philosoph Aethicus et les Celtes insulairs. — Revue des etudes anciennes 25 (1923), p. 144 ff.

 

14. Hillkowitz, S. 6, Anm. 2.

 

15. N. Busch. Zur Kosmographie des Aethicus Ister. — Mitteilungen aus der Livländ. Geschichte. 21, Riga, 1921, S. 195 ff.

 

16. Löwe, op. cit., S. 7.

 

17. Wuttke, Die Kosmographie. . ., S. 1: Започва книгата на Етикус, преведена веднага след съставянето и философското й издаване, от Йероним презвитер; книгата е из Космографията, което значи описание на света; Едикти на Етикус философ, космограф.

 

18. Ibid., S. 84: Ето и буквите му, които разпредели, както следва (и са поместени 23 букви от азбуката на Етикус, почти като познатите глаголически, които ние от своя страна също представяме на факсимиле, б. м. — Б. П.).

 

19. Ibid.: Преведе се книгата на Етикус философ, космограф, родом скит от родители с благородно потекло. Оттук прочее произхожда етическата философия като останала от мъдреците (философите).

 

73

 

 

преведена от някакъв друг език (т. е. славянски) на латински, като е съкратена и видоизменена от посочения вътре в нея Блажени Йероним, защото този прочут християнски учен, както е известно, е изживял по-голямата част от живота си през IV в. (331, Стридон, Далмация — 30. 9. 420, Витлеем). Тъкмо водени от изричното сведение в самия текст, че Йероним го е превел и съкратил от оригиналния му език на латински, цитираните Пертц и Вутке например приемат за времепоява на творбата IV в. — т. е. века на Йероним. Това приемане е естествено и единственото възможно, след като той е извършил преработката и превода. А оттук следва, че първоначалният автор на оригинала, посоченият и именуван тъкмо от Йероним Етикус Истер, родом скит, е бил съвременник на далматинския писател. Да се приеме всичко това значи просто да се доверим на приведените съответни текстове от съчинението, които са налице във всичките му познати латински версии. Ако пожелаем да не приемем това сведение — тогава трябва да отхвърлим цялото произведение на Етикус-Йероним като фикция, за да бъдем последователни, като разпространим недоверието си към една от частите му върху цялото.

 

Пътя към такова действие въпреки цялата му несъстоятелност поема Льове. Той се стреми да заобиколи данните в текста за неговия автор като единствено положителни и сигурни и ни предлага едно свое построение със следното съдържание: съчинението е написано в края на VIII век направо на латински език от ирландеца Виргил, епископ на Залцбург, под псевдонима Етикус Истер като алюзорна и пародична негова полемика срещу съвременника му, учения Бонифаций. Особена тежест на доводите си Льове търси в позоваването на палеографския анализ на най-стария запазен препис на съчинението, който възхожда по редакция и написание към баварската литературна школа на епископ Арбео от Фрайзинг (764 г.—783 г.). [20] И следващите по време особено важни преписи също са баварски според Льове, както и изобщо за него Бавария е центърът на размножаването на версии от Етиковото произведение. [21] Авторът — ирландец, местопоява на труда му — Бавария, време — краят на VIII в. и ето че оставеното от Йероним сведение в преведеното от него съчинение за автора — скит от IV в. Етикус Истер като че ли напълно изгубва сила. . . Нашата задача е да му я възвърнем. Тази задача е много по-реална, защото ако Льове си е поставил непосилната цел да обезсили чрез разсъждения един положителен факт, ние ще докажем, че фактът си остава достоверен, а опитът да бъде изкарай фалшив е погрешен и порочен,

 

 

2. Възражения срещу унищожителите на Етикус Истер

 

Изхождайки от обстоятелството, че в нашата научна литература въпросът за Етикус не е поставян и е непознат, ние предвиждаме, че читателят би ни казал: „Дотук се говори за един неизвестен автор на голям труд. Може ли да се приеме едно или друго за него, без да знаем самия труд?". Така че ние ще публикуваме и труда на Етикус, по-точно отнасящата се към непосредствените ни интереси негова философска част. Но съчинението на Етикус е втората поред проблема и затова го оставяме като предмет на втората половина на студията ни. Първата проблема е кой е Етикус Истер, за да имаме представа струва ли си оттук нататък да се занимаваме и с произведението му? Защото ако наистина е прав Льове — тогава трябва да отстъпим изучаването на целия този въпрос на историята на баварската, ирландската или

 

 

20. Löwe, SS. 8—17.

 

21. Ibid., SS. 18-27 ff.

 

74

 

 

изобщо западноевропейската култура. От това, дали ще съумеем да запазим славянската принадлежност на Етикус, зависи и интересът ни към неговата творба като първа по време проява на славянската теоретична мисъл. Ето защо преди всичко трябва да докажем, че Етикус е славянин от много ранна епоха и оттук — че съчинението му влиза в кръга интереси на историята на славянската култура. Това ще извършим чрез система от „възражения" на противните мнения и „доводи" в полза на нашето.

 

Първо възражение

 

Дълбоко заблуждение е да се смята като Льове [22], че трудът на Етикус става известен на науката и предмет на изследване от 1852 г. насам. Защото в неотпечатания за жалост ръкопис по история на българите от известния българо-хърватски учен от XVIII в. Фр. Кс. Иван де Пеячевич (1707-1781), на страница 89 [*] намираме част от съчинението на Етикус под заглавие Ех Aethici Cosmographia (Из Космографията на Етикус — к. м., Б. П.).

 

Тук Пеячевич използва онова място от космографската част на съчинението, където се говори за много ранни свидетелства за прабългарите. Това се вижда от изнесените встрани на страницата термини, на които ние ще се

 

.

Фиг. 1. Страница 89 от труда по история на проф. Пеячевич, на която е поместен фрагмент от съчинението на Етикус под заглавие „Из космографията на Етикус"

 

 

върнем отново във връзка с критиката на метода на Льове за дешифриране на специфичните етнографски понятия на Етикус. Важното е друго — че един авторитетен на времето си учен и професор като Пеячевич не се съмнява в

 

 

22. Ibid., S. 5.

 

*. Вж. страницата от ръкописа, приложена като факсимиле.

 

75

 

 

автентичността на името Етикус и в труда му, след като се е запознал с него, а го привлича като източник по ранната история на Кавказкия регион, прабългарите и пр. После — фактът, че Пеячевич ползва Етикус като извор за прабългарската история, показва, че той правилно и един век по-рано от съответните западноевропейски учени е схванал действителната връзка между месторождението на Етикус сред най-североизточната част на Балканския полуостров и произтичащите от това негови интереси към свързаните с тази територия етнични общности. Ето защо наличността на фрагмент от Етикус в труда на професор Пеячевич, десет години канцлер и два пъти ректор на университета в Грац, не може лесно да се омаловажи като доказателство, че през XVIII столетие съчинението на Истер и самият той са били възприемани като автентични и действителни и толкова по-зле, че науката по-късно, чийто съвременен и краен представител е Льове, се оказва неосведомена за такъв значителен факт. В заключение — Пеячевич, въпреки че това не е било знайно досега, приема напълно автентичността на Етикус Истер.

 

Второ възражение

 

Ако на защитниците на тезата на Льове положението в труда на Пеячевич изглежда недостатъчно доказателство, тогава ние ще приведем следващия особено важен факт из съчиненията на прочутия немски учен и философ от VIII—IX в., абат от Фулда и епископ на Майнц Рабанус Маурус, т. н. Рабан Мавър, Hrabanus Maurus (780—856), познат от всички курсове по история на философията и христоматиите. В един свой трактат „За изобретяването на езиците", [23] датиран от 856 г., Рабан пише, че след еврейската, гръцката и латинската азбука била изнамерена от философа и космографа Етикус, родом скит от благородно потекло, азбука, която достопочтеният презвитер Йероним непрестанно разпространявал в свой вариант чак до родината на самия Рабан, понеже възжелал да увеличи известността на тия букви с мощта на своята ученост и трудолюбие. И Рабан изобразил буквите в своя трактат. Забележителното е, че те, общо взето, твърде приличат на по-късните хърватски глаголически букви, на глаголицата, и този факт се признава от всички автори. [24] Изводът е, че Храбанус (Храбан, Рабан) приема като вярно цитираното от нас сведение в текста на труда на Етикус за неговата народност, времепоявата на творбата му и по-късната намеса на Йероним в нея. Храбанус е достатъчно голям учен, за да не се заблуждава, още повече той е използвал в прочутото си съчинение De Universo (За универсума) редица части от труда на Етикус. [25] Изобщо Храбан приема, а не отхвърля, че Етикус е писател от IV в. от благороден скитски произход. Нещо повече — той е изобретател на прототипа на по-късната азбука на славяните — глаголицата. Така ние идваме до въпроса за Етикус като създател на праглаголицата. За Храбан е несъмнено, че азбуката на Етикус е тъкмо „скитска", а това значи славянска в началото на V век, когато вероятно Йероним я разпространил и поради това е останала във всички славянски области на запад от Скития чак до заселените с германци райони, от които е произхождал Храбан. Ние даваме копие на праглаголическите букви на Етикус, но не според по-късната им версия, представена в трактата на Храбан, а по обнародвания от Вутке лайпцигски препис.

 

 

23. Patr. lat. 112, 1579—1580, „Die inventione linguarum".

 

24. Löwе, S. 70.; Manitius, Literaturgeschichte I, S. 299; Wuttke, Die Kosm., S. LXXVI, LXXII, Anm. I, LXXIII Anm. 2; Partz, S. 156 f.; Fr. Saniеk, Bosansko-humski krstjani i katarsko-dualisticki pokret u srednjem vijeku. Zagreb.

 

25. Wuttke, S. LXIX.

 

76

 

 

Фактът, че по сведение на преводача Йероним и след това на Храбан, Етикус Истер е изнамерил глаголически букви и след това разпространеното предание особено сред хърватите, че творец на глаголицата им е Йероним, се приема от учените, оспорващи автентичността на Етикус. [26] Никой досега не е оспорил сходството между азбуката на Етикус и по-късната глаголица, напротив — всички го потвърждават. На това основание такъв задълбочен изследвач като Пертц още миналия век обявява Етикус категорично за славянин. [27]

 

От друга страна, употреба на азбуката на Етикус откриваме най-изненадващо на места в Европа, намиращи се тъкмо според сведението на Храбан право на запад от долното течение на Дунав по посока на германските райони. Така ние сме намерили цял свод на едно от помещенията на много стара черква близо до гр. Инсбрук, изписан със съвсем подобни на Етикусовите глаголически букви. Такъв факт потвърждава свидетелството на Храбан, че изобретената на изток азбука на Етикус се е разпространила с посредничеството на Йероним чак до германските предели. Нещо повече — в контекста си Храбан явно допуска, че философско-космографското съчинение на Етикус е било написано на роден славянски език със същата тази азбука, а далматинският латинец Йероним го е превел на латински.

 

Показателно за несъстоятелността и тенденциозността на тезата за фик-тивността на Етикус е тъкмо обстоятелството, че Льове и другите антиславянски настроени изследвачи не могат да не приемат глаголическия, т. е. славянски, облик на поместваната в края на латинските преписи на съчинението азбука, а същевременно според ангажимента си трябва да твърдят, че авторът на тази славянска азбука не е славянин; освен това Йероним наистина е разпространявал сред славяните на запад от Скития глаголица, но невъзможно е това да е вършел той и т. н. — до такива дълбоки противоречия се стига само и само да се отнеме на славяните най-ранният им учен. За да сме докрай добросъвестни във възпроизвеждането на критикуваната от нас теза на Льове, трябва да кажем, че той добре съзнава безизходността на противоречието, в което изпада, като, от една страна, настоява изрично за важността на подобието между Етикусовата азбука и славянската глаголица, а, от друга — отказва на Етикус славянска принадлежност. Затова Льове прибягва до такова жонгльорство — той се позовава на едно изследване от 1939 г. [28], вдъхновено според нас от тогавашната германска политика към славяните, в което известни факти се обръщат наопаки и излиза, че наистина споменатият Виргил-Лъжеетикус според Льове е изредил глаголическите букви в края на труда си, но това е било в края на VIII в., когато вече са били налице тия букви, създадени предварително под влиянието на франки-мисионери върху основата на меровингското писмо и италианския курсивен минускул в областта на аквилейския патриархат и полуостров Истрия. [29] Това не само не спасява теорията на Льове, а става всъщност нейна катастрофа, защото я довежда до краен абсурд — от една страна, да се приема разпространението на праглаголицата през IV—V в. от Йероним [30] и популяризирането й като славянско писмо, а, от друга страна, същото това писмо да се смята на същата страница у Льове [31] за съставено през VIII в. във „венетско-истрийската област"

 

 

26. Löwe, S. 69.

 

27. Pertz, S. 151 f.

 

28. M. Hocij. Die westliche Grundlagen des glagolitischen Alphabets. — Sud-ostdeutsche Forschungen 4 (1939), S. 509 ff.

 

29. Löwe, S. 70.

 

30. Ibid.            31. Ibid.

 

77

 

 

във връзка със северноиталианската писмена традиция и оттам — от запад — наложено всред славяните.

 

Разкриването на това дълбоко противоречие в тезата на Льове е достатъчно да я прави коренно неприемлива. Освен тази констатация обаче ние ще прибавим от себе си още едно възражение срещу всички автори по въпроса, които, подобно на Льове, отхвърлят, че от IV в. нататък с посредничеството и усилията на Йероним на запад сред славяните се е разпространявала пра-глаголица, която по собственото му нееднократно признание, потвърдено от Храбан, Йероним взел именно от Етикус Истер.

 

Трето възражение

 

За силата на убеждението сред славяните, че ползваната от тях особено в хърватската сфера глаголица им е завещана от Йероним, свидетелствуват не само приведените от Пертц [32] и от самия Льове [33] източници, а и един почти домашен за нас, българите, автор: познатият доктор по философия и учен от началото на XVIII в. Яков Пеячевич (1681—1738), който в труда си по история и география на света с „Тезиси по обща философия" (Загреб, 1714) пише следното:

 

„Днес от всички езици най-широко се е разпространил славянският, наричан сега илирийски — от Адриатическо море почти до Китай и Тартарския океан (Тихия океан — б. а.). Първоначалната форма на езика се е разпаднала на много разновидности, в това число тези на Далмация, Виндик (източната част на Вюртемберг и западната на Бавария — б. а.), Бохемия, Полония, Московия, България и мн. др. Буквите на този език са два вида: кирилски, изнамерени от св. Кирил, почти подобни на гръцките и далматински или йеронимски, чийто автор е Йероним" [34].

 

След като така многократно хърватската традиция повтаря, че Йероним е създал „далматинските" славянски букви, значи, че това е станало през IV—V в. — времето на Йероним; — че тогава на Балканите и дори в западната им част е имало славяни, за които тия букви са били предназначени съобразно езика им; и най-вече — че оставеното от самия Йероним сведение как преведеният от него на латински език източно-балкански славянски автор Етикус Истер съставил азбука на своя език, която самият Йероним ни дава в края на превода си, е вярно. Ако по Йеронимово време в Далмация е имало нуждаещи се от азбука славяни, на които той я дал, толкова по-рано пък в източния край на Балканския полуостров е имало вече славяни, от които той я взел, за да я даде на западните.

 

Йеронимовото сведение е вярно изцяло, включително и в тази част, която утвърждава скитския произход на Етикус, който не е друг, а именно славянски, защото по онова време, когато е оставено сведението, едното е тъждествено на другото, както ще докажем. Поради това естествено е Етикус Истер да бъде приеман като славянин; затова и съставената от него азбука на родния му език е била възприета по-късно с посредничеството на Йероним от западните славяни на Балканите. Славянската принадлежност на Етикус с всички произтичащи от нея следствия ние ще докажем с редица доводи.

 

 

32. Роtthast. Reg. Pont. Rom. 14, 485.

 

33. Löwe, S. 70.

 

34. „Hodie omnium latissime pater lingua Sclavonica, nunc Illyrica dicta, cum a mari Adriatico ad ipsam prope Chinam, & Tartaricum Oceanum in usu sit. Est matrix lingua in multas propagines diffusa, puta Dalmaticam, Vindicam, Bohemicam, Polonicam, Moscoviticam, Bulgarica & plures alias. Ejus dup lices sunt characteres, Cyrilliani a S Cyrillo inventi, figura penesimiles  Graecis, & Dalmatici, seu Hieronymiani, quorum author D. Hieronуmus":

Jacobus Peiaczevich. Veteris & novae Geographiae Compendiosa Congeries. Zagrabiae, 1714, p. 59.

 

78

 

 

 

3. Доводи в полза на славянина Етикус Истер

 

Льове и подобните му отрицатели на Етикус са особено слаби в анализа на сведението от Йероним, че Истер бил „родом скит, от благородно потекло". Позовавайки се на едно място в много по-късната, едва от 7 век Historia Brittonum (Британска история), според което „скитите са скоти" [35] (шотландци — б. а.), Льове се заблуждава, че с „един удар" [36] (mit einem Schlage) решава загадката за скитския произход на Етикус, на когото вече със сигурност трябва да се гледа като на „ирландец" [37]. Според него тия две-три думи в Британската хроника могат да обезсилят твърдението на един от най-учените хора от първите векове след н. е. — Йероним, спечелил си огромен авторитет и меродавност. И трябва да повторим — Британската история е от 7 век и поради това не може да бъде достоверна в сведенията си за положения от 4 век — века на Етикус и Йероним. Така че ние отстояваме верността на Йеронимовото твърдение за скитския произход на Етикус в смисъл — славянски, и преминаваме към нашия

 

Първи довод

 

За да се реши какво през четвърти век и в терминологията на Йероним означава „скитски", трябва за разлика от Льове да си послужим с данните, до които са достигнали и други науки, а не само историята на староирландската литература. Така историците и особено траколозите ни дават решение на въпроса. През IV—VI век, т. е. тъкмо интересуващият ни период, изворите и източниците наричат Скития (Scythia) „днешна Добруджа" [38]. И забележителното е, че именно в Скития е бил град Истрос (Histria), северно от Томи (Кюстенджа), и днес под това име, наречен от Амиан Марцелин „някога твърде могъщия град Истрос" [39], в латинска транскрипция Histria. Твърде вероятно е по този град като негов роден да е бил именуван Етикус с презиме Истер, а не толкова по името на р. Дунав — Истър, или по името на древното селище Хисторио (сега с. Срацимир, б. а.) близо до Дуросторум (Силистра), както мисли Вутке. [40] Затова, когато авторът Йероним през IV—V в. говори за Етикус като за „родом скит", това значи, първо, че той произхожда от Скития, т. е. Добруджа, и отникъде другаде.

 

Биха ни възразили, той може да е роден в Скития, но защо да бъде славянин? Може да е друг — гот, грък, римлянин, дакиец или тракиец, но едва ли толкова рано е имало славяни тук, а дори да е имало, защо „скит" значи непременно славянин? Отговор първи — ако не е бил славянин, как ще обясним, че е изнамерил азбука, много подобна на по-късната славянска глаголица? Отговор втори — пак историческата и тракологическата наука свидетелствуват, че през периода IV—VI век, към терминологията на който се е придържал естествено и Йероним като съвременник, „славяни, българи. . . се съобщават в изворите под общото название скити или гети" [41]. Това е изключително важно. То означава,

 

 

35. Scithae, id est Scotti — Löwe, S. 27.

 

36. Ibid.            37. Ibid.

 

38. B. Велков. Градът в Тракия и Дакия през късната античност (IV—VI век). С., 1959, с. 89 и сл. Основен извор за провинцията Скития е Хиерокъл, Synecd. 636, 9.

 

39. Пак там, с. 91. Вж. и новото издание на същия ценен труд с приложена накрая историко-географска карта, на която се вижда Скития и Истрос. V. Vеlkov. Cities in Thrace and Dacia in late Antiquity. Amsterdam, 1977, p. 107, 108 etc.

 

40. Wuttke, Die Kosmographie. . ., S. LXXIX. Всъщност сам Етикус пише (с. 78 от текста му у Вутке), че е роден в Хистрия, Histria, т. е. Истрос.

 

41. В. Велков, с. 236.

 

79

 

 

че ако е съществувала традиция в изворите да определят славяните, а и българите като скити особено през VI в., както уточнява Велков [42], то тази традиция се е кореняла в по-ранните автори на същия период, като например Йероним, който от своя страна е означил един славянин като Етикус с термина „скит" и виждаме по-късно, най-вече през VI в., тоя начин на означаване да е станал стил. Така или иначе тогава скит е било равно на славянин. Между другото върху основата на такива факти като съчинението на Етикус можем да съдим, че славяните, по-малко българите, са проникнали в Добруджа през по-ранно време от досега допусканото. В заключение — роденият по собственото му изявление в Хистрия, т. е. Истрос, скит Етикус Истер, тъкмо по силата на означението си като „скит" според утвърдените термини на тогавашната епоха, подхвърлени по-рано от самия Йероним, е славянин. Но има още много доводи в полза на това.

 

Втори довод

 

Когато четем съчинението на Етикус, много силно впечатление ни прави следното: в първата, философска част на труда си, като говори за божественото творчество, той поддържа (с. 9 от изданието на текста от Вутке), че дяволът е първото създание на бога, а донякъде под влиянието на индийския мислител от I в. от н. е. Ярха (с) приема господството на несправедливостта и злото в света. Тия места от произведението на Етикус звучат съвсем като тезите на по-късното българско богомилство. Това ще проличи фактически, когато представим самия текст. Той съдържа и една космология за мястото и движението на слънцето и луната и разположението на другите небесни тела към тях, която също откриваме по-късно в богомилските митове. Богомилството е славянобългарската балканска ревизия на християнството, така, както дошлите начело с Улфила готи на Балканите намираха откровение според духовната си нагласа в арианството. [43] Така че наличността на идейни елементи у Етикус, подсказващи по-късното богомилство, показват, че Истер по кръв и дух е бил сроден на исконното славянско балканско отношение към християнството. Това не би могло да бъде, ако в края на краищата не е бил славянин.

 

Трети довод

 

Че науката отдавна е установила тъждеството между Скития от IV в. и днешна Добруджа доказват от друга страна и изследванията на философско-теологическата традиция по тия земи. Има дълга редица ранни християнски автори, т. н. скитски монаси, „чието отечество бе Скития minor (Малка Скития — Б. П.), днешна Добруджа" [44]. Между тях са Йоан, Леонций, Ахилес и Мавриций, прочутият Dionisius Exiguus, Дионисий Екзигуус, т. е. Дионисий Мали— създателят на летоброенето по новата ера, едно от важните постижения на европейската цивилизация; Йоханес Максенциус, [45] четиримата подписали специалното догматическо послание до живеещите в Сардиния африкански епископи [46], авторът на известното съчинение „Примери на светите отци"

 

 

42. Пак там.

 

43. Пак там, с. 234 и сл.; 245 и сл.; Löwе, S. 60; W. Krafft. Die Anfänge der christlichen Kirche bei den germanischen Völkern, I, l, 1854.

 

44. B. Altanеr. Kleine patristische Schriften. Berlin, 1967, S. 377. Вж. и посочената там литература.

 

45. Ibid., S. 494 f.

 

46. Ibid., S. 503 f; Patr. Lat. 65, 442—451.

 

80

 

 

(Exempla sanctorum patrum). [47] Скитските монаси отдавна са влезли в историята на философията, теологията и литературата, като произхождащи от пределите на днешна Добруджа. Това е категорично доказателство, че определението „скит, скитски" през оная епоха се е давало върху основата на местопроизхода на човека, т. е. ако е бил родом от Скития, са го наричали скит. Щом това, както личи от горните приведени примери, се е отнасяло за едни, как би могло да не се отнася за друг, означен също като „родом скит" — Етикус Истер? Това е важен довод в полза на факта, че Етикус по силата на оставените от него данни за месторождението му произхождал от днешна Добруджа, град Хистрия (Истрос).

 

Четвърти довод

 

Ще започнем с парадокс: особено ярък, обширен и оригинален довод в полза на славянската принадлежност на Етикус е по наше виждане едно от основните произведения на старобългарската литература — О писменехь Чръноризца Храбра (За буквите на Черноризец Храбър). Парадокс, защото това знаменито съчинение започва тъкмо с изричното твърдение „Прѣжде оубо словѣне не имѣхѫ книгъ" [48], т. е. „преди, прочее, славяните нямаха книги", което значи, че не допуска мисъл за славянско писмо по-рано от IX в. на Балканите — времето, когато е възникнало с помощта на създадената от Кирил и Методий азбука и в нейна защита. А ние отстояваме славянско писмо още в IV в. като творение на Етикус Истер! Та преди всичко трактатът О писменехь ни опровергава още от началото си, а ние търсим в него най-оригиналното потвърждение на тезата си. . . И ще го намерим, като точно в това е и парадоксът.

 

За да стане всичко ясно, ще почнем оттам, че натрупаната огромна научна литература по О писменехь, връх на която е крайно ценното и опряно на много нови преписи проучване на К. Куев „Черноризец Храбър", все пак засега не ни дава ключ за всички възможни варианти анализ на текста, който независимо от известна своя краткост и недовършеност, се оказва при търпеливо изследване все още докрай непретърсен и благодатен. И когато му направим нов разбор, хода на който представяме по-долу, се озоваваме пред положението, че О писменехь ни дава решение и на въпроса на Етикус Истер. Дотам стигаме по следния начин:

 

1. Не е наше откритие, че в О писменехь бойко се полемизира с противниците на Кирило-Методиевото писмо. С това са съгласни всички. Ние ще обърнем обаче внимание на един термин в края на произведението, където се казва: „Сѫть же и ини ѿвети, ѧже и инде речемъ", т. е. „Има и други възражения, които другаде ще кажем". Новото, което внасяме в превода тук, е категоричното предаване на стб. „ответ" като възражение, както например е у Йоан Екзарх, [49] а не както се превежда обикновено с отговор [50]. Следователно в края на творбата О писменехь е наблегнато, че тя е остра полемика, която ще продължи. Да, потвърждават всички изследвачи, това е гореща полемика срещу триезичниците, взевъзможните отрицатели на Кирило-Методиевото дело

 

 

47. Altanеr, S. 489 f.; Вж. още Б. Пейчев. Философският трактат в Симеоновия сборник. С., 1977, с. 7 сл.

 

48. К. Куев. Черноризец Храбър. С, 1967, с. 188.

 

49. П. Динеков, Д. Петканова, К. Куев, Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 101.

 

50. Б. Пейчев. Възприемане на Аристотеловата философия в средновековна България. — Философска мисъл, 1978, кн. 8, с. 94.

 

81

 

 

и др. [51] Но авторът на О писменехь има още един пряк противник, на когото се противопоставя, освен на всички досега известни. За да узнаем кой е той, ще трябва да се върнем на системата и реда на развитите в трактата му негови „ответи", т. е. възражения.

 

2. След като изобличава триезичниците, според които християнска книжнина може да се пише само на езиците от Христовия кръст еврейски, гръцки и латински, авторът на О писменехь изведнъж преминава върху историческия ред на възникване на езиците и заявява: „Несть бо Бъ створилъ жидовьска ѫзыка прежде. Ни римска, ни еллиньска, нѫ сир'скы, т. е. „Бог не е сътворил първо еврейския език, нито римския, нито елинския, а сирийския" (к. м. — Б. П.). Това е типично възражение. Кому е отправено? Не е в пряка връзка с тезата на триезичниците, защото те твърдят, че горните три езика са свещени не според реда на възникването си, а защото са били употребени при смъртта на Христос. Значи тук се възразява на друг противник в спора. Кой е той?

 

Това е Маурус Храбан. В цитираното вече съчинение „За изобретяването на езиците" той дава критикувания в О писменехь ред на поява на еврейски, гръцки и латински език, по-точно — смята еврейския за най-ранен език. [52] Срещу тази негова теза за най-ранния език се бори авторът на трактата О писменехь, като смята за пръв сирийския — езика на Адам.

 

Но главното е, че Маурус Храбан дава азбуките на отделните езици, буквите, с които се пише на тях (litteras, characteres)[53].

 

Това е, което предизвиква вниманието на неговия опонент — автора на О писменехь. Той така и нарекъл полемиката си — За писмената, за буквите на Черноризец Храбър, на Maurus (Черноризец), Чернец, почернения, монаха, калугера, Храбан (Hraban). Известно е, че Храбан е бил монах, абат във Фулда, а старобългарското означение за монах е чрьноризьць [54] (черноризец) поради черното облекло. Знаейки за монашеството на Маурус Храбан и водени от съответствуващото му значение на гръцки език на името Маурус, на старобългарски език са превели веднага това име по най-естествения начин — като Черноризец. А Храбан (Hraban) в течение на няколкото века, които отделят първата поява на О писменехь през IX—Х в. [55] от първия запазен препис — Лаврентиевския, XIV столетие, е бил побългарен на Храбър, защото от един момент нататък при писмената традиция на преписвачите едно словосъчетание и имесъчетание като Черноризец Храбан в заглавието О писменехь Чрьноризца Храбана им е изглеждало като грешка вместо Чрьноризца Храбра, поради възможната им незапознатост с името и делото на Храбан (Hraban). И те са започнали да пишат Храбър на мястото на Храбан. Така че първоначалното заглавие О писменехь Чрьноризца Храбана е станало О писменехь Чрьноризца Храбра (За буквите на Черноризец Храбър). А по съдържанието си съчинението е полемика именно срещу изложението за езиците и азбуките в „Изобретяването на езиците" от Маурус Храбан. Така че според нас в заглавието на трактата О писменехь се има предвид Храбан, побългарен впоследствие волно или неволно на Храбър, а самият трактат е написан от друг старобългарски автор, който не може да е Черноризец Храбър, т. е. Храбан.

 

3. И така, не срещу първенството по времепоява на еврейския език според Храбан се воюва толкова в О писменехь, а против друго — на четвърто

 

 

51. К. Куев. Цит. съч., с. 72 и сл.

 

52. Patr. lat., 112, 1579—1580.

 

53. Ibid.

 

54. K. Куев, с. 39—40.

 

55. Там, с. 20 сл.

 

82

 

 

място в разяснението си Храбан помества сведението за буквите на Етикус и ги изобразява. Това е, което предизвиква автора на О писменехь. Затова той открива и полемиката си с Храбан с израза „Преди, прочее, славяните нямаха книги". Понеже правилно смята, че твърдението на Храбан за азбуката на Етикус и самото й изображение са пряко доказателство за съществуването на „скитско" — славянско писмо още през IV в., авторът на О писменехь се чувствува задължен да анулира веднага това доказателство, като го отрече и отхвърли още с първите си думи. Но защо? Нима той не е заинтересуван и горд като представител на славянската общност и култура от такова нейно ранно завоевание като делото на Етикус Истер?

 

4. Преди да отговорим на въпроса, трябва да заключим следното: много са нещата в текста на О писменехь, които ни убеждават, че този полемичен текст воюва с труда на Маурус Храбанус, като отхвърля прокараната там идея, че „скитът" Етикус създава азбука, която после Йероним разпространил. Ако в съзнанието на автора на О писменехь „скитски" не бе тъждествено със „славянски", той не би обърнал внимание на труда на Храбан. Фактът, че му е обърнал внимание, доказва, че е извършил това по линия на славянска заинтересуваност; че за него сведенията на Храбан за скита по рождение Етикус се отнасят всъщност до един славянин от IV в. и неговата славянска азбука. А за нас това е най-важното. То свидетелствува, че славянската при надлежност на Етикус се потвърждава косвено от такъв важен документ, като старобългарското сказание О писменехь, появило се само десетилетия по-късно от „За изобретяване на езиците" [56] като негово българско противодействие.

 

5. Връщаме се отново на въпроса, защо българската култура от IX/X в. в лицето на автора на О писменехь се бори срещу Храбан и не допуска сведението му за Етикус да се приема като достоверно. И то как се бори!

 

  A. Първо, като напомня за търсеното от Кирил сходство между неговите и гръцките букви. [57] А Храбан твърди, че буквите на Етикус са напълно оригинални, без влияние отникъде. Подчертаната прилика с гръцките букви означава, че в О писменехь става дума за кирилицата, а не за глаголицата, макар за Кирил да се знае, че е изнамерил глаголицата. Кирилицата обаче е подобна на гръцкото писмо. [58]

 

  Б. Понеже Етикусовите букви никак не приличат на гръцките, противопоставяйки им кирилските, авторът на сказанието О писменехь иска да внуши, че кириловото е първото славянско писмо, защото преди него друго с подобен произход и особености не е имало.

 

  B. Известно е, че броят на Етикусовите букви според Храбан е 23. Такъв брой почти е равен на числеността на буквите в гръцката азбука — 24. И авторът на О писменехь изобличава и Храбан заедно с други, когато пише: „Дроузии же глѧть. почто есть, ли писменъ створилъ. а можеть сѧ и мен'шимь того писати, якоже и гръци. кд пишѫть" [59], т. е. „Други казват: защо ли е сътворил 38 букви, като и с по-малко може да се пише същото, както гърците пишат с 24?" С други думи, на това място в О писменехь е взета на прицел азбуката на Етикус относно броя на буквите, или по-точно — понеже се полемизира срещу азбука от 24 букви, ние разбираме, че е визирана азбуката на Етикус според сведението на Храбан.

 

  Г. На противопоставянето в О писменехь на Храбановата теза за предимството по времепоява на еврейския език обърнахме вече внимание и той

 

 

56. Храбановото съчинение е датирано 856 г. Вж. Patr. lat., 112.

 

57.

— К. Куев. с. 189-

 

58. К. Мирчев. Старобългарски език. С., 1972, с. 15.

 

59. К. Куев, с. 189.

 

83

 

 

бе първата следа, по която установихме, че сказанието О писменехь е целенасочена и последователна полемика срещу „За изобретяването на езиците" от Храбан.

 

И отново — защо се е стигнало до тази полемика?

 

6. Защото авторът на О писменехь е бил изцяло ангажиран с Кирило-Методиевото писмо и налагането му като с важна политическа мярка на върховната държавна власт в лицето на, както сам пише, „Михаила цря гръчьскаго. и Бориса кнѧза блъгар'скаго. и Растица кнѧза мор'ска. и Коцеля кнѧза блатен'ска" [60], т. е. „на Михаил, гръцкия цар, Борис, българския княз, Растица, моравския княз, и Коцел, блатенския (на Блатно, днешно Балатон — Б. П.) княз". Като идеолог на властта авторът на О писменехь поддържа съответно, че възприетото от нея Кирилово писмо е единственото и първото славянско писмо, „такъ разоумь братие бъ есть далъ словенѡмъ" [61], т. е. „така, братя, Бог е дал разум на славяните". Той би омаловажил и подценил това събитие, ако приеме от Храбан, че то има далечен предтеча в лицето на Етикус и неговата азбука. Затова се бори срещу Храбан. За него защитата на Кириловите букви е политическа дейност, доколкото тяхното утвърждаване и разпространение е въпрос и на политическа официална инициатива на властта в славянските държави, на първо място сред които е поставена България с нейния княз Борис. Това, което е санкционирано от княза, това е славянската азбука. Това е основната идеологическа позиция на О писменехь. И ако има сведения, че по-рано е съществувало друго славянско писмо — те трябва да се отхвърлят. У Храбан това писмо е подобно на глаголицата — и затова според нас авторът на О писменехь дава да се разбере в реда на борба срещу Храбан, че Кирил е съставил не глаголицата, защото би значило, че е повторил Етикус, а кирилицата, т. е. азбуката му няма нищо общо с никоя предишна, и е първата и единствена славянска азбука. Това трябва да се има предвид, когато се решава все още откритият въпрос, глаголицата или кирилицата има пред очи като Кирилово писмо авторът на О писменехь [62], независимо от най-последните усилия за решение в полза на глаголицата. [63] Ние бихме подчертали дори, че появата на О писменехь в смисъла на полемика срещу Храбан е била възможна само след създаването на кирилицата, за да може тя да бъде противопоставена като оригинален факт и постижение на глаголицата, за стародавността на която се е знаело според популярността на Храбановото съчинение, преписите от Йеронимовата версия на труда на Етикус Истер, или пък от такива факти на съпротива срещу глаголицата, като съчинението на далматинеца Тома Архидякон. В него се заявява, че братът на Кирил, Методий, използвал за нуждите на славянската литургия „готски букви” [64] — така Тома нарича глаголическите писмена, свеждайки ги до готическата азбука.

 

7. Като се стреми да обори сведението на Храбан за автора от IV в. Етикус и неговата азбука, трактатът О писменехь със самото това доказва, че

 

 

60. К. Куев, с. 191.

 

61. К. Куев, с. 191.

 

62. Пак там, с. 54—55.

 

63. Б. Велчева. Которые 38 букв создал Константин Философ. — В: Славянские культуры и Балканы. С., 1978, с. 57 сл.

 

64. Toma Arhidaukon. Historia Salonitanorum Pontificum, ed. F. Racki. 1894, p, 49. От друга страна, Йероним, разпространителят на Етикусовите праглаголически букви, дал съвети на Улфила, създателя на готическата азбука, при извършване на неговото дело. — Вж. К. Куев, с. 72, бел. 2. А това може да значи, че Улфила е ползвал глаголицата на Етикус-Йероним, а не обратното — глаголицата да е на основата на готиката — както се заблудил Тома.

 

84

 

. 

Фиг. 2. Азбуката на Етикус Истер със сведението за него и труда му, според Лайпцигския препис в изданието на Вутке

 

 

създателят му схваща тази азбука като славянска, оттук и Етикус като славянин. Това за нас е важното — че в съзнанието на един толкова забележителен старобългарски писател като автора на О писменехь, Етикус Истер е със славянска принадлежност; едно крупно доказателство, с помощта на което заключаваме, че Етикус Истер, родом от гр. Хистрия (Истрос в дн. Добруджа, е най-ранният мислител на славянските народи.

 

(следва)

 

85

 

 


 

 

Aethicus philosophus cosmographus — II

 

Божидар Пейчев

 

Списание „Философска мисъл", кн. 4, 1979, с. 54-65.

(Теоретичен орган на Института по философия „Акад. Тодор"Павлов" и Българското философско дружество)

 

 

Като си даваме сметка, че изложението ни дотук поради новостта на редица свои положения и идеи, е изложено на опасността да бъде оценявано по прибързан начин, ние ще спрем за малко, за да подкрепим основни наши мисли и с други доводи. Това ще увеличи убедителността им.

 

Първо е добре да се върнем на твърдението, че Етикус е славянин. Това е безспорно не само защото създадената от него праглаголица доказва славянската му принадлежност или пък защото творецът на О писменех воюва срещу него, както и не само поради обявяването му от изследвача Пертц за славянин. Ние ще приведем и други доводи в полза на тая истина. Такъв довод са в своята съвкупност всички проучвания по въпроса за най-ранното заселване на Балканския полуостров на славяните, извършени от такъв многостранен учен като Марин Дринов. Знайно е, че според него славяните идват на Балканите още в края на II век от н. е. [1] Нищо съществено от времето на Дринов досега не е постигнато, за да смятаме неговото мнение за погрешно. Напротив — особено авторитетни учени днес потвърждават и подкрепят пълната възможност това мнение да се поддържа. [2] Тъй че като имаме, предвид това положение в науката по въпроса за началния момент на идването на славяните на Балканския полуостров, издигането на писател от тяхната среда вече през IV век, какъвто е Етикус, съвсем не може да ни учуди като несъответно-ранно по време, а е просто навременно. А сега, с поставянето на целия въпрос за Етикус и неговото съчинение, както и за азбуката му, схващането на М. Дринов получава ново потвърждение.

 

Друга наша мисъл се състои в посоченото вече и разгледано отношение Етикус — Йероним. В него нещата стоят така: поради своето месторождение и род, както и поради редица други причини, Йероним е могъл да се заинтересува от такъв опит за съставяне на славянски букви, какъвто е направил Етикус. Това обаче е било най-малкото — Йероним просто е възприел постижението на Истер като свое, подпомогнал е чрез него, както видяхме, създаването на готската писменост, като е съветвал Улфила как се изгражда нова абзука. Тук му е мястото пак да отбележим, че явно още в мига на раждането си готската графика чрез Улфила дотам е всмукала в себе си предишния славянски протоглаголически опит като този на Етикус, че не е случайно по-късните,

 

 

1. Заселение Балканскаго полуострова славянами. — В: Събрани съчинения. Т. I, С., 1978, с. 139-316.

 

2. Вл. Георгиев. Най-старите славянски местни имена на Балканския полуостров и тяхното значение за нашия език и история. — Български език, 1958, кн. 4-5, с. 321—343.

 

54

 

 

незапознати с този процес, автори като цитирания Тома Архидякон (Сплитски) да изпадат в недоразумение, смятайки славянската глаголица на Кирил и Методий за готско писмо поради голямото подобие; докато всъщност, както личи от фактите, готските букви при възникването си по средата на IV век са били под опосредованото от Йероним въздействие на протоглаголическите, етикусовите! Йероним е популяризаторът, разпространителят, „проширителят" на изобретената от Етикус праглаголица, или още по-точно — запазената във и чрез трудовете на Йероним азбука на Истер като славянска по произход и характер е била естествено възприета като културно оръдие от славянското балканско население, особено от западната му част, откъдето е бил родом и Йероним. Обстоятелството, че това население в своята традиция прославя Йероним като създател на хърватската глаголица, е крайно важно, защото в крайна, сметка означава потвърждаване на съществуването на славянина Етикус. От него Йероним е взел и предал на потомството философско-космографския труд и азбуката, същата, при ползуването на която славяните отдават признание на Йероним. И тук ние ще дадем от своя страна като довод ярки примери за това признание: още в първите печатни хърватски буквари, част от които се издават във Венеция, люлка ца южнославянското книгоиздаване, в самото заглавие изрично се посочва като създател на азбуката Йероним. Така в надслова на отпечатания в 1763 г. от Димитър Теодосий буквар във Венеция е написано: „Буквар славенский писмений величайшаго учителя б(лаженог — Б. П.) Йеронима стридонскаго напечатана в "Венетии" [3], т. е. Буквар на славянските писмена от величайшия учител блажени Йероним от Стридон, напечатан във Венеция. Ясно е, тук не става дума за хърватските, а за славянските букви, изобретени според заглавието на буквара, от Йероним. Същото положение откриваме и в един особено ранен, отпечатан през 1528 г. пак във Венеция, глаголически буквар от Франческо Би/н/дони и Мафео Пасини, подписан от Фортунатус Дурич. В края му е отбелязано: „Azbukwi-darium. . . quinque folia litteris Glagoliticis, volgo Hieronymianis edita" [4].

 

Тези факти са крайно важни, защото показват силата, с която глаголицата се смята за създадена от Йероним. Тъкмо това съзнание води и Тома Архидякон, когато твърди, че Методий пишел с „готски" букви, т. е. според Тома има само едни истински глаголически писмена — Йеронимовите, и ако впоследствие са се явили други, Кирило-Методиевите, то те не могат да бъдат приемани като глаголически, въпреки еднаквостта, а като подобните на тях готски. А че готиката, както вече посочихме, е била съставена под влияние на азбуката на Етикус — това Тома или не е знаел, или е премълчал и изопачил, за да подкопае значимостта на Кирило-Методиевото дело.

 

Макар и това да не е основната проблема на нашето изследване, ние трябва да отговорим защо исторически се е получила такава сложна ситуация в културната история на Балканите, състояща се в това, че в най-ранно време славяните в лицето на Етикус стигат до съставяне на азбука, но я прави широко достояние друг автор — Йероним; традицията започва поради популяризаторската му роля да приписва нему и съставителството; по западното крайбрежие на Балканския полуостров азбуката остава като негово творение; през втората половина на девети век Кирил и Методий разпространяват своята глаголица в Моравия, а техните ученици после — в България; делото им се натъква на такава съпротива, като тази на Тома; а българското съчинение „О писменех" воюва с Маурус Храбан, който пак през девети век напомня,

 

 

3. Транскрибирам на кирилица заглавието, дадено фототипно на глаголица и после на латиница от Werner Sсhmitz. Südslavischer Buchdruck in Venedig. (16. -18. Jahrhundert). Giessen, 1977, S. 425; 160.

 

4. Пак там, с. 38-39. K. м. — Б. П.

 

55

 

 

че праглаголицата е сътворена от Етикус. Според българския автор на „О писменех" славяните са получили писмото си от Кирил; виждаме, че според цитираните вече хърватски буквари славянското писмо, глаголицата, е създадено от Йероним — противоречията са повече от ярки и възелът им очевидно е заплетен по най-сложен начин.

 

За да се оправим в тази сложност, трябва да прибегнем до непосредно историческо обяснение на въпроса. Когато Етикус през IV век лансира своя труд и азбуката си, големите сблъсъци между по-късната Византия и Западна Европа не са се зародили, славяните нямат още държава на Балканите, франките не са създали империята си, Рим не е проявил желание за черковна хегемония. В такава обстановка Йероним разпространява праглаголицата в западните предели на Балканския полуостров и по-нататък, както свидетелствува Храбан, като всичко това е културно и научно дело. Времето обаче минава и след векове възниква моравската славянска държава, която трябва да отстоява независимостта си в борба с франките. Римските папи излизат с претенция за световно господство, оспорвано им особено много от враговете номер едно — цариградския император и патриарх. Моравия в политическа и културна битка с франките иска помощ от Византия. Като пратеници на византийското правителство и черквата отиват с мисия при тях Константин-Кирил и Методий. Те започват да проповядват там като славянско писмо глаголицата, да го утвърждават нашироко и да го отстояват в битка с политическите и духовни врагове на славяните — франкската държава, нейното проримско духовенство, самите римски папи. Цялата провизантийска политическа и духовна традиция пък от този момент провъзгласява делото им за свято, изначално, безподобно по вид и значение, оригинално и несравнимо. Такова го представя например авторът на „О писменех". Той пише много по-късно от времето, когато България се е колебаела между Цариград и Рим, а тъй или иначе е приела нова вяра от Цариград. Ето защо тежнението му е само и единствено към Кирил, мисионера на Византия. Той според него е първият и единствен творец на славянската азбука. Преди него славяните са били безбуквени. Не споменава и се мъчи да анулира всичко от раннославянското достояние на Балканите, което не е било осветено от предназначението и знака на византийската мисия в Моравия и после в България: не е съществувал Етикус, традицията на азбуката му чрез Йероним все едно не е била — славяните дължат всичко на византийската мисия, те не са имали нищо свое преди освен поганските „черти и резки". Те са били поучени, надарени с писмо. И как дълбоко се е вкоренило в славянското съзнание това, по-точно неизкоренимо! Цариградското християнство и християнизиране взимат своето — славяните, спечелени за неговата кауза, забравят собственото си наследство относно Етикус и признават за начало на писмеността си дейността на византийската мисия.

 

Същият процес протича и от другата страна: както виждаме, славяните от западната част на Балканите са научени да признават за творец на своята азбука само и единствено Йероним. Как още в зорите на своето съществуване всички те са допуснали да бъдат лишени от достоянието на своя еднородец Етикус, от съзнанието за него, и са се оставили да ги уверяват, че което е тяхно собствено, славянско, като праазбуката им от IV век, им е дарено по-късно, по добро изволение, както е направил Йероним, от страна на християнската черква! Като че ли славяните са смятали за по-голяма чест да имат външни учители, отколкото да държат на собствените си постижения. Виждаме как Тома, проводник на римската заинтересованост, отхвърля делото на Методий като един вид нямащо общо със славянството, „готско", защото иде от Византия и Цариград. За него славянска е писмеността на привързаните към Рим далматинци, йеронимистите по азбука. Което е литературен и културен плод на византийското

 

56

 

 

пратеничество всред славяните, а не на римско влияние, отблъсква Тома Архидякон. По същия начин процариградската тенденция се оскърбява от допускането на мисълта за Йеронимови букви, а значи Етикусови, всред славяните преди Константин-Кирил и Методий, защото това намалява значението на резултатите от византийското пратеничество за просвета и грамотност.

 

И така, под прицела на големите политически интереси на държави, поточно, на империи и черковни организации, дърпани от амбициите на Рим и франкските императори, на папи и патриарси, на византийските василевси и правителства, славяните колкото повече се обременяват със съзнанието и признанието, че дължат културата си на едного или другиго, колкото повече хвалят дарителите си и загубват представа и съзнание за своите исконни ценности и достояния, толкова повече допускат на дело да имат все по-малко, да им отнемат все повече и повече и политически, и културно. Призивът на Маурус Храбан през IX век към историческата им памет не може да ги накара да се върнат към значението на въпроса за твореца Етикус. Нещо повече — срещу Храбан се повежда борба. Така криви ходът на славянската култура през онова ранно време, отразявайки политическите сблъсъци на доминиращите сили в тогавашния свят.

 

Пристъпвайки към публикуване и коментар на философската част от съчинението на Етикус, трябва да направим съществената уговорка, че останалото съдържание на труда поради историографско-географския си и етнологически характер естествено остава встрани от нашето историко-философско изследване. Ние вече посочихме изданието на Вутке, в което е даден целият текст на Етикус на латински език, така че интересуващият се не само от философската му част може да намери там останалото космографско изложение. А тук ние ще отпечатаме философския увод на труда, предшествуван от встъпление на Йероним, с превод на български език. По-нататък ще поставим въпроса за източниците, от които се е повлиял Етикус.

 

 

INCIPIT LIBER ETHICI, TRANSLATIO E PHILOSOPHICO EDITO(S) ORACULO A HIERONIMO PRESBYTHERO / DILATUS EX COSMOGRAPHIA ID EST MUNDI SCRIPTURA

 

EDICTA AETHICI PHILOSOPHI COSMOGRAFI

 

1. Philosophorum scedulas sagaci indagatione investigans mihi laborem tantundem obposui ac hic de iniciis tanto studio indagare et altiora magnatimque (h)ac cursim tam astrologiam fastiaque exellentia, quae necdum cerni quis possit, Illi conati sunt tam magna dixisse, quae nos metuendo ac dubitando scribere vel legere in usum coepimus temeranter adtrectare. Cur Aethicus iste cosmografus tam difficilia appetisse didicerit, quaeque et Moyses et vetus historia in enarrando distulit, et hic dicerpens protuli(t). Unde ligentibus obsecro ne me temerarium aestiment, eum tanta, ob aliorum audaciam, ea indagatione cucurrisse (que) conpererint.

 

2. Hic igitur Aethicus, Histriae regione, sofista claruit, primosque codices suos Chosmografiam nuncupavit, aliosque, non minora sed maiera dixisse cognovimus, quos Somografios appellavit, In codicibus, ubi Chosmografiam digressus est, multa enucleatim de fabrica(m) mundi inenarribile(m) texens ait.

 

57

 

 

 

ЗАПОЧВА КНИГАТА НА ЕТИКУС, ПРЕВЕДЕНА ОТ ФИЛОСОФСКИЯ ИЗДАТЕЛ, ПРОРИЦАТЕЛЯ ЙЕРОНИМ. ПРЕНЕСЕНА ОТ ЙЕРОНИМ ПРЕЗВИТЕР ИЗ КОСМОГРАФИЯТА, Т. Е. ОПИСАНИЕ НА СВЕТА.

 

ИЗДАНИЕ НА ФИЛОСОФА КОСМОГРАФ ЕТИКУС

 

1. Изследвайки сведенията на философите за /с/ известно доказателство, на мен ми се падна с толкова труд да изяснявам крайно старателно (въпроса) за началата и да достигна до астрологията и до по-големи и сигурни висоти, които още никой не би могъл да обясни. Опитвали са се да кажат толкова много неща, които ние със съмнение и страх започваме да четем и пишем с полза да ги докажем научно. Защо космографът Етикус се е стремил да достигне до толкова трудни неща, каквито и Мойсей, и старата история са ни поднесли в разкази? И тук чрез разискване (Етикус) ги е изнесъл. Затова заклевам читателите да не ме смятат неук, когато узнаят толкова (неща) чрез смелостта на ония другите; и то нещата, които съм постигнал чрез изследване.

 

2. И така този Етикус внесъл яснота в областта на историята и нарекъл първите свои сборници Космография. Узнахме, че е написал и други, не по-малки, а дори по-големи и ги озаглавил Сомографиос. В сборниците, гдето пристъпва към космографията, говори много ясно и относно неразказваемото изготвяне (фабрикация) на света.

 

 

(Коментари)

 

Това е уводът към текста на Етикус, написан от Йероним. Коментарът ни към тоя увод трябва да бъде направен в следните насоки:

 

  A. Както се вижда, в заглавието изрично е казано, че Йероним е взел и превел само част от съчинението на Етикус по космография, или светоописание. Това значи, че съчинението е било много по-голямо от Йеронимовата версия и е било написано на друг език, от който Йероним го превел на латински. Кой може да е този друг език? Ако се водим от гръцките термини в горния латински текст, като космография, сомография и подобни, ще да е бил гръцки и така смятат някои изследвачи. Но ако си припомним важния факт, че Етикус е бил от благородно скитско потекло и съставил праглаголицата, тогава се налага допускането, че е написал труда си на своя роден славянски език. Иначе защо му е била собствената азбука, ако не за да запише на нея думите на своя език? Ако е използувал гръцки, за да пише, би ли му била нужна азбука на родния език?

 

  Б. Би се възразило, че ако съчинението е било на славянски, Йероним, чийто майчин език е бил латинският, не би могъл да го разбира и превежда. Но ако това е било така и Йероним не е разбирал езика на славяните, защо е посредничил при разпространяването на глаголическата им азбука, т. е. азбуката на езика им? Значи, го е разбирал и по-точно — владеел, точно както по-късно Константин-Кирил и Методий преди всичко са познавали основно старобългарския език, за да създадат на него такава широка литературна традиция.

 

  B. В първата точка от увода си Йероним пише, че ако разказа за възникването на света се съдържа като откровение на Мойсей и изобщо в целия стар завет, Етикус „чрез разискване", т. е. под формата на някаква теория, система, го е дал от себе си. Йероним споделя, че е само тълкувател на тази система, проучена отблизо от него. Но тя е постижение на Етикус, плод на негова творческа „смелост".

 

  Г. Във втора точка на увода направо се заявява, че освен космографията Етикус имал и други, дори по-големи трудове — Сомографиос. Най-вероятно

 

58

 

 

е, че под това заглавие тук ще трябва да се разбира за разлика от космографията изложение за сома-та (гр. σωμα), т. е. за телесното, тялото. Така ще да е, защото Йероним накрая изрично ни съобщава, че учението за създаването, произвеждането, фабрикацията на света е в космографията, а не в сомографията. Ако преведем гр. сома като вещество, природа, материя, което е възможно, това значи, че сомографията ще са трудовете на Етикус по възникването на света, битието, космоса. Но те, както свидетелствува Йероним и както е фактически, са част от космографията. Следователно Сомографията е била нещо друго и в крайна сметка едно — трудове за тялото, телесното. Подразбира се от думите на Йероним, че самият той не е бил запознат пряко с тия трудове, а само е чувал за тях. Но твърде правдоподобно е Етикус, като първи славянски енциклопедист-мислител, да се е опитал да събере за своите съвременници в едно цялото знание дотогава и за света — космография, и за човека — сомография. Това е отличително за началото на градежа на културата на всеки нов етнос, в случая на балканските славяни. Нима по-късно, в златното съзоряване на вече българо-славянската писмена цивилизация през IX в. неизвършва същото Йоан Екзарх в „Шестоднев"?

 

 

КНИГА ПЪРВА  [*]

 

3. Първото начало на всички неща е наредил бог с чудно възрение и така със силата си поставил фундамент; както и всички създания, разделени и некомпозирани. С мъдростта си установил необикновена сграда в единство и проширил нещата, които направил от нищо, като многократно ги развил; всички творения, създадени от нищо, както и всички като че ли открояващи се видове на нови плодове в разпръснатост — е възстановил: някои събрани в едно семена — както видяхме, разделил е поотделно семена в една група, чудно разхвърляни със започната структура и разсяни отделно. Така разделил неоформената материя в много видове. Така и разделил едно и също съществуване в една неоформена маса и самата тя била създадена обаче като материя в много видове. Светът наистина бил сътворен без название спрямо своя определена и възстановена форма, докато по-високо се провидя изработеният покрив. След това (бог) го построил с чудно здрава крепост.

 

4. От тая тъкмо маса като от по-добра бихме повярвали, че е създаден неразлъчно-неразделен раят, както и девет реда ангели. А десетият ред бил огнедишащ и огънят озарил с блясък бъдещето, а и знак на развала. Същият десети ред на бъдещето бил за (със) светците. Част земя дълго била пазена от създателя, определена да съхранява най-добър продукт.

 

. . .

 

8. (Етикус) казва, че небето е като въздушна маса и е над тази част, където е земята; там, гдето морето е било вече определено, със слънце и луна, със звезди и съзвездия. . .

Всичко това е имала неделимата маса, установена същевременно като неоформена материя.

 

9. За самата маса и статуа — как по вид е била разделена отначало от всички тези; или дяволът, който без съмнение е осветил десетото издигане на Върха на тая маса, огрявала в началото като огън ясната еминенция. И който (дяволът) пръв я изяснил на светлина. И пръв, разпръсквайки я в гордели вата завист, я спуснал от височината. И затова именно преди всяка креатура на света са създадени ангелите, и преди всяка креатура на ангелите е създаден дяволът.

 

 

*. Вж. латинския оригинал, поместен на първо място в Приложението.

 

59

 

 

10. . . . Самата маса, състояща се от безформена материя, е била разделена някога многократно от всемогъщия по негово усмотрение, като той е знаел предварително избраните и погибелта на безчестните. С леснота в същата маса или необработена материя, извън осъдените, той предоставя рая на справедливите и на ангелите, от завист да се погубят лошите, и въздава неотразимо щастие на светците, както и владения на вечни радости. И който пръв от себе си се е възславил, че бил в неизмерна светлина, и се е възгордял — нему е отредил като на враг страдания. А три пъти посветения, който заедно с множество други коленопреклонно е заявявал и признавал, че всемогъщият е направил толкова много и толкова много неща е решил похвално с милостта си, и с великодушие, и затуй не може да бъде обиждан — него, разбралия новата и огромна радост, е прославил като по-издигнат от другите всред безформената маса. А страхливият и гордият, устремил се с огнено-жарък дух, казва, че се въздига срещу бога. Ще издигна мястото си на север, по-високо от облаците, дори над божиите звезди, ще се уподобя на всевишния. Ето следователно колко нечуто-дързък и абсурден е бил неговият опит и желанието да се вдигне до създателя, който бе го сътворил от нищо. И толкова по-грамадно би било падението му според височината, до която бе се вдигнал, та формата долу, предназначена за погибелта на безчестните, да не остане празна, без обитатели; нито небесните селения без свети жители, без щастливите множества на ангелите и престолите на архангелите, без господство, без първенци и мощ, без управа или без добродетелта на херувимите и серафимите; покрай онази част, необитаемата, отдето самият стар враг бе премахнал обитателите. Разбира се, в началото прото-пластът трябваше да бъде напълнен отгоре, от господа, предсказан сам от евангелската притча. . .

 

11. И така, философът Етикус е писал много за сътворението. Ние обаче спряхме до това, което е полезно, и съчинихме в подобна книга сдържано, сглобявайки от всичко, което сме възприели от космографията като истина, с трепет, и уважение. Когато започнах да изучавам многото трудове на философите, открили и казали толкова неща, задъхвайки се от труд, можех да достигна с точност до истината за моя живот. И това, което казва Алхим: че дяволът, когото пръв бил създал и разрушил, в деня на съда ще бъде наказан пред всички най-лоши и ще бъде затворен в пъкъла; понеже пръв е пожелал да блесне след създаването си. Бог по своите пътища е показал чудото в руди-мента и той ще наложи с най-нова присъда от страшни по страшни наказания. Както в началото се каза, пред трибунала на царя са изнесени грешниците за смъртна присъда. Но на смъртта им точно трябва да се укаже и когато бъдат овързани и стегнати от стара змия, да видят безчестните самата най-жестока и най-бесна гибел, която са следвали в страстни, безполезни и вредни желания, тъпчещи човека в погибел. Колкото злини е трябвало да изтърпят в пъкъла, толкова удари трябва да бъдат преброени и нанесени на стария враг. Тогава справедливите ще заслужат да ги видят, ще видят и своя господар и цар Христос, дървото, на което са го разпънали, знаменията и чудесата на прославените. И ще го оплакват всички народи по земята, пред него ще гори огън, наоколо — силна буря с толкова много знамения, безчестните ще се разпръснат навсякъде да претърпят в ада предреченото.

 

12. Всичко това Етикус в Космографията и Алхим прекрасно са казали. А аз го положих здраво в моите кодекси и което намерих от полза в техните книги, можах да вложа в труда си, та на всички читатели да стане ясен плодът на авторството ми. Намерихме всичко за стария враг и за безформената, необработена материя, издирено до предел; а ние, съчетавайки произведението на Христос и словото на отеца, и началото, с което всичко съпоставих, ще вярваме, че е създал всичко едновременно и поколението на всички твари е за негова

 

60

 

 

слава. Това поколение е извън творбата, за която по-горе казахме. Всички злини, противни и долни, попадат в ада и остават там. Разбира се, създаването на ангелите - знаменателно, просто и щастливо - огънят, водата и светия дух, най-доброто и здраво творение и творчество, не може без раздел и мярка и изобщо не може да се раздели, нито да се намали или върне назад.

 

 

(Заключение)

 

Освен всичко друго не може веднага да не се забележи в горния текст как Йероним много точно обяснява, че е взел и превел не всичко, а само допадащи му части от Космографията на Етикус, сред които и поместената в края на труда му глаголическа азбука.

 

Не е твърде леко да се възприеме бързо учението на Етикус за светосъздаването, както и да се квалифицира веднага, защото между другото латинската версия на труда му е усложнена откъм език и близка до поетическата стилистика Изобщо текстът трудно се предава адекватно на български. И все пак първото впечатление, което остава от него, е, че общо наподобява идеите на Книгата Битие (Генезис) от стария завет в библията, следвайки изложението там за сътворението на света. Изглежда така е мислил и Йероним като християнски мислител и учен и затова е написал в предговора си, че тук Етикус е изградил една теория, съвпадаща с разказите на Мойсей и стария завет. Формално това е така и е достатъчно да прочетем внимателно още веднъж началото на книга първа, за да го потвърдим. Етикус започва с творческия акт на бога, който разделя неоформената материя на много видове, постепенно стига до образуването на рая, ада, мястото на ангелите, на светците, небето, водната шир и т. н. Безспорно тук има голямо съвпадение с библейския разказ за божествената направа на световната сграда, за космичния строеж. И все пак това е само външно впечатление. Ако нашето изследване се ограничи само с него, то не би било научно. Нужен ни е факт, с който да докажем как непосредствено и защо Етикус е стигнал до тия мисли и доколко в трактата му има единствено библейска космогония или и други елементи. Затова трябва да се върнем на латинския текст и залегналата в него философска терминология.

 

Когато се задълбочим в латинското изложение, се разколебаваме, че четем само една библейска реминисценция. Изложението на Етикус много повече ни прилича по съдържание, термини, образност, стил и идейност на едно прочуто дохристиянско поетическо съчинение за сътворяването на света — Първата книга от Метаморфозите на Публий Овидий Назон! Ще докажем, че това е така, като поместим текста на Овидий на латински език, като сравнението му по съдържание, философска лексика и терминология с цитатите от Етикус ще е вече нещо лесно, а ще дадем и българския превод [5] на Метаморфозите.

 

Сравнението с просто око на курсивираните от нас части и изрази от текстовете на Овидий и Етикус показва до каква степен концептуално и терминологически вторият е следвал първия. Забележително е например, че Етикус говори за бога така, както и Овидий — като за върховен творец, т. е. липсва му особена християнска нагласа, макар и на две места да прилага формулата, че бог твори от нищо. Съпоставката на латинските текстове особено много ни убеждава във влиянието, което Етикус е изпитал от страна на Метаморфозите. Едни и същи философски категории, понятия, термини, като: форма, тела, създания, природа, начало на света, море, земя, небе, въздух, неразделени,

 

 

5. Вж. Публий Овидий Назон. Метаморфози. Прев. Г. Батаклиев. С., 1974, Първа книга, I, 1—30, I, 31—70, I, 71 — 106 (с. 21—23). Вж. в Приложението латинския оригинал, както и българския превод.

 

61

 

 

кълнове-семена, едно-единство, материя, -не (без)формена материя, разчленяване на много видове, нищо, маса, твърд, нищо преди божествената намеса не се е задържало в определена форма; като разлика се явява описанието на рая и обяснението на образуването му от страна на Етикус. Но като се взрем внимателно, откриваме, че и тук, в точка 4 на първата си книга, той всъщност преразказва, макар и да речем като християнин, стиховете на Овидий, посветени на онази част от върховата структура на света, която по състав и качество е над всичко: „Тъй на небесния свод безтегловната огнена сила блесна и място избра висината отгоре над всичко". И при Овидий, и при Етикус бог има за особено главна функция „разделянето" (термин с голяма честота и в двата текста) на безформената, аморфна материя. Разбира се, ние тук не поставяме въпроса за това, че Овидий като късен автор по тия въпроси от своя страна се е влиял от колосалната римска, гръцка и т. н. космогоническа и космологическа традиция. Това се разбира от само себе си и няма защо да влиза в непосредния ни предмет на разискване. Проблемът тук е защо Етикус се оказва под въздействието тъкмо на Метаморфозите на Овидий в своя труд по философия и космография?

 

Според нас има само едно обяснение — защото в региона, към който е принадлежал Етикус по рождение и като автор, е имало силна традиция на познаване и ценене на Метаморфозите на Овидий, както и на цялото му творчество. Защо? Та именно тук, в Томи, т. е. Кюстенджа, както е известно, Овидий прекарва последните десет години от живота си като изгнаник, заточен от Август, и в края на краищата творчеството му така проникнало в местната, тогава гетска култура, че плод на досега му със средата на гетите била една възхвала на делата на Август, която написал на гетски език. Естествено, че като представител на един по-късен етнос в същия регион Етикус ще да е изпаднал под творческото влияние на такъв силен местен източник, като делото на Овидий.

 

Съществена отлика от началото на първа книга на Метаморфозите е т. 9, 10, 11, 12 от Първа книга на Етикус, посветена на дявола. Естествено е този въпрос да липсва напълно у Овидий, но толкова повече да е актуален за Етикус, който е автор от християнската епоха. Не случайно ние вече обърнахме внимание на факта, че в труда му има идеи, които са ни познати преди всичко от много по-късното богомилско учение. В дадения случай такава е и изразената в посочената т. 9 идея за дявола. Това, че той е първата креатура в света, отпреди ангелите, че издигнал цялата маса на съществуващото към върха в светлина и после я спуснал — поразително съвпада с богомилските легенди за първичността на бога и дявола, за изваждането на земята и материята и за отпадането на дявола в завист, гордост и злоба [6]. Това съвсем не значи, че по-късната богомилска догматика се е опирала на съчинението на Етикус, тъй като засега ние нямаме данни, че тя е познавала това съчинение, макар по начало възможността за такова допускане по подобни въпроси да не е изключена. Но този факт е ново и важно потвърждение на мисълта на акад. Йордан Иванов за далеч по-ранното, губещо се в дълбините на времето, проникване на Балканите на разкази от такъв тип за бога и дявола при строителството на света, какъвто е отглъхнал после в богомилските легенди, дето и го намираме: „приликата между легендите, от една страна, и маздеизма и манихейството, от друга, намираме в представата, че бог и дяволът са две исконни, отделни начала. Като имаме предвид тоя характер на легендите (образци от които Й. Иванов помества на с. 374-376 в книгата си — б. авт.), трябва да приемем, че митът

 

 

6. И. Иванов. Богомилски книги и легенди. НИ, 1970, с. 357 сл.

 

62

 

 

за създанието в тях ще да е доста стар и ще да предхожда появата на павликянството и богомилството.

 

Най-пригодната област за оформяването на мита трябва да се дири в иранско-вавилонските краища, отечеството на маздеизма и манихейството. Там именно, в Месопотамия и Вавилония, е бил зает митът за изваждането на земята из водната стихия..." [7]. Явно, фактическото положение относно идеята за дявола в съчинението на Етикус напълно подкрепя изказаната от Й. Иванов мисъл за това, че митове за сътворението на света от този тип далеч предхождат появата на богомилството, част от чиито легенди впоследствие ще станат. Дали в случая Етикус е отразил навеи от прастара ирано-вавилонска традиция, или, както вече сметнахме за основателно да предполагаме — на индийски учения, е въпрос на по-нататъшни проучвания. А те без съмнение, като вземем предвид целия проблем за Етикус и неговия труд, ще бъдат плодоносни.

 

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

 

LIBER PRIMUS

 

3. Primum omnium initium mirabili(or)um dues instituit illundque fundamentum principaliter posuit sua dispensatione mirabiliter atque potenter quando omnes creaturas indivisas atque incompositas in sua sapientia aedificium summopere in unam ergatam instituit atque eas, quas ex nihilo fecit, multipliciter prolatas dilatavit, et omnes creaturas quas ex nihilo fecit, incunctanter omnia quasi acervum eminentem novorum frigum diversaque in unam collecta nonnulla recondere se mina ut vidimus in unam congeriem gramina disparilia mira structura coaptata(m) et alia ventilata separatim dividere gramina. Materiam autem infopmem sie in multas species divisit. Unam itaque atque idem statuam in una massa informe fuisse institutam ipsam autem materiam in multas species divisit. Mundus quidem in massa informe fuit constitutus sine vocabulo ad discertionem sua(m) que forma(m) reposita(m) dum altiora fabrica tecta videbatur. Unde mirabiliter firmata arce consistit.

 

4. Paradisus de ea massa quae melior a fuit indiscerta credetur fuisse cum novem ordinibus angelorum. Sursum primum elevatus in ordinem decimum ignis spirans flatum in ordinem refulgentem conditum facturi in signaculum qui ruinam fecit. Ordo idem decimus futurus cum hominubus sanctis. Clebam in unam partem diu a conditore servatam adsignatam cuncta producta optimam reservare facturam.

 

. . .

 

8. Caelum dicit aerea massa similitudinem fiere super ea parte qua terra quo mare statutum fuerat, cum sole er luna astris et sideribus ac stellis; . . .

Haec omnia habuit ipsa massa inseparabilis et indivisa, in informe illa materia simul constituta.

 

9. De ipsa massa ac statua quails species prima divisa fuit ab his omnibus, vel quod diabolus procul dubium qui decimam elevationem in cacumine in ea massa in initium ignis lumine claram eminentiam refulserat, et qui primus in luce claruit idemque primus livorem superbiae ambiens a culmine altitudinis decidit. Ex hoc utique ante omnem cteaturam mundi creati sunt angeli et ante omnem cteaturam angelorum conditus est diabolus.

 

 

7. Пак там, с. 377; вж. още и 378 сл.; 382. — к. м. - Б. П.

 

63

 

 

METAMORPHOSES

 

Liber primus

 

In nova fert animus mutates dicere formas

Corpora. Di coeptis (nam vos mutastis et illas)

Adspirate mers, primaque ab origine mundi,

Ad mea perpetuum deducite tempora carmen.

Ante mare et terras, et, quod legit omnia coelum,

Unus erat toto Naturae vultus in orbe,

Quem dixere Chaos; rudis indigestaque moles;

nec quidquam, nisi pondus iners, congestaque eodem

Non bene junctarum discordia semina rerum.

Nullus adhuc mundo praebebat lumina Titan;

Nec nova crescendo reparabat coruna Phoebe;

Nec circumfuso pendebat in aere tellus

Ponderibus librata suis: nec brachia longo

Margine tarrarum porrex erat Amphitrite.

Quaque fuit tellus, illic et Pontus et aer;

Sic erat inatabilis tellus, innabilis unda.

Lucis egens aer; nulli sua forma manebat.

Obstabatque aliis aliud: quia corpore in uno

Frigida pugnabat calidis, humentia siccis,

Mollia cum duris, sine pondere habentia pondus,

Hanc Deus et melior litem Natura diremit:

Nam coelo terras, et terris abscidit undas,

et liquidum spisso secrevit ab aere coelum.

Quae postaquam evolvit, coecoque exemit acervo

Dissociata locis concordi pace ligavit.

Ignea convexi vis et sine pondere coeli

Emicuit, summaque locum sibi legit in arce.

Proximus est aer illi levitate, locoque:

Densior his tellus, elementaque grandia traxit;

Et pressa est gravitate sui. Circumfluus humor

Ultima possedit, solidumuque coercuit orbem.

Sic ubi dispositam, quisquis fuit ille Deorum,

Congeriem secuit, sectamque in membra redegit:

. . . . .

Imminet his aer, qui, quanto est pondere terrae

Pondus aquae levius, tanto est onerostor igni [8].

 

 

МЕТАМОРФОЗИ

 

Книга първа

 

Тегли духът ми да пея как в нови тела се превръщат

формите. О, богове — та нали ги превръщате вие

почина мой вдъхновете, водете стиха ми неспирен до

настоящите дни от самото световно начало! Преди

морето, земята, небето, покриващо всичко,

 

 

8. Publii Ovidii Nasonis. Metamorphoses. Tomus I, recens. Schoenberger, Viennae, 1805, S. 16-18, 20.

 

64

 

 

само един бе ликът на природата в тази вселена, хаос

наречен — сурова и неразчленена грамада — нищо освен

тежина неподвижна и заедно сбрани кълнове,

срещуположни на свързани зле елементи. Още титан над

света не кръжеше да праща светлика, още и лунния сърп

не изпълваше с прирасти Феба и не висеше твърдта сред

околния въздух свободно при равновесно тегло, и не беше

протягала още Амфитрита ръце до далечния край на

земята. Имаше, вярно, и твърд, и море, и не липсваше

въздух, ала нездрава твърдта, неплавателна беше

водата, въздухът беше без зрак. Не запазваше своя лик

нищо. Всяко враждуваше с всяко, защото в отделното

тяло топлото беше в борба със студеното, сухото с влажно,

мекото с твърдо, това, що тежи, с вещество безтегловно —

Тази вражда отстрани бог — природната по-добра сила.

Той от небето твърдта отдели, от твърдта пък водата и

от по-гъстия въздух откъсна небето лазурно. Щом като

всичко разви и от тъмната маса извлече, свърза неща, по

места отделени, в съгласие мирно. Тъй на небесния свод

безтегловната огнена сила блесна и място избра висината

отгоре над всичко, въздухът по лекота и пространство

остана след нея. По-плътна, земната маса притегли по-

грубите части, стегната от тежестта. Подир всички

околната влага крайното място зае да опаше кръга на

земята. Щом като тъй разположи природата богът

безимен, щом я така раздели, разделеното в слоеве свърза.

 

Въздухът висна над тях с по-голяма от огъня тежест,

толкова също стои след земята по тежест водата.

 

[Back to Main Page]


#. - Заглавията на подглавите са условни, В.К.