Трагедията на Тракия през 1913 година

Погромът на тракийските българи през 1913 година - разорение и изтребление

Проф. д-р Делчо Порязов

 

(вестник Тракия, брой 18 (25 септември 2008 г.) до брой 24 (25 декември 2008 г.)

 

  1. Предисловие

  2. Политическата ситуация в Тракия

  3. Стопанският образ на Тракия

  4. Трагичните събития през 1913 г.

      4.1. Разорение и изтребление – общи постановки

      4.2. Разорение и изтребление. Жестоки факти от Източна Тракия

      4.3. Разорение и изтребление. Жестоки факти от Западна Тракия

      4.4. Разорение и изтребление. Жестоки факти по кървавия път от Дедеагач до Маджарово

  5. Разорение, изтребление, геноцид

  6. За поведението на гърците и гръцките власти

  7. За ролята на българите мохамедани

  8. За отношението на българските административна и военни власти

  9. За делото на големите българи

10. Послесловие

 

Проф. д-р Делчо Порязов

На 3 октомври т.г. в Кърджали ще се проведе Национална научна конференция „Трагедията на Тракия през 1913 година”.

 

Основният доклад ще бъде изнесен от проф. Делчо Порязов, зам.-председател на СТДБ и председател на Съюза на икономистите в България. В изпълнение решение на ЦР на СТДБ в. „Тракия” ще публикува пълния текст на доклада.

 

 

 


 

1. Предисловие

 

Чета и препрочитам книгата на акад. Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.”. Сегашното разлистване на нейните страници е по повод 95-годишнината от трагичните събития, преживени през тази година от българите, населяващи земите на древна Тракия. За всички поколения тази книга е и ще си остане библия за тракийския погром, който по думите на самия Милетич няма „себе равен в новата ни мъченическа история”.

 

Но поводът няма само юбилейно значение. Искаше ми се към изложения от Любомир Милетич материал да прибавя и други факти, извлечени от други литературно-исторически източници, и като ги обобщя, да погледна на него от върха на изминалото вече почти столетие. И, разбира се, да направя оценка на тези трагични събития през вижданията на съвременния цивилизован свят за човека, за неговото житие, за правата, свободата и мястото му в обществото. Защото отделният индивид в съвкупност с другите себеподобни образува народностните групи, отделните нации. И тъкмо такава народностна група – тракийските българи, са героят и мъченикът в трагедията през 1913 година.

 

Не съм историк нито по образование, нито по научни изследвания, но познавам сравнително добре стопанската история на света и България. А тя, като част от общата история и имаща непосредствена връзка с икономиката, винаги ми е давала възможност да правя по-верни изводи за развитието на обществото. И сега стопанската история на Тракия отпреди един век ми позволява да надникна по-дълбоко не само в разорението, което е по-скоро икономически процес, но и в духовния и политическия живот на тракийските българи. При това в контекст с другите две националности и техните държави – Турция и Гърция.

 

 

2. Политическата ситуация в Тракия

 

Руско-турската освободителна война в края на XIX век приключва окончателно с подписването на Берлинския договор от 1878 г., който обаче оставя извън границите на Възобновената българска държава Македония, Тракия, Родопите и Странджа. На тези територии остават около един и половина милиона българи. В същото бреме възрожденските процеси, започнали далеч преди войната в цяла България, продължават. Македонските и тракийските българи не престават нито за миг да мислят и да действат за обединение с България.

 

Българите от Македония и Тракия не спират революционните борби за обединение с България веднага след Руско-турската Война. Избухва Кресненско-Разложкото въстание през 1878-1879 година. То е насочено срещу жестоките неправдини на Берлинския договор и е пряка последица от общочовешкото признание, че няма дълготраен мир без елементарна справедливост. След краткотрайно затишие са провежда Мелнишката акция – 1895 г. Идва Горноджумайското въстание – 1902 г. И най-сетне изригва с още по-голяма сила Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.

 

Няма никакво съмнение, че бунтовните действия на поробените все още българи дават тласък на разложителните процеси в Османската империя. В резултат на тях и на още много други, при това по-важни, фактори се извършва Младотурският преврат от лятото на 1908 г. Той дава надежда за свобода и равноправие. Тя обаче е краткотрайна. Младотурците търсят по-скоро решения за излизане от дълбоката криза, обхванала империята, и за запазване на нейната териториална цялост. Скоро забравят за великодушните обещания и икономическият и политически гнет над българите вместо да намалява, расте. Успоредно с това назряват и условията за военен конфликт. Започва Балканската война.

 

 

3. Стопанският образ на Тракия

 

Земите на изток от река Места по течението на Арда, Марица и Тунджа чак до бреговете на Мраморно и Бяло море са може би най-плодородните на Балканския полуостров. Природата е орисала тези земи и с най-благоприятния климат за лов, животновъдство и земеделие – най-древните поминъци на човечеството. Затова тези земи са били населени още от праисторически времена. Изключително важни отпечатъци за своя начин на живот и култура тук са оставили древните траки. Техните знания, опит и навици да отстояват себе си от природата и в природата са предадени на следващите поколения от славяни и прабългари.

 

Богатството на един народ, на една държава се създава от десетки поколения. То се свежда до оставените за ползване от следващите поколения материални блага като обработваема земя, гори, пътища, канали за вода, разкритите полезни изкопаеми, средствата за производство, изградените жилища, обществените постройки и пр., и пр. Това богатство, в т.ч. и тази част от него, която е обособена в рамките на отделните индивиди, е общонационално, както и те самите образуват нацията като цяло.

 

Каква е картината на националното богатство, с което разполагат българите в Тракия по време на Балканската война? Отговорът на този въпрос е нужен, за да разберем до какво се свежда самото разорение. Но той е труден, защото, за да бъде точен, следва да разполагаме със съответните статистически данни. Поради размирното време те са оскъдни. И все пак съществуващите, макар и откъслечни данни дават приблизителна представа за това, което е разорено и заграбено.

 

Общоприето е да се смята за основна производителна сила човекът. В навечерието на Балканската война в Тракия живеят около един милион души. Като се абстрахираме от малките различия в цифрите, които дават различните изследователи, може да се приеме, че числото на турците и българите, в които включваме и българите мохамедани, е приблизително равно на 350 000. Броят на гърците възлиза на малко по-малко от 300 000. Това съотношение между трите националности е различно в различните части на района – Източна и Западна Тракия.

 

Стопанството на тракийските българи е натурално. Семейството като патриархална единица произвежда с примитивни сечива всичко онова, което е необходимо. Прибягва до пазара само за промишлени стоки – сол, газ, захар, земеделски инвентар. Основен поминък са скотовъдството, земеделието и по-малко занаятчиството, свързано с бита и земеделието. В най-западните части на Западна Тракия се отглежда преди всичко тютюн. Известно е, че ксантийският тютюн е бил най-добрият в света. В ядрото от селата Доганхисар, Сачанли, Манастир, Голям и Малък Дервент населението се е препитавало преди всичко с отглеждането на дребен добитък – овце и кози. Малко пò на изток – Фере, Софлу, Димотика, Ивайловград, главен поминък са били лозарството и бубарството. В Източна Тракия, от Мидия до Лозенград, са култивирали най-вече зърнени култури – пшеница, ръж, ечемик, царевица. Всеки от нас е изпитвал неповторимо усещание от празничните дни по време на жътва, прекрасно описани от големия майстор на художественото слово тракиеца от Кавакли Константин Петканов в неговата трилогия „Жътва”.

 

Ето какво се е произвеждало в двата основни района на Западна Тракия. Гюмюрджина: пшеница 5 500 000 кг; ечемик 6 000 000 кг; ръж 4 000 000 кг; царевица 7 500 000 кг; памук 50 000 кг; мед 57 000 кг; череши и сливи по 150 000 кг; орехи, бадеми и маслини по 50 000 кг; тютюн 8 000 000 кг; грозде 2 500 000 кг. Приблизително такава е била картината и в района на Дедеагач. За него в отлика на земеделските култури от Гюмюрджина, които са приблизително еднакви по обем, ще отбележа само производството на грозде, което е възлизало на 4 000 000 кг, на бадеми близо 300 000 кг, на желъд от паламудовите дървета (Вид дъб) – 1 500 000 кг. Същият този дедеагачки район е разполагал с 40 175 декара обработваема и почти още толкова годна за обработване земя; 8425 дка пасища; 6560 дка овощни градини, 2100 дка лозя; над 400 000 дка гори. Накратко, Западна Тракия преди разорението е представлявала цветуща градина, по признанието на западните дипломати „истински рай”.

 

Още по-силно е било развито скотовъдството. Южните склонове на Родопите действително са били истински рай за отглеждането на дребен рогат добитък – овце и кози. През летните месеци огромните стада прекарвали в горите и пасищата на планината, а през зимата слизаш по-ниско към равнината, където осезателно се е чувствала излъчващата се топлина от водите на Бяло море. В Гюмюрджинския район е имало над 1 000 000 глави овце и още толкова кози; 100 000 глави едър рогат добитък (волове, крави, биволи), 50 000 коне, мулета, магарета; 6000 камили. Не оставал назад и Дедеагач. Овцете и козите били приблизително колкото в Гюмюрджина. По-малко са били воловете, кравите и конете. Камилите са били около 2000.

 

За стопанството на Източна Тракия преди разорението, струва ми се, можем най-точно да съдим по информацията, подадена от насилствено прогонените 70 000 българи, за изоставените от тях имоти. А тя е недвусмислена: 1 961 440 декара ниви, ливади и лозя; 216 043 декара гори и пасища; 131 231 глави едър добитък; 649 431 глави дребен добитък; 34 062 къщи и други покрити имоти. Както се вижда, скотовъдството в Източна Тракия поради релефа на самия район е било по-слабо развито. Що се отнася обаче до земеделието, едва ли има основание да се твърди, че земята е била по-бедна. Напротив, земите от Булгаркьой-Мраморно море до Странджа са били толкова, ако не и повече пригодни за култивиране на земеделски култури.

 

Ето такава в най-общи линии е била стопанската картина на Източна и Западна Тракия до трагичните събития през 1913 г. Нашата „каматна” (хубава) Тракия, биха казали родните ни майки и бащи, баби и дядовци – нашите предци.

 

 

4. Трагичните събития през 1913 г.

 

Безправието и политическият гнет над тракийските българи контрастират на стопанската картина и по-конкретно на възможностите за една цветуща икономика 8 Тракия. Зреещият от десетилетия военен конфликт на Балканите избухва. Балканските държави – България, Сърбия и Гърция, за по-малко от половин година нанасят смъртоносен удар на грохналата Османска империя и тя е принудна да подпише Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г. Християнските народи, живеещи тук, освобождават най-сетне Балканския полуостров и Турция трябва да се установи на линията Мидия-Енос. Но за кратко. Възникналата война между доскорошните съюзници приключва катастрофално за България и тя подписва пораженческия Букурещки договор на 28 юли 1913 г. В трите летни месеца – юли, август и септември, месеци на безцарствие и бездържавност, в Тракия се разиграват трагичните събития над тракийските българи.

 

Още със започването на Междусъюзническата война турските власти, чиито войски заемат линията Мидия-Енос, а командването им се разполага в Енос, съставят план за завземането на земите до Марица, т.е. на Източна Тракия, освободени от съюзническите сили по време на първата война. И не само до Марица. Събитията и фактите показват, че те скоро преминават оттатък реката и отвоюват с нечувани жестокости компактните български селища. Така цялото българско население от Източна и Западна Тракия е оставено на турците. Първоначално в ръцете на специално организирания турски башибозук, а плътно до него и на редовна турска войска. Казвам редовна турска войска, защото не някакви неустановени източници, а очевидци разказват, че селата Сачанли, Манастир и Голям Дервент са превзети с картечници и артилерийски оръдия, каквито башибозукът не е притежавал. Но за това по-нататък.

 

 

(Продължава в следващия брой)

 

-------------------------------------------------------------------- 

(брой 19, 16 октомври 2008 г.)

 

(Продължение от миналия брой)

 

4.1. Разорение и изтребление – общи постановки

 

Какво всъщност е извършено с тракийските българи по време на трагичните събития през 1913 година? Само разорение или то е било съпроводено и с изтребление, т.е. с фактическо унищожение? Изследователите на злощастната за българския народ 1913 година вместваха съдържанието на случилите се трагични събития само в понятието „разорение”. Не че не показваха самото физическо унищожаване. Напротив. И сега разполагаме с достатъчно фактически материали за него. Става дума за това, че изтреблението сякаш се включваше в разорението и се смяташе, че тази дума обхваща всичко, което беше се случило. Пък и бедният език на хората пред богатата човешка мисъл не беше предложил за ползване друго понятие. Както ще Видим по-нататък, истинската дума се появи наяве четвърт столетие по-късно.

 

Акад. Любомир Милетич, както се знае, е назовал своята книга, посветена на трагичните събития през 1913 години, „Разорението на тракийските българи”. Но още в предговора на втора страница той нарича тези събития „Погром”. Очевидно двете понятия не се покриват по съдържание. Акад. Любомир Милетич по интуиция е чувствал различието. Думата „разорение” съдържа преди всичко икономически елементи. Когато се каже разорение, се подразбира загубване на собственост, на богатство. Изречем ли словото „погром”, съдържанието се разширява, изменя се или най-малкото се допълва и с други съставки. В нашия случай с политическия елемент унищожаване.

 

В Речника на чуждите думи в българския език думата „разорение” липсва, т.е. смята се, че е българска. В замяна на това думата „погром” е налице, дадена е като русизъм и е определена много конкретно: „организирано от управляващи или с тяхно съдействие и знание масово избиване на някоя част от народа, придружено с грабежи и безчинства”. В Българския синонимен речник са дадени и двете думи. Но най-интересното за нашата тематика е, че като синоним на думата „разорение” не се посочва „погром”. Що се отнася до синонимните равенства на думата „погром”, то след като тя е приравнена с „катастрофа”, „поражение” и т.н., едва като последно равнозначна е дадена думата „разорение”. Не остава, поне за мен, съмнение, че акад. Милетич допълва заглавието на своята книга „Разорение” с една нова дума като „погром”, която вече има много по-широко съдържание. Истинската дума, обхващаща съдържанието на трагичните събития през 1913 година, описани от акад. Любомир Милетич, възниква десетилетие след неговата смърт и я намираме в решенията на ООН – наречени престъпления срещу човечеството – геноцид.

 

 

4.2. Разорение и изтребление. Жестоки факти от Източна Тракия

 

Разорението и изтреблението на тракийските българи в Източна Тракия е започнало още когато мастилото по Лондонския мирен договор не е било застинало. Турската реокупация на Източна Тракия бележи началото си в разгара на Междусъюзническата война. Тя е насочена в три направления: Енос – Дедеагач, Кешан – Одрин и Чорлу, Визенско – Лозенград, Малко Търново. Големи жестокости са извършени в първите две направления. Българските власти, пък и самото население не са вярвали до последния ден, че турската войска ще наруши Лондонския мирен договор. Но в действителност турците още в началото на юли настъпват – „грабят, убиват и опожаряват” – всичко, що е българско. Това, което е станало от юли до октомври, пише акад. Любомир Милетич, „надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане... убийствата засягат население от двата пола на около 17 села и продължават дълго време с най-сурова безпощадност. Любопитният читател, пък и всеки изследовател ще се запита кои са били тези 17-села?

 

Но преди отговора нека видим самата тактика на Турция.

 

Както вече посочих, планът за реокупация на Тракия е бил съставен още със започването на Междусъюзническата война на 16 юни. В началото на юли турските военни власти вече предприемат съответните действия. Съвсем съзнателно и в съответствие с плана те оставят или по-точно подтикват българското население по-бързо да ожъне и да овършее зърнените култури. И след като зърното е в хамбарите, започват насилствено да прогонват хората от родните им селища и масово да ги избиват. Паролата е – физическо унищожаване на българите, и то по най-варварски начин. Тактиката е от арсенала на Османската империя: напред – организирани и въоръжени отряди башибозук, и след тях – редовна турска войска.

 

Трагичната история на българското население от Тракия през 1913 година започва със село Булгаркьой. То е било чисто българско, както показва самото му име, и населено преди 300-400 години с българи от Родопския край. В него са живеели около 2000 души. Не е имало нито една турска къща. Поради тази причина населението е настоявало при водените предварителни разговори между България и Турция за проектираната граница Мидия-Енос то да остане от българска страна. И действително е имало съгласие границата да мине на 5 километра източно от селото. Населението е живеело богато, щастливо и е посрещнало с радост вестта, че ще бъде в пределите на България. Но така е било до 1 юли. Радостта секнала на 2 юли, когато в селото влезли 120 турски кавалеристи. Една част от селяните усещали какво ги очаква и са избягали в околните гори. Турците събрали оръжието, което имали хората, и заедно с реквизирания дребен и едър рогат добитък, приблизително около 25 000-30 000 глави, откарали в Кешан. Задължили селяните да пекат хляб и да хранят войниците. Това траяло пет дни. На 7 юли турският началник заповядал да се събере в края на селото, край Байдановия мост, цялото мъжко население, за да им държи реч. Явили се около 350 мъже. Но вместо реч била дадена заповед да се съберат накуп. Със залп от заградилите ги турски войници хората били покосени. Само 8 души успели да се спасят с бягство. Жените и децата с писъци бягали от селото. Всички застигнати са били съсечени или застреляни. В следващите два дни цялото село било „опустошено, разграбено и опожарено”. Загинали 1100 души. Останалите около 900 души живи, между които само 60 мъже, а другите жени и деца, били откарани в Кешан. Младите жени и девойки били пръснати по турските села и потурчени. Така „българското село” (Булгаркьой) било обезбългарено и затрито от земята. Разорение и изтребление едновременно.

 

В същите тези дни турските войски навлизат и в Одрин. Градът е окупиран от тях на 9 юли. Жертвите тук са българи затворници в занданите на Одрин – една немалка част от които пленени войници. Смята се, че тук са избити без съд и присъда 521 души българи.

 

След като разорили българските села в Кешанско, турските войски се прехвърлили 8 следващия, пò на север район – Узункюприйско. Тук са пострадали почти всички села, в които са живеели българи. Опожарени са селата Чопкьой, Търново, Ерменкьой, Османли и Ново село. В с. Търново най-напред са запалили току-що построената църква. Но най-голямо нещастие сполетяло село Залъф, прочуто със своите вина в цялата империя. Населението не е успяло да се изтегли и тук са избити 687 души. Жестока е била участта и на жителите от село Татарлар. Бягащите хора били настигнати на пет километра от селото и били изклани, по думите на очевидец, успял да се спаси, като животни. Загинали са няколко десетки селяни.

 

От района на Узункюпри турските военни части се насочили към Одрин и Свиленград (Мустафа паша). Те навлизат в Свиленград на 10 юли и подпалват източната част. Но когато се разбира, че градът ще остане в България, турците го подпалват отново и този път той изгаря до основи. От къщите няма помен, също тъй и от големите масивни и обществени здания – черквите, училищата, болницата, казармата, джамиите, големите магазини – всички са изравнени със земята. Останалия годен материал – камъни и тухли, турците пренесли оттатък предполагаемата граница, за да строят нов Мустафа паша. Акад. Любомир Милетич, който обикаля през ноември 1913 година с кон Тракия, не е могъл

да пренощува в града, понеже нямало нито една здрава къща. По-голямата част от населението побягнало към старата граница на България. И все пак имало немалко убити. Турците заловили главно възрастни хора около 30 човека и зверски ги изколили в скотобойната. Две възрастни заклани жени били хвърлени в кладенци.

 

Турските власти постъпили така и с българските села от около линията – Ения, Мезек, Куртулен, Чермен, Караагач. Жестоко пострадало най-вече чисто българското село Деведере (сега Камилски дол). Като населено място не е било голямо - около 120 къщи. Имали 15-20 хиляди овце и кози и 2-3 хиляди едър рогат добитък. Опустошението на селото е станало на 11 и 12 юли. Не успялото да избяга население е било навързано (мъжете) и затворено в църквата. Избити са били няколко десетки. Жените били изнасилвани ден и нощ. Църквата и къщите –опожарени. След българската реокупациоя в руините на църквата са намерени обгорелите човешки трупове.

 

Тежки изпитания е преживяло и населението от Ортакьойска околия (днешна Ивайловградска). Пострадалите села са Гьокчебунар (Сив кладенец), Покривен, Хухла, Арнауткьой (Гугутка), Дутли (Черничево), Добришка и още толкова, но по-малко населени места.

 

Изтреблението започва в Сив кладенец. В читалищната сграда са хвърлени 42 души. Зданието е полято с газ и запалено. Младите се хвърлят през прозорците, но били застреляни. Общо в селото загиват 60 човека. В село Покривен невинните жертви, 33 на брой, са натикани в училището и по същата схема са избити всички. Застреляни са още 12, или всичко 45 човека. След училището била запалена църквата, а след нея и цялото село. В село Хухла са загинали 42-ма. Събрани са били в къщата на един от първенците и заедно с него и сина му са били унищожени. Главатарят нагло заявява на жените: изклахме мъжете ви, вас няма да закачаме, ще ви заведем в Анадола и ще станете кадъни. Горно Ибриюрен е нападнато от редовна турска войска. Убитите мъже и жени били 52. Отделно децата са били хвърлени във водите на Арда. В село Гугутка са загинали 75 души. Не бих могъл да подмина, без да отбележа случая с „могилата” на избитите жени, събрани в една къща и изклани накуп. След българската реокупация труповете били толкова разложени, че решили да не ги погребват поотделно, а ги затрупали във формата на могила, която останала и досега. Жертвите в село Дутли (Черничево) са 90. Почти същата картина се наблюдава и 8 другите български села 8 Ивайловградска околия.

 

Малко по-благосклонна е била съдбата към българското население от най-източния край на полуострова – Лозенградско, Визенско, Мидийско, Бунархисарско, Малкотърновско и Василиковско. Военачалниците в това направление на етническо прочистване са били сякаш по-цивилизовани и по-човечни. И тук българското население е било гонено, като гоненията са били съпроводени с отделни убийства, изтезания и обезчестявавия на жените, но са липсвали масови погроми. Разорението на икономиката обаче е било повсеместно. Къщите, покъщнината, земеделският инвентар са били заграбени, овършаното жито и дребен добитък – реквизирани. Така е било в селата Самоков, Урумбегли и град Бунархисар. Изключение направило само градчето Малко Търново. То останало непокътнато. Турците не го разорили и отвърнали с жест на благородство на българите от града, които по заповед на кмета (Иван Дяков) по време на Балканската бойна, когато турските семейства бягат от настъпващата българска войска, подредили в сандъци тяхната покъщнина, включително и златните накити, заковали ги и със съответния номер от къщата, откъдето са взети, ги съхранили в джамията. Турските власти, на които били предадени къщите, джамията и опакованата покъщнина на турските семейства, били стъписани и не посегнали на града. Уникален случай за Европа и света.

 

И така, към средата на юли, десетина дни преди подписването на Букурещкия мирен договор между бившите съюзници, победената Турция си възвръща Източна Тракия. Освободените с пролятата кръв на много български бойници вековни земи на българите отново са в турски ръце. Но крайната точка на събитията още е далеч. Оттук нататък погледите на турските власти са насочени към Западна Тракия.

 

 

-------------------------------------------------------------------- 

(брой 20, 30 октомври 2008 г.)

 

  

4.3. Разорение и изтребление. Жестоки факти от Западна Тракия

 

По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е била подложена на разорение и изтребление от три действащи за момента сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска, За съжаление към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Казвам за съжаление, защото става дума за противопоставяне на християнско население и за подготвяне на условия, изчиствайки българското население от тези земи, за присъединяването им към Гърция, Така и стана малко по-късно с Ньойския договор след Първата световна война.

 

Походът на турските нашественици на запад от Марица става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Пьрвоначалното навлизане става в центъра на това протежение – района Димотика и Софлу. По-голямата част от населението на двата града е гръцко и турско. Затова турците тук са посрещани от гърците едва ли не като освободители. В двата града българските семейства са малобройни. В замяна на това по-голямата част от българското население живее по селата. Турците нападат именна тях, и то с дивашка злоба. Българите отчаяно се отбраняват от доскорошните си поробители. Завземането на селата от двете околии става през втората половина на юли.

 

В Димотишко големи български села са били Башклисе и Караклисе, а в Софлийско – Малък Дервент, Голям Дервент, Каяджик, Пишманкьой, Тахтаджик, Теке, Мерхамли, Янурен, Кутруджа и Кадикьой. Турците тук грабят и колят. Поради тази причина населението от тези села след 20 юли и целия август до идването им в Дедеагач, търсейки спасение от западните консули, живее в горите. Най-много са пострадали селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамли, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени цялостно.

 

Още с навлизането в с. Башклисе турците го запалват. На селяните внушават, че тук не могат да живеят повече, защото няма да видят добро, и да бягат в България. На един, който нямал повече пари да им даде откуп, му отрязали ушите и носа и насред село го съсекли. Други извели извън селото и разстреляли. Заганалите от това село възлизат на около 40 души. В село Каяджик с близо 1900 жители, родното място на дългогодишния предсдател на Съюза: на тракийските дружества в България – Никола Спиров, са затворили в една от християнските църкви 39 човека и всичките ги изклали с брадви. Младите жени до една са изнасилени. Общо загиналите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последвала селата Янурен и Кутруджа. И двете села са заделени и изгорени. В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и избити. Общо загиналите в Кутурджа са 46. Всичко „женско” над 10-годишна възраст обезчестено. Със същата жестокост са обезбългарени селата Пишманкъой, Мерхамли (родното място на войводата Димитър Маджаров), Теке, Тахтаджик, Окуф и Балъкьой.

 

От този район по-специално внимание заслужават селищата Малък и Голям Дервент, защото са се защитавали седмици наред организирано, с голямо себеотрицание и са пострадали извънредно много. Двете села оказват голяма съпротива на турския башибозук, особено Голям Дервент което въпреки строгата заповед на автономните власти не предава оръжието си. В Малък Дервент са избити над 30 човека и е заграбен 5000 глави дребен и 1000 глави едър добитък. Селото е запалено и изгорено. Населението бяга в планината и към Голям Дервент, Сачанли и Доганхисар. Голям Дервент, подпомогнато от четите на Маджаров и Славов, се защитава дълго, като води няколко сражения и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на 2000-на турска войска, послужила си с картечници и оръдия. Избитите са много а селото изгорено.

 

Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Тук живее многобройно българско население. В Дедеагачка околия това са селата Доганхисар, Дервент, Еникьой, Балакьой, Домуздере, Окуф и още няколко по-малки села с общо население от близо 20 000 души. В Гомюрджинска околия българските села са още повече. Ще изброя най-големите: Сачанли, Манастир, Калайджидере, Чадърли, Кушланли, Ходжилар, Карагач, Чобанкъой и още двайсетина други по-малки и със смесени народности. Общият брой на живеещите тук българи е около 30 000. Самостоятелно разглеждане заслужават селата Сачанли, Доганхисар и Манастир. Заради героичната борба, която водят срещу турския окупатор, и трагедията, която са преживели. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в защита на българщината по земите на Западна Тракия.

 

Най-напред е било нападнато Манастир. Това е станало на 22 август. Турците заградили селото. Манастирци са били добре въоръжени и се защитават геройски. На помощ им идват 60 млади сачанлийски юнаци и заедно отблъскват турците, които дали много жертви. Победата, която бързо се разчула, настроила борчески не само манастирци, но и всички околни български села. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци, предимно деца, жени и възрастни, се преместват в Сачанли. И действително след няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат селото и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Сачанли и Доганхисар.

 

Сачанли в едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители. Илия Славков сочи, че къщите са над 600 и около 4000 население. Не е имало нито една турска къща. Селището е разположено високо в планината – последните най-южни склонове на Родопите. Главен поминък - скотовъдство. Сачанли в притежавало повече от 150 000 кози и овце. Най-богатите еачанлийци са имали по 2000-3000 глави дребен рогат добитък. Земеделието е било по-слабо развито. Селото си е построило огромна гърква и двукатно училище. Населението, макар и малко образована, е било много будно, силно прибързано към християнската вяра и българския род.

 

Със започването на Междусъюзническата война много български семейства, знаейки какво ги очаква, без защита, последват към стара България изтеглящите се български власти – военни и администрация. Сачанлийци на общо събрание, състояло се на 10 юли и продължило цяла нощ, решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които ръководи съпротивата и който създава почти военна организация за отбрана. Селото в опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци. Въоръжени добре, съветвани компетентно от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, сачанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Никой не мисли, че Сачанли може да бъде победено, и го нарекли „Малка България”. Но селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, жертвите са повече от 300 човека, населението бяга към Доганхисар.

 

Доганхисар. Последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. Китен градец. Заобиколен от всякъде с вековни гори, а равнините потънали в лозя и овощни градини. Каменните двукатови къщи са окичени с чемшири, зеленика и чинари. Живописните поляни се огласят от чановете на многобройни стада, овце и кози. В селото има 450 къщи, разполага с повече от 100 000 глави дребен рогат добитък, хиляди са воловете, кравите, конете. В градеца се издига красива църква и двуетажно училище. Родно място на великия син на България, нареждащ се до Левски и Ботев – Капитан Петко войвода. Жителите му са образовани и природно интелигентни. Да се посегне на такова цветущо село е, ще кажат вярващите, непростим грях пред Бога. Но турците не само посягат, а го и разрушават.

 

Доганхисар играе ключова роля за съдбата на българите от Западна Тракия по време на трагичните събития през 1913 г. Още на 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на Фердинанда – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Тя ще се управлява от тричленка начело с кмета на Доганхисар – Ангел Карамитрев. Това в решение № 1, а с решение № 2 се съставят четири комисии и се назначава Димитър Маджаров за началник на гарнизона. Доганхисар подпомага организирането на отбраната на околните български села. Известно е, че по молба на кмета на Сачанли „Републиката” изпраща пушки и патрони на сачанлийци и манастирци. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. Но не за дълго. След разгрома на Манастир и Сачанли, съответно на 4 и 5 септември, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Битката трае 6 часа, но силите са неравни. Ангел Карамитрев бие църковната камбана, сигнал хората да напуснат къщите си и да бягат към Дедеагач. Турците съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват първите къщи. Жертвите са много. Китното село е в пламъци. Доганхисар гори.

 

В Дедеагач се събира голямо множество народ. Броят му според различните източници възлиза от 18 000 до 25 000.  Тук са прокудените от родните огнища, вече бежанци, от Малък и Голям Дервент, Манастир, Сачанли, Доганхисар и всички околни български села. Нещастните тракийци, оставили къщите си в пепел и мъртвите тела на своите близки непогребани, търсят избавление от турците чрез западните консули. Английският – Бадета, френският – Такела, немският – Шенкер, обещават да ги спасят и добронамерено съдействат за това. Особено френският – Такела. Но когато се убеждават, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите и че не са в състояние да им помогнат, оттеглят гаранцията за спасение и фактически оставят населението в ръцете на турците. А те още с влизането си в Дедеагач на военната рампа на гарата съсичат 18 българи, които са искали само да се присъединят към останалите устроили се временно в казармите и на открито в покрайнините на града. И след като гърците предават града на турците, от които бяга нещастното българско население, оставало едно-единствено решение от безизходното положение. Да търсят спасение в пределите на „Стара” България. И тръгват.

 

 

-------------------------------------------------------------------- 

(брой 21, 13 ноември 2008 г.)

 

 

4.4. Разорение и изтребление. Жестоки факти по кървавия път от Дедеагач до Маджарово

 

Турската войска влиза в Дедеагач на 19 септември и веднага предупреждава кметовете на българските села населението да напусне града и да се отправи за България, иначе ще бъде унищожено. Когато многохилядният народ чува тази вест, надава такъв сърцераздирателен вик, че целият „Дедеагач потреперва. Камък да беше човек, не можеше да не проплаче”.

 

Башибозукът това чака и подкарва с бои и убийства народа към Марица и Фере. Денят е 23 септември. Това съобщение получават веднага и войводите Димитър Маджаров и Руси Славов в планината. При тях са и въоръжените мъже от селата, които не са предали пушките си. Това се отнася най-вече за сачанлийци, които не се подчиняват на заповедта да предадатв Доганхисар оръжието си на четниците и без него да вървят в Дедеагач. Те действително изпращат жените и децата си до Дервент, на 1,0 километра от Дедеагач, и се връщат обратно .в горите. По този случай председателят на Републиката Ангел Карамитрев изрича пред Димитър Маджаров думите „Сачанлийци пушки не дават”. Пушките действително потрябвали много скоро.

 

Четниците на двамата войводи и въоръжените мъже от селата пресичат бежанската колона още същия ден близо до гр. Фере. Завързва се люта битка. Стига се и до ръкопашен бой. В сражението загиват много и от двете страни. Но тъй като българските четници предварително избират позициите и застават от двете страни на движещата се колона, падналите от турците са повече. Истинска трагедия обаче сполетява бежанската колона. Войводите дават указание тя да се отправи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли. Една част от нея обаче в голямата паника се отклонява към Марица. В нея преобладава населението от Окуф. Тъкмо тя пострадва най-много. Избитите са стотици. Жените се хвърлят в мътните води на Марица, Децата, изоставени, са потъпкани от коравия ботуш на башибозука.

 

От битката при Фере бежанската колона, дълга и разпръсната нашироко, се отправя към местността Курбалака във високите родопски хребети над Доганхисар и Сачанли. Ужасени от сражението, изтощени от умората по пътя, гладни и жадни, седнали да почиват в Армаганската долина. И тук ги напада турска част от 200 войници, която отивала да подпали неунищоженото все още българско село Пишманкьой. Започва се истинска сеч. Насядалото население се разбягва кой накъдето може. Под кървавия ятаган са останали стотици старци, жени и деца. В паметта на спасилите се Армаган е останала като „долината на смъртта”. А когато акад. Милетич отива на място след два месеца (30 ноември) и вижда разложените човешки трупове и оглозганите от кучетата и дивите зверове детски тела, със сълзи на очи изрича: „Тук наистина е имало „човешка касапница”. Че в дивите азиатски орди не е имало капка човечност, се убеждаваме и от последвалите жестокости на същото това място. Старият Сарджо Митрев, който е имал кошара и колиба в местността, прибира през следващите дни захвърлените, но останали живи 9 деца – всички от 1 до 3 годинки. И започнал да се грижи за тях. Турците го намират и убиват по най-жесток начин. Не е известно какво е станало с малките дечица, но Сарджовата колиба ще остане в паметта на тракийския летопис. Не зная дали днес от рода на Сарджо Митрев има живи потомци, за да се гордеят с постъпката и смъртта на дядо си, разказана през сълзи от сина му Димитър Сарджов.

 

Събралият се народ на поляните Курбалак след клането в Армаганската долина се разпръсква в няколко посоки. Една група жени и деца от Манастир – 42 на брой, се втурва да бяга наляво в посока на Крумовград. За тяхната съдба след малко. Друга пък, съставена също от жени и деца, е заловена от турските войници и разкарвана от село на село през Димотика, е захвърлена в Ивайловград, след като е обрана до последния грош и изнасилвана всяка нощ. Основната група от бежанската колона преминава шапканата и азмаците над село Сачанли и се насочва към Коджаяле. През родопските върхари и поляни между Крумовград и Ивайловград, покрай Илиева нива върволицата слиза на брега на Арда, където сега е град Маджарово, а тогава се е намирала старата граница между България и Турция. Керванът на тракийското население се охранява от двете страни и отзад от четници на войводата Димитър Маджаров и Руси Славов. Но той непрекъснато се преследва и от животински озверилите се турци. Непрекъснати са били и сраженията между четниците и тях. Тежкият балкански път по барчини и падини от Коджаяле до Ятаджик става непосилен особено за майките, чиито мъже са избити и носят рожбите си на ръце. Заплашени да бъдат настигнати и насечени, те изоставят много деца – плачещи и викащи сърцераздирателно „Не ме оставяйте”. Покъртителна картина. Този вик на невръстните дечица и в наше време се чува всяка година на мемориала „Илиева нива” край Ивайловград от камбанния звън на детския паметник, а пролетите майчини сълзи за тях се виждат по стичащите се капки от запалените свещи в параклиса.

 

Кървавият път на тракийските мъченици приключва на 4 октомври с преминаването на р. Арда при село Ятаджик. Но и тук пред прага на майка България злощастният план на Турция не само да се разорят, но и да се унищожат тракийските българи намира своя последен израз. Турците коварно устройват засада на движещата се колона и ненадейно връхлитат върху народа с мечове и куршуми. Започнала кървава касапница. Реката се задръстила от трупове на убити мъже и жени, на обезглавени старци и деца. Водите на малката рекичка Гюрген дере потекли, както е разказвал баща ми – страдалец и очевидец на събитието, окървавени надолу към Арда. Останалите живи се юрнали към Арда, в чиито тогава за нещастие придошли буйни води потънали също немалко жени и деца. Много от тръгналите от бреговете на Бяло море по пътя към Стара България да търсят спасение се оказват тук, в Ятаджик в коравата прегръдка на смъртта. Загиват повече от 2000 души. Маджарово завинаги остава в паметта на тракийци като една мъчителна болка, като един трагичен спомен за всички, които са оставили костите си на това свещено място като жертвеници за християнска вяра и българска народност. Ние вечно ще скърбим за тях, но и вечно ще бъдем изпълнени с гордост, че сме имали такива предци.

 

Последните жестокости от трагичните събития през 1913 г. са извършени над групата манастирски жени и деца, която след Армаганската сеч в края на септември се отделя от основната колона и заблудена тръгва на запад вместо на север в посока Арда. Дружината от 37 жени и 5 деца, или всичко 42 души, видимо е била пленена от фанатици турци и помаци и държана скрита по околните села повече от три месеца. И до днес не е известно какво е правено с тези мъченици толкова дълго време. Намерени са едва в средата на февруари избити, изклани и хвърлени в една непроходима урва близо до село Аврен, Крумовградска община. Установено е, че са унищожени месец по-рано, т.е. в средата на януари. Трагедията в Аврен навява тъжни мисли. Майките дават живот, а децата са бъдещето на човечеството. Никой няма право, под какъвто и да е предлог, да посяга на тях. Ние идваме на този свят и си отиваме от него със святото слово майко. Няма религия, няма и създадени от тях богове, които биха оправдали дивашкото престъпление, извършено над майките и невръстните деца от село Манастир в района на село Аврен през 1913 година. Изглежда ние, хората, трябва да оставяме след себе си паметни знаци не само за величие, но и за позор и презрение.

 

 

5. Разорение, изтребление, геноцид

 

Разорението, както вече посочих, е понятие на икономическата наука. Та се изразява в опожарени къщи, иззета земя, ограбен земеделски инвентар, едър и дребен добитък, покъщнина, в т.ч. и парично богатство. Хората са оставени, казано по народному, голи и боси, без храна и без средства за производство. Разорението на българите от Тракия през 1913 година е признато и от турци и българи с подписването на Ангорския договор през 1925 г., само дето все още не е възмездено.

 

Изтреблението е обществено-политическо понятие и означава физическо унищожаване на живи хора. И когато то е осъществено от един етнос спрямо друг, особено в рамките на една държава или империя, днес се назовава етническо прочистване или етническо изтребление. Понеже през 20-то столетие не липсваха такива примери, ООН прие специална конвенция през 1948 г., с която етническото изтребление бе наречено престъпление против човечеството, а обществеността го възпроизведе във всекидневния говор със словото геноцид.

 

Класическото значение на термина „геноцид” произтича от две думи. Гръцката genos – род и латинската caedo – убивам. Буквалният превод може да се означи като убиване на хора от един род. В по-широк смисъл половинвековната употреба на тази дума се определя като унищожение на групи от населението на една страна по народностни, религиозни или расови мотиви. Количествените аспекти, за да се определят дадени действия като геноцид, не са от значение. В Армения са избити един и половина милиона, а в Босна и Херцеговина десетина хиляди. Важното е унищожението да е извършено по народностен, религиозен или расов признак. Конвенцията на ООН включва в понятието геноцид не само физическото унищожаване, но дори и подбудите, подстрекателствата и заговорите за престъпления от този род, без да са осъществени практически действия.

 

Възниква въпросът: поднесеният фактически , материал за трагичните събития, сполетели тракийските българи през 1913 г. и разкритото накратко съдържание на Конвенцията на ООН дават ли основание тези събития да се окачествят като геноцид? Отговорът е категорично положителен. Да, Турция е осъществила жесток геноцид над тракийските българи през 1913 година. Тракийският геноцид е първият в историята на човечеството през XX век. Две години по-късно следва арменският геноцид.

 

Турция още със започването на Междусъюзническата война съставя секретен план за разорението и фактическото унищожаване на българите В Тракия. Това е конкретен заговор срещу българското население по тези земи. Както вече отбелязахме, турските войски още с пресичането на 13 юли линията Мидия-Енос влизат в първото българско село Булгаркьой, събират мъжкото население на края на селото край Байдановия мост и вкупом с картечници и пушечни залпове го застрелват, а селото запалват. Те постъпват така с още 60 български села, от които 24, а не 17, както сочи акад. Милетич, са подпалени и изгорени. Тук трябва да отнесем Сачанли, Доганхисар, Голям и Малък Дервент, Залъф, Башклисе, Пишманкьой, Окуф, Янурен, Каяджик, Тахтаджик и т.н. Какво да кажем за човешките касапници, които турците устройват на българите по кървавия път от Дедеагач до Ятаджик,

 

 

-------------------------------------------------------------------- 

(брой 22, 27 ноември 2008 г.)

 

 

От върха на днешните времена винаги съм си задавал въпроса: Защо след като си запалил къщите им, заграбил цялото имущество изгонил си ги от земите им, продължаваш да ги преследваш чак до българската граница на Арда. Очевидно просто физически да ги унищожиш. Избитите тракийски българи не по български източници, според Международната анкета „Карнеги” през 1913 г. възлизат на 50-60 хиляди души, т.е. повече от 20% от цялото българско население Тракия.

 

Мисля, че посочените фактически данни и аргументи са повече от достатъчни, за да се окачестви изтребление на българите в Тракия в началото на миналия век като геноцид. Известно е как ще реагират турските власти на тези изводи, след като не искат да признаят дори арменския геноцид, осъществен пак от тях през 1915 г., две години по-късно след българския. Но време е турските обществено-политически и научни среди, след като искат да бъдат европейска държава, да приемат събитията, случили се в началото на XX век, такива каквито са и така както ги приема целият цивилизован свят. Иначе не само географски, но и духовно, в най-широкия смисъл на тази дума, ще продължават да си стоят в Азия.

 

В българската обществено-политическа и историческа литература гласовете, че в Тракия пред 1913 г. е осъществен геноцид над тракийските българи, стават все по-многобройни и всеобхватни. Абстрахирам се от тези, които произлизат от политически среди, и имам предвид преди всичко научноизследователски кръгове от академични и университетски институции. Ще изброя най-открояващите се: проф. Георги Марков, проф. Божидар Димитров, проф. Стайко Трифонов, проф. Георги Янков, проф. Иван филчев, проф. Петър Петров и още редица други. Към тях ще правя и изследователя Стоян Райчевски. Проф. Георги Марков по повод 90-годишнината от разорението на тракийските ари пише: „Днешното поклонение пред мъчениците на геноцида е общонационално. Онези, които не знаят що значи геноцид”, нека да отидат на Черни рид и Илиева нива, ако не могат да ..гнат до Бяло море, за да извървят страшните пътища, осеяни с костите на жени, деца и старци. Стоян Райчевски написа специална книга и я оглави „Геноцидът на българите през XX век”. Макар тъкмо за нейното издаване да се отнася предупреждението, че думата геноцид не бива да служи за всекидневна употреба. Аз бих добавил – и за всяко трагично събитие.

 

И най-после в реда на тези мисли възниква логичният въпрос: Защо акад. Любомир Милвтич в цялото си съчинение не е употребил нито един път думата „геноцид”, макар да е нарекъл чудовищните жестокости с много точни названия?

 

Отговарям кратко: Това понятие тогава просто не е съществувало. То се появява по-късно – едва през третото десетилетие на миналото столетие. Смята се, че понятието геноцид е употребено за първи път от полския евреин Рафаел Ленкин, за да обозначи трагедията на арменския народ през 1915 г. По-късно това понятие придобива международен правов статут за тежки престъпления срещу човечеството, оформени от ООН като Конвенция за преследване и наказване на престъплението „геноцид”, приета през 1948 година. Оттогава това понятие се използва за обозначаване избиването на арменците, за холокоста над еврейския народ и в най-ново време за изтреблението на мюсюлманите в Босна и Херцеговина. За съжаление, както отбелязва Стоян Райчевски, „Никому не хрумва да спомене, че XX век, когато в целия цивилизован свят вътрешните и международните правни норми гарантират свободите и правата на народите, е белязан и с геноцида над българите”. Бих само уточнил – „тракийските българи”.

 

 

6. За поведението на гърците и гръцките власти

 

Гръцкото население в Тракия през 1913 г. е най-малобройно в сравнение с турското и българското. Независимо от това в смесените райони с българско и гръцко население в рамките на турската империя господстват гръцките църковни власти и гръцките училища. Едва през 19-ото столетие с Възраждането българите поетапно изтласкват гръцките свещеници от църквите и гръцките учители от училищата и те започват да се обслужват от български духовни лица и български просветни дейци.

 

Този процес на преминаване към българското духовно знание е предаден изключително забавно от големия българин д-р Г. М. Димитров в неговите „Спомени” за родното му село Ени Чифлик - Източна Тракия, където първоначално, до откриване на българско школо учи в гръцко училище. „Всяка сутрин, разказва сладкодумно той, пред приемащия с пръчка в ръка гръцки учител на прага на училището бяхме задължени да казваме: „Его ими елинос” (аз съм елин). След като разбрахме, че идва български учител, ние, учениците българи, се договорихме да напуснем гръцкото училище. Направихме го демонстративно. Вместо „его ими елинос” в договорения ден аз просто изревах сякаш вън от себе си: „его ими вулгарос”. Учителят, изненадан до мозъка на костите си, скочи като гръмнат, вдигна дебелата пръчка, но докато още мръдне, сто и шейсет гърла повториха моя възглас и се юрнаха към вратата. . . Така завърши последният ден на ученичеството ни в гръцкото училище”, „Ентусиазмът и патриотизмът – продължава авторът на „Спомени”, – с които се започна проявата на истински български дух от страна на скромните на вид, но упорити и здрави като стомана тракийци, се изрази в грандиозни манифестации главно чрез църквата и училището, че дадоха бързо истинския чисто български образ на селото ни.” Като изключим отношенията на обикновените гърци, които много често са давали подслон на бягащите и търсещи спасение български съседи, поведението на гръцките власти може да се окачестви като въздържащо се или мълчаливо съгласие, а нерядко и като подкрепяне действията на турските окупацонни войски. Изненадваща, но не и трудна за обяснение е тази позиция. Докато обикновените хора са постъпвали така, както им диктува човешката съвест и единното християнско вероизповедание, то гръцките власти са преследвали по-близки или по-далечни интереси на гръцката държава. И това се потвърди няколко години по-късно. А сега фактите.

 

Най-напред създаването на така нареченото Гюмюрджинско автономно правителство. Вече не е тайна, че неговата поява е подсказана и провокирана от управляващите гръцки среди. В неговия състав не е включен нито един българин, но между многото турци фигурира и един грък. В двумесечното си съществуване автономистите провеждат протурска и прогръцка политика. По-нататък. След като българските административни и военни власти по време на Междусъюзническата война напускат цяла Тракия, а в Източна Тракия постепенно се връща турска войска, то в Западна Тракия фактически властва Гърция. Така е и в Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти, Софлу, Димотика. Но и по Букурущкия мирен договор от 28 юли Западна Тракия се дава на България. Въпреки това гръцките власти в Дедеагач – армия, администрация и църкви, предават на 19 септември града на турските военни Власти. Гръцкият Владика и военният комендант на Дедеагач посрещат официално извън града турските войски. Нещо повече. Военачалниците заставят гръцките първенци от Софлу да подпишат прошение до турското правителство, че искат да останат под турска власт.

 

И най-сетне, гръцкият военен комендант обещава защита на българските бежанци, дошли при него да молят помощ за спасение, но ако се съгласят да подпишат декларация, че стават гръцки граждани, и отстъпят половината от стоката (така са наричали дребния и едрия добитък) си на гръцкото правителство. Българите отказват и тогава поемат кървавия път от Дедеагач до Маджарово. Гръцките военни части при отказа на нещастните, но горди българи конфискуват около 5000 овце и кози и близо 2000 волове и крави, натоварват ги на кораби и ги откарват в Гърция. Властите на Елада, подписали на 28 юли в Букурещ, че Западна Тракия ще бъде в пределите на България, на 19 септември фактически я предават в ръцете на Турция. Всички западни консули – френският, английският, германският, италианският и австрийският, оценяват тази постъпка на гърците като коварство и в този момент на безизходица посъветват тракийци да бягат в България.

 

 

7. За ролята на българите мохамедани

 

С помохамеданчването на една значителна част от българското население Османската империя нанесе най-болезнената рана в организма на българската нация. Научните изследвания на историци, етнографи и езиковеди сочат недвусмислено, че смяната на християнската вяра с исляма в Тракия, Родопите и Македония е станала през XVII век. И ето вече четири столетия тази рана не може да зарасне. По време на трагичните събития в Тракия през 1913 г. тази рана кърви обилно.

 

Всички изследователи на тези събития по онова време са единодушни, че в погрома над мирното българско население през 1913 година наред с етническите турци активно са участвали и българите мохамедани. Нещо повече. Най-големите жестокости са се вършили тъкмо от тях. Аз няма да привеждам нови факти, но не мога да не припомня най-известните от литературните източници. Знае се, че извършителите на онова нечовешко престъпление – унищоването на манастирските жени и деца – 42 на брой, край Аврен, са именно българи мохамедани. Няма нито едно разбойническо нападение над българите, извършено от турския башибозук, в чиито редове да няма българи мохамедани. В преследването на бягащото българско население от Дедеагач до Маджарово една немалка част също са българи мохамедани. Начело на автономното правителство в Гюмюрджина стои помакът от Смолянския край Хафъз Сали, чиято главна задача в била да координира асимилаторската политика на Турция в Тракия с властите в Одрин и Цариград.

 

Особено жестоки са били българите мохамедани от намиращото се сега в Гърция село Марикос. Те са вилнеели варварски заедно с турския башибозук по горите на Родопите и Западна Тракия. Не подлежи на съмнение участието им в избиването на българското население в Сачанли, Манастир, Малък и Голям Дервент, Доганхисар. Най-мръсните дела от дивашки тип, като изваждане на очи, измъкване на езици, рязане на женски гърди, хвърляне на живи хора в кладенци или горещи пещи, набиване на кол и пр., които човешката съвест днес не допуска дори като мисъл, са вършени не само от потомците на азиатските орди, но и от балканските българи мохамедани. Като чете и узнава тези факти, човек неволно се пита как е възможно това да се случи. Защо? „Помаците и тук в дивия си фанатизъм – пише Милетич – са прекрачвали крайните граници на човещината, главно от желание да се препоръчат пред тържествуващите турци като добри мохамедани, пък и от страх да не ги подозират в някакво българско чувство.”

 

 

-------------------------------------------------------------------- 

(брой 23, 11 декември 2008 г.)

 

 

За всички тези факти знаехме, споглеждахме се и дума не проронвахме. Мълчахме. Не зная защо. Може би от срам, че са наши сънародници. Или пък от стеснение, защото не сме ги научили да знаят кои са и каква е истината за тяхната орис. А вероятно най-вече за това, че не сме водили решителна борба срещу всички ония, които са им внушавали и продължават да им внушават, че са турци и трябва да следват исляма спрямо „неверниците”. Не знам. Няма и надежда, че ще се разбере скоро. Твърдя обаче, че ми е безкрайно: тъжно за това население, което е жив, а не само от камък и бронз паметник за това какво е било турското робство. Тъжно, защото влезнеш ли в джамия, изпълнена с българи мохамедани, виждаш как те нищо не разбират от това, което пее ходжата, но покорно се кланят на Аллаха.

 

Изминаха вече тринайсет десетилетия, откакто не сме в рамките на турската империя. Но българската държава и досега не е разработила единна политика, която, независимо кои са управляващите, да провежда последователно спрямо българомохамеданското население. Задоволихме се само със смяната на имената му, и то не един път. Не можахме дори да внушим на общественото съзнание, че религията не определя националната принадлежност и че народността е биологически и културно-исторически обусловена. Прав е историкът проф. Петър Петров, като пише: „Както децата не могат да избират родителите си, също така и родителите им не могат да избират своя родов корен, своя народностен произход и принадлежност”. В същото време българските турци политици и днес упорито втълпяват в паметта на българите мохамедани, че те са турци, с турско самосъзнание и трябва да заменят българските имена с турски и да залягат над турския език, за да учат на него и българите. И това става пред погледа на всички ни и за срам и позор пред очите на управляващите днес

 

 

8. За отношението на българските административна и военни власти

 

За българския народ Балканската бойна бе велика – освободителна и ободрителна. Българската армия само за няколко месеца донесе свободата на Родопа, Тракия и Странджа. Огромна е била благодарността на тракийските българи към българската армия. Огромна е била и радостта за освобождението от петвековното отоманско робство. Но скоро същите тези български административни и военни власти оставят тракийските българи беззащитни в ръцете на доскорошните им поробители.

 

Беззащитни, защото и останалите 3-4 хиляди войници в Тракия, след изпращането на половинмилионната армия да води военни действия срещу Сърбия и Гърция, се изтеглят още в първата половина на юли. Безпричинно. Военните историци и до днес не са отговорили защо. Войсковата част под командването на полковник Кърджиев, състояща се от 7-ма погранична дружина и опълчение, напуска Гюмюрджина, минава през Маказа, отива до Кърджали и виждайки, че никой не я преследва, пак се връща в Гюмюрджина, за да го напусне окончателно на 12 юли. Ако това макар и малобройно военно присъствие беше на мястото си, трагедията на тракийските българи нямаше да се случи, или най-малкото тя не би имала такива размери.

 

Безотговорността на административните и военни власти спрямо българското население в Тракия започва още с началото на Междусъюзническата война. Но тя приключва с подписването на Букурещкия договор на 28 юли. Лоично е да се мисли, че след неуспеха на запад българската войска, макар и небоеспособна вече, ще се опита да брани новоосвободените земи в Тракия. Не в смисъл да се върне и да воюва с Турция. Тя не е в състояние да прави това. Но тя е в правото си и по Лондонския, и по Букурещкия договор да защити своята територия в Западна Тракия. Но на тази територия нея я няма. Нещо повече. И след подписването на Цариградския договор между България и Турция на 26 септември, по който земите на запад от Марица остават български, България, имам предвид и управляващи, и армия, оставя българското население да бъде избивано по кървавия път от Дедеагач до Маджарово, подчертавам, на българска територия. Най-големите погроми при Фере, Армаганската долина, Илиева нива в това число и при Маджарово над тракийските българи са извършени от турците, когато тези земи са дадени не само от международната общност, но вече и от самата Турция на България. Обобщавайки всичко това, трябва определено да кажем, че цели три месеца – юли, август, септември – българското население в Тракия е оставено на произвола на съдбата. От нигде искрица за спасение. Притичват им се на помощ само смелите чети на Димитър Маджаров и Руси Славов. Известна е оценката за поведението на управляващата върхушка начело с монарха Фердинанд по тези събития. Затова няма да се спирам на него. Трудно разбираемо е обаче отношението на войската по места.

 

Много са доказателствата за това, че българските войници стоят като странични наблюдатели, виждат всичко, в т.ч. и преките убийства до тях на сънародниците им, но бездействат. Известен е случаят със задържаните жени и деца, бягащи от Тракия, в село Бориславци. Отдалече се чуват техните жални писъци. Но българският военен гарнизон, който се намира на 5-6 километра в село Ефрем, не смята за необходимо да им се притече на помощ. Поборникът Стою Петков Герджиков – доганхисарец от четата на Димитър Маджаров, спасявайки давещите се жени и деца в река Арда на 4 октомври, заявява: На брега „имаше двама войници граничари, помолих ги да открият огън срещу турците. Но те ми отговориха, че сражението се води на чужда територия и не могат да стрелят”. Друг Стою, пак от Доганхисар, но по фамилия Чакалов, потвърждава същото: „Тук беше бродът на р. Арда. От българската войска никой не дойде на помощ. Минахме реката и дойдохме в Горно поле, а после в Харманли”. Думите на войводата Маджаров към войниците са направо гневни: „Не ви ли е срам, момчета. Пред вас такава стрелба, толкова народ загина, как не се обадихте, поне една пушка да гръмне”. А те отговарят – нямахме заповед. Сърдити, и то с основвание, са и думите на летописеца на Доганхисар, големия тракиец Кирил Бакърджиев. Страхът – пише той – „на ръководните войскови командири притъпил всяко чувство на морална и патриотична отговорност у тях”.

 

За крайната безотговорност на военните власти по отношение съдбата на тракийските българи има немалко и други факти, но ще приведа още само един. Военноисторическите източници сочат, че по време на подготовката за Междусъюзническата война (следователно това е било юни) в Одрин се образува Одринска бригада от младежи доброволци от новоосвободените земи, които заминават да воюват срещу Сърбия. След свършването на войната една значителна част от тях са демобилизирани. И всички те желаят да се върнат в родна Тракия, за да участват в спасението на своите родители. В Хасково се събира множество от три хиляди младежи, калени в битките на западния фронт бойци, и поставят пред военните власти условие: да бъдат въоръжени и пуснати през границата, за да се бият с турския башибозук, за да бъде предотвратено разорението на родните огнища и изтреблението на българите. Отказват им. Разказът на Вълчо Армутлиев по този повод, войник от 71-ви полк, син на известната в Доганхисар и много заслужила за българската кауза фамилия Армутлиеви, е изключително поучителен за безхаберието на българските военни власти за това какво става в Тракия, за тяхната безотговорност към българското население там и в същото време за жертвоготовността на младите българи в името на родината. И за да се знае цялата истина, ще съобщя, че в крайна сметка са дали на тези младежи 30 пушки, а това значи 30 човека, които са подпомагали преминаването на българите през Арда на 4 октомври, но не са ги пуснали оттатък реката, за да се бият с турците. Във връзка с това няколко думи и за така наречената реокупация на Западна Тракия. Тя започва на 8 октомври, т.е. само четири дни след като бежанският керван на тракийските българи прекосява старата граница при река Арда. Единодушно е мнението на всички изследователи на трагичните събития през, 1913 г., че тя е твърде закъсняла. И действително Междусъюзническата война приключва с подписването на Букурещкия мирен договор на 28 юли, Цариградският договор между България и Турция е одобрен на 29 септември, а реокупацията на Западна Тракия от българска страна започва едва на 8 октомври. Повече от два месеца Тракия е в безвластие, не се знае по какъв договор и на кого принадлежи – на турския султан, на гръцкия крал или на българския цар. Вярно е, че Турция окупира Източна Тракия много по-рано, но само със силата на оръжието, без да е регламентирано това завземане с някакъв юридически документ. България пък закъснява с реокупацията на Западна Тракия. И в двата случая това се оказва катастрофално за Тракия. Равносметката е ясна. Ранната турска реокупация доведе до загубата на Източна Тракия, а закъснялата българска реокупация на Западна Тракия – до разорение и изтребление на тракийските българи.

 

И тъй като историята е крайна съдница, а времето за размисъл и оценка близо столетие, струва ми се, че анализът на трагичните събития през 1913 г. ни дава основание да направим следните два извода:

 

1. След като в резултат на освободителната балканска война цяла Тракия бе отвоювана с широк излаз на Бяло и Мраморно море, управляващите тогава България трябваше да направят всичко възможно, за да западат тази земя за българите. Но вместо това те изпратиха български войници да се бият със сърби и гърци за западни територии, които, макар и романтични за българската история, не со с толкова голямо обществено-политическо, икономическо и геополическо значение, колкото Тракия. Освен това линияа Мидия-Енос като граница между Европа и турската империя щеше да означава изтласкване на Турция от Балканския полуостров и сбъдване идеите на големия ангглийски парламентарен деец Гладстон – Турция да си гледа работите оттатък Босфора.

 

2. Управляващите България по време на трагичните събития през 1913 година предадоха не само родни земи, отвоювани преди 800 години още от цар Калоян. Но те предадоха и собствения си народ. Цялото българско население в Тракия бе оставено в ръцете на варварски пълчища огг башибозук и редовни войски без никаква защита. И турците по заповед на своето правителство запретнаха ръкави физически да унищожат това население. И го сториха. Останалите недоубити изгониха насилствено, а селищата им изгориха до основи.

 

И така Източна Тракия бе поробена отново, Западна Тракия опожарена и обезлюдена. Тракийското население поднесено като жертвен агнец на безумието на едно безотговорно правителство и на един безразсъден цар. Два гряха пред българския народ. И двата очакват историята да промълви окончателната им присъда.

 

 

-------------------------------------------------------------------- 

(брой 24, 25 декември 2008 г.)

 

 

9. За делото на големите българи

 

Всяко време, особено когато то е размирно и дазделно, ражда своите герои. Трагичните събития в Тракия през 1913 г. също създават героични мъже. Героични не само в смисъл на мъжествени и храбри, но в същото време силни и духом, високопатриотични и готови на саможертва в името на род и родина. Тук могат да бъдат отбелязани много имена, защото самият народ, от чиито редици произлизат, е велик мъченик за християнска вяра и за българска националност. Без да изброявам всички, ще посоча само такива велики мъже като войводите Димитър Маджаров, Руси Славов, кмета на Доганхисар Ангел Карамитрев и секретаря на същата община Ангел Армутлиев, кмета на Сачанли Димитър Стаматов, войводата Таню Николов и от малко по-късно време борците срещу гръцката асимилация, легендарната Мара Михайлова и войводите Рафаил Каракачанов и Илия Момчилов.

 

Моралният облик на тези хора е високопатриотичен и неповторим. Съдете сами. Когато на 9 юли българската войска получава заповед да напусне Тракия, на предложението на поручик Добрев от състава на българската войска, командвана от полковник Кърджиев, да бяга заедно с тях войводата Димитър Маджаров отговаря: „Всякога мога да си пробия път и да избягам от опасността, но, мисля си, в България и без мен има много българи, ако и аз избягам, какво ще стане с тези българи тук. Вървете си вие, аз ще остана тук и каквато е участта на цялото българско население, такава ще бъде и моята”. И остава. За да изгражда комитети за защита в основните български села, да организира местни въоръжени сили в същите тези села за борба срещу башибозушките банди и редовната войска на врага и за да създаде система за информация и координация на действията на комитетите и въоръжените сили. Димитър Маджаров съпровожда със своята чета тракийския бежански керван от Дедеагач до Арда. Участва лично в битките при Фере, Армаганската долина, Илиева нива и Ятаджик, за да носи по-късно неговото име – Маджарово.

 

Участието на Димитър Маджаров е логично, защото той е тракиец, родом от село Мерхамли, и с бойните си действия в защита на тракийското население брани и собствения си род. По-трудно е обяснима активната борба в защита на тракийското население на другия войвода Руси Славов. Той е от равно Загоре и бедстващото тракийско население е далеч от неговото родно място. Но той бърза за мъченицата Тракия. Ако лично неговият род не е там, българският народ е там и най-страшното – бива унищожаван. Невероятен патриотизъм.

 

Войводата Руси Славов е професионален революционер. Още 18-годишен по време на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. той е в четата на Михаил Герджиков. През Балканската война 1912 г. постъпва в опълченски отряд от състава на бригадата на полковник Ганев.

 

Тревожното състояние на тракийското население през 1913 г. кара Руси Славов да се яви при генерал Вълчев в Харманли с молба да го пусне в Тракия. Отказват му. Но поради упоритото настояване на Руси Славов генералът издава удостоверение, с което разрешава на войводата заедно с неговите 20 четници да отидат в Тракия, за да „изтеглят българското население към Стара България”. Това става в деня на подписването на Букурещкия мирен договор – 28 юли. На следващия ден той е в Тракия и се среща с другия войвода Димитър Маджаров. Координират всички действия. През целия август заедно с него подготвят тракийското население за отбрана. Участва в сраженията за Сачанли, Манастир и Голям и Малък Дервент, където е ранен. От 23 септември до 4 октомври четата на Руси Славов отбранява 25-хилядната бежанска колона от Дедеагач до Ятаджик от дясната страна откъм Марица, докато от лявата страна е четата на Димитър Маджаров. В сражението при Фере Руси Славов отново е ранен много тежко. Самият той смята, че спасението му е безнадеждно, и решава да сложи край на живота си, като се нанизва на собствената си кама, лягайки върху нейното острие. Спасява го негов четник в последната секунда. Но съдбата е благосклонна към него и той продължава да води битка след битка срещу турците. Особено кръвопролитна е тази при Арда, където заедно с четата си спасява стотици тракийски бежанци. Голям българин.

 

В техните редици съвсем заслужено стоят имената и на Ангел Карамитрев, Ангел Армутлиев, Димитър Стаматов. Ангел Карамитрев е кмет на Доганхисар и председател на Доганхисарската република, а Ангел Армутлиев секретар на общината. Те двамата се бият за Даганхисар, оказват братска помощ в защита на Сачанли, Манастир и Голям Дервент. Бранят с оръжие бежанския керван от Дедвагач до Маджарово. Хвърлят се във водите на Арда и спасяват десетки жени и деца.

 

Димитър Стаматов е кмет на Сачанли. На него принадлежат гордите думи, казани на гюмюрджинските турски автономисти, дошли да договарят Сачанли доброволно да се предаде: „Ще измрем до един, но няма да се предадем”. Бие се смело за Сачанли и когато на 5 септември и последната къща е запалена, заедно с другите сачанлийци ое отправя към Доганхисар, Тук заедно с доганхисарци брани последната крепост на българите, нападната само след четири дни на 9 септември от същите тези башибозушки орди. След разрухата и на Доганхисар сачанлийци, манастирци и доганхисарци се насочват към Дедеагач, за да търсят помощ от западните консули. Въоръжените сачанлийци били предупредени от Ангел Карамитрев по съвета на Руси Славов да не отиват с оръжие в града. В този момент именно Димитър Стаматов изрича станалите пословични слова „сачанлийци пушки не дават” и се отправя на север към планините над Доганхисар и Сачанли.

 

Неполучило помощ и от западните консули, тракийското население тръгнало по пътя от Дедеагач за Ятаджик да търси спасение в България. Димитър Стаматов слиза от горите и с непредадените пушки охранява колоната на тракийските мъченици до Маджарово. Пишейки за Димитър Стаматов, би било несправедливо поне да не спомена имената на другите горди сачанлийски фамилии – Славкови, Трингови, Порязови, Онтови, Матушеви и още много други. Не е възможно да се изброят всички.

 

Що се отнася до споменатите по-горе имена на Мара Михайлова, Рафаил Каракачанов и Илия Момчилов, то те стават герои десетина години по-късно. В една също мъченическа история на тракийските българи. Но за тях на друго място.

 

 

10. Послесловие

 

Написах тези редове, верен на тракийския призив „Не забравяйте, но не отмъщавайте”. Обобщих фактическия материал за разорението и избиването на тракийските българи, оставени в писмените източници, не да провокирам усещания за вражда, а за да припомня на сегашното и идващите поколения историческата истина за погрома над Тракия през 1913 г.

 

Повече от шест века живеещите три големи националности - българи, гърци и турци - по четириречието Места, Арда, Марица и Тунджа, чак до Резовската котловина в Странджа на Черно море са водили непрекъснати борби за тези земи, с тежки последици и за трите народности. В историята на България е записан и възходът по време на Балканската война през 1912 г., но и падението, включващо разорението и геноцида на тракийските българи през 1913 г. Мнозинството от нашия народ е чувало за превземането на Одрин, но не знае за последвалата го трагедия. Тя е известна само на потомците на тракийските българи и на тесен кръг историци. Защо остава неизвестна, не зная. В близкото минало може би не е разказано както трябва заради толерантност та към съседите, а сега поради динамиката на политическите процеси, свързани с участието на страната ни в Европейския съюз.

 

Превръщайки се в европейци, започваме да забравяме, че сме преди всичко българи и как сме се съхранили вече близо 14 столетия.

 

Но поколенията, следвайки природните закони, си отиват едно подир друго. От родените в Тракия и преживели трагичните събития през 1913 година вече няма живи. А за историята на Тракия, която трябва да се помни, 1913 г. е величие и погром. Величие, защото тракийските българи са проявили истински героизъм, за да отстоят себе си като българи. Трагедия, тъй като са преживели не само икономическо разорение, но и ужасно етническо изтребление – геноцид.

 

Вече сме в 21-те столетие. Време е да осъзнаем уроците на историята. Не да ги забравим. Не и да търсим възмездие. А да търсим пътища за единодействие, за да превърнем земите на древните траки в цветуща Тракия, място за достоен труд и за достоен живот.

 

Както е известно, това е идеята на тракийските българи за Тракия без граници, доразвита после в създаването на Европейски регион „Тракия” В рамките на Обединена Европа, възприета вече и от управляващите органи на Европейския съюз. Но за това най-напред е необходимо Турция да компенсира разорението на тракийските българи и да намери морални сили да признае тяхното етническо изтребление през 1913 година, което науката и цивилизованите народи наричат геноцид. Тогава и ние, потомците на тракийските българи, ще запалим за утеха свещи-ца в памет на всички загинали и смирено ще промълвим: „Амин”!

 

Септември 2008 година

 

Край


[Back to Main Page]


    Любезно предоставено от Георги Илиев