Кратко историко-географско описание на градоветѣ Охридъ и Струга   отъ К. А. Шапкаревъ     Сборникъ на Българското книжовно дружество въ София, кн. I, III, 1-54, 1901   Сканове в .pdf формат (5 Мб) от www.strumski.com

А. Охридъ. Патриаршеска и царска българска столица

 

  I. Положение, околность и климатъ  3

 II. Вѫтрѣшность на града  12

III. Забѣлѣжителни нѣща и сгради  17

IV. Население и поминъкъ  24

 V. Основание и състояние на Охридъ до прѣвзиманьето му отъ турцитѣ  29

VI. Прѣвзиманье на Охридъ отъ турцитѣ  30

VII. Охридъ подъ властьта на двѣтѣ Албании. Васалство и Джелядинъ-бегъ  33

VIII. Църковно и учебно състояние на Охридъ  41

   - „Паданьето на Охридската Патриархия" (Гр. Пърличевъ)  42

   - „Охридъ" (Р. Жинзифовъ)  46

 

Б. Струга

  I. Положение и климатъ  48

 II. Население и поминъкъ  50

III. Политическо, църковно и учебно състояние на Струга  52

   - „Вдовица" (Р. Жинзифовъ)  53

 

---

 

 

А. Охридъ. Патриаршеска и царска българска столица. [1]

 

 

I. Положение, околность и климатъ.

 

Градъ Охридъ, както е извѣстно отъ историята въвъ врѣмето на царь Самуиловата династия е билъ столица на българското царство мето тогава се простирало на югъ до самата днешна Гърция на западъ граничило съ Адриатическо море. А прѣзъ много вѣкове, дори и до прѣди 1762 година, е билъ сѣдалище на български Патриархъ или независимъ архиепископъ. Днесъ Охридъ не е повече отъ единъ обикновенъ околийски градъ въ Битолския виляетъ и санджакъ, на най-западната граница на Македония и имящъ съсѣдни градове: на изтокъ Прилѣпъ, 16-часа разстояние; на югоистокъ Рѣсенъ, на 5-часа разстояние; на югозападъ Старово и Пограецъ а по на югъ Корча, на 14-часа разстояние, близу до който е и едноврѣмешниятъ градъ а сега село, Воскополе; на западъ, Струга, на 3-часа разстояние, а пó-назападъ въ Албания Елбасанъ, на 18-часа; на сѣверъ Дебъръ, на 12-часа разстояние, и на североизтокъ Кичава, сѫщо на 12-часа.

 

На Охридъ днесъ гледаме като на развалини (урвалища) отъ нѣкое великолѣпно нѣкогашно здание.

 

 

1. Охридъ, чини ми се, е описванъ до нѣйде и другѫдѣ, както на послѣдно и въ кн. IV-a М Сб. Тукъ ще се потрудя доколкото ми бѫде възможно, да притуря недостатъчното и да поправя неточното.

 

Всичко що се отнася до прѣданията за Охридъ и околностьта му, слушалъ съмъ отъ трима покойни старци: именно 1) отъ пок. Никола Рогузаровъ, починалъ прѣди нѣколко години на повече отъ 90 годишна възрасть; 2) отъ пок. Миле даскалътъ попъ Алексиевски, сѫщо прѣди нѣколко години починалъ 85-годишенъ; и най-много 3) отъ блаженопочившаго ми татка, който се прѣдстави о господѣ прѣзъ ноември 1873 год., 85-годишенъ старецъ. Покойниятъ макаръ простъ и сиромахъ работникъ и съвсѣмъ неграмотенъ, все, щото отъ пóстари билъ слушалъ, чудно помнѣше и често пѫти ни разказваше подробно. Лошото биде това, че нѣколко години прѣдъ смъртъта изгуби слухъ, та немогохме да се въсползуваме до край отъ старешката му опитность и чудна паметность.

 

 

4

 

Но подъ тия стари, натрупани на грамади урвалища, не ще ли можемъ да намѣримъ нѣщо, скѫпоцѣнно за насъ, нѣкоя народна антика, ако бихме се потрудили да ги поизровимъ? Ето съ каква цѣль и надежда пристѫпямъ къмъ описанието му.

 

За да си състави човѣкъ приблизително понятие за мѣстото, на което се намира Охридъ, нека си въобрази една триѫгълна възвисена окрѫжность, или висока поляна (котловина) отъ окмо 30—35 часа обиколка (периметъръ), заградена отъ вси страни съ високи раззеленѣли планини, на която върхътъ е при градеца Поградецъ на югъ, а на другитѣ два ѫгла на сѣверъ, западъ и северо-западъ.

 

Планинитѣ които окрѫжаватъ тая висока котловина, като започнемъ отъ западъ, сѫ слѣднитѣ.

 

            1. Една вѣтва отъ Акрокеравнийскитѣ планини съставя западната ѝ оградка, която е и найзападна граница на Са-Стефанска България и задъ която започва вече Албания съ найближния ѝ градъ Елбасанъ, дѣто почиватъ нетленнитѣ мощи на Св. Иванъ Владимиръ, почитанъ отъ тамошното и Охридското население безъ разлика на вѣра и народность. Тая планинска вѣтва носи различни имена, споредъ селата, които сѫ разположени по нея както слѣдва:

 

   а) Орловъ-каменъ, при който е Дримско-гърло, найнасѣверъ, дѣто се свършва сѣверо-западната граница на Охридско — Стружката околия, а отъ тамъ започва вече Дебърската.

 

   б) иде Беличката планина или Беличица, на която лѣжѫтъ на източното ѝ рѣбро двѣ влашки села, „Горна и долна Белица", и понадолу арнаутското село „Велеща", за които ще договора и другѫдѣ. Върховетѣ на тая висока планина цѣла година се бѣлѣять отъ снѣгъ.

 

   в) Линската планина, така наречена отъ селото „Линъ", за което казватъ да е на сѫщото мѣсто, на което се намиралъ нѣкогашниять гр. „Лихнидосъ", на една, подадена въ езерото като полуостровъ могилка. За него ще имамъ да спомени нѣщо и другѫдѣ.

 

   г) Какелската планина, отъ селото Какъеле.

   д) Лънгарската планина отъ влашкото село „Лънга",

   е) Старовската планина, отъ градеца „Старово".

 

   ж) Мокърската планина, отъ околията „Мокра”, въ старовското окрѫжие. Послѣдната така е наречена, види се по царь-Самуиловия татко, Шишманъ-Мокра. Най сетнѣ на найюжния край тая планинска вѣтва свършва се.

 

 

5

 

   з) Съ Св. Наумската планина [1] отъ дето е пѫтьтъ за Корча;

 

            2. На югъ другъ редъ планини, вѣтви, както казватъ, отъ Шарскитѣ; между нихъ сѫ:

 

   а) Търпейската планина, така наречена отъ селото „Търпейца" послѣ.

   б) Чаличица найвисоката планина въ тая окрѫжность, отъ която снегътъ никога не липсува. По на изтокъ отъ нея иде.

 

   в) Лѣтница [2] планина, раздѣлена отъ Галичица съ единъ долъ. На източното ребро на Лѣтница има село „Изтокъ", за което казватъ да е било родно мѣсто на Юстина и Юстинияна, наречено тава отъ името на Юстинияновия татко. Притурятъ още че се виждали още основитѣ на Юстинияновото „четвъро-стълбие" въ това село. Въ сѫщата Прѣспанска околия има и село „Германъ", на което показватъ като на Велизарово мѣсторождение.

 

На югоисточното подножие на послѣднитѣ двѣ планини се простира да длъжъ къмъ югъ Прѣспанското езеро съ околията Прѣспа, горна и долна, и съ главно мѣсто Ресенъ. Водитѣ отъ това езеро се цедѭтъ, както народътъ вѣрва, прѣзъ реченитѣ планини въ Охридското езеро, като предварително на Охридското подножие на сѫщитѣ планини образуватъ извори съ природни увеселителни мѣста, прохлаждани отъ обилни студени води, при които охридскитѣ жители често въ празднични дни отиватъ фамилиярно на увеселения.

 

Отъ тия извори по-забѣлѣжителни сѫ:

 

   и) Бейбунаръ, който погрѣшно покойниятъ Г. С. Раковски споменува вмѣсто „Бѣлъ-Дунавъ" въ коледната охридска пѣсепь: Сива, Сива Василица и пр. вж. „Българска Старина, стр. 30 и 35), вмѣсто истинската Охридска

 

„Сива, Сива, Голóбица,

Кѫдѣ́-си се осивила?

Тамó-горѣ на Бéлъ-дунавъ и пр.

(вж. въ Сборника ми; коледна или божична пѣсень № 74.)

 

   б) Студенчища, най бележитиятъ изворъ съ най прѣлѣстно положение.

   в) Рѫчапска рѣка, която извира изъ една долчина, „Рѫча” наричана

 

 

1. Изброенитѣ до тукъ планини носятъ и други имена, които обаче за сега не мога да си спомня добрѣ.

2. Тая планина не се споменува въ статията за Охридъ, обнародвана въ кн. IV на М. Сб., или името ѝ е замѣстено съ: „Суха гора". На нѣя има нѣколко села Коньско, Елшани, Велестоо, Шипокно, Рамне и пр.

 

 

6

 

   г) Изворътъ на рѣка „Дримъ” при обительта Св. Наумова.

 

На изтокъ слѣдватъ пакъ сѫщитѣ вѣтви отъ Шарскитѣ планини подъ различни мѣстни имена, взети повече отъ селата, които лежатъ на нихъ или обратно, като: Петрино, Страчка, Завойска, Сирульска, Плакенска и найпослѣ:

 

            4. На сѣверъ идатъ Дебърчанскитѣ и сетнѣ Дебърскитѣ планини, които на северозападъ се допиратъ до западнитѣ „Орловъ-Камень" и „Дримско-гърло”. Задъ първитѣ лѣжи гр. Кичава, а задъ вторитѣ гр. Дебъръ.

 

Една гранка отъ сѣвероизточнитѣ планини въ видъ на остъръ върхъ се вдава къмъ вѫтрешностьта на така заградената поляна, та достига съ носа си речи до близустоящето езеро, дѣто образува единъ остъръ клюнъ съ прѣрѣзана глава близу до него, до което речи се допира, наричанъ „Гъбавци" съ едноименното си малко селце на подножието му. А малко по на северозападъ, на равно мѣсто друго село „Подмоліе". [1]

 

Малко по на изтокъ отъ Гъбавци, отъ сѫщата гранка спуща се една вѣтва могили, „Чекощина" наричана и изпосадена съ лозя, която обгражда едно доста широко равнище, сѫщо изпосадено съ лозя и наричано „Патéрица”. Низъ тѣзи послѣдни лозя и днесъ на много мѣста има грамади каменя и тухли, събирани на купове отъ разтуренитѣ нѣкогашни сгради на старото Охридско прѣдградие „Хермелия", дѣто проповѣдвалъ и кръщавалъ съ хиляди души въ ближното езеро Св. Еразъмъ, за паметь на които и до сега се е запазила една малка църквица въ видъ на пещеря, вдлъбната въ самия поменати носъ Гъбавци. Охридчани всѣкоя година на 2 юния, празнуватъ спомена и мнозина фамилиярно отиватъ въ църквицата, която едва 5—6 мина съзима, да се черквуватъ; а единъ градски свещенникъ особито ефимерията отъ градската махала „челница” служи тоя день църковна служба.

 

За поменатото прѣдградие „Хермелия" запазило се е у насъ едно прѣдание, че отъ стѣнитѣ му направили се Охридскитѣ стѣни, [2] и че каменята били подавани отъ рѫка на рѫка по народа, който пореденъ на редове измежду едночасовото разстояние отъ това мѣсто до Охридъ и че народътъ отъ обата пола до толко билъ занеть въ тая работа, че едва по една стара жена била оставена на по

 

 

1. Тие двѣ села взели имената си отъ бойоветѣ, съ турцитѣ, за които ще кажемъ другадѣ.

2. Стѣни у насъ казватъ на карпитѣ или канаритѣ — голѣми каменя, а сѫщитѣ стѣни или градски зидове назоваватъ по турски: калета. Тукъ се разумѣватъ послѣднитѣ.

 

 

7

 

седемъ люлки съ малки дѣца, да люля а вситѣ останали били занети съ прѣфърлянье каменята отъ прѣградието въ града. А кога именно е било това нѣщо, никой не знае.

 

До самиятъ споменати носъ Гъбавци къмъ изтокъ, на крайезерното равнище, на пктя отъ Охридь за Струга има турски гробища съ едно тюрбе. За тия гробища казватъ, че сѫ били отъ падналитѣ турци въ едно сражение съ Скендербега, въ което турцитѣ били съвсѣмъ поразени отъ послѣдния; а за тюрбето, че било гробъть на турския въ това сражение военачалникъ Балабанъ-паша, който падналъ въ сѫщия бой. [1] Турцитѣ днешни у насъ религиозно почитание иматъ къмъ спомена му и се кланятъ на това тюрбе.

 

Всички речи споменати планини, както и равнищата, сѫ изпосѣани все съ села чисто български, и носятъ имена все чистославѣнски, а не гръцки или турски, както по други мѣста. За любопитство, ще спомена нѣколко само, на пр. Пéщани, Търпèйца, Елшани, Кóньско, Шипокно, Велестὃо, Рамне, Видобища, Велгощи, Лѣсковецъ, Корàбица, Кòсель, [2] Зàвой, Скрèбатно, Опèйнца, Свѝньища, Плàкe, Сѝруля, Курàтица, Лъкочъ̀рей, Бéлъ-камень, Орóовникъ, Бàйникъ, Вòлино, Мишлéшὃо, Бийолáрница, Вѝшне, Вèщани, Бòроецъ, Лòкувъ, Злèсти, Сли́воо, Въ̀рбяни, Лáктинье, Гòдивье, Цървенá-вода, Мешéища, Оздóлени и др. и др., вситѣ населени отъ чисто българско население,

 

 

1. Тукъ прѣданието за смъртьта на Балабанъ-паша не се съгласява съ историята на Скендербега, обнародвана кратцо отъ Марко Д. Балабановъ подъ заглавие: Борба за отечество и вѣра или Скендербей, албанский герой (1444—1467 г.), Пер. Спис. кн. XLIX—L, стр. 1—31), дѣто на стр. 14 се казва, че Балабанъ-паша съ 15,000 конника и 3000 пѣшака дѣйствително на три пѫти билъ разбиванъ отъ Скендербега около Охридъ, но самъ тоя едва се спасилъ. А на стр. 15 се казва, че при Кроя билъ тежко раненъ и ударилъ на бѣгъ, та прѣди да стигне въ турския лагеръ, издъхналъ. Ако е това послѣдното вѣрно, тога трѣба да смѣтаме, че Шереметъ-паша е падналъ и погребенъ въ споменатото тюрбе при Гъбавци.

 

2. Косель у насъ значи кюкюртъ, симпуръ, жупель, сера. Съ това име се наричатъ двѣ села, горни и долни Косель, които лежѫтъ на подножието на една отъ източнитѣ Охридски планини, близу до която села на сѫщато подножие до прѣди 60—70 години се копаелъ и обработвалъ кюкюртъ. На тая руда работили жителитѣ отъ осемъ ближни тамъ села: Велгощи, Лескоецъ, Скребатно, Горни и Долни-Косель, Свиньища, Опейнца и Завой, които отъ това и днесь туко-речи се наричатъ мадемски села. Но понеже отъ нѣкое врѣме се забѣлѣзало, че разноскитѣ за обработванье рудата надминували произвеждането ѝ, а още че по нѣколко мина отъ работницитѣ умирали всѣкоя година, за това търтили изкопваньето и обработваньето на коселя. Не само тая планина, но и ближнитѣ ѝ, а особито Велгошката отъ далечъ издаватъ тежка кюкюртна воня. На това мѣсто, дѣто изкопвали симпура, освѣнъ многото пърстни могилки, образувани отъ копаната земя, има днесъ една дупка или духло, колкото единъ старъ турски бешликъ широко, прѣзъ което изподъ земята излиза вѣтрецъ, та изфърля навънъ малки камчиня. Това подтвърдява до нѣйдѣ прѣданието, че тамъ нѣкога е билъ вулканъ, сега изгасналъ, отъ изригването на който прѣди хиляди години градътъ, който не билъ ужъ на сегашното си мѣсто, а на едно равнище пò на изтокъ, потъналъ билъ. Сега това послѣдно мѣсто е покрито, часть отъ единъ езерски заливъ или рѫкавъ, а часть отъ гнили блатища, дъното на които е живо тресавище и много тъмни.

 

 

8

 

освѣнъ двѣ села, Горна и Долна Белица, споменати и пó-горѣ, които се населяватъ отъ власи, и осемъ арнауто-мохамедански села; Велеща, Поунъ, Делогощи, Мислоожда, Татеши, Песочанъ, Боговица и пр., първото отъ които е на западъ отъ г. Струга, на подножието на Беличката планина, а другитѣ на сѣверъ отъ езерото, по полето до Дебърчанскитѣ планини и до рѣка Сатеска.

 

Описаната до тукъ яйцевидна плоска окрѫжность или висока котловина, прѣсѣчена до срѣди комай посрѣдствомъ носа Гъбавци, раздѣля се на суша и вода. Половината близу часть отъ нея, югозападната, държи езерото, което започва отъ найюжния край на окрѫжностьта, отъ св. Наумовия манастиръ, та покрай западнитѣ планини простира се надлъжъ къмъ северъ до г. Струга. Формата на езерото такожде образува единъ елипсъ; на югъ по-широкъ, а на сѣверъ по-тѣсенъ. Подългиятъ прѣчникъ отъ югъ къмъ сѣверъ на езерския елипсъ е отъ 8—9 часа или 40—45 километра; а по-късиятъ отъ западъ къмъ изтокъ, отъ 4—5 часа. Обиколката или периметъръть на езерото е отъ около 18 часа: Отъ св. Наумовия манастиръ до Струга 9 — 10 часа; отъ тамъ до Охридъ 3 часа, и отъ Охридъ до св. Наумъ 5—6 часа.

 

Въ него се вливатъ много малки вади съ студени води, които извиратъ изъ околнитѣ планини, и нѣколко потоци (суходолици) и една рѣка, Далянска наричана по причина, че въ нея съ даляни се ловѭтъ езерски риби. Тя извира изъ най далечнитѣ източни планини. А най-забѣлѣжита вода, която се втича въ него и пакъ изтича, е великолѣпната рѣка Дримъ. Тя извира или се цѣди отъ Прѣспанското езеро подъ св. Наумовата южна планина при самия манастиръ, дѣто, щомъ излѣзе, образува едно малко езерце съ малко тоже въ срѣдъ островче; а сетнѣ, като мине подъ единъ камененъ мостъ, влива се въ езерото. На вкусъ водата е тежка и докарва загракванье на гърлото и осипванье на гласа, отъ което може да се мисли, че тя върви прѣзъ варовита почва въ планината, отъ която извира. Тая сѫщата рѣка е, може да се каже, която, уголѣмена и отъ езерската вода, изтича на сѣверъ при г. Струга, която прѣсича на двѣ части, източна и западна, свързани чрѣзъ единъ дървенъ мостъ, и течеещемъ все къмъ сѣверъ покрай западнитѣ планини, влиза въ Дебърското окрѫжие прѣзъ Дримско-гърло при Дѫбъвяни (проходъ между сѣвернитѣ и западнитѣ планини, които окрѫжаватъ описваната Охридска котловина). Тамъ поголѣмата часть отъ водата се губи подъ варовитата почва, а по надолу пакъ отново избликва и като се съедини посетнѣ съ Матско-Дебърския Бѣли Дримъ, влива

 

 

9

 

се въ Адриатическо море близу при Шкодра. Въ Охридския Дримъ при Дѫбъвяни влива се и друга една рѣка, Сатеска, която извира изъ сѣвероизточнитѣ Дебърчански планини и тече на длъжъ край сѣверозападнитѣ, та изтича въ Дримъ. [1]

 

Въ старо врѣме всичката крайезерска обиколка била изпосѣяна все съ села и градове, въ които живѣло едно племе, „Езерци,” наричано. И сега въ Охридъ и околностьта му намиратъ се каменя съ надписи отъ тия „Езерци", които по гръцки изпърчени сѫ на „дасарити". Съ това послѣдно име има и въ Охридъ единъ надписъ на единъ голѣмъ камень, който се намира подъ трема на първоначалното Св. Климентово училище. Той започва така: Δασσαρίτιοι Δρύαντα Σκυπίωνος и пр.

 

Останалата часть отъ котловината състои отъ суша, поляни.

 

На едно югоизточно огнище отъ тая яйцевидна плоскость, между водата и сушата, на двѣ доста възвишени и една до друга долѣпени могили, вдадени до половина речи въ езерото като полуостровъ, и около нихъ по равнището, при подножието имъ, е разположенъ градътъ Охридъ, който, не зная на здраво, отъ дѣ е зелъ името. [2]

 

Изгледътъ му, особито отъ далечъ, е отъ най-очарователнитѣ. Щомъ се появи пѫтникъ на връха на която и да е отъ окрѫжавающитѣ охридската котловина планини, изеднѫжъ прѣдъ очитѣ си ще види едно широко пространство отъ бистра като сълза вода и отъ раззеленено около нея като кадифе поле, обградени отъ вси страни съ високи зелени гори, изпосѣяни съ села. Помежду тия двѣ разнообразни пространства изправя се всрѣдъ като гигантъ, стѫпящъ съ едина си кракъ на сушата, а съ друи на водата, горделивъ

 

 

1. Не помнѭ дѣ съмъ срѣщалъ съобщението, че прѣди царь-Самуила рѣката Дримъ не съществувала, а че езерото изтичало прѣзъ сто (100) малки вади, които се образували отъ прѣбликваньето на езерото прѣзъ цѣлото тричасово равно разстояние отъ Охридъ до Струга, които обаче по надолу необходимо е било да се съединятъ въ едно и да образуватъ цѣла рѣка. Отъ това, види се, подсѣтенъ Самуилъ затъкналъ всички тѣзи 100 вади и отворилъ голѣмата матка на Дримъ. Отъ това може и проходътъ, дѣто понапрѣдъ се събирали въ едно вадитѣ, да е нарѣченъ: Дримско-гърло. У народа обаче подобно прѣдание не се е запазило, слѣдователно неможемъ нито да подтвърдимъ, нито да опровъргаемъ, че царь-Самуилъ е бащата на Дримъ.

 

2. Нѣкои сѫ на мнѣние, че днешниятъ Охридъ билъ ужъ на онова сѫщо мѣсто, дѣто стоялъ нѣкога гр. „Лихнидосъ", та затова и днесъ гръцкитѣ историци наричатъ го съ това име. На това мнѣние е и нашиятъ съгражданинь Маргаритъ Димза. Но ние не можемъ да приемемъ това за основателно, толко повече, че както се спомена и погорѣ, въ тая сѫщата окрѫжность, на западното крайбрѣжие на същото езеро, на източното подножие на Беличката планина, на едно приблизително съ Охридското мѣсто върху една могила, вдадена сѫщо въ езерото, лежи едно българско село съ име Линъ или Хлинъ, което много по-вѣроятно може да се приеме за мѣсто на древния „Лихнидосъ," нежели безъ никакво основание да се взима Охридъ за Лихнидосъ. Съгласно съ насъ мислѣше по тоя въпросъ и приснопаметниятъ Д. Миладиновъ.

 

 

10

 

градътъ Охридъ съ могилитѣ си, които отъ една страна на югъ и юго-западъ гледа къмъ разлѣтото, а по нѣкога развълнувано отъ разяренитѣ вълни водно пространство; а отъ другата на сѣверъ и сѣверо-изтокъ, къмъ раззеленелитѣ ниви, градини, лозя и гори, покрити все съ овощни дървеса. Всичкото подножие на околнитѣ планини, както и самитѣ планини, посѣти сѫ все съ села, които прѣдставятъ една армия, разположена по цѣлата окрѫжность, всрѣдъ която стърчи най-високиятъ царски чадъръ, градътъ Охридъ. А двѣ по-малки могили, „Горици" наричани, една къмъ изтокъ прѣко езерския рѫкавъ, вдадена въ езерото и залѣпена до планината лѣтница, а друга задъ града на полето, стоятъ като вѣчно будни стражари — тѣлохранители на града. [1]

 

Около езерото не е само тоя градъ и селата му. Освѣнъ него, като на триѫгьлникъ, лежѫтъ и други още градовце:

 

   а) Срѣщу Охридъ, на юго-западното крайезерие, край източнитѣ поли на западните планини, издигатъ се едно по друго, двѣ малки градчета, Стáроо и Пограецъ, които заедно съ околнитѣ си села съставятъ днесъ особна кааза и сѫ населени по-вече отъ арнаути.

 

   б) На сѣверния езерски брѣгь, на устието на рѣка Дримъ стои градецътъ Струга, родно мѣсто на приснопаметнитѣ братя Миладинови, Димитрия и Константина, състоящъ отъ 7—800 кѫщи, български и турски. Струга се впада въ Охридската кааза, въ така наречения Дримъ-колъ, на който е главното мѣсто. За него ще се говори и особно. [2]

 

в) Близу до Стàроо, малко пò-на югъ, на най-южния езерски брѣгъ, на една могила, прилѣпена до планината и вдадена сѫщо въ езерото, основана е обительта на св. прѣподобнаго Наума, единъ отъ българскитѣ Седмочисленици, споменътъ на когото всичкото население на споменатата Охридска окрѫжность, дори и на цѣлата Македония и часть отъ Албания, безъ разлика на вѣра и народность,

 

 

1. Не напраздно Охридъ билъ избранъ за царска и патриаршеска столица. Царь Самуилъ е избиралъ за такива и Прѣспа и Воденъ, положението на които удовлетворявало е до нѣйдѣ любовьта му къмъ хубавото, но не е могло и неможе да се сравнява и тъкми съ Охридското положение. До колкото зная отъ очи другъ градъ въ цѣлата турска държава нѣма съ подобно мѣстоположение. То прилича на единъ малъкъ Цариградъ, ако не и нѣщо повече. Единъ поетъ намѣрилъ би въ него най-добрия и обиленъ материалъ за изредни поеми.

 

2. Въ по-благоприятни отъ сегашнитѣ обстоятелства и условия могло би да се открие едно пароплувно дружество съ малки параплувчета както Цариградскитѣ, които да работятъ по езерото и да улесняватъ мѣстната поне търговия между споменатитѣ околоезерски градове и села. А ако би имало добри и сигурни пѫтища, улеснявала би се търговията и между съсѣднитѣ градове Рѣсенъ, Битоля, Прилѣпъ, Кичава, Дебъръ, Елбасанъ и Корча, тъй че Охридъ би станалъ едно търговско срѣдоточие.

 

 

11

 

най-набожно почита и на празника му, (20 юния) [1] стърча се на поклонение, както и за веселби. Тамъ тогава става и отъ жалки търговци панаиръ. За тая многознаменателна за страната ни обитель има много да се говори; но азъ ще се огранича въ малко само нѣщо, именно, че въ нея имало твърдѣ много стари български рѫкописи. Единъ 80-годишенъ старецъ, родомъ арнаутинъ отъ Старовско, на име Наумъ, нѣкога многогодишенъ слуга въ сѫщия манастиръ, казвалъ ми е, че прѣди 50—60 години по заповѣдь на тогашния егуменъ гъркъ анадолецъ изнесли 50—60 вреща, пълни съ стари кожени книги, натрупали ги на купъ на манастирското гумно, та ги запалили и изгорѣли, като еретически или поне непотребни. Другъ единъ старецъ, охридянинъ, който много врѣме сѫщо бѣ живѣлъ вѣ манастира, казвалъ ми е сѫщо, че въ по-сетнешно отъ споменатото врѣме една пълна стая стари рѫкописи били изгорени по сѫщия начинъ.

 

Тая великолѣпна обитель прѣди нѣколко години, отъ невнимание на неканени гости — арнаути, изгорѣ съвсѣмъ, освѣнъ църквата, въ която се намира и тробътъ на прѣподобнаго Наума. Поклонницитѣ му лѣчѫтъ се особито отъ лудость, като лѣжѫтъ при гроба. Обителя се намира между три епархии и каази (Охридска, Корчанска и Елбасанска), а принадлежи на първата. Въ послѣдно врѣме при църковния български въпросъ гръцкиятъ Охридски владика съ привърженицитѣ си мѣстни жители и съ помощьта на гражданската власть, отне я отъ рѫцѣтѣ на българитѣ охридяни и я усвои за патриаршията, като ставропигионъ.

 

Казватъ че отъ начало тая обитель не е била на сѫщото днешно мѣсто, а на друго, по на изтокъ, сега наричано Заумъ, дѣто и до днешенъ денъ сѫществува запустѣла една, но здрава инакъ църквица. Притурятъ още, че тамъ проповѣдалъ св. Наумъ въ тогашния градъ „Дѣволъ" или „Диавия".

 

Още по на изтокъ отъ Заумъ, край езерото и по-близу до Охридъ „на планината Лѣтница има църква св. Стефанъ пандзиръ." Прѣдание се запазило, че на това мѣсто въ старо врѣме имало прѣдградие, отъ което излизали по 300 души пандзирлии войници на година.

 

Климатътъ въ Охридъ, както и на цѣлото окрѫжие, е отъ найприятнитѣ, нито зима става толко люта, съразмѣрно съ висотата на мѣстото му, нито лѣтна горещина.

 

 

1. Споменътъ на Св. Наума въ по-старо врѣме празднувалъ се на 28 декемврия. Но по причина че поклонницитѣ не могли зимно врѣме да посѣщаватъ манастири, съ едно патриаршеско и синодално отъ Охр. Архиепископия постановление прѣмѣстилъ се на 20 юния. (Вижъ М. Сб. кн. X, стр. 553, 554.)

 

 

12

 

Горещата, както и студената, температура се умѣрява несъмнѣно не само отъ обширното водна пространство, езерото но види се и отъ безбройното число студени вади и вадички, които обилно извиратъ изъ околнитѣ планини, и течеещи въ града и около него вливатъ се въ езерото, както и отъ обилнитѣ плодородни и овощни дървеса по пространитѣ градини, съ които се украсяватъ кѫщитѣ въ турскитѣ и влашки махали.

 

Водата, както планинската, така и езерската, е най-вкусна и здрава. Християнитѣ българи, освѣнъ една часть отъ тѣхъ, пиятъ отъ езерската; а турцитѣ, власитѣ и една часть отъ българитѣ, споредъ махалитѣ си, поятъ се отъ планинска, провождана чрѣзъ чешми.

 

Въ една само махала, долната влашка, поради ближнитѣ до нея голѣми блата, низина и плоскость на мѣстото, климатътъ и водата не сѫ толко здрави.

 

 

II. Вѫтрѣшность на града.

 

Както рекохме вече, Охридъ е разположенъ на двѣ край-езерни могили, вдадени до полу въ езерето. Но да се не помисли, че той е изключително само на могилитѣ расположенъ; а ето какъ.

 

Двѣтѣ могили отдолу, отъ едната страна на край-зерето та до върховетѣ имъ и пакъ до другата страна на езерския брѣгъ, сѫ обградени съ стѣна въ видъ на полагатъ полумѣсецъ [1], така че, едното имъ лице, южното, влиза въ калето и гледа къмъ езерото; а другото, сѣвероизточното, остая на вънъ и гледа къмъ полето. [2] На високия върхъ, на западната могила има и вѫтрѣшна стѣна, „Ич-кале", наричана и дебела 1 1/2 мѣтъръ и много по висока отъ външната; въ нея били палатитѣ на поврѣменнитѣ владѣтели и управители. [3] А на по-низкий върхъ отъ източната по-низка могила имаше до скоро врѣме другъ палатъ, „нови-сарай" наричанъ, който въ наши дни доволно врѣме служи за казарма на тукъ прѣбиваващата войска, а на послѣдно, както и до днесъ, на това мѣсто, като се срути палатътъ, има или воененъ складъ, при който прѣбивава и малко войска.

 

 

1. Въ по-старо врѣме, когато езерето не се допирало до самитѣ могили, тѣзи били отвсѫдѣ обградени съ стѣнитѣ.

2. Стѣнитѣ, както показватъ прѣднитѣ имъ ветхи основи, сѫ били много пѫти събаряни отъ обсади и много пѫти пакъ обновявани.

3. Въ турско врѣме тия палати се наричаха „Горни-сарай", за отличие отъ другитѣ два, които ще видимъ. Първитѣ бидоха съсипани отъ пожаръ прѣзъ 1832 год., слѣдъ избѣгваньето Джеладинъ-беюво. Прѣдполагатъ че дълбоко подъ развалинитѣ имъ непрѣменно се намиратъ скѫпоцѣнни древности; но кой да се наеме да ги търси?

 

 

13

 

Другъ палатъ стои на единъ трети, по-низъкъ ѫгълъ надъ езерото, „долни-сарай" наричанъ. Тритѣ споменати сараи правели единъ правиленъ, наведенъ полегато триѫгѫлникъ; въ първия отъ нихъ се помѣщавало управителното учреждение; въ втория при Джалядинъ-беюво врѣме, живѣяла християнката Джелядинбеюва Ташула ханъма, която едва прѣди 2-3 години умрѣ на вѣрата си; а въ послѣдния, долни-сарай, живѣяла сѫщата Джелатинъ-бежица, братова щерка на извѣстния Али-паша Янински.

 

Въ казаната крѣпость или стѣна едно врѣме се влизало прѣзъ петь врати: 1) долня порта, къмъ източното край-брѣжие, на равнището на града; 2) Челничка порта, малко по-нагорѣ, на срѣдъ понизката могила, обърната къмъ махалата „Месокастро." [1] 3) при новия-сарай, на върха на по-низката могила, издаденъ къмъ изтокъ и образуванъ като единъ ѫгълъ на стѣната; 4) горна порта, най-главната отъ всички порта, на мѣстото, гдѣто се съединяватъ двѣтѣ могили; [2] и 5) една малка вратичка на горния-сарай, прѣзъ която се излиза къмъ сѣверозападното край-езерие. Сега работятъ само двѣ врати: горна и долна порти, на които до скоро врѣме пазѣха военни стражи, и прѣзъ които не се позволяваше да мине яздещъ християнинъ. Вратата край Челница отдавна била зазидана, защото, както казваха старитѣ ни, прѣзъ нея билъ миналъ нѣкога единъ царь слѣдъ вѣнчанието си за такъвъ, та не чинело вече да мине прѣзъ сѫщата другъ човѣкъ; а двѣтѣ други врати при сараитѣ не се изобщо употрѣбятъ, освѣнъ едната, при дебоя, която служи само на прибивавающитѣ тамъ войници, когато излизатъ за чаршията. Отъ нѣколко врѣме насамъ отворена е Челничката врата.

 

Въ заграденото съ стѣни лице на могилитѣ се намира по-забѣлѣжителната часть на града, Варошъ наричана. Въ нея живѣятъ по-богатичкитѣ търговци християни, по-развититѣ интелегенти и по-благородничкитѣ граждани българи, които се сматрятъ за останки и прѣми потомци на старитѣ туземци и сѫщи охридяни. Въ Вароша се намиратъ общественитѣ по-забѣлѣжителни ветхи заведения, както ще видимъ другѫдѣ.

 

 

1. Близу до тази врата, отвънъ калето намира се „вълчея-яма”, за която споменуватъ пок. бр. Миладинови въ Български народн. пѣсни, и за която казватъ че била подъ на подземенъ пѫть, който водѣлъ ушъ къмъ изтокъ и излизалъ на план. Петрино, единъ часъ отъ града, при манастира св. Петка.

 

2. Отъ горна порта право надолу, по дола между двѣтѣ могили, протака се една дълга и широка улица, Папарница, която досегаещемъ се до езорото при мѣстностьта Сараище и при св. Софийската потурчена църква, въ фардакь махала, показва двойностьта на градскитѣ могили и раздѣля Вароша на източна и западна часть. За тая улица, както и за св. Софийската църква, ще кажемъ още нѣщо и другѫдѣ тукъ въ тая книжка.

 

 

14

 

Варошътъ състои отъ нѣколко християнски махали: а) болница при долна порта; б) Челница при калето на длъжъ до новисарай; в) св. Димитриева или св. Климентова, и Манастирска наричана, съсѣдна на Челница, протакаща се до горна порта и покрай папарница по източната могила; г) Пантанашка подъ самия горни сарай по западната могила до горна-порта и папарница; д) св. Враченска отъ Пантанашка и близку до долния сарай; е) Фардакь подъ самия долни сарай; ж) Геракомия, между болница и фардакь, на длъжъ край-езетото до Сараище и св. София; з) Канео въ едно каменито езерско заливче, както ще видимъ и другѫдѣ. Освѣнъ тѣхъ има и една турска махала, „Имаретска", наричана, малко подъ най-високия върхъ на западната могила, подъ горнисарай, на западъ отъ Пантаносъ. За нея ще поговоримъ и по-сетнѣ. [1]

 

Въ всѣкоя отъ изброенитѣ до тукъ махали сега има по нѣколко църкви или църквици, а въ старо врѣме имало по-вече, за които сѫщо ще поговоримъ по-сетнѣ.

 

Отъкъмъ отградената страна на могилитѣ има и други християниски български махали

 

а) На североизточното подножие махала Кошища, дѣто прѣзъ 1860 год. се съгради първото въ града бълг. училище, намираща се до една часть отъ чаршията, „Плитокопѥ" наричана.

 

б) На източното отворено ребро отъ по-низката източна могила, вънъ и покрай стѣната, стоятъ три още българ. Християнски махали: „Св. Георгиева", „Св. Димитриева" и „Месокастро." [2] Послѣдното название прѣминало е днесъ за общо на вситѣ три. За тѣзи послѣднитѣ и за Кошища има една само църква, Каменско наричана и съградена вързъ една каменна скала, висеща, речи, надъ чаршията, между кошища и Месокастро. [3]

 

 

1. Г-нъ * * * въ статията си, обнародвана въ М. сб. кн. IV забѣлѣзалъ е махалитѣ по най-новото, турско наименование.

 

2. Когато казваме Охридъ, прѣимуществено разумѣваме Варошътъ; защото жителитѣ на външнитѣ махали се различаватъ до нѣйдѣ отъ варошани както по нравитѣ и обичаитѣ, така сѫщо и по образованостьта и развитието, а най много и найрѣзко по дрѣхитѣ си. Тие както и всички речи охридски селяни, много поприличатъ на жителитѣ отъ околнитѣ ближни градове, Битолия, Прилѣпъ и др., отколкото на охридчанитѣ — варошани. Това обстоятелство, по мое мнѣние, показва: а) че варошанитѣ сѫ стари Охридски жители, които наслѣдили отъ праотцитѣ си дири отъ благородие и помеки нрави, и че външнитѣ сѫ посетнѣ но врѣменно прихождали отъ селата; б) че Охридъ въ старо врѣме, като царска и патриаршеска столица, стоялъ е на повисока стъпенъ отъ другитѣ градове, както по благородство и образование, така и по езика, на който произношението запазилъ и до днешенъ день въ почисто български духъ. Чуждитѣ рѣчи посетнѣ сѫ вмъкнати въ езика.

 

3. Всѣкоя отъ споменатитѣ три месокастрански махали имали си и църкви, които църкви днесъ сѫ обърнати на джамии съ сѫщитѣ имъ обаче названия. Така: х. Касамъ джамиси и Едрелесъ джамиси или Али паша джамиси, по причина че този послѣдниятъ я подновилъ.

 

 

15

 

На могилскитѣ източна, сѣверна и североизточна поли, по цѣлото имъ подножие, отъ едина край на езерото та до другия, завива се около двѣтѣ могили змиеобразно, като полуобрѫчъ, чаршията, всрѣдъ която стърчи единъ извънредно едъръ великанъ, хилядогодишенъ яворъ, около пъня на който има съградени нѣколко дюкяна съ магазин изваяни вѫтрѣ въ кореня. Този яворъ съ вѣтвитѣ си покрива една голѣма часть отъ чаршията и цѣли наоколо си площади. Подобенъ нему яворъ имало, казватъ, само на островъ Косъ. Оть 30—40 год. насамъ взелъ вече да капе и отпада.

 

Отъ чаршията натамъ по всички посоки издаватъ се като пръсти на разторена педя или като лѫчи на полумѣсецъ турскитѣ махали, които имаещи основанието си на чаршията, простиратъ се надлѫжъ въ прави и твърдѣ широки улици дори до зеленото поле и двѣтѣ мери. Ако би нѣкога правителството пожелало да прѣустрои града по европейски крой, съвсѣмъ малки мѫчнотии би се срѣщнали въ тия махали и твърдѣ незначителни поправки би били нужни.

 

Като започнемъ отъ източното крайезерие, виждаме край него най-първо най-веселата махала Търсъе. Задъ нея иде Срѣдна махала или Орта-Сокакъ; по задъ нея, Карабей махала; послѣ Сарай-махала, отъ половината на която налѣво издава се другъ клонъ, Зулумия наричанъ; задъ нихъ къмъ сѣверъ иде Сюргюнъ махала; по задъ нея, единъ слѣпъ сокакъ и сетнѣ Лескайца; послѣ Воска (или Войска), разцѣпена на два клоня; а най сетнѣ край северозападния езерски брѣгъ простира се махалата Грашница, която достига едва ли не до Балабанъ-пашовото тюрбе.

 

Прѣчно на върховетѣ на двѣтѣ поменати махали Търстье и Срѣдна опрѣна е долнята влашка махала, която започва на югозападъ отъ езерото и достига на сѣвероизтокъ до малката мера. Сѫщо по нагорѣ отъ нея, прѣчно на турскитѣ махали Карабей, Сарай и Зулумия отъ югоизтокъ къмъ сѣвероизтокъ, се простира Горната Влашка махала, която започва отъ малката, бейбунарска мера и достига на сѣверъ до голѣмата мерà. Послѣднитѣ двѣ махали не сѫ били въ старо врѣме, а прѣди 80—90 години сѫ заселени отъ власи, бѣжанци отъ Воскополе и Опаръ, както ще се рече и подолу. Въ послѣдно врѣме съградиха се и въ нихъ по едва църква съ по едно училище. Въ горната църквата е основава на 1840 год., а въ долната слѣдъ 1857 год. Задъ тия двѣ влашки махали простиратъ се двѣ мери за пасенье градскитѣ добитъци, едната помалка, а другата доста обширна, задъ които започватъ вече нивятѣ, лозята и по задъ нихъ, окрѫжаващитѣ мѣстото източни планини.

 

 

16

 

Турскитѣ и влашкитѣ махали съразмѣрно съ числото на кѫщитѣ си, обниматъ много широко и несъразмѣрно пространство, когато българскитѣ въ Вароша и Месокастро сѫ много нагѫсто и нагнетени. Между всѣки двѣ турски улици простиратъ се голѣми ширини въ видъ на кѫщни градини, изпосадени съ различни видове овощия. Отъ това и овощната въ Охридъ сѫ твърдѣ обилни, между които найпърво мѣсто държѫтъ изреднитѣ ябълки, които по вкусъ и трайность надминватъ всѣкой видъ отъ кое и да е мѣсто. Сако Тетовскитѣ може до нейде да се мѣрять съ нихъ. А не сѫ подолни и черешитѣ, както и крушитѣ.

 

Отъ западната, повисока могила къмъ турската махала Грашница, югозападно вдаденъ въ езерото има единъ малъкъ носъ, надъ който се свършва западниятъ край на градската стѣна съ една развалена сега кула; а по на изтокъ отъ него другь по голѣмъ и подълъгъ, право къмъ югъ. Между тия два носа образува се завиокъ (завѣтъ) или езерски заливъ, Лобиноо наричанъ. Пò-на изтокъ отъ втория носъ има другь, трети, а между него и между втория, втори завиокъ, дѣто лежи като въ пещеря махала Канео. Надъ върха на втория Каневски носъ има църква за послѣдната махала, храмъ Св. Иована Богословъ, за който подолу ще се рече още нѣщо. На самото острило на сѫщия носъ, долу въ езерото като въ една малка пещерка имало и друга църквица, храмъ прѣсв. Богородици. Знакове отъ нея въ дълбочинитѣ на носа, като въ ноздринки запазили сѫ се и до днесъ зографии и др. Отгорѣ надъ двата поменати завои и носове, Лобинйо и Канео, къмъ върха на сѫщата могила на високо лежи турската махала Имаретъ, за която подолу повече.

 

Между носоветѣ Канео и Лобино отъ една страна и между могилката Горица, насрѣща къмъ югоизтокъ до планината Лѣтница отъ друга, навѫтрѣ къмъ помалката мера вдаденъ е отъ езерото единъ доста широкъ и дълбокъ заливъ, който се свършва до турската махала Търсье. Долната влашка махала, малката мерà и Студенчища, едно твърдѣ увеселително мѣсто. Тоя заливъ казваха ни старитѣ е билъ образуванъ или поне поразшироченъ и повдлъбнатъ отскоро; а на постаро врѣме билъ поограниченъ и по малъкъ, така, че отъ Търсье до Грашница отивало се по сухо. За подтвърдение привеждаха ни и примѣри за нѣкои турски свадби, които вървѣли съ кола по това разстояние.

 

 

17

 

 

III. Забѣлѣжителни нѣща и сгради.

 

Само въ Вароша вѫтрѣ на по-старо врѣме имало до 360 църкви и църквички, както показватъ развалинитѣ имъ, които и днесь се срѣщатъ на всѫдѣ изъ махалитѣ. Отъ всички тия църкви по-забѣлѣжителна трѣбва да е била старата св. Климентова, посрѣдъ западната по-висока могила, на по-низкия ѝ върхъ, по-долу отъ горния сарай, която днесь не прѣдставя друго, освѣнъ четири зидища на разтурена джамия въ махалата Имаретъ и отъ основа прѣправена на мохамедански молебенъ домъ всрѣдъ много турски гробища. [1] Само малка часть първобитна отъ зидоветѣ на звънарницата се е запазила и досега.

 

Тая църква била основана и съградена отъ самаго св. Климента охридски въ честь на св. Пантелеимона, когото най-много отъ вситѣ светни почиталъ и подражавалъ. Подиръ смъртьта на българския светитель народътъ отъ дълбоко къмъ своя свещеноначалникъ почитание обърналъ я въ негова честь и я нарекълъ св. Климентова. Когато завладѣли града, турцитѣ я обърнали на мухамедански имаретъ, отъ дѣто се разумѣва, че и у християнитѣ вѣроятно тя трѣбва да е била манастиръ съ сиротопиталище. Недалечъ отъ нея се намира и турската махала Имаретъ.

 

Тоя св. Климентовъ имаретъ [2] и днесь още притежава много недвижими имущества, [3] отъ които всѣкогодишно получава огромни приходи, служащи за посрѣщанье разноскитѣ му, състоещи засега отъ раздаванье дважъ въ седмицата по сиромаси кещекъ и зерде, двѣ пченични ястия, а на остатъка отъ приходитѣ се наслаждаватъ настоятелитѣ на заведението, което се помещава въ една полусрутена кѫща въ махалата Имаретъ. Доскоро врѣме тѣзи послѣднитѣ, сѫщи прави потомци на потурченото християнско настоятелство [4] на св. Климентовата църква, отдѣляли една часть отъ приходитѣ на имарета и на християнската днешна св. Климентова църква,

 

 

1. и много едри дръвеса — кочеджици.

2. Има и другъ Имаретъ въ турскитѣ махали; но той е маловаженъ, прѣнебрѣгнагь и токоречи, съвсѣмъ запусгялъ.

3. Не само Имаретътъ има имущества, ами и всички речи джамии въ града, като прѣобърнати отъ църкви, посвоили заедно съ църквитѣ и имуществата имъ, особно една, текето притежава цѣли села и планини.

4. Като на потурчена фамилия въ Охридъ освѣнъ споменатото настоятелство на имарета показва се и на друга една отъ най-първитѣ турски фамилии, членоветѣ на които и днесь сѫ бейзадета. По-стари отъ нихъ помнимъ: Абдула-паша и Люмамъ-бей и тѣхенъ синъ Рашитъ-бей. Христианското имъ прѣзиме е било: „Богдановци", коета и сами тѣ не криеха.

 

 

18

 

както и на християнското градско население, а сега вече съвсѣмъ сѫ прѣстанали да удостояватъ християнитѣ съ тая честь. Днешнитѣ турци настоятели, човѣци относително благородни и съ по-меки нърави, и сега още показватъ на християнскитѣ си прѣдни фамилярни имена. Сѫщитѣ тия днешни настоятели, които сега носятъ фамилярно турско име Шашковци, повѣрително обадили на нѣкои отъ нашитѣ съграждани българи, че у нихъ се намирали нѣкои скѫпоцѣни християнски свети старини, останали у нихъ като залогъ отъ прадѣдитѣ имъ християни съ завѣщание и клетва, да ги пазятъ до тога, до когато дойде врѣме да придобиятъ отново политическата свобода пакъ християнитѣ и да си взематъ назадъ и църквата [1]. Какви ли сѫ тия светини и въ що се състоятъ въ кръстове ли, свещенишки ли одежди и църковни украшения, или нѣкои списания, никой досега още не знае.

 

Близу до св. Климентовия имаретъ имало и друга църква, храмъ св. Благовѣщения. Тя била съборна и патриаршейска църква до самото паданье на Охридската независима архиепископия, споредъ забѣлѣжванията и подписанитѣ протоколи въ Охридскитѣ кодекси. Но види се, понеже е била близу до имарета, турцитѣ слѣдъ паданьето на патриаршията и заточението на послѣдния патриархъ Арсения, съборили я отъ основа. Не отдавна и въ наше врѣме женитѣ ходѣха съ колива и питари да раздаватъ за упокоение душитѣ на починалитѣ си роднини на онова сѫщо мѣсто, дѣто е била споменатата църква, която наричаха и още наричатъ Блоощникъ т. е. Благовещникъ, а днесь е нива притежание на единъ гражданинъ.

 

Освѣнъ споменатитѣ двѣ забѣлѣжителни църкви въ сѫщия Варошъ има друга, не по-малко забѣлѣжителна храмъ св. Софии въ махалата Фардакь, близу до езерото, подъ самия долни сарай. Тая църква, съградена по заповѣдь на византийския императоръ Лъва Мѫдри ужъ по подобие на цариградската едноименница, запазена е отъ турцитѣ цѣла цѣлиничка, сѫща църква съ олтаритѣ и амвона си, а само едно малко минаре ѝ се прибавило отгорѣ на единъ отъ сводоветѣ.

 

Отъ споменатитѣ 360 църкви и църквички въ Вароша нѣкои, по старитѣ и по-важнитѣ, както споменатитѣ три, и други още нѣкои, сѫ направа или българска, или византийчка; а останалите и то повечето, както може да се сѫди отъ нѣкои уцѣлели до днесъ

 

 

1. Това обажданье биде станало наскоро, при послѣднята руско-турска война, 1877—1878 г., когато и самитѣ турци вѣрваха, че владичеството имъ на Балканския полустровъ наближава да изчезне и те тотвѣха какъ да посрѣщнатъ новитѣ владелци, християнитѣ.

 

 

19

 

и отъ урвалищата на срутенитѣ, били по-сетнѣшни или пъкъ не сѫ били нѣщо друго, освѣнъ махалски или но-добрѣ частни, фамилни църквици или пъкъ калугерски. Първитѣ сѫ съ сводове, както св. Климентовата, св. София, Каневската, Челничката св. Константинъ, както що сѫ и св. Наумовитѣ двѣ, една въ манастири, а друга въ Заумъ. Останалитѣ сѫ прости като селски църквици. По-добритѣ и по-важни църкви се намирали въ днешнитѣ турски махали, които обаче обърнати и отъ основа били прѣправени на джаммии, по причина види се, че въ бойоветѣ за завземанье града били срутвани.

 

Сега въ Вароша сѫ остнали само 8—9 дѣйствуващи църкви, въ които се служи. Между нихъ по-забѣлѣжителни сѫ:

 

а) Челничката, хр. Прѣсв. Богородици;

б) Каневската, хр. Св. Йоана Богослова; и

в) сегашната св. Климентови, съборна и митрополитска църква.

 

Отъ горнитѣ три църкви първата е забѣлѣжителна по това, че има суевѣрие, по което въ нея дѣца се не кръщаватъ, нито младоженци се вѣнчаватъ, защото била ужъ таласъмлия — имало въ нея таласъмъ, та нито кръщаванитѣ, нито вѣнчаванитѣ въ нея щѣли да траятъ; 2) че подъ самата нея се намира зазидана врата на калето, за която по-горѣ споменахме.

 

Втората, Каневската църква е забѣлѣжителна по това, че въ нея билъ вѣнчанъ нѣкой царь. (Иванъ Асѣнь II или киръ Тодоръ, не зная добрѣ), вѣнчанъ отъ Охридския патриархъ Димитрия Хоматияна, та отъ това едната отъ тритѣ ѝ врати, севѣрната е зазидана, тъй като прѣзъ нея излѣзълъ изъ църквата слѣдъ вѣнчанието си царъть. Може би да е той сѫщиятъ, който слѣдъ като се вѣнчалъ за царь, миналъ като такъвъ за пръвъ пѫть прѣзъ челничката врата на стѣната, та що и тая била сѫщо зазидана; защото казватъ, че когато единъ нововѣнчанъ царь минѣлъ за пръвъ пѫть слѣдъ вѣнчанието си прѣзъ нѣкоя врата, тя трѣбвало непрѣмѣнно да се зазида, за да не мине вече прѣзъ нея другъ слѣдъ царя. Както за едната, така и за другата врата запазило се у насъ прѣдание, което подтвърдява дѣйствителностьта на казаното за нихъ [1].

 

Каневската църква, за която тукъ ни е рѣчьта, до скоро врѣме бѣше занемарена и оставена безъ вратни затвори, та въ нея прѣзъ лѣтнитѣ горещини намираха приятна хладина пасещитѣ около нея по баира добитци, а турцитѣ бѣха изболи очитѣ на живописанитѣ светии. Но около 1850 год. нѣкой богоугодници потрудиха се да

 

 

1. Г-нъ Спространовъ въ статията си за Охридъ инакъ разказва за случката по зазиданьето на челничката врата.

 

 

20

 

я поправятъ и подновѭтъ. Днесъ тя дѣйствува като махалска Каневска църква.

 

Третата нарекохъ „днешна Св. Климентова" църква затова, защото друга е била същинската и първобитна Св. Климентовиа.Въ християнско врѣме днешната е била храмъ прѣсв. Богородици, както цариградската Балаклия, и то въ видъ на манастиръ, както и до сега още се нарича „манастиръ" или Св. Климентъ. Тя е византийска направа и съ византийски живописъ, основана, както казватъ, отъ Охридския Патриархъ Өеодула, и по-сетнѣ поправена отъ византийския Императоръ Андроника Палеологъ, на когото има и надписъ надъ главната ѝ врата.

 

Завоевателитѣ турци обърнали на джамии и вситѣ по-забѣлѣжителни храмове въ Охридъ, а на християнитѣ жители оставили имъ само нищожнитѣ и като плѣвни църквици. За да би могли да запазятъ за себе тая поне отъ по-важнитѣ църкви, т. е. днешната Св. Климентови, послѣднитѣ употрѣбили една хитрость, — напълнили я съ слама, като плѣвня. Като я видѣли таква, турцитѣ я оставили непокътната. Тога именно християнитѣ я отворили и наименували Св. Климентови, а до нея съградили по-сетнѣ и патриаршески домъ. Послѣдното патриаршеско здание, което прѣзъ 1862 год. пожъртвуваха на огъня слугитѣ и роднинитѣ на послѣдния гръцки владика Мелетия, не бѣше по-старо отъ единъ вѣкъ и нѣколко десетки години. [1] То бѣше дѣло на Охридския патриархъ Иоасафа, родомъ Влахъ, отъ Воскополе, който патриархувалъ трети или четвърти прѣди послѣднаго патриарха Арсения.

 

Заедно съ църквата се била отървала цѣла библиотека отъ славѣнски и гръцки скѫпоцѣнни рѫкописи, както и много други древности, за които ще споменемъ по-долу. Скѫпоцѣнната библиотека, пощадена отъ разорителитѣ завоеватели турци и отъ съсипителнитѣ съ нихъ войни, изгубила се по-сетнѣ отъ наше невѣжество, а може би по-вече и отъ гръцка злоба. До скоро врѣме въ нея намирали се още доста стари рѫкописи, но сега едва ли нѣкоя само църковна книга може да се найде. На мое врѣме (1861 год.), отъ библиотеката помня само двѣ-три забѣлѣжителни стари книги:

 

            а) Единъ пергаменовъ рѫкописъ на гръцки езикъ отъ археологията на еврейския прочутъ археологъ Йосиппа, и единъ отъ съчиненията на Св. Василия Велики.

 

 

1. Споредъ по-сетнѣ добити свѣдения, то било започнато да се гради на 1730 г., а свършено на 1735.

 

 

21

 

            б) Тълкования на евангелието и на апостола въ два подвързани тома, отъ българския Патриархъ Теофилакта, чисто, но най-старо писмо и груба книга, на български езикъ.

 

Първитѣ два рѫкописа бидоха отнети, прѣнесени въ Европа и продадени, както казватъ, въ Берлинъ отъ единъ нашъ съотечественикъ, сега гръцки професоръ въ Атина, Маргаритъ Г. Димза, прѣименуванъ Димица. За нихъ училищното настоятелство възбуди и сѫдъ противъ г. Димза, но турското правосѫдие въ Битоля го оправда. А вторитѣ двѣ книги, които лично бѣхъ виждалъ на 1860 г., като ги потърсихъ слѣдъ нѣколко години, за голѣма моя жалость не могохъ да ги намѣря вече.

 

Въ сѫщата църква упазили се и до днесъ слѣднитѣ нѣща:

 

            а) Двѣ изредни стари икони на твърдѣ голѣмъ форматъ, образи на Иисуса Христа и Прѣсв. Богородица до поясъ, стилъ старовизантийски. Казватъ, че подобни тѣмъ се намирали само въ солунската митрополитска църква, която обаче прѣди нѣколко години изгорѣ, разбира се, заедно и съ нихъ; и двѣ други, въ нѣкой отъ Св.-Горскитѣ манастири.

 

            б) една рѣдкость, — четвероѫгълна плоча отъ слитъ бѣлъ каменъ (мермеръ), тъмнопрозраченъ, отъ величина около два лакта надлъжъ и единъ и половина речи наширъ, а една длань дебела съ первази наоколо три-четири пръста дебели и толко високи по четиритѣ ѝ ребра, издигнати отъ сѫщия камень, положена на св. прѣстолъ. Пѫтувачи, отъ които не единъ само сѫ я виждали, изразявали сѫ се, че тая плоча е слѣтъ каменъ и че подобенъ нему е отъ най-скѫпоцѣннитѣ рѣдкости.

 

            в) единъ сърменовезанъ покровъ за Св. прѣстолъ съ надписи, издѣлие старовизантийско. [1]

 

 

1. Плочата, за която ни е дума, както и везаниятъ покровъ били подарени, казватъ, на Охридския управитель отъ византийския Императоръ Андроника Палеологъ. Тя била въ Св. Софийския храмъ, но нашитѣ дѣди, кой знае съ какви мѫки и бакшиши въ турско врѣме, прѣнесли я въ св. Климентовата църква. Отъ тога до сега минали, се толко години не, ами нѣколко вѣкове, дохаждали сѫ и сѫ нападали разни завоеватели, ставали опустошителни войни, а както еднитѣ, така и другитѣ пощадили сѫ тия скѫпоценности. Между това разни пѫтувачи и други лица пожелали съ високи цѣни да ги купятъ, или по-добрѣ да ги похитятъ, но не сполучвали, тъй като гражданитѣ умѣели да ги цѣнѭтъ и пазятъ. При това и разни гръцки владици искали да посегнатъ на нихъ, но и тѣ не сполучвали. А сега, българскиятъ народенъ свещеноначалникъ, Охридски Григории излѣзе по-юнакъ, по-уменъ отъ всички горѣказани; той се осмѣли да посегне на тия и други тѣмъ подобни древности, вѣроятно по висша заповѣдь отъ началството си. И първо Григори дигналъ и развалилъ патриаршеския тронъ, а на мѣстото му турилъ другъ, новъ и лъскавъ. Плочата извадилъ отъ св. прѣстолъ и я турилъ, вънъ отъ олтаря. Ето защо охридскиятъ Калиникъ едно врѣме бѣше се провикналъ: „ὠ Αχρίδα, πρώτη χώρα, τὶ γαϊδάρωυς τρέφεις τώρα.” Но това изречение прилича да се изрече на днешнитѣ охридяни.

 

 

22

 

            г) единъ патриаршески прѣстолъ или тронъ (столъ), въ който стояли патриярситѣ.

            д) Нѣколко златовезѫни икони съ надписи.

            е) Единъ дървенъ Св. Клинентовъ кумиръ. [1]

            ж) Една стара Св. Климентова икона.

            з) Една патриаршеска, както казватъ, Св. Климентова, или Иоасафова корона.

            и) Мощитѣ св. Климентови безъ главата [2] или както други казватъ на партиярха Иоасафа, взети и сматряни вмѣсто св. Климентови. [3]

            к) Много надписи на гръцки езикъ, [4] между които и единъ славѣнски надъ единъ зазиданъ прозорецъ въ нартиката, дѣто е изобразенъ правостоещъ голъ човѣкъ, тѣлото на който тамъ на-близо било погребено.

 

Споредъ надписа погребениятъ тамъ билъ нѣкой сродникъ на Марко-краля и на нѣкой си Жупанъ отъ рода и фамилията „Ропе.” [5] Тоя надписъ е покритъ съ гѫста свѣщна чадовина, така, че едва може да се познае по нѣщо. Ето го колкото е било възможно да се открие:

 

„Прѣстави се рабь Божій ѿсоя Раяковикь по гусломъ учарчикь и суродникъ краля Марка. Зетъ Жупана Рѡпе. Лѣто ѕ҃ѡни (?) мѣсець

 

 

1. Тоя кумиръ едно врѣме билъ облѣченъ съ скъпоцѣнна кадифена дрѣха, обвивана все съ едъръ чистъ бисеръ, нъ похитители граждани очистили го, та сега спи голо дърво.

 

2. Главата или по-добрѣ черепътъ св. Климентовъ билъ откраднатъ и задигнатъ изъ Охридъ отъ единъ калугеръ изъ Караферския (Верийски) манастиръ, св. Ивана Прѣдтеча. Този калугеръ нарочито билъ дошълъ въ Охридъ прѣсторенъ на простъ слуга, слугувалъ въ патриаршията и църквата нѣколко години, до когато нашълъ сгоденъ случай да открадне главата на св. Климентовитѣ мощи заедно съ единъ добъръ патриаршески конь, съ който и избѣгълъ. Въ тоя манастиръ, казватъ, и днесъ съществува откраднатата глава, почитана отъ населението на цѣлата тамошна околность. По-късно Охридската църковна власть възбудила процесъ противъ кражбата и крадеца на светинята прѣдъ Вселенската патриаршия, на която поменатиятъ манастиръ е подвѣдомственъ. Послѣдната обаче обадила се въ полза на крадцитѣ, като се постарала и да укроти тѫжителитѣ чрѣзъ нѣкой извинѣния.

 

3. И ако би се приело за истинно мнѣнието на послѣднитѣ, т. е., че сѫществуващитѣ мощи не сѫ същи св. Климентови, но Йосифови, пакъ една-двѣ частички отъ св. Климентовитѣ сѫществуватъ неопрѣвержимо и се пазатъ въ особна сребрена кутия.

 

4. Несъмнѣно трѣбва да е имало и много български, както въ нея църква, така и по много други мѣста и църкви изъ града; но ония, които не пощадили такви и толко скѫпоцѣнни списания, отървани отъ турски ръцѣ, за вѣрванье ли би било, да оставятъ читави надписитѣ? Послѣдниятъ славѣнски надписъ, за който говорѭ по-долу, запазенъ е, види се, по едничката причина, че се намира въ затънтено и съвсѣмъ тъмно мѣсто, така че само който би го знаелъ, могълъ би да го намѣри. И азъ не бихъ могълъ да го видя, ако не беше ми го посочилъ другъ, който го знаеше.

 

5. Въ Охридъ, въ махалата Кошища до скоро врѣме съществуваше една фамилия, далечна наша роднина, съ прѣзиме „Ропчевци”; а друга една, най-първата въ града, съ прѣзиме: „Робевци", съществува и днесъ. Дали нѣкоя отъ тия двѣ фамилни може да се сматря за потомка на споменувания въ надписа Жупанъ Рѡпе или не, неможемъ наздраве да знаемъ, като нѣма други по-положителни свѣдѣния.

 

 

23

 

Октомврій ı҃.н҃.г҃. (?) Васъ же молю братя моя любимая прочитающе простите яко ни можете.

[1]

 

По турскитѣ махали въ Охридъ има около 18 джамии и нѣколко мечити, т. е. по-малки джамийки, отъ които само една въ Сарай-махала, близо до горната влашка, е собствено съградена на цѣлина, сир. първобитно, и то на наше врѣме съгради я първо за училище единъ воененъ майоръ, и послѣ прѣобърнаха я на джамия. Вситѣ други джамии прѣобърнати сѫ на такива отъ най-добритѣ и най-знаменититѣ въ града църкви, както може да се прѣдполага отъ централнитѣ имъ положения. Въ врѣме на многогодишнитѣ войни за прѣвзиманье на града църквитѣ били отъ основа съборени, и на нови основи на сѫщитѣ имъ мѣста изградени сѫ джамиитѣ, но имената на светиитѣ, въ честь на които била посветена всѣкоя църква, помнятъ се отъ населението и до днесъ; а на нѣкои отъ нихъ и самитѣ турци дали имъ сѫщитѣ имена, прѣведени на турски. Така редомъ по чаршията има храмъ св. Великомученика Димитрия, — Хаджи-Касамъ джамия, най-голѣмата отъ всички, старитѣ основи на която намиратъ се дори въ околнитѣ турски кѫщи; св. Георгиева — Едрелесъ джамиси; св. Троица, св. Богородица и др. Между тѣхъ въ Сарай-махала има една посветена на въздвижението честнаго и животворящаго кръста. На върха на минарето на тая джамия и сега още се вижда вмѣсто звѣзда и полу-мѣсецъ изправено едно тенекиено малко кръстче, безъ което самитѣ турци казватъ, не било възможно да се задържи минарето. Тая джамия се нарича и „Високъ-мечитъ", близу до която, отсрѣща на пѫтя има и изворче отъ светена лѣковита вода, както вѣрватъ, отъ измиваньето на която се цѣрятъ особито страдащитѣ отъ очеболъ и треска.

 

Между чаршийскитѣ джамии най-забѣлѣжителна и дълбоко почитана отъ страна на турцитѣ е една, която въ сѫщо врѣме е и теке съ дервиши и единъ главатарь Шехъ, който е на голѣма почить по нашитѣ мѣста. Между много и токо речи всички Шехове, що се намиратъ по нашитѣ страни, Охридскиятъ стои на най-висока стъпень по чинъ и по честь. Той е като архиепископъ, а другитѣ епископи. Види се това да е останало по подражание на християнското въ страната църковно разпрѣдѣление, по което Охридскиятъ архиепископъ билъ патриархъ и глава надъ всички околни епископи.

 

 

1. Тоя сѫщий надписъ сѫ възпроизвели и други прѣди мене.

 

 

24

 

И тепето, както се каза по-горѣ за имарета, както и св. Софийската джамия, притежаватъ пространни недвижни имоти, планини, села, чифлици и др., които, разумѣва се, по-прѣди принадлежали на християнскитѣ туземни църкви, манастири или каквито било други богоугодни заведения.

 

 

IV. Население и поминъкъ.

 

Цѣлото Охридско окрѫжие се дѣли на три околийки: Орта-колъ, състоещъ се отъ най-ближнитѣ около града сега съ главно мѣсто сѫщиятъ градъ; Дримъ-колъ, състоещъ отъ сѣверо-западнитѣ при р. Дримъ села съ главно мѣсто Струга; и Дебърца, състоеща отъ най-отдалеченитѣ отъ града сѣверни села и раздѣлена на Горна и Долна-Дебърца съ главно мѣсто „Здеглавье” — Главиница. Населено е съ жители, принадлежащи на двѣ религии, Християнска и Мухамеданска, и на двѣ народности, Арнаутотурска и Българска, освѣнъ двѣ малки села влашки, Горна и Долна Белица и двѣ сѫщо влашки махали въ града, въ които живѣятъ смѣсено власи и българи, но у които все първитѣ наддѣляватъ; а гъркъ въ цѣлото окрѫжие има само единъ, колко за цѣрь, живѣе въ селото Вранища и той прѣселенецъ отъ Месолонги, и единъ въ града, сѫщо прѣселенецъ отъ Ларисско.

 

Мѫжкитѣ нуфузи въ цѣлото Охридско окрѫжие надминуватъ числото 26.000, отъ които 2/3 сѫ българи-християни, включително и мало-бройнитѣ власи, а 1/3 арнауто-турци — мохамеданци. [1] Въ града Охридъ, както и въ Струга, числото на еднитѣ и другитѣ е приблизително, но все пакъ турцитѣ сѫ по-малочислени нежели христвянитѣ. А въ селата е огроменъ българо-християнскиятъ олементъ; чисто мухамедански села има съвсѣмъ малко, осемь — ония само, които споменахме въ описанието на окрѫжностьта; а смѣсени нѣма никакъ. Слѣдователно повечето села сѫ чисто — български, християнски. [2]

 

Поминъкътъ на селското население е обикновениятъ на цѣлъ български народъ, що населява селата, т. е. земледѣлие и скотовъдство.

 

 

1. Въ числото на турцитѣ — мухамеданци влизатъ и малочисленитѣ цигани, сѫщо мухамеданци, но говорятъ албански езикъ, а не своя си цигански. По други градове, като Битоля, Прилѣпъ, Леринъ тѣ запазили си езика, но не и Охридскитѣ, мито изключително се занимаватъ съ желѣзарство и просия, а тукъ-тамъ и съ други занятия, както и съ кражба.

2. Съ подробно изчисление на населението за всѣкое село отдѣлно не ми биде възможно да се снабдя, макаръ и много да се старахъ да го добия, по причини, който всѣкой лѣсно може да се догади.

 

 

25

 

Нужнитѣ дрѣхи си приготвя у дома, безъ да купи нито влакно, освѣнъ нѣкои маловажни украшения за женскитѣ дрѣхи. Животътъ му е твърдѣ скроменъ и ограниченъ.

 

Гражданитѣ, особено християнитѣ, живѣятъ сѫщо твърдѣ пестовно по причина на голѣмата сиромашия, що владѣе въ мѣстото.

 

Съ 5—6000 гроша годишно една срѣдна фамилия може да живѣе бейски. Турцитѣ поминуватъ съ приходитѣ отъ мюлковетѣ или отъ овощията, що иматъ въ кѫщнитѣ си отъ пространни градини; или пъкъ съ правителствени служби, а съвсѣмъ малцина съ занаяти и земледѣлие. Еднички изключителни тѣхни занаяти, непозволявани на християнитѣ, сѫ: берберство (бръснарство) кафеджийство, налбанство, кожарство и бостанджийство. Това послѣдното у християнина неможе да вирѣе.

 

На християнитѣ граждани, които се броятъ отъ 5—6000 души, главенъ поминъкъ въ по-старо врѣме е билъ: а) кечеджиството, съ което въртѣли доста обширна търговия; и б) риболовството. По-сетнѣ, нѣщо прѣди 50—60 години, първиятъ отстѫпилъ мѣстото си на кожухарството, а той съвсѣмъ речи изчезналъ. Сега едва ли два-трима се намиратъ, които се занимаватъ съ тая индустрия — кечеджиството. Отъ нѣколко врѣме обаче насамъ, особено слѣдъ послѣдната руско-турска война, и кожухарството пострада. Прѣди 40—45 години 15—20 керхани (кожухарски фабрики) работѣха непрѣкѫснато речи прѣзъ цѣлата година, лѣтѣ и зимѣ, и у всѣкоя отъ нихъ намираха работа и цѣлогодишната си прѣхрана по 45—55 души мѫже и момци, дори и много малки момчета, и по толко още жени и моми. Тѣзи послѣднитѣ работѣха — шиеха на парче вънъ отъ керханитѣ, по кѫщитѣ си. Освѣнъ главнитѣ керхани имаше и много повече на число малки керхани съ по 5—10 работника. Притежателитѣ на голѣмитѣ фабрики, хора доста богатички, развиваха трѣскава и доста обширна търговия съ кожухарскитѣ си скѫпоцѣнни произведения; купуваха сурови лисичи кожи и други подобни изъ Европа, особено на Липисканския панаиръ, а като ги изработѣха и направѣха на „щици" и „тулуми", продаваха ги главно въ Узунджовския панаиръ и по други панаири, дѣто ги носѣха съ цѣли кервани; а послѣ и въ Цариградъ и Мала-Азия. Покрай нихъ водѣха се малкитѣ търговци, притежатели на по-малкитѣ керхани. Тѣзи послѣднитѣ като съберѣха на дрѣбно кожи отъ мѣстенъ и албански дивечъ, една часть отъ нихъ продаваха необработени на разни мѣстни или външни търговци, а друга часть обработваха и я продаваха или на мѣстнитѣ главни фабриканти или заедно съ

 

 

26

 

нихъ отиваха да ги продаватъ въ Узунджово, отъ дѣто на връщанье донасяха друга стона: аби, гайтани, хоприна, ибшшимъ и др. Днесъ обаче едва часть отъ тая търговия съществува, и надали едно незначително число граждани поминаватъ се какво-годѣ, съ толкото важенъ по-прѣди поминъкъ, и то не за прѣзъ цѣлата година. И ето първата и главна причина за стремлението на гражданитѣ да търсятъ прѣхраната си по чуждина.

 

Не по-малко омаломощено е днесъ и риболовството. Прѣди 50—60 години, както казватъ старитѣ, въ Охридското езеро имало много берикетъ, ловили се изобилни риби, въ едно фърлянье мрѣжата улавяли се по 500—1000—1500 оки риба; [1] а сега веке този берекетъ се скусилъ (се прѣвратилъ). Старитѣ, особено по-проститѣ, като не могатъ да издиратъ истинскитѣ причини на това рибно днешно безплодие, отдаватъ го, както обикновено въ подобни случаи простолюдието прави, на божи гнѣвъ, същинската обаче причина е друга и другадѣ.

 

Ловеньето риба въ Охридското езеро не се дава на обществена експлоатация, както по нѣкои мѣста, сир. войто би желалъ да лови, да даде на правителствения ковчегъ опрѣдѣленъ процентъ отъ ловитбата си, напр. 1/5 или 1/3, а се продава всичкото езеро за една или 2—3 години съ кесимъ едному, който би наддалъ повече, както що се продаватъ ашаритѣ на земнитѣ произведения, за 6—8 хиляди лири годишно; който го купи изцѣло, прѣпродава го послѣ на части,

 

 

1. Тия риби, особено наричанитѣ летница и кресница, както е извѣстио всѣкому, който е вкусилъ отъ нихъ, надминуватъ по вкуса на мѣсото си всѣкой видъ риба, било морска, рѣчна или езерска. Познатитѣ и толкозъ хвалени рѣчни пъстърви въ България, макаръ и да сѫ отъ единъ и сѫщи родъ, но сѫ много и несравнено по-долни отъ Охридскитѣ лѣтници и кресници.

 

Въ Охридското езеро живѣятъ много, около 19—20 вида риби, които за любопитство излагамъ по-долу единъ по единъ. Тѣ се дѣлятъ на два разреда, питоми и диви наричани. Първитѣ сѫ най-вкусни и нѣматъ едри луспи по тѣлото си; а вторитѣ сѫ подобни на обикновенитѣ по всѫдѣ рѣчни, езерски или и морски риби.

 

Въ първи разредъ влизатъ: 1) лѣтница, най-вкусна и най-претила риба; 2) кресница, още по-вкусна отъ първата; 8) крапотникъ, твърдѣ тлъста и вкусна, по-едъръ отъ първитѣ двѣ; искатъ да кажатъ, че той не е другъ видъ, а просто израсла и стара лѣтница; 4) зимна, съ умѣрена тлъстина и вкусъ; б) майска, по-вкусна отъ послѣдната; 6) коранъ, подобенъ на майската, или мѫжката лѣтница; 7) льоча, най-слаба отъ питомнитѣ риби, или по-добрѣ извьршена (?) — лехуса лѣтница; 8) ѭгýля, извѣстната змиорка; 9) бѣльвица, най-крехка и безврѣдна. Отъ тия деветъ вида, първитѣ приличатъ помежду си на гледъ и като да сѫ всички отъ единъ видъ, съ малки нѣкои отлики. Послѣднитѣ два вида сѫ съвсѣмъ различни, както помежду си, така и отъ първитѣ.

 

Въ втория редъ риби влизатъ:

1) крапъ, извѣстниятъ шаранъ; 2) кленъ; 8) скобустъ; 4) мрѣна; 5) скобалъ; 6) грунецъ; 7) писа; 8) плашица; 9) шлюнецъ, и 10) моранецъ. За свойствата и качествата имъ вижъ въ прибавения къмъ сборника ми рѣчникъ, ч. III кн. XI—XII.

 

Ловенитѣ риби се разнасятъ за продаванье въ Битоля, Прилѣпъ и другѫдѣ, а ѭгулитѣ обикновено въ Корча и най-вече въ Сърбия.

 

 

27

 

та много пѫти цѣлиятъ му годишенъ наемъ надминува и 10 хиляди лири. Малкитѣ прѣкупци за да посрѣщнатъ огромнитѣ разноски и да платятъ условената мирия за купенитѣ части, принуждаватъ се да измислюватъ разни и най-тънки изкуства, да не оставатъ ни една риба въ езерото. Отъ нѣколко десетки години насамъ изнашли сѫ или по-добрѣ видѣли отъ другѫдѣ и въвѣли въ употрѣбение една твърдѣ голѣма мрѣжа, „немечки влакъ" наричана, отъ която нищо не може да избѣгне. Тая мрѣжа или влакъ обхваща много широко пространство, и се фърля въ езерото всрѣдъ дълбочината отъ ладии, както и се изважда на нихъ. Теглятъ го отъ крайбрѣжието 10—12 души съ силенъ напоръ. А най-изтрѣбително срѣдство е, щото нито единъ день прѣзъ годината ни въ едно хѫълче на езерското пространство не оставятъ рибитѣ на покой; дори и въ врѣме на плоденьето имъ, когато се нършатъ (несѫтъ икри), ловятъ ги безпощадно. Така, че ако съ врѣме не се взематъ строги мѣрки противъ тия изтрѣбители риболовци, не е чудно да чуемъ, (и таква минута не е далечъ), че въ Охридското езеро не останала чиста риба, и на потомството си послѣ да разказваме, както нѣкое бабешко прѣдание, че нѣкога си въ това езеро имало такви и онакви риби, каквито нийдѣ по свѣта не се намирали, а че по божи гнѣвъ поради грѣховетѣ ни изчезнали съвсѣмъ.

 

На едно грижливо Правителство не би било трудно да възпрѣ това зло, което заплашва съ погибелъ населението на двѣ цѣли окрѫжия, Охридското и Старовското, като забрани ловеньето поне за два мѣсеца въ година за всѣкой видъ риба особно, а отъ друга страна опрѣдѣли окавината и слѣпотата на мрѣжитѣ, прѣди всичко пъкъ да измѣни начинътъ за експлоатацията на езерото. [1]

 

При всички напрежения на рибаритѣ да спечелятъ отъ ловитбата, пакъ тие, като прѣкупци, не могатъ да извадятъ нито мирията да си платятъ, а отъ това и се отчайватъ, та сега сѫ станали надничари риболовци на турци прѣкупци. До прѣди нѣкое врѣме този поминъкъ бѣше въ рѫцѣтѣ изключително само на християнитѣ, а отъ нѣколко години прѣминалъ совсѣмъ у турцитѣ, които работять чрѣзъ слуги съ мѣсечна, годишна или дневна плата. Тия слуги сѫ прѣжнитѣ сѫщи рибари християни или нихни синове и внуци.

 

Докогато риболовството цъвтѣше, половината комай градъ и толко още отъ окрѫжието поминуваше съ него, а другата половина,

 

 

1. Съ душевно утѣшение напослѣдно чухме, че турското Правителство отъ 1883 год. на сетнѣ взело нѣкои противъ изтреблението на рибитѣ мѣрки. За жалость, въ Турско, както всичкитѣ закони и разпореждания, така и тия мѣрки били само за три дни и сетнѣ си търгвало пакъ по старому.

 

 

28

 

както се рече погорѣ, живѣеше съ кожухарство. Понеже мѫжетѣ се занимаваха съ риболовство, женскиятъ полъ изкарваше доходъ съ приготвянье орѫдия за ловеньето. Въ всѣка кѫща, дѣто имаше жена до срѣдна възрасть или мома, човѣкъ ще видѣше разни видове мрѣжи и орѫдията, съ които ги плетѣхѫ: бърдце, вилица, плетало и др. [1] А съ паданьето на риболовството падна и поминувката на цѣлата половина на населението, както другата половина падна съ упадъка на кожухарството.

 

Слѣдъ поменатитѣ два поминъка дохожда обикновениятъ на Българитѣ поминъкъ земледѣлие, лозарство и градинарство. Въ Охридь всѣкой малу-много състоятеленъ гражданинъ е притежатель на единъ поне кѫсъ нива; а безъ лозе рѣдко би се намѣрилъ човѣкъ въ тоя градъ, освѣнъ ако би билъ отъ найдолната класа. По селата лозя речи нѣма, освѣнъ въ ближнитѣ до града. Селянитѣ се снабдяватъ съ нужднитѣ пития вино и ракия или съ грозде отъ градскитѣ лозя и вина. Грозде и произведения отъ него се продаватъ и въ Рѣсенъ; но наймного отъ Охридското грозде, вино и ракия се продава въ Струга, понеже мѣстнитѣ лозя въ тоя градъ сѫ малко и гроздето имъ съвсѣмъ слабо. Лозята и нивитѣ въ Охридъ работятъ ги гражданитѣ или сами, или съ работници надничари. Градинарството е прѣимуществено поминъкъ на Месокастрани. Зеленчуци отъ Охридъ се изнасятъ въ Струга, Корча и Дебъръ.

 

Изобщо Охридъ днесъ страда отъ сиромашия и скудость на поминъкъ, тъй че, едвали нѣкои малочислени семейства живѣятъ не стѣснено. Повечето мѫже и момчета поради тая причина, а сега и поради други избѣгали сѫ отъ тамъ и непрѣстайно бѣгатъ по чужбина, та днесь въ тоя градъ ще видишъ повече старци и дѣца, некадърни за нищо и жени, нежели здрави и кадърни за работа мѫже.

 

Чаршийската търговия въ Охридъ е съвсѣмъ слаба, защото слаби сѫ селата му, като изложени на непрѣстайни обири отъ страна на съсѣднитѣ дебърски злодѣйци и на разни други всѣкидневни злоупотрѣбления. При това като се намира на отстранено отъ главния пѫть мѣсто,

 

 

1. За любопитство, излаганъ тукъ имената на разнитѣ видове мрѣжи и други риболовни орѫдия, които се употрѣбятъ по Охридското езеро.

    Влакъ, пространна ирѣжа — грибъ, състоещъ отъ нѣколко различни по окавина и слѣпота части, както: слѣпо, тепе, кацулъ, стока, парче и др. всички плетени отъ конопна прежда.

    Влачка, помалка отъ влакъ.

    Мрѣжа, отъ ленена прежда.

    Мрѣйца — мрѣжица, отъ тънка копринена прежда.

    Кепче, Сачма, отъ конопна прежда;

    Ключь

 

Освѣнъ тѣзи има и други още орѫдия: даляни, ѭдици — вѫдици, ости и др.

 

 

29

 

градътъ не се радва на никое търговско движение, та да го газятъ пѫтници поне или търговци. Въ това отношение Струга е почеститъ.

 

Плодородието въ Охридското окрѫжие е умѣрено. То доста прѣхранва мѣстното население, не може обаче да даде и излишъкъ за продаванье по вънъ, както други мѣста; отъ това и житна търговия въ Охридъ не може да сѫществува. Когато въ околнитѣ до него мѣста се случи нѣкоя година скудостъ поне отъ жито, та тамошното население се принуждава да си набави отъ Охридското, щомъ се изнесътъ нѣколко стотини товари жито изъ послѣднето, веднага се усѣща скудостъ — цѣната на храната високо се възкача, става скѫпия. Само царевицата може да излиза навънъ безъ осѣтно промѣнение на житнитѣ цѣни. Въ Охридското окрѫжие, а особито въ града царевицата се сѣе и обработва въ доста широкъ размѣръ, а се разнася или подобрѣ се вдига въ Дебъръ и въ остала Албания, дѣто този видъ храна е на прѣдпочтение отъ всичкитѣ други видове.

 

Земно пространство за сѣитба въ Охридското окрѫжие има съразмѣрно твърдѣ малко; отъ това и почвата му е съвсѣмъ излокана ѝ слаба.

 

 

V. Основание и състояние на Охридъ до прѣвзиманьето му отъ турцитѣ.

 

Кога Охридъ билъ основанъ и отъ кого именно, или какво е било първобитното му име, никой положително не знае, тъй като до сега несѫществува никое вѣрно свидѣтелство. По всѣкоя обаче вѣроятность, основанието му е отъ найдревнитѣ. Нѣкой казватъ, а и прѣдание сѫществува у мѣстното население, че основатель му билъ Императоръ Юстиниянъ Велики, който му далъ и името, а за доказателство на това се притуря че, когато споменатиятъ Императоръ възлизалъ (качвалъ се) по угорнината на градскитѣ могили, като се уморилъ, извикалъ: „Охъ ридъ!", което послѣ станало „Охридъ". (Вж. и у Миладинови „Бъл. нар. пѣсни, прѣданията.) Но че това мнѣние и прѣдание нѣма никаква основа, доказва се отъ това, че Императоръ Юстиниянъ споредъ историцитѣ и прѣданията украсилъ и почестилъ поранниятъ вече отъ него Охридъ съ църковна независимость и тога му турилъ ново име „Първа Юстиниана". [1]

 

 

1. Нашиятъ съотечественикъ, Маргаритъ Г. Димза гръцки писатель и атински професоръ, въ съчинението си за „Охридската независима Архиепископия", издадено прѣзъ 1867 год. на гръцки и съ гръцка цѣль, довежда едно твърдѣ смѣшно производство (етимология) на името Охридъ, споредъ него Ахридъ. Името Ахридъ било произлизало отъ гръцката рѣчь ἀχλάδια, което значело круши или горници — диви круши, каквито, казва, имало много въ околностьта на града.

 

 

30

 

Не знаемъ положително нито едното нито другото, ще се ограничимъ само въ това, че който и да е билъ първиятъ му основатель, прѣзъ което врѣме и да е основанъ той първоначално и каквото и да било първобитното му име, днешнето му име дадено му е вѣроятно отъ Славѣнитѣ прѣди дохожданьето на Волжкитѣ Българи.

 

Охридъ, както и поголѣмата часть мѣста на Балканския полуостровъ, често е промѣнялъ господаритѣ отъ найнезапаметни вѣкове, та дори до завладѣнието му отъ Турцитѣ. Той е билъ Македонски градъ, послѣ римски, византийски, славѣнски; подиръ това пакъ византийски, а наймного врѣме български, първо подъ властьта на непосрѣдственитѣ Аспарухови наслѣдници, особито на Батая; сетяѣ, подъ Бориса и Симеона, когато светителствувалъ тамъ Св. Климентъ; подъ Самуиловата династия, на която е билъ столица; подъ Асѣневци, вториятъ отъ които, както казватъ, билъ тамъ вѣнчанъ. На послѣдно падналъ подъ сръбския краль силни Стефанъ Душанъ; но слѣдъ малко станалъ независимо българско княжество подъ Милоша Охридиянина, а найпослѣ за малко врѣме, билъ зачисленъ въ владѣнията на Скендеръ-бега, за когото повече ще поговоримъ подолу, дѣто найпослѣ завладѣли го турцитѣ и го държатъ и до днешенъ день.

 

 

VI. Прѣвзиманье на Охридъ отъ турцитѣ.

 

Отъ чии рѫцѣ турцитѣ прѣвзели града, който описваме, кога и какъ дошли тамъ и какъ го прѣвзели, не се знае положително. Една стара песень за прѣвзиманьето му отъ Османцитѣ бѣ запазена въ устата на единъ 85-годишенъ просякъ, Наумъ. Но колко се наскърбихъ, когато, като го потърсихъ да ми я изпѣе, се научихъ че той прѣди шесть мѣсеца билъ умрѣлъ. Отъ другѫдѣ нѣкое вѣрно свидѣтелство нѣмаме. Единъ старъ рѫкописъ на турски езикъ се намира и днесъ у едни турци Охридяни, у Салѝ-бега или повѣроятно у Садѝкъ-ага Апчевъ; но пазятъ го като светина и по никой начинъ го не изваждатъ отъ кѫщата си, нито го пропускатъ отъ рѫцѣтѣ си, та да може човѣкъ да извлѣче нѣщо отъ съдържанието му. [1] Прѣдания обаче разни, и едно отъ друго посъмнителни,

 

 

1. А другъ единъ рѫкописъ, на български, казвалъ ми г. Д. Македонски, нѣщо прѣди 30 години намиралъ се у пок. свещ. Иванъ Сакелария отъ Струга; състоялъ отъ около 150 страници, а запазенъ само половината, въ който били описани турскитѣ завоевания не само на Охридъ, ами и на цѣлъ Балкански полуостровъ. Дали тоя рѫкописъ е запазенъ и до днесъ, не ми е извѣстно.

 

 

31

 

запазили се у мѣстното население нѣколко. Подостовѣрни отъ нихъ могатъ да бидатъ слѣдующитѣ двѣ.

 

За да прѣвзематъ града турцитѣ се били седемъ цѣли години прѣдъ самия градъ, вънъ отъ крѣпостьта му. [1] Найпослѣ успѣли да се доближѫтъ до него и съ пристѫпъ прѣвзели „Горната порта", дѣто станало първото найкърваво сбиванье, въ което нападателитѣ надвили, а Християнитѣ били втикнати вѫтрѣ въ града. Послѣдвало второ подобно въ срѣдъ града, на правата и широка улица „Папарница", наричана, която отъ горна порта надолу води и стига до църквата Св. София и досѣга до езерото при Сараище и фардакъ съ два клона. И изъ това второ сражение турцитѣ излѣзли побѣдители. Послѣдно отчаяно и рѣшително сражение станало въ двора на самия храмъ св. Софийски и около него, дѣто християнитѣ били съвършено поразени и немилостивото кланье надъ нихъ послѣдвало по тогавашния обичай на завоевателитѣ. Църквата св. София на часа била прогласена за джамия, отъ която нашественицитѣ за пръвь пѫть [2] отправили благодарителна молитва Аллаху си и пророку Мохамеду за побѣдата.

 

            б) Други казватъ, че градътъ билъ прѣвзетъ съ прѣдателство: Слѣдъ седмогодишнитѣ бойове [3] една отъ седемтѣ народности или партии, които живѣели ужъ въ града и редомъ пазили го на стража, като ѝ се сдодѣяло обсадното положение, рѣшила се да го прѣдаде, та се била споразумѣла съ обсадителитѣ да извърши прѣстѫпното си дѣло въ врѣме на своето дежурство. И така единъ день, обсадителитѣ отъ вънъ съгледали у нихъ прѣдварително условения знакъ за прѣдаванье, запрѣгната едната пола отъ дългата имъ дрѣха, доломата. Тоя часъ тѣ нападнали на града и съ пристѫпъ прѣвзели Горна-порта, отъ която самоволно стражаритѣ били отстѫпили. — Другитѣ партии, разумѣва се, опрѣли се яко, та отъ това и послѣдвали горѣказанатѣ сражения.

 

 

1. Като казваме града, разумѣваме обградената му съ стѣна часть, т. е. Варошътъ съ крѣпостьта.

 

2. Споредъ други, което е и повѣрно, турцитѣ, като влѣзли въ града, не въ св. Софийската църква, отправили първа молитва Мохамеду, а още на първото си влизанье вѫтрѣ низъ горна порта, на лѣво отъ нея, на една малка възвишеность, дѣто и днесь съществува една малка сградичка, нѣщо като мухамедански параклизъ — мечитъ. Въ тоя мечитъ и до скоро врѣме турци дохаждахъ на поклонение. Тая сградичка и днесъ има 4.000 гр. годишенъ приходъ за поддърѫка, отъ който се ползува единъ ходжа или имаминъ подъ извѣтъ, че я прави мереметъ и др.

 

3. Старитѣ приказваха ни че, додѣто турската Войска, установена на лагеръ на полето, два часа почти на изтокъ отъ града, прѣбивавала тамъ, посадила си била и лозя на мѣсто, днесь наричано „Гаврилъ," на което и сега има лозя. Отъ посаденитѣ си лозя войницитѣ дочакали, прѣди още да прѣвзематъ града, да събиратъ и ядатъ грозде. Но това послѣдно обстоятелство други го отдаватъ на покъсно, Али-пашаво врѣме.

 

 

32

 

Отъ това и по тая ужъ причина прѣдателната партия наречена била „Концаревска" — къмъ царя. А и днесъ въ Охридъ има прѣзиме: „Коцаревци".

 

Както и да било, но както едното, така и другото прѣдание не можемъ съ достовѣрность да опрѣдѣлимъ, на кое именно прѣвзиманъе града отъ турцитѣ се отнасятъ тѣ, понеже извѣстно е, че този сѫщи градъ нѣколко пѫти сѫ го прѣвзимали турцитѣ и нѣколко пѫти пакъ Скендеръ-бей имъ го отнималъ, а слѣдъ смъртьта на послѣдния османцитѣ за посѣденъ пѫть прѣвзели го отъ Венециянската република, която била опекунка на малолѣтния Скендеръбеговъ синъ. [1]

 

Прѣдание у насъ се е запазило и до днесъ, че Албания, въ която влизалъ тога и Охридъ до Дявато, между Битоля и Рѣсенъ, 8—9 часа на изтокъ отъ Охридъ, а два часа на изтокъ отъ Рѣсенъ, била подъ властьта на Венетикъ — Венеция. Отъ тукъ лесно се разумѣва, че послѣденъ пѫть турцитѣ прѣвзели прѣдметния градъ отъ опекунцитѣ Венецияни. И ние сме наклонни да вѣрваме че горѣизложенитѣ прѣдания за прѣвзиманьето му се отнасятъ именно къмъ това послѣдно. Прѣданието ни казва, че при прѣвзиманьето му имало жители отъ седемъ народности, разбира се, освѣнъ туземцитѣ, още и Албанци и Венецияни, правителствени чиновници и други чужди спекуланти. Когато турцитѣ го завладѣли, всички попърви и побогатички граждани, като заровили въ земята и въ скривалищата си все, що имали поскѫпичко, прѣселили се въ Венеция съ надежда, че не слѣдъ дълго врѣме пакъ ще се върнатъ, мислещи си, че отечеството имъ нѣма да остане за дълго врѣме въ турски рѫцѣ, а ще си го усвоятъ пакъ. Единъ нашъ съотечественникъ, 80-годишенъ старецъ, покойниятъ Ан. Герасимовъ, който прѣди 40—50 години отишълъ билъ въ Венеция като търговецъ, казваше, че и тога още въ тоя градъ сѫществувала една махала съ название „Охридска." А пъкъ, споредъ поточни свѣдѣния на Д-ра К Робевъ, послѣдниятъ Охридски управитель се именувалъ „Урокъ”,

 

 

1. Съ историята на Скендеръ-бега наймного сѫ се занимавали италиянцитѣ. Оть историцитѣ, които писали за него и неговитѣ подвизи, едни го искатъ за албаненъ, други за гръкъ, трети за славѣнинъ. Споредъ свѣдѣния отъ Д-ра Конст. Робевъ, черпани отъ разни истории, баща му се наричалъ Иванъ (по славянски; ако бѣше гръкъ, требваше да е Иоаннисъ, ако албанецъ, Живанъ). Споредъ понова една история на гръцки, неговото потекло било отъ Воденско или Мегланско но билъ гръкъ. Ще приведа обие едно обстоятелство, станало въ Атина по въпроса за потеклото на Скендеръ-бега прѣлъ 1850—1851 год.; разказвалъ ми го е уважаемиятъ ми вуйко, г. Ян. Г. Стрезовъ въ писмо отъ 11 Юлия 1895 год. „За народностьта му може би знаете, че въ Атина прѣди нѣколко врѣме бѣха станали доста противорѣчия (вм. прѣпирни) между Григ. Папаригопулусъ (прочутъ исторвкъ) и нашия Марчарита Димица (Димювъ), отъ които първиятъ казвалъ, че Скендеръ-бей билъ славѣнинъ, а нашиятъ Маргаритъ, че билъ елинь.

 

 

33

 

който ималъ и доста роднини както въ града, така и въ „Опаръ", та кога влѣзли турцитѣ въ Охридъ, роднинитѣ на Урока избѣгали прѣко езеро съ чулове и сетнѣ отъ тамъ съ роднинитѣ си отъ Опаръ вситѣ въ Италия.

 

А че Скендеръ-бей отнелъ Охридъ отъ турцитѣ, свидѣтелствува и запазената до днесъ за него пѣсенъ:

 

„Попленилъ ми Скендеръ-бей

Йовче-поле битолско — и пр. [1]

 

Отъ тога насетнѣ нищо вече не се споменува въ прѣдания или поне ние не знаемъ за Охридъ дори до 18 вѣкъ, къмъ края на който пакъ се вижда, че игралъ рола на пограниченъ между два съсѣдни неприятеля градъ и прѣтърпѣвалъ и всичкитѣ горчивини на взаимнитѣ имъ вражди.

 

 

VII. Охридъ подъ властьта на двѣтѣ Албании. Васалство и Джелядинъ-бегъ.

 

Прѣзъ течението или къмъ края на 18. вѣкъ, както е извѣстно, въ Албания били се появили така наричанитѣ деребеевци, сир. владѣтели албаномухамеданци, които поискали да владѣятъ отечеството си независимо отъ централното турско правителство и се постарали да уздравѭтъ властьта си, която отъ послѣ била имъ унищожена. Такива сѫ били: Шкодранскиятъ Мустафа-паша и Янинскиятъ Али-паша Тепеленли. Тѣ раздѣлили помежду си Албания на двѣ независими княжества, сѣверна Албания или Гегария съ главенъ градъ Шкодра, и южна или Тоскария съ главенъ градъ Янина. Охридъ, като пограниченъ между двѣтѣ Албании [2] падалъ

 

 

1. Вж. сборника ми, ч. I, кн. III, пѣс. № 349.

 

Йовче-поле е било село или околийка отъ села на изтокъ отъ Битолия, 12—13 часа отстоящо отъ Охридъ, а 6—7 часа, отъ поменатото Дявато, югоизточната граница на Скендербеговата държавица. Днесъ тамъ село не съществува, а полето на изтокъ отъ Битоля, се нарича Йовче-бунаръ или Йовче-поле.

 

Охридъ, като пограниченъ между Македония и Албания, въ разни врѣмена ту принадлежалъ на едната, ту на другата. Въ Скендеръ-бегово врѣме той правилъ часть отъ неговата държавица. Ако се гледа по мѣстоположението, той физически пада се повече на Албания; защото западниятъ улей на Балканския полуостровъ, наведенъ къмъ Адриатическо море, започва отъ Дявато, 8 часа на югоизтокъ отъ Охридъ. Ако ли смѣтаме етнографически, той трѣбва да е неотемленъ отъ Македония, защото до 7 часа задъ него къмъ западъ, и 3—4 часа задъ Струга до върха на западнитѣ окръжаващи го Велички планини задъ езерото, прѣобладава въ несравненъ размѣръ християнско-българското население, както и въ цѣла Македония; а отъ тамъ, на западъ, до Адриатическо море, населението е изключително речи отъ албанска народность и повечето отъ мухамеданска вѣра.

 

2. Ако отъ Охридъ търгнемъ една права линия до Адриатическо море, ще раздѣлимъ Албания точно на двѣтѣ ѝ части, Гегария на сѣверъ, а Тоскария на югъ. И самитѣ нѣколко албански села, дори, намиращи се въ самата Охридска окрѫжность, сѫщо се дѣлятъ по всички чърти на албанското население. Жителитѣ на ония села, които се намиратъ на сѣверозападъ отъ Охридъ както Велеща, Поунъ, Татеши, Делогощи и др. по дрѣхи, по нърави, по езикъ, са чисто и просто геги; а на югозападнитѣ, както Старово, Пограецъ и др., сѫ тоски. А на това причина е, че първитѣ сѫ прѣселенци бѣжанци отъ гегарски мѣста, особито отъ Дебъръ, а вторитѣ сѫщи отъ тоскарски.

 

 

34

 

подъ властьта кога на едната, кога на другата; но разумѣва се прѣминаваньето не ставало безъ войни и ужасни кръвопролития.

 

Старитѣ наши приказваха, че единъ пѫть, като билъ градъть подъ властьта на Али-паша, а се отметналъ къмъ шкодранския Мустафа-паша, който билъ сродникъ (зеть за сестра) на Охридскитѣ владѣещи бегове и паши, Али-паша рѣшилъ да го прѣвземе обратно и тръгналъ съ войската си. Когато излѣзълъ отъ Битоля, която била подъ негово вѣдомство, заклѣлъ се билъ, че като прѣвземе Охридъ, не ще остави въ него жива душа. Но когато приближилъ 2—3 часа до града, на планината „Петрино," близо до манастира св. Илия [1] казватъ ослѣпѣлъ. Това нещастие дало му поводъ да помисли и разбере, че рѣшението му и клѣтвата били несправедливи и неугодни Богу, та побързалъ съ молитви и разкаяния да ги отвърне, и така прогледналъ пакъ. И наистина, като завладѣлъ града, уловилъ и погубилъ само 90 души първенци, най-виновнитѣ (не се знае, дали турци или християни, или пъкъ смѣсено). Погубилъ ги прѣдъ градската стѣна, вънъ отъ Горна-порта, а осталото население пощадилъ. Това било около 1794 година. Отъ тогава вече Охридъ останалъ подъ негова власть дори до скончанието му. [2]

 

Слѣдъ като прѣвзелъ града, Али-паша турилъ за свой подвѣдомственъ управитель четвъртия отъ петьтѣ братя, Охридски паши и бегове, на име Джелядинъ-бей, за когото по-долу ще се каже повече. Него, за да добие привързаностьта му, та да си обезпечи властьта надъ града, привързалъ го съ най-тѣсна родствена връзка — далъ му жена братовата си дъщеря (братъ му билъ Вели-паша), като прѣдварително убилъ мажа ѝ. Тя, както ще видимъ по-долу,

 

 

1. На западното Петринско ребро, което гледа къмъ Охридъ, надъ гладното село Велгощи, имало е въ сгаро врѣме, манастиръ св. пророкъ Илия, отъ който сега е останала саио малка една църквица, речи срината. Тамъ доскоро всѣкоя година на 20. юлия кожухарскиятъ и самарджийскиятъ еснафи, които иматъ за патронъ сѫщия пророкъ, отиваха да празнуватъ и правѣха голѣми веселби. Подолу отъ него на лѣво има другъ манастиръ св. Петка дѣто цѣлиятъ градъ на 26 юлия отиваше на пиръ (джумбушъ).

 

2. Всрѣдъ Охридската чаршия има джамия, която поправена отъ Али-паша, посвѣтена е на негово име. Тя въ християнско врѣме била църква, св. великомѫченвка Георгия, принадлежаща на месокатранската махала св. Георгия. Турцитѣ и днесъ понѣкога наричатъ махалата „Едрелесъ махале,” и джамията Едралесъ-джамиси,” но прѣодолѣва названието: Али-Паша джамиси.” Прѣзъ юния 1882. год. изгорѣ както тая махала, така и джамията заедно съ една часть отъ чаршията.

 

 

35

 

играела въ управлението важна и благотворна за християнското население роля.

 

Споменатитѣ паши и бесове, братя Джелядинъ-бегови, били отъ най-свирѣпитѣ тирани за християнството въ Охридъ. Казвали сѫ ни старитѣ, че на тѣхно врѣме единъ новъ зобилникъ дори ако би видѣли на нѣкой дюкянъ окаченъ за продаванье и имъ се поревнѣлъ, отнимали го свободно безъ никакъвъ зазоръ, а камо ли друго по-важно нѣщо. Охридъ въ това врѣме прѣдставялъ опустошено едно мѣстище, населено отъ малочислено бѣдно християнско население освѣнъ турското.

 

Али-паша, като хитъръ управитель, желаелъ види се да установи въ държавата си мирно живѣенье между населението, та се стараелъ да даде на християнитѣ съотвѣтна съ тогавашното врѣме свобода и миръ, дори — както казва Метернахъ въ писмата си — пратилъ нарочитъ човѣкъ при тоя послѣдния, да му иска способно лице, което да му приготви конституция и конституционни закони. По негова заповѣдь Джелядинъ-бегъ изтрѣбилъ всичкитѣ си братя, злоупотрѣбители и сѣмействата имъ, освѣнъ едного, най-голѣмия, който успѣлъ да избѣга въ Дебъръ, дѣто въ това врѣме не достигала види се властьта му. Слѣдъ очистяньето на злоупотрѣбителитѣ свои братя, на които изгорилъ и сараитѣ, Джелядинъ-бегъ въвелъ въ държавицата си мирно и тихо управление. Отъ тога и до тензимата, именно до 1832 год., до когато траяло управлението на поменатия бегь, християнитѣ въ Охритско се наслаждавали на една относителна и съразмѣрна съ врѣмето свобода и миренъ животъ. Тога животътъ, имотътъ и честьта имъ били съвършено обезпечени и вънь отъ всѣкоя опасность. Убийство, кражба или каквото да е насилие въ града или въ селата никакъ не били познати ни чуени, или съвсѣмъ рѣдко случвало се подобно нѣщо, [1] но въ такъвъ случай бивало строго наказвано. Бѣсилката била еднакво наказание, на отъ която и да било вѣра прѣстѫпникъ. Хайти, делибашии, кърджалии, яничари и други злоупотрѣбители, които въ тия врѣмена върлуваха и опустошаваха християнското население по цѣлата турска държава, нѣмали достѫпъ въ Джелядинъ-беговата държавица; дори когато изъ Цариградъ би дошълъ нѣкой царски пратеникъ, делибашия напр., бостанджибашия или другъ подобенъ, отпращанъ билъ отъ пограничнитѣ стражари назадъ отъ границата;

 

 

1. Разбойницитѣ, които споредъ Кузманъ-Капидановата пѣсень, нахлували въ околностьта Дебърца и правѣли пакости на раята му, били нарочито изпращани отъ Дебъръ отъ беговитѣ неприятели, за да жу отмъстяватъ. Но и нихъ Кузжанъ-Капиданъ изтрѣби и ужиротвори казата.

 

 

36

 

освѣнъ съ особено позволение отъ бега могло нѣкому да се допусне влизаньето вѫтрѣ. Едничкото тиранство, отъ което охридскитѣ християни имали да се оплакватъ, било ангарията и гледаньето конаци или слугуванье на войската или бегова тебабия, която била поселена изъ града въ особени по всѣкоя махала кѫщи, конаци наричани. Съ една рѣчь християнското население въ охридско представяло едно множество чифчийски момци въ чифлика на единъ добъръ и справедливъ чифликъ-сейбия, господарь, който желаелъ мирно живѣенье на слугигѣ си и не позволявалъ никакво злоупотрѣбение. [1] Тога населението, както въ града, така и по околията му, взело да се намножава бързо и търговията да се развива.

 

Въ замѣна на това покровително така да кажемъ управление Джеладинъ-беговитѣ подданици плащали му, вмѣсто всѣкакъвъ данъкъ по единъ день въ годината „кале-меремети", т. е. всѣкой гражданинъ билъ дълженъ да работи единъ день прѣзъ годината или самъ лично, или чрѣзъ свой замѣстникъ въ поправяньето на градското кале. Освѣнъ това плащали по 100 пари за всѣки възрастенъ мѫжки нуфузъ. А нѣкои давали и по 32 пари „спендже". [2]

 

Отъ честитѣ прѣди това врѣме бойове, както се каза и погорѣ, градьтъ или по-добрѣ населението му било разрѣдено, та бегътъ за да го попълни, прибралъ въ града бѣжанцитѣ отъ Воскополе и Опаръ, [3] а повече отъ послѣдния градъ родомъ власи,

 

 

1. За добрината на бега, разказватъ единъ дори невѣроятенъ епизодъ. Въ единъ отъ голѣмитѣ празници прѣзъ годината, селянитѣ отъ едно село, което било и соственъ чифликъ Джелядинъ-беговъ, като си пийнали и се веселили, почнали сетнѣ въ разговоритѣ си да си разподѣлѭтъ беговия чифликъ, като си казвали, че еди кои си загони ще взема азъ, еди кои си ти и т. н. т. Въ това врѣме случило се да присѫтствува тамъ единь отъ беговитѣ тѣлохранители — албанци. Щомъ чулъ, той отърчалъ въ града и обадилъ, или по-добрѣ наклеветилъ селянитѣ на бега. Този немедлено повикалъ ги и попиталъ истина ли тѣ разподѣляли чифлика му още прѣзъ живота му? Селянитѣ уплашени, загубили пусулата и незнаяли какво да отговорятъ. Но подиръ минутно мълчаньо, осланяни на правдолюбието му, съвзели се и му отговорили: „истина, бегу; но ако имахме още едно буре вино, щѣхме да си разподѣлимъ и сараитѣ ти." Бегътъ задоволена отъ отговора имъ, вмѣсто да ги накаже, както би направилъ всѣки другъ турчинъ, изсмѣлъ се и имъ подарилъ едно буре вино.

 

2. „Спендже" билъ единъ данъкъ, който плащали ония граждани християни, що не сѫ били първобитни туземни градски жители, а поврѣменни заселенци отъ вънъ, отъ селата. Първобитнитѣ Охридчани 12 сѣмейства, или споредъ други, 70 на брой, били свободни отъ тоя данъкъ. Потомци на тия първобитни охридски жители сѫществуватъ и днесъ, каквито сѫ напр. фамилиитѣ: Робевци, Пърличевци, папа Паповци, Гулицовци и други.

 

3. „Воскополе" и „Опаръ", както и другъ тога разселенъ градъ „Николица", били влашки градове на юго-западъ отъ Охридското езеро, близо до Корча въ юго-западна Македония или южна Албания, до окрѫжието „Колони", току речи опустошени отъ тогашнитѣ злоупотрѣбения и безредици (вижъ в. „Марица" 1882 год. брой 353 и др.). Сѫщо и албанскиятъ градъ „Бокукь." Бѣжанцитѣ отъ тия градове заселени били не само въ Охридъ, а повече въ Битоля, Магарево, Крушово и други мѣста, свободни до тога отъ влашки елементъ, на които съ влиянието и богатството си успѣли да имъ дадѫтъ влашки изгледъ. Отъ Воскополе сега е останало едно влашко село съ 80 кѫщи, а Опаръ е вече албанско село. Тамъ има нѣколко села, наричани „Българи", макаръ жителитѣ имъ и да сѫ вече поарнаутени.

 

 

37

 

и далъ имъ отъ притежанията на изтрѣбенитѣ свои братя, отъ чифлицитѣ имъ близо до самия градъ мѣсто даромъ, за да си направять кѫщи, съ условие само да плащатъ годишно по нѣщо като наемъ на мѣстото.

 

И така на Джелядинъ-бегово врѣме, сир. въ началото на тоя вѣкъ или най-рано въ края на миналия, се съставила и заселила по-голѣмата часть отъ двѣтѣ влашки махали въ Охридъ, особито въ долната махала изцѣло, „горно" и „долно влашки села" наричани. Долнитѣ махалци и до днесъ още плащатъ по 14 1/4 гроша годишно за кѫщитѣ си на споменатитѣ косвени или прѣми потомци, притежатели на мѣстата имъ — на двѣ ханъми, и по името на първитѣ притежатели нарѣчени сѫ по турски казанитѣ двѣ махали „Ракитъ-бей махале" и „Кара бей махале." На послѣдно врѣме обаче влашкото население и въ обѣтѣ тия махали се е разрѣдиило до толко, че долната е изпразднена комай отъ власи, а малко по-малко попълнявана съ българи варошани. Власитѣ бѣха повечето зидари та като отиваха по работа въ Румѫния тамо и оставаха; и ето защо махалата се изпраздни отъ нихъ. Горната махала още се крепи; но и тя постепено, макаръ и по-бавно се разрѣдява отъ власи, и се пълни съ българи, приходещи отъ селата; така че не за дълго врѣме ще имаме въ Охридъ влашки наричани махали съ българско население. Власитѣ жители отъ тия махали борили сѫ се заедно съ българитѣ по църковния въпросъ противъ гръцкото духовенство и до скоро врѣме признаваха българската екзархия и българския митрополитъ, — явление едничко въ македонскитѣ лѣтописи. Обаче отъ нѣколко години насамъ тѣ признаха патриаршията и гръцкиятъ владика. А на това никой другъ не е кривъ, а самъ днешниятъ български владика св. Охридски Григорий! Отъ друга страна, слѣдъ освобождението на България и българското население въ града, особито варошкото не малко се разрѣди и постоянно се разрѣдява, а празнотата се по-пълня отъ албанци християни, които притѣснявани въ родното си мѣсто, Старовско бѣгатъ и се заселяватъ въ Охридъ. Въ панагонъ още, и отъ Дебъръ мухамеданци албанци бегове заселяватъ се сѫщо въ Охридъ; следователно, отъ двѣ страни албанското население нараства въ Охридъ, когато българското се намалява; така че може би ще дойде день,

 

 

38

 

когото отъ тоя градъ да не остане български изгледъ. Зато албанцитѣ мохамеданци и днесь дори искатъ го за албански градъ, макаръ до прѣди малко и душа албанска да не е имало въ него.

 

Джелядинъ-беговото управление не допущало на турцитѣ да тъпчатъ и мѫчатъ раята му, християнитѣ; въ войската се употрѣбявали и християни, каквито били напр. Нико топчията и Кузманъ капиданъ съ своитѣ християнски сеймени (за Кузмана повече вижъ въ пѣсеньта № 377 отъ сборника ми.) [1]

 

До когато билъ живъ Али-паша, Джелядинъ-бегъ владѣелъ и управлявалъ Охридъ като неговъ васалъ; ималъ си своя войска, състоеща отъ южни и сѣверни албанци — колунци и дебряни; водилъ войни съ околнитѣ ближни бегове, когато не би щѣли да му се покоряватъ. Единъ пѫть той воювалъ въ Старово противъ нѣкой християнинъ възстаникъ, на име Шепърданъ, който въ бойветѣ си употрѣбявалъ топове отъ крушови пъньове. Джелядинъ-бегъ билъ съ войската си и въ Гърция заедно съ царската война противъ гръцкитѣ възстаници. Въ салтаната си той не стоялъ по-долу отъ тогашнитѣ везири, а може би въ нѣкой случаи и ги надминавалъ. Ималъ три свои собствени двореца на тритѣ ѫгли на града: единъ на най-високия върхъ въ ичъ-кале „горни-сарай" наричанъ, който му служилъ като правителственъ и управителенъ домъ; вториятъ долу надъ надезерския носъ срѣщу храма св. Софийски, „долни-сарай,” дѣто живѣть фамилиярно; и третиятъ на върха отъ по-низката източна могила кой го гледалъ надъ чаршията и се наричалъ „нови-сарай". Въ него живѣла втората му жена или любовница, гъркина отъ Аграфа, [2] плѣнена въ гръцкото възстание, която никакъ не била принуждавана да промѣни християнската си вѣра. Тя и до прѣди 2—3 години бѣше жива, Ташула хънъма именувана, и си умрѣ християнка, дори много благочестива и набожна. [3] Когато излизалъ отъ сарая си, за да отиде нейдѣ, или отъ единя сарай въ другия, Джелядинъ-бегъ билъ съпровожданъ отъ силенъ конвой, състоящъ отъ 100—150 войника дебрани напрѣдъ и толко още други колунци — тоски по себе. Дрѣхи носилъ антерия дълга до подъ колена опасана съ тарабулусъ, и скѫпоцѣненъ кожухъ, а на главата си чалма бѣла, като сѫщъ ефендия.

 

 

1. Потомци Кузманови, внуци и прѣвнуци изобилуватъ и днесь. Косвени негови потомци сѫ и моитѣ три чада. Слѣдъ неговата смърть въ бюлюкбашилъка го бѣ наслѣдилъ най-стариятъ му синъ Гьоре-капиданъ.

2. Аграфа е една околийка или нахия въ Ламийската околия въ Гърция, нѣщо отъ 14 села.

3. Джелядинъ-бегъ ималъ билъ по единъ палатъ и въ Струга и Рѣсенъ, вситѣ направени съ ангария и отъ каменята на братовенитѣ си изгорени и срутени сараи.

 

 

39

 

Слѣдъ паданьето Али-пашово Джелядинъ-бегъ пакъ не изгубилъ държавицата и властьта си надъ нея. Той прибързалъ да признае царското върховенство и немедлено проводилъ въ Цариградъ нарочитъ свой агентинъ, за да стои тамъ и прѣдъ Високата Порта да наддава за Охридъ повече отъ всѣкиго другиго, който би пожелалъ да му го прѣвземе [1] отъ това Джелядинъ-бегъ нареченъ билъ въ Цариградъ „алтънъ-бей." Той така слѣдвалъ да владѣе и управлява Охридъ като царски васалъ до тензимата.

 

Около 1831—1832 год., когато тогашниятъ садразаминъ Хуршидъ-паша излѣзълъ бѣше по държавата, за да приспособява исканитѣ отъ тензимата реформи, като бѣ пристигналъ въ Битоля, пратилъ Джелядинъ-бегу извѣстие да се приготви: или да даде на царското правителство едно огромно количество пари 100 хил. гроша или да се бие срѣщу царската, редовна вече тога войска. Това, разумѣва се, било едно искушение за охридския князъ; Споменатата ханъма, Джелядинъ-бегова съпруга, хитра и разумна янинка, Алипашова братанка, завчасъ се досѣтила и познала примката, която садразаминатъ чрѣзъ дилемата си готвилъ Джеладинъ-бегу, та посъвѣтвала мѫжа си да приготви пари и безпрѣкословно да даде исканото количество, понеже знаяла, че той не билъ въ състояние да противустои на царската войска само съ своитѣ башибозуци — арнаути. [2] Но хазнатарътъ му Чолакъ-Люманъ-ага съвѣтвалъ го противното. Той го убѣждавалъ, че щели да могатъ да противустоѭтъ съ войската си и да се противѭтъ на садразанина. Бегьтъ, инакъ уменъ, тога склонилъ на мнѣнието на първия си чиновникъ, та категорически отказалъ да даде на садразамина исканото количество; но скоро осѣтилъ погрѣшката си, за поправката на която било вече късно. Взелъ прочее да търси срѣдство за собственото си поне избавянье. Откакъ нощемъ прѣдварително изпратилъ въ Шкодра всичко, що ималъ поскѫпоцѣнно, заедно съ харема си, една нощь той офейкалъ, като на мѣстото си оставилъ хазнатара Чолакъ Люманъ-ага съ войската. А не се минали много дни, ето че и тоя послѣдни герой не виденъ бистъ отъ града. Въ Шкодра се намѣрили съ бега и отъ тамъ заедно избѣгали въ Египеть.

 

Тамо Джелядинь-бегъ ималъ врѣме да поразмисли повече и по-зрѣло за гибелната си погрѣшка и да узнае тежината на пагубнитѣ ѝ слѣдствия;

 

 

1. Извѣстно е, че въ тия врѣмена управителитѣ не се назначаваха отъ правителството, както сега, а всѣкой купуваше отъ правителството правото за управление съ наддаванье, и това купено право за управление наричало се „Мансапъ".

2. Същето го съвѣтвалъ и владиката Калиникъ.

 

 

40

 

но поправката ѝ като не била вече възможна, възможно му било да отмѫсти на глупавия си съвѣтникъ, който я причинилъ. Единъ день той пратилъ хазнатара си по море съ нѣкой моряци, ужъ съ нѣкаква порѫка. Моряцитѣ по уговоръ съ бега удавили хазнатара срѣдъ море. Не слѣдъ дълго врѣме и бегътъ отъ ядъ и скърбъ умрѣлъ въ Египетъ; но и до живота си той всѣкога жалилъ за отечеството си, отъ което билъ отчужденъ еднъжъ за винаги и съ сълзи на очи се окайвалъ.

 

Джелядинь-бегъ не е оставилъ никакъвъ потомецъ, нито другъ нѣкой отъ братята му, освѣнъ единъ, Шерифъ-бегъ, синъ на побѣгналия въ Дебъръ братъ. Шерифъ-бегъ посетнѣ, като управлява доста врѣме и на нѣколко пѫти въ Охридъ, като Муселиминъ зависящъ отъ централната власть, умрѣ въ сѫщия градъ, отровенъ [1] отъ Охридскитѣ турци първенци поради строгостьта си, безъ да остави мѫжко чедо, а само една щерка, омѫжена за Битолския Халилъ-паша. Така сѫщо и отъ другитѣ му стриковци бѣха останали само по нѣкое женско чедо, та днесъ речи тая фамилия съвсѣмъ вече е изчезнала.

 

Най ближнитѣ и интимни съвѣтници Джелядинъ-бегови въ управата му били:

            а) съпругата му, внука отъ брата на Али-паша; [2]

            б) гръцкиятъ мѣстни владика Калиникъ; и

            в) единъ изкусенъ и ученъ докторъ, родомъ гръкъ, на име Пердикари.

 

Слѣдъ избѣгването Джеладинъ-бегово отъ Охридъ, като пристигналъ съ войската си садразаминътъ, влѣзълъ въ града безъ ни най малко отъ никого съпротивление; а като постоялъ въ него 40 дни само, върналъ се назадъ въ Битоля, като оставилъ за управитель едного отъ пашитѣ, които го съпровождали. Отъ тога и до нѣкое врѣме въ Охридъ управлявали паши, както днешнитѣ мутесарифи или попрѣжнитѣ валии;

 

 

1. Спорѣдъ по сетнѣ добити отъ К. Робевъ свѣдѣния, Шарифъ-бегъ умрѣлъ отъ апоплексия, а не както изобщо въ града ни се вѣрваше отъ отрова.

2. Тая мѫдра и добра негова съпруга всѣкога е била благотворна посрѣдница между мѫжа си и християнското население и великодушна покровителка на това послѣдното. Колчимъ християнитѣ имали да се оплачатъ противу нѣкое злоупотрѣбение сторено тѣмъ отъ страна на нѣкой турчинъ, тѣ се отнасяли съ молба до нея, писана на гръцки езикъ, който она, като янинка, знаела. А въ рѣдъкъ нѣкой случай, че бегътъ не рачилъ да я послуша, или просто би появилъ настроение да отбие нейното искане, тя го заплашвала съ връщанье при стрика си Али-паша, отъ когото Джелядинъ-бегъ, като неговь васалъ, се боялъ, (Вижъ и сборника ми, пѣс. 877). Тя всѣкога била защитница и усърдна покровителка на онеправдаванитѣ, християни подданици. Ето защо половината честь и признателность за доброто управление на Джелядинъ-бегъ пада се по право на съпругата му.

 

 

41

 

послѣ се замѣстили съ така наричанитѣ муселими, които имали въ своята територия подъ свое вѣдомство седемъ албански кадилъка или каази; инакъ казано Охридъ съ тия каази съставялъ единъ санджакъ или днешенъ мутесарифлъкъ. А отъ въвежданьето на каймакамлъцитѣ или отъ новото на вилаети раздѣление на държавата и до днесъ Охридъ съ окрѫжието си съставя единъ каймакамлъкъ, състоящъ само отъ града и каазата му, раздѣлена на три нахии или околийки, като часть отъ Битолския вилаетъ и санджакъ.

 

 

VIII. Църковно и учебно състояние на Охридъ.

 

Църковното състояние на Охридъ до паданьето на независимата му архиепископия, прѣзъ 1761—1762 г. или споредъ други, до 1767 г., извѣстно е до нѣйде всѣкому, който е прочиталъ историята на това скръбно събитие, съ исключение само на едно криворазбрано и криво казано отъ историцитѣ обстоятелство, което надѣя се да се поправи тукъ.

 

Историцитѣ или нѣкой поне отъ нихъ казватъ, че Султанъ Мухамедъ завоевательтъ, като миналъ еднѫжъ прѣзъ Охридъ и видѣлъ нѣкой разпри между гражданитѣ и патриарха, вдигналъ того послѣднаго и го пратилъ въ Цариградъ, „отъ дѣто той, както и неговитѣ прѣемници, Охридски Патриарси за винаги вече управлявали паството си чрѣзъ свои намѣстници." Че тогавашниятъ Патриархъ билъ вдигнатъ отъ Охридъ и прѣмѣстенъ въ Цариградъ, може да е истина; но не е никакъ вѣрно, че и неговитѣ прѣемници прѣбивали за винаги тамъ и отъ тамъ управлявали чрѣзъ намѣстници. Това се доказва съ много фактове, отъ които азъ нѣколко само ще спомена тукъ.

 

   1) Самитѣ патриаршески въ Охридъ кодикси, два отъ които доскоро съществуваха [1]. Ако наистина Охридскитѣ патриарси подиръ поменатото обстоятелство прѣбивали завинаги въ Цариградъ и отъ тамъ чрѣзъ свои намѣстници управлявали паството си, чрѣзъ кого и какъ изпращали зеленитѣ си подписи, които на всѣкоя страница

 

 

1. Единъ кодиксъ съмъ виждалъ много пѫти. Той е по-новъ отъ 1677. год. и се казва, че е църковенъ. Откъслеци отъ протоколи или праксизи въ него се обнародваха напослѣдно отъ Г. Стрѣзовъ и А. Шоповъ въ Министерския Сборникъ кн. VI. и X. Освѣнъ него имало е и другъ по-старъ, собствено патриаршески; но той чини ми се изгорѣ прѣзъ 1861. год. януария заедно съ Робевската кѫща, дѣто се пазѣше. Него трѣбва да е виждалъ руския ученъ пѫтувачъ Викторъ Григоровичъ, който дойде въ Охридъ на 1845. год. и когото лично видѣхъ.

 

 

42

 

на тия кодикси блѣщятъ прѣзъ тристагодишно врѣме, т. е. отъ Мухамеда завоевателя до самото паданье на архиепископията? Кодиксътъ ли билъ изпращанъ въ Цариградъ за подтвърдение на всѣкой актъ и пакъ връщанъ въ Охридъ, или подписътъ патриаршески, въ кръпче вързанъ, се пращалъ отъ Цариградъ въ Охридъ? А пъкъ, ако и противъ здравия разумъ би се допуснало подобно прѣдположение, тога патриаршескитѣ подписи не ли по необходимость трѣбва да бѫдатъ съпровождани съ опрѣдѣлението мѣстожителството на подписавшитѣ ? А въ Цариградъ има ли нѣкое мѣсто съ название, подобно на онова, което фигурира въ кодикситѣ при самитѣ патриаршески подписи ? Ето какъ сѫ изложени датитѣ патриаршескитѣ и ония на синодалнитѣ владици подписи — въ реченитѣ кодикси:

 

„ . . . . . . индиктионъ . . . . . . ἐν Ἀχρίδι.” слѣдватъ послѣ подписитѣ първо на патриарха съ зелено мастило: „Πρώτης Ἰουστινιανῆς Ἀχριδῶν καὶ πάσης Βουλγαρίας” и пр. и подиръ него на синодалнитѣ, между които най-първо мѣсто държи костурский, като първопрѣстоленъ (πρωτόθρονος), който се титулира: „Касториасъ καὶ πάσης παλαιᾶς Βουλγαρίας."

 

2) Мнозина отъ патриарситѣ Охридски слѣдъ датата, за която е думата, а особено патриархъ Иоасафъ, който светителствувалъ отъ 1719. до 1745. год., умрѣли сѫ въ Охридъ. Пита се сега, какъ сѫ умрѣли тѣ въ Охридъ, ако прѣбивали въ Цариградъ и отъ тамъ чрѣзъ намѣстници управлявали паството си?

 

Тукъ прилагамъ и една нова пѣсень за паданьето на прѣдмѣтната архиепископия, съчинена прѣди 30 години отъ покойния Гр. Пърличевъ, която не противоречи на изложенитѣ ни доказателства, и повече ги усилва. [1]

 

 

Паданьето на Охридската Патриархия.

 

„Хиляда и седемъ стотинъ шестедесть и второ [2] лѣто

Въ Охрида отъ Цариградъ дошолъ салоорпъ, [3]

                                    дошолъ салоръ [4]

 

 

1. Като излагамъ една истина, азъ не искамъ да кажа съ това, че добро е станало, дѣто Охридскитѣ патриарси прѣбивали въ столицата си; наопаки, азъ мисля, че много по-добрѣ и по-полезно щѣло да бѫде за самата независима църква и за нашия народъ, ако тѣ бѣха живѣли въ Цариградъ, дѣто сѫ се плели кознитѣ и интригитѣ противъ нихъ. Въ такъвъ случай гръцкитѣ кознодѣйства не биха могли да успѣятъ до тамъ или и никакъ, както имаме данни да вѣрваме отъ подобни по-нови случаи.

2. Споредъ други, „шетдесеть и първо" или шестдесеть и седмо."

3. Салооръ царски нароченъ пратеникъ.

4. Послѣднитѣ двѣ рѣчи на всѣкой втори стихъ въ пѣсеньта се повтарятъ като напѣвъ.

 

 

43

 

Се представилъ предъ Арсеня, наша Патрика честнаго

И му реколъ слово горко, слово жалостно:

„Царска воля е да тръгнишъ денеска въ Цариграда,

На тебе отъ върли гърци големъ повикъ е!"

Собралъ Патрикъ свое стадо в’църква Свети-Климендова,

Благословъ му далъ послѣденъ, рѫцѣ заплетилъ!

Дълго врѣме хлипалъ старецъ въ мълченье всенародно

И по бѣла брада ронилъ сълдзи горѣщи:

.Слушайте ме, мили чада, язъ ке търгна’ в’Цариграда,

На мене отъ върли гърци големъ повикъ е.

Гърцки Патрикъ ке ни строшитъ славна Охридска столица

И мене до смърть ке държитъ в’заточение!

Ке пратитъ владици гърци, лицемъ светци, сърдцемъ вълци;

Ке ви даватъ, ке ви стрижатъ, ке мълзатъ до кръвь!

„Мегю народъ ке посѣватъ несъгласіе и раздори,

Да се мразитъ синъ co татка и co брата братъ!

Ви’ ке викните до Бога, и крило не ке найдите,

Смирени ке наведите глава до земя!

Ке ми бѫдете сираци; така било написано!

Елате ми, да ви гушна’ за послѣденъ пѫть!"

Църна тъга поразила старо, младо, мѫжи, жени;

Вси co рѫцѣ заплетени сълдзи ронехѫ!

Той ги гушна, тие тѫжно му целиватъ десна рѫка,

А отъ рѫка, како изворъ сълдзи се леятъ!

Вяхналъ Патрикъ бърза коня и неволно упѫтилъ се;

Тога шуменъ плачь народенъ небо процепилъ!

Умилилъ се честний Патрикъ, хвърлила шапка навезана,

Погледналъ на сине небе, люто прокълналъ:

„Охъ! послушай милий Боже: хаиръ никой пѫть да нѣмѫтъ

Стамче-бей и Буяръ Лигдо, Нейко-челеби!” [1]

„Милостивий Богь послушалъ патричка горѣща клѣтва;

Слава нихна, сѣме нихно погубилъ co шумъ!

И денеска в кукьи нихни ткаѭтъ паячина паяци

И на пусти стрѣхи нихни хутятъ хутове!"

 

 

Слѣдъ паданьето и изгонванье отъ Охридъ на послѣдния Охридски Патриархъ Арсения, [2] гръцката Патриярхия пращала

 

 

1. Забѣлѣжително е, че въ тия безредни врѣмена въ Охридъ имало е голѣми и влиятелни личности, каквито сѫ били споменуванитѣ въ пѣсента Стамче-бей, Буяръ-Лигдо, Нейко челеби и другъ единъ, Малечко-бей. Тия голѣмци, споредъ казваньето на стари имали такво влияние и сила прѣдъ турцитѣ, че когато отивали въ управителния домъ и по турскитѣ конаци, отивали яхащи на хатове и съпровождани отъ свои сеизи. Положението на нихнитѣ къщи, вече срутени, показва се и до днесъ. Мъжко потомство ни отъ единъ отъ тѣхъ не съществува, а отъ Стамче-бей никакво. Приказваха ни стари, че първитѣ трима били прѣдателитѣ на Охридската независима архиепископия, чрѣзъ които гръцката патриархил сплела интригитѣ и най-послѣ сполучила да постигне цѣльта си.

2. Прѣдпослѣденъ Охр. патриархъ билъ Кирилъ, а прѣдъ него, Диониси родомъ отъ Охридъ, отъ Гулицовския родъ. И двамата патриархували по една двѣ години, та дошълъ послѣдний Арсения. Такви скорошни промѣнения на послѣдно врѣме били като прѣдвѣстници на свършено наданье. Сѫщата фамилиарна кѫща на патриарха Дионисия днесь е притежание на потомцитѣ му, наслѣдници на покойния попъ Василия Касаповъ, бивши прѣдсѣдатель на Охридската църковна община, човѣкъ уменъ, хитъръ и опитенъ въ управлението на църковнитѣ работи.

 

 

44

 

гръцки митрополити съ титла „Прѣспански," а не „Охридски," които обаче не могли да се задържѫтъ въ епархията освѣнъ по нѣкоя в друга година; защото или сами избѣгвали, възнегодувани отъ не добрия приемъ, съ който били посрѣщани отъ народа, или и силомъ били изгонвани отъ того послѣднаго, [1] който билъ се сѣтилъ за измамата си и позналъ ямата, въ която билъ фърленъ чрѣзъ интригитѣ на прѣдателитѣ първенци. За трима отъ тѣзи владици, които владикували редомъ въ 30 години, до 1800 год., именно Григории, Исаия и Киприянъ дѣдовцитѣ ни казваха.

 

На 1801—1802 год. дошълъ Калиникъ, който видѣхме въ прѣжната глава, като съвѣтникъ на Джелядинъ-бега, родомъ отъ Галиполъ, младъ и хитъръ гъркъ, който управлявалъ Охридската епархия цъли 40 год. Причината на толко дълго негово владикуванье, прѣко попрѣжния обичай, на прѣдшественицитѣ му, билъ е извѣстниятъ ни вече Охридски управитель, Джеладинъ-бегъ, при живота на когото никой не се рѣшавалъ и не смѣелъ дв изусти нѣщо противъ владиката, а камо ли да го гони. Бѣсилката за подобенъ прѣстѫпникъ била повече отъ готова. Инакъ владиката не гонилъ никого; лишенъ билъ и отъ гърковладишкитѣ лакомии за грабежъ; не билъ много ученъ, но крайно ученолюбивъ, а още и славолюбивъ; той много обичалъ училищата, които на нѣгово врѣме цъвтѣли; обичалъ и ученитѣ людье и имъ отдавалъ почести и уважения; обичалъ още и салтаната. А като младъ и разглезенъ гръкъ, той билъ надаренъ и съ младежки природни наклонности.

 

Потемъ паданьето на Джелядинъ-бега, Калиникъ на три пѫти едно по друго билъ изгонванъ отъ епархията и съ безчестие и позоръ, каченъ на голъ конь, заточванъ поради турска умраза противъ него, въ която не останали безучастници и нѣкои отъ християнитѣ граждани; но и на тритѣ пѫти сполучвалъ да се върне додѣто най-послѣ умрѣ въ Янковецъ, село близу до г. Ресенъ, дѣто биде и погребенъ; отъ гроба му обаче днесь нѣма нито знакъ.

 

 

1. Казваха ни стари че единъ пѫть, когато единъ отъ тия владици, а чини ми се Исаия, влѣзълъ въ митрополитската църква да служи, прѣдставили му се 2—3-ма граждани, въорѫжени отъ глава до пети и съ голи ножове застанали прѣдъ самея архиерейски столъ, дѣто стоялъ владиката, и му казали: „владико! Или немедлено вънъ отъ църквата и отъ града ни, или сега ще бѫдешъ съсеченъ на кѫсове!" Владиката, уплашенъ, оставилъ и служба и църква, и прибързалъ да се избави съ бѣгъ скрилъ се въ митрополията. Скоро той оставилъ и епархията. Сѫщиятъ начинъ за изгонванье на насилствено дохождалитѣ гръцки владици може би да е билъ практикуванъ и противъ другитѣ владици отъ тоя родъ, но ние само за едного знаемъ.

 

 

45

 

Подиръ смъртьта Калиникова за Охридски митрополитъ дойде 5 гръцки владика Иосифъ, родомъ Караманлия, човѣкъ неученъ, старецъ, а никакъ не злобливъ. Въ негово врѣме митрополията вонѣше отъ развратъ. Слѣдъ четиригодишно блудно живуване въ Охридъ, отъ дѣто съ упорити оплаквания, които достигнаха и до В. Порта, биде изгоненъ; наслѣди го 6 гръцки митрополитъ Диониси, бившъ Кьостендилски, Каировъ ученикъ и върлъ привърженикъ и поклонникъ Бахусовъ. Въ врѣме на неговото гонене изъ епархията четворица епархиоти прѣдставители, двоица Охридяни, покойнитѣ Сотиръ Кецкаръ и Димитъръ К. Паунчевъ и двоица Ресенци, (не помня имената имъ), бидоха пратени на заточение въ Св. Гора, дѣто доста врѣме киснаха (1854). Вмѣсто прѣмѣстения Дионисия около края на 1857 год. за охридски митрополитъ биде назначенъ Иоаники, бивши Дирахийски, родомъ Арнаутинъ отъ Елбасанъ, човѣкъ кротъкъ и свободенъ отъ всичкитѣ гърковладишки поразии. На негово врѣме, прѣзъ 1859 год. се породи въ Охридъ първата искрица на народно самосъзнание, отъ която посетнѣ пламна силно желание за български владика и избухна въпросътъ за обновението на Охридската независима Архиепископия.

 

На 25 декемврий 1859 год. споменатиятъ Иоаники умрѣ въ Охридъ отъ сърдешница. Още на живота му друъ гъркъ, Мелети, бивши протосингелъ и епископъ на Иоаникиевия прѣдшественикъ Дионисия, отдалеченъ отъ нашата епархия поради интригитѣ му противъ стареца си и други злоупотрѣбления и пратенъ въ Зворникъ (Босна) като изпълняващъ митрополитски длъжности, дебнѣлъ билъ да наслѣди Иоаникия въ Охридската епархия, та чрѣзъ приятелитѣ си въ Цариградъ и въ самата епархия работѣлъ за постиганье цѣльта си. Отъ друга страна епархиотитѣ още на самия смъртни владиковъ часъ писаха на патриархията, че понеже митрополитътъ имъ се помина, молятъ Негово Всесвѣтейшество и св. Синодъ да имъ прати другъ и то българинъ родомъ, именно единъ отъ слѣднитѣ посочени кандидади: Илариона Макариуполски, Авскиния Велешки или Архимандрита Антима, тога учитель въ Халки, а по сетнѣ Прѣславски митрополитъ и най-напоконъ пръвъ български екзархъ. [1] Патриаршията не услиша многократнитѣ и много пѫти повтаряни жарки молби и желания на целокупната епархия, прѣдставяни чрѣзъ нарочито проводени прѣдставители, и дългитѣ съ 12 хиляди подписи и 500 печата прошения раздра, а въпрѣки общитѣ желания

 

 

1. Прошенията, пращани до патриархията отъ страна на Охридскитѣ епархисти, вижъ въ МС. кн. X и XVI—XVII.

 

 

46

 

наложи имъ за митрополитъ умразния за гнѫсотиитѣ му прѣжни протосингелъ и епископъ Мелетия. [1] Отъ тога разпрата се започна пóсериозно и трая доклѣ найпослѣ се увѣнча съ тържество за епархиотитѣ, които на 1874 год. се удостоиха съ български екзархийски митрополитъ, Натанаилъ, съ когото обаче не бидоха и тъй блаженни да се радватъ повече отъ двѣ години, поради възстанията въ Тракия прѣзъ 1876 год. и послѣдуващата ги руско-турска война, слѣдъ която подиръ много години епархията се удостои съ втори български митрополитъ Синесия, сега скопски; а подиръ оставката му съ трети, сегашниятъ Григори.

 

Отъ прѣдсѣдателитѣ, управляващи общинитѣ, особито въ врѣме на разпрята, които сѫ се отличили като позабѣлѣжителни, сѫ слѣднитѣ двама: покойниятъ попъ Василь Касаповъ; и попъ Анастасъ духовникътъ.

 

Главнитѣ дѣйци по заражданьето и воденьето разпрята съ фенеръ дори до 1861. год., бидоха — първо приснопаметниятъ Д. Миладиновъ и съмишленицитѣ му, тогашни Охридски учители; и второ нѣкои отъ градскитѣ първенци, именно фамилията Манчевци. Тая разпря слѣдъ улавяньето на Д. Миладиновъ утихна за малко и се поутаѝ; но послѣ пакъ избухва подъ други водители и трая до край, додѣто сир. въпросътъ се рѣши въ полза на епархията.

 

Тукъ считамъ за неизлишно да прѣдамъ едно стихотворение, съчинено отъ покойния Р. Жинзифова, а напечатано въ „Читалище", год. I.

 

Охридъ.

 

„Я въ полнощь мрачнѫ, беззвѣзднѫ,

Боже, на високо мѣсто,

Съ сьлзы въ очи, съ душѫ жеднѫ,

За Охридъ, я мислѣхъ често,

За Охридъ, столицѫ духовнѫ,

За теплѫ вѣрѫ тогащнѫ;

Какъ съ народнѫ душѫ свободнѫ

И съ душѫ чистѫ, безгрѣшнѫ:

Клименть славянскѫ молитѫ,

Божѥ предаваше слово,

 

 

1. Поведението мелетиево е неописуемо. Той освѣнъ блудството си между Рѣсенското население, дѣто едного нарочито бѣше опопилъ заради такива смѣтки, ами бѣше инакъ и немилостивъ, грабитель и бездушенъ. За една вѣнчалка въ село Мишлешово (Стружко) взелъ е 4000 гр., а за друга 8000 гр.; а като нѣмалъ що да вземе отъ задълженитѣ сиромаси вѣнчани селяни, продалъ имъ покѫщнината. За доказателство на бездушието му стига примѣрътъ съ Д. Миладиновото прѣдаване и погубванье, както и за удушваньето на Дебърския игуминъ Илариона за който поподробно е казано въ жизненописанието на пок. Братя Миладинови.

 

 

47

 

Въ Охридъ, въ старѫтѫ цьрквѫ, —

То бѣше кротко и ново.

Какъ на свой языкъ народенъ

Проповѣдвалъ кротко, мило,

Духъ на любовь, духъ свободенъ,

Онъ кадейки сосъ кадило.

Тамъ въ цьрквѫ съ любовь, съ смиренѥ

Онъ свое словесно стадо,

Сосъ Кирилово ученѥ

Напоявалъ старо, младо.

И какъ народъ гръмогласно

Въ старѫ ми цьрквѫ Охридскѫ

Произнесеше съгласно

Онъ молитвѫ си славянскѫ,

А сега, о Боже, често,

Сосъ очи влажны, сьлзливы,

Отъ това высоко мѣсто,

Пращамъ Ти теплы молитвы. —

Пастырь прати имъ духовенъ

Да паситъ славѣнско стадо,

Съ духъ народенъ, духъ свободенъ,

Да утѣшитъ старо, младо.

 

 

Учебното състояние на града не ще описвамъ тукъ, понеже описанието му отъ незапаметно врѣме до днесъ съставя особенъ мой трудъ, отъ части обнародвани въ „Бълг. Прѣгледъ" год. II; ще се огранича само да кажа пѫтемъ, за числото на днешнитѣ му училища. Не би било обаче излишно, ако бихъ, бѣжичкомъ поне споменалъ, че и въ това отношение Охридъ всѣкога е надминувалъ своитѣ събратя, околнитѣ и ближни, а речи и всички други градове въ цѣла Македония. Изъ неговитѣ училища, макаръ и на чуждъ, гръцки, езикъ, излизали учители и доктори. Вситѣ речи днешни по-стари учители на български езикъ, родомъ отъ Охридъ и околностьта му сѫ прѣми или косвени плодове на охридскитѣ елински училища. Въ наше врѣме въ града имаше доволно старци учени каквито тогава въ никое мѣсто изъ областьта не се намираха. Само напослѣдно врѣме Охридъ въ това отношение е останалъ по-назадъ по други причини; има обаче надежди за бѫдеще да се попълнятъ училишнитѣ недостатъци. Най-слаби охридскитѣ училища сѫ били прѣзъ годинитѣ 1850—1854.

 

Прѣзъ 1859. год. за прьвъ пѫть се въведе отъ части въ училищата и църквитѣ му български езикъ; а сега нѣма вече въ него ни църква, ни училище, въ които да се служи на гръцки, освѣнъ гьркоманскитѣ църква и училищата. Начинътъ, по който се замѣсти

 

 

48

 

гръцкиятъ езикъ съ български, описанъ е подробно въ вѣстницитѣ на тогашнитѣ години (вж. в. „Съвѣтникъ" год. 1862. мартъ и други).

 

Днесъ въ Охридъ сѫществуватъ шесть български училища: едно главно съ 2—3 класа въ двора на св. Климентовата митрополитска църква заедно съ едно първоначално, и три други първоначални въ махалитѣ Болница, Месокастро и Кошища — всички и момчета, а едно само дѣвическо за цѣлия градъ. При тѣхъ има още и 1—2 бавачници. Въ влашкитѣ махали има по едно ромѫнско мѫжко училище и едно дѣвическо въ горната махала, поддържани отъ Ромѫния.

 

При тѣхъ атинскитѣ силогоси за нѣколцината гъркомани българи и за колкото още би могли да привлекѫтъ, поддържатъ въ Вароша съ огромни количества три гръцки училища: едно главно: едно първоначално и едно дѣвическо, които вижда се да успѣватъ, но причина че българскитѣ слабо се крѣпятъ безъ външна подпорка. Отъ нѣколко години насамъ вече и тия послѣднитѣ се подпомагат отъ българската Екзархия.

 

 

Б. Струга.

 

 

I. Положение и климатъ.

 

За градеца Струга понеже въ описанието на Охридъ нѣколко пѫти се спомена излишно би било да се повтаря тукъ сѫщото: стига само да притуримъ недоизказаното.

 

Този градецъ като се намира на сѣверния брѣгъ на Охридското езеро, на обата брѣга на р. Дримъ, прѣсича се отъ течението на послѣдния отъ югъ къмъ сѣверъ на двѣ половини, источна и западна; а отъ Охридския за Елбасанъ (Албания) пѫть отъ истокъ къмъ западъ на други двѣ половини, южна и сѣверна: т. е. отъ тия двѣ линии, които образуватъ кръстъ, раздѣля се на четири части. Срѣдоточието на кръста съвпада на върхъ самия рѣчни дървенъ мостъ, дѣто до прѣди 40—50 години имаше врата, затваряна вечеръ и стража.

 

Отъ четиритѣ части на градеца, на които е той раздѣленъ чрѣзъ рѣката и чрѣзъ пѫтя за Албания двѣтѣ, източнитѣ, сѫ населени отъ турци, освѣнъ една-двѣ махали български. Другитѣ двѣ части, западнитѣ, наричани „Варошъ", сѫ населени исключително отъ българи християни.

 

 

49

 

На най-западния край, речи вънъ отъ градеца, намира се църквата св. великомученика Георгия, и двѣтѣ до нея училища, главно и първоначално, великолѣпно здание, въ което 3—4 години, отъ 1856 до края на 1859 год. учителствувалъ съмъ и азъ, съградено прѣзъ 1855—1856 год.; въ тѣзи училища още прѣзъ настъпилата 1857 год. азъ съмъ въвелъ български езикъ.

 

Струга не се намира непосрѣдствено до самия езерски брѣгь, както що е Охридъ, а малко пó на сѣверъ. Между градеца и езерото има доста разстояние, около единъ километъръ, покрито съ блатища, образувани отъ наводнението на езерото. Тамъ, при баритѣ има едно мѣсто „Климетица", за което приказватъ била нѣкога църква св. Климентова. Отъ нея се подразумѣва, че въ пó-старо врѣме Струга е билъ пó близу до езерото, а че послѣ, наводняванъ. принуденъ билъ да се прѣмѣсти или постепенно да се прѣмѣстя пó на сѣверъ, та е стигналъ дѣто се намира днесъ. И наистина наводненията езерски и въ днешно врѣме заплашватъ градеца, а особито турскитѣ му махали, съ съвършено потопяванье. Нееднѫжъ пѫтьтъ отъ Охридъ за Струга бивалъ е прѣсекванъ отъ подобни наводнения, и то прѣдъ самия входъ въ градеца. Това става обикновено въ зимно и бурно — южно врѣме и поради насипванье рѣката Дримъ съ езерски пѣсъкъ. Въ Джелядинъ-бегво врѣме подобно насипванье ставало по-рѣдко или и никакъ не ставало, понеже тога били взети противъ него нужнитѣ мѣрки: много пѫти прѣзъ годината насипваниятъ песъкъ билъ ровенъ и ринатъ по течението на рѣката чрѣзъ много и нарочито за тая цѣль хранени биволи. Мѣстото на тѣзи послѣднитѣ и сега се нарича село. „Биволарница” намираще се подъ самия градецъ, на ½ ч. разстояние отъ него. Тия мѣрки днесъ като сѫ прѣнебрегнати, мѣстото страда отъ чести наводнения, особито зимно врѣме.

 

Климатътъ въ Струга е здравъ; но по причина че е изложенъ на сѣвернитѣ вѣтроте прѣзъ планинскитѣ долини и по течението на рѣката, той е доста студенъ; а поради окружаващитѣ го отъ всѣкѫдѣ речи води, езерскитѣ, рѣчнитѣ и блатскитѣ, и поради низостьта на мѣстото, е и много влаженъ. Населението пие вода изключително отъ рѣчноезерската, която е бистра като кристалъ, освѣнъ въ много бурни врѣмена.

 

 

50

 

II. Население и поминъкъ.

 

Населението въ Струга надминува 700—800 сѣмейства, отъ която по вечето отъ половината сѫ християни българи, а осталитѣ арнауто-мохамеданци.

 

Християнитѣ си поминуватъ;

 

            а) Съ малка чаршийска търговийка. Пазарътъ тамъ, по причина на ближнитѣ голѣми села, е многолюденъ, и търговията, макаръ и дребна, доста живостна. Продавачи дохождатъ и отъ Охридъ, но много страдатъ пѫтемъ отъ злодѣйци, както и въ самата чаршия въ града не липсуватъ подобенъ видъ злоупотрѣбения. Вь постаро врѣме ставалъ прѣзъ септемврия и панаиръ, но сега вече не. При това, като градецътъ е на друма за Албания и обратно за Македония, отъ който пѫтнику не е възможно да се отклони ни най-малко, Струга ще неще, ще му послужи за нощувка та отъ това тамъ има и ханове доста, които и добрѣ работятъ.

 

            б) Риболовството, особито въ рѣката, въ която въ силни южни вѣтрове и въ тъмни и бурни зимни нощи ловатъ се изобилно ѭгули посрѣдствомъ далянитѣ. Отъ единия брѣгь до срѣщния рѣката е прѣградена съ градежъ на чупена линия отъ изправени и доближени една до друга прѫтни леси, така че водата изтича си на долу, а риба не би могла да се провре и прѣмине. По-край цѣлия плеть, отъ едина край до другия има тѣсно мостче, което служи на работницитѣ да вървѫтъ по него въ врѣме на ловеньето. На нѣколко мѣста по градежа има нарочито оставени дупки, които да се отварятъ и затварятъ, споредъ потрѣбата. Такива градежи по течението на Дримъ има 7—8 по на едно опрѣдѣлено разстояние единъ отъ другъ, за да би ако изъ единия успѣе нѣкакъ рибата да се измъкне, да бѫде посрѣщната и прѣпрѣченъ пѫтьтъ ѝ пó надолу отъ другъ. Тия градежи се наричатъ „даляни". Зимно врѣме, когато повѣять силни южни вѣтрове прѣзъ облачни и тъмни нощи, ѭгулитѣ поради силнитѣ бури, които развълнуватъ езерото отъ самото му дъно, биватъ надигнати отъ жилищата си тласкани на огромно количество, така че тия като пияни носятъ се и вървѭтъ по посока на вѣтъра, додѣ достигнатъ до устието на рѣката. Щомъ влѣзатъ въ нея, слѣдватъ да вървятъ по течението ѝ и стигатъ до далянитѣ. Въ подобно врѣме наемачитѣ на рѣчното риболовство свикватъ за ловенье всички ония отъ гражданитѣ, които умѣятъ и се занимаватъ съ тоя видъ занятие, та множество отъ нихъ охотно се притьрчатъ,

 

 

51

 

а заедно съ нихъ и мнозина прости зрители. Ловцитѣ на всѣкоя отъ споменатитѣ дупки на далянитѣ намѣстятъ по една върша, изплетена отъ прѫтѥ, като захлупена отъ долу фуния или като кошъ, и чакатъ. А ѭгулитѣ гонени отъ вѣтъра и вълнитѣ, и влѣзли еднѫжъ въ рѣката, като дойдатъ до градежа и търсятъ изходъ, най-послѣ ще намѣрятъ дупкитѣ на даляна и прѣзъ тѣхъ ще се въврѫтъ, та ще се намѣрятъ въ капана — въ вършата. Като се напълни една таква върша съ ѭгули, дигатъ я, за да я изпразнятъ въ нарочито отъ дъски направени дълбоки хамбари на брѣга. Подобни върши съ по 3—4-ма ловци на всѣкоя дупка има по всичкитѣ даляни. Ако бурното врѣме се продължи прѣзъ цѣла нощь или и прѣзъ нѣколко нощи непрѣкѫснато, ловитбата става твърдѣ обилна: излавятъ се съ хилядници ѭгули и колко по-силни биватъ буритѣ, пó-прѣмъ югътъ и пó-гѫста нощната темнина, толко по обилна бива и ловитбата. Наопаки, щомъ или ветърътъ прѣстане или повѣе другь вѣтъръ, се зазори или малко мѣсечинка поне сяйне, ловитбата прѣсича се като съ ножъ; ѭгулитѣ, макаръ и влѣзли въ рѣката, като имъ се малко провиди, избѣгватъ като пълния назадъ, нагорѣ възъ рѣката и влизатъ въ езерото.

 

Възнаграждени(е)то на риболовцитѣ тога състои въ една или двѣ ѭгули на всѣкиго.

 

Ловеньето ѭгули въ Струга е едно тържество, както и ловеньето краповетѣ на „залежа" описано въ прибавения къмъ сборника ми рѣчникъ. По причина че става денемъ и лѣтно врѣме, то бива помноголюдно и зрители повече го посѣщаватъ, когато при ловеньто ѭгулитѣ прѣчи лошото и тъмно врѣме на посѣтители да се наслаждаватъ на весело зрѣлище.

 

Освѣнъ ѭгулитѣ въ сѫщата рѣка ловятъ се прѣзъ тихо и особито лѣтно врѣме и отъ другитѣ езерски риби, преимуществено найвкуснитѣ крѣсници. Тѣхното обаче ловенье е различно отъ онова на ѭгулитѣ. За нихъ има на край рѣчния брѣгъ, направени колибки върху самата вода съ оставена по една входна дупчица, така че щомъ една риба влѣзе въ колибката, не може вече да излѣзе назадъ. Момцитѣ (слугитѣ) далянски отъ врѣме на врѣме прѣзъ деня посѣщаватъ и обихождатъ колибкитѣ, и щомъ видятъ, че нѣкоя риба влѣзла, улавятъ я съ кепче отъ мрѣжа. Има и други способи за ловенье, които обаче излишно считамъ да описвамъ.

 

Правото за ловенье риби въ Дримъ продава Правителството за 800—1200 лири турски годишно.

 

 

52

 

            в) Грънчарството е изклю(чи)теленъ поминъкъ на много стружки семейства, както и на много такви въ градеца Рѣсенъ.

 

            г) Найпослѣ общиятъ български поминъкъ, земледѣлието. Въ стружката околность сѣе се конопъ, а въ Струга и малко ленъ. Лозята тамъ поради студената температура не вирѣятъ; гроздета имъ не узрѣва добрѣ, и виното остава кисело слабо. Стружани се снабдяватъ съ нужното вино и грозде отъ Охридскитѣ лозя. Въ ближната до Струга планина къмъ западъ има много костеневи кории, бърда наричани, принадлежащи на гражданитѣ.

 

Облѣклото (носията) на стружкитѣ жени, а прѣди нѣколко врѣме и на мѫжетѣ е както и на жителитѣ въ Охридскитѣ външни махали Месокастро и Кошница; сѫщо и на Рѣсенскитѣ селско, българско, шаечно и домародно.

 

 

III. Политическо, църковно и учебно състояние на Струга.

 

Струга до прѣди 60 години се наслаждавалъ на особни нѣкоя правдини, дарени отъ нѣкоя Султанка, чието притежание и се считалъ градецътъ. Но слѣдъ тензимата, като отишълъ въ Цариградь единъ стружки прѣдставитель, на име Парде, за да добие подтвърдение на поменатитѣ правдини отъ постѫпилиятъ новъ Султанъ Абдулъ Меджитъ, надлежнитѣ документи нѣкакъ съ измама били отнети отъ рѫцѣтѣ му. Сега прочее и Струга както и всички други мѣста на държавата, подлежи подъ сѫщитѣ общи закони. Инакъ, както въ политическо, така и въ църковно отношение този малъкъ градецъ, като часть отъ Охридското окрѫжие и главно мѣсто на една отъ околиикитѣ му, Дримската, Дримъ-колъ наричана, [1] всекога е ималъ сѫщата речи участь съ главния градъ Охридъ. А отъ 30—40 години насамъ той много страда отъ ближнитѣ албаномухамеданци селяни, особно отъ Велещанитѣ злодѣйци, които много пакости и золуми правятъ на стружкото население — грабятъ го, крадятъ, поробятъ, а найпослѣ убиватъ немилостиво по срѣдъ чаршията и на пладнина. Отъ страна на църковното началство, както и на полическата власть въ Струга е имало и има по единъ намѣстникъ. Политическиятъ намѣстникъ до скоро врѣме се наричаше „Еминъ-ага;" отъ това и управителниятъ домъ се казваше „Еминаане.”

 

 

1. Г-нъ * * * въ статията си „Битолско, Прѣспа и Охридско,” обнародвана въ кн. IV на Мсб, като описва стружката околность, казва погрѣшно, че тази послѣдната се наричала „Малисия,” когато съ това име се наричатъ само осъмъ нейни села, на лѣвия брѣгъ на Дримь и на сѣверозападь отъ Струга, а не и цѣлата околийка, която се нарича Дримъ-колъ.

 

 

53

 

И въ учебно отношение Струга всѣкога е послѣдвалъ примѣра на главния и съсѣденъ Охридъ. Прѣзъ цѣлия текущи вѣкъ не се появи врѣме, когато да е нѣмало въ Струга училище. Тамъ първо видѣли бѣли свѣтъ и първитѣ научни сѣмена добили приснопаметнитѣ братя X. Миладинови, както е казано и въ жизнеописанието имъ.

 

Българскиятъ езикъ въ стружкитѣ църква и училище много покъсно нежели въ Охридскитѣ е замѣстенъ съ гръцки. Когато прѣзъ 1856—1860 год. учителствувахъ тамо, старитѣ свещеници казваха ми, че тѣхнитѣ родители или дѣди свещеници, на млади години служили въ църквата по славѣнски, сир. нѣщо прѣди 70 години отъ тога, а гръцки не знаели; а прѣди 95—100 години, т. е., 20—30 год. слѣдъ паданьето на Охридската независима архиепископия, почнало се да се служи по гръцки, когато наопаки въ Охридъ не се помни отъ кога се е въвелъ гръцкиятъ езикъ. И пакъ въ Струга една-двѣ години порано се въведе български езикъ, именно на 1857 год., а въ Охридъ на 1859—1860 год. Сега въ Струга училища има: едно главно, едно първоначално и едно дѣвическо, вситѣ на български езикъ.

 

* * *

 

Прилага се тукъ песеньта за вдовицата на пок. Д. Миладиновъ, съчинена отъ покойния Р. Жинзифовъ и печатана въ спис. „Братски трудъ" а прѣпечатана въ „Читалище" год. II. съ нѣкой езични бѣлѣжки. Сега пакъ прѣработана малко по мѣстното стружко нарѣчие.

 

Вдовица.

 

„В’градъ Струга дек’буйно Дримъ течитъ,

И’зъ езеро златъ песъкъ влечитъ,

Затѫжила какъ Кукавица,

При рожби си клета вдовица.

Тá майка вдойца пѣещи

Съ распущени коси по плещи,

Прокълнуватъ своя сѫдбина,

Прокълнуватъ часъ и година.

Въ прѣгръшки си рожби държеещи

И ядни си сълзи ронеещи,

Расплакала гори, планини

И стружки глъбоки долини;

Градини и ниви и дървя,

Расплакала цветя и лозя;

И славей прѣстана да пѣитъ

И слънце прѣдъ нея да грѣитъ;

 

 

54

 

Отъ жальость Зорница се скрила

И вситѣ небѣсни свѣтила;

И върба си вѣтки наведна

И риба изъ вода побѣгна.

При рожби вдвойца ми страдна,

Наредвитъ си тѫжна и ядна.

За кого тá коси си корнитъ?

За кого тá сълзи си ронитъ?

За мѫжа, за деверь тя’вика,

А рожби, за татка, за стрика:

Изеде ги градска темница

Въ приморска царска столица.

Градъ Струга, градъ Охридъ, прѣславни,

Два братя родени, два главни,

Работници съ вѣра немъртва,

На злоба тѥ бидоха жъртва!

Какъ вѣрно, как’сложно, сговорно,

По българско поле отборно,

По поле, по то македонско,

Широко и чисто славянско.

Запалени свѣщи държеещи

На Бугари пѫть тѥ светеещи

Безъ хитрость, безъ гордость, безъ злоба

И себе си вѣрни до гроба;

Co сърдце смирено, горещо,

Тѥ бранеха, co слово си вѣщо

Народность, свобода народна,

И вѣра духовна, свободна.

И бѣше имъ слово такъ милно,

Так живо, так врело, так силно,

Ta’ce, що до тога бѣ нѣмо,

Продума се, малко, голѣмо!

О, братя, дружина ми вѣрна!

Владика co вѣра безвѣрна,

Наклевети братя ми славни,

Как’кървници страшпи и главни:

Въ голѣмъ градъ прѣзморский, приморский,

Оставиха снѫга и коски!

А гробъ имъ не знаѭтъ: То мѣсто

Прѣмило, прѣдраго, прѣсвѣто!

[Back to Index]