Лично и исторично в „Автобиография“ на Григор Пърличев

 

доц. д-р Страшимир Цанов  (Шуменски университет "Еп. Константин Преславски")

 

Григор Пърличев е една от големите фигури на Българското възраждане в Македония и на българската литература. Той е водач в Охрид на борбата за въвеждане на българския език в училище и за независимост от фенерската гръцка църква, неприпознавана от нашите възрожденци като Вселенска патриаршия. Двуезичен писател, владеещ писмено чуждия гръцки език по-добре от родния си, Пърличев остава в историята на гръцката литература с поемите „Сердарят“ („Войводата“) и „Скендербей“, с победата си на поетическия конкурс в Атина през 1860 г. Мястото му в българската литература се определя основно от два текста – първия превод на „Илиада“ и „Автобиография“. Колкото и да не впечатлява преводът, той все пак е първи и заслужава внимание не само като материал, чрез който да се анализира критическата мисъл на Нешо Бончев. Поезията на Пърличев също е интересна. Вярно е, че тя не включва художествени образци на епохата, но може да се изследват механизмите, посредством които се вписва в рецептивните нагласи на съвременниците и упражнява пропагандно въздействие. Факт е, че Пърличевите стихове, без да блестят с особени художествени достойнства, са изключително популярни през Възраждането – даже такъв култов литературен герой като Иванчо Йотата от „Чичовци“ на Вазов цитира стихотворението песен „До кога, братя мили българи“, а „Песен за унищожението на Охридската патриаршия“ има огромна роля за „изкоренението гърцизма“ [Пърличев, 1980: 321]. Можем да се доверим на обобщението, което прави Симеон Радев за значението на Пърличевата поезия: „Но това, което правеше най-популярно и любимо името на Пърличева, бяха песните му... Пърличевите песни са се пеели не само в Охрид, но и в цяла Македония. Една от тях – „Бягайте, гърци, не ви сакаме“, е била нещо като национален марш. Тя няма никакви художествени качества, но за да пали умовете, една песен няма нужда да има художественост. И Марсилезата не е художествена“ [Радев, 1994: 121 – 122].

 

Всъщност, ако избегнем метафоричната емоционалност на израза „да пали умовете“, можем да заключим, че поетическите творби на Пърличев определено съответстват на масовите патриотични нагласи на българите от епохата на църковните борби. Тема на настоящото изследване е „Автобиографията“ на Пърличев и е логично да започнем изложението с въпроса, доколко тя съответства с тематичните и смисловите си аспекти на читателските вкусове на съвременниците.

 

Произведението е писано между 10 април 1884 г. и 1 май 1885 г., когато авторът е учител в Солунската българска мъжка гимназия. Публикувано е за пръв път в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина (т. XI, 1894, с. 346 – 403). Безспорно е, че „автобиографичните свидетелства трябва да се разглеждат в тези конкретни историко-културни контексти, в които те се появяват и функционират“ [Зарецкий, 2012]. И на двата контекста – времето на писане на автобиографията и времето, когато е публикувана – е присъщ интересът към последните предосвобожденски десетилетия. Той е най-вече към революционните борби, които са привилегировани в националната памет. Както тогава, така и сега. През 80-те и 90-те години се пишат много записки, спомени, автобиографии. Всички тези жанрове могат да бъдат подведени под общия знаменател на термина егодокумент (egodokument), въведен от Жак Пресер и обединяващ „произведенията, в които изследователят се сблъсква с „аз“ – или понякога (Цезар, Хенри Адамс) „той“ – като едновременно пишещ и постоянно присъстващ в текста субект на описание“ [Dekker, 2002: 14]. Пърличев пише текста си между първия и втория том на Захари-Стояновите „Записки по българските въстания“. Творбата е публикувана в годината на първото самостоятелно издание на Вазовия роман „Под игото“. Съвпаденията означават, че „егодокументът“ на знаменития охридчанин се появява не само като израз на потребността на автора да се самопредстави пред читателската аудитория.

 

Автобиографията е и логично следствие от интереса през 80-те и 90-те години на ХIХ век към близката история (времето от 60-те и 70-те години, което подготвя Освобождението). Интерес, намерил проявление както в свидетелски, споменен „епос“ като „Записките“, така и в художествен епос като романа „Под игото“. Отбелязахме, че в споменната литература (егодокументите) за предосвобожденското време доминира революционната тема. Това е осъзнавано от съвременниците не само като нормално, но и като дисбаланс в конструирането на националната памет. Показателно е, че в „Предисловие“ на том първи от „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов се обръща към големите личности на просветното и църковното движение с призив да оставят своите свидетелства за „другия фронт“ на Българското възраждане: „Каква драгоценност, какъв богат материал и за историци, и за поети, драматурги и повествователи щеше да се открие, ако нашите стари обществени деятели: Славейков, Михайловски, Кръстевич, Чомаков, дядо Богоров, Геров, А. Екзарх, Данов и Груев и пр. бяха описали просто кръга на своята деятелност било по черковния въпрос, било по възражданието на книжнината ни и училищното ни дело. Какво богатство!“ [Стоянов, 1983: 34-35].

 

Едва ли „Автобиография“ е отклик на З.-Стояновия призив. Пърличев не пише мемоари за църковната борба и просветното движение. Той създава автобиография, история на своя личен живот, и историческите събития, в които участва, са част от него. Действията на Пърличев като учител, въвеждащ българския език в охридските училища, като писател и църковен деятел, определят облика му на историческа личност. Те са исторични. Но са съставки от живота на автора и в текста се редополагат до определено аисторични моменти като отношенията в семейството и болестите на автобиографичния герой. Вероятността Пърличев да е започнал да пише текста си заради съзнанието, че това, което той знае за историческите събития от Възраждането, е важно и неговото свидетелство е нужно за историците и за националната памет, е практически нулева. Читателят, който очаква много исторически факти в „Автобиография“, няма как да не е сюрпризиран от беглото маркиране на толкова важно събитие като заменянето на гръцкия с българския език в охридските училища. Но в произведението Историята не е „погълната“, както в спомените на П. Р. Славейков [Ракьовски, 2003]. Нито от езика, нито даже от личното битие на героя повествовател. Това е така, защото тя не е нещо външно спрямо личното битие, а е част от него. Всичко, което Пърличев разказва, е лично, включително и това, което с общественото си значение е безспорно исторично. Историчното е лично, но обратното не е вярно, не всичко лично е исторично. В съотнасянето си те, личното и историчното (чисто личното и лично-историчното, ако трябва скрупульозно да ги назовем), образуват наративния свят на автобиографията. Какви значения пораждат релациите им в нейния контекст е безспорно интересен въпрос, защото се отнася не само до спецификата на един мемоаристичен жанр в конкретен исторически момент, но и до характеристиките на мисленето за себе си и за себеполагането си в Историята на интелигента възрожденец от края на XIX век.

 

Ще започнем основната част от изложението с въпроса, защо Пърличев решава да пише своята автобиография. Творбата фактически започва с него: „Да пиша ли биографията си?“ [Пърличев, 1980: 253]. Очакването, че въвеждащите редове ще му отговорят, не се сбъдва. Като причина за творческия акт е посочена ползата от автобиографичното четиво: „Дълго време се колебаях и нито бих писал, ако не бех уверен, че виографиите са доста полезни книжки“ [Пърличев, 1980: 253]. Отговор няма, автобиографичният герой фактически отказва да обясни защо разказва своя живот, защо са полезни „виографиите“, не е казано. Не личи загрижеността към историците и литературните творци, която проявява Захари Стоянов в предисловието на том първи от „Записки по българските въстания“.

 

Текстът не включва в себе си знаци, че авторът го осъзнава като важен източник на информация за деятелите от сферите на историографията и художествената словесност [1]. От съдържанието му можем да предполагаме, че Пърличев е споделял Хайневото схващане за изключителната и по презумпция историческа ценност на индивидуалния човешки живот. Хайне впрочем е цитиран от З. Стоянов в упоменатото предисловие: „Под всеки подгробен камък лежи една част от всемирната история – говори Хайне, – всеки човек е вселена, която се ражда и умира с него, историята на всяко съществувание има своя интерес [Стоянов, 1983: 35].

 

Пърличев определено има достатъчно високо мнение за себе си. За това съвременниците са единодушни. Изключително илюстративна за него е една случка, разказана от Симеон Радев и отнасяща се до времето, когато „вторият Омир“ (както пише, че са го наричали в Атина) е учител в Солун [2]. За самочувствието на автора е показателно, че в самото начало на произведението си той го назовава „история“ на своя живот и така внушава съзнанието, което има за историческата ценност на своята личност. Обект на настоящото изследване е отношението лично – исторично в текста. Какви значения влагаме в тези понятия? Исторично в автобиографичния разказ е всичко, което се отнася до социалното битие като включващо факти, имащи причинно-следствена връзка. Това са исторични факти, защото са следствия на едни и причинители на други факти. Разказването за обществени събития е исторично. Разказването за съкровено индивидуалното битие e лично. Лично е разказването и за делничното битие в рамките на семейството, когато то се визира като свят, изолиран от света на обществените отношения.

 

Автобиографията започва от раждането на героя и приключва във времето на завършването на текста. Тя обхваща 54 или 55 години (Пърличев не знае дали е роден през 1830 или 1831 г.). За подбор на факти, придържащ се към точно определени критерии, трудно може да се говори. Авторът безспорно разказва това, което за него е важно – моментите, които жалонират оформянето му като личност, нещата, които са се запечатали в паметта. С пиетет са представени образите на дядото и особено на майката. В текста Пърличев се самопредставя в определени моменти като романтичен герой, страдащ от сплин. В ценностната му система обаче има три константи, сред които не е любовта към родината. Те са: Омировата поезия, майката и християнската вяра. В частта, посветена на юношеството, четем: „Вярно е обаче, че тогава всичко беше ми омързнало. Не обичах ничто на светът, освен Омира и майка, и Богородица, пред която се покланяхме. Нито „добро утро“ казвах некому! Се чудех как людие могат живе в тази плачевна долина. Постоянната ми мисъл беше: или съвършенство, или смърт“ [Пърличев, 1980: 269]. Последната фраза е ключ към разбиране на сюжета, изграден от автобиографичното повествование. Той е поредица от по-кратки или разтегнати във времето епизоди, представящи израстването, усъвършенстването на героя. Пърличев научава гръцки език, налага се с упоритост като учител в Охрид, побеждава на поетическия конкурс в Атина, научава писмения български език, не до съвършенство, но достатъчно, за да го наложи в родния си град като език на богослужението и образованието, вместо гръцкия. Всички тези автобиографични епизоди можем да ги назовем събития на преодоляването. Героят преодолява някаква пречка и постига нещо важно за себе си, утвърждава се като авторитет сред съграждани и сънародници. Пречките са от различен характер – болести, скъперничеството на охридските първенци, които назначават учителите, семейни трагедии, омразата на владиката Мелетий към българите, сговорът между турските власти и фанариотите. Събитията на преодоляването са всъщност и събития на изстрадването, отстояването. Всеки успех на Пърличев е изпитание за него, защото изисква някаква жертва. Най-голяма е жертвата, която той прави в името на българския език. Изборът пред героя е прост – трябва да избере между личния си интерес (своята свобода) и дълга към народа:

 

 „- Остави българския язик – каза каймакамина, – и сега те освобождавам.

  - По-добре смърт“ [Пърличев, 1980: 295]. 

 

Дългът към народа е морална категория, която произтича от съзнанието за историчност, защото народът има ценностна идентичност в контекста на историческото си битие. Означава ли това, че Пърличев избира между лично и исторично? Едва ли. Гордостта му е твърде голяма, за да отдели личното и историчното. Историчното е съставка на личното, средство за неговото утвърждаване. Капитулацията пред ултиматума на каймакамина би накърнила гордостта на Пърличев. Достойнството е утвърждаване сред другите, в очите на другите, така че гордият човек Григор Пърличев не може да се откаже от патриотичната кауза, на която се е посветил. Не може, защото тя е негов личен избор и предаността към нея е означител на личностната му ценност.

 

Личното и историчното са органично свързани, неотделими са. Чрез включването си в Историята героят на автобиографията утвърждава себе си като личност. И това е логично – ако един човек живее не само посредством ценността на физиологичното си съществуване, той неминуемо търси утвърждаване в социума. Това го превключва в битието на Историята и ако той заема по-важна социална позиция, и съответно чрез нея поражда или катализира обществени процеси, значи, се превръща в историческа личност. Големият въпрос е за съотношението лично – исторично. Дали чрез Историята човек търси личностното си утвърждаване, или чрез личностното си осъществяване търси своето място в Историята? Безспорно при различните личности е различно и не винаги може да се реконструира причината, поради която се осъществява включването в Историята. Автобиографиите, независимо от уговорките за недоказуемата им искреност, са текстове, посредством чиято интерпретация могат да се аргументират сериозни хипотези за това, как дадени исторически личности се отнасят към историята – като към средство или като към цел. Естествено това оразличаване е и работно, и условно, защото все пак всеки и всичко се намира в Историята и дори да се отнасяш към историческото инструментално, не можеш обективно да го идентифицираш като средство за удовлетворяване на своето его. Можеш само да определиш субективното си отношение към него като отношение към средство.

 

Имайки предвид всички тези уговорки, можем да разглеждаме автобиографията на Пърличев като свидетелство за спецификата на отношението лично – исторично в мотивационната активност и ценностната система на героя. Посочената триада Омир – майка – Богородица поражда предположението, че за него доминантно е личното, а не историчното (заради значещото отсъствие на родината). Внимателният прочит на творбата дава и други доказателства за верността на тази догадка. В текста има твърде много подробности от личното битие на героя, които определено нямат отношение към факта, че е историческа личност. Особено впечатляват със своята частност и аисторичност тези, които са от соматичен характер. Някои от разказаните случки могат да се възприемат като илюстративни за социалнопсихологическите аспекти на живот в миналото и съответно като исторични по смисъл. Такъв е например разказът за „оптическите занимания“ на детето Григор и страхът му от „желките мъчителки“. Този момент в произведението оценява негативно представите в миналото за възпитанието на децата: „Но за да покажа мрачността на тези първобитни времена, ще ви разкажа кратко една историйка, която ще докаже, че тогава любящий убиваше любимаго, и то невинно, безсъзнателно“ [Пърличев, 1980: 254] [3]. Но редица моменти са от съвсем лично, аисторично естество – например преяждането на братовия помен, многобройните болести и т.н.

 

Да обърнем внимание на най-пространно разгърнатата част от автобиографията, която е въведена твърде показателно с думите: „Досега можех да бъда кратък; се сърдех даже на перото си, дето не пише по-бързо – отсега краткостта е невъзможна: ще разказвам страдания“ [Пърличев, 1980: 287].

 

Страданията на Пърличев в дебърския затвор са следствие на въвеждането на българския език в Охрид. Всъщност има две въвеждания на български език – преди и след дебърските теглила на героя. Можем да говорим за единен триделен исторически сюжет, в който пребиваването в дебърския затвор е личната жертва, благодарение на която се постига историческата цел: Пърличев въвежда българския език в училищата, чрез турските власти митрополит Мелетий го оковава във вериги, но саможертвено всеотдайният българин издържа изпитанието и отново въвежда родния си език в местното образование. В този триделен сюжет втората част е най-лична. Тя представя нравственото величие на героя. На личните страдания „в полза роду“ са посветени 10-ина пъти повече страници, охудожествени чрез многобройни експресивни диалози, отколкото на процеса на раждане, развитие и узряване на идеята, че българите в Охрид трябва да се учат не на чуждия гръцки език, а на своя майчин език. А конкретиката на образователната революция в Охрид, която за един историк има първостепенно значение, въобще не е удостоена с внимание. Това съотношение доказва, че историчната ангажираност на Пърличев произтича от съзнанието му за собствена личностна ценност. Историята е измерението, в което единствено може да се изяви жаждата му за признание. Затова фактите, доказващи неговото достойнство, в текста определено преобладават над фактите, които са исторически резултати от дейността му и са полезни за българското общество. Последните присъстват достатъчно категорично, но нямат акцентния емоционален контекст на първите.

 

Пърличев безспорно има съзнание за обществената значимост на делата си, той е убеден, че те са част от Историята. И това е заявено в пасажите, където автобиографичният герой пише за себе си като учител, писател и борец за българска църковна свобода. С гордост обявява личната си победа на поетическия конкурс в Атина за българска, т.е. принадлежаща на Историята победа: „Нека знаят и това, че не пиша от собствена своя гордост, а за възвишение на народната“ [Пърличев, 1980: 277]. Но разликата между неговата автобиография и егодокументите на други видни възрожденци, като Ат. Иванов, Р. Ил. Блъсков, Ю. Ненов, е съществена. Ако те разказват своя живот, следвайки линията на събитията, които имат исторически смисъл, които са съставки на историята на българското образование през Възраждането, охридският преводач на Омир разказва именно своя живот и акцентира върху това, което лично го е развълнувало и впечатлило, независимо дали то се вписва, или не се вписва в историята на народа. Този тип разказване определя логиката, по която образът на имамина, а след това заптие, Емин е представен детайлно (и портретно, и сюжетно) чрез реплики и действия, а крупна историческа фигура като митрополит Натанаил е щрихирана, и то с нескрита негация и досада. Пърличев цитира стихотворението, което пише в чест на пристигането на Натанаил в Охрид, представя конфликта си с него на годишните изпити и изразява своето огорчение, че позорно е изпъден от българския владика. Силата на огорчението е акцентирана с перифраза на Христовите думи, че никой не е пророк в собственото си отечество, и особено чрез аналогията между това, което е претърпял героят от архиереите на гръцката и от архиереите на българската църква, за чието учредяване той приема лишения и страдания. Интересно е, че текстът представя два епизода от конфликта между митрополит Натанаил и Пърличев, но не казва нищо за неговата причина, за началото му. Странно звучи обяснението „тука не му е мястото да описвам“ [Пърличев, 1980: 323]. Ако автобиографията на значима историческа личност (Григор Пърличев) не е място за описание на конфликт с друга голяма историческа личност, митрополит Натанаил, то къде е мястото тогава на този сюжет?

 

Пърличев отделя достатъчно внимание на отношенията си с гръцките професори Рангавис и Орфанидис, които са част от гръцката културна история. Защо пренебрегва конфликта си с митрополит Натанаил, и то до такава степен, че оставя читателите в неведение за неговата причина? Отговор на въпроса трябва да търсим в изключително силното его на писателя. То го кара да напише, че не знае как е оценена поемата му „Скендербей“ от журито на Атинския поетически конкурс през 1862 г., а както убедително доказва немската изследователка Доротея Кодах, нямало е как да не знае. Можем да предполагаме, че Пърличев не обяснява откъде започва и защо се появява конфликтът между него и митрополит Натанаил, защото е съзнавал дребнавостта, нищожността на същността му. Вероятно е разбирал, че няма да спечели авторитет сред читателите си, обяснявайки им причината за свадата. Това, че враждата между двамата не е от високо, идеологическо естество, подсказва и фактът, че в своята автобиография охридският владика не я споменава даже с една дума, а той, за разлика от Пърличев, разказва живота си, следвайки линията на събитията, които означават неговата историчност.

 

Ако това тълкуване на значещото отсъствие (причината за конфликта) е правилно, изводът е, че Пърличев е осъзнавал историческите факти като най-важни за легитимиране на личностната си значимост. Представата му за факти включва както събитията, така и изживяването им. В автобиографията с най-висок коефициент на престижност за героя са страданията. Те са личните жертви, които той прави, за да постигне неща от обща полза за българите. Продукт на едно изострено его, автобиографичният наратив отделя на страданията на героя по-голямо внимание, отколкото на резултатите от неговата книжовна, просветителска и обществена дейност. Резултатите са общо достояние, страданията са индивидуални, само негови.  Те са Пърличевата саможертва „на полза роду“, а в традициите на християнството личността се цени по жертвеността си за другите. В истинския смисъл на думата страданията не могат да бъдат споделени. Към тях другите (ако са близки) могат да бъдат съпричастни, но съчувствието не е споделяне, защото близките хора могат да облекчат с моралната си подкрепа болката, но не и да я изживеят. Акцентът върху страданията откроява индивидуалната ценност на Пърличев и затова автобиографията им отделя по-голямо внимание, отколкото на това, което тези страдания изкупват. Последното принадлежи не само на героя, а текстът определено е представяне на историчността на Аза, а не на Историята през погледа на Аза.

 

В духа на Възраждането тегобите на автобиографичния герой са „удостоверени“ като достойни и възвишени чрез ценностни аналогии с Христос и библейския код. Пърличев казва на племенника си: „Търпение, Георгий! Нека пострадаме малко. Сам Христос страдал за народ“ [Пърличев, 1980: 309]. Вълнуващи са майчините думи, които той чува, преди да поеме мъченическия път на окован във вериги душманин на падишаха: „Не бой се! Пред св. Климента горят безбройни лампади. Ако ми се уплашиш, харам да ти е млекото ми“ [Пърличев, 1980: 295]. Те са интересни не само като потвърждение на това, че в Охрид св. Климент не е минало, а живо присъствие [Радев, 1994: 126], но и като безспорна отпратка към един мъченически сюжет от Библията, в който жертвено са свързани майка и син [4].

 

Възрожденските автобиографии имат определено мемоарен характер. Още Софроний Врачански със своето „Житие и страдания на грешния Софроний“ поставя началото на тенденцията автобиографичният и мемоарният дискурс (сами по себе си близки) да се преплитат и взаимопреливат помежду си в творбите на българските автори. Смесването на жанровете е следствие от идеологическия характер на възрожденската словесност, от подчинената позиция на личността спрямо националната общност и Историята. Емблематичен пример за мемоарната доминанта на свързаните с Възраждането автобиографични текстове е произведението на Кузман Шапкарев, посветено на борбите за българската кауза в Македония. Пълното му заглавие включва в един семантичен контекст понятията история и автобиография, подчинявайки второто на първото: „МАТЕРИАЛИ ЗА ИСТОРИЯТА НА ВЪЗРАЖДАНИЕТО БЪЛГАРЩИНАТА В МАКЕДОНИЯ ОТ 1854 ДО 1884 Г. Написал във вид на автобиография К. А. Шапкарев през 1883 – 1884 – 1895 год. (с някои още по-сетнешни бележки и поправки) в Солун, Цариград и Самоков [Шапкарев, 1984: 19].

 

Ако типичната възрожденска автобиография има мемоарен характер, творбата на Григор Пърличев е нетипична. Тази нетипичност има значение за ориентацията на рецепцията към текста като към литературен. Това е така, защото отсъствието на богата историческа фактология изостря читателското внимание към литературността на произведението. А тя е безспорна. Авторът представя една нехудожествена действителност, но я подрежда и стилово оформя като писател, какъвто е. Като творение на художествената словесност възприема „Автобиография“ и Симеон Радев, който ѝ дава една свръхвисока оценка: „Автобиографията на Пърличева е по съдържание, заедно с историята на Паисия, житието на Софроний Врачански и „Под игото“, една от най-вълнуващите книги в българската литература. И със своите художествени качества тя поставя автора си между големите български писатели. Езикът на Пърличева, без никаква украса, но с необикновено изразителна сила и тъй стегнат, че нито една дума не може да се откърти от него, напомня езика на Ботева в поезията му. Смело може да се каже, че Пърличев по стегнатия си език е в прозата това, което е Ботев в стиха. Пърличев е още неоценен. Но не бе ли същият случай и със Захари Стоянов? Трябваше да се мине почти половин век, за да го открие критиката. Тя един ден ще открие и Пърличева. Той фигурира в историята на гръцката литература на чужди езици и на гръцки под името Ставридис“ [Радев, 1994: 238].

 

Трудно може да се приеме суперлативното поставяне на писателя Пърличев редом до Ботев и Вазов, но неговата автобиография определено заслужава изследователско внимание. Текстът ѝ е интересен не само със спецификата на отношението лично – исторично. Той излага едно половинвековно човешко битие, целенасочено следвайки логиката, по която се изгражда и изявява индивидуалността на автора. Функционално е включена неговата творческа идентичност – елинизмът му, т.е. познанията по старогръцка култура и литература. Те лайтмотивно се появяват като ценностен код, чрез който се осмислят лица и събития от живота на Пърличев. Така разказването постоянно превключва от битието на всекидневието към универсализма на античната култура и внушава, че колкото и различни да са, те все пак са съизмерими като съставки на човешкия макрокосмос, такъв, какъвто го представя Пърличевият текст. Старогръцката култура е органично достояние за победителя на Атинския поетически конкурс и затова например асоциативната отпратка от майчиното тегло във всекидневието към стиховете на Омир не изглежда изкуствено прилепена, а е наративно функционална (както и ред други подобни асоциации): „...милата носеше на глава един, още мокр, болярский килим, от грамадна дължина и ширина, сгънат in octavo – килим, когото мъска с труд би носила. Разкъса ми се сърцето. Като ме видя, тя спре стенанията си и ми направи една подсмивка.

 

 - За что ти тука синче?

 

 Но аз плачех, както да би некой убил майка. Омир каза: „Половина благородства бог отнима человеку, кой свобода си изгубил, който станал роб другому.“

 

 Майка се спре.

 

 - Что плачеш синко?

  - Еда ли така, нано, ке робуваме?“ [Пърличев, 1980: 260]

 

Достойнство на произведението е и неговата функционална наситеност с диалози. Диалогичността е действена, разговорите нямат описателен характер, те движат автобиографичния сюжет. Тази функционалност на диалозите съответства на стегнатия, лапидарен стил на твореца, който дава приоритет на събитието и минимализира обстоятелствения му контекст.

 

Да се насочим отново към темата на изследването – съотнасянето лично и исторично. Без да има богатата нюансираност на отношението исторично – аисторично от „Хайдушки копнения“ на Яворов, то драматизира животоописанието, проблематизира го като разказ не само за срещите на Аза със света, но и за своеобразието на света в Аза. Релацията лично – исторично всъщност генерира литературност посредством своите драматични идентичности.

 

Кои са тези драматични идентичности на отношението лично – исторично, пораждащи въздействащата художествена сила на един по презумпция нелитературен текст?

 

Ще започнем с нехарактерния за епохата патриотизъм, изявяван от автобиографичния аз. За представител на Възраждането патриотизмът е твърде непатетичен. По невъзрожденски, личното има приоритет над историчното. Вярно е, че коментарът за женитбата е в духа на писаното от ап. Павел и поставя любовта към родината над личните чувства: „На всякой българин желая да има домакиня, како моята; но верно е, че бих бил по-полезен на отечеството, ако бих останал свободен [Пърличев, 1980: 319].

 

Много по-искрено обаче звучи признанието на Пърличев, че най-щастлив ден в живота му е денят, в който подарява на майка си бунда. А и цитираната ценностна триада на героя – майка, Богородица, Омир – показателно не включва родината.

 

Важно място в текста заема драматичната идентичност на автобиографичния герой разказвач като поет. След дебърското затворничество най-много страници са посветени на победата на Атинския поетически конкурс. Драматизмът на творческата съдба се ражда от факта, че един борец срещу гърцизма се формира като поет в лоното на гръцкия език и  на него създава своите поетически шедьоври. В произведението е споделена мъката на човека, който владее писмено родния си език много по-слабо от чуждия. Изучил до съвършенство гръцкия език, охридският българин осъществява потенциала на поетическия си талант в сферата на чуждото. В определен смисъл на думата Пърличев е жертва на елинистичната си образованост. Васил Пундев много точно отбелязва, че той е „единственият поет, който ни даде и отне елинизмът“ [Пундев, 2001: 55]. От друга страна, творецът е жертва и на нерегламентираната езикова ситуация през 60-те и 70-те години на ХIХ век, когато конституирането на единен български литературен език е още незавършен процес и родният му диалект няма основна роля в него. За езиковата бъркотия в творчеството на автора свидетелстват двете странички, посветени на превеждането на „Илиада“. Истинска драма е лутането на твореца между български и „старобългарский“ (т.е. църковнославянски), съпроводено и „подпомагано“ от усвояването на руския език посредством един гръцко-руски речник: „…ми пратиха „Греческо-русский словарь“ и Гнедичевата „Илиада“ (Бех, както и днес още съм, слаб в българский язик)... Превождах на българский не както щех, но както можех. Уморен от превода, четех руски стихотворения... [...] Ден из ден духът на руский язик ставаше ми по-знаком и тъй като не можех писа по българский, записах по старобългарский“ [Пърличев, 1980: 321].

 

Един от крупните дейци на движението за заменяне на гръцкия с българския език в църквата и образованието, Пърличев е много добър в гръцките си стихове и посредствен в българските. Тази парадоксална ситуация в „Автобиография“ ражда минорните интонации, тъгата за неосъществения поетически талант в сферата на родната словесност. Личната си съдба на поет обаче той обяснява с обективния исторически контекст – изключително силните позиции на гърцизма в Охрид около средата на ХIХ век: „Утрента се стекоха дома по обичаю сродници и съседи. Те знаеха, че желая да се уча, но де? Что? Как? Тогава се решаваше съдбата ми. Не се найде ни един да ме посъветува да ида в Русия, а пак тогава само името на Атина и Янино звучеше у нас [Пърличев, 1980: 271].

 

Особено драматично се помества в личното битие на Пърличев имащата исторична идентичност опозиция свое – чуждо. Всъщност драмата на победителя на общогръцкия поетически конкурс, който не пише добре на родния си език, е част от драматичното вписване на опозицията свое – чуждо в съдбата на автора. Обособяваме я, защото тя има голямо значение в повествованието – все пак текстът е автобиография на човек на изкуството.

 

В творбата като свое се възприема българското. То включва традициите и каузите, които обединяват българите в национална общност. Чуждото включва другите – гърците, турците, албанците – и техните действия срещу българските опити за самоутвърждаване. На равнище история свое и чуждо са категорично обособени, но в контекста на индивидуалната съдба на героя разказвач отделни представители на чуждото са означени, ако не като свои, то поне като нечужди, не като турци и гърци, а просто като хора, спрямо които в текста се изразява уважение и признателност. Показателна е съпоставката между отношението на Пърличев към охридския грък, доктор Анастас Серезлия, и гърците, негови състуденти в Атина. Д-р Серезлия е представен различно през оптиките на историчното и на личното Пърличево възприятие на хората и света – отрицателно заради отношението му към българското изобщо, и положително, заради човещината, която проявява конкретно към българчето Григор. И това е в рамките само на едно изречение: „Хилядо поклони пред сенката му, ако и да мразеше он все, что е българско“ [Пърличев, 1980: 266]. Относно атинските състуденти автобиографичният текст не разделя лично и исторично – с презрителното си отношение към българите (исторично по същност) [5] младите елини пораждат отрицателното лично отношение на българския си колега. Той е обиден заради народа, към който принадлежи: „Когато костурските майстори вървеха к вечеру пред университета и си говореха българский, те (съучениците ми) казваха: „...ево ти минат воловете“. Късаше ми се сърцето. Оскърбен в народното честолюбие, тлеех от гнева и не можех да го излея...“ [Пърличев, 1980: 273].

 

Най-драматичен е моментът, в който като следствие на конфликта с митрополит Натанаил за Пърличев своето става чуждо. Това превращение засяга дълбоко честолюбието му, то включва в творбата мотива за непризнателността и оформя един тъжен завършек на автобиографията. Учителят, подчинил личното си битие на Историята, на стремежа да принесе полза роду, след като борбата е увенчана с успех, се оказва непотребен за тези, заради които е приемал лишения и страдания: „Колко чудно е, че отечеството, което никога и никъде не оценява синовете си, и гърцкий владика Мелетий, най-непримиримий мой враг, цели 18 години търпели моите уроци, проповеди, мъмрения и укори, и никога не ме изпъдили, а първий българский митрополит, очакваний Месий, безчестно изпъжда Пърличева от татковината му!“ [Пърличев, 1980: 324].

 

„Автобиография“ е проникната и от една тенденция да се преминава от частното към общото, на основата на личните наблюдения и своя социален опит да се правят обобщения за съсловия, етноси, човешката природа въобще [6]. Социалното, независимо дали е изменящо се, или е трайна структура, е исторично по природа, защото се оформя в историята и от историята. Оценявайки, осмисляйки и обобщавайки историчното, неповторимият Аз на разказващия своя живот Пърличев слива личното, екзистенциалното си начало с историчната си идентичност. Така произведението придобива интерпретативна широта, а автобиографичният дискурс визира протичането на индивидуалния живот като усвояване на битието с другите (исторично по същност) от личност, способна да претворява частния си житейски опит в обобщения от надличностно естество. Тези обобщения са продукт на едновременната положеност на личното в и извън историчното. Принципно присъща на всяка автобиография, стремяща се да представи надиндивидуалното значение на индивидуалния социален опит, тази положеност на автобиографичния аз генерира в текста самооценката на Пърличев, представата, която той има за себе си. С това произведението е интересно както като „опит за определяне на самоличността“ [Фаулър, 1993: 29], така и като свидетелство за манталитета на един възрожденец с ярка поетическа дарба, с уникална творческа съдба и с болезнено честолюбие. Неговата автоистория е ценна и сама по себе си, и като част от историята на възрожденската интелигенция. В нея има не само общи, типови модели на мислене и поведение, но и единични, неповтарящи се съдби. Именно като единение на лично и исторично,  на типично и индивидуално е интригуващ текстът на българина, победил на гръцки национален конкурс за поезия и заслужил/незаслужил Ботевите стихове:

 

   Защо не съм и Пърличев,

   да преведа Илиада;

   но с такъв превод, за който

   и лобут да ми се пада?

 

Всъщност Пърличев не заслужава нито Ботевия поетически лобут, нито панагеричната Симеон-Радева оценка. Заслужава познаване и признание – и като действително значим творец, и като човек с особено интересна съдба, символична за изпълнената с драматични противоречия съдба на македонските българи. От тази гледна точка „Автобиография“ трябва да се възприема като актуална, жива съставка на българската литературна история. И като свидетелство за духа на едно велико време. Защото, ако не е типичен, Пърличев безспорно е представителен деец на еволюционното крило на възрожденската интелигенция. И това, как той разказва своята История, как тя присъства в Историята на нацията и как в нея присъства Историята на нацията, помага за осмисляне на менталността на възрожденеца в следвъзрожденската ситуация на равносметка.

 

 

Приложение: Лично и исторично в творческата съдба на Пърличев (коментар на македонистката версия)

 

В началото се налага следното терминологично уточнение. В контекста на това изследване македонизъм означава идеологическо преозначаване на факти и личности от българската история като македонски.

 

Вниманието на българското литературознание към Пърличев и неговото творчество е нужно и с оглед на защитата на родната литературна история от опитите да бъде по македонистки фалшифицирана/присвоена. Парадоксално е, но драматичното съотнасяне свое – чуждо в съдбата на автора продължава и след неговата смърт. Литераторите от Република Македония измислят съвсем друга идентичност на опозицията свое – чуждо в битието на големия български поет и обществен деец. Драмата на твореца, невладеещ тогавашния български литературен език, е трансформирана в драма на „македонеца“ Пърличев, който става съпричастен с чуждата българска култура, но не получава признание от нея. Подписващ се един път като „Пърличев, убит от българите“, авторът на „Сердарят“ изразява разочарованието, че своите са непризнателни към него. Македонисткото тълкуване е съвсем друго – писателят е обиден на чуждите (т.е. българите), че не са го припознали като свой, че не са оценили приноса му към тяхната литература. И всичко това, при условие че няма нито едно свидетелство на автора, в което да се говори или поне намеква, че македонците са отделен народ, различен от българите, а не тяхна регионална група, подобна на шопи и тракийци. Напротив, поетът, публицистът и учителят от Охрид многократно заявява българското си самосъзнание. За него Македония е част от България. Затова толкова драматично изживява решенията на Берлинския конгрес. Встъпителната реч пред учениците от Априловската гимназия е показателна за съпричастността му с общонародната трагедия: „Помните прочее, че майка България е в окаяно състояние; помните, че майка България е раскъсана на пет части. Когда всички народности се съединяват, България биде разединена. Никога история не забележила толика неправда. Майка България, като претърпе зверский ярем в разстояние на пет векове, днес тя плаче за изгубените си чада Македония и Тракия. Тя плаче за плодородната Добруджа; тя плаче за Пирот, люлка на искуствата“ [Пърличев, 1980: 238].

 

За само регионалната идентичност на названието македонци и за синонимичността по национален признак между македонското и българското в творчеството на Пърличев свидетелства едно от патриотичните му стихотворения:

 

Чуйте, чеда македонци,

и вси вие млади момци!

Заръчало отечество

на нашето юначество:

   Да е клета тая глава,

   що отсега ке познава

   владичкото църнокапство,

   Фанарийотско духовенство!

Ой, болгарски ти мой народ,

що не гониш лош фанарйот?

От вси[те] страни болгарски

владиците истерале!

 

За подхода на литературната наука от Република Македония е представителна статията в македонската уикипедия. Тя има вид на сериозен научен обзор върху личността и творчеството на автора. Обемът ѝ е солиден – 27 страници (за сравнение – в българската уикипедия на Иван Вазов са посветени 9 страници, а на самия Пърличев – малко повече от 4) [Уикипедия, 2012]. Текстът впечатлява като стратегия на манипулативното присвояване на един голям български общественик и писател. Българската самоидентификация на твореца не е отречена (твърде безспорни и многобройни са автосвидетелствата за нея). Мотивът приемане на чужда идентичност за придаване на легитимност (познат от македонизирането на българския цар Самуил и неговите наследници) също не е използван (явно е счетен за неуместен за личност от XIX век). Избран е сюжетът за блудния син и неговото завръщане. Естествено сюжетът е разигран в квазиисторическа форма. В началото Пърличев е обявен за македонски писател и автор, принадлежащ, в зависимост от езика, на който пише, на три литератури – гръцка, българска и македонска (не е ясно как може да пише на македонски, при условие че тогава не съществува македонски литературен език), т.е. той е „тродомен автор“. Творчеството му е разделено на три периода: гръцки (1840 – 1861), български (1861 – 1883), македонски (1883 – 1889). Времето от пенсионирането на учителя Пърличев до неговата смърт (1890 – 1893) е изключено от творческата му биография. Критериите за обособяване на първите два периода са ясно посочени – задълбоченото опознаване на старогръцката култура, писането на гръцки език и съответно приемането на българската идея („под влиjание на бугарската пропаганда“) и писането на български език. Обособяването на македонския период не се основава на някакъв определен критерий. През него писателят пише най-добрата си творба на български език, на която е посветено настоящото изследване, и работи в Солунската българска мъжка гимназия „Св. Кирил и Методий“. Явно авторите на статията преминават от езиков критерий към географски и възприемат работата в Солун като завръщане на твореца към корените. За това значение има и идеята за особеното място на егейския град в македонското пространство. Неслучайно е цитиран следният пасаж от писмо на Пърличев до жена му: „Солун е сърцето, а ние сме вените на Македония“. Така се изгражда триделният сюжет: оставяйки безценни дарове на литературите, през които преминава (гръцка и българска), Пърличев се връща към своята македонска идентичност, която, случайно или не, се оказва своеобразно дотворческа (времето на детето Григор – 1830 – 1840 г.). Естествено е подценено неговото самоопределяне като българин (за което е виновна българската пропаганда) и е дебело подчертано разочарованието му от българите, от своите. Разбира се, премълчан е фактът, че най-голямо огорчение са причинили на чувствителния родолюбец именно охридчани, които, по териториалната логика на определяне на македонското, би трябвало да са свои, но не и българи.

 

Самото определяне на Пърличев за македонец, при условие че самият той се идентифицира без уговорки, категорично и нееднократно като българин, е повече от абсурдно. Авторите на статията в македонската уикипедия обаче се стремят да аргументират научно тезата си за видния представител на македонската литература (или да създадат видимост/привидност на научна аргументация). И това ги отличава от авторите на „знаменитата“ Македонска енциклопедия [7]. Естествено в стратегията си те включват мотива за езика. В два аспекта – общославянски език, за който мечтае авторът на „Сердарят“ и „Скендербей“, и „майчин“, т.е. македонски, на който той говори. Действително Пърличев мечтае за общ славянски език. С такава цел създава „Кратка славянска граматика“. В македонската уикипедия съвсем голословно се твърди, че като основа на това славянско есперанто той визира т.нар. македонски език. И бегъл поглед върху „Кратка славянска граматика“ доказва, че в Пърличевата утопия за общославянски литературен език базисна роля се отрежда не на някой от македонските диалекти на българския език, а на старобългарския език. По-интересен е сюжетът за майчиния език. Той е разгърнат подобно на това, което дефинирахме като сюжет за блудния син и неговото завръщане. Накратко е следният: талантливият охридчанин има творчески способности, но не може да ги реализира в сферата на майчиния македонски език, защото в този исторически момент не съществува литературен македонски език; това го кара да се ориентира към гръцкия език, създава шедьоври на него („Сердарят“, „Скендербей“), но е разочарован от фанариотската асимилаторска политика и се насочва към най-близкия до македонския славянски език – българския; Пърличев твори на български, получава критическа неблагодарност за първия български превод на „Илиада“, но винаги говори на майчиния си македонски език, защото е родолюбец и предтеча на създаването на литературен македонски език. Разбира се, в тази схема се премълчава фактът на самоопределянето като българин и се приписва/измисля съзнание, че охридският говор не е просто диалект на българския език, а език, майчин, македонски език. Това, което пише по езикови въпроси авторът (включително в своята „Автобиография“), категорично доказва, че той има ясна представа за отношението диалект – език. Безспорна е синонимичността на понятията „майкин язик“, „българский язик“ и „славянский язик“ в неговите текстове. Ще приведем два цитата, посветени на българския език. Те са от емблематични Пърличеви текстове – „Чувай ся себе си“ (първото слово, с което призовава съгражданите си да заменят в училище чуждия с родния език) и „Автобиография“. И определено не се нуждаят от коментари.

 

Що ми е потребен разум, кога той ми велит: „не мами, не предавай“, а яс не го слушам? Що ти е потребен разум, кога той ти велит: „Чувай си я татковината и люби я нея пойке от все!“ Що ти е потребен разумът, кога той ти велит: „Учи майкин язик, защото е лесен и ке те просветит в мало време“, а ти ми учиш елиника, и нищо не разбервиш ни у църква, ни у училище, и пак си малчиш, и не ся чуваш, и не ся разбудваш?“ [„Чувай ся себе си“ – Пърличев, 1980: 200].

 

През майя 1868, ако добре помня, поканих първенците у дома.

 

 - Сакате ли да въведем българский язик в църкви и училища?

  - Сакаме.

  - Ке ми позволите прочее да ида в Цариград да се поуча на славянский.

  - Позволено ти е...

 

В Цариград се учих на славянский у г-на Ивана Найденов (добър му час) даром...

 

В началото на ноемврия 1868 се върнах от Цариград и незабавно въведох българский язик в църкви и училища [„Автобиография“ – Пърличев, 1980: 287 – 288].

 

Всъщност македонизмът идеологически фалшифицира фактите, представящи отношението лично – исторично в съдбата на Григор Пърличев. Той има личната свобода да избере историчната си идентичност (всяко национално самоопределяне е исторична идентичност). Може, както немалко са го правели, да предпочете гръцката идентичност, да се радва на комфорт, образование в Англия... Победата на Атинския поетически конкурс му дава големи възможности за личностно осъществяване в сферата на елинската култура. Той обаче избира да бъде такъв, какъвто знае, че е по рождение – българин. Съвременните филолози и историци от Република Македония не приемат Пърличевия личен избор на исторична идентичност и му измислят друга. Всъщност, приписват му своята. Подходът им може да се характеризира като идеологизирано пренебрегване на историческите факти и принципите на научното изследване. Той е толкова брутален и абсурден, че внушава безперспективността на всякакви компромиси, сближавания на позиции, осъществявани от съвместни комисии и пр. Как може да има компромис между истината и лъжата? И може ли в името на социално-икономическата прагматика на междудържавните отношения една нация да се отказва от своето минало? Миналото е част от нас, а от себе си не бива да се отказваме. 

 

[Back to Main Page]


 

Бележки

 

1. Впечатлява контрастът между обяснението на решението си да пише автобиография, което дава Григор Пърличев, и това, как Кузман Шапкарев аргументира обществената необходимост от създаване на своя автобиография. Двамата са охридчани, учители и будители на българщината в Македония, пътищата им се пресичат, следователно паралелът е уместен. В предговора на най-значимото си автобиографично-мемоарно произведение Шапкарев пише: „Не е лесно на един мало-много съвестен човек да опише своето житие – автобиографията си; […] Като зная това, аз никога не бих дръзнал да взема перото, за да драсна нито реч за себе си, добра или хулна:

 

   а) ако животът ми не беше се докоснувал непосредствено до някои събития, важни за историята на народното ни възраждание и развитието на българщината в Македония;

    б) ако бих знаел, че тие събития не биха останали, както много други подобни, незабелязани от други лица, съвременни (каквито, доколкото мога да помня, едва ли имаше тога);

    в) ако не бих се боел да не би и ако би някога тие събития да се забележат, ще се забележат обаче неточно и невярно, както често става с историческите събития...

    г) ...та много жално ще ми бъде на смъртнийт ми час да си напомня, че заедно с мене умират и много безсмъртни за народната ни история драгоценни неща; най-после,

    д) ако да не бих знаел, че тие събития са нужни за новата ни история.

 

   Ето кое ме е принудило да се осмеля, без да гледам на що ще кажат за мене потомците критици и че ще ме причислят може би между егоистите, да се осмеля, казвам, да опиша житието си, за да мога да оставя на потомството си вярна картина на съвременни някои, важни за историята ни събития“ [Шапкарев, 1984: 21 – 22].

 

Сравнението между мотивацията за автобиографично творчество на двамата съграждани и съвременници показва поразителна разлика. В отличие от лишеното от конкретика и определено неясно обяснение на Пърличев, Шапкаревото е пропито от съзнание за историческа значимост на собствения живот и за дълг към историята като наука и съответно към историческата памет на нацията. В това отношение неговата автобиографично-свидетелска нагласа е много близка до Захари-Стояновото съзнание за ценността и функциите на мемоаристиката за Възраждането.

 

2. На една вечер, дето били събрани учителите от гимназията, директорът, Кандиларов, станал да пие наздравица за него. Той отдал почет на народното му труженичество, възвеличил го като поет и казал: Трябва да се смятаме особено щастливи, господа, че имаме в средата си такъв един прочут човек, такава една рядка единица.“ При тая последната дума Пърличев скочил като ужилен: Како единица бре! Ако аз съм единица, ти си нула“ [Радев, 1994: 120].

 

3. В разказа за мнимата мъчителка авторът се отнася критично към възпитанието на малките деца посредством насаждането на страх. Явно обаче възпитателните стереотипи на епохата са много силни, защото самият той в детските си стихотворения (особено в „Преяденото дете“) упражнява възпитателно въздействие върху малките читатели именно чрез внушаване на страх.

 

4. Става дума за един момент от Втора книга Макавеи. Подобно на героинята от библейския сюжет, майката на Пърличев окуражава своя син да не отстъпва от вярата си (каузата на българския език). И двете майки заклеват синовете си в млякото, с което са ги кърмели. В Пърличевия текст каймакаминът функционално е аналог на цар Антиох от Втора книга Макавейска, а верността към българския език – на предаността към юдейската вяра на братята Макавеи. Словесното поведение на майката в автобиографията перифрастично цитира това на майката на Макавеите от библейския текст: „Но като се наведе към него и смеейки се на жестокия мъчител, тя говореше тъй на бащин език: „синко, смили се над мене, която съм те девет месеци в утроба носила, три години с мляко кърмила, откърмила, отгледала и възпитала. Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо, и че тъй е произлязъл и човешкият род. Не бой се от тоя убиец, а бъди достоен за братята си и приеми смърт, за да те придобия пак по милост Божия с твоите братя“ (2 Мак. 7: 27–29). Цитатът е по: Библия. София, 1991. Изданието е на Св. Синод на Българската църква.

 

Навсякъде в цитираните текстове курсивът е мой. – С. Ц.

 

5. Оценките на хора по етническа принадлежност, независимо дали отрицателни, или положителни, са безспорно исторични, защото формирането на етнически и национални общности е исторически процес, а съзнанието за принадлежност към дадена общност и оразличеност от друга е исторично по същност.

 

6. Ще посочим някои от обобщенията в текста, които могат да представляват интерес и за учени от областите на народопсихологията и социалната психология: „Нека знаят и това, че не пиша от собствена своя гордост, но за възвишение на народната. Дотолкова ние, българе[те], сме били ругани и презрени от всите народности, чтото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, дето всека хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключим, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие редко се намира в другите народи: то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение. [...] Верно е, че горделивий никога не прокопсува, но верно е такожде, че и който презира себе си, е самоубийца. Първия грех, разбира се, е по-опасен; но ние, българе[те], треба да се пазим повече от втория: треба да уповаваме на силите си, на трудовете си“ [Пърличев, 1980: 277].

 

Се прекъсна мухабета. Вси умълкнаха. Нема ни един народ по света да слуша, както османлиите, с прилично благоговение, онова, что казва който и да е, даже и най-простий и най-презрений човек“ [Пърличев, 1980: 302].

 

Между другите рамазански увеселения, една вечер, докле спех, един от злосторниците беше се облекъл в женски дрехи. Смеховете беха общи: от них се събудих и видех мнозина да докачат притворната жена. Тя уж подбегваше и се оплакваше от докачителите си. Като късоглед, не познах това лице и се запрегнах на силна проповед за чистотата на нравите, която – особено в Албания – се счита за първа божия заповед [Пърличев, 1980: 315].

 

7. В „Македонска енциклопедия“ Пърличев е обявен за „най-голямото име на македонската литература през ХIХ век“ (без да се обяснява как може да няма македонски литературен език, а да има македонска литература). Най-интересно е, че текстът се позовава на Пърличевата автобиография, но навсякъде, където в нея пише български език, наименованието е сменено или със „словенско писмо и четмо“, или с „народниот jазик“ [Македонска енциклопедиjа, 2009: 1226].

 


 

Литература

 

1. Библия. София, Св. Синод на Българската църква, 1991.

 

2. Зарецкий, Ю. История субъективности и история автобиографии: важные обновления. // <http:magazines.russ.ru/nz/2012/3/z18.html>.

 

3. Македонска енциклопедиjа. Скопjе, Македонска академиjа на науките и уметностите, 2009.

 

4. Пундев, В. Григор Пърличев. // Пундев, В. Избрани произведения. София, Св. Климент Охридски, 2001.

 

5. Пърличев, Гр. Избрани произведения. София, Български писател, 1980.

 

6. Радев, С. Ранни спомени. София, Стрелец, 1994.

 

7. Ракьовски, Цв. „Онези думи“. Поглъщането на историята (Автобиографични откъслеци на Петко Славейков). // LiterNet, № 4 (41), 09.04.2003, <http:liternet.bg/publish4/crakiovski/prslaveikov.htm>.

 

8. Стоянов, З. Съчинения. Т. 1. Записки по българските въстания. София, Български писател, 1983.

 

9. Уикипедия. Григор Пърличев. // <mk.wikipedia.org/wiki/Прличев>.

 

10. Фаулър, Р. Речник на съвременните литературни термини. София, Наука и изкуство, 1993.

 

11. Шапкарев, К. За Възраждането на българщината в Македония. София, Български писател, 1984.

 

12. Dekker, R. M. Jacques Presser’s Heritage. Egodocuments in the Study of History. // Memoria y Civilizacion. Anuario de Historia, № 5, 2002.