Горно-Броди

 

Отъ Георги Баждаровъ

 

Печатница П. Глушковъ, София

1929

 

 

Сканове в .pdf файл (28.7 Мб). Взет от сайта www.strumski.com

На милитѣ ми родители, покойници, Димко Г. Баждаровъ и Мария

Д. Баждарова, по баща Г. Никова, посвещавамъ този си скроменъ трудъ.

   † Георги Баждаровъ

 

Горно-Броди:

  1. Мѣстоположение  — Жители  —  Битъ

  2. Борби за българско училише и българска черква

  3. Революционна борба

  4. Опожаряване на Горно-Броди

 

Фотографии:

  - Планъ на Горно-Броди
  - Югоизточната часть на Горно-Броди съ черквата Св. Димитъръ и кулата
  - Кулата на Горно-Броди
  - Кладнецъ
  - Бухлювата кѫща съ фурната
  - Горно-Бродска кѫща
  - Женска носия въ Горно-Броди
  - Детски носии въ Горно-Броди
  - Булка на другия день следъ сватбата
  - „На свѣща” на Шавратецъ
  - Братя Атанасъ, Димитъръ и георги Димкови правятъ часовникъ
  - Хаджи Димко
  - Г. Зимбиль войвода
  - Въ срѣдата Георги Зимбилевъ войвода, отъ дѣсната му страна братъ му Димитъръ Зимбилевъ, отъ лѣвата му страна Кръстю Дабижуровъ
  - Атанасъ Г. Никовъ
  - Георги Радевъ войвода

 


 

 

ГЕОРГИ БАЖДАРОВЪ

 

 

Настоящата книга, която и по сѫщината и по задачитѣ си е колкото скромна толкова мила проява на беззаветна любовь къмъ родъ и родина, бѣ на пѫть да излѣзе отъ печатъ, когато благородниятъ ѝ авторъ бѣ прострелянъ отъ братска рѫка въ гр. Варна на 19 септемрий 1929 год.

 

Знаели ли сѫ убийцитѣ кой бѣ Георги Баждаровъ ? Очевидно не ! Тѣ не сѫ знаели, че Баждаровъ бѣ положилъ клетва за вѣрна служба на родната си земя още на ученическата скамейка; не сѫ знаели,  че въ продължение на тридесеть години отъ тогава той не измѣни на тая клетва — служи на родината си съ всички средства, които природата му бѣ оставила на разположение: съ слово, съ перо и съ мишци.

 

Ораторъ не бѣше, но бѣше задушевенъ и убедителенъ събеседникъ; нѣмаше претенции за писателство, но остави цѣла редица книги и статии, въ които една ведра мисъль и една дълбока мѫдрость се изразяватъ чрезъ просто и вседостѫпно слово; бабаитъ не бѣше, но бѣше миналъ съ пушка въ рѫка презъ огъня на десетина битки съ враговетѣ на Македония.

 

И какъвъ човѣкъ бѣше Баждаровъ ! Колко любовь и себепожертвуване имаше той за добритѣ, колко милость и снизхождение за лошитѣ ! Защото отъ високото мѣсто, което всѣкога е заемалъ въ македонското освободително движение, той разбираше, че едно дѣло, което има за задача освобождение на роби, трѣбва да почива преди всичко на любовь къмъ тия роби и че едничка възможна основа на тая любовь е любовьта къмъ човѣка въобще.

 

Баждаровъ остави едно дѣло, което по размѣръ и по стойность надминава дѣлата на най-уважавани негови предходници, и въ това дѣло ще черпятъ знание и поука за Македония всички бѫдни поколения.

 

Защо убиха тоя толкова заслужилъ въ миналото и тъй потрѣбенъ за бѫдащето македонски първенецъ? Ще дойде день, и той не ще е далеченъ, когато всички, дори и ония, които го убиха, ще скърбятъ за тоя достоенъ синъ на нещастна Македония!

 

Октомврий 1929 год.

Иор. Бадевъ.

 

 


 

 

 

           I. МѢСТОПОЛОЖЕНИЕ. — ЖИТЕЛИ. — БИТЪ.

 

Пиринъ-планина завършва на югъ съ три високи масиви: Али-Ботушъ съ най-високъ връхъ 1820 метра надъ морското равнище ; Бродската планина или Шаралия, казва се още Лелята, съ най-високъ връхъ 1850 м. и Бозъ-Датъ — 1854 метра височина. Най-многолюдното селище между тѣзи колоси е Горно-Броди. То се намира на югоизтокъ отъ Али-Ботушъ, на северо-изтокъ отъ Шаралията и на северо-западъ отъ Бозъ-Дагъ. Горно-Броди е обградено непосрѣдствено отъ вѣнецъ по-низки планини, които сѫ предпланини на поменатитѣ вече масиви и които свързватъ единъ съ други последнитѣ. Този вторъ вѣнецъ по-низки планини сѫ: Църна-Гора съ 1506 метра най-голѣма височина, която е свързана съ Али-Ботушъ посрѣдствомъ прохода Пресекъ (1324); Хайкова скала и Кутелската височина, които сѫ свързани съ Бродската планина посрѣдствомъ Цървиловската седловина; Бабина гора и Углешъ, които сѫ споени съ по-малкия Бозъ-Датъ (Сминица) чрезъ Усойката.

 

Географското положение на Горно-Броди е 41 градуси, 23 минути и 30 секунди изт. отъ Феро географ. дължина и 41 градуса, 17 минути и 35 секунди географска широчина.

 

Горно-Броди е разположено до Църна-Гора, имено въ юго-западното ѝ подножие. На юго-западъ отъ Горно-Броди, на разстояние 2.5 клм. се намиратъ три хубави горички, наредени една следъ друга като дипли и наречени съ общо име Лесиче-Камень. На юго-изтокъ отъ селото на около три километра пакъ въ три дипли сѫ горичкитѣ Рѫждевица. Задъ Рѫждевица на около 2 клм.

 

 

4

 

далечина е старата кория, а задъ Лесиче-Камень на 2,5 километра е Лясково. И Лесиче-Камень, и Рѫждевица, и Лясково, и Старата Кория сѫ букови гори. Като продължение отъ Лясково е голата височина Мурица, а задъ нея обраслата съ букъ и лѣска гора Шушурибекъ. Горно-Броди се намира: северно, съ малко отклонение къмъ изтокъ, отъ Сѣръ на разстояние 28 клм. права линия, а 35 километра по шосето; южно отъ Неврокопъ на разстояние 31 клм. по въздушна линия, около 40 клм. по пѫтя за тамъ презъ селата Кара-кьой и Ловча ; североизточно отъ Демиръ Хисаръ — 27 клм. въздушна линия и 35 по кираджийския пѫть. По далечни градове сѫ : Мелникъ на западъ отъ селото, Драма на юго-изтокъ и Петричъ на юго-западъ отъ селото. Най-прѣкитѣ пѫтувания отъ Сѣръ за Неврокопъ и отъ Драма за Демиръ-Хисаръ, Мелникъ или Петричъ сѫ ставали презъ Горно-Броди, като сѫ се минавали проходитѣ Капаклия, 1050 метра надъ морското равнище, между Горно-Броди и Сѣръ и малкия Пресекъ 1324 метра височина между Горно-Броди и Неврокопъ или Демиръ Хисаръ, Мелникъ, Петричъ. Мѣстото, което заема Горно-Броди, е действително бродъ, но между планини, непроходими високи мѣста, а не бродъ на рѣка. Отъ това е произлѣзло името на селото Броди, а се нарича Горно за разлика отъ по-малкото село източно отъ него — Долно-Броди, презъ което сѫщо минава пѫть за Сѣръ, за Неврокопъ и отъ Драма за Демиръ Хисаръ, Мелникъ, Петричъ. Съседни на Горно-Броди села сѫ : поменатото вече Долно-Броди, — часъ и половина пѫть, Кара-Кьой и Търлисъ въ северното подножие на Църна-Гора два часа пеши пѫть; Кърчово — два и половина часа далечъ, Баница— три и половина часа, Лакосъ — три часа далечъ отъ Горно-Броди. Тѣ всички сѫ голѣми планински села : споредъ В. Кѫнчевъ с. Кърчово броеше въ 1899 год. 1150 жит. българи; с. Долно-Броди 1570 жители, отъ които 800 българи и 770 турци ; Кара-Кьой 1400 — всички българи; с. Търлисъ— 1500 българи, 220 турци, 24 власи, всичко 2104 жители; с. Баница — 840 жители всички българи и с. Лакосъ — 400 жители българи.

 

 

5

 

Горно-Броди (на гръцки и турски Вронди) е старо селище. Дали е сѫществувало въ тракийско време — не е известно. Презъ епохата на римското господство, обаче, несъмнено е имало тукъ заселище. Въ околноститѣ на селото, южно отъ него, на единъ хълмъ — „Свети Кене" — сѫ намѣрени много монети съ образитѣ на Константинъ и Елена, а на друго мѣсто — „Тиклитѣ" — между сегашното мѣстонахождение на селото и прохода Света-Петка — сѫ намѣрени кирпичи отъ римско време; на нѣкои отъ тѣхъ личеха латински цифри. Вѣроятно е имало тукъ римски воененъ лагеръ. Въ Дѫбови-Долъ, пакъ южно отъ селото около 5 клм., има следи отъ развалини, и тукъ е имало селище, Горно-Броди се намира на единъ день преходъ между Сѣръ и Неврокопъ и съ по два дена между Драма, Мелникъ и Петричъ, та ще да е било важна преходна станция въ древностьта, като вѫзелъ на пѫтища, а и стратегически пунктъ, за да бѫдатъ държани въ покорность планинцитѣ тракийци. Не е известно най-старото наименование на това селище. Горно-Броди се е наричало то тепърва следъ настаняването на славянитѣ по тия мѣста. Въ околноститѣ на селото има свети мѣста — Св. Духъ, Св. Георги, Св. Константинъ (не далечъ отъ „Тиклитѣ", гдето сѫ намѣрени римски глинени плочи), Св. Богородица, поменатото вече Св. Кене, Св. Пантелеймонъ. Това сѫ стари черквици, отдавна разрушени, и по всичко личи, че селото е било по-рано пръснато и се е събрало на сегашното си мѣсто — центъра — въ турско време за по-добра взаимна защита.

 

Пѫтьтъ на походитѣ, които сѫ предприемали българскитѣ владетели Борисъ, Симеонъ, Самуилъ, Асѣновци къмъ Сѣресъ е минавалъ презъ Горно-Броди. Чисто българското население тукъ е служело за главна опора на походитѣ противъ византийскитѣ укрепени градове Сѣръ, Мелникъ, Демиръ-Хисаръ. Юго-западно отъ селото има една гориста мѣстность, която се нарича Углешъ. Тамъ има сѫщо развалини. По всѣка вѣроятностъ тамъ се е намирала кулата — лѣтна резиденция на деспота Углешъ, който е владѣлъ Южна Македония следъ смъртьта на Стефанъ Душана. Горно-Броди се споменува въ единъ

 

 

6

 

паметникъ намѣренъ въ манастиря Св. Иванъ Предтеча, недалечъ отъ Сѣръ. Този паметникъ е писмо отъ царь Душана до началника на Вронди и Търлисъ Райко.

 

Броди е билъ тогазъ малъкъ градецъ, който е пазилъ прохода презъ Църна-Гора. Сръбското владичество е било тъй кратковременно тукъ, та не е оставило никакъвъ споменъ. Никой въ Горно-Броди не знае, отъ где иде наименованието Углешъ на поменатата мѣстность.

 

Горно-Броди е планинско село на височина 1100 м. надъ морското равнище, Снѣгъ почва да вали презъ втората половина на септемврий, не е рѣдко да снѣжи и презъ първата половина на май. Лѣтото е прохладно. Съ студената си като ледъ бистра, вкусна, лека планинска вода и съ своя климатъ Горно-Броди служи за прекрасно лѣтовище. Равнината подъ селото между Църна-Гора отъ северъ, Рѫждевица и Лесиче-Камень отъ югь е малка и раздѣлена отъ височината Мофтика на две половини : Долно Ливаде и Камарско или Горно Ливаде. И презь дветѣ тѣзи малки котловини текатъ рѣки, които се съединяватъ при Старата Кория въ едно и образуватъ Бродската рѣка, която, следъ като се съедини съ Сѣровица, се влива въ езерото Тахино.

 

Църна-Гора е съставена отъ гранитъ, а Углешъ и Кутелската височини отъ варовникъ. Вкусната студена. вода иде отъ Църна-Гора — има извори и въ самото село. — и влачи магнитна руда съ пѣсъка. Горитѣ на землището на Горно-Броди сѫ отъ букъ, лѣска и дѫбъ. Чакъ подъ върха на Кутелската височина — подъ Баждарювъ чукаръ — се срещатъ тукъ-таме борчета. А Хайкова скала е обрасла съ хвойна. Поради суровия климатъ и планинския теренъ земледѣлието е слабо развито. Отъ житнитѣ храни вирѣятъ рѫжьта, овеса, слабо ечмика. Царевицата и фасулътъ ставатъ въ мѣста, които се поливатъ. Картофитѣ даватъ добра реколта. Лозата не вирѣе. Овощията сѫщо не ставатъ. Трънки, диви ябълки (лесници), дрѣнки, оскруши, се намиратъ въ диво състояние въ планинитѣ и подножията имъ. Отъ влакнеститѣ растения вирѣе ленътъ; сѣе се, колкото за домашно употрѣбление, — но не стига.

 

 

7

 

Горно-Броди имаше въ 1899 год., споредъ Кѫнчева, 6100 жители, всички българи. И споредъ нашитѣ пресмѣтания — 1000 кѫщи по 6 души на кѫща срѣдно — жителитѣ бѣха крѫгло 6000 души. Селото се дѣли на петь махали: Камара, Пазарска махала, Папасъ

 

Планъ на Горно-Броди (оригиналниятъ чертежъ е намаленъ 4 пѫти).

 

 

махала, Кукударъ махала и Куюмджийска махала. Камарската махала е най-голѣма и има три площади : Горно-Бърце, Камара, Долно-Бърце (или Кулата); Папасъ махала има единъ площадъ — Поляната ; Кукударъ махала —два : Кладнецъ, най-голѣмиятъ площадъ, гдето извира студена вода и тече презъ четири чучура, и Лескоте,

 

 

8

 

по-малъкъ площадъ. Пазарската махала сѫщо има единъ площадъ — Пазаря. Куюмджийската махала има единъ площадъ — Блага.

 

До 70-тѣ години на миналото столѣтие едно отъ главнитѣ занятия на брождени е било добиването на желѣзо отъ магнетитната руда на пѣсъкъ, каквато влачатъ въ изобилие рѣчнитѣ потоци. Тя е била събирана чрезъ промивни копани и топена въ примитивни пещи съ дървени вѫглища, добивани сѫщо въ изобилие отъ горитѣ. Църна-Гора, по настоящемъ гола въ частьта си отъ къмъ Горно-Броди, е била изсечена и изкоренена за вѫглища. Сѫщото е станало съ Мурица и други гори по-рано, сега голи мѣста. Тѣзи примитивни пещи — такива е имало много — се наричали отъ мѣстното население пехци. И сега има следи отъ сгория по мѣстата, гдето сѫ били построени пещитѣ. Пещьта или пехцата има видъ на пресеченъ конусъ. Долната основа има диаметъръ отъ 80 до 100 см., а устата отъ 60 до 110 см.; височината е до 3 1/2 метра. Пещьта е съзидана отъ огнеупорни камени и измазана съ глина. До основата ѝ се намиратъ устата на единъ или два голѣми мѣхове, които се турятъ въ движение отъ вода. Вратитѣ на пещьта се затварятъ съ плоча, залепена съ глина. За едно пълнене на пещьта сѫ потрѣбни 200 оки руда и 200 оки вѫглища. Най-долу се сипватъ вѫжглищата, после пластъ руда, пластъ вѫглища, до като се напълни до върха. Запалватъ се вѫглищата и се раздухватъ съ голѣмитѣ мѣхове, които се движатъ съ вода. Пещьта не лови изведнъжъ всичкитѣ вѫглища, а следъ като гори нѣколко време, пакъ сипватъ вѫглища. Горенето се продължава цѣли 12 часа. Желѣзото се стопява на голѣмо топче, което се нарича нековъ. Нековътъ се изважда отъ устата на пещьта и се предава за по-нататъшно преработване. Обикновено отъ 200 оки руда се получава 100 оки нековъ. [1]

 

 

1. Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга XI, стр. 242—250 село Горно-Броди отъ  * * * (сигурно В. Кѫнчевъ.)

 

 

9

 

Югоизточната часть на Горно-Броди съ черквата Св. Димитъръ и кулата.

 

 

10

 

Така добиваното желѣзо на кюлчета се е ковѣло въ самокови, повече отъ 20,— туряни въ движение отъ Бродската рѣка. Самоковитѣ сѫ голѣми прости здания, направени до рѣкитѣ, дето има добъръ увесъ. Отвънъ зданието стоятъ две колела, които се въртятъ отъ вода. Едното служи да кара мѣха, а другото да дига чука. Въ огнището се нагрѣва нековътъ и се отнася на чука да го разсече на две части. Чукътъ е направенъ отъ голѣмъ кѫсъ желѣзо, има около 80 см. дължина и до 60 см. широчина. Отдоле не е плосъкъ, а е рѣзъкъ. Като се пресече нековътъ на две парчета, кове се сѣкое отдѣлно и се прави на прътове, подобни на европейскитѣ. Отъ единъ нековъ излиза 60 оки чисто хубаво желѣзо, което се е продавало обикновено 20—30 пари на оката по-скѫпо отъ европейското желѣзо. [1]

 

Единъ отъ тѣзи самокови — Хаджи Великовиятъ — работѣше до последно време, обаче, не съ добивано отъ пехцитѣ желѣзо, а съ изхабени желѣзни нѣща, изхабени петали, гвоздеи и пр. сборъкъ. Съ разпространението на английското, а въ последствие на германското и изобщо западноевропейското желѣзо въ Турция презъ втората половина на XIX вѣкъ, особено презъ 70-тѣ години и насамъ, пехцитѣ и самоковитѣ въ Горно-Броди запустѣватъ, разрушаватъ се, понеже не могатъ да издържатъ конкуренцията съ западноевропейското ефтино желѣзо. По качество бродското желѣзо си останало по-добро, ала добиването му съ дървени вѫглища по примитивенъ начинъ струвало скѫпо въ сравнение съ модерното европейско производство. Около триста-четиристотинъ семейства сѫ се препитавали до срѣдата на XIX вѣкъ съ тази желѣзарска индустрия: едни добивали вѫглища, други-събирали руда, трети работѣли въ пехцитѣ, четвърти въ самоковитѣ, и най-после кузнаритѣ изработвали отъ желѣзото всевъзможни домашни потрѣби. Собственицитѣ на самоковитѣ сѫ били богати хора. Нѣкои отъ самоковитѣ принадлежали на нѣколко съдружници съ равни дѣлове. Горно-Броди е било богато село презъ първата половина на XIX вѣкъ, когато желѣзарството е процъвтѣвало.

 

 

1. Пакъ тамъ.

 

 

11

 

Тогазъ сѫ направени голѣмата черква Св. Димитъръ съ иконостасъ отъ скѫпа рѣзба, с-ъ хубави икони, — ореолътъ на светпитѣ отъ злато и сребро.

 

Кулата на Горно-Броди.

 

 

Пакъ тогазъ, малко по-късно, е била съградена църквата Св. Богородица на Камара. Кулата съ часовника е съградена въ 1870 год. Добри пари сѫ имали стопанитѣ на пехци и самокови, та сѫ могли да посещаватъ Божи-Гробъ и да се връщатъ хаджии.

 

 

12

 

Хаджи Великъ, Хаджи Иванъ Бояиовъ, Хаджи Димко, Хаджи Иванъ Дявола и пр. бѣха богати хора. Тѣ на старини видѣха пропадането на желѣзарството. Мнозина отъ тѣзи, що произвеждаха дървени вѫглища за пехцитѣ и самоковитѣ, следъ изоставянето на последнитѣ сѫ се видѣли принудени да дирятъ препитание въ чужбина ; тѣ отиваха сега да добиватъ дървени вѫглища въ Мора, Гърция, покрай Бѣло море, въ Света Гора и изобщо на Халкидическия полуостровъ и другаде. Въ Лѫгадинска околия има едно малко турско село Аспровалта ; по него и отиването въ чужбина за правене вѫглища доби прозвище — отиване на Аспровалта; собственото име стана нарицателно. Вѫглищаритѣ обикновено тръгваха на „Аспровалта" есень, презъ септемврий и се връщаха на Великдень или Петровдень. Малцина, които отиваха на по-близки мѣста, се връщаха на Коледа и пакъ отиваха следъ празницитѣ. Тѣзи пъкъ, които си идваха на Великдень и Петровдень, отиваха презъ лѣтото на коса, да косятъ ливади въ Сѣрското, Драмското, Ксантийското полета. Мнозина се поболѣваха отъ горещинитѣ, отъ водата или малария и следъ това нѣкои отъ тѣхъ почваха да чернѣятъ т. е. да боледуватъ отъ туберкулоза, до като бѫдатъ повалени. Вѫглищаритѣ образуваха дружини и бѣха наемани отъ компании, които ги капаросваха, за да оставятъ срѣдства за семействата си до ново получаване пари вече срещу изработена и пренесена стока. Друго главно занятие бѣ дюлгерството. Това занятие въ края на XIX вѣкъ и началото на XX дори замѣсти вѫгленарството като по-леко и по-доходно. За вѫгленарството се искаше притежание на конь или муле за пренасяне на вѫглищата отъ гората въ града или на пристанището, а за дюлгерството — само нѣколко сечива. Стотици брождени отиваха на чужбина като дюлгери въ Сѣръ, Драма, Кавала и въ селата на околиитѣ имъ. И дюлгеритѣ отиваха на гурбетъ есеньта, връщаха се за Коледа, Великдень, и пакъ отиваха. Нѣкои се занимаваха цѣла година съ занаята; тѣзи, що имаха нѣкоя и друга нива, презъ пролѣтьта и лѣтото си бѣха на село, докато заоратъ, засѣятъ

 

 

13

 

и приберать и после пакъ отиваха въ чужбина. Въ  последно време имаше и бояджии и каменодѣлци, които отиваха на работа въ Сѣръ, Драма и Солунъ.

 

Кладнецъ.

 

 

Ублажавани бѣха, които упражняваха своя занаятъ въ село: такива бѣха занимаващитѣ се съ желѣзарски издѣлия, шивачитѣ (терзиитѣ), бакалитѣ, кръчмаритѣ. Въ Горно-Броди имаше доста желѣзарски работилници, кузни,

 

 

14

 

въ които се правѣха гвоздеи, петали, ножове, мотики, брадви, тесли, палешници. Бродскитѣ ножове бѣха по качество реномирани. Околнитѣ села се снабдяваха съ ножове отъ Горно-Броди. И въ Сѣръ на пазаря тѣ намираха добра продажба. Когато революционното движение се засили, сабитѣ за четитѣ въ Сѣрския окрѫгъ бѣха изработвани въ Горно-Броди. Братя Димкови Халембакови имаха и модерна работилница съ стругове. Тѣ фабрикуваха голѣми желѣзни часовници за кули, строяха и вѣтърни мелници. Семействата отъ рода Алексови пъкъ лѣеха бронзови издѣлия; камбани, свѣщници и полюлеи за черкви. Имаше майстори на кантари. Въ края на XVIII и първата половина на XIX в., Броди е дало изкусни рѣзбари. Темплото на църквата въ манастиря Св. Иванъ Предтеча е направено въ 1803 год. отъ брождени. Броѫдени рѣзбари сѫ направили и иконостаса на черквата Св. Димитъръ въ Г. Броди, както и на други черкви въ Сѣрско. Куюмджиитѣ сѫ изработвали пръстени отъ сребро и злато, прапашила, обици и др. украшения. Терзиитѣ (шивачитѣ) бѣха викани да работятъ по кѫщята или пъкъ имаха свои работилници. Дрехитѣ за четницитѣ въ Сѣрския окрѫгъ бѣха ушивани сѫщо въ Горно-Броди. Всѣка сѫбота ставаше пазаръ въ Горно-Броди, като отъ околнитѣ села докарваха на пазаря жито, вино, грозде, риба, маслини, тютюнъ и пр., а селянитѣ си купуваха бакалия и манифактура отъ бродскитѣ дюкяни. Занаятчийството, подкрепено съ малко земледѣлие — това бѣ главното занятие на горноброждени. Овцевъдството сѫщо така бѣ срѣдство за препитание на тридесетина семейства. Много други семейства имаха по нѣколко овци, които бѣха давани за пасене лѣтно време на овчари съ повече свои овци и сборни чужди, като стопанитѣ получаваха по 10—15 килограма млѣко на овца презъ цѣлия сезонъ, превръщано обикновено въ хубаво мазно сирене, и вълната следъ остригването на овцитѣ. Землището на Горно-Броди помага за овцевъдство. Зимно време всѣки стопанинъ храни въ кѫщи овцитѣ си, а собственицитѣ на голѣмитѣ стада отиваха на зимуване въ Сѣрското поле. Кѫщитѣ обикновено сѫ съ партеръ и единъ етажъ. Партерътъ служи за прустъ или оборъ („кетокь”).

 

 

15

 

На етажа има салонъ, обикновено открить и обърнатъ къмъ слънцето. Въ дъното на салона е заградена голѣма стая съ огнище и бухаре (камина), а отъ страни една или две по-малки стаи, „одаи", бѣлосани съ хоросанъ.

 

Бухлювата кѫща съ фурната.

 

 

Подътъ е съ дъски и рѣдко съ пръсть. Провѣтряването става презъ малки прозорци, окна, и презъ комина. Въ последно време почнаха да строятъ модерни стаи съ голѣми прозорци, съ боядисани стени и тавани.

 

 

16

 

Облѣклото на мѫжетѣ и женитѣ бѣ приготовлявано отъ мѣстенъ платъ и отъ мѣстни шивачи. Платътъ си приготовляваше всѣко семейство, а ошиването се даваше на специалисти терзии. Долнитѣ дрехи — риза и гащи — се правѣха отъ памученъ платъ: памукъ се купуваше отъ Сѣръ, изпридаха го домакинитѣ, изтъкаваха го, избѣлваха го на рѣката пакъ тѣ. Тѣ съшиваха ризитѣ и гащитѣ. Памучното платно бѣ дебело, здраво и плътно. Горнитѣ дрехи се приготовляваха отъ гришъ — дебелъ вълненъ домашенъ шаякъ. Следъ изтъкаването му биваше пращанъ на тупавица — обикновено въ село Тешово, Неврокопско, — и връщанъ готовъ за кройка. Горната дреха на децата бѣ шаячена долама до колѣнитѣ, червена или синя. На краката и момчетата и възрастнитѣ носѣха тозлуци, вързани отгоре съ дизгии, купешки или дома плетени. Доламата се препасваше съ поясъ, домашно произведение или купенъ отъ пазаря: на мода бѣха малешевскитѣ шарени пояси. Възрастнитѣ — готовитѣ за женене ергени — носѣха кѫса долама до кръста. Ако доламата бѣ съ рѫкави, надъ нея обличаха фермене, ако бѣ безъ рѫкави—либаде (салтамарка). Лѣтно време ходѣха по риза, надиплена като фустанела, а зимно време ризата се поставяше въ шаячени шалвари. Вмѣсто либаде или фермене по-фудулитѣ носѣха карѫчка (чепкенъ), — рѫкавитѣ се махаха по плешкитѣ, — и вмѣсто шалвари — потури. Мѫжетѣ — вече бащи — освенъ долама и шалвари, носѣха и клашникъ, горна дреха безъ рѫкави, а въ по-старо време — карѫкъ. Богаташитѣ носѣха кюркъ — съ кожа; тѣхнитѣ фесове бѣха съ пискюлъ, а на беднитѣ безъ пискюлъ. Нѣкои завиваха фесоветѣ съ кърпа, а въ по-старо време съ гъжви. Доламитѣ, либадетата, ферменетата, клашницитѣ, карѫцитѣ и шалваритѣ на по-богатитѣ и по-фудулитѣ бѣха порѫбени съ повече гайтанъ. Дрехитѣ на младитѣ бѣха обикновено цвѣтни — червени или сини,— а на възрастнитѣ черни или тъмно сини. Женитѣ носѣха дълги до надъ петитѣ ризи, везани по рѫкавитѣ и политѣ съ цвѣтни прежди. Булчинската риза — вѣнчалната — бѣ везена на гергефъ: тя се обличаше после на голѣми праздници. Горната дреха за момитѣ и за младитѣ булки бѣ шаеченъ (отъ гришъ) клашникъ, порѫбенъ съ цвѣтни

 

 

17

 

гайтани, а за по-старитѣ забунъ, порѫбенъ съ черенъ гайтанъ. Подъ клашника или забуна носѣха старъ такъвъ безъ рѫкави, доле на който бѣ пришито поцедлано [1],

 

Горно-Бродска кѫща.

 

 

направено отъ купешка пъстра басма, подплатена съ памучна вата и прешито, та да стои изправено и опънато. По този начинъ подъ горния клашникъ или забуня имаше поцедлано,

 

 

1. Поцедлано произхожда отъ подседнало, поцеднало, поцедлано.

 

 

18

 

длано, а подъ поцедланото везани поли. Рѫкавитѣ на долния забунъ бѣха сѫщо като поцедланото отъ купешка басма, подплатена съ вата. Отпредъ препасваха шаренъ прескутникъ, домашно издѣлие. На главата женитѣ носѣха пречелникъ, обшитъ съ яки пари — малки сребърни пари, аспри, — а надъ пречелника чумберъ, обшитъ съ мъниста, едри сребърни пари и жълтици. На главата следъ това се връзваше пъстра купешка шамия за младитѣ, тъмна или черна за старитѣ. Въ дѣлникъ обикновено ходѣха безъ пречелникъ и чумберъ, а само съ шамия. Забунитѣ и клашкицитѣ бѣха престегнати въ кръста, препасани съ шарени пояси, домашна изработка. Въ праздникъ надъ пояситѣ препасваха сребърни препашала, пафти. На шията — гърдитѣ — закопчаха ризата съ сребърно копче, отъ което се спущатъ нѣколко сребърни синджирчета и съ вѫдица се закачатъ на забуна или клашника на деснята гръдь. На краката си обуваха вълнени домашни високи чорапи и носѣха плитки жълти чехли, папуци. Въ началото на XX вѣкъ женитѣ почнаха да носятъ и обуща като мѫжкитѣ, а нѣкои и модерни женски чепички. Въ последно време махнаха пречелницитѣ и чумберитѣ. Носията — и мѫжката и женската — бѣ тежка, пригодна за суровия планински климатъ. Въ везмото преобладаваше червениятъ цвѣтъ.

 

 

До края на миналото столѣтие землището на Горно-Броди бѣ обитавано отъ свърхестествени сѫщества. Въ Църна-Гора, въ една пещера при Давковъ-Каменъ, — една грамадна скала, най-голѣмата скала тамъ, — живѣеше едно чудовище съ крила — „витекъ" — нѣщо като змей. Въ глуха доба той посещавалъ селото и нападалъ на нѣкоя жена. Една жена е родила дете отъ него, много вълнесто по гърдитѣ и гърба. Разбира се, отдавна не бѣше на свѣтъ този синъ на витека, и надали нѣкога е билъ, защото сигурно имаше преувеличение за нѣкоя по-необикновена рожба. Всѣки изворъ си има своя стопанъ и затова, когато пиешъ за пръвъ пѫть вода отъ тамъ, трѣбва да оставишъ „нишанъ", напр. да откѫснешъ конецъ отъ дрехата си. Въ горитѣ живѣеха самодиви и самовили — опасно бѣ децата сами да скитатъ тамъ. Голѣмитѣ дървета сѫщо си имаха стопани — не бива да се ходи

 

 

19

 

Женска носия въ Горно-Броди.

 

 

20

 

по нужда подъ тѣхъ. Презъ лѣтото децата отиваха за ягоди по близкитѣ гори, а есень за жиръ (жълъдъ) отъ букъ; не трѣбваше да обиратъ всички ягоди и да събиратъ всичкия жиръ, защото ще се разсърди „стопана". Вампири скитаха нощно време — души на неудовлетворени умрѣли, на самоубийци и на недобре опѣти при погребението. Щомъ пропѣятъ пѣтли и вампиритѣ се скриватъ. Най-много вампири и караконжовци имаше презъ декемврийскитѣ и януарскитѣ дълги нощи, преди да се свети вода, т. е. преди Богоявление. Заекващитѣ или умствено побърканитѣ лица бѣха жертва на вампири. Пострадалитѣ отъ тази напасть семейства викаха въперари, — родени въ сѫбота хора, — които виждатъ вампиритѣ, за да ги убиятъ, та да се спасятъ другитѣ деца отъ тѣхъ. Презъ есеньта, когато падаше гѫста мъгла по Горно и Долно Ливаде, скиташе дива баба — облѣчена цѣла въ бѣло. Тя залавяше скитащитѣ се деца по беритба на гѫби. Въ тридесетьтѣ години на миналото столѣтие върлувала въ Г.-Броди чума, невидимъ духъ, вещица, и взела много жертви. Хората се пръснали по горитѣ и отбѣгвали да се сношаватъ единъ съ други, за да не я предаде обхванатиятъ отъ нея на другъ. Купувачитѣ не давали паритѣ въ рѫка, а ги пускали въ паница съ оцетъ, и заразенитѣ пари шумѣли, т. е. чумата изгаряла! Брождени, подобно на всички българи, безпросвѣтни селяни, сѫ били суевѣрни и религиозни. Исусъ Христосъ и светиитѣ ходатаи предъ него пазятъ вѣрующитѣ отъ дявола и злитѣ духове. Затова всѣки преди ядене и следъ ядене, преди лѣгане и следъ ставане отъ сънь, при тръгване зарань на работа, трѣбва да се прекръсти и изпроси божията милость.

 

На това заето въ трудъ и страдащо цѣли вѣкове население въ робство недѣлнитѣ дни, а особено голѣмитѣ праздници сѫ доставяли истинска радость и утеха. Есеньта, когато вече житото е прибрано, овцитѣ сѫ тлъсти, виното е ефтино и изобилно — въ Броди то се доставяше отъ Крушово, Лѣхово и Мелникъ, — ставаха сватбитѣ. Сватбата обикновено почваше отъ четвъртъкъ съ месене колаци, колене на овнитѣ, печене на чевермета (цѣли овни на рѫженъ) при свиренето на гайдата и думкането

 

 

21

 

Детски носии въ Горно-Броди

 

 

22

 

на дааретата. Калесването — поканване на гости — въ петъкъ, сѫбота и недѣля; отиване за булката, вѣнчавка, връщане дома съ булката, веселби дѣла нощь, завеждане булката за вода въ понедѣлникъ и разнасяне блага ракия следъ освидетелствуване на девственостьта отъ кума по кушулята, — това бѣха обреди задължителни за всѣка сватба. Богатитѣ сватби траеха цѣла седмица: много овни се изяждаха и много вино се изпиваше.

 

 

Сватбарски пѣсни.

 

I.

Прикіѫ́ ти слáгамъ, мóме ле, прикіѭ́ ти слáгамъ,

Да сѫ кердóсашъ, мóме ле, да сѫ кердóсашъ,

Съсъ пъ́рво лю́бе, мóме ле, съсъ пъ́рво любе,

И съ мѫ́жко дéте, моме ле, и съ мѫ́жко дéте.

 

II.

Звя́зда трепти́, ле по трéпеза,

Нé é звя́зда ле, невя́ста е,

Дéвере сѫ́ ле облáгахѫ

Кой щѫ́ слýжи ле си́лна свáтба

Штѫ́ ѭ слýжи ле невя́статѫ,

Служещемъ ѭ́ ле задрéмалѫ.

 

III.

Ой дѫ́бйо, дѫ́бйо, си́нь зилéнь дѫ́бйо,

Ой што си, дѫ́бйо, зи́ленъ повéхнѫлъ,

Зилéнъ повéхнѫлъ, сухарь исѫ́хнѫлъ,

Чи кáкъ ни щѫ́ съмъ зиленъ повéхнѫлъ,

Зилéнъ, повéхнѫлъ, сýхарь, исѫ́хнѫлъ,

У вáши дóри двé слънцá грéѭтъ,

Двé слънцá грéѭтъ и мéсечинѫ,

А пѫ́къ у нáши — мѫ́глѫ пáдналѫ,

Мѫ́глѫ пáдналѫ, мѫ́глѫ дó земѭ.

 

IV.

Уви́лѫ лóза, уви́лѫ, óколу сéло Крýшоу,

Окóлу, сéло Крýшоу, околу грáда Сóлуна.

Не би́лѫ лóза ви́ненѫ но би́лѫ Янка дéвойкѫ.

 

 

23

 

Булка на другия день следъ сватбата.

 

 

V.

Ай сѫбрáли сѫ, мóре, три́есте дéлии,

Сѫбрáли сѫ се, море, три́есте дéлии.

Ай да ми ядатъ, мóре, и вино да пи́ѭтъ,

Да ми ядатъ, мóре, и ви́но да пи́ѭтъ.

Слýгѫ ги слýжи, мóре, ги́здавѫ деóйкѫ.

Ай на ся́ки си, мòре чáшкѫ напѫлню́ва,

Ай на Стóянѫ, мóре, чàшкѫ препѫлнюва.

Де ги дóгледа, мóре, Ми́ху харами́ѭ

Ми́ху харами́ѭ, мóре, царски челеби́ѭ.

 

 

24

 

Голѣмъ радостенъ праздникъ е Коледа. Срещу Рождество Христово възрастнитѣ колятъ свинетѣ и приготовляватъ кървавица, гѫчатъ дѣдо и баба — шередена и бабицата на свинята, пълни съ дробъ месо (старецъ), а децата чакатъ съ нетърпение биенето на клепалото къмъ 10 часа по турски (3 часа следъ обѣдъ), за да тръгнатъ по коледуване. Зачервени отъ студа, изморени отъ тичане по кѫщята, връщатъ се съ пълни сакулки (торбички) кестени, лешници, варена царевица, орѣхи и заварватъ въ кѫщи да гори въ огнището голѣмъ пънь. Бѫдникъ е сега. Богородица се мѫчи. Божето ще се роди. Цѣла нощь пъньтъ трѣбва да гори. Последниятъ постенъ день на коледнитѣ пости е; здравото и пълно съ надежди домочадие сърба съ удоволствие топлия фасулъ. Три дена трае Коледа. Първиятъ день се прекарва у дома. На втория и третия — ставатъ хорà на площадитѣ — Кладнецъ, Горно-Бърце, Долно-Бърце, Камара, Лескоте, Поляната. Старитѣ се черпятъ въ кръчмитѣ съ ракия или вино и гледатъ хорото презъ пенджуритѣ. Така въ веселие брождени прекарватъ Свети Василъ, — нова година, — Богоявление, Свети Иванъ. На Свети Василъ рано, въ тъмно, преди да се зазори, децата суровакатъ. На Бабинъ-день всички отиватъ на работа. Ще отбележимъ, че въ Горно-Броди три пѫти се кади на трапезата или както казватъ брождени — три кадилки тачатъ. Първата е срещу Коледа. Следъ като се сложи яденето и пиенето (вино) на трапезата, първи бащата и майката, а следъ това и другитѣ кадятъ по три пѫти отъ дѣсно къмъ лѣво съ тамянъ трапезата и последниятъ занася кацията (лопатката съ тамянъ) предъ иконата. Втори пѫть се кади срещу нова година — тя е блажна кадилка и нея вечерь се вари главата на свинята. Третата кадилка е срещу Богоявление — тя е постна като първата. Срещу Богоявление се отваря небето и който види това, Богъ му дава, що пожелае.

 

Презъ недѣлнитѣ дни между Богоявление и заговѣзни — месници се казва това време — ставатъ сватбитѣ на неуспѣлитѣ да се оженятъ презъ есеньта. Играятъ се всѣка недѣля хорà по площадитѣ. Сирната седмица месо не се яде. Тя е полупостна. На сирната недѣля

 

 

25

 

се прощаватъ. По-младитѣ отиватъ при по-старитѣ си роднини на прошка. Който търси прошката — значи по-младиятъ — кръсти се и прави три метаня предъ иконата и три метаня безъ кръстене предъ лицето, целува рѫка и казва: „Прости ми, ако нѣщо съмъ сгрѣшилъ", като му врѫчва протокалъ или лимонъ. Лицето, отъ което се иска прошка, отговаря: „Господъ да ни прости на всички". Вечерьта децата по сѫщия начинъ искатъ прошка отъ бащата и майката, отъ по-голѣмитѣ братчета и сестричета. Бащата и майката даватъ по монета на децата. Заговѣването става съ плакета (баница съ оризъ или сирене). Въ недѣлята на сирнитѣ заговѣзни къмъ 3 часа следъ обѣдъ има вечерня въ черквата и когато богаташитѣ излизатъ, хвърлятъ пари (петаци) по черковния дворъ, а децата ги събиратъ.

 

Най-тежки сѫ дългитѣ великденски пости. Вь недѣлнитѣ дни хоро сега не се играе.

 

Играе се „застарѝ баба". Дълго вѫже се завръзва за двата края, нахващатъ се за него въ крѫгъ моми и момци и единъ въ срѣдата се стреми да улови, която желае, или когото желае; тази, къмъ която се спуща гонеца, бѣга. Ако я залови, тя влиза вѫтре. Въ туй време момитѣ пѣятъ „Застарѝ баба".

 

Пѣсень при застари́ баба.

 

Мѫ́ри ли Ки́про, Ки́про ли мѫ́ри, бя́лѫ ли, Ки́про,

Прип: Ки́про ле мѫ́ри хýбавѫ, хéмъ чýмеръ, гю́зель,

Мѫ́ри ли Бóгъ да бйе т’óята мáйкѫ,

Мѫ́ри ли т’óятѫ мáйкѫ ли и т’оя тáтку,

Мѫ́ри ли штó тѫ пýснѫ, Ки́про, въ Търли́съ града

Мѫ́ри въ Търли́съ грáда, ли Ки́про, у Парýшови,

Мѫ́ри у Пáрушови, Ки́про, нáй-малкѫ снѫ́хѫ.

 

 

Великденьтъ носи нова радость. Най-голѣма е тя, разбира се, за децата съ червенитѣ яйца. Но и отруденитѣ гурбетчии, които сѫ се върнали отъ чужбина, си отпочиватъ, нахранватъ се добре и се развеселяватъ. Три деня се празнува въ Горно-Броди Великдень: недѣля, понедѣлникъ и вторникъ. И презъ тритѣ дни хорà има на

 

 

27

 

На свѣща” на Шавратецъ.

 

 

28

 

Гергьовдень е голѣмъ праздникъ. Около 2 и половина клм. източно отъ селото се намира развалина отъ черквица и остатъци отъ селище. Това е Свети Георги. Презъ тука минава пѫтьтъ отъ Кавала, стариятъ Филипи, новиятъ градъ Драма, за Мелникъ, Демиръ Хисаръ, Петричъ. И тукъ като на Тиклитѣ, северозападно отъ Броди, е имало въ древно време воененъ лагеръ или нѣщо като постъ. И тукъ е имало селище, което после се е прибрало при централното. На Гергьовдень брождени — жени, мѫже и деца, млади и стари, — се стичатъ „на свѣща", да запалятъ свѣщь за Свети Георги. Който има конь, ездишкомъ отива, защото конникъ е Св. Георги. Женитѣ повеждатъ провлачено хоро, като сѫщевременно пѣятъ;

 

„Свети Герги коня кове,

Коня кове съ сребърни петали,

Съсъ сребърни петали съ златни гозде."

 

На обѣдъ се връщатъ въ село. Визититѣ на Гергьовцитѣ се правятъ на коне, като посрѣщачитѣ излизатъ да черпятъ конницитѣ предъ стълбитѣ. Други „свѣщи" сѫ на Свети Духъ — северо-западно отъ селото, гдето отиватъ петдесеть дена следъ Великдень, и на Св. Константинъ, западно отъ Горно-Броди на разстояние около 5 километра. На Св. Константинъ, далечко и високо, отиватъ на 3 юний само младитѣ, —момци, моми и младоженци — и се връщатъ съ букови клончета отъ скоро раззеленилата се гора. Май и юний е сезонъ на лѣтнитѣ посѣви; прашатъ и гърлятъ фасулитѣ и царевицитѣ, плевятъ овеса. Важенъ день е Енювдень на 7 юлий — рождението на св. Иванъ Кръститель, праздникъ на лѣтното слънцестоение. Въ надвечерието на Енювдень, преди биенето на клепалото за вечерня, всички метатъ кѫщитѣ си съ изкуствени временни метли отъ шума, за да нѣма бьлхи; окичватъ портитѣ, вратитѣ на стаитѣ, прозорцитѣ съ китки отъ енювика, вечерница и други цвѣтя. Зараньта на самия Енювдень, който желае да види, че се върти слънцето, става рано да чака изгрѣва му. Само на Енювдень се върти слънцето, — така вѣрватъ брождени. На този день отиватъ по нивитѣ и ги кичатъ, като въ киткитѣ поставятъ и чесънъ лукъ, за да не урочасатъ нивитѣ и да не пострадатъ

 

 

29

 

отъ градъ или вѣтъръ. Ако засуши презъ май и юний, правятъ пеперуди : мома сираче обличатъ въ шума, пѣятъ пѣсни и я поливатъ съ вода. При голѣма суша се прави и молба за дъждъ, — свещеницитѣ пѣятъ молитви, като излизатъ изъ землището вънъ отъ селото съ хоругви и икони заедно съ богомолци.

 

Петровдень, 12 юлий, е третъ голѣмъ праздникъ презъ годината. Сега се връщатъ отъ чужбина, отъ Аспровалта онѣзи, които не сѫ си дошли за Великдень. Подиръ обѣдъ на Петровдень всички излизатъ вънъ отъ селото на Муре-Бърдо, мѣстность, презъ която минава шосето за Сѣръ. Тукъ, на самото шосе, на по-широкото мѣсто, става гюрешъ, т. е. борятъ се двама по двама, за да се види, кой е юнакъ надъ юнаци. Всички съ голѣмо внимание следятъ перипетиитѣ на гюреша, борбата.

 

Единствената лѣтна „свѣща" е на Св. Пантелеймонъ — Пандиле, 9 августъ. Стеклитѣ се тукъ селяни и селянки сега си купуватъ круши, лубеници, докарани съ товари отъ съседнитѣ села и отъ Сѣръ, и се гощаватъ. Тя е последната „свѣща", като се почне отъ Великдень. На тѣзи събори дохождаха и отъ близкитѣ села. Макаръ че Св. Богородица, 28 августъ, е по-тежъкъ праздникъ отъ Петровдень, тя минава по-глухо, защото е лѣто и повечето селяни сѫ на вършило. Въ Горно-Броди вършеятъ по нивитѣ, които сѫ часъ, два и три далече.

 

На жътва пѣятъ и следнитѣ пѣсни:

 

I.

Мѫри ширóко е ле Дрáмско пóле,

Мѫри ширóко е ле, сéнка нéма;

Мѫри ни́то сéнка ле, ни́то óда,

Мѫри сáмо и́ма ле, ѫдно дъ́ро,

Мѫри ѫдно дѫро ле, я́урóу

Мѫри яýроу ле дафи́ноу.

 

ІІ.

Мѫри кáрай пóста, мóмé ле, мѫри да кáраме,

Дѫно на край мóме ле, изкáраме,

Мѫри на крáй, има мóмé ле, зилéнъ яуръ,

Пóдъ яýра, мóмe лé мѫри, детéлина,

 

 

30

 

Мѫри детéлина, мóмé ле, за двáмина,

Зá, двами́на, мáме ле, мѫри лýди млáди,

Мѫри лýди млáди, мóме ле, не годéни

Нé годéни мóме ле не женéни.

 

 

Горно-Броди представляваше отъ себе си една малка селска република. Населено само отъ българи, доста далечъ отъ Сѣръ, Неврокопъ и Драма, сгушено всрѣдъ планински либиринтъ, до него се отиваше по конски пѫтеки. Горно-Броди бѣ незасегнато почти отъ турското държавно управление. Всѣка година, презъ мартъ месецъ, въ опредѣленъ отъ по-рано день, селянитѣ се събираха въ двора на голѣмата черква „Св. Димитъръ", насѣдваха подъ голѣмия яворъ и започваха беседа по селскитѣ работи. Всѣки тукъ можеше да вземе участие и да се произнесе по дѣлата на общината. Разбира се, обикновено говорѣха, критикуваха и единъ видъ агитираха, следъ това излизаха съ свои проекти за мѣроприятия чорбаджиитѣ. На сиромаситѣ и не приличаше нѣкакъ да говорятъ въ такова многолюдно събрание предъ нотабилитѣ на селото. И ако нѣкой по-беденъ вземѣше да каже нѣщо, то бѣ нѣкакъ сконфузно, съ стѣснение; пъкъ ако го пресѣчеше кой и да е отъ богаташитѣ, съвсемъ се объркваше чуляка и причиняваше смѣхъ у другитѣ, които си мълчаха. Подобни сѫ били народнитѣ събрания, които описва Омиръ въ Илиядата; такива сѫ били и старославянскитѣ племенни събрания — „вече". Безъ гласуване, но съ гласното одобрение на болшинството отъ чорбаджиитѣ и съ мълчаливото съгласие на народа се избираше коджабашията — кмета — на селото за една година. Въ сѫщото събрание се избираха отъ 6 до 12 ази, съветници на кмета, и петима махаленски бирници, „капсимали". Кметътъ и капсималитѣ получаваха всѣки отъ 1500 до 3000 гроша годишно, а азитѣ пъкъ 500—600 гроша годишно. Капсималитѣ издаваха посулче срещу платения данъкъ; който не си искаше посулче — разписка можеше и два пѫти да плати единъ и сѫщъ данъкъ, особено когато се случеше нѣкой капсималинъ батакчия. Въ безграмотнитѣ времена капсималитѣ си служели съ рабушъ и четали. Отъ време на време дохождаше

 

 

31

 

Братя Атанасъ, Димитъръ и георги Димкови правятъ часовникъ.

 

 

32

 

отъ Сѣръ държавниятъ бирникъ — таксилдарьтъ, придруженъ отъ суварии, конни стражари, да прибере събранитѣ отъ капсималитѣ суми и да събере недоборитѣ отъ неизправнитѣ поради бедность или нередовностъ данъкоплатци, Най-често недоборитѣ се дължаха на бедность. Неплатилитѣ биваха затваряни въ яхъра на конака и, за да бѫдатъ пуснати, трѣбваше да намѣрятъ въ заемъ пари или пъкъ да се сдобиятъ съ порѫчителството на нѣкой заможенъ съселянинъ, че въ опредѣленъ срокъ ще си платятъ. По нѣкога, макаръ и рѣдко, се прибѣгваше до публично продаване на домашни вещи — бакърени сѫдове, — за неизплатени данъци. Презъ 1903 год. службата на капсималитѣ бѣ премахната и заета отъ държавенъ бирникъ турчинъ, който постоянно пребиваваше въ селото.

 

Органи на кмета бѣха падаритѣ — драгатитѣ — пакъ селяни отъ Горно-Броди; тѣхното назначение бѣ да пазятъ посѣвитѣ, горитѣ, ливадитѣ, а единъ изпълняваше длъжностьта разсиленъ. Освенъ събирането на царската вергия, кметството имаше назначение да пази горитѣ отъ безразборно сѣчене и отъ повреждането имъ при пасенето на козитѣ или другия добитъкъ. Сѣченето на горитѣ за топливо ставаше периодически по редъ : веднъжъ една, други пѫть — друга, като се раздѣляше гората на малки парцели и за всѣки парцелъ се хвърляше жребий, та всѣко семейство получаваше своя дѣлъ. Запретено бѣше изкопаването на коренитѣ, за да не оголѣе за винаги гората. Следъ изсичането на известна гора, забраняваше се да пасе изъ нея добитъкътъ, докато израсте пакъ и наякнатъ дръвчетата. Най-добри кметове бѣха тѣзи, които съумѣваха да запазятъ горитѣ отъ изкоренянане, както и посѣвитѣ и ливадитѣ отъ повреда. Разноскитѣ за кмета, капсималитѣ и драгатитѣ (падаритѣ) се плащаха отъ данъка харачъ, който се разхвърляше на кѫща. Намѣрена е само една бележка по разходитѣ на селото.

 

Въ 1853/54 година билъ кметъ Георги Стамболиевъ. Той представилъ разходъ за селскитѣ работи 18,276 гроша. Следната година 1854/55 билъ кметъ Хаджи Димко ; той направилъ разходъ по-малко — 14,051

 

 

33

 

гроша всичко. Ето и една обща смѣтка презъ кметуването на Хаджи Димко, прегледана отъ капсималя Димко Галювъ на 23 априлъ 1855 год.

 

Бекаи (недобори)               26,386 1/2 гроша

Данъкъ върху 8862 по 8 гроша на всѣки           70,782 „

Фазлата (въ повече излишъкъ) за нов. г.          15,505 „

Харачъ върху 753 семейства по 32         23,760 „

Отъ глоби за гората           465 3/4 „

Бекае (недобори отъ харачитѣ) 5,335 „

_____________________________

Всичко гроша          157,086

Изплатени презъ годината          154,412

_____________________________

оставатъ , недоплатени     2,6 74

 

Въ тази смѣтка влизатъ сумитѣ за царското даждие — а именно 70,782 гроша.

 

Отъ тази смѣтка се вижда, че жителитѣ сѫ били 8862 души, а семействата 753 — т. е. всѣка кѫща е брояла срѣдно по 12 души.

 

Намѣрена е бележка и за вакъвскитѣ смѣтки за 1854/55 и 1856/57 год. на епитропа Никола Ивановъ. За тритѣ години равносмѣтката е 23,033/4 гроша. За училището сѫ били похарчени 16,027 1/2 гроша.

 

Презъ 1855 година, вѣроятно поради Севастополската война, отъ Сѣръ чрезъ гръцката митрополия билъ изпратенъ въ Г. Броди чаушъ Хюсеинъ.

 

Следъ две години, въ 1857 год., кметътъ Георги Атанасовъ и селянитѣ Хаджи Димко, Димко Стояновъ, Димко попъ Ивановъ, Георги хаджи Ивановъ, Георги Стамболиевъ, Михалъ Георгиевъ, Тодоръ Атанасовъ съ писмо до управлението въ Сѣръ искатъ чаушътъ да живѣе въ хана на дервена, около 5 клм. отъ селото по пѫтя за Сѣръ, а не въ самото село.

 

 

34

 

 

II. БОРБИ ЗА БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ И БЪЛГАРСКА ЧЕРКВА.

 

Презъ първата половина на XIX вѣкъ въ Горно-Броди се учело на гръцки въ килийно училище: учители били калугери отъ манастира Св. Иванъ Предтеча при с. Лакосъ. Тѣзи, които желаяли да научатъ повече, отивали за нѣколко години въ самия манастиръ. Въ 1860 год. 26 юлий ст. ст. при кметуването на Хаджи Димко Хаджи Ивановъ е било готово съграденото специално за школо здание. То представлява продълговато четвъртито здание съ обширенъ салонъ, въ който бѣха обучавани всички ученици отъ разни възрасти и различни отдѣления. Въ салона бѣха наредени единъ задъ другъ дълги чинове заковани за пода. Отстрани до стенитѣ бѣха поставили пейка за забавачитѣ и азбукаритѣ. Даскалътъ отиваше отъ ученикъ до ученикъ да ги пропита и да имъ даде новъ урокъ, а други пишеха краснописание, нѣщо преписваха или решаваха задачи. Учението ставаше на гръцки езикъ. Къмъ салона, отдѣлени съ коридоръ, имаше две стаи, които служеха за жилище на дидаскалоса и семейството му. Следъ построяване на училището отъ 1859/60 година до 1868/69 учебна година сѫ учителствували въ Горно-Броди даскалитѣ: Петъръ Теофилактъ, отъ манастира Св. Иванъ Предтеча; даскалъ Григорий отъ сѫщия манастиръ; даскалъ Андонъ отъ Негушъ три години; Димитъръ Демирхисарлията три години; пакъ Андонъ Негушлията една година.

 

Къмъ 1858 (1868) година нѣкой калугеръ донесълъ славянски книги за бродската църква. Въ 1868 година Хаджи Димко иска да въведе въ училището да се учи на български езикъ и дири учитель, който да знае да преподава и на български. Сътрудничели му въ тази благородна и родолюбява инициатива игуменътъ на Св. Иванъ, Теодосий, отъ село Търлисъ, и монахътъ Дионисий Московъ отъ Горно-Броди. За тази цель трѣбвало да се убедятъ селянитѣ, второ даскала Георги Ивановъ отъ с. Либяхово да се съгласи да напусне с. Просѣченъ, Драмско,

 

 

35

 

и да дойде въ Горно-Броди за учитель и трето да склони на това сѣрскиятъ владика Неофитъ. На 20 юлий сѫщата 1868 год. даскалъ Георги пише, че приема предложението и ще си подаде оставката отъ с. Просѣченъ. Теодосий, игуменътъ на манастира св. Иванъ, съобщава на Хаджи Димка съ писмо отъ 31 юлий, че владиката си слѣзълъ въ Сѣръ отъ манастира, но не отворилъ дума за бродското училище. Теодосий съветва да приематъ въ Броди даскала Георги, та въ случай че владиката се противи, съ правителството ще се уреди въпросътъ. Владиката Неофитъ пише на Хаджи Димка на 14 августъ 1868 год., че споредъ законитѣ грижата за училищата принадлежи на владицитѣ и че той намѣрилъ за Горно-Броди учитель отъ неврокопскитѣ села, който знае и български и гръцки езици. Хаджи Димко получава две писма съ дата 25 августъ: едното отъ Теодосий, другото отъ владиката. Владиката кани Хаджи Димка да отиде на 10 септемврий въ манастира, по случай патронния праздникъ на последния, за да се видятъ и да се погрижи за остатъка отъ владичнината, 1580 гроша — за изтеклата 1867 год., а Теодосий го моли да вземе съ себе си свещеникъ Димитъръ п. Ивановъ и още единъ отъ бродскитѣ свещеници, за да помогнатъ на литургията за праздника.

 

На 23 септемврий 1868. год. даскалъ Георги пише на Хаджи Димко да му прати осемь добитъка, за да си пренесе багажа („за парталя") и петь души пазачи за изъ пѫтя. Съ даскалъ Георги е билъ сключенъ договоръ за три години: отъ юний 1868 до юний 1871 год. съ годишна заплата 40 лири турски. Той тури начало на българско четмо и писмо въ Горно-Броди две години преди разрешаването на Черковния въпросъ. При даскала Георги Ивановъ отъ Либяхово сѫ добили образованието си учителитѣ: Спасъ Прокоповъ, Никола П. Падаревъ, Иванъ И. Мандиевъ, Димитъръ И. Мандиевъ, Димитъръ Костадиновъ отъ Въземъ, Петъръ П. Ангеловъ отъ Бѣлотинци, Неврокопско, — всички участвували въ националното възраждане на източна Македония. На български езикъ имало тогазъ само букварчета и у дѣдо Петъръ Жостовъ отъ Гайтаниново единъ екземпляръ отъ

 

 

36

 

новия заветъ, преводъ на Неофитъ Бозвелията. Въ 1869 год. било отворено за първи пѫть българско училище и въ с. Гайтаниново, Неврокопско, не далечъ отъ Горно-Броди. По инициативата на Хаджи Димко се събрали въ Гайтаниново сѫщата 1869 год. 10 декемрий първенцитѣ Моньо Гърневъ отъ Либяхово, Димитъръ Сангартийски, Хаджи Георги х. Ивановъ отъ с. Просѣченъ, Хаджи Андонъ отъ Тешово, даскала Костадинъ отъ Калиманци, Мелнишко, и решили народътъ да се откаже отъ патриката. Почва се агитация за това между българитѣ въ Сѣрско, Неврокопско, Демиръ-Хисарско, Мелнишко, които сѫ биля тукъ компактна маса заселени въ голѣми планински села. Душата на това национално движение е Хаджи Димко. Презъ февруарий 1870 год. Иванъ Гологановъ, сѫщо образованъ човѣкъ отъ Търлисъ, но преселенъ въ Крушово, пише до Хаджи Димка,че с. с. Лѣхово, Петрово, Пиперица (Демиръ-Хисарско) и Калимакци (Мелнишко) ударили печатитѣ на арзохалитѣ (прошения до правителството за отказване отъ патриаршията), но за с. Хотово трѣбва самъ да дойде въ Крушово, та съ тамошнитѣ първенци да отидатъ въ Лѣхово и Хотово (Хотово е въ Мелнишко). На 15/27 февруарий Димитъръ Стояновъ отъ с. Кърчово пише на Хаджи Димка, че крушовскитѣ първенци нехаятъ.

 

Запнтани за „арзухалето" отъ демиръ-хисарския каймакаминъ, крушовскитѣ първенци казали, че нищо не знаятъ. Прочее, за да напредва дѣлото, поменатиятъ Димитъръ Стояновъ отъ Кърчово иска отъ Хаджи Димко да моли пашата въ Сѣръ, щото последниятъ да пише на каймакамина въ Демиръ Хисаръда не спира работата. На края Димитъръ Стояновъ иска отъ Хаджи Димка 10 лири на заемъ, защото зарѣзалъ частната си работа. Илия Гиздавковъ и Иванъ Гологановъ пишатъ отъ Крушово на Хаджи Димко съ дата 5 мартъ, че мелнишкиятъ владика почналъ да бѣснѣе, като научилъ за прошенията. Ив. Гологановъ съ дата 8 мартъ 1870 год. пише до сѫщия въ Горно-Броди, че Тодоръ Оланъ е подъ арестъ, бидейки наклеветенъ отъ фанариотитѣ, какво ужъ бунтувалъ народа. Писмото завършва съ молба Хаджи Димко да слѣзе въ Сѣръ, да бие телеграма

 

 

37

 

въ Цариградъ, изобщо да намѣри срѣдство за освобождаването на Тодоръ Оланъ.

 

Презъ юлий 1870 год. кметътъ на Горко-Броди и Хаджи Димко сѫ били викани въ Сѣръ отъ управлението на санджака на разпитъ за нѣщо. Вѣроятно въ свръзка съ националната агитация.

 

Хаджи Димко.

 

 

Въ една дописка отъ Сѣръ до в. „Македония" въ Цариградъ, брой 34 отъ 12 мартъ 1870 год., четемъ:

 

„Тука въ сереското окрѫжіе веке около 20 села става, които исчистихѫ училищата си и цьрквытѣ си отъ заразителныйтъ за тѣхъ грьческы языкъ. Броде (Врундія) най-голѣмо село на тѫзи область отъ 630 кѫщы 6 часа на сѣверъ исхвърли името на Грь. владика и споменуватъ Българскы Арх. Съборъ. Чорбаджията на това село Г. х. Димо е днесъ зъ Сересъ и го сѫдѫтъ за нѣкаквы

 

 

38

 

си маазари противъ владиката. Тука лукавыйтъ Гр. владика съ приверженицытѣ селяни като гы льжятъ да не ся присъединяватъ Българскыйтъ языкъ въ училищата и черквытѣ си, защото щѣли послѣ да ги ослѫдѫтъ да платѫтъ 30 миліона гроша които иждивили Българскытѣ прѣдстав. за 12 годишны по въп. на Бълг."

 

Въ друга дописка паісь отъ Сѣръ до в.„ Македония" октомврий 6, брой 86, 1870 год., се казва:

 

„Сѣрската епархія ся съставлява отъ 140 села, нѣма грьцко село освѣнъ Нигрита. Благодареніе на Бродничане (Врондійчане по Сѣрскы) особито Г-ну Диму и учителъ Георгю които съ отличното си родолюбіе заслужаватъ похвалѫ, тѣ сѫ които приготвихѫ Сѣрскѫтѫ епархіѭ до тозь степень щото сполучливо прѣзъ прѣминѫлыйтъ февруарій бѣхѫ направили и подписали маазари отъ всите села за присъединеніето си на Българскыйтъ екзархатъ. Това село Броди (Врундія) е отъ 600 кѫщи, на сѣверъ отъ Сѣресъ къмъ Неврокопъ. Ученицы на Българското училище (нѣма друго освѣнь Българско) дѣто ся прѣдава и Турскыйтъ языкъ отъ Г. Георгія учитель броятъ го 400 между които има нѣкои и отъ околнытѣ села".

 

Отъ 1871/72 до 1875/76 учебни години учитель въ Горно Броди е Н. Падаревъ. Въ негово време се открилъ и II класъ. Селскитѣ и народнитѣ работи отъ 1871 до 1876 год. се рѫководятъ отъ Хаджи Димко, братъ му Гецата х. Ивановъ, Хаджи Великъ, Великъ Геровъ, Димко Халембаковъ и Хаджи Иванъ Бояновъ. Този периодъ е златна епоха на българското възраждане въ Сѣрския санджакъ, споредъ запискитѣ на учителя Спасъ Прокоповъ, които се съхраняватъ въ Българската академия на наукитѣ и отъ които се широко ползувахме при написването на тѣзи страници. Още бащата на Хаджи Димко — Хаджи Иванъ — се е ползувалъ съ влияние предъ турското правителство. Синътъ му Хаджи Димко сѫщо така е ималъ голѣмъ авторитетъ предъ санджакското управление и за това неговата дейность презъ време на възраждането засѣга цѣлия Сѣрски окрѫгь. Хаджи Димко бива избранъ за председатель на българската община въ Сѣръ. Той и поменатитѣ по-горе негови съселяни

 

 

39

 

взиматъ въ заемъ 100 лири турски отъ сѣрското биледие (сѣрската градска община) на своя отговорность, за да купятъ мѣсто за български параклисъ въ града. Поради промѣнилитѣ се обстоятелства по-после тѣ сами плащали нѣколко години дълга, съ изключение на Хаджи Иванъ Бояновъ, който повелъ гръцка партия. Контрактътъ за наемъ на зданието, което послужило за български параклисъ въ Сѣръ, билъ сключенъ на името на Гецата Хаджи Ивановъ, брать на Хаджи Димко. Той самъ броилъ отъ себе си 4 лири турски за наемъ.

 

Иеромонахъ Теодосий Гологановъ пише на Хаджи Димко отъ Неврокопъ съ дата 11/23 декемврий да му опредѣли заплата и мѣсто за живѣеве въ Сѣръ, за да се засили Сѣрската община. На 30 декемврий ст. ст. 1872 год. Теодосий, вече като председатель на българската община въ Сѣръ, пише, че се е настанилъ въ една турска кѫща на Табаханата и се заловилъ за повѣрената му отъ Екзарха длъжность. Съ писмото кани Хаджи Димка да слѣзе въ Сѣръ, „за да се споразумѣеме по много работи, длъжностьта ми да определите, вулитѣ да ми предадете и пр."

 

По поводъ на тѣзи събития отъ Сѣресъ сѫ написали до църковния гръцки вестникъ „Типосъ" въ Цариградъ :

 

„Отъ когато ся обяви схизмата българскытѣ работи зехѫ и тука да вървѭтъ посилно и зематъ голѣмы размѣри въ тритѣ най- централны македонскы епархіи Сѣрешка, Мелнишка и Драмска, при сичкытѣ старанія и неимовѣрны мѫки, които полагатъ за погасяваніето на този пожарь както честн. митрополиты и разнытѣ корпораціи на нашитѣ съотечественици. . . .

 

Преди малко двама попове измѣнници, отидохѫ на нѣколко българогласни села и съ лъжителни обѣщанія като зехѫ пари отидохѫ въ Цариградъ до схизматическый екзархъ и единый ся вьрнѫ отъ тамъ като неговъ векилинъ, а другшя обявенъ и той за схизматикъ изльга другы села и ся намѣсти тамъ. Другы единъ младъ калугеринъ отъ Продрома, на име Теодосія, изгоненъ отъ сѣкѫдѣ зарадъ негова голѣмъ развратъ, искочи и той тука като епитропъ на схизматическій Екзархъ и съ съдѣйствіето на другытѣ калугери отъ този мънастирь при

 

 

40

 

отсѫтсвіето на мютесарифина ни въ Солунъ, станалъ е да самовластвува и, съ всичкытѣ протестаціи отъ святата митрополія и на почтен. гражданы, горереченытѣ ужъ българскь: представители правятъ събори сякой день въ хана на нѣкой си Георги братътъ на игумена Діонісія на Продромскыя мънастирь, както и въ кѫщата, лъстѭтъ простодушнытѣ христіяны, събиратъ печати на бѣла книга и сетнѣ пишѫтъ на нея каквото имъ намысли умътъ, вѣнчаватъ незаконно безъ вулы отъ митрополіята и като ся въспомагатъ отъ сьрбина Стефана Веркови, и отъ българскыя учитель вьршѫтъ сички безаконій, а бѣднытѣ селяни повлечени отъ тѣхнытѣ интригы слѣпишката вървятъ подирѣ имъ и пригръщатъ тѣзи лъжеапостоли на беззаконното сборище на панславишката пропаганда въ Орта-Кьой, па мыслятъ да искатъ отъ него ёще и владыка, или тогова развратника Теодосія, или другы нѣкого отъ отцитѣ на този мънастирь или простака Неврокопски попъ Харитона. . . .

 

(в. „Право", Цариградъ, бр. бр. 41 и 42, 8 януарій 1873 год.)

 

 

Манастирътъ е Св. Ив. Предтеча при Лакосъ. Дионисий, игуменътъ, е отъ Горно-Броди, а ханътъ е на брата му Георги Московъ.

 

Въ друга дописка до в. „Типосъ" отъ Неврокопъ и печатана въ брой 46 отъ 29 януарий 1873 год. въ цариградския в. „Право", игуменътъ Дионисий е нареченъ малъкъ Бисмаркъ.

 

Печатътъ на българската община въ Сѣръ се състоялъ отъ 5 части: една у Хаджи Димко, една у храсненлия даскалъ Божикъ, друга у Георги Женаваръ отъ с. Сангельово, Демиръ-Хисарско, четвърта у Ташу отъ с. Неволенъ, Неврокопско; петата ще да е държалъ председательтъ, замѣстникъ на екзарха Теодосий. Първата служба въ българския параклисъ въ Сѣръ е била извършена на Петровдень 1875 год. отъ попъ Ангелъ Заровалия. Параклисъгь се намиралъ въ Горна-Каменица, гдето имало 145 български екзархийски кѫщи. Въ 1873 год. кметъ на Горно Броди е Великъ [1]. Неофитъ му пише на 25 януарий

 

 

1. Не е ясно, кой Великъ, — Хаджи Великъ или Великъ Геровъ; второто е по-вѣроятно.

 

 

41

 

да не се излъже да даде нѣкому владичнината, защото ще я брои отъ сакулята (кесията) си. По този поводъ и по поводъ дохождането на владиката, гръцки разбира се, въ Горно-Броди, Хаджи Димко телеграфиралъ въ Цариградъ, Орта Кьой, на Чомаковъ.

 

„Владиката преди два дни дойде въ селото ни (Броди). Писмено му съобщихме, че не го припознаваме. Той тутакси ни свали въ Сѣръ съ призовка и иска отъ насъ владишко право 10,000 гроша. Самъ мутесарафинътъ ни каза, че до като нѣма заповѣдь споредъ фермана, казанитѣ ще се дадатъ, владиката ще припознавате и всячески ще му се покорявате. Молимъ явете ни по-скоро и заповѣдь, да ги дадемъ паритѣ или не, защото въ Сѣръ слѣзохъ и съмъ боленъ."

Подписалъ Хаджи Димко 1873 февруарий, Сѣресъ (на турски).

 

Въ единъ документъ отъ 5 май 1873 год. съ почерка на учителя Н. Ладаревъ, документъ потвърденъ съ селскитѣ печати н съ 215 подписа, се казвало, че селото едногласно съградило новата църква (Света Богородица) на Камара, която осветилъ сѣрскиятъ митрополитъ Неофитъ. Сега селото е отказано отъ патриаршията, но новата църква даде поводъ да се появи партията гъркоманска и взематъ да се черкуватъ въ нея гърчеещитѣ се, сѫщо и ония отъ селянитѣ, на които дохажда далечъ долната църква.

 

Отъ този документъ, който е челъ г-нъ Спасъ Прокоповъ, бившъ учитель въ Горно-Броди, но който сега не притежаваме, се вижда, че въ 1873 година е била завършена въ Горно Броди новата църква Св. Богородица. Понеже е нѣмало български владика, освещението на църквата е станало отъ гръцки такъвъ Неофитъ, макаръ, че селото по инициативата на Хаджи Димко и др. първенци да се е отказало отъ патриаршията.

 

Ясно е, че Хаджи Иванъ Бояновъ отъ Камарската махала, въ която се е намирала новопостроената черква, е задѣлилъ гръкоманската партия и е поканилъ гръцкия владика да освети черквата. Мотивитѣ за гъркоманство и тукъ, както и друтаде въ чисто българскитѣ селища, трѣбва да диримъ цъ съперничеството за първенство между влиятелни съселяни, въ материаленъ интересъ, накърнено честолюбие, българско заинатяване и гръцко интригантство.

 

 

42

 

Презъ мартъ 1873 год. бива избранъ за кметъ на Горно Броди пакъ Хаджи Димко. Лапановата кѫща въ Горно Броди бива подарена на църквата безъ знанието на правителството. Попъ Марковъ, Конду-Костовци и брождени отъ гъркоманската партия, подстрекавани отъ владиката въ Сѣръ, обадили на властьта за този „таенъ" подаръкъ. Турскиятъ сѫдъ въ Сѣръ, повлиянъ отъ владиката и гърцитѣ, осѫдилъ за това на 1 месецъ затворъ въ Сѣръ и два месеца въ Солунъ Хаджи Димко и първенцитѣ Хаджи Великъ, Димко Халембаковъ, Великт» Геровъ, Димо Перуховъ н Трендафилъ Дупевъ като подстрекатели. Въ тази разправия похарчили 14,028 1/4 гроша.

 

Учителитѣ, които сѫ и главни народни будители, сѫ били достойни за родолюбието и пожертвувателностьта на първенцитѣ. Освенъ за подобрението на образователното дѣло, тѣ се грижатъ и за по-голѣмото му разпространение, като дирятъ и сами парични срѣдства за това.

 

Никола П. Падаревъ, учитель въ Горно-Броди, и Хаджи Георги попъ Ивановъ, учитель въ село Просѣченъ, Драмско, свикватъ учителски съборъ въ Неврокопъ. Презъ 1873 год. се събрали въ хана на К. Дуковъ въ Неврокопъ поменатитѣ двама инциатори и учителитѣ; Петъръ Сарафовъ, Ангелъ Ивановъ, Атанасъ попъ Петровъ отъ Либяхово, Кочо Мавродиевъ, Ст, Сългънджиевъ, Жансъзовъ и други. Въ това събрание е решено да се образува учителско дружество, което да помога на бедни училища и бедни ученици. Падаревъ е избранъ председатель на дружеството.

 

Въ 1874 година отъ, 1/13 до 6/18 юлий заседава втори учителски съборъ въ Неврокопъ. Изработенъ е уставъ на дружеството. То носи име: Сѣрско-Мелничко-Драмско-Неврокопско учителско дружество „Просвѣщеніе".

 

Тукъ предаваме глава I и II отъ устава, както го намираме публикуванъ въ в. „Напрѣдъкъ" бр. 53, 2 августъ, 1875 г., Цариградъ.

 

 

43

 

Глава I

Цѣлъ на Дружеството.

 

Членъ 1.) — Цѣльта на Сѣрско-Мелничко-Драмско-Неврокопското учителско дружество е да улеснява спорѣдъ силытѣ си распространеніето на просвѣщеніето чрѣзъ българский языкъ. За това рѣченото дружество ще ся грыжи :

 

а) Да приготовлява способны учители и да гы прѣпорѫчва.

 

б) Да спомага, до колкото дозволяватъ срѣдствата, бѣднытѣ училища въ горѣпомѣнатото окрѫжіе и да подарява учебны книжки на сыромашкы ученицы.

 

в) Да подканва населението къмъ просвѣщеніето, съгласно съ желаніето на Н. В. Султана.

 

Чл. 2.) — За да могѫтъ да ся приготовляватъ занапрѣдь по-способны учители, дружеството, като допустнѫть срѣдствата му, ще ся погрыжи да основе едно централно по-високо училище за казаното окрѫжіе.

 

 

Глава II

За членоветѣ на Дружеството

 

Чл. 3.) За редовны членове ще ся пріимать всичкы ученолюбцы, безъ различіе на вѣрѫ, народность и мѣстопрѣбываніе.

 

Чл. 4.)— Редовнытѣ членове ще ся дѣлятъ на дѣйствителны, на благодѣтели и на спомагатели.

 

Чл. 5.) — Дѣйствителни членове сѫ учителитѣ които щѫтъ плащать по 5 % отъ годишнѫтѫ си заплатѫ.

 

Чл. 6.) — Членоветѣ благодѣтели сѫ, които плащать ежегодно выше отъ три т. лиры.

 

Чл. 7.) — Членоветѣ спомагатели ся подраздѣлятъ на пять стьпени, и ще плащать за 1-вата стьпень по двѣ т. лиры, за 2-рата по една т. лира и повече, за 3-тята по три ср. меджидіета и повече, за 4-тата по двѣ среб. меджідіета и по-вече и за петата по 1 ср. меджидіе".

 

 

Следватъ наредби за правата и длъжноститѣ на членоветѣ и настоятелството и пр. Отъ другитѣ постановления се вижда, че дружеството е основало и своя книжарница.

 

 

44

 

Ето и едно копие отъ благодарително писмо:

 

„Учителско-то дружество въ Мелничко-Драмска-Неврокопскѫтѫ Епархиѭ дава настояще-то благодарително г-ну . . . . . . . . . . родомъ отъ . . . . . . . . . . който благоволи да спомогне дружеството съ гр. . . . . . .  волнѫ помощь, цѣльта на което е да помага на училищата въ по-слабитѣ селца въ реченѫтѫ Епархиѭ.

 

С. М. Д. Н. Епархиѭ 18. . . За настоятелство-то."

 

 

Въ събора е било избрано настоятелство, което се е конституирало така: председатель — Н. Падаревъ, горно-бродски учитель, касиеръ — Петъръ Сарафовъ, писарь, Хаджи Георги попъ Ивановъ, просѣченски учитель, съветници — Спасъ попъ Прокоповъ, учитель въ Калапоть, Атанасъ попъ Петровъ учителъ въ Либяхово. Дружеството просѫществуаало до 1876 година; тогазъ то е било разтурено и членоветѣ му арестувани по заповѣдь на турското правителство.

 

Отъ 1868/69 до 1875/76 учебни години въ Горно-Броди преподавали на български езикъ учителитѣ Георги Ивановъ отъ Либяхово и Н. Падаревъ отъ Гайтаниново, първиятъ 3, а вториятъ 5 години.

 

Въ 1876 година, поради възстанието, българитѣ губятъ довѣрието на турцитѣ и фанариотскитѣ владици взиматъ своя реваншъ. Нѣкои отъ горно-бродскитѣ първенци, едни поради зависть и съперничество за първенство, други поради интересъ, и еднитѣ и другитѣ следъ това и отъ инатъ, както вече казахме, се задѣлили въ гъркоманска вѣрна на патриаршията партия. За първи пѫть тя се проявила въ 1873 год. при освещаването на черквата Св. Богородица отъ гръцкия владика Неофитъ, но следъ това кротувала, бидейки малочислена и въ невъзможность да дѣли мегданъ съ Хаджи Димка и другитѣ родолюбиви първенци. Възстанията въ България ожесточили турцитѣ противъ последнитѣ и дали криле на потайващитѣ се гъркомани, които получавали своитѣ наставления отъ владиката въ Сѣръ. Хаджи Димитъръ папа Андоновъ нареченъ въ последствие Мюдюра, Драчовъ Петъръ, Хаджи Иванъ Дявола, Дйортовъ Маринъ, Петъръ папа Василевъ сѫ се поставили въ услуга на гръцкия владика и съ помощьта на турската власть училището и

 

 

45

 

черквитѣ сѫ били предадени на гьркоманитѣ; наново билъ въведенъ гръцкия езикъ въ тѣхъ, Българскиятъ учитель и българскитѣ първенци сѫ били арестувани или паднали въ немилость и подозрение. Българскитѣ книги били изгорени, а на иконата Св. Св. Кирилъ и Методнй били чепкани очитѣ.

 

Ст. Салгънджиевъ въ своята книжка „Лични дѣла и спомени за възраждането на солунскитѣ и сѣрски българи," Пловдивъ 1906 год., на стр. 94 разказва, че поменатитѣ по-горе гъркомани поискали презъ мартъ 1876 год. да поематъ рѫководството на общинскитѣ работи въ Г. Броди. Събранието се охранявало отъ жандари. Възбудената тълпа, обаче, набила нахалнитѣ гъркомани. Полицейската стража донесла въ Сѣръ, че българитѣ възстанали, били привърженицитѣ на гръцкия владика и се възпротивили на самата царска стража. На другия день пристига въ Броди отъ Сѣръ единъ ескадронъ конница и отвежда 25 души първенци брождени въ Сѣръ. Тука властьта отнима печата на кмета — мухтари-еввелъ, — както и печата на помощникъ-кмета — мухтари-сани, и ги предава на петимата гъркомани, като тѣ избрани изпомежду си за кметъ Димитъръ Папа Андоновъ. Арестувани били и свещеницитѣ папа Димитъръ и папа Иванъ младия, синъ на Хаджи Димко. Първата работа на гъркоманитѣ била да въведатъ гръцкия езикъ въ черквитѣ и училището. Горно-брождени протестирали въ Сѣръ, Солунъ и дори Цариградъ зарадъ арестуването на първенцитѣ имъ, ала напразно. Избухването на априлското възстание въ Тракия отекчило положението на българитѣ; тѣ били изпратени въ солунския затворъ. Тѣзи, които дали обещание, че ще признаятъ гръцкия владика, били освободени. По-упорититѣ престояли въ Солунъ до потушаването на възстанието и следъ това били освободени. Най-много изпатилъ свещеникътъ Иванъ Хаджи Димковъ. Нему направили предложение да остриже брадата си, да се разпопи и после наново да бѫде запопенъ отъ гръцкия владика. Той билъ рѫкоположенъ за свещеникъ отъ самоковския владика Доситей и предпочелъ да изгние въ затвора, но да не измѣни на народностьта си и накърни личното си достойнство. Следъ една година затворъ и той билъ освободенъ.

 

 

46

 

Доста добре изяснява новосъздаденото положение следната дописка отъ с. Броди, Сѣрезско, 3 априлъ 1877 год. до в. „Напрѣдъкъ", Цариградъ, бр. 127, 15 априлъ 1877 и подписана Единъ Брожденинъ.

 

„До лани нашето село са наслаждаваше на една най-голѣма тишина. Въ училището ни и църквитѣ са четеше по языка ни, съ една речь всички селени бѣхми едно тѣло и на единъ умъ, освѣнъ 4—5 паразити наши съселяни, които ако и бѣхѫ до тоза врѣме облѣчени въ общото облѣкло, хвърлихѫ го обаче и са облѣкохѫ въ чуждо и за чужди интереси станахѫ орѫдіе за съсипванье на селото ни.

 

Въ ланскитѣ бьркотіи подбудени отъ еллинската пропаганда въ Сѣрезъ и отъ Сѣрскыйтъ идааре аазасѫ Иванъ Папа Маркиди, който е най-горѣщъ последователь на реченната пропаганда, ако и да е родомъ Българинъ, вдигнѫхѫ са на крьстоносна война противъ своитѣ братия, и съселене, и съ помощьта на реченный папа Маркиди малко останѫ да направятъ и нашето село като окаянный Батакъ. Тѣ наклеветихѫ на мѣстната Сѣрска власть по отличнитѣ селени и ги прѣдставиха за бунтовници и участници въ бунтовнически комитети . . . . . . . . . . .

 

 

Следъ като се разправя, че селскитѣ работи се отнели отъ тѣзи, които сѫ се ползували съ довѣрието на всички и сѫ били предадени на люде, отъ които всѣкой се отвращавалъ и въ които никой нѣмалъ довѣрие, а съ това се нарушавало и правото на селянитѣ сами да си избиратъ и „прислужницитѣ", — дописникътъ продължава:

 

„По този начинъ тази банда взе управлението на селскитѣ ни работи въ рѫцетѣ си, и подпомагана отъ Еллинската въ Сѣрезъ пропаганда и отъ идааре аязасѫ папа Маркиди, впуснѫ сѫ най-напрѣдъ да гони язика ни. Тя прогони пьрво учительтъ ни, когото замѣсти съ единъ пияница — невежа, тѣхно орѫдие; скри всичкитѣ черковно-славянски книги отъ цьрквитѣ и ги замѣсти съ невразумителнитѣ грьцки; исчувьрка очитѣ на ликоветѣ на св. св. Кирилла и Методия и на св. Ив. Рилскаго чудотворца; запрѣти въ цьрквитѣ и училището матерний ни язикъ, тъй щото днесъ не е допростено нито едно Господи помилуй да ся каже; бие, затваря въ селскитѣ

 

 

47

 

ахѫри и глоби всѣкиго, който имъ възрази за нѣщо, и ако постоянствува повече да имъ възрази, направятъ му единъ журналъ въ който се обвинява за комитаджия и смутитель на селото ни и ся отпраща въ сѣрскитѣ тьмници и прч. Съ малко думи, тѣ сѫ днесь въ селото ни и власти и царь; ядѫтъ, пиятъ и пиршествуватъ отъ механа на механа и явно казватъ: „ножицитѣ и гришьтъ (балото-абата) сѫ въ нашитѣ рѫцѣ; както исками ще кроимъ." Сега прѣзъ праздницитѣ на пасхата нѣкои отъ младежитѣ ни си позволихѫ да кажѫтъ въ цьрквата нѣщо и по наший язикъ, но малко останѫ да ядѫтъ дървенъ господь вѫтрѣ въ цьрквата, но реченната банда разбра, че може да ся обьрне това на нея остави това и скрои друго. Подирь цьрквата направи журналъ на тѣзи младежи, и както горѣ казахми, прѣдстая ги за смутители на селото и бѣше ги отпратила да прѣкаратъ нѣколко мѣсяци въ Сѣрскитѣ тъмници, които сѣрскыйтъ табуръ аасѫ, който не пада въ българомразието по долу отъ еллинската пропаганда, нашироко щѣше да имъ отвори, но хилядитѣ и отъ всѣкѫдѣ молби едва сполучихѫ да прѣклонятъ непрѣклонната воля на поменатата банда"

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

„П. П. Този часъ сѫ научихъ, че бившийтъ ни учитель г. Н. Падаревъ изъ Гайтаниново, който лани по интригитѣ на горѣспомената банда напусна селото ни, и понеже останѫ да зема отъ заплатата си нѣщо около 4,000 гроша, за които прѣдварително бѣше дохождалъ да си ги тьрси, а му ся бѣше казало сега по праздницитѣ на пасхата, когато всички селене сѫ въ селото, да дойде, както и дойде, но въ мѣсто пари тя (бандата) му направи журналъ, въ който казва, че Н. Словесие дошелъ да бунтува селото ни и съ единъ сувария го пратила въ Сѣрезъ! . . . . . . . . . . . . . .

 

За Негово Словесие молби не минѫха."

 

 

А въ една по-раншна дописка отъ Сѣрезъ, 30 августъ 1876 год. и поместена въ брой 99, 18 септемврий 1876 на в. „Напрѣдъкъ" въ Цариградъ между другото четемъ за гръцкитѣ владици въ Сѣрско, Драмско, Неврокопско и Демиръ-Хисарско :

 

 

48

 

„владицитѣ казвали : я ще ми платите тѣзи пари, я ще ви проводя въорѫжени турци да ви изколятъ като въ Батакъ, защото като не ми платите паритѣ, вий сте съ москофа противъ царя". Фанариотитѣ искали владичнината и за миналитѣ години, презъ които селата сѫ признавали Екзархията за своя църковна власть.

 

Въ смутнитѣ времена на българскитѣ възстания, потушаването имъ и последвалата ги Руско-турска война, при възбудената свирепость у турцитѣ, развихрената ярость у гърцитѣ, избуялото озлобление у гъркомани, мнозина сѫ напустнали Горно-Броди, за да не бѫдатъ предъ очитѣ на враговетѣ. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ се намѣрили въ освободена отъ Русия България и на свой редъ, съ неулегална още, а напротивъ съ повече възпламенена умраза къмъ турци, гърци и гъркомани, които станали съюзници, — взели орѫжие и потеглили къмъ роднитѣ си мѣста за отмъщение. Мнозина отъ тѣзи юнаци, по идеология и намѣрения заемащи срѣдно мѣсто между нѣкогашнитѣ хайдути и по-сетнешнитѣ организационни четници, сѫ участвували въ Кресненското и Разложкото възстания. Коста Кукото, участникъ въ поменатитѣ възстания като войвода, се явилъ на следната 1879 год. съ чета чакъ въ Сѣрско.

 

Между другаритѣ му сѫ били Георги Зимбилевъ, К. Дабижуровъ, Д. Радевъ, Атанасъ Павловъ, Петко Смиленовъ, Петъръ Перуховъ и Гюрата — всички отъ Горно-Броди. Презъ май Хаджи Димко, тъстъ на Георги Зимбиля, заподозрѣнъ, че е въ сношение съ зетя си, успѣва да избѣга въ Кавала и отъ тамъ на параходъ презъ Цариградъ избѣгалъ въ България и се заселилъ въ Дупница. Единъ отъ синоветѣ му свещеникъ Иванъ сѫщо успѣлъ да се скрие въ Света-Гора и презъ лѣтото дошълъ въ България.

 

Въ 1880 год. Георги Зимбилевъ се явява съ своя голѣма чета въ Сѣрско. Той потеглилъ съ специална задача да накаже гъркоманитѣ въ Горно-Броди заради измѣната имъ на народната кауза. На Великдень комититѣ били въ Лѣсково, не далечъ отъ селото. Въ петъкъ следъ Великдень призори се спуснали въ селото и едни обсадили голѣмата черква, а други влѣзли вѫтре. Гъркоманитѣ

 

 

49

 

чорбаджии вѣроятно подушили, та отсѫтствували — не дошли на черква. Зимбиля и другаритѣ му събрали гръцкитѣ черковни книги срѣдъ черквата — подътъ ѝ е отъ каменни плочи — и ги изгорили. Отъ гъркоманитѣ тукъ се намѣрилъ папа Иванъ. Зимбиль войвода взелъ иконата на Св. Св. Кирилъ и Методи съ избоденитѣ очи и удряйки попа съ нея по главата, питалъ го: „Що зло ти сториха, попе, тия светци, та имъ си изболъ очитѣ?"' Следъ това четата се оттеглила въ недрата на Пиринъ планина.

 

Управлението въ Сѣръ се почувствувало неприятно изненадано отъ дързостьта на комититѣ. То назначило черкезина Хаджи Юсуфъ за началникъ на потера отъ 70 черкези конници, която да унищожи царскитѣ душмани. Първата работа на Хаджи Юсуфъ била да отиде въ Броди и да арестува близкитѣ на войводата и другитѣ комити. Арестувани били бащата на войводата дѣдо Зимбиль, майка му, братята му Димитъръ, Маринъ, малолѣтния Кръстю, жена му, сестритѣ му Иванка и Калина, малолѣтното му момиче, и 18 други жени. Заловенитѣ били отведени въ Сѣрския затворъ. Стариятъ Зимбиль, като видѣлъ между арестуванитѣ съпругата си, дъщеритѣ и снаха си, припадналъ и умрѣлъ. Подиръ две недѣли всички били пренесени въ Солунъ въ „Канли куле". Тукъ се поминали майката на Зимбиль войвода, сестра му Иванка и малолѣтното му сестриче, а жена му, сестра му Калина и братята му Димитъръ и Кръсгю следъ 4 месеца били освободени. Братъ му Маринъ лежалъ три години въ Солунъ. Кметътъ Хаджи Атанасъ Перуховъ билъ окованъ въ вериги и хвърленъ въ Сѣрския затворъ. Кметъ станалъ гъркоманинътъ Тодоръ попъ Андоновъ. Хаджи Юсуфъ смѣталъ съ ареститѣ на женитѣ да застави комититѣ да се предадатъ. Разправятъ, че майката на Зимбиль войвода ходила по горитѣ да дири двата си сина комити и нареждала: „За това ли, синко, ва е майка родила, по гори да лутамъ, васъ да терамъ ? Не мога, синко, ни въ кѫщи да влѣза отъ тежки мѫки на клети турци!" Веднажъ Георги Зимбиль чулъ майка си и се обадилъ: „Стига си, майко, тъй жално плакала,

 

 

50

 

стига ми вече юнашко сърдце ранявашъ . . . въ рѫце на клети турци не влизамъ! ..."

 

Георги Зимбилевъ, за да отмъсти на гъркоманитѣ за предателството и заточенията, следъ единъ месецъ се върналъ назадъ презъ селата Бѣльово, Ловча, Кара-Кьой и се опѫтилъ за Броди. Стигналъ въ Бѣльово съ 22 души, безъ да вземе отъ нѣйде храна. Взелъ 6 самуна хлѣбъ отъ Мучовъ Иванъ, кметъ на Ловча. Малко билъ хлѣба. Въ зори похлопва на портата на мюдюра Ангелъ Гуцовъ въ Кара-Кьой, но не отворили: тамъ нощувалъ Хаджи Юсуфь. Комититѣ осъмнали въ Църна Гора, хванали единъ селянинъ отъ Кара-Кьой и го пратили за хлѣбъ. Тѣ добили храна и узнали, че Хаджи Юсуфъ съ черкезитѣ се тъкми за пѫть къмъ Кърчово. Безъ да се маятъ, комититѣ бързатъ, преварятъ потерата, и за да ѝ поставятъ засада на границата между Каракьойското и Кърчовското землище.

 

Когато Хаджи Юсуфъ и другитѣ черкези, всичко 13 души, навлѣзли въ пусията (засадата), по даденъ знакъ всички юнаци едновременно загърмѣли и нѣколцина отъ потерата паднали убити отъ конетѣ, а другитѣ слѣзли и се скрили задъ каменитѣ на пѫтя, каквито тукъ има много. Почва се продължително и ожесточено сражение на животъ и смърть. Хаджи Юсуфъ, раненъ въ крака, залостенъ задъ единъ каменъ, не позволява никой да се доближи до него, нито куршумъ могълъ да го докосне. Сражението, което почнало къмъ 10 часа преди обѣдъ и продължило до мръкване, могло да се завърши безъ пълна победа т. е. безъ унищожението на главния врагъ — Хаджи Юсуфъ. Предъ перспективата, че последниятъ може да избѣга, като се мръкне, единъ отъ четницитѣ, Димитъръ Радевъ отъ Горно-Броди, помощникъ на Зимбидя, се хвърля като тигъръ върху Хаджи Юсуфа и иска живъ да го залови или да го съсѣче на мѣстото съ ятагана си. Ала докато стигне до позицията на Хаджи Юсуфа, този изгърмѣва и го ударя въ патрондаша: отъ това се запалили патронитѣ и дрехитѣ на Радевъ и той едва се освободилъ отъ тѣхъ и се спасилъ съ единадесеть рани отъ куршумъ и две по гърдитѣ отъ ножа на Хаджи Юсуфа. Другаритѣ на Радевъ

 

 

51

 

му се притекли на помощь и съсѣкли свирепия началникъ на потерата, отъ който много селяни отъ Горно-Броди, Кърчово, Крушово, Кара-Кьой и др. бѣха пропищѣли. Въ тази битка паднали всичкитѣ 13 души черкези, а отъ четата на Зимбиля Димитъръ Буневъ отъ Балдево, Неврокопско, и Илия отъ Исирлѫка. Четата следъ това отстѫпила къмъ селата Долно-Броди, Старчища и Калапотъ, а Димитъръ Радевъ е билъ лѣкуванъ цѣлото лѣто отъ стария Китипъ въ Горно-Броди. Отъ участвувалитѣ въ четата записани сѫ имената на следнитѣ комити:

 

1) Георги Зимбилевъ отъ Горно Броди, войвода.

2) Димитъръ Зимбилевъ „ „ братъ на Г.

3) Димитъръ Радевъ „ „

4) Костадинъ Павловъ „

5) Атанасъ Павловъ „ „ братъ на първия

6) Петко Смиленовъ „ „

7) Кръстю Трахановъ „ „

8) Кръстю Дабижуровъ „ „

9) Мацата „ „

10) Георги Ивановъ Поповъ „ „

11) Гюрата „ „

12) Котинъ Хайковъ „ „

13) Иванъ Хършовъ „ „

14) Георги Будаловъ „ „

15) Костадинъ Олана, Кърлуково, Зъхненско

16) Апостолъ Поповъ, Дрѣново, Сѣрско

17) Атанасъ Капаришевъ, Скрижево, Зъхненско

18) Тодоръ Бишковъ, Крушово, Демиръ Хисарско

19) Дечо „ „ „ „

20)Коста, братъ на Дечо „ „ „ „

21) Дончо, Либяхово, Неврокопско

22) Никола, „ „

23) Атанасъ Гелинъ, Кърчово, Демиръ-Хисарско

24) Трайко войвода „ „ „

25) Тодоръ Титимовъ, войв., Ковачево, Неврокопско

26) Попа?

27) Петко Чапрашиковъ, Калапотъ, Зъхненско

28) Запрю Кърлуковалия, Карлуково, Зъхненско

29) Димитъръ Патроневъ, Лакосъ, Сѣрско.

 

 

52

 

По този случай сѫ били заловени и заведени въ Сѣръ около 90 души отъ Горно-Броди, Крушово и Кърчово. Едни били осѫдени до животъ, друти на 20, 10 и 8 години затворъ. За мюдюръ на Горно-Броди билъ назначенъ Хаджи Димитъръ папа Андоновъ, върлъ гъркоманинъ; поставена била и войска да квартирува постоянно въ селото.

 

Есеньта Зимбиль се прибралъ въ България. Отъ тѣзи събития — изгарянето на гръцкитѣ книги и битката съ Хаджи Юсуфъ, — отъ Горно-Броди пострадали мнозина. Бившиятъ кметъ Хаджи Атанасъ Перуховъ билъ затворенъ 2 месеца въ Сѣръ и 3 месеци въ Солукъ, два месеци въ Цариградъ и следъ това изпратенъ въ Шамъ Тарабулусъ, гдето престоялъ 7 години на заточение и най-сетне се завърналъ. Баба Катя Павлюва лежала въ сѣрския и солунския затвори заради синоветѣ си. Атанасъ Калишоновъ, овчарь, изпратенъ на заточение, не се върналъ вече въ Броди; останалъ си тамъ и следъ освобождението му. Гецата Хаджи Ивановъ, братт, на Хаджи Димко, по-рано избѣгалъ въ България, но въ 1881 год. се върналъ въ селото, въ което стоялъ до 15/27 януарий. Наклеветенъ въ съучастничество съ комититѣ на 1/13 февруарий билъ закаранъ въ Солунъ, а следъ 6 месеци осѫденъ на заточение, като 3 1/2 години прекаралъ въ Цариградъ и 4 и половина години въ Синопъ. Гецата се върналъ следъ това пакъ въ Горно-Броди и умрѣлъ въ бедность. Синоветѣ на хаджи Димко, Георги и Атанасъ, били затворени една година въ Солунъ и тамъ останали като гостилничари до 1906 г., когато Георги се завърна въ Г.-Броди, следъ смъртьта на брата му Атанасъ, и се настани въ бащината си кѫща, като отвори бакалница. Иванъ Хършовъ, комитата, билъ заточенъ въ островъ Родосъ. Иванъ Трендафиловъ Русинъ сѫщо билъ изпратенъ на заточение и като се завърналъ, убилъ сина на Хаджи Иванъ Дявола, Атанасъ, за отмъщение. Иванъ Ботушовъ билъ затворенъ 4 години въ Цариградъ. Великъ Геровъ и синъ му Георги били арестувани въ Солунъ; бащата умрѣлъ тамъ. Други арестувани сѫ били: Палянковъ Димитъръ, Галяновъ Димитъръ, Бахановъ Геори, Койковъ Атанасъ. На заточение билъ изпратенъ и Трендафилъ Дупевъ.

 

 

53

 

Въ времето на мюдюра хаджи Димитъръ папа Андоновъ пострадаха следнитѣ кѫщи (семейства): Хаджи Димковата, Халембаковъ Димковата, Георги Стамболиевата, Димитъръ Михалевата, Радевата, Зимбилевата, Китиповата, Кандимировата, Койковата, Павлювитѣ две кѫщи, Трендафиловата, Костината, Ботушовата, Калишоновата, Дим. Палейковата, Кр. Томайовата, Ник. Бухлювата, Мар. Халембаковата,

 

Г. Зимбиль войвода.

 

 

Димо Перуховата. Мнозина отъ собственицитѣ на тѣзи кѫщи избѣгали, други лежали по затворитѣ, трети били изпратени на заточение.

 

Като предатели при изгаряне гръцкитѣ книги сѫ се проявили: папа Иванъ [1], папа Димитъръ, Тодоръ папа Андоновъ, Петъръ Драчовъ, Великъ Сивковъ, Георги

 

 

1. Въ Горно-Броди вмѣсто попъ Иванъ, попъ Димитъръ и пр., казватъ папа Иванъ, папа Димитъръ.

 

 

54

 

Ропка, Атанась папа Петровъ, Колю Драчовъ, Петъръ папа Василевъ, Маринъ Дьортовъ; тѣ слѣзли въ Сѣръ и се заклели, че наистина Зимбиля билъ извиканъ отъ българскитѣ първенци въ селото. Атанасъ Карамихалевъ билъ закланъ отъ Зимбиля за шпионажъ.

 

Отзвукъ на разигралитѣ се трагични събития въ Горно-Броди намираме и въ нѣкои дописки, изпратени до тогавашни вестници.

 

До в. „Марица" въ Пловдивъ пишатъ отъ Солунъ на 22 юлия 1880 година:

 

„. . . чуйте, г-да читатели да ви кажа нѣщо подобно за едно село Сѣрско. Отъ като се изпорѣдили въ тъмницата всичкитѣ почти мухтари, дошло редъ и за Бродскийтъ мухтаринъ Атанаса [1] и на аазата Георгия. Атанасъ, като почтенъ человѣкъ, придобилъ довѣрието на съселянитѣ си, та рѣшили да го задържатъ за мухтаринъ и за въ идущата година. Заради това единъ двоица аази или първенци отъ селото му Броди, което брои до 1200 фамилии български, отишли заедно съ него при Сѣрскитѣ власти, за да го представатъ тѣхенъ мухтаринъ и за идущата година. А тамъ примкитѣ били приготвени предварително. Щомъ се представили, уловени били и затворени речений мухтаринъ Атанасъ и аазата Георгий. Обвинението имъ било, че давали ужъ хлѣбъ на бунтовницитѣ. . .”

 

 

Въ дописка отъ Батакъ до в. „Марица", брой 255 отъ 27 януарий 1881, Пловдивъ, четемъ:

 

„Въ село Горно-Броди (Сѣрски окр.) чисто българско, дѣто преди малко училището се пълнѣше отъ 250 до 300 души посѣтители и въ което училище громко ечеше българский езикъ, отъ 4—5 месеца е обърнато на грьцко. Учительтъ му е изпроводенъ даромъ отъ Сѣрский силлогосъ. Църковнитѣ книги сѫ занесени въ Сѣресъ у гръцкий владика, а на тѣхното мѣсто сѫ поставени грьцки."

 

Въ брой 263 на в. „Марица" отъ 24 февруарий 1881 въ статията „Положението на Македония" между другото се пише:

 

 

1. Атанасъ Перуховъ.

 

 

55

 

 „На 1 февруарий хаджи Димковъ брать му Георги и други 7 души отъ с. Горно-Броди (Сѣрско окрѫжие) прѣзъ Сѣръ и Солунъ сѫ заточили въ Мала Азия; обвинението имъ било, че не пращали децата си на новоотвореното гръцко училище въ селото имъ. Това посѣгание станало по наклеветяванието на Сѣрскийтъ гръцкий владика."

 

 

Пакъ до в. „Марица" пишатъ отъ Батакъ на 5 мартъ 1881 година:

 

„Въ с. Горно-Броди (Сѣрско окр.) нѣкой си дѣдо Великъ си позволилъ да каже Отче нашъ зъ църквата на Български. Мюдуринътъ въ туй село, гьркоманинъ му взелъ глоба гр. 280 въ злато и го държалъ аресгуванъ 4 денонощия".

 

 

Най-добре се вижда подкрепата на гръцката пропаганда отъ властьта въ следната дописка отъ Солунъ, 18 мартъ 1881, до в. „Марица" въ Пловдивъ, брой 279 отъ 24 априлъ 1881 година:

 

„Въ главното българско село Броди, което брои 800 кѫщи български, самъ кумандиръ-паша ходи и каза на селянитѣ, че правителството гони все що е българско и че който не се подчинява на патриаршията, той е комита и ще се наказва като бунтовникъ на царството. Самъ съ собственитѣ си рѫце се постара, при присѫтствието на селенитѣ да пречисти Българскитѣ служебни книги отъ цьрквитѣ и ги замѣсти съ грьцкитѣ като заповѣда на селенитѣ, да не се молятъ Богу на Български, затото езика на българитѣ билъ комита (?).

 

Коджабашията наедно съ други двоица първенци се изпроводиха вързани въ Солунъ. Тия прѣобразования не били доволни. Негово превъсходителство мутесарифинътъ придруженъ отъ единъ агентинъ на гръцкийтъ митрополитъ и отъ единъ учителъ на гръцкийтъ силлогосъ въ Сѣръ, дохожда въ Броди съ цѣль да въведѫтъ още по коренни реформи. Грижата на мутесарифина бѣше да испѫди българскийтъ учитель, отъ село Ловче, Неврокопско, и да го замѣсти съ изпроводений отъ Грьцкий Силлогосъ, а за стражари противъ развитието на българитѣ направи двама грькомани, прѣпорѫчани отъ митрополита, единий за мюдюринъ, а другий, за неговъ помощникъ."

 

 

56

 

Отъ тѣзи данни се вижда, че въ 1879/80 год. българското училище е било наново отворено и после пакъ закрито.

 

Презъ лѣтото на 1883 година Георги Зимбиля пакъ се явилъ съ четата си въ Сѣрско. Съ него били и войводитѣ Запрю Лакослията, К. Делиолана Кърлуковски, Стою отъ Скрижово съ свои чети. На 5 юлий четитѣ биватъ открити и нападнати отъ аскеръ, башибозукъ и нефрами, българи насила вземани за потераджии, въ мѣстностьта „Криви Долъ" между Горно и Долно-Броди, на долно-бродско землище.

 

Сражението почнало въ 10 часа преди обѣдъ и траяло до вечерьта. Около 500 души била потерата срещу 33 души; въ боя отъ нея загинали 28 души, а отъ четата братътъ на Г. Зимбиля, Димитъръ, и още единъ неговъ другарь. Голѣмо юначество показалъ Димитъръ Зимбилевъ : самъ се държалъ следъ убийството на другаря му и избѣгването на другитѣ отъ полесражението, като не позволявалъ никой да се приближи поради вѣрната му стрелба. Убитъ е билъ най-после на атака съ камени. Отъ самата потера разправяли, че Димитъръ, бидейки зашеметенъ отъ удара съ каменъ, когато се приближилъ къмъ него единъ башъ чаушъ (старши) отъ потерата и го ударилъ съ куршумъ въ гърба, обърналъ се неусѣтно и шибналъ единъ куршумъ въ гърдитѣ на башъ-чауша. Д. Зимбилевъ следъ това издъхналъ отъ ранитѣ си. Башъ-чаушътъ се гърчелъ въ агония. Бимбашията (дружинниятъ командирь) похвалилъ башъ-чауша и му казалъ: „Зимбиль гитти" (Зимбиль отиде на оня свѣтъ), а башъ-чаушътъ му отговорилъ въ последната минута на живота си: „Зимбиль гитти, бенда гиттъмъ, дюня да гитсънъ !" т. е. „Зимбиль отиде и азъ отидохъ и свѣтътъ да отиде".

 

По заповѣдь на бимбашията били отрѣзани главитѣ на двамата убити комити и набодени на пръте ги пренесли въ Горно-Броди тържествено при марша на потерата подъ такта на барабана. На 6 юлий, Енювдень, главитѣ на Димитъръ Зимбилевъ и другаря му били окачени на явора на пазаря, та да ги видятъ минаващитѣ селяни. Гъркоманинътъ папа Иванъ, сѫщиятъ когото преди три години Георги Зимбилевъ би съ иконата на Св.

 

 

57

 

Кирилъ и Методия по главата, въ злобата си се погаврилъ съ убития Димитъръ като турналъ цигара въ устата на отсечената му глава. Следъ 15 дни братътъ на последния, войводата Георги Зимбилевъ, издебналъ на нивата дветѣ дъщери, сина и снахата на папа Иванъ и ги убилъ.

 

Въ срѣдата Георги Зимбилевъ войвода, отъ дѣсната му страна братъ му Димитъръ Зимбилевъ, отъ лѣвата му страна Кръстю Дабижуровъ.

 

 

Между убититѣ е било и случайно намиращето се тамъ момче на Кръстю Хрисинъ. Следъ това Зимбиля заловилъ Зуевъ Вангелъ и му взелъ 30 лири за наказание, понеже баща му билъ въ потерата и заедно съ падаря Д. Радевъ първи попаднали въ следитъ на четитѣ и ги предали.

 

 

58

 

За смъртьта на Георги Зимбилевъ има различни версии. Споредъ една, — той следъ убийството на брата му станалъ меланхоличенъ, задѣлилъ се неизвестно каісь отъ другитѣ, —вѣроятно, за да отмъщава, — и следъ като убилъ децата на папа Иванъ, отишълъ къмъ манастира Св. Иванъ Предтеча при с. Лакосъ и тамъ билъ убитъ отъ гърчеещи се власи.

 

Споредъ друга версия — Зимбиля, раненъ, билъ пребитъ съ дървета отъ власи въ Пирина за обиръ. Той бѣ роденъ въ 1847 год. Славата на Зимбиль войвода като борецъ противъ турци и гърци се разпространила изъ цѣла източна Македония — отъ Бѣло море до върховетѣ на Рила. Подвизитѣ, негови и на другаритѣ му, насърдчиха българското население тукъ въ единъ моментъ на разочарование, пропаднали надежди и униние следъ Руско-турската война и Берлинския конгресъ. Пѣсеньта на Зимбиля и сега се пѣе дори въ Разлога :

 

„Ти ли се нае, Еленкой мори,

Керванъ да карашъ,

Керванъ да карашъ, Еленкой мори,

Дервенъ да чувашъ !

Не минаа ли, Еленкой мори,

Бре лоши люде,

Бре лоши люде, Еленкой мори,

Зли харамии ?

Не сѫ минали, бре лудо младо,

Зли арамии,

Туко си мина, бре лудо младо,

Зембилъ войвода,

Зембилъ войвода, бре лудо младо,

Съ отборъ дружина,

Сосъ дѫзи пушки, бре лудо младо,

Сосъ остри саби.

Право си вървѣ, бре лудо младо,

Въ бегови конаци,

Въ бегови конаци, бре лудо младо,

Зефетъ да чинаа.

Право си вървѣ, бре лудо младо,

Пѣсень си пѣяха,

Пѣсень си пѣяха, бре лудо младо,

Пушки-си пукаа [1]

 

 

1. Пѣсеньха съобщава г. Кочо Молеровъ, учитель въ Банско.

 

 

59

 

Както вече се каза, гръцката партия взела надмощие въ 1876 година и гръцкиятъ Силлогосъ въ Сѣръ изпратилъ за учитель въ Горно-Броди единъ погърченъ влахъ отъ Неврокопъ, Костадинъ попъ Ничовъ. Гъркоманинътъ Хаджи Димитъръ папа Андоновъ, който се отличилъ въ преследването на комититѣ и спечелилъ довѣрието на турцитѣ, бива назначенъ мюдюръ и нему административно сѫ били подчинени селата около Горно-Броди, а именно: Долно-Броди, Кара-Кьой, Търлисъ, Крушово, Кърчово, Дутли, Баница, Мертатьово. Този гъркоманинъ разпорежда и съ черковно-училищнитѣ работи въ мѣсторождението си Горно-Броди. Освенъ поменатиятъ гръцки учитель, който билъ такъвъ 7 години, други въ сѫщо време били Атанасъ папа Петровъ 2 години, Тодоръ папа Василевъ 1 година, папа Атанасъ отъ Ловча 1 година.

 

Българитѣ екзархисти, въпрѣки всички гонеиия и страдания, не се отчайвали. Като се почне отъ 1880-та, тѣ почти всѣка година подавали молба до турската власть да имъ се разреши да устроятъ своя община въ селото и да имъ се позволи да иматъ свое училище било въ кѫща, било въ плѣвня, но да иматъ училище. Гъркоманскитѣ първенци, изъ срѣдата на които се избирали кмета и капсималитѣ, вършели злоупотрѣбления за лично забогатяване. Харачътъ, т. е. данъкътъ за селскитѣ разноски, билъ много увеличенъ. Това извикало общо негудование. Народътъ опредѣлилъ свой замѣстникъ, векилъ, Трендафилъ Котовъ на 10 ноемврий 1883 година и съ пълномощно, завѣрено въ управлението въ Сѣръ, му далъ пълновластие да иска смѣтка отъ коджабашиитѣ и капсималитѣ: Тодоръ папа Андоновъ, братъ на мюдюра, Драчовъ Петъръ, капсималинъ за 2 години, Галяновъ Георги за 1 година, Тодоръ попъ Ивановъ, сѫщо капсималинъ, Никола Тропанкювъ — за 2 години, Сивковъ Великъ, коджабашия, — за 1 година. Обща смѣтка се дирѣла

 

 

60

 

за 4 години отъ 1880 до 1884 год. Сѫдебната тѫжба се продължила цѣла година, отъ 10 ноемврий 1883 до 10 ноемврий 1884. Въ селото се оформяватъ пакъ два воюващи лагери. На чело на гъркоманитѣ стояли сега : Хаджи Димитъръ, мюдюра, братъ му Тодоръ папа Андоновъ, Петъръ Драчовъ, Хаджи Иванъ Дявола, Маринъ Дьортовъ, Тодоръ папа Ивановъ, Никола Тропанкювъ, Георги Галяновъ, Лазаръ Хаджи Харисковъ, Великъ Сивковъ, Хаджи Иванъ хаджи Бояновъ, Петъръ папа Василевъ. Начело на българската партия стояли : Михалъ хаджи Великовъ, Василъ Трендафиловъ, Димитъръ Узуновъ, Трендафилъ Котовъ, Никола Драчовъ, Хаджи Маринъ хаджи Великовъ. Презъ лѣтото на 1884 година българската страна се обърнала къмъ Петъръ Сарафовъ, който бѣ успѣлъ да отвори наново българското училище въ Сѣръ, и поискала да ѝ намѣри учитель. За такъвъ билъ опредѣленъ Атанасъ отъ с. Голешово, Демиръ-Хисарско. По-родолюбивитѣ селяни събрали помежду си пари, споредъ състоянието си, и направили договоръ съ учителя за издръжката му. Ето и списъкътъ на даренията :

 

Отъ общината 150 гроша

Михалъ хаджи Великовъ 121 „

Никола Драчовъ 108 „

Михалъ Алексовъ 216 „

Г. Хърлевъ 202 „

Дим. Узуновъ 324 „

Хаджи Маринъ хаджи Великовъ 216 „

Иванъ хаджи Великовъ 188 „

Тодоръ Узуновъ 162 „

Георги хаджи Великовъ 182 „

Боянъ Бухлевъ 154 „

Георги Шоповъ 20 „

Иванъ Панайотовъ 20 „

Дим. попъ Димитровъ 162 „

Никола Никовъ 122 „

Димко Баждаровъ 20 „

Никола Шкутовъ 108 „

Михалъ хаджи Великовъ (втора вноска) 40 „

Китиповъ Димитъръ 108 „

Общината (втора вноска) 54 „

__________________________

всичко 2,677 гроша.

 

 

61

 

Сега давията противъ гъркоманитѣ взела лошъ. ходъ Установило се, че лоследнитѣ злоупотрѣбили въ четиритѣ години 120,000 гроша. Тогазъ се опитали да подкупятъ Трендафила за 80 лири турски, но той не се поддалъ и продължилъ борбата. Подкрепили го и българскитѣ учители въ Сѣръ, начело съ Петъръ Сарафовъ. Тѣ приподписали пълномощното на Трендафила и потвърдявали съ това, че наистина Трендафилъ е опълномощенъ отъ селянитѣ на Горно-Броди. Отъ Цариградъ дошълъ въ Сѣрь келъ Хасанъ Паша самъ да разследва. работата. Гърцитѣ, обаче, го спечелили. Брожденитѣ били. заплашени и се отказали отъ пълномощното на Трендафила. А гъркоманитѣ наклеветили Петъръ Сарафовъ, че разправя на селенитѣ, какво тука ще стане българско и че Атанасъ Голешовски, условениятъ за Броди български учитель, билъ въ сношение съ комититѣ. Учителитѣ въ Сѣръ били арестувани и на 6 февруарий 1885 година изпратени всички на заточение, заедно съ бродския кметъ Бухлевъ Стоянъ и Котовъ Трендафилъ. Бухлевъ Стоянъ умрѣлъ въ Мала-Азия. Учителитѣ били върнати, следъ като дали рушветъ 150 лири турски. Понеже въ Сѣръ се отворило по-рано българско училише, следъ бурнитѣ години, мнозина отъ Броди пратили децата си да учатъ тамъ. Притежаваме списъкъ на ученицитѣ отъ Г. Броди въ Сѣрското българско IV класно училише за 1884/5 учебна година: Иванъ Томайовъ, Иванъ Атанасовъ, Тодоръ Калинъ, Петъръ Сугаревъ, Георги Димковъ, Тодоръ Аврамовъ, Петъръ Самарджиевъ, Георги Дѫревъ, Иванъ Борговъ, Иванъ Пройковъ, Яну Вангиевъ, Иванъ Стамболиевъ, Тодоръ Михалевъ, Михалъ Тютювъ, Великъ Ивановъ, Иванъ Узуновъ, Георги Д. Борговъ, Дим. Т. Узуновъ, Иванъ Мурджовъ, Стоянъ Халембаковъ, Георги Дангаловъ, Маринъ Великовъ, Никола Д. Жилевъ, Петъръ Коемджиевъ, Кръстю Ивановъ, Димитъръ Г. Галяновъ, Мария Г. Бакалинова, Иванъ Дамасковъ, Георги Вълкановъ, Ангелъ Жилевъ, Христо Никовъ, Дим. Зайковъ, Димитъръ Никовъ, Ив. Д. Върламовъ, Дим. Г. хаджи Великовъ, Алекса Мариновъ.

 

Презъ 1886 год. българитѣ подаватъ ново прошение за учение на български. Управлението въ Сѣръ разрешило, ала само за лице.

 

 

62

 

По искането на гъркоманитѣ, мотивирано съ опасность отъ комити, въ Горно-Броди е пратена пакъ войска на постоянно жителство начело съ бимбашия—майоръ. Кѫщата на Димко Халембаковъ е опредѣлена за жилище на бимбашията. Седемь месеци той седѣлъ тука. Българитѣ използували сега съперничеството между мюдюра — Хаджи Димитъръ папа Андоновъ — и бимбашията. Мюдюрътъ се държелъ гордо, като по-голѣмъ отъ бимбашията. Българитѣ изказватъ желание гъркоманинътъ мюдюръ да се замѣсти съ турчинъ. Подаватъ оплакване отъ 14 точки противъ мюдюра. Даскалътъ Коста Николаиди, който държелъ страната на мюдюра, сѫщо си спечелилъ умразата на бимбашията. Вѣроятно по внушение отъ последния, кметътъ Хаджи Иванъ Дявола и азитѣ му, макаръ отъ гъркоманската партия, подали заявление противъ мюдюра и даскала Никола на 27 априлъ 1886 год. Бимбашията успѣлъ да свали мюдюра и даже го набилъ, а даскала изгонилъ. Но и бимбашията билъ извиканъ следъ това и оставенъ Кола-Асѫ съ по-малко аскеръ.

 

Въ 1887/88 година българитѣ се засилватъ. Марко Маламиновъ и Георги Гърневъ, и двамата отъ Либяхово, дохождатъ за учители зъ Горно-Броди. Тѣ донасятъ съ себе си и буквари за децата; Учителствуватъ надъ дюкяна на Иванъ Жилевъ на Долно Бърце. Ала не за дълго трае това. Поради натиска на гръцкия владика бъ Сѣръ предъ турската власть, учителитѣ биватъ изпратени отъ гдето сѫ дошли. За малко време бѣ учитель съ учителя Марко и Георги Димитровъ отъ с. Скребатно, Неврокопско; и него властьта изгони. Въ 1888/89 години кметъ е Никола Драчовъ. Той прави постѫпки да вземе училището отъ гъркоманитѣ и сполучи, но за кратко: пакъ бѣ върнато на гъркоманитѣ. Сѫщата година селянитѣ се съгласяватъ учительтъ Спасъ попъ Прокоповъ отъ Гайтаниново да учи на турски езикъ, даскалътъ Тодоръ папа Василевъ на гръцки езикъ, а Петъръ Стамболиевъ на български. На 9 септемврий учительтъ Спасю е виканъ въ Сѣръ отъ владиката и на следния день го водятъ подъ конвой. Представя се въ митрополията: владиката го посрѣща съ хули и закани. Мютесарифъ паша не позволява на Спасю да учителствува, защото учителитѣ се

 

 

63

 

 назначавали отъ владиката. Въ това време българскитѣ първенци правятъ своитѣ постѫпки. На 1-й августъ пратили прошение до Министерството на Вѫтрешнитѣ дѣла въ Цариградъ и искали да имъ се предаде училището и да си назначатъ учитель. Училището, обаче, пакъ е дадено на гьркоманитѣ. На 27-й августъ подаватъ новъ арзухалъ — прошение — да имъ се разреши да отворятъ българско училище въ частна кѫща и да имъ се признае правото да си извикатъ учитель. Съ заявление отъ 22-й септемврий молятъ да наематъ за училище Хаджи Димковата кѫща на пазаря. Отъ управлението въ Сѣръ бавятъ отговора, а учительтъ Спасю седи по ханищата и чака позволение да се върне въ Горно-Броди и най-после се връща на своя глава. Той и Петъръ Стамболиевъ отъ Горно-Броди, свършилъ българска гимназия въ Солунъ, пишатъ на 24 януарий 1886 год. до директора на Сѣрското IV класно българско училище Брадински и го питатъ, дали знае какъвъ ходъ е взель училищниятъ въпросъ, защото отъ министерството още нѣмало отговоръ. На 29 януарий Брадински повиква учителя Спасъ Прокоповъ въ Сѣръ, за да не бѫде доведенъ „позорно". Цѣлата 1888/89 година минала въ постоянни оплаквания до Екзархията и правителството. Черквата Св. Димитъръ, която бѣше отстѫпена на българитѣ, биде пакъ взета отъ гъркоманитѣ. Председательтъ на българската община Хаджи Маринъ хаджи Великовъ, — признатъ за такъвъ, разбира се, само отъ Екзархията, — отправя писмо до управлението въ Сѣръ и протестира за това. Най-после презъ юлий 1889 год. училищниятъ въпросъ е решенъ. Учительть Петъръ Стамболиевъ се завърналъ отъ Цариградъ съ емирнаме (заповѣдь) до управлението въ Сѣръ, да се отвори българско училище въ Горно-Броди. Хаджи Маринъ съ Петъръ Стамболиевъ и Спасъ Прокоповъ слизатъ въ Сѣръ и се представятъ въ правителствения домъ съ емирнамето, като казватъ, че народътъ иска за учители последнитѣ двама. Петъръ Стамболиевъ, Спасъ, Хаджи Маринъ, Димитъръ Димковъ съ заповѣдьта въ рѫще се връщатъ въ селото. Народътъ тържествува; радость и веселие. За училище е наета една кѫща съ петь стаи. Веднага се записали 85 ученика. Гъркоманитѣ наклеветили

 

 

64

 

учителя Спасъ, че е отъ комитско село и за това останали за учители презъ 1889/90 година Петъръ Стамболиевъ и Тодоръ Калинъ; първиятъ — главенъ учитель. Той учителствува три години наредъ, а следъ него бѣ назначенъ за главенъ учитель Тодоръ Паскалевъ отъ Старчища — две години. Презъ 1893/94 годиня бѣ откритъ I кл., та бѣ назначена и трета преподавателска сила — учителката Василка Киселинова отъ Охридъ.

 

Зъ това време продължаваше да имя гръцко училище. То се помѣшаваше въ нарочно построената-за това сграда въ 1860 год., а българското училище следъ 1890-та година нѣколко години наредъ се помѣщаваше въ Хаджи Димковата кѫща на пазаря. Гръцки учители бѣха: Тапиното (1886/87 до 1891/92 год.), братъ му Фоти (1892/93 год.), Гурнелий Серезлия (1893/94 год.) и пакъ Тяпиното три години (1894/95 до 1896/97 год.), а заедно съ тѣхъ постоянно Тодоръ папа Василевъ —Тодорчето — отъ Горно-Броди.

 

Черкуването пъкъ ставаше съ редуване, една недѣля за българитѣ, друга за гьркоманитѣ. По едно време, когато бѣ обща голѣмата черквя, отъ едната страна се пѣеше на гръцки, отъ другата — на български. Често пѫти ставаха сбивания съ черковнитѣ книги по главитѣ или съ свѣщницитѣ по гърбоветѣ. Много пукнати гляви имаше отъ тѣхъ. Най-после въ 1894 година българитѣ получиха голѣмата черквя Св. Димитъръ, а на гъркоманитѣ бѣ оставена Св. Богородица на Камара.

 

Въ сѫщата година Неврокопската епархия се сдоби съ български владика. За такъвъ бѣ рѫкоположенъ архимандритъ Иларионъ, бившъ архиерейски намѣстникъ въ Сѣръ. На пѫть за епархията си Иларионъ мина презъ Горно-Броди. Ето какъ е описано посрѣщането му тукъ въ в. „Новини” год. IV, брой 69, 27 май 1894 год., Цариградъ.

 

„. . . . . . . Като излѣзе отъ прохода — чудо — двѣстѣ и осемдесеть (280) души селяни отъ с. Г.-Броди яхнали, на своитѣ конѣ, го посрѣщнаха и го придружиха до с. Горно-Броди. Въ Бродскитѣ ливади още отъ зараньта младитѣ Бродчани и Бродчанки бѣха излѣзли на посрѣщаке. Заклани десеть (10) ягнета. нанизали сѫ хора, придружавани отъ народната гайда ! Всички

 

 

65

 

се веселѣха. Щомъ се извѣстиха за дохожданието на Дѣдо владика, всички оставиха хорото, отидоха да го посрѣщнатъ и поздравятъ съ „Добрѣ дошълъ владико святии". Всички му цѣлуваха рѫка. Шествието тръгна и се спрѣ прѣдъ Бродскитѣ ханове (1 ч. надалечъ отъ селото). Тукъ часть отъ Кара-кьойското, Кърчовското, Търлишкото и цѣлото Бродско духовенство, първенцитѣ отъ спомѣнатитѣ села, ученицитѣ, ученичкитѣ, учителитѣ, учителкитѣ, заедно съ останалото население отъ Броди, посрѣщнаха Дѣдо владика и всички задружно отидоха въ селото."

 

 

Българската община бѣ призната официално въ 1896 год. м. май. Сега имаше 6 коджабашии-кметове — 5 българи, за всѣка махала по единъ, и единъ за гъркоманитѣ, пръснати изъ цѣлото село. Въ черковнитѣ борби има заслуги и свещеникътъ Атанасъ Зеленковъ, представителенъ, снаженъ, личенъ и духовитъ мѫжъ. Той пръвъ отъ свещеницитѣ следъ възстанията се отказа отъ патриаршията, обявенъ бѣ за аргосанъ, отлѫченъ отъ черквата, като схизматикъ, но не искаше да знае за това. Следъ Хаджи Маринъ, който бѣ пръвъ председатель на българската община, такъвъ бѣ избранъ свещеникъ Атанасъ, защото правилото бѣ духовни лица да сѫ председателитѣ на черковно-училищнитѣ общини. Много пари бѣха похарчени за разноски по сновенето до Сѣръ и даже Цариградъ, за рушвети и по затвори. При разрешаването на черковно-училшцния въпросъ голѣми заслуги има и Атанасъ Никовъ отъ Горно-Броди, български книжарь въ Сѣръ.

 

 

66

 

Таблица за броя на ученицитѣ отъ 1893 до 1912 год.

 

Забележка. Презъ първата половина на учебната 1903/4 училището бѣ затворено поради преследванията вследствие на възстанието.

 

Учители въ Горно-Броди следъ 1894 год.

 

Никола Цървенковъ, главенъ учитель.

Тодоръ Д. Калинъ отъ Горно-Броди.

Велика Г. Шопова отъ Горно-Броди.

Крумъ Сп. Прокоповъ, главенъ учитель, отъ с. Гайтаниново, Неврокопско.

Екатерина Попова отъ Воденъ.

 

 

67

 

Ат. Аргировъ отъ с. Търлисъ, Неврокопско.

Божикъ Атанасовъ, главенъ учитель, отъ с. Скрижово, Зъхненско.

Мария Янчева отъ с. Киречъ-Кьой, Солунско.

Иванъ Михалевъ отъ Горно-Броди.

Василка Богданова отъ Прилепъ.

Димитьръ Трендафиловъ, гл. учитель, отъ Г.-Броди.

Зоица Златанова отъ Сѣръ.

Екатерина Атанасова, родена въ Сѣръ, баща ѝ е отъ Горно-Броди.

М. Касапова отъ Солунъ.

М. Ив. Антонова отъ Сѣръ.

Ал. Калифарски, гл. учитель, отъ Разградъ.

Христо Стамболиевъ отъ Сѣръ.

Стоянка Калѫчева отъ с. Гайтаниново, Неврокопско.

Димитъръ Стояновъ отъ с. Тешово, Неврокопско.

Иванъ Телятиновъ, гл. учитель, отъ Дойранъ.

Христо Ботушаровъ отъ Горно-Броди.

Дим. п. Георгиевъ отъ с. Богданци, Гевгелийско.

Георгица Стоянова, с. Караджово, Сѣрско.

Божия х. Пѣйкова, Кукушко.

Янаки Чаковъ, глав. учитель, отъ с. Голешово, Демиръ-Хисарско.

Георги Ив. Ванчевъ отъ Горно-Броди.

Ангелъ п. Костадиновъ, с. Негованъ, Солунско.

Вангелия х. Дафкова отъ Баракли Джумая.

Мария х. Дѣлева отъ Кукушъ.

 

 

68

 

 

III. РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

 

Каквото бѣ Хаджи Димко за Горно-Броди и съседнитѣ села отъ Сѣрско, Неврокопско, Мелнишко презъ 60-тѣ и 70-тѣ години на XIX вѣкъ, тоwа бѣ за революционното дѣло, пъкъ и за втория етапъ на националното възраждане следъ българскитѣ възстания и Руско-Турската война, Атанасъ Г. Никовъ за цѣлия Сѣрски санджакъ или за Пиринския революционенъ окрѫгъ. Атанасъ Никовъ бѣ синъ на Георги Никовъ и Катерина Герова отъ с. Горно-Броди. Баща му бѣ простъ човѣкъ неукъ, вѫглищарь, отивалъ е на Аспровалта. Майка му бѣ отъ по-богато и видно семейство: баща ѝ имаше ханъ на пѫтя за Сѣрь, недалечъ отъ Хаджиюва чешма и Баждарюва мостъ. И Георги Никовъ и Катерина Герова бѣха отъ родолюбиwи стари български родове. Тѣ добиха петь сина — Димо, Никола, Иванъ, Атанасъ, Димитъръ и три дъщери — Мария, майка на пишущия тия редове, Кипра и Калина. Атанасъ бѣ роденъ следъ дъщеритѣ и преди Димитра. Димо и Иванъ отиваха на вѫгле и коса, а Никола бѣ добъръ дюлгеръ и дограмаджия първомайсторъ. Неграмотни бѣха и тримата; нѣмало е въ тѣхно време училища. Атанасъ и Димитъръ, обаче, сѫ могли да посещаватъ уроцитѣ на първитѣ български учители въ Горно-Броди Георги Ивановъ и Никола Падаревъ; тѣ бѣха придобили цѣлата тогавашна премѫдрость. Въ 1880 год. Атанасъ постѫпва на работа въ желѣзарския магазинъ на Никола Московъ въ Сѣръ, сѫщо отъ Горни-Броди и далеченъ неговъ роднина. Тука той чиракува шесть години. Въ 1886 год. младиятъ, пъргавъ и предприемчивъ човѣкъ отваря свой дюкянъ — праматарница, малъкь магазинъ за дребулии, на Памбукъ-пазаръ, въ Сѣръ. Порѫчва и книжки за българскитѣ ученици отъ книжарницата на К. Г. Самарджиевъ въ Солунъ. Следъ две години дюкянътъ се превръща само въ книжарница — първата българска книжарница на А. Г. Никовъ въ Сѣръ, градъ, който бѣ и най-голѣмото срѣдище на гърцизма въ източна Македония. Никовъ снабдява съ учебници и учебни помагала не само ученицитѣ

 

 

69

 

отъ българското училище въ Сѣръ, но и училищата въ цѣлия почти окрѫгъ. Въ неговата книжарница си даватъ срѣща българитѣ отъ всички градове и села на санджака. До него се допитватъ тѣ по всички църковно-училищни работи, той ги насърдчава въ борбитѣ противъ гърцизма, той посещава въ затвора арестуванитѣ поради тѣзи борби и имъ организира защита. Самъ възторженъ патриотъ, А. Г. Никовъ влива своя ентусиазъмъ въ душитѣ на простичкитѣ свои посетители и събеседници отъ села и градове. Единъ отъ малцината интелигентни българи въ града, той е избиранъ ежегодно за членъ на българската община и въ стопанската комисия при пансиона.

 

Въ 1894 година учитель въ Сѣрското IV класно училище е и Благой Калейчевъ отъ с. Владово, Воденско, току що свършилъ по естественитѣ науки въ Софийското Висше Училище. На него се спрѣлъ първиятъ централенъ комитетъ на В. М. Р. О. да занесе революционната освободителна идея въ Сѣръ. А кому той ще я предаде, за да намѣри тя широко разпространение срѣдъ народа въ околията и санджака? Разбира се на А. Г. Никовъ. Изборътъ е повече отъ сполучливъ. Никовъ дава съ готовность клетва да служи за освобождението на Македония и съ още по-голѣма жарь се посветява на народното дѣло: въ новата борба противъ турското управление той вижда едно продължение на националната борба противъ гърцизма и едно допълнение, водящо отъ духовно къмъ политическо освобождение. А. Г. Никовъ става постояненъ членъ на Окрѫжния комитетъ. Другитѣ членове — Калейчевъ, Лука п. Теофиловъ, Игнатиевъ, Илия Ращановъ, Стефанъ Константиновъ, Д. Гущановъ, Лазаръ Томовъ и пр. и пр. — бидейки учители, се мѣнятъ, но Никовъ е постоянно тамъ. Той, който най-добре познава и хората отъ селата и околнитѣ градове, — направо или посрѣдствено — той е, който препорѫчва на окрѫжния комитетъ първитѣ хора, що трѣбва да турятъ начало на околийски, районни и мѣстни комитети. Той е вѫзелътъ, гдето идатъ всички нишки на революционната мрежа въ Пиринския революционенъ окрѫгъ: неговата книжарница е мѣстото, гдето се получава и отъ гдето

 

 

70

 

изхожда шифрованата кореспонденция. Въ 1902 год. властъта узна за участието на А. Г. Никовъ, Д. Гущановъ и др. въ революционната организация, но тѣ успѣха да избѣгатъ, като Никовъ избѣга въ България, а Гущановъ остана нелегаленъ вѫтре. Следъ амнистията въ 1904 год. Никовъ се върна въ Сѣръ и въ 1906 год. гръцки терористи го убиха заедно съ братовия му синъ Христо на 17 октомврий, отивайки отъ кѫщи за чаршията. Той живѣеше въ гръцката махала, а и дюкянътъ му бѣше всрѣдъ гърци. Два пѫти по-рано бѣ стрелянъ отъ гръцки терористи, но третия пѫть сполучиха. Остави жена и малолѣтни синъ и дъщеря.

 

Първитѣ заклети въ село Горно-Броди бѣха: Иванъ Жилевъ и Маринъ Карамихалевъ, шивачи и дюкянджии, бакали едновременно. Иванъ Жилевъ бѣ мълчаливъ, скритъ, хладнокръвенъ, малко общителенъ — само предъ много близки приятели разкриваше душата си и само предъ тѣхъ този винаги сериозенъ човѣкъ биваше веселъ и даже шегаджия. Не зная защо, съ бледото си лице и съ студенината си той ми напомняше Филипъ II, жестокия и фанатиченъ испански краль. Наистина и той бѣ фанатиченъ привърженикъ на освободителната национална идея; може би бѣ въ известни моменти и жестокъ, когато трѣбваше да се накаже нѣкой шпионинъ, но не е право да бѫде уеднаквенъ съ Филипъ II. У Иванъ Жилевъ туптѣше въ сѫщность едно благородно и самопожертвувателно сърдце и скритностьта му бѣ качество за конспирацията: едва следъ 12 години узнаха турцитѣ, че той е душата на съзаклятието въ Горно-Броди и презъ зимата на 1908 година го осѫдиха на смърть и обесиха въ Сѣръ, заедно съ учителя Димитъръ Трендафиловъ.

 

Иванъ Жилевъ бѣ почти постоянниятъ рѫководитель на комитета въ Горно-Броди; само въ 1903 бѣ замѣстенъ отъ Андрея Хърлевъ и лошо стана: въ най-решителния моментъ последниятъ не се оказа на висотата на положението си. Членове на комитета бѣха и други първенци : Маринъ Карамихалевъ, Стоянъ Халембаковъ, Иванъ Михалевъ, Хаджи Великоаъ, свършилъ VI класъ на Солунската българска гимназия и после учитель въ Горно-Броди,

 

 

71

 

Петъръ Стамболиевъ и Тодоръ Д. Калинъ, сѫщо учители, братя Димкови, Чалъковитѣ, Иванъ Сматракалевъ, учитель, Колю Вълневъ, куриеръ и после четникъ, Георги Бѣлевъ и сина му Димитъръ, Шимото и пр, и пр. Постепенно повечето селяни бѣха приобщени къмъ освободителното дѣло.

 

Атанасъ Г. Никовъ.

 

 

Съ значение и за цѣлата околия бѣ Георги Радевъ, първоначално обикновенъ редникъ въ четата на дѣдо Илия Кърчовалията, а въ последствие войвода на Сѣрската околийска чета.

 

Георги Радевъ е роденъ въ 1857 год. отъ Никола Радевъ, овчарь на собствени овци, и съпругата му Дафина.

 

 

72

 

До 36-годишната си възрасть той е упражнявалъ бащиното си занятие и е ималъ възможностьта да се срѣща съ старитѣ войводи — Георги Зимбиля и Стою Скрижовски. Заподозрѣнъ отъ гъркоманитѣ, че е въ сношение съ комититѣ, и издаденъ на турската власть за това, той веднъжъ е билъ арестуванъ въ една стая на конака (правителственото здание) и жестоко битъ. Споредъ разказа му, щѣлъ да бѫде пратенъ въ Диаръ-Бекиръ, но се застѫпилъ за него предъ властитѣ влиятелниятъ брожденинъ Димко Зеленковъ. Избѣгалъ въ България, Георги Радевъ получава отъ Задграничното представителство на В.М.Р.О. задача да унищожи двамата най-върли гъркомани въ Горно-Броди : Петъръ папа Василевъ — Шишкото и Хаджи Димитъръ папа Андоновъ — Мюдюра. Въ началото на м. августъ 1898 година една чета подъ войводството на дѣдо Илия Кърчовалията, въ която участвували Михаилъ Попето, Георги Радевъ и др., прехвърля Пирина и презъ селата Спанчово, Голешово и Кърчово се явява въ Лѣсково, кория на 1 часъ разстояние отъ Горно-Броди. Единъ куриеръ, когото четата повела съ себе си отъ Кърчово, е изпратенъ въ Горно-Броди да съобщи на рѫководителя Иванъ Жилевъ, че комититѣ сѫ тукъ и искатъ храна да имъ се изпрати. На 6/19 августъ, Преображение Господне, преди да залѣзе слънцето, четата потегля за селото, влиза въ него, една часть обсажда конака, гдето квартируваше аскера и дава единъ два залпа, за да сплаши последния, та да не мърда, а другитѣ се спущатъ право въ кръчмата на Шишкото, която е наблизо сѫщо на Камара. Петъръ папа Василевъ, Шишкото, не подозирайки нищо, билъ заваренъ да си пие ракийката и да води разговоръ съ посетителитѣ на кръчмата. Поради станалия шумъ, живущиятъ отсреща мюдюръ, турчинъ, излѣзълъ и дошълъ на помощь на своя съседъ, безъ да подозирътъ грозящата и него опасность. Съ три куршуми мюдюра билъ поваленъ на земята, а Петъръ смушканъ съ щикове отъ Миту Кукушлията и Михаилъ Попето. Следъ това четата се прибрала и поела пакъ къмъ недрата на Пиринъ планина.

 

Презъ пролѣтьта на 1899 година отъ демирхисарската чета на дѣдо Илия Кърчовалията се отдѣлятъ други

 

 

73

 

две чети — Сѣрската, подъ войводството на Георги Радевъ, и Неврокопската, подъ войводството на Атанасъ Тешовалията. Като разказва за обиколкитѣ си по агитация изъ селата въ Сѣрско, Георги Радевъ съобщава :

 

Георги Радевъ войвода.

 

 

„Бѣхъ въ връзка съ Атанась Никовъ отъ Горно-Броди, книжарь въ Сѣръ. Той на всѣки едного, който е отивалъ въ книжарницата, е говорѣлъ открито, че имаме своя чета, ще я посрѣщате и изпращате съ особено внимание и ще изпълнявате, каквото ви порѫча. По негова препорѫка азъ се движехъ изъ селата въ Сѣрско".

 

Георги Радевъ участвувалъ активно въ залавянето на гърка Димитрото отъ

 

 

74

 

с. Шилиносъ за пари, за което предприятие П. К. Яворовъ разказва въ биографията на Гоце Дѣлчевъ. Другъ подвигъ на войводата Георги Радевъ е унищожението на една помашка хайдушка шайка, която върлувала въ Драмско; въ тази рискована акция участвувала и неврокопската чета, подъ войводството на Атанасъ Тешовалията.

 

Хаджи Димитъръ папа Андоновъ, бившиятъ мюдюръ въ Горно-Броди, продължавалъ, като върлъ гъркоманинъ и турско орѫдие, да шпионира и клевети съселянитѣ си. Георги Радевъ се наелъ да го унищожи. Всѣка година въ първитѣ дни на октомврий ставаше панаиръ при с. Търлисъ. Панаирътъ се разтуряше на Петковдень, 14/27 октомврий, и тогава всички продавачи и купувачи се разотиваха. Г. Радевъ възложилъ на рѫководителя въ Кара-Кьой, Димитъръ Самарджиевъ, да проследи, кога ще се завърне Хаджи Димитъръ. Георги Радевъ, осведоменъ за тръгването на последния на 15/28 октомврий, го причакалъ съ четницитѣ си въ кара-кьойската кория и следъ като го свалилъ съ пушеченъ огънь отъ коня му, съсѣкълъ го на парчета. По този случай бѣха арестувани около 14 овчари и други организационни работници, но следъ единъ месецъ ги освободиха.

 

Презъ мартъ 1903 год.— сирната седмица — Георги Радевъ съ четата му отъ 12 души бѣ откритъ въ Горно-Броди и даде голѣмо сражение. Ето самиятъ той какъ разказва за това:

 

„Настанили се бѣхме въ моята кѫща на Бърце. По едно време ми се съобщи, че турцитѣ, — въ Горно-Броди имаше постоянно аскеръ, — обсадили кѫщата. Веднага заповѣдахъ на момчетата да се приготвятъ, защото ще излизаме денски. Безъ куриеръ преминахме презъ една малка вратичка у хаджи Атанасови и презъ улицата влѣзохме въ кѫщата на Георги Духовъ, отъ тамъ излѣзохме на друга улица и се вмъкнахме въ кѫщата на Пашалови. Отдалечили се бѣхме доста отъ обсадения кварталъ, та останахме до вечерьта въ последната кѫща. Презъ нощьта се прехвърлихме въ другия край на селото въ махалата Лескоте въ дома на Грангови. Къмъ 10 часа по турски (около 4 часа следъ пладне) жени куриерки ни съобщиха, че сме заградени. До като се притегнемъ и

 

 

75

 

приготвимъ, нѣкой потропа на вратата и викаше: „бабъ, невѣсто!" И понеже никой не му се обади, тропашиятъ заключи вратата. Оказа се, че онзи неканенъ гостъ билъ таксилдаринътъ (държавниятъ бирникъ) Реджепъ. Ангелъ Кулелията, юнакъ пъргавъ и смѣлъ, като забелязалъ Реджепа, поиска да го заколи съ сабята, но не му позволихъ, предполагайки, че не сме открити. Ала следъ малко узнахме, че часть отъ войската, — цѣлата бѣ около една рота, — е влѣзла въ двора, а друга часть се нарежда на пусия около кѫщата и взима мѣрки да я запали. Като усѣтихме намѣренията имъ, скочихъ на вратата, хванахъ я за горната часть, пречупихъ я наполовина, като сѫщевременно изфръкна и ключалката. Като излѣзохъ на потона (салона), гръмнахъ два пѫти въ двора и съ гола сабя въ рѫка се хвърлихъ долу. Турцитѣ въ изненадата си изпразниха двора; залпътъ отъ турцитѣ на дворната врата не ме засегна, защото бѣхъ легналъ, само бѣхъ опръсканъ отъ куршумитѣ, които се удариха по камънитѣ. Момчетата взеха позиция отъ вѫтре и прибѣгваха единъ по единъ на двора. Раненъ бѣ Димитъръ Кърпачевъ отъ Милникичъ, Сѣрско. Следъ като бѣхъ наредилъ момчетата на позиции по горния край на двора, турцитѣ насилиха за втори пѫть да влѣзатъ въ двора срещу позицията на секретаря ми Михаилъ Чаковъ. Азъ му се притекохъ на помощь и отблъснахме напора на аскера, като оставихме едного на мѣсто, другиго ранихме, а останалитѣ се пръснаха. Ахмедъ ефенди, който командуваше засера, ми извика по турски: „Предай се, бе Георги, предай се !" Въ отговоръ азъ извикахъ на момчетата да не изпускатъ куршумъ напразно, а сè на месо да биятъ. Тогазъ аскерътъ запали кѫщата, разчитайки да изгоримъ вѫтре. Ала, за щастие, намѣрихме единъ желѣзенъ лостъ, съ който сѫ чукали въ кѫщи кафе, и съ него пробивахме дуваритѣ и отъ кѫщз въ кѫща — седемь кѫщи така преминахме, — излѣзохме къмъ края на селото и съ голи саби полетѣхме къмъ воденицата при Кладнечето. Скоро следъ като бѣхме напустнали първитѣ кѫщи, тѣ пламнаха. Съ насъ вървѣше и Тана Шуманова, съпруга на Смиленъ Гранговъ, и казваше: „И нашата кѫща гори, ала гледайте, братя, вие да се спасите, та кѫщитѣ нека горятъ !"

 

 

76

 

Къмъ 1 часа по турски, значи къмъ 7 часа вечерьта, ние се намѣрихме вънъ отъ селото на половинъ километъръ разстояние. Спрѣхъ да провѣря, дали сме всички. Въ това време чухме насреща ни гласъ: „Теслимъ олъ, теслимъ олъ, бре гяуръ!" (предай се, предай се, невѣрнико !) и изгърмѣ единъ залпъ. Ние залегнахме и се приготвихме за атака. Следъ малко продължихме пѫтя си. Залпътъ билъ хвърленъ по едно магаре, което турцитѣ намѣрили зараньта убито и трупътъ на което тѣ пазили до сутриньта, предполагайки, че сѫ ударили мене или нѣкое отъ момчетата. Това ни разправиха после селянитѣ."

 

 

Георги Радевъ участвува и въ сражението въ Баница на 4 май зараньта, когато падна убитъ великиятъ македонски революционеръ Гоце Дѣлчевъ. Ще оставимъ да разказва пакъ Радевъ за това събитие, защото не е още изяснено, какъ стана издебването на голѣмия апостолъ на революцията.

 

„При мѣстностьта Капаклия има караулъ на шосето Сѣръ—Неврокопъ. Тамъ пазѣха двама жандари отъ арнаутско потекло. По едного отъ тѣхъ забѣгна една мома отъ с. Баница и стана кадъна. Азъ заповѣдахъ на брата ѝ Костадинъ да убие съ брадва стражара на караула, когато спи. Ала, вмѣсто да изпълни заповѣдьта ми, той обадилъ на чичо си Маринъ и двамата съобщили въ караула, че се намирамъ наблизу. Заптието веднага заминало за Сѣръ. Отъ тамъ се вдигнала голѣма потера съ направление къмъ Горно-Броди. Предупреденъ своевременно за това, азъ се отдръпнахъ къмъ с. Баница. Часть отъ момчетата оставихъ на 2 километра отъ селото, а азъ съ четири момчета се опѫтихъ къмъ него. На минаване презъ селото единъ работникъ ми обади, че тамъ имало едно лице, името на което знаелъ само учительтъ Димитъръ. Извикахъ учителя. Той ми каза, че въ селото е Гоце Дѣлчевъ, който се връщалъ отъ Солунъ при своята чета. Азъ пожелахъ да се видя съ Гоце и учительтъ ме заведе при него. Следъ братскитѣ ни поздрави той сякашъ се изненада, като ме видѣ съ малко момчета. Обяснихъ му, че другитѣ оставихъ другаде. Гоце поиска да ги извикамъ, и понеже неговата дума бѣше за насъ законъ,

 

 

77

 

пратихъ единъ селянинъ да ги доведе. Гоце отмѣнии моето намѣрение да отида на шосето, а заповѣда да пратя нѣкое отъ момчетата тамъ. Изпратихъ Ангелъ Дончевъ съ трима другари. Азъ останахъ на квартира въ кѫщата, гдето бѣ и Гоце. По едно време чухъ гърмежъ отъ пушка. Рекохъ си, че тъй ми се е дочуло. Не следъ много при насъ дойде единъ отъ поставенитѣ часови за охрана на селото и ми обади, че чулъ гърмежъ отъ военна пушка. Събудихъ Дѣлчева и му казахъ за това. Ала той не отдаде никакво значение на това, като каза, че може нѣкой овчаръ да е гръмналъ, а ние да бѫдемъ спокойни и да спимъ.

 

На зазоряване поменатиятъ по-горе часовой ни съобщи, че цѣлото село Баница е обградено отъ войска. А при изгрѣването на слънцето почнаха и обискитѣ по кѫщитѣ. Явно бѣше, че ще ни намѣрятъ. Взехме решение да си пробиемъ пѫть презъ неприятелскитѣ редове. Въ момента, когато потеглихме, казахъ на Дѣлчева да върви по-надире. Вмѣсто да ме послуша, той ме изруга и тръгна преди мене. Хвърлихъ единъ погледъ и схванахъ, че най-усилената турска позиция бѣ къмъ шосето при моста.

 

Обмѣнихме мисли съ Гоце и решихме, че отъ тази посока не можемъ да пробиемъ, за да хванемъ пѫтя къмъ гората. Повървѣхме малко. Чуха се изстрели; единъ засегна смъртоносно Дѣлчева. Той мигновено падна на земята по корема си съ глава наклонена къмъ лѣвото рамо. Последнитѣ негови думи бѣха: „Радевъ, мене удариха, вземи пушката ми; тя не бива да остане въ турски рѫце!" Настѫпихъ къмъ него съ цель да заема позиция. Въ момента, когато подигнахъ дѣсния си кракъ, единъ куршумъ ме удари надъ колѣното. А като погледнахъ надире, видѣхъ, че паднаха убити Димитъръ Гущановъ, Величко отъ Кърчово и едно момче, на което не мога сега да си припомня името. На другитѣ момчета казахъ, че отъ моя страна е пробита първата позиция и да следватъ примѣра ми. Ала тѣ, като видѣха убититѣ, върнаха се обратно и заеха позиция въ една близка кѫща. Видѣхъ се самъ. Промъкнахъ се въ едно заградено съ камъни лозе. И на всѣки турчинъ, който си позволяваше да

 

 

78

 

влѣзе въ лозето, пращахъ по единъ куршумъ. Преброихъ 15 души. Покачихъ се на една отъ странитѣ на оградата, но като се спущахъ доле единъ турчинъ ми хвана рѫката. Мигновено извадихъ шашката и му разбихъ главата. Захвърлихъ моментално кепето и раницата и съ шашката въ уста и пушка въ рѫка, потеглихъ напредъ. Така преминахъ последната турска позиция незасегнатъ. Мѫка ми бѣ за падналитѣ другари, както и за останалитѣ живи въ селото. Упѫтихъ се обратно къмъ последното. Съгледахъ трѫбача съ насочена къмъ мене трѫба да дава сигналъ. Прицелихъ се и му забихъ единъ куршумъ въ трѫбата. Повалихъ още двама други трѫбачи. Въ това време пристигнаха на помощь Ангелъ Дончевъ и другаритѣ му, ала турцитѣ здраво се бѣха окопали. Казахъ на Ангелъ, че завинаги сме изгубили Гоце Дѣлчевъ! . . .”

 

 

Следъ Баница на Георгьовдень многоброенъ аскеръ обсади Горно-Броди. Заловенъ бѣ рѫководительтъ Андрей Хърлевъ. Той изказалъ всички членове, изказалъ и тѣзи, на които бѣха дадени пушки. Арестуваха около четиристотинъ души и ги натъпкаха въ Хаджи Димковата кѫща на пазаря. Папа Никола, Радевъ Димитъръ, Маринъ Карамихалевъ, Хаджи Атанасовъ Димитъръ, Томайовъ Ваньо, Пантията Ваньо и други четирима — всичко десеть души си изпатили най-много отъ всички арестувани. Удряни съ дипчици още при отвеждането имъ до конака въ Горно-Броди, по пѫтя за Сѣръ били ужасно изтезавани. Подкарани били за Сѣръ отъ едно отдѣление около 250 души кавалерия. Множество жени и деца излѣзли на Муре-Бърдо да изпратятъ жертвитѣ на турската жестокость. Като гледали какъ биять и тъпчатъ съ конетѣ навързанитѣ арестанти, всички изпращачи започнали да плачатъ и ридаятъ. На три мѣста измѫчванитѣ арестанти били свѣстявани съ вода, за да могатъ да продължатъ пѫтя. На две мѣста били отвеждани на страни отъ пѫтя, единъ до другь нареждани и после имъ се прицелвали войницитѣ съ пушки : плашели ги съ убийство. На около единъ часъ разстояние отъ Сѣръ експедицията била застигната отъ двама мюлязими (офицери, вѣроятно съ чинъ капитанъ или майоръ) и почнали да ги разпитватъ.

 

 

79

 

Иванъ Пантиевъ, за да се спаси, казалъ, че станалъ гръкъ. Това страшно разядосало единия офицеръ; „Какъ може — хемъ гръкъ, хемъ българинъ ?" Много билъ битъ. Въ яда си и другитѣ не пощадилъ. Недѣленъ день било и въ Сѣръ голѣмо множество се стекло край града да види „комититѣ". Отведени били въ новия конакъ. Едва дишали. Тъкмо тогава излизалъ отъ конака Мютюсерифъ паша съ свитата си. Маринъ Карамихалевъ, когото мютесарифътъ познавалъ отъ по-рано, се развикалъ противъ това варварство, на което били жертва. Мютесарифътъ се върналъ назадъ и пратилъ конници съ затворенъ пликъ въ Горно-Броди съ заповѣдь да не изтезаватъ така жестоко. А на тѣзъ десетьтѣ туряли рогове по тѣлото и ги мажели съ йодъ, за да не умратъ отъ ранитѣ. Следъ два-три дни били доведени въ Сѣръ още 90 души арестани; карали ги невързани и не ги били. Останалитѣ около 300 души били освободени още въ Горно-Броди. Въ Сѣръ половината отъ арестуванитѣ освободили, а 45 души пратили въ Солунъ — въ Беазъ-Куле и после въ Еди-Куле. Отъ Беазъ-Куле се хвърлилъ на земята Христо Баждарювъ и се убилъ. Между осѫденитѣ въ Солунъ били: Димитъръ Димковъ, Андрей Хърлевъ, Димитъръ Бухлевъ, Нединъ Василъ и др.

 

Въ тѣзи пролѣтни дни сякашъ чума бѣ била въ Горно-Броди. Голѣмо бѣ нещастието. Нѣколцината гъркомани пакъ надигнали глава и турцитѣ имъ предали дветѣ черкви. Българското училище бѣ закрито. Училищната библиотека и училищнитѣ помагала сѫ били изгорени и гъркоманитѣ играли хоро около огъня. Андрей Хърлевъ, рѫководитель на комитета въ Горно-Броди въ този критически моментъ, бѣ старъ работникъ. Братъ му Никола Хърлевъ, свършилъ педагогически курсъ въ Солунъ и дълги години учитель въ Кукушъ, гдето се и пресели, бѣ единъ отъ първитѣ покръстени въ революцията. И самиятъ Андрей бѣ отдавна заклетъ членъ на организацията. Той ходѝ въ България, срѣщалъ се съ Дѣлчева, участвувалъ при фабрикуването на бомбитѣ въ импровизираната работилница въ Кюстендилско, върна се въ Горно-Броди следъ това и бѣ активенъ работникъ. Той бѣ кузнарь, желѣзарь, правѣше ножове. Той направи и нѣкои

 

 

80

 

отъ калѫчкитѣ за четитѣ. Но презъ пролѣтьта на 1903 година нѣщо се е пречупило въ тоя човѣкъ. Въ една среща съ Дѣлчева, преди да отиде последниятъ въ Солунъ, Андрей Хърлевъ разбралъ, че ще има възстанишки действия това лѣто. Той почва да се колебае; напустнала го е предишната увѣреность. Измѫчва го мисъльта — възстанието съ наличнитѣ сили нѣма ли да донесе само опустошения за селото, човѣшки жертви и страдания, безъ да успѣе? И при такова настроение на колебливость войската обсажда Горно-Броди, залавя го и той решава всичко да си изкаже.

 

Подозрението, което изказва П. К. Яворовъ спремо Андрея Хърлевъ, да не би той да е предалъ Гоце Дѣлчевъ въ Баница, не се потвърѫдава отъ нашитѣ проучвания.

 

Българското училище въ Горно-Броди се отвори чакъ въ второто полугодие на учебната 1903/904 год. Амнистията, която султанътъ даде споредъ Мюрцщегскитѣ реформи, позволи да се върнатъ повече отъ арестуванитѣ. Революционното дѣло продължи и следъ това изпитание. Начело застана пакъ стариятъ изпитанъ рхководитель Иванъ Жилевъ. Но наскоро, лѣтото 1904 г., избухна нова афера. Убитъ билъ отъ четата въ Лѣсково гъркоманинътъ Маринъ Алексовъ. Коджабашия билъ Стою Борговъ. Властьта арестува коджабашията и 20 други брождени, между които сѫ били: Маринъ Карамихалевъ, Георги Куюмджиевъ, папа Атанасъ, Андонъ Карамановъ, Иванъ Михалевъ, Хаджи Великовъ, учитель, Димитъръ Самарджиевъ, Христо Димковъ, Димитъръ Халембаковъ, Найдинъ Тошка, Шимото (Симеонъ Перуховъ). Стою Борговъ, коджабашията, билъ освободенъ още следъ първото разследване. Другитѣ били отведени въ Солунъ и тамъ арестувани. Само Георги Куюмджиевъ и папа Атанасъ били държани вънъ отъ затвора, подъ полицейски надзоръ, докато се разгледа дѣлото. Осѫдени били по на три години: Маринъ Карамихалевъ, Иванъ Сматракалевъ, Иванъ Михалевъ, Андонъ Карамановъ и Димитъръ Самарджиевъ. Държани били въ Еди-Куле въ Солунъ. Тамъ умрѣлъ отъ тифусъ Иванъ Михалевъ. Димитъръ Самарджиевъ билъ бутнатъ отъ кауша, падналъ на земята

 

 

81

 

и получилъ мозъчно сътресение, та ималъ периодически припадъци на лудость, Следъ освобождението му при единъ такъвъ припадъкъ се хвърлилъ въ единъ бунаръ и се удавилъ. Другитѣ трима се върнали живи и здрави въ Горно-Броди.

 

Активно участие като членъ на рѫководното тѣло и неговъ секретарь взима въ 1906 и 1907 години и главниятъ учитель Димитъръ Трендафиловъ Котовъ отъ Горно-Броди. Той е синъ на Трендафилъ Котевъ, който бѣ прекаралъ нѣколко години на заточение по-рано и бѣ се върналъ съ промѣнена вѣра — станалъ бѣ протестантинъ. Брождени го взимаха на подбивъ за това. Синътъ, обаче, завърши съ отличенъ успѣхъ курса на Българската духовна семинария въ Цариградъ. Д. Трендафиловъ се държеше отначало на страна отъ революционното движение. Той не вѣрваше въ успѣха му. Отбѣгваше и рисковетѣ. Добъръ ученикъ на Екзархъ Иосифъ, възпитанъ въ разбиранията на владицитѣ, той бѣ еволюционистъ. Ала въ 1906 год., бидейки главенъ учитель въ Горно-Броди, у него става голѣмъ превратъ. Той приема клетвата и се хвърля главоломно въ вихъра на революционното движение. Сандански, който често посещавалъ Горно-Броди съ четата си, — тамъ тя намираше добъръ приемъ и добра храна, — откри въ лицето на Трендафилова единъ преданъ привърженикъ. Но като всѣки фанатикъ неофитъ, Д. Трендафиловъ го прекали: за недоказани престѫпления, за просто подозрение въ шпионство или въ теглене страна къмъ върховизма, — осѫждалъ на смърть. Нѣколцина били екзекутирани, между тѣхъ и невиновни. Това довело до истинско предателство. Пантильовъ Андонъ и Китиповъ Георги били върховисти и се предали на турцитѣ, като почнали да разправятъ било и не било, за да спечелятъ благоволението на властьта. Миозина биватъ пакъ арестувани: Мечковъ Ваню, Караяновъ Христю, Маринъ Карамихалевъ, Думковъ Георги, Бялювъ Кръстю, Шимото, Беката, Найдинъ Тошка, Жилевъ Иванъ, Трендафиловъ Димитъръ. Процесътъ се гледалъ въ Солунъ отъ смѣсения сѫдъ. Последнитѣ двама бѣха осѫдени на смърть чрезъ обесване и бѣха екзекутирани въ Сѣръ въ 1907 год., въпрѣки правенитѣ постѫпки предъ цивилнитѣ агенти и

 

 

82

 

Хилми паша за замѣняването на смъртното наказание съ доживотенъ затворъ. Мечката Ваню и Караяновъ Христю били осѫдени по за 10 години; Беката, Тошката и Шимото по за 5 години, другитѣ по за 3 години съ изключение на Маринъ Карамихалевъ, Бялювъ Кръстю и Думковъ Георги, които били оправдани.

 

Освенъ Георгн Радевъ, Горно-Броди даде и други нелегални борци за освобождението на Македония. Петъръ Стойковъ, самоукъ, поетъ, авторъ на популярни революционни пѣсни, ходи известно време съ четата на Дончо Златковъ; Никола Каревъ — въ четата на дѣдо Илия Кърчовалията; секретарь на сѫщата чета година и половина бѣ Георги Баждаровъ; Никола Рачковъ — въ Воденската чета; Костадинъ Н. Никовъ ходи съ четата на дѣдо Илия и на Сандански; Колю Вълневъ, Димитъръ Бѣлевъ, Стоянъ Карамихалевъ сѫщо ходиха известно време четници. Петъръ Скендеревъ стана войвода.

 

Презъ юлий 1908 год. младотурцитѣ обявиха хуриета, т. е. извършиха революция и наложиха на султана да въведе конституционно управление. На християнитѣ се обещаваха права и свободи, каквито имаше господствующата нация. Горно-брождени се решиха да се възползуватъ отъ преврата и да си взематъ голѣмата черква и училището отъ гъркоманската партия. Въ началото на септемврий една сѫбота тълпа отъ жени, деца и малко мѫже се отправи къмъ черквата и училището, решена да ги вземе съ сила, ако гръцкиятъ даскалъ и даскалицата доброволно не предадатъ ключоветѣ. Начело на това нападение вървѣше баба Шопка — Кипра Шопчина. Даскалицата се изплаши и предаде ключоветѣ. На другия день, недѣля, за общонародна радость, се служи пакъ на български въ черквата. Баба Шопка бѣ жена съ мѫжко сърдце. Мѫжътъ ѝ Георги Шоповъ бѣ кротъкъ човѣкъ, ала тя бѣ експанзивна натура. И двамата бѣха родолюбиви и ученолюбиви. Тѣхната дъщеря Велика Шопова учи въ българската девическа гимназия въ Солунъ, не завърши курса, но стана първа учителка отъ Горно-Броди. Имаха и синъ Никола Шоповъ, който учи въ Сѣрското IV класно българско училище и сѫщо стана учитель въ

 

 

83

 

Петричко. Баба Кипра и по-рано работѣше за българско, но сега тя бѣ героинята на деня. Въ вторникъ, обаче, радостьта пакъ се помрачи. Поради оплакването на гъркоманската страна, че тълпата насила влѣзла въ черквата и училището подъ водителството на Георги Радевъ, отъ Сѣръ пристигна войска, — пѣхота, кавалерия и артилерия съ 4 топа. Заловиха Георги Радевъ, войводата, който следъ амнистията бѣше се прибралъ, и го отведоха въ Сѣръ. Държаха го тукъ около единъ месецъ, ала отъ разследването се установи, че женитѣ направили демонстрацията и съ ключъ влѣзли въ училището и черквата, а не насила.

 

Сега вече кажи-речи гъркомани въ Горно-Броди почти нѣмаше. Само Льончовото семейство остана привързано на гръцкия владика и то се пресели въ Сѣръ. Както въ всички градове и паланки на Европейска Турция, бѣ основанъ и въ Горно-Броди български конституционенъ клубъ по инициативата на Г. Баждаровъ.

 

 

IV. ГЪРЦИТѢ ОПОЖАРЯВАТЪ ГОРНО-БРОДИ

 

Въ началото на XX вѣкъ Горно-Броди се бѣ доста измѣнило и външно и вѫтрешно. Строяха се нови кѫщи и стари се поправяха по градски типъ. Стаитѣ имаха голѣми прозорци, стенитѣ бѣха бѣлосани, вѫтре въ стаитѣ се строяха красиви камини или се поставяха въ тѣхъ купешки печки. Училището съ своята тиха просвѣтна работа пропѫди суевѣрието; вампиритѣ, самовилитѣ, юдитѣ изчезнаха за повечето жители. Въ носията настѫпиха известни промѣни. Женитѣ и момитѣ почнаха да махатъ пречелницитѣ и чюмберитѣ, взеха да си правятъ хубава прическа и хвърляха на главата си само слабо вързана шамия. Везанитѣ поли бѣха замѣнени съ бѣли, папуцитѣ — съ френски обуща съ токове. Пролѣтно и лѣтно време, вмѣсто да уреждатъ хора по площадитѣ, моми и момци излизаха на групи край селото на разходка, както правѣха гражданитѣ. Между пѣснитѣ имаше

 

 

84

 

вече и отъ произведенията на индивидуалното поетическо творчество. По-често, отколкото по-рано, взеха да се мѣркатъ мѫже въ европейско облѣкло. Първиятъ брожденинъ съ френски дрехи е билъ Иванъ Галяновъ Николовъ, когото и нарекли веднага на прѣкоръ Галянова френкъ. Въ 70-тѣ години на XIX вѣкъ той е билъ драгоманинъ на гръцкия консулъ въ Солунъ. По-сетне всички ученици, следващи въ Сѣръ и Солунъ, дохождаха съ униформа — куртка и панталони, а като учители после носѣха европейски дрехи. И нѣкои отъ занаятчиитѣ почнаха да носятъ дрехи по европейска кройка. Имаше и кераци т. е. жени, които носѣха градско облѣкло. Но тѣ бѣха още рѣдко.

 

Горно-Броди даде значителна интелигенция и деятели съ общонародно значение. Освенъ поменатитѣ вече Хаджи Димко, А. Г. Никовъ, Г. Радевъ, такива сѫ и следнитѣ. Атанасъ попъ Василевъ е билъ възстаникъ въ четата на Христо Ботйовъ. По-късно той се засели въ Сѣръ, правѣше и продаваше свѣщи за българскитѣ черкви въ Сѣрско и се назоваваше Атанасъ Свѣщаря. Димковъ Никола, синъ на Халембаковъ Димко, съ више техническо образование, основа своя моторна фабрика за петали въ Цариградъ и е единъ отъ българскитѣ първенци тамъ; той бѣ единъ отъ мирскитѣ съветници при Екзархията въ 1910-13 год. Мнозина учители се отличиха като народни деятели. Въ югоизточна Македония голѣмитѣ градове бѣха почти погърчени; и тѣзи българи въ Сѣръ, Драма, Мелникъ, Демиръ Хисаръ, които бѣха запазили езика си въ кѫщи, вънъ се мѫчеха да говорятъ по гръцки и се наричаха гърци. Селското население запази българскага си народность, но пробуждането му стана бавно и съ голѣми борби. Въ тѣзи борби на българщината съ гръцката пропаганда Горно-Броди игра първенствующа роля въ Сѣрския окрѫгь. Това, що бѣ Кукушъ предъ вратитѣ на Солунъ и устието на Вардара, това бѣ Горно-Броди предъ портитѣ на Сѣръ за устието на Струма. Затова и Горно-Броди бѣ постигнато отъ сѫдбата на Кукушъ. Презъ време на балканскитѣ войни, съ турцитѣ и после съ „съюзницитѣ", Горно-Броди даде значително число доброволци. Една часть

 

 

85

 

отъ тѣхъ бѣ изпратена още въ началото на 1912 год. съ пѣсни и даарета, друга презъ пролѣтьта на 1913 г. Нѣкои отъ доброволцитѣ оставиха коститѣ си при Лахна и Кукушъ, други се върнаха инвалиди или здрави, но и върналитѣ се не можаха да видятъ родното си мѣсто. На 13 юлий пълчищата на Константина Българоубиеца нападнаха Горно-Броди и го обстрелваха съ топове и картеченъ огънь. Населението избѣга отъ страхъ. Евзонитѣ още съ влизането си въ селото започнали да палятъ кѫщитѣ и изгорили почти цѣлото село: отъ хиляда кѫщи останаха здрави около двесте. Толкозъ и забѣгнали въ съседнитѣ села семейства се върнаха въ него, следъ като мина бурята. Ала подиръ голѣмата война, по силата на гръцко-българската конвенция за „доброволно преселване" на гърцитѣ отъ България и българитѣ отъ Гърция, бѣха пропѫдени и останалитѣ семейства отъ Горно-Броди и сега тамъ има всичко двадесетина български кѫщи. Около 180 неизгорѣли кѫщи сѫ дадени отъ гръцката власть на караманлии отъ Мала-Азия, които говорятъ турски, но гърцитѣ ги считатъ за свои. Въ бѣгството и следствие на болести, добити при бѣгството, мнозина умрѣха.

 

Жителитѣ на Горно-Броди сѫ пръснати изъ цѣла България. Най-много семейства се заселиха въ Неврокопъ и Пловдивъ. Значителни групи има въ Татаръ Пазарджикъ, Пещера, Батакъ, София.

 

Съ своята интелигентность и предприемчивость брождени никѫде нѣма да гладуватъ, но душата имъ копнѣе къмъ хубавото Горно-Броди. Тази обичь къмъ родното мѣсто старитѣ ще предаватъ на децата си и единъ день то ще приеме пакъ истинскитѣ си стопани.

 

София, 1 ноемврий 1928 год.

День на народнитѣ будители.

 

[Back to Index]