19
„На тоя свет секи един знае миналото що му са е случило или зло или добро. Но никой не може узна за напред що ще има да му са случи — или зло или добро.
Затова и аз като се случих от тези един, който бех на възраст 28-смо годишен, млад и буен, надарен със всичко добро, с майка, брат, сестри, сопруга и маловръстни дечица, сичко весело, сичко прекрасно и прекарах честити години.Но ето зла сполука палете маЗатова захващам да бележа с няколко редовци ненадейната случка в най-златните години за мен.
уклеветен и предаден
разделен и отдалечен
и в чужбина завлечен
невинно да страдам.Който има търпение
получава и спасение.”
(Из бележки на Т. Крайчов, водени в Диарбекир)
19
1. [ПЪРВОТО ИДВАНЕ НА ДИМИТЪР ОБЩИ В СЕЛО ЖЕЛЯВА]с. 1
Когато бях на възраст около тридесетата си година, занимавах се с кръчмарство и земледелие в родното си място Желява [1], което се намира [на] 5 [2] часа от София в източна[та] страна на полите на Стара планина (под Мургаш). В това време турците бяха на най-високото си положение и върлуваха най-безчеловечно [3] над нас българите, а ний бяхме като стадо говеда и сурия овце — накъдето ни по[д]карат нататък вървиме, аслъ и другояче се не можеше; колкото ни поискаха даждие, толкова им и давахме, по някой път и два пъти в годината едно и също плащахме даждие, което се наричаше вергия, а втория път когато [в]земаха, наричаше се имдадие (помощ на царя), псуват, ганадят, бият, затварят, безчестят [4] и други много беззакония правеха върху //с. 2
нас — българите. В същите времена и черкезите [5] по-долни от турците не остаяха, като прибавим тем и кражбите върху добитъкът ни. На тия варварства от турците и черкезите като гледах, само една въздишка от сърцето си направех и тайно себе си говорех, защо ни е дал бог и нас на тоя свят да теглим мъки и неволи от тия проклети турци, отгоре още и черкези; още по-нататък като нямаше на кого да си кажа болките на сърцето [6], или пък [7] някой нещо да каже, в това време какво правех? Търпях и, пак въздишах от сърце и душа. Това мое търпение и въздишание траяло няколко години и щеше да трае додекато бъда жив.В един прекрасен ден през 1872 [8] година, ако не се лъжа, струва ми се, беше през месец априлий, като си бях в кръчмата, ненадейно ми дохождат госте двама търговци. Единът имаше около 30 години, другият //
20
с. 3
— около 20, въоружени и с добри коне. Посрещнах ги както е обичай по нас с „добре дошли” и казах на момчетата да им прихванат конете и ги поразведат, а тях (търговците) поканих да влезнат в кръчмата, в [9] която имаше около 30 души мющерии; влезнаха и намирающите се в кръчмата станаха на крака, като им казаха още и: „Добре дошли”, а търговците им отговориха: „Добре заварили, братя”, като прибави още по-стария от тях [10]: „Как живеете и поминувате, братя? Можете ли да си изплащате данъците и имате ли много зор от турците? Ако имате, ето, ний сме ви дошли търговци за ярешки кожи и гладни говеда; който има такава стока, да ни обади и ще купим”. Един от мющериите се обади и каза с въздишка към търговците: „Ех, чорбаджии, едно имаме зор, едно нямаме, но цар[ят] да ни е жив, той каквото иска, така ще прави с нас”. „Така зер нали спите, още повече има да теглите”, //с. 4
каза по-старият търговец. Аз, като слушах тия думи от търговеца, не се досетих накъде му се отнася разговорът, а поканих го да седне. Той ме попита имам ли нейде особна стая за тях и аз им показах стаята, в която влязоха подир мене, поканих ги да седнат и ги попитах да разтоварим ли конете им. „Разтоварете”, казаха гостето. Разтоварихме и внесохме им товарчинката в стаята при тях. Тогава поръчах да им донесат по едно кафе, а тия ме поканиха да седна [11] при тях и аз направих това, т. е. седнах. Попита ме по-старият търговец: „Де седи Тоне Крайчов и дали си е тук?”. „Аз съм Т. Крайчов и живея тук”, отговорих му. Като почнахме разговор помежду нас, попитах ги: „Ваша милост, откъде сте и как ви е името?” По-старият ми отговори и каза: „Мене ме викат Димитър Общий Македонски, българин от село Дяково [12] (Македония), а другарят ми викат Васил Бошаранов [13], учител //с. 5
в едно от Орхани[й]ските села, [14] а сега е мой писар, [в]зел съм го да ми помага да си събера стока. „Много добре”, казах. „Можеме ли да събереме такава стока, ярешки кожи и говеда?”, попита ме Д. Общи. „Можете, с пари нали е”, отговорих аз и уве-21
рих се в думите им, че навярно ще купуват ярешки кожи и говеда и помислих си, че ще може да се ползувам и аз, нещо като им помогна в купуванието на стоката.
Позамълчахме се малко... Най-сетне Д. Общи каза: „Я да оставим всичко настрана, търговии, ярешки кожи и говеда за после, а да ми кажете вий, бай Тоне, можете ли да четете и пишете?”. „Мога”, казах аз, по малко, колкото да си записвам вересията от дюкяна”. [15] „Добро, добро”, каза Д. Общи, „нали знаете, аз имам една книжка (подава ми я с ръка), [в]земете я н прочетете я.” Като ми каза тия думи Д. Общи и ми подаваше книгата, в паметта ми се замота, че тези хора не са търговци, както се казваха по-преди, а може да са протестанти (понеже в това време протестантството върлуваше и превръщаше хората //
с. 6
в протестан[т]ската вяра), та може и мен с тази книга, що ми я дава да я прочета и да ме излъже, да стана протестан[т]ин, но още като си помислих, че макар и да е протестан[т]ска книга и да я прочета, каквото и да ми правят, пак няма да ги послушам и да стана протестан[т]ин. [Вземах книгата от Д. Общи и когато я разгърнах и захванах да я прочитам тайно, то не било за протестантство, а ето що говори:„Братия българи! [16]
[В]секи въобще българин иска днес своето добро и желае да се освободи от агарянското робство, следователно и вие, ако сте само българин и честит человек и ако желаете добро на отечеството си, трябва да се предадете с всичкото си сърце и душа на народното дело и да покажете, че сте достоен син на България и свободолюбив человек. Повтаряме, ако сте вия родолюбец, християнин и мъж, то трябва да изпълните долуказаните наши и на {в}сичка България желания, а ако ли не, //
с. 7
то честните [17] и родолюбивите българи ще да ви прокълнат и твърде скоро ще да ви изпроводят при... сещайте се! Предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизуркм ще да висят на едно дърво с нашите неприятели, страшно ще бъде народното отмъщение! Който днес22
не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек! И така, вие сте свободни да си изберете за себе [си] път и да вървите по него, т. е. или с назе и с народът, или с турските джелати и кръвопийци. Побързайте да запишете името си на страниците исторически със златни или черни думи и постарайте се да явите по-скоро: черно робство ли искате, или златна свобода.
Нашите желания са вам известни, но ние пак тряб[в]а да ви ги повторим. Ние желаем да се освободим изпод турското иго и да бъдеме хора. Пригответе се и вия и очаквайте оная минута, която твърде скоро ще удари. Но за да извършиме това велико дело, нам са потребни две неща: хора и пари. Хора ние имаме, а пари нямаме; но с божията помощ ще да найдем твърде скоро и тях. Нашият главни, народни комитет е избрал нас да съберем потребните за нашето //
с. 8
освобождение пари, и ние ще да ги събереме. А от де? Ние ще да ги съберем оттам, отдето са ги събирали и другите народности, т. е. от самият народ. И тъй, ние предлагаме и вам да пожертвувате веднаж за [в]сякога щото можете и колкото можете. [В]секиму из вас ще бъде даден билет [18] от Българското привременно правителство: а това правителство ще да отговаря за дадената му сума пред народът, т. е. пред Българският народни революционни комитет, който така също ще да отговаря пред бъдещето българско, свободно правителство. Привременното българско правителство ще да държи подробни сметки от дека колко е [в]земало, дека ги е употребило, колко българи са погинали, как са погинали и пр. и пр. Щастливи са ония наши народолюбци, които повдигнат ръка за своята свобода — техните имена ще да се славят вечно; а страшливите, изедниците и хладнокръвните ще бъдат проклети во веки веков. Който е българин, когото е българка родила и който не иска да бъде турски роб, той трябва да жертвува всичко, за да може после да добие много. „Да продадеме имането си, да заложиме жените си и децата си, и да откупим отечеството си”, рекъл е Минин. [19] //23
с. 9
Господине! Ние искаме да ви кажем много, но засега стига и толкова — от вас самите зависи да притурите това, щото ние не сме изказали. Вам ще да се покаже чудно нашето предложение, защото то ще да дойде ненадейно до вас; но за чудение време не остава, — историята нас не ще да чака да се чудиме. [В]сичко това вие тряб[в]а да държите тайно, и вашите най-ближни приятели не тряб[в]а нищо да знаят. Вие тряб[в]а да отговаряте само за себе си. Гледайте да не кажете после: „Аз исках да помогна, но нямаше от де да се науча навярно кому да дам и как да дам”. Ние имаме хора на[в]сякъде и познаваме [в]секиго от вас, познаваме състоянието ви и даже духът ви, следователно ние ще да намерим възможност да ви явиме... Но вие може да кажете: „Нямаме пари!” [В]земете назаем, продайте стока, заложете къщата си, и дайте първият си дълг на отечеството, на свободата и на бога! Който помогне с щото и да е, той ще да има от нас, освен гореказаният билет, един //с. 10
знак [20], а тоя знак ще бъде неговото спасение. Когато нашите юнаци [за]станат под байряк (а това ще да бъде твърде скоро), то тежко тому, който не покаже билетът и знакът си! Който не приеме участие в нашето народно движение, той ще да се счита за предател и за неприятел на народът ни и ще да се разплати за греховете си; а фамилията му ще да бъде укорена пред света. Повтаряме, ако дадете доброволно, щото сте длъжни да дадете, то ще бъдете честити и заедно с вашето домочадие, ще бъдете под нашата защита чак до онзи ден... А ако постъпите с нас варварски, т. е. ако предадете писмото ни, или човекът ни, когото ви пращаме да се разберете, ако изнесете навън нашите желания и ги разкажете на някои наши български изроди, или ако търсите причина, за да не дадете това, щото искат от вас, с една дума, ако злоупотребите с нашето доверие, то страшно //с. 11
ще да ви се отмъсти. [В]земете си на умът, че ония мъже [21], които стоят като главатари в народното движение и които съставляват временното правителство, не се боят вече от никого и решили са се да вървят напред.24
Пътят на заточениците от София до Диарбекир25
без да се обръщат назад. Ние се не боим вече нито от турското беззаконие, нито от турските „мекерета”! [В]сичките турски мъки, бесилници, пращания в Диарбекир и пр. са пред окото на българските юнаци нищо. [В]секи юнак има своето предначертание в главата си; а народният комитет и Привременното правителство ще да предварят [в]сяко зло и ще да награждават [в]сяко добро. На нашето чело е написано: „Чиста свобода” или: „Юнашка смърт”. Решавайте се сега по-скоро да ни кажете: с нази ли сте или против нас, защото хиляди юнаци очакват отговора ви. град (?) 1871 г. март 10
от Б. Р. Ц. К. [22]
Печат
Привременното правителство в България” //с. 12
От началото, като почнах да прочитам това писмо, доде го свърших, аз се разтреперах цял целеничък [23] — едно от радост, друго от страх; и тогава веч разбрах, че не е това за протестантство и ярешки кожи, а съвсем друго нещо било.След прочитането, като се замълчах малко нещо, Д. Общи ме попита: „Е, бай Тоне, разбра ли сега ния какви хора сме (търговци) и за каква стока ходиме?”. „Разбрах много добре”, отговорих. „Като е тъй, отсега занапред ще ви запишем за член на Ц. Р. Б. Комитет, и ще работите заедно с нас, доде постигнем желаемото, т. е. освобождението на нашето мило отечество от проклетите петвековни наши мъчители турци; стига толкова робство — 500 години какво ни владеят, трябва ния, българите, да станем с оръжие в ръка да се избавим от тях. Ако не направим тоза час по-скоро, тия (турците) какво са захванали да правят с нас, най-сетне са намислили да ни //
с. 13
изтребят от лицето на земята и да не се знае, че имало българин на тоя свят и т. н.”, като прибави още, че това трябва да приказваме и на други наши приятели, най-верни и ближни, и да го пазиме в голяма тайна. Като изслушах с внимание всичко, що ми приказваше устно разпаления и непознатия за мен досега Д. Общи Македонски, мислех какво да му отговарям, като и още мислех в себе си, че това и аз желая от всичкото си сър-26
це и душа (т. е. освобождението ни от турците); но да не бъде някоя измама и шпионство от страна на турското правителство, понеже до тази минута нищо не знаех и не ми беше явено от никого, че съществува Български комитет с цел да се освободим от турците, по тез[и] причини, като първи път ми се яви такова нещо от непознати за мен хора, най-сетне, като ме принуждаваше Д. Общи да му отговоря на предложението му, ще приема ли това, което ми обажда или не, отговорих му: //
с. 14
„Бай Димитре, добре би било да приема, но до този час като не ми е явено такова нещо от никого, освен сега от ваша милост, и като първи път сега се запознаваме с вас, не мога да приема нищо, за което ми говорите. Помислете си, прибавих още, ако бяхте вие на мое място и да ви предложа това, което ми откривате, дали бихте го приели веднага, додето се не допитате от ваши приятели. Това трябва и за мене, т. е. да се допитам от мои приятели, и тогава може да приема с всяко благодарение, а сега повторно ви казвам, че не приемам.” Като изслуша Д. Общи от мен отрицателен отговор, той се страшно разлюти и захвана сърдито да говори: „А — ах, боже мой, иди с такива българи освобождавай България... доде им напълниш главите какво трябва да правят, то от нас, българите, нито един няма да остане. Вия се страхувате, байо, че не ни познавате и че ви говорим за нещо //с. 15
лошо, истина е, тъй донейде имате право, но за да се уверите в думите ни, за което ви явиме и поканваме, аз ще ви покажа няколко лица от София, които нарочно ни показаха при вас да дойдем и да ви обадим всичко. И тия са Христо Ковачов (учител), Димитър Ножаров, калугера Генадия [24] и други още много има, нели ги познавате?”. „Познавам ги”, отговорих. „Е, добре, а вия сега се отказвате да примете за което ви говориме, но в такъв случай запомни ли що пише в писмото, що прочете сега? Че ние ти явиме [в]сичко, за което сме тръгнали да вършим, но ако се дръзнеш да издадеш и подкажеш намерението ни на турското правителство, то помни добре, че домът ви на пепел ще стане с домоча-27
дието ви.” При тия думи на Д. Общи аз мислех в себе си да не е шпионство, като ми показваше горепоменутите лица от София и с тях да ме дохване да кажа, че искам да работя против турската държава. По тия съображения най-сетне му казах: „Моля ви, бай //
с. 16
Димитре, не сърдете се на мене, че ви отказвам засега, което ми предлагате по тез[и] причини, които ви обадих и по-преди, т. е., че пръв път се запознаваме с вас сега. Но нали е тъй, утре ще отида в София да се видя и допитам от лицата, които ми обаждате, че са ви проводили до мен, и като ми кажат, че е вярно това” което ми явите, тогава на драго сърце елате да говорим за всичко, и мога да приема което ми кажете”. Тъй се свърши разговорът ни с Д. Общи. Можеше той да пренощува тази нощ, но като се не срещна работата, обядвахме и сетне си отидоха невесели, и на тръгване ми казаха, че след 3—4 дена ще дойдат пак и да бъда готов за всичко. „Сбогом!”. „Идете сбогом.”Останах без тях (гостето) самичък, слисан, разтревожен в мислите си, дали зле аз сторих, като не приех поканата на тия хора; ах, боже мой, дали вярно ще бъде това, което ми казаха! И ако е вярно, помогни на тези братя, които са се //
с. 17
наели и досетили да освободят нашето отечество мила България от проклетите турци. Това говорих в себе си, като си плесках ръцете в стаята и подскачах от радост. Повърнах се и влезнах при мющериите си. [В]секи от тях си пие винцето и хабер биле нямат, що е мен казано в този щастлив ден. Казах им, че си отидоха търговците и след няколко дена па[к] ще до[й]дат и тогава ще почнат да събират ярешки кожи и гладни говеда (търговията). Тия одобриха и пак си пият по чаша. Излязох от кръчмата, ходех нагоре — надоле и мислех [за] казаното от Д. Общи. Нийде ме еедало не хващаше, като още пресмятах, ако се освободим от турците, какво ще ни бъде добре без тях, и ако останат в България, ще им бъдем па[к] ния господари, да видят какво е робство; аз мисля и смятам като онзи, що е казал: още кон не видял и нозе примахал.28
Това свършено вече, но сега кому да явя //
с. 18
най-напред това нещо? Измислих и повиках шур[е]я ми Веле Христов, който стоеше в кръчмата ми и му рекок: „Веле, иди кажи на дядо поп [25], че го викам да до[й]де по-скоро тука, че има нещо да му казвам”. Той отиде и след малко пристигна дядо поп, който в това време ми беше най-верен приятел. Седнахме на мястото, дето с Д. Общи говорихме, захванах и му разказах всичко подробно, що бях узнал през тоя ден от новите търговци. [26] Дядо поп, като ме и[з]слуша всичко, що му изприказах, одобри поканата от Д. Общи и сърдеше ми се защо не съм го повикал по-напред, доде са тук били гостето, та да се види и той с тях; казах му, че след 3—4 дена па[к] ще до(й]дат. Той захвана да вика: „Боже мой, по-скоро да бъде това!” — и същевременно подскачаше и той от радост. Съветвахме се двама в тоя случай какво //с. 19
трябва да правим. Най-сетне се съгласихме утре рано с конете си да тръгнем за София до показаните от Д. Общи лица, да узнаем от тях за [в]сичко, което ни е явено дали е вярно или някоя измама. Пихме му кръчмата и стана късно вечерта, дядо поп си отиде. Аз вечеря не търсих, понеже бях сит, легнах да спя, но заспива ли се, цялата нощ не мигнах, а [в]се мислех какво ще бъде и дали ще можем по-скоро да се избавим от проклетите турци. Нощта някак много голяма ми се видя, не се съмнува, най-сетне по едно време показа се зората от светливото слънце и дядо поп пристигна с конят си заедно, каза ми „добро утро” и „готов ли си да тръгнем?” „Готов съм, дядо попе, е и конят ми е стегнат, слезни да пием по чаша за добър път и сетне да вървим”. Слезна дядо поп от конят си, пихме по чаша и качихме се заедно на конете си, па тръгнахме за. София. През пътуваннето ни бяхме много весели и радостни и молехме бога дано бъде истин[н]о това, за което отиваме. Пристигнахме благополучно в София на един български хан на Кору чешме [27], оставихме си конете //с. 20
и веднага тръгнахме да търсим показаните нам от Д. Общи лица да ги питаме има ли да съществува Български ко-29
митет. Таман отивахме от ханът къмто черквата „Свети Крал” [28], срещнахме се с едного от тези лица, които ни беше показал Д. Общи и той беше учителят Христо Ковачов. Поздравихме се и му казахме да се спре за малко да поговорим нещо. Той се спря и съгласи [се] на това, като ни попита що има. Отговорихме: „Г-н Ковачов, ще Ви попитаме за нещо, има ли да знаете някакви търговци, изпроводени от нейде по селата да събират ярешки кожи и мършави говеда?”. Попита той какви бяха хората. „Бяха — единият рус, възнисък около 30-годишна възраст, а другият — млад, още мустаци няма, около 20-годишен, и двамата въоружени и бяха с добри коне”. „Що ви приказваха?”. „Приказваха ни за такива работи, за които досега не сме слушали от никого.” „Е, какво беше то?”. „Такова нещо за комитет, че имало в България, който работил за освобождението ни от турците, не знаем //
с. 21
вярно ли е или е някоя измама. [29] Искаха да ни оставят и от комитетските книги [30], които носеха със себе си, но ния не смеехме да ги приемем и тия си отидоха сърдити; името си каза единият — Д. Общи, а на другия — Васил Бошаранов”. Г-н Ковачов ни каза, че „тия хора, които ви са явили това нещо, то е вярно и тия са наши хора, не трябва да се боите от тях, а да ги слушате и изпълнявате [в]сичко, което ви кажат, само да се пазите да ви не [31] издаде някой на правителството, това го знаем и ний и с бож[и]ята воля ще се трудим да постигнем това, което ни се яви от комитет[а].” Повече нямаше време на улицата да говорим и раздвоихме се, той си отиде в училището, ния с попа се повърнахме на ханът и седнахме да обядваме с голяма охота, понеже желанието ни се изпълни, т. е. уверихме се във всичко, що ни беше казано от Д. Общи, че е вярно, пийнахме си отгоре и винце и то повечко, та доде си отидохме в село, пътят преминахме много весело и с песни, като прибавяхме още и казвахме: „Къде //с. 22
си, бай Д. Общи, ела по-скоро сега при нас и няма вече да ти повръщаме съветите и комитетските книги.”
[Previous] [Next]
[Back to Index]
БЕЛЕЖКИ
1. Село Желява, Софийски окръг. Селище, водещо своето начало от дълбока древност, от времето на траките. Около селото са запазени редица паметници, свидетели на многовековното съществуване на селището — тракийска могила, некрополи, римски монети, средновековно градище, манастири и др. Населението принадлежи към етническата група шопи. Жителите на с. Желява по време на османското владичество запазват своето народностно съзнание. В епохата на Българското възраждане с. Желява също поема своето икономическо, културно-просветно и политическо пробуждане. През пролетта на 1872 г. е създаден Желявският частен революционен комитет. Повече сведения за с. Желява вж. Данчев,. Н. Огнище за родолюбие. Ред. и оформл. Н. Ликовски. С., 1980, 68 с.
2. Под цифрата „5” има зачертана цифра „25”.
3. Следва зачертана дума „дела”.
5. Мюсюлманско население от Кавказ, част от което по силата на Парижкия мирен договор от 1856 г. било заселено в българските земи. Черкезите със своите безчинства и грабежи притеснявали и нанасяли големи загуби на българското население.
7. В ориг. „пак”, и по-нататък — също.
8. В ориг. „1871 година” и зачертан текст: „май в кой ден не помня”; авторът греши годината, тъй като през юни 1871 г. Д. Общи идва в България. В с. Желява той идва през пролетта на 1872 г. Вж. Заимов, Ст. Миналото. С., 1985, с. 42.
9. Следва зачертан текст: „една стая”.
10. Следва зачертан текст: „и ги попита”.
11. Следват зачертани думи „и аз”.
12. Гр. Дяково, дн. Дяковица в автономната област Косово, СФРЮ.
13. Васил Братанов Бошаранов (Бушеранов, Бушаранов, Бошуранов).
157
14. Учител в с. Голям Извор, Тетевенско.
15. В ориг. „дукяно”; и по-нататък също.
16. Позив (окръжно писмо) от името на Привременното правителство в България — отделение на БРЦК. Първоначалният текст е писан от В. Левски и вероятно изпратен за отпечатване и размножаване в Букурещ, където е редактиран от Л. Каравелов — вж. Васил Левск и. Документално наследство. Юбилейно издание по случай 100 години от гибелта му. С., 1973, с. 72—73, 76—78, док. № 15 и 17.
18. В ориг. „белет”; става дума за оправдателна разписка за приетата от БРЦК материална помощ.
19. Козма Минин, руски патриот, организирал и ръководил борбата на руския народ срещу полските интервенти в началото на XVII век.
22. Български революционен централен комитет — организация на българското национално революционно движение (1869—1876). Основите на БРЦК са положени от група български емигранти начело с Л. Каравелов и В. Левски. Левски поема задачата да изгради здрава вътрешна мрежа от частни революционни комитети в България. За средище на революционната организация Левски избира Ловеч. Неговата задача е да осигурява административното единство и обединява комитетската мрежа в страната, чийто център Левски наименова Привременно правителство. Печатът на организацията носел надпис „Привременно правителство в България I отд. от БРЦК”.
24. Йеромонах Генадий, игумен на Драгалевския манастир край София.
26. Димитър Общи и Васил Бошаранов.
27. В ориг. „Кури чешма”; средищен площад в българската махала в София между днешните улици „Алабин”, „Узунджовска” и „Витоша”.
28. Днешната църква „Св. Неделя”, в двора на която се е помещавало Класното мъжко училище, наречено още „Денкоглувото училище” — изградено със средствата на видния български търговец в Русия Иван Денкоглу.
29. Следва зачертана дума „даваха ни”.
30. Позиви, оправдателни разписки и други документи на БРЦК.