Дядо Стоян, като беше се разболял на Петровдек с леко боледуване и с помощта на доктора [148] след няколко дни пооздравя и си гледаше работата в градината. Когато в едно време, преди Димитровден [149] няколко дена, повтори го болестта, но и сега леко болен, ходеше [в]секи ден, от ядене не спираше //
с. 154
и нямахме страх, че е твърде болен. Веднаж го поканихме да пишем писма
за отечество[то], той ни отговори, че не ще да пише [на] тоя ред, че е
малко болен, а да види на кой ред ще го обърне болестта, тогава, ако остане
жив, ще пише. На тоя негов отговор оставихме го на мира, а ния си писахме
само от наша страна. Една вечер срещу Димитровден тръгнах за в градината
при дядо Стоян, да видя защо днес го няма да излезе къмто нае. Таман стигнах
при вратата градинска, насреща ми иде дядо Стоян, в една ръка носи църно
шише да си купи ракия. Попитах го къде ще отива; като ме видя наместо отговор,
той притрепера, изпущи шишето, което се строши и той падна в несвяст на
земята. Като го видох в таково положение и аз се поуплаших; като придох
да му помогна да стане, попитах го: „Дядо Стояне, какво правиш тъй? Много
ли ти е зле, та падаш така?” Той ми отговори, че е болен много. Продължих
аз да го преговарям да намерим особна стая за него, като повикаме доктор
да го прегледа, давно му помогне с церовете, които ще му даде, да не жали
парите, които ще похарчи в тоя случай. //
с. 155
Той ми отговори, че не знае що да чини. Най-сетне го дигнах полека
и казах му да си отиде в градинската стая, а пък аз да отида да обадя на
поп Стоян да дойдем при него (дядо Стоян). Повърнах се, обадих на поп Стоян,
че дядо Стоян е много болен. Той каза да повикаме и Христо Ковачов, с когото
и тримата отидохме в градината при дядо Стоян. Заварихме го, че си легнал
на одъра (който си бе сам направил от дърва), повикахме го, той стана и
рече: „Момчета, вия ли сте, чакайте, тук имаше свещ да я запаля” (понеже
се беше стъмнило) и [в]зема, та я
93
запали. Подкачихме да разговаряме и да го питаме какво той ще рече, та да повикаме доктор да го прегледа. Той казва: „Не знам, сега съм [се] сбъркал какво да правя”. „С това твое незнание се отдели от нас”, казах му аз, „нали беше по-добре да сме наедно? Колко пъти сме ти говорили, а ти отбягваш насаме. Кой ще те гледа сега, като си самичък?” От тия думи той се просълзи. Продължих аз: „Дядо Стояне, не бой се, че си болен, бог милостив ще даде и здраве да оздравееш, макар че сме сега в Диарбекир, ще до[й]де време като днес да сн отидем в милото ни отечество, в с. Желява при своите ни.” Той отговори: „Ако дава бог живот, ще си отидем”. „Сбогом //
с. 156
засега дядо Стояне!” като му са обещахме, че утре рано ще до[й]дем
при него да повикаме и доктор. Той ни отговори: „Идете със здраве.” По
пътя като вървяхме, разговаряхме, че дядо Стоян е болен, но като повикаме
доктор да му даде някакви церове, ще му премине. Заранта като станахме,
попът отиде при дядо Стоян, дето заварил и Христо Ковачов. Аз останах да
раздигам [150] леглата ни и да помета стаята. След
малко до[й]де си попът и каза ми, че дядо Стоян, бог да прости. Като чух
тия думи, метлата, която държах в ръцете си, изпущих на земята и не знаех
що да продумам. Попът повтори и ми рече: „Не бой се, то вече стана що стана,
но хайде сега да гледаме да го изпращаме как трябва.” Аз се просълзих и
тръгнах при дядо Стоян. Като отидох в стаята му, видох го, че лежи на одъра
още жив и пъшка, хванах го за ръка, повиках го: „Дядо Стояне, стани!” А
той мълчи и няма вече кой да ми отговори. Поплаках при него, па се оттеглих
и подкачихме с попа да се питаме какво сега да правим. Бързо отидох, та
доведох доктора, прегледа го и каза, че болният е вече на път и не може
да му даде помощ. Подир това остана попа при дядо Стоян, аз отърчах вън
от града в новия сарай да повикам от нашите българи старците дядо Петър
и дядо Лало [151] да дойдат и седят при дядо Стоян.
Намерих ги и разказах им каква е работата. Тия ми отказаха да дойдат. С
плач //
с. 157
на очите си помолих ги още
94
един път и тия послушаха и тръгнахме заедно. Като пристигнахме при дядо Стоян [беше] още жив, но душа бере[ше]. Казаха ни да приготвуваме, що е потребно за погребението му, че той свършва вече. Тъкмо на Димитровден 26-ий октомврий 1873 год. през денят, в 9 часът по алафранга [152], дядо Стоян Мечката предаде богу дух на възраст 60-годишна, който оставя сопруга, двама синове и една дъщеря, да плачат и вечно да тъжат за него!. . . Дядо Лало и дядо Петър пречистиха и преоблякоха на покойния тялото, а мене проводиха на пазаря да накупя що е потребно за погребението му. Отидох и купих платно за покрив, 12 кърпи, зехтин, кандило, тамян и свещи за през нощта. Повърнах се, та [в]земах жито, захар и орехи, та ги занесох на Парашкева българката, като й казах да приготви за утре пшеницата за дядо Стоян, и тя се обеща да свърши. Оттам отидох при покойния, на когото старците бяха положили тялото му на одъра, и запалихме кандилото и една вощеница. Те, старците, останаха да преспят тази нощ при него. Заранта отидох, та [в]земах дъски и повиках Дико Тодоров (изворец), та му направи вечната къща. Приготви се всичко за погребението му. //
с. 158
Повикахме и до[й]доха двамата братя калугери (свещеници), [153]
нашите двама — поп Стоян и поп Георги, [154] и двамата
православни диарбекирски — поп Димитър и поп Козма. Събраха се и [в]сичките
българи, дигнахме на покойния тялото и аз, със запалена вощеница напред,
като носех и синията с пшеницата, упътихме се към вечнийт му дом. Като
пристигнахме на мястото, сложи се тялото му и се раздадоха всякому по 1
вощеница. Свещениците започнаха опелото и го свършиха. Подир това всеки
приде, та се опрости с покойнийт, също направиха и диарбекирските жители,
които присъствуваха около 50 души. Най-сетне каза всеки с нажален глас
и със сълзи на очите си: „Бог да те прости и вечна ти памет, старче дядо
Стояне!”. Положи се в студения гроб и се погреба близо до гробът на Васил
дядо Петров, дето ще лежат вечно един до други. Раздаде се по лъжица всякому
от пшеницата, а на свеще-
95
ниците и гробокопателите — и по една кърпа. Сетне се завърнахме [в]сички нажалени на местата си. Само няколко душ [и] от нашите българи и двамата калугери отидохме на дядовата Стоянова стая, да му се прегледат нещата, що е оставил. Прегледаха се и се туриха в ковчега му, гдето се //
с. 159
заключиха и предадоха на съхранение на Милош Васнльов (свищовец), а
Христо П. Ковачов подзе грижата, когато се продадат нещата, от тия пари
да се направи един камък над гроба дядов Стоянов. (После какво стана с
тия неща не знам, само едно бакърно с дръжка малко с капаче тенджере, в
което си вареше чорбица дядо Стоян [в]земах още когато се погреба, та го
отнесох в отечество[то], когато си [155] отидохме,
та го предадох за спомен на домашните му, което пазят и днес.) Разнесохме
се всеки кой де живее. Ния двама с поп Стоян останахме нажалени и много
скръбни като изгубихме дяда Стоян, когото няма вече да видим. При него
бяхме като при един баща, а сега ни остави като сирачета в тази чужда земя,
много отдалечени от милото ни отечество, но какво да сторим, когато съдбата
решила това, освен търпение друго нищо. След 40 дена по смъртта на дяда
Стоян, отредихме го; също и годината когато навърши, чете се панихида в
черквата за покойния. Бог да го прости и вечна му памет!
В един ден на 7-ий декемврий 1873 г. видохме, че докараха един сърбин на име Милуш Лекич, който //
с. 160
учителствувал из Македония, неизвестно нам по какви причини,
осъден от турското правителство за 5 години на заточение в Диарбекир. Престоя
няколко дена в затворът, сетне се пусна с поръчителство от православните
местни жители да живее свободно в градът.