Не ми допущат силите и знанието да опиша тук вълнението на моята душа в тия минути, как се вълнуваше тя, догде преминахме пътят от София до Желява; аз не знаех къде се намирах, защо и аз не знам. Тоя ден беше личен ден, празникът на свети Николая, 6 декемврий 1875 год., когато си стъпих, където съм се родил, пораснал и живеял. Тъкмо в 6 часа по европейски вечерта влезнахме с около //
с. 214
20 души посрещачи, които ни посрещнаха отвън селото, влязохме направо
в кръчмата, която се намира в дворът ни, която беше препълнена от хора;
очакваха назе, а които още не бяха пристигнали до назе, от бързане падали
и ставали по пътя. С кого попреди да се видиме, [в]секи тича до нас да
се приближи и да ни каже „добре дошли”; едни съгледах сълзи поронили, други
се удивили и не знаеха що да продумат. От натрупванието на многото хора
— мъже и жени, стари и млади, с домашните още не съм се видял. До едно
време брат ми Андрея като правеше отстъпка всекиму да се види с мене и
те никому се не иска та да се отдалечи, той ги поразбута и приведе до мене
старата ми майка, която ме прегърна и не можеше да ми продума, последва
сестра ми, децата и жената ми. Аз прегърнах от децата си едно, нея слисах
и не знаех за дълго време що да си продумаме. Тази минута бе щастлива за
едно семейство, което бе изгубило стълбът си на това семейство завинаги.
Но сега с божието //
с. 215
благоволение се намери живо и здраво в прегръдките и това семейство.
Хвала на всевишния бог, който пази всекиго да не погине без време. В това
време [на] мълчание, като очакваше всеки да чуе от нас гласът ни и някоя
думица из устата ни, които са говорили преди три години пред тях, най-сетне
посъбрах силите си и про-
122
думах: „Мили мои братя и сестри, мои съселяни, със силата на божието провидение аз вече се намирам жив и здрав между вас! Няма що повече да ви приказвам сега, само ще ви кажа да поблагодарим бога, че ни е удостоил да се видим, че сме живи и здрави тоя ред, па отсега нататък па[к] същия ще ни пази от всякакво зло и ще изпълни нашето желание. Чуха се гласове: „Амин, дай боже!” „Хайде да оставиме всичко настрана сега, а ще кажа, давай, братко, на синца ни по чашка да пи[й]нем и сетне да си отидем за вечеря.”
И това като направихме, поканих освен попа, който си отиде у дома //
с. 216
от моите 4 души другари заточеници (сега освободени), отидохме в къщи
и вечеряхме. Заранта ги изпратих и те си отидоха за домовете си.
Дотук така съм прекарал тези си години, за които ви приказвам с тая си приказка в настоящите бележки.
Ако бъда жив и отсега нататък, ако ми се случи през живота нещо [интересно],
може пак да забележа и [да] ви поприкажа.
Т. Ив. Крайчов