2. ИЗБЯГВАНИЕТО НИ ОТ БАБИНИ СИВИНИ ЗА С. ВРАЧЕШ ПРИ РУСИТЕ
Тук, у бабини Сивини, стояхме 25 дена, никой от селяните и др. не ни знаеше, че сме там, освен в последните пет дена обзнаяха, че се пазим в тази колибка и това ни накара да я иапуснем. Като приготвени за път, тъкмо в полунощ [в]зехме сбогом от баба Сива, прекръстихме се и тръгнахме,
147
никой не ни видя. След пет часа пътуване, таман зората на слънцето се показваше и ния пристигнахме на дядовата Грозданова кошара, дето отпочинахме — кошара, която се намира под самия връх на Мургаш планина, откъм южната страна. Похапнахме малко и след един час почивка продължихме пътят си, като ни улесни и дядо Гроздан [за] посоката, по която трябва да пътуваме през „Турски преслоп”, дето искахме да заминем, не смеяхме, а [в]зехме без път към изток и мислех до вечерта да настигнем до някоя кошара да пренощуваме. Учителят пръв път минава през тия местности. Сняг току-речи го — до пояс. Аз напред правя //
с. 52
пъртина, той подире ми и като не навикнал да гази такъв дебел сняг,
както през нощта, така и сега, правехме на много места почивка. Най-сетне
на заход — слънце пристигнахме на една елешнишка кошара, на Атанас Калчев,
дето заварихме, че и жените им избягали от селото да се пазят; тамо имаше
и още няколко души елешничани, между които беше и Иван Пешов, мой сродник
и приятел. Дотука криво-ляво аз сполучих показанията на дядо Гроздан за
пътят ни. Но отсега нататък никък не съм преминавал, затова още вечерта
помолих присъствуващите кой от тях за утре ще ни бъде другар и повече да
ни показва пътят за Врачеш. Отвори се въпрос и никой не знае път в това
време сега за Врачеш. Най-сетне намери се средство, че само през една пътека
можело да се премине по-свободно отколкото през другите. Обеща се за другар
и пътопоказател моя сродник Иван Пешов. Като се нареди добре тази работа,
ударихме на други приказки и сетне попреспахме. На заранта при тръгванието
ни учителят изяви желание, че при този дълбок сняг по-нататъшното му пътувание
е невъзможно. И като остана той на кошарата, при другите //
с. 53
елешничани, ния с Иван тръгнахме и след два часа стигнахме до Радин
кладенец, място в една тясна пътека между големите букове, поседнахме на
снега до самото кладенче да си отпочинем и изявихме желание да си похапнем.
Извадих барденцето с ракийцата, та си
148
пивнахме, сетне хляба и печената кокошка, която носех от дома, та се нахранихме добре. Като продължихме пътуванието си, след два часа още, таман превалихме Балканът и наднесохме [се] над Врачеш, из едни кривули съгледахме откъм източна[та] страна голямо движение и това беше войска, но не можем разбра дали е турска или руска. По-нататък малко, същото съгледахме и откъм запад и ния се слагахме из тесните кривули и продължавахме пътят си, но с голям страх. Още малко по-нататък на един кривул туку се показаха насреща ни шес[т] души с шинели и на рамо пушки, — хъ сега де, ни назад, ни напред, защото мислехме, че са турци. Голям страх ни обзе като ненадейно се изпречиха преди нас, но лошо-добро — няма накъде, наближихме срещата си, един от тях се обади и каза: „Къде така бе, байновци?” „Къде Врачеш”, отговорихме ний. „Защо?”. Като се уверихме, че са //
с. 54
българи, а не турци, изказахме си пред тях намерението, че сме избягали
от турците и отиваме при русите. Те ни казаха, че във Врачеш не можем намери
нито един русин, защото има заповед от Гурко [201],
та вчера всичката войска потегли да мине Балкана. За уверение на това ни
посочиха още, че не сме ли съгледали руската войска и от двете страни,
дето са потеглили за през Балкана. [202] Уверихме се
на думите им, и големият страх, който имахме, замени се минутно с голяма
в сърцата ни радост и се повърнахме надиря с тях заедно. Лека-полека, едвам
вечерта, пристигнахме на една чурешка, овчарска колиба, та пренощувахме.
Заранта те потеглиха за Чурек, а ния с Иван — към нашите села. Учителят
Харалампий не заварих на кошарата, дето го оставих, а заминал за село.
Къде обяд стигнахме на Ивановата кошара, дето заварихме 7—8 души елешничани,
избягали от селото (че турският аскер се заканвал да запали селото и да
избие хората). Заклали там една яловица (овца), пекли и яли от нея. Като
имаше добър огън, нарязахме за един шиш месо и ния с Иван, //
с. 55
та опекохме и се наядохме. Иван излезе пред колибата при другите хора
и поиска да го обръсне един от тях, аз
149
останах в колибата до огънят и съм запушил цигара тютюн. Иван, таман полуобръснат, син му Илия, 10-годишен извика: „Тато, тато, я погледни, че иде чичо Ангел и води двама турци аскерлии. Стреснахме се всички от това известие, погледнахме и то вярно. Хъ, сега накъде, останахме на местата си всички замръзнати. След пет минути идящите турци заедно с Ангела потънаха в една долина, през това време, догдето излязат из долината и ще до[й]дат право при нас на колибата, хората удариха дългата, кой на къде можеше, изкочих аз и със силно тичане продължих подир двама[та], те отстъпиха много, но по дирята, пристигнах ги, че са спрели в една, долина между буковите храсталаци. Като много силно бях се запъхтял, спрях се малко по-долу от тях до един храст. Един от тия мои другари каза: „Тайте се тука и не мърдайте, да видим какво ще стане, и ако видим нещо, че идат къмто нас, стягайте се тука нагоре, спасението е в гората. Аз мислех и казвах в себе си: „Боже мой, какава е тая работа, докога ще тегля тия страхове и неудобства за мене //
с. 56
и семейството ми, дано бъдат тия най-последните!” Това до де си аз
мислех, от другарите един се обади и посочи: „Я гледайте, хе там долу на
ливадата при сененика, няколко души с пушки на рамо се разхождат и не се
знае да не бъдат и те от турския аскер”. Догде ги ния съгледахме и бъбрехме,
че ако се подвижим от местата си ще ни съгледат, те потеглиха бързо, бързо
към колибата, отдето избягахме и като се поспряха в краището малко, свалиха
пушките си от рамо. В същото време съгледахме и другите двама, що ги водеше
Ангел, че забрали няколко овци, Ангел ги мамеше напред, а те ги караха
отдиря. Току изгърмяха пушки и тези двамата, що закарваха овцете из тясната
пътечка през храсталака, силно изведнаж побягнаха, овците се отстраниха
на една страна от пътеката. Ангел на друга падна на земята, и те продължиха
бяганието си, пушките продължават да гърмят подире им, но не могоха да
ударят никого от тях, превалиха билото и се затулиха без да се видят вече,
а тези, що гър-
150
мяха подир тях, тичешком излязоха въз пътека[та] до билото; спряха се тамо и изгърмяха още по няколко пушки. Какво е станало по-нататък от това произшествие в тоя //
с. 57
ден не могохме да узнаем. Само разбрахме, че тези, що гърмяха с пушките,
са били от хората, с които бяхме заедно миналата нощ. И ако бяхме знаяли,
че са от тях, и се намерват в тази местност около нас, не щяхме да бягаме
от колибата, а щяхме да дочакаме тези двама, що ги водеше Ангел, и като
бяхме 7—8 души, щяхме да ги хванем и предадем на комитите. Ангел когато
падна пред овцете, мислехме, че е убит от гърмежът на пушките, но то не
било, а паднал от силното побягване на двамата турци, които го тласнали
из пътеката, за да преминат по-скоро. След това раздвоихме се с другарите
и аз оттам опътих [се] самичък, та до вечерта пристигнах на дядовата Грозданова
кошара. Разказах му историята, която от вчера и днес ни се е случила и
го уверих, че утре ще ни до[й]дат гости от братушките, затова ще трябва
той през тази нощ да омеси на хляб всичкото си брашно, което има в колибата
— около 10—12 оки, за да се намерва, че може някой да намине тук и да поиска
хляб. Така и направи. Бъбрихме всичката нощ, заранта преди слънце таман
//
с. 58
в зори двете деца при дядо Гроздан, които бяха изле[з]ли рано да разхвърлят
сено на овците, току долетяха при нас в колибата запъхтяни и с прекъснат
глас заговори едното от тях и казва: „Дядо Гроздане, я излез да видиш нещо,
какво слиза от Мургаш, не знам рогачи ли е, биволи ли е, зацърнеял се е
целия плаз (пътят, из който слизат войските)”. Казах на дядо Гроздан, че
това са гостето, за които му предсказвах, излязохме из колибата навън,
погледнахме, що да видим! Наистина, децата право казваха, че цялата местност
на тоя плаз видохме и ний — покрита беше от войска. От радост за мен нищо
друго не оставаше, освен да тичам насреща на добрите, наши мили братушки,
които през тази студена зима, през тези дебели снегове и през този мъчно
проходим Балкан (Мургаш) [203] минаха за освобождението
на нашето оте-
151
чество България. [В]земах от хлябът три турти (погачи), от които дядо Гроздан през нощта бе умесил, потеглих през долините и след 1/2 час приближих, където минаваха братушките; поставения в един храсталак караул, като ме съгледа, че отивам //
с. 59
къмто него, каза ми нещо по руски, струва ми се, че беше: „Що ти такой?”
Отговорих му: „Я българ, братушка!”, и той ме остави. Приближих до него,
казах му: „Добре дошъл, мой братушка!” Що ми отговори не помня, понеже
бях залисан и в другите войници, които минаваха край нас. Подадох му от
туртите, че като [че] му подарих бог знае какво! Като видоха другите, че
имам хляб, спуснаха се няколко души къмто мене, аз разчупих други турти
да дам всякому по малко, едва ли успях, та подадох на двама остатока от
счупената и другата цяла турта грабнаха ги из ръцете ми и така не могох
да раздам от хлябът на повечко души по малко.
Постоях тамо повечко време, догдето изминаха всичките; най-надире видох, че няколко души едвам можеха да ходят, заболели от простуда. Подир това тръгнах и вървях подир тях 1/2 час, те слизат направо за в село Елешница. Аз [в]земах надясно пътят за Желява (нашето село). По този път срещнах Атанас Стойков, който отиваше при овцете си, казах му за всичко и той от радост остави овцете и повърна се надире с мене. Наближихме селото и съгледахме, че турската конница, що беше в Елешница, избягала и се //
с. 60
развърта около село Столник.
Влязохме в село и право си отидох у дома, заварих кръчмата ни пълна с хора, така беше и около нея с хора, посрещнаха ме всичките с „добре дошъл”, аз им отговарях: „Сега лъжа вече няма, доведох ви нашите многоочаквани братушки, да сме готови да ги посрещнем”. И така нататък приказвахме и гледахме, че турците още се въртят около Столник, но [х]ванаха и него да напущат. Между тоя разговор попитах тука ли е субашата (турчин) на дядо Пешо. Те ми казаха, че отишъл с измикярите за дърва в манастирската кория. Поканих Пенко Писков и Величко Спасов да оти-
152
дат в корията и като намерят субашата, с измама да му [в]земат оръжието, даже и на сила, да го вържат и докарат в село. Отидоха, намерили го, но не смеяли нищо да му направят, дошли си заедно с него в селото, той се усетил, че е влязъл в тясното и проводил овчарят на дядо Пешо — дядо Малин да ме пита — с какво средство сега да прави, та да се спаси от московеца. Проводих му известие //
с. 61
да за[х]върли оръжието и дрехите си, тогава да облече селски дрехи
и да стане като българин, тогава белким ще намери спасение и да не се бои.
Той не направил това. През това време дойде и каза един от селяните, че
между Елешница и Желява там на могилата стоят караул няколко души руси.
Проводих едного да им обади, че в нашето село има един „турок”, и от тях
двама веднага до[й]доха. Голяма навалица се натрупа около тях и се изпреваряха
кой по-напред да им каже: „добре дошли, братушки”. Най-после се уталожи
работата, като ги и почерпихме по 1—2 половници винце. „Хайде, братушки,
покажите нам где турек”, казаха те. „Он тука, в д[е]ревня, братушки, почакайте
още малко”. Вино им се дава още, но те не искаха да пият повече. В това
време проводих трима по-юначни от селяните при турчина субаша, да приказват
с него и да го слободят, че като ще до[й]дат двамата руси при него, ако
той прибегне към оръжието си да се защитява, да не би пострадал някой от
русите. Те, селяните, като видят такова нещо, трима нали са, да го обезоръжат.
Подир тях тръгнаха двамата братушки, придружени с двама от селяните. //
с. 62
Отидоха и заварили турчина, че седи и разговаря с изпратените по-преди
българи. Двамата руси като пришли на къщната врата, ударили с дипчиците
[204] на прагът и попитали: „Кой) турек тук?” Турчинът,
като ги погледнал, смръзнал се на мястото си и не знаел що да продума.
Те (русите) пришли, [в]земали му оръжието и вързали го с неговия пояс,
като му казали: „Хайде, вперед!” [205] и блъснали го
няколко пъти, че дългата пушка, която [в]земали от него, била [в]земена
в Плевен от техните братушки. Догде го прекараха през се-
153
лото, голямо и мало се трупаха да видят турчин как вързан се откарва.
Ние с всичките селяни — на крак пред кръчмата, дето ще заминат двамата братушки с вързания турчин. Когато се доближиха до нас, турчинът като че ли очакваше от нас някаква помощ и каза: „Тоне, попе, сбогом!” Братушките го блъснаха един път и му казаха да върви напред. Научихме се отпосле, че нищо не му направили, а откаран [бил] роб в Русия. Същия ден, привечер, до[й]доха в селото ни около 200 души кавалерия. С велика радост ги посрещнахме [206] и пресипахме с жито, настанихме ги в селото, где да пренощуват, цялата нощ не заспахме. Един път //
с. 63
късно през нощта, като отивах при големците дето бяха, на пътят в снега
намерих една пушка, помислих, че тя е от братушките изгубена, отнесох я,
та им я представих. Те ми казаха, че: „Тази мартинка-пушка е от турските
и нека бъде ваша.” Аз се възрадвах и благодарих им. В 1885 год. същата
пушка подарих на комитета македонски [207] заедно с
други още две, една сабля и 300 патрони. Сутринта ний около тях се радвахме
и прислужва[х]ме, колкото ни идеще от ръка. През същий ден подир пладне
пристигна в селото ни и пехотата, войска нещо около 3—4 хиляди души, разположиха
се и те кой какво може сам, събориха плетищата, накладоха си огън, турнаха
си котлета за чай да си варят, събориха купи сено, ечемик, овес за конницата,
бранки (овци) и прасета да колят и проч. На всичко това ний с радост гледахме
и говорехме: „Нахранете се, братушки, халал да ви бъде, защото ни избавихте
от турците”. Една паша свинка, като се не даваше да се улови и заколи,
те я прободоха с мъждраците си, на която цървата изпаднаха и се повлякоха
подире й. Най-сетне я уловиха и без да я заколят, отрязаха си от плешките
и веднага с козината наедно в огъня туриха да се пече, и така кой каквото
можеше, //
с. 64
гледаше по-скоро да се нахрани. Но това тяхно разположение не било
за много време, издало се заповед веднага войската да се дигне и замине
за Горни Богров, дето турски аскер отво-
154
рил бой. Току видохме, че кой какво може рами пушка и отива. Оставиха всичко, каквото си готвеха да похапнат и пи[й]нат; чаят приготвен за пиене, разсипват го и заминуват, така щото до вечерта останаха само няколко души от кавалерията с големеца им. [208] В това време заминаха и няколко топове. Битката се почна от вечерта и па другия ден продължи пак до вечерта. Жителите от селата Горни Богров и Яна, голямо — малко, кой каквото може избягаха у нашето село, топове гърмят, пушки пукат, ранени около 40 души докараха у селото ни, страх и трепет ни завзе и не знаехме какво да правим. Прекарахме тази нощ [в]се така, сутринта до[й]де известие, че бог помогнал на братушките, та отблъснали неприятеля и те (турците) като побегнали и в градът София не се спирали. Сутринта нашите освободители влязли в София [209] мирно и тихо и не заварили кьорав турчин в градът. //
с. 65
Конницата, която беше останала у дома ни, стояха нещо около 8 дена,
па се [в]дигнаха за София. В двора събрах остатък от сено около 3—4 кола,
после и аз замииах пешком с тояга в ръка за София и когато пристигнах в
селото Горни Богров, под селото, дето е станала битката, редом по пътят
и околността му, натъркаляли се и надули се турски трупове (лешове). Когато
пристигнах на същата местност, дето аз щях да загина от башибозуците-черкези,
когато ми [в]зеха конят (вж. стр. 37), поспрях се и погледнах лешовете
около мене, па си казах: „Боже мили, че и аз съм си отмъстил на турците,
наместо моите кости да гният тука, сега нека гният тука на 1200 души български
неприятели тирани. Това число е вярно, че след един месец, когато се ляните
с дървени куки ги влачеха и събираха в една дупка, та ги затрупаха, каза
се от привре менното тогава управление, [210] че били
1200 души.
Пристигнах в София, няма вече турци, а виждам българи и наши братя — руси, дюкяни и къщи тук по-нататък се поразчопкали; наши българи, както от градът, така и от селата се впуснали малко плячка кой какво може да прибере. Стоях //
с. 66
тук [211] в София около 6—7 дена, през
155
което време и аз можех да си купя по-евтино от братушките, които продаваха наяве и [с]кришно бакър около 40 ока, кожи от изклан добитък говежди — около 30 парчета, една сабля, за която се и карахме с Иван, дядовия Пешов зет, и един револвер, който и днес чувам. Па си заминах за Желява, дето се установих и залових за старото занятие (кръчмарлък и земледелие). Подир малко бидох избран за окружен съветник и постоянен член. [212]