За Коледни заговезни през 1906 г. с тогавашния архирейски наместник в Кичево свещеник Иван п. Кръстев решихме да отидем в манастира "Пречиста" и там да заговеем с манастирските братя, понеже знаехме, че ще бъдем приятни гости на добрия игумен Софроний и ще се нагостим по-добре от другаде, тъй като там имаше всичко в изобилие. Това отиване стана по мое желание, за да прекараме по-весело в манастира, понеже децата ми бяха пръснати по пансионите в Битоля и Скопие, та аз бях останал сам. Не отидох сам, за да не възбудя съмнение пред властта, че отивам на среща с някоя чета, и затова взех архирейския наместник, понеже той не беше взел пряко участие в революционното движение и се ползуваше с доверие пред властта.

Когато отидохме в манастира, игуменът много се зарадва и се настанихме в голямата одая, наречена "Велика одая". Насядахме около оджака, където беше разпален голям огън от дъбови дърва, след като се почерпихме със сладко, кафе и ракия, при едно оживено весело настроение, дойде един от манастирските слуги и пошепна нещо на ухото на игумена. Той веднага стана и излезе, след няколко минути се върна бледен и в много лошо настроение, без да му се приказва. Всички останахме изненадани от тази промяна в настроението на игумена. Ние продължихме да подхвърляме помежду си някои закачки, но той не взе никакво участие и стоеше като вдървен. Най-после като схванах, че се е случило нещо необикновено в манастира и затова той е така лошо настроен, запитах го на какво се дължи това му лошо настроение. Тогава той с един остър тон, както никога, ми отговори: "Ти не знаеш ли, та ме питаш?" Учуден от този отговор повторно го замолих да ми каже какво се е случило и какво зная аз. Тогава той ми каза, че манастирът бил пълен с комити – Иван Алябакът с чета от 30 души бил тук. Аз не само че не знаех за Иван Алябака, че е в манастира с четата си, но не знаех и за неговото второ появяване в Кичевско. А игуменът от моето идване и от идването на четата в манастира си направил заключение, че аз съм извикал Алябака, за да се срещна с него. Почнах да го уверявам в противното и че съм дошъл на гости и за да го успокоя напълно му казах: "Щастлив случай ме е довел тази вечер тук – Света Богородица ме изпратила, за да те отърва от неприятности, които могат да последват от това идване на четата в манастира", и му казах да се успокои, като обещах, че ще заставя Алябака тази вечер да напусне манастира.

В долните апартаменти на манастира беше настанена четата, а в горните беше се настанил юмрукчията – акцизният чиновник, придружен от двама стражари за измерване на виното в манастира. Аз, като ужилен от тази новина, станах веднага и отидох при четата, която беше настанена в една голяма стая. При влизането ми всички станаха на крака, целунах се братски с Алябака и поздравих сърдечно другарите му. След като седнах до Алябака и видях тези млади четници, левенти на възраст 18 – 20-годишни с рошави коси, почти без мустаци и добре въоръжени, трогнах се до сълзи и казах следните думи: "Като ви виждам, сърцето ми е препълнено от радост. И аз не допускам никой от вас, легендарни юнаци, да е нарамил пушката и оставил България и своите близки: бащи, майки и сестри, и да е дошъл тук, в поробена Македония да служи на амбиции и личности, а напълно съм уверен, че всеки от вас е дошъл да положи живота си за святото дело – свободата на вашите братя и сестри. Тукашното население, което е в робство, ще замести вашите баши, майки и сестри." Тези ми няколко думи, изказани задушевно, затрогнаха цялата чета. С тях аз целях да ги предупредя, че тука не служим на личности: на Дамета или Сарафова, а на делото. Който е дошъл да служи на делото, ще намери радушен прием всред населението, а който мисли да партизанствува, не му е мястото тук и трябва да се върне там, откъдето е дошъл. Разбрах, че тенденцията на моята мисъл бе схваната от цялата чета и мойте думи паднаха като мехлем на рана. Това разбрах от израза на тяхната физиономия, защото знаех, че всички четници – млади момчета, бяха идеалисти. От мойте думи схванах, че само на Алябака му се развали малко настроението, но той има благоразумието нищо да не ми възрази.

След това наредих да донесат вечерята и наедно с тях вечерях при едно весело настроение и сладки приказки с благопожелание да се видим свободни. След вечерята поканих Алябака на разговор в отделна стая. Там насаме двамата си открихме картите за партизанлъка между Даме и Сарафов. Той ми се оплака от Павел Христов, че го преследвал, като ми даде да прочета и едно писъмце на Павел до демирхисарската чета, в което пишело да преследват Алябака и да не го допущат в тоя район. Като прочетох това писмо, останах поразен и порицах Павел като партизанин. За да му докажа, че аз не съм партизанин и принадлежа на делото, предложих на Алябака да остане, ако желае, и да му се даде почетно място в Битолски окръг, въпреки волята на Павела. Но той ми каза, че ще се върне в България, за да достави материали и снаряжение, от което узнах, че целта на неговото идване била чисто агитационна – да прокара Сарафовите кандидати на окръжния конгрес. След това му обясних, че е сбъркал, като е дошъл с четата си в манастира, където не му е мястото, при наличността на толкова села близо едно до друго. Обясних му, че ако бъде открита четата тук, не само тя ще бъде унищожена, но и манастирът ще бъде разрушен. Той обаче, без да знае голямото значение на манастира като културно-просветен фактор в миналото и сега за македонското население в тоя край, че той е бил една светиня за българщината и крепител на народните ни идеали, ми възрази, че предпочита да се унищожи един манастир, отколкото едно село. Казах му, че не е прав, като му посочих случая с обсадата на четата на Узунов в с. Цер, където властта изкара населението от къщите и обстрелва само къщата, в която се намираше четата. След дълги обяснения за значението на манастира за Кичево, подканих го да напусне манастира вечерта и да отиде в една кошара на два километра далеч от манастира, за да денува. Въпреки че му стана неприятно, загдето го заставих да напусне манастира, той се съгласи и замина с четата си на определеното му място – кошарата, която беше обградена с гъста гора и в случай на обсада мястото беше удобно за сражение и за пробиване на обсадата. След като четата си замина, около полунощ, аз отидох да си легна в стаята, но намерих вратата заключена от моя другар архиерейския наместник. Той след вечерята заедно с другите манастирски братя бяха полегнали, без обаче да могат да заспят от страх. На въпроса ми, защо е заключил вратата, моят другар ми отговори: "За да се оправдая в случай, че беше дошла потеря, че съм спал и не знам къде си." Аз просто се изсмях на неговата наивност и страхливост. На другия ден наредих да се изпрати храна на четата и някои дребни вещи: чорапи, ризи и др., каквито имаше в манастира. Следобед отидох и аз да се видя е Алябака и да побеседваме. Но тоя път той се държа много хладно спрямо мен, сигурно защото го заставих да напусне манастира. Сбогува се много недружелюбно и след това напусна Кичево и заминал в България, без да ми се обади.

Подир него в Кичевско се вести Гиче Ошавков. Дошъл в Долна Копачка от с. Бърждани с един-двама другари без да ме предизвести, и почнал да дава някои нареждания. Като ми съобщиха селяните за неговото идване, понеже още от конгреса знаех какви са неговите намерения, писах му другарски като на гост, за да не се вземат нежелателни мерки, да напусне района. Същевременно дадоха се нареждания до селските комитети да му окажат прием като на гост, а не като на човек, облечен с власт от организацията. Той като хитър дебърчанин схвана, че тук не може да намери почва, за да прокара своите идеи и си замина за Битоля, а оттам за България.

След като Петър Лигушев – отявлен сарафист, беше арестуван и закаран в солунския затвор, а Алябакът и Гиче Ошавков си заминаха за България, духовете се уталожиха и всички се сплотиха около новия окръжен комитет за борба с неприятеля, защото споровете за дамевисти и сарафисти престанаха.

Павел Христов, както и Петър Кляшев (Лицето е Пандо Кляшев), като легални и нелегални борци, бяха почитани много и се ползуваха с голям авторитет в целия окръг. Особено Павел, който е бил учител в Кичево, Лерин, Костур и Битоля, беше много популярен със своя тактичен и прозорлив ум. Той по тактичност следваше Дамета, беше достъпен за всекиго и се отнасяше братски към всички, без да даде да го почувствуват като власт. Като нелегален в повечето случаи прекарваше в града – в Ени махале, където му беше седалището и където цялата махала го пазеше като червено яйце. Само в краен случай, когато го грозеше опасност, напущаше града. Въпреки всички претърсвания, стоеше у дома си, където имаше скривалище – нещо, което турската власт не можеше да допусне, че той се крие у дома си. Цялата кореспонденция с околийския комитет сам лично е водеше. Много скромен, без да вдига шум около себе си, той гледаше само работата да върви. Строго пазеше авторитета на околийските комитети и всички нареждания отправяше до тях, а не направо до войводите. Войводите като нелегални се подчиняваха на нарежданията на околийските комитети и по тоя начин се запази дисциплината. Четите на Дончо и Пешо [Радев] в Кичевско респектираха сръбските чети. Дебърско беше подчинено на кичевското ръководно тяло, защото отделни чети за Дебърския район, поради местоположението, което заемаше спрямо Дебър и арнаутлъка, не можеше да има. Затова кичевските чети от Горна Копачка обикаляха там и то предимно лятно време, защото през зимата пътищата през планината Яма и Лопушник се затваряха поради големия сняг и ставаха непроходими. Освен това мъжете от тия места зимно време отиваха на работа в чужбина и напролет се връщаха. Този район даде добри бойци, като Максим от с. Тресанче, убит в Малашевско, и Павел Караасан от Лазарополе, вероломно убит от негов другар, който после беше наказан, и то на същото място, където уби другаря си. Наке [Янев] войводата се оплакваше от ревматизма в краката, поради което го освободихме и по канал го препратихме в България. На негово място назначихме неговия четник Кръстьо от Дебър. Той като по-млад и енергичен стегна района си. Обаче 1907 г. беше най-фатална за Битолско. Терористическата акция в Битоля между българските и гръцките комитета се усили. Рядко беше в седмицата да не се убие един грък или българин. Освен това хвърчащите войскови части, наречени "Авджи-табури", засилени от турска милиция, постоянно нощно време бяха в движение по следите на четите начело с млади офицери от младотурския комитет. Явиха се много предатели. После създадоха се афери и от заловени писма в чантите на убитите войводи. Последваха масови арести на видни градски и селски ръководители. Някои от тях, които можаха да узнаят предварително, че ще ги арестуват, заминаха с чета, като Милан Матов, който успя да се изскубне от ареста и стана нелегален. Пешо Паша [Радев] падна вероломно убит на скалата в планината над с. Русяци, през пролетта, от двама негови четници, които през есента преди това бяха дошли като дезертьори от сръбските чети в Поречие в неговата чета и той ги приел на своя отговорност, въпреки моето предупреждение да не се доверява и да ги изпрати в охридската чета под надзор. Единият беше от Свети Врач, а другият на име Блаже от Патевец, дошли от Белград със сръбски чети. Сърбите, стреснати от смелата дейност на Пешо и уплашени от него, като, не можаха по друг начин да се справят, си послужиха с подлост. Подлото убийство на Пешо нанесе голям удар в Кичевско на делото. След това убийство последва убийство на Йоше Белевски и сина му в с. Орланци. Йоше Белевски, човек от видна фамилия в с. Орланци, от състоятелни родители, се ползуваше с голямо влияние между еснафа в града. Той, надявайки се на популярността, която имаше между населението и комитетските кръгове в София, не искаше да се подчини на нарежданията на селския комитет, не приемаше чети на квартира, нито пък даваше определения данък, както другите селяни, При това държеше невъздържан език с Пешо и Дончо. На няколко пъти ръководителите на с. Орланци ми се оплакаха ог неговото непристойно поведение спрямо тях, защото със своята безогледна критика подбиваше авторитета им. Аз обаче като имах предвид неговото положение, че е син на Петър Белев, който е играл важна роля по църковния въпрос, не позволих нищо да му се прави. Като не удовлетворих желанието на селските ръководители, те се обърнаха към войводите Пешо и Дончо, на които донесли за всичко. Един ден получавам едно ултимативно писмо от с. Бигор Доленци, близко село на Орланци, с което искаха положително да им се разреши да екзекутират Йоше Белевски, като изброяваха неговите волности по техен адрес, и в случай че не им се разреши, те щели да напуснат районите си в Кичевско и щели да заминат другаде. Чакаха в селото бърз отговор. Аз се намирах в неловко положение; нито можах да им разреша да извършат това убийство, което ще поведе след себе си лоши последствие, нито пък можеше да остане района без чети – особено Рабетинкол, защото сръбските чети щяха веднага да нахулят. За да задържа четите, без да бъде убит Йоше, изпратих члена на околийския комитет Манасий Як. Бабов с писмо, подпечатано с печата на околийския комитет, с което им отговарях, че комитетът взима под внимание тяхното решение, но да имат търпение докато се санкционира от окръжния комитет съгласно устава. Изпратих нарочно, за да ги увери и той устно, защото се страхувах, че няма да повярват само на писмото и ще напуснат района. След получаването на писмото и уверението на представителя на околийския комитет, те се примириха. Не се мина 3 седмици от този случай, Пешо [Радев] падна убит и Дончо го замести. Йоще като се научил за Пешовото убийство, без да знае, че Дончо с четата си е в гората над с. Орланци, позволил си в кръчмата пред няколко селяни да злорадствува за Пешовото убийство, като казал: "Добре му се стори, на гроба да му се..." Тези негови думи били предадени на Дончо от селяните, а може би и преувеличени, и Дончо без да дочака решението на комитета, посред бял ден, пратил двама-трима четници в селото, които убили Йошета и син му в кръчмата и се прехвърлили в с. Вранещица. Това двойно убийство направи потресаващо впечатление особено между еснафа в града, защото всички бяха уверени, че то от мене е било заповядано. Те не знаеха, че то отдавна беше искано от четите и че аз го възпирах, но не можах да давам подробен отчет всекиму, освен на моите колеги. В момента, когато се научих за това убийство, бях неприятно изненадан и злепоставен, защото убитите бяха от най-видното семейство в Рабетинска река и между еснафа в града имаха големи връзки, основани на роднинство, търговски интереси и влияние. Самият Йоше Белевски по характер не беше упорит, но неговите близки приятели от града, които бяха наказани с парична глоба от комитета за своите подстрекателства да не се подчинява на нарежданията на по-нискостоящите от него хора, много допринсоха за неговото убийство. Тук си има място поговорката: "По-добре е човек да има умен неприятел, отколкото будала приятел." Убийството стана в петък през деня, а в събота дойде Димо Калевски, член от селския комитет, и ми донесе писмо от четата. Като ме видя така стреснат от случката, побърза да ме успокои, като ми каза, че в селото това убийство не направило особено впечатление. Но аз не можах да се успокоя, имайки предвид, че това убийство няма да остане без лоши последствия за делото.

Гражданството, без да знае подробности за причините на това убийство, се обяви против мене като интелектуален убиец. За да се уталожи това неоснователно възбуждение на гражданството и за да им кажа, че с моята личност не свързвам делото, реших да се оттегля временно от управлението и предам ръководството на друго лице, което те сами да изберат. Затова по мое нареждане свика се едно събрание в училището, на което аз не отидох, а изпратих Милан Бабов, член на околийския комитет, за да се избере друго лице вместо мен. С тая моя постъпка, обезоражих противниците. Ония приятели, които водеха кампанията против мене, за да не пострадат, не застанаха начело, а избраха лице посредствено – без никакъв авторитет и опитност, само да носи името, а те да се крият зад него. С една дума искаха да работят, без да са известни, т. е. от свое име под чужда фирма и отговорност, за да не ги подозре властта. Но шило в торба не може да се крие. Да бъдеш революционер, без да те знае никой, то значи да философствуваш, без да работиш. За опит предадох им шифъра за кореспонденция с четите, а на последните предписах за в бъдеше за всичко да се отнасят до управителното тяло на околийския комитет. Само за някои по-важни въпроси от организационен характер да искат от мене нужните съвети. Не се минаха три седмици и моите противници се объркаха и почнаха да ме молят пак аз да поема ръководството, защото като еснафи, тъкмо в пазарен ден не могли да приемат кореспонденция от четите, без да бъдат забелязани от властта. Освен това те нямаха нужния авторитет пред четите и последните почнаха да им се налагат и заканват. Онова, което целях аз, постигнах и с това на опозиционерите им дадох да разберат, че не е тъй лесно да се командуват въоръжени сили и да се ръководи революционното дело без никакъв риск. След като моите противници капитулираха, аз пак поех ръководството на околията.

Както се казва и по-горе, войводата Наке [Янев] бе освободен от длъжност като болен от ревматизъм и замина за България, а вместо него назначихме неговия четник Кръстю от Дебър. Последният като войвода ръководеше двата района – Горна Копачка и дебърските села (мияците). Той беше полуграмотен и за кореспонденцията си имаше секретар. Подчиняваше се безпрекословно на разпорежданията на околийския комитет, но поради своята наивност не изпълни една наредба, вследствие на което малко остана да не увисна аз на въжето от турската власт. Случаят беше следният: Един сръбски учител, родом от с. Галичник, свършил Духовната семинария в Призрен, за да се покаже пред сръбската пропаганда за голям сръбски патриот, дошъл в Кичевско да продава бабаитлък, придружен от един отявлен сърбоманин от с. Кърбуница – Мицко Шумков, който сполучи да избяга при опожаряването на къщата му в селото от нашите чети. Въоръжени двамата с мартини, под покровителството на властта, отишли в с. Орланци, придружени от двама стражари за агитация, като се заканвали на селяните, че ако не се посърбят, ще бъде изгорено селото им. Там в селските кръчми гуляли и стреляли с пушките, за да оплашат орланчани. Това било в петъчен ден. В събота заранта, пазарен ден, селският ръководител Насте Димов Печурка, млад, енергичен и всецяло предаден на делото, дойде и ми доложи за тази случка, като ми каза, че те и двамата потеглили за града. От любопитство исках да видя кой е тоя бабаитин мияк от Галичник, който продавал такъв чалъм в Орланци, охраняван от двама стражари. Преди да се събере пазарът, излязох да се разходя към "Миллет бахче" (Градската градина), откъдето се виждаше прилепското шосе, което свързваше селата от Рабетинкол. По едно време между другите пазарджий се зададе Мицко Шумков, въоръжен от пети до глава, и другарят му миячето с галичка форма и револвер на пояса. Те минаха близо край мен, а миячето почна повече да се кърши с гордо вирната глава, гледайки ме в очите напук. Аз се престорих, че не го виждам, но същевременно мислех как да узная кога ще си отива в Галичник и с кого. Затова наредих чрез пунктовите началнини да узнаят това. Те узнали с положителност, че ще си върви вечерта, за което наел и кириджия от с. Душегубица, Горно Копачко. По същия кириджия пратих писмо до войводата Кръстю да залови този сръбски бабаитин и го задържи до второ нареждане. Кириджията предал писмото по принадлежност, без да знае какво е писано в него, и сръбският бабаитии бил заловен от Кръстю и задържан при него, като последният му казал, че това върши по нареждане на кичевското началство. Оказало се, че сърбинът се познавал с Кръстю още от въстанието, когато четата на Кръстю била на квартира в тяхната къща. Съзнавайки опасността, която го грози, той почнал с плач да моли войводата да пощади живота му заради неговата младост и го освободи, като декларирал, че занапред ще стане български учител. За да го увери в истинността на своята декларация, предал му училищното свидетелство от Призренската семинария, придружено с една молба до околийския комитет, да се смилят на неговата младост и го приемат за български учител. В своята наивност Кръстю, като приел тези документи, повярвал напълно в неговите думи, праща ни документите със заявлението с ходатайство да се помилва и преди да получи отговор го освободил. Щом нолучих документите и писмото, разбрах, че Кръстю е излъган и веднага го смъмрих, защото тъй лесно се е подвел и не изпълнил нареждането ми. Изпратените документи веднага унищожих.

На следующата събота (пазарен ден) след като привърших кореспонденцията с четите и изпратих нужните пратки по селските куриери, към 5 часа подир обяд отидох в митрополията, повикан от дядо Козма, а в стаята, която ми служеше за канцелария и прием на селяните, останаха моите помощници – група младежи кичевчани, да почакат да не се яви някое донесение отнякъде. Още не бях седнал при владииата, дойде моята прислужница баба Катя да ме повика да отида в къщи, където ме чакали хукюматски (правителствени) хова. Дядо Козма, като чу това, усмихнато ми каза: "Ще отидеш в душа (затвора)." Аз станах и спокойно тръгнах за в къщи, като знаех, че нямам нищо компрометиращо, защото цялата си кореспонденция след прочитането я предадох на съхранение другаде. Ускорих хода си и когато пристигнах пред къщи, забелязах пред външната врата двама стражари, а вътре в стаята си сварих прокурора с двама полицейски, които с влизането ми станаха на крака. Аз спокойно и весело ги поздравих по турски с добре дошли, като прибавих, че щастлив се считам, задето съм удостоен аз един фукара (беден) човек с честта да бъда посетен от такива високи гости. Веднага им поднесох по една цигара и заръчах да се направи по едно кафе. Те казаха, че няма нужда от такъв захмет (труд), аз обаче настоявах, като ги помолих да приемат и те се съгласиха. След почерпването и размяна на някои шеги прокурорът, млад и интелигентен турчин, много стеснителен, ми каза, че дошъл по едно малко федифе (длъжност). Моето свободно държание гаче ли го обезоражи, и аз му отговорих пак тъй свободно: Заповядайте, аз съм на Ваше разположение. Тогава той вежливо, с един благ тон ми каза, че са дошли да търсят някаква диплома на сръбски учител, изпратена до мен. Аз веднага се сетих каква е работата и още по-свободно отговорих: "Чудно ми е откъде накъде ще има в мен диплома на сръбски учител, когато аз на сърбите съм най-големият враг!" Полицейскияа Ибраким ефенди, стар мой приятел, веднага ме подкрепи, като каза на прокурора: "Поп Тома, ако е възможно сърбите в една капка вода го удавят, та откъде накъде у него ще има сръбска диплома." Прокурорът ме помоли да прегледа мойте книжа, и аз с готовност отворих сандъка с писма семейни и от приятели и някои документи с невинно съдържание. Прибраха всички писма на брой 20, подписах ги, че са мои и ги взеха да ги прегледат, На тръгване помолих прокурора да пазят да не се изгуби някои от тези книжа, които на мене са ценни. И наистина след 15 дена ми се повърнаха всички писма непокътнати, на което подписах разписка, че съм ги получил.

После узнах, че това подло сръбско даскалче, което продаваше бабаитлък в с Орланци и което със сълзи на очи подвел войводата Кръстю да го освободи, вместо да е благодарен, че си спасил кожата, веднага отишъл в гр. Дебър и за случката разказал на дебърския мутасариф. Последният телеграфирал в Битоля и поискал да се направи обиск в къщата ми, предполагайки, че дипломата съм я запазил. Ако е бях запазил и се намереше у мен, това щеше да бъде едно неопровержимо доказателство на да ме осъдят на смърт и увисна на въжето.

Друг път пак бях изненадан от един внезапен обиск в полунощ срещу неделя. Един мой братовчед пристигнал от България с калпак на главата, дошъл на пазар в Кичево, привечер се отби у дома, за да се видим. Аз го поканих да пренощува при мен, защото беше късно, а обещал да отиде при неговата леля на гости. Някои обаче донесъл на началника на жандармерията, че в къщата ми тази нощ имало комити. Баща ми, още жив, спеше в долния етаж, а пък аз с едно от децата ми – в горния. Те бяха заспали, а пък аз бях почнал да пиша шифровано писмо до окръжния комитет. Към полунощ – 12 часа, 6 часа по турски, на пътната врата почна силно да се хлопа. Аз не се обадих веднага, като предполагах, че някои нарочно хлопа, за да ме сплаши, което и друг път се е случвало. Понякога и патраулът, минавайки често пъти похлопваше и си заминаваше. Втори път се похлопа още по-силно и баща ми се събуди и запита "Кой е?" Отговори му се: "Отвори." Схванах, че работата е сериозна, взех револвера в ръката си и слезнах долу да питам кои е. Обадиха ми се познати гласове: кметът и полицейският Ибрахим ефенди. Помолих да почакат малко, докато се облека. Тогава се качих горе, скрих револвера, а писмото унищожих, след което слезнах и отворих вратата. Нахлуха полицейски стражари начело о началника на жандармерията. С ламба в ръце почнаха да преглеждат стаите и бараката в двора. Когато почнах да се качвам по стълбите на горния етаж, където спеше детето, за да не се събуди и уплаши от ропането, казах на началника да вървят по-тихо, за да не се събуди и уплаши момчето ми. Казах го с такъв тон, че да разберат, ако стане нещо с детето ми, тях ще държа отговорен. И за голямо мое учудване те всички като котки тихо се качиха на горния етаж и полека отвориха стаите, без да продумат, разгледаха ги и пак по същия начин напуснаха къщата. На другия ден срещнах Ибрахим ефенди и го запитах, каква беше тази тупурдия що ми направиха тази нощ. Той лаконически ми отговори: "Вятър беше всичко, напразно отиде да скриеш револвера и комитските писма и не ни отвори веднага, защото ние не търсихме револвер и писма, а човек." После ми разказа цялата история на тази работа. Жандармерийският началник по донос от някое лице дал рапорт на каймакамина, за да ми направи обиск и каймакаминът, когато запитал Ибрахим, дали знае той такова нещо, последният му отговорил: "Ако има комити у поп Тома, преди да узнае юзбашията, аз ще зная, но поп Тома не е толкова будала, комити при себе си да приеме, когато има много други места, къде да ги крие". На това аз му казах: "И аз съм голям будала, но слава богу, че се е намерил човек по-будала от мен. Хич олур (може ли да бъде) да приема у мен комити, когато моята къща е до самата чаршия и постоянно край нея патраули минават."

Турската власт имаше точен списък на всички ръководители в окръга и околиите, съставен не само по донесение на гърци и сърби, но и защото членовете на организацията действуваха почти явно, без да може да се прикрият. Освен това имаше и българи шпиони от селата и градовете, които съзнателно или несъзнателно вършеха предателство. Пък и след въстанието с изборния принцип не можеше всичко да се запази в тайна, без да се знаят ръководните лица, избираеми на шумни конгреси. Когато в Битоля и другите околийски центрове, където населението в болшинството си беше българско и отделено по махали от турското население, не можеше да се запази тайна, какво оставаше на Кичево, където при 1000 къщи, само 200 бяха български и пръснати на две махали – Варош и Чифлика, които бяха разделени с турска махала.

Къщата, в която аз живеех в Кичево, беше на главната улица, срещу църквата, до самата чаршия и в пазарни и други дии постоянно влизаха и излизаха куриери, изпратени от четите или от окръжния комитет. Кичевската младеж, сгрупирана, всеки ден беше при мен по работа или на разговори. С други думи къщата ми беше се обърнала на комитетски клуб. Даже преди да бъде убит, Пешо Паша дойде в града предрешен на самия Димитровден 1906 г., срещна се с мен посред пладне и посети няколко градски къщи. Него ден той остана незабелязан от органите на властта, но отпосле те узнаха, че е идвал и с кого се е срещал. Те много добре знаеха имената на войводите, с колко четници се движат и че си служат с милиция. Дебнеха само да обсадят някоя чета, за да я унищожат, беа да закачат мирното население, освен ако се заловеше някоя архива, в такъв случай арестуваха и предаваха на съд лицата, които фигурираха в заловените книжа. Турските пъдари изчезнаха от селата, а спахиите се отказаха да взимат на търг спахилъка от християнските села, и да го препродават на селото с голяма печалба. Сега селяните в подобни случай, когато се намереше някой спахия да вземе на търг спахилъка, вместо да го прекупят от него, както по-преди, даваха му реколтата в натура, като половината я задържаха за комитетската каса. От това се напариха много спахии и отказаха да се явяват да наддават, а в такъв случай сами селяните се явяваха на търга и го купуваха.

До края на 1906 г., макар че бях под полицейски надзор, бях по-свободен и често пъти отивах до манастира под предлог, че отивам на гости, и там имах възможност да се срещам в манастирската гора с четите незабелязано. Също така под форма на гостенин отивах при приятели в близките села до града. Съгласно едно окръжно, издадено от властта, всички свещеници, провинили се в комитаджилък, осъдени и амнистирани поради въстанието, не им се позволяваше да свещенодействуват. Аз в Господските празници служех в града и отивах наедно с градските свещеници да извършвам треби. Както дотогава, на Богоявление и през 1907 г. по обичая, с църковна процесия, облечени в пълно одеяние, отидохме на реката да извършим водосвет и хвърлим кръста. Владиката дядо Козма не беше там, затова аз като най-старши извърших тази церемония при охрана от турската власт и в присъствието на много турски чиновници, дошли там за сеир. Дружинният командир – младотурчин, скоро дошъл в Кичево, като ме видял на тази процесия и узнал кой съм, веднага дал рапорт до каймакамина, задето въпреки заповедта ми е позволил да извършвам официално богослужение. Аз научих за това от правителствени хора, но не обърнах внимание, и след Богоявление, както всякога, отидох на гости в манастира с едно кичевско семейство. Като се върнах от манастира, получих призовка от гражданския съд, с покана да се явя на известна дата като подсъдим по някакъв си спор със сръбски учители. Схванах, че съм наклеветен от сърбоманите. На определения ден отидох в съда и от обвинителния акт узнах, че ме обвиняват за неизпълнение заповедта на полицията, с която ми било забранено да излизам вън от града, а пък аз съм отишъл в манастира. Такава заповед не ми е била съобщавана никога. Повика се в съда на очна ставка комисар полицая (полицейски пристав), който бе дал рапорт за моето непокорство. След като го подведоха под клетва, той каза, че ми е била връчена такава заповед. Аз помолих председателя на съда да го запита, кое време, кой месец и кой ден е било това. На тези въпроси той смънка и отговори с предположения (галиба). След като на тоя въпрос не можа да отговори с положителност, аз помолих да му се зададе въпросът, на кое място ми е дадена заповедта. Тогава той посочи неговия помощник полицая Вангел ефенди, родом от Битоля, по народност цинцарин, гъркоманин, който знаел къде и кога ми е заповядано. Председателят освободи комисаря и даде нареждане да дойде Вангел ефенди. Аз помолих председателя да задържи комисаря до идването на Вангел ефенди, за да не се споразумеят вънка върху това, което ще говори Вангел. Молбата ми беше уважена и на комисаря не се позволи да излезе от съдебната зала до идването на неговия помощник. И той, разпитан под клетва, се смути и не можа да каже нищо положително. На въпроса кога и къде ми било заповядано да не излизам извън града, той каза, че не помни точно датата, но съм отишъл в комисарството на кафе и тогава ми било казано. Възползуван от този уклончив отговор, обърнах се към председателя със следните думи: "Както чухте, г-н председателю (реис ефенди), от показанията на полицаите излиза, че всичко е лъжа, защото те не можаха да установят нито датата – къде и кога ми е била дадена заповедта да не излизам от града, а пък полицейската канцелария не е кафене, та съм отишъл на кафе и там са ми съобщили заповедта." Полицейският смръзна на мястото си и нищо не можа да отговори. След съвещание съдът прочете резолюцията си, с която ме осъдиха на глоба 5 черека от бяла меджидия, равна на 25 гроша, която още плащам. Като напуснах съдебната зала, отидох в канцеларията на сразените полицаи да видя тяхното настроение. Влезнах вътре и ги запитах, защо без да са ми връчили заповедта ме дадоха в съд и станаха причина да ме глобят с 25 гроша, като знаят моята фукария (сиромашия), въпреки че са мои приятели. Те ме посрещнаха много вежливо, почерпиха ме с цигари и кафе и ми казаха, че това направили под натиск отгоре. Аз им отговорих: "Вие знаете, че другаде не отивам, освен в манастира, където има ядене." И тогаз по един приятелски начин те ми казаха, че занапред да не се обличам в официални дрехи (свещенически одежди), да не служа в църква и да не извършвам никакви треби. Аз взех акт от това предупреждение и престанах да служа в църква.

[Previous] [Next]
[Back to Index]