През същото време във Воден се получи известие за превземането на гр, Янина от гръцките войски. По тоя случай околийският началник, придружен от секретаря си, дойде в митрополията да ми извести официално за падането на Янина. Същия ден се образува манифестания от военните и цивилните власти наедно с гражданството. Придружен от училищния инспектор Христо Нейков, който добре владееше гръцки език, аз отидох в околийското управление, за да поднеса официално от страна на митрополията поздравленията и сърадванията ни за победата на гръцката армия при превземането на Янина. Тъкмо тогава манифестацията начело с войската и гражданството се готвеше да мине из улиците на града. Манифестантите, като ни видяха, извикаха: – Зито Вулгария (Да живее България). След като поздравих коменданта и околийския началник с победата, върнах се в митрополията и придружен от епархийските съветници отидох и отдадох молебен в гръцката черква, за което бях официално поканен. Там ми се даде почетно място до владишкия трон. Направи ми особено впечатление дисциплината на военачалниците и уважението, с което се отнасяха те към митрополита, пред когото просто благоговееха.

ПАДАНЕТО НА ОДРИН

По същото време Одрин бе обкръжен от българските войски и всеки ден се очакваше падането му. Не се мина много и вестник "Право" [28], който излизаше в Солун, помести хроника за превземането на Одрин от българските войски. Като прочетох вестника, аз чаках официално да ми се съобщи тази новина от властите, но такова съобщение до вечерта не последва. Привечер аз излязох да се поразходя към чинарите край града, където имаше и кафенета. Седнах на една маса на отсрещната страна, на която имаше гръцки офицери. Един от тях стана и дойде при мене да ме поздрави с падането на Одрин. Казах му, че не знам нищо подобно, защото не ми е съобщено от властите. Вечерта той вероятно доложил за това на надлежното място и на другия ден сутринта пак околийският началник, придружен от секретаря си, дойде в митрополията с телеграма в ръце и ми съобщи новината, че Одрин паднал. Извини ми се, че късно ми съобщава, защото късно получил телеграмата. Тази радостна вест се разнесе като светкавица между българското население и първенците дойдоха в митрополията и искаха по случай това радостно събитие да се извърши молебен в българската църква. Отговорих им, че не мога да сторя това, без да питам властта, за което те ме обвиниха в малодушие. Явих се пред околийския началник, като му свобших желанието на гражданството – българи и патриаршисти, да се отслужи молебен по случай падането на Одрин, ако, разбира се, властта одобри това народно желание. Той въпреки че не му беше приятно да има такова тържество в българската черква, не можа да ми откаже, но ме прати при военния комендант да питам и него, понеже се намираме във военно положение. Явих се при коменданта по чин полковник, който ме прие любезно и ме изслуша. Като разбра целта на моето посешение, той даде съгласието си да се извърши молебен. Аз му благодарих и го поканих, ако желае, да присъствува на молебена иаедно с офицерското тяло. Той обеща да дойде с целия си щаб и изказа съжаление, че поради смъртта на техния крал не ще може да присъствува на молебена войскова част. Повторно му благодарих за вниманието и го помолих да ми определи часа, когато ще дойде на молебена, Определи се той да стане в неделя в 10 часа сутринта. На определеното време, в неделя след черковна служба камбаните почнаха да бият специално за молебена и черковният двор се изпълни с народ – българи и гъркомани. Комендантът с всички офицери и околийският началник с подведомствените си чиновници пристигнаха на молебена на определеното време и заеха определените за тях места в средата на черквата, където бяха постлани нови килими. За молебена бързо бе сформиран черковен хор от воденски учители и граждани под диригентството на Георги Лъжев, родом от Воден, учител по черковно пеене в гимназията в гр. Велико Търново. Той като войник от българската армия беше дошъл в отпуск в родния си град. Хорът пееше много хубаво и със своето мелодично пеене направи силно впечатление на гърците. След молебема с кратко подходящо за случая слово аз изтъкнах как съюзените християнски държави победика турската сган и кръстът победи полумесеца. След това, придружен от офицерите и всички чиновници, отидохме в нашата митрополия, където приех поздравленията на официалните власти по случай падането на Одрин.

След падането на Янина гръцките войски почнаха да се концентрират към Солун. Дотогава гръцката власт не предприемаше нищо, за да принуди българските села да минат под ведомството на гръцката църква. Но след майор Лазаров български офицери не стъпиха вече във Воден. Когато концентрацията на гръцките войски към Солун се привърши, друг вятър лъхна; започна преследването на българите. Първо екстернираха от Воден в Дойран училищния инспектор Христо Нейков, родом от гр. Воден, който беше свършил гръцка прогимназия и владееше добре гръцки език. Това стана въпреки моите протести и без да се провини в нещо. От Воден и околията не позволяваха никому да отиде в Съботско без специално разрешение от коменданството. В Съботско, където беше установена българска и гръцка власт, стана едно сбиване между гръцките войски и нашите, състоящи се от една рота допълняющи-старчоци Това сблъскване предизвика анкета от военните власти в Солун. Полковник Чилингиров, придружен от капитан Петров – военен съдия, отидоха в Съботско да анкетират случката. На връщане се отбиха във Воден – бяха настанени на квартира в къщата на гражданина Радимир Атанасов, която се намираше над Кремлото – над водопадите. Радимир Атанасов на няколко пъти поиска от властите разрешение да отиде в Солун по търговия, но не му разрешиха. Опита се да използува и случая, за да отиде с анкетната комисия. За целта тъкмо когато бях отишъл на среща с полковника, той изпрати капитан Петров със заповед до гръцкия военен комендант да издаде открит лист на Атанасова за Солун. Капитан Петров обаче възрази на полковника, че е неуместно и нетактично да се предаде тази заповед с такъв остър тон, защото може да откажат да я изпълнят и не могат да се наложат. Затова той помоли полковника това желание да се изрази в по-мека форма, за да не се изложат, ако това искане не бъде уважено. Полковник Чилингиров се съгласи на това и благодарение на тази съобразителност на Петров, гръцката власт, въпреки своето нежелание може би, уважи това искане и даде разрешение на Атанасов да замине за Солун.

На полковник Чилингиров разправих за тържествения молебен, извършен в българската църква по случай падането на Одрин, и той остана много учуден как са допуснали това гръцките окупационни власти. Каза ми, че в другите окупирани от гърците околии те не са допускали това. Както казах и по-горе, преди концентрацията на гръцните войски в Солун положението на българите и отношенията им с гръцките власти бяха добри. На Разпятий петък в гръцката чернва, по техен обичай, и в нашата изпратиха почетна стража да стои при Христовата плащакада, постлана всред черквата за целуване. А вечерта, при обиколката с плащаницата около черквата, както му е редът, изпратиха един взвод войници начело с тръбачи да вървят пред плащаницата и свирят триумфния марш, нещо което било прието в Гърция. След концентрацията на войските около и в Солун положението се промени. Войскови команди почнаха да обикалят българските села и да подканват селяните да се откажат от ведомството на Екзархията и да минат под ведомството на Патриаршията. Селяните наедно със свещениците дойдоха в митрополията и ми се оплакаха. Явих се пред околийския началник да протестирам, като предполагах, че това се върши по инициативата на екзалтираин, фанатизирани гъркомани. Началникът категорично ми заяви, че това не било вярно, с което искаше да каже, че аз лъжа. От неговото държане и от самия пон при разговора схванах, че всичко това се върши по заповед отгоре. След моята постъпка положението на екзархийското паство вместо да се подобри, се влоши. Група войници начело с полицаи вече явно обикаляха селата и със заплашване ги заставяха да минат под ведомството на Патриаршията. Селяните престанаха да идват в митрополията, защото имаше строг полицейски надзор около зданието на митрополията. Случваше се някой да се промъкне скрито, за да ми даде сведения за упражняваното насилие от гръцките власти. И тъй едно по едно селата от Воденска околия преклониха глава пред това насилие. Само село Липор, населено от българи и цигани, не се стресна от тези заплахи, като селяните казвали на властта: "Докато нашият председател е във Воден, ние няма да се откажем от него," Атмосферата от ден на ден се сгъстяваше и в пазарен ден селяните престанаха да посещават митрополията, както това ставаше по-рано. Селските учители бяха прогонени от селата, а някои от тях, които успяваха да се промъкнат по най-прикрит начин до мене, ми съобщаваха на какви мъки и насилия са били подложени от властите, за да се откажат от ведомството на Екзархията. Гражданите обаче въпреки всички подканваиия от властта, придружени със заплахи да се откажат от Екзархията, устояха докрай и не се отделиха от българската църква. Това вбеси гръцките окупационни власти и те чакаха сгоден момент да си отмъстят.

Това скоро им се отдаде, когато през месец юни 1913 г. избухна Междусъюзническата война. Тогава те арестуваха безразборно всички по-будни селяни и граждани наедно със свещениците и учителите. Във Воден от духовенството остана само старият свещеник Никола. Арестуваните, около 250 души на брой, ги прекараха през митрополията по посоха за гарата, завързани на път за Солун. От един прозорец на митрополията скрито наблюдавах тези мъченици герои и забелязах как те всички обърнаха погледите си към митрополията, сякаш чакаха някаква помощ или застъпничество от моя страна като техен духовен началник. Но с какво можех да им помогна, когато и аз бях под строг полицейски надзор и когато излизах от митрополията, тайни агенти вървяха по стъпките ми. На Петровден отслужих божествена служба с останалик свещеник и след църковния отпуск казах няколко насърчителни думи на семействата на арестуваните – да имат търпение и вяра в бога. Петровден беше в събота, а в неделя на 30 с. м. отидох да се черкувам и след свършване на службата прибрах се в митрополията. Още не бях изпил кафето и дойде госпожата на екстернирания училищен инспектор Нейков и ми съобщи, че черквата била окупирана от гъркоманите и превзели пангара. Подир нея пристигнаха и църковните настоятели, които ми доложиха, че гъркоманите превзели пангара и ги изгонили. Възмутено от тази арогантна постъпка, аз веднага отидох в черквата да видя какво става. Пред притвора на черквата ме посрещна една тълпа от гъркомани, смесени с полицаи и войници. На въпроса ми, с кое право те превземат българската черква, отговори ми се, че тоя път народът я взима. а не властта. Аз, вън от себе си от възмущение, казах: "Ако не е властта с вас и вие бяхте толкова силни, защо не дойдохте в турско време да превземете черквата, която от дълго време се владее от българите?" Те почнаха да викат срещу мене: "Назад, наза-а-д!" Като видях всичко това и разбрах, че е наредено от самата власт, върнах се в митрополията и с писмен рапорт протестирах пред околийския началник за този произвол. Протестът ми обаче се върна обратно със забележка, че трябва да бъде написан на гръцки език, не на български, въпреки че дотогава рапортите ми е приемаха, написани на български. Тогава вече се бедих, че всичко това става по нареждане на окупационните власти. Повиках един гръцки учител, който написа рапорта на гръцки език, и го изпратих на околийския началник, но нищо не помогна. Като последица на моя протест черквата бе затворена и властта прибра ключовете. Телеграфичесии отнесах въпроса за разрешение до губернатора в Солун, защото на 1 юли е. г. на празника "Свети Везребраници" беше храмовият празник на черквата и ставаше голям събор. Аз очаквах резултата от тоя протест в наша полза, но през нощта се получи телеграфическо известие, че черквата се предава на гръцкото население. Зарадвани, гъркоманите почнаха да бият камбаните. Всичко това аз наблюдавах от митрополията, която е близо до черквата.

На 2 юли към полунощ камбаните на черквата пак забиха, но тревожно. Това много ме зарадва, защото тревожното биене ме наведе на мисълта, че има нещо нерадостно за гърците, че те са поставени натясно от нашата армия. Заранта забелязах, че в града царува мъртвило и една суматоха между гръциите власти. После разбрах, че тази суматоха се дължи на новината, че нашите войски превзели Гевгели и наближавали Мъгленско. Всички чиновници бяха приготвили багажа си за бягство. Но подир обяд пристигнаха с влака от Солун гръцки войски и това ги успокои.

През същото време син ми Владимир, ученик от Солунската гимназия, беше дошъл да прекара ваканцията при мене във Воден въпреки моето желание. Бях му писал да иде в Сер, окупиран от нашите войски, понеже предчувствувах, че и мен ще сполети нещо лошо. Но той не получи писмото ми навреме. По-малкият ми син Йосиф получил писмото ми и заминал за Сер. В митрополията останах само със сина си Владимир. Никой не смееше да дойде, защото бях под строг надзор, даже и на прислужника забраниха да идва в митрополията.

На 4 юли сутринта станах и още не бях се умил, почна да се хлопа на портата, Погледнах от прозоеца и видях един полицай и двама войници. Разбрах, че идват да ме арестуват, Събудих сина си и му казах, че ще ме вземат и закарат в затвора. Арестуваха ме едновременно със секретаря на митрополията Порфири Шайков от гр. Струга и временно ме поставиха в канцеларията на полицейския началник. На другия ден ни закараха с влака в Солун, придружени от военна полиция, състояща се от четирима войници и един старши. Те бяха от стара Гърция и се държаха много добре към нас. Заприказвахме се и те ме запитаха какво е населението във Воден по народност. Казах им, че е българско, но е разделено на екзархисти и патриаршисти. Това те признаха, като ми казаха, че всички са българи, но двуличничат. Когато пристигнахме в Солун, от гарата потеглихме с един файтон направо за затвора Йеди куле. Но вместо да вървим направо, те ни прекараха нарочно през гръцките улици към "Гелемир капия", за да се гаврят гърците с нас, и за показ на тях, че карат в затвора комитаджии. Беше вече тъмно и от къщите излязоха гъркини, облечени неглиже, и почнаха да ни ругаят, а някои от тях се впуснаха да ни линчуват, но стражата не им позволи да се доближат до нас. Затворът Йеди куле ми беше познат от времето, когато бях арестуван от турците в началото на Балканската война. Когато влязох в затвора, видях, че той е препълнен само с българи от Костурско, Леринско, Гевгелийско, Дойранско и Солунско. Тоя затвор бе наречен от гърците комитаджийски, защото мислеха, че всички, които бяха задържани, са комити, които секли ушите и носовете на гърците, Всъщност всички арестувани бяха мирни селяни, взети от домашната им работа. Всички около 500 души бяхме поставени в четири големи стаи, натъпкани като сардели.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

28. Обществено-политически и информационен вестник на българите под турска власт. Орган на Българските конституционни клубове. Редактор Никола Наумов, излиза в Солун от 18 септември 1910 до 1913 г.