След сключването на мира между воюващите страни, в Битоля пристигна български търговски агент, който всъщност беше политически, Той се казваше [Никола] Стойчев, човек в напреднала възраст и с житейска опитност, владеещ турски език. Със своята тактичност, познавач на турската психология, успя да влезне под кожата на тогавашния валия Абдул Керим паша. За помещение на консулството отстъпи къщата си Николаки Робев – едно от най-масивните здания в гръцката махала. За негов секретар дойде Тома Карайовов от Скопие, наш познат и близък приятел още от ученичеството ни в Солунсната гимназия. По желанието на валията освещаването на българското знаме при агентството се извърши строго инкогнито, без да бъдат поканени външни лица и то на самия ден на Педесятница. Тоя ден в 5 часа сутринта, преди да почне църковното богослужение, с архимандрит Козма отидохме в агентството и осветихме знамето в присъствието само на персонала на агентството, след което отидохме в църква на литургия. След църковния отпуск аз отидох в гимназията, за да съобщя на Пере Тошев радостната вест и минах през улицата, където беше агентството, за да видя знамето, което беше развято. Пере беше във възторг и наедно двамата нарочно минахме край агентството, за да се понарадваме на българския трикольор. Тогава видях, че Пере се просълзи от радост, като видя знамето. Цяла Битоля през тоя ден мина по тая улица, за да видят българското знаме, развеяно над консулството. Тоя ден за българите беше истински празник (същински Великден). Тома Карайовов като секретар служеше за връзка между агентството и организацията. Неговата къща беше отворена за приятели, където често пъти се събирахме на гости и на сладки приказки.

През месец юли същата година Екзархията по висши съображения премести дядо Козма за председател на Струмишката община в [гр.] Струмица, а на негово място назначи Струмишкия архимандрит Герасима. Но понеже дядо Козма отказа да отиде в Струмица, по негово желание бе преместен за такъв в Кичево, Дядо Герасим беше енергичен и като съмишленик на революционното дело се посрещна добре в Битоля. Той, като се видя обкръжен от битолската интелигенция и гражданството, доби по-голям кураж, защото в това отношение Битоля стоеше много по-горе от Струмица. Канен беше на вечеря в няколко къщи на видни граждани, и когато една вечер бяхме поканени в къщата на Михаил Велков, където бяха дошли Тома Карайовов, Петраки Радев, Пере Тошев и други видни граждани и учители, архимандрит Герасим, от обстановката и сложената трапеза просто остана възхитен. По тоя случай той на другия ден ми каза следното: "Присъствувал съм на много трапези като архимандрит в Солун и Цариград, обаче не съм виждал досега такава обстановка и такива гозби."

Той много се издигна в Битоля със сполучливото и правилно решение на спорния въпрос за градските гробища.

До 1894 г. християнските гробища бяха смесени и умрелите гърци и българи се погребваха от свещениците на двете нации и в гръцките гробища в Буново, и в българските в Св. Неделя. След като дойде обаче, гръцкият владика Матей забрани да се опяват българските мъртъвци в гръцките гробиша от български свещеници, когато гръцките свещеници продължаваха да опяват своите мъртъвци в Св. Неделя. Поради това през месец ноември 1897 г. пак се повдигна този въпрос от общината и архимандрит Герасим, със своята смелост и тактичност, при времето на Абдул Керим паша получи разрешение в наша полза, като се възстанови статуквото.

В началото на месец декември дядо Герасим получи поверително писмо от Екзархията да замине за Одрин, а дядо Козма – от Кичево за Солун, където да чакат допълнително нареждане. В това време Охридският митрополит Григорий замина за Цариград. На края на същия месец, по Коледа, дядо Козма и дядо Герасим бяха ръкоположени в Екзархията в архиерейски сан, първият за Дебърски, а вторият за Струмишки митрополит. На 21 декември ст. ст. се получи телеграма от Солун, че Охридският митрополит Григорий е назначен като Битолски митрополит. Затова на 22 с. м. една депутация от общината, в която влизах и аз, отидохме да го посрещнем на Леринската гара при с. Попължани с един елегантен файтон купе, който ни даде Малик паша по искане на общината, за да го задържим в селото вечерта. Преспахме в селото и на другия ден потеглихме за Битоля. Като пристигнахме при реката Секулева, на 15 км преди Битоля, сварихме там много посрещачи, дошли с файтони и коне. Когато наближихме с. Кравари на разстояние 5 – 6 им от Битоля, цялото шосе беше заприщено от посрещачи с файтони. В самия град площадът пред казармите пък беше буквално препълнен от народ, дошли да получат благословията на архиерея. Накрай града беше къщата на известния гражданин Доре от село Пътеле, член на общината, и там отседнахме. Оттам владиката, наметнат с мантия и жезъл в ръка, с цялото духовенство и гражданство в една дълга процесия тръгнахме за църквата, като минахме през "Широк сокак". Радостта на всички българи беше неописуема, задето се сдобиха със свой кириарх. За гръцкото общество обаче това събитие беше голяма изненада и голям удар.

На 24 вечерта, срещу Коледа, пристигна дядо Козма за Дебърски митрополит. Това беше втора радост. На първия ден на Коледа дядо Григорий отслужи тържествена служба, а дядо Козма, изморен от пътя, стоеше в олтара. След службата дядо Козма се появи на Св[етите] двери с енголпин на гърдите, а дядо Григорий съобщи на богомолците: "Ето вашият бивш председател, сега Дебърски митрополит." Архиереите, като излизаха от черква не можаха да си пробият път, защото всеки искаше да им целуне ръка и да получи благословията им. На втория ден по случай именния ден на Негово Блаженство двамата владици отслужиха тържествена служба. Тогава не само църквата, но и целият църковен двор беше препълнен с богомолци. Тези коледни празници в 1897 г. на българите от Битоля и Битолско бяха не само религиозни, но и национални, повдигнаха националния дух на българите. Народът в Битолско и Дебърско линуваше, загдето се беше сдобил със свои родни пастири, и това раздвижи всички българи и ги преизпълни с искрена радост и гордост, Тази година за българите от югозападна Македония беше забележителна и щастлива. На Битолския митрополит Григорий, макар да му се отдаде нужната почит като на пръв митрополит, обаче като личност не се ползуваше с доверието на организацията, понеже той още в битността си като Охридски митрополит минаваше за съмишленик на еволюционното течение – против организацията. Битолските еснафи и през есента подадоха колективно заявление в Екзархията да искат за митрополит дядо Герасима. Това направиха по внушение на организацията. И понеже аз взех участие в изготвянето на това заявление, то още на първия ден след пристигането в Цариград Григорий носел предложение в епархийския съвет да ръкоположи за негов дякон сина на поп Ставрета, с цел да измести мен. Съветът обаче му се противопоставил на това желание и от агентството му било внушено да не повдига този въпрос, за да не бъде злепоставен пред обществото. После се научих, че неговите приятели в Солун Самарджиеви също му бяха внушили да не се закача с мене. Той се вслуша в тия съвети и се отказа от това решение. Но въпреки това революционният кръжок странеше от него, а той се огради с по-видните фамилии, които още не бяха причислени към организацията и които смятаха, че тази работа е детинска. При всичко това организацията не му пречеше само че между него и мен се получи една ненавист. Даже и интелигенцията отбягваше да има с него каквато и да е среща. Аз като дякон в кръга на своята служба бях най-коректен, без да злоупотребявам с положението, което заемах в организацията, Но той при двегодишното ми стоене при него като дякон беше внимателен, като виждаше, че аз в своите обноски към него засвидетелствувах моето уважение като към началник. Даже понякога когато на визита някой се опитваше да го напада, аз отбивах тия нападки. Затова той се и измени към мене, внушено от негови приятели.

Той се държеше като истински деспот, обичаше салтанъка, нещо присъщо на турците, Той конкурираше не само беговете, но и на консулското тяло, със своите луксозни мебели, файтони, коне и др. Беше голям разсипник, пилееше парата и в него нямаше нищо калугерско. Държеше се като аристократ. Освен при отиването му в църква и при официалните му визити, които правеше на официалните лица, друг път не можеше да се види на улицата. Ползуваше се с голям авторитет между правителствените иръгове и консулското тяло. Владееше добре турски език и беше много щедър в своите подаръци, давани на паши и бегове. Със своето държание той засенчи гръцкия митрополит. Имаше много скъпоценни и бляскави архиерейски одежди и ордени, дадени му от султана и българския княз, та когато излизаше и отиваше в църква или на официални визити, той беше винаги окичен с тях върху расото или върху копринена мантия. Беше много енергичен, само че понякога много избухваше, но скоро му минаваше. Той схвана, че не може да спре това революционно движение, но му беше мъчно защо начело да стоят разни разнокалибрени даскалчета, а не да се дирижира от него с участието на първенците. Имаше грешки от двете страни. Той от своето високо положение искаше да накара ръководителите да му се подчиняват, а пък те искаха да му се налагат. Но ако той беше по-тактичен и беше отстъпил от своята амбиция, можеше да се постигне едно разбирателство и да се използува неговото влияние като владика в много случаи.

В началото на учебната 1898 година Пере се премести за учител в Солун, а пък Дамян [Груев] дойде в Битоля, понеже беше уволнен [4]. Тогава той пое ръководството на организацията заедно с [Анастас] Лозанчев, Аце Дорев, Георги Пешнов и Георги Попхристов. С него аз станах много близък и не минаваше ден да не се видим. Той се установи на квартира в една къща до самата българсна църква, но беше без работа, лишен от средства за своята издръжка. Организацията още не беше почнала да събира принудително данъци и се издържаше само от средства, които се добиваха от членски внос и доброволни помощи, които едва стигаха само за най-необходимите нужди. Затова Дамян се хранеше на вересия по гостилниците, а често беше и мил гост на неговите другари и приятели. Домовете на [Анастас] Лозанчев и [Михаил] Велков бяха отворени не само за него, но и за всички революционери. В Битоля, ако мога така да се изразя, имаше две майки на ревелюционерите: Анча – майка на [Анастас] Лозанчев, и Фания – майката на Мише Велков. Те бяха стари жени, но с високи християнски добродетели и родолюбие, на които мъжете бяха взели участие в борбите по църковния въпрос; имаха блага душа, добро сърце и бяха всякога отзивчиви и готови да посрещнат с отворени обятия всеки чужденец. Господ им беше дал всичко – домовете с голямо благосъстояние. Мише Велков беше рентиер, а Лозанчев имаше големи приходи от недвижими имоти. Със своите майчински чувства те искаха да приютят и запазят членовете на революционната организация и да ги предпазят от всякаква напаст, така както квачката прибира своите пиленца под крилото си, за да ги запази от опасност. Къщите им бяха убежище за всички революционери от времето на Пере Тошев, Гьорче Петров и Георги Ченков до хуриета. Там революционерите получаваха не само храна, но и бельо, и ги назоваваха с името "майко" и викаха на двете стари жени "майко Анче" и "майко Фани".

Един ден Даме ме извика у дома му и при излизането констатирах, че той парично е много притеснен. Той почна да се съвещава с мене по какъв начин да се сдобием с пари, без да извършим терористична акция, защото беше на мнение, че още не беше дошло време да се действува по такъв начин. По него време битолските търговци вместо да пращат парите по пощата за изплащане на задълженията си към солунските търговци, ги изпращаха запечатани в кесии – пълни с неколкостотин лири и ги предаваха на частни лица, пътуващи с влака, за да ги пренесат и предадат по принадлежност. Не ги пращаха по пощата, защото нямаха доверие и защото се плащаха големи такси. Най-после, след кратки съвещания по какъв начин котката да улови мишката, решихме да използуваме този случай на пренасяне и да намерим лица, подходяши да посрещнат ония търговци, които занасяха парите на гарата, за да ги предадат на друго лице за изпращане в Солун, да ги нападнат, като им хвърлят пипер в очите и да им вземат груповете с жълтици. С други думи, да ги ограбят и парите да ги дадат на организацията. Даже одобри тоя план и решихме да го приложим. Аз повиках един мой работмик, истински хъш от Ени махале, на име Христо, и му възложихме тази задача за изпълнение, но не сполучи, защото цяла седмица той наред отиваше на гарата и следеше носачите на групове, но за нещастие се оказало, че всякога те били придружавани от друго лице. След тоя неуспех почнахме да налагаме данъци на хора, за които бяхме сигурни, че няма да откажат. Аз, като видях Дамета в такова притеснено положение, дадох му половин наполеон, който имах в себе си.

Дамян Груев даде тласък на организационното дело със своята подвижност и гъвкав ум. Той със своето сладкодумие и свободно държание завладя масата. Пере Тошев беше прям и рязък, поради което не на всички беше приятен. Даме не можеше да търпи измама или усуквания, както и да се парадира с делото от страна на работниците. Той беше всецяло предаден на делото, скромен по характер, не искаше да се приказва за него. Веднъж стана дума за Георги Пешков, който беше един от добрите работници, за него ми каза следното: "Дяконе, Георги е много добър работник, но той много обича да парадира със себе си пред хората, което хич не ми е приятно и е нежелателно." Гьорче Петров, човек със здрав разсъдък и разум, всекиго можеше да търпи и слуша, без да изказва своето мнение по въпроса. Често пъти, когато му се задаваше някой въпрос, на който не желаеше да отговори, просто се засмиваше или казваше: "Чудя ви се на акъла". Даме пък ласкаеше най-слабите хора. Един ден отидох в дома му и намерих едно лице мен непознато, което Даме го ласкаеше, като му казваше: "Аз имам голяма вяра в тебе и много нещо очаквам". Като чух тези негови думи си помислих, че това лице е голям работник за организацията. След като си отиде това лице, аз попитах Дамета, кое е това лице, което толкова го величае. Той обаче ми отговори със своя насмешлив маниер: "Умът му е [... нецензурна дума...]" . Тогава аз му казах защо му дава такава голяма важност, а той ми отговори, че това го прави, за да го привлече към себе си, та ако не може да принесе някаква полза, то поне да не бъде вреден.

Дамета, Перета и Гьорчета в Битоля ги кръстихме "Света Троица", защото бяха неразделни и един друг се попълваха. Даме беше гъвкав миячки ум, Пере силен и непоколебим характер, а Гьорчета имаше дълбок разум. Те тримата бяха единосъщи и неразделни до въстанието – трите стълба на революционната организация, най-популярни в Битолския окръг.

Доколкото помня, Пере Тошев ръководеше делото на национална почва, а Даме го постави на интернационална, като почна да посвещава в делото и хора от другите нации – особено цинцарите не гръкомани, а националисти.

Паралелно с прогреса на организацията растяха нейните нужди от материални средства и интелигентни сили. На първо място беше необходимо да има една изпълнителска власт и като такава се създаде четническият институт, а по селата и градовете се сформираха терористически групи. За да се откъсне населението от турската власт по разрешаването на разни съдебни и други спорове, даде се нареждане всички спорове да се отнасят за разрешение от организацията и строго се забрани тия спорове да се отнасят за разрешаване от турските съдилища. Това решение наложи да се сформирова съдебен институт при организацията. След това турските съдилища запустяха и кадиите по липса на работа биха принудени цял ден да си гладят брадите и теглят теспии броеници, защото за тях се прекрати един златен доход – рушвета, а държавната хазна се лиши от много доходи. Християнското население отиваше в правителството само за изкарване на някой паспорт или за извършване на някоя продажба. Това нещо за турската власт беше изненада. В случаите, когато се заведеше някое дело пред турските съдилища от християнин против някой турчин, и то с разрешението на организацията, съдебната власт с радост приемаше да разгледа тоя спор и го решаваше в полза на българина, с единствената цел да привлекат населението да разрешава своите спорове пред съдилищата. Премахна се работенето ангария при беговете. Понеже населението беше икономически заробено от агите и беговете, то организацията даде нареждане да се премахне носенето на скъпи накити от жените и да не се дават големи зестри при стъпването в брак от момците по селата, а в градовете от булките, така също да се намалят до минимум разходите по тържествата на сватби и други празнични дни. Забрани се под строго наказание пиянството, разврата и кражбата. Всички тези мероприятия дадоха бляскав резултат, защото населението се почувствува свободно от турската власт и с радост се подчини на новосъздадената, която бащински се грижеше за неговото благосъстояние. То стана господар вече на себе си, на имота и на семейната си чест. Разните бегове, аги, субашии, спахии и пъдари изчезнаха и се скриха в миши дупки. Освен бирниците за събиране на данъци или някой правителствен стражар, други не стъпваха въоръжени в християнското село от страх да не ги убият само за да му вземат оръжието, каквито случаи станаха в битолските села. Имаше случай, когато някои селяни, щом видеха някой въоръжен турчин-башибозук убиваха го с брадвата си, вземаха му пушката и избягваха с четата. Тези случаи много сплашиха турските бабаити. Организацията не насаждаше само революционни идеи, а още и култура, като се грижеше за духовното развитие, просвета и хигиена на населението. Много села, в които цареше голяма мръсотия и нечистоплътност, станаха образцови по своята чистота, защото хигиената се контролираше от войници и ръководните тела. Тия благородни прояви на организацията учудиха всички чужденци, както и чуждите пропаганди в Битоля. Почвата беше се изплъзиала изпод техните крака, те гледаха със завистливо око и се чудеха на тия силни прояви, на тия нововъведения и на тоя широк ум, проявен от това довчера робско племе. С една дума организацията стана държава в държавата. Нощта принадлежеше на организацията, а денят на турците – така че денонощието беше разделено.

Всеки член извършваше възложената му работа при образцова дисциплина, според силите му и неговия интелект, и то с радост и без колебание. Колкото по-тежка работа се възлагаше някому, той толкова повече се чувствуваше горд, загдето е бил удостоен е такова доверие на организацията.

Според моите схващания, тогава организацията в Битоля приличаше на един голям мравуняк, където всеки един извършваше възложената му работа с голяма точност, като сновеше по градове и села, така както мравките извършват своята работа при пълна дисциплина и ред, когато уреждат своето мравешко жилище. Тия хора мравки, разнасяха по села и градове писма, оръжия и други предмети и вещи, нужни за поддържане на четите и организацията. Това движение на хората ни оставаше незабелязано от битолските власти и полицията, въпреки че в Битоля имаше силна полиция и беше седалище на един военен корпус. Това значи, че когато един народ, без разлика на възраст и пол, се организира добре и се предаде безкористно да служи на една идея, никоя власт не е в състояние да му попречи и да го разнебити. Властта може да проследи и тури ръка на първите хора, които винаги са пред очите й, но когато работата се извършва от преоблечени хора като селяни, кюмурджии и др., както това обикновено ставаше, никоя власт не би могла да подозира, че зад тези преоблечени хора може да се крият смели работници на организацията, Тъкмо хората от по-долната класа, незабелязано пренасяха всичко. След известно време, разбира се, властта почна да забелязва това и почна да извършва масови арести, но нищо не бе в състояние да попречи на това освободително движение, защото тия арести и преследвания закаляваха още повече духа на тия хора даже и в затворите, които по-рано бяха страшилище за християнското население. В тия затвори именно духът се каляваше и закрепваше, защото затворените работници на организацията бяха поддържани от целия български народ.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

4. Даме Груев е уволнен от служба като училищен инспектор в Солун и е интерниран в гр. Битоля, където прекарва без работа около година и половина. През това време той обикаля Битолско и укрепва революционните комитети. Назначен е за учител през 1900 г. в Битолската бълтарска гимназия.