11. ЛЕТОПИСЕЦ НА СЕЛО ДОГАНXИСАР
Калина Т. Георгиева
(Кирил Бакърджиев)
Тракийската общност го познава. В продължение на пет десетилетия, с бележник или касетофон, д-р К. Бакърджиев прекрачва прага на почти всеки тракийски дом в Хасковска област, за да разговаря и записва развълнуваните разкази на живите свидетели на драматичните събития в Беломорска Тракия от началото на 20 век.
Изслушани са стотици очевидци. Изписани са хиляди листове с автентични разкази. Мотивиран от чувство за дълг и дълбока съпричастност към съдбините на отечеството, д-р К. Бакърджиев реди парченце по парченце мозайката на историята, която преобръща изцяло живота на семейството му и бележи трайно цялото му съществуване.
Роден е на 20.04.1918 г. в с. Доганхисар, Дедеагачко в голямо, задружно и заможно семейство. Майка му Стана Бакърджиева е от род Цървенилови. Тази юначна българка дава живот на 10 деца, търпеливо ги отглежда и възпитава, образова. Енергична и решителна, тя е активна страна, когато трябва да се вземат важни решения в съдбовни за семейството моменти. Баща му Стаю Бакърджиев е кротък и разсъдлив българин, един от малцината образовани за времето си доганхисарци. В живота му има две големи страсти: семейството и земята.
В паметната 1923 г. Стана и Стаю изоставят цялото си имане в Доганхисар, защото едничката им грижа са дребните деца около тях. Голямата им утеха по-късно, когато
147
се установяват в майка България е, че цялото им семейство е оцеляло и всички са отново заедно. Те не подозират, че скоро след това, в резултат на изтощението от прехода, недояждането и мизерията, ще загубят първородния си син Митрю.
През 60-те години, вече заобиколен от десетки внуци, тъпчейки тютюна в лулата си, дядо Стаю нарежда: "Така стана, че в живота си три пъти лозя садих."
Какво попречва на Стаю Бакърджиев да гледа и реди имотите си в Доганхисар, да се радва и отглежда на воля чедата си? Защо малкият Кирил трябва да изостави мечтите си за френския колеж в Дедеагач, а вместо това едва петгодишен да прегърне бежанската орис през дебрите на балкана. Обрат в историята продиктуван от интересите на великите сили, за които е без съществено значение, че хиляди хора са изтръгнати насилствено от корена си, преследвани, унищожавани, а оцелелите - запокитени из цялата територия на днешна България.
Семейството на Стаю Бакърджиев се установява в с. Ефрем и започва всичко отначало. Може би точно в тези кътливи години се появява тракийската поговорка: "Ние, тракийци, яйцето стрижем."
Неспокойният дух на малкият Кирил търси възможност за образование. През 1932 г. потегля сам за Пловдив и постъпва в духовната семинария. След завършването й, в продължение на няколко години учителствува в с. Чорбаджийско, Ивайловградско. През 1944 г. става възможна мечтата му да следва в гр. София. Записва ветеринарна медицина. След университета специализира в Чехословакия, защитава научни степени и става първият доктор на ветеринаро-медицинските науки в Южна България. Научните му изследвания се прилагат с голям успех.
148
Преведени са на седем езика. Получава покани и участва в конгреси, симпозиуми, научни конференции по цял свят. Самият той ползва девет езика. Става почетен член на научни общества в Москва, Букурещ, Атина, Берлин, Мадрид.
Успоредно на научната и професионална кариера протичат търсения га в областта на краезнанието. Обект на изследвания са събитията в Беломорска Тракия през периода 1912-1925 г., за които официалната историческа наука в България мълчи, а в учебниците по история няма нито ред.
А времето си тече. Спомените избледняват. Забравата завладява територии сред угриженото ежедневие на тракийци. Появява се четвъртото поколение на преселниците от Беломорска Тракия. В същото време от родените и живелите там, а по-късно установили се в майка България хора, остават единици. Прозрял угрозата, обсебен от героиката на събитията, д-р К. Бакърджиев търпеливо изгражда защитна броня против забвението, събраният огромен емпиричен материал намира израз в книги, които са документална снимка на случилото се през периода 1912-1925 г.
Междувременно към събирателската, класификаторската и изследователска дейност са приобщени децата му - Мария и Станислав Бакърджиеви и внуците му. Резултат на тези проучвания е трилогията "Родното село на Капитан Петко войвода Доганхисар-Градец", "Доганхисар-Градец - защита и разгром", "Доганхисар-Градец - по чужди брегове", Изследвания за езика на Доганхисар, политическото и административно устройство на Беломорска Тракия, сборника "Доганхисар - Градец - песни" и др.
149
ПО ДИРИТЕ НА ИСТОРИЯТА НА РОДНИЯ КРАЙ
"Доганхисар - Градец! Име легенда. Ехото й отеква от времето на древните траки и славяни през цялата 1300 годишна история на България, та чак до наши дни. Доганхисар - гранитна стена на здравия български дух в Югоизточните Родопи, в която са се разбивали яростните вълни на елинизма и ислямизма." Така започва книгата "Родното село на Капитан Петко войвода Доганхисарградец", първо задълбочено изследване за селото. В четирите раздела - географско положение, материална, духовна култура и история е представен облика на с. Доганхисар през вековете - до 1925 г. Документалната стойност е подплатена от консултираната литература - научния тракийски архив към БАН, османски източници, византийски хроники, исторически трудове, списания. На вниманието на читателя са предложени множество скици и карти на жилищното застрояване на селото, на пътната мрежа, по махали, богат снимков материал, исторически документи, факсимилета. Сведенията за бита и културата на населението са почерпани от разказите на над 100 доганхисарци, чиито имена са вписани също в книгата. Историческите, географските, културните параметри дават представа за начина на живот на доганхисарци, за техния бит и култура. По страниците възкръсват празници, обичаи, обреди, обредни песни, напеви, приказки, изпълвали живота на жителите на с. Доганхисар от началото на 20 век. Описани са типични за "доганъсърлии" ястия като кашник, сарълия, клин, катма, зелник, голник, трахана, бубота, кишкек и тяхното приготовление. Представено е обичайното облекло на населението
150
от онова време - гриж, гунка, кюрк, цървенка, сае, дюлбен, подпаска и др.
Географското положение на Доганхисар го прави център на икономически район. От селото излизат осем пътя. Търговията задоволява не само нуждите на многолюдното село, но и на околните села: Фъндаджак, Бодурен, Каракая, Ходжакьой, даже Тахтаджикик, Пишманкьой. Селскостопанската, животновъдната и занаятчийската продукция с кервани коне или камили се изнася за Гюмюрджина, Фере, Енос, Софлу, Ипсала, Кешан, а след 1870 г. и за Дедеагач. Поради по-слабо застъпените промишлени култури в растениевъдството населението създава забележителна домашна индустрия. Всяка къща представлява малка работилница за производство на вълнени и козиняви текстилни произведения. Вълната и козината са преработвани във вълнени платове за гриже, алища, козинеци, чулве, дисаги. Славата на с. Доганхисар се разнася по пазарните центрове на Османската империя: Гюмюрджина, Ксанти, Енос, Смирна.
Името Доганхисар произлиза от двете турски думи доган /орел/ и хисар /крепост/. В точен превод името означава Орлова крепост. Съществуват предания, според които стародавното име на населеното място е Градец. Когато турците превземат района, преименуват селото в Дуван Яшар, което на български означава "който се роди, живее", защото населението е здраво, земята - плодородна, местността - прекрасна. И ако посетилите селото сами могат да се убедят в това, то те ще забележат също старите грамади от крепости около селото, които могат да се окажат достатъчно основание за името му.
Втората книга от трилогията "Доганхисар - Градец - защита и разгром" е структурирана в две части. Събитията,
151
около които е съсредоточено вниманието на читателя са трагедията на беззащитния човек, при съпротивата срещу подкрепяните от турската армия турски автономисти и обявяването на свободна територия под наименованието "Република Доганхисар", похода на бегълците през Дедеагач, Фере - до българската територия при с. Ятаджик. Като отделен структуроопределящ елемент се открояват събитията при преминаването на река Арда и погрома над мирното българско население. Приложени са позиционни карти на отбраната на селото, на похода и многоброен автентичен снимков материал. Представен е без изменения развоя на събитията, така както са ги предали непосредствените участници в тях. Годината е 1913, а денят - 13 юли, тежък зноен ден, когато се вършее житното зърно в Беломорието. Но в този ден не се жъне. От ранни зори по шосето Гюмюрджина-Маказа се движат плътни колони от чиновници на българската администрация в Западна Тракия, войска, която без да даде един изстрел срещу миражен враг, напуща с кръв придобитата новоосвободена българска територия. Хиляди семейства - коренно българско население между Места и Марица - са изоставени на произвола на съдбата.
Република Доганхисар е къс от националната ни съдба. Страниците разказват за историята и величието на българския народ. Открояват се удивителни образи и факти, забележителни прояви на независимия български дух срещу насилието и произвола.
Третият том на трилогията "Доганхисар - Градец по чужди брегове" отразява събитията в Беломорска Тракия през периода 1913-25 г. По страниците оживяват спомените на над 130 непосредствени участници в събитията. Шестте раздела, които взаимно се преплитат и поясняват,
152
проследяват в хронологичен план случилото се чрез разказите на очевидците, без каквито и да са промени. Книгата е илюстрирана с богат снимков материал. Тя е извор на сведения за представителите на стотици родове от Доганхисар и околните селища. На картата на корицата може да се проследи пътят на интернираните тракийски семейства, както и този на мобилизираните в гръцко-турската война българи.
Документалният поход възстановява историческата памет и представя неподправената историческа истина. Звучната тракийска реч е подплатена е неотразима емоционална тоналност. Преживелиците са автентични свидетелства за трагедията на хората, изтръгнати насилствено от земята на предците си. Разделени от граничната бразда, остават родовите корени,пребулени е чувство на болка и копнеж.
Тракия е в душата на всеки бежанец, в сънищата му, в мечтите му. Нейният образ превръща низа от спомени в искрени, дълбоки, разтърсващи изповеди. Те дават възможност да се почувства и осъзнае безизходицата на обикновените хора, населявали Беломорска Тракия - тази страдалница, която великите сили потурчиха и погърчиха насилствено, но и тяхната устойчивост и героизъм.
Народът, останал сам срещу всички, защитава българската правда, отстоява националната кауза и става жертва на безмилостен геноцид в зората на 20 век.
Книгата е силно внушение за устойчивия корен на българския дух на човека от Тракия, за неговата особена, необикновена душа, неподражаем вътрешен свят, които се вписват трайно и дълбоко в пластовете на човешката цивилизация.
Трилогията е посветена на хилядите деца, жени и
153
мъже от Беломорска Тракия, загинали от глад, болести и насилствена смърт в годините на робство, преселение и на бележитото село Доганхисар. В зелено обагрените томчета - с цвета на знамето на четата на капитан Петко войвода - всеки потомък от Беломорието може да открие нещо от живота на своите майка, баща, баба, дядо, близки. роднини и да почувства как хората от рода му са участвали в правенето на историята на България.
В архива на д-р К. Бакърджиев са съхранени много трогателни писма на тракийци от Пловдив, Асеновград, Бургас, Варна, Стара Загора, Ямбол, Сливен, Русе с отзиви за книгите, бележки, пояснения. Между писмата има три с клеймото на националната библиотека "Кирил и Методи". Поради заявен читателски интерес се изискват бройки за националната библиотека в Бон, библиотеката на Сорбоната в Париж и обществената библиотека във Вашингтон - понастоящем най-голямата в света.
