6. ДВЕ ЖЕНИ ОТ ТРАКИЯ ПО ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА (1912-1913)
Мария Димоларева – Централен военен архив - Велико Търново
Българският народ посреща обявяването на Балканската война с възторг. Всички българи са обзети от патриотично въодушевление. Ударил е часът за постигане на национално обединение. В страната широко се разгръща доброволческото движение. Най-точно определение за него се дава в едно писмо-молба на "Дружеството на доброволците от войната 19121913 г." до Военния министър: "Доброволчеството като проява и образец, като готовност и всеотдайност, родено по чист вътрешен импулс, без ничие давление или покана, е една от най-висшите прояви на доблест и свещена служба на Родината" [1].
При обявяване на мобилизацията започва силно движение сред македоно-тракийската емиграция за образуване на доброволческа войскова част. Българското командване се възползва от патриотизма на емигрантите и образува "Щаб на партизанските отряди", който по-късно се преобразува в "Щаб на Македоно-одринското опълчение". За негов началник със Заповед № 5 от 23 септември 1912 г. се назначава запасен генерал Никола Генев, а за началник щаб - майор Петър Дървингов.
Със заповед № 4 от 23 септември 1912 г. се обявява "Положение за формирането на доброволчески отряди" [2], с което се регламентира състава и начина за набиране на доброволци на територията на България и организирането им в отряди. Тези отряди се подчиняват на "всички съществуващи и
64
временни военни закони и положения".
Когато става дума за доброволци и доброволческо движение по време на Балканската война 1912-1913 г. често се пренебрегва една малобройна, но не без значение група, тази на жените.
Сведенията за участието на жените-доброволци във войната през 1912-1913 г. се основават на архивно-документални източници, най-вече на такива, съхранявани във фондовете на Централния военен архив - гр. Велико Търново: заповеди, бойни дневници, релации, именни списъци и др.
Мария Колева
Жената и по-точно българската жена никога не стои встрани от революционните борби на своя народ. В хайдушките чети, във въстанията против турското робство и по време на Сръбско-българската война, тя достойно заема своето място. Жените - тези тихи героини не могат да останат безучастни свидетели, когато България е изправена пред тежки изпитания, когато техните бащи, съпрузи, братя и синове отдават живота си в името на свещената кауза. С още поголяма сила това се отнася за жените в Тракия. Преживели тъмните векове на турското робство и тежките години на очакване между Руско-турската освободителна война и Съединението, тракийки с ентусиазъм се включват в борбата за обединение и свобода на всички българи.
65
По време на Балканската война жените-доброволци вземат участие във военните действия като обикновени редници-опълченци и като медицински персонал: фелдшери, милосердни сестри и др.
В редовете на Македоно-одринското опълчение (МОО) постъпва като доброволец-опълченец една необикновенна българка. Със заповед № 16, §2 от 4 ноември 1912 г. на командира на 10-та Прилепска дружина се зачислява в нестроевата рота на дружината явилата се от Кърджалийския отряд опълченка Мария Колева от град Хасково, считано от 1 ноември с. г. [3] По време на войната тя участва в боевете на 6-7 ноември 1912 г. при Узун Химитлер и височините 768 и 900. Подпоручик Везенков като командир на 10-та Прилепска дружина описва героизма на тази смела жена в Дневника и релацията за военните действия на дружината за периода 16 октомври 1912 - 2 май 1913 г. [4] ;
"... Трябва да се отбележи, че през деня във време на пороен дъжд, когато втора рота се приближи към река Еди-олар от воденицата излезе суха стара жена, на около 50 години, облечена във войнишка куртка, с български калпак, с пушка през рамо и един револвер. На лявата ръка тя носеше завръзка с червен кръст. Попитана тя отговори, че е от Хасково - Мария Колева, тръгнала с 10-ти Родопски полк, тя се изгубила и че имала трима синове в българската войска при Одрин да се бият с турците и че тя е тръгнала да се бие с душманите, понеже не и се сидело у дома, защото от половината била повече мъж от мъжете.
Вчера тази жена без наше съгласие или покана взе участие в сражението при Узун Химитлер; влезе в боевата линия на 1-ва рота и стоейки на колене стреляше срещу височините 768 и 900 заедно с войниците, като придружаваше всеки свой изстрел с особени проклятия към турците, ту на турски, ту на български език. Двама ранени близо до нея, тя превърза като остави пушката си и отвори малката си чантичка
66
с медикаменти и превързочни кърпи. В същото време тя насърчаваше войниците като им говореше да не се боят от турския куршум, понеже Бог е с нас. Смъртно раненият войник от 9-та дружина тя превърза, успокояваше го и той без страдание в 4-5 минути умря тъй да се каже в ръцете ѝ. ..."
За проявен героизъм в тези сражения със заповед № 10 от 20 януари 1913 г. Мария Колева се награждава с Военен орден "Кръст за храброст" IV ст. [5] Този орден е с особена важност, тъй като наградените с него са избрани от самите войници като "отличили се с безстрашие, саможертвувание и в първите редове на сраженията на 4, 6 и 7 ноември 1912 г."
На 25 януари 1913 г. Мария Колева се отчислява от 10-та Прилепска дружина и зачислява като доброволец в 4-та Битолска дружина от МОО [6], където остава до края на войната. Участието на тази необикновена жена във войната се отразява още един път със заповед № 12 от 29 януари 1913 г. по МОО [7].
"Лазарета остана в Болгур, неговите чинове работеха непрекъснато макар и при големи неудобства от квартири и средства. Те, санитарите, неуморими всички, но всред тях в полето на милосърдието високо се издигаше феноменалната фигура на баба Мария Колева, една българка от Хасково, чието юначество беше безпределно величаво и чиято грижа за болните беше свръхестествена."
До края на войната Мария Колева продължава да работи с ентусиазъм и себеотдаване, за което е наградена с още един орден "Свети Александър" IV ст. сребърен с мечове [8].
Тя безспорно е една от многото български жени от Тракия, които по време на Балканската война дават всичко от себе си в името на България, за обединение на всички българи.
Присъствието на жените-доброволци в МОО и доброволческите отряди като редници-опълченци е сравнително
67
рядко явление, но не такова е то в санитарната служба. При гледането на болни и ранени жената е незаменима и поради това участието ѝ в делото на Червения кръст е от такова голямо значение, особено в случай на война.
На милосърдието на жените се разчита изключително много в областта на болничната служба. При обявяване на мобилизацията за Балканската война те първи се отзовават на апела на Червения кръст "Българката излезе силно отзивчива на този апел и доброволно се наброиха много повече, отколкото се очакваше..." Те поеха живота и дейността на болниците в ръцете си и заиграха ролята като първа необходимост за всяка болница." [9]
Една от многото жени, които се отзовават на апела на Червения кръст е милосердната сестра Атина Л. Попова от гр. Пловдив. В Централния военен архив - гр. В.Търново се съхраняват нейна молба до Щаба на действащата армия при Военното министерство и две удостоверения за участието ѝ като доброволец в Балканската война.
Удостоверенията подробно проследяват участието на Атина Попова при гледането на болни и ранени войници по време на войната. Първото е с № 1663 от 13 август 1913 г. и се издава от 4-та полска болница при 2-ра пехотна Тракийска дивизия - гр. Пловдив [10]. С него се удостоверява не само участието и като милосердна сестра за периода от 9 октомври 1912 г. до 31 януари 1913 г., но и се посочват точните местостоянки на болницата, походите и броят на лекуваните болни и ранени войници. Така например в село Чепеларе Атина Попова взема участие при лекуването на повече от 183 войника, в гр. Скеча на 189 ранени, в Узун Кюпрю на 310 ранени и холерно болни войници и т.н. Накрая началникът на болницата сан. поручик д-р Камилов дава оценка на работата и : "През всичкото това време милосердната сестра Атина Л. Попова изпълняваше възложената ѝ работа при гледането
68
на болните с най-голяма съвестност и преданост, ако и при най-трудни обстоятелства и незгоди, вследствие военните действия.", изказва ѝ и "сърдечна благодарност и вечна признателност" за подкрепата, която тя дава на болницата в трудни моменти.
Второто удостоверение с № 2341 от 13 август 1913 г. се издава от 1-ва полуподвижна болница при 2-ра пехотна Тракийска дивизия [11]. С него се удостоверява участието на Атина Попова до Щаба на действащата армия. В нея тя не иска много, а само морална награда за службата си към българските войници. След разглеждане на молбата ѝ милосердна сестра Попова се представя за награждаване с орден.
Две жени, две тракийки, влизат в пожара на войната по собствена воля. Различни, но безкрайно близки, те служат добросъвестно и с чувство на пълна съпричастност и отдаденост към българския войник и освободителното дело към България.
БЕЛЕЖКИ:
1. Централен военен архив (ЦВА), ф. 22, оп. 3, а. е. 405, л. 99-103.
2. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 194, л. 8; Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 2, С., 1984, с. 476-477; Военни архивни известия. ВИ. С., 1989, с. 11-12.
3. ЦВА, Ф. 435, оп. 1, а.е.1, л.16.
4. ЦВА, Ф. 435, оп.2, а.е. 1, л. 26-27; оп. 2, а.е. 5, л. 10 гр.
5. ЦВА, Ф. 435, оп. 1, а.е.1, л. 40.
6. ЦВА, Ф. 435, оп. 1, а.е.1, л. 42.
7. ЦВА, Ф. 422, оп. 2, а.е. 2, л. 4-5.
8. ЦВА, Ф. 429, оп. 1, а.е. 3, л. 1.
9. Кутинчев, Ст. Санитарната служба, Червеният кръст и Балканската война. Библ. "Съвр. хигиена" № 36, г. VII-1914, С., с. 132.
10. ЦВА, Ф. 1, оп. 5, а.е. 468, л. 17-19.
11. ЦВА, пак там, л. 18.