Църквата „Свети Герман“ до Преспанското езеро

Асен Чилингиров

 

ПРЕДГОВОР

 

 

Преспанско

Умалено факсимиле от топографската карта на Македония 1 : 210 000 издадена от Българския военен картографски институт около 1885 г.

 

 

Това е първото монографично изследване на един паметник на изкуството, намиращ се днес извън границите на България, но най-тясно свързан с нейната история. Уверен съм, че напълно оправданите съмнения на читателя за смисъла и целите на това изследване ще се разсеят до голяма степен още щом разгледа приложената към изданието географска карта на част от тъй малко известния на него и трудно достъпен за всички българи район около точката, където днес се събират границите на три балкански държави, между които не е България. Тази карта не е съставена с пропагандни цели. Напротив, тя е отпечатана изключително за нуждите на Генералния щаб на българската войска в много малко бройки, една от които притежавам и аз. Изготвена е въз основа на топографското заснимане на западната част от Балканския полуостров, извършено от сътрудници на Австрийската академия на науките през 60-те години на ХIХ век, на които трудно може да бъде приписана каквато и да е пристрастност.

 

Ако читателят си направи труд да прочете имената на селищата, реките, езерата и планините в този район, обхващаш близо две и половина хиляди квадратни километра, той трудно ще открие едно или две названия, които да не са български, макар и по официалните статистики днес там да не живее нито един българин. Нещо повече: голяма част от тези названия са неизговорими от народите, населяващи сега този район, а и в азбуките им дори няма знаци за звуците, които те не могат да произнесат. Интересуващият се от повече подробности за населението, обитавало до неотдавна югозападната част на Балканския полуостров, ще ги открие в трудовете на известния немски славист Фасмер [1], автор на и досега ненадминатия етимологичен речник на руския език, и на

 

 

1. Max Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Berlin 1941 (= Abhandlungen der Preußischen Akademie der Wissenschaften, Phil.-hist. Klasse Nr. 12; Reprint Leipzig 1970, 21977 =Subsidia byzantina. Lucis ope iterata IV).

 

III

 

 

също тъй бележития руски географ Селишчев [2], както постъпих и аз преди половин век. Уверен съм, че читателят ще се изненада също както мене, че преобладаващата част от хилядите топоними, запазени до Балканската война в този район, както и в останалите части от Балканския полуостров извън днешните граници на България, а след това грижливо подменени с други, не само че са с корени от българския език (именно българския, а не тъй наречените “македонски” и “праславянски” езици), но съдържат и тези звуци, които другите съседни народи не могат да изговарят - а това се отнася в еднаква степен и за гърците, и за сърбите, и за куцовласите; единствено албанците, които са живели дълго в мирно съседство с българите и са общували с тях, което е оставило дълбоки следи в техния език, могат да изговарят и записват някои от тези звуци. При десетки топоними - много повече отколкото във всички други български земи взети заедно - срещаме обаче и българското народностно име, и то по-рядко във формата, която му дават нашите съседи, а предимно в неговата българска форма, която не може да се напише нито с гръцки, нито със сръбски букви. Този феномен твърде озадачи Фасмер, който не беше в състояние да си обясни какво търсят топоними с името на “заселеното по Долни Дунав турскотатарско племе”, пръснати по цяла Централна и Северна Гърция, но също така и в Албания. При това тези топоними се срещат дори в области, за които не е известно да са влизали някога в пределите на българската държава и явно са били употребявани там още преди нейното образуване. А по тези места не се среща нито един единствен топоним, произлизащ от “народностното” име македонци.

 

Че дори и най-именитите български историци, не напуснали нито за миг своята писалищна маса, за да посетят земите на юг от днешна България, не са имали дори и най-смътна представа докъде на юг и югозапад се е простирала българската държава, говорят начертаните от тях граници на картата

 

 

2.

А. М. Селищевъ, Славянское население в Албании, София 1931 (репринт, София 1981);

същ., Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии (С этнографическою картою Полога), София 1929 (репринт, София 1981).

 

IV

 

 

на средновековна България, които те поставят сред безлюдните блатисти местности в Албания, докато по хребетите на отвъдните планини и до днес личат останките на безброй крепости с български (именно български, а не славянски) имена. Тези крепости при това са охранявали не българската граница, а Via Egnatia - най-важния търговски път, свързващ централните и източните части на Балканския полуостров с пристанищата на Адриатическо море, включително неговото разклонение на север и на юг при Рогожене. станките на повечето от тези крепости са обозначени на топографската карта на Албания, заснета от италианския военен картографски институт през 30-те години на ХХ век, преработена и уточнена от картографската служба на Вермахта през 40-те години и през 1950-51 година преиздадена от съответната служба на Пентагона за нуждите на НАТО. Тази топографска карта не представлява държавна тайна както всички топографски карти в България, така че може да се ползва и дори да се копира във всяка голяма европейска библиотека.

 

Предлаганата монография обаче няма за тема проблемите на етимологията на българския език, нито на етнографията на балканските народи и читателят няма да срещне в текста нито дума за тях. Нейната тема е много по-ограничена и засяга един определен художествен паметник, възникнал в пределите на българската държава по времето, когато територията, на която той е възникнал, не само че е под българска власт, но е и в непосредствена близост с културния и политически център на България, с чиито управляващи кръгове явно е тясно свързан. Тъкмо поради това той е бил в по-голяма или в по-малка степен изложен на разни културни влияния, но и на различна интерпретация от изследователите му.

 

В историята и в изкуствознанието е прието да се използва широкото понятие византийска култура - т. е. културата на една общност от народи в рамките на византийската империя, според определението на известния руско-американски византолог Дмитрий Оболенски. А за изкуството на тази общност от народи също така днес се приема обозначението източноправославно християнско. Но тъкмо тук се явяват и някои противоречия, които при внимателното и задълбочено изследване на художествените паметници правят невъзможно

 

V

 

 

привеждането им под един общ знаменател. При фрапиращите разлики между тях явно не се касае за отделни изключения, възникнали по периферията на обширната империя, а до принципи, които по никакъв начин не могат да се приравнят, защото са напълно противоположни, и то по всички показатели. Ние се натъкваме на явления, различни по вид и характер, взаимоизключващи се помежду си - явления със съвършено различен произход, насоченост и резултати. Дори да се абстрахираме от влиянията на разните етноси в творческия процес на всички изкуства, наложили своя отпечатък и на художествените произведения, възникнали на Балканите от дълбока древност до новата епоха, ние ще забележим, че и християнството не е в състояние да преодолее и изглади различията, създавайки общи идеологични основи на многонационалната култура в зоната на тази византийска общност. През цялото християнско средновековие ние срещаме дълбоко противоречиви помежду си тенденции и при изповядва-нето на християнската религия, в чието мнимо единство православните църковни историци се мъчат да убедят лековерните и необразовани кръгове от обществеността вече едно и половина хилядолетие. В действителност през цялото първо хилядолетие на нашата ера източната християнска църква е разкъсвана от силни идейни и организационни противоречия, кулминирали с отделянето на българската църква и самоволното провъзгласяване на нейната пълна автономия и автокефалия в 919 година. В отговор на това Цариградската патриаршия я обявява за схизматична и вдига схизмата едва в 1037 година, след смъртта на последния неин глава, българина Йоан Дебърски. И тук не става дума за възгледи, присъщи на някакви малочислени ереси извън българската официалната църковна институция, а до възгледите, застъпвани именно от нея, различни от тези на православната църква по основни въпроси както на църковната организация, така и на Християнското верую и свързаното с тях богослужение, намерили отражение не на последно място и в българското църковно строително и изобразително изкуство.

 

В какво се състоят тези различия?

 

Отликите в устройството на вътрешното пространство при църквите в района на Българската патриаршия от това при

 

VI

 

 

църквите под Цариградската патриаршия, определяни от техните функции за изпълнението на богослужението, а не от вкуса на строителите им, са на пръв поглед едва забележими и най-често не привличат вниманието на изследователите. Те засягат главно разпределението на помещенията в светилището (олтара) и съобщението между тях, както и наличието на южен вход към наоса за извършване на богослужението според прастарата традиция, която „еретиците“ - според възгледите на „православните“ - са свързвали с името на апостол Яков - така наречената Литургия на св. Яков. Непосредствено с тази неконформистка традиция са били свързвани също така нишите по вътрешните стени на наоса и притвора на църквите. Колкото и незначителни да са тези отлики, те явно са били считани от православната църква за достатъчно многозначими, за да послужат като повод за разрушаването на църковните постройки като еретически - или в най-добър случай за тяхното основно преустройство, последвано от ново освещаване на сградите. А това едва ли ще се види странно на читателя, свидетел на произлизащите и днес пред очите му ексцесии в същата част на Балканския полуостров, породени от религиозния фанатизъм, но и от омразата между отделните етнически общности - и двете причини неподлежащи на каквото и да е разумно обяснение.

 

Основните отлики между църквите на „православните“ и на „еретиците“ засягат обаче техния облик - при това по-голяма разлика във външната изява на църковните сгради от ранното и зрялото средновековие в българските и византийските земи дори е немислима. От една страна, при византийските църковни постройки имаме строга и сурова външност, съответстваща на тяхната интровертивна същност. Външните стени са гладки, без украса или само със слабо разчленен корниз; преобладават правоъгълни и многоъгълни плоскости, респективно многостенни форми (предимно в апсидите и барабаните на куполите), а пропорциите са издължени с подчертан вертикализъм. Противно на това църквите в българските земи, доколкото можем да съдим от останките им, запазени в повечето случаи само в тяхната субструкция, представят екстровертивния принцип: използват се всички средства за разнообразяване и украсяване тяхната външност. Тези изразни средства включват на първо място разните видове декоративна

 

VII

 

 

зидария с използването на богатата гама естествени цветове при различните строителни материали - но съвсем не и безвкусната пъстрота. Избягват се скучните големи гладки плоскости по фасадите, които се разнообразяват с разчленяването им чрез множество плитки ниши и лизени, нямащи никакво конструктивно оправдание. В апсидите и барабаните на куполите преобладават облите форми, а с изявяването на хоризонтални пояси по фасадите чрез редуването на слоеве от каменни квадри и тухли, или пък чрез изграждането на сложни корнизи, съставени от няколко реда орнаменти, се подчертава техния хоризонтализъм, противоположен на вертикализма при византийските църкви.

 

Разликата при църквите във византийските и в българските земи засяга в значителна степен също църковните типове. Докато през следиконоборческата епоха във Византия кръстокуполната постройка напълно заменя базиликата, в българските земи чак до края на Х век базиликата продължава да играе най-важна роля за главните църковни постройки, а от нея се извеждат и типовете на кръстокуполната църква с поддържащи купола стълбове вместо колони - често това са дори цели стени, с „изрязани“ в тях арки, свързващи страничния и средния кораб; особено широко разпространени, и то по цялата територия на Първото българско царство от Несебър и Плиска, до Костур, Бер и Арта, са и така наречените скъсени базилики, при които над почти квадратния среден кораб вместо купол има свод.

 

Но разликата при църковните постройки във византийските и българските земи съвсем не се изчерпва с архитектурните форми и типове, а засяга, и то съвсем не в малка степен, също тяхната вътрешна стенописна украса. До нас са стигнали много малко на брой паметници на стенната живопис от епохата на Първото българско царство, защото за тяхното систематично унищожаване са били приложени всички възможни средства. Въпреки това, дори и на базата само на малкото запазени фрагменти, ние можем да добием представа както за техните стилови и иконографски особености, така и за техните високи художествени качества. Между тях на първо място по своята художествена стойност са разкритите през последните десетилетия фрагменти от стенописната украса на няколко

 

VIII

 

 

църкви в София („Свети Георги“), Водоча („Свети Леонтий“) и Охрид („Света София“), произведения на едно и също българско придворно ателие, последвало българския царски двор при пренасянето на българската столица и седалището на патриарха на югозапад. С тези фрагменти най-тясно са свързани и изпълнените от това художествено ателие стенописни фрагменти от Десятинната църква в Киев, построена също от български майстори като копие на Преславската катедрала. Всички тези стенописи се отличават със своята необикновена експресивност, силно въздействаща върху зрителя-богомолец, но и с архаичната си доиконоборческа иконография, която няма да срещнем в произведенията на византийската църковна живопис след IХ век. За мене не съществува по-голям парадокс от този, да се приписват охридските стенописи, както и строежът на самата църква, на дейността на Лъв Пафлагонец, първия гръцки архиепископ след присъединяването на българската църква към Цариградската патриаршия, защото е съвършено немислимо той, като един от главните идеолози на Великата схизма - разделянето на византийската и римската църква в 1054 година - да нареди да се изпишат именно в светилището на този храм не само и досега недостигнат брой изображения на римски папи, но и изображенията на славянските равноапостоли Кирил и Методи, които бяха канонизирани от гръцката църква едва в 1971 година.

 

Тези различни в основата си тенденции както по отношение на църковната архитектура, така и по отношение на църковната живопис, не отбягват от вниманието на един от най-известните историци на византийското изкуство и култура, френския изследовател Габриел Мийе, който близо четири десетилетия, чак до Втората световна война, завежда катедрата по византология в парижката Сорбона. Той дори даде име на тази архитектура, приписвайки я на така наречената от него „Гръцка школа във византийската архитектура“, без дори да разгърне географската карта и да види, че нейните паметници възникват на територията на средновековната българска държава и че тези църковни паметници не са предназначени за изпълнение на ритуала, узаконен от Цариградската патриаршия. За църковната живопис той възприе пък въведения още от Н. П. Кондаков и твърде оспорван технически термин

 

IX

 

 

„Македонска школа“, без да забележи, че в действителност и произведенията на тази живопис, датирани от него поради погрешно разчетен надпис три столетия след създаването им, подобно на архитектурните паметници следват старата художествена традиция, запазила се в югозападните райони на още от доиконоборческата епоха, напълно противоположна по своите форми и по своя израз и характер на официалното византийско изобразително изкуство, възникнало едва след възстановяването на иконопочитанието през IХ век.

 

Ако и до не много отдавна да се предполагаше, че паметниците на така наречената „Гръцка архитектурна школа“ са построени след средата на ХI век, т. е. след установяването на византийската власт върху целия Балкански полуостров, днес вече не подлежи на съмнение, че те са строени от последната трета на IХ до самото начало на ХI век, макар и изследователите да не могат да си обяснят защо тъкмо с установяването на тази власт и при най-големия разцвет на византийската държава, църковното строителство в централната и западната част на Балканския полуостров напълно замира. Нещо повече: изследванията през последните десетилетия показаха, че едва ли не всички паметници на църковната архитектура в централните, западните и югозападните райони на Балканския полуостров около началото на ХI век биват сринати до основи или най-малко превърнати в негодни за богослужение, като се разрушават само техните куполи и олтари - в Плиска и Преслав след завладяването на източните предели на българската държава в 971 година църквите само се преустройват за изпълнение на богослужението по установения от Цариградската патриаршия ритуал, а след повторното им завладяване от Византия в началото на ХI век те вече се разрушават до основи. Тази хронология е съвсем точно установена по време на разкопките в Преслав и Плиска през последните десетилетия, при които всеки камък, всяка кост и всяка черупка от счупена паница бяха изследвани и описани в стотици научни трудове и кандидатски или докторски дисертации. Толкова по-странно е, че нито един изследовател дори не си зададе въпроса защо тези църковни постройки са били разрушени - ако те са произведения на православното византийско

 

X

 

 

изкуство, защо са били сринати до основи от православните византийци? А че не са произведения на “византийското” изкуство, никой български археолог не би си позволил дори и да помисли, от страх да не бъде уличен от чужденците в национализъм. Но този вид разрушения се извършват върху църковните постройки по цялата територия на бившата българска държава, та дори и в райони, които са били само за малко време в нейните предели или дори са били в граничната зона извън България. И те засягат стотици църкви - една нищожна част от тях ще бъдат възстановени в течение на следните векове, макар и най-често по съвсем примитивен начин: с плосък покрив вместо купол и сводове и с най-прост градеж, вместо с тяхната високохудожествена декоративна зидария. А църквите, избегнали тази съдба, могат да се изброят на пръсти, и то на една ръка, макар техните стенописи също да са били или унищожени, или замазани с вар, или пък покрити с друг живописен слой - това са четири църкви в Костур, както и църквата, на която е посветена настоящата монография. Запазени фрагменти от изпълнената през IХ и Х век първоначална живопис, покрити с друг живописен слой или само с мазилка, има и при няколко частично разрушени църковни постройки в днешна България. Това са църквите в Колуша/Кюстендил, Бобошево, Паталеница, „Св. Георги” в София и първоначалната църква в Бояна; в църквата на Земенския манастир е била разрушена не само горната част на стените с купола, но е била изкъртена и цялата мазилка със стенописите, освен три малки фрагмента, оставени като че ли да напомнят на бъдните поколения какво забележително изкуство е имало в нея.

 

* * *

 

Преди повече от три десетилетия си поставих за задача да издиря останките от църковното строителство на Първото българско царство, запазени във и извън границите на днешна България. За основа ми служеше списъкът на епархиите в сигилиите на Василий II, издадени малко след 1018 година. Тези сигилии не са издадени за основаването на една дотогава несъществуваща църковна организация, както твърдят някои гръцки и сръбски автори, а узаконяват едно заварено

 

XI

 

 

положение и са резултат от продължителни преговори между византийския император от една страна, а от друга - вдовицата на българския цар и българския патриарх. При тези преговори главен предмет на спора явно са били земите, присъединени към България след основаването на Българската архиепископия с постановление на Осмия вселенски събор в 870 година, част от които земи е била включена в българската държава по силата на мирния договор от 927 година, а друга част - по време на Самуиловите войни. През последните 30 години, при редица мои пътувания по всички краища на Балканския полуостров, включително по цяла Албания, аз посетих повечето от местата, обозначени в тези сигилии и се убедих, че данните в тях са верни - те не може да са били подправени, както допускат някои изследователи, защото някои от изброените там епархии твърде скоро след издаването на сигилиите са били закрити, при което църквите са били частично или напълно разрушени, но във всеки случай през следващото столетие не са били използвани. Не можах да открия нито един случай, при който в означената епархия да не са се запазили следите поне на една църква, построена между края на IХ и началото на ХI век - в най-лош случай са запазени само основите, върху които впоследствие се строи друга църква. Освен посочените по-горе църкви в Костур, не можах да открия нито една църковна постройка, в която куполът и светилището да не са били разрушени - дори в църквата “Свети Герман” апсидите на височината до прозорците са били разрушени, но скоро след това възстановени, макар и с проста зидария. Разрушаването на църквите е било извършено навсякъде по един и същ начин, което изключва всяка друга причина от какъвто и да е характер - нито при земетресение, нито по време на военни действия ефектът може да бъде такъв. Това се забелязва най-добре при църквата в Дрино поле / Пешкепи, Албания: изваждани са камъните в основите на сводовете в източната част на църквите, както и в основите на купола, след което сводовете и куполите са се срутвали. Доколкото се простират моите наблюдения, тази процедура не е могла да бъде проведена окончателно само на Охридската „Света София”, където са били разрушени само куполът и част от външната облицовъчна зидария в източната част

 

XII

 

 

на църквата над прозорците, докато силното сцепление на пълнежа от цимент и камъни в сводовете на светилището е попречило за разрушаването им, като по този начин са били запазени и стенописите, при което изображенията на папите и останалите църковни учители са били покрити с варов разтвор, а изображението на Богородица Никопея в нишата на апсидата е било покрито с нов живописен слой с друго изображение, свалено по време на реставрацията на стенописите през 1954 година и сега изложено в южния кораб на базиликата. Че не само аз съм забелязал това явление, свидетелствуват публикациите от разкопките при редица църкви. Изследователите нерядко обръщат внимание на обстоятелството, че декоративната зидария в източната част на църквите не е изпълнена последователно, а само в долната част на стените. Това забелязват при изследванията си както Н. Мавродинов, така и Ал. Мекси, а то е отбелязано и в протоколите на разкопките, извършени от някои гръцки и сръбски археолози, без обаче никой от тях да прави някакви изводи за причините на тази непоследователност в градежа, а така също и на разрушенията.

 

Тъй като още при първото ми сблъскване с паметниците тяхното разрушаване озадачи и мене, аз потърсих обяснение за него в историческите извори - занимание, което погълна голяма част от моето време през последните две десетилетия. Негов резултат беше откриването на голям брой преки и косвени указания, обясняващи разрушаването на църквите и поставящи историята на българската църква в съвсем различна светлина, но и заключението, че ние, българите, не познаваме историята си, а приемаме безпрекословно всичко, което казват нашите недоброжелатели.

 

Разрушаването на паметниците на българската църковна архитектура от IХ-ХI век обаче съвсем не е единственият белег, който ги свързва помежду им и който можах да констатирам при моите изследвания in situ. Освен техните близки архитектурни форми и декоративната им зидария, оказа се, че значителна част от тези паметници са строени при използването на една мярка за дължина, различна от византийската стъпка и преминала по традиция от епохата на римското владичество в средновековието.

 

XIII

 

 

Въпреки разрушаването и унищожаването, но също така и основното преустройство на огромното болшинство паметници, изградени и украсени по време на Първото българско царство, изкуството на техните творци не изчезва напълно. Проучванията ми в областта на руската средновековна архитектура и живопис, както и на историческите извори, ми показаха, че то намира продължение в Киевска Русия и Новгород, където в течение на няколко десетилетия срещаме не само същите художествени похвати както в българските паметници, но дори и подписи на българските им създатели, колкото това и да е неприятно на моите руски колеги, които биха искали Русия да е законният продължител на византийското изкуство и държавност.

 

Някои от тези художествени похвати ние намираме отново в паметниците на българската църковна архитектура от ХIII и ХIV век, при които скулптурно-керамичната украса и декоративната зидария достигат върха на своето развитие, а хуманистичният принцип в живописта и нейната изразителност постигат пълна изява в стенописите от Бояна, Търново и Иваново. Но те надживяват и Второто българско царство. Тяхната реализация ние ще открием и в множество произведения на църковната живопис в българските църкви и манастири чак до ХVIII и ХIХ век. Ще ги забележим и в стенописите на църквата „Свети Герман” от 1743 година, както и в цяла поредица български църкви, изписани от същия художник, йеромонах Дамаскин, и от неговите ученици Макарий Галатищки, Никифор и Митрофан от Виза, които създават най-забележителните стенописни ансамбли в Света гора през ХVIII и първите десетилетия на ХIХ век, чиито пък ученици полагат основите на Самоковската, Банско-Разложката и Тревненската живописни школи в България, придали специфичния и неповторим облик на българското възрожденско изкуство.

 

Читателят, който стигне до последните страници на книгата, ще бъде изненадан да узнае, че в югозападните райони на Балканския полуостров българското възраждане почва много десетилетия преди да се събуди националното съзнание в населението от подбалканските градове. Но дори и църковната борба там започва и стига до своята първа кулминация

 

XIV

 

 

цял век преди тя да се зароди в земите на днешна България. И не случайно Паисий Хилендарски написва своята Славянобългарска история в една килия от същото крило на Хилендарския манастир, в което десет години преди това зографите от художественото ателие, изписало църквата „Свети Герман”, рисуват в един малък параклис изображения на български светци и дарители, каквито изображения в течение на следващите сто години ще станат един от най-характерните белези на българската възрожденска живопис.

 

Църквата „Свети Герман” беше един от първите български паметници, които посетих и проучих при пътуванията си в Гърция през 1979, 1980 и 1981 година, когато направих и пълното нейно архитектурно и фотозаснимане. Със своите гладки и варосани стени днес тя по нищо не се различава от десетките гръцки средновековни църкви в Тесалия, Атика и Пелопонес - макар и някои от тях, като бившата катедрала на епископа в Петра при Катерини, под своите измазани стени крият следите от декоративната си зидария. Още при последния неин ремонт след изграждането на новата църква в 1882 година стените ѝ също са били измазани, като по този начин се скриват и последните остатъци от нейната декоративна зидария, запазили се в течение на девет столетия. И за да добие известна представа за нейния първоначален облик, читателят трябва да се вгледа внимателно в направената преди ремонта фотоснимка или пък да разгледа четирите Костурски църкви, които при това дори не са били изградени тъй прецизно като нея. От първоначалната ѝ живопис до моето посещение не беше запазено нищо. Дори и описаните три десетилетия по-рано от гръцкия изследовател Пелеканидис стенописни фрагменти са вече унищожени. Но и живописта от 1743 година днес не е в много по-добро състояние. Живописният слой с високохудожествените стенописи на много места е изпадал, а това, което е останало, е покрито с дебел слой прах и сажди. Заличен е надписът при изображението на св. Кирил, създателя на славянската азбука, представен в олтара на църквата, а изображението на св. Климент Охридски на стълба пред олтара е закрито от поставения в ново време иконостас, като сега може да се прочете само името му.

 

XV

 

 

Материалите от изследванията си обработих през пролетта на 1982 година в настоящата монография, която не беше предназначена за печат. Предлаганото тук издание следва без промени първоначалния текст с известни добавки в библиографските бележки, актуализирани с по-новата литература. Само краят на последната глава е съществено преработен, тъй като при написването ѝ в първоначалната версия ми липсваше заснетия преди това от мене сравнителен фотоматериал - той ми бе отнет от известни служебни лица в България, като под натиска на вишестояща инстанция ми бяха върнати чернобелите негативи, но не и цветните диапозитиви, които се публикуват и досега от техно име.

 

Към монографичното изследване съм добавил изчерпателна литература с цитати на всичко, което е писано за църквата „Свети Герман” от българските и чуждите автори, като предоставям на читателя сам да прецени смисъла на един такъв необичаен в научните трудове метод - нека той има пълна представа за обективността на изследователите, които са се занимавали с този паметник и с проблемите, свързани с него.

 

Фотодокументацията на паметника не беше предназначена за печат. Печалното състояние, в което днес се намират стенописите, се документира тук само с няколко фотоснимки, предлагани на вниманието на читателя, за да може той да получи известна представа за стиловите и художествените особености на живописта в сравнение с други паметници на българското възрожденско изкуство.

 

В приложение е дадена моята документация за Богородичната църква в Дрино поле/Пешкепи, Албания, която проучих при пътуването си в Албания през 1986 година във функцията на консултант при издаваната в Рим ENCICLOPEDIA DELL'ARTE MEDIEVALE (ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА СРЕДНОВЕКОВНОТО ИЗКУСТВО). Използвам случая, за да благодаря на моите домакини от Албанската академия на науките, позволили ми да направя изследвания и заснимания в тази църква, която от 70 години никой чужденец не беше посетил. Доколкото църквата в Дрино поле, намираща се в най-тясна връзка с архитектурата на църквата „Свети Герман”, е малко позната дори на специалистите, считам че коментираните от мене бележки на нейните изследователи ще бъдат от интерес за читателя.

 

[Next]

[Back to Index]