Теофана Златарова. Цената на свободата
съст. Величка Филипова, Светозар Златаров

СПОМЕНИ НА ТЕОФАНА ЗЛАТАРОВА
 

8. ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЗАТОЧЕНИЦИТЕ
 

Подир 2 седмици дойдоха братята ми. Един ден като си седехме при огъня умислени защо си не дойдоха, нето писаха, тича мойта Нона и вика: „Бай Михалчо си дойде!” Тя чула името му. Ние отърчахме навън и насред двора го посрещнахме. Боже мой каква радост, прегърнахме го и трите, та го целуваме, но не е този Михаил, 20-годишния. Сега станал цял мъж с хубави черни мустаци, облечен със сино кожухче. Влезохме в къщи: не можим да се нагледаме и нарадваме. Той ни дума: „Не жалете за нищо изгубено. Всичко ще наместим.” Надойдоха роднини, съседи, пълна стая, а той разправя за войната. Той бе преводчик при генерал Радецки [81]. Още не сме са нагледали, ето чи тичат и викат: „Георги си иде!” [82] Ние изтичахме до пътните врата и той слезе от хубавата руска катана. [***] Пак целувание и радост неописана. Казахме: „Ей сега си дойде и Михаил от Пловдив.” И той се зарадва, че него бил причул [****] от Ловеч, като са разделили. Влезе в стаята, целуваха се двамата. Боже, божичко, каква радост голема, като че две слънца огреха в къщи. Той още по-узрял от Михо, горките, калили се в жи-
 
 

***. Висок, хубав кон (унг.).

****. Имал известие за него.

69
 

вота. Пита Евгения: „Бате, ами де го Петър? Аз вярвах, че той ще бъде първият.” „Ще дойде, батювото, и той скоро.” Сега бе мой ред: „Батюви и татко докога там ще чернеят?” „И те ще дойдат, сега ще работим за тях.” Още на другия ден писаха им писмо да знаят и те, че са си дошле и че и те скоро ще дойдат. А те горките там за нас са грижели каква ли участ ни сполетя, дали ни избиха, дали откараха през това време. Горките, да бе възможно оттам да хвръкнат и си дойдат по-скоро. Но требаше да се чака и когато са освободиха заробените войници и от двете стени, тогива и нашите са завърнаха.

Аз с Недялка отидох в Одрин да ги посрещна и Недялка да промени климата, че кашляше от коклюш и една вечер, бе страстната неделя, аз седех на вратата на нашия приятел [83]. Той живееше в Кавал капу и събрали се съседки, та си приказват. И си истрива сяка ламбиното шише, а аз държа Недялка в ръцете, че тя припна, извика: „Маминко, дядо иде!” Аз като погледнах — чи татко иде! Като слял на хотела, нашият приятел му казал, че съм дома им. И той дойде горкият, като на видя, прегърна ни и заплака от радост. Аз го питам: „Де е Христо!”, а той каза, че останали 4—5-мина в Бруса [*] да погледат и утре вечер ще си дойдат. Татко тая вечер преспа при нас и на другия ден си тръгна с другарето: „Да си отида, Теофанке, че може да дойдат мамине, та до Каяджик да на срещнат, ще им стане мъчно, като няма никой от нас.” Аз го изпратих и цял ден чакам на вратата моя мил Христо да дойда и надвечер го видех, че иде весел, засмян, че го чакаме. Боже, боже, каква е радост неописуема, да са завърнат здрави, читави и четворицата братя, осъдени на вечно заточение, а татко и Христо грабнати, когато най-много бесеха невинните жертви. А че [пожела] бог всичките те да ни си ги завърне, че каква по-голема милост и радост от тая да са съберем пак тъй както си бехме. Тая вечер се съм разправяла на скъпия си другар как се крихме, как посрещнахме русите, как после в един ден ненадейно си дойде Михаил и после малко и Георги, как ни е сега весело и забравихме всичко минало и из-
 

*. Бурса — град в Турция.

70
 

губено. А той милия ме слуша с възторг. „Ах, казва, ние за жалост не видяхме славните руски войски как са в боевое време. Ами Георги и Михо как са, здрави ли са, какво правят сега?” И аз му разправям всичко, каквото зная.

На сутринта си тръгнахме, бяха бай Костадинчо, Панайот Михайлов [84] и Димчо Русков [85]. В Каяджик на посрещнаха нашите и слезохме у таткове, че дома ни бе празно. Там ни разправяха, че първия ден ги посрещнали славно с музиката. Горкият татко като видел изгубените си чада, припаднало му. А те двамата като соколи хванали го под мишници и завели на файтона. Там направихме В[еликдена], а после си отидохме.

2—3 месеца Христо не бе на работа. После го туриха на градския съвет като кмет нещо, подир 6 месеца го направиха началник. В това време обикаляше генерал Обручов [86], заедно с гене[ра]ла Дондуков [87]. Отидоха да ги посрещат откъм Симихча. [*] [Имало] много народ, Христо бе на кон и като наближили, подплашва се конят му и рекъл да го хвърли, но единият крак остава закачен и го влекъл коня до 20 шага. Всички са изплашили, че нема да остане жив. После си освободил крака и конят избягал, а него земали и турнали в пайтон. Като си дойде дома, земаха му кръв с вендузи от гърдите. Генерал Дондуков слезе дома, а Оборочов [88] на друга квартира. На отиване пак ги изпрати. Бе му попреминало.

После един месец той сам не щя [да остане] началник, но мина за председател на съда и до Съединението бе се' на същата длъжност в града ни си. През това време той постоянно бе избиран за народен представител в Областното събрание, [заради] което сяка година водеше ни с малката си дъщеря в Пловдив. Хващахме си къща и прекарвахме много весело. Накупувахме си всичко потребно за в къщи и за положението, което [Христо] заемаше в службата си. Не малко парици се прахосаха, догде се снабдим с всичко потребно и си направим дрехи. Първата година похарчихме 120 лири, втората 10 и какво — нищо излишно не купувахме, само това, което приличаше да имаме. Ах, де го това блаженство.
 

*. Сега с. Клокотница.

71
 

На втората година Христо пожела да купува чифлик, изкара го изглаве [*] Георги Савов. Той бе в съда член и наумил да става чикой [**], а пари няма. Той приборил [***] Христа, че Кюмюрджицкия [****] чифлик се продава на добра цена, та да го купят двамата. Вижда, че у Христо има пари и как да нема: получават по 25 лири на месец и като [народен] представител пак си зимаше, а ние [само] с едно дете и една слугинка. Аз като се научих, много го молих да се не залавя за работа, която не е за нас, но мойта дума кой я чува. Аз не съм знаяла, то не било моя работа — и го земаха. Брои повечето пари Христо и като си гледаха сметка[та], Савов му изяде 55 лири, като каза, че ги е дал. Христо му дал клетва, и той се заклел, но подир 3 дни му умря едничкото момченце.

В пограничната комисия, към Мустафа паша [*****] нататък бе и той заедно с няколко души, когато определяха границата и поставяха караули. На Кърджалийското въстание [89] кога се потуши пак бе в комисията испитателна. В Сливен привременно стоя 8 месеца по делото на Ст. Попов, а същото време си се числеше пре [дседа] тел в Хасково и си зимаше заплатата. Той бе напълно честен, безкористен, справедлив и човеколюбив. Затова се ползуваше с голямо доверие от народа и правителството. Той работеше деня и нощя, в онези времена без ред и закони да има още, но неговата чиста съвест бе неговия закон и той нищо неправедио си не позволи да направи. Нощя той работеше до 12 часа. На всички свършени дела пишеше сам решенията, а заран в 8 ч[аса] преди всички той бе в съда на работа, като наглядваше писарите си и секретаря и им показваше как да работят. Той им бе като баща и всички, които са работили при него, не могат да го забравят.

През време на Източна Румелия 2 пъти дохожда А[лександър] Богориди [90] в града и двата пъти бе дома на квартира, че само в дома на Златаров имало всичко за такъв гостенин, каквото прилича. Нашата
 

*. В смисъл „подлуди го”.

**. Чокой (рум.) — чифликчия.

***. Убедил.

****. В село Кюмюрджи, сега Въгларево.

*****. Сега Свиленград.

72
 

къща бе отворена за всички. Кой от къде дойди големец, се дома ще да слезе. Моят Христо не бе богат. Той сега отново си рече „боже, помогни ми”, но неговото сърце бе богато, неговата душа бе набожна, блага за всички. Домът ни бе сяка заран с по неколко селаче [*], дошли да се допитат за работа по съда. Той ще ги изслуша всички и ще им разправи кой какво да прави или ще ги помири да не ходят по съдилища и си губят времето напразно. Ние никогаш не седнахме на трапезата сами, се имахме госте по 1—2-ма, тъй ни беше драго. Ние това не считахме за нищо. Колко сватби са правиха дома, кога слугиня женим, кога кумове ставаме, кога братовчед, сестра. Се дома се играе хорото и Христо не жали виното и ракията. Стига да сме весели, та нищо от това. Баларев [91] прави дома сватба и живя цяла година. Той уж плащаше нещо, но то надали стигаше за виното и ракията, дето изпиваше. Дома му се роди първото дете. Христо закла агне от нашите да гостим близките с радост. Сестра ми бе слаба, а ние, за да е тя нощя спокойна, турихме долу малката при нас. [На] детето й нощя като заплаче храним го с биберон краве млеко и го люлеем, та го приспиваме. Никогаш той не каза: „Това дете ме безпокои нощя, дай си го на майка му”, по аз ако кажех: „Ух, пак се събуди”, а той казва: „Дете е, ще го полюлеем и то ще си заспи.” А в това време Баларев пиянствуваше и се чудеше как да ни трови и какви пакости да прави, като са завърне вечер пиян като скот и търси да прави скандали, да хока и бие сестра ми. Аз се поразправях с него, не можех да го търпя, а Христо нищо му не подумваше. Като му речах: „Ти защо мълчиш, ти си господар на къщата”, а той казваше: „Аз няма да полудявам като него. Мене се пада да го изпъдя, но нали Марийка ще [се] мъчи, а ти ще плачеш? Ето затова не са меся, но мълча.”

Берковски се завърна 1 год[ина] подир Освобождението, но Евгения се бе вече поболила. Тя покашляваше и почна да вехне хубавото младо лице. Ней падна много тежко, защо и Петър да не са завърне заедно с батюве и сега ли намери да учи уж правото. После като са върна, направиха го офицер и поиска
 

*. Селяни.

73
 

да се венчават. Братята дип не се съгласяваха, защото виждаха, че Евгения не е добре, а женитбата ще й ускори смъртта. Но той убеди Евгения и направихме две сватби в един ден. Брат ми Михаил и Берковски се венчаха и бе радост голяма.

И тъй Евгения поживя 3 години с Берковски и са помина [92]. Почнаха се пак нови жалости и плачове. Ах, каква скръб бе. Аз бях като отчаяна, да загубя мойта мила хубава сестрица, това как ще са изтърпи. В това време Христо бе в Сливен. После си дойде в отпуска и на отивание ни заведе там при него си, дано да позабравим.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


81. Федор Федорович Радецки (1820 — 14. I. 1890). Руски генерал от 1877 г. От 1876 — командир на 8 армейски корпус, с който участвува в Руско-турската война 1877—1878 г. Назначен за началник на командуването на Южния отряд, отбраняващ проходите през Балканите. Под негово ръководство през август 1877 г. са отбити турските настъпления на Шипка. През декември с. г. войските, влизащи в отряда на Радецки, придвижвайки се в две колони (Н. И. Святополск-Мирски и М. Д. Скобелев)

243
 

направили обход на турските позиции и под Шипка—Шейново обкръжили турския корпус на Вейсел паша, като го принудили да се предаде. През януари 1878 г. командувал лявата колона при нападението към Одрин. Отличавал се с храброст, проявявал грижа за войниците, което му носело популярност сред руската армия. След войната командува корпус, а 1888—1889 — войските на Киевския военен окръг. От 1889 — член на Държавния съвет.

82. Онази част от нейния ръкопис, който е озаглавен „Спомени за брат ми Георги. Отчасти за живота на моя премил незабравим братец Георги” представлява отделно замислен спомен. Макар да представлява в известна степен повторение или по-скоро вариант на спомени, разказани вече в първия цикъл, той е интересен с новите подробности, които съобщава и със силно емоциалното отношение, което има към брат си, конто оцветяват разказа, поради което се помества. Вероятно е писан наскоро след смъртта на Георги Минчев. В архива на Асен Златаров е запазен един машинописен препис, правен от д-р Михаил Георгиев Минчев, братовчед и приятел на Асен Златаров. Д-р Михаил Минчев е поизгладил стилово текста на Теофана. Оригиналният ръкопис се съхранява от Христо Г. Минчев, по който се печати (вж. бел. 115).

83. Вероятно Коста Мавриди. Вж. бел. 65.

84. Панайот Манахилов фигурира в списъка на българите, заточени през 1877 г.

85. Вероятно Димитър Хаджирусков, фигурира в списъка на заточените през 1877 г.

86. Николай Николаевич Обручов (1830—1904) руски политически и военен деец, генерал, професор в Академията при Генералния щаб. През 1876—1881 г. ръководи Военно-научния кабинет на Главния щаб на руската армия. Един от създателите на руския стратегически план за воденето на Руско-турската война (1877—1878 г.). През 1881—1897 г. е началник на Главния щаб на руската армия.

87. Дондуков-Корсаков, Александър Михайловнч (1820—1893) — княз, генерал-адютант, през 1869—1878 г. киевски, подолски и волински генерал-губернатор. По време на Руско-турската война командващ XIII армейски корпус, а след това — източните отряди на руските армии на Балканите. От 1879—1880 г. извънреден императорски комисар в България и командва руския окупационен корпус, ръководител на Временното руско управление (1878—1879), с големи заслуги за създаване на Княжество България и при първите стъпки в държавното устройство на младата българска държава.

Дондуков-Корсаков слага начало и на българското музейно

244
 

дело. В своя отчет на 18 септември 1878 г. той споменава, че при основаването на публичната библиотека в София се предлага да се уреди и музей за старини, в който ще постъпят откритите вече археологически паметници и ония, които тепърва ще се откриват.

88. Обручов. Вж. бел. 86.

89. Авторката има предвид метежа на части от разбитата армия на Сюлейман паша и местни мюсюлмани в Беломорието и Родопите в началото на 1878 г. Метежът е подготвен с цел възстановяването на османската власт. Той е подкрепен от местните земевладелци — феодали и ръководен от английския полковник Сенклер, известен под името Хидает бей.

Метежът е разгромен от българското население, ръководено от легендарния Петко войвода (Петко Киряков), със съдействието на руските войски и на Временното руско управление в България, които се стремят да се изпълнят клаузите на подписаните вече споразумения с Портата.

90. Александър Богориди — Алеко Паша — (1823—1910) от български произход на дългогодишна дипломатическа служба в Османската империя. От 1879 г. до 1884 г. е главен управител на изкуствено създадената Източна Румелия.

91. Иван Баларев от Калофер — съпруг на Марийка х. Иванчо Минчева. Първото им дете е Ганка Ив. Баларева, родена на 19 май 1883 г.

92. Евгения е починала на 4 март 1882 г. Във връзка с това събитие, което направило голямо впечатление на хасковските граждани, е съчинена и се е пяла песента ПЕСЕН НА ХАСКОВ СКИТЕ ПАТРИОТИ, ЗАТОЧЕНИЦИ В ДИАРБЕКИР, която е поместена в приложението на този том.

Разказвайки за Берковски и женитбата му с Евгения, авторката отново прави връщане назад в хронологията, тъй като дъщерята на сестра й Марийка е родена 1883 г., а разказаните по-долу събития са станали преди това.