ПРИЛОЖЕНИЯ
СПОМЕНИ
2. НА АУДЕНЦИЯ ПРИ АНТИМ I — 1876Спомен на Божана Стоилова Сълплиева, [128] учителка в Пета софийска прогимназия „Антим I”
Изминали се беха три злополучни години от така нареченото „Хасковско приключение”, когато след залавянето на Ат. Узунов беха изловени и заточени около 20 души тракийски съзаклятници. Цели три години вече как гниеха в Диарбекирския затвор и никаква надежда немаше да се върнат.
Две млади жени си погубиха здравето през това време от скръб по заточените, две братовчедки: Мария Хр. Стоилова, главна учителка, съпруга на Мирчо Попов и Евгени х[аджи] Ив[анчо] Минчева, годеница на Петър Берковски и сестра на също заточените Георги и Михаил Минчеви. Х[аджи] Иванчо Минчев, този силен като дъб хасковски първенец, опора на събудилите се българи, се преви през тези три години. Гаснещата пред очите му любима хубавица дъщеря, сълзите на по-голямата й сестра Теофани Хр. Златарова (майка на проф. д-р Ас. Златаров) и на нещастната му жена, ден и нощ му напомняха за заточените синове. Майката пък на Мария, Теофани Жечкова Стоилова, мир не намираше от мъка, че не може с нищо да помогне на безутешната си дъщеря. Къщата й, винаги отворена за всички членове на революционния комитет, беше заглъхнала: Мирчо, Берковски, Заимов, Левски, революционни събрания в горната стая, всичко беше отлетело. Георги, [129] по-големият син, беше изпратен в Цариград, защото стоенето му в Хасково беше опасно. Само Мария и 15—16 год[ишният] Михалчо [130] беха останали при нея. Притаило се беше целото Хасково, гъркоманите обаче тържествуваха. Всички потомци на старата, голема и богата фамилия на Жечко и Христодул Шишманови, състояща се от безброй сестри, братя, братовчеди и братовчедки, взимаха участие в скръбта по заточените и след едно съвещание се реши да се изпратят като пратеници в Цариград най-старият от фамилията — х[аджи] Иванчо Минчев и най-младият — Михаил или Михалчо Стоилов (понастоящем генерал от запаса), да молят за освобождението на затворниците, тъй като писмата, които идваха оттам,
151
![]()
беха много обезпокоителни. Знаеше се, че след бегството на Стоян Заимов другите заточеници беха поставени при много по-строг режим.
Когато научи Михалчо, че ще отива в Цариград н то тайно, да не разбере никой причината на заминаването, той се почувствува тъй високо над своите другари, както и по-рано, когато беше председател на техния ученически революционен комитет, който беше вече престанал да съществува.
Първото пътуване с трен, пристигането в Еди-Куле [*], визитите и обедите, на които беха канени у българските първенци в Цариград, като Чомаков [131], Караминков [132], Пенчевич [133], Тъпчилещов [134] и др., всичко това се струваше на Михалчо като вълшебен сън, който той желаеше да продължи вечно. А когато за пръв път чу г-ца Пенчевич да свири на пиано, той помисли, че веднага ще му израснат криле и ще полети към небето. Защото Михалчо обичаше музиката — когато той пееше със своя силен и приятен глас в техната градинка в Хасково, всички наоколо се заслушваха.
В Цариград се чувствуваше лъхът на свободата, а това беше така сладко! Можеше свободно да се ходи и Михалчо бърже се ориентирваше и даже водеше вуйчо си. Визитите по големците имаха за цел да се издействува ауденция от Екзарха Антим I и той от своя страна да издействува от султана Абдул Азиса [135], та да се поиска освобождението на заточените.
Дойде големият, незабравимият за Михалчо ден, когато требваше да се явят при Екзарха.
„Михалчо — казваше вуйчо му — ще трябва да се поклоним дълбоко на дядо екзарха, да му направим метан. После аз ще говоря, а ако той те попита нещо, ти тогава ясно отговаряй и не се страхувай.” А Михалчо никак не се страхуваше, той така беше свикнал с всички българи в Цариград. В Балкапан [**], където живееше брат му Георги, той беше вече като свой.
Беше месец април 1876 год. Параходчето, което отнасяше х[аджи] Иванчо и Михалчо, леко се плъзгаше покрай двореца Долма-Бахча на път за Ортакьой, дето живееше екзархът. Със страхопочитание пристъпиха прага на Екзархията. Михалчо наум си повтаряше,
152
![]()
че не го е страх, но сърцето му биеше до пръсване от вълнение. Посрещна ги капукехаята [*] и ги въведе в широкия хубаво нареден салон, където останаха да чакат. Протосингелът [**] мълком отиде в съседната стая — кабинета на екзарха, да доложи за техното идване. Тишина владееше из целия дом. Една врата се отвори, от която влезе не много висок старец с бела дълга брада и с лилава широка дреха, прнстегната на кръста с широк кадифен пояс. Грамаден сребърен кръст блестеше на гърдите му. Пристъпяше бавно и погледът му кротко обгръщаше измъчения старец и младото момче, на които знаеше вече големата скръб. За момент Михалчо се смути. Безброй мисли нахлуха в главата му: ето най-после заветната му мечта изпълнена, той стоеше пред най-големия българин, пред първия български екзарх, главата на българската черква, чиято самостоятелност, след толкова века на духовно робство, беше най-после призната. От целата му осанка и особено от благия му поглед, лъхаше доброта и благожелателство, които в миг спечелиха сърцето на Михалчо и той заедно с вуйчо си направи обичайния метан, но много по-голем и по-изразителен, като се простре цел на килима.
Закърмен още от детинство от религиозната си майка в християнски добродетели и пламенна любов към родината, за Михалчо екзархът беше олицетворение на всичко българско. В големия поклон той беше вложил всички чувства, които в тоя момент вълнуваха юношеската му душа: почит, преданост и любов както към личността на екзарха, така и към родината.
След целуването на десницата му Негово Блаженство покани гостите да седнат, като сам се отпусна във фотьойла си и почна да разпитва х[аджи] Иванчо за живота и страданията на хасковските българи от доносничествата и клеветите на тамошните гъркомани пред турските власти. Говореше бавно и тихо и с благи думи той изказа твърдата си вера в скорошния благоприятен край на всичко. А на молбата да им доиздействува ауденция у султана, обеща, че ще поиска да се яви лично при него и ще го моли да ги приеме. След това
*. Представител на Екзархията пред Високата порта.
**. Православен монах, помощник или секретар на митрополит, в случая на екзарха.
153
![]()
се обърна към Михалчо, разпита го за училището му и като научи, че след заточаването на учителите Петър Берковски, Ст. Заимов и Мирчо Попов стои затворено, много се наскърби. Изказвайки надеждата за скорошното му отваряне, той каза следните знаменателни думи: „Вие младежите требва усърдно да се учите и просвещавате. Нашият народ има голема нужда от просветени синове. В просвещението лежи неговото светло бъдаще. Обичайте родината си пламенно и се подготвяйте още от училището да й служите предано, когато пораснете.”
С това приемът се свърши. Негово Блаженство се сбогува сърдечно и двамата хасковци си излезоха със сърца, преизпълнени с радост и възторг както от любезността и добротата на техния върховен духовен вожд, така и от надеждата, която той им даде относно ауденцията у султана.
Но надеждите скоро пропаднаха. В Цариград дойдоха известия за Априлското въстание и екзархът прати да им съобщят, че моментът ие е удобен да отиде при султана да иска освобождаване на съзаклятници.
След неколко дни влакът отнесе обратно натъжени и отчаяни най-старият и най-младият пратеник на фамилията, отчаяни, че с нищо не можаха да помогнат на заточените. Но скоро те сами си помогнаха, като по разни пътища, предрешени, избегаха в Русия, откъдето се върнаха в Хасково заедно с победоносните руски войски.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
128. Божана Стоилова — Сълплиева — вж. бел. 43. Споменът е по разказ на участника в аудиенцията — ген. Михаил (Михалчо) Стоилов.
129. Георги Хр. Стоилов — вж. бел. 43.
130. Михаилчо е Михаил Хр. Стоилов — вж. бел. 76.
132. По това време в Цариград живее Христо Димов Караминков (ок. 1825, Калофер — 1888, Сливен), стопански и обществен деец, който вземал дейно участие в живота на Българската община в Цариград и в църковно-националните борби. Той имал брат Стоян, автор на първото българско ръководство по счетоводство. След 1873 г. в Цариград се премества да живее и Елисавета Караминкова (1849, Карлово — 1920, София). Вж. Енциклопедия България. Т. 3, с. 338.
133. Иванчо х. Пенчович — българин, известен туркофил, на административна служба в Османската империя. След Освобождението заема редица административни и обществени постове.
134. Братя Христо (1808—1875) и Никола (1817—1893), Тъпчилещови, български обществени дейци, преселници в Цариград. Участвуват активно в обществено-политическия живот на българската емиграция, главно в църковно-националните борби.
135. Абдул Азис (1830—1876) — турски султан, в периода 1861—1876 г., известен с реакционната си политика. Свален през 1876 г. с преврат и убит.