Страданията на 323 македонски заточеници въ Дияръ-Бекиръ презъ 1903-1904 г.   Спомени отъ бившия заточеникъ Георги Т. Ачковъ Прередактирани отъ Димитъръ Розалинъ   София — Печат. „Розова Долина" — 1923   Сканове в .pdf файл (3.7 Мб) от www.strumski.com

 

Група отъ Дияръ-Бекирскитѣ заточеници презъ 1903-1904 г.

1) Михаилъ Богатиновъ, род. отъ гр. Прилепъ

† 2) Никола Бѣлагушовъ, род. отъ гр. Прилепъ

3) Свещ. Иванъ, род. отъ с. Джупа, Кичевско

4) Свещ. Дуко, род. отъ с. Дебърца, Кичевско

5) Григоръ Кръстевъ, род. отъ гр. Прилепъ

6) Мице Николовъ, род. отъ с. Ешки-су, Леринско

7) Анастасъ Яйчаровъ, учит., род. отъ гр. Охридъ

† 8) Борисъ Каракашевъ, род. отъ гр. Прилепъ

9) Георги Т. Ачковъ, род. отъ гр. Прилепъ

† 10) Пане Николовъ, род. отъ с. Гопешъ, Битолско

11) Ничо Филиповъ, род. отъ гр. Прилепъ

 

Воти Николовъ Кирчевъ

роденъ отъ с. Зеленичени — Леринско, четникъ при войводата Алекси Турунджовъ, Раненъ отъ турски войски и гръцки андарти, следъ 8 часово сражение пада въ пленъ и бива осѫденъ на 101 година Калай-бентъ и изпратенъ на заточение въ гр. Дияръ-бекиръ.

 

 

Като проследи човѣкъ историята на човѣчеството отъ коя и да е епоха, той ще се натъкне на факта, че пѫтьтъ къмъ свѣтлитѣ висини на идеала за свобода, правда и братство неизбѣжно води презъ тъмния пѫть на голготски мѫчения. Като че ли туй се явява необходимо условие за усилване и утвърждаване на добродѣтелитѣ въ живота. И колкото по-тежки сѫ тия мѫчения, съ толкова по-голѣма сила блѣщи сиянието на тия добродѣтели и съ толкова по-голѣмъ фанатизъмъ човѣкъ се стреми да ги утвърди въ живота си. Тоя неизбѣженъ исторически законъ съ особена ярка свѣтлина блѣщи въ живота на многострадалния македонски народъ, който, въпрѣки своята жизнеспособность и зрѣлость за независимъ животъ, поради обстоятелството че е заселенъ на такова мѣсто, което възбужда алчнитѣ апетити на великитѣ Европейски държави, е осѫденъ тъй несправедливо още да носи тежкитѣ вериги на робството. Въ настоящитѣ си спомени ние ще изтъкнемъ една макаръ и малка страничка отъ неговитѣ робски мѫчения подъ вчерашното иго на турцитѣ. И въ изложението на фактитѣ ние ще гледаме да бѫдемъ строго обективни.

 

 

6

 

Майски день. Напукъ на черния робски животъ на македонеца природата бѣше разкрила всички омайни прелѣсти на своя животъ. А може би, съ това тя искаше да подслади неговата горчива участь. Слънцето пращаше своитѣ благодатни лѫчи, ручеятъ нѣжно фъфлѣше и птичка сладко пѣеше въ гората, въ недрата на която бродѣха вѣрнитѣ чада на Македония съ пушка въ рѫка и очакваха съ нетърпение сигнала за общото Македонско възстание за счупване на тежкитѣ робски окови. Тѣ бродѣха тамъ гладни и измѫчени и черпейки сила отъ идеала за свободата, тѣ държаха бодъръ духа на цѣлото македонско население. И азъ, опияненъ отъ тоя духъ, счетохъ за своя свещенъ дългъ да взема активно участие въ вихъра на борбата, която предстоеше да се започне съ тирана. Уговорихъ се съ другаритѣ си да идемъ и ние въ гората и съ пушка въ рѫка и ние, нѣколцина прилѣпчани, да сложимъ живота си предъ олтаря на милото ни отечество. Обаче тиранътъ е подушилъ нашия планъ и почналъ зорко да ни следи. Една зарань, именно оная паметна за менъ зарань, когато съ другаритѣ си щѣхъ да поема балкана, излѣзнахъ полуоблеченъ на пѫтнитѣ врата, за да провѣря дали нѣма нѣкой да следи и

 

 

7

 

останахъ изненаданъ, като видѣхъ да се изпрѣчватъ предъ менъ мускулестиятъ полицай, на име Афъза, съ помощника мухтарина Иванъ Николовъ, 11 въорѫжени заптии и нѣколко войници, които веднага ме поканиха да ги последвамъ и не обръщайки никакво внимание на молбата ми да се върна въ кѫщи, за да си взема храна и дрехи, по риза бѣхъ откаранъ отъ двама войници въ Управлението, а другитѣ тръгнаха по друго направление, за да ловятъ и други неблагонадеждни като менъ елементи. И тѣ успѣли сѫ да заловятъ доста мои съмишленици, защото следъ престояването ми три дни въ долапъ, азъ бѣхъ изкаранъ на очна оставка въ затвора съ следнитѣ арестувани лица: х. Здраве, х. Илиевъ, х. п. Иванъ п. Адамовъ, Мицанъ Богатиновъ, Григоръ Кръстевъ, Андонъ Връвцовъ, Борисъ Каракашовъ, Никола Мавровъ и Трайко Илиевъ. Отначало азъ не можахъ да ги позная, освенъ двамата х. п. Ив. п. Адамовъ и Мицанъ Богатиновъ, защото очитѣ ми бѣха се примрѣжили отъ нанесения ми бой въ затвора. Две нощи бѣхъ изтезаванъ по следния начинъ. Поставиха ме въ човалъ и ме удряха съ тояги и прикладитѣ на пушкитѣ си, до като дойда въ безсъзнание, следъ което гардиянътъ Кямилъ чаушъ ме посипваша съ

 

 

8

 

вода да се свѣстя, за да бѫда подложенъ на новъ побой. Следъ 10 минути отъ очната оставка азъ можахъ да позная всички арестувани лица и на въпроса на властитѣ, какви сдѣлки съмъ вършилъ съ тѣхъ, колко орѫжие съмъ раздалъ, колко пари съмъ внесълъ въ революционната организация, азъ давахъ само единъ отговоръ: „Нищо не знамъ! Не ми е познато ни едно отъ стоящитѣ предъ менъ лица". Следъ това доведоха при насъ двама шпиони, които съ уплаха посочиха на насъ като на вредни за Султанската държава елементи и съучастници на В. М. Р. Организация. Закараха ни всички въ общъ куушъ и тамъ взаимно се утѣшавахме и церѣхме ранитѣ си отъ нанесения ни побой. Освенъ това, нашиятъ духъ въ Прилѣпския затворъ доста черпѣше сила и отъ утѣшенията и ободрителнитѣ думи на външни посетители, че скоро ще дойде часътъ, когато ще се радваме на свободата и нашето мѣсто въ затвора ще заематъ тиранитѣ. Въ първитѣ дни на м. май 1903 г. чухме печалната весть, че четата на Хр. Оклевъ е разбита. Паднали сѫ убити самъ Хр. Оклевъ и трима четници. Опиянени отъ тоя времененъ успѣхъ, тиранитѣ почнаха да ни се заканватъ, че скоро и нашитѣ глави щѣли да бѫдатъ натъкнати на колове.

 

 

9

 

Чаушинътъ дойде при насъ съ вериги, съ които ни върза и ни съобщи, че ще бѫдемъ закарани въ Битолския затворъ. Кой съ белѣзници, кой съ синджиръ, вързани здраво, потеглихме за централния затворъ въ Битоля, конвоирани отъ анадолски войници, които ни нанасяха ужасни побои, раздразнени отъ геройския подвигъ на войводата Пито Гулевъ, който бѣше слѣзълъ съ четата си въ гр. Крушово и храбро се борѣше съ обкрѫжилата го безбройна войска.

 

Въ Битоля бѣхме за малко настанени въ така нареченото Басма-хане и скоро бѣхме изкарани предъ сѫда, предъ който ние стоехме съ пълно равнодушие. По решение на сѫда ние бѣхме откарани въ затвора въ отдѣлението за политическитѣ престѫпници „Катилъ-хане", като ни се съобщи, че сме осѫдени на доживотенъ чатворъ (Кале ибентъ). Тогава стана убийство на руския посланикъ Ростовски и раздразнението на турското население въ Битоля бѣ толкова голѣмо, че се очакваше поголовно клане отъ тѣхна страна, затова ние затворницитѣ, чакахме всѣка минута да нахълта турска сгань и да бѫдемъ подложени на жестока сѣчь. Но страхътъ имъ отъ Европа наддѣлѣ надъ тоя имъ бѣсъ и ние останахме живи, за да

 

 

10

 

видимъ още по-голѣми и нечувани затворнишки неволи. Въ затвора видѣхъ да сподѣля нашата участь и съгражданинътъ ми Владимиръ Хр. Милчиновъ въ дебърска носия и подъ чуждо име. Еднажъ седейки на пейката предъ вратата на затвора и записвайки си нѣкои работи въ бележника си, предъ менъ се изпрѣчи майка ми, облѣна въ сълзи, и при ужаситѣ на затворнишкитѣ ми неволи тя прибави още единъ ужасъ, като печално ми съобщи, че баща ми отивайки за с. Сѣнокосъ, Прилѣпско, е билъ смазанъ отъ бой отъ двама войника, задето неговиятъ синъ е билъ кумита и следъ три дни отъ побоя той се е поминалъ. Раздѣлихъ се съ майка ми, като взаимно се утѣшихме съ мисъльта, че скоро ще счупимъ тежкитѣ окови на черното робство. На 8 септемврий 1903 год. преживѣхъ и друга трагедия, която като първата остави незаличимъ споменъ въ паметьта ми. Лежехъ въ болницата на изкѫсанъ сламеникъ въ студена и мръсна стая съ два прозорци съ счупени стъкла и съ изкъртени мазилки. Отъ безсъзнание главата ми бѣше подута, жилитѣ опнати. Вратата се блъсна и надигнахъ се, за да схвана отъ какво произлиза тоя шумъ и разбрахъ, че търсятъ мене — болния. Изкрѣскаха ми да стана и да ги последвамъ,

 

 

11

 

но не можайки да сторя това, тѣ ме хванаха за веригитѣ, съ които бѣха вързани рѫцетѣ ми и ме отвлѣкоха въ двора на болницата „Хаста-хане". Следъ малко докараха при менъ съ вързани рѫце Константинъ Пърдановъ отъ гр. Леринъ, а следъ него — Фоти Николовъ отъ с. Зеленичево, Леринско. Неговитѣ рѫце не бѣха вързани, понеже като раненъ въ крака не е можалъ да бѣга. Правейки догадки помежду си, като какво ни очаква по натамъ, отъ къмъ изходната врата на болницата зададе се една беледийска кола за боклукъ и по даденъ сигналъ спрѣ предъ насъ и чухме крѣспивъ гласъ: „Качете вѫтре тия боклуци !" (Биндеръ ичери о боклаи!) На бърза рѫка натовариха ни на колата и следъ половинъ часъ бързо каране се озовахме на Битолската гара, кѫдето се композираше товаренъ тренъ, който да ни заведе неизвестно кѫде. Когато да ни качватъ въ единъ вагонъ на трена, полицията ни удари по нѣколко камшика, сигурно въ честь на нашето заминаване, а като влѣзнахме въ вагона намѣрихме въ него докарани отъ затвора въ Битоля още 62 души съ участь като нашата. Като се поокопитихме, ние търсѣхме съ погледи познати измежду насъбралата се любопитна публика, за да имъ поискаме дрехи и пари, но полицията

 

 

12

 

не позволяваше да се доближи никой до насъ и следъ малко тренътъ потегли за Солунъ.

 

На гара Воденъ нѣкои отъ затворницитѣ се опитаха да избѣгатъ, но не можаха да сполучатъ и бѣха ужасно бити и вързани единъ за другъ съ вериги. На Солунската гара подъ силенъ конвой бѣхме закарани въ околийското управление. По пѫтя до тамъ бѣхме страшно бичувани и до като стигнахме до управлението, падна пребитъ и промушенъ съ щикъ Симо Трайковъ отъ с. Бѣла, Кичевско, който биде занесенъ въ Солунската държавна болница (Хаста хане), гдето следъ 10 дни е починалъ. Той бѣ първата жертва, която падна по пѫтя на нашето заточение. Отъ управлението ни закараха въ затвора, гдето ни принуждаваха да дадемъ клетва за вѣрность на Падишаха, който е билъ едничкия всесиленъ царь на земята и небето и по чиято заповѣдь е могло всичко да се преобърне на прахъ и пепель. Три дни лежахме въ Солунския затворъ на голи плочи всрѣдъ зимния студъ, безъ хлѣбъ и вода, понеже не ни се е полагало храна като на приходящи.

 

Вследствие на това толкова жестоко третиране ние подадохме до френския посланикъ писмена молба и по негово настояване веригитѣ ни замѣниха

 

 

13

 

съ по-леки вериги. Но на четвъртия день пакъ оковани въ тежки вериги ни закараха на Солунското пристанище. Боятъ и псувнитѣ нѣмаха край. На пристанището се оказа, че двама отъ затворницитѣ липсвали: тѣ сѫ успѣли въ навалицата да се укриятъ и избавятъ. Така грубо бѣхме блъскани въ лодкитѣ, които ни закараха на парахода, че нѣкои падаха въ морето и биваха пакъ изкарвани! за да се продължи мѫченическата имъ участь. Френскиятъ консулъ поиска да влѣзне въ парахода» за да разгледа обстановката ни, но полицията при парахода не го допусна.

 

Въ парахода всички бѣхме наблъскани като добитъкъ въ хамбаритѣ до машинитѣ и затворени здраво съ капакъ. Капитанътъ на парахода, по народность гръкъ и кървенъ българомразецъ, заедно съ придруващия ни полицай дойде при насъ, отвори капака и съ ехидна усмивка ни се закани, че нѣма нито единъ отъ насъ да остане живъ до брѣга, на който е опредѣлено да слѣзнемъ.

 

Параходътъ потегли и ние изпитахме дълбока скръбь въ душата си, че не можемъ изъ тия тъмни хамбари да погледнемъ още еднъжъ милия роденъ брѣгъ и обладани отъ силенъ патриотически ентусиазъмъ запѣхме гръмко:

 

 

14

 

Парахода бурно тръгва

вдига вълни и бѣснѣе

злобенъ гръкъ капитанинъ

на сѫдбата ни се смѣе.

 

Днесъ е жално за народ

 и за всичка природа

че закарватъ свойта рода

внезнайни страни.

 

Вжелѣзници параходи

по пѫтища друмове

съсъ синджири извързани

въвъ пранги оковани.

 

Всички тичатъ разплакани

мѫже, жени и деца

вчерни дрехи облечени

впоследно сбогуване.

 

Седемь десеть дена вървимъ

безъ хлѣбъ вода и безъ сънь

по друмове момци падатъ

отъ Кюрдински ятаганъ.

 

 

15

 

Ахъ недейте ни мѫчете

Кървопийци тирани

и ви кюрди цвѣтно кожи

Азиятски звѣрове.

 

 

Капитанинътъ, раздразненъ отъ тоя буенъ избликъ на горѣщъ патриотизъмъ, въ съгласие съ придружаващия ни полицай заповѣда на матроситѣ си да отворятъ капака и ни полѣятъ съ гореща вода, въ отговоръ на което ние още по-разпалено продължавахме да пѣемъ. Отъ съчувствие къмъ злата ни сѫдба нѣкои солунчани бѣха взели билети да пѫтуватъ до нѣкѫде съ нашия параходъ. Между затворницитѣ бѣше и Димитъръ Мирчевъ, когото свалиха на о-въ Митилинъ, а преди слизането си даде ни 10 наполеона за 22 души. Като пристигна параходътъ въ Смирна, ние бѣхме настанени въ Смирненскитѣ казарми. По пѫтя до казармитѣ бѣхме ругани отъ турското и отъ гръцкото население и бити отъ конвоиращитѣ ни. Тогава бидѣ пребитъ и почина Недѣлко Атанасовъ отъ с. Годечъ, Битолско. Стояхме 4 дни, докато пристигнахъ въ Смирна нови затворници отъ Солунъ и на петия день заедно съ новитѣ затворници бидохме настанени на параходъ, на който капитанътъ се

 

 

16

 

оказа пакъ гръкъ и безподобенъ българомразецъ. Той ни ругаеше по най-хамалски начинъ. По негова заповѣдь не ни пуснаха да излизаме вънъ отъ хамбаритѣ, а 5—6 дни минаха и ние бѣхме принудени вѫтре да отиваме по нужда. Най-сетне изчерпа се нашето търпение, счупихме капака на хамбаря, излѣзнахме вънъ и следъ дълга борба успѣхме да издействуваме да бѫдемъ на открито. Заканитѣ на капитана, че ще бѫде убитъ затворника Гарвановъ не се изпълниха благодарение на взетитѣ отъ насъ предпазителни мѣрки. На о-въ Родосъ биде оставенъ затворникътъ Иосифъ Кондовъ и други. Въ Подрумъ оставиха други затворници Солунчани. А затворницитѣ, които бѣхме отъ Битолския окрѫгъ, бѣхме откарани на пристанище Александрета (Скендерона). Тукъ въ парахода останаха Гарвановъ, Влаховъ и други, за да бѫдатъ откарани на заточение въ Мкия. Настанени въ затвора на Александрета, ние бѣхме капнали отъ умора и чувствувахме ужасни болки на краката си, подути отъ прангитѣ, които ужасно ги стѣгаха. Въ затвора дойдоха 4-ма ковачи, които взеха да ни изкарватъ прангитѣ отъ краката ни и почнаха да ни връзватъ съ синджири по 8 души на редъ и като не достигнаха, останалитѣ по 6 души вързаха

 

 

17

 

съ вѫжета. Всичко това стана въ разстояние на два часа и издаде се заповѣдь да потеглимъ за с. Ешели бахче, отстояще на 12 клм. отъ Александрета. Цѣлия пѫть до това село ние бѣхме ужасно малтретирани отъ конвоиращитѣ ни араби, които на брой колкото насъ. Като изминахме 3—4 клм. ние бѣхме поразени отъ вика на Мицо В. Кирицовъ отъ с. Гопешъ, битолско, на когото очитѣ бѣха се пръснали отъ стегащето го по шията вѫже и изобилна кръвь бликаше изъ тѣхъ. Той издъхна и биде оставенъ на пѫтя, като плячка на кучета и орли. Като изминахме около 200 крачки, отъ веригата, въ която бѣхъ вързанъ азъ, падна полумъртавъ Панчо Маневъ отъ с. Неретъ, Костурско. Не го изкараха отъ веригата и трѣбваше да го носимъ на рѫце още 1 клм., следъ което биде доубитъ съ приклади и хвърленъ на пѫтя. Тия две жертви ни ужасиха и всѣки мигъ, всѣки отъ насъ си чакаше смъртьта. Безлунната нощь отъ зловѣща ни стана още по-зловѣща. При влизането ни въ селото бидоха промушнати съ щикъ Ане Грозевъ отъ с. Свинища, Битолско и Филипъ Божиновъ отъ с. Чумово, Прилѣпско задето не сѫ могли да вървятъ. Нощьта прекарахме гладни, защото споредъ нареждането хлѣбъ трѣбваше да ни се даде въ с. Хамамъ кьой,

 

 

18

 

отстояще на 30 клм. отъ с. Ешели-бахче. А на другия день ни отправиха за с. Хамамъ кьой и на половината пѫть срѣщна ни Бекиръ-паша, който съ 4 души кавалеристи отъ гр. Халепъ до Александрета. Спрѣни и разпитани отъ пашата, ние му изложихме мѫкитѣ, на които сме подлагани отъ войницитѣ. Пашата имъ даде наставления, че не трѣбва да бѫдемъ малтретирани и че въ време на походъ не трѣбва да бѫдемъ въ вериги ; че ако така биваме измѫчвани, Европа ще счете турцитѣ за варвари. Предъ него ни смъкнаха веригитѣ отъ вратоветѣ ни и вѫжетата отъ рѫцете ни и следъ 8 часовъ пѫть пристигнахме въ село Хамамъ-кьой, гдето пакъ ни вързаха съ веригитѣ и вѫжетата и така останахме съ тѣхъ до край.

 

Отъ село Хамамъ-кьой ни отправиха за гр. Халепъ — далечъ 30 километра. Дълъгъ пѫть. Войницитѣ, които ни придружаваха, снабдиха се съ коне и ние трѣбваше да вървимъ наравно съ тѣхъ. Само 1 клм. можахме да вървимъ така и почнаха да падатъ хора отъ умора, а това вбѣси войницитѣ, които звѣрски ни удряха съ приклади и ни мушеха съ щиковетѣ. Тоя день не можахме да пристигнемъ въ гр. Халепъ и пренощувахме на открито на 10 клм. до града. На другия день продължихме

 

 

19

 

пѫтя и като стигнахме на 1 клм. до града, спрѣха ни въ едно медресе и ни заповѣдаха да се изчистимъ, като заличимъ всѣка следа отъ кръвь по тѣлото и дрехитѣ ни, та като влизаме въ града, да не разбератъ гражданитѣ, че сме били жестоко изтезавани по пѫтя. Въ гр. Халепъ ни посрѣщна доста любопитна публика, отъ която едни оплакваха нашата горчива сѫдба, а други — турци, араби и пр. — ни отправяха най-безобразни хули и псувни. Градъ Халепъ е разположенъ при политѣ на Бакърна-планина (Мадемъ-балкани), който е заселенъ съ доста европейци. Прави впечатление съ широкитѣ си улици. Търговията тамъ е доста развита, особено търговията съ мѣстни тънки платна. Тукъ престояхме два дни въ централния затворъ и на третия день ни отправиха за гр. Урфа, като кордонътъ ни отъ войници бѣше не араби, а кюрди, които държатъ рекордъ предъ всички кърволоци. Облечени въ дебела риза съ наметната сива черга, препасана съ каишъ, съ голи крака, а на главата съ 12 разноцвѣтни кърпи (шамии), увити като чалма, въорѫженъ всѣки съ ятаганъ, съ по два револвери и съ пушки кримки, тѣ представляваха живъ образъ на дивъ звѣръ, способенъ на всѣко кърволочество. И ние бѣхме сигурни, че ни

 

 

20

 

очакватъ още по-голѣми ужаси отъ ония, които преживѣхме до сега.

 

Още не излѣзли отъ града, тѣ измъкнаха ятаганитѣ си, смъкнаха една редица отъ насъ, състояща се отъ 5 души, въ една яма, близко до шосето и ги съсекоха най-безмилостно. Пѫтуването продължи 6 денонощия, презъ което време бѣха съсечени отъ кюрдски ятаганъ 21 заточеници. Полунощь бѣше, когато влизахме въ гр. Урфа, пребити и изнурени, и настанени въ единъ говедарникъ, опраздненъ отъ говедата преди 2 часа. Лежахме тамъ полумъртви цѣло денонощие безъ хлѣбъ и вода и чакъ на другия день, когато се отвори вратата на говедарника, ние разбрахме, че се намираме вече въ гр. Урфа, гдето почина отъ нанесения му побой 20 годишния младежь Миле Наумчевъ отъ с. Вранче, Прилѣпско. Градъ Урфа се намира всрѣдъ Кюрдистанъ — историческото мѣсто, кѫдето сѫ били изклани 1500 арменци въ монастиря „Св. Наумъ" до града въ време на арменското възстание.

 

Градъ Урфа, разположенъ на каменисто мѣсто, е старъ полуразрушенъ римски градъ.

 

На третия день ни опѫтиха за гр. Береджикъ пѫтувахме по 11 часа на день бѣхме предвождани

 

 

21

 

отъ кюрди на коне и ние трѣбваше при всичката ни отмалѣлость да вървимъ наравно съ тѣхъ, за да не бѫдемъ съсѣчени отъ кюрдски ятаганъ. Обаче, не всички можехме да сторимъ това. По-отпадналитѣ не можаха да вървятъ тъй усилено, оставаха назадъ и биваха безмилостно съсичани отъ кюрдитѣ. Следъ 5 дневно пѫтуване ние пристигнахме въ Береджикъ, като оставихме по пѫтя умрѣли: 4 души отъ преумора и 7 души съсечени отъ кюрдитѣ. Единъ отъ съсеченитѣ на име Наумче Гроздановъ отъ с. Вранче, Прилѣпско, закланъ отъ къмъ врата и недокланъ, пуснатъ въ една рѣкичка, съвзелъ се и вечерьта, гдето нощувахме, той пристигна съ превръзка. Той живѣ 1 1/2 месецъ и почина. Преди пладне озовахме се предъ рѣката Ефратъ, на лѣвия брѣгъ на която се намира гр. Береджикъ. Въ продължение на това ни 5-дневно пѫтуване дадоха ни само по 2 оки хлѣбъ, а вода намирахме на всѣки 24 часа по нѣкоя утайка отъ дъждове. Когато бѣхме пренасяни презъ рѣката съ лодки за къмъ гр. Береджикъ, нарочно лодкаритѣ оставаха лодкитѣ си да плаватъ по произвола на рѣчнитѣ вълни, само и само да увеличаватъ нашитѣ страдания.

 

Въ гр. Береджикъ престояхме 2 дни и на третия

 

 

22

 

день ни отправиха за Мишмишъ-ханъ, отстоящъ на 200 клм. отъ града. Градската кюрдска сгань ни изпрати съ сопи и камъни, а като излѣзнахме отъ града, конвоиращитѣ ни кюрди — войници продължиха своя кръволоченъ бѣсъ. Двама отъ тия войници вързаха за рѫцетѣ затворника свещ. Бюлбюлъ Чутуровъ, наметнаха му друго вѫже около врата и го вързаха за опашката на единъ арабски конь. Яздачътъ на коня кюрдъ препусна коня въ силенъ ходъ съ единъ-два удара съ гърбача си, свещеникътъ трѣбваше да го последва, но като потича 200—300 крачки, пръсна се мозъкътъ на тоя нещастникъ мѫченикъ и прострѣ се мъртавъ на земята и така дълго бѣ влаченъ отъ коня. Не стига това, кюрдитѣ му отрѣзаха брадата заедно съ кожата и я вързаха за опашката на коня. Тоя истински Христовъ служитель по-рано бѣ раняванъ съ сабя на три мѣста, но благодарение на здравата му натура той можа да издържи. Той бѣ едъръ и високъ, а и неговиятъ духъ бѣ едъръ и високъ, защото само човѣкъ съ едъръ и високъ духъ може да се принесе въ жертва за високъ идеалъ. По-натамъ кюрдитѣ повалиха на земята затворника Гълѫбъ Митревъ отъ с. Брѣждани, Кичевско, отрѣзаха му ушитѣ и съ камъни сплѣскаха му главата.

 

 

23

 

Времето до гр. Береджикъ бѣ горещо и знойно, но тукъ то стана прохладно и приятно и ние срѣдъ тая райска Ханаанска земя трѣбваше да бродимъ съ пранги и облѣни въ кърви подобно на И. Христа, когато е отивалъ на Голгота.

 

Следъ 5-дневно пѫтуване пристигнахме въ Мишмишъ-ханъ, като изгубихме още 9души: една редица отъ 5 души, която си е позволила да се отстрани отъ строя, за да отиде по нужда, бѣ застреляна, а 4 души по единично промушени съ щикъ. Въ Мишмишъ-ханъ престояхме 1 день и на другия день бѣхме отправени за градчето Суверикъ, отстояще на 100 клм. отъ хана. Пѫтувахме 2 денонощия, презъ което време бѣха пребити съ камъни отъ мѣстното население, подстрекавано отъ конвоиращитѣ ни войници, 3-ма души. Внушаваше се на това население, че ние сме пленници — московъ гяуръ хванати въ пленъ отъ най-великия царь на царетѣ — Султана.

 

На 10 ноемврий 1903 год. пристигнахме въ гр. Суверикъ, последна инстанция за крайната точка на нашето заточение Дияръ Бекиръ. По нареждане на Дияръ-бекирскитѣ власти тукъ бѣхме задържани. 2 дни. На третия день ни приготвиха за потеглюване въ следния редъ: вързанитѣ съ вѫжета

 

 

24

 

ни наредиха по двама, а вързанитѣ съ вериги по вратоветѣ останаха по колкото бѣха на редица. При вратата на затвора, отъ който щѣхме да потеглимъ на пѫть, бѣха поставени по двама войници отъ дветѣ страни. Когато почнахме да излизаме, войницитѣ ни мушкаха съ щиковетѣ си. И подъ носа на каймакамина 16 души промушнати кой въ мозъка, кой въ ушитѣ издъхнаха моментално, а 19 души промушнати оставихме въ агония и следъ единъ месецъ се научихме, че тѣ сѫ били доумъртвени отъ насъбралата се тълпа. 33 души бѣхме по-леко мушнати и вървѣхме облѣни въ кръвь до гр. Дияръ-Бекиръ, гдето р. Тигъръ биде щастлива да омие кръвьта на мѫченицитѣ за свободата. Потеглихме отъ гр. Суверикъ, терзани отъ ужасно мѫчителна неизвестность, която още повече се увеличаваше отъ ужасната азиятска жега. Но за да не изпаднемъ въ крайно отчаяние, което би помрачило чаровния блѣсъкъ на идеала, за който ний ежеминутно бивахме подлагани на явна смърть, провидението — това чудно провидение ни дойде на помощь, за да влѣе и укрѣпи угасналитѣ въ насъ сили и да постави въ недоумѣние кръволочнитѣ тирани. 16, 17 и 18 ноемврий ще останатъ паметни дати за насъ оцелѣлитѣ заточеници. Срѣдъ

 

 

25

 

ужасната жега въ мигъ на небето появява се малко облаче, стоейки винаги предъ слънцето, за да ни пази сѣнка. По която и посока да вървѣхме, то винаги стоеше надъ нашитѣ глави и ни пазеше отъ ужасния слънчевъ пекъ. На едно мѣсто по заповѣдь на придружаващия ни мулязиминъ Галибъ-ефенди ние бѣхме спрѣни на почивка 1/2 часъ, а облачето си стоеше надъ насъ. Това замисли мулязимина и смекчи коравото му сърдце. Той заповѣда да се снематъ отъ насъ всѣкакви вериги и вѫжета и тъй отвързани ние се движехме до вечерьта на 16 ноемврий, а нощьта прекарахме на открито безъ никаква завивка.

 

Като потеглихме на 17 с. м., пакъ облачето ни покровителствуваше, което накара мулязимина да поотстрани кюрдитѣ отъ насъ и да ни позволи да се движимъ по-бавно. Сѫщото бѣ и на 18, когато къмъ обѣдъ се намѣрихме предъ западнитѣ порти на гр. Дияръ-Бекиръ. Предъ вратитѣ на крепостьта Дияръ-Бекиръ стояхме единъ часъ и бѣхме поръсени съ вода, която е стояла повече отъ 10 дни въ умрѣли змии (акрепна вода), за да не сме заразѣли тамошното мохамеданско население съ нашата гяурска мана (болесть). Двама войници отвориха вратитѣ съ лостове специално приготвени

 

 

26

 

за отварянето и затварянето имъ, минахме презъ улица 7 м. широка, Тахта-кале чарши. СултанъСелимъ-джамиси и влѣзнахме въ опредѣления за насъ затворъ Хасанъ Пашовъ ханъ. Презъ 3-дневното ни пѫтуване отъ гр. Суверикъ до гр. Дияръ-Бекиръ ние дадохме още една жертва плюсъ оставенитѣ въ гр. Суверикъ, а именно Василъ Аневъ отъ с. Баница, Леринско. Той умрѣ отъ нанесенитѣ му рани въ врата.

 

Седемдесетдневното ни пѫтуване гладни, голи, въ ужасни физически и душевни мѫки накара ни да се спрострѣмъ като умрѣли въ килиитѣ на затвора и едвамъ следъ 10 дни можахме да излѣзнемъ въ двора на тоя затворъ, който се състоеше отъ 48 стаи дълги и широки по 2—3 метра. Каменнитѣ подове на тия стаи много допринесоха за тежкото заболѣване на мнозина отъ насъ, които бѣхме абсолютно безъ никакви завивки. Като се поокопитихме, ние се заехме съ обсѫждане на мѣркитѣ, които трѣбва да вземемъ за подобрението на тежкото ни положение въ затвора, отъ който не ни пускаха въ града, макаръ че бѣхме осѫдени на заточение съ право да се движимъ свободно изъ гр. Дияръ Бекиръ. Писахме 2 писма, едното до Арменското общество, което въ града

 

 

27

 

възлиза на внушителната цифра 15,000 души, а другото до Американското Благотворително Братство. Арменското общество събра доста облекло и завивки, но въпрѣки горещото му съчувствие къмъ насъ и настойчиви молби предъ властитѣ да ни раздаде всичко това, не му бѣ позволено да извърши това човѣколюбиво дѣло. А Американското Благотворително Братство ни снабди съ сламеници като следъ 20 дни отъ негова страна яви се при насъ Американскиятъ пълномощникъ съ 4 милосердни сестри, придруженъ отъ двама представители на властьта, раздаде на всѣкиго по една дебела памучна антерия, ризи, гащи, чорапи, сапунъ и по 10 гроша. Тая помощь много ни спомогна временно, докато можахме чрезъ писма до домашнитѣ ни да се снабдимъ съ срѣдства, което можа да стане едва следъ 3 месеци. Въ това време ние правехме постѫпки предъ Валията за облегчение на нашата участь, но всичкитѣ ни молби останаха напраздно. Еднъжъ синътъ на Валията и секретарьтъ на Валията по народность гръкъ на име Георгиядисъ ни посетиха и гъркътъ захвана да ни ругае, като казваше, че заслужаваме не помощь, а да бѫдемъ всички издупчени съ нажежено желѣзо. Ний кипнахме, взехме да го блъскаме навънъ отъ

 

 

28

 

затвора и благодарение на стражата можа да спаси живота си. Въ дияръ-бекирския затворъ се поминаха отъ нанесенитѣ имъ рани и отъ изтощение 25 души затворници, които бѣха погребани въ арменскитѣ гробища, кѫдето презъ арменското възстание сѫ били погребани изкланитѣ въ града 5,000 души арменци.

 

Градъ Дияръ-Бекиръ е разположенъ на дѣсния бѣгъ на р. Тигъръ, заобиколенъ съ крепость висока 8 м., а дебела 3 м. съ 4 порти римски стилъ. На портитѣ има стража, която зарань ги отваря, а вечерь — затваря. Ако нѣкой гражданинъ, излѣзалъ вънъ отъ града, закъснѣе отъ 12 часа по турски вечерьта, не бива допусканъ въ него и той трѣбва да прекара цѣлата нощь вънъ на полето. Градътъ е снабденъ съ вода отъ вънъ, главно отъ р. Тигъръ. Населението му възлиза на 28 хиляди души, повечето отъ които сѫ арменци, а останалитѣ сѫ кюрди и нѣколко кѫщи гърци. Търговията е слабо развита, но земедѣлието е много развито и то съставлява главния поминъкъ на населението. Животътъ е много евтинъ: 100 яйца се продаватъ за 5 гроша; месото е 20 пари оката; млѣкото 10 пари; хлѣбътъ 7 пари; гроздето, овощията и зеленчукътъ по 5—6 пари. Износъ нѣма никакъвъ, понеже градътъ е

 

 

29

 

далечъ отъ пристанище и нѣма удобни пѫтни съобщения. Жито се ражда въ изобилие: отъ 1 ока се раждатъ 40 оки. Бостанитѣ даватъ изобиленъ плодъ и една любеница достига на тяжесть отъ 70 до 100 оки.

 

Когато пѫтувахме отъ Халепъ до Дияръ-Бекиръ ни се даваше вмѣсто хлѣбъ арабско бѣло просо, прилично на леща, изкълцано въ каменни дибечета. То приличаше на ярма, която се дава на добитъка за храна. Тая ярма се изпичаше въ видъ на мукавена кора съ обемъ 40—50 см. въ окрѫжность и по едно таково парче ни се даваше дажба за 24 часа.

 

Както споменахме, пѫтуването ни до Дияръ-Бекиръ трая 70 дни. Отъ Битоля потеглихме 323 души, отъ които 121 загинаха, докато стигнемъ до Дияръ-Бекиръ, а именно: на 5 души бѣха пръснати мозъцитѣ, 42 съсечени, 48 промушени сь щикъ и 26 умрѣли отъ рани, умора и други изтезания. Съжалявамъ, че не мога да задоволя любопитството на почитаемитѣ си четци да узнаятъ имената на всички 323 заточеници, понеже написаната ми тетрадка съ тѣхнитѣ имена е унищожена отъ домашнитѣ ми въ Прилѣпъ отъ страхъ презъ турския тиранически режимъ.

 

 

30

 

На 10 априлъ 1904 г. получихме радостното известие, че се дава амнистия на полит. затвор., че сме освободени. На 14 с. м. потеглихме обратно, като между Береджикъ и Урфа отъ страни на пѫтя преобърнахме единъ грамаденъ камъкъ и издълбахме съ чукчета, както и написахме на книга, която херметически затворихме и вмъкнахме въ камъка следния надписъ:

 

„Македонски българи заточеници въ Дияръ-Бекиръ, 1903—1904 год."

 

 

И преобърнахме камъка, като го поставихме на други четири по-малки камъни.

 

Следъ 54 дни стигнахме благополучно, безъ да дадемъ ни една жертва, въ нашата, мила родина, за свободата на която е тъй благородно да се работи, тъй възвишено да се страда и тъй сладко да се мре!

 

 

31

 

Триста двайс' и три на брой

ний вървѣхме всички въ строй

къмъ Голгота бѣ ни пѫть

съ кръста мѫченически въ гръдь

 

Въвъ просторитѣ далечъ

Кюрдъ умразенъ съ ятаганъ

готвеше безъ милость сѣчь

съ кръвь въ очитѣ — страшна сгань

 

И единъ следъ другъ до тамъ

косѣше безъ жалъ, безъ срамъ

стигнахме сто двайс' единъ

клетъ бѣ македонски синъ.

 

 

32

 

    Часть отъ заточеницитѣ

 

Отъ село Вранче, Прилепско 12 человѣка

 „ „ Мажулчица „ 6 „

 „ „ Забърчани „ 4 „

„ гр. Прилепъ 9 „

„ село Цапари, Костурско 14 „

„  „ Баница, Леринско 4 „

[Back to Main Page]