Приключенията на Дрѣновскиятъ манастиръ на 1876 година

 

отъ Свѣщ. Петка Т. Франгова

 

 

Издава читалището „Селски Трудъ” отъ с. Бѣла Черкова

 

Печатница К. Тулешкова, Тѫрново 1880

 

Сканове в .pdf формат (4.6 Мб)

 

ПРЕДИСЛОВИЕ.

 

Ако азъ и да не самъ са явявалъ до днесъ на книжовното поле, ако и да не съмъ талантливъ списатель, то пакъ предприехъ да напиша книжката подъ заглавие „Приключенията на Дрѣновскиятъ манастиръ на 1876 година." Азъ като участникъ въ това приключение и като страдахъ така сѫщо въ този манастиръ заедно съ моите другари, за това поискахъ да изложа нѣколко факти за това приключение, които може би ще послужатъ за нашата нова история. Азъ казахъ, че не съмъ талатливъ списатель, но като виждамъ, че нашите способни списатели не сѫ писале нищо за това историческо приключение, а само гледатъ да са каратъ за по-голѣми постове, безъ да обърнатъ внимание на интересите на отечеството ни и безъ да са потрудятъ за обогатяванието на нашата бѣдна литература.

 

Бѣла черкова 8 Май 1880 г.

 

Посвѣщава на бѣлочерковското читалище „Селски трудъ,"

 

Сѫчинителя.

 


 

 

 

 

Когото да погледнеше човѣкъ съ внимание отъ бѫлгарите, той сѣкогашъ щеше да забѣлѣжи на лицето му, че той иска отмѫщение за своята обида, но не е ималъ вѫзможность и за това той само е пѫшкалъ, охкалъ и е мѫлчалъ, защото не е ималъ способни люде, които да му покажатъ пѫтьтъ за спасение и да го поведать. Но, нак-послѣ този огнетенъ народъ е можаль и той да роди такива синове, които си са посвѣтиле животътъ собственно за това свято дѣло. Какви препятствия, какви мѫки и гонения не претѫрпѣха тие, но безъ да са отчаятъ или да са оплашатъ отъ турските тѫмни и мокри затвори или отъ страшните и отвратителни бѣсилници, които стѫрчаха въ повечето градове, тие енергично слѣдяха своето дѣло и безъ да са отклонятъ отъ пѫтьтъ на правдата

 

 

6

 

и свободата. Колкото повече турското правителство пѫлнеше азиятските си крѣпости съ български мѫченици, толкова повече са развиваше между безстрашливите бѫлгарски младежи страстьта за свободата на отечеството ни. Ако турското правителство и да пращаше на заточение въ Диари-бекиръ, Багдатъ и другаде, нашите рѣшителни юнаци и ако и да ги дѫржеше съ тѣжки желѣза въ мокрите тѫмници, то тие пакъ са не отчайваха, а щомъ намѣреха сгоденъ случай — избѣгваха отъ тамо и отиваха въ една отъ ближните христиански дѫржави. Но какво правеха тие тамо? Дали на тѫрговия са залавяха или ставаха подли мекерета на нѣкой подлизурки? Не, това бѫлгарскиятъ вѫзстанникъ никога не го е правилѣ и нито даже е мислилъ. Щомъ той стѫпи въ свободна за него дѫржава и въ тѫзи сѫща минута почне да тѫрси сгоденъ случай да премине съ орѫжието въ рѫка Дунавътъ и да помогне на своите поробени братия.

 

Когато народътъ видѣ и можа да са увѣри, че тие, които го подканватъ да стане той и да са опѫлчи на петивѣковниятъ си притеснителъ, — че тие наистена са истински

 

 

7

 

синове на отечеството си и не са нѣкой лѫжливи — почна и той тукъ-таме да ги слуша и да зима участие въ тѣхното свято дѣло. Възстанията отъ година на година почнаха да ставатъ по-сериозни приеха сѫвсѣмъ другъ видъ. Ето най-послѣ, както казахъ по-горѣ, че са свиха въ Бѫлгария народни апостоли и поведоха работата както са слѣдва.

 

На 1876 г. пролѣтьта бѣше хубава и весела. Сѣкиго тя веселеше и награждаваше съ своята красота и благоухания. Сичките животии са радваха и веселяха, че свирѣпата зима си отидѣ и остави да настѫне веселата пролетъ съ своята красота, като млада невѣста. Освѣнъ дѣто са радваха и веселяха животните, но между човѣците имаше такива които много съ по-голѣмо нетѫрпѣние очакваха да настѫпи пролѣтьта, защото тие не искаха да са наслаждаватъ на естественната й красота и приятность, а очакваха нѣщо повече отъ това прекрасно време. Тука ще видите вие, да са сѫбрале младежи, които са разговарять тайно между себе си, но на лицата имъ са показва живость, веселость, като, че тие ще могатъ въ растояние на нѣколко дни да придобиятъ едно огромно количество

 

 

8

 

пари. На кадѣто тие и да трѫгнатъ, отиватъ бѫрже и весело, сичките тѣхни работи, като, че сами отъ себе си са вѫршатъ и не имъ правятъ ни най-малко препятствие. Ако му са случаше на нѣкого да са срѣщне съ тѣхъ, той наистена можеше да забѣлѣжи, че тие вѫршатъ нѣщо тайно, нѣщо сериозно, но не е въ сѫстояние да може да разбере нѣщо  отъ чертите  на лицето имъ. Ето какви са биле тие младежи, какво са работиле и защо са биле толкова весели.

 

Тѣзи бѫха народните апостоли, които проповѣдваха на бѫлгарскиятъ народъ вѫзстаннически идеи. Но, тие не са ограничаваха само въ проповѣдь, но силно приготовляваха народътъ като можаха да го убѣдатъ, че той е народъ, и е роденъ за да бѫде народъ, а не робъ. Наистена, най-послѣ народътъ дойде въ сѫзнание, че това е така и имъ поиска, щото тие да го приготвятъ и да го поведатъ. Но сичкиятъ народъ ли можа да почувствува това? Не. Азъ казахъ народътъ за това, защото ако земеше вѫзстанието широки размѣри, той (народътъ) непременно щеше да земе участие въ това свѣщенно дѣло. Както и да е, но младежите приготовляваха

 

 

9

 

нужните потрѣбности съ една голѣма бѫрзина и ходѣха отъ село въ село да заставляватъ сѫчасниците да са закѫлнатъ, какъ ще бѫдатъ вѣрни на отечеството си и на предводителите си. Сичкото това са извѫрши така скоро и така тайно, щото не само турското правителство, че не можа да узнае, но даже и селените турци отъ сѫщите села. Най-напредъ положиха клѣтва сѫучасниците отъ селото Бѣла-Черкова, послѣ: Михалци, Мосина, Дичинъ и Вишовъ-Градъ и са даде извѣстие, че ще са събератъ сичките сѫзаклѣтници въ селото Мусина. Сичкото това са вѫршаше отъ тие личности: Попъ-Харитонъ монахъ свѣтопреображенски, Пармакова офицеринъ бѫлгаринъ, Димитръ изъ Русчукъ, а знаменоносецътъ ни бѣше Никола отъ Червена-Вода (Русчушко окрѫжие) и Христо Кара Минковъ отъ Тѫрново. Като са направи сѫзаклятието на 28 Априлия 1876 г. и са рѣши да са сѫбереме сички въ селото Мусина и отъ тамо да трѫгнеме за Балканътъ. Сичко са свѫрши и 28 Априлия настана и ние като са бѣхме вече сѫбрале въ селото и ето, че часътъ по два по турски ние потѣглихме изъ селото, дѣто дружината ни сѫстоѣше само отъ 280 души.

 

 

10

 

Когато трѫгнахме отъ селото Мусина, тая вечерь почна да вали дѫждъ и правеше ни голѣмо препятствие. Отъ селото ни Бѣла-Черкова имаше момчета, които бѣха зеле участие и трѫгнаха — 103 души. Като излѣзохме отъ селото, то ние са отправихме за Стара-планина, а отець Харитонъ и Пармаковъ, като на насѫрчаваха постоянно, ние слѣдвахме пѫтьтъ си безъ да са отчай нѣкой отъ насъ, а сѣки отиваше съ голѣмо вѫодушевление и радость, че ще си пролѣеме крѫвьта за отечеството си. Нашиятъ планъ бѣше да стигнеме въ Балканътъ и да можеме да са присѫединимъ съ четата на Дюстабанова.

 

Нощьта бѣше тѫмна и безлунна, дѫждътъ продължаваше да вали, а на насъ ни бѣше малко трудно, защото сѣки отъ насъ носеше отъ 15 до 20 оки товаръ на гѫрбътъ си. Като вѫрвѣхме цѣла нощь, най-послѣ наближи да са сѫмнова и ние трѣбваше да преминиме близо до селото Балванъ, което е на растояние отъ Тѫрново три часа на западъ. Това село е населено само отъ турци. Турците не на видѣха, но когато преминавахме презъ гората видѣха на нѣкой овчарчета — турчета и този часъ отишле и извѣстиле въ селото

 

 

11

 

на мухтаринътъ, а отъ това село извѣстиле въ Дрѣново и Тѫрново на правителството и слѣдъ малко можахме да видиме съ дѫлековидната трѫбѫ (пусулата), че иде силна потера башибозуци ; но тие не смѣиха да са доближатъ до насъ. Знамето, което носѣхме са развѣваше и ние преминахме презъ селото Махалата, което е населено само отъ бѫлгаре и е дѫлеко отъ турското село единъ четвертъ часъ. Отъ това село ние си зехме хлѣбъ, защото селените като на разбраха какви сме, тие ни даваха съ голѣмо благодарение и много са бѣха зарадвале и не знаяха даже какъ да са изразятъ отъ радость и да на благославятъ. Отъ това село са присѫединиха съ насъ нѣколко родолюбиви младежи. Като трѫгнахме отъ това село, ние минахме презъ колибите Плачка, Кало менъ и Цинга, а башибозуците се на слѣдяха и като вѫрвѣхме часъть до 9, най-послѣ ние стигнахме до манастирътъ отъ дѣто ни бѣше пѫтьтъ за Балканътъ. Предводительтъ ни испрати авангарда да разглѣжда мѣстата отъ дѣто ще миниме, защото потерата отъ минута на  минута са умножаваше. И наистена, авангардата като вѫрвеше, оказа са, че пѫтьтъ ни билъ препреченъ

 

 

12

 

отъ регулярна турска войска. Тука ние трѣбваше да тѫрсиме да си стовариме припасите на безопасно мѣсто, но, като нѣмаше на близо друго такова мѣсто, то ние намѣрихме за по-добрѣ въ манастирятъ св. Арахангелъ. Нѣмаше друго що да са прави, защото момчетата отъ една страна бѣха много утрудени, а пакъ отъ друга пѫтьтъ ни бѣше пресеченъ, както казахъ и по-горѣ. Тука главатарътъ ни са распорѣди да забиколимъ манастирьтъ и направихме единъ кругъ по 20 души въ манастирската гора; но много трудно нѣщо бѣше да са постоянствува изъ вънъ манастирътъ, защото мѣстото не бѣше сгодно. Манастирътъ е расположенъ въ трапъ, който е обиколенъ отъ трите страни съ високи скали, а отъ четвьртата страна е гора и само отъ тамо може свободно да са влезне въ него. Тѫзи страна е на юго-западъ отъ Дрѣново и е на растояние половинъ часъ. Послѣ пладня стана една твѫрде опорита битка, която трая около четире часа. Отъ двѣте страни имаше ранени; отъ наша страна са раниха само четирма души, и отъ тѣхната имаше, но не мога да зная колко бѣха. Презъ нощьта предводительть ни распореди много добрѣ стражата,

 

 

13

 

тогава той и неговите сѫвѣтници са сѫбрахме на една страна да са сѫвѣтуваме дали да излѣземъ изъ манастирътъ или да останемъ тамо; но дѫждътъ не преставаше да вали и ни правяше голѣми спѫнки и не ни даваше возможность да можемъ да излѣзнеме отъ манастирьтъ. Освѣнъ това ние са боѣхме да излѣзнемъ по дѫждътъ да не ни са измокри оружието и барутътъ, защото пушките ни бѣха отъ стара система, т. е. кой каквато е можалъ да намери.

 

На 29 априлия са почна битката и пушкитѣ почнаха да гѫрмятъ и отъ двѣте страни  — бойятъ трая цѣли четири часа, а войводата като насѫрчаваше момчетата, то тие насѫрдчени отъ него много сполучливо биѣха. Азъ мога да похваля нашиятъ предводитель, защото той водеше своята работа твѫрде умно и разумно, а отъ друга страна бѣше искрененъ патриотъ и народолюбивъ човѣкъ. Той имаше на години 48. Ние твѫрде често виждахме, че неговиятъ куршумъ не падаше на празно, а се трѣбваше да порази нѣкого отъ неприятелите, защото отъ неговиятъ грѫмъ сѣкога падаха отъ високите скали доло или черкези или отъ башибозуците. На 30 того

 

 

14

 

пакъ са почна битката и отъ нашите са раниха само двама души и двама убити. На пѫрви май Фазлѫ-паша и дрѣновските чорбаджие проводиха едного човѣка и на сѫвѣтоваха да са предадеме и съ условие, че ужъ нѣма да на затварятъ, а ще на пуснатъ да си отидиме сѣки по-дома си и да бѫдеме свободни. Ние видѣхме пратеникътъ, който още отъ дѫлеко викаше на бѫлгарски: „Братия, писмо ви нося отъ страна на пашата." Въ това време грѫмежъть и отъ двѣте страни престана, а Христо Кара Минковъ го попита: „Какво писмо носишъ?” Той му отговори. „Казахъ ви отъ Фазлѫ-паша и отъ дрѣновските чорбаджие." Тогава приеха писмото, а пратеникътъ стоя заграденъ отъ стража и го пазяха да не гледа за да може да ни узнае силите и да ни искаже. Нашите поискаха да отговорятъ на писмото и отидоха по-главните, т. е. предводительтъ и неговите сѫвѣтници — да са сѫвѣтоватъ. Ето сѫдържанието на писмото :

 

„Братия вѫзстанници, понеже сте излезнале съ орѫжие въ рѫка противъ царьтъ си, неправедно сте направиле. За вашата не добра постѫпка за пѫрви пѫть всемилостивиятъ ни царь ще ви опрости. За

 

 

15

 

пѫрви пѫть ва умоляваме недейте струва зянъ манастирътъ. По-добрѣ направете, предайте са, по-напредъ ще вѫрватъ калугерите и послѣ вие и тѫй ще си отидите сѣки свободно и ще бѫдете опростени.

 

Дрѣновски чорбаджие:

 

х. Д.

х. М.

 

 

Наистина, добри обѣщания, но ние като сме родени въ Бѫлгария и като сме живѣли между турците и тѣхното правителство, знаехме като петтѣхъ си прѫста тѣхните обѣщания,че са голи. Но ако и да бѣше сичкото това, което тие ни казваха истина, то ние никога не щѣхме и да чуеме, защото не сме излѣзнале въ гората да искаме царски обѣщания, че ще ни прости грѣховѣте, защото не сме биле разбойници оловене и затворени за престѫплението си, че да избѣгаме отъ затворъ и да ни обѣщаватъ прошка, а ние искаме свободата на отечеството си и за това сме излѣзнале съ орѫжие въ рѫка. Като са по-сѫвѣтовахме, то ние написахме имъ писмо назадъ и имъ вѫрнахме, което сѫдържаше така:

 

 

16

 

„Добрѣ, но вие не на питате защо и за какво сме излѣзнале и отъ какво са нуждаеме, а само ни пишите да са предадемъ. Ние може и да са предадемъ, но най-напредъ заповѣдайте да са разговориме лично съ вази (съ чорбаджиете) и отъ турска страна нека да дойдатъ за да си изевиме желанието и да видятъ и тие защо и за какво сме излѣзнале съ орѫжие въ рѫка противо царьтъ си. Само тогава можеме да са предадемъ.”

 

 

И са подписаха предводительтъ и неговите сѫвѣтници.

 

Пратеникътъ го испроводихме, като му врѫчихме писмото. Въ този денъ не стана битка, защото Фазлѫ-паша са надѣваше, че ще са продадемъ и ни испроводи още нѣколко писма и ние му испратихме назадъ. Ние като са надѣвахме, че ще дойде Фазлѫ-паша и да му разясниме своето желание, нарѣдихме една добра стая, отредихме и почетенъ караулъ отъ ония момчета, които имаха чисти дрѣхи направени споредъ вѫзстанническата униформа, както сѫ имале и другите вѫзстанници, които са участвувале въ други вѫзстания. Сичкото това произсшествие са случи на 2 май 1876 год. Десятниците (унтерофицерите) почнаха да даватъ на момчетата

 

 

17

 

хлѣбъ по равна часть, т. е. колкото е заповѣдалъ войводата. Ние бѣхме пресмѣтнале, че брашното, което имахме въ манастирьтъ щеше да ни стигне за седемъ дена, а жито и мисиръ (кукурузъ) имаше въ манастирските хамбари доста. Съ тѫзи храна са пресмѣтна, че ще можемъ да са прехранимъ до два мѣсеца.

 

За да можемъ да поддѫржиме битката, ние имахме доволно барутъ, защото намерихме и въ манастирьть още. Освѣнъ това, и манастирската воденица бѣше на наше расположение. Манастирьтъ имаше едръ добитакъ, имаше и овце, кози почти сѣки день коляхме по-два-три добитака, а мѣсото са раздаваше на дружината на определена равна часть. За наредбата на стражата бѣше препорѫчено на Христа Пармакова, Иванча Мараргозинътъ, Димитра Койовцалията, Никола отъ Червена Вода и други. Денемъ, като срѣщахме голѣмо препятствие отъ турските коршуми, които падаха се на прозорците, за да са отбраниме нощя отъ тѣхъ, то ние исправѣхме плочи и ги затуляхме и съ това ние са виждахме въ безопасность за нѣколко време. За вода не са нуждаехме, защото рѣката

 

 

18

 

вѫрвеше край самиятъ манастирь. И така, битките слѣдваха рѣдовно и се нападателно, , а турската войска отъ день на день са умножаваше, но, освѣнъ това, башибозуците и черкезите и тие са умножаваха.

 

На 6 май Фазлѫ-паша, като сторилъ намерение да на побѣди и да му станеме плячка на хищничеството, той бѣше расположилъ лагертъ по баирите и скалите който сѫстоеше повечето отъ регулярна войска. На 6 того посланникътъ донесе още едно писмо отъ Фазлѫ-паша. Ето неговото сѫдержание.

 

„Вѫзстанници, послушайте моите думи и имайте добрината да са предадете, защото не ще са мине много време и манастирьтъ ще са преобѫрне на прахъ и пепелъ и вие сичките ще бѫдете въ моите рѫце."

 

Фазлѫ-паша.

 

6 Май 1870 г.

 

 

Послѣ това грѫмежътъ престана около два часа и ние тогава написахме отговоръ и го пратихме по-сѫщиятъ пратеникъ. Ето и неговото сѫдержание:

 

 

19

 

„Пашйо, ефенди. Отъ твоето писмо са види, че ти искашъ просто да са предадеме въ твоите рѫце, като добитаце, а не на питашъ, както са слѣдва на едни вѫзстанници, т. е. на едни недоволни хора отъ нѣщо, които са излезнале съ орѫжието въ рѫка противо властьта, т. е. защо сме излѣзнале, отъ какво сме недоволни и какво искаме, а само ни предлагашъ да са предадеме и повече нищо. Отъ тука са види, че ти имашъ силно желание да са предадеме въ твоите немилостиви рѫце и да на мѫчишъ споредъ вашите азиятски обичаи. Ти трѣбва да знаешъ и това, че ние сме са повдигнале противо турската несправедлива власть съ орѫжие не да са предаваме въ вашите рѫце доброволно, като страхливи жени, а ще са биеме до послѣднята си капка крѫвь въ защитата на свободата, която вие ни грабнахте немилостиво и сички сме са рѣшиле да измреме въ името на милото ни отечество Бѫлгария. Вие ще отговаряте предъ образованна Европа за вашиятъ постьпокъ.”

 

Вѫзстанниците въ дрѣ. Манастиръ.

 

 

Щомъ пратеникътъ занесе нашето писмо

 

 

20

 

то Фазлѫ-паша като го прочелъ види са, че са е разлютилъ много и са чу военната трѫба да затрѫби на пристѫпъ (юрюшъ). Въ този часъ бѫрдата и скалите почерняха отъ турска войска. Куршумите почнаха да падатъ по покривътъ на манастирътъ, като дѫждъ и керемидите са испотрошиха отъ тѣхното падание. Бойятъ отъ минута на минута земаше се по-широки размѣри и най-послѣ прие голѣмъ разгаръ.

 

Вайводата ни, който не падна духомъ, а обладаваше силно себѣси, той на насѫрдчаваше и ни напомняше постоянно, че ние са биеме за поробеното си отечество, а не за слава и гордость. Юнаците насѫрдчени отъ войводата, тие ужасно са биеха а коршумите имъ не падаха напразно; а право на неприятельтъ.

 

Дордѣто войводата насѫрдчаваше момчетата, чу са гласъ, който викаше: „Войводо, войводо, черкезите наближиха отъ голѣмата врата." По командата на войводата, повечсто отъ момчетата са спуснаха на нея страна и сполучиха да ги отблѫснатъ като убиха четири души отъ тѣхъ. Черкезите заеха добри позиции и са остановиха тамо, защото

 

 

21

 

имаше голѣми камане и дебели дѫрвета. Отъ тамо тие ни правиха голѣми препятствия, защото бѣха наблизо около петдесетъ раскрача. Освѣнъ черкезите, по регулярната войска и тя силно са стараеше да на заобиколи да на разбие, но тя сѣкога биваше отблѫсвана, защото манастирската ограда ни помагаше като крѣпость.

 

На 7 май манастирскиятъ егуменъ X. Похомия, какъ е можалъ да са измѫкне скрито отъ четата и отишелъ въ Дрѣново. Какво е той тамо говорилъ на турците и чорбаджието не ми е извѣстно, а другите калугери останаха въ манастирътъ и полагаха голѣмъ трудъ да пригласяватъ сичките потрѣбности на нашата чета.

 

Въ този сѫщиятъ день Даскалъ Киро каза една рѣчъ (сказска) на дружината която много повлия и ги насѫрдчи. Наистена, рѣчьта на Даскалъ Кира бѣше тѫй патриотически и трогателно сказана, щото ние въ тая минута почувствовахме необикновенна дѫрзостъ и решителность, защото той често споменаваше въ рѣчьта си, че ние сме дѫлжни да испѫлниме свойятъ дѫлгь камъ поробеното си отечество, че ако ние умрѣме, то нашите

 

 

22

 

дѣца и внука да на благославятъ вовѣки. Ще кажа пакъ, че тези думи направиха почти сѣкиго отъ насъ да презре смѫртьта. Като свѫрши Даскалъ Киро, то неговата послѣдня дума бѣше тая: "Напредъ юнаци, дѫрзость, дѫрзость, отмѫщение и отмѫщение на тирана. Богъ е съ нась." И въ тоя чась сички заехме своите позиции които занимавахме по-преди.

 

Настана и 8 май. Когато са сѫмна хубаво като погледнахме съ дѫлековидната трѫба (бинокла) кѫмъ турскиятъ лагеръ, що да видимъ. Два голѣми топа, които имъ правѣха мѣсто и ги насочваха надъ манастирьтъ, а турците правяха голѣмъ шумъ, като тѫркаляха голѣми камане отъ скалите, но ние не стоѣхме съ сгѫрнати рѫце да ги глѣдаме, а удряхме на ония които копаяха и които тѫркаляха камане и тие падаха въ рѣката Етръ (Янтра) заедно съ каманите отъ високите скали. Черкезите убиха три наши коня и два манастирски, защото щомъ са покажеше нѣкое добиче отъ манастирьтъ куршумите почнуваха да са сипятъ като дѫждъ отгорѣ му.

 

Въ този денъ са почна силна битка. Почнаха и двѣте страни да гѫрмятъ. Отъ топовите

 

 

23

 

и зеха да падатъ гренатите въ манастирскиятъ дваръ, но слѣдъ петнайсетъ грѫмвания отъ топътъ, ние сполучихме да убиеме топчията. Като видѣ това Фазлѫ-паша той заповѣда да дрѫпнатъ топовите по-назадъ дѣто не можаха да достигатъ нашите куршуми.

 

Вайводата, който не преставаше да на насѫрдчава, той напомняше на момчетата да не хвѫрлятъ крушумите си напразно, защото битката, както са виждаше ще са продѫлжи много. Турците и тие отъ своята страна почнаха да гѫрматъ съ топовите дѣто сполучиха да разбиятъ голѣмата манастирска врата и сабориха горниять катъ на стаите. Ние съ голгѣмо усилие са стараяхме да достигниме топовите съ нашите пушки, но не ни бѣше возможно, защото пушките ни бѣха прости. Послѣ това тие сѫбориха и черковните кубета и почнаха да падатъ гранатите на останалите стаи. Като хвѫрлиха около 75 гранати, то тие сполучиха да запалятъ и стаята въ която бѣше Бачо Киро и даскалъ Василъ. Огѫньть са увеличаваше, защото топовите много бѫрзо биеха и гранатите падаха се на покривите. Манастирьтъ

 

 

24

 

пламна сичкиятъ и пламакътъ отъ минута на минута са увеличаваше, а единъ отъ нашата дружина, като искаше да на насѫрдчи синцани, той почна да пѣе черковна пѣсень. „Господи силъ съ нами буди инаго бо разве тебе помощника имами. Господи силъ снами буди." Отъ тези стихове почти сичките момчета безъ исключение са насѫрдчиха до такава степень, щото са приготовиха да са биятъ до послѣднята си капка крѫвь. Най-послѣ, като видѣхме, че е невозможно да са одѫржиме въ манастирьтъ, то ние са сѫбрахме синца на едно мѣсто и са рѣшихме да излѣзнемъ, но тука забѣлязахме, че Бача Кира го нѣма, защото той билъ останаль между пламаците съ 7 души, но тие слѣдъ малко излѣзнаха неповредими.

 

Въ тѫзи ужасна битка отъ нашите имаше 4 ранени и 2 убити. Най-послѣ, като са сѫбрахме сички, то ние излѣзохме изъ манастирьтъ и са упѫтихме кѫмъ лозята срѣщо Дрѣново. Това наше излизане стана така тайно, щото турците не можаха да на огадятъ на каде отиваме. Когато ние вѫрвѣхме около единъ четвертъ часъ, срѣщнахме сасъ турскиятъ караулъ и го разбихме. Така сѫщо

 

 

25

 

и съ вториятъ караулъ са срѣщнахме и го разбихме и него, и стигнахме до лозето, но тамо билъ расположенъ турскиятъ лагеръ. Предводительтъ ни, който въ това време на водеше, той не падна духомъ, турците като видя а напротивъ той на насѫрдчи и одарихме на турскиятъ лагеръ и тука са почна сериозно и значителна битка. Това бѣше по едина часъ вечерьта, а нощьта като бѣше тѫмна, то ние са размѣсихме съ турците и въ тѫмнотата не са распознавахме кой е турченъ и кой бѫлгаринъ. Тѫзи ужасна битка са продѫлжи цѣли три часа и за това имаше и отъ двѣте страни много ранени и убити. Ние бѣхме по-малко отъ турците почти двайсетъ пѫтя и за това отъ нашите останаха твѫрде малко, но турците на другиятъ день, като пребраха своите ранени и мѫртви, то тие зеха и нашите ранени, които не можаха да избѣгнатъ съ нась отъ тѣжките си рани.

 

Читателятъ помни, че ние бѣхме оградени въ манастирьтъ отъ сѣка страна и за това, като не можахме да разбиеме и да си отвориме пѫть, то ние бѣхме принудени да отстѫпиме назадъ, но това отстѫпление стана така безъ редъ, щото ние са изгубихме

 

 

26

 

и едвамъ са събраха тукъ таме по 10 или 15 души. Въ тази ужасна битка паднаха предводителите ни, които силно са стремяха да разбиятъ и да отворятъ пѫть. Бачо Киро трѫгналъ на една страна съ 7 души, попъ Балчу на друга страна съ нѣколко души и азъ вѫрвѣхъ съ петнайсетъ души, които сѫ мѫчигме още презъ тая нощъ дано намеримъ мѣсто да излѣзнеме, защото щомъ са сѫмне ще на изловятъ синца ни. Като ходѣхме изъ тѫмнотата да тѫрсимъ мѣсто да избѣгнемъ, то ние са одарихме три или четири пѫтя съ турскиятъ передовой цѣпъ и отъ 15 души да останахме само шестъ и трѫгнахме по течението на рѣката, защото наближаваше да са сѫмне.

 

Когато ние слѣдвахме да вѫрвиме така по-брѣгътъ на рѣката, намерихме едно сгодно мѣсто въ скалата да са укриемъ, но тамо имаше петтима калугери а ние ги испѫдихме и са намѣстихме на тѣхното мѣсто. Въ това време дойдоха още трима души отъ нашите и са присѫединиха съ насъ, а калугерите минаха рѣката и са скриха въ колибата дѣто имаха направена да си вардятъ бостаните.

 

 

27

 

Сѫмнаса. Черкезите и башибозуците напѫлниха манастирьтъ и почнаха да го ограбватъ, а други нападнаха на оная колиба дѣто бѣха са скриле калугерите, като ги убиха, запалиха и колибата. Отъ това мѣсто дѣто ние са скрихме, много добрѣ виждахм какво са вѫршеше въ манастирьтъ. Мѣстото ни не бѣше толкова безопасно, но Всевишниятъ на запази и ние останахме здрави. Башибозуците като подозираха това мѣсто дѣто са бѣхме ние скрили, то тие грѫмнаха два пѫтя, но като не имъ са отговорихме, помислиха си, че нѣма никой. Срѣщо насъ по скалите са бѣха скрили около четирисетъ момчета отъ нашите. Турците щомъ ги видѣха, нападнаха ги, но слѣдъ една опорита битка, тие сполучиха да ги разбиятъ и хванаха нѣколко отъ тѣхъ, като ги мѫчиха най бѣзжалостно.

 

Богъ винаги защищава страждущите. Дѫжда, който не преставаше да вали, преобѫрна са на снѣгъ и като са мрѫкна, то ние оставихме нашето скривалище, минахме рѣката и отидохме да са скитаме изъ тѫмнотата срѣщо голѣмата стена и да тѫрсиме мѣсто да излѣзнемъ отъ обсадата. Като наближихме

 

 

28

 

до манастирьтъ, ние го гледахме, защото ние сме причината за сѫсипванието на това свѣто мѣсто. Черквата не можа да изгори, но черкезите и башибозуците като я ограбиха осквернили я. Дордѣто ние стояхме така и си мислѣхме какъ да излѣзнеме отъ обсадата, чуваме да говори нѣко на бѫлгарски и иди срѣщо насъ. Ние като са увѣрихме, че са отъ нашите попитахме ги кои са, но въ това време са обади Христо Караминковъ "Азъ сѫмъ, азъ, не бойтеса."

 

Той водеше осемъ момчета още, като са сѫбрахме да тѫрсиме мѣсто да излѣзнеме, то турците още не бѣха напуснале позициите си, а се ги дѫржаха както и напредъ. Между нашите другаре имаше двама души ранени, единътъ въ краката, а другиятъ въ рѫката. Като блудихме нѣколко време, ние сполучихме едно мѣсто да излѣзнемъ, да намеримъ но ранените като не можаха да излѣзнатъ — колкото и да са мѫчихме да но ги извадиме и като не можахме да имъ помогнеме, оставихме ги тамо.

 

Като сполучихме да са избавиме отъ окруженото мѣсто, ние отидохме въ една гора дѣто преосѣдехме тамо до другиятъ день.

 

 

29

 

Тѫзи гора бѣше близо до селото Плачка. Презъ нощьта ние трѫгнахме да са скитаме по-горите, но като не са опасавахме толкова много въ гората, то ние ходехме и донемъ. Скитахме са ние по-горите два дена, но като нѣмахме хлѣбъ, ние отидохме по водениците да тѫрсимъ и дано намериме тамо. Ходихме на двѣ воденици, но не намерихме нищо, защото хората като са уплашиле пребрали си сичко и ги затвориле. Като отидохме на третата воденица, тамо намерихме хлѣбъ, но твѫрде малко. Колкото той да бѣше малко, но пакъ на подкрѣпи, защото, освѣнъ дѣто бѣхме синца отпаднале отъ гладъ, но Юрданъ Костадиновъ сѫвсѣмъ бѣще изнемощялъ и ние са видѣхме принудени да му дадемъ нему хлѣбътъ, защото са опасавахме да не на подирятъ ако би той да остане нейде и да го хванатъ.

 

На другата вечеръ ние ходихме въ селото Гостилица и земахме хлѣбъ отъ дѣда Ивана, който ни даде съ голѣмо благодарение. Като излѣзохме отъ селото на растояние до два часа, то ние преминахме на западната страна по-рѣката Етаръ и влезнахме въ едно гористо мѣсто. Отъ това мѣсто

 

 

30

 

ние можахме свободно да гледаме на турците и тѣхните движения. На една воденица ние намерихме еденъ турченъ, но го оставихме безъ да му кажемъ нѣщо, а той тоя часъ отишелъ и обадилъ на турскиятъ командиръ и той распратилъ потера да на тѫрси. Като не можаха да на намерятъ, ние са скитахме изъ гората още два дена и като са научихме, че сичките вѫзстанници, които останале живи са распрѫснале, то на насъ ни не оставаше да мислиме за друго, освѣнъ да бѣгаме въ Влашко, защото нѣмаше второ подкрѣпление отъ нийде. Ако и да не бѣше возможно да са спасимъ, но ние като си помислихме, че сме излезнале въ гората не да са наслаждаваме отъ горскиятъ чистъ воздухъ, а да умреме за отечество си, рѣшихме са и трѫгнахме. Христо Караминковъ си отиде за въ Тѫрново, а ние за село Бѣла-Черкова, но си отидохме тайно, щото и турците въ селото ни не можаха да на огадятъ. Турското правителство за да си отмѫсти, то са бѣше вече постарало да затвори селските чорбаджие, бащите ни и братията ни, защото тие биле виновати дѣто не на дали въ рѫцете на правителството. Освѣнъ това, селото

 

 

31

 

ни бѣше заобиколено отъ башибозуци и караха бѣдните селени единъ по-единъ да са подписватъ на нѣкакви-си мазмати, които селените незнаяха какви са и защо са. Неволята и силата сичко прави. Съ една дума, тие заставляваха беззащитните селени да правятъ сичко противо совѣстьта си и противо волята си. Кадията дошелъ въ селото ни и почналъ бѣше да продава движимите и недвижимите имущества на ония, които са станале да вазвѫрната свободата на отечеството си. Но тѣхни собственни ли са тие имущества? Не. На бащите имъ. Но ние като са научихме за сичкото това, казахме, че правдата рано или кѫсно ще вѫстѫржествува и пролѣлата крѫвь за отечеството ни тя сѣкога ще бѫде вѫзнаградена, т. е. не ще бѫде пролѣта напразно.

 

На насъ ни бѣше познато, че ние не ще можемъ да живѣемъ въ Бѫлгария и за това почнахме да мислиме какъ да минимъ презъ Дунавътъ и да чакаме добаръ случай да минеме пакъ вѫоружени и да потѫрсимъ вторично свободата за милото си отечество. Послѣднйото е лесно, но пѫрвото нѣкакъ по мѫчно, защото почти въ сѣко село и по пѫтищата

 

 

32

 

имаше вѫоружени турци, които само глѣдаха какъ да набѣдятъ нѣкого, а, че или да го убиятъ или да го предадатъ въ рѫцете на турското правителство като виновенъ И. за насъ са намери единъ добаръ и безстрашливъ патриотъ, който ни даде сичко срѣдство - т. е. помогна ни да на прехвѫрли презъ Дунавъ. Този добаръ патриотъ бѣше Стефанъ Кантарджията отъ Тѫрново, който на прехвѫрли съ помощьта на Христа Габровчето, който живѣеше въ Свищовъ. Никой народъ на този свѣтъ не може безъ патриоти и предатели. Ако би сичките народи на този свѣтъ би имале единъ характеръ, то никога не щеше да са пролива толкова крѫвь така напразно и не щѣха да са стремятъ да завладаватъ по-слабите и народите щѣха да си живѣятъ мирно. И ето, че просвѣщението щеше да земе врѫхъ и щеше да има голѣмъ успѣхъ.

 

КРАЙ

 

[Back to Main Page]