B. M. P. O.   Иванъ Михайловъ     Македонското дружество «Тодоръ Александровъ», Брюксел 1978   Следващето изложение относно освободителната борба на ВМРО е било публикувано за пръвъ пѫть на хърватски езикъ, въ списанието «Спремность» въ Загребъ, по врѣме на втората свѣтовна война (1942?)   Сканове в .pdf формат (19.2 Мб) от www.strumski.com

Предговоръ

B. M. P. O.   1. Борбата й противъ турския режимъ

B. M. P. O.   2. Борбата й противъ сръбския и гръцкия режимъ

 

 

Даме Груевъ

 

Д-ръ Христо Татарчевъ

 

Тодоръ Александровъ

 

Предговоръ

 

Който прочете настоящата книжка, ще добие поне една бѣгла представа за огромнитѣ усилия, които Македония, подъ знамето на славната Вѫтрешна Македонска Революционна Организация (ВМРО), е положила за своето освобождение.

 

Като се вземе предвидъ броятъ на македонското население и даденитѣ отъ него жертви, за всѣкиго става ясно, че почти нѣма народъ на свѣта, който въ живота само на две поколѣния да е жертвувалъ процентно повече кръвь, имотъ и спокойетвие, отколкото македонското население. Всички ние трѣбва да бѫдемъ горди съ тия наши жертви. Но всички трѣбва сѫщевременно да сме на поста си въ името на свободата.

 

Въ настоящата книжка миналото на македонската освободителна борба е дадено по най-обективенъ начинъ. Отъ разни страни е имало опити да се изопачава образътъ на това минало; най-чести и най-безчестни сѫ били опититѣ на нашитѣ народни врагове и поробители.

 

Който прочете тия страници, ще може самъ да отсѫди дали на Балканитѣ е сѫществувала друга по-свободолюбива и социално по-напредничава организация отъ ВМРО.

 

Читательтъ ще види тукъ кои сѫ били македонскитѣ борци; ще види по-точно какъвъ е приносътъ на всѣка народность за свободата на Македония; сѫщо — кои сѫ били открити врагове на тая свобода или безучастни наблюдатели на нашето робство.

 

4

 

 

5

 

B. M. P. O.

1. Борбата й противъ турския режимъ

 

Въ настоящето изложение засѣгаме само главнитѣ линии въ развитието на ВМРО. Спираме се и на по-важнитѣ политически и идейни въпроси, отнасящи се до нея, като ги освѣтляваме чрезъ становището, което сѫ заемали по тѣхъ мѣродавни водачи и рѫководни тѣла. Имаме предъ очи времето отъ 1893 г. насамъ, т. е. отъ създаването на ВМРО.

 

Първоначално организацията се наричаше Македоно-Одринска, понеже въ нейния крѫгъ влизаше и Одринската революционна область въ Тракия. Нѣкои смѣтаха това наименование неумѣстно предвидъ на очертаващитѣ се различни разрешения на въпроситѣ за Тракия и Македония — за първата присъединение къмъ България, a за втората — автономия. Други сѫ считали, че отъ това нѣма загуба, тъй като и за дветѣ области се преследва извоюването на автономистически реформи. Впоследствие организацията се назовава само македонска, макаръ практически да се е поддържало пълно братство въ борбата съ тракийскитѣ българи.

 

Съ дѣлата на ВМРО Македония се прочу. Но и въ по-далечното минало тази страна е позната съ

 

 

6

 

борчеството си. Знаменити сѫ били възстанията на македонскитѣ българи още въ XI вѣкъ, противъ Византия. Духътъ на отпоръ срещу робството не угасва тамъ и презъ следващитѣ вѣкове, макаръ не всѣкога проявяванъ въ въорѫжени бунтове. Българитѣ минаватъ къмъ по-сериозни възстания противъ турцитѣ презъ 19 вѣкъ, когато слабостьта на турската империя дава вече повече надежди за постигане на нѣкакви резултати. Българитѣ се хванаха масово за орѫжие малко по-късно отколкото другитѣ християнски народи на Балкана, понеже живѣеха най-близко до изворитѣ на турската сила — до Цариградъ и Мала Азия, нѣмаха за съседи голѣми християнски държави нито по суша, нито по море, и въ самата българска земя се бѣха заселили много турци.

 

Въ първата половина на миналото столѣтие българитѣ, особено градското население, изживѣха една сериозна духовна революция чрезъ борбата за извоюване своя народностна църква. Това е епохата на българското национално възраждане, въ което най-значителна роля играятъ македонскитѣ българи. Следъ това започватъ борбитѣ за политическо освобождение.

 

Преди появата на ВМРО, въ Македония имаше въорѫжени избухвания въ Разложко и Кресненско, по време около руско-турската война (1878 г.). Явили се бѣха бунтарски чети и въ нѣкои околии на западна Македония. Измежду войводитѣ, които

 

 

7

 

работиха въ тия времена, най-известенъ е македонецътъ Дѣдо Илия Малешевски. отъ гр. Берово. Той броди съ пушка на рамо повече отъ тридесеть години въ българскитѣ области между Нишъ, Овчеполе и Рила планина. Неговото юначество и опитностьта му бѣха образецъ за по-младитѣ борци, между които бѣ и Василъ Левски, най-великиятъ български революционеръ, апостолъ презъ турското владичество.

 

*

 

ВМРО се появява при благоприятна за увличане народа политико-обществена и социална обстановка. Отъ султанскитѣ декрети за реформи въ империята нищо не бѣ останало освенъ споменътъ за тѣхното театрално прогласяване. Християнската рая животуваше въ пълно политическо безправие. Голѣмата часть отъ селянитѣ бѣха почти пълни роби на турскитѣ земевладѣлци-бегове. Българското население въ Македония, въ връзка съ решенията на Берлинския конгресъ (1878 г.), бѣ въ психологическото състояние на човѣкъ, който съ багажа си на рамо е тръгналъ — ужъ освободенъ —да излиза отъ тъмницата си, но когото на самата врата връщатъ обратно къмъ килията му, понеже била станала грѣшка. Трудно ще се успокои вече духътъ му; той ще е готовъ на всичко, за да бѫде действително свободенъ.

 

Самото поставяне на въпроса за Македония, въ Берлинъ, предъ европейскитѣ сили, бѣ раздвижило

 

 

8

 

духоветѣ. Въ чл. 23 на Берлинския договоръ бѣха предвидени известни правдини за тази страна; тя минаваше подъ грижитѣ на Европа. A малко порано, въ 1876 г., една конференция на великитѣ държави въ Цариградъ бѣ предвидила създаването на две почти автономни единици отъ земитѣ, въ които живѣятъ българи — съ центрове Търново и София. Не бѣ съвсемъ пропаднала надеждата да се дойде въ близко бѫдеще поне до това проектирано положение за Македония, която съставляваше главната часть на едната отъ тия две провинции. Другата частъ влизаше въ самостоятелната новоосвободена България, следъ турското поражение отъ страна на Русия. Промѣна очакваха всички въ Македония, и по-простиятъ народъ, който въ североизточна Македония бѣ видѣлъ съ очитѣ еи пристигането на рускитѣ войски. Бѣха зачестили връзкитѣ съ България; посещенията въ София ставаха съ повече трепетъ, отколкото тѣзи въ Иерусалимъ. Общо се знаеше, че Турция отива къмъ пропасть и че симпатиитѣ на свѣта сѫ на страната на поробенитѣ. Вѣрата въ освобождението растѣше съ часове. Разочарованията отъ нѣкои дипломатически начинания, па и отъ самия Берлински конгресъ, не отслабваха тази вѣра; обратно — въ тия инициативи на европейскитѣ сили македонецътъ виждаше началото на единъ процесъ, който ще има непремѣнно успѣшенъ край.

 

*

 

 

9

 

Не всички мислящи́ хора въ Македония сѫ били за започването на революционна дейность; пъкъ и въ България, кѫдето противъ това се явяваха особено две срѣди: едната бѣ партията на голѣмия държавникъ Стамболовъ, който проповѣдваше добри отношения съ Турция и извоюване по този пѫть здрави национално-културни позиции въ Македония, чрезъ училища и черкви; другата срѣда бѣ Църквата, начело съ Екзархъ Иосифъ, която всрѣдъ поробенитѣ българи прокарваше сѫщата мисъль. Сторонници на това разбиране и днесъ се случва да пишатъ, че е била ненуждна цѣлата революционна борба презъ турския режимъ.

 

Трѣбва да се признае, че тогава нѣмаше опасность отъ унищожаване, нито физическо, нито духовно, на българщината въ Македония. Нашата нация е била признавана всѣкога ота турцитѣ и тя се запази въ течение на петстотинъ години; единствено отъ гърцитѣ, отъ тѣхната църква бѣ тя заплашена, и то — до 1870 г., когато се създаде българската Екзархия. Съ това националното ни сѫществувание биде тържествено гарантирано. Следователно, при турския режимъ можеше да става дума само за борба въ името на политическо освобождение. Дали, наистина, е показана известна нетърпеливость въ желанието за достигане на тая свобода, по този въпросъ тепърва ще се произнасятъ нашитѣ историци. Нашето мнение е, че несполукитѣ, които дойдоха за Македония, се дължатъ

 

 

10

 

не на избързване съ революционната борба, a поради политически грѣшки, извършени по-късно отъ фактори, стоящи вънъ отъ редоветѣ на революционеритѣ, и които грѣшки нѣматъ нищо общо съ характера на македонската борба, съ нейния методъ.

 

Както и да е, въ съзнанието на почти цѣлата народна интелигенция преобладава идеята за въорѫжена борба. Непреодолимо действуваше и историческиятъ фактъ, че България се създаде вследствие на избухналото въ 1876 г. възстание въ Срѣдна гора. Нѣмаше да мине много време, и въ Македония биха почнали нейде сами да гърмятъ пушкитѣ. Разисквания относно легална или нелегална борба се явиха, до известна степень, едва когато ВМРО бѣ вече почнала да пуска дълбоки и широки корени.

 

*

 

Измежду основателитѣ на ВМРО най-познати сѫ Дамянъ Груевъ и д-ръ Христо Татарчевъ. Груевъ бѣ двигательтъ, най-убедителниятъ въ малкия крѫжокъ на оонователитѣ въ Солунъ, които всички бѣха млади хора. Д-ръ Татарчевъ е билъ лѣкарь съ авторитетъ и съ широки връзки изъ Македония. Единъ неговъ съвременникъ казва, че ако по това време би трѣбвало да се избере председатель на една македонска република, единодушно би билъ посоченъ д-ръ Татарчевъ, заради сериозното му държание, достоенъ видъ, културата му и знанието

 

 

11

 

на чужди езици, многото му връзки. Другитѣ крупни личности на ВМРО се явяватъ кой съ по нѣколко месеца, кой съ година-две по-късно. Най-легендаренъ, слѣтъ съ сърдцето на народа остана Гоце Дѣлчевъ. Като дълбокъ идеологъ на борбата изпъкна Христо Матовъ. Въ първитѣ години като дипломатъ на ВМРО се прояви Гьорче Петровъ.

 

Къмъ 1893 г. имаше въ Македония доста учители и свещеници. Тѣ не бѣха съ голѣма наука, но горѣха отъ патриотизъмъ, имаха високъ личенъ и общественъ моралъ, готови бѣха на жертви за народното благо. Въ тѣхната срѣда създателитѣ на ВМРО намѣриха най-подходящитѣ агитатори и рѫководители. Чрезъ тѣхъ можеше най-леко да се достигне до всенародна организация. Отъ начало сѫ създавани въ градоветѣ малки ядра отъ заклети членове. Постепенно крѫгътъ се разширява въ всички посоки — къмъ еснафи, работници, ученици, селяни.

 

Най-важниятъ и насърдчителенъ опитъ за работа съ народната маса бѣ направенъ въ гр. Щипъ отъ двамата апостоли на македонската свобода, Гоце Дѣлчевъ и Дамянъ Груевъ, които презъ 1893 г. бѣха учители въ тоя градъ. Тамъ сѫ намѣрили прекрасна почва. Подпомогнати сѫ били отъ щипянина Тодоръ Лазаровъ, който бѣ равенъ тѣмъ по беззаветность, духъ и решителность, съ непобедимъ авторитетъ предъ граждани и селяни; предъ неговата фигура отдаваха темане и самитѣ турци. Тоя

 

 

12

 

голѣмъ борецъ изгни въ турскитѣ тъмници. Докато Груевъ и Дѣлчевъ бѣха въ Щипъ, за не повече отъ година изплетена бѣ здрава и широка мрежа отъ селски и градски групи.

 

Своята сила ВМРО намѣри y селянитѣ и еснафитѣ; подъ еснафи тогава минаваха и работницитѣ. Сѫщинската крепость, обаче, бѣ селото. Следъ три-четири години работа организацията стана въ пълния смисълъ на думата всенародна. Както една държава смѣта всички живущи на територията лица за свои поданици, така ВМРО считаше вече всички българи въ Македония за свои членове.

 

Женитѣ работѣха наравно съ мѫжетѣ. Не можеше да бѫде и другояче. Какъ би могълъ мѫжътъ да внесе орѫжие въ дома си и да отива на нощни обучения, безъ да знае жената; какъ би могло да пристигатъ куриери или цѣли чети, да се готви за тѣхъ y дома храна, да имъ се даватъ ризи, чорапи, безъ нея; или да се водятъ сражения, да се наказватъ злосторници безъ нейното съучастие и пазене на тайна? Тя е превеждала борци въ тъмнинитѣ, гледала е ранени въ кѫщата си и е излизала предъ сѫдилищата, лежала е въ затвори, устройвала е и погребения, съ целъ да изнесе отъ селото орѫжие въ ковчега, вмѣсто мъртвецъ, предъ очитѣ на стражата; тя при много случаи е и стреляла. Безъ женитѣ изобщо не можемъ да си представимъ сѫществуванието на ВМРО като масова организация. Децата сѫщо помагаха. Само така е обяснимо, че

 

 

13

 

и въ Овче-поле, кѫдето на десетки километра едно дърво не можете съзря, a по нивята рѣдко се намира и камъкъ, най-сигурно се прикриваха четитѣ и най-здрава бѣ организацията. И отъ други райони оставаха чети за почивка въ села като Нѣманци, всрѣдъ най-голата равнина на Овче-поле съ седмици. Всичко туй бѣ възможно, защото народътъ бѣ организиранъ като единъ човѣкъ. И ако турска потеря би се показала на петдесеть километра далече, овчарскитѣ уговорени провиквания донасяха кѫдето трѣбва известието за нѣколко минути.

 

Разбира се, голѣмъ трудъ положиха организаторитѣ, докато се стигне до такива резултати. Следъ петь вѣка робство не бѣше лесно да се спечелва за революционно дѣло покорната рая, въпрѣки благоприятнитѣ (странични) условия. Отъ начало е било трудно да се намѣрятъ бойни хора терористи. Затова нѣкои по-опитни сѫ били тайно изпращани въ далечнк околии да наказватъ шпиони и турски изедници.

 

Къмъ 1899 г. ВМРО е вече сѫщинска държава въ държава. Тайната пощенска служба въ всички посоки на страната върви отлично. Турскитѣ сѫдилища биватъ бойкотирани отъ българитѣ, защото революционниятъ сѫдъ действува по-бързо, по-справедливо и безплатно. Има и организационна финансова система; членски вноски даватъ всички членове; голѣми налози сѫ разхвърлени върху заможнитѣ, често и върху богати турци; смѣткитѣ си

 

 

14

 

води всѣко село и градъ; повечето събрани пари отиватъ за орѫжие, за водене сѫдебни процеси и подпомагане на затворници. Тайната държава има войска въ лицето на мѣстнитѣ селски и градски въорѫжени групи, които при нужда се явяватъ въ гърба на турската войска или да пренасятъ нощно време орѫжие, да залавятъ престѫпници и тъй нататъкъ. Терориститѣ не сѫ нелегални; изпълнятъ скришомъ нѣкоя задача — на другия день пакъ сѫ на нивата или на дюкяна си. Организационната управа сѫ рѫководнитѣ тѣла, съставени въ всѣко село и градъ; може да ги уподобимъ на общински управления, само че революционни и тайни; за околията има околийеко рѫководно тѣло, за окрѫга — окрѫжно. Имаше петь революционни окрѫзи — Солунски, Скопски, Битолски, Сѣрски, Струмишки. Шестиятъ окрѫгъ бѣ далечниятъ Одрински. Основна единица при организирането на народа е десетката. На върха на ВМРО стои Централенъ Комитетъ отъ трима равноправни и равноотговорни члена; въ началото е имало председатель на тоя комитетъ, но после това се премахва. За една революционна организация, изискваща бързи и твърди решения, подобна върховна управа изглежда малко неестествена. Но тя е отговаряла на условията на борбата за онова време, та затова е била възприета. Изпърво членоветѣ на Централния Комитетъ сѫ легални лица, обикновено

 

 

15

 

учители въ Солунъ, но по-късно тѣ сѫ предимно нелегални, войводи.

 

Въ течение на работата все повече става необходимо да се създаде четничеството. То е оообено важно нововъведение въ организацията. Въ всѣка околия се движи чета отъ 10 до 20 души, понѣкога и повече, начело съ войвода. Четата близа въ ролята на изпълнителна властъ за решенията на околийокото рѫководно тѣло. Има и окрѫжна чета, която следи работитѣ въ окрѫга, a е имало и ревизионни чети за цѣлата територия на ВМРО. Всички чети образуватъ сѫщевременно нѣщо като подвижна войска, като постоянни невидими гарнизони на освободителното движение.

 

Въ по-нормално време въ Македония не се движеха повече отъ хиляда до хиляда петстотинъ четника, но двадесеть години подъ редъ тѣ ангажирваха десетки хиляди турски войници, които денонощно трѣбваше да бдятъ, да тичатъ нагоре-надоле изъ горитѣ. Четничеството костува на Турция твърде скѫпо въ трудъ, въ пари, въ нерви, въ престижъ; не малко и въ кръвь.

 

Четитѣ сѫ не само бойни органи, но проводници на всички начинания на ВМРО, въ чиито задачи влиза всестранното повдигане на народа. Обикаляйки изъ селата, влизайки въ всѣки домъ, четитѣ обръщаха внимание и на чистотата, на хигиената, даваха всевъзможни полезни упѫтвания. По инициатива на организацията, на много мѣста се

 

 

16

 

строятъ училища и черкви, подпомагатъ се бедни, създаватъ се нейде и райфайзенови каси (взаимноспомагателни). Непрестанни усилия се полагатъ за подобряване социалнитѣ и икономически условия, въ които живѣе селянинътъ. Голѣма задача бѣ отнемането отъ крупнитѣ земевладѣлци земитѣ и даването имъ на селянитѣ, които като роби отъ вѣкове ги обработваха. Въ това отношение се постигна доста. Беговетѣ се видѣха принудени да продаватъ земята, благодарение страха отъ ВМРО и провеждания подъ нейно рѫководство селски саботажъ.

 

Въорѫжението на Македония се извършваше съ народни срѣдства. Чрезъ контрабанда се внесоха пушки »Гра« отъ Гърция за югозападнитѣ околии; отъ албанцитѣ се доставяха »Мартини«, a »Манлихери« биваха закупвани въ България. Незабелязано за турската власть минаваха кервани съ орѫжие отъ единия край на страната до другия.

 

*

 

По устава на ВМРО цельта, която трѣбваше да се постигне, чрезъ революционната борба, бѣше автономията на Македония. Всичко, що сѫ имали предвидъ основателитѣ на организацията и което е било казано въ защита на тая позиция, се свежда до следното:

 

Сѫществениятъ стремежъ трѣбва да бѫде извоюването на свободенъ живогь на македонеца и запазването на географската и икономическа цѣлость

 

 

17

 

на Македония, която природата е закрѫглила идеално. Всѣки опитъ за присъединяване на Македония къмъ България ще затрудни подобрението на македонската сѫдба и ще доведе до разпокѫсването на Македония.

 

Оспорването на Македония между българската, сръбска и гръцка държави сѫществува отъ момента, когато тѣ се срещнаха на полуострова. Мотивитѣ имъ сѫ останали и до днесъ непромѣнени. Въ българскитѣ стремежи националнитѣ съображения винаги сѫ преобладавали по основателность надъ гръцкитѣ, a сърбитѣ въобще не сѫ могли да се спратъ на подобенъ мотивъ, тъй като въ страната не е имало сърби. И все пакъ, поради икономически, стратегически и политически основания, измислени за едни или действителни за други, натискътъ къмъ Македония отъ тритѣ страни е билъ почти еднакво силенъ. Той не се чувствуваше презъ вѣковетѣ на общо робство подъ турцитѣ. Щомъ Гърция, Сърбия и България се освободиха презъ 19 вѣкъ, наново почва, въ една или друга форма, въ единъ или другъ размѣръ, тѣхниятъ напоръ къмъ Македония, още докато тя бѣ подъ турска власть.

 

Създателитѣ на ВМРО сѫ знаели, че другитѣ балкански държавици ще се противятъ на създаването на голѣма българска държава, заедно съ Македония; има, значи, опасность, тия държавици да се обявятъ съ пари, съ орѫжие, съ пропаганда и политика противъ освободителното движение. И понеже

 

 

18

 

тѣ иматъ за приятели други държави — враговетѣ на македонската свобода може още повече да се увеличатъ.

 

Нѣкои велики сили сѫ били пъкъ приятели на Турция и не биха допустнали лесно да се откѫснатъ отъ нея територии. Ако се иска автономия, може и тѣзи държави да помогнатъ, тъй като отъ една вѫтрешно уредена Турция повече печелятъ.

 

Понеже отъ една автономна Македония съ Солунъ ще иматъ икономическа полза и Сърбия, и Ромъния, и Гърция, тѣ и тѣхнитѣ приятели евентуално може и да помогнатъ; особено когато мѣстнитѣ гърци и малкото ромъни ще бѫдатъ равноправни съ македонскитѣ българи.

 

Ако султанътъ се увѣри, че се касае до едно искрено желание за автономия, и той самиятъ полеко ще приеме подобно решение.

 

При автономия българитѣ въ Македония ще намѣрятъ пълна гаранция за свободно развитие въ миръ и побратимяване съ другитѣ националности. По тоя начинъ може да се турне край и на карането-биенето между балканскитѣ държавици заради владението на Македония, съ каквото каране-биене е изпълнена голѣма часть отъ тѣхната стара история и къмъ каквото тикаха наново тѣхнитѣ политики.

 

Доказано бѣше, че сѫ на лице трудноститѣ за обединяване съ България. Така, въ 1870 г. не се позволи даже пълното духовно обединение на българитѣ

 

 

19

 

чрезъ Екзархията; поставени бидоха разни спънки, като плебисцитъ, мнозинство отъ две третини, за да се поиска български владика въ македонскитѣ области; като се изпълниха тѣзи условия, пакъ съ години се провлачаше изпращането на владицитѣ и т. н. Въ 1878 г. не се позволи за втори пѫть обединението на българската нация — този пѫть политическо обединение въ една държава. И тѣзи нѣща бѣха познати на основателитѣ на ВМРО.

 

Споредъ тѣхъ, по-добре бѣше да се спечелятъ съотечественицитѣ отъ други националности, вмѣсто да се тласнатъ къмъ турцитѣ чрезъ искане присъединение къмъ България.

 

На общественото мнение въ свѣта повече импонираше една програма, помиряваща враждуващитѣ въ Македония народности и самитѣ балкански държави. Много силно бѣ течението въ свѣта, което желаеше балканско сближение, даже федерация на Балканитѣ, въ която евентуално да влѣзне свободна Македония като равноправенъ членъ.

 

Значи, основателитѣ на ВМРО имаха предвидъ едно разрешение, което ние можемъ да назовемъ общо балканско, съ огледъ на помирителната мисъль, вложена въ него — помирителна главно съ огледъ на живущитѣ въ Македония българи, гърци, турци и нѣщо албанци. Другитѣ разрешения на македонския въпросъ, които се изнасяха предъ свѣта, бѣха българското — за голѣма България, сръбско — за Душановото царство, гръцко — за

 

 

20

 

възстановяването на Византия; всѣко отъ тѣхъ трѣбваше да мине презъ Македония. Нека повторимъ, че най-чудновато и лишено отъ всѣко основание бѣ сръбското искане; гърци поне имаше известенъ брой въ крайморската часть на страната. Ако наистина малката сръбска държава отъ 45 хиляди квадратни километри е имала нужда отъ икономически изходъ къмъ морето, нима заради това би могло да глътне тя една Македония отъ 65 хиляди квадратни километра, съ население много по-грамотно още въ турско време отъ сърбитѣ въ кралството, по-предприемчиво отъ тѣхъ и което никога не е било сръбско?

 

Отлични македонски българи често сѫ заявявали публично, че, като поддържагь автономията, тѣ правятъ жертва, защото мнозинството въ Македония е българско; жертва правятъ въ името на свободата и балканското разбирателство.

 

При избора на политическата цель македонскитѣ борци виждаха едно насърдчение въ факта, че съ чл. 23 отъ Берлинския договоръ великитѣ сили се бѣха ангажирали да прокаратъ реформи въ Турция, a това би било началото на една автономия. Сѫщо така помнѣха, че въ 1876 г. бѣ предвидена въ Цариградската конференция една западнобългарска полуавтономна область, обемаща главно македонската територия. Въ 1878 г. Русия сѫщо бѣ настоявала предъ Австрия за автономна Македония съ столица Солунъ; за евентуалното си съгласие Австрийската

 

 

21

 

империя би окупирала Босна и Херцеговина, но тя не се е съгласила. [1] Насърдчение е идѣло и отъ писанията на международния печатъ, отъ препорѫкитѣ на голѣмъ брой видни чужденци. Тогава твърде много се вѣрваше въ общественото мнение, особено отъ страна на потиснатитѣ, малкитѣ или съ по-наивна вѣра народи.

 

Впрочемъ, автономията бѣ твърде популярна. За нея се застѫпваха и повечето български политици. Тя бѣ препорѫчвана и отъ българския князъ Фердинандъ. Въ своята книга българскиятъ воененъ писателъ генералъ К. Соларовъ пише:

 

» ... използувайки случая на официалната визита, която направи на английския краль, нашиятъ князъ изложи плачевното положение предъ краля и неговия пръвъ министъръ лордъ Лансдау и каза, че желанието на българския народъ е да се даде автономно управление на Македония и Одринско, тъй като отъ опита дотогава се вижда, че това е единствениятъ начинъ за умиротворяването на Балканитѣ«. [2]

 

Не би стигнали нѣколко тома, ако рече човѣкъ да цитира или само да изброи написанитѣ статии, произнесенитѣ речи, взетитѣ конгресни решения, изявленията на общественици въ разни страни и на разни езици, въ полза на македонската автономия.

 

 

1. Иованъ Ристичъ — ,,Дипломатическа история на Сърбия, 1875—1878 г., часть втора, стр. 147, или списание „Македонски прегледъ“, София, год. втора, бр. 1, стр. 112.

 

2. К. Соларовъ — „България и македонския въпросъ“, стр. 129.

 

 

22

 

Само за що-годе по-пълна ориентация на читателя относно всеобщото схващане по въпроса даваме нѣкои цитати. Презъ 1897 г., въ отговоръ на едно запитване въ Народното събрание, българскиятъ министъръ-председатель заявява:

 

»И ние стоимъ днесъ на тази почва, че искаме да се дадатъ автономни права на Македония, защото това е въ интереса на всички държави, било на Сърбия, било на Гърция, било на България, a тъй сѫщо на турската империя«. [3]

 

Прочутиятъ историкъ на руската култура, академикъ и политикъ проф. П. Милюковъ, голѣмъ защитникъ на българитѣ, пише презъ 1899 г.:

 

»Подѣлбата (думата е за евентуалната подѣлба на Македония — б. н.) би била възможна само следъ война, докато реформитѣ изискватъ само по-голѣмо или по-малко давление отъ страна на държавитѣ, включително до въорѫжено вмѣшателство. При това искането на автономни реформи съответствува на цѣлата традиция на европейската дипломация и, въ дадения случай, съставлява логически изводъ отъ мѣркитѣ презъ изтеклитѣ години, вземани вече отъ държавитѣ относително Македония, по сила на постановленията въ Берлинския трактатъ. Принципътъ на автономията на Македония формално е установенъ съ този международенъ актъ«. [4]

 

 

3. Андрей Тошевъ — „Балканскитѣ войни“, томъ първи стр. 105.

 

4. П. Милюковъ — „Сръбско-българскитѣ отношения по македонския въпросъ“, сборникъ журнала „Русское богатство“ стр. 288-289-290.

 

 

23

 

Сѫщиятъ Милюковъ въ една знаменита речь въ руската Дума, произнесена на 6 юний 1913 г. въ защита на България, е казалъ, че:

 

» ... най-естественото разрешение на въпроса не е нито сръбското, нито българското разрешение, a македонското, т. е. даряване на една автономия на Македония въ нейната цѣлость.«

 

Българскиятъ университетски професоръ Ив. Снѣгаровъ казва подиръ великата война:

 

»Самостоятелностьта на Македония щѣше да бѫде едииственото справедливо и миротворно за цѣлия Балкански полуостровъ решение на македонския въпросъ... Идва ми на умъ Соломоновия сѫдъ по спора за едно дете между истинската майка и неистинската. Българитѣ никога не сѫ искали да дѣлятъ сфери на влияние въ Македония, за постигането на които сърби и гърци прибѣгнаха да изтрѣбятъ християнитѣ само заради тѣхното българско име. Българитѣ винаги сѫ искали да остане Македония самостойно и недѣлимо цѣло.« [5]

 

Много голѣмъ брой български родолюбци сѫ виждали, че съ тая програма Гърция и Сърбия сѫ поставени на тѣсно. Българщината, чрезъ най-лоялно държание и чрезъ най-скромни претенции, би могла да бѫде въ Македония това, което Богъ й е отредилъ да бѫде, да има това, което е нейно. Дори въ 1913 г., когато съюзенитѣ български, сръбски и гръцки войски предстои да се биятъ помежду си заради

 

 

5. Списание: „Македонски прегледъ“, год. 10, книга 1—2, стр. 188.

 

 

24

 

Македония, българскиятъ пълномощенъ министъръ въ Цетина Н. Колушевъ е поставилъ на българското правителство въпроса:

 

»Гърци и сърби се опасяватъ отъ мисъльта за една автономна Македония. Не е ли тази мисъль, която можемъ да усвоимъ, за да биемъ ребромъ нашитѣ приятели-съюзници?« [6]

 

A Андрей Тошевъ, полномощенъ министъръ по това време въ Бѣлградъ, разказва:

 

»На заминаване за Бѣлградъ на 5 мартъ 1913 г. отидохъ да си взема сбогомъ съ Гешова (министръ-председателя — б. н.) и да получа последнитѣ му инструкции. Безъ да ми каже, обаче, нѣщо особено, той ме натовари само на подхвърля на Хартвигъ (руския пълномощенъ минисгьръ въ Бѣлградъ — б. н.), че ако сърбитѣ продължавали да ни задаватъ главоболия, могли сме да проговоримъ за автономията на Македония.« [7]

 

Съ една дума, всички вѣрваха въ спасителностъта на автономията. Специално дейцитѣ отъ ВМРО виждаха въ това единствената гаранция да се запази Македония цѣла, неразпокѫсана. Въ тѣхнитѣ мечти бѣ образътъ на една балканска Швейцария, гарантирана отъ голѣмитѣ държави, двойно по-голѣма териториално отъ алпийската Швейцария,

 

 

6. Докладъ на парламентарната анкетна комисия въ София, назначена отъ 17-то обикновено Народно събрание, 1913 г., томъ първи, стр. 50, повѣрителенъ рапортъ No 98 отъ 26. 1. 1913. на Н. Колушевъ.

 

7. Андрей Тошевъ — „Балканскитѣ войни“, томъ втори, стр. 198.

 

 

25

 

надарена съ природни богатства, съ прекрасенъ брѣгъ на Срѣдиземно море.

 

*

 

Въ съгласие съ това политическо вѣрую, уставътъ оть ВМРО казва, че въ редоветѣ на организацията могатъ да влѣзнатъ всички националности; сѫщо лица съ различни частни убеждения, отъ разни вѣроизповѣдания, стига да преследватъ сѫщата политическа цель и се подчиняватъ на организационнитѣ наредби.

 

Въ ВМРО дойдоха македонскитѣ аромъни; подъ нейното крило тѣ се чувствуваха по-сигурни за своята националностъ, заплашена отъ гърцизиране. Тѣ се бориха смѣло, проявиха се добре въ Илинденското възстание, дадоха жертви. Незабравими сѫ въ Македония имената на войводитѣ аромъни Пито Гулевъ, Митре Влаха, Георги Мучитано и др. Хладнина въ отношенията на аромънитѣ и македонскитѣ българи биде внесена едва презъ голѣмата война, когато българскитѣ власти интернираха много аромъни, следъ като България бѣ влѣзла въ война съ Ромъния.

 

Що се отнася до албанцитѣ, нѣкои тѣхни водачи подириха сътрудничество съ македонското движение едва къмъ 1910 г., безъ да се стигне до нѣщо. Гърцитѣ не се присъединиха къмъ ВМРО и до балканската война бѣха почти непрестанно въ вражда

 

 

26

 

съ македонскитѣ българи. Правителствата въ Атина и тия въ Бѣлградъ таксуваха автономистическата програма като прикритие на нѣкакъвъ български държавенъ империализъмъ; обикновено сочеха примѣра на автономна Тракия, съ центъръ гр. Пловдивъ, която въ 1885 г. бѣ присъединена къмъ България.

 

Опоменатата подбрана политическа позиция, отъ една страна, a отъ друга — социалната широта въ погледитѣ на ВМРО, бѣха привлѣкли доста симпатии въ свѣта къмъ македонската освободителна кауза. Съ това може да се обясни и фактъгь, че покрай доброволцитѣ съ дѣсни разбирания, които идѣха отъ България, въ четитѣ на ВМРО имаше и много хора съ по-прогресивни схващания, даже нѣкои социалисти и анархисти. Мнозина отъ тѣхъ юнашки загинаха. Тѣзи доброволци бѣха съ стотици. Нѣкои измежду тѣхъ заеха високи положения въ организацията. Имаше всрѣдъ тѣхъ и селяни и граждани, и прости и учени, и бедни и богати; имаше офицери, подофицери и войници, избѣгали отъ редоветѣ на българската войска съ цель да помагатъ на поробения братъ; имаше учители, студенти, ученици; журналисти, поети, писатели, художници. Всички тѣ взеха присърдце политическата програма на ВМРО и се биха въ нейна защита, даже срещу български срѣди, както ще изтъкнемъ по-късно. Отъ Сърбия и Гърция не се яви нито единъ доброволецъ въ редоветѣ на ВМРО.

 

 

27

 

Правителството на България е научило, безъ съмнение, че въ Македония се създава революционна организация. То, обаче, както и въобще българскитѣ държавни фактори нѣматъ никакво участие нито въ замисъла на ВМРО, нито въ нейното създаване. Всичко казано въ противенъ смисълъ произлиза отъ заинтересувани врагове на македонската свобода. Инициативата е чисто домашна, македонска. Не само това, но и десеть години по-късно, когато ще се обяви Илинденското възстание, българското правителство нищо ье ще знае, a всичко се извършва по инициатива само на ВМРО. День по-рано правителството въ София е било предупредено отъ представителя на организацията Христо Матовъ, че ще се дига възстание, така както обикновено дипломатическитѣ представители съобщаватъ нѣщо на дадена държава. Другъ въпросъ е, че народътъ въ Македония, па и нѣкои отъ водачитѣ все сѫ се надѣвали, че може България да се раздвижи, да се намѣси нѣкакъ въ полза на македонската свобода, като види, че се пролива братска кръвь.

 

Едно отъ голѣмитѣ начала на ВМРО бѣ, че тя не признава и не търпи на македонска територия друга подобна ней организация.

 

Защо тя се бѣ нарекла »Вѫтрешна«? — За разлика отъ друга една организация, съставена отъ емигранти-македонци въ България и отъ тамошни българи, която се бѣ появила по сѫщото време съ

 

 

28

 

центъръ въ София и съ намѣрение да води и революционна дейность за освобождението на Македония. Тази организация имаше начело »Върховенъ Комитетъ«; поради туй членоветѣ й добиха име »върховисти«. A ВМРО, казахме вече, имаше начело »Централенъ Комитетъ« и нейнитѣ членове биваха наричани »централисти« или още »вѫтрешни«.

 

Важенъ принципъ на ВМРО стана още въ самото й зараждане — да пази строго своята самостоятелность, да не допуска намѣса на странични срѣди въ решенията й, въ политиката й, въ това число и български държавни или партийни фактори. Ако би се допустнало намѣсването или командата на български държавни фактори, не само на политическата програма би се увреждало, но и на практическата работа съ другитѣ националности въ Македония. Гърци и сърби полагатъ усилия да представятъ македонското дѣло като българско държавно, защото отлично знаятъ, че такова убеждение въ свѣта много поврежда на Македония, па и на самата България. Тежестьта, силата на македонското движение е била тъкмо въ неговата самородность, въ факта, че то е творено и рѫководено отъ самитѣ македонци, че то е резултатъ само на робството въ Македония и на съзнанието на мѣстното население. Така македонското дѣло стои по-високо отъ гръцкото и сръбско четничество, които сѫ рѫководени — да се изразимъ по-точно — по административенъ

 

 

29

 

редъ отъ Атина и Бѣлградъ. И доколкото нѣкои отдѣлни българи сѫ се явявали да пледиратъ за подчинение на македонското движение на българската държава, това тѣ сигурно не сѫ правили отъ много умъ; защото тогава българската държава въ най-добрия случай нищо не печели, a българската нация положително губи.

 

Отличниятъ познавачъ на Македония Алфредъ Рапапортъ казва:

 

»Никога македонската организация не се отказа отъ своята пълна свобода по отношение на софийското правителство. Естествено, презъ тритѣ войни тя държа смѣтка за военната дисциплина, но това тя направи като съюзница, a не като подчинена. Въ време на миръ тая независимость бѣ още по-очевидна и трѣбва да се напише цѣлата нова история на България, за да се посочатъ многобройнитѣ фази на българо-македонскитѣ отношения. Въпрѣки тъй естественото чувство на национална солидарность, никога тия отношения не сѫ били тъй тѣсни, каквито открай време бѣха отношенията между бѣлградското и атинското правителства и респективнитѣ имъ национални пропаганди, които действуваха въ Македония презъ последнитѣ времена на турското владичество и по-рано.« [8]

 

Видниятъ английски общественикъ и познавачъ на балканскитѣ въпроси, Брайлсфордъ, е писалъ:

 

»Въ сѫщинска Македония сръбската кауза е едно изкуствено и безъ важность движение. То

 

 

8. Алфредъ Рапапортъ — „Въ страната на мѫченицитѣ“ стр. 62.

 

 

30

 

сѫществува доколкото турцитѣ го насърдчаватъ, като противовесъ на застрашителната българска пропаганда. Това сръбско движение не е освенъ една чисто политическа пропаганда, направлявана и заплащана отъ Бѣлградъ, докато, въпрѣки симпатиитѣ на София, българскиятъ революционенъ комитетъ е една чисто македонска организация.« [9]

 

За да се види какъ ВМРО е държала за своята самостоятелность и до последно време, привеждаме нѣколко реда отъ декларацията на Централния й Комитегь, въ който като членъ влизаше голѣмиятъ македонски водачъ подиръ великата война Тодоръ Александровъ. Единъ месецъ преди неговата смърть т. е. на 1 августъ 1924 г., Александровъ и неговитѣ колеги заявиха:

 

»ВМРО не може да слугува на никоя държава и на никоя партия въ която и да е държава. Тя разчита на помощьта и съдействието на всички държави и на партиитѣ въ разнитѣ държави въ борбата си противъ угнетителитѣ на Македония и противъ враговетѣ на македонската свобода. За тази цель тя влиза въ връзки съ всички голѣми и малки фактори въ свѣта. Безъ съмнение, Централниятъ Комитетъ не си прави илюзията, че ще може нѣкога да спечели всички сили за справедливата македонска кауза, но той се стреми по възможность да направи повече доброжелателитѣ на изнемогващото въ неравна борба македонско население. Всѣка помощъ

 

 

9. Андрей Тошевъ — „Балканскитѣ войни“ — часть първа стр. 53.

 

 

31

 

отдето и да изхожда тя, се приема, ала подъ непремѣнното условие, Вѫтрешната организация да запази пълната си самостоятелность и свобода въ своитѣ действия.

 

Що се отнася до България, Централниятъ Комитетъ, като заявява, че не е работа на ВМРО да се мѣси въ вѫтрешния й политически животъ, но ще се бори съ всички сили и срѣдства противъ враговетѣ и злоупотрѣбителитѣ съ нейното име (думата е за името на ВМРО — б. н.) и престижъ, които и да сѫ и гдето и да се намиратъ, счита, че е време, щото всички политически партии и фактори да разбератъ, какво ВМРО е единствено компетентна да насочва своята дейность въ преследване идеала си — свободна и независима Македония... Не само дългъ на хуманность, но и дългъ националенъ е, щото всички българи, безъ разлика на партия, да съчувствуватъ на македонското дѣло или поне въ никакъвъ случай да не му пакостятъ заради свои партийни интереси.« [10]

 

Тая декларация е подписана отъ Т. Александровъ и Ал. Протогеровъ.

 

Водачитѣ на ВМРО, нейниятъ рѫководящъ апаратъ, бѣха хора свободолюбиви, напредничави, съ усѣтъ за социална правда и съ голѣма любовь къмъ бедния народъ. Но тѣ не бѣха интернационалисти.

 

 

10. „Македония подъ иго — 1919. — 1929.“, издание на Македонския Националенъ комитетъ въ София, 1931. г., документи и свидетелства: окрѫжно отъ ЦК на ВМРО подъ No 772, отъ 1. августъ 1924. г., стр. 475 —476.

 

 

32

 

ВМРО бѣ организация надкласова, на цѣлия народъ, прибрала бѣ въ редоветѣ си всички.

 

Що се отнася до тѣхното национално разбиране, относно Македония, водачитѣ знаеха отъ дѣдо и прадѣдо, отъ цѣлата история, че въ тая страна живѣятъ на първо мѣсто българи, сетне турци, гърци, малко аромъни, албанци и евреи. Тия националности бѣха заварени тамъ отъ вѣковетѣ. Понятие за македонска нация въ етнографски смисълъ никога не е имало въ Македония, освенъ въ епохата на Александъръ Велики, преди три хиляди години; но тази нация, и на историческата наука не особено добре позната, изгубила се е още въ тѣзи стари вѣкове.

 

Но когато ВМРО наричаме национална организация, подъ това не разбираме, че тя е националистическа, a че се е борила за национална свобода; и то, за свободата на всички живущи националности въ Македония. ВМРО не е гонила ничие национално самосъзнание. Гръцкитѣ и сръбскитѣ чети тя гонѣше като орѫдия на правителствата въ Атина и Бѣлградъ; такива бѣха четитѣ, организирани отъ проф. Казасисъ и ген. Атанацковичъ; тѣ искаха насила да погърчватъ и да посърбяватъ българитѣ въ Македония, a работѣха и противъ автономията и цѣлостьта на страната. Какво е било държанието на ВМРО спрямо националноститѣ, показва нейното поведение къмъ куцовласитѣ.

 

 

33

 

Всички борци знаеха още, че гръбнакътъ на революционната борба съставляваха македонскитѣ българи.

 

*

 

Масовото възстание бѣ посочено въ устава на организацията като първостепенна задача. Но докато се дойде до него, изтекоха десеть години въ трескава работа въ следнитѣ направления: въвличане на цѣлото население въ редоветѣ на ВМРО подъ клетва; въорѫжаване; обучаване на младежьта да борави съ орѫжие; заздравяване на тайна съобщителна мрежа; разпространение на книжнина; дирижиране на всички културно-просвѣтни, стопански и обществено-политически начинания; покрай това денонощно бѣха въ движение, приеман« и укривани отъ народа чети и забѣгнали македонци; често се водѣха сражения между четитѣ и войската; наказвани биваха турски золумджии и свои измѣнници. Всѣки градъ, всѣка околия, па и всѣко село имаше презъ тия десеть подготвителни години своитѣ преживелици, понѣкога доста драматични, своитѣ герои и жертви. Робската психика бѣ окончателно изчезнала; сега дѣлъ народъ се чувствуваше като борецъ. Освенъ сблъскването съ турци, обикновено нѣщо бѣха станали влаченията на десетки и стотици македонци къмъ тъмницитѣ на Мала Азия и бѣломорскитѣ острови, подпалванията на кѫщи, самозастрелването на борци, бѣгствата презъ границата. Турскитѣ полкове не

 

 

34

 

можеха да си починатъ отъ търчене по диритѣ на четитѣ. Невъзможно е тукъ, па и отекчително би било да изброяваме подробности за партизанската война (герила), която бѣ започнала сякашъ безъ изгледъ да спре. Много преди да избухне масово възстание, свѣтътъ бѣ разбралъ за сѫществуванието на ВМРО и за острия македонски въпросъ.

 

Измежду аферитѣ отъ това време трѣбва да споменемъ поне Винишката, при която турската власть за първи пѫть разкри по-значително количество орѫжие въ село Виница, Щипския окрѫгъ, a главно — голѣма революционна мрежа, презъ 1897 г. Тая афера изпрати въ затвора 525 души отъ Брѣгалнишката область; осемь души бѣха осѫдени на 101-гидишенъ затворъ, единъ на смърть, мнозина на затворъ отъ много години; изтезавани и убити бѣха още 179 души, между които имаше и обезчестени жени; избѣгаха къмъ България или другаде надъ 300 души. Въ сѫщность следъ тази афера държавната власть и ВМРО стѫпиха въ ожесточена открита борба. Схващайки, че съ унищожението на четитѣ, което никакъ не бѣ лесно, държавата не постигаше много, тя насочи атакитѣ си противъ своитѣ обезправени поданици българи съ една ревниво следвана широка система. Ударитѣ се насочваха едновременно противъ българскитѣ черковно-училищни институти, противъ общинската самоуправность, икономическата самостоятелностъ на селянитѣ — доколкото на мѣста имаше сѣнка отъ

 

 

35

 

такава, съ една дума противъ всички народни проявления. Физическиятъ гнетъ отъ страна на турски неотговорни фактори и организираниятъ правителственъ тероръ допълваха системата. Съ непоколебимость народната маса устояваше на страданията. Въ всички краища на Македония никнѣха афери, нѣкои отъ които останаха като крупни събития въ живота на организацията. Освенъ Винишката, голѣма афера бѣ и Солунската. Въ връзка съ всички афери хиляди македонци бидоха бити, изтезавани; нѣколко хиляди арестувани; стотаци осѫдени на смърть; други осѫдени на заточение; много домове бѣха подпалени и пр. Нѣмаме на рѫка цифрени данни за резултатитѣ отъ аферитѣ презъ периода отъ 1893 до 1903. Споредъ турски правителствени източници, арестувани сѫ били 3764 души; изтезавани 2503 души; убити граждани и селяни (хора безъ орѫжие) — 354 души; ранени хора безъ орѫжие — 95 души; изпратени на заточение 103 души; осѫдени отъ 3 до 101 година или на смърть — 531, души; изнасилени жени и моми — 146; запалени кѫщи — 385; ограбени домове — 825. Въ сѫщность броятъ на пострадалитѣ е много по-голѣмъ. Само при Солунската афера сѫ били арестувани надъ две хиляди души; прибавени къмъ тѣхъ пострадалитѣ отъ Винишката афера, ясно е, че горнитѣ данни отъ турски източникъ сѫ съвсемъ далече отъ истината, като става дума за всички афери въ страната до 1903 г.

 

 

36

 

Що се отнася до воденитѣ сражения презъ казанитѣ десеть години, нуждно е да пояснимъ, че четитѣ приемаха сражения само при крайна необходимость — много рѣдко бой се завързваше по тѣхна инициатива. Въ периода отъ 1898 до срѣдата на 1903 г., т. е. въ петь и половина години, бѣха станали 132 сражения съ турската войска и башибозукъ, като въ сраженията сѫ взели участие 4260 четника и къмъ 71 хиляди турци. Загинали сѫ въ тѣзи сражения 512 четника и 4373 турски войници и башибозуци. Срѣдната продължителность на сраженията е била седемь часа.

 

Къмъ революционната романтика на тази епоха много прибави, специално за чуждия свѣтъ, залавянето на американската мисионерка Мисъ Стонъ и другарката й Цилка отъ една чета въ прохода между планинитѣ Рила и Пиринъ. Мисъ Стонъ е идвала съ турска стража отъ гр. Разлогъ за Джумая; стражата била избита или обезорѫжена, a дветѣ жени отвлѣчени въ планината и после съ месеци пазени изъ разни македонски села. Въ една селска кѫщурка госпожа Цилка се освободила отъ бременность, като единъ четникъ е кумувалъ. Полицейскитѣ и военни напрѣгания на властьта да открие женитѣ отидоха напраздно и Турция влиза въ преговори съ ВМРО посрѣдствомъ чужди дипломати. Най-сетне единъ ескадронъ кавалерия донася 14.500 турски златни лири въ градеца Банско, за да ги брои на хора отъ организацията срещу

 

 

37

 

освобождаването на женитѣ. Командирътъ на конницитѣ е ималъ нареждане да хване при този случай нѣкого, за да се добере до нишката, водеща до женитѣ. Но презъ нощьта, неусѣтно за стражата, златото е било измъкнато, a на негово мѣсто сандъчетата напълнени съ желѣзни парчета. На другия день, 150 километра далече отъ Банско, една чета е пустнала на царския друмъ дветѣ пленнички и детето. Презъ цѣлото време европейскиятъ и американскиятъ печатъ даваше известия за хода на тази афера, изнасяше писма отъ женитѣ съ известия за живота имъ всрѣдъ македонскитѣ селяни и четници. Мисъ Стонъ, следъ като се прибра въ Америка, дълго защищаваше въ сказки македонската кауза.

 

Важно събитие отъ това време е смъртьта на македонския герой и любимецъ Гоце Дѣлчевъ, загиналъ въ сражение при с. Баница, Сѣрска околия. Цѣлъ народъ се почувствува като овдовѣлъ.

 

*

 

Всичко почти въ този, така наричанъ, подготвителенъ периодъ вървѣше при пълно единство, безъ особени вѫтрешни търкания. Изключение правѣше единъ епизодъ въ Солунъ, скоро подиръ поникването на организацията. Група учители и търговци основаха въ този градъ отдѣлно революционно »Братство«, което влѣзна въ конфликтъ съ ВМРО. Нѣкои смѣтатъ, че »Братството« е искало съ сила да наложи възприемането на легална деятелность,

 

 

38

 

изоставянето на революционната. Тия хора сѫ поддържали връзки съ българската Екзархия въ Цариградъ, която бѣ известна като сторонница на легалния методъ. Екзархията често е отстранявала отъ училищата стѫпилитѣ въ ВМРО учители. Наложило се Екзархътъ да бѫде и заплашенъ. Революционната организация е успѣла да вземе съ себе си окончателно и учителството и свещеницитѣ. Замисляно е било всрѣдъ »Братството« да се убие Дамянъ Груевъ, създателя и волята на ВМРО. Следъ като не сѫ намѣрили подкрепа за борба съ ВМРО нито при Екзарха, нито при българското правителство въ София, хората отъ »Братството« сѫ се влѣли въ ВМРО, кѫдето нѣкои отт тѣхъ, напримѣръ, Иванъ Гарвановъ, ще играятъ впоследствие голѣма роля. Допуска се, че посрѣдствомъ това »Братство« споменатиятъ вече Върховенъ Комитетъ, отъ София, е искалъ майсторски да си подчини вѫтрешната организация, докато е била още слаба.

 

Къмъ 1899 г. отношенията на ВМРО съ този комитетъ сѫ крайно влошени. Вѫтрешнитѣ дейци отхвърлиха съ възмущение преди всичко идеята за предизвикване на смутове въ Македония чрезъ нахлуване на доброволци откъмъ България. Върховниятъ Комитетъ живѣеше съ мисьльта да изпрати такива двадесеть-тридесеть хиляди доброволци и така да предизвика бунтъ. ВМРО не желаеше борбата да бѫде представена предъ чужбина, чрезъ

 

 

39

 

подобна акция, като външна провокация, да се изопачава сѫщината на македонското народно и самородно движение.

 

Още презъ 1897 г. Върховниятъ Комитетъ бѣ изпратилъ една чета отъ около триста души, която зае гр. Мелникъ въ гънкитѣ на Пиринъ-планина. Водачътъ на четата, поручикъ Борисъ Сарафовъ, който по-късно мина въ редоветѣ на ВМРО, доби по този случай голѣма слава и въ чуждия свѣтъ. Нападнато бѣ и помашкото село Доспатъ въ Родопитѣ. Българското правителство, обаче, използувало тия акции за чисто своя политика и разгонило въ София Върховния Комитетъ, чийто председатель, идеалистъ Трайко Китанчевъ, вследствие на това се е поминалъ отъ мѫка. ВМРО, чийто уставъ не позволяваше проявата на друга организация въ македонска територия, реши, на никаква цена да не допуска нови деяния отъ този родъ. Започнаха остри спорове между вестницитѣ на двата комитета, a и въ печата на България, кѫдето обществото се раздѣли на два лагера. Разцеплението настѫпи всрѣдъ самия Върховенъ Комитетъ като начело съ архитектъ Христо Станишевъ, поета Яворовъ и др. се създаде втори Върховенъ Комитетъ съ задача само да подпомага ВМРО чрезъ събиране на пари и чрезъ пропаганда. Много свѣтъ и особено измежду прогресивнитѣ за времето си партии — радикали, демократи, социалисти — както и всрѣдъ студентството и пр. взе страната на ВМРО. Тогава

 

 

40

 

въ България имаше недоволство отъ тъй наречения »личенъ режимъ« на князъ Фердинандъ. И понеже се разправяше, че Върховниятъ Комитетъ, за домогванията да подчини ВМРО, билъ насърдчаванъ отъ Двореца, всичкото почти недоволство отъ »личния режимъ« бѣ сѫщевременно и симпатия за вѫтрешната организация, повикъ да не се бърка никой отстрани въ македонското дѣло. Но и съ Върховния Комитетъ имаше въ България доста срѣди, на първо мѣсто мнозинството отъ офицерството. Съ него имаше и мнозина македонски емигранти, както пъкъ съ ВМРО, казахме вече, доста хора отъ стара България.

 

Отъ полемикитѣ се мина къмъ борба съ чети, по починъ на Върховния Комитетъ. Цельта бѣ да се превземе ВМРО на терена y дома й. Започна цепене на поробения народъ, който отъ преди седемь години бѣ вече организиранъ. Но да бѣ само цепенето!... Паднаха въ близо двегодишна борба множенство селяни и четници. Върховиститѣ пробиха значително въ Горноджумайска околия, край българската граница и донейде въ още две-три съседни околии. По-известнитѣ имъ войводи бѣха: ген. Цончевъ, полк. Николовъ, капитанъ Стояновъ, поручикъ Стоенчевъ, капитанъ Протогеровъ, поручикъ Дървинговъ. Тѣ бѣха водени отъ познавачитѣ на мѣстата Дончо Златковъ, Алексо Поройски и други нѣкои по-незначителни лица, всички ползуващи се съ лоша слава като харамии.

 

 

41

 

Много осѫждано е възстанието, което Върховниятъ Комитетъ реши да бѫде подигнато презъ 1902 г. въ Горноджумайско. Първо, защото то стана до самата българска граница, та действително даваше основание да се подозира българско държавно участие, второ — защото показа на турцитѣ, че възстаналитѣ нѣколко села сѫ добре въорѫжени, a това подбуди Турция да предприеме масово обезорѫжаване изъ Македония. Обезорѫжаването накара далечния Битолски окрѫгъ, въ съседство сѫ албанскитѣ планини, да дигне гласъ — да се прави по-скоро възстание, защото има опасность да пропадне цѣлото орѫжие. Трето, критикувано бѣ възстанието и цѣлото четничество на върховиститѣ, задето даде основания на гърци и сърби да сравняватъ и оправдаватъ своята четническа акция въ Македония съ българския върховизъмъ, който посочваха като държавно българско начинание, прикриващо намѣрението за териториално разширение на България. Сърбия и Гърция се постараха, чрезъ своитѣ четничества, да не закъснѣятъ за деня на разпокѫсването на Македония.

 

Върховизмътъ отстѫпи предъ ВМРО, бѣ победенъ. При водената съ него борба въ Сѣрския и отчасти въ Струмишкия револгоционни окрѫзи проявиха се войводитѣ на вѫтрешната организация — Яне Сандански и Христо Чернопѣевъ, първиятъ македонецъ, a вториятъ отъ стара България. Покрай прахосаната енергия и пролѣтата кръвь,

 

 

42

 

отидоха по вѣтъра и доста пари; така и получената отъ Турция за освобождаването на Мисъ Стонъ сума, вмѣсто за орѫжие, както се е проектирало, е била изразходвана въ тази борба. A една година по-късно ВМРО била принудена да обяви Илинденското възстание, преди всички окрѫзи да бѣха достатъчно въорѫжени.

 

При върховисткото възстание въ Горноджумайска околия въ Разложко бѣха убити измежду населението невинни хора 45 души; запалени кѫщи 67; обрани кѫщи — 807; останали безъ всѣкакъвъ движимъ имотъ семейства — 433; изтезавани мѫже и жени — 438; изнасилени жени — 111; избѣгали въ България — 3000 души.

 

Върховизмътъ е най-типичниятъ случай на раздвояване на българска енергия. Той е първото между политическитѣ прегрѣшения, които зле се отразиха върху македонската сѫдба, a и върху тази на България. Поддържа се отъ писатели и съвременници, че посрѣдствомь върховизма българскитѣ държавни фактори сѫ искали да омаломощятъ ВМРО, за да я държатъ въ рѫцетѣ си. Други сьвременници казватъ, че тѣзи фактори сѫ били още тогава решили да дѣлятъ сфери на влияние въ Македония въ съгласие съ сърбитѣ; стремейки се да направятъ чрезъ Върховния Комитетъ македонското дѣло държавно, вѣрвали сѫ по-лесно да прокаратъ тази политика. Въ основата на върховизма лежи кѫсогледство.

 

 

43

 

Въ надвечерието на Илинденского възстание се случиха познатитѣ солунски атентати. Тѣхни автори сѫ десетина младежи, мнозинството отъ Велесъ. Тѣ клонѣха къмъ анархизъмъ. Не можаха, обаче, да намѣрятъ другъ по-добъръ обектъ за нападение отъ турската тирания; рожба бѣха на сѫщото робство, подъ което пъшкаше народътъ. Между тѣхъ и ВМРО имаше разлика само въ това, че тѣ искаха да се действува повече съ отдѣлни атентати върху видни управници или върху европейски предприятия — т. е. приблизително така, както самата ВМРО действуваше въ надвечерието на балканската война и особено по-късно, подиръ европейската война.

 

По предварителния имъ планъ, единъ отъ групата бомбардира инсталациитѣ за освѣтлението въ Солунъ и градътъ потъна въ тъмнина; другъ удари на желѣзнопѫтната линия; трети — на водопровода; четвърти — потопи чрезъ адска машина пустналия въ пристанището котва французки параходъ »Гвадалкивиръ«, като самъ успѣ да напустне парахода, заедно съ спасенитѣ пѫтници. Главниятъ ударъ бѣ отправенъ къмъ »Банкъ отоманъ«, подъ основитѣ на която бѣше поставенъ отдавна динамитъ; цѣли месеци съзакятницитѣ бѣха изкопавали единъ подземенъ тунелъ, започвайки отъ отсрещната страна на улицата, кѫдето бѣха наели нѣкакъвъ дюкянъ; изкопаната пръсть изнасяха отъ подземието презъ дюкяна въ видъ на пакети съ покупки;

 

 

44

 

денемъ и нощемъ сѫ работили на смѣни, докато дойдатъ подъ банката. По сѫщото време, и пакъ така, е работено въ Цариградъ срещу централата на тази банка, въ съгласие съ арменския революционенъ комитетъ, но тамъ атентатътъ бѣ осуетенъ.

 

Централниятъ Комитетъ на ВМРО се противопоставялъ на тази акция, защото се подготвяло въ Битолския окрѫгъ масово възстание; настоявалъ е чрезъ своя председатель Иванъ Гарвановъ да се отложи атентатътъ; но съзаклятницитѣ не отстѫпили. Гарвановъ е обмислялъ да ги излови, но нищо не би постигналъ, тъй като единъ отъ тѣхъ постоянно е стоялъ въ подземието, готовъ да дигне банката въ въздуха въ всѣки мигъ. Иначе ВМРО е била въ услугитѣ на тѣзи младежи, било за пренасяне на динамита, било за набавянето му. Борисъ Сарафовъ бѣ далъ много парични срѣдства за подготовката и изпълнението на цѣлата акция.

 

Всички посочени атентати станаха въ единъ день, включително и разрушаването на банката. Преди нейното бомбардиране самиятъ атентаторъ бѣ изтичалъ да съобщи на намиращитѣ се въ зданието лица да избѣгатъ набързо, и така се избѣгнаха невинни жертви; този жестъ твърде благоприятно бѣ коментиранъ навсѣкѫде. Изпълнили главнитѣ си задачи, съзаклятницитѣ се пръснаха изъ града и стреляха, хвърляха бомби върху турскитѣ държавни органи; нѣкои измежду тѣхъ се сражаваха до зори, докато загинаха. Когато войницитѣ сѫ ритали единъ отъ

 

 

45

 

тѣхнитѣ трупове, началникътъ на гарнизона Арапъ-бимбаши ги изругалъ, казвайки имъ, че трѣбва само примѣръ да се вземе отъ безпримѣрната храбрость на загиналитѣ младежи.

 

Следъ атентатитѣ настѫпи пъкълъ за българитѣ въ Солунъ. Всички мѫже тамъ, a на много мѣста и изъ страната, бѣха арестувани. Въ Солунъ мнозина бѣха убити, a нѣкои избити по улицитѣ.

 

Ако атентаторитѣ биха почакали още два-три месеци, всички арестувани и заточени хора можеха да се използуватъ при общото възстание. Имало би сѫщо значение да се създаде по време на самото възстание суматоха въ централния македонски градъ, Солунъ, чрезъ тѣзи атентати. Що се отнася до впечатлението отъ проявения куражъ и идеализъмъ, до отличния примѣръ, оставенъ на македонската младежь — по това не е нуждно и да говоримъ. Достатъчно е, че и самитѣ турци не можаха да скриятъ възхищението си отъ героитѣ.

 

*

 

Решението за възстанието бѣ взето въ Солунъ отъ дванадесеть души делегати на македонскитѣ окрѫзи, събрани въ мѫжката българска гимназия подъ председателството на Ив. Гарвановъ. По това време голѣмиятъ водачъ Груевъ и други първенци сѫ били на заточение въ Мала Азия, a председатель на Централния Комитетъ бѣ Гарвановъ. Подробно върху плана на възстанието се е спрѣлъ единъ конгресъ отъ делегати на Битолския революционенъ

 

 

46

 

окрѫгъ въ с. Смилево. На 20 толий 1903 г., при звъна на черковнитѣ камбани, по всички села и въ нѣкои градове на този окрѫгъ петвѣковниятъ македонски робъ масово се залови за орѫжие и излѣзе на двубой съ турската царщина. Навсѣкѫде телеграфнитѣ съобщения сѫ били прекѫснати; казарми и жандармерийни постове нападнати; турски села обсадени; проявени золумджии избити. Селата въ десетина околии сѫ се почувствували свободни.

 

Въ Главния Щабъ на възстанието влизаха наскоро освободениятъ отъ затвора Дамянъ Груевъ, Атанасъ Лозанчевъ и пристигналиятъ съ голѣма чета отъ България Борисъ Сарафовъ. Борбата се проявяваше въ формитѣ на доста засилена герила. Нападнати бѣха и три градчета: Крушево, Клисура, Невѣска, турскитѣ гарнизони избити и прогласена република. Крушево бѣ задържано така десеть дни. За да си възвърнать този градъ, турцитѣ трѣбваше да изпратятъ 10-хилядна войска съ артилерия, подъ командата на Бахтияръ-паша. На височината Мечкинъ каменъ се бори и юнашки загина съ много свои другари станалиятъ легендаренъ Пито Гулевъ, който съ 700 души бранѣше най-важната позиция на крушевчани.

 

Между многобройнитѣ сражения, които се развиха презъ тритѣ месеци на възстанието, нека споменемъ само нѣколко. При с. Смилево се води бой между 150 възстаници и 2300 войника въ течение

 

 

47

 

на 19 часа; това бѣ първиятъ день на бунта. На 4 августъ 230 възстаници се сражаватъ 12 часа противъ повече отъ 2000 войници при с. Гявато. На 23 септемврий 290 възстаници се сражаватъ противъ 6000 турци близу 20 часа при с. Цапари. На 20 октомврий 113 четници се биятъ срещу 5500 войници около 8 часа при височината Орле въ Мориховско. На 20 августъ 350 души четници се биятъ противъ 7000 души войска надъ 20 часа въ сѫщата околия. На 4 августъ въ Ресенско при Стонски ханъ се сражаватъ 37 четника противъ 600 души войници въ течение на 24 часа. Голѣми сражения станаха при селата Буфъ, Паралово; при с. Елха се биха 250 възстаници срещу 2000 турци; въ Щърбаковска планина 150 души възстаници се сражаваха противъ 6000 турци; при с. Горничево се води бой между възстаници и 800 войници; въ Костурска околия се водиха огорчени сражения при с. Билища, Вишени, Шестово, Клисура и др.; въ околията Демиръ-Хисаръ Главниятъ Щабъ на възстанието даде сражения съ 970 възстаници срещу 12-хилядна турска войска. Всичко въ Битолския окрѫгъ станаха 150 сражения.

 

Срѣдното съотношение на силитѣ бѣ 15 турци противъ 1 възстаникъ. Съ изключение на Прилѣпска и Дебърска околии, кѫдето не се стори нищо особено — кое по липса на орѫжие, кое по други специални причини, цѣлиятъ Битолски окрѫгъ се борѣше юнашки. Възстанието бѣ добре организирано;

 

 

48

 

народътъ взе голѣмо участие; хората се явиха като при военна мобилизация; дойдоха и ония членове на организацията, които се намираха въ далечния Цариградъ на частна работа. Едва ли при една война този окрѫгъ би далъ повече войници на фронта. Въ това отношение българското възстание отъ 1876 г. не може нито издалече да се сравни съ Илинденското, нито, напримѣръ, би се сравнило съ него полското възстание отъ 1863 г., при което, споредъ тѫжнитѣ констатации на Пилсудски, едва 1 на сто отъ населението се е дигнало съ пушка въ рѫка. Въ нашия случай се броятъ къмъ 20 хил. възстаници въ единъ окрѫгъ, който нѣма повече отъ 300 хил. души революционизирано население.

 

A и други хиляди сѫ се дигнали въ изпълнение на помощни служби. Всичко това прави повече отъ 10 на сто подъ знамената. Срещу този брой възстаници турцитѣ сѫ противопоставили надъ 250 хиляди души войници и башибозукъ.

 

Борбата продължи до зимата, когато турцитѣ успѣха да влѣзнатъ въ всички села. Едни отъ възстаницитѣ се прибраха по домоветѣ си, други се пръснаха изъ съседнитѣ райони, a нѣкои съ пушкитѣ си стигнаха въ България. Тамъ отиде и Борисъ Сарафовъ, членъ на възстаническия Щабъ; дочаканъ бѣ тържествено въ София. A главниятъ водитель Дамянъ Груевъ остана между народа, за да крепи вѣрата му всрѣдъ пепелищата. По-проявенитѣ и до днесъ незабравени отъ народа водачи

 

 

49

 

на възстанието бѣха, освенъ Груевъ и Сарафовъ: Георги Сугаревъ, Лозанчевъ, Пито Гулевъ, Василъ Чакалеровъ, Лазаръ п. Трайковъ, Славчо Арсовъ, Йорданъ Пиперката, Деянъ Димитровъ, Папанчевъ, Стрезовъ, Олчевъ, Панайотовъ, Чековъ, Турунджовъ, Кономладски, Кекаревъ, Кляшевъ, Христо Узуновъ, Кипро Стояновъ, Йове Сърбииовъ, Групчевъ, Сърбаковъ, Джеровъ, Радевъ, Ст. Хаджията и др.

 

Петнадесетъ дни подиръ Илиндень се вдигна възстание и въ Одринския окрѫгъ. Развиха се тамъ 36 сражения въ околиитѣ Лозенградска, Малкотърновска, Ахтебелска, Мидянска, Одринска и Мустафапашанска. Сблъскаха се 1970 възстаници съ 11 хиляди души турци. Водачитѣ на борбата бѣха Икономовъ, Вълчевъ, Маджаровъ, Куртевъ, Джелебовъ, Шиваровъ, Герджиковъ, Ангеловъ, Варналиевъ, Кръсто Българията, К. Аврамовъ, Николовъ, Арнаудовъ и др. Въ Одринския окрѫгъ бѣха: изгорени 2610 кѫщи; убити 1565 невинни българи; обесчестени 920 жени; пленени 35 жени; обездомени общо 12880 души.

 

Ако и останалитѣ четири революционни окрѫзи бѣха въорѫжени и възстанѣха, ВМРО би дигнала близу 100 хиляди борци. Вмѣсто масовъ бунтъ, въ тѣзи окрѫзи се предприе по-усилено четнишко движение, за да се ангажиратъ възможно повече войски. Въ Сѣрския окрѫгъ, т. е. кѫдето бѣха претърпѣли поражение въ борбата имъ съ ВМРО, явиха

 

 

50

 

се въ помощь съ чети и върховистки войводи, начело съ ген. Цончевъ; дадоха въ Пиринъ-планина нѣколко сражения, заедно съ четитѣ на ВМРО. Общо въ четиритѣ невъзстанали окрѫзи, докато траеше Илинденското възстание, се дадоха 59 сражения. Сблъскаха се къмъ 4800 четници съ около 48 хиляди турски войници. Паднаха надъ 200 четника и 1500 турци. Въ тѣзи четири окрѫзи се проявиха войводитѣ: Апостолъ Петковъ, Иванчо Карасулийски, Сава Михайловъ, Кръстьо Асѣновъ, Аргиръ Манасиевъ, Стоянъ Мълчанковъ, Яне Сандански, полк. Анковъ, поручикъ Стоенчевъ, Саракиновъ, Ботушановъ, Антонъ Кьосето, поручикъ Христовъ, ген. Цончевъ, Пуякаровъ, Атанасъ Бабата, Жековъ, Ковачевъ, Байчевъ, Константиновъ, Пѣевъ, Мурджевъ, Треневъ, Момировъ и др.

 

Общо въ Македония и Одринско по време на възстанието станаха къмъ 240 сражения и 21 атентати. Паднаха 994 възстаника; ранени и убити турци 5328 души. Разрушени кѫщи 13 хиляди; изгорени села 300; изнасилени 3122 жени и моми; пленени 76 жени; емигрирали въ Америка и България 30 хиляди души; останали безъ подслонъ 75 хиляди души; избити невинни българи 4694 души. По-голѣмиятъ брой на загиналитѣ въ сраженията турци се обяснява съ обстоятелството, че все пакъ турцитѣ сѫ били изненадани, нападнати вихрено, безъ да знаятъ кога и откѫде ще дойде ударътъ.

 

 

51

 

Преди възстанието бѣха водени спорове относно неговия евентуаленъ характеръ — дали да бѫде то масово, дали полумасово, дали да се изрази само въ засилено четнишко движение и пр. Оказа се, че много отъ тѣзи спорове сѫ били излишни; направи се това, което е било възможно да се направи. Забележително е, че и презъ самото възстание, както и преди него, малко сѫ сравнително чисто терористическитѣ индивидуални акции срещу видни турци или срещу важни държавни имущества отъ рода на солунскитѣ атентати.

 

Въ историята на македонската борба Илинденското възстание е най-върховенъ моментъ. То е най-организираното измежду възстанията на българитѣ. Подиръ тази геройска проява мѫчно можеха да сѣятъ лѫжи върху националното съзнание на населението и най-неморалнитѣ чужди агенти. Обстоятелството пъкъ, че възстанието избухна въ най-отдалеченитѣ отъ България области недвусмислено показваше домашния характеръ на цѣлата борба. Доказа се блестяще и туй, че борбата не е на единични лица или групи, a на цѣлъ народъ проникнатъ отъ идеята за освобождение.

 

*

 

Не би могло да се каже, че македонскитѣ организации по онова време сѫ вършили достатъчно пропаганда въ чужбина въ полза на своята кауза. Преобладавала е сигурностьта, че ще се сполучи само поради факта, че се борятъ за правда и свобода.

 

 

52

 

Трудно единъ човѣкъ отъ 1942 г. може да си представи колко македонцитѣ отъ 1900 г. вѣрваха въ цивилизования свѣтъ, предъ който пъкъ и Турция минаваше отдавна за »боленъ човѣкъ«; за непоправимъ тиранинъ. Липсата на организирана пропаганда отъ македонска страна биваше замѣствана отъ ежедневнитѣ съобщения на чуждитѣ кореспонденти по македонския въпросъ. За жалость, съобщенията не всѣкога бѣха обективни и въ защита на потиснатитѣ. Защото нѣкои държави защищаваха Турция по свои политически съображения, a други бѣха взели страната на Сърбия или Гърция; Русия, напримѣръ, целѣше да създаде сръбски позиции въ Македония, въ желанието си да има въ бѫдеще на своя страна по-силна Сърбия при очертаващата се борба противъ Австро-Унгария.

 

Следъ възстанието, изненадани отъ силата на българщината въ Македония, Сърбия и Гърция засилиха своето четничество, въ много случаи и явно съ помощьта на турцитѣ. Покрай много други инциденти стана и формено клане на българитѣ въ с. Загоричане, Костурска околия, извършено отъ страна на гръцка чета, коята бѣ дошла отъ кралството. Сърбитѣ на мѣста се сблъскаха съ македоно-българскитѣ чети, на други — чрезъ подкупени турци и албанци избиваха по-видни българи въ граничещитѣ съ Сърбия македонски градове и села.

 

Често ВМРО се е намирала въ рѣзко отношение и спрямо политиката на България. Така, напримѣръ,

 

 

53

 

тя не можеше да се примири съ дадената отъ София подкрепа на сърбитѣ да рѫкоположатъ въ Скопйе свой владика Фирмилиянъ, което означаваше признаване, че има и сръбска нация въ този край, макаръ въ действителность да нѣмаше. Къмъ 1905 г. България и Сърбия започнаха да се сближаватъ; размѣниха се и посещения на държавнитѣ имъ глави. Въ връзка съ визитата на краль Петъръ въ София издадено бѣ, съ съгласието на софийското правителство, комюнике, въ което македонскитѣ борци бѣха публично назовани »разбойници«. Други нѣкакви резултати освенъ въдворяването на сръбски владика въ Скопйе и оскърбяването на загиналитѣ и живи борци въ Македония, не се получиха и при тоя старъ опитъ за сръбско-българско държавно побратимяване.

 

Възстанието бѣ подигнато съ надежда да дойде европейска намѣса, както бѣ се случило съ българското възстание въ 1876 г., a много по-рано — следъ гръцкото и сръбското възстание. Въ Македония хората очакваха, че и България ще се раздвижи при вида на пролѣтата братска кръвь, за да допринесе за намѣсата на голѣмитѣ държави. Тя, обаче, не мръдна. Сигурно умишлено нейниятъ князъ тъкмо по време на възстанието отсѫтствуваше отъ София. Тогавашнитѣ македонски деятели се оплакватъ, че България даже не е протестирала за извършенитѣ звѣрства надъ българитѣ въ Македония.

 

 

54

 

Като доказателство, че Илинденското възстание, както, впрочемъ, и цѣлото революционно движение въ Македония, не е било на българската държава, може да се посочи и безучастието на България при възстанието; тя нито бѣ подготвена да го използува. Но нито македонскитѣ дейци сѫ го повдигнали съ огледъ на нея; не биха рискували при нейната неподготвеность.

 

Десеть години продължаваше драматичната борба на единъ малъкъ народъ срещу огромната турска империя, при повдигнатия интересъ на свѣтовното обществено мнение. Какво направи християнска Европа за Македония? — Нищо. Даваше праздни обещания на македонцитѣ, a помежду си разнитѣ държави се надхитряваха за смѣтка на поробенитѣ. Измежду прокаранитѣ на дѣло »реформи« най-популярни останаха тъй нареченитѣ »пѫдарски«, споредъ които въ християнскитѣ селища може занапредъ да се назначаватъ за пѫдари християни. И сетне решено бѣ да се реорганизира съ помощьта на европейски инструктори турската жандармерия, та да може тя да въдвори по-добъръ редъ въ държавата...

 

*

 

Революционната деятелность следъ възстанието продължи безъ особени промѣни изъ цѣлата страна, включително пострадалитѣ Битолски и Одрински окрѫзи. Решителностьта на четитѣ не намалѣ, нито народътъ клюмна. Нижеха се подвигъ следъ подвигъ.

 

 

55

 

Въ периода отъ 1903 г. до 1912 г. сраженията, аферитѣ, присѫдитѣ, жертвитѣ се изразяватъ въ по-голѣми цифри отъ тѣзи, които се отнасятъ до годинитѣ преди възстанието. Измежду многобройнитѣ четнически прояви внимание обърнаха и два случая на колективно самоубийство. Четата на Христо Узунювъ бѣ открита въ с. Цѣръ и военниятъ турски началникъ предложилъ да се предаде тя, подъ заплаха, че иначе цѣлото село ще бѫде запалено. За да спасятъ селянитѣ, но сѫщевременно и своята честь, всички четници на брой 14 души, по поканата и примѣра на своя войвода, въ единъ мигъ се самозастреляли. Въ Кадино село се повтори подобно нѣщо съ четата на Методи Патчевъ.

 

Хармонията всрѣдъ върховетѣ на ВМРО, обаче, подиръ неуспѣха на възстанието се наруши. Започнаха критики, свади, както неизбѣжно подиръ всѣки неуспѣхъ. Най-рѣзка опозиция срещу рѫководството на организацията, специално противъ Дамянъ Груевъ, дойде не откъмъ пострадалия окрѫгъ, a отъ войводитѣ на Сѣрския окрѫгъ, разположенъ на източния край на Македония. Начело на недоволницитѣ стоеше Яне Сандански.

 

Настояваше се за децентрализация на ВМРО. Уставътъ бѣ измѣненъ въ 1905 г., но сѣрскитѣ войводи бѣха все недоволни и бѣха прокарали разцепление въ своя окрѫгъ, за което значително допринесоха трима-четирима социалисти въ непосрѣдствения антуражъ на Сандански. Въ нѣкои

 

 

56

 

отношения тѣ се домогваха да правятъ и социални експерименти всрѣдъ една национална и надкласова организация. Понеже народътъ идентифицира лесно едно движение съ личноститѣ, Сандански откѫсна голѣма часть отъ населението въ Сѣрския окрѫгъ, но значителна часть остана сѫщо вѣрна на Централния Комйтетъ. Разколътъ не обхвана нито 10 на сто отъ ВМРО.

 

Главнитѣ душеприказчици на Сандански, лѣвичаритѣ, искаха да превзематъ ВМРО, за да станатъ чрезъ това фактори и да факторствуватъ въ България, откѫдето бѣха дошли. Сѫщо такава смѣтка по-рано си правѣха върховисткитѣ водачи. Отпорътъ на ВМРО срещу санданизма бѣ — може да се каже — една отбрана срещу лѣвичарскитѣ пристѫпи, както пъкъ отпорътъ противъ върховизма бѣ отбрана срещу едно своего рода дѣсничарство. Съ тия борби ВМРО само подчертава своята самостойность.

 

Съвременници поддържатъ, че Сандански се билъ възгордѣлъ поради славата, що доби по-рано въ борбата противъ върховизма, a отъ друга страна — криво му било, че при възстанието той не можа да се прояви. Той се бѣ обявилъ противъ всѣкакво възстание поради туй, че окрѫгътъ му не бѣ въорѫженъ както трѣбва. Въпрѣки природната му интелигентность, поради слабата му култура, той е попадалъ подъ влияние на окрѫжаващитѣ го. Въ спороветѣ, той и другаритѣ му, започватъ да прикачатъ

 

 

57

 

на мнозинството отъ ВМРО епитета »върховисти«, знаейки, че така по-леко ще могатъ да поддържатъ духа и отпора на хората, отъ които сѫ следвани. Мнозинството въ организацията пъкъ настоява или Сандански да бѫде смѣненъ като окрѫженъ войвода или безпрекословно да се подчинява на наредбитѣ, т. е. на мнозинството, толкозъ повече, че най-много той именно пледираше за демокрация въ ВМРО.

 

Въ течение на словеснитѣ и писмени разпри падатъ убити въ София, презъ зимата на 1907 г., Борисъ Сарафовъ и Иванъ Гарвановъ, авторитетни задгранични представители на ВМРО. Убиецътъ е Тодоръ Паница, изпратенъ отъ Сандански. Въ 1908 г. конгресътъ на ВМРО осѫжда Сандански, Паница и тѣхни другари на смърть. Що се отнася до Паница, той биде убитъ едва въ 1925 г. въ виенския Бургтеатъръ, въ връзка и съ нови негови престѫпления.

 

Въ тѣзи години ВМРО воюваше на петъ фронта: срещу турската власть; срещу гръцкитѣ чети; срещу сръбскитѣ чети; срещу санданизма и противъ остатъцитѣ на върховизма. И навсѣкѫде организацията здраво се държеше. За нея бѣ доста нещастна 1907 г., презъ която загинаха мнозина ценни войводи. Загинали бѣха Дамянъ Груевъ и Мише Развигоровъ, първиятъ основатель и старъ водачъ на ВМРО, a вториятъ незамѣнимъ авторитетъ за селянията въ Овче-поле и Брѣгалнишката областъ.

 

 

58

 

Неочаквано за жителитѣ на Македония, както и за свѣта, султанъ Абдулъ Хамидъ бѣ сваленъ отъ престола; въ Турция се обяви »хуриетъ«, т. е. свобода, конституционно управление. Туй стана презъ лѣтото на 1908 г. Войводата Сандански побърза съ своитѣ чети да слѣзе отъ планинитѣ и се побратими съ младотурската власть. Другитѣ водачи на организацията, като Христо Матовъ, Тодоръ Александровъ, П. Ацевъ, Чучковъ и пр., не бѣха на мнение да се легализира революционната организация, преди да сѫ издействувани чрезъ преговори и да сѫ гарантирани правдини за Македония. За кредита на младотурската революция въ чужбина бѣ отъ капитално значение какъ ще постѫпи ВМРО. Но за да избѣгнатъ зрелището на едно подчертано раздвоение въ организацията, тъкмо въ такива важни моменти, легализираха се и споменатитѣ войводи съ дълбокото убеждение, че младотурцитѣ целятъ да изиграятъ и Македония и европейскитѣ сили. Военниятъ превратъ, начело съ Енверъ бей, Ниязи бей и Талаатъ бей, бѣ извършенъ тъкмо следъ срещата въ Ревалъ между руския и английски императори, въ която бѣ предвидена енергйчна намѣса въ Турция и даване автономия на Македония. По сѫщия начинъ тридесетъ и две години по-рано, т. е. въ 1876 г. бѣ прогласена чрезъ топовни гърмежи въ Цариградъ конституция: съ това бѣ заставена да се разотиде заседаващата тамъ конференция на великитѣ сили по въпроса за защита на християнитѣ

 

 

59

 

въ турската империя. И тогава и сега, въ 1908 г., излишна ставаше чуждата намѣса.

 

Една година следъ »хуриета« властьта започна преследването на бившитѣ македонски борци; създадена бѣ турска контра-организация по подобие на ВМРО, която предприе избиване на нѣкогашнитѣ войводи изъ улицитѣ. Изъ засада загинаха, между другитѣ, и голѣмиятъ борецъ Пере Тошевъ, скопскиятъ войвода Василъ Аджаларски и стариятъ деятель Александъръ Китановъ въ Горна-Джумая.

 

Видѣхме, че Сандански бѣ избързалъ да се легализира и така се пропустна единъ шансъ за подобрение на македонската участь. Когато почна гонитбата противъ бившитѣ революционери, той и хората му стоеха необезпокоявани и въ интимно приятелство съ младотурцитѣ. На Сандански се приписва и грѣшката, че се е съгласявалъ, българскитѣ черковно-училищни интереси да се предоставятъ на грижитѣ на турското министерство на просвѣтата — нѣщо което внесе револтъ въ българщината; тя бѣ водила епохална борба противъ гърцизма, за да бѫде сама господарь на черковно-училищнитѣ си работи. Едни сѫ поддържали, че съ такова нововъведение се спечелва довѣрието на турцитѣ, други — че властьта преследва само всѣването разколъ между българското население, за да го държи по-лесно въ рѫцетѣ си. Най-важната мѣрка на младотурцитѣ бѣ прогласяването на отоманизма — нѣщо твърде подобно на югославизма въ уголѣмената

 

 

60

 

следъ 1918 г. сръбска държава. Разбира се, всички народности се противѣха на отоманизма — араби, гърци, българи, арменци, аромъни, кюрди, сирийци, албанци. Сандански го приемаше.

 

Турция се стараеше главно да засили армията си. Въпроситѣ, които занимаваха македонцитѣ, не бѣха нито докоснати — земедѣлскиятъ въпросъ, откритото разбойничество, редица други крещящи обществени социални и политически въпроси. При такова положение и предвидъ на нѣкои облагодетелствувания отъ страна на турската власть наскоро Сандански и другаритѣ му минаха за турски орѫдия предъ очитѣ на мнозинството въ Македония. За известенъ брой отъ хора, обаче, той и днесъ минава само като фанатиченъ привърженикъ на македонската автономия.

 

Когато властьта се готвѣше да предприеме вече обезорѫжаване въ страната, Тодоръ Александровъ се обяви нелегаленъ съ редица стари борци. Последванъ бѣ и отъ нѣкогашния приятель на Сандански Христо Чернопѣевъ. И борбата срещу Турция наново пламна. Обезорѫжаването бѣ проведено изъ цѣла Македония отъ нарочно докарани полкове съ голѣма жестокость. Десетки хиляди души бѣха изтезавани презъ дълги дни и нощи изъ градоветѣ и селата. По-голѣмата часть отъ орѫжието, обаче, Александровъ бѣ успѣлъ да прибере отъ народа и да го прикрие. Това бѣ презъ 1910 г. ВМРО започна съ атентати по желѣзницитѣ, въ

 

 

61

 

правителственитѣ здания и по пазарищата. Падаха съ десетки жертви. Турскитѣ правителствени чети избиваха българи по пѫтищата, ВМРО отвръщаше двойно. Двата голѣми атентати въ Щиггь и Кочани презъ 1911 г., при които турското население нападна открито българското и изби мнозина, нагорещиха атмосферата. Въ цѣлия свѣтъ тревожно се заговори за положението въ Македония. Това бѣ прелюдията на войната противъ Турция отъ страна на съюзенитѣ вече балкански държави.

 

*

 

Отъ войната се очакваше освобождението на Македония. Тя, обаче, завърши съ единъ резултатъ, който хвърляше въ отчаяние и тѣзи, които бѣха за обединение на Македония съ България, и всички, които поддържаха политическия лозунгъ на ВМРО. Дойде за Македония ново тегло, предъ което турското бледнѣеше. Вмѣсто да се получи политическо освобождение, изгубена бѣ и националната свобода. И като връхъ на нещастието — Македония бѣ разпокѫсана на три парчета. Случи се тъкмо това, за избѣгването на което ВМРО предупреждаваше още отъ самото си основаване.

 

Българскиятъ министъръ-председателъ презъ балканската война Ив. Гешовъ признава въ една своя книга, че е целѣлъ да вземе македонския въпросъ отъ рѫцетѣ на македонския комитетъ. Не се е знаело отъ страна на македонскитѣ водачи съдържанието на сключения между България и Сърбия

 

 

62

 

договоръ, т. е. не сѫ знаели нито за предварителния дѣлежъ на Македония, нито за прословутата »спорна« зона, включваща градоветѣ Куманово, Скопйе, Тетово, Гостиваръ, Дебъръ, Кичево и др.

 

Все пакъ, известно смущение е обхващало българскитѣ творци на Балканския съюзъ, та нѣкои сѫ се постарали да хвърлятъ вината за дѣлежа на Македония върху дипломата Димитъръ Ризовъ, македонецъ, когото сѫ натоварили съ водене на преговори съ сърбитѣ. Така, българскиятъ делегатъ Д. Станчовъ се обърналъ презъ ноемврий 1911 г. къмъ сръбския министъръ-председателъ Миловановичъ съ тия думи:

 

»Имайте предвидъ, че отговорностьта предъ македонцитѣ за географскитѣ отстѫпки, които ви правимъ въ Македония, всецѣло е сложена върху Ризова, както отъ страна на Царя, така и отъ страна на българското правителство«. [1]

 

Андрей Тошевъ, по това време български пълномощенъ министъръ въ Бѣлградъ, a по-късно министъръ-председатель, казва, че за България настѫпиха най-опасни усложнения

 

»благодарение на туй, че вмѣсто да се придържаме докрай въ автономията на Македония, ние превърнахме съ договора си съ сърби и гърци войната на завоевателна.« [2]

 

Такива мнения сѫ изказвали множество български политически писатели и общественици.

 

 

1. Андрей Тошевъ — „Балканскитѣ войни“, часть първа, стр. 318.

 

2. Андрей Тошевъ — „Балканскитѣ войни, часть втора, стр. 478.

 

 

63

 

Тъкмо когато Турция бѣ поразена, следъ битката при Люле-Бургась, поразенъ е билъ и шансътъ за Македония да добие свобода. Тогавашниятъ министъръ-председатель Ив. Гешовъ пише:

 

»Още кѫде срѣдата на месецъ октомврий 1912 г., следъ нашитѣ първи победи, г. Даневъ ми съобщи отъ главната квартира, че следъ войната речь за автономия не трѣбва да става отъ наша страна. Главнокомандуващиятъ саморѫчно бѣ подписалъ това съобщение, че напълно сподѣля мнението на г. Данева.« [1]

 

Ал. Гиргиновъ, бившъ министъръ на вѫтрешнитѣ работи въ България и политически писатель, потвърждава:

 

»Именно, тъкмо въ тоя моментъ, около срѣдата на октомврий 1912 г. съвпада и точното опредѣляне цельта на войната — вмѣсто автономия се пригръща вече идеята за присъединиване на Македония.« [2]

 

Военниятъ писатель полк. П. Дървинговъ сѫщо обвинява българската политика и командуване, че въ договора съ сърбитѣ не сѫ въздигнали идеята за автономията на Македония въ »категорична и неизмѣнна цель«. [3]

 

И така, ще повторимъ, македонскиятъ въпросъ въ 1912 г. се разрешава точно както ВМРО бѣ предвидѣла още въ 1893 г., че той ще бѫде решаванъ,

 

 

1. Ив. Ев. Гешовь — „Престѫпното безумие“, стр. 103.

 

2. Ал Гиргиновъ — „Народната катастрофа“, стр. 41.

 

3. Вестникъ „Миръ“, София, бр. 4103 отъ 7 мартъ 1936.

 

 

64

 

ако се изостави автономията, - чрезъ разпокѫсване на страната. За Македония започна ужасно ново робство, a и за България тежки неуспѣхи и разочарования, поради които тя впоследствие едвали не загуби окончателно и духа си, струващъ повече отколкото изгубени територии и човѣшки жертви.

 

 

B. M. P. O.

2. Борбата й противъ сръбския и гръцкия режимъ

 

 

Отъ Македония, която има общо 65 хиляди кв. клм., следъ балканскитѣ войни на България се паднаха около седемь хиляди кв. километра, a останалитѣ петдесеть и осемь бѣха подѣлени между Сърбия и Гърция. Започна първото християнско робство за македонцитѣ. То мина въ напрежение, борба и надежда. Дветѣ и половина години на това робство каточели не стигнаха на македонскитѣ българи, за да повѣрватъ, за да свикнатъ съ мисъльта, че сѫ подъ властьта на сърби и гърци. Не днитѣ, a часоветѣ се броеха въ очакване края на това страшно угнетение, сякашъ повече морално, макаръ че и въ материално отношение бѣ далечъ по-лошо отъ турското. Новиятъ режимъ, като злокобна огромна коса, се размахваше по всички посоки, за да покоси всичко що носи български белегъ. Преди всичко всѣки българинъ, и подъ гръцка и подъ сръбска власть, изпита нѣщо много чудно и много унизително за себе си, като се видѣ прекръстенъ съ ново име, измѣнено съ сръбско или

 

 

66

 

гръцко окончание. A следъ това се редѣха нови унижения и болки; ту българскитѣ шапки се премахватъ; ту старитѣ надписи по училища и черкви се заличватъ; ту любими свещеници и учители се пропѫждатъ; ту се устройватъ тържества за това срамотно робство като за освобождение ... Наложи се учене само на сръбски и гръцки езикъ; най-жестоко отъ всичко се гони името българинъ. Самъ Александъръ, бѫдещиятъ сръбски краль, бѣ ударилъ публично шамаръ на малкото девойче Васка Зойчева въ Скопйе, задето бѣ му отговорила, че е българка; това бѣ въ деня на неговото първо влизане въ града, следъ кумановската битка, когато българското население бѣ излѣзнало да дочака съюзническата сръбска войска. Чрезъ този си жестъ престолонаследникътъ подаваше визитната си картичка на Македония. Така се представляваше на народа после и цѣлата власть. Въ 1913 г., напримѣръ, когато сърбитѣ заеха Брѣгалнишката область, въ около петстотинъ села изпратиха бандитски чети и стражари, които нанесоха поголовенъ побой на всички мѫже до 60 годишна възрасть, въ присѫтствието на женитѣ и децата; това се вършеше безъ никакъвъ поводъ, просто Сърбия идваше да се представи на Македония, подаваше сѫщо визитната си карта. За грабежитѣ и всевъзможнитѣ други своеволия на неотговорнитѣ банди и на чиновничеството би трѣбвало да изпълнимъ много страници съ подробности. Всички почти

 

 

67

 

сърби дохождаха въ Македония съ царвули и се връщаха въ Шумадия въ добро материално състояние. Съ нищо не бѣ по-добро положението на българитѣ въ Гърция.

 

Надъ всичко отгоре, гърци и сърби събраха младитѣ македонци да служатъ въ войската имъ; събраха поне онѣзи, които не бѣха успѣли да побѣгнатъ къмъ България или въ планинитѣ. Въ градъ Крагуевацъ, обаче, въ името на цѣла Македония, получиха добъръ урокъ отъ страна на новобранцитѣ отъ Щипския край, тъкмо въ деня, когато последнитѣ е трѣбвало да положатъ клетва за вѣрность на сръбския краль. Строенитѣ редици на македонскитѣ младежи започнаха да викатъ »Нѣма да положимъ клетва; ние сме българи...« Владиката, който е дигналъ кръста и започналъ да произнася клетвата останалъ като онѣмѣлъ и побѣгналъ; офицеритѣ се нахвърлятъ съ извадени саби върху невъорѫженитѣ новобранци, които биватъ заобиколени отъ сръбски въорѫжени отдѣления; македонцитѣ се бранятъ съ голи рѫце. Въ града се разнасятъ тревожни слухове и настѫпва паника. Мнозина отъ тия младежи побѣгнаха и нѣкои стигнаха дори въ България; други бѣха сѫдени отъ сръбски воененъ сѫдъ, a трети бѣха изпребити.

 

Развоятъ на работитѣ показваше, че на Балкана ще избухне нова война, най-вѣроятно между Сърбия и България. Но изпревари атентатътъ въ Сараево. При почване на войната съ Австро-Унгария

 

 

68

 

голѣмъ брой отъ мобилизиранитѣ македонци побѣгнаха съ орѫжието отъ сръбската армия. Както подсказваше и народното чувство въ Македония, краятъ на сръбско-гръцкото робство се вече приближаваше.

 

Презъ тѣзи две и половина години ВМРО не спа. Въпрѣки че, вследствие на разигралитѣ се въ Македония войни (тази противъ турцитѣ и войната между съюзницитѣ) и непостигнатото освобождение, доста отъ кадритѣ на революционната организация се бѣха пръснали или изпаднали въ дезориентация, все пакъ ВМРО събра много здрави хора и съ тѣхъ почна организирането. Почти въ всички околии се появиха чети, които поставяха въ трепетъ сръбската жандармерия. Водиха се доста сражения, съ жертви отъ дветѣ страни. По селата биваха избивани отъ властьта мнозина невинни селяни, a пострадаха и доста граждани. Въ западна Македония, специално въ Охридския, Дебърския, и Стружкия край, биде подигнато възстание, при което действуваха задружно българи, турци и албанци, подъ воеводството на Павелъ Христовъ, Чаулевъ, Миланъ Матовъ, Антонъ Шибаковъ, Сефединъ Пустинъ, Риза-бей. Възстаницитѣ изгониха сръбската войска и администрация отъ градоветѣ Дебъръ, Охридъ и Струга; тамъ погинаха доста сръбски войници. Следъ възстанието сръбската войска опустоши най-вече Дебърския край.

 

 

69

 

Голѣми сражения се разиграха между македонскитѣ чети, съставени отъ българи и турци, и въ Струмишко, край желѣзопѫтната станция Удово. Цельта на четницитѣ, къмъ хиляда и петстотинъ души, бѣ да прекѫснатъ съобщенията на Сърбия съ Солунъ, като разрушатъ моста на Вардара; така извънредно много биха попрѣчили на военнитѣ снабдявания на Сърбия, която воюваше вече съ австрийцитѣ. И тукъ паднаха не малко сърби.

 

На много мѣста по желѣзопѫтнитѣ линии бѣха извършени атентати. A една измежду главнитѣ задачи на ВМРО тогава бѣ прибирането на множество бѣгълци-македонци отъ села и градове, както и на избѣгалитѣ отъ сръбската войска, и превеждането имъ задъ граница.

 

Измежду революционеритѣ отъ тази епоха често се споменаваха имената на кумановския войвода Кръсто Лазаровъ, на щипскитѣ войводи Владимиръ Сланковъ, Иванъ Бърльо и Ефремъ Миладиновъ, на скопския войвода Лазаръ Дивлянски, на охридския Чаулевъ.

 

Въ Централния Комитетъ на ВМРО бѣха избранитѣ презъ 1911 г. Тодоръ Александровъ, Хрието Чернопѣевъ и П. Чаулевъ; централната личность между тѣхъ бѣше Александровъ.

 

Презъ есенъта на 1915 г. България влѣзна въ война на страната на Германия и почти цѣла Македония бѣ окупирана отъ български войски. Следъ три

 

 

70

 

години, обаче, т. е. въ есеньта на 1918 г., започна второто, тежко и дълго робство подъ Сърбия и Гръция.

 

*

 

Налага се тукъ да сравнимъ положението на Македония следъ европейската война съ условията презъ турския режимъ.

 

Преди всичко, имаме сега — 1918 г. — едно поколѣние, което бѣ водило двадесеть и петь години непрекѫснати борби, преживѣло бѣ неуспѣха на две възстания и на три войни. Вмѣсто само нѣкогашнитѣ сръбски и гръцки чети въ Македония, настанени бѣха тамъ държавнитѣ власти на Сърбия и Гърция, които, за разлика отъ наивния въ много отношения турчинъ, отъ опитъ знаеха много нѣща за похватитѣ на македонската борба. България, на която се възлагаха доста надежди, сега бѣ най-малката държава на полуострова следъ Албания, a бѣ и духомъ убита; симпатиитѣ, които нѣкога се очакваха за македонското дѣло отъ нея, замѣстени бѣха сега отъ неприязъньта на крайни течения или отъ равнодушието на патриотическитѣ срѣди. Турция бѣ наричана »болния човѣкъ«, чиято смьртъ всички очакваха, a новитѣ поробители — Сърбия и Гърция — отъ мнозина въ Европа бѣха считани за напредничави държави, обещаващи да изградятъ нѣщо жизнено на Балканитѣ. Hѣкогашнитѣ надежди за подкрепа отъ голѣми държави сѫщо бѣха рухнали. Цивилизованиятъ

 

 

71

 

свѣтъ самъ бѣ заетъ съ свои грижи. Прибавете къмъ това и щурма на международни нови учения, който се насочваше и къмъ македонското общество, за да задуши националното му чувство. Цѣлата македонска интелигенция, начело съ хилядитѣ учители и свещеници, сега бѣ прогонена. Грамадна часть отъ македонското българско население бѣ прокудена въ чужбина. На всичко отгоре, вмѣсто една единна Македония, подъ единъ владѣтель, сега тя бѣ разпокѫсана на три части.

 

Ето защо, подиръ толкова нещастни обрати въ живота на сѫщото поколѣние, при толкова замъглени хоризонти, искаше се по-голѣмъ куражъ, за да подканвашъ наново поробенитѣ македонци къмъ въорѫжена борба, и въобще къмъ нѣкаква борба, отколкото кога и да е било по-рано...

 

*

 

Въпрѣки изпитанията на миналото и зловещитѣ решения въ Парижъ, македонското движение започна следъ голѣмата война втория свой възходъ, начело съ ВМРО. Съ този възходъ неразривно свързано ще остане името на Тодоръ Александровъ.

 

Хората, които следъ 1918 г. отпочнаха македонската борба, ни приличатъ на моряци, които нѣколко пѫти последователно сѫ преживѣли корабокрушения и случайно сѫ останали живи, но които въ мрака на непрогледна нощъ навово се впускатъ всрѣдъ развълнуваното море. Едничкото тѣхно

 

 

72

 

преимущество предъ борцитѣ, които въ 1893 г. създадоха ВМРО, бѣ може би само тѣхната каленость да плуватъ между буритѣ; всичко друго сега бѣ несравнено по-трудно и обезсгьрдчително.

 

И други пѫть Александровъ бѣ пресъздавалъ ВМРО, следъ като тя е била разформирувана; напримѣръ, въ 1910 г., следъ прогласения въ Турция »хуриетъ«. Тая му заслуга отъ всички на времето бѣ добре оценена. Но тогавашното усилие е малко въ сравнение съ усилието на Александровъ отъ 1918 г. За да бѫде революционната организация подновена следъ »хуриета«, необходимо бѣ само народътъ да се убеди, че нѣма какво да се очаква отъ младотурцитѣ, една година бѣ достатъчна за това и борбата се поднови. Какво бѣ положението и състоянието на духоветѣ следъ голѣмата война, казахме по-горе накратко.

 

Като се преценява значението на единъ човѣкъ въ дадено дѣло, трѣбва да се взима предвидъ до колко той може лесно да бѫде замѣненъ съ другъ. Тодоръ по това време притежаваше най-голѣмия авторитетъ на македонски борецъ. Доказа се и тогава, че е ималъ отличенъ усѣтъ: той пръвъ схвана, че е нуждна пакъ борба. И най-после, притежавалъ е най-голѣма воля — лично отпочна борбата при тия тежки условия. Съ тѣзи си качества той стърчи надъ съвременницитѣ си. Той имаше и врагове, но и тѣ ще признаятъ, че неговата воля разора нивата на народния духъ, тъй опустошена отъ

 

 

73

 

пороищата на всички изброени несгоди; той събуди македонското борчество и постави наново въпроса за Македония предъ вниманието на свѣта. Здравата часть на македонското общество, т. е. грамадното мнозинство, наведе смирено глава предъ дѣлото на Тодора.

 

Заслугата на ВМРО е по-особена и поради това, че сега бѣ въ опасность духътъ на цѣлокупната българщина. Появяването на ВМРО влѣ струя на куражъ и всрѣдъ патриотитѣ въ свободна България. Мнозина се сепнаха следъ вцепенението отъ военния погромъ, започнаха да стѫпватъ на по-здрава почва. Мнозина повѣрваха, че наистина, колкото и да е голѣмъ неуспѣхътъ, претърпѣнъ е именно само единъ неуспѣхъ, че съ него не се е свършила историята на българския народъ.

 

И въ други моменти въ миналото не веднажъ съ идвали отъ Македония ободрителни за българския духъ прояви. Но този пѫть тя показа жизненость тъкмо когато и чужди и множество свои бѣха повѣрвали, че е завинаги погребана, че македонскиятъ въпросъ е окончателно премахнатъ.

 

*

 

Появата на македонското освободително дѣло следь 1918 г. е единственото почти насърдчително явление по цѣлия помраченъ български хоризонтъ. Тогава започваше за българитѣ една епоха, класична по своето отчаяние, примирение и безпѫтица, които хванаха коренъ главно въ свободна

 

 

74

 

България. Моралната криза тамъ се изрази въ едно широко пораженство. Неговитѣ жреци, безъ да носятъ вѣра въ по-блестяще бѫдеще, безъ да предлагатъ нѣкоя програма за по-щастливо настояще, отричаха миналото и духовно раздвояваха народа въ царството. Отричани бѣха тамъ, подкопаваии и осмивани понятия и начала, безъ които нито единъ народъ не може да има национална физиономия, a нито една държава — бѫдеще. Катастрофаджия, народенъ врагъ бѣ наричанъ всѣки, който би се опиталъ да обнадежди чрезъ примѣритѣ за други изживѣни неуспѣхи въ историята на българския народъ, за други настѫпили следъ това победи и достижения.

 

Като представитель на този духъ на отрицание и национално разложение се смѣташе тогавашното българско правителство, възглавявано отъ Александъръ Стамболийски. Подновяването на македонското движение дразнѣше това правителство. Поради своитѣ методи на управление, то бѣ въ остъръ конфликтъ съ всички родолюбиви срѣди въ България, съ всички партии, съ духовенството, офицерството, даже съ университета. Отъ друга страна, сърбофилската политика на правителството бѣ тогава противна на всички гореизложени срѣди. При това положение, успѣхътъ на Александрова при създаването на ВМРО за борба срещу сърбитѣ, за освобождение на Македония, се посрѣщаше съ задоволство

 

 

75

 

отъ цѣлата опозиция и се явяваше, значи, като несгода за правителствената политика, a отъ друга страна като минусъ за властьта и съ огледъ на повдигащия се духъ на нейнитѣ партийни противници.

 

Едно разтройство на македонското движение би било добре дошло за българското правителство. Ето защо, отначало скрито, и после все по-ясно рѫководнитѣ хора на управлението започнаха да проявяватъ симпатиитѣ си къмъ опозицията всрѣдъ македонската емиграция, появила се тукъ-таме изъ нѣкои македонски легални дружества въ България следъ войната. Правителството искаше, ако е възможно, да се скрие съ всичкитѣ си намѣрения задъ нѣкакво македонско разцепление. Така то ще се яви като сътрудникъ на сърби и гърци, вмѣсто да помогне по нѣкакъвъ начинъ на поробенитѣ братя.

 

Александровъ бѣ арестуванъ отъ българската власть, но по-скоро, отколкото можеше да се предполага, той избѣга отъ рѫцетѣ имъ и се озова съ пушка въ рѫка въ поробена Македония.

 

Първи сръбскитѣ вестници съобщиха за появяването на революционната организация. Достатъчни бѣха тия известия, за да се промѣнятъ и въ България много настроения и преценки по македонския въпросъ. Въ чужбина наново се заговори за Македония. Поробенитѣ българи се окрилиха, чувствувайки, че не сѫ забравени и че тѣхната кауза се изнася предъ вниманието на свѣта.

 

 

76

 

Бидейки много близко до описванитѣ събития при второто сръбско-гръцко робство, ще бѫдемъ по-малко изчерпателни, особено що се отнася до работата на ВМРО всрѣдъ народа.

 

Връзкитѣ си съ поробена Македония Тодоръ Александровъ поддържаше още отъ първия день следъ войната, като между другото събираше и правѣше обществено достояние всички данни относно проявитѣ на поробителя. Той разполагаше съ стари куриери, годни за мълчалива и рискована работа, имащи познанства изъ разни околии на страната. Това бѣха най-скромни и най-предани хора излѣзнали изъ срѣдата на простия народъ. Биографията на който и да е отъ тѣзи труженици би представлявала увлѣкателенъ разказъ за страдания, приключения и борби; стотини пѫти тѣ бѣха минали здраво охраняваната отъ поробителя македонска граница. Нѣкои измежду тѣхъ бѣха доста възрастни, но си служеха съ орѫжието по-добре и отъ младитѣ. Въ тѣхната срѣда човѣкъ най-добре разбираше кѫде е истинската сила и опора на ВМРО, каква цена има фанатизираниятъ за една идеална цель селянинь, какви жилави корени е хванала пророческата проповѣдь на основателитѣ на ВМРО. Такива скромни, но голѣми чрезъ дѣлата си люде изъ недрата на народа, каквито бѣха, напримѣръ, дѣдо Зао, отъ с. Емирица, Кратовско, дѣдо Симеона, Клинчарски, отъ с. Пресѣка, Кочанско, и мнозина други селски дейци, бѣха сѫщо и

 

 

77

 

околийскитѣ войводи, чрезъ които Александровъ като съ своя дѣсна рѫка започна организирането на широката селска маса. Тѣ бѣха работили нелегално още презъ турския режимъ.

 

Следъ като нарами пушката, главната работа на Александрова въ началото бѣ въ южнитѣ поли на Осоговската планина; постепенно мрежата се разшири къмъ долината на Брѣгалница, къмъ Овчеполе, Скопско и пр.

 

Като организаторъ на селянитѣ веднага следъ Александрова трѣбва да споменемъ неговия съгражданинъ, щипянина Ефремъ Чучковъ, другарь на старитѣ водачи Дѣлчевъ и Груевъ, който още къмъ 1893 г. бѣ стѫпилъ въ ВМРО, напускайки офицерската и после учителската кариера. Неговото появяване, особено въ Малешевска околия, повдигна силно духоветѣ; той умѣло използуваше сега обаянието, което тридесеть години по-рано бѣ оставилъ всрѣдъ народа като учитель и бунтовникъ.

 

Забележителна бѣ личностьта и на кумановския войвода Кръсто Лазаровъ, отъ с. Конюхъ; той бѣ сѫщо въ редоветѣ на революционната орцанизация отдавна, отъ 1902 г.; неговата скромность, високъ моралъ и тактъ бѣха му спечелили уважението на всички, прости или културни хора, които го познаваха, макаръ самиятъ той да бѣ безъ образование; къмъ авторитета му доста прибавяше и обстоятелството, че бѣ изнесълъ надъ четиридесеть и петъ сражения срещу турски и сръбски войски, повечето

 

 

78

 

начело на своя чета, a на младини като обикновенъ четникъ.

 

Доста смущаваше сърбитѣ и раздвижи българското население изъ Овче-поле появяването на щипския войвода Иванъ Бърльо, едно особено громко име. Въ Скопско се яви стариятъ и сѫщо прославенъ войвода Лазарь Дивлянски.

 

Между войводитѣ, чиито имена нѣма да срещнемъ по-нататъкъ въ настоящето изложение, но които предано работиха, заслужава да споменемъ имената на подвизавалитѣ се: въ Кратовска околия Мите Опилски; въ Кочанско — турчинътъ Шабанъ; въ Паланечко — Стоянъ Царовъ; въ Велешко — Стефанъ Петковъ, Никола Пановъ и Гьоше Чолаковъ; въ Щипско — Цанко Нушевъ, Герасимъ Муставински, Давко Данаиловъ; въ Радовишко — Христо Симеоновъ, турчинътъ Куртишъ и Лазаръ Кльонковъ; въ Малешевско — Борисъ Тиковъ; въ Гевгелийско — Христо Гьрчишки и Г. Гевгелийски; въ Тиквешко — Иванъ Илиевъ, Стоянъ Ивановъ и Мише Шкартовъ; въ Битолско — Г. п. Христовъ; въ Охридско-Ресенско — Тале Христовъ; въ Демиръ-Хисарско, Битолско — Алексо Стефановъ, твърде популяренъ старъ деецъ; въ Сѣрско — Митю Илиевъ, Гого Хазнатарски, турчинътъ Нури-бей и др.

 

Изграждането на организацията вървѣше по стария образецъ отъ времето на турското владичество. По селата пакъ се избраха рѫководни тѣла, създадоха

 

 

79

 

се мѣстни чети (милиция), за околиитѣ и окрѫзитѣ се опредѣлиха съответнитѣ управителни тѣла; тайната поща тръгна, мѣстнитѣ тѣла издаваха присѫдитѣ си; хиляди златни лири се събираха отъ народа за воденето на борбата; въ нелегалнитѣ чети прииждаха млади сили. Александровъ подири сътрудничеството и на другитѣ македонски националности и го постигна въ възможнитѣ размѣри. Въ четитѣ участвуваха и власи, a имаше и чисто турски групи.

 

Полагаше се винаги старание да се избѣгватъ сблъсквания съ въорѫженитѣ сили на противника, съ цель да се икономисватъ жертви. Само при невъзможность по другъ начинъ да се накаже нѣкой зле проявенъ сърбинъ, случваше се цѣла чета да нападне войнишко или жандамерийско отдѣление. Но поради слѣпи случаи на разкрития, все пакъ се дадоха доста сражения. Ето нѣкои отъ по-забележителнитѣ въ Македония подъ сръбска власть:

 

Въ Кратовска околия станаха нѣколко, между които най-упорити бѣха даденитѣ отъ войводата Цвѣтанъ Спасовъ три сражения; всичкитѣ траяха по 15 часа и свършваха съ доста жертви за противника и отъ четата, срещу която сърбитѣ се принуждаваха да докарватъ и топове. Въ борбата при село Тополово загина и самъ войводата Спасовъ, сражавайки се до последно издихание. Той бѣ тръгналъ този пѫть начело на своята чета, преди още да бѣ

 

 

80

 

заздравѣла ранената му въ по-раншно сражение рѫка; неговото юначество бѣ рѣдко. Съ него загинаха около петнадесеть негови другари; толкова паднаха и сърби.

 

Въ Щипско между схваткитѣ най-важно е сражението при с. Люботенъ, кѫдето съединенитѣ чети на Григоръ х. Кимовъ и Траянъ Лакавички подгониха една сръбска рота, която остави къмъ двадесеть убити, нѣколко автоматични пушки и съ бѣгъ къмъ Щипъ се спаси отъ пълно унищожение.

 

Сражение даде въ Кочанска околия четата на Панче Михайловъ; упорито бѣ това при село Калиманци, кѫдето паднаха шестима борци.

 

И въ Велешко, Тиквешко, Прилѣпско, Кичевско, Крушевско станаха сражения. Въ тия западно-македонски околии загинаха трима отлични войводи, a именно Арсо Локвички, незамѣнимъ старъ деецъ отъ Кичевско; младиятъ поетъ Любомиръ Весовъ — загиналъ въ Крушевско; енергичниятъ и високо културенъ Илия Кушевъ, загиналъ чрезъ измѣната на двама четници, турци. Въ Велешко кратко време работи и Никола Гулевъ, синъ на легендарния крушевски герой Пито Гулевъ. Никола загина мѫченически.

 

Въ Македония подъ гръцка власть сѫщо се водиха сражения — въ Костурско, Леринско, Енидже-Вардарско, Сѣрско, Кукушко, Воденско, Драмско. Измежду ценнитѣ загинали македонски синове, които действуваха изъ тия околии, съ обаяние се

 

 

81

 

ползуваше младиятъ войвода Илия Дигаловъ, обявилъ се нелегаленъ преди още ВМРО да се появи въ неговия роденъ край.

 

Главната задача на ВМРО всрѣдъ поробеното население, до смъртьта на Т. Александровъ (31 августъ 1924 г.), може, общо взето, да се нарече организаторска. Извънъ неизбѣжнитѣ въорѫжени сблъсквания, примѣри за които дадохме, организацията предприемаше тукъ таме акции срещу доказани шпиони. Нападнати бѣха на нѣколко мѣста и сръбски по-тежко провинени военни органи, при които загинаха сѫщо единъ капитанъ и единъ майоръ. Въ Скопския окрѫгъ на мѣста бѣха наказани съ смърть доведени отъ Сърбия селски кметове и »деловоги«, заради лошо отнасяне съ народа. По-нашироко се разчу нападението надъ сръбски колонисти въ с. Кадрафаково, Щипско, извършено съ цель да се попрѣчи на колонизирането изобщо. Това е, въ разглеждания периодъ, сигурно единствената акция, при която ВМРО бѣ наредила да се нападнать хора, които прѣко не сѫ се провинили. Въ градеца Виница предъ полицейското управление въ единъ пазаренъ день бѣ убитъ ренегатътъ Мите Соколарски, който заедно съ група други измѣнници бѣ подирилъ закрила при сръбската власть, отдавайки се изцѣло на нейна служба.

 

*

 

Въ гия години, за съжаление, въ своя тилъ, т. е. въ територията на българската държава, срещу

 

 

82

 

напасти, идващи оттамъ, ВМРО бѣ заставена сѫщо да влиза въ въорѫжени стълкновения и да предприема по своя инициатива не по-малко, ако не и повече, наказателни акции, отколкото срещу непосрѣдствения поробителски фронтъ. Истината е, че новото освободително движение на Македония започна не само срещу властьта на сърби и гърци, но и противъ въорѫженото противодействие на официалната българска власть. Стана неминуема, просто насила бѣ наложена на ВМРО борба съ органитѣ на българското правителство, и то много преди въ Бѣлградъ и Атина да сѫ влѣзнали въ диритѣ на революционната организация. Врагъ на всѣкаква македонска борба срещу сърбитѣ, но желаейки, както вече казахме, да се скрие задъ паравана на нѣкакво македонско разцепление, правителството на Стамболийски подири и всѣкакъ подкрепи всички, що можеше да бѫдатъ събрани по разнитѣ кьошета на България за борба срещу македонското движение — на легална и нелегална почва.

 

Властьта подири всички жаждущи за »водачество«, които считаха анархията следъ военния неуспѣхъ тъй благоприятна за домогванията имъ, както е водата за рибата. И понеже Александровъ бѣ голѣмата прѣчка по пѫтя имъ — голѣма и по воля и по революционно минало, a главно поради живитѣ му връзки съ наличния революционенъ кадъръ, трѣбваше той да бѫде изложенъ и унищоженъ. Измислицитѣ по неговъ адресъ не спираха

 

 

83

 

дълго следъ като бѣ нарамилъ вече пушка и всрѣдъ материалната мизерия въ Осоговската планина, въшлясалъ, хранещъ се съ черния сиромашки хлѣбъ, заелъ се бѣ »съ игла кладенецъ да копае«, както казва народътъ, и успѣшно го копаеше, та отъ струитѣ му почерпи самообладание и куражъ цѣлата българщина. Явиха се изъ България и долни клевети. Нищо чудно. И Христо Ботйовъ, и други апостоли на свободата, преди освобождението на България, бѣха таксувани приживе като нехранимайковци, хайдуци, изедници. Отъ подобенъ сортъ »критики« българската общественость нѣма да се освободи, докато значително не се подигне нейното културно ниво.

 

Нѣколко души отъ македонската емиграция въ София, домогващи се до цѣлостна команда надъ македонското дѣло, отначало успѣваха да прикривать нѣкакъ връзкитѣ си съ властьта; не мина много време и тѣзи имъ връзки станаха обществено достояние. Тия срѣди и правителството бѣха омърлушени още като узнаха за бѣгството на Александрова, a наскоро и за това на неговия колега Протогеровъ, отъ Софийския затворъ; но особено горчиво тѣ посрѣщаха новинитѣ на сръбския печатъ за подновяването дейностьта на ВМРО. И еднаквото имъ желание да я спънатъ ги още повече сближаваше.

 

Властьта се опита безуспѣшно да спечели нѣкои отъ най-добритѣ сътрудници на Александрова, a

 

 

84

 

следъ тсша прикрито — понеже още не бѣ изгубила съвсемъ срамъ за такива дѣла — прибра на своя страна нѣкои единици, които поради извършени долни прегрѣшения бѣха изключени или се смѣтаха самоизключени отъ ВМРО. Тия провинени хора имаха нужда отъ защитата на полицията, за да избѣгнатъ сѫдебно преследване въ България отъ една страна и възможното наказание отъ страна на ВМРО. Българската власть сключи въ случая съюзъ съ една чисто разбойнишка група и я използува като хвърчащъ терористически отредъ срещу всички въ България, които съчувствуваха на македонската кауза или съ нѣщо биха съдействували на борцитѣ. Сами или съ бьлгарски стражари, тия бандити дебнѣха край границитѣ, за да залавятъ, биятъ или убиватъ миналитѣ евентуално тамъ македонци.

 

Презъ 1920 г. властьта извърши по най-подълъ начинъ убийството на стария кочански войвода Симеонъ Клинчарски, което е твърде важенъ моментъ въ отношенията между македонското дѣло и нея, тъй като то е главенъ поводъ за редица сериозни стълкновения. Правителството бѣ направо замѣсено въ убийството чрезъ министра на вѫтрешнитѣ работи Александъръ Димитровъ. Взелиятъ участие въ престѫплението Стойчо Добревъ благополучно се озова при сърбитѣ; — властьта му даде пѫть да побѣгне тамъ. Другиятъ виновникъ, полицаятъ Томчевъ, бѣ намѣренъ убитъ край София; нѣмаше съмнение, че властьта бърза да се отърве отъ своитѣ

 

 

85

 

орѫдия, за да не попаднатъ тѣ въ рѫцетѣ на ВМРО и да не разкриятъ всички подробности по убийството на Клинчарски.

 

Следъ като бѣ дадено на сърбитѣ и това конкретно доказателство за приятелство къмъ тѣхъ, министъръ Ал. Димитровъ и негови колеги считаха, че съ по-голѣма тежесть могатъ да посещаватъ Бѣлградъ и да правятъ тамъ обща политика. Оттогава стана, впрочемъ, традиция падението, щото български министри и общественици да ходятъ на поклонение въ Бѣлградъ следъ предварително наругаване на македонското дѣло или извършване на нѣкакво посегателство надъ него.

 

И се заредиха безброй неприятности за македонското дѣло, идещи откъмъ българска територия, инспирирани отъ София. Понеже не пишемъ изчерпателна студия върху тая тѫжна страница на македонското движение, ще се задоволимъ тукъ съ по-важнитѣ по-нататъшни прояви на българската власть.

 

Тя изпрати чета отъ около четиридесеть души въ поробена Македония, за да намѣри и убие Александрова; четата бѣ посрещната отъ милицията на ВМРО и часть отъ нея върната обратно, следъ като изгуби единъ убитъ; друга часть продължи къмъ планината Плачковица, но тамъ тя изгуби, при с. Кошово, войводата си и се пръсна. За отмъщение на селянитѣ, че не дали приемъ на тая вражеска чета, българската власть изпрати останалитѣ бандити

 

 

86

 

наново въ поробена Македония, и тѣ успѣха да се промъкнатъ до с. Кошово и го запалиха.

 

Въ останалата подъ българска власть часть отъ Македония, т. е. въ Петричкия окрѫгъ, кѫдето македонскитѣ българи съчувствуваха на идеята за борба и освобождение на Македония, правителството бѣ дало права на пропадналия морално и обществено Тодоръ Паница да преследва, както намѣри за потрѣбно, всѣка проява на симпатия спрямо ВМРО. Голѣми безчинства причини той на населението и най-вече помогна да се озлоби то съвсемъ срещу властьта, чиито органи бѣха ятаци и съдружници на разбойници. Всички въ този край чакаха да дойде отъ нейде възмездие за извършенитѣ кражби, побоища и убийства отъ страна на правителственитѣ банди.

 

Правителството се опита да нанесе ударъ на ВМРО и отъ друга посока; то изпрати нѣколко души презъ Албания да организиратъ разцепление въ западнитѣ околии на поробена Македония, съ което би се принесла на Бѣлградъ важна услуга. Но изпратенитѣ лица не успѣха да сторятъ друго, освенъ да се възползуватъ отъ даденитѣ имъ пари и да се разходятъ презъ Виена до Албания.

 

Въ споразумение съ поддържаната отъ властъта група, т. е. съ самата власть, яви се въ Малешевска околия да цепи поробения народъ известниятъ по тия мѣста разбойникъ Илия Пандурски, съ десетина другари, които носѣха на шапкитѣ си знака на

 

 

87

 

кръстосанитѣ сърпъ и чукъ. И дрехитѣ и орѫжието на тази група идѣха отъ източницитѣ на властьта.

 

Презъ 1923 г. правителството облѣче като войници отъ своята партийна гвардия своитѣ орѫдия и заедно съ други отреди ги изпрати къмъ градъ Неврокопъ, въ Петричкия окрѫгъ, за да възстановятъ тамъ позициитѣ на Тодоръ Паница, които съвсемъ бѣха разклатени вследствие на общонародния отпоръ срещу него. Самъ Паница, заедно съ бѫдещитѣ ренегати Стоянъ Мишевъ, Соколарски и др., бѣха тръгнали начело на тѣзи отреди, носещи заплаха, корупция и тероръ за населението.

 

Градътъ Кюстендилъ въ България бѣ заприличалъ на мъртавъ градъ поради вилненията на тѣзи шайки, които публично извършиха нѣколко убийства и тероризираха цѣлото общество, патриотично настроено.

 

Презъ туй време отъ терориститѣ на правителството, които си прикачваха разни македонски фирми, паднаха и въ София съчувственици на македонската кауза. Падаха въ България не само македонци, но и мѣстни българи.

 

Тормозена бѣ и организираната македонска емиграция въ България, като се правѣха прѣчки на събранията, претърсвания изъ канцелариитѣ на дружествата, интернираха се легални деятели, задигани бѣха архиви, правени обиски по домове. По едно време бѣ арестуванъ и председательтъ на емиграцията, стариятъ и уважаванъ всрѣдъ културното

 

 

88

 

общество въ България юристъ Каранджуловъ, близо осемдесеть годишенъ, и заедно съ около тридесеть легални македонски общественици, изпратенъ въ затвора на градъ Сливенъ; безъ никакви причини и противъ всѣкакъвъ законъ.

 

Вземаха се мѣрки за разлагане на емиграцията. Създадена бѣ »Македонска земедѣлска дружба« въ София, въ която влѣзоха нѣколко бедняци съ намѣрение да добиятъ безплатно мѣста за кѫщи; властьта вѣрваше по тоя пѫть да обърне македонската емиграция въ свое партийно членство... По нейно подражание се появи и една »Емигрантска комунистическа организация«, сѫщо партийно творение. Инспираторитѣ на тия начинания си дадоха неопровержимо свидетелство, че не се интересуватъ отъ Македония, a иматъ на умъ само партийнитѣ си смѣтки. И заедно съ това отлична реклама правѣха на солидностьта на македонската безпартийна програма, целяща единствено освобождението на Македония. Като вѣнецъ на хармонираната съ Бѣлградъ своя политика, правителството сключи познатата Нишка спогодба, споредъ която сръбски и български въорѫжени органи можеха да гонятъ отъ дветѣ страни на границата, на българска и сръбска територия, македонскитѣ борци по подобие на спогодбата, сключена нѣкога отъ Австрия и Русия противъ поляцитѣ.

 

Срещу всичко това ВМРО даде достойни контраудари за самоотбрана; цѣлата тази борба бѣ противъ

 

 

89

 

волята и интереситѣ на македонското движение, което най-малко желаеше да има разпри въ тила си, и то съ българи.

 

Тя се справи всрѣдъ София съ нѣкои първенци на македонската група, която бѣ въ сътрудничество съ властьта. Следъ това наказа председателя на »Македонската земедѣлска дружба« Ал. Пановъ, организаторъ на изпратената да убива Тодоръ Александровъ чета. Наказанъ бѣ и кметътъ на гр. Дупница, който бѣ съдействувалъ за изпращането въ Македония четата на разбойника Пандурски, за да сѣе тамъ разколъ.

 

Наказанъ бѣ съ смърть и министрътъ на вѫтрешнитѣ работи, Ал. Димитровъ, заради убийството на стария Симеонъ Клинчарски, и всички други инспирации противъ македонската кауза. Въ Прага бѣ намѣренъ и наказанъ Райко Даскаловъ, който бѣ замѣстилъ Димитрова въ противо-македонскитѣ начинания. Преди това бѣ хвърлена бомба срещу Стамболийски и Райко Даскаловъ, въ ложата имъ въ Народния театъръ, но не пострадаха, понеже бързо напустнаха ложата.

 

Предприета бѣ гонитба на групата бандити, отдали се въ служба на властьта, и мнозина бидоха убити изъ разни мѣста на България.

 

Четата на Пандурски бѣ подгонена и всичкитѣ й членове наказани съ смърть; успѣ да се измъкне само той и мина открито на сръбска служба.

 

 

90

 

Въ Петричкия окрѫгъ бѣ убитъ окрѫжниятъ управителъ Козлевъ и почнато гонение на хората на Паница, които избѣгаха къмъ София. A когато властьта ги изпрати въ качеството на войници наново къмъ този окрѫгъ, македонска милиция отъ около две хиляди души ги нападна при село Сатовча въ Родопитѣ и ги разгони. Паница пакъ успѣ живъ да се спаси, a около двадесетъ души отъ отреда му побѣгнаха въ Гърция и оттамъ минаха на явна сръбска служба; тѣсно имъ се видѣ въ България, въпрѣки закрилата на властьта.

 

За да се изловятъ вилнѣещитѣ бандити въ гр. Кюстендилъ и да се даде възможность на този български градъ да си отдъхне, ВМРО предприе нападение съ шестстотинъ души четници и милиционери, всички дошли отъ поробена Македония презъ границата, прехвърляйки планината Осогово всрѣдъ страшенъ студъ; въ града бидоха изловени и наказани десетина отъ разбойницитѣ, a другитѣ властьта спаси, като ги прибра къмъ Пловдивъ.

 

По сѫщия начинъ, и по сѫщо такива мотиви, отъ милиция на ВМРО бѣ нападнатъ и превзетъ гр. Неврокопъ; наказани бидоха и тамъ десетина бандити, a самъ Паница и този пѫть успѣ да се изплъзне.

 

Тукъ следва да изтъкнемъ, че въ Петричкия окрѫгъ още къмъ 1922 г. бѣ създадена една организация, спомагателна на ВМРО. Тя поникна колкото въ връзка съ наложената отъ българската власть, борба, т. е. за защита на населението,

 

 

91

 

почувствувало нужда отъ самоотбрана, толкова и по идейно-политически съображения. Съ установяването на тази организация зацари въ окрѫга пословиченъ редъ и сигурностъ. Цѣлото селско население, макаръ значителна часть отъ него да се числѣше въ управляващата земедѣлска партия, бѣ готово да се бори срещу погрѣшната политика на правителството, както по отношение на македонската кауза, така и по отношение на мѣстнитѣ обществени въпроси. Улеснено бѣ сплотяването на всички чрезъ прокламираната и на дѣло проведена безпартийность и борба срещу корупцията.

 

На 9 юний 1923 г. правителството на Стамболийски бѣ съборено чрезъ воененъ превратъ. Заедно съ всички български родолюбци, радваха се и македонскитѣ дейци, вѣрващи, че за въ бѫдеще нѣма да бѫдатъ обезпокоявани откъмъ България.

 

Една година по-късно, обаче, a именно на 31 августъ 1924 г., загина голѣмиятъ македонски водачъ Тодоръ Александровъ. Той бѣ подло убитъ на българска територия, въ планината Пиринъ. Вина за убийството иматъ по-малко или повече всички споменати противомакедонски срѣди, върху чиито ровения и по-нататъкъ ще се спремъ. Решаващиятъ фактъ за това велико злодеяние, обаче, бѣ завистьта на Протогеровъ, колегата на Тодоръ Александровъ въ Централния Комитетъ на ВМРО.

 

*

 

 

92

 

Смъртьта на Александровъ бѣ отбелязана като важно събитие на Балканитѣ. Добритѣ българи скърбѣха; Македония изтръпна отъ мѫка. Въ София нѣкои политически хитреци се обнадеждиха, че съ неговото изчезване македонското дѣло може да стане по-податливо за командуване отстрани или за използуване. Въ Бѣлградъ, разбира се, най-вече тържествуваха.

 

Борческиятъ македонски кадъръ, вмѣсто да се отчае, сякашъ повиши духа си при това нещастие. Въ редицитѣ на старитѣ борци побързаха да се наредятъ мнозина млади и всички напрегнаха силитѣ си, за да наваксатъ възможно по-пълно нанесената на движението загуба, да подкрепятъ народния духъ и да пресѣкатъ радостьта на поробителя. До известна степень това се постигна още съ бързото справяне съ мнозина измежду виновницитѣ за убийството на Александрова.

 

ВМРО си постави за задача да разшири дейностъта си, но заедно съ това да внесе известни промѣни въ тактиката си. На първо мѣсто бѣ намаленъ броятъ на четитѣ и съставътъ на всѣка чета. По-често действуваха занапредъ петорки и тройки, a по-рѣдко многобройни чети. Цѣлата революционна деятелность бѣ направена по-конспиративна. Дотогава общественото внимание по-рѣдко бѣ привличано чрезъ удари върху поробителя, въпрѣки широко организираната народна маса. Сега се започна атентаторска дейность. Отъ друга страна,

 

 

93

 

решено бѣ да се прошири театъра на революционната проява, за да не се ограничава тя само въ територията на Македония; започнаха атентати и въ Сърбия. Привлѣчени бидоха въ борбата и българи отъ тъй наричанитѣ »3ападни покрайнини«, които имаха нещастието въ 1918 г. да бѫдатъ откѫснати отъ България и оставени подъ сръбско робство. ВМРО не преставаше да търси съюзници между всички поробени отъ Бѣлградъ нации. Най-сърдечно биде прието отъ македонцитѣ сътрудничеството и приятелството съ хърватскитѣ борци за независимость. Това другарство по орѫжие има своитѣ голѣми резултати, за които ще дойде день по-подробно да се говори. Обърна се по-голѣмо внимание и върху младото поколѣние въ поробена Македония, което бѣ минало презь сръбскитѣ училища; трѣбва да се покаже на потисника и на свѣта, че то никакъ не е сръбско. Значителенъ брой младежи — и то предимно минали презъ сръбскитѣ университети — бидоха организирани за борба срещу тиранина.

 

Моралното и духовно единство между всички македонски организации по свѣта, тѣхната обща идея, даваше възможность на ВМРО да импулсира, чрезъ своята дейность и разбиране, и работата на македонскитѣ емиграции. Даде се тласъкъ за общо засилване на македонското освободително движение. Легалнитѣ братства въ България, които не бѣха повече отъ стотина, порастнаха на двеста и

 

 

94

 

петдесеть. Умножиха се и дружествата »Илиндень« на старитѣ борци, пакъ въ България. Организиранъ бѣ съюзъ на македонскитѣ жени съ доста дружества. Създаде се Македонски Наученъ Институтъ, нѣщо като македонска академия на наукитѣ въ миниатюръ. Организирани бидоха македонски студентски дружества въ чужбина, които впоследствие се обединиха въ общъ съюзъ. Създадоха се и македонски кредитни институти въ София. Особено енергично заработи младежьта всрѣдъ емиграцията; поникнаха надъ двеста и петдесеть младежки дружества въ България. Емиграцията въ Америка сѫщо се стегна и развиваше похвална дейность. Взеха се мѣрки за засилване и на македонската пропаганда, която въ миналото е била доста слаба въ чужбина. Покрай другитѣ начинания, издаванъ бѣ нѣколко години специаленъ печатенъ органъ въ Женева.

 

Презъ време на второто борчество на Македония общиятъ конгресъ на ВМРО се събира три пѫти за обсѫждане нови мѣрки въ борбата и избиране новъ Централенъ Комитетъ.

 

Първия пѫть бидоха избрани: Иванъ Михайловъ, Георги п. Христовъ и Ал. Протогеровъ; вториятъ контресъ избра: Иванъ Караджовъ, Иванъ Михайтовъ и Страхилъ Развигоровъ; третиятъ конгресъ избра: Иванъ Михайловъ, Владимиръ Куртевъ и Георги Настевъ.

 

 

95

 

Съобразно съ своята преценка за развоя на работитѣ, ВМРО не предприемаше често революционни акции: правѣше ги »по лъжичка на день«; дълги паузи минаваха отъ акция до акция. Работата за Македония презъ тия паузи се развиваше безшумно ВМРО се стараеше, между другото, по силитѣ си, да поправя и запълва онова всрѣдъ народа, което сръбското училище рушеше и изчерпваше въ вреда на македонцитѣ. Но все пакъ, презъ годинитѣ подиръ смъртьта на Александрова се случиха доста акции и афери, дадоха се и доста жертви, които имаха за резултатъ едно почти непрестанно спиране на международния печатъ върху македонския въпросъ, a въ много моменти довеждаха и до тревожно състояние духоветѣ на Балкана. По-надоле посочваме нѣкои измежду по-познатитѣ прояви на революционната организация за разглеждания периодъ.

 

Съ цель да постигне психологическо въздействие, веднага следъ смъртьта на Александрова, ВМРО, въ разрѣзъ съ обичайната догогава тактика, заповѣда на нѣкои свои чети да завързватъ бой съ сърбитѣ, да накажатъ демонстративно нѣкои провинени лица и пр. Презъ есеньта на 1924 г. особено се прояви въ такива акции Кочанската чета на Ефтимъ Полски.

 

Измежду сраженията презъ следващитѣ години ще изброимъ нѣкои по-важни.

 

 

96

 

Въ Царевоселска околия известно бѣ сражението въ планината Голакъ, което даде четата на Дончо Драгобрашки. Паднаха двама негови другари и петима сърби. Дончо и другарьтъ му, войводата Паликрушевъ, загинаха съ още четирима свои другари при друго сражение въ тази околия. Тамъ се сражава и една тройка, начело съ неустражимия Шаренъ Ампо, отъ с. Дулица, който докрай се би и, останалъ безъ патрони, раненъ, подпалилъ подъ себе си последната бомба, която го разкѫса на парчета; другарьтъ му Клепковъ падна въ боя, a третиятъ членъ на тройката, Медаровъ, тежко раненъ въ устата, успѣ да се спаси. Въ този районъ се разви и известното сражение при »Червения каменъ«, кѫдето загинаха къмъ 23 души сърби, a ранени бѣха леко само двама четници; то дигна голѣмъ шумъ, защото тритѣ балкански държави — Ромъния, Гърция и Сърбия дадоха остра нота до българското правителство; то било виновно...

 

Въ Малешевска околия се водиха десетина сражения съ сравнително малки жертви за четитѣ. Тамъ изъ засада загинаха, пѫтувайки нощемъ съ чети, двама възторжени млади борци — Василь Ихчиевъ, отъ Велесъ, многообещаващъ културенъ борецъ, и смѣлиятъ терористъ отъ Щипъ Трайчо Пацковъ.

 

Въ Радовишко стана сблъскване на голѣма чета при с. Смилянци, безъ жертви отъ нейна страна.

 

 

97

 

Въ Гевгелийска околия сърбитѣ често ядѣха попарата на юначния войвода Стефанъ Мандаловъ. Той се самоуби при едно сблъскване край Вардара, бидейки раненъ и не е можалъ да върви; преди самоубийството си той се бѣ простилъ съ другаритѣ си по назидателенъ начинъ.

 

Въ Струмишко много се прочу чрезъ даденитѣ боеве четата на Георги Въндевь, която всѣваше страхъ въ сръбскитѣ потераджийски отдѣления.

 

Въ Кумановско сражения води стариятъ и легендаренъ Кръсто Лазаровъ. Въ Скопска околия често се сблъскваха четитѣ на Дивлянски и Веляновъ. Стариятъ борецъ Лазаръ Дивлянски се самоуби, следъ като бѣ раненъ въ едно сражение и му бѣ трудно да върви; въ сръбския печатъ много се писа за неговата смърть.

 

Въ Прилѣпско се подвизаваше войводата Петъръ Пашата, който и загина тамъ. Въ Велешко води сражение и загина съ цѣлата си чета възторжениятъ Петъръ Станчевъ; между четницитѣ, броящи двадесеть души, имаше избрани стари дейци, смѣли млади терористи и нѣколцина момци съ по-високо образование. Въ Велешко се подвизаваха и образцовитѣ борци Трайчо Чундевъ и Пано Николовъ.

 

Водиха се сражения и въ Македония подъ гръцка власть. Тамъ се проявиха войводитѣ Куюмджиевъ, Джинджиловъ, Илия Лерински, Изворски,

 

 

98

 

Симо, Иосифъ, Доню Качарковъ и Аспарухъ Ганчевъ.

 

Бързи мѣрки бѣха взети още следъ убийството на Александрова, за да се нанесе ударъ и върху страничнитѣ фронтове, създадени отъ зле разположени къмъ македонското дѣло български и чужди фактори. Въ Щипъ бѣ убитъ ренегатътъ Стоянъ Мишевъ, около когото се групираха влѣзналитѣ въ сръбска служба доскорошни шайкаджии на българската власть; убийството извърши посрѣдъ бѣлъ день двадесетгодишниятъ щипянинъ Кирилъ Григоровъ, който се държа геройски и предъ смъртьта си. Въ Милано бѣ намѣренъ и наказанъ измѣнникътъ Петъръ Чаулевъ, a терористътъ Димче Стефановъ, отъ Щипъ, следъ двегодишенъ предварителенъ затворъ, бѣ оправданъ отъ сѫда. Отъ голѣма полза бѣ за македонското движение, че тъкмо тогава се случи въ виенския Бургтеатъръ убийството на Тодоръ Паница, който бѣ създалъ централа за противомакедонска дейность, подкрепяна отъ чужди сили. Паница бѣ убитъ отъ девойката Менча Кърничева, отъ гр. Крушево. Наказанъ бѣ по-късно съ смъртъ и ренегатътъ Пандурски, който, начело на една сръбска чета, бѣ накаралъ да писне народътъ по горна Брѣгалница. Въ Битоля бѣ убитъ ренегатътъ Спасъ х. Поповичъ, редакторъ на сръбския вестникъ »Южна звезда«. Наказани бѣха и нѣкои по-малозначителни сръбски орѫдия.

 

 

99

 

Между нападенията надъ сръбски държавни органи по-характерни сѫ следващитѣ три. Въ гр. Щипъ посрѣдъ бѣлъ день бѣ убитъ генералъ Ковачевичъ. Двама отъ нападателитѣ, щипянитѣ Ипократъ Развигоровъ и Илия Лилинковъ, следъ дълго сражение съ сръбска потеря въ планината Плачковица, се самоубиха, a другарьтъ имъ, кумановецътъ Кралевъ, попадна живъ въ сръбски рѫце и впоследствие бѣ погубенъ, въпрѣки старанията на сърбитѣ да го взематъ на своя страна.

 

Въ Скопйе пакъ всрѣдъ бѣль день и въ центъра на града бѣ застрелянъ отъ Мара Бунева висшия чиновникъ въ тамошната полиция Велимиръ Преличъ, който бѣ добилъ мрачна слава въ Македония поради изтезанията надъ арестуванитѣ македонци, a главно надъ студентитѣ. Атентаторката Бунева, за да не попадне жива въ рѫцетѣ на врага, се самоуби веднага следъ стрелянето върху Преличъ.

 

Въ Бѣлградъ бѣше стреляно върху Жика Лазичъ, министъръ на вѫтрешнитѣ работи. Нападательтъ Иванъ Момчиловъ бѣ емигриралъ въ Сърбия, като членъ отъ партията на Стамболийски; сръбската власть го бѣ натоварила да влѣзне майсторски въ връзка съ члена отъ Централния Комитетъ на ВМРО Иванъ Михайловъ и да го убие. За тая цель Момчиловъ направи дълги пѫтешестия и влѣзна въ връзка съ македонската революционна организация. Единъ день организацията, чрезъ нагласени нѣкои прояви, даде да се разбере, че Михайловъ е

 

 

100

 

убитъ. Момчиловъ бързо се озова при сръбскитѣ рѫководящи полицейски срѣди съ новината, че е успѣлъ да изпълни възложената му задача. Посрещнатъ бѣ отъ тѣхъ съ отворени обятия. И когато самъ Жика Лазичъ го приемаше въ кабинета си, той стреля върху последния и го повали. Смѣтайки, че всичко е въ редъ, атентаторътъ стреля и върху себе си. Жика Лазичъ, обаче, не е билъ ударенъ смъртоносно и оздравѣ, a Момчиловъ почина.

 

Неуспѣло нападение бѣ извършено и върху голѣмия ренегатъ Каламатиевичъ въ Щипъ.

 

Върху разни жандармерийски станции бѣха често хвърляни бомби. Хвърлени такива бѣха и въ градоветѣ Струмица, Гевгели, Кочани, Щипъ и Охридъ. Атентатъ бѣ извършенъ и на гарата въ гр. Щипъ, въ военния клубъ.въ Бѣлградъ и пр. Въ сръбската столица станаха нѣколко атентати.

 

Върху влаковетѣ въ Македония и Моравската область се направиха сѫщо доста атентати. Много трудъ и разходи костуваше на властьта пазенето на желѣзопѫтнитѣ линии. Измежду проявилитѣ се въ този родъ нападения дейци, заслужено е да споменемъ имената поне на покойнитѣ Ефтимъ Полски, войвода, и неговитѣ забележителни другари Георги Спанчевски, Кръстьо Припорски и Василъ Николовъ —  всички отъ Кочанско; a сѫщо тъй безстрашния Асенъ Николовъ отъ западнитѣ покрайнини, който съ други свои другари се прояви по рѣдъкъ начинъ.

 

 

101

 

Въ македонска територия подъ гръцка власть станаха сѫщо нѣколко атентата.

 

Случиха се афери и процеси. Между по-интереснитѣ на първо мѣсто можеше да се постави аферата по убийството на генералъ Ковачевичь, при която гр. Щипъ бѣ държанъ две седмици като обсаденъ и маса граждани бѣха арестувани, съвсемъ невинни. Предъ сѫда бѣха изведени 21 »обвиняеми«, между които две жени. Четирима бѣха осѫдени на смърть; двама по на двадесеть години; двама на — петнадесеть; трима — на дванаде-сеть и единъ на петь години.

 

По аферата Стоянъ Мишевъ въ сѫщия градъ бѣха осѫдени: единъ на смърть; трима — на двадесеть години; единъ — на петнадесеть; единъ — на дванадесеть; двама — на десеть; единъ — на осемь години и други на по-малки наказания. Почти всички осѫдени — въ това число и жени — излежаха тѣзи наказания. Много лица, макаръ и несѫдени, биваха смазвани отъ бой въ затвора.

 

По аферата Спасъ х. Поповичъ бѣха въ Битоля осѫдени и застреляни петима души, между които и близо 70-годишниятъ Василъ Липитковъ.

 

По аферата въ гр. Ресенъ, начело съ д-ръ Асенъ Татарчевъ, бѣха осѫдени 11 души, между които двама свещеници, на затворъ срѣдно на седемь години.

 

По процеса на студентитѣ въ Скопйе бѣха осѫдени деветь души на по десеть години затворъ.

 

 

102

 

Всички, обаче, даже и неосѫденитѣ студенти, доста си изпатиха при предварителното следствие, рѫководено отъ садиста Преличъ, застрелянъ малко по-късно отъ Мара Бунева. По този процесъ достойна защита даде д-ръ Анте Павеличъ, днешниятъ Поглавникъ на Независимо Хърватско, който като адвокатъ замина отъ Загребъ въ Скопйе съ рискъ за главата си.

 

Съ помощникъ кмета на Скопйе, Д. Шалевъ, сѫдени бѣха 13 души; осѫдени: единъ на 10 години; единъ на петь; но другитѣ съ месеци бѣха тормозени въ затвора. И тукъ обвинението бѣ, че подсѫдимитѣ имали връзка съ ВМРО.

 

Въ връзка съ единъ атентатъ по желѣзопѫтната линия при с. Александрово (Аджарлари) бѣха грозно изтезавани въ течение на шесть месеци въ затвора 23-ма невинни селяни, отъ които осѫдиха: едного на десеть години; четирима — по на осемъ, и двама — по на три години.

 

Значителни афери избухнаха въ с. Смилянци, Радовишко; въ с. Валандово — Струмишко; въ гр. Гевгели, кѫдето бѣха извършени грозни насилия надъ младежьта, съпроводени и съ убийства. Въ с. Три-води, Струмишко, бѣха арестувани и изтезавани всички глави на семейства. Афери и побоища имаше и въ с. Сушица, Скопско. Само презъ 19271,928 г. имаше шестнадесеть голѣми сѫдебни процеси съ 171 обвиняеми.

 

 

103

 

Въ другата часть на Македония, подъ гръцка власть, сѫщо често разкарваха предъ сѫдилищата голѣми групи българи; едни осѫждаха на тежки наказания, други освобождаваха, следъ измѫчване, съ предварителенъ арестъ.

 

Но всичко, което врагътъ бѣ извършилъ чрезъ сѫдилишата, бледнѣе по размѣръ предъ онова, което той вършеше безъ никакви сѫдилища и безъ каквото и да е обвинение.

 

*

 

Единъ месецъ преди смъртьта си Тодоръ Александровъ бѣ писалъ, заедно съ колегата си Протогеровъ, въ едно окрѫжно писмо, че прѣчкитѣ, които сѫ били срещнати при работата въ Македония противъ тиранитѣ сърби и гърци, сѫ се оказали малки и незначителни въ сравнение съ онѣзи, които сѫ били създадени на ВМРО отъ страничнитѣ фронтове, кѫдето се подвизаваха, за съжаление, предимно българи. Сѫщата констатация, и то съ повече основание, правятъ македонскитѣ борци и за времето подиръ Александрова. Изразявани не само въ материални препятствия и удари, но и въ непрекѫснати нападки, отричания и лъжи, тѣзи прѣчки сѫ били една постоянна и сериозна опасностъ, и не може да каже, че познава — поне въ общи линии — следвоенното македонско положение онзи, който не знае нищо за нея. Затова, следъ като тукъ-таме сме говорили за борбитѣ съ орѫжие въ тила на ВМРО, ще се спремъ на нѣкои моменти и отъ

 

 

104

 

морално-политическата офанзива, черпеща вдъхновението си предимно отъ Бѣлградъ, но провеждана главно чрезъ София. Колкото повече се разширяваше въ България идеята за сближаване съ Сърбия и за велика Югославия, толкова повече размахъ взимаше тая офанзива противъ македонската кауза.

 

Преди всичко пропагандата се зае да направи свои съюзници множеството хора въ България, що бѣха безъ всѣка вѣра въ бѫдещето. Почна се на широко иронизиране на македонското дѣло въ смисълъ, че то е една романтика, една фантазия на наивници и авантюристи, отъ която нищо нѣма да излѣзне. Разбира се, македонското движение дава нуждната цена на идеалитѣ, на вѣрата, на надеждата, които съставляватъ романтиката на всѣки животъ, a още повече на една борба. Но, проявявайки голѣмъ идеализъмъ, македонското оовободително дѣло е проявило еднакво и разумъ при всѣка своя стѫпка. Готовитѣ за жертва македонски дейци мислѣха най-реалистично, ако разбира се, подъ такова мислене се разбира виждане на истината, a не хитро заобикаляне около нея. Ако реална политика значи да правишъ това, което ти се диктува отъ обстоятелствата, то, щомъ си въ робство — трѣбва да се боришъ за освобождението си; това схванаха македонскитѣ дейци при хаоса на общото българско отчаяние къмъ края на 1918 г. И докато »романтицитѣ« македонски борци поставиха

 

 

105

 

на сцената македонския въпросъ, »реалиститѣ« отъ София искаха да го погребатъ. Ако се тръгнѣше по ума на последнитѣ, най-реалистичната политика за поробения българинъ би била да се посърби и погърчи. При това трѣбва да се добави, че тия саморекламиращи се реалисти бѣха въ сѫщность непоправими мечтатели, доколкото не бѣха чужди орѫдия. Македонскитѣ борци поддържаха нѣщо нераздѣлно свързано съ идеалитѣ и интереситѣ на българщината отъ 1000 години насамъ, т. е. признаване на националностьта имъ; a идейното маниячество на тѣхнитѣ критикари бѣ отъ естество да разруши най-реалния български фактъ — свободна България — заради фиксъ-идеята на инсталирания отъ сърбитѣ югославизъмъ.

 

Отричаше се нуждата отъ всѣкаква борба. Но страшенъ вой и още по-страшна подмолна агигация имаше противъ нелегалния методъ за борба. A въ сѫщность, никога отъ началото на 19 вѣкь насамъ не е била по-необходима нелегалната дейность въ Македония. Тъй като нацията бѣ тамъ напълно отречена, само чрезъ нелегални прояви можеше тя да продължи историята си предъ лицето на свѣта. Нѣкои, ужъ културни, българи твърдѣха, че не било нуждно да се води революционна борба, за да се доказва, че македонцитѣ иматъ свой езикъ, национално съзнание и пр. Такава борба бѣ необходима тъкмо, за да се покаже, че тамъ живѣятъ българи, съ свой езикъ, народностно съзнание и пр.

 

 

106

 

Единъ виденъ български журналистъ даде блестяще свидетелство за царуващето невежество въ България относно положението въ Македония, като съветваше публично македонскитѣ борци да хвърлятъ орѫжието и да взематъ да отварятъ български книжарници въ Македония... Като да бѣ падналъ отъ небето! Ще отворяшъ българска книжарница тамъ, кѫдето за най-революционна проява се смѣта да се наречешъ българинъ! ...

 

За въпроснитѣ срѣди нелегаленъ деецъ сякашъ значеше разбойникъ. Тѣ и не се спираха на обстоятелството, че на два пѫти въ историята българската държава възкръсваше чрезъ или въ връзка съ възстания въ 12 вѣкъ чрезъ възстанието на братята Асѣновци и въ 19 вѣкъ — следъ Срѣдногорското възстание. Но по-интересно е, че тия сѫщи български срѣди често си служеха съ нелегалния методъ въ България; много видни българи сѫ погинали отъ тѣхнитѣ куршуми; тѣ сѫ правили или одобрявали и военни преврати, които сѫ паръ-екселансъ нелегални акции. Повечето отъ тия срѣди сѫ прибѣгвали до нелегални действия и противъ самата България. Начесто сѫ молили и македонцитѣ да се намѣсвагъ въ българския общественъ животъ по нелегаленъ начинъ, когато имъ се е струвало, че отъ това ще спечелятъ тѣ.

 

Отъ друга страна, ако ги запитате по кой методъ тѣ работѣха за Македония, не могатъ да ви отговорятъ; македонскитѣ организации работѣха и нелегално

 

 

107

 

и легално: методътъ на македонскитѣ противници, нека повторимъ, бѣ само единъ — пълно изоставяне на Македония.

 

Следъ голѣмата война победителитѣ желаеха просто да забравятъ за сѫществуването на поробенитѣ. Само чрезъ революционни организации, като ВМРО, можеше да се привлѣче вниманието върху македонската сѫдба. Най-новата българска и македонска история бѣ доказала убедително, че за да бѫде поставенъ единъ народенъ въпросъ предъ вниманието на обществото и даже да предизвика разглеждането му отъ отговорни мѣста, най-ефикасното срѣдство е революционниятъ методъ. Отъ друга страна, който се опиташе въ страната да работи легално, принуждаванъ бѣ да стане нелегаленъ. Трѣбваше да избѣгатъ задъ граница и всички лица, които чрезъ мемоари осведомиха O. Н. за положението въ Македония.

 

Но ВМРО наказвала и българи. Щомъ се приема, че тя има право да се бори противъ робство, има право да взима мѣрки и срещу всѣки, който вреди на освободителната борба. И Христосъ изгони съ камшикъ нечестивитѣ отъ храма.

 

Жалко е, че ВМРО не е имала свои затвори. Тогава сигурно мнозина биха били обезвредени чрезъ затворъ. При това тя никога първа не е прибѣгвала до груби срѣдства на борба; тя е приемала борбата, която други сѫ й откривали; цѣлата история на македонското дѣло е история на една самоотбрана.

 

 

108

 

За да плашатъ слабоватитѣ хора, македонскитѣ противници разправяха вѣчно съ тревога, че България щѣла да бѫде окупирана отъ сърби и гърци заради македонската борба. Въ историята на третото, т. е. днешното българско царство, сѫ познати две окупирвания на българската държавна територия — едното е навлизането на сърбитѣ въ 1885 г., a другото гръцкото нахлуване въ 1925 г. При първия случай не сѫществуваше още никакво македонско дѣло, a при втория то нѣма никаква вина, защото окупацията дойде заради инцидентъ между гръцки и български войници. Опитътъ отъ 1885 г. се свърши зле за сърбитѣ при Сливница, a тоя отъ 1925 г. — зле за гърцитѣ, които бѣха международно осѫдени и изложени. Българскитѣ врагове си оставатъ врагове и безъ македонско дѣло. Великитѣ сили не допустнаха окупацията на България отъ съседитѣ и когато тя води война съ 600-хилядна армия въ течение на три години; трудно бѣ да се вѣрва, че ще допустнатъ това заради хатъра на сърбитѣ, защото нейде въ Македония нѣкой съ рискъ на главата си извършилъ акция срещу тѣхната тирания. Тия нѣща въ срѣдитѣ на македонското дѣло бѣха виждани по-реалистично. Но нека пакъ припомнимъ, че тукъ се касаеше за насъскване българското общество противъ македонското дѣло, по сръбски планъ.

 

Македонцитѣ сѫ погазили суверенитета на българската държава, надаваха викъ реализаторитѣ

 

 

109

 

на този планъ, на първо мѣсто хората на Коста Тодоровъ, патриарха на българскитѣ издайници. Не ще повторимъ това, което сме вече казали, за положението въ Петричкия окрѫгъ. Добавяме само, че повикътъ за погазенъ суверенитетъ въ тоя окрѫгъ твърде ревностно подѣха и познатитѣ въ България превратаджии отъ 19 май 1934 г., хората, които потъпкаха правата на всички български граждани, създадоха държава въ държава по цѣлата територия на България, рушеха войнишката клетва, подкопаваха чрезъ тайни крѫжоци политиката на държавата, сваляха законното правителство, явиха се като чужда окупационна власть въ България. И тѣ »плачеха« за суверенитета въ Петричкия окрѫгъ!... Много се боеха и мразѣха тоя окрѫгъ, който бѣ далъ образецъ за обществено организиране, при което — ако го имаше по цѣла България — никога авантюристи и властолюбци не биха могли, даже и съ чужда помощь, да й се качатъ на врата и да я тикатъ къмъ пропасть.

 

Поради невежеството имъ по македонскитѣ работи, поради непоследователность и заинтересуваность, грижи сѫ създавали на македонското движение и много други срѣди въ свободна България. ВМРО, a и емигрантскитѣ македонски организации, не сѫ могли никога да се поставятъ въ служба на тия или ония партийни интереси въ България, защото тѣ сѫ се вдъхновявали отъ много по-високъ идеалъ; често македонскитѣ организации сѫ се

 

 

110

 

противопоставяли на партизански домогвания. Тогава именно е билъ надаванъ повикъ, че македонцитѣ се били »набърквали« въ вѫтрешнитѣ български работи.

 

»Станете само граждани на България!« — тоя съветъ настойчиво се даваше на македонскитѣ емигранти. Тѣ не сѫ били никога лоши граждани на България. Но македонското дѣло имъ даваше другъ съветъ: да си останатъ предимно емигранти отъ Македония. Това значеше да не се опартизанявать и да не разпиляватъ по тоя начинъ енергията и срѣдствата си въ безплодни борби; да останатъ съ свежо чувство къмъ Македония, съ съзнание, че трѣбва да се борятъ, да не забравятъ изобщо, че тя е въ робство. Въ Америка македонцитѣ още по-лесно биха могли да кажать, че ще си бѫдатъ само граждани на тая богата страна. A не могатъ ли така да се погълнатъ отъ свои грижи и македонцитѣ въ робство, като биха видѣли примѣръ отъ страна на братята имъ, които иматъ пълна възможность да се борятъ? Или само отъ потиснатитѣ ще се иска да се борятъ?

 

Нѣкогашнитѣ емигранти отъ Моравската областъ се изгубиха въ обществения и партиенъ животъ на България; Моравско се посърбяваше, безъ да се появи на сцената моравски въпросъ. Ясно бѣ кой е пѫтьть на македонскитѣ емигранти.

 

Политически и обществено македонската акция бѣ отежнявана и отъ пасивната и плаха политика на

 

 

111

 

официална България. Много работи, които тя бѣ длъжна да направи, не ги стори. Напримѣръ, тя не поиска нито веднажъ правата на малцинствата споредъ договора, който тя бѣ подписала като контрагентъ. Нито единъ протестъ не даде срещу терора надъ потиснатитѣ българи. Македония можеше да бѫде унищожена, историята щѣше да отбележи само гробното мълчание на България. Но да бѣ само това... Години подъ редъ никои нѣмаше елементарната смѣлость да спре сръбскитѣ органи, които на български се печатѣха въ София. Нѣма клевета по адресъ на македонското дѣло, която тия и нѣкои други вестници да не сѫ печатили свободно. Така че, българскиятъ печатъ би билъ много полезенъ на Бѣлградъ свидетель противъ македонското дѣло, ако, напримѣръ, Обществото на народитѣ би решило да допустне разглеждането на македонската проблема.

 

Крупната пакость, извършена отъ официалната българска политика, бѣ изселването на българитѣ отъ Приморска Македония. Безъ да е задължено по договора за миръ, българското правителство доброволно се съгласи съ гръцкото да се продължи съ две години срокътъ за изселването, като изпрати и чиновници отъ София да убеждаватъ по селата народа да напустне вѣковнитѣ си огнища. Това е най-ясното измежду доказателствата за ликвидаторския курсъ на българската следвоенна политика. Тя нанасяше страшенъ ударъ върху македонския

 

 

112

 

въпросъ и върху всѣкакви бѫдещи претенции на българщината. За да се закрѫгли престѫплението, малко по-късно българското правителство продаде за пари черквитѣ, училищата, черковнитѣ и училищни имоти на изселенитѣ българи, даже и гробищата. Продаваше се една история срещу разписка.

 

Сѫщата ликвидаторска тенденция по отношение на Македония се вижда и въ настояванията за сръбско-българско сближение. Тя и не се скриваше, откато за югославската вѫдица се хвана голѣма часть отъ българската интелигенция, включително единъ дѣлъ отъ офицерството. Тѣ се заеха да осѫществятъ идеитѣ на Стамболийски, когото бѣха отричали.

 

Чрезъ самото сближение се признаваше правото на Сърбия да владѣе едната половина на Македония. A чрезъ плановетѣ по отношение на Гърция, които наивницитѣ въ България гълтаха, признаваше се като право на Сърбия да се настани и въ другата половина на Македония, въ Солунъ. Разправяше се, че България щѣла — съ сръбска помощь! ... да получи западна Тракия и достѫпъ до морето. Други нѣкои печалби и териториални отстѫпки до Вардара сѫщо щѣла да получи отъ сърбитѣ България, но прѣчка за всичко това била ВМРО... И въ връзка съ туй намѣриха се плиткоумни хора, които съ тонъ на великомѫдреность разправяха, че заради Македония била изгубила България

 

 

113

 

морето си. Истина е — и то изтъкната въ книгитѣ на всички български политически писатели, че тъкмо поради ламтежъ за все по-широкъ брѣгъ на морето и за територии, ненаселени съ българи, къмъ изтокъ, бѣ проиграна на 1912 г. свободата на Македония и бѣ най-много подпомогнато създаването на велика Сърбия.

 

Използувана бѣ отъ пропагандаторитѣ умората на България отъ несполучливитѣ по резултати три войни. Политическата философия за »собствения плетъ« (свеждане на националнитѣ и обществени задачи до грижа за лично добруване; нѣма напасть, щомъ тя не е опрѣла до моя плетъ), която отличаваше пораженската политика на Стамболийски, много повече допадна на интелигенцията, отколкото на неговитѣ селски последователи.

 

Мнозина изтъкваха и българското православие като позитивенъ елементъ за едно сближение, но тѣ не се сѣщаха да протестиратъ за робството на православнитѣ българи подъ Сърбия.

 

Професори разправяха, че българското племе нѣма що да търси по македонскитѣ »чукари«, че който се чувстувалъ българинь по тия мѣста — нека се изсели къмъ Родопитѣ въ България. Професори сѫщо доказваха въ български списания нуждата на Сърбия да владѣе Солунъ, твърдейки, че три войни била водила тя за изходъ на море; пропускаха само тия учени хора да ни кажатъ дали по икономически съображения Бѣлградъ съ огънь и

 

 

114

 

мечъ искаше да посърби македонцитѣ, a желаеше да денационализира и хърватитѣ.

 

Противникътъ на Македония бѣ богатъ, използуваше много пари за развращаване въ България; използуваше и слаби тамошни власти. Влачеха се по Бѣлградъ групи български писатели, поетки, журналисти, спортисти. Тия хора не можеха или не желаеха да схванатъ, че българщината нѣма какво да очаква отъ една политика, чиито най-горещи привърженици все така си оставаха ренегатитѣ въ Македония и пораженцитѣ въ България. . .; тѣ самитѣ тръгнаха по пѫтя на пораженцитѣ. Изпиваха се потоци бира и се изяждаха купища кебапчета, но нѣмаше кой да обѣли зѫбъ за Македония. Македонското движение се виждаше принудено вече да пилѣе пари и въ България и да прави пропаганда за българщината. Защото за него не сѫществуваше въпросъ за югославянство, a само за вражеска маневра. За ВМРО югославянски въпросъ е имало следъ 1918 г. само въ тоя смисълъ: борба на южнитѣ славянски народи да се спасятъ отъ посърбяване и постоянно старание на Бѣлградъ да ги посърби. За жалость, това трудно се доказваше и предъ нѣкои представители на българската църква, които вършеха явно противобългарски работи. Чрезъ цѣлъ арсеналъ отъ похвати, създавайки свое крило всрѣдъ българската общественость, Сърбия успѣваше все повече да измѣства българина отъ чисто българскитѣ му позиции и да го подготвя

 

 

115

 

за вѫтрешна капитулация. Декламирайки все за братство и славянство, Бѣлградъ бѣ успѣлъ отъ нѣколко десетилѣтия насамъ да постави подъ властьта си половината отъ българскитѣ земи на Балканския полуостровъ; сега набелязваше и остатъка — свободна България — като югославянска земя, г. е. обектъ на сръбско завладяване. Най-важната крачка бѣ направена чрезъ откѫсването на свободни българи отъ сѫществената за тѣхъ задача — съхраняването на нацията имъ и нахвърлянето имъ противъ македонцитѣ. Много българи вече бѣха се затруднили, ако трѣбваше да отговорятъ на вьпроса - дали тѣхниятъ идеалъ е освобождениего на поробенитѣ българи или сближението съ Сърбия. Терминътъ »поробени българи« години подъ редъ не се и чуваше; неговото мѣсто бѣ заето отъ думитѣ »братята сърби«.

 

Разумни на гледъ хора сѫщо се поведоха по течението; тѣ проповѣдваха, че македонското дѣло могло да се саморазтури, да даде отдихъ за 10—15 години. Не се държеше смѣтка, че по давность се изгубватъ не само частни, но и национални искове. Македонскитѣ организации, начело съ ВМРО, винаги сѫ били съ убеждението, че докато има робство — трѣбва да има и борба противъ него. Тѣ знаеха, че сближението не значи стѫпка къмъ освобождението. Примѣри: сближението на сърби и българи въ 1912 г., което докара робството на Македония; сближението на сърби и хървати въ 1918 г.,

 

 

116

 

което тури подъ опасность индивидуалитета на хърватската нация. Едно време Стефанъ Стамболовъ сближи България съ Турция, но броятъ на българскитѣ черкви, училища и владици въ турска територия непрестанно се уголѣмяваше. A сега цѣлото сближение пропадаше, ако би се споменало името Македония.

 

Македонскитѣ организации създаваха духъ, който да служи като бариера между българската национална душа и сръбската. Безпѫтна политикаиствуваща София желаеше да унищожи тая бариера. A едно недалечно българско поколѣние — за примѣръ го посочваме — съ цель да се отдалечи отъ гърцитѣ, бѣ приело униятството, даже когато езикътъ тъй много дѣли гърци отъ българи.

 

Сближенскитѣ излияния увѣряваха свѣта, че въ Македония е всичко по медъ и масло. A и програмата си сближенцитѣ рекламираха като образецъ на миролюбие, макаръ чрезъ нея да спечелиха на България въ много по-голѣмъ размѣръ вражеството на три съседни държави и подозрението на по-далечни. Самата идея за голѣма Югославия носѣше опасения за война.

 

Къмъ 1934 г. най-добритѣ приятели на Югославия почнаха да я осѫждатъ и даже заеми да й отказватъ поради назадничавия й режимъ и лошото й отнасяне къмъ националноститѣ. Но тъкмо тогава дойде военниятъ превратъ въ България, извършенъ съ знанието и внушението на Бѣлградъ

 

 

117

 

отъ военно-звенарската група, която нѣколко години подъ редъ вече разяждаше безпрепятствено българската държава, разхлабваше духа на българския народъ и главно работѣше противъ македонската кауза съ всички срѣдства, включително и предизвикването на убийства. Скѫпи жертви даде македонското движение отъ срѣдата на ВМРО и на легалнитѣ емигрантски организации, въ отбиване попълзновенията на тая група.

 

Почти всички държавни преврати въ Европа следъ войната, издигащи силна власть на мѣстото на партийнитѣ управления, и особено превратитѣ, които поставяха властьта въ рѫцетѣ на военнитѣ, бѣха извършени все подъ знака на голѣми национални идеали. Тъй бѣ и съ българския превратъ отъ 1923 г. Но установената на 19 май 1934 г. диктатура въ България е пълно отрицание на тия идеали. Тя не само не бѣ реакция срещу пораженството, a се опираше на него и бѣ дошла за да го засили, да му даде рѫководството на България.

 

Сближението и тоя превратъ сърбитѣ използуваха майсторски предъ чужбина, — както младотурцитѣ въ 1908 г. използуваха прогласения хуриетъ.

 

A срещу македонскитѣ организации новоустановената власть се държа по-зле отколкото тая на Стамболийски нѣкога. Закриването на македонскитѣ легални организации бѣ излишно доказателство, че се цели изкореняването на въпроса за Maкедония.

 

 

118

 

Името на Македония бѣ понѣкога заличвано и отъ некролозитѣ. Частьта отъ Македония подъ българска властъ, вмѣсто Петрички окрѫгъ, биде наречена »Югозападна България«, по подобие на измислената отъ Бѣлградъ »Южна Сърбия«. За противомакедонскитѣ прояви на тая власть е нуждно да се изпише цѣло съчинение. Политиката се води отъ полицията — съ тия популярни думи обществото изразяваше убеждението си, че главната политическа задача на властьта бѣ да гони македонското дѣло; Бѣлградъ се надѣваше тоя пѫть, или никога другъ пѫть, да успѣе да изкорени всѣко влияние на македонската идея, която за неговитѣ планове се явяваше прѣчка колкото въ Македония, толкова и въ България.

 

Следъ петь-шестъ месеци новата власть почна да се разяжда вследствие мълчаливата обществена съпротива и разногласията всрѣдъ офицерската група, що извърши преврата. На главния неинъ водачъ полковникъ Дамянъ Велчевъ, бившъ началникъ на Военното училище въ София, бѣ даденъ отъ другаритѣ му, които го наследиха въ задкулисното му всевластие, пѫтъ за чужбина, но той се озова въ Бѣлградъ. Следъ малко той тръгна обратно къмъ България, но тайно, съпроводенъ отъ сръбски генералщабни офицери въ воененъ автомобилъ; спрѣ се на единъ граниченъ сръбски постъ и оттамъ негови другари, гранични офицери, го прехвърлиха въ българска територия. Той идваше, за

 

 

119

 

да застане начело на вторъ превратъ, който сигурно щѣше да завлѣче България въ пропастьта. Но бѣ заловенъ. . .

 

Министръ-председательтъ Андрей Тошевъ, обяснявайки какво е целилъ Дамянъ Велчевъ съ своитѣ сподвижници, каза по радиото, следъ разкриването на съзаклятието, и следнитѣ думи:

 

»Вчерашниятъ день ще остане паметенъ въ историята на България. Нашата Родина, преминала досега презъ толкова сътресения, изпитни и страдания, отново биде изправена предъ едно голѣмо премеждие. Група заслѣпени честолюбци, отдадени на своитѣ безгранични амбиции, се съюзиха съ отритнати отъ цѣлия народъ престѫпници, за да нанесатъ още единъ, може би последенъ и непоправимъ, ударъ на българската държава...«

 

Ако сръбската партия въ България бѣ готова да катурне въ пропастьта българската държава, за всѣкиго е ясно какво бѣ готова да извърши тя противъ македонското движение. Сръбскиятъ печатъ побърза да протестира и вземе подъ своя защита арестуванитѣ главни конспиратори и тѣхнитѣ съдружници — звенари, пладняри, протогеровисти.

 

Между установения на 19 май 1934 г. режимъ въ България и режима, който го наследи, по отношение на македонското дѣло, разлика, обаче, имаше толкова, колкото на времето имаше разлика, по отношение на поробена Македония, между сръбския режимъ на Пашича и тоя на Люба Давидовича.

 

 

120

 

Дойде и пактътъ за вѣчното приятелство между България и Сърбия, въ резултатъ на който сърбитѣ нито български вестници не допускаха въ своята държава.

 

Безуспѣшно се опитватъ да тълкуватъ нѣкои като политически маневри безбройнитѣ минуси отъ национално, па и отъ държавно гледище, регистрирани отъ българската официална политика следъ европейската война. Нито пъкъ би имало полза да се учи цѣлъ народъ да става »дипломатъ« чрезъ примѣра на толкова унижения. Още по-плитки сѫ опититѣ да се оправдава тази политика съ нѣкакви съвети отъ страна на силитѣ отъ Осъта за добри отношения съ сърбитѣ. Много по-рано отъ времето, въ което би могло да съ направени евентуални подобни внушения, бѣха започнали въ България политическитѣ падения отъ рода на споменатитѣ. Пъкъ и ако нѣкой те посъветва, напримѣръ, да дадешъ селямъ, това не значи, че ти трѣбва да станешъ мохамеданинъ.

 

Ако развоятъ на голѣмитѣ събития не бѣ побързалъ и гонитбитѣ, отричанията на македонското дѣло въ България продължеха още нѣколко години — a краятъ имъ, наистина, не се виждаше — нѣма съмнение, че всрѣдъ македонцитѣ и всрѣдъ масата на България би почнало постепенно да се задълбочава едно съмнение даже относно духовното имъ и родово единство. И цельта на българскитѣ

 

 

121

 

врагове би била постигната повече отколкото сѫ очаквали.

 

Видниятъ български историкъ проф. Мутафчиевъ по следния начинъ преценява отношението, което общественостьта въ свободна България бѣ нейде изцѣло, a нейде отчасти взела спрямо македонската кауза:

 

»Имаше време — и то не е далеко задъ насъ — когато загубената вѣра въ себе си и унинието до такава степень бѣха овладѣли душитѣ ни, че за мнозина нашата роля като народъ изглеждаше вече изиграна. Пораженството шествуваше по земята ни, безъ да срѣща прегради и заразяваше все по-широкитѣ срѣди. Накрай то се превърна въ идеология — духовна ликвидация съ цѣлото ни историческо минало...

 

Задкулиснитѣ вдъхновители на тая идеология знаеха защо имъ е нуждна тя. Очакванията имъ, че могатъ сѫщо тъй лесно да заличатъ българския ликъ на македовската земя, както това имъ се удаде въ Моравско, бѣха се оказали напраздни. Всички тѣхни усилия тамъ удряха на камъкъ и ние сами трѣбваше да имъ помогнемъ: чрезъ унищожението на най-здравата часть отъ своя народъ да подготвимъ пълната му и окончателна гибель. Може би въпрѣки насъ Провидението ни избави отъ тоя, вече истински и непоправимъ грѣхъ.

 

Най-голѣмата трагедия на българщината презъ тия години на безпѫтица се състоеше въ това, че безвѣрието и унинието опустошаваха душитѣ само тукъ всрѣдъ нась, въ свободнитѣ предѣли на общобългарското отечество. Ония отвѫдъ,

 

 

122

които страдаха стократно повече отъ насъ, не имъ се поддадоха, a не измѣниха и на гласа на кръвъта. И затова не преставаха да вѣрватъ въ чудото на възкресението и да се надѣватъ. . .

 

Изненадани отъ силата на тая вѣра, която едва сега разкриваме, ние стоимъ смутени предъ тѣхъ. Не зная дали не е смътниятъ усѣтъ за виновность, който ни прѣчи да се отдадемъ на радостьта си, че това възкресение вече настѫпи.« [1]

 

 

Тия редове българскиятъ историкъ пише следъ пропадането на Югославия и влизането на българскитѣ войски въ значителенъ дѣлъ отъ Македония.

 

Въ всѣки случай много вода трѣбва да изтече, докато отъ душитѣ на множество българи се изпари отровата на онова злочесто време.

 

*

 

Нека сега набързо погледнемъ какъвъ режимъ бѣ въвелъ въ Македония нейниятъ поробитель, комуто прѣко или косвено помагаха, отъ началото и до края, правителствата на редица ужъ културни страни, a и български срѣди.

 

Нийде въ Бвропа не сѫществуваше другъ подобенъ режимъ на безправие и националенъ гнетъ. Видѣхме, че още при първото сръбско-гръцко робство македонцитѣ бидоха прекръствани съ други имена. Страната бѣ наричана »Северна Гърция« или »Южна Сърбия«; гръцката власть промѣни и имената

 

 

1. Списание „Просвѣта" — год. VI, книга 10, юний 1941 г. — П. Мутафчиевъ, статия „Македония и македонскитѣ българи“.

 

 

123

 

на всички селища. Народни обичаи, носии и пѣсни бѣха представяни за сръбски и изопачавани; стари народни паметници и културно-национални белези — премахнати; чужди езици наложени въ училища и църкви. Притежательтъ на българска книга, па била тя и Библията, се излагаше на опасность като единъ укривателъ на орѫжие. Връзката на народа съ близкитѣ му въ емиграция бѣха възпрепятствувани; купища писма биваха връщани обратно съ бележка »Адресатътъ непознатъ«.

 

За македонска обществено-политическа проява и дума не можеше да става; забранено бѣ създаването на мѣстни легални сдружения, даже спортни, професионални или студентски. Общинското самоуправление бѣ подъ ботуша на полицията. Мнозина измежду по-енергично проявенитѣ застѫпници на позволени отъ закона сръбски партии станаха нелегални поради суровото отнасяне на властьта. Всички опити за легална политическа борба отъ името на Македония пропаднаха. Когато хърватската селска партия реши въ 1927 г. да завѣри свои листи съ мѣстни кандидати, Павле Радичъ и негови другари отидоха въ Македония за агитация; тѣ бидоха оскандалени и малтретирани отъ шайкаджии на властьта; и не успѣха съ намѣрението си. При изборитѣ властьта, сръбска или гръцка, обикновено налагаше кандидатитѣ, следъ като се бѣ вече увѣрила, че оставенъ на своя воля, народътъ избира свои хора. Нелегаленъ трѣбваше да

 

 

124

 

стане всѣки, що би искалъ сериозно да протестира срещу беззаконията. Задъ граница избѣгаха и лицата, които бѣха поднесли до Обществото на народитѣ освѣтления по положението въ Македония. A отъ друга страна македонското население насила бѣ заставено да членува въ шовинистични държавни организации; насила го подкарваха да присѫтствува на разни порѫчани митинги и тържества.

 

Държавната власть, специално сръбската, прахосваше много срѣдства и трудъ за деморализирането на македонцитѣ, всрѣдъ които бѣ запазеиъ патриархалниятъ личенъ и общественъ моралъ. На първо мѣсто отвориха се и въ най-малкитѣ паланки заведения съ »певачици«, кѫдето младежьта можеше да направи първата крачка на приобщаване къмъ сръбския манталитетъ и начинъ на живѣене. Деморализация ширѣше и подкупното чиновничество.

 

Оголването на македонеца бѣ преследвано систематически. Най-заможни фамилии стигнаха до просешка тояга, поради държавнитѣ мѣрки — убийствени данъци, искани подкупи, неотпускане кредити и пр. Главнитѣ произведения на страната, като опиума и тютюна, бѣха монополизирани и закупвани на безценица. Заграбена бѣ и раздадена на колонисти добъръ дѣлъ обработваема земя, макаръ да имаше безимотни мѣстни селяни, които петь вѣка живѣха като роби. И все пакъ, сръбската колонизация не успѣ. Въ гръцката часть почти цѣлата българска земя стана владение на пришълцитѣ отъ

 

 

125

 

Мала Азия. Цѣло народно богатство би предствлявала сумата отъ ония блага, които поробителскитѣ органи сѫ измъквали на дребно отъ джоба на македонеца въ течение на двадесегь и три години. За милиони левове сѫ изядени или задигнати по селата само отъ четнишки банди кокошки, прасета, агнега, масло, яйца, вълна, чорапи, кърпи и пр. Тия банди действуваха постоянно, като законенъ държавенъ институтъ. Трудно би се изчислило и това, що е изгубило населението въ денгуби, въ ангарии; десетки хиляди души сѫ се изреждали да пазятъ съ седмици желѣзници и мостове, да събиратъ желѣзни остатъци по старитѣ военни позиции, да строятъ жандармерийски станции, гранични постове, военни шосета, да скитатъ изь горитѣ за въдворяване »сигурность« и пр. Насилникътъ не се е интересувалъ дали бедниятъ македонски селянинъ мръзне всрѣдъ зима или го чака прегаряща жетва.

 

Почти въ всѣко отношение тоя селянинъ е останалъ тамъ, кѫдето е билъ при турския режимъ. Материалната му култура не е направила крачка напредъ. Той живѣе на много мѣста още въ старитѣ сламени хижи, въ които нѣма коминъ, a димътъ се носи въ цѣлия домъ, излизайки презъ вратата и промеждутъцитѣ на тавана; селската челядь и домашнитѣ животни спятъ подъ единъ покривъ, раздѣлени само отъ напрѣчна греда. Много села има, които при 23-годишното сръбско владичество не

 

 

126

 

сѫ научили какво е аспиринъ. За хигиена не може и да се говори. Медидинската помощь е била крайно недостатъчна, поради което народътъ е страдалъ отъ епидемии. За примѣръ — въ с. Каменица, Кочанска околия, състояще се отъ 25 кѫщи, осемдесеть души сѫ умрѣли отъ дифтеритъ; въ с. Млащица, презъ 1929 г. пакъ отъ дифтеритъ умиратъ петдесетъ души; въ с. Цѣръ — 70 души, все поради липса на медицинска помощь. Изостаналость и сиромашия сѫ отличителни белези и на македонскитѣ градове. Само въ Скопие има нѣкои безразборно построени сгради; прокарани сѫ две-три стратегически желѣзопѫтни линии и шосета. По селата сѫ строени само жандармерийски домове, чиято пълна дисхармония съ всички други селски постройки веднага пада въ очи.

 

Тоя измѫчень народъ живѣеше подъ непоносимъ полицейски режимъ, въ вѣчно обсадно положение. За отиване отъ едно населено мѣсто до друго се искаше специално разрешение, което не винаги можеше да се получи. На пръсти се броятъ лицата, които получиха задграниченъ паспортъ. Границитѣ бѣха обрекли македонцитѣ на вѣчна раздѣла единъ отъ другъ. За да не побѣгне нѣкой отъ този голѣмъ затворъ, какъвто бѣ станала за синоветѣ си Македония, границата откъмъ България бѣ укрепена съ телени мрежи, съ вълчи ями, яки бетонни кули и наблюдателници; задъ нея бѣ създадена широка военна зона, изпѫлнена съ жандармерийски

 

 

127

 

домове. Полицията въ Македония бѣ господарь на имотъ, честь и животъ. Тя влизаше да тарашува по домоветѣ но което и да е време на денонощието; това бѣ една измежду най-незначителнитѣ й привилегии. Въ Македония подъ сръбска власть, т. е. въ една область отъ 30 х. кв. клм., имаше къмъ 50 хиляди души войска, и 11 хиляди жандари. Въ Югославия, безъ Македония, се падаше по единъ полицай на 1570 души жители, a въ Македония — единъ на 102 жители.

 

Политически и всѣкакви други процеси бѣха въ рѫцетѣ на управлението срѣдство за тормозъ и денационализация. Предварителнитѣ арести и методитѣ на следствията бѣха нѣщо достойно само за поробителитѣ на Македония. Сравнително рѣдко арестуваха по установени обвинения. Повикването въ полицията безъ вина и задържането бѣха станали най-обикновено явление; около затвора, въ връзка съ него се въртѣше най-голѣмиятъ дѣлъ отъ обществения животъ на македонцитѣ. Множеството младежи се запознаваха съ полицейскитѣ участъци, защото сѫ пѣли невинни български пѣсни или говорили български. Михайло Куюнджичъ, бившъ подпредседатель на бѣлградската скупщина, бѣ призналъ, че до 1924 год. презъ затворитѣ въ Македония сѫ минали 7500 души. Следъ тази година настѫпиха моменти на масови арести. Но ако приемемъ, че тѣ сѫ вършени въ не по-високъ отъ посочения отъ Куюнджичъ

 

 

128

 

размѣръ, излиза, че презъ 23-годишното робство сѫ минали къмъ 30 хиляди души македонци въ затворитѣ на Сърбия. Други хиляди сѫ били освободени отъ заточението имъ изъ островитѣ на Егейско море, когато сѫ стигнали тамъ германскитѣ войници.

 

Физическиятъ тероръ бѣ отличителенъ белегъ на режима. Най-много пострада Брѣгалнишката область; очевидно бѣ намѣрението на бѣлградската управа да създаде съ всички срѣдства, въ съседство съ българската граница, единъ поясъ отъ посърбено население. Калениятъ въ борби Брѣгалнишки край, съ центъръ гр. Щипъ издържа мѫжки изпитанията. Извънъ полицейскитѣ органи създадени бѣха опециални организации за физически тероръ — при сърбитѣ така нареченото »Удруженйе противъ бугарскихъ бандита«, a въ Гърция — организацията »Гръцки юмрукъ«. Държавнитѣ шайки на Дончо Църцорийски, Стойчо Добревъ, Гр. Циклевъ, Гърбовски и др. непрекѫснато сновѣха изъ селата, за да биятъ, изтезаватъ и да убиватъ. Мѫжетѣ въ много села сѫ бити по нѣколко пѫти, редомъ всички. По-будни и твьрди селяни безследно изчезнаха. Имало е случаи живи да бѫдатъ заравяни хора, които сѫ били заставяни сами да изкопавать гробоветѣ си. Броятъ на бититѣ македонци въ Македония подъ сръбско-гръцко владичество не е по-долу отъ сто хиляди души. Нѣмаме на рѫка данни за броя на избититѣ. Въ Шипско презъ 1927

 

 

129

 

г., въ течение на 6 месеца, сѫ погубени безъ сѫдъ и присѫда, безъ обвинение и разпитъ, къмъ 140 души. По едно време властьта почна посрѣдъ бѣлъ день да избива по улицитѣ на градоветѣ, като кучета, виднитѣ граждани — търговци, адвокати, апгекари, студенти. Всеобщо се знае тамъ, че скопскиятъ владика Варнава, поставень впоследствие за патриархъ на сръбската православна църква, бѣ единъ измежду факторитѣ, които опредѣляха кой виденъ бьлгаринъ въ Македония трѣбва да се убие. Избиванията ставаха и подъ непосрѣдствената команда на висши чиновници. Така, напримѣръ, въ с. Гарванъ, радовишко, съ картечница бидоха покосени 29 души селяни, между които 17-годишни младежи и старци надъ 60 години, по личното нареждане на щипския жупанъ Добрица Матковичъ. Въ с. Търлисъ, Сѣрско, единъ гръцки офицеръ бѣ избилъ по подобенъ начинъ 19 6ьлгари. Въ гр. Кожани пъкъ, чрезъ инсцениранъ сѫдъ, гръцката властъ избеси нѣколко души, сѫщо невинни българи.

 

Всички протести, изпратени до Обществото на народитѣ относно терора въ Македония, оставаха гласъ въ пустиня. За задължения по договора за малцинствата никой не се и сѣщаше.

 

*

 

Ще заключимь съ нѣколко общи бележки за македонското дѣло. Въ 1893 г., когато се създаде ВМРО, въ Македония живѣеха къмъ единъ милионъ

 

 

130

 

и двесте хиляди българи. Видѣхме колко усилия вложи това население въ борбитѣ противъ турската власть. Следъ голѣмата война имаше вече къмъ четиристотинъ хиляди македонци въ емиграция. Презъ войнитѣ македонцитѣ бѣха мобилизирани въ армиитѣ на България, Турция, Гърция и Сърбия. Известниятъ солунски фронтъ презъ европейската война се простираше изцѣло на македонска територия и тамъ се води три години окопна война. Следъ всички тѣзи изпитания за страната, намъ изглежда задоволителенъ македонскиятъ отпоръ въ последнитѣ двадесеть и три години, макаръ много членове на ВМРО да считатъ, че тя, все пакъ, не е била революционна толкова, колкото е могла да бѫде. Положението на ВМРО, наистина, можеше да се опредѣли съ турската пословица »Атъ варъ, мейданъ йокъ« (има коне за да тичатъ — но нѣма мегданъ); много борчески пориви сѫ били държани въ клетка по всевъзможни съображения.

 

За разлика отъ борбата срещу Турция, македонското дѣло подиръ 1918 г. си бѣ поставило като първостепенна задача и националното самосъхранение, a не само постигане на политическа свобода. Въ тая борба участвуваха съ еднакво самоотрицание граждани и селяни. Решително се опровергаваха умуванията на заинтересувани срѣди, че селянинътъ презъ турския режимъ е подкрепялъ ВМРО, защото е очаквалъ да получи земята на

 

 

131

 

беговетѣ-земевладѣлци. Подъ сръбско-гръцкото робство нѣмаше беговски въпросъ, но народътъ не престана да дава жертви за националното си самозапазване и политическо освобождение.

 

Политическото знаме на революционната и на всички други македонски организации подиръ великата война не можеше да бѫде повече автономията, тъй като части отъ Македония бѣха попаднали въ три държави и нейната териториална цѣлость се явяваше като особено голѣма цель за достигане. Ето защо се говорѣше вече за цѣлостна и независима Македония. Първа държава, която усвои и застѫпи тази формула на международноправна почва, бѣ България. Тя изнесе тази формула за пръвъ пѫть предъ политическия свѣтъ при подписване на договора за миръ въ Парижъ. Българската делег., която подписа този договорь, начело ст Тодоръ Тодоровъ и Стамболийски, е заявила предъ заседаващитѣ държави, че България е съгласна да отстѫпи и малката часть отъ македонската територия, която се намира въ нейнитѣ граници, стига да се създаде една независима Македония. Ето текстътъ на това предложение:

 

»Българскиятъ характеръ на Македония е установенъ чрезъ редица свидетелства и документи ... Великитѣ сили, въ тържествени актове и документи, излѣзнали отъ тѣхнитѣ канцеларии, прокламиратъ, че Македония е българска, въ съгласие съ благороднитѣ принципи, прокламирани

 

 

132

 

отъ главнитѣ съюзени сили. Българската делегация би имала, следователно, основание да поиска присъединението на тази провинция къмъ българското Царство. Обаче, тя не може да не вземе подъ внимание прѣчкитѣ отъ политическо естество, които би срещнало едно подобно разрешение, колкото н да е оправдано то отъ гледище на идеални съображения. Така, дълбоко проникната отъ идеята, че македонскиятъ въпросъ би могълъ да бѫде уреденъ днесъ по начинъ едновременно практиченъ и справедливъ само чрезъ една формула, която може да даде на населенията въ страната единъ режимъ гарантиращъ свободата и националния имъ животъ, на балканскитѣ държави едно срѣдство за помирение, на голѣмитѣ сили единъ факторъ на стабилностъ и редъ, българската делегация има честь да предложи на Конференцията, щото Македония да бѫде, въ нейнитѣ географски граници, издигната независима държава, поставена подъ контрола на главнитѣ съюзени и сдружени сили или на тая измежду тѣхъ, която Конференцията би посочила.« [1]

 

 

Македонското дѣло непрекѫснато подяждаше противника, както червей подяжда нѣкое дърво. За по-бързото сгромолясване на поробилитѣ Македония държави, когато духна бурята, това дѣло бѣ вложило, значи, своя дѣлъ. То е откъртило поне единъ камъкъ и отъ цѣлата сграда на несправедливости, която бѣха изградили въ околноститѣ на

 

 

1. Забележки на българската делегация въху проекта за договора за миръ, Парижъ—Ньойи, 19. септемврий 1919 г., стр. 33 и 34.

 

 

133

 

Парижъ. Македонскитѣ борци бѣха първитѣ ревизионисти, открито, безкомпромисно, съ орѫжие въ рѫка.

 

И когато бѣха изоставяни отъ всички, македонцитѣ не изгубиха куражъ. Безъ да я афиширатъ, тѣ се рѫководѣха отъ паролата: »Има ли македонски духъ — има македонски въпросъ«.

 

Увѣрени сме, че ще дойде време и враговетѣ на ВМРО да признаятъ, може би и съ гризене на съвѣстьта имъ, идеализма, чистотата и оправданостьта на нейнитѣ усилия.

 

 

 

Следващето изложение относно освободителната борба на ВМРО (Вѫтрѣшна Македонска Революционна Организация) е било публикувано за пръвъ пѫть на хърватски езикъ, въ списанието «Спремность» въ Загребъ, по врѣме на втората свѣтовна война. Авторътъ е Иванъ Михайловъ.

 

© 1978 Всички права за препечатване дадени отъ автора на Македонското дружество «Тодоръ Александровъ».

© World Copyright 1978 by Société Macédonienne Todor Alexandroff - Brussels - Belgium.

[Back to Main Page]