 |
Mъкитѣ и тъгитѣ на македонеца подъ турскитѣ звѣрства
Отъ Анастасъ Петличковъ
Печатница на М.Б.Н. Съюзъ Chicago, Ill. 1914
Сканове в .pdf формат (5 Мб) |
|
|
Mъкитѣ и тъгитѣ на македонеца подъ турскитѣ звѣрства
Отъ Анастасъ Петличковъ
Печатница на М.Б.Н. Съюзъ Chicago, Ill. 1914
Сканове в .pdf формат (5 Мб) |
Пъсень на Освободителната война (Октомврий 1912 г.) 2
- (Аскерътъ звѣрства надъ Анастасъ Петличковъ и Константинъ Марковски в с. Буфъ) 3
- (Сражение на Б. Сарафовъ при с. Раково) 6
- (Убийството на Никола Влаха отъ Иванъ попъ Стефановъ, 1906 г.) 11
- (Арестуването на Танасъ Д. Чокревъ и Филипъ Н. Вълчовъ/Вълчковъ) 13
- (Освобождаването на Филипа и Танасъ) 17
- (Свещеникъ Филипъ Н. Вълчковъ) 24
Снимки:
- Изгледѣ на село Буфъ, Леринско (Македония)
- Хоро въ село Буфъ, Леринско, Македония подъ гръцко робство
Пъсень на Освободителната война.
(Октомврий 1912 г.)
Слава Богу милостиви,
Що имъ даде съгласие
На Балканскитѣ държави
Да освободятъ Македония
Да отърватъ братята си
Подъ турчина, македонци
Отъ робството петвѣковно,
Отъ вериги и тъмници.
Толкоъ годинъ какъ ни мъчи
Коли, бѣси старо младо
Отниматъ ни имотитѣ,
Потурчватъ ни сестритѣ.
Стига вече, не се търпи
Война викатъ българитѣ,
Сърби, братя черногорци
И ви гърци вси аедно.
Да обявимъ обща война
На турчина, нашъ душманинъ,
Да ибавимъ братята ни
Отъ робството петвѣковно.
Обяви се първа война
Отъ запада черногорци
макаръ да сме малко на брой
Богъ е нама у помокю.
Обяви се втора война
Отъ севера е Сърбия
Съ нейнитѣ храбри войски
Заробяватъ тиранитѣ.
Трета война Българитѣ
Намръщени катъ лъвове
Щикомъ търчатъ въ Цариграда
Да поздравятъ и Султана.
Слушай царе мюсюлмане,
Ситно сѣме сме броили
Сега ще бройймъ главитѣ ви
И аробимъ ханъмкитѣ.
Четвъртата е гръчка воййна
Съ нейзинитѣ фустали
Нѣма срѣща отъ турчина
Право тегли за Солуна.
Отъ сви страни пушки пукатъ
Загърмяватъ вечъ топовъ
Турски войски се прѣдаватъ
Съ стотини и хиляди.
Братя борци македонци
Въ черна земя погребени
Отворете гробоветѣ
Да видитѣ свободата.
Братя борци не тъжете,
Стига вама борбата ви
Ще ви помнимъ дѣлата ви
Пѣснитѣ ви ще възпѣемъ.
Бѣлѣжка. На всѣки стихъ послѣднитѣ редове се повтарятъ.
3
Войната на Балкана се започна и свърши, но ний които не се намѣрихме въ редоветѣ на войската, нищо не видохме. Само посрѣдствомъ четене на вѣстницитѣ се запознахме съ нея.
- (Аскерътъ звѣрства надъ А. Петличковъ и Константинъ Марковски в с. Буфъ)
Който отъ насъ познаваше турскитѣ звѣрства, трѣбваше да бъде тамъ, за да си отмъсти, защото само тоя бѣ единствения начинъ на отмъщение на невѣрння гнусенъ тиранинъ. Но! ахтъ ни остана въ сърдцето и ще ни гризи до послѣднигѣ дни на живота. Нопомнятъ ми болѣзнованията на коститѣ и ме гризи съвѣсьта въ сърдцето, защото не бѣхъ тамъ въ врѣмето на военното положение, и азъ да си отмъстя на невѣрния гнусенъ тиранинъ. Поне ако не можехъ да въртя пушка срѣщу неприятеля, то можахъ баримъ по една чаша вода да занеса на братята, които бѣха ожѣднели отъ пушака на многобройнитѣ пушки и топове. Охъ! денемъ и нощемъ изстрошенитѣ ми кости по тѣлото напомнятъ, че трѣбваше да отмъстя на ония проклѣтници, които ме нападнаха ненадѣйно всрѣдъ селото ми съ нѣколко старци и двамата свещеници Стефанъ и Стоя, родомъ отъ с. Тополчани, Битолско. На послѣднитѣ удариха по нѣколко камшика, а менъ горкия и Константинъ Марковски, на 40 год. възрасть, откараха ни въ изгорелата къща на Кръсте Сърбиновски, за да ни убиятъ, както въ миналия день убиха Павела С. Георгиевъ, на Септемврий 1903 г. Същитѣ аскери, които мислѣха, че е отъ часовоитѣ що избѣгаха отъ стражата прѣзъ неговата къща.
Проклѣтницитѣ, като ни откараха въ изгорѣлата къща, повалиха ни на земята и немилостиво ни биха съ сурови букови тояги, непочистени отъ грънкитѣ, като ни казваха: "анасъна, гяуръ, перде о Сарафовъ комита?" Ний отговаряхме съ аиръ ефендимъ, не го знаемъ, и тѣ пакъ почваха немилостиво да биятъ, а повече на менъ биеха съ тояги и цевитѣ на пушкитѣ, даже и съ прикладитѣ на пушкитѣ. Цѣлото ми тѣло бѣше въ кърви облето. Подиръ нѣколко минути стигна Никола Влаха, отъ с. Писодери, костурска каза, който бѣ първия шпионинъ въ Леринско и Костурско.
Никола Влаха, придруженъ отъ брата си Таиръ Ага, арнаутинъ, и юсбашията на аскера, ме питаха къдѣ е Сарафовъ, а азъ отговаряхъ малодушно: "аиръ ефендимъ, аиръ, бѣ Никола, не го знамъ гдѣ е",
4
макаръ че бѣхъ миналия день при Сарафова, който бѣ въ долината Лалешница, близо да селото, покрита само съ шума. Въ тая долина Сарафовъ бѣ разположенъ съ няколко души войводи и рѣшаваха нѣкакви дѣла.
Тиранитѣ пакъ почнаха немилостиво да биятъ, а Константина нещастния застрѣляха по причина на нѣкакви едоразумѣния съ Никола. Константинъ прѣдаде Богу духъ! Нѣмаше го вече! Гърмежътъ на пушката ехкаше по целото село; селянитѣ, събрани на групи подъ стрехитѣ на изгорѣлите си къщи, като чуха гърмежа, помисляха че азъ бѣхъ убитъ и отправиха молитвата си за спасението на душата ми, но гърмежа не бѣ насоченъ срѣщу мене, а срѣщу покойния Константинъ.
Моята стара майчица и Константиновата жена бѣха на срѣщната страна и молѣха гнуснитѣ тирани да ни опростятъ, защото ужъ сме нѣмали никаква вина. Но напразно бѣ всичко; къдѣ звера нѣма молба! Като чуха сиротитѣ гърмежа отъ срѣща, паднаха въ несвѣсть подъ стѣнитѣ на изгорената къща на Тасе Кипровъ. А моята съпруга Ангелина и сестрами Еленка, на 17 год възрасть, и стрина ми Ильовица, плѣскаха ръцѣ и късаха коси. Въ градината на Танасъ Кипровъ бѣха събрани 30-40 семѣйства отъ махалата и утѣшаваха ги, но напраздно бѣше всичко — нищо не бѣ въ състояние да ги утѣши. А върху менъ се трупаха тоягитѣ и псувнитѣ на гнусния тиранинъ, който ми казваше: "нѣка дойде сега Сарафовъ да тѣ отърве. Кажи бре дѣка той Сарафовъ", казваха тѣ, а азъ отговаряхъ, че не знамь. Азъ бѣхъ се рѣшилъ да се прѣселя духомъ на небесната висина, но да не прѣстъпя клѣтвата, която бѣхъ взѣлъ, че ще работя съ духомъ въ Организацията.
Тиранитѣ непрѣстано удряха и целото ми тѣло бѣ облѣто въ кърви, а проклѣтитѣ тирани чакаха да издъхна прѣдъ тѣхъ. Но нѣка разбератъ мръснитѣ тирани, че българско сърдце не умира така лесно. Азъ давахъ куражъ на умореното си сърдце и като си жазвахъ, само ви псета ме оставѣте живъ, не ме убивайте съ пушка, така послѣ нѣка умра. Врѣмето бѣ пладнѣ и отъ изгрѣванието на есеното слънце до това врѣме, буковитѣ тояги непрѣстано падаха върху телото ми, но благодарение на Бога, по пладнѣ засвири мѣдната тръба, турцитѣ туриха пушкитѣ на рамѣнѣтѣ си и напустнаха селото.
5
Слѣдъ заминаванието на аскера, народа дотърча къдѣ насъ, за да види що е станало съ насъ. Но какво да види? Въ изгорилата къща намѣриха два човѣшки трупа, отъ които единия мъртавъ, а другия полумъртавъ.
Изъ между народа дотърча моята майчица и Константиновата жена. Народа имъ освободи пътя, но що да видятъ? Два трупа кървави лѣжатъ на земята. Уплашиха се и припаднаха, но народа ги хвана и имъ полѣ главитѣ съ хладна вода. Стигна вечъ и моята съпруга Ангелина, сестрами Еленка, стрина ми и останалата фамилия на Константина, като викнаха да плачатъ, селото се трѣсеше. Най-послѣ дойдоха нѣколко селяни и разпъдиха женитѣ; едни дигнаха Константина и го отнесоха въ църква, а на менъ послаха единъ мутавъ и лека полека ме поставиха въ него, дигнаха ме четирма селяни и отнѣсоха въ близката ни изгорѣла къща, като ме поставиха на срѣдъ двора.
Дойдоха мъже, жени и дѣца, за да ме видятъ за послѣдень пъть и да утѣшатъ домашнитѣ ми, като мислѣха че съмъ мъртавъ.
А мойта стара майчица седѣше срѣщу мене и горко плачеше; съпругата ми Ангелина седѣше надъ главата ми и махаше съ една кърпичка да разгони мухитѣ, които идѣха на кръвьта; а очитѣ й ронѣха сълзи като дъждъ и като падаха върху лицето ми миеха кръвьта, която го бѣ облѣла. До краката ми седѣха сестрами и тетки ми, като често ми прегръщаха краката и плачеха; а на другата страна стояха моитѣ малки братчета и братовчеди, стиснати ръка за ръка и плачеха като гледаха окървавеното ми тѣло.
Слънцето залѣзна и почна да се мръква; всички, които бѣха около менъ си разотидоха, за да прибѣратъ дѣцата и добитъка си въ изгорѣлитѣ къщи.
Когато излѣзе отъ селото Никола срѣщна дъртия чалмаринъ Милошъ Опашиновъ, неговъ дѣдо по родъ св. Иованството на внуката му Петра Миновска, отъ дъщерята на Милоша, София. Никола запита Милоша: „дѣдо, не знаешъ ли къдѣ се намира Сарафовъ?" Милошъ отговаря: "Да! Зная! Азъ не съмъ билъ тамъ, но чухъ че се намира въ мѣстностьта Лелешинца и е придруженъ отъ нѣколко войводи и чечитѣ имъ, отъ по стотина души едната."
Милошъ бѣ единъ чалмаринъ, придруженъ още отъ нѣколко чалмари отъ селото ми, които мразеха революционата организация.
6
Тогава той каза, че сега ще има спасение отъ тия кокошкари, които селото ни изгориха, а нищо не направиха. Като чу това Никола, потѣгли заедно съ войската къмъ Леринъ. Като стигна влахътъ съ войската си до Криво - долскитѣ долини, скри се заедно съ войската и изпрати нѣколко войници въ Леринъ прѣзъ брѣга на пазарско пътище, за да види населението, че наистина аскера избѣга въ Леринъ, а отъ друга страна аскера заяви на хукюмата, че ако се почне сражение въ Бухъ, веднага да пратятъ помощь.
Влахътъ съ аскера прѣнощува въ долинитѣ и сутриньта въ Недѣля рано да заобиколи четата, и дано хване Сарафова, или да го убие, за да получи голѣмата награда отъ 300 лири турски, които му бѣ обѣщалъ Леринския хукюматъ, ако имъ занесе главата на Сарафова.
Подиръ разотиванието на народа, чу се слухъ, че аскера се скрилъ въ долинитѣ и хората се изплашиха, като мислеха, че прѣзъ нощьта ще нападне войската селото и ще ни испоколятъ; и всички натовариха коньетѣ си съ останалитѣ покривки отъ изгарянето на селото и напълниха торбитѣ си съ хлѣбъ, и се отправиха за село Раково. На къдѣ ще отидатъ, когато бѣ вече тъмно?
А моята стара майчица, съпругата ми, сестра ми и стрина, малкитѣ ми братя и братовчеди, само се въртѣха около менъ и плачеха. Донесоха конь за да ме качатъ; опитаха се да ме дигнатъ, но не можаха. Азъ, горкия, макаръ че прѣмирахъ отъ болки, но търпѣхъ. Не слѣдъ много пристигнаха сродницитѣ ми Петре Т. Янкуловски и Коте Цинцевъ (ковачъ), и Павелъ И. Шапардановъ, дигнаха ме на коня и държаха ме отъ странитѣ. А малкитѣ ми братя и братовчеди, които бѣха по на 5-7 годишна възрасть, едни водѣха коня, а други тѣраха говедата.
Майка ми, съпругата ми, стрина ми, сестра ми, и тѣ подиръ мене вървятъ натоварени съ покривкитѣ и торби хлѣбъ. Всички се отправихме за с. Раково.
- (Сражение на Б. Сарафовъ при с. Раково)
Часътъ бѣше 1 и половина слѣдъ полунощь по турски. Стигнахме до мѣстностьта „Дабиче". На растояние 10-15 минути отъ селото намѣрихме въ пещерата Дивиторови множество прѣселеници. И ний се спрѣхме тукъ; изведнъжъ се спустнаха много мъже и жени да помогнатъ да ме свалятъ отъ коня,
7
събраха покривки и положиха полумъртвото ми тѣло.
Настана мирна тишина. Дѣцата спѣха. Цѣла нощь народа, скритъ въ пещерата и околностьта, бѣ буденъ.
Сутриньта бѣ Св. Неделя, Кръстовъ-день. Слънцето изгрѣ и народа като разгледа наоколо видѣ, че нищо нѣма; кандилопалеца отидѣ въ църквата Св. Никола да удари клѣпалото, за да се отслужи литургия. Удари клѣпалото и се кажи да удари и звона. Първо удряне и второ и неприятелска пушка пукна. Мѣднитѣ гласове на звоната се спрѣха, а удари се ехътъ въ стѣнитѣ на брѣговетѣ отъ неприятелската пушка и всички останаха втрѣнчени; не слѣдъ много се чу вторъ гърмежъ и слѣдъ туй почнаха редовно да гърмятъ. Народа се изплаши и почна да бѣга отъ пещерата, като се отправи къмъ с. Раково. Спустнаха се и моитѣ сродници и като ме покачиха на коня, всички потеглихме за селото Раково.
Борисъ Сарафовъ, като се съмна, заповѣда на часовитѣ да отидатъ по чукаритѣ, за да пазятъ отъ неприятелско нападение. Но, уви! аскера билъ дошелъ въ околностьта прѣзъ нощьта. Надъ главитѣ му двама четници се отправиха нагорѣ прѣзъ ситната шума, за да хванатъ бърдото.
Четата бѣ подъ бърдото, на около 200 крачки, и щомъ четницитѣ стигнаха до голото бърдо, още неизлѣзли изъ шумата и изгърме първата неприятелска пушка отъ постоветѣ, които бѣха поставеми тамъ на пусия. Часовиитѣ избѣгаха на долѣ, за да явятъ че са заобиколени отъ неприятеля, въпрѣки че четата бѣше чула гърмежитѣ, понеже бѣше на близо.
Но като чуха втория гърмежь, тупна имъ въ главитѣ, че не е за добрѣ; тогава вечъ стигнаха четницитѣ и казаха, че са въ опасность, но Сарафовъ имъ каза: "не бойте се, момчета, за свобода ще мрѣмъ!" Като исказа тия думи, запита го нашия тогавашенъ войвода Танасъ Фермановъ, къдѣ да бѣгатъ, за да се спасятъ, а нашия войвода заедно съ Димитръ Георгевски и учительтъ Недѣлко Ивановъ отъ нашето село отговориха: "г-нъ Борисе! никъдѣ не можемъ да се спасимъ на друго мѣсто, освѣнъ да бѣгаме на горѣ по рѣката срѣщу голо бърдо нива, защото надъ насъ е аскера; а да бягаме на долѣ за къмъ селото, не е добрѣ." И впустнаха се да бѣгатъ на къмъ западъ, като оставиха край колибитѣ двѣ мъски, отъ които едната бѣ на Сарафовъ, а другата на Стоянъ Донски.
8
Като бѣгаха на горѣ по реката, турцитѣ и Никола не можаха да ги видятъ че бѣгатъ, защото мислѣха че тѣ ще бѣгатъ отъ срѣща на голото бърдо, за да прѣхвърлягъ по скоро въ другата шума.
Четата се отдалечи на горѣ и турцитѣ, като чакаха дълго врѣме че нѣма да се появи четата, дойде имъ на ума че тя е избѣгала по рѣката. Едни отъ аскера слѣзоха долѣ къдѣ колибитѣ, други се отправиха по бърдото, за да имъ прѣсечатъ пъта.
Четата като дойде на горния край на рѣката, гдѣто се гледа мѣстото отъ срѣща, и турцитѣ я видѣха и почнаха да стрѣлятъ. Едни отъ четата се сражаваха, а други отстъпваха до като хванатъ мѣстностъта "Гробътъ", като взѣматъ германския пъть и излѣзатъ на голото бърдо, за да взѣматъ края на планината Пелистеръ. Когато дойдоха на "Гробътъ", единъ отъ Сарафовитѣ другари падна отъ неприятелския коршумъ, тоже и друга двама четници. На същото мѣсто раниха въ дѣсната нога и учителя Недѣлко И. Тодоровски отъ нашето село и Никола Ил. Баьовски, но тѣ макаръ че бѣха ранени пакъ избѣгаха, като оставиха тритѣ жертви, а четата съ Сарафовъ излѣзе на голото бърдо и се отправи къмъ пл. Пелистеръ.
Тукъ пристигна други аскеръ отъ кулата Бигла, придруженъ съ аскера отъ село Писодери и почнаха да стрѣлятъ върху четата, но всичко бѣ напраздно, защото мѣстото помагаше на четата.
Четата отвори огънъ срѣщу аскера, който бѣ дошелъ на помощь и не му дадоха да се приближи. Благодарение на Бога, падна една гъста мъгла, която заслѣпи очитѣ на неприятеля и той почна да стрѣля въ своитѣ хора вмѣсто въ четата.
Сражението трая дълго врѣме до като четата избѣга. Тамъ паднаха доста жертви отъ мръснитѣ турци, до като се разбраха съ тръбитѣ си, че и отъ двѣтѣ страни са турски аскеръ. Мъглата се дигна. Какво да видятъ? Само турски лешове, а комити нѣма нито единъ убитъ, освѣнъ тримата при "Гробътъ."
Пристигна отъ Леринъ турска войска, кавалерия и пѣхота, но къдѣ? Сарафовъ бѣ избѣгалъ и аскера трѣбваше да си разотиде.
Ний пристигнахме въ с. Раково и множеството бѣжанци, отъ които по-вече отъ половината на брой 1700-1800 души, отидоха въ Битоля на жалба при валията и консулитѣ, че Никола Влаха изтезава населението, бие и убива хора безъ никаква вина,
9
и останалия народъ остана въ село Драгошъ, с. Опсирина и Раково. Искаха и менъ да носятъ въ Битоля, но се страхува да не би да умра по пъта и ме оставиха въ къщата Димитровска, отъ гдѣто бѣ родомъ съпругата ми.
Когато ме видѣха почнаха да плачатъ, събра се народа да види полумъртвото ми тѣло, също дойде и тетка ми Петра, сестрата на бащ(а) ми, която бѣ омъжена въ същото село, и тя почна да плаче и да къса коситѣ си, като ме видѣ простренъ като мъртавъ съ окървавено лице.
Не се мина два три часа, мръкна се, и пристигна и другата ми тетка Алвона отъ с. Опсирина заедно съ братовчедка ми Фания, на 20 годишна възрасть, като разбрали, че съмъ малко биенъ отъ турцитѣ, но когато влѣзоха въ къщата и видеха на една страна да свѣти лампа и около сѣдятъ жени съ навалѣни марами прѣдъ очитѣ, почнаха да викатъ жалостно и запита: "дѣ е мари внучето ми Анастасъ, живо ли е?" Майка ми и съпругата ми, като чуха гласътъ почнаха тихо да плачатъ. Слѣдъ това дойде тетка ми и братовчедка ми Фания, почнаха да плачатъ и ме прѣгръщатъ, но азъ имъ отговорихъ: "не бойте се, тетко, нѣма да умра!" Но тѣ не вярваха, като гледаха лицето ми облѣно въ кърви и дрѣхитѣ ми. Азъ ги утѣшавахъ като имъ казвахъ, че сърдцето ми е здраво, а за ранитѣ скоро ще поминатъ.
Извади тетка ми изъ пазвата си чиста комова ракия и ми даде да се напия и азъ пихъ, за да ги утѣша.
Послѣ почна тетка ми Авлона да ме разпитва за каква причина ме биха, но азъ й казахъ да й разправи майка ми, защото менъ ми е тежко да говоря.
И тя горката ме остави и почна да пита майка ми, която й разправи всичко що знаеше, като и каза че благодари на Бога, за дѣто ме оставиха живъ, защото другаря ми, когото биха заедно съ менъ, бѣше убитъ, въпрѣки че не бѣ по виновенъ отъ Настета. Но благодарение на Бога що не разбралъ шпиона Никола Влаха за кръвопролитието, защо ако бѣ разбралъ веднага щѣха да го убиятъ. Тогава тетка ми почна да се кръсти и ката каза: "Слава на Бога, че остана живъ!" Слѣдъ туй тетка ми заповѣда да поставятъ единъ котелъ съ вода да се топли. Всички спѣха. Съблѣкоха кървавитѣ ми дрѣхи, взѣха памукъ и съ топла вода лека полека
10
омиха окървавеното ми тѣло, слѣдъ това натопиха бѣлъ чистъ памукъ съ карболова вода и измиха ранитѣ ми.
Болкитѣ бѣх ужасни, но какво да се прави, когато българина за свободата на македонския робъ, за прѣмахванието на турското варварство жертвува живота си.
Нощьта прѣкарахме, сутриньта бѣ понедѣлникъ. Отишлитѣ да се оплакватъ въ Битоля се завърнаха въ селото заедно съ Алай бей, който бѣ изпратенъ отъ валията да утѣши населението и съ условие че отъ днесъ нататъкъ нѣма да прибиратъ комити, или като видятъ такива да съобщятъ на хукюмата, защото иначе не могатъ да бъдатъ свободни отъ аскеритѣ.
- (Никола Влаха)
Прѣди пристиганието на Алай бей, два часа по рано бѣ пристигналъ Никола Влаха съ брата си Таира и неговия "авджи табуръ" за прибиране на лешоветѣ имъ и четницитѣ, убити при "Гробътъ." Тѣ бѣха много радостни, защото мислеха че и Сарафовъ бѣ убитъ и щѣха да получатъ бакшиша обѣщанъ отъ Леринския хюкюматъ 300 лири турски за награда като геройство. Но, уви, вмѣсто Сарафовъ тамъ намериха другаря на Сарафова, който много приличаше на него и носѣше черна астраганена шапка съ българска корона.
Влахът отиде съ аскера къдѣ "Гробътъ" съ голѣма радость, натовариха на конье тримата убити за да ги закаратъ въ Леринъ. Спряха въ с. Бухъ и всички селяни, събрани отъ Алай бей чакаха. Влахътъ снѣ тѣлото на именуемия Сарафовъ отъ коня, като му казваше на Алай бей: "ето го, вижъ Сарафова" и казваше на селянитѣ да казватъ, че той е същия Сарафовъ.
Но селянитѣ казаха, че тѣ не познаватъ Сарафова.
Подиръ малко пакъ натовариха тѣлата на конье и до вечерьта пристигнаха въ Леринъ и право въ хукюмата растоваряха тритѣ тѣла, отъ които тѣлото на погрѣшния Сарафовъ отделяха на страна. Събра се всичкия градъ, чиновници и разни ефендита и всички крастави кучета, за да видятъ Сарафова, въпрѣки че въ това врѣме Сарафовъ бѣше по краищата на Пелистеръ.
Но шпионитѣ веднага познаха, че тоя не е Сарафовъ, а неговъ другарь и заявиха това на градоначалника.
Тогава гнъснитѣ тирани си разотидоха на горѣ на долѣ съ наведени глави. Никола Влахѣ и Таиръ и тѣ избѣгаха засрамени
11
отъ несполуката на геройството имъ и отъ туй, че не можаха да добиятъ обѣщанитѣ 300 турски лири. А азъ сѣдехъ въ с. Раково около 20 дни докато се съвзѣма. Слѣдъ нѣколко мѣсечна опастность за живота ми и при голѣма бѣдность, азъ се опътихъ за чужбина, дѣто стояхъ двѣ години и половина и слѣдъ туй се завърнахъ живъ и здравъ въ родното си мѣсто на края на септемврий 1906 г. Благодарение на Всемилостиваго Бога, пакъ намѣрихъ домашнитѣ си живи и здрави. Подиръ една седмица азъ отидохъ въ града Леринъ и тамъ се заловихъ въ занаятъ, ханджия, въ ханътъ на Наки Кънето, влахъ българофилъ, който си даде едничкия синъ, покойния Тего, за революционото македонско дѣло. Той бѣше съ все сърдце и душа прѣдаденъ на комитета. Той бѣ убитъ въ врѣме на конституцията, подиръ убийството на войводата Дзоле Георгиевъ отъ с. Баница, въ края на 1909 г.
На 10 Октомврий 1906 год. азъ се остановихъ да живѣя въ гр. Леринъ. А Влахътъ Никола още се занимаваше съ шпионството. Често пъти вървеше край ханътъ ми, понеже тамъ бѣ главната улица идяща отъ станцията въ Лажени, и въ това врѣме имаше собственъ файтонъ и често се расхождаше съ файтона си и бидейки въ него той си даваше единъ мисионерски синъ, разпростренъ съ маузерова пушка прѣдъ него, мисли човѣка че е втори шевкия. Той често пъти когато ме видѣше или срѣщнеше съ криво око ме гледаше. Но, уви, не остана още дълго врѣме да върлува и шпионира надъ населението въ Леринско и Костурско; сега вече дойде врѣме да му се отмъсти.
- (Убийството на Никола Влаха отъ Иванъ попъ Стефановъ, 1906 г.)
На 26 Ноемврий 1906 г. Никола Влаха става и отива въ селото ми Бухъ придруженъ още съ нѣколко души войници. Прѣзъ цѣлия день отиваше изъ селото и правѣшѣ визити, сбираше нѣкакви си вѣресии отъ вино ракия и др. На вечерьта се връща въ ханътъ, за да си испие послѣднето вино. Като влиза въ ханътъ всички се дигнаха и го почестиха, като че ли е владика; и съгледа той, че на една маса седѣха Стефанъ Браяновъ, Карамфила Иошевъ, Стефанъ Сърбиновъ и др. муфтаджии. И той отидѣ при тѣхъ и тѣ го поканиха и почестиха като му казаха само: "добрѣ дошелъ Никола!" Дадоха му единъ столъ и му направиха мѣсто да сѣдне. Но той не искаше да сѣдне на онова мѣсто, което тѣ му показаха и имъ каза: "азъ ще сѣдна на оная страна, гдѣто стои Стефанъ Браяновъ."
12
Стефанъ стоеше до зидътъ отъ неточната страна ужъ да се пази отъ неприятелски коршумъ, като че ли неприятелския коршумъ не дупи въ гърдитѣ. Пиха тѣ дълго врѣме, а Иванъ попъ Стефановъ често се въртеше около нихъ, макаръ че въ ханътъ имаше множество народъ, повечето отъ който стоеше на крака, защото нямаше къдѣ да сѣдне. Между селянитѣ имаше и три четиръ аскерлии отъ Николовитѣ другари: тѣ седѣха на другата страна въ ханътъ и си продаваха тютюнъ. Други аскери отъ постояната войска си купуваха разни потрѣби отъ бакалницата, която бѣ преградена отъ хана съ единъ редь бурета отъ вино и ракия. Иванъ попъ Стефановъ бѣ нарамилъ една хубаяа черна гуня, а въ пояса си имаше реворверъ. Той пакъ се приближи къдѣто пияха. Иванъ се замисли за нѣколко минута и най послѣ се изправи прѣдъ Никола, който пиеше виното си. Иванъ за...ча до рамото на Никола и се обърна на севѣрозападъ, на къдѣ бѣ обърнатъ и Никола. Никола взѣ послѣднята чаша вино въ едната ръка, а въ другата държѣше маузеровата си пушка. И дигна чашата и почна да пие, а Иванъ извади реворвера си отъ пояса и го закрили малко съ гунята, за да не го видятъ хората и му донесе цѣвьта до вратътъ отъ дѣсната страна на Никола и изгърмѣ. Чашата падна отъ устата на Никола, а куршума го прониза отъ дѣсната страна на вратътъ прѣзъ сърдцето и излѣзе на левата страна и отъ него въ дѣсната ръка подъ лакета на Стефанъ Браяновъ. О, чудо! всички останаха втрѣнчени и почнаха да бѣгатъ низъ врата кой какъ може, а между нихъ и Иванъ избѣга дома си. Народътъ мислѣше, па и другаритѣ на Никола мислѣха, че самъ той изгърмѣ, понеже отъ дълго врѣме пиеше и може би бѣ се напилъ. Никола не падна веднага, а стана и като пиянъ не можа да продума, но грабна пушката, отвори я и почна да вади пачки изъ патрондаша, за да тури въ пушката и да стрѣля върху народа. Но пачкитѣ му падаха на земята, а не въ маузерата. Като го видѣха селянитѣ така, уплашиха се и се отстраниха; същото направи и аскера, понеже го мислѣха за пиянъ. Никола излѣзе отъ ханътъ и се отправи къдѣ другия ханъ отъ срѣща, дѣто стеше аскера, за да му съобщи. Но нагантовия куршумъ не му даде много врѣме да живѣй; на нѣколко крачки отъ хана, той падна въ хендека, гдѣто лѣтно врѣме караме вода за поливане
13
бахчите и мисиритѣ въ сушно врѣме.
Като видѣха отъ срѣща аскера, впусна се на помощь, но докато пристигнатъ, Никола Влаха бѣ мъртавъ. Дигатъ тѣ, но той не става и отъ устата му почна да излиза кръвь. Веднага аскера се спусна да лови селянитѣ, но тѣ почти всички бѣха избѣгали и мнозина отъ тѣхъ прѣнощуваха въ околнитѣ къщи, защото не можеха да излезатъ вънъ.
- (Арестуването на Танасъ Д. Чокревъ и Филипъ Н. Вълчовъ/Вълчковъ)
Въ това врѣме въ третата стая на хана бѣха Танасъ Д. Чокревъ и Филипъ Н. Вълчовъ, псалтъ въ църквата Св. Никола заедно съ нѣколко души и рѣшаваха нѣщо. Като чуха гърмежътъ не обърнаха внимание, мислѣйки че Никола е въ другата стая и може да е пиянъ и да е изгърмѣлъ. Слѣдъ малко тѣ чуха вънъ голѣми вражди и мзлѣзоха да жидятъ що става. Като излѣзоха що да видятъ? Трупъ човѣшки въ хендека. Послѣднитѣ избѣгаха надолѣ по улицата между ханътъ и Константинъ Цинцевата къща и взѣха рѣката, а Танасъ и Филипъ, като добрѣ извѣстни прѣдъ юсбашията спрѣха се да видятъ какъ стана тая работа. Танасъ бѣ добръ и цивилизованъ човѣкъ, също и г. Филипъ Н. Вълчковъ бѣ развитъ мъжъ, който прѣди нѣколко години бѣ свършплъ семинарията въ Цариградъ.
Но прѣдъ звѣроветѣ не минава ни цивилизация, ни култура. Аскера, по заповѣдьта на язбашията хванаха г. Филипа и Танаса и ги вързаха. Въ същото врѣме, като се разнесе слуха по цѣлото село, разбра и дѣдото на г. Филипъ, Стоянъ Влъчковъ. Той бѣ на 70 годишна възрасть и макаръ че не бѣше грамотенъ, но колкото за едни такива работи бѣше развитъ и добръ шарлатанинъ. Той имаше познанство даже въ хюкюматитѣ въ Леринъ и Битоля. Стареца като разбра за случката, дигна си гунята и отърча къдѣ ханътъ, а аскера въоръженъ стои прѣдъ хана. Стоянъ се приближи до аскера и му казва "акшама хаиролсунъ" и ги поздравлява съ много години, а аскера му отговаря : „да живъ дѣдо Стоянъ!" И ги пита дѣдо Стоянъ гдѣ е Филипъ, а тѣ му показватъ съ пръстъ хендека. Тѣ му бѣха казали на шега, като му показаха тѣлото на Никола Влаха, но стареца каю се обьрна и видѣ мъртво тѣло, повѣрва и само издаде едно "охъ!", навѣде глава и се завърна дома си. Нѣколко охкания и стареца прѣдаде Богу духъ отъ мъка. А Филипъ и Танасъ тая нощь прѣкараха много мъчно вързани и
14
Иванъ п. Стефановъ
15
измъчвани съ бой. Сутриньта тѣ двамата и Карамфилъ Иошевъ и тогавашния ханджия Траянъ Бейковъ и Стефанъ Браяновъ бѣха откарани въ Леринския затворъ. Филиповата къща тоя день потъна въ черно — отъ една страна Филипъ битъ и откаранъ въ затвора, а отъ друга дѣдо му бѣ починалъ. Също и Танасовата къща бѣше въ жалостни и дълги мисли.
- (Иванъ п. Стефановъ)
Иванъ попъ Стефановъ става тая зарань много рано, взема майка си и коня и като че ли ужъ отива на гости и колку вечъ почна да се разсъмва ево го Иванъ каченъ на коня и майка му прѣдъ него. Азъ току що бѣхъ станалъ отъ сънь и слѣзохъ отъ горния етажъ и почнахъ да отварямъ портата на ханътъ си и дукяна и Иванъ прѣдъ портата и ми казва: "добро утро, брачко!" Азъ му отговорихѣ: "далъ ти Богъ добро, брачко Иване." Също и старата му майчица ме поздрави съ добро утро, но я гледамѣ уплашена и я запитахъ защо така стои, да не болна? А тя мълчи готова да заплачи. Питамъ Ивана: "брачко, що е работата, защо така стои вуйна? А Иванъ отговаря: "не гледай я, брачко, нея, ами хайде да расчистимъ коня по скоро и да го пустнемъ, да не стоимъ много врѣме тукъ. " Като ми каза тия думи менъ ми втъкна въ главата, че тоя трѣбва да е майстора за убийството на Никола. Расчистихме коня, дадохъ му нѣщо да яде, а ний отидохме въ стаитѣ на горния етажъ, запалихъ печката, защото бѣше доста студено и цѣлата нощъ валѣше снѣгъ. Сѣднахме около печката и почнахме да говоримѣ.
Ивановата майка бѣше навѣла глава и мислѣше. Азъ я запитахъ защо така стои, да не е болна, á тя мълчи и нищо не може да ми отговори. Иванъ каза:
"остави я, бѣ брачко! Тия старитѣ по добрѣ да не са живи. Ний отъ тѣхъ теглиме неописуеми мъки. Ако бѣха нашитѣ бащи, дѣди и прѣдѣди рѣшителни като насъ, отдавна щѣхме да се освободимъ отъ турското робство. Но сега донеси стотина драма комовица да сгрѣемѣ съ шекеръ и да пийнемъ, защото сме много уморени."
Азъ се дигнахѣ и скоро слѣзохъ въ бакалницата взѣхъ чиста комова ракия и шекеръ и отидохъ горѣ. Сгрѣхме ракията и почнахме да пиемъ. Дадохъ първо на вуйна ми една чаша и тя ни поздрави съ думитѣ: "хайде на здраве! Богъ отъ лошо да ни пази!" и пи. Дадохъ и на Ивана чаша ракия. И той ме наздрави съ същитѣ думи. Почнахъ да наливамъ за менъ,
16
но Иванъ ме спрѣ и каза: "чакай азъ да ти налѣя!" "Е какъ бе брачко, ти си дошелъ като на гости у менъ и ти ли да ме честишъ?" А Иванъ отговори: "сега брачко ще започнемъ нови обичаи", взѣ чашата и я напълни съ комовица и казва: хайде, брачко, напий се за душата на твоя неприятель Никола." И азъ взѣхъ чашата и го поздравихъ съ думитѣ: „хайде на здраве и животъ, добръ пъть и да цъвти трандафилово цвѣте на ръката ти." Азъ вече бѣхъ увѣренъ, че Влаха е убитъ, понеже кираджията Омеръ си дойде късно вечерьта отъ селото около два и половина часа по турски, отърча въ хана при менъ и ми съобщи за убийството на Никола.
Послѣ се напихме прилично. А Иванъ, комуто не му бѣ доста половина ока ракия понѣкогашъ, сега отказвате да пие. Азъ му казвамъ: "Пийни си, пийни добрѣ, защото такава ракия не можешъ намѣри по пътя." А Иванъ отговаря: "дай да отида да се напия отъ бурето, брачко, защо ти ми давашъ тукъ орехови черупки, а не чаши. Мога ли азъ да се задоволя съ орѣхови черупки? Донеси ми стодрамничето да се напия хубаво и да потегля, защо времето наближава." Дадохъ му още няколко чаши и му на пълнихъ едно стъкло отъ половинъ кило съ чиста комовмца, което той тури въ джоба си. Ето че и файтонжията пристигна и спрѣ файтйона си прѣдъ ханътъ ми. Той влѣзе вътрѣ да си стопли ръцѣтѣ и да пийни нѣщо, защото навънъ бѣше доста студено. Дадохъ му една чаша и му казахъ да потѣглятъ, че времето наближава. Пихме още по една чаша и Иванъ отиде къдѣ майка си да взѣѣме сбогомъ. Той й цалуна ръка, а тя го цѣлуна по челото и почна да плаче. "Защо плачешъ, майче? Азъ не отивамъ да умирамъ? Отивамъ на печалба! " Майка му само заплака и нищо ме отговори. Файтонжията отидѣ къдѣ файтона си, а ний още по една ракия се напихме, цѣлунахме се и Иванъ се покачи на файтона. И потѣгли за Америка.
Азъ се върнахъ при вуйна и я намѣрихъ, че още плаче. Утѣшихъ я съ тия думи: "не бой се, вуйно! щомъ взѣме трена Иванъ не ще има никаква опастность." Вуйна сѣде до къдѣ пладнѣ до като се затопли врѣмето. Слѣдъ малко тя ми каза: "Насте, добро е да туришъ малко бакалска стока, да не си отивамъ съ празенъ конь и не ще чинатъ дикатъ турцитѣ." Азъ турихъ въ дисагитѣ й
17
нѣколко оки шекеръ и оризъ; тя възсѣдна коня и потегли.
- (Освобождаването на Филипа и Танасъ)
Въ туй врѣме пристигнаха отъ селото нѣколко души аскери, които докараха Филипъ Вълчковъ, Танасъ Чокревъ, Стефанъ Браяновъ, Карамфилъ Иошевъ и тогавашния ханджия Траянъ Бейковъ. Тъкмо тѣ влизаха въ хукюмата и ний заминахме съ вуйна; азъ я изпратихъ до горния край на града и се завърнахъ.
Слѣдъ връщанието си разбрахъ за докарванието на горнитѣ лица. За да се увѣря въ истината, отидохъ въ другия ханъ. Въ това врѣме въ Леринъ бѣхме два ханджии бухчани. Въ другия ханъ бѣше Тодоръ Чокревъ. Азъ влѣзохъ въ ханътъ и намѣрихъ Тодора заедно съ Дино Виняро отъ село Екши Су и Омеръ Кираджията. Омеръ всѣки день носѣше кирия въ селото и ми бѣ добрѣ познатъ.
Като влѣзохъ въ ханътъ азъ ги поздравихъ съ "добро утро" и тѣ ми отговориха "далъ ти Богъ добро." Азъ си зедохъ една сандалия и се приближихъ до мангала, гдѣто се грѣехатѣ, за да си сгрѣя ръцѣтѣ, понеже бѣте доста студено. Сѣднахъ помежду Омера и Дине. На срѣща ми сѣдеше Тодоръ. Омеръ изважда изъ пояса си кутията съ тютюнъ и ме почества, като ми казва: "буйрумъ Анастасъ чорбаджи." Азъ взѣхъ кутията и му благодарихъ съ думата "евала." А отъ срѣща Тодоръ ме почества съ чаша ракия. Взѣхъ и ракията, направихъ си цигара и испихъ ракията и почнахъ да ги разпитвамъ за положението и за нѣщо ново. Понеже това врѣме всѣки часъ чекахме новини за сблъскване съ аскери и чета затуй и запитахъ за новини. Отговори Омеръ:
„Ново има Анастасе, фекатъ много лошо. Той йНикола Писодерлията Влаотъ еменъ снощи на 12 саата го тепватъ на Бухъ и денесъ ги донесватъ драскало Филипъ Вълчковъ, Танасъ Чокревъ, Карамфилъ Иошевъ, Траянъ Ханджията и Стефанъ Браяновъ, а Стефо ранетъ въ раката и клаватъ укюмато въ апсъ."
Азъ останахъ очуденъ прѣдъ нихъ, ужъ не знаехъ нищо за това. Подиръ единъ часъ азъ, Тодоръ и Диме отидохме при затворницитѣ.
Влизаме въ двора на затвора. Стражаритѣ не ну позволиха да идѣмъ да се разговоримъ съ тѣхъ до като не ги пущатъ на пайдоса. Ние чакахме още половина часъ и врѣмето дойде. Гвардянина отиде първо да отвори вратата на горния етажъ и излѣзоха множество затворници, между нихъ излѣзоха и Карафмилъ Иошевъ,
18
Стефанъ Браяновъ и Траянъ Ханджията. Гвардянина отидѣ да отвори и първия етажъ, отъ гдѣто излѣзоха нѣколко паликарета четници, що прѣди една недѣля бѣхѣ докарани отъ с. Негованъ, гдѣто се бѣха прѣдали на няколко аскери като кози. Между тѣхъ излѣзнаха Филипъ и Танасъ. Но що да видишъ — като мъртви. Едно че бѣха много бити, второ тая вечерь ги бѣха държали въ селото безъ огънь и покривка и на зараньта когато ги докараха въ Леринъ бѣше доста студено та за туй бѣха поблѣднели и изглеждаха като мъртви. Когато ги пущаха затворницитѣ, стражаритѣ ни изпъдиха вънъ отъ двора и затвориха портата на градежа. Той бѣ отъ дъски и направенъ колкото да запази да не избѣгне нѣкой отъ затворницитѣ. Ние застанахме вънъ отъ двора, близо до градежа. Дойдоха и тѣ отъ срѣща и почнахме да е здравуваме, но друго абсолютно нищо не можахме да ги питаме, понеже стражаритѣ стояха до насъ и често ни разпъждаха да не говоримъ. Подиръ единъ часъ ги затвориха. Отъ тѣхъ нищо не можахме да разберемъ, а само ни поръчаха да имъ занесемъ дървени въглища, завивки и малко туршия, бѣло зеле и чушки. Тодоръ Чокревъ Ханджията отиде да имъ донесе покривки и въглища, а азъ отидохъ при вуйка си Браянъ Гьошевъ, гражданимъ, да взѣма туршия. Отидохъ при вуйча си и му разправихъ за станалото. Вуйна ми Цона се дигна и скоро скоро донесе туршията и ми казва: "иди занеси имъ това и ако искатъ още, дойди пакъ да имъ занесешъ, а азъ утрѣ ще имъ направя една баница." Взѣхъ чушкитѣ и зелето и имъ го занесохъ. Тѣ останаха крайно благодарни. А паликаретата ни гледаха съ криво око. Азъ се завърнахъ въ ханътъ си.
На сутриньта още рано отидохъ при вуйна си Цона да я попитамъ да ли ще може да направи онова що е казала вчера. Отидохъ и намѣрихъ вуйча си Браяна като си пие ракията. Той йми казва: "сѣди внуче да се напиемъ по една ракия!" Азъ му отговорихъ: "добрѣ, вуйче, да се напиемъ, ами Филипъ и Танасъ не знамъ дали ще се освободятъ, защо работата тѣжи повече на тѣхъ и ме е страхъ." А вуйко ми рече: „Не бой се, внуче! Нали турската работа е все за пари, не ще бъде за дълго врѣме тѣхното арестуване — ще се освободятъ." Поразговорихме се съ вуйна ми
19
и я запитахъ кога ще бъде готова баницата, а тя ми отговори: "около пладнѣ да дойдешъ и тогава ще бъде готова баницата."
Азъ излѣзохъ и отидохъ на ханътъ. Вървейки по улицата гледамъ всички турски дюкяни отворени и въ всѣки дюкянъ сѣдатъ по нѣколко души турци и се грѣятъ на мангала. А кафеджиитѣ постояно имъ носятъ кафе отъ единъ дюкянъ въ други. Турцитѣ пиеха кафето и пушеха тютюнъ съ нергелетата и се разговаряха. Чувамъ че говореха нѣщо като: "Буфъ, Буфъ, гяурларъ!" Но не можахъ да разбера защо бѣ това, защото незнаехъ турски. Отидохъ си въ ханътъ, посѣдѣхъ малко и дойде сайбията на ханътъ, Наки Кънето, влиза вътрѣ, разгледва долѣ горѣ разбира се като стопанинъ, и влѣзе въ бакалницата и ми казва: "Добро утро, Анастасе! " Азъ му отговорихъ и му подадохъ сандалията да сѣдне, понеже бѣше старъ човѣкъ, пъкъ при това и куражлия и образованъ. Когато почнеше да говори, като че ли съ чашка ударя, и самитѣ турци се боеха отъ него, даже го нарѣкоха Наки Кънето, а той се пишеше Наки Зисовъ. Наки почна да ме пита за станалото съ Филипа и Танаса. Азъ взѣхъ кафе и една чаша комова ракия и сѣднахъ до мангалътъ. Давамъ му ракията и почнахъ да правя кафето и му отговорихъ:
"Ето какъ стана работата: Когато се уби Никола тѣ били въ третата стая и нито са чули гърмежа на реворвера. Но като бѣгалъ народа тѣ гледали изъ прозореца и останали смаяни, че какво ще бъде това. Въ стаята били още нѣколко души и разглеждали нѣкакви селски работи. Тѣ се рѣшаватъ да излѣзатъ навънъ, а другитѣ единъ по единъ избѣгватъ покрай зида на ханътъ, а Филипъ и Танасъ останаха и отидоха край юзбашията да видятъ що гюрултия има. Отивайки съглеждатъ въ хендекътъ човѣшки трупъ. И двамата си рѣкли че не е добрѣ тая работа, но не могли да бѣгатъ — аскерътъ билъ прѣдъ нихъ. Отиватъ тамъ и изведнъжъ почнали да ги биятъ и да ги питатъ кой уби Никола."
Наки си помисли малко и отговори:
"Тѣ ще лѣжатъ няколко мѣсеца въ затвора, но не тукъ, а въ Битоля, и слѣдъ шесть седемъ мѣсеца затворъ ще се освободягь, но ще трѣбва около 200 или 300 лири. Вашето село не иска да знай съ толкова пари. Тукъ въ Леринъ нѣма да ги държатъ, защото тукашния хюкюматъ се състои само отъ цигани и тѣ не могатъ да разрѣшатъ дѣлото."
Както каза Наки, така и стана. Той си испи кафето и поседе до 11 часа.
20
Поразговорихме се и си отидѣ за ручекъ, а азъ отидохъ при вуйча ми Браянъ.
Намѣрихъ вуйка ми и вуйна ми като се разговаряха. Тѣ си казвали че скоро ще пристигне Анастасъ, а баницата не е готова още. Вуйко ми Браянъ и вуйна ми Цона ме много обичаха, понеже ме намираха по личностьта на сина имъ Филипъ. Тѣ ми казаха: "Сѣди си внуче още малко до като се изпече баницата." Азъ сѣдохъ още 15 минути, пихме още ракия и почнахме разговоръ за Филипа и Танасъ. Вуйко ми почна да ми разправя също така, както ми каза и Наки. И азъ му отговорихъ: "Дай Боже така да бъде, вуйче Браяне!" А той ми каза: "ако не излѣзе работата така, да ми кажешъ нищо не знаешъ вуйче!" Наистина и вуйко ми що ми казваше за нѣкакви работи всичко се сбъдваше, понеже бѣ образованъ човѣкъ. Той бѣ и първия майсторъ въ Леринъ отъ зидарлъкъ и дограмаджилъкъ. Той съ баща си Гьорше направиха нашата църква Св. Никола, Архиепископа мирликийнскихъ чудотворца, който празднуваме на 6-й Декемврий. По здравина и величина на дали има подобна църква въ Македония; тя построена въ 1872 г. вѣ врѣмето на въстанието, когато гнъснитѣ тирани изгорѣха нашето село. Въ това врѣме тѣ удряха съ нихнитѣ катаръ топове върху църквата, но гюлетата се отблъсваха и ненанасяха никаква врѣда.
Врѣмето скоро измина. Стана 12 часътъ. А и баницата бѣ вече готова. Вуйна ми Цона извади тепсията, обвия въ една бохча и прибави още малко сирене и ми я даде дая занеса. Взѣхъ баницата и тръгнахъ. Отидохъ въ затвора и ето го гвардянино прѣгледа баницата и му я даде на Филипа и Танаса. Тѣ благодариха милостинята на вуйка ми Браяна и второ благодариха услугата ми.
Слѣдъ нѣколко дни взѣха Филипа, Танаса, Стефанъ Браяновъ, Карамфилъ Иошевъ и Траянъ Ханджията и ги отвѣдоха въ Битоля. Филипа и Танаса, Карамфила и Траяна туриха ги въ затвора, а Стефанъ Браяновъ отнѣсоха у баджанака му Хаджи Гьорги, който отъ прѣди година бѣ напустналъ селото ни Бухъ и бѣ дошелъ да живѣе въ Битоля. Въ неговата къща седе Стефанъ и тамъ дохождаха докторитѣ до като извадиха нагантовия коршумъ и излѣчиха ранитѣ му. Послѣ излѣчението, Стефанъ бѣ отведенъ въ хукюмата за разглеждание на дѣлото. Стефанъ, Карамфилъ и
21
Траянъ бидоха освободени, а Филипъ и Танасъ останаха въ затвора.
Но селското управление взѣ грижата за освобождението имъ.
Единъ день ставатъ пѣколко първенци отъ нашето село и отиватъ въ Битоля, за да дирятъ срѣдство за освобождението на Филипа и Танаса. Отидоха при адвоката Юсуфъ Ефенди и почнаха разговоръ да ли ще може да се започне работа за освобождението имъ. Юсуфъ Ефенди имъ отговори: "азъ съмъ напълно увѣренъ, че ще ги освободя, но ако ми заплатитѣ 300 лири, отъ които половината сега, а другата половина въ врѣме на освобождението." И селянитѣ се съгласиха и му бронха 150 лири. Юсуфъ Ефенди започна работата въ първитѣ дни на пазърлъка и слѣдъ седемъ мѣсечния затворъ ги освободи въ края на м. Юний 1907 година.
Филипъ прѣкара въ затвора безъ да усѣти нѣкакво болѣдуване, а Танасъ бѣше тѣжко болѣнъ. Неговата болѣсть можемъ да кажемъ че приличате на охтика. Причината на това бѣ откарвакето имъ посрѣдъ зима отъ село въ града, спането безъ завивка и на
Страница шеста.
студено; отъ друга страна тѣ бѣха много изтезавани и отъ тѣжкия побой добиха и ревматизмъ. Филипъ скоро оздравѣ, а Танасъ не можа да се излѣкува и слѣдъ малко врѣме болѣстъта му се обърка на охтика. Танасъ живѣ още нѣколко мѣсеца и на 18 Октомврий 1907 год. прѣдаде Богу духъ. А Филипъ Н. Вълчковъ отъ освобождението му до 15 Октомври 1907 г. прѣкара врѣмето прилично, а слѣдъ това пакъ въ неспокойствие. Отъ 1 Октомври почна да се събира милиция въ нашето село, за да нападнемъ и изгоримъ с. Раково, което е на единъ часъ разстояние отъ Бухъ.
- (Раковчани - първитѣ елини въ Битолския окръгъ. Раковчанинътъ Капиданъ Павле Николевски убива бухчани - овчари и дървари. Изгарянето на с. Раково)
Раково е въ Битолския окръгъ. Раковчани бѣха първитѣ елини въ Битолския окръгъ. Но тѣ не приличаха за първи елини, а за първи чалмари, първи простаци, защото споредъ обичаитѣ имъ и споредъ неграмотностьта имъ са първитѣ простаци въ свѣта. Покойния Наумъ Бухчето, който се бори дълги години за народностьта и за своя матеренъ езикъ въ родното му село, и най послѣ стана жертва за освобождението на Македония и се уби въ с. Драгошъ прѣзъ 1905 г. много съвѣтваше раковчани, но като не можеше да имъ тури память въ главата, обърна съ тоягата и ги тълчаше като давяци, като мечки, но мечкитѣ се научаватъ хоро да играятъ,
22
но тѣ хора не станаха. Като казахме, че раковчани бѣха първи елини, честь на това отгорѣ дава му се възможность отъ окръжния имъ елински комитетъ щото по пограничнитѣ имъ села да се ръководи отъ с. Раково и отъ капиданството на Кирионъ Павле П. Николевски отъ същото село. Капиданъ Павле отъ по рано бѣше въ Америка и напустна Америка въ 1905 г. и пристигна въ родното му село на края на есено врѣме. Павле още при пристиганието му започна да се сношава съ тѣхнитѣ паликарета (андарти) и няколко турци и единъ арапинъ въ гръцка форма, които изклаха седемнадесетьтѣ души невини българи въ с. Кладораби, Леринско. Тѣ бѣха расположени въ Раково, като че ли са въ Атина, на нашитѣ раковчани паликарета не имѣ оставиха нито кокошка нито жена или мома незачекнати, защото не бѣха дошли за свобода, а за кокошки и жени. Прѣди всичко нашитѣ раковчани не искаха да се махнатъ отъ елинизма, а все настояваха въ него. Капиданъ Павле Раковски като видѣ, че се сладки яретата и кокошкитѣ и за да се покаже прѣдъ селянитѣ, става прѣзъ зимата фираръ, безъ да заслужи за такъвъ. Прѣкара зимата въ четничество и на пролѣтьта прѣзъ 1906 г. се провѣзгласи за капитанъ. За да му се отличи капитанството Павле стана единъ денѣ и съ нѣколко другари дохожда въ Бухскитѣ долини и се скрива. Прѣзъ нощьта напада овчаритѣ които си чуваха овцетѣ по нивитѣ. Пандо М. Гичовъ заедно съ жена си, Василъ С. Дивитаровъ съ жена си, Митре Андоновъ съ една ръка и жена му, Танасъ С. Бакушовъ и Трайко Н. Баьовски бѣха изклани като агнета, а женитѣ вързаха за да не съобщятъ въ селото, но тѣхния писъкъ се разнасяше въ околностьта. На разсъмване женитѣ се свѣстихха и отидоха да потърсять мъжетѣ си и малко по-отстрана какво да видятъ? Мъртви трупове заклани като ягнета. Женитѣ пискаха. И въ селото се разбра вече, народа излѣзе да види грозното убийство отъ нашитѣ врагове гъркомани и се ожалости. Но тѣ бѣха още ненаситни и се опитаха да изгорятъ селото, и когато по главнитѣ капитани дойдоха, за да видятъ дали ще могатъ да изгорятъ Бухъ, тѣ отдалеко го гледаха и питаха: "афто ине то Буфи?" (това ли е Буфъ?) И му отговаряха, че е това. А капиданитѣ казваха: "ти дияволо море афто день ине хорьо, афто ине полития рей! писо! писо! день бороме мисъ нато капсоме!" И така тѣ се разбягаха.
23
Но душата пакъ не имъ бѣше на спокойствие. За второ отличие капиданъ Павле трѣбва да убие още петима дървари. Капиданъ Павле взима другари раковчани и отъ сталнитѣ имъ андарти отиватъ въ Бухската планинна мѣстность именуема "Самия Орманъ" и се скриватъ тамъ. А бухскитѣ дървари приближаватъ тамъ и щомъ пристигнаха дърваритѣ и същеврѣмено извадиха секиритѣ и почнаха да сѣкатъ дърва. Капиданъ Павле се разпръстна съ другаритѣ на горѣ на долѣ и почнаха да стрѣлятъ върху дърваритѣ. Но кого ще убиватъ? Чича си, брата си, братовчеда си, зета си и кръстика си. Тамъ тѣ убиватъ Младенъ Цвѣтковски, 60 годишенъ човѣкъ, братовчедъ или стрико на капиданъ Павле; убиватъ и Гюрги Дамчевъ, 65 годишенъ, Андрея Виткаровъ, 55 годишенъ, Димитри Ф. Симовъ и Павле Т. Скумановъ, 30 годишни. Това стана на 21 - 22 Септември 1907 година.
Димитри и Павле бѣха дошли прѣди три дни отъ Америка и станаха жертва за българската народность.
Това бѣше върха на всичко и трѣбваше да се отмъсти на раковчани. Както казахме отъ по рано, на 1 Октомврий почна да се прибира милицията и за 3-4 дни бѣше готова да нападне. Четата нападна Раково въ понедѣлникъ послѣ пладнѣ и за 3-4 часа цѣлото Раково се обърна на пепелище. Милицията се състоеше отъ нѣколко войводи, имено: Наце, Дзоле Банички и Петре Германски и др. Отъ четата падна само единъ четникъ убитъ, а отъ раковци отъ десетина души жени и мъже. Послѣ изгарянето на Раково, раковчани отидоха въ Битоля да съдятъ Бухчани защо имъ изгорили селото. Тѣ претендираха, че познавали нѣколко бухчани които горили селото, но напраздно, не можаха нищо да направятъ. Хукюмата повика набѣдѣнитѣ бухчани и между тѣхъ Ф. Н. Вълчковъ, но слѣдъ нѣкотко дни хукюмата ги изважда да ги съди, но отъ бухчани никой не каза, че е билъ да гори Раково. Като видѣ това хукюмата поиска да ги освободи, но раковчани настояваха да лѣжатъ и друго благодарение на раковчани що прибавиха още че и милязимимътъ бухски билъ придруженъ отъ четата, когато горѣли селото. (По турско врѣме войводитѣ носѣха милязимски дрѣхи и това накара раковчани да се съмнѣватъ въ милязимина.) Като чу това хукюматътъ, изпъди ги, а бухчанитѣ ги освободи. Не знаеше ли хукюматътъ, че причината за изгарянето на Раково е Бухъ?
24
Тѣ знаеха много хубаво още когато ни убиха овчаритѣ и дърваритѣ. Тогава хукюматътъ нали трѣбва да гледа правото? Тѣ ни убиха 10 души, а ние имъ изгорихме 150 къщи и убихме 10 души, значи селото що му изгорѣхме и всичко що му обърнахме на пепелище бѣ за память на Раковчани.
- (Свещеникъ Филипъ Н. Вълчковъ)
Като се освободиха нашитѣ бухчани, между тѣхъ се освободи и Филипъ Н. Вълчковъ. Той сѣде въ селото ни до 15 Мартъ и като видѣ, че е опасно да се живѣе и трѣбва постояно джубето да му е обѣсено въ битолскитѣ затвори, рѣши се да напусне селото и на 15 Мартъ 1908 г. избѣга въ София, гдѣто прѣживѣ до обявяването на Конституцията. Г. Вълчковъ като разбра за конституционото управление въ Македония, съ голѣма радость се завърна въ родното си мѣсто да се понарадва на свободата. Но тая свобода, тая радость не бѣ за дълго врѣме.Тоя пъть Филипъ трѣбваше да търпи вече.
Филипъ като свърши Семинарията въ Цариградъ трѣбваше приеме свещеническия чинъ и това се сбъдна. И първата служба се извърши отъ Негово Блаженство на първия день на Рождество Христово 1908 г. въ църквата на Св. Никола. И послѣ смъртьта на Негово Благоговенство св. Стефанъ Алабаковъ, който прѣдаде Богу духъ на 4й Априлъ 1909 г. постъпи свещеникъ Филипъ Н. Вълчковъ.
Отецъ Филипъ бѣ народолюбивъ човѣкъ и тъй прѣкара свещеничеството си благополучно до освобождението на Македония отъ турското робство прѣзъ Октомврий 1912 г.
Дзоле Георгиевъ
Убитъ на 31 Декември 1909 г. отъ злодѣйска правителствена ръка.
Четиръ дни прѣди убийството говори въ грамадния митингъ, държанъ въ Леринъ по случай падарския въпросъ.
Изгледѣ на село Буфъ, Леринско (Македония)
Хоро въ село Буфъ, Леринско, Македония подъ гръцко робство
Настоящата брошура се намира за продань при автора
Αnastas D. Petlichkoff
423 E. Hopocan Ave. Barberton, O.
— Цѣна 15 сента —
