Националнитѣ малцинства и самоопределението на народитѣ. Трагедията на Балканитѣ

 

Павелъ П. Шатевъ

 

 

Печатница „Съгласие“

София 1936

Сканове в .pdf формат (78 Мб)

 

  1. Предговоръ  1—6

  2. Народъ, нация, държава  7—11

  3. Покровителството на малцинствата. Историческото развитие на въпроса за малцинствата (Положението на християнскитѣ малцинства въ Отоманската империя)  11—21

  4. Договоритѣ за защита и покровителство на националнитѣ малцинства, сключени следъ всеобщата война  21—22

  5. (Покровителството на малцинствата.) Малцинствениятъ въпросъ на Парижката конференция  22—24

  6. Постановленията, съдържащи се въ договоритѣ за миръ относно защитата и покровителството на малцинствата (Договорътъ между Главнитѣ съюзни и сдружени сили и Кралството на Сърби, Хървати и Словенци отъ Сенъ-Жерменъ, 10 септемврий 1919 г.) 24—32

  7. Въпросътъ за националнитѣ малцинства  32—36

  8. Държавната идея и идеята за нацията  36—39

  9. Всеобщата война и националнитѣ малцинства  39—42

10. Националнитѣ малцинства въ Европа (Югославия (Македония, Западнитѣ покрайнини), Ромѫния)  42—37

11. Трайностьта на мирнитѣ договори (Народностнитѣ малцинства въ Франция)  47—50

12. Обществото на Народитѣ и национал. малцинства  50—56

13. Асимилирване на македонцитѣ въ Югославия  57—61

14. Къмъ реформи въ процедурата на Съвета на O. Н. относно народностнитѣ малцинства  61—67

15. Ревизията на договоритѣ за миръ сключени следъ всеобщата война  68—78

16. Тритѣ начини или форми за разрешението на въпроса за националнитѣ малцинства  79—86

17. Трагедията на Балканитѣ  87—91

18. Кризата въ балканскитѣ държави  91—94

 


 

Забележка. По една техническа грѣшка, на стр. 42, подъ заглавието „Националнитѣ малцинства въ Европа“, първитѣ седемь реда се приповтарятъ, като при това пропуснато е да се отбележи, че сведенията, които се даватъ сѫ взети отъ една статия на г. проф. Г. П. Геновъ, публикувана въ в. „Миръ“ бр. 9610 отъ 26 юлий 1932 год.

 

 

Отъ сѫщия авторъ:

 

1. Заточението въ Сахара-Фезанъ

София, 1910 год. Стр. 230. — Цена 50 лева

 

2. Въ Македония подъ робство. Солунското съзаклятие (1903 год.) (подготовка и изпълнение)

София, 1934 год. Стр. 350. — Цена 80 лева

 

Наскоро ще се сложи подъ печатъ:

3. Нацията, националниятъ въпросъ и империализма

 

 


 

1. Предговоръ

 

Всеобщата война се прекрати презъ 1918 г., обаче отъ тогава и до днесъ тя продължава, само че не на бойнитѣ полета, a на економическа и политическа база. Народитѣ сѣкашъ се намиратъ въ една непрекѫсната борба, води се най-ожесточената стопанска война, каквато до сега историята не е виждала и това именно създава общия хаосъ въ международнитѣ отношения.

 

Следъ прекратяването на военнитѣ действия отпочна се една яростна борба на економическа почва, като всѣка държава се зае да увеличи и рационализира своето производство не само да задоволи своитѣ вѫтрешни национални нужди, a и да изнесе излишнитѣ земедѣлчески и индустриялни произведения на външния, международенъ пазаръ. Освенъ това, всѣка държава произволно увеличи своитѣ митнически тарифи, сир. постави изкуствени и силни прегради, подъ благовидния претекстъ — да засили, защити своето земедѣлческо или индустриялно производство. Митническитѣ прегради, които държавитѣ издигнаха, ги превърнаха въ самозадоволяващи се стопанства, a това, по необходимость, повлече обезценяването на много мѣстни произведения, особено въ земедѣлскитѣ страни. Предизвика се една голѣма дефлация, спрѣха кредититѣ, като се създаде единъ общъ крахъ, както въ земедѣлскитѣ, тъй и въ индустриялнитѣ страни въ цѣлия свѣтъ, поради намалената покупателна мощь на производителното население — селско и градско, сир. поради голѣмото обедняване на народнитѣ маси — консуматори. Военнитѣ контрибуции, наречени репарации, наложени на победенитѣ държави и военнитѣ дългове, които не сѫ по силитѣ и на безъ това задлъжнѣлитѣ държави [1], рационализирането на производството, което изхвърли една армия отъ 35—40 милиона безработни, още повече увеличиха

 

 

1. Споредъ германския професоръ д-ръ Юлиусъ Хиршъ, салдото на свѣтовнитѣ политически дългове (безъ репарационнитѣ) презъ 1932 г. сѫ 54,5 милиарда марки (1571,4 милиарда лева) и международнитѣ частни дългове 234 милиарда марки (7159 милиарда лева). Всичкитѣ дългове възлизатъ на 268.5 милиарда марки (7,89 билиона лева). За тѣзи дългове трѣбва да се плаща годишно 16—18 милиарда марки лихви и амортизации (450—480 милиарда лева). A това е почти невъзможно, като се знае, че цѣлата международна търговия възлиза на стойность 145 до 150 милиарда марки (4,12 билиона лева).

 

 

4

 

общия крахъ, и по тоя начинъ се стигна до една нечувана по своитѣ размѣри обща економическа, финансова политическа криза, каквато човѣчеството не е виждало до сега.. A още по-страшното е, че тази криза нѣма изгледи бързо да се прекрати. Напротивь, всѣки день се засилва и по всичко изглежда, ще продължи още много . . . Навсѣкѫде мизерия, несигурность и опасность! Криза общостопанска, економическа, финансова, политическа, вѫтрешна и международна.

 

„Тази криза не е преходна, защото причинитѣ ѝ лежатъ въ самата система на сегашнитѣ економически отношения. Кризата е криза на самия капитализъмъ, неспособенъ вече къмъ творчество, завършилъ цикъла на своитѣ постижения, отреченъ отъ съзнанието на маситѣ. Но етатизма въ своитѣ проявления не дава задоволително разрешение на проблемитѣ, които предстоятъ да бѫдатъ успѣшно ликвидирани.

 

Човѣчеството се люшка между чука и наковалната, на капитализма и етатизма, за да намѣри своето равновесие въ една нова, синтетична система на творческа, економическа и политическа демокрация, очистена отъ лъжелиберализма и съчетаваща индивидуализма и колективизма въ едно хармонично цѣло“.

 

Днешната криза — казва професоръ Никола Мърей, ректоръ въ колумбийския университетъ въ Ню-Йоркъ и председатель на Карнегиевата дотация за международенъ миръ — не прилича на другитѣ кризи, които свѣтътъ е изживѣлъ въ миналото. Настоящата криза нѣма да спре своя ходъ автоматически, така както е било въ миналото.

 

Кризата, която е обхванала човѣчеството има международенъ характеръ и трѣбва да се лѣкува съ международни срѣдства. Ето защо, заключава г. Бътлеръ, свѣтътъ не ще може да запази свободата си, ако не се създаде истинско равенство и пълна справедливость между държавитѣ и отдѣлнитѣ граждани.

 

Колкото и да сѫ правдиви и логични думитѣ и заключението на проф. Н. Бътлеръ, все пакъ, всѣка държава отдѣлно ще трѣбва да намѣри срѣдства и сили, преди всичко въ себе си, за да се облекчи настоящата криза, безъ да чака мѣркитѣ, които се налагатъ отъ общъ, международенъ характеръ. Въ противенъ случай свѣтътъ ще изпадне въ едно хаотично положение, изходътъ на което е пъленъ съ голѣми неизвестности и изненади, защото ако сегашното положение остане, или война или обща революция очаква човѣчеството.

 

Но едновременно съ това нека отбележимъ, че погрѣшно е схващането, какво, злото е само въ бушуващата общостопанска, економическа, финансова, политическа или психологическа криза. . . Освенъ споменатитѣ кризи въ свѣта, особено

 

 

5

 

въ Европа, сѫществува и една друга криза — националната. Тя макаръ и да се покрива съ общостопанската, все пакъ, взета съ сѫществуващата политическа и психологическа кризи, сѣкашъ въ нѣкои страни, каквито сѫ напр. Балканитѣ доминира надъ економическата и политическата кризи. Ето защо, безъ да се пренебрегва общостопанската, економическа и финансова кризи, трѣбва да се търси цѣръ, да се взематъ мѣрки за премахването и на националната криза, особено тамъ, кѫдето политическитѣ и национални въпроси сѫ много преплетени.

 

Националниятъ въпросъ, обаче, сѫществува не само като проблема на отдѣлната нация, a и като международна проблема, като въпросъ за осигуряване общия прогресъ чрезъ осѫществяване на максимално благоприятни условия за културното развитие на отдѣлнитѣ народи и държави, осигуряване на общия миръ, на нормалнитѣ економически и културни връзки и отношения между народитѣ и държавитѣ, като въпросъ за гарантиране и прокарване въ живота най-светото човѣшко право — правото на национална свобода и национално самоопредѣление.

 

Въ най-новитѣ времена навсѣкѫде по свѣта (като изключимъ С.С.С.Р.) изострената борба за сѫществуване между народитѣ поставя и националния въпросъ въ една болезнена и все повече изостряща се форма и то не само като въпросъ на отдѣлна нация, но и като международна проблема. Всеобщата война и развиващитѣ се следъ нея международни стопански и политически отношения не само не доведоха до едно ориентиране на работитѣ къмъ разумно и благоприятно за общото развитие разрешение на националния въпросъ като международна проблема, но създадоха едно крайно обтегнато и изострено положение, което се изразява въ засилването на общата несигурность, трескави и крайно изтощителни въорѫжения, ограждане на отдѣлнитѣ държави съ митнически бариери и автархия (затвореното национално стопанство), къмъ парализиране на нормалната търговска обмѣна. A всичко това иде само да обремени и направи още по-тежка и непоносима голѣмата международна стопанска криза и да я превърне въ неизцѣрима социална болесть.

 

Това положение въ международнитѣ отношения се дължи главно на обстоятелството, че легитимния стремежъ къмъ осигуряване условия за културно развитие, къмъ свобода и самоопредѣление на нацията се превърна, подъ влиянието на непосрѣдственитѣ и груби интереси на економически силнитѣ обществени слоеве въ голѣмитѣ държави, въ стремежъ къмъ осигуряване и завладяване чужди пазари, економически и стратегически територии, къмъ подчинение и асимилиране чужди

 

 

6

 

населения, економическо разорение на своитѣ конкуренти, или съ други думи, дължи се на обстоятелството, че национализма се превърна въ хищенъ, безогледенъ, свирепъ империализъмъ.

 

Въ особено остра форма е сѫществувалъ и продължава да сѫществува националния въпросъ въ централна Европа и особено на Балканитѣ.

 

За българския народъ разрешението на националния въпросъ въ най-новитѣ времена е представлявало цель на редица кървави революционни движения. на кръвопролитни войни, на най-отчаяни свърхнапряжения и непосклни жертви. Той е поглъщалъ и изтошавалъ силитѣ и срѣдствата на нацията; въ негово име преобилно се е лѣла най-скѫпата българска кръвь и сѫ давани най-голѣмитѣ материални и морални жертви.

 

Но българскиятъ националенъ въпросъ не е разрешенъ. Края на последнитѣ две войни бѣше катастрофаленъ за нашето национално дѣло. Титанскитѣ усилия на българския народъ, неговитѣ страдания и жертви, неговитѣ революционни подвизи и епически бойни победи не доведоха до нищо сѫществено, не помръднаха напредъ разрешението на националния въпросъ. Нѣщо повече. Българския народъ изгуби силни и незамѣними позиции, понесе катастрофални и едва ли вече поправими загуби.

 

Основната причина на всичко това е липсата на ясна мисъль, ясни разбирания, разумно рѫководство, както и липсата на достатъчна морални сили за преодоляване на дребнавия личенъ и груповъ егоизъмъ, доколкото той се изпречваше като препятствие на пѫтя на разумната творческа дейность за разрешението на националния въпросъ.

 

Днесъ по-добре ли сме въ това отношение, отколкото по-рано? Извлекли ли сме необходимитѣ поуки? Намѣрили ли сме истинския, разумния пѫть?

 

Уви, това далечъ не може да се твърди. Обстановката се е промѣнила. Но въ нашата обществена и политическа мисъль цари лутаницата, мъглата, слѣпотата на миналото, дребния личенъ и груповъ интересъ.

 

Повече свѣтлина, повече яснота и разбиране въ проблемата на националния въпросъ — това е една отъ най-повелителнитѣ нужди на момента; това е първата предпоставка за разумна творческа дейность въ тая посока.

 

Да съдействува по силитѣ си за задоволяването на тая сѫдбоносна по значение нужда отъ повече свѣтлина върху всички въпроси въ свръзка съ голѣмата национална проблема — ето цельта на нашия трудъ.

 

 

7

 

2. Народъ, нация, държава

 

Народъ, нация, националность, държава сѫ отдѣлни, различни понятия, които не трѣбва да се смѣсватъ едни съ други.

 

Много учени, юристи, социолози, общественици-специалисти, въ продължение на повече отъ единъ вѣкъ, отъ като националната идея взе надмошие и придоби, тъй да се каже, гражданственость, сѫ се занимавали и се занимаватъ съ въпроса за нацията, като се стараятъ, колкото се може по-опредѣлено, да дадатъ едни по-точни дефиниции на понятията за нация, народъ, националность, държава. Тукъ. безъ да разглеждаме различнитѣ схващания и дефиниции на горепоменатитѣ понятия, ще кажемъ, че нацията е едно общо понятие, различно отъ понятието народъ, държава. Нацията е сборъ отъ хора, живущи върху една опредѣлена територия, сборъ на хора отъ една и сѫща раса, единъ езикъ, еднакви обичаи, еднакви отличителни качества. A държавата е само единъ конститутивенъ елементъ (настройка), политически изразъ на интереситѣ и волята на гражданитѣ или часть отъ тѣхъ, единъ инструментъ на нацията. Държавата е обществената организирана сила, въ която се концентрирвать за изпълнението на законитѣ и общата отбрана силитѣ и правата на тоя сборъ отъ хора. Всичкитѣ индивиди на една нация сѫ свързани чрезъ една естествена връзка, която се нарича националность (Ernest Leher).

 

Нацията е устойчива общность въ езика, територията, економическия животъ и психологическия складъ, който се проявява въ общностьта на културата. Така че подъ понятието нация трѣбва да се разбира опредѣлена съвокупность отъ индивиди, която има следнитѣ четири характерни признаци: единство въ езика, еднаквость въ територията, единство въ економическитѣ връзки и еднаквость въ националния характеръ, което се изразява въ литературата, живописьта, музиката и т. н. Именно тия четири признаци опредѣлятъ понятието нация, която е продуктъ преди всичко на исторического развитие. Но нека отбележимъ, че това не значи какво нѣкои народи, които не притежаватъ тѣзи четири признаци, нѣматъ основание и право да образуватъ свои отдѣлни държави, за да се развиватъ по-правилно въ културно и економическо отношения, да се развиватъ национално. Само съ точното теоретическо

 

 

8

 

опредѣление на нацията не се обуславя създаването на отдѣлни политически единици, държави, било като такива съ една нация или такива съ много националности, наричани многонационални държави каквито бѣха напр. бившитѣ Австро-Унгария, Отоманската империя, Царска Русия, каквито сѫ по настоящемъ Югославия, Ромѫния, които сѫ типични многонационални държави, обхванали, завзели територии и народи отъ различенъ расовъ, националенъ произходъ.

 

Нацията, като обществено понятие, не е нѣщо строго, конкретно. Думитѣ нация и народъ не въ всички езици се покриватъ, защото не y всички общесгва има две понятия, както y насъ, напримѣръ, гдето латинската дума нация начева да отдѣля, ако не напълно, то поне частично, особено съдържание отъ думата народъ. Последното понятие ние прилагаме къмъ масата отъ хора, които не изразяватъ нѣкое особено класифицирано явление, когато понятието за нацията като че ли се стреми да даде на сѫщата групировка отъ личности нѣщо по опредѣлено, по квалифицирано, нѣщо, което е свързано съ опредѣлени други категории обществени явления, като: организация, държавность и подобни. Така че до като подъ думата народъ ние мислимъ хората като особенъ родъ обществени личности, които не сѫ свързани на сила помежду си и които, напротивъ, въпрѣки тѣхното насилствено политическо смѣсване въ държавната организация, продължаватъ все по вече и повече да затвърдяватъ своитѣ отдѣлни права на самостоятелни обществени личности, макаръ и раздѣлени въ разни политически, географически или други, дори духовни, религиозни, граници. Тия три степени на народностно оформяване, което маситѣ преживявагь въ своята социална формация — народъ, нация и националность — съпоставятъ психологията на естественото развитие и общественостьта. Въ пѫтя на това развитие нѣма опредѣлени правила, граници и условия за преминаването отъ една степень въ друга. Тукъ играе роля по-слабото или по-силно съзнание на духовнитѣ връзки, които свързватъ хората, маситѣ помежду имъ, връзки, които въ разни времена, y разни народни маси и при различни условия сѫ различни и различно влияние сѫ оказвали върху оформяванията на народното съзнание, произходъ, съжителство, езикъ, религия, политическа сѫдба и пр. [1].

 

Националната идея е продуктъ на новата епоха въ развитието на човѣчеството като резултатъ отъ философията на Ренесанса и философитѣ хуманисти презъ време на френската революция. Въ своя ходъ тази идея е тѣсно свързана съ идеалитѣ

 

 

1. „Националниятъ принципъ въ държавностьта изобщо и y насъ частно“ отъ Проф. Б. Боевъ.

 

 

9

 

на демократизма и съ тѣхъ става единъ силенъ факторъ въ живота на народитѣ.

 

Всѣки човѣкъ, всѣки гражданинъ на единъ народъ трѣбва да има и да развива своето национално чувство, но всѣки трѣбва да бѫде противъ крайния, експанзивенъ национализъмъ, който може да причини нови катастрофи.

 

Истинскиятъ национализъмъ трѣбва да се различава отъ крайния национализъмъ, шовинизма, които могатъ да се изразътъ въ фашизъмъ, хитлеризъмъ, които отъ своя страна могатъ да раздухатъ още повече религиозния и националистически антагонизъмъ между народитѣ, вмѣсто да се развие демократизмътъ както между членоветѣ на единъ народъ, тъй и между отдѣлнитѣ народи, като членове на цѣлото човѣчество.

 

Подъ понятието национално малцинство се разбира, часть или отломка отъ единъ народъ или една националность, която главно по раса, религия или вѣроизповѣдание и езикъ — етнически се различава отъ п- голѣмата часть на населението, т. е. болшинството на населението групирано, живуще въ границитѣ на една държава. Така че ако. отъ юридическо гледище, националното малцинство е идентично съ часть, отломка на единъ народъ, ние трѣбва да видимъ какво е народъ, за да можемъ да дадемъ опредѣление на народностяото, национално малцинство. Народъ е сборъ отъ лица, свързани съ исторически, езикови, културни, религиозни или чрезъ други връзки, които лица се чувствуватъ като едно цѣло. [1]

 

„Така че тукъ различаваме обективни елементи и единъ субективенъ. Обективнитѣ елементи, разбира се, сѫ необходими, за да може да се установи сѫществуването на единъ народъ. Но, което е още по-важно, то е тъй нареченото национално съзнание, т. е. чувството и волята за образуването на единъ народъ. Тамъ, кѫдѣто го нѣма, нѣма народъ Това ни дава сѫщевременно и разрешението на единъ въпросъ, който напоследъкъ предизвика спорове въ литературата по националнитѣ малцинства. Ако се спори дали волята е сѫщественъ елементъ на малцинствата, отъ казаното отъ насъ показва до очевидность, че моментътъ на волята е сѫщо така необходимь за опредѣлянето на понятието за малцинство. както е необходимъ за понятието за народъ. И тъй понятието народность, национално малцинство е: една по-голѣма или по малка отломка, часть отъ единъ народъ т. е. отъ единъ сборъ отъ лица свързани съ исторически, езикови, културни,

 

 

1. Думата народъ, често или мнозина употрѣбяватъ и въ държавнополитическа смисъль и въ кулгурно економическа смисъль.

 

 

10

 

религиозни или вѣроизповѣдни или други връзки, които лица се чувствуватъ като едно цѣло, като се различаватъ отъ мнозинството чрезъ сѫщитѣ тия връзки, които обединяватъ тия лица помежду имъ въ опредѣленъ народъ; така че националното чувство не е достатъчно. Необходимо е освенъ това чувството, че сѫ раздѣлени чрезъ сѫщитѣ елементи, които ги обединяватъ въ единъ народъ различенъ отъ тоя, кѫдето се намира малцинството.

 

Какво трѣбва да се разбира подъ езиково и вѣрско малцинство ?

 

Езикътъ е най-важното обективно мѣрило наредъ съ историческитѣ спомени. Подъ езикъ трѣбва да се разбира оня, съ който едно лице изобщо е свикнало да си служи.

 

Тоя езикъ общо взето е майчиния. Може да се случи той да не съвпада съ официално предписания напр. отъ разпорежданията въ една държава. Сѫщо така не е необходимо той да бѫде езикътъ, който едно лице говори най-добре, но за доказване на противното може да се смѣта, че езикътъ, говоренъ отъ едно лице, е оня, на който се изразяватъ родителитѣ му, при смѣсени такива т. е. на лица отъ разна народность, езикътъ на майката „майчиния езикъ“, на който обикновено се дава първото възпитание на децата. Това обяснява нѣкогашнитѣ опити — a за жалость и сегашнитѣ — държавитѣ, завладѣли теригории съ население, говорещо езикъ, различенъ отъ езика на тѣхнитѣ поданици, за да изкоренятъ сѫщевременно — като се има предвидъ значението на езика — чувството на единство съ другъ народъ. Защото трѣбва да подчертаемъ, че езикътъ редомъ съ общата история е най важния елементъ за обективнитѣ критерии на понятието народъ [1].

 

Понятието народъ се различава отъ понятието нация по това, че е часть отъ нея или пъкъ общность отъ части на различна нации.

 

Етническитѣ религиозни и езикови малцинства, находящи се почти въ всички държави, могатъ да се раздѣлятъ на две главни категории, които пъкъ по своя съставъ и мѣстожителство биха могли да се подраздѣлятъ, както ще видимъ по-късно още на две: истински малцинства и неистински или погрешно наричани „национални малцинства“. Дветѣ главни нодраздѣления сѫ: поданици на самата държава, a други чужденци т. е. бивши или настоящи поданници на друга държава, които по силата на редъ обстоятелства, войни, революции или отдѣлни междудържавни споразумения сѫ. отдѣлени

 

 

1. Prof. Strupp „La situation juridique des macédoniens en Yugoslavie", Paris 1919.

 

 

11

 

отъ своята нация и отъ своето отечество и сѫ заставени временно или постоянно да живѣятъ въ друга, чужда за тѣхъ държава.

 

Национални малцинства е имало, има и ще има въ всички държави, защото абсолютно е невъзможно жителитѣ на една държава да се разграничатъ или отдѣлятъ съвършен» етнически отъ останалитѣ съграждани, жители на сѫщата държава.

 

Много отдавна, почти на всѣкѫде, е имало национални малцинства и още преди нѣколко столѣтия имало е фактори, които сѫ се грижили, щото тѣзи на първо време религиозни, a по-сетне езикови, национални малцинства да бѫдатъ запазени, покровителствувани отъ прекомѣрния религиозенъ, племененъ или расовъ антагонизъмъ, който въ продължение на столѣтия е сѫществувалъ и се е развивалъ въ отдѣлнитѣ различни по расовъ произходъ и религия племена и народи.

 

Въ далечното минало въ много страни и държави, поради необуздания религиозенъ, расовъ или племененъ антагонизъмъ, който умишлено или неумишленно се е подклаждалъ отъ заинтересовани, отговорни или неотговорни фактори въ различнитѣ страни и държави, нѣкой тогава религиозни малцинства сѫ били жестоко преследвани и подлагани на нечувани мѫки и страдания като сѫ били поголовно клани и унищожавани или насила пропъждани вънъ отъ държавитѣ. Поради тѣзи жестокости и тероръ упражнявани отъ владствуващитѣ нации или признати религиозни общества, въ името преди всичко на човѣщината, a после на справедливостьта и правото презъ разни времена сѫ били сключени разни договори, които да гарантиратъ поне една сравнителна свобода за етническитѣ религиозни и езикови малцинства останали да живѣятъ въ отдѣлна, чужда за тѣхъ държава.

 

 

3. Покровителството на малцинствата

Историческо развитие на въпроса за покровителството на малцинствата

 

Въ историческото развитие на народитѣ винаги е имало по-голѣмъ или по-малъкъ антагонизъмъ между лица, принадлежащи на различни вѣри, раси или народностни групи. Управляващето мнозинство е било твърде малко толерантно къмъ малцинството.

 

Въпросътъ за покровителство на малцинствата за първи пѫть се поставя въ Европа следъ Реформацията и то въ областьта на религиозното покровителство. Реформацията раздѣли западнитѣ народи на католици и протестанти. Вестфалскиятъ

 

 

12

 

конгресъ отъ 1618 год., като прогласи свободата на съвестьта и равенството на дветѣ християнски религии, даде правна санкция на станалото раздѣляне. Въ по-къснитѣ международни договори често е уговаряно изрично правото на религиозно покровителство на малцинствата. Първиятъ договоръ бѣ сключенъ презъ 1660 г. въ Олива, съ който Ливония се отстѫпва отъ Полша на Швеция. Въ него е било уговорено по единъ положителенъ начинъ свободата на съвестьта за религиознитѣ малцинства. Шведскиятъ краль се задължавалъ да гарантира свободата на вѣрата за католицитѣ, които населяватъ тая область и правото имъ да иматъ свои училища. Сѫщо така, подобни разпореждания имаше въ договоритѣ, подписани въ Нимегъ отъ 10 августъ 1678 г., въ Рийсвигъ отъ 1697 г., въ Бреслау отъ 1742 г., Варшава 1778 г., Фридрихсхамъ 1790 г. Френскиятъ краль Хенрихъ IV бѣ издалъ Нантскиятъ едиктъ, съ който се гарантирише свобода на вѣроизповѣдание на протестантитѣ въ Франция.

 

По-късно, обаче, настѫпва реакция въ това отношение и Европа преживѣ епоха на религиозни преследвания и гонения, особено по време на католическата реакция, която последва следъ Тридентския съборъ.

 

Голѣма промѣна предизвика въ това отношение Френската революция. Отъ една страна тя прогласи правата на човѣка и гражданина, т. е. правата на отдѣлната човѣшка личность, отъ друга — принципътъ за свободното самоопредѣляне на народитѣ. Тѣзи две начала : свобода на отдѣлния човѣкъ и правото на отдѣлната народность да си опредѣлятъ сами своята политическа сѫдба, играха важна роль презъ цѣлия XIX вѣкъ. Конституциитѣ и вѫтрешнитѣ закони на отдѣлнитѣ страни постепенно гарантираха елементарнитѣ и неотемлими права на отдѣлния човѣкъ ; международнитѣ от ношения, макаръ и бавно, сѫщо така довеждатъ до освобождението на много подвластни народи и до установяването на народностнитѣ държави. Религията, която въ миналото играеше такава важна роль въ международния животъ, отстѫпва почти изцѣло своето мѣсто на народностния принципъ и то не само на Западъ, но и въ Близкия изтокъ. Виенскиятъ конгресъ отъ 1815 г., въпрѣки реакцията, която се прояви въ неговитѣ решения, все пакъ гарантира религиозната свобода на белгийскитѣ католици, които останаха подъ властьта на холандсккя краль и на савойскитѣ католици, които се присъединиха къмъ Женевския кантонъ. На сѫщия конгресъ евреитѣ въ Германската конфедерация добиха известни права, каквито нѣмаха до тогава ; рускиятъ императоръ Александъръ I обеща религиозна свобода на поляцитѣ-католици, които оставаха въ лредѣлитѣ на руската империя, a Австрия и Прусия се задължиха

 

 

13

 

да запазятъ народностьта на поляцитѣ въ сѫществуващитѣ политически форми, както това ще намѣри всѣко едно отъ правителствата удобно и целесъобразно.

 

 

Положението на християнскитѣ малцинства въ Отоманската империя

 

Въпросътъ за покровителството на малцинствата представлява особенъ интересъ за работитѣ на Близкия изтокъ. Великитѣ сили последователно се намѣсваха за покровителство на християнитѣ — поданници на Турция. Особено значение въ това отношение имаше Кючюкъ-кайнарджийския договоръ отъ 1774 год., съ който Русия добиваше право да изисква отъ Високата Порта покровителство на православната църква и нейнитѣ членове.

 

По-късно самата Турция започна да гарантира, поне формално, религиознитѣ и граждански права на християнитѣ. Презъ 1839 год. султанъ Абдулъ Меджидъ издаде особенъ ферманъ, известенъ подъ името Гюлхански Хати Шерифъ, за провеждане на реформи въ Отоманската империя. Ферманътъ засѣга и положението на вѣроизповѣднитѣ и народностни малцинства: 1) гарантира живота, имота и честьта на всички поданници на империята, безъ разлика на вѣроизповѣдание; 2) еднакво данъчно облагане за всички граждани въ страната; 3) гражданско равноправие между мюсюлмани и немюсюлмани.

 

Следъ това въпросътъ за положението на християнитѣ въ Турция се повдига въ твърде широка форма на Парижкия конгресъ (1856 г.). Великитѣ сили се стремѣха да премахнатъ, поне формално старото влияние на Русия на Близкия изтокъ. Вѣрни на това начало, тѣ отмѣниха покровителството, което имаше Русия по Кайнарджийския и Одринския договори. Но най-голѣмъ интересъ представлява отъ оная епоха издадениятъ на 18 февруарий 1856 г. отъ Портата Хати Хумаюнъ. Съ този актъ турското правителство се задължава да вземе необходимитѣ и енергични мѣрки, за да осигури пълна свобода на всѣко вѣроизповѣдание, каквото и да бѫде числото на неговитѣ последователи. Хати Хумаюнътъ подчертава, че всички вѣроизповѣдни общини сѫ юридически лица и запазватъ правото си да придобивагь и владѣятъ всѣкакъвъ видъ движими и недвижими имоти, както и, че всѣко християнско вѣроизповѣдно учреждение ще бѫде поставено подъ надзора на единъ съветъ, избиранъ отъ самитѣ общини между духовнитѣ лица и мирянитѣ.

 

При създаването на българската държава, Берлинскиятъ договоръ отъ 13 юлий отъ 1878 г. положи особени грижи за покровителството на вѣроизповѣднитѣ и народностни малцинства, които оставаха въ границитѣ на отдѣлнитѣ балкански държави. Споредъ чл. 4 отъ договора, въ ония мѣста на Българското

 

 

14

 

княжество, гдето българитѣ сѫ размѣсени съ турци, ромѫни, гърци или други народности, трѣбва да се държи смѣтка за правата и интереситѣ на тѣзи населения при изборитѣ и при изработване на конституцията, a споредъ чл. 5, следнитѣ общи положения ще образуватъ основата на публичното право въ България: различието въ религиознитѣ вѣрвания и въ вѣроизповѣданието не може да се противопостави на никого, като мотивъ за изключване или недееспособность при упражняване на граждански и политически права, както и за допущане къмъ публични служби или почетни длъжности или при упражняване на различни професии и индустрии, въ което мѣсто и да бѫде. Свободата и външното упражнение на всички вѣри сѫ осигурени за всички български поданници, както и за всички чужденци, и никаква прѣчка не може да се прави, било на иерхическата организация на отдѣлнитѣ общини, било на отношенията имъ къмъ тѣхнитѣ духовни началници.

 

На отдѣлно мѣсто Берлинскиятъ договоръ предвижда гаранции за правата на малцинствата за Сърбия, Ромѫния и Черна-Гора, както и за самата Турция [1].

 

Още отъ най-стари времена, когато части отъ нѣкоя народность или религиозно общество сѫ попадали подъ чуждо владичество или, по една или друга причина, сѫ били присъединявани къмъ инородна или иновѣрна държава, търсело се е начинъ, по който малцинството да запази своитѣ особености вѣрски, езикови или други.

 

Най-толерантни въ това отношение сѫ били персийскитѣ царе. Тѣ не само сѫ се пазили да налагатъ съ сила персийската вѣра и езикъ на подчиненитѣ тѣмъ народи, но напротивъ, сѫ се старали да запазятъ особения ликъ, характеренъ за всѣка подвластна тѣмъ область. Тѣхнитѣ грижи сѫ отивали много по-далече — тѣ сѫ даже помагали на угнетени народи, заварени въ завладенитѣ отъ перситѣ страни, да възстановятъ своето народно единство и поруганитѣ отъ угнетителитъ храмове.

 

Тази епоха на толерантность свършва съ разпадането на първото персийско царство. Когато западна и срѣдна Азия и Египетъ попадатъ подъ гръцко-македонско владичество, започва епохата на насилствено елинизиране на азиятскитѣ и африкански народи. Съ минаването пъкъ подъ римска власть сѫщитѣ тия народи се подлагатъ на усилено романизиране. Скоро, обаче, се появява една нова държава, тази на партскитѣ царе отъ династията на Арсакидитѣ, царували въ 226 г. следъ Ис. Христа, която е въвела единъ режимъ на малцинствата,

 

 

1. Проф. Г. П. Геновъ.

 

 

15

 

на който могатъ да завидятъ и най-крайнитѣ привърженици на тази система.

 

Въ старата Атина и чужденцитѣ се радвали на нѣкои граждански права, които имъ обезпечавали участие въ гражданския и търговски животъ на страната. Тѣзи чужденци варвари, непокровителствувани обикновено отъ своята страна, сѫ заемали положение каквото днесъ иматъ малцинствата. Тѣхното правно положение се уреждало отъ гръцкитѣ закони. Съ политически права тѣ не сѫ се ползували.

 

Въ Римъ, въ най-старата епоха, „чужденцитѣ, подобно на робитѣ, били изключени отъ участието въ римския правенъ животъ“ и поставени извънъ законитѣ. По късно ... правата и интереситѣ на лицата, които не сѫ били римски граждани, могли да бѫдатъ защитени само посрѣдствомъ частното покровителство — патронажа — на нѣкой римски гражданинъ. По този начинъ чужденецътъ е придобивалъ права, поемалъ задължения и е бивалъ представляванъ въ сѫда чрезъ своя патронъ. Още по-късно римската държава сключва особени договори съ околнитѣ независими градове, съ които тѣ уреждатъ правоспособностьта на своитѣ граждани, пребиваващи въ другата страна. Но когато говоримъ за чужденци въ стария Римъ, трѣбва по-скоро да разбираме граждани на страни, които въ повечето случаи сѫ въ известна зависимость отъ римската държава. Въ 507 год. пр. Р. Хр. въ Римъ се установява вече преторъ на чужденцитѣ, който сѫди последнитѣ не само по римскитѣ закони, но и по чуждитѣ законодателства. Полека-лека положението на свободнитѣ лица, не придобили римско гражданство, се изравнява съ гражданското положение на римскитѣ граждани, докато въ 211 год. сл. Хр. императоръ Каракала съ тъй наречения Антониевъ законъ изравнилъ, въ областьта на частното право, всички свободни граждани на империята. Политически права, обаче, тѣ придобивали само ставайки римски граждани. Колкото се отнася до покоренитѣ страни, тѣ отначало се ползували съ известно самоуправление, при което бивали почитани езика, религията, нравитѣ и обичаитѣ на населението, която автономия тѣ не закъснявали да изгубятъ, превръщайки се въ обикновени провинции на републиката или империята.

 

Въ Римъ и Италия е сѫществувало едно вѣрско малцинство — еврейското, още преди падането на Юдея подъ римско владичество. По-късно отъ тази вѣрска община, къмъ която принадлежали и немалко римляни и инородци приели еврейството, се отдѣля християнскага черква. И двѣтѣ тѣзи малцинства сѫ били ненавиждани отъ римлянитѣ, обаче християаитѣ били много повече преследвани, поради усѫрдието, съ което тѣ обръщали езичницитѣ въ своята вѣра. Евреитѣ, обаче

 

 

16

 

живѣели затворено, като приемали въ срѣдата си само ония друговѣрци, които по свой починъ възприемали еврейството (Дубновъ 198). Християнското малцинство следъ упорита борба, която трая три вѣка, се превърна въ мнозинство и завладѣ самата държава. Императоръ Константинъ Велики (306 — 337 г.) съ своя Милански едиктъ отъ 313 г. предостави на всичкитѣ си поданици пълна свобода на вѣроизповѣданието, при което еврейското духовенство получи еднакви права съ християнското и езическото духовенства. Но още презъ царуването на сѫщия императоръ езичницитѣ и евреитѣ били подложени на редъ стѣснителни мѣрки. При това Никейскиятъ съборъ, състоялъ се въ 325 г., скѫсалъ последнитѣ нишки съединяващи еврейството съ християнството. Религиозниятъ гнетъ се усилилъ още повече при императоръ Констанций (337 — 361 г.)

 

Кратка ера на вѣротърпимость настѫпва съ Юлианъ Отстѫпникъ, който си постави за цель да възкреси старогръцката култура и езическия философски мирогледъ. Въ своята толерантность къмъ чуждитѣ религии той отишълъ дотамъ, че заповѣдалъ възстановяването на Йерусалимския храмъ. Неговото царствуване обаче траяло само две години. Отъ неговитѣ наследници най-вѣротърпимъ билъ императоръ Теодосий Великий (379—395 г.), обаче висшитѣ представители на християнската черква били тогава искрено убедени, че пълното тържество на вѣрата ще бѫде възможно само тогава, когато наедно съ другитѣ ереси бѫде унищожено и еврейството. Това вѣрване обяснява голѣмата нетърпимость, която цари презъ цѣлото срѣдновѣковие. Католицизмътъ отива тъй далече, че подъ негово влияние се изработва максимата, споредъ която правни отношения сѫ възможни само между християнскитѣ нации.

 

Въ срѣднитѣ вѣкове много е интересно положението на друговѣрцитѣ въ Хазарско и въ България. Хазаритѣ, най-близкото до първобългаритѣ туранско племе, основали силно господарство при Каспийско море. Около 730 г. тѣхниятъ великъ ханъ Буланъ и аристокрацията преминали къмъ еврейството, обаче въ държавата царува пълна вѣротърпимость. Всѣка религиозна група — a тѣ били четири: еврейска, християнска, мюсюлманска и езическа — се радвала на пълно вѫтрешно самоуправление, сѫдейки се по собственитѣ си закони отъ сѫдии едновѣрци. Върховниятъ съветъ на държавата се е състоялъ отъ седемь души, отъ които по двама евреи, християни и мюсюлмани и единъ езичникъ.

 

Въ България, тогава когато ереситѣ въ цѣла Европа се преследватъ съ огънь и мечъ, се заражда и развива богомилството. Презъ време на Асеновцитѣ дубровнишки

 

 

17

 

търговци католици се настаняватъ въ по-главнитѣ търговски центрове. Евреитѣ пъкъ още отъ най-старо време образуватъ свои общини. Отношенията на тия общини спрямо държавата били толкова тѣсни, че въ 1376 г. видинската еврейска община признала на своитѣ членове правото да се сѫдятъ предъ държавнитѣ сѫдии дори за семейни спорове отъ материално естество, произлѣзли, напр., при бракоразводъ или смърть на съпруга.

 

Въ Турция султанъ Мохамедъ II на 1 юний 1453 год., три дни следъ превземането на Цариградъ, издалъ ферманъ, който осигурявалъ на източно православнитѣ населения следнитѣ права: неприкосновеность на черквитѣ, които не могатъ да бѫдатъ превърнати въ джамии; независимъ граждански статутъ, като тѣхнитѣ бракове, раждания, погребения и всички други обичаи бѫдатъ запазени по обреда и началата на вселенската черква ; пасхалнитѣ праздници ще продължаватъ да се празднуватъ, както преди турското владичество. Съ втори ферманъ султанътъ утвърдилъ новоизбрания патриархъ (Г. П. Геновъ—11).

 

Сѫщитѣ права били признати и на трапензундската арменска патриаршия, премѣстена по султанска заповѣдь въ Цариградъ, както и на еврейскитѣ общини, на които султанътъ предоставилъ даже събирането на нѣкои държавни данъци отъ евреитѣ.

 

До реформацията въ Европа, съ изключение на Отоманската империя, испанския халифатъ, Кримъ и Кавказъ, е властвувала една единна религия, християнската, наистина раздѣлена на две черкви, западна и източна, считащи се една друга като схизматични, но не и като еретични. Съ признаването на протестанството въ многобройнитѣ му видоизмѣнения, настѫпва и нуждата отъ гарантиране правата на иновѣрцитѣ въ всички европейски държави. Това стана въ Франция съ Нантския едиктъ, който далъ редица гаранции на протестантитѣ, между които нѣкои градове и крепости, които се пазели отъ протестантски войскови части. Въ 1660 г. Швеция се задължи съ особенъ договоръ съ Полша да гарантира култа и училищата на католицитѣ въ Ливония. Въ 1678 Холандия се е задължила предъ Франция да пази свободата на католическото вѣроизповѣдание въ града Местрихтъ. Въ 1763 год. Англия се задължава предъ Франция да зачита правата на католицитѣ въ Канада. Презъ XVIII в. прускиятъ краль Фридрихъ II и австрийскиятъ императоръ Йосифъ II усвояватъ религиозната търпимость като общо начало въ управлението на държавата.

 

Англия презъ времето на Кромвеля допуща евреитѣ въ страната. Холандия, освободена отъ испанското владичество и ужаситѣ на инквизицията, гони папиститѣ, но позволява заселването

 

 

18

 

на евреитѣ и образуването на еврейски общини. Въ законитѣ отъ 1630 г. на английскитѣ колонии въ Северна Америка, Мариландъ и Родъ-Айландъ се казва изрично, че никой не може да бѫде обезпокояванъ поради религиозното си вѣрване.

 

Френската революция прогласи правата на человѣка и гражданина по редакцията на младия генералъ де Лафайетъ, главнокомандуващъ францускитѣ войски въ Северна Америка, току-що завърналъ се отъ тамъ и цѣлъ проникнатъ отъ идеитѣ на Вашингтонъ и другитѣ основатели на Северо Американскитѣ Съединени Щати. Отъ друга страна, тя прокламира принципа за свободното самоопредѣление на народитѣ. Отъ тогава започва една нова ера въ Европа.

 

Виенскиятъ конгресъ, колкото и реакционенъ да е билъ, все пакъ не е могълъ да унищожи семената на свободата посѣти презъ 26 годишния периодъ на французката хегемомия въ Европа. Така сѫ били гарантирани правата на католицитѣ въ Нидерландия и Женева, и то не само относно свободното изповедание на вѣрата, но и до еднаквото допущане на католици и протестанти на държавна служба. На евреитѣ въ Германия сѫ били признати граждански права, както и другитѣ права, съ които сѫ се ползували вече въ отдѣлнитѣ германски държавици. Поляцитѣ сѫщо получили известни гаранции, както по отношение свободата на изповеданието, тъй и за запазване на тѣхната народность тамъ, кѫдето тѣ не се ползували съ пълно вѫтрешно самоуправление, както е било въ полското царство, подъ скиптра на всеруския императоръ.

 

Въ 1830 год. великитѣ сили налагатъ като условие за признаването независимостьта на Гърция гаранции за католицитѣ, както по отношение свободата на изповеданието на вѣрата, тъй и за придобиването на пълно гражданско и политическо равноправие. На 3 ноемврий 1839 султанъ Абдулъ Меджидъ съ хати шерифа отъ Гюлхане дава гражданско равноправие на немюсюлманитѣ. На 5 януарий 1851 год. султански бератъ учредява една независима армено-католическа черква, издигната следната година въ патриаршия. На 14 ноемврий 1850 год. съ ферманъ е била учредена протестантска община въ Турция. Скоро следъ това немюсюлманскитѣ религиозна общини биватъ признати като юридическа личность и тѣхното устройство става на базата на свободния изборъ.

 

По отношение на Ромѫния, Парижкиятъ договоръ предвиди ползуването отъ политически права и на лица нехристияни. Това, обаче остана неприложено до 1918 поради злата воля на тогавашнитѣ ромѫнски правителства.

 

Австрийската конституционна харта отъ 1867 обяви равенство на народноститѣ предъ закона и призна езицитѣ употрѣбявани

 

 

19

 

отъ населението като равноправни въ обучението, администрацията и обществения животъ. Съ това бѣ поставено началото за признаване колективни права на малцинствата.

 

По-сетне, макаръ съ прекѫсвания, почти въ всички страни, положението на инороднитѣ и иновѣрни общества се е уреждало съ специални грамоти. Така напр. полскиятъ князъ Болеславъ (1247—1270) на много нѣмски колонисти е далъ голѣми облаги и самоуправление, познати подъ името „магдебургско право“ или jus teutonicum, a сѫщо тъй и известната полска грамота (1264 г.) състояща се отъ 37 глави въ защита на правата на евреитѣ ,за вѣчни времена“. (Вижъ „Проблемата на малцинствата и свѣтовното еврейство“ отъ Д-ръ С. Мезанъ стр. 7).

 

Тукъ ще отбележимъ само по-важнитѣ договори, споразумения или конвенции сключени въ миналото до общоевропейската война.

 

1. Още презъ 1572 г., е билъ сключенъ договоръ между английската кралица Елисавета и француския краль Карлъ IX относно покровителството на жителитѣ принадлежащи къмъ английската черква.

 

2. Споразумението между Султанъ Ахмедъ I и француския краль Хенрихъ IV (1614 г.) относно защитата и покровителството на католическитѣ свещеници, живущи въ тогавашната Отоманска империя.

 

3. Вестфалския договоръ (1648), по силата на който, подъ претекста да се запази „европейското равновесие“ следъ опустошителната тридесетъ годишна война, постанови щото отдѣлнитѣ държави да се заставятъ даже насила да зачитатъ религиознитѣ и вѣроизповедни права и свободи на съответнитѣ имъ поданици и жители.

 

4. Презъ 1814 г. се сключиха споразумения относно свободата на вѣроизповедание на жителитѣ отъ белгийскитѣ провинции, които тогава бидоха присъединени къмъ Холандия. Почти едновременно съ това (1815 год.), следъ подѣлбата на Полша между Русия, Австро-Унгария и Прусия, се постанови щото поляцитѣ, живущи въ териториитѣ на тритѣ държави, да иматъ право на свои религиозни и езикови учреждения (институти).

 

5. Въ Лондонската конференция (1830 г.), когато се създаде Гърция като отдѣлна държава, по искането на Франция новосъздадената държава се задължи да зачита религията, вѣроизповеданията на всички католици живущи въ нея, като въ сѫщото време имъ се гарантира и пълна политическа свобода като равноправни граждани на новата държава.

 

6. Следъ кримската война, въ Парижката конференция {1856 г.) се взеха решения за правата и покровителството на

 

 

20

 

всички жители въ Отоманската империя безъ разлика на вѣра, езикъ и народность.

 

7. По-късно, когато на Гърция се отстѫпиха ионическитѣ острови, въ 1864 г., наложиха ѝ се специални гаранции относно религиозната свобода на жителитѣ останали да живѣятъ въ новата държава.

 

8. Берлинския конгресъ (1878 г.) съ специални клаузи въ редъ членове и параграфи постанови да се предвиди и политическо равенство и религиозна свобода на всички инородци и иновѣрци останали да живѣятъ въ княжество България, въ кралство Сърбия и Ромѫния. Съ специални клаузи се наложиха сѫщитѣ гаранции и на Отоманската империя. По-късно въ други договори се предвидѣха специални гаранции въ полза на религиознитѣ малцинства, които останаха въ предѣлитѣ на нѣкои завзети или отстѫпени и присъединени области. Така, следъ анексията на Босна и Херцеговина между Австро-Унгария и Отоманската империя се сключи специаленъ протоколъ (1909 г.) за правата и покровителството на религиознитѣ малцинства въ дветѣ провинции. Сѫщата година презъ м. априлъ България прие горепоменатия протоколъ като сключи съ тогавашното турско правителство и специална конвенция относно мюфтиитѣ — шефове на мохамеданскитѣ религиозни общини въ България.

 

9. Следъ Балканската война (1912—1913 г.) между България и Турция (29 септемврий 1913 г.) се сключи договоръ за правата, свободитѣ и покровителството на религиознитѣ и национални малцинства останали въ новозавзетитѣ територии. Сѫщо такъвъ договоръ се сключи пакъ въ Цариградъ между Сърбия и Турция. Следъ Букурешкия миръ (1913 г.) относно гарантирането правата на религиознитѣ, езикови, национални малцинства се размѣниха отдѣлни ноти между България, отъ една страна, a отъ друга, Ромѫния, Сърбия и Гърция.

 

И тъй, отъ едно столѣтие вече сѫществува една непрекѫсната практика, ако не единъ принципъ въ европейското публично право, да се вписватъ въ договоритѣ постановления относно покровителството на религиознитѣ и етнически малцинства въ всички отстѫпени територии, въ които има разнородно население.

 

Обаче, въпрѣки изричнитѣ постановления въ всички сключени договори, конвенции, протоколи и ноти, на практика, фактически указа се, че националнитѣ, религиозни и езикови малцинства почти въ всички държави сѫ оставени на произвола и да зависятъ по-скоро отъ добрата воля на властвующитѣ нации въ отдѣлнитѣ държави. При това, поради изкуствено създавания и умишлено подържанъ вѣрски и националенъ

 

 

21

 

антагонизъмъ, нѣкои отъ националнитѣ малцинства, останали подъ властьта на чужди държави, систематически сѫ били предметъ на ограничения, преследвания, даже сѫ били тероризирани съ цель да бѫдатъ принудени да се изселятъ, като имотитѣ имъ подъ разни поводи и претексти сѫ били отчуждавани, присвоявани, въпрѣки всѣко право и човѣшка справедливость. Поради това, намѣри се за целесъобразно и даже належаще щото въ последующитѣ договори, конвенции, сключени следъ всеобщата война, които ще изброимъ по-долу, да се взематъ по решителни мѣрки съ цель ужъ истински, на дѣло, да се гарантира, освенъ живота, имота, честьта, на националнитѣ малцинства, още и религиознитѣ, езиковитѣ и граждански свободи, даже и пълното равенство съ жителитѣ на властвующата нация въ отдѣлнитѣ държави.

 

Предложението на Уйлсона, председатель на С. А. Дър жави, направи една крачка напредъ като поиска и политическо равенство въ полза на разнитѣ етнически, вѣроизповедни и езикови малцинства живущи въ присъединенитѣ и анексирани страни и области. Но, за да могатъ отдѣлнитѣ народи и национални малцинства истински, реално да се ползуватъ се политическа свобода и такъва за обучение, трѣбваше по-точно и конкретно да се уреди въпросътъ за ползуването отъ своя майчинъ езикъ и контролътъ върху училищата. Нѣма по-ценно нѣщо за всѣки човѣкъ, който иска да продължи своя родъ отъ ползуването му съ своя майчинъ езикъ, защото народъ, който изгуби своя езикъ, значи че той е напълно победенъ, завладенъ, асимилиранъ, a народъ който пази своя езикъ, макаръ въ подчинение, въ робство, прилича на единъ арестантъ, който държи въ рѫцетѣ си ключа на своя затворъ.

 

 

4. Договоритѣ за защита и покровителство на националнитѣ малцинства, сключени следъ всеобщата война

 

1. Договорътъ, подписанъ на 28 априлъ 1919 г., между Главнитѣ съюзни и сдружени сили и Полша;

 

2. Договорътъ, подписанъ на 10 септемврий 1918 г., между Главнитѣ съюзни и сдружени сили и Чехославия;

 

3. Договорътъ, подписанъ на 10 септемврий 1919 г., между Главнитѣ съюзни и сдружени сили и кралството на Сърби, Хървати и Словенци — сегашна Югославия ;

 

4. Договорътъ, подписанъ на 9 октомврий 1919 г., между Главнитѣ съюзни и сдружени сили и Ромѫния;

 

5. Договорътъ, подписанъ на 10 октомврий 1920 г., между Главнитѣ съюзни и сдружени сили и Гърция.

 

 

22

 

6. Договорътъ за миръ, подписанъ на 10 септемврий 1919 г., съ Австрия въ Сенъ-Жерменъ (Saint-Germain) (чл. 62—69).

 

7. Договорътъ за миръ, подписанъ на 27 ноемврий 1919 г. въ парижкото предградие Ньойи (Neuilly) съ България (чл. 49—57).

 

8. Договорътъ за миръ, подписанъ на 4 априлъ 1920 г. въ Трианонъ (Trianon) съ Унгария.

 

9. Договорътъ за миръ, подписанъ на 24 юлий 1923 г. съ Турция [1].

 

 

Вънъ отъ тѣзи договори, нѣкои новообразувани държави: Финландия, Албания, Литва, Естония, Иракъ, съ отдѣлни декларации се задължиха да спазватъ всички права и свободи на всичкитѣ етнически и религиозни малцинства, останали да живѣятъ въ тѣхнитѣ територии. Освенъ това, нѣкои държави се задължиха взаимно да зачитатъ (гарантиратъ) правата на малцинствата, останали да живѣятъ въ съответнитѣ държави. Така напр., конвенцията, сключена между Чехославия и Австрия отъ 7 юний 1920 г., конвенцията между Германия и Полша (15 май 1922 г.) за покровителството на поляцитѣ отъ Горна-Силезия, която остана въ предѣлитѣ на Германия и др.

 

 

5. Покровителството на малцинствата

Малцинствениятъ въпросъ на Парижката конференция

 

Следъ свършването на свѣтовната война, победителитѣ чувствуваха, че конференцията извърши голѣма неправда съ много населения, които, вмѣсто да бѫдатъ присъединени къмъ роднитѣ си страни, останаха въ предѣлитѣ на чужди тѣмъ държави, кѫдето тѣхнитѣ права не можеха да бѫдатъ винаги сигурно гарантирани. Заради това авторитѣ на договоритѣ взеха известни решения да създадатъ покровителство на тѣзи населения на международна почва и по тоя начинъ да ги успокоятъ, та да понесатъ по-лесно сѫдбата, която договоритѣ имъ опредѣлиха.

 

Но заслужава да се отбележи преди всичко обстоятелството, че Парижката конференция не уреди въпроса за покровителство на малцинствата въ устава на Обществото на Народитѣ, a направи това въ отдѣлни договори, които не винаги сѫ еднакви по своето съдържание. Великитѣ сили сториха

 

 

1. Освенъ тѣзи договори, Главнитѣ съюзни и сдружени сили сключиха договоръ и съ Армения, както и съ правителството на тогавашния султанъ Мехмедъ VI (Вахединъ). Тъй като Армения биде включена въ границитѣ на Съветския Съюзъ, тоя договоръ остана само на книга; сѫщого стана и съ Севърския договоръ следъ като въ Ангора се учреди ново, национално правителство.

 

 

23

 

това, защото не желаеха да обобщатъ режима за покровителството на малцинставата за всички членове на O. Н. и преди всичко за себе си. Ако задълженията за покровителството на малцинствата  бѣха вписани въ устава, тѣ щѣха да важатъ за всички; сега, когато фигуриратъ само въ отдѣлни договори, тѣ важатъ изключително за държавитѣ, които сѫ подписали тия договори.

 

На Парижката конференция въпросътъ за правата на малцинствата бѣ подетъ отъ президента Уйлсонъ. Оше въ посланието си отъ 22 февруарий 1917 год. той говори за „минималнитѣ права, на които трѣбва ла се радва всѣка народность, която не може да образува своя държава или да се присъедини къмъ една сѫществуваща държава отъ нейната пародность“. Въ това послание по-нататъкъ се казва, че такава, народносгь трѣбва да има едно „ненарушимо покровителство на сѫществуване, на вѣра, на социално и стопанско развитие ; това покровителство трѣбва да се гарантира на всиички народи, които до сега сѫ живѣли подъ властьта на правителствата, които изповедватъ друга религия и иматъ противни тѣмъ политически цели“. Така, че покойниятъ американски президентъ, покрай искането за политическо самоопредѣляне на народитѣ (self determination) и свързанитѣ съ него териториални промѣни (territorial adjustements) говори и за покровителство на малцинствата Той, обаче, визира всички държави, безъ разлика на победители и победени, голѣми и малки стари и нови.

 

Но на Парижката конференция той трѣбваше да отстѫпи отъ това си становшце подъ натиска на своитѣ европейски съюзници и заради това въ първия проекто-уставъ за O. Н. той предвиди само следното: „Обществото на народитѣ ще иска отъ всички нови държави, като предварително условие за признаване тѣхната независимость или автономия да се задължатъ да даватъ на всички останали подъ тѣхна власть расови или народностни малцинства, точно сѫщо третиране и сигурность, която даватъ на расовото или народностно мнозинство на своя народъ“.

 

По пълниятъ проектъ за договоритѣ за покровителство на малцинствата бѣ изработенъ отъ полковникъ Хаузъ и се наложи като задължение на Полша при подписване на Версайлския договоръ на 28 юний 1919 г. Полша протестира противъ факта, че докато на нея се налага съ отдѣленъ договоръ да признае принципа за покровителство на малцинствата на своя територия, подобни задължения не се налагатъ на Германия нито съ мирния договоръ, нито съ отдѣленъ такъвъ. Следователно, докато нѣмскитѣ малцинства на Полша ще бѫдатъ договорно покровителствувани, полскитѣ нѣма да се

 

 

24

 

радватъ на подобно покровителство въ границитѣ на Германия. Англия и Америка се оказаха, обаче, неотстѫпчиви, и Парижката конференция, въпрѣки полския протестъ, остана на първото си становище. Полша бѣ заставена да подпише договора за покровителство на малцинствата въ сѫщия день, когато Германия подписа Версайлския договоръ.

 

Следъ това наредъ съ победенитѣ държави Австрия, Унгария и България които бѣха заставени да поематъ подобни задъжения по самитѣ мирни договори и както това направи Полша при подписването на Версайлския договоръ. подобни отдѣлни договори подписаха още: Чехославашко, Югославия, Ромѫния, Гърция и Турция (по Лозанския договоръ отъ 1923 г.). Други държави бѣха заставени да подпишатъ специялни декларации, че ще спазватъ клаузитѣ за покровителството на малцинствата. Въ това число влизатъ : Албания, Балтийскитѣ държави, Финландия. Най-после подобни задължения пое и Германия съ Женевската конвенция, подписана на 15 май 1922 г. между нея и Полша за покровителство на полскитѣ населения, които останаха въ оная часть на Горна-Силезия, която остана въ пределитѣ на германскага държава [1].

 

 

6. Постановленията, съдържащи се въ договоритѣ за миръ относно защитата и покровителството на малцинствата, сѫ разпредѣлени на нѣколко части:

 

I. Права на всичкитѣ граждани въ държавата (човѣшка правдини):

а) защита на живота и свободата имъ сир. покровителство на живота и личната свобода на всѣко лице, безъ разлика на вѣра, народность, езикъ и расова принадлежность, като робството и крепостничеството се изключватъ въ каквато и да било форма; б) свобода на съвестьта, религията и изповѣданията, т. е. всѣко лице има право да изповѣдва каквато иска вѣра и не може да бѫде преследвано за това. Единственото ограничение, което се прави, е въ упражняването, публично или частно, на религията, което не трѣбва да бѫде несъвмѣстимо съ установения реаъ и добритѣ нрави; в) свободата на езика и на занятието. Всѣко лице има право да говори било въ семейството си, било публично, на свой езикъ, безъ да бѫде обезпокоявано или преследвано за това. Всѣко лице, безъ разлика на вѣра, народность, езикъ илм раса, има правото да упражнява всѣка професия, подобно на другитѣ граждани на страната и да има достѫпъ до всички държавни и други обществени служби на общо основание.

 

 

1. Проф. Г. П. Геновъ, „Покровителството на малцинствата“.

 

 

25

 

II. Правата на националнитѣ малцинства, поданници на държавата, но които се различаватъ по раса, религия, вѣроизповедание или езикъ:

а) равенство предъ законитѣ, т. е. равенство до като придобиятъ граждански и политически права, особено до като бѫдатъ приети на държавна служба; б) свободно служене съ майчиния си езикъ било въ частно или търговско отношение, било въ религнозно или вѣроизповедно отношения; свобода за печатни и други произведения или на общественитѣ събрания, a сѫщо така свобода предъ сѫдилищата; в) еднакви права на малцинствата съ всички граждани на страната относно правото да отварятъ и подържатъ на свои разноски всѣкакви учреждения: религиозни, вѣроизповедни, благотворителни, социални и просвѣтни ; г) правото на компактнитѣ малцинства, преподаването въ училищата да става на езика на малцинствата, като държавата отпуска отъ своя, a общинитѣ отъ тѣхния бѫджетъ съответнитѣ суми за подърѫката на тѣзи училища, като при това се гарантира една известна часть отъ тѣзи следуеми се суми.

 

III. Правното основание на горепомѣнатитѣ задължения:

а) съгласно първия членъ въ поменатитѣ договори — постановленията относно малцинствата — държавата се задължава да признава, да смѣта като основенъ законъ, който съ никой другъ законъ не може да се отмѣнява или противоречи. Всѣки членъ въ Обществото на Народитѣ има право да увѣдомява последното за всѣко действие и обстоятелства, които могатъ да нарушатъ тѣзи постановления или че има опасность тѣ да бѫдать нарушени. При подобни случаи Съветътъ, споредъ нуждата, може да действува и дава надлежнитѣ наставления. Въ случай на разногласие между членоветѣ на Съвета или заинтересованата държава относно тълкуванието на членоветѣ за малцинствата, съгласно чл. 14 отъ Пакта на О. Н., ще се смѣта че спора е международенъ и ще се препраща въ Постоянния Арбитраженъ Сѫдъ за вземане на решение, което ще бѫде окончателно, т. е. нито може да се обжалва (апелира), нито касира.

 

IV. Нѣкои държави сѫ помѣстили тѣзи права на малцинствата, които се съдьржатъ въ договоритѣ за миръ, въ своитѣ конституции или сѫ ги обявили като основни закони въ държавата.

 

Относно договоритѣ сключени преди и следъ всеобщата война, сѫществува цѣла литература, както по тѣхното тълкуване и приложение, тъй и по постановленията, съдържащи се въ разнитѣ договори. Само единъ прочитъ на текстоветѣ на сключенитѣ договори за правата, защитата и покровителството на малцинствата ще ни покаже и убеди колко е било бавно, мудно, развитието на международното право. До като въ миналото, когато още националната идея не бѣ разпространена

 

 

26

 

и възприета, се е говорило и подразбирало само религиозни, изповѣдни малцинства, чиито преди всичко животъ и имоть отдѣлнитѣ монарси или правителства сѫ се стараели да ги запазятъ и защитятъ, по-късно вече почва да се говори за религиозни, езикови, етнически, национални малцинства, чиито права, свободи, граждански и политически сѫ били предметъ на договоритѣ, конвенциитѣ, декларациитѣ или отдѣлнитѣ споразумения. Всички тѣзи междудържавни и международни официални писменни документи, ясно и красноречиво ни сочатъ и потвърждаватъ, колко бавна е била еволюцията въ международното право. То въ всички времена и народи е въ зависимость отъ схващанията на националната и социална справедливость. Все пакъ не трѣбва да се отрича, че въ договоритѣ за миръ всички постановления за защита и покровителството на малцинствата, макаръ само по форма, теоретично, сѫ формулирани въ името на една, макаръ привидна, но по-голѣма справедливость. [1]

 

По силата на договора подписанъ въ Сенъ-Жерменъ отъ 10 септемврий 1919 г. отъ Главнитѣ съюзни и сдружени сили и отъ Югославия (кралството на сърби, хървати и словенци), влѣзалъ въ сила на 16 юлий 1920 г., закрилата на малцинствата живѣещи въ това кралство, се поставятъ подъ гаранцията на Обществото на Народитѣ. Тоя договоръ, сключенъ между Британската империя, Франция и Япония отъ една страна и Сърбо-хърватско-словенската държава отъ друга, въ увода си споменава съображението, че „отъ началото на 1913 г. обширни територии сѫ били присъединени къмъ кралство Сърбия“, като последното съображение отъ увода казва, „че сърбо хърватско-словенската държава по своя собствена воля има желанието да даде на населенията въ всички територии включени въ тая държава, отъ която народность, вѣра или езикъ да бѫдатъ тѣ, абсолютната гаранция, че ще продължаватъ да бѫдатъ управлявани съгласно принципитѣ на свободата и справедливостьта.

 

Въпросниятъ договоръ постановява:

 

Чл. 1. Сърбо-хървато-словенската държава се задължава щото постановленията съдържащи се въ чл. 2 до 8 отъ настоящата глава да бѫдатъ признати за основни закони, щото никой законъ и никое официално действие да не бѫдатъ въ противоречие съ тия постановления и щото никой правилникъ и никое официално действие да не га отмѣняватъ.

 

 

1. За илюстрация тукъ ще приведемъ нѣколко члена отъ договора между Главнитѣ съюзни и сдружени сили и Кралството на сърби, хървати и словенци сир. Югославия.

 

 

27

 

Чл. 2. Сърбо-хървато словенската държава се задължава да даде на всички жители пълна и цѣлостна закрила на живота и свободата имь, безъ разлика на рождение, народность, езикъ, раса или вѣра.

 

Всички жители на кралството на сърбитѣ, хърватитѣ и словенцитѣ ще иматъ право свободно да упражняватъ, както публично, така и частно, всѣка вѣра, религия или вѣроизповедание, чието упражняване не ще бѫде несъвмѣстимо съ обществения редъ и добритѣ нрави.

 

 

Членъ 7. Всички сърбо хървато-словенски поданици ще бѫдатъ равни предъ закона и ще се ползуватъ отъ еднакви граждански и политически права, безъ разлика на народность, езикъ или вѣра.

 

Различието и вѣрата, вѣроизповѣданието или вѣрването не ще трѣбва да вреди на никой сърбо-харвато-словенски поданикъ по отношение на ползуването отъ гражданскитѣ и политическитѣ права, a именно за допускане до обществени служби, функции и почести или за упражняването на разнитѣ професии и индустрии.

 

Не ще се предписва никакво ограничение за никой сърбо-хървато-словенски поданикъ за ползуванего отъ който и да е езикъ било въ частнитѣ или търговски сношения, било въ вѣроизповѣднитѣ работи, въ печата или публикациитѣ отъ всѣкакво естество, било въ публичнитѣ събрания.

 

Независимо отъ въвеждането на единъ официаленъ езикъ отъ сърбо-харвато-словенското правителство, на сърбо-хървато-словенскитѣ поданици отъ езици, различни отъ официалния, ще бѫдатъ дадени разумни улеснения за ползуване отъ собствения си езикъ, било устно, било писмено, предъ сѫдилищата.

 

Чл. 8. — Сърбо-хьрвато-словинскитѣ поданици, принадлежащи на народности или вѣрски или езикови малцинства ще се ползуватъ отъ сѫщото отнасяне и отъ сѫщитѣ гаранции, по законъ и на дѣло, както и другитѣ сърбо-хьрвато-словенски поданици. A именнотѣ ще иматъ еднакво право да създаватъ, рѫководятъ и контролиратъ на свои разноски благотворителни, религиозни или обществени учреждения, училища и други възпитателни заведения, съ правото да се ползувагь тамъ свободно отъ собствения си езикъ и да упражняватъ тамъ свободно вѣрата си.

 

Чл. 9. — Вь областьта на общественото образование сърбо-хървато-словенското правителство ще даде въ градове и околии, гдето живѣе една значителна часть сърбо-хървато-словенски поданици отъ „езици, различни отъ официалния, улеснения годни да осигурятъ, щото въ първоначалнитѣ училища

 

 

28

 

образованието да се дава на децата на тия сърбо-хървато словенски поданици на собствения имъ езикъ. Това постановление не ще пречи на сърбо-хървато-словенското правителство да направи задължително преподаването на официалния езикъ въ тия училища.

 

Въ градоветѣ и околиитѣ, гдето живѣе една значителна часть сърбо-хървато-словенски поданици, принадлежащи къмъ народностни, вѣрски или езикови малцинства, на тия малцинства ще се осигури една справедлива часть въ ползуването и разпредѣлянето на сумитѣ, които ще могатъ да бѫдатъ предвидени за общественитѣ фондове отъ държавния бюджетъ, общинскитѣ или други бюджети за възпитателни, религиозни или благотворителни цели.

 

Постановленията на настоящия членъ ще бѫдатъ приложими само спрямо териториитѣ, присъединени къмъ Сърбия или къмъ Кралството на сърбитѣ, хърватитѣ и словенцитѣ отъ 1 януарий 1913 год. насамъ.

 

Чл. 10. — Сърбо-хървато-словенската държава приема, че доколкото постановленията на предидущитѣ членове засѣгатъ лица, принадлежащи на народностни, вѣрски или, езикови малцинства, тия постановления съставятъ задължения отъ международенъ интересъ и ще бѫдатъ поставени подъ гаранцията на Обществото на народитѣ. Американскитѣ Съедин. Щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония се задължаватъ да не отказвать съгласието за всѣко измѣнение на казанитѣ членове, което ще бѫде прието въ надлежната и правилна форма отъ едно болшинство на Съвета на Обществото на Народитѣ.

 

Сърбо-хървато-словенскатата държава приема, че всѣки членъ на Съвета на Обществото на народитѣ ще има правого да отбелязва на вниманието на Съвета всѣко нарушение или опасность  отъ нарушение на тия задължения, и че Съветътъ ще може да взима такива мѣрки и да дава такива нареждания, каквито се смѣтатъ за полезни и ефикасни при даденитѣ обстоятелства.

 

Сърбо-хървато-словенската държава приема освенъ това, че въ случай на разногласие по въпроси на право или на факти относително тия членове между сърбо-хървато-словенската държава и нѣкоя отъ Главнитѣ съюзени и сдружени сили или която и да е друга сила, членъ на Съвета на Обществото на народитѣ, това разногласие ще се смѣта за споръ отъ международенъ характеръ, съгласно текста на чл. 14 отъ пакта на Обществото на народитѣ. Сърбо-хървато-словенската държата приема, че всѣки споръ отъ тоя родъ ще бѫде отнесенъ, въ случай че другата страна поиска

 

 

29

 

това, въ постоянния Сѫдъ на международната справедливость. Решението на постоянния сѫдъ ще бѫде безапелационно и ще има сила и стойность на решение, издадено посилата на чл. 13 отъ пакта“.

 

 

Тоя договоръ се занимава (чл. 2 до чл. 7) съ правата, придобити отъ всички жители на кралството, на които се гарантиратъ индивидуално най-важнитѣ основни права, т. е. живота и свободата на С. X. С. поданици (чл. 7), които само се ползуватъ отъ всички граждански и политически права, и на югославянскитѣ поданици, принадлежащи къмъ малцинствата, които освенъ тия общи за всички поданици на югославянската държава права, се ползуватъ и отъ изрично изброени права.

 

При подписването на горепоменатитѣ договори за защита и покровителство на етническитѣ и религиозни сир. национални малцинства, нѣкои държави като напр. Полша, Югославия, Ромѫния, Гърция, още въ началото чрезъ тѣхнитѣ официални представители, пъкъ и чрезъ инспирирания отъ съответнитѣ правителства печатъ, решително се противопоставиха, като исказаха желание да не подписватъ въпроснитѣ договори. По поводъ на тоя отказъ, между нѣкои отъ представителитѣ на Главнитѣ съюзни и сдружени сили и тия на въпроснитѣ държави се размѣниха писма, ноти които ще останатъ като уникумъ въ историята на международнитѣ отношения [1]. Съ това се виждаше какъ новообразуванитѣ (Полша, Югославия) и други държави (Ромѫния, Гърция), които до скоро се оплакваха отъ явнитѣ несправедливости, преследвания и жестокости по отношение на тѣхнитѣ сънародници, бивши поданици на разни голѣми държави (Германия, Русия, Австро Унгария) впоследствие сами отказватъ гаранциитѣ за правата и свободитѣ на националнитѣ малцинства, които по силата на сложилитѣ се обстоятелства (войната) оставаха да живѣятъ въ тѣхнитѣ територии. Това бѣ една явна непоследователность, една нелогичность, която въ историята нѣма равна на себе си.

 

Както се знае, презъ време на Парижката конференция за миръ, бѣ съставена една специална комисия, която изработваше така нареченитѣ малцинствени договори. Още на 10 юли. 1919 г. македонскиятъ въпросъ за първи пѫть бѣше разискванъ въ комитета по създаване.на новитѣ държави. Италиянската делегация бѣ изработила единъ проектъ отнасящъ се до Македония. Споредъ тоя проектъ, искаше се Македония да бѫде една автономна политическа единица, която да се ползва до висша степень съ правото на самоуправление. Предвиждаше се, (Македония да има автомно народно събрание.

 

 

1. Вижъ писмото на Ж. Клемансо до полския представителъ Падаревски; писмото на Ник. Пашичъ отъ 1. авгусгь 1918 г. и др.

 

 

30

 

което да законодателствува въ всички случаи, отнасящи се до езика, образованието, религията, за въпроси засѣгащи мѣстната администрация и за всичко друго, компетентностьта за която се предоставя на това събрание отъ законитѣ на Югославия).

 

Английскиятъ делегатъ направилъ едно предложение въ смисъль, че O. Н. трѣбва да изпрати въ Македония свои оторизирани представители, които да засилятъ гаранциитѣ противъ евентуални произволи на новата власть.

 

Въпрѣки всичко това, окончателно решение не се взело. Споредъ дневника на американския делегатъ Давидъ Хунтеръ Милеръ, издаденъ въ Ню-Йоркъ презъ 1924/25 год., на 1 .VIII. 1919 год. македонскиятъ въпросъ бѣ наново разискванъ. Отношението на различнитѣ държави къмъ него не бѣ промѣнено. Италянцитѣ пледираха автономията на Македония. Англичанитѣ симпатизираха на идеята O. Н. да пази всестраннитѣ интереси на Македония. Французитѣ бѣха абсолютно противници както на едното, така и на другото предложение. На 4 августъ с. г. становището на американската и японска делегации по въпроса се приближаваше до това на английската. Френската делегация не пожела да възприеме нито едното, нито другото предложение, т. е. английското или италянското. Тогава се е прочело и писмото на Н. Пашичъ [1].

 

По настояването на Велико Британия и С. А. Щати, въпрѣки силнитѣ протести на Сърбия, последната бѣ заставена да подпише договоръ, съ който се гарантиратъ правата иа малцинствата въ нейната територия.

 

Позицията взета отъ Н. Пашичъ, че „Македонскитѣ славяни винаги сѫ били третирани отъ авторитетитѣ на нашата държава като сърби“, послужи за крайѫгъленъ камъкъ, върху който Сърбия построи своя отказъ да признае македонцитѣ като малцинство. което подлежи на покровителство отъ страна на O. Н. съгласно чл. 11 отъ Сенъ-Жерменския договоръ, който гласи : „Сърбо-Хървато-Словенската държава се съгласява, че постановлението на предхождащитѣ членове (отъ Сенъ-Жерменския договоръ) що се отнася до личности принадлежащи

 

 

1. „Македонскитѣ славяни винаги сѫ били третирани отъ авторитетитѣ въ нашата държава като събри. Отсега нататъкъ, тѣ ще се ползвать съ всички права, съ каквито се ползватъ другитѣ граждани на нашата държава и на сѫщото основание ще бѫдатъ представ ни въ временно подготвителния парламентъ. Ставайки часть отъ цѣлия нашъ народъ и придобивайки всички гражданскн и политически праяа, тѣ нѣматъ абсолютно никаква нужда да бѫдать защищавани отъ специални институти и по особени начини“.

 

1 августъ 1919 г.

Ник. Пашичъ

 

 

31

 

къмъ племенни, религиозни и езикови малцинства, съставляватъ задължения отъ международенъ характеръ, които трѣбва ва бѫдатъ предоставени на O. Н. за изпълнение. Тѣзи постановления не могатъ да бѫдатъ видоизмѣнени безъ съгласието на болшинството отъ съвета на O. Н.

 

Всѣкашъ народитѣ, въпрѣки претенциитѣ имъ, че сѫ вече съ висока цивилизация, се повърнаха съ столѣтия назадъ, като че ли живѣеха и се развиваха въ срѣдневѣковието или въ далечното минало когато за култъ бѣ само силата, a не правото и справедливостьта.

 

Най-главния, сериозенъ мотивъ на държавитѣ, които не желаеха да подпишатъ договоритѣ за защита и покровителство на националнитѣ малцинства, бѣ тоя, че съ подписването имъ чуждитѣ велики държави се вмѣсватъ въ тѣхнитѣ вѫтрешни работи, a съ това ужъ се накърнявалъ суверенитета на държавата !

 

П.. виденъ, неоснователенъ претекстъ колкото да отбележатъ своята нетърпимость, нетолерантность по отношение на останалитѣ въ териториитѣ имъ национални малцинства, защото по мнението и заключението на видни компетентни юристи, обстоятелството, че въпроснитѣ договори се подписватъ отъ Главнитѣ съюзени и сдружени сили, но сѫ подъ гаранцията на O. Н., не може да се смѣта, че има вмешателство въ вѫтрешнитѣ имъ работи и че се накърнява суверенитета на държавитѣ имъ, защото последнитѣ влизатъ и сѫ членове на сѫщото О. Н., което се учредява като висшъ международенъ институтъ не само за запазване на общия миръ, a и като блюститель на правата и свободитѣ на многомилионнитѣ вече национални малцинства, които се създадоха поради новопрекроената вече карта на Европа, кѫдето се начертаха произволно, неестествени граници.

 

„Светото и неограничено“ право на държавния суверенитетъ, .. отчасти ограничено, a при това „развитието на съвременния общественъ животъ се движи къмъ разширение обсега на международното право за смѣтка на суверенитета на отдѣлнитѣ държави. Това начало бѣ турнато съ договоритѣ за народностнитѣ малцинства. Авторитѣ на тия договори, обаче, пропуснаха да предвидятъ и мѣркитѣ, които трѣбваше да осигурятъ практическото приложение въ живота на задълженията, които тѣ наложиха на отдѣлнитѣ народи, и които трѣбваше да гарантиратъ двустранната защита на малцинственитѣ права: вѫтрешна — отъ самата държава, и външна — международна, какъвто е случаятъ съ работническото законодателсто, поставено подъ защитата на O. Н. Подобни мѣрки, естествено не биха били необходими, ако нуждата да се осигури културното развитие на малцинствата бѣ

 

 

32

 

проникнала въ правното съзнание на културното човѣчество тъй дълбоко, както е проникнало понятието за правата на човѣка“.

 

„Зачитането правата на малцинствата чрезъ публично-правно признаване на една културна автономия за тѣхъ се съгласува напълно съ началата, върху които е изграденъ публично-правния животъ на участвуващитѣ въ O. Н. суверенни държави. Това обстоятелство улеснява твърде много практическото разрешение на малцинствената проблема въ отдѣлнитѣ държави на почвата на международното право“ [1].

 

Така че още въ самото начало се подкопаха основитѣ на новообразувания международенъ институтъ — Обществото на Народитѣ — който, вмѣсто на солидна почва, се построи на пѣсъкъ и опасностьта му отъ срутяване стана заплашителна, страшна, защото не се касае вече само за една часть отъ народитѣ и малцинствата въ Европа, a се касае за общия миръ въ свѣта, a след. и за сѫществуването или не на съвременната цивилизация, за която плачатъ и се страхуватъ самитѣ създатели на насилническитѣ мирни договори и учредители на самото O. Н.

 

*  *  *

 

        (7. Въпросътъ за националнитѣ малцинства)

 

 

Въпросътъ за националнитѣ малцинства е отъ голѣмо значение за Европа и основателно привлича вниманието на всички политически срѣди, даже въ страни кѫдето нѣма национални малцинства. Има вече много организации, които се занимаватъ съ тоя въпросъ и цѣла литература за онѣзи, които се интересуватъ отъ въпроса за правата на малцинствата.

 

Знае се, че единъ отъ принципитѣ на великата френска революция бѣ пълната свобода на човѣшката личность, безъ разлика на вѣра, вѣроизповѣдание и езикътъ, на който говори. Тоя принципъ не е освѣтенъ съ нѣкой международенъ договоръ, но веднажъ признато това право на човѣшката личность, смѣта се за общепризнато, че всѣки човѣшки индивидъ има право да се развива свободно.

 

Ако общото международно право сѫществува и се развива като се осланя преди всичко на общественото мнение въ свѣта, просвѣтеното, прогресивно обществено мнение налага и правото на националнитѣ малцинства. И наистина, ако свободата на личностьта се прокламира и равенството на всички, които живѣятъ въ едно организирано общество, какъ би могло да се отрекатъ сѫщитѣ права, свободи и равенство на всички членове на едно национално малцинство ? Да се отричатъ тѣзи

 

 

1. „Народнитѣ малцинства“ статия отъ Т. Недковъ.

 

 

33

 

основни права, значи да се отрече най-елементарната справедливость въ живота на хората.

 

Но освенъ това, има едно друго по-важно съображение, което ни довежда пакъ до сѫщото заключение. Това е националната идея, развита въ продължение на XVIII и XIX вѣкъ и благодарение на която имаме сегашния образъ на Европа. Здравиятъ разсъдъкъ налага щото тъзи идея да обхвани и националнитѣ малцинства живущи въ всѣка правова, модерно-устроена държава. Въ противенъ случай, бихме дошли до фаталното заключение, че приложението на националната идея на практика да се сведе до една тирания къмъ националнитѣ малцинства останали да живѣятъ въ отдѣлнитѣ държави, — заключение, което никой въ никой случай не може да приеме.

 

Като вземемъ подъ съображение както самия принципъ, тъй и, статутитѣ за националнитѣ малцинства, възприети почти въ всичкитѣ мирни договори, сключени следъ всеобщата война, въпросътъ за защита и покровителството на националнитѣ малцинства стои откритъ. И сега, следъ 17 години отъ подписването на насилническитѣ мирни договори приложението на клаузитѣ за защита и покровителството на националнитѣ малцинства, сѣкашъ е предоставено само на благоволението на държавитѣ победителки. Най-сериозния мотивъ на официалнитѣ представатели на държавитѣ победителки е тоя, че националнитѣ малцинства били нелоялни къмъ държавата—поробителка, въ която сѫ заставени да живѣятъ. Това твърдение е отрицание преди всичко на самата национална идея. И при това положение даже и да има проявена нѣкаква нелоялность отъ страна на нѣкои национални малцинства, трѣбва ли да се винатъ всичкитѣ? Не се ли налага самитѣ властници въ държавитѣ, поробителки, тѣ самитѣ да съзнаятъ своята нелоялность съ отричането имъ да се заематъ съ приложението на статутитѣ за защита и покровителството на националнитѣ малцинства тъй многобройни въ Европа и цѣлия свѣтъ? Това е единственото ефикасно срѣдство, щото онеправданитѣ и измѫчени национални малцинства, отдѣлени отъ своитѣ съотечественици, сънародници и насила включени въ чужди за тѣхъ държави да могатъ да се насочатъ къмъ лоялность къмъ държавата поробителка като видатъ че наистина има поне желание да се приложатъ статутитѣ, въ които се предвиждатъ правата на угнетенитѣ и онеправдани национални малцинства. Само следъ като се приложатъ по човѣколюбиви методи на действия, следъ като се докаже, че наистина не се иска тѣхното денационализнране и имъ се признаятъ всички права предвидени поне въ договоритѣ, само тогава тѣ биха могли да се привлекатъ къмъ съответната държава и да станатъ лоялни граждани.

 

 

34

 

Правителствата на държавитѣ победителки или победени .. (по) свой починъ, по силата на фактическото положение, (зас)ега поне, това не могатъ да сторатъ, защото освенъ, че .. желаятъ, a виждатъ пречки въ лицето на редъ отговорни (и) неотговорни фактори въ управлението, които упорито и системно при всѣки починъ и конкретенъ случай създаватъ редъ всевъзможни препятствия. Това печално положение би могло да се премахне когато напредничавото, прогресивно, истинско демократично обществено мнение съ своитѣ организации, национални и економически сдружения масово, но системно поведатъ борба, a отдѣлнитѣ национални малцинства съ своитѣ сѫщо тъй масови организации, сдружения, групи и лица, организирано се заематъ, чрезъ съответни методи и срѣдства въ борбата, се наложатъ на меродавнитѣ отговорни фактори въ държавитѣ, кѫдето живѣятъ и се развиватъ. Тѣхната справедлива кауза въ интереса на вѫтрешния и външенъ, международенъ миръ ще се подеме и защити само отъ онѣзи истинско демократически сили—организации и сдружения или партии, които истински, искренно възприематъ принципа за равноправието на народитѣ и националнитѣ малцинства сѫ готови да възприематъ и приложатъ на дѣло принципътъ на самоопредѣлението на народитѣ и национални малцинства.

 

Първото и най-сериозно обстоятелство е че държавитѣ победителки, съ въпроса за защитата и покровителството на отдѣлнитѣ национални малцинства искатъ да отхвърлятъ всѣкаква даже мисъль за ревизия на насилническитѣ мирни договори, въпрѣки че тази идея за евентуална ревизия на договоритѣ по принципъ се включва въ чл. 19 отъ пакта за O. Н. Да се твърди, че мирнитѣ. договори сѫ вѣчни, това значи да си затваряме очитѣ предъ самата действителностъ. Въ сѫщность, за държавитѣ победителки най-главното е да се признае, че териториалното разграничение е свѣто и неприкосновено, a останалото е второстепенна работа. Но даже да се приеме това неоснователно искане, нима цѣлъ свѣтъ не знае, че именно териториалнитѣ разграничения сѫ които усложняватъ въпроса за истинската защита и покровителсто на националнитѣ малцинства, защото вапросътъ за произволнитѣ и неестествени граници е неразривно свързанъ съ въпроса за правата на националнитѣ малцинства. Дилемата, която се поставя на държавитѣ угнетителки, въ случая държавитѣ победителки е тая, че тѣ или ще трѣбва да приложатъ постановленията, съдържащи се въ мирнитѣ договори относно правата на малцинствата и съ това да допринесатъ за консолидирването на мира тъй желанъ отъ всички или въ противенъ случай тѣ самитѣ ще отрекатъ „светостьта“ на договоритѣ, защото на практика даватъ единъ силенъ аргументъ на онеправданитѣ

 

 

35

 

малцинства и държави да атакуватъ самитѣ договори. Даже нѣщо повече, като се следватъ сегашнитѣ мегоди на безгрижие и денационализация, още повече се комплицирватъ международнитѣ отношения. Тъй като победенитѣ, отчаяни отъ упоритостьта и противодействието на победителитѣ, че не желаятъ да изпълнятъ единственото имъ задължение по договоритѣ, ще се опитатъ при първия удобенъ случай да наложатъ своитѣ права като употрѣбятъ крайни срѣдства. И действително, какъ да не се възмущаватъ отъ безгрижието на нѣкои отъ държавитѣ победителки, които въпрѣки безпристрастнитѣ, обективни констатации на ученитѣ, въпрѣки сѫществуващитѣ международни актове и въпрѣки собственитѣ имъ подписи, нахално отричатъ даже да признаятъ, че въ държавитѣ имъ има национално малцинсто ? Какъ може да се запази хладнокървие, когато цѣли кервани отъ бѣжанци или „доброволно“ изселващи се жители на една страна се пропъждатъ, безъ да се държи каквато и да е смѣтка за тѣхната печална участь.

 

Това положение, крайно несправедливо само по себе си, става вече непоносимо даже възмутително за тѣзи които преди всеобщата война се ползуваха поне съ една културна автономия, a сега сѫ лишени отъ най-елементарнитѣ човѣшки права. Предъ призрака на едно евентуално усложнение въ международнитѣ отношения, предъ призрака на предстоящитѣ конфликти, трѣбва вече да се бие тревога къмъ победителитѣ, за да разбератъ, че ако искатъ да се запази положението, което тѣ най-вече използуватъ, тѣ трѣбва да се заематъ съ приложението на статутитѣ за защита и покровителството на националнитѣ малцинства.

 

Тоя апелъ трѣбва да се направи и къмъ O. Н. Ако неговата цель — да предотврати всѣка война и да се грижи за запазването на мира не е само една праздна приказка, време е вече то самото да се погрижи, щото държавитѣ победителки и угнетителки да зачитатъ и приложатъ добросъвестно правата на националнитѣ малцинства.

 

Никой вече не трѣбва да си прави илюзии, че националнитѣ малцинства могатъ да се пренебрегнатъ като имъ се отнематъ всички права. Времето на денационализация отдавна мина. Всѣкидневния приливъ отъ емигранти и изселници още повече ще влоши отношенията между държавитѣ и създава едно положение, което предвещава само буря. И тъй общото публично право, потвърдено и съ най-последнитѣ договори за миръ, повелително налага на всички да зачитатъ и приложатъ статутитѣ относно правата на малцинствата различаващи се по раса, езикъ и религия. Да се пренебрегватъ тѣзи статути, това значи да се уяищожатъ самитѣ договори. Правото и

 

 

36

 

справедливостьта налагатъ да се зачитатъ и правата на всички национални малцинства останали да живѣятъ въ чуждю за тѣхъ държави — победителки или победени!

 

 

8. Държавната идея и идеята за нацията

 

„Обществото на народитѣ като междудържавна институция навърши на 10 януарий т. г. своето петнадесеть годишно сѫществуване. Отъ гледище историческо казаниятъ периодъ време дава възможность за оценка значението на този, учреденъ следъ войната, институтъ въ областитѣ на международния жквотъ.

 

Войната приключи една епоха съ нейнитѣ собствени разбирания за държавата и за нацията, за взаимоотношенията имъ, изразени въ нормитѣ на публичното международно право, въ системата на мирнитѣ договори, които историята е регистрирала, особено на тѣзи презъ миналото деветнадесета столѣтие. Какви бѣха тогава разбиранията за държавата? Държавата бѣше абсолютното начало не само за политическата теория, но и за политическата практика. До войната всѣка държава на своята територия бѣше пълна господарка. Това, което се нарича суверенитетъ, не е нищо друго, освенъ „една независимость, по-точно — единъ опрѣдѣленъ минимумъ отъ свобода, която остава незасегната отъ какъвто и да било международенъ редъ, установенъ по договоренъ пѫть между държавитѣ“. Този държавенъ суверенитетъ въ сѫщность бѣше една могѫща и ненакарнима догма, която се опираше на силата на държавната идея въобще.

 

Това могѫщество на държавната идея до войната установяваше подчиненостьта на националната, народностна идея. Подъ сѣнката на „държавния суверенитетъ“ се обезпечаваше не само свободно вѫтрешно организиране на всѣка държава, уреждаше се държавно поданство, но подъ тази защитна сѣнка се обезпечаваше свободната уредба и на всички стопански, социални, религиозни и национални отношения върху територията на държавата. Народностната, националната идея не бѣше още национално право. За националното право като droit primordial се заговаря едва по-късно. Това подчинено положоние идеята за нацията на идеята за държавата продължава повече отъ 100 години.

 

Идеята за нацията,

 

обаче, разрушаваше бавно, но сигурно възгледитѣ, споредъ които живущитѣ върху дадена територия сѫ едва ли не вещи, нѣщо принадлежащо кѫмъ територията (Pertinenz des gebietes). Правната сѫдба на народностнитѣ групи стана една свѣтовна

 

 

37

 

проблѣма, независима отъ правната сѫдба на географска единица. Всеобщото образование на маситгь спомогна за развитието нa националчото чувство, то спомогна за духовно-нравствената връзка между съплеменнитѣ общожития и особено чрезъ вестникарското дѣло се създаде предпоставката за изникване и закрепване на модерното национално съзнание.

 

Въ Франция Волтеръ (1769 г.) въ Германия (1785 г.) посочиха първи значението на националната идея за образуване на държавата. „Природата, — теоретизираха философитѣ на миналия вѣкъ, — създава фамилията ; естествената държава е, следователно, сѫщо единъ народъ съ единъ националенъ характеръ. Единъ народъ е едно растение на природата, като една фамилия, само съ много разклонения. Нищо не изглежда тъй очевидно противно на цѣлитѣ на държавното устройство и справедливостьта, както неестественото уголѣмяване на държавитѣ, насилственото смешение на човѣшкитѣ родове и нации подъ единъ скиптъръ. Човѣшката власть е премного слаба и малка, за да бѫде подчинена другояче мислящата народность, да бѫде претопена въ една убиваща машина, която се нарича държавна машина...“ Това сѫ искритѣ на философското прозрение. Тѣ ставатъ стихиенъ огънъ чрезъ великата френска революция 1789 г. Този огънь лумва и въ срѣдна Европа 1848 г. въ Германия, кѫдето Фихте вече бѣше казалъ, че държавата не е само цѣль, a е срѣдство за създаване чисто човѣшкото въ нацията. A това значеше духовна революция, която сочеше на държавата службата на народностьта, респектиране на националностьта, поставена дори по-високо отколкото самата държава.

 

И за този духовно-революционенъ процесъ не малко сѫ допринесли войнитѣ и мирнитѣ дговори, които не сѫ държали смѣтка за националното право. «Произволностьта, съ която Наполеонъ чертаеше държавната карта на Европа, извика едно противно течение въ чувствата на засѣгнатитѣ народи. Всичко това водеше къмъ едно духовно движение, което не можеше да се отбележи другояче, освенъ като пробуждане на националното чувство“. (Р. Лаунъ).

 

Трѣбва да се признае, обаче, идеята за нацията все повече проникваше и завладяваше държавната политика, особено международната. Виенскиятъ миренъ договоръ отъ 9 юний 1815 год. предвижда за пръвъ пѫть международното правно покровителство на полската националность срещу загубата на държавната независимость на Полша. За пръвъ пѫть въ историята, въ 1830 година гръцкото национално движение, благодарение на симпатиитѣ ,и поддрѫжката на цѣлия цивилизованъ свѣтъ, се превъплотява въ национална държава. Въ конституцията на Австрия отъ 25 априлъ 1848 год. и въ имперската

 

 

38

 

германска конституция отъ 4 марть 1849., въ респективнитѣ имъ текстове, се декларира, че всички народностни произходи сѫ равноправни и всѣка народность има ненакърнимо право за запазване и грижа за своята националность и езикъ.

 

Почти до надвечерието на свѣтовната война държавнитѣ граници на Европа не бѣха съобразени съ националния принципъ. Сто двадесетъ милиона души живѣеха подъ чуждо държавно господство. Националниятъ въпросъ не бѣше простъ въпросъ за свободата или покровителството на народностьта, но той бѣше повече въпросъ за национално завладяване и денационализиране.

 

Въ този смисъль епохата до войната бѣше не само епоха на стопански, но сѫщо и на националенъ империализъмъ. За дълбоко разочорование на цѣлия културенъ свѣтъ, голѣмата война не разреши националната проблема. Тя не можа да съгласува идеята за държавата съ идеята за нацията. Но истина е, че правнитѣ позиции на националностьта, въпрѣки всички уговорки, станаха по-силни. Избухването на войната предизвика нечувано повдигане на националното чувство y всички участвуваши народи. Версайлската система за договори, обаче, не се съобрази съ ръста и силата на националностьта, добила форма на една нова доктрина за „националния суверенитетъ “ И това стана въпрѣки зова на свѣтовната съвѣсть въ различни конференции, въпрѣки Уйлсоновия хуманизъмъ, въпрѣки влиянието на руската революция по посока на затвърдяване националностьта като субектъ на право; мимо влиянието и на нѣмската демокрация, която вписа правото на самоопредѣление въ текстоветѣ на нейнитѣ демократични конституции отъ 1919 г.

 

Но тъкмо този конфликтъ между завладѣлата умоветѣ идея за национално самоопредѣляне и мирнитѣ договори, които не държаха смѣтка за пробуждането на националното чувство, говори, че историческиятъ процесъ къмъ пълно зачитане на националностьта не е още завършенъ. Въ мирнитѣ договори правото на самоопредѣляне биде признато само за Горна Силезия и за Саарската областъ, кѫдето следъ 15 години се извърши плебисцита. Правото за самоопредѣление биде подчинено на догмата за суверенитета на държавата, a идеята за народностьта намѣри единствено признание въ покровителственото право на малцинствата и то несъблюдавано отъ победителитѣ.

 

Европа на 1920 година съзнаваше, че държавната система въ свѣта е закрепнала не върху правото, a върху силата. Тя знаеше, че войната се преустанови за да продължи борбата на идеитѣ за справедливость и национално равноправие. И тъкмо съзнанието, че конфликтитѣ, които изникватъ всѣкидневно

 

 

39

 

въ областитѣ на международния животъ, трѣбва да се решаватъ миролюбиво, наложи създаването на Общ. на Народитѣ. O. Н. не е съвършенна институция. Тя нѣма и силата да налага своята воля, но тя е, въпрѣки това една морална сила. Затова трѣбва да бѫде ценена силата на този зародишъ, отъ който ще се създаде, подъ влияние на историческитѣ необходимости, истинското свѣтовно единство върху основата на примирението на държавната и национална идея. Това примирие ще бѫде свършенъ фактъ, ако нравствения конфликтъ между отечеството и човечеството се замѣсти отъ дълбока човѣшко морална и стопанска солидарность между нациитѣ.

 

Който се въодушевлява отъ идеята за това примирение, не може да не гледа съ симпатии на O. Н. което ни напомня за договорнитѣ неправди и само символизира усилията къмъ справедливъ свѣтовенъ миръ [1].

 

 

9. Всеобщата война и националнитѣ малцинства

 

Въ края на XIX. вѣкъ и въ началото на XX. в., запaноевропейскитѣ империалистически държави както въ Европа, тъй и въ цѣлiя свѣтъ развиха една интензивна завоевателна политика, която засили националнитѣ противоречия, увеличи националния гнетъ и засили националнитѣ борби. По тоя начинъ се подготви общоевропейската война (1914—1918 г.), презъ време на която се даdоха нѣколко милиони човѣшки жертви, които дадоха всички воюващи държави — победителки и победени [2]. Всеобщата война се води въ интереса на великитѣ империалистически държави, обаче тази война се представи на широкитѣ народни маси като национална, за националното сѫществувание на Германия, Англия, Франция и пр. и съ тъзи измама, много народи и народности се биха,

 

 

1. Сотиръ Яневъ, статия „15 години Общество на Народитѣ".

 

2. Числото на жертвитѣ въ убити е 9,998,771 човѣка, тежко ранени — 6,595,039, леко ранени — 14,002,039, безследно изчезнали и пленени — 5,983,600, умрѣли отъ избухналата, като резултатъ отъ войната, инфлуенца — крѫгло 10,000,000 човѣка.

 

Презъ време на войната Англия е изразходвала 24,143 (милиона) довоени долари, Германия — 19,894 милиона, Съединенитѣ Щати — 17,337 милиона, Франция — 11,208 милиона, Русия — 7,638 милиона, Австро-Унгария — 5,438 милиона, Италия — 4,480 милиона довоени долари.

 

Общо презъ време на всеобщата война сѫ изразходвани около 2250 милиарда лева, която сумa послужи за свѣтовно разрушение . . A къмъ това следва да се прибави единадесеть милиона убити и ранени и осемь милиона инвалиди, безъ да смѣтаме числото на заболѣлитѣ отъ студь, гладъ и епидемии войници и цивилно население, мѫже, жени, деца . . . Напр. само въ Германия има 28,600 души съ една рѫка. 44,000 — безъ крака, 2,700 слѣпи, 5,000 умопобъркани; само въ Франция бѣха разрушени 741,883 кѫщи, 37 милиона хектари земя . . .

 

 

40

 

изхабиха своя животъ и сѫществувание бидейки обхванати отъ национални чувства и настроения. Може би, никога по-рано националниятъ въпросъ не е ималъ такъво значение както презъ всеобщата война. Обаче, въпрѣки всичкитѣ човѣшки и материални жертви, нищо не можа да се постигне. Националниятъ гнетъ си остана и съ развитието на съвременния империализъмъ на великитѣ и малки европейски държави той стана все по-голѣмъ и по-жестокъ. И следъ войната въпросътъ за националнитѣ малцинства, въпрѣки всички интриги и софистики на държавитѣ победителки, доминира въ европейската политика. Както националниятъ въпросъ т. е. въпросътъ за самоопредѣлението на всички колониални, полуколониални, угнетени, завладени народи и нации е всесвѣтски, тъй и въпроса за националнитѣ малцинства, насила включени въ границитѣ на чужди държави победителки или победени е вече, преди всичко, общоевропейски въпросъ, съ който се занимаватъ всички международни организации, институти и и самитѣ държавници, политици, общественици, социалъ и националъ революционери въ Европа и дѣлия свѣтъ. Завладенитѣ, угнетени народи и национални малцинства пъшкатъ отъ веригитѣ на насилническитѣ договори за миръ и самоопредѣлението на народитѣ, т. е. правото имъ да разполагатъ съ своята сѫдба, все повече и повече печели почва.

 

Следъ всеобщата империалистическа война само въ Европа надъ 40 милиона отъ разни народи и народности се оставиха да пъшкатъ подъ чуждо владичество и днесъ националната проблема става все по-актуална, тъй като поради националния гнетъ, бруталностьта, която упражняватъ властвующитѣ нации въ отдѣлнитѣ държави, въпросътъ за завладенитѣ, угнетени, онеправдани народи и национални малцинства е една сериозна опасность за мира, особено въ Европа.

 

Идеята за свободното национално развитие на завладенитѣ, угнетени и онеправдани народи и национални малцинства, която нѣкои философи и социолози теоретически развиха още презъ XVIII вѣкъ, презъ последнитѣ десетилетия, особено следъ всеобщата война, която още повече разви националното съзнание и чувство, почти въ всички колониални, полуколониални народи и угнетени, онеправдани народи, национални малцинства, допринесе щото по настоящемъ публично вече се признава правото на всѣки народъ и всички национални малцинства въ отдѣлнитѣ държави да се развиватъ свободно и да иматъ национални права, политически и граждански свободи. Като доказателство за това, нека споменемъ решенията относно плебесцита и оптанството, вмъкнати въ насилническитѣ договори за миръ, отъ които нѣкои победени държави се ползуватъ. Съ това решенията относно покровителството

 

 

41

 

на националнитѣ малцинства, по силата на които (решения) държавитѣ победителки както и новообразуванитѣ и прекомѣрно увеличени многонационали държави се задължиха било по силата на сключенитѣ договори, било по отдѣлни, специални договори или съ отдѣлни докладации да признаятъ и зачитатъ правата на националнитѣ малцинства, които останаха въ тѣхнитѣ граници сир. да протежиратъ свободата и равенството на всичкитѣ граждани безъ разлика на вѣра, езикъ и народность. Всички гореспоменати постановления съставляватъ тъй да се каже, позитивния легаленъ кодексъ за свободното развитие на угнетенитѣ, завладени, народи и национални малцинства въ отдѣлнитѣ държави победителки и победени. Обаче, поради нежеланието на повечето отъ държавитѣ да зачитатъ и гарантиратъ на дѣло правата на националнитѣ малцинства, въпросътъ взе още по-актуаленъ характеръ и вече не само на теория, a и практически се сложиха за разглеждане редъ конкретни въпроси, съ които се вече занимава цѣлото просвѣтено обществено мнение въ свѣта, a сѫщо тъй и нѣкои международни организации и институти включително и тоя на Обществото на Народитѣ, поне за онѣзи държави, които формално се задължиха да зачитатъ правата и свободитѣ на отдѣлнитѣ национални малцинства.

 

Колкото O. H. се показа несъстоятелно да изпълнява своята роль като гарантъ за покровителството и правата на националнитѣ малцинства, останали въ границитѣ на чужди държави, толкозъ повече въпросътъ се изостри. Литературата по националнитѣ малцинства се увеличава и разни международни политически институти, както стари и новообразувани международни сдружения почнаха живо да дискутиратъ теоретически и практически въпроса за националнитѣ малцинства, тъй като неоспоримъ фактъ е, че следъ насила сключенитѣ мирни договори, въ Европа има надъ 40 милиона жители „национални малцинства“, които пъшкатъ подъ чуждъ яремъ и колкото повече владствующитѣ нации ги угнетяватъ, онеправдаватъ, толкова повече се увеличава антагонизмътъ между владствующитѣ нации и националнихѣ малцинства, нѣкои отъ които поставени въ безисходность избиватъ въ иредентизъмъ! Така че, касае се не само да се приказва, че има и трѣбва да има само легално равенство, a това последно трѣбва да се изрази въ реалность. По тоя начинъ въпросътъ за свободното развитие и покровителство на националнитѣ малцинства постепенно прониква и занимава O. Н. Рано или кѫсно, последното ще бѫде заставено да създаде единъ постояненъ институтъ отъ специялисти по въпроса за националнитѣ малцинства, който ще се занимава и проучва всички въпроси засѣгащи националнитѣ малцинства, тѣхнитѣ справедливи искания, аспирации.

 

 

42

 

Съ това поне ще се даде възможность щото въпроса за националнитѣ малцинства да се проучи по-обширно като единъ общоевропейски въпросъ, отъ който въ известна степень зависи и мира въ Европа и цѣлия свѣтъ. Най-малкото ще се изработи единъ международенъ статутъ за националнитѣ малцинства и по-точно и опредѣлено, поне юридически, ще се изясни понятието национално малцинство.

 

 

10. Националнитѣ малцинства въ Европа

 

Презъ 1931 г. сдружението на европейскитѣ народностни малцинства имà конгресъ въ началото на м. юлий въ Виена и издаде единъ сборникъ за положението на народностнитѣ малцинства въ Европа. [1]

 

Сборникътъ засѣга малцинствата въ следнитѣ държави, въ които живѣятъ по-значителни количества национални населения.

 

Презъ 1931 год. сдружението на европейскитѣ народностни малцинства, което ежегодно държи своитѣ конгреси въ Женева, е издало единъ сборникъ за положението на народнитѣ малцинства въ Европа.

 

Сборникътъ засѣга малцинствата въ следнитѣ държави, въ които живѣятъ по-значителни количества миноритарни населения.

 

I. Северо-източна Европа : Естония малцинства (нѣмски, руски, шведски, еврейски); Летония (еврейски, нѣмски, руски); Полша (украински, нѣмски, еврейски, бѣлоруски, литовски).

 

II. Средня Европа. Дания (нѣмски); Германия (полски, литовски); Чехословашко (нѣмски, унгарски, еврейски, руски — въ подкарпадска русия) ; Австрия (чехословашки, словенски, хърватски); Унгария (нѣмски).

 

III. Югоизточна Европа: Югославия (нѣмски, унгарски, български, ромънски): Ромъния (унгарски, нѣмски, еврейски, руски, украйнски, български) ; България (еврейски, турски и др.).

 

IV. Южна Европа: Италия (югославянски, нѣмски, гръцки, съ Додеканеза) [2].

 

За всѣка държава е дадена официалната статистика за населението, съ указание числото на всѣка народностна група и

 

 

1. Die Nationalitäten in den Staaten Surpas. Sammlung von lagerberichten. 1931, Wien—Leipzig.

 

2. По Сенъ-Жерменския и Рапалски договори се присъединиха къмъ Италия 200.000 германци съ 460.000 югославянци.

 

 

43

 

процента, който тя представлява отъ цѣлото население отъ страната. Следъ това междудържавнитѣ задължения, които всѣка държава е поела, по силата на договоритѣ, да покровителствува малцинствата. На трето мѣсто, какви закони е създала вѫтре въ себе си за покровителството на миноритарнитѣ групи, които живѣятъ на нейната територия.

 

Споредъ даденитѣ официални статистики ето въ какъвъ видъ се представятъ малцинствата :

 

Естония (преброяване 1922 г.) има население 1,107,000 души, отъ които 969,976 естонци (87.7%), останалитѣ малцинства (12.3%), отъ които най много сѫ руситѣ 91,109 (8.2%).

 

Летония (преброяване 1930 г.) общо население 1,900,045 души, отъ които 1,394,956 (73.5%) летонци, останалитѣ малцинства, (26.5%) отъ които 238,000 (12.5%) руси.

 

Литва (преброяване 1923 г.), общо население 2,028,971 души, отъ които 1,701,863 (84.2%) литовци, останалитѣ (15.8%) малцинства, отъ които 153,743 (7.6%) евреи.

 

Полша (преброяване 1921 год.), общо население 27,176,717 души, отъ които 18,814 293 (69.2%) поляци, останалитѣ (30.8%) малцинства. Отъ тия последнитѣ: украинци 3,898,431 (14.3%); евреи 2,110,448 (7.8%); нѣмци 1,059,194 (3.9%) и бѣлоруси 1,060,237 (3.9%).

 

Германия (преброяване 1925 г.) общо население 62,410,448 д., отъ които 61,131,222 нѣмци и 902,012 поляци, нѣкои отъ които говорятъ едноврѣменно като матеренъ езикъ освенъ полски езикъ и нѣмски.

 

Чехословашко (преброяване 1921 год. общо население 13,374,364 души, отъ които 8,760,937 (65.5%) чехословаци (6,700,000, чехи и 2,000,000 словенци словаци), нѣмци 3,123,568 (23.4%), маджари 745,431 (5.6%), руси 461,849 (3.5%).

 

Югославия (преброяване 1921 год.) общо население 11,894,911 д., отъ които 8,911,509 (74 36%), сърбо-харвати и 1,019,997 (8.5%) словаци словенци и 176,479 (1.46%) „други славянски езици“, или всичко 10,087,985 (84.33%) — сърби, хървати, словенци и „други славянски езици“. Останалитѣ малцинства, отъ които : маджари 467,658 (3.9%); нѣмци 505,790 (4.22%); албанци 439,657 (3.67%); ромънци 321,068 (1.93%).

 

Въ тая официална югославянска статистика никѫде не се говори за българи. Българитѣ въ Македония, западнитѣ покрайнини и Банатъ сѫ означени въ бѣлградскитѣ официални издания подъ рубриката: „сръбо харвати“.

 

Следъ обширнитѣ сведения, които сборникътъ дава за нѣмскитѣ и маджарски малцинства въ Югославия, отдѣля около 10 страници за българитѣ въ Македония и западнитѣ покрайнини. (Das Gedit von Zaridrob und Bosiljgrad).

 

Подъ заглавието Македония сѫ дадени следнитѣ параграфи:

 

 

44

 

1) Земя и население; 2) Правно положение; 3) Училища и църкви ; 4) Езикъ ; 5) Политически права ; 6) Икономическо положение и 7) Обществена сигурность.

 

Въ § 1 се описватъ географскитѣ граници на Македония, въ които, споредъ една статистика, публикува въ бр. 19950 отъ 1905 г. на парижкия в-къ „Танъ“, сѫ живѣли 2,782,000 души, раздѣлени по народности както следва : българи 1,200,000 ; гърци 270,000 ; сърби 150,000; ромъни (куцовласи) 72,000; турци 410,000; албанци 600,000 и евреи 80,000. Албанцитѣ и сърбитѣ, посочени въ тая статистика, въ същность обитавали въ области, които по турското тогавашно административно дѣление спадали къмъ македонскитѣ вилаети, но безъ да влизатъ въ географскитѣ граници на Македония. Това като се има предвидъ, въ действителность процента на българското население въ териториитѣ, които впадатъ въ географскитѣ граници на Македония не е билъ презъ 1905 год. 43% a 59% отъ цѣлото население на тая область.

 

Следъ свѣтовната война цѣлата територия на Македония, която възлиза на около 65,000 кв. клм. е подѣлена така : на Сърбия 32,000 кв. клм., на Гърция 25.000 кв. клм., на България 8,000 кв. клм. и на Албания 500 кв. клм. Въ останалата подъ сръбска власть македонска територия живѣятъ 600,000 българи, които и днесъ образуватъ най-голѣмо мнозинство отъ населението тамъ. Въ доклада на г. Грей, приложенъ къмъ мемоара на Лозанския балкански комитетъ отъ 1927 год., отправенъ до Обществото на Народитѣ, се посочва, че и днесъ отъ 65 до 70 на сто отъ населението на сръбска Македония е българско.

 

Въ § 2 се говори за правното положение на македонското население. Напомня се задължението на Югославия да даде права на всички свои малцинства, задължението което е формално стимулирано въ договора отъ 10 ноември 1919 год., подписанъ отъ югославянскитѣ делегати и представителитѣ на великитѣ съглашенски държави въ Сенъ  Жерменъ, при Парижъ. На особено мѣсто се изтъква задължението по чл. 9 отъ тоя договоръ, което вмѣнява въ дългъ на югославянското правителство да даде възможность на децата на малцинственитѣ населения да се учатъ на своя матеренъ езикъ. Вмѣсто да изпълни това свое задължение, бѣлградското правителство създаде „законъ за защита на държавата“ който съ особена строгость се прилага спрямо българското население на Македония.

 

Въ § 3 се даватъ сведения за числото на българскитѣ училища и църкви въ Македония до 1912 год. Всички тѣ днесъ сѫ унищожени и заменени съ сръбски училища и църкви.

 

Въ 4 § се изтъква, че българския езикъ, съ който си служеше

 

 

45

 

населението, до като Македония бѣше подъ турско владичество, и въ училищата и въ църквитѣ, и въ частния си животъ, днесъ е не само забравенъ, но употрѣбяването му е равносилно на престѫпление противъ държавната сигурность. Всички българи сѫ заставени да промѣнатъ своитѣ фамилни имена споредъ сръбското окончание. Заличени сѫ навсѣкѫде всички български надписи даже тия и въ църквитѣ.

 

Докато имаше политически животъ въ Югославия, македонскитѣ българи сѫ били винаги лишени отъ правото да участвуватъ свободно въ политиката на страната. Избиранитѣ депутати за скупщината сѫ натрапвани винаги отъ Бѣлградъ.

 

Стопанското положение на областьта се описва като крайно тежко и безъ особени грижи за поминъка на населението отъ страна на властьта.

 

Лична сигурность никога не е сѫществувала въ Македония, откато тая область е подъ сръбска власть.

 

Въ отдѣла за западнитѣ покрайнини се посочва, че отстѫпената територия нѣколко села въ Кулско, Царибродъ и неговата околность, часть отъ Трънската околия и Босилеградъ и неговата околность, заема пространство отъ 1545 кв. клм. населено, презъ 1919 год., когато по силата на Ньойския договоръ тия области бидоха отстѫпепи на Югославия, съ 64,500 души. Населението е чисто българско. Сърбитѣ поискаха и добиха тази българска територия на Парижката конференция по стратегически мотиви. Границата е прекарана безъ огледъ на стопанскитѣ и други нужди на населението. Като никѫде другаде тя минава презъ срѣдата на селата и дори разсича на две жилището на едно и сѫщо лице.

 

Населението чиито жилища сѫ останали отвъдъ границата, не може да обработва оная своя земя, която е останала отсамъ границата ѝ обратно.

 

Всички български училища и църкви, които сѫществуваха тамъ до анексията сѫ затворени и замѣстени съ сръбски.

 

Никаква лична сигурность за завареното население. За доказателство на края е приложенъ единъ дълъгъ списъкъ съ имената на българитѣ, които сѫ били избити отъ сръбската власть въ тия покрайнини отъ 1922 год. до днесъ.

 

 

Ромѫния (преброяване 1930 г.) общо население 18,024,269 души, отъ които 11,545,311 (71.9%) ромъни; 1,463,573 (9.1%) маджари, 778,094 (4.9%) евреи; 713,564 (4.5%) нѣмци; 500,484 (3.1%) украинци; 351,328 (2.2%) българи ; 222,375 (1.4%) турци татари и др.

 

Като всѣка официална статистика и въ случая ромънитѣ се стремятъ да намалятъ числото на миноритарнитѣ групи. Въ отдѣла за живущитѣ въ Ромѫния маджари се изтъква, че

 

 

46

 

последнитѣ ие сѫ 1,463,573, както ги даватъ ромънитѣ, a сѫ 1,924,000 или 11.5% отъ цѣлото население на кралството.

 

Още по-намалено е показано числото на българитѣ въ Ромѫния. Разбира се, тѣ сѫ много повече отъ официалната цифра 351,328, която се дава отъ страна на властьта. Това се изтъква въ отдѣла на сборника, който се занимава съ българитѣ въ Ромѫния.

 

Въ предѣлитѣ на тая държава българи живѣятъ: въ Бесарабия, северна Добруджа, южна Добруджа и Банатъ.

 

Споредъ рускитѣ официални статистики, особено споредъ сведенията, които дава отъ преди войната рускиятъ професоръ Державинъ, числото на българитѣ въ Бесарабия не е по-долу отъ 300,000 души.

 

Отъ българския културенъ животъ, който нѣкога е билъ твърде богатъ има сами слаби следи. Българскитѣ училища и болградската българска гимназия сѫ затворени и замѣнени съ ромънски. Славянското богослужение е изхвърлено изъ църквитѣ.

 

Икономическото положение на българското население е влошено отъ аграрната реформа, която експроприира часть отъ земята на селското население, за да бѫде раздадена на ромънскитѣ преселенци.

 

Ромънскитѣ автори: Когалничано, Комненъ и др. поддържатъ, че числото на българитѣ въ северна Добруджа не е повече отъ 50,000 души, когато това число е двойно повече — около 100,000 души, къмъ които трѣбва да се прибавятъ и около 200,000 българи отъ южна Добруджа. Следователно въ дветѣ Добруджа и Бесарабия числото на българитѣ, безъ Банатъ, е надъ 600,000 души, когато официалнитѣ ромънски статистики го сочатъ на половина.

 

Въ сборника сѫщо така се даватъ сведения за учебното и културно дѣло на българитѣ въ северна и южна Добруджа, за тѣхното икономическо положение.

 

Отъ многобройнитѣ български училища тамъ сѫ останали само четири частни български училища въ Силистра, Добричъ, Каварна и Балчикъ, които се издържатъ изключително съ срѣдствата на българското население. Голѣмата часть отъ българскитѣ деца, особено по селата, сѫ заставени да посещаватъ ромънскитѣ училища.

 

Стопанското положение на населението е влошено отъ аграрната реформа, която ограби чисто и просто българитѣ и ги постави въ невъзможность да живѣятъ.

 

Сборникътъ, обаче, е непъленъ. Той не ни дава нищо за положението на малцинствата въ Гърция и Турция. Навсѣкѫде е изтъкнато съ най-голѣми подробности положението на нѣмскитѣ и следъ това на унгарскитѣ малцинства.

 

 

47

 

За българитѣ и за другитъ славянски малцинства е отдѣлено по-малко мѣсто. Все пакъ трѣбва да бѫдемъ доволни, че въ едно съчинение съ свѣтовно значение, каквото представлява казания сборникъ, е дадено нѣщо и за българскитѣ малцинства въ Югославия и Ромѫния. Нѣмцитѣ и маджаритѣ продължаватъ упорито да работятъ за своитѣ миноритарни населения. Въ Берлинъ е започнала да излиза специална библиотека по тоя въпросъ и въ първия номеръ е описано подробно положението на нѣмското население въ полска Горна Силезия, и начина, по който се прилага конвенцията, подписана въ Женева между Полша и Германия на 15 май 1922 год. Следващитѣ номера на библиотеката ще разгледатъ последователно положението на нѣмскитѣ малцинства въ другитѣ страни. Библиотеката излиза на нѣмски и френски езици.

 

Унгарцитѣ издадоха напоследъкъ на френски езикъ „Триянонскиятъ договоръ за миръ, отъ гледище на мира, международната сигурность и сътрудничеството между народитѣ“.

 

И българското сдружение за миръ и O. Н. издаде сѫщо на френски езикъ една доста подробна брошура за положението на българскитѣ малцинства въ Югославия, Гърция, Румѫния и Турция.

 

При все че свѣтътъ е твърде много ангажиранъ сега съ стопанскитѣ проблеми, все пакъ въпроситѣ за малцинствата и за ревизията на договоритѣ не губятъ нищо отъ своята актуалность и не бива нито за мигъ да преставаме да работимъ по тѣхъ.

 

Въпроситѣ отъ мировата политика не се разрешаватъ изолирано. Следъ въпроса за репарациитѣ иде тоя за разорѫжаването, който е свързанъ съ сигурностьта, a сигурность нѣма докато не се разрешатъ палящитѣ проблеми въ свѣта: за малцинствата и за ревизията на несправедливитѣ и жестоки договори.

 

 

11. Трайностьта на мирнитѣ договори

 

Въ „Ла Репюбликъ“ г. Пиеръ Доминикъ припомня за борбата на Мустафа Кемалъ Паша противъ Севърския договоръ и за изтръгването на Турция отъ наложения ѝ миръ, и казва : Кемалъ разкѫса на парчета Севърския договоръ, което значи, че отъ договоритѣ сключени презъ 1919 г. въ Версайлъ, Трианонъ, Сенъ-Жерменъ, Ньоий, Севръ, единъ вече е разпокѫсанъ, унищоженъ, замененъ съ другъ. Отъ друга страна може да се поддържа, че ревизията на Версайлския договоръ е започната и че напр. отъ финансовитѣ клаузи които имаха сила на законъ презъ 1919 г. не остава много нѣщо. Азъ не казвамъ

 

 

48

 

нищо относно заемането на германската територия. Единъ договоръ не е веченъ. Той съставлява само едно съотношение на сили и може да бѫде унищоженъ сѫщо така, както бѣ установенъ, съ насилие и замѣненъ съ другъ договоръ, който не ще бѫде по-малко справедливъ, поне за тия, които ще облагодетелствува. Севърскиятъ договоръ е сѫществувалъ петь години, a Версайлскиятъ 13. Нека нашитѣ съвременници си взематъ бележка отъ това. Като виждаме, това, което е направилъ Мустафа Кемалъ, виждаме, че договоритѣ притежаватъ само една наложена стойность. Инакъ, въ единъ свѣтъ безъ сѫдилища и жандармерия, тѣ сѫ само кѫсове книга. Следователно нека говоримъ за свѣтостьта на договоритѣ, но толкова светци сѫ били живи изгорени, обезглавени, разкѫсани, че трѣбва да си мислимъ, че колкото и да сѫ свещенни, договоритѣ могатъ сѫщо така да пострадатъ.

 

 

Народностнитѣ малцинства въ Франция

 

Никакви народностни малцинства въ Франция нѣма ; всички французки граждани се числятъ къмъ французката народность; въ Франция който се откаже отъ френската народность, той е измѣнникъ на отечеството си и заслужава да бѫде лишенъ отъ граждански права. Таквазъ е официалната доктрина, влѣзла въ законна сила отъ времето на великата френска революция и строго пазена отъ тогава, каквато и партия да бѫде на власть въ Парижъ. Наистина, има две провинции, Елзасъ и Лотарингия, чието население е отъ нѣмски произходъ и говори въ мнозинството си нѣмски езикъ, ала това население винаги, дори подъ германското владичество преди всеобщата война, настояваше, че принадлежи къмъ френската народность и затова то не прави изключение отъ общото правило.

 

И Франция не е свободна отъ малцинствения недѫгъ, отъ който страдатъ комай всички европейски държави, голѣми и малки. Въ Бретанъ бѣха устроени праздненства по случай 400 годишнината отъ присъединяването на това бивше херцогство къмъ французкото кралство — и тамъ се намѣриха сепаратисти, които помрачиха праздненството съ една смѣла манифестация : тѣ съ бомба вдигнаха и разрушиха паметника, издигнатъ въ Ренъ, бретонската столица, за увѣковѣчаване и прослава на акта на присъединяването. Францизкиятъ министъръ-председатель Ерио, пристигналъ отъ Парижъ за тия праздненства, протестирайки отъ името на цѣла Франция срещу такъвъ вандализъмъ, какъвто е разрушението на паметника, изрази страха си, да не би въ чуждестранния печатъ да се

 

 

49

 

възползуватъ отъ тоя случай, за да сѣятъ съмнение въ държавната цѣлость и здравина на Франция. A мѣстнитѣ власти тържествено прогласиха, че въ Бретанъ нѣма сепаратисти, a има само шепа „безумци и престѫпници“, които трѣбва да се уловятъ и накажатъ.

 

Да се накажатъ, разбира се отъ сѫда, ала такова дѣло преди всичко ще докаже, че сепаратисти действително сѫществуватъ, и че тѣхното националистично движение не може да се откаже. Сега вече говорятъ че сѫществуватъ такива крайни сепаратисти, които мечтаятъ да вървятъ по примѣра на Ирландия и да се борятъ за пълно отдѣляне на своята страна : бретонцитѣ, както се знае, сѫ сродни съ ирландцитѣ, и тѣхниятъ старъ езикъ въ много отношения прилича на галския езикъ, който е още живъ, както на „Зеления островъ“, тъй и въ югозападна Англия, въ Уелсъ. За четиристотинъ години Бретанъ е успѣла да се асимилира съ останала Франция, ала мѣстното селско население, a сѫщо и крайморското, лошо знае френския езикъ и предпочита да се обяснява на своя старъ диалектъ, който нѣма нищо общо съ кой и да било другъ континенталенъ европейски езикъ. То и до сега, отъ времето на своето възстание срещу първата френска революция никога никакво незадоволство къмъ централното правителство въ Парижъ не е проявявало и никакви автономни права на народностно малцинство за себе си не е искало: между сенаторитѣ и депутатитѣ отъ бретонскитѣ департаменти нѣма никакви автономисти. Но че автономно движение сѫществува тамъ, това толкозъ по-малко може да се отрича, че въ Бретанъ вече отколе се издава на бретонски и французки езици, половинъ дузина вестници и списания, агитиращи за самостоятелностьта на територията на бившето херцогство. „Безумци и престѫпници“ ? Естествено е, че такива се явяватъ автономиститѣ и сепаратиститѣ въ вестницитѣ на мѣстнитѣ власти. Тъй наричатъ и смѣтатъ политическитѣ агитатори въ всички страни презъ първата фаза на урежданото отъ тѣхъ движение. Безумци и престѫпници сѫ били, a може би и сега си оставатъ, напримѣръ, каталонцитѣ въ Испания, украинцитѣ въ Полша, каквито бѣха ирландцитѣ по отношение на Великобритания, но само съ процеси, a още по-малко съ отричания на такова движение да се задуши и унищожи никога не е могло. Историята познава не малко такива случаи, когато националното движение, стремяще се къмъ ceпаратизъмъ, се е начевало отъ групичка смѣли „безумци“, продължавало се е десетици години безъ всѣкакъвъ успѣхъ, но сетне бавно се е задълбочавало въ съзнанието на населението и е довеждало накрая до решителни действия.

 

Държавната цѣлость на Франция едва ли е въ опасность

 

 

50

 

отъ бретонското автономно движение, ала и тукъ голото отричане или репресиитѣ биха се явили като най пакостна система като озлобява умоветѣ и изостря страститѣ. Още неотдавна въ бретонскитѣ черкви свещеницитѣ нѣмаха право да проповѣдватъ по бретонски, a отъ училищата и до сега матерния езикъ на ученицитѣ е съвсемъ изгоненъ. Нима такава забрана не е най-доброто срѣдство да се подпомагатъ агитациитѣ на автономиститѣ и сепаратиститѣ ?

 

Франция представя отъ себе си якъ държавенъ и народностенъ блокъ, ала съставнитѣ ѝ части още не сѫ изгубили собствения си обликъ и характеръ. Тия особености, може би, ще се изгладятъ подиръ редица новн поколѣния, подиръ сто или нѣколко стотинъ години, но тѣ трѣбва да се огладятъ по миренъ начинъ, a не по пѫтя на насилието. Забраната пъкъ на езика се явява като най-нетърпимо насилие, което винаги и всѫде е предизвиквало възмущение и съпротива. Чудно, че това още не могатъ да признаятъ въ единъ толкова високъ културенъ центъръ като Парижъ.

 

Не само бретонцитѣ искатъ права за своя езикъ. На североизтокъ въ Франция живѣе фламандско население, чийто езикъ е близъкъ на холандския. На югоизтокъ милиони провансалци си оставатъ вѣрни на своя езнкъ, на своята богата литература, на своитѣ поети, най-новиятъ отъ които, Мистралъ, си е спечелилъ всесвѣтска слава. На западния срѣдиземноморски брѣгъ, въ Пиринеитѣ, русильонскитѣ жители сѫ пълни съ чувства на народностна солидарность съ испанскитѣ каталонци, a на отвѫдната страна на Пиринеитѣ, на брѣга на Атлантическия океанъ, баскитѣ, обработвайки стария си езикъ, чувствуватъ се по-близки до испанскитѣ баски, отколкото до французитѣ. Между тѣхъ още нѣма „безумци“, които биха пожелали да се отдѣлятъ отъ Франция, но все пакъ има стотаци хиляди противници на такава асимилация съ френската народность, която би накарала мѣстното население съвсемъ да забрави особения си произходъ и собственитѣ си наследени отъ прадѣдитѣ диалекти [1].

 

 

12. Обществото на народитѣ и националнитѣ малцинства

 

Националнитѣ малцинства не могатъ вече да понасятъ владичеството на съответнитѣ държави, които угнетяватъ, денационализиратъ, асимилиратъ голѣми етнически, религиозни, езикови и национални групировки. Тѣзи последнитѣ при сегашного състояние на нѣщата ясно виждатъ и разбиратъ, че малко могатъ да очакватъ и да се надѣватъ на O. Н., което

 

 

1. С. Димонть, в. „Изгревъ“ отъ 20. VIII. 1932 г.

 

 

51

 

по своя съставъ и функция, за сега, не е въ състояние да имъ помогне да ги защити и покровителствува.

 

Обществото на Народитѣ не е направило нищо до сега, макаръ досиетата му да сѫ пълни съ оплаквания отъ малцинствата и макаръ надлежнитѣ държави да сѫ се задължили съ подписитѣ си, че ще приложатъ предметнитѣ клаузи на договоритѣ. И презъ последнитѣ 17 години то не намѣри време и възможность да се занимае съ горчивата сѫдба на националнитѣ малцинства, нито даже да направи анкета по оплакванията. O. Н. и за едното и за другото срѣща спънки въ себе си. Всички национални организации, комитети, всички международни сдружения за миръ и противъ войната не веднъжъ сѫ подчертавали въ конгресни резолюции пренебрегването на изложенията, оплакванията и протеститѣ имъ до Обществото на Народитѣ. Не веднъжъ е подчертавано въ тия обективни изложения, че мирътъ въ Европа, е сериозно застрашенъ докато повече отъ 40 милиона човѣшки сѫщества сѫ лишени отъ елементарни човѣшки, национални, политически и граждански права и докато най-грозно се насилва народностната и национална съвѣсть. Споредъ изчисленията на бившия германски министъръ Геснеръ, националнитѣ малцинства въ Европа възлизатъ на 40 милиона души, или едно население много по-голѣмо отъ това на дветѣ европейски държави Ромѫния и Югославия. Борбата на тия малцинства отравя отношенията между народитѣ, понижава моралния и умственъ уровенъ на народноститѣ, които се намиратъ подъ чуждо иго, създава умрази и желания за отмъщение. Европа не може да се умиротвори напълно, ако предварително не бѫде разрешенъ въпросътъ за националнитѣ малцинства. Това е печалното заключение, което може да се изведе отъ днешното положение.

 

Пактътъ за О. Н., уставитѣ на всички международни пасифистически организации и дружества, речитѣ за миръ на международнитѣ конгреси, оставатъ за онеправданитѣ кухи думи. Такива оставатъ и речитѣ за миръ, които всѣка година се произнасятъ въ конгреса на международния съюзъ за миръ. Уставитѣ колкото и добре да сѫ стилизирани, произнесенитѣ речи, колкото и красноречиви и да сѫ, нито на йота не сѫ подобрили грозната сѫдба на националнитѣ малцинства тъй онеправдани въ името на империализма [1].

 

Прилагането на насилническитѣ мирни договори направи положението на народностнитѣ малцинства по-лошо, отколкото бѣ преди войната, защото и „новоосвободенитѣ“ народи на свой редъ сѫ станали подтисници на своитѣ подвластни национални

 

 

1. Сп. „Отецъ Паисий“ год. III бр. 10 „Обществото на Народитѣ и мира“.

 

 

52

 

малцинства. Надрасналата нетърпимость доведе на много мѣста до опита да се заличатъ напълно народнитѣ малцинства. YL така постепенно въпросътъ за наиионалнитѣ малцинства стана сѫдбоносенъ за цѣла Европа [1].

 

Националнитѣ малцинства искатъ да имъ се гарантира естественото право за свободно развитие на всички национални групировки останали като подвластни въ границитѣ на отдѣлнитѣ държави. Това право биде тържествено прокламирано отъ самитѣ сили — победителки — бившитѣ съюзници. Покровителството на националнитѣ малцинства е предвидено въ насилническитѣ мирни договори въ Сенъ-Жерменъ, Трианонъ, Ньойи и следователно съставя нераздѣлна часть отъ устава на Обществото на Народитѣ. Исканията на отдѣлнитѣ национални малцинства за спазването на тѣхнитѣ: култура, езикъ, обичаи. религия, народность е едно легитимно право осветено отъ самитѣ мирни договори и Обществото на Народитѣ. Версайлскиятъ договоръ напримѣръ, не говори само за национални малцинства, a и за етнически, религиозни и езикови малцинства и последнитѣ смѣта еднакви както и първитѣ : следва националнитѣ малцинства сѫ многобройни и различни. Националнитѣ малцинства, които говорятъ на свой отдѣленъ езикъ, иматъ своя отдѣлна религия или вѣроизповѣдание или сѫ отъ другъ расовъ или племененъ произходъ, всички сѫ национални и като такива иматъ право на свое самостоятелно развитие, безъ да се денационализиратъ и асимилиратъ съ останалата властвующа нация.

 

Обаче въпрѣки ограничителнитѣ мѣрки, въпрѣки асимилаторскитѣ приоми и терора надъ националнитѣ малцинства, последнитѣ се борятъ и отстояватъ своитѣ права и свободи споредъ мѣстнитѣ условия и обстоятелства въ отдѣлнитѣ държави. Тамъ, кѫдето всички пѫтища за легална борба сѫ изключени, нѣкои отъ националнитѣ малцинства следватъ революционния пѫть като единственъ, който ще може да допринесе за гарантиране на тѣхнитѣ права, за тѣхното окончателно национално освобождение. Националнитѣ малцинства чрезъ своитѣ организации, легални и нелегални, отдѣлно и групово, организирано отстояватъ своитѣ права. Тѣ знаятъ, че не могатъ да очакватъ повече отъ това, което имъ се дава и не си правятъ илюзии да се надѣватъ за повече отъ онова, което имъ се дава. Предъ Обществото на Народитѣ нѣкои национални малцинства съ молби искатъ учредяването на единъ постояненъ комитетъ при Обществото на Народитѣ. Тѣ искатъ да имъ се предостави да поддържатъ свои културни връзки съ своитѣ сънародници, живущи вънъ отъ изкуственитѣ

 

 

1. Въ „Нойе фрайе пресе“ отъ 30 VI. 1932 год.

 

 

53

 

и произволни граници на държавата, въ която ги оставиха насилническитѣ мирни договори. Потисницитѣ въ държавитѣ поробителки за да оправдаятъ терора, който упражняватъ върху подвластнитѣ имъ национални малцинства, че били нелоялни, че си служили съ непозволени отъ договоритѣ срѣдства за борба и пр., a въ сѫщность по своитѣ методи, тероръ и режимъ, самитѣ правителства въ отдѣлнитѣ държави сѫ нелоялни къмъ подвластнитѣ имъ народи и национални малцинства.

 

Въпросътъ за националнитѣ малцинства и завладени, поробени, угнетени народи въ юго-източна Европа и Балканитѣ е доста сложенъ и въ всѣка отдѣлна държава изпъква подъ разни форми, и не може общо да се опредѣли и разрешава, безъ обстойно да се проучи самото положение съ огледъ на историко-економическото развитие на угнетенитѣ народи и национални малцинства, които въ разнитѣ държави иматъ свои исторически, битови, религиозни, економически и социални специфичности. Много отъ поробенитѣ национално угнетени народи и национални малцинства наивно искатъ щото Обществото на народитѣ искрено и фактически да се яви като гарантъ за покровителство и защитата на националнитѣ малцинства, тъй като всѣко национално малцинство има своя отдѣлна национална физиономия, своя култура и всички искатъ и трѣбва да се развиватъ свободно. Националнитѣ малцинства като представляватъ своитѣ жизнени, справедливи искания на милиони човѣшки сѫщества съ това засегатъ най-деликатнитѣ въпроси за тѣхното сѫществуване. Въ всѣка отдѣлна държава въпроса за националнитѣ малцинства се поставя и трѣбва да се разглежда различно. Въ многонационалнитѣ държави сѫществуването на националнитѣ малцинства се смѣта като единъ недостатъкъ, порокъ тъй като не се желае да се изработи и приложи каквато и да е програма за правата и задълженията, за политическитѣ, национални права и свободи. A националнитѣ малцинства искатъ да бѫдатъ не само на книга, a фактически на дѣло, равни предъ закона и не желаятъ да ги третиратъ като нисша раса, какъвто е случая напр. съ турскитѣ национални малцинства въ всички балкански държави, какъвто е случая съ албанцитѣ въ Косово, съ македонцитѣ въ Гърция, Югославия, българитѣ въ Ромъния, Бесарабия, какъвто е случая съ бошняцитѣ, молдованцитѣ и др. Обаче, въ една държава, която се идентифицира само съ своята етническа националность, е твърде трудно, даже не възможно, да се създаде това равенство между онѣзи, които принадлежатъ къмъ болшинството отъ населението и останалитѣ националности, защото има области въ нѣкои отъ държавитѣ, кѫдето болшинството и малцинството не сѫ еднакви по значение.

 

 

54

 

Въ четвъртия конгресъ на националнитѣ малцинства,който стана въ Женева презъ 1928 год., имаше представители отъ 35 национални малцинства, които на брой сѫ близо 40 милиона жители. Този конгресъ съ единодушие гласува една резолюция, въ която се казва, че Обществото на Народитѣ да измѣни своята линия на поведение къмъ онеправданитѣ национални малцинства находящи се въ отдѣлнитѣ държави. И наистина, въ интереса на мира е щото то да не гледа на националнитѣ малцинства като на нѣкое незначително количество, a трѣбва да имъ даде надлежното покровителство, за което поне, по силата на сѫществующитѣ договори, иматъ право. Но напраздно! Обществото на Народитѣ, следва строго опредѣлена политика и освенъ, че недопринася поне за облекчение на положението на националнитѣ малцинства, a напротивъ, ловко поощрява заинтересованитѣ държави победителки всячески, по бързо да денационализиратъ и асимилиратъ или изселятъ подвластнитѣ имъ национални малцинства, като погрѣшно смѣта какво въпроса за националнитѣ малцинства радикално ще може да се разреши само съ денационализирането и асимилирането на сѫществующитѣ религиозни, етнически и езикови национални малцинства.

 

Презъ 1928 год. Общото Събрание на Обществото на Народитѣ се занима съ въпроса за националнитѣ малцинства и Belaerts van Blookland, представителя на Холандия заяви, че процедурата, която се прилага по отношение малкитѣ и оплакванията на малцинствата не е достатъчна и задоволителна. Всички заявления, молби и протести отъ националнитѣ малцинства се препращатъ въ единъ комитетъ състоящъ се отъ трима членове на Съвета при Обществото на Народитѣ. Обаче при всѣко заседание на Съвета, тѣзи членове винаги сѫ заети съ съвсемъ други въпроси и друга работа. Освенъ това всички мемоари, които секцията на малцинствата представя предъ Съвета натоваренъ да разгледа молбитѣ съдържащи мненията, становището на представенитѣ въ него държави. Ето защо, се намѣри за необходимо да се създаде една специална постоянна комисия за малцинствата. За образуването на една подобна комисия сѫ се изказали германския; канцлеръ Millier и представителя на Швейцария Mota, обаче други като министра на външнитѣ работи на Полша и др. сѫ се изказали противъ това предложение.

 

Презъ време на заседанията на Обществото на Народитѣ (1928) министъра на външнитѣ работи на Франция, покойния Аристидъ Бриянъ, въ една речь заяви, че националнитѣ малцинства въ отдѣлнитѣ държави не трѣбва да бѫдатъ причина за омаломощаването, разслабването на държавитѣ; националнитѣ малцинства не могатъ да бѫдатъ едно постоянно заплашване

 

 

55

 

за O. Н. Въпросътъ за националнитѣ малцинства ще трѣбва да се разреши, за да не става причина за безредия и войни. Въпрѣки всичко, трѣбва на всѣка цена да се запази мира. Въпрѣки това, фактически въпроса за националнитѣ малцинства умишленно се отлага и не се разрешава правилно. По тоя начинъ на националнитѣ малцинства, вмѣсто да се даде хлѣбъ и вода, поднася имъ се оцетъ или отрова. A пъкъ националнитѣ малцинства като се боратъ и защищаватъ своитѣ права искатъ да бѫдатъ третирани поне тъй както се третира всѣки гражданинъ въ една правова, цивилизована държава.

 

Въ пресата, и на много публични събрания, конгреси и сбирки, въпроса за правата и покровителството на малцинствата се разглежда различно. Мнозина смѣтатъ, че е необходимо да се създаде едно международно законодателство за националнитѣ малцинства. Но и това не е достатъчно. Злото не е въ липсата на нѣкакъвь международенъ кодексъ за правата и покровителството на малцинствата, a основната грѣшка е въ това, че насилническитѣ мирни договори сключени въ Версайлъ, Трианонъ, Ньой, Сенъ-Жерменъ насила скроиха новата карта на Европа като я прорезаха съ произволни и неестествени граници. При това новосъздадено положение, при сегашното международно положение, Обществото на Народитѣ, по съставъ и функция не е въ състояние да разреши въпроса за правата, свободитѣ и покровителството на националнитѣ малцинства. Ето защо, събитията все повече и повече се развиватъ тъй, че изобличаватъ, a може би и ще накажатъ всички виновници за насилническитѣ мирни договори, които произволно оставиха въ чужди държави цѣли народи и национални малцинства безъ да ги питатъ тѣ самитѣ какво желаятъ.

 

Въпрѣки всичко, никой не отрича принципа за покровителството на националнитѣ малцинства. Напротивъ, тоя принципъ е вече идея, която занимава както всички национални малцинства, тъй и общественото мнение въ свѣта, a съ нея идея се занимаватъ и официалнитѣ меродавни фактори. Но като се приказва за националнитѣ малцинства, винаги и на всѣкѫде трѣбва да се изхожда отъ самата действителность и да се търсятъ конкретни практически мѣрки и логически заключения, тъй като цѣлия въпросъ за националнитѣ малцинства взетъ въ своята съвокупность, не може и не трѣбва да се разглежда и разрешава шаблонно, чрезъ сухи и чисто теоретически формални или чисто юридически формули, съ които заинтересованитѣ държави експлоатиратъ за да оправдаятъ своята асимилаторска, денационализаторска политика къмъ включенитѣ въ границитѣ имъ национални малцинства или пъкъ последнитѣ да изпадатъ въ единъ безогледенъ иредентизъмъ.

 

 

56

 

Фактически има два вида национални малцинства. Едни, както е случая съ много германци останали въ границитѣ на чужди държави като Ромѫния, Югославия, Литва, на Чехославия, по подобие на турското национално малцинство въ Югославия, Ромѫния, Бьлгария, Гърция, Албания, сѫ истинскитѣ национални малцинства, които откѫснати отъ своята нация, сѫ останали да живѣятъ подъ чуждо владичество. Неистинскитѣ или погрѣшно наричани национални малцинства, сѫ отъ съвсемъ друга категория. Тѣ, наистина, на юридически или дипломатически езикъ се наричатъ малцинства, но въ сѫщность, на самото мѣсто образуватъ едно абсолютно болшинство тъй като 95% сѫ мѣстни жители. Такъвъ е случая на Балканитѣ съ македонцитѣ, албанцитѣ въ Косово, българитѣ въ Добруджа, какъвто е случая съ молдованцитѣ (Бесарабия) [1], украинцитѣ (Буковина), трансилванцитѣ (унгарци), бошняцитѣ, хърватитѣ, словенцитѣ, които проформа се наричатъ национални малцинства, но, погледнато строго, тѣ въ съответнитѣ страни или провинции сѫ болшинство и процента на владствующитѣ нации по тѣзи мѣста не надминава 1—5% и то като заселивши се чиновници колонизатори или отдѣлни търговци спекуланти. Така, че когато става дума изобщо за национални малцинства винаги трѣбва да се има предвидъ горепосоченото различие. И еднитѣ и другитѣ като угнетени националности търсятъ своитѣ права, a следв. боратъ се и ще се боратъ, за своитѣ свободи. Тѣ като национални малцинства иматъ право на защита и покровителство, на помощь отъ кѫдето и да дойде тя. Казахме, че Обществото на Народитѣ не е въ състояние да имъ помогне, но все пакъ има много лица, почти отъ всичкитѣ национални малцинства, които наивно вѣрватъ, че Обществото на Народитѣ ще имъ се притече на помощь. Това е една илюзия, която може да задаволява отдѣлни наивни лица и групи, но неможе да задоволи национални малцинства, взети като отдѣлни колективни тѣла, тъй като разумътъ и фактитѣ говорятъ въ полза на противното т. е. Обществото на Народитѣ съ своята доктрина, съставъ и функциониране, съ своята досегашна практика допринася за по-бързото системно асимилиране на националнитѣ малцинства.

 

 

1. Молдованцитѣ въ Бесарабия сѫ 2,344,800 жители.

 

 

57

 

 

13. АСИМИЛИРВАНЕ НА МАКЕДОНЦИТЪ ВЪ ЮГОСЛАВИЯ

 

Споредъ в. „Таймсъ“ отъ 16 юний 1932 год., въ станалото въ Камарата на лордоветѣ разискване по въпроса за малцинствата въ Югославия, държавниятъ секретарь за войната лордъ Хелшамъ е направилъ отъ името на правителството следната декларация.

 

„Положението на албанцитѣ въ Югославия е много малко познато. Само една петиция отнасяща се до тѣхъ е била представена въ Обществото на Народитѣ и тя се разглежда понастоящемъ отъ единъ комитетъ на сѫщото. Югославянското правителство е възприело становището, че въ Югославия не сѫществувало македонско малцинство и, доколкото зная, върху това становище Обществото на Народитѣ не се е никога произнесло. Познавачитѣ, експерти, по въпроса сѫ раздѣлени въ своитѣ взглядове, и, споредъ най-положителнитѣ данни, които притежава форейнъ офисъ (Министерството на Външнитѣ Работи), фактитѣ отнасящи се до него сѫ много смътни и много различни заключения се извличатъ отъ тѣзи факти отъ лица и правителства, които сѫ най-добре въ състояние да познаватъ и да разбиратъ положението“.

 

 

Обществото на Народитѣ е избѣгвало да се произнесе върху въпроса и за това той, държавния секретарь, мислилъ, че би било неразумно отъ английското правителство да се произнася публично. Имало изгледи, че съ времето македонския комитетъ ще изгуби влиянието си върху македонското малцинство и сѫществувало основание да се поддържа, че македонската проблема ще се разреши отъ само себе — ако политическитѣ страсти утихнатъ — чрезъ асимилирването на македонцитѣ въ Югославия.

 

Ако проблемата не се разреши чрезъ асимилиране, тогава Обществото на Народитѣ би могло да се занимае евентуално съ въпроса ? !

 

Пактътъ за Обществото на Народитѣ (Covenant de la Société des Nations) въ сѫщность e часть отъ Версайлския договоръ т. е. има за цель да легализира, узакони и санкционира грабежитѣ и изнудванията извършени съ насилническитѣ мирни договори. Французина Ан. Тардйо, въ своята книга „Версайлския миръ“ казва, че когато били вписани членоветѣ относно гаранциитѣ за етническитѣ и религиозни малцинства силитѣ победителки се обезпокоявали и нѣкои даже протестирали. Обаче, тѣзи гаранции въ сѫщность бѣха и си останаха привидни, илюзорни, тъй като силитѣ победителки наложиха своята хегемония. Отъ тогава се създаде една цѣла материя относно етническитѣ малцинства и се оформи сегашната теория, доктрина,

 

 

58

 

които двама отъ най виднитѣ представители въ Обществото на Народитѣ, Мело Франко, представитель на Бразилия и Политисъ — гръцки представитель, развиха. Тезата на гореспоменатитѣ двата „юристи“ въ сѫщность е официалната теза на Съвета при Обществото на Народитѣ.

 

Споредъ тъзи теза ролята на Обществото на Народитѣ не е да разглежда петициитѣ на националнитѣ малцинства по сѫщество, a само да се произнася доколко тѣзи петиции сѫ съвмѣстими съ създаденото общоевропейско положение съгласно договоритѣ за миръ. Така, че сѫщественото, главното е спазването на сѫществующитѣ мирни договори, тъй като Обществото на Народитѣ трѣбва не да защищава правата на малцинствата, a да подготви почвата за тѣхното асимилиране т. е. тѣхното изчезване като етнически, езикови и религиозни групировки ! Обществото на Народитѣ не улеснява националнитѣ малцинства, които търсятъ неговата интервенция. Неговата цель е съвсемъ друга то спомага, улеснява държавитѣ победителки какъ по системно и по-бързо да задушатъ етническитѣ и религиозни национални малцинства.

 

Карлайлъ Елма Макартней, членъ въ британския съюзъ на Лигата на Народитѣ, секретарьтъ на комисията за малцинствата, въ своята обемиста книга подъ заглавие „National States and Natioral Minorities“ (1934 г.) признава, че до сега процедурата на Обществото на Народитѣ относно националнитѣ малцинства си остава въ областьта на опититѣ при всички решения и правила на Съвета които се следватъ. Въ сѫщность имало два начина по които Съвета можалъ да бѫде сезиранъ върху нарушенията на договоритѣ за миръ. Единиятъ е — правото на всѣки членъ отъ Съвета да повдигне лично единъ въпросъ въ сѫщия начинъ, по който самиятъ членъ автоматически е поставенъ въ едно заинтересовано положение спрямо повдигнатия въпросъ предъ Съвета. Отъ друга страна изисквало се отъ единъ членъ на Съвета да притежава такива качества на алтруизъмъ и човѣколюбие, които да го накаратъ да се заинтересува лично въ даденъ случай при нарушение на мирния договоръ. Обаче, колко редки сѫ подобни качества y хората и колко дълго би трѣбвало нѣкое национално малцинство да чака, докато се намѣри единъ такъвъ членъ въ Съвета да издигне гласъ въ негова защита. Другиятъ методъ, който Съвета изобщо е възприелъ и на който липсва бързината и прямотата на действие, както въ първия, е методътъ на петицията. Всѣко лице, дружество, комитетъ би могли да подаватъ петиции до Съвета, но за да бѫде тя разгледана отъ последния, трѣбвало да отговаря на следнитѣ условия:

 

1. Трѣбва да е съобразна съ защитата на малцинствата съгласно договоритѣ.

 

 

59

 

2. Не трѣбва да бѫде представена въ формата на молба за разкѫсване на политическитѣ връзки между въпросното малцинство и държавата, въ която то се намира.

 

3. Трѣбва да се въздържа отъ буенъ езикъ.

 

4. Трѣбва да съдържа данни или факти, които не сѫ били вече изложени въ една по-предишна петиция.

 

Следъ получаването на петицията главниятъ секретарь на O. Н. уведомява подателя ѝ дали тя е приемлива или не. Въ случай, че тя е приемлива, бивала препращана до държавата за която се отнасяла. Последната била длъжна да съобщи въ три недѣли дали възнамѣрява да отговори на петицията. Въ случай, че държавата не отговори, петицията се разпраща до всички членове на O Н. Ако, обаче, държавата желае да отговори дава ѝ се два месеци да стори това. Имало доста случаи, казва автора, на подобни петиции, които не сѫ били приемани отъ главния секретарь, въпрѣки че сѫ отговаряли на всички изискуеми се условия, само по причина на липса на достовѣреность, тълкувана въ смисъль, че авторитѣ на петицията сѫ били нелоялни спрямо заинтересованата държава. Такъвъ е билъ случая съ македонскитѣ лидери, петицията на които въ 1931 г. не е била приета, понеже „не давала достатъчни гаранции за своята правдоподобность“.

 

Приетата петиция обикновено се разглежда отъ една тричленна комисия (Комитета на тримата) назначена изъ членоветѣ на Съвета. По този начинъ се избѣгвало оставянето на добрата воля на нѣкой членъ отъ Съвета, да се нагърби самъ съ работата по петицията предъ Съвета. Самата комисия се избирала между лица незаинтересовани по дадена петиция. Работата на комисията, обаче е забулена въ таинственость, понеже никакви протоколи не се държатъ за заседанията й. Обикновено началникътъ на секцията за Малцинствата представя единъ докладъ върху петицията до комисията, съ внушение за възможния начинъ на действие върху сѫщата. Комисията, обаче, не е длъжна да възприеме тѣзи внушения, но мѫчно можела да избѣгне да не се рѫководи по тѣхъ, Тъй като всѣка комисия се образува отдѣлно при всѣки конкретенъ случай, то членоветѣ на сѫщата обикновено нѣматъ голѣма опитность.

 

Тѣ изобщо малко знаятъ за сѫществуването на условията, върху които ще трѣбва да се произнасятъ ; при това тѣ сѫ обикновено заети съ много други работи. Тъй като липсватъ всѣкакви протоколи и архива затова, което тѣхнитѣ предшественици сѫ правили въ подобни случаи, естествено е прочее, че мнението на единъ постояненъ чиновникъ като шефа на секцията за малцинствата ще укаже решително влияние върху тѣхнитѣ решения. . . При това макаръ и всѣки

 

 

60

 

членъ отъ Съвета да има правото да провѣрява даннитѣ на секретарията, той обикновено срѣща голѣми спънки при опитване да стори това и въ резултатъ избѣгвалъ да предприема провѣрки.

 

Комитета на тримата следъ като получи петицията, могълъ да действува по единъ отъ следнитѣ три начина: Да изостави повдигнатия въпросъ; да реши да представи въпроса на Съвета ; да реши и да предприеме „благосклонни и неформални преговори“. Изобщо — продължава Макартней — слабостьта на системата не се състои въ сѫществуването на тричленната комисия, но въ непълнотата на тѣхната работа“. Главната слабость се състояла: първо—въ недостатъчностьта на материала, съ който дадена комисия разполага; второ — въ забавянията, които често пѫти се случвали; и трето — въ стремежа да се пожертвува често правдата предъ една поудобна перспектива за решение на даденъ въпросъ. Последната дума по дадена петиция има Съвета. Решенията на тричленната комисия нѣматъ никаква задължителна сила за Съвета.

 

За едно по-съвършено уреждане въпроситѣ повдигнати отъ малцинствата, авторътъ казва, че сѫ били предлагани редица реформи въ по-горе изложената процедура. Едно отъ най-подходящитѣ предложения било да се създаде една постоянна комисия за малцинствата. Различни обаче били мненията относно нейниятъ съставъ и функция. Най-главниятъ аргументъ въ полза на една такъва комисия споредъ Макартней е, че колкото и да сѫ способни и преданни на работата си членоветѣ на секретарията, по силата на своето положение и длъжность, тѣ не можели да притежаватъ ония качества на независимость и авторитетъ, които се изисквали при разрешаване на проблемитѣ за малцинствата. Една постоянна комисия би могла съ по-очевидни преимущества да преглежда подадени петиции, като има на разположение повече време, по-добре подбрани и опитни членове; и тѣхното постоянно боравене съ въпроситѣ за малцинствата би имъ създало една опитность, каквато едва ли нѣвга нѣкой отъ правителственитѣ делегати, назначавани въ тричленнитѣ комисии, би могълъ да придобие. Но въ сѫщность Макартней откровено изтъква, че сѫществената разлика между тричленната комисия и една постоянна комисия за малцинствата, се състои въ разликата между „правене политика и прилагане правосѫдие“. Споредъ сегашната система съ своята прикрита дипломация и нейнитѣ постоянни равносмѣтки по политически съображения, компромиси и изтънчени тактичности, цѣлиятъ въпросъ за малцинствата се поставялъ на една песимистична основа. [1]

 

 

1. „Народностни държави и народностни малцинства“ отъ Д. Мамарчевъ, сп. „Българска Мисъль" 1924 г.

 

 

61

 

Каква е процедурата ?

 

Съ други думи при О. не образувано едно тѣло чиято скрита същинска цель е не да разгласява, a да прикрива исканията на националнитѣ малцинства. Националнитѣ малцинства не сѫ представени нито въ секретарията при Обществото на Народитѣ, нито въ Съвета, нито въ Общитѣ събрания.

 

Националнитѣ малцинства, които се оплакватъ, че сѫ лишени отъ права и свободи нѣматъ възможность да заведатъ никакъвъ процесъ. Нѣкои отъ тѣхъ могатъ само да подаватъ молби до председателя на съвета при O. Н. и при това предварително тѣзи молби трѣбва да се удобратъ отъ секретарията. По тоя редъ веднажъ постѫпила молба, председателя опредѣля двама отъ Съвета и съ него заедно образуватъ Комитета на тримата. Тоя комитетъ следъ като уведоми и потърси мнението на съответното заинтересовано правителство решава дали молбата трѣбва да се остави безъ последствие или да ѝ се даде ходъ. Само въ последния случай въпросътъ се внася въ Съвета. Визираното правителство се пита, обаче никакъвъ представитель на малцинството не се допуска при разглеждането, разискването на молбата. Съвета или отхвърля искането или гласува нѣкоя резолюция. Въ извѣстни случаи Съвета препраща въпроса предъ арбитражния сѫдъ въ Хага, обаче както предъ Съвета, тъй и предъ тоя висшъ сѫдъ не се допуска никакъвъ представитель на малцинството. Баронъ Alphonse Heyking по тоя поводъ казва: „Нещастната молба следъ като три пѫти се представи на отхвърляне, едва тогава вече се взема като такава, която може да се разисква въ Съвета въ отсѫтствие на представитель на потърпевшия, когато пъкъ правителството срещу което е насочено оплакването е господаръ на положението и може да изяснява въпроса по своему безъ да може противника да направи каквито и да сѫ възражения. Всичко се разглежда при затворени врата, безъ малцинството да има възможность да възразява !

 

 

14. Къмъ реформи въ процедурата на Съвета на О. Н. относно народностнитѣ малцинства

 

„Минорите - Насионалъ“ (Брюкселъ) помѣства единъ докладъ на английското дружество на международния съюзъ за O. Н., съ който се иска създаването при O. Н. на една постоянна комисия, която да се занимава съ разрешението на всички въпроси, свързани съ народностнитѣ малцинства. До учредяването на подобна комисия, горниятъ докладъ препоржчва следнитѣ реформи:

 

1) Чувствително намаление на срока за разглеждане на петициитѣ относно малцинствата отъ Съвета на O. Н.

 

 

62

 

2) По-енергична и по-ефикасна деятелность на Комитета на тримата презъ периода, когато е натоваренъ съ проучването на единъ случай. Трѣбва да се положатъ решителни усилия за едно истинско подобрение на положението. Недостатъчно е да се изказватъ праздни надежди и то следъ едно мълчание отъ четири месеци.

 

3) По пълно упражняване на всички права, съ които разполага Комитета на тримата, съ цель да се събератъ сведения отъ всички източници и въ всичкитѣ етапи на неговата анкета.

 

4) Да се съобщаватъ за въ бѫдаще съображенията, поради които една петиция е обявена за неприемлива.

 

5) Всѣко проучване на Комитета на трима включително и всички събрани сведения трѣбва да се публикуватъ. Този докладъ трѣбва да бѫде врѫченъ едновременно на всички членове на Съвета и публикуванъ преди откриването на сесията на Съвета, която ще се занимава съ него.

 

6) Докладчикъ на всѣки отдѣленъ случай трѣбва да бѫде председателя на Комитета на тримата, който е сезиранъ съ въпроса.

 

„Минорите Насионалъ“ непосрѣествено следъ горния докладъ помѣства една бележка отъ Съръ Уалтеръ Нейпиеръ въ която се обяснява, че горния докладъ е билъ изработенъ при положението, че едно решение на Съвета, относно прилагането на договоритѣ за малцинствата не е задължително за единъ членъ на Съвета, който е гласувалъ противъ, дори ако е страна въ процеса. Обаче, споредъ съвещателното мнение № 12 на Международния Хагски Сѫдъ, издадено по поводъ на спора за опредѣляне на границата между Иракъ и Турция, никой не може да бѫде сѫдия на своята собствена кауза и следователно странитѣ не трѣбва да взематъ участие при гласуването. Съръ Уалтеръ Нейпиеръ смѣта, че този принципъ съ право би могълъ да се приложи въ единъ процесъ, изникналъ по поводъ договоритѣ за малцинствата.

 

Мнозина членове въ Обществото на Народитѣ като графъ Аропу холандеца Bellaertz van Blokland поискали да се измѣни тъзи процедура. Сѫщото поддържаха австрийския министъръ председатель Зайпелъ, германския канцлеръ Херманъ Мюлеръ, a въ едно отъ заседанията на Съвета при Обществото на Народитѣ въпроса се повдигна и отъ бившия германски министъръ на външнитѣ работи Стреземанъ. Въпрѣки, че по тоя въпросъ се изказа и английския и французкия представители, министритѣ на външнитѣ работи, процедурата си остана каквато си бѣ, тъй като, както Великобритания, Франция и държавитѣ отъ Малкото съглашение се противопоставиха. Въпросътъ се отложи . . . за неопредѣлено време.

 

 

63

 

Угнетенитѣ национални малцинства горко се лъжатъ като мислятъ и се надѣватъ, че при сегашния редъ на нѣщата тѣ ще могатъ да очакватъ каквото и да е подобрение на тѣхната участь отъ Обществото на Народитѣ. Силитѣ победителки сѫ господари на положението, тѣ прокарватъ свои чисто егоистически цели. Победенитѣ, притиснати до стената съ въпроса за националнитѣ малцинства търсатъ всевъзможни компромиси и гледатъ преди всичко да удовлетворятъ свои държавни цели, които съ нищо не допринасятъ за облекчение частьта на угнетенитѣ и онеправдани национални малцинства.

 

Презъ 1928 г. въ Мадридъ въ Общото събрание на O. Н. се занимаха съ възможностьта за едно измѣнение процедурата на O. Н. за защитата и покровителството на малцинствата. Следъ произнесенитѣ речи, допълнения и резерви разискванията се приключиха като въпросътъ за по-ефикасната закрила на малцинствата се отнесе въ една комисия и вече отъ тогава до сега не се постави за да се разглежда. Презъ 1932 г. презъ време на 13-та сесия на Общото Събрание на O. Н. въпросътъ се постави на дневенъ редъ. Представителитѣ на много отъ държавитѣ заинтересовани съ въпроса за националнитѣ малцинства се изказаха единъ следъ другъ като всѣки споредъ инструкциитѣ на съответнитѣ правителства защити или отхвърли проектираното измѣнение въ сѫществуващата процедура по малцинствата. Нѣкои делегати препорѫчаха мѣрки отъ естество да направятъ по-ефикасно покровителството на малцинствата и предложиха Комитетитѣ при О. Н, сезирани съ молбитѣ на малцинствата, да извършатъ по-скоро анкета и да даватъ последната дума не на заинтересованитѣ правителства, a на малцинството и да осигуратъ по-широка публичность на решенията си, които сѫ бивали обнародвани до сега почти само въ твърде незначителни случаи или когато решението е въ полза на заинтересованото правителство.

 

Нѣкои отъ делегатитѣ предложили да се създаде единъ помощенъ органъ независимъ отъ правителствата, за да се подпомогне Съвета, и на единъ комитетъ отъ три члена, който да урежда въпроситѣ отнасящи се за малцинствата. Имало едно предложение да се вмъкнатъ въ процедуритѣ досежно молбитѣ на малцинствата, допитването до единъ малъкъ комитетъ отъ експерти, независими отъ правителствата и произходящи отъ страни, които не сѫ заинтересовани по въпроса за народностнитѣ малцинства. По тоя поводъ изтъкнало се, че този въпросъ не е въпросъ между две държави, a между два народа, че не се касае до въпроси за власть, но за въпроси за отношения между две култури и че трѣбва да се направи всичко за да се осигури мира и приятелството не само

 

 

64

 

между държавитѣ, но и между разнитѣ народи и групи отъ народи въ Европа. Следъ като по въпроса за измѣнението на сѫществующата процедура се изказали редъ представители, едни за, други противъ, Холандия, Дания, Франция, Югославия и др. събранието решило въпросътъ да се препрати въ една комисия, която да приготви специаленъ докладъ по тоя въпросъ. Така че пакъ въпросътъ се отложилъ sine die . . . [1]

 

Ние трѣбва да се запитаме каква полза и какви изводи могатъ да се извадятъ за бѫдещата еволюция на проблемата за малцинствата.

 

Обществото на Народитѣ, поне въ сегашния стадий на своето развитие. подчинява въ повечето важни деликатни случаи цѣлата своя акция на политическитѣ влияния и съперничества между правителствата, които го съставляватъ и вънъ отъ които те не може нищо да предприеме. Тѣзи влияния и съперничества сѫ, които парализирватъ женевската институция тъкмо тогава, когато висши международни интереси и нейниятъ собственъ основенъ законъ повелително ѝ налага да действува въ ясно опредѣлена насока. Не е необходимо да се спомнятъ тукъ редъ крупни събития станали презъ последнитѣ нѣколко години, за да видимъ какъ авторитетътъ на O. H. се огъва предъ бруталноститѣ и сплетнитѣ на политиканитѣ. Многобройнитѣ и чести манкирания по отношение на известни малцинства представляватъ една не по-малко тъжна действителность, която безшумно, но непрестанно прояжда моралния престижъ на O. Н., понеже то се оказа въ тия случаи безсилно да надвие егоизма и заслѣпението на отдѣлнитѣ правителства. Процедурата по малцинственитѣ въпроси, която усвои O. Н. не се създаде отъ победителитѣ, които искаха да коригиратъ една своя грѣшка и значи нѣма нищо чудно въ това, че тая процедура е създадена изключително да (пре)чи на малцинствата, които искатъ да потърсятъ и … ки права, които мирнитѣ договори имъ гаран(тиратъ).

 

При тази перспектива на развитието на малцинственния въпросъ нѣма нищо чудно, че въпрѣки всички хубаво стъкмени речи въ събранията на O. Н. и конгреситѣ и протеститѣ на самитѣ организирани малцинства, почти нищо не е постигнато за тѣхното гарантиране въ народностно и културно отношения и всичката дипломатическа и тая на O. Н. техника, около въпроса за малцинствата се свежда до прикритата

 

 

1. Министъръ председателя на България, Н. Мушановъ, се присъединилъ къмъ внушенията направени отъ делегатитѣ на Германия, Норвегия и Холандия като казалъ, че О. Н. е най-подходящия организъмъ за осигуряване зачитането на правата на малцинствата и за окончателното разчистване на пѫтя за едно добро и искренно разбирателство между балканскитѣ народи.

 

 

65

 

цель да се сподавятъ и оставятъ да заглъхнатъ всички протести на малцинствата, като най-умѣло се спекулира и съ мисъльта, че задъ оплакванията на малцинствата се криятъ въ сѫщность бившитѣ неприятелски държави и правителства, които искатъ чрезъ въпроса за малцинствата да продължатъ прекѫснатата на бойнитѣ полета борба съ други срѣдства.

 

Не е ли ясно следъ всичко, че проблемата за малцинствата е тъй безнадеждна, както и проблемата за разорѫжаването ? Историята не познава успѣхъ по тоя пѫть, по който търсятъ защитата правата на малцинствата. Никой доброволно не отстѫпва отъ най-малката позиция, която е извоювалъ по силата на победата.

 

Каквато и речь да се каже въ О. Н. за малцинствата, тѣхната участь нѣма да се промѣни. Тѣхната участь зависи не отъ речитѣ, a отъ съотношението на силитѣ въ Европа и до като това съотношение не се промѣни, до като правителствата не се заставатъ отъ прогресивното обществено мнение въ странитѣ и свѣта участьта на малцинствата нѣма да се промѣни, до като въ широкитѣ народни маси не се промѣни съзнанието и разбирането на редъ въпроси отъ вѫтрешенъ и международенъ характеръ.

 

Постигнало ли е Обществото на Народитѣ нѣкакъвъ успѣхъ при реализирането на нѣкоя отъ неговитѣ цѣли обозначени въ Пакта? Какво направи O. Н. съ тържественитѣ обещания когато милиони национални малцинства се угнетяватъ, териториитѣ на цѣли народи се заграбватъ, незащитени градове се бомбардирватъ, a мирното цивилно население се коли? То дискутира, взима сухи, бледи резолюции, които сѫ безъ значение когато се касае да се ограничи нѣкоя силна държава. A пъкъ въпроситѣ засегащи жизненитѣ интереси и независимостьта на народитѣ и тѣхното право за самоопредѣление се решаватъ по-скоро отъ тъй нареченитѣ съюзни сили, посланическа конференция и други събрания като въпросътъ относно националноститѣ, повдигнати предъ O. Н. сѫ разрешавани не съответно интереситѣ на потиснатитѣ, но въ интереса на потисническитѣ правителства.

 

Погрѣшно ще е все пакъ ако отъ направенитѣ констатации се заключи, че O. Н. е осѫдено винаги и докрай да показва въ тази область все сѫщото безсилие. Фактътъ, че голѣмото мнозинство отъ делегатитѣ сѫ се изказали решително за една истинска защита на малцинствата, е едно ново насърдчение за бѫдещето. Независимо отъ съображенията за правда въпросътъ за малцинствата представлява такьва важность за мира въ Европа, a след. и въ цѣлия свѣтъ, че неминуемо правителствата, подъ натиска на общественото мнение, ще се видятъ по-рано или по-късно

 

 

66

 

принудени да действувать въ духа на задьлженията, които е поело O. Н. Ако днесъ вниманието на управницитѣ и на народитѣ е погълнато отъ други по-спешни проблеми, това не ще бѫде всѣкога така и тогава вьпросътъ за малцинствата ще се наложи като една задача, разрешението на която не ще може повече да се отлага [1].

 

Наистина, както вече казахме, еволюцията изобщо въ правото, a особено въ международното право, е бавна както тъзи въ геологията, обаче съ напредъка въ науката, въ просвѣтата, при новата ера въ която влиза човѣчеството, ерата на електричесгвого, на радиото, на аероплана и съвременната доста усъвьршенствувана техника, и поради настѫпилитѣ голѣми промѣни както въ економическия и социаленъ животъ на народитѣ, тъй и въ политическитѣ и социални концепции за бѫдещата роль на отдѣлната държава, a след. и човѣчеството, съ развитието на общочовѣшкитѣ идеи за истински демократизьмъ въ управлениего на народитѣ и тѣхното равноправие като членове на едно общо, идеята на O. Н. все повече и повече ще се развива и ще възтържествува. Въ това направление, частично въ нѣкои отъ по-напредналитѣ държави, не засегнати отъ последнитѣ войни, като Швеция, Норвегия, Дания, Холандия, има вече значителни успѣхи, a въ последно време идеята за равноправието на отдѣлнитѣ народи и национални малцинства, принципа за самоопредѣлението на отдѣлнитѣ народи намѣри реално приложение, не само въ Съюза на Съветскитѣ Социалистически Републики, a въ известенъ размѣръ и вънъ отъ него, какъвто е случая въ най-последно време въ Испания, кѫдето особено следъ завземането на властьта отъ тъй наречения общъ Народенъ фронть, паралелно съ всички сериозни реформи въ обществения, политически, економически и социаленъ животъ, народнитѣ движения намѣриха сили въ себе си и можаха да създадътъ условия и за обособяването на отдѣлни съюзни, автономни области, въ които населяващитѣ ги народи и националносги за напредъ ще могатъ да живѣятъ и да се управляватъ както тѣ желаятъ и по-правилно да се развиватъ и напредватъ както въ економическо, тъй и въ културно отношения.

 

Така напримѣръ каталонцитѣ, безъ да споменаваме за останалитѣ области и националности задоволени въ своитѣ национални аспирации ще могатъ вече по-лесно и по бързо да се развиватъ и напредватъ за да догонатъ останалатѣ свои събратя въ вѣковната Испания която въ продължение на столѣтия бѣ арена на кървави борби и арена на междуособици, при старото положение на религиозни предразсѫдаци,

 

 

1. В. „Време" отъ 19. X. 1932 год., София.

 

 

67

 

стари политически и социални концепции, идеи, схващания, при запазени привилегии въ езика, економическия и социаленъ животъ и т. н.

 

Сѫщото явление виждаме и въ републиканска Франция. Още съ поемането на властьта отъ правителството на Народния фронтъ, вънъ отъ общитѣ реформи въ политическия и економически животъ на страната, съ декретъ се постанови щото бившитѣ французки колонии Сирия и Ливанъ се превръщатъ въ свободни и независими републики. По тоя случай единъ отъ държавнитѣ подсекретари заяви: „Франция би могла само да бѫде щастлива отъ една такава мѣрка. Освенъ това освобождението на левантскитѣ държави Сирия и Ливанъ ще бѫде още единъ изразъ на духа на равенство и на справедливостьта между народитѣ, който O. Н. носи на свѣта“.

 

Нѣма съмнение, че по пѫтя на истинска свобода и демократизъма въ управлението, сѫщо такива мѣроприятия подъ натиска на народнитѣ маси и напредничавото обществено мнение и въ останалитѣ държави въ Европа и другаде, ще се наложи на всички правителства, които още продължаватъ да управляватъ по старитѣ методи които отдавна сѫ вече изживѣли времето, защото новото време, новата епоха, съ всички трансформации, въ економическитѣ и социални отношения, налагатъ съответни нови методи, нови концепции, нови схващания по управлението на държавата и нацията.

 

Преплетенитѣ отношения между владствующитѣ нации въ държавитѣ въ срѣдна, юго-източна Европа, пъкъ и на Балканитѣ, неминуемо ще наложатъ сѫщитѣ мѣрки по уреждането на отношенията между отдѣлнитѣ държави, народи и национални малцинства. Всичко това не може да не се отрази и въ останалия свѣтъ, a при тѣзи схващания, разбирания, при тѣзи възродителни идеи за право и справедливость както въ отдѣлнитѣ държави, тъй и въ международнитѣ отношения, O. Н. въпрѣки всички пречки ще играе една първостепенна, главна роль.

 

 

68

 

 

15. Ревизията на договоритѣ за миръ сключени следъ всеобщата война.

 

Всички добросъвестни и обективни хора мислятъ и поддържатъ съ право, че идеята за ревизията на договоритѣ за миръ е толкова стара, колкото и самитѣ договори. Въ миналото почти следъ всѣки наложенъ отъ победителя договоръ за миръ, повдигалъ се е въпроса за неговото ревизиране. Съ това и победители и победени сѫ преследвали свои специфични държавни, национални или други интереси, a народитѣ, маситѣ сѫ били подхранвани съ една илюзия, която въ много случаи е замѣствала една необходимость — да се насърдчатъ, окуражътъ едни или да се утешатъ и успокоятъ други народи и национални малцинства.

 

Договоритѣ за миръ сключени следъ всеобщата война (1919 г.), казвать мнозина, като всички човѣшки дѣла сѫ несъвършенни и съвсемъ не неуязвими, и като такива, не сѫ вѣчни, толкозъ повече, че тѣ изключватъ въ много отъ своитѣпостановления всѣкакво чувство на хуманность, справедливость и международенъ моралъ. A пъкъ въ политиката и международното право хуманность, справедливость, моралъ сѫ много относителни понятия . . . Наистина, договоритѣ за миръ отъ1919 год. още отъ самото начало по принципъ, сѫ отречени отъ всичкитѣ победени държави, a въ последствие и отъ нѣкои държави победителки (Италия и др.)

 

Фактически, само силата и времето сѫ били двата най-голѣми фактори, които сѫ могли да поправятъ грѣшкитѣ, грубитѣ грѣшки на дипломатитѣ и победителитѣ.

 

Привърженицитѣ на идеята за ревизия сѫ предимно победенитѣ, a по нѣкогашъ и нѣкои отъ победителкитѣ чиито интереси сѫ прѣко или косвено засегнати отъ наложенитѣ и сключени, подписани мирни договори.

 

Принципътъ за ревизия на договоритѣ за миръ сключени следъ всеобщата война е поставенъ въ чл. 19 отъ устава на Обществото на Народитѣ, a принципа за създаденото положение, статуквото се съдържа въ чл. 10 [1].

 

 

1. Чл. 10 гласи : „Членоветѣ на Обществото се задължаватъ да зачитатъ и поддържатъ срѣщу всѣко външно нападение териториалната цѣлость и настоящата политическа независимость на всички членове на Обшеството. Въ случай на нападение, на заплашване или опасность отъ нападение Съветътъ взима нужднитѣ мѣрки, за да осигури изпълнението на това задължение“.

 

Чл. 19 „Събранието може на време да поканва членоветѣ на O. Н. да пристъпятъ къмъ ново разучване на договоритѣ, станали неприложими, както и на международнитѣ положения, чието поддържане би могло да постави въ опасность свѣтовния миръ“.

 

 

69

 

Текстътъ на тоя членъ се обяснява по-скоро отъ условията при които бѣха подписани договоритѣ за миръ и отъ начина по който уредиха последицитѣ отъ войната.

 

Все пакъ всички признаватъ, че договоритѣ не сѫ вѣчни и че едно създадено положение не може да остане безъ промѣна, че сѫществующитѣ отношения сѫ подхвърлени на една по-бърза или по-бавна еволюция. „Не може да има справедливость, когато всичко подчинимъ на слѣпото уважение на писания тексть на договоритѣ“. Почти самото O. Н., по схващанията на Уйлсона, се създаваше наистина преди всичко да предотвратява всѣка война, a въ сѫщото време и за поправката на грѣшкитѣ, които неминуемо щѣха да останатъ въ договоритѣ за миръ.

 

Виконтъ Брайсъ още въ 1920 г. въ една своя речь въ камарата на лордоветѣ каза: „Въ името на правдата никоя сила не би била длъжна да гарантира на друга държава територия, която тя смѣта, че незаконно и нечестно е въ нейно владение. A договорътъ за O. Н. постановяваше тъкмо обратното И азъ силно вѣрвамъ, че това бѣше най-важната причина, която накара С. A. С. Щ. да не влѣзатъ като членъ въ O. Н., защото хората на Щатитѣ не знаеха въ подробности грѣшкитѣ извършени въ Парижъ, a знаеха само, че много постѫпки и претенции даже бѣха направени противъ решенията на силитѣ. Този членъ отъ договора за O. Н., най-много отъ всичко, срѣщна остра опозиция въ С. A. С. Щати, разбира се, много естествено.

 

Тѣ могатъ преспокойно да кажатъ: „Щомъ като парижката мирна конференция санкционира едно разпредѣление на териториитѣ, което е съвършенно несправедливо, създавайки по този начинъ една атмосфера на безправие, какъ смѣете да ни кажете да слагаме подписитѣ си подъ такъвъ договоръ, който иска да гарантира дa запази безправието“.?

 

Да задължимъ O. Н. да защищава онова, което е несправедливо, значи да отречемъ онова, за което е то създадено. Неговото предназначение бѣше — да бѫде покровитель на правата, a не защитникъ на безправието.

 

Цельта, както на мирнитѣ договори, така и на O. Н. бѣше да отстрани насилията — голѣмиятъ врагъ на мира, и да осигури мира на цѣлия свѣтъ. Мирътъ може да бѫде осигуренъ само чрезъ всеобщо задоволяване. Ако резултатитѣ отъ тѣзи договори целятъ да направятъ народитѣ несговорчиви, да поставятъ народностни групи въ владението на държави, чужди и враждебни тѣмъ, вие не можете да очаквате да има задоволство и миръ. Обратното, вие трѣбва да се готвите за революции и войни. Отъ този родъ несъгласия и недоволства се роди последната война и ако вие хвърляте нови семена за

 

 

70

 

бунтове и революции, вие бѣгате далечъ отъ спокойствието и мира и никога нѣма да има изгледи за стабилитетъ. Накрая ще забележа, че парижката мирна конференция трѣбваше да се погрижи, както и всички ние, не толкова за миналото, колкото за бѫдещето.

 

Договоритѣ не трѣбваше да бѫдатъ сключени по начинъ, щото първата имъ задача да бѫде наказанието. Злобата противъ враговетѣ бѣше естествена, особено y тѣзи, които най-много пострадаха отъ тѣхъ. Никой не може да допустне, че тѣзи чувства на омраза можеха да бѫдатъ съвсемъ умъртвени. Ние не сме длъжни тукъ да създадемъ абстрактната, идеалната правда, нито пъкъ сме проводници на божественото право. Ние сме дошли тукъ, да направимъ всичко хубаво за бѫдещия свѣтъ и да му дадемъ мира, който той желае.

 

Азъ мисля, че е голѣмо нещастие, че толкова много отъ постановленията на договоритѣ сѫ продиктувани, безъ съмнение, повече отъ чувство и мъсть, отколкото отъ разумъ, и логично е, следователно перспективитѣ за бѫдещето да сѫ само мрачни“.

 

Явява се въпросъ какво ще стане, ако Събранието покани странитѣ да ревизиратъ единъ договоръ, като посочи и самитѣ измѣнения, и странитѣ не могатъ да се споразумѣятъ? Има ли по-нататъкъ Събранието нѣкакви други задължения и нѣкаква друга възможность да застави държавитѣ да приематъ нѣкакво негово решение? Има автори и политици, които смѣтатъ, че ролята на Събранието завършва само съ поканата.

 

Споредъ насъ, това гледище е погрѣшно, защото щомъ странитѣ не могатъ да се съгласятъ, между тѣхъ тогава остава откритъ споръ, който трѣбва да бѫде разрешенъ по единъ отъ начинитѣ предвидени въ устава. Особено ясенъ е въпросътъ, когато по-нататъшното прилагане на единъ договоръ. може да постави въ опасность мира, тогава, споредъ чл. 11 отъ устава, всѣка държава може да иска отъ Съвета или Събранието да отмѣнятъ ония негови постановления, които сѫ отъ естество да смутятъ мира и междудържавнитѣ отношения-

 

Само така тълкуванъ чл. 19 може да даде позитивни резултати. Всѣко ограничително тълкуване го обрича на безплодие. Всѣка норма, при това, по общо правило, трѣбва да бѫде тълкувана и прилагана така, че да даде известни резултати.

 

Чл. 19 ще даде резултати, само ако му се даде по-широко тълкуване. Инакъ, ограничителното тълкуване го прави излишенъ.

 

Има мнозина, които иматъ желание да го направяхъ излишенъ, защото се боятъ отъ неговото прилагане. Тѣ сѫ и неговитѣ противници.

 

 

71

 

Има едно погрѣшно схващане, че чл. 19 е приложимъ само спрямо договоритѣ за миръ. Тоя фактъ създава уплаха отъ него. Напротивъ, той е приложимъ не само за всички договори, но още и за положения, които застрашаватъ мира. Днесъ свѣтътъ е пъленъ съ толкова противоречия и спорни въпроси, че ако би могълъ да се приложи принципътъ на ревизията, би могло да се внесе известно разведряване. Ревизията, разбира се, нѣма защо да изключва и договоритѣ за миръ, включително и тѣхнитѣ териториални клаузи.

 

Нѣма защо да си правимъ илюзии : въ тежкитѣ и пълни съ неизвестности времена, при които живѣемъ, народитѣ сѫ изправени предъ алтернативата : или да възприематъ една постепенна, умѣрена ревизия, или ще имаме връщане къмъ старитѣ системи на насилствени промѣни.

 

Впрочемъ, Германия, предъ невъзможностьта да добие ревизия на Версайлския договоръ по въпроса за ограничението на нейнитѣ въорѫжения, следъ като пропадна конференцията по разорѫжаването, мина къмъ едностранно денонсиране на часть V отъ Версайлския договоръ, съ решението си отъ 16 мартъ м. г., сѫщо като Русия презъ 1870 г. денонсира Парижкия договоръ отъ 1856 г.

 

Това опасно положение се разбира вече на много мѣста, особено въ Англия. Презъ миналата година 240 депутати отъ камарата на общинитѣ подписаха петиция за ревизия на Трианонския договоръ. Неотдавна депутати отъ току що избраната английска Камара подписаха нова петиция изобщо за ревизия на договоритѣ.

 

Европейски и извъневропейски, национални и колониални стопански и политически проблеми стоятъ открити, създаватъ недоволства и вражди, подготвятъ нови беди въ свѣта. На цѣлото това нерадостно и пълно съ опасности състояние на нѣщата противопоставятъ принципа на святостьта и ненарушимостьта на договоритѣ. Но въ сѫщность нѣма и не може да има святи договори. Тѣ не могатъ да бѫдатъ никога догма въ международното право.

 

Ако може да се говори за нѣщо свято въ живота на човѣчеството — това е мирътъ. Всичко, което може да го осигури, е добро и желано, въ това число и една мирна ревизия на договоритѣ и ония положения, които криятъ въ себе си зародиша на нови войни, както това предвижда чл. 19.

 

Англо саксонскитѣ делегации на Парижката конференция, като предложиха създаването на чл. 19 отъ пакта, целѣха да го направятъ единъ отъ най-ефикаснитѣ инструменти за поддържане на мира, като чрезъ едно умерено, внимателно предпазливо вмѣсване отъ сграна на O. Н. да се изглаждатъ

 

 

72

 

недоразумѣнията и конфликтитѣ межлу държавитѣ, и по тоя начинъ да се служи на мира.

 

Съ това тѣ искаха да предадатъ динамична сила на Женевската институция, да може тя да следва динамиката на международния животъ. До сега O. H. се проявява повече въ една статична н консервативна политика и престава да бѫде въ хармония съ нуждитѣ на живота. Необходимо е то да отпочне една по-динамична и прогресивна политика, която да отговаря на изискванията на особенитѣ моменти, които преживява човѣчеството.

 

Съ други думи, вмѣсто сѫществуващитѣ произволи и анархия при приложението на договоритѣ, да се внесе редъ и справедливость. Това бѣше високата цель. Какъ е изпълнена, това е другъ въпросъ.

 

Това целѣха инициаторитѣ на чл. 19. Тѣ искаха да създаватъ нови гаранции за мира, за нови войни. Заради това погрѣшно е да се говори, че всѣка ревизия значи война. Ревизия значи, напротивъ, миръ, защото цели справедливость. Неправдитѣ и съ ревизия и безъ ревизия винаги водятъ до войни. Това ни учи човѣшката история. [1]

 

Професоръ Жоржъ Селъ, юристконсултъ, единъ отъ познавачитѣ на O. Н., по поводъ отказа на министритѣ на външнитѣ работи на Малкото съглашение да приематъ всѣкаква идея за териториална ревизия, въ в. „Депешъ де Тулузъ“ отъ 11. IV. 1934 г. пише: „Господинъ Титулеску твърди, че териториалнитѣ клаузи на договоритѣ нетърпятъ ревизия. Защо, на какво юридическо основание? Ако териториални постановления не се ревизиратъ какъ Ромѫния придоби новитѣ си граници? Защото чрезъ сила не се добива право. Обратно, правото оправдава силата. Разпредѣлянето на населенията между разнитѣ държави се извършва отъ международния законодатель поради причини, които се налагатъ въ момента. Когато тѣзи причини изчезнатъ, границитѣ могатъ да бѫдатъ измѣнени. Никой договоръ, даже и териториалнитѣ договори, не сѫ вѣчни. Една държава териториално не е по-фиксирана отъ единъ окрѫгъ или една община.

 

Правителствата, които най много настояватъ за гаранции за сигурность, сѫ сѫщитѣ, които най упорито се противопоставятъ на властьта на Събранието на O. Н. Обаче, ще трѣбва да се избере: или сигурность, като въ замѣна се признае правото на ревизия, или никаква миролюбива ревизия, но тогава безъ трайна сигурность думата ще бѫде на най-силния. Въ едно общество, гдѣто правото, конституцията, не могатъ да бѫдатъ ревизирани, нѣма другъ изходъ отъ общественитѣ недѫзи,

 

 

1. Проф. Г. П. Геновъ.

 

 

73

 

освенъ революцията. Въ международното общество революцията се нарича война. Да сложимъ като неизмѣненъ принципъ непокѫтностьта на територията, това значи да заявимъ, че сме готови за война. Трѣбва, следователно, да се намѣратъ и миролюбиви срѣдства за ревизията“.

 

Какви могатъ да бѫдатъ тѣ ? Ето съ това се занимаватъ вече ученитѣ, юристи общественици и държавници, които искатъ по-продължителенъ миръ и сѫ по принципъ противъ войната.

 

Проблемитѣ за колективната сигурность сѫ едни отъ най-важнитѣ въ политическата наука въ наши дни. „L’Europaeische Revue“ (Ed. Deutsche Verlagsanstalt, Berlin—Stuttgart), германски органъ по международнитѣ въпроси, e публикувалъ единъ специаленъ номеръ по тоя предметь, кѫдето сьтрудничатъ между другитѣ Victor Bruns и Freytagh — Loringlioven (Berlin), Lord Allan of Hurtwood (Londres), Coppola (Rome), Schindler (Zurich). Именития юристъ, Maurice Bourquin, членъ въ белгийската делегация при O. Н., професоръ при Университета и въ Института за висши международни проучвания въ Женева, членъ въ Института по международно право, въ своя етюдъ подъ заглавие „Общи разсѫждения по проблемата за сигурностьта“ дохажда до заключения часть отъ които ще предадемъ тукъ за да се види колко деликатно, сложно и пълно съ неизвестности е миролюбивото измѣнение на statu quo-то т. е. ревизията на договоритѣ при сегашното, фактическо международно и междудържавно положение въ свѣта, макаръ че сѫществува и функционира самото O. Н.

 

Авторътъ смѣта ролята на колективната сигурность въ областьта на репресията на войната за много ограничена. Напротивъ предотвратяването на войната съставя централния пунктъ на всѣка истинска колективна сигурность и въ това именно направление методитѣ за миролюбивата ревизия изпъкватъ на първъ планъ и иматъ голѣмо значение.

 

Единъ режимъ на колективна сигурность, който би искалъ да предотврати всѣка война безъ да осигури миролюбивата промѣна на statu quo-то, ще бѫде опороченъ въ основата си още въ самото начало.

 

Нека признаемъ, че едно подобно дѣло ще бѫде много сложно. Ние не можемъ да имаме даже ясна представа за разрешаването на мѫчнотиитѣ, които биха се появили. То не ще изпъкне ей тъй отъ едно гениално вдъхновение. Преди да се намѣри, ще трѣбва безъ съмнение много време, за да се видатъ първитѣ му резултати. Това би могло да стане съ успѣхъ само при едно условие: ако бѫде продиктувано отъ една широка концентрация и при единъ усетъ за реалноститѣ. При това ще трѣбва да се взематъ нѣколко изходни точки

 

 

74

 

при едни основни директиви. Въ това направление нека ми бѫде позволено да направа следнитѣ бележки въ форма на разсѫждения, умозаключения.

 

1. Нѣкои прозорливи умове смѣтатъ, че арбитражътъ следъ като се развие, би могълъ да бѫде срѣдство съ което би могло да стане миролюбивата ревизия на договоритѣ, и общо взето, промѣната въ сьздаденитѣ международни положения, които нарушаватъ изобщо мира. Азъ не сподѣлямъ това мнение. Тъзи работа никакъ не подхожда на „сѫдията“, (даже въ най широката смисъль на думата) a по скоро е отъ компетентностьта на държавника. Това е преди всичко политическа работа. Вѣрно е, че тя предполага известни принципи за правосѫдие и справедливость; но, ще бѫде голѣма грѣшка, ако се погледне само отъ тъзи гледна точка. Да се ревизира единъ договоръ не е все едно да се издаде едно сѫдебно решение и възъ основа на последното да се удобри или премахне statu quo-то; кас(а?)е се да се създаде ново, което като държи смѣтка за всичкитѣ евентуално накърнени интереси въ момента, цели да ги изравни съгласно едно равновесие по-справедливо и по-приспособимо къмъ изискванията на общия интересъ т. е. на мира. Една подобна работа предполага преди всичко политически качества и, споредъ менъ, това би могло да се повѣри само на политически органи, които ще си служатъ съ политически методи и срѣдства.

 

2. Пактътъ на Обществото на Народитѣ върви по тоя пѫть. Процедурата, която е предвидена въ него (чл. 19) за разглеждане „договори станали неприложими“ и на „международни положения чието продължение застрашава мира въ свѣта“ е вънъ отъ всѣка арбитражна система и предполага свикването на Събранието, т. е. на единъ политически органъ. Въ тая смисъль азъ виждамъ, че се върви по единъ правиленъ и добъръ пѫть. Отъ друга гледна точка азъ удобрявамъ системата, която е възприета. Тъзи система се обуславя общо взето отъ две основни съображения. Първото е, че при сегашния редъ на нѣщата, практически е невъзможно да се установи — общо взето — една процедура за ревизия, която би имала единъ авторитареиъ характеръ, съ което било болшинството, било самото абсолютно болшинство (единодушие) на останалитѣ държави биха наложили на спорящитѣ страни промѣната на тѣхното юридическо положение. Второто е, че отъ друга страна, прѣкитѣ преговори, взети отдѣлно, не сѫ достатъчни за нормалното реализиране на необходимитѣ измѣнения за поддържането на мира и че трѣбва, следователно, да се допълнатъ съ една акция, дѣло на една външна сила. Между формулата за една авторитарна ревизия, която по настоящемъ се смѣта за невъзможна, неосѫществима и тъзи

 

 

75

 

само на прѣкитѣ преговори, която се смѣта за не ефикасна, чл. 19 установява една преходность, кѫдето работата по ревизията, оставайки юридически основана само върху съгласието на странитѣ, предлага една обща, колективна интервенция, и, нека кажемъ ясно, едно морално давление което ще последва. Тъзи идея сѫщо ни се вижда полезна.

 

Обаче, все пакъ, чл. 19, струва ми се подлежи на строга критика. Да оставимъ на страна ограничителнитѣ тълкуванияг които му се даватъ и цельта на които е да го направатъ неприложимъ. Споредъ менъ, две главни възражения биха могли да се направатъ за самата институция, като се абстрахирваме отъ различията при които се сблъскватъ тълкувателитѣ на Пакта.

 

Преди всичко, не ще ли бѫде явна грѣшка да се открие шумно, съ една тържествена декларация въ Събранието, една извънредно деликатна процедура, която би трѣбвало да се следва много осторожно, за да не предизвика голѣмъ шумъ? Можемъ ли да си представимъ политическата криза, която би изпъкнала отъ едно колективно разискване, като се обяви на цѣлъ свѣтъ, че извѣстенъ опредѣленъ договоръ е станалъ неприложимъ или че едно създадено положение заплашва ycтaновения миръ, въ моментъ когато нищо не е готово за разрешаването на въпроса, освенъ това че странитѣ сѫ повикани да го разглеждатъ?

 

Нали би била сѫщо тъй груба грѣшка ако напълно се отстранятъ отъ процедурата държавитѣ, които не сѫ прѣко заинтересовани, въ момента когато ще трѣбва да се засегне самата сѫщность на въпроса и да се опредѣлятъ решенията, които ще се взематъ? Защото следъ като Събранието даде тревогата още въ тоя моментъ Обществото на Народитѣ ще сгане излишно. Странитѣ ще останатъ сами. Всѣки ще каже: да се разправятъ! Когато въ тоя именно моментъ интервенцията на трети би било полезно, разбира се, не за да наложатъ едно решение, a да улеснатъ сближението на странитѣ, като имъ се внушатъ нѣкои благоприятни формули и имъ се припомнатъ при нужда че общия интересъ изисква отъ тѣхъ единъ минимумъ отъ добра воля?

 

Отъ тѣзи гледни точки, насоката която дава чл. 19 на процедурата за ревизия ми изглежда извънредно по-точна » струва ми се, че ще трѣбва да се търси другъ начинъ на действие.

 

3. Ако проблемата повдига въпроси за процедура не би трѣбвало да се поставяме въ тѣзи тесни рамки. Това не е механика, съ която единствено биха могли да се разрешатъ всички мѫчнотии. Тази работа не е тѣхническа. Тя е по сложна и по-гъвкава отъ колкото се смѣта. Сложностьта на въпроса,

 

 

76

 

възбуждението въ областитѣ за които се касае, важностьта на интереситѣ, които ще се засегнатъ, рисковетѣ отъ вълненията които ще станатъ — всичко ще допринесе да се увеличи важностьта на психологическитѣ условия, при влиянието на които ще се работи, решава, действува. При това изисква се едно спокойствие, единъ духъ.

 

Какъ да характеризираме тоя духъ ? Азъ нѣма да правя единъ по-дълбокъ анализъ, но струва ми се, че може да се каже гросомодо нѣщо като установяване на едно равновесие между движението и регулярностьта, точностьта. „Владетелитѣ“ ползуващитѣ се съ придобити права нѣма да допуснатъ даже и задъ юридическия апаратъ, който протежира сѫществующото, създаденото положение би могло да се измѣни. Напротивъ, сѫщо тъй, онѣзи които искатъ измѣнение на създаденото положение ще насочатъ всичкитѣ си погледи и сили къмъ които ги водятъ тѣхнитѣ надежди.

 

Ето какъ дветѣ течения ще се противопоставятъ : тѣ се изпречватъ едно срѣщу друго като два ярки, непримирими противници. A докато продължава това раздвоение, юриститѣ ще трѣбва да ровятъ ; всички процедури, които ще опитатъ, ще останатъ неефикасни. Едни отъ реакция срещу „единъ доктринерски легализъмъ“ ще пренебрегнатъ самата легалность. Другитѣ уплашени отъ единъ почти необузданъ динамизъмъ още по-енергично ще отхвърлятъ всѣкакво омекотворение на statu-quo-то.

 

Миролюбивитѣ промѣни биха могли да живѣятъ само ако тѣзи две тенденции, вмѣсто да се изключватъ, се примирятъ и пожелаятъ да се уравновесятъ. Тѣхната синтеза не е утопична ; тя се извършва въ вѫтрешния редъ, кѫдето юридическитѣ положения непрекѫснато легално се промѣнятъ. Вѣрно е, че въ международнитѣ работи условиита сѫ по-неблагоприятни. Всѣка държава смѣта, че защищава своитѣ интереси като застава на едно решително, крайно становище. Обаче нѣма ли смисълъ да се каже, че тѣзи сѫщитѣ интереси (ако не се погледне по-високо на тѣхната пролължителность), диктуватъ едно съвсемъ друго поведение и налагатъ единъ дългъ на онѣзи, които носятъ отговорностьта, че трѣбва да иматъ единъ по-широкъ погледъ, по-разбираемъ, по-подходящъ поради голѣмата сложность на проблемата ?

 

Ревизията на договоритѣ, въ една или друга тѣхна часть, и безъ това непрекѫснато става отъ какъ сѫ въ сила тѣ. Но тази ревизия става при смущения и опасности за мира. И ще продължава да става при такива опасности догдето сѫществуватъ извършенитѣ съ договоритѣ неправди. Не е ли по-добре и по-разумно неизбѣжното да се извърши доброволно. Мисъльта, че ревизията на договоритѣ значи война е една

 

 

77

 

нещастна мисъль и тъкмо нейното неотстѫпно поддържане може да доведе свѣта до нова катастрофа.

 

На мнозина се вижда парадоксално, че нѣкои отъ държавитѣ и часть отъ общественото мнение когато се заговори за ревизия на мирнитѣ договори вмѣсто да подкрепятъ тази идея или инициатива, биятъ отбой и сѣкашъ, че сѫ противъ самата идея за ревизия на насилническитѣ мирни договори сключени следъ всеобщата война. Въ сѫщность, по принципъ тѣ не сѫ и не могатъ да бѫдатъ противъ миролюбивата ревизия на мирнитѣ договори, a се опасяватъ, че нѣкои правителства и срѣди, лица въ отдѣлни държави съ ревизията правятъ политика като я използуватъ като идея, но не да се поправятъ явни грѣшки, несправедливосги наложени въ договоритѣ за миръ, a за да я използуватъ предъ народнитѣ маси за свои чисто агресивни, по-скоро егоистични цели и намѣрения, a най-главно да използуватъ настроенията въ отдѣлнитѣ страни за една агресивна, завоевателна политика, която може да доведе до нова война и кръвопролития, a след. ревизията, вмѣсто да донесе правда и сравнително по-голѣма справедливость, ще причини нови международни или междудържавни усложнения, които заинтересовани, реакционни, амбициозни фактори и лица само ще използуватъ националнитѣ настроения съ всичкитѣ имъ сили и енергия за да ги хвърлятъ въ другъ яремъ, който въ сѫщность си остава сѫщия, a променя, може би, само своята форма или название и име. Тъзи е истинската, главна цѣль която се отбѣгва безъ ни най малко да се отрича или да сѫ противъ самата ревизия на договоритѣ за миръ.

 

Всички искрени приятели на мира сѫ съ вѣрата, че здравия разумъ все пакъ, макаръ по-късно, ще наддѣлее както за изравнението на сегашнитѣ конфликти, така и по въпроса, който съ все по-голѣма сила се налага, за една всеобща ревизия на мирнитѣ договори, може би, следъ предстоящето преустройство на O. Н., което поне за сега както се изрази и ирландския министъръ де Валера, „не се радва на довѣрието на народитѣ въ съвета“, защото освенъ, че не изразява желанията и волята даже на нѣколко привителства, на държавитѣ, които по настоящемъ влизатъ въ него като членове.

 

Така че угнетенитѣ народи и национални малцинства, за сега, a може би още за дълго време, не могатъ да очакватъ, че ревизията на договоритѣ ще стане. Въ противенъ случай биха се излъгали въ своитѣ надежди и идеали, защото при сѫществуващето общоевропейско и всесвѣтско положение, при сѫществуващитѣ вѫтрешни и международни противоречия въ държавитѣ, победителки и победени, при сегашния съставъ, функциониране н процедура на O. Н., всѣка надежда даже за облекчение участьта на угнетенитѣ народи и национални

 

 

78

 

малцинства, значи да се хранятъ съ опасни илюзии, вмѣсто да бѫдатъ по-реалисти въ политиката и живота.

 

Единствениятъ пѫть остава тоя осветенъ отъ опита, отъ историята т. е. да търсятъ сили и подходящи методи и срѣдства въ себе си като съ енергия, системно, съ ентусиазъмъ се борятъ и работятъ щото за ревизията на договоритѣ да се спечели, ако не цѣлото, поне прогресивното обществено мнение въ отдѣлнитѣ страни, което ще намѣри срѣдства и възможности какъ и кога да се наложи на управляващитѣ фактори, a самитѣ национални малцинства разчитатъ преди всичко на себе си за повече правда, свобода и хлѣбъ!

 

 

79

 

 

16. Тритѣ начини или форми за разрешението на въпроса за националнитѣ малцинства

 

Въпросътъ за покровителството и защитата на националнитѣ, етнически и религиозни малцинства живо интересува прогресивното обществено мнение въ Европа и свѣта. Поради важностьта и актуелностьта на тоя голѣмъ въпросъ, почти всички сѫ убедени, че докато тоя въпросъ не се разреши правилно, нѣма да има спокойствие и миръ въ Европа. Въпросътъ за националнитѣ малцинства е главната ось въ общата политика въ всѣка държава, която има национални малцинства въ своята територия. Какъ ще трѣбва да се разреши тоя въпросъ? Съ денационализирване и насилствена асимилация или пъкъ чрезъ едно благосклонно отнасяне къмъ националнитѣ малцинства, като има се даде пълна възможность и свобода да се развиватъ политически национално и културно!

 

Има държави, които опитаха и единия и втория методи на действие. Опитъть доказа, че политиката за денационализация, асимилация не допринесе нищо добро на онѣзи държави които я практикуватъ. Вмѣсто да привлекатъ отдѣлитѣ национални малцинства, тѣ още повече ги отдалечиха отъ себе си като ги превърнаха въ центробежни сили. Напротивъ, онѣзи държави, които възприеха една благосклонна политика успѣха повече, защото почти всички национални малцинства направиха лоялни и искренни поддържници, граждани.

 

Така напр. въ Естония, въпросьтъ за националнитѣ малцинства е по-правилно разрешенъ. Следъ като на националнитѣ малцинства се признаха пълно равенство въ правата признати на владствующата нация, Естонвя имъ даде пълна културна автономия. По тоя начинъ националнитѣ малцинства сѫ по-скоро центростремителни отъ колкото центробежни сили въ държавата. При това всички национални малцинства сѫ истински лоялни граждани и се грижатъ са.и само за тѣхнитѣ черковно-училшцни работи, за тѣхнитѣ културно просвѣтни интереси въ рамкитѣ опредѣлени въ основния законъ.

 

Сѫщото виждаме въ Чехославия, кѫдето наистина има много различни по расовъ, религиозенъ, езиковъ произходъ малцинства, но сравнително задоволени и нѣма тъзи омраза и острота въ борбитѣ, каквато има въ други европейски държави кѫдето къмъ националнитѣ малцинства се отнасятъ съ ненависть вмѣсто съ симпатия и благосклонность.

 

Следъ всеобщата война, въ нѣкои отъ новосъздаденитѣ държави като Полша, Литва, Латвия, както и онѣзи държави, които бидоха прѣкомѣрно увеличени като Ромѫния, Гърция, Югославия подписаха договори за защита и покровителство

 

 

80

 

на националнитѣ малцинства, останали да живѣятъ въ тѣхнитѣ територии. Постановленията на тѣзи договори въпрѣки поетитѣ задължения въ повечето отъ горепоменатитѣ държави не намѣриха съответно приложение, при все че въ конституциитѣ на тѣзи държави принципътъ за равенство на всички граждани, безъ разлика на народность или религия бѣ тържествено признатъ.

 

Културната автономия може да се приложи напълно въ държавитѣ кѫдето националнитѣ малцинства не сѫ компактна маса, a сѫ пръснати по цѣлата територия. A пъкъ въ Полша, Чехославия, Ромѫния, Гърция, Югославия и др., кѫдето има национални малцинства пръснати въ цѣлата страна и национални малцинства живущи въ компактни маси, въ опредѣлени провинции, и дветѣ автономии — културната и териториалната — биха могли да се приложатъ. По тоя начинъ тѣзи държави ще еволюиратъ къмъ едно по-висше политическо устройство по подобие на това въ Швейцария.

 

Тукъ умѣстно е да подчертаемъ, че въ нѣкои държави нѣкои срѣди и лица предимно отъ властвующата нация, идеята за културната автономия използуватъ за чисто партийни или други цели, като я препорѫчватъ не като формула за разрешението на националния въпросъ, a като етикетъ за да запазятъ свои лични, егоистични възгледи и привилегии на властвующата нация, чиято територия на всѣка цена искатъ да запазятъ непокѫтната, въпрѣки всѣко право и човѣшка справедливость. Ето защо когато се касае за културна автономия на дадено национално малцинство, трѣбва да се приказва и действува много осторожно, внимателно, за да не се дава възможность на фактори, срѣди и лица да изопачаватъ смисъла н значението на тая идея, тоя терминъ или дипломатическа формула.

 

Другъ единъ въпросъ, който изпъква при разрешаването на въпроса за националнитѣ малцинства е следния. Трѣбва ли да се прѣчи на националнитѣ малцинства въ една държава да поддържатъ културно-просвѣтни и религиозни отношения съ своитѣ сънародници живущи въ други държави както и съ тѣхнитѣ сънародници въ майката отечество. Фактътъ, че всички европейски държави се интересуватъ и бдятъ за сѫдбата на своитѣ сънародници живущи вънъ отъ предѣлитѣ на държавитѣ и се стараятъ не само да поддържатъ, a и да засилватъ съ тѣхъ своитѣ духовни, културно-просвѣтни връзки, отговорътъ на тоя въпросъ е даденъ самъ по себе си Защо тогава да не се признае и даде сѫщата възможность и на националнитѣ малцинства останали да живѣятъ вънъ отъ границитѣ на майката отечество ? Обстоятелството, че националнитѣ малцинства останали да живѣятъ вънъ отъ предѣлитѣ

 

 

81

 

на своето бившо отечество се интересуватъ отъ културния животъ на своитѣ събратя въ майката отечество, живо изучаватъ, коментирватъ всичкитѣ прояви въ живота на тѣхнитѣ сънародници, съ нищо не накърнява нито престижа, нито достоинството или суверенитета на властвующата нация въ отдѣлнитѣ държави, кѫдето има национални малцинства, различаващи се по вѣра, езикъ и народность отъ властвующата нация. Напротивъ, съ това имъ се дава възможность по-усилено, по енергично, даже съ ентусиазъмъ да работятъ и да се развиватъ въ културно и народностно отношение. При това отношенията между дветѣ властвующи нации въ съответнитѣ държави, съседни или не, още повече се развиватъ и ставатъ по-приятелски, което допринася още повече за тѣхното взаимно сътрудничество както въ търговско, економическо, тъй и въ културно отношения

 

Тоя въпросъ засяга не само държавитѣ победени, но сѫщо тъй и държавитѣ победителки. Както еднитѣ тъй и вторитѣ иматъ свои сънародници пръснати въ различнитѣ държави. Има италиянци почти въ всички държави въ Европа и Америка, a сѫщо тъй и въ останалитѣ континенти. Има поляци въ нѣкои европейски държави и Америка. Има германци, чехи словаци, словенци, хървати, българи, гърци и др. пръснати почти въ всички държави въ Европа и Америка. Нѣкои отъ тѣзи националности иматъ отлични организации и често въ самитѣ държави или вънъ отъ тѣхъ националнитѣ малцинства свикватъ конгреси въ които разискватъ и решаватъ въпроси отъ жизненъ интересъ не само за респективнитѣ национални малцинства, a и за цѣлата нация къмъ която принадлежатъ. Има повече отъ два милиона чехи и словаци, които живѣятъ вънъ отъ предѣлитѣ на Чехославия. Има повече отъ десеть милиона германци, които сѫ пръснати почти въ всички държави въ Европа и Америка ; има нѣколко милиона хьрвати, българи, гърци, пръснати въ различни страни и живѣятъ като отдѣлни национални малцинства, вънъ отъ предѣлитѣ на майката отечество. Следователно правото на свободно културно и национално развитие ще може да се постигне като се даде или извоюва пълно право и равенство както на националнитѣ малцинства на тъй нареченитѣ държави победителки, a и на онѣзи, които се таксуватъ като победени. Както има равенство въ задълженията, трѣбва да има и равенство въ правата и за еднитѣ и за другитѣ.

 

Но, въ интереса на самитѣ държави, народи и национални малцинства, нека добавимъ веднага, че съ това нѣкои крайни националистически, шовинистически фактори, срѣди, групи и лица не трѣбва да злоупотрѣбяватъ като изопачавать тоя принципъ и го свеждатъ до една нелогичность само

 

 

82

 

и само да задоволатъ свои чисто егоистични, крайно националистически, даже агресивни цели и намѣрения, съ което вмѣсто да изпишатъ вежди изваждатъ очи не само на владствующитѣ нации, a и на самитѣ национални малцинства като ги поставятъ въ положение на съмнителни, неблагонадеждни и опасни елементи въ държавата кѫдето сѫдбата ги е оставила да живѣятъ и да се развиватъ като национални малцинства. Всички опити съ които се цели да се използува сѫдбата и националното настроение на малцинствата за егоистични, партийни, или агресивни, провокаторски цели и намѣрения трѣбва всѣкога и навсѣкѫде да се порицаватъ и преследвать като злосторнически, вредни актове. Това е особено важно за страни кѫдето още религиозния, националенъ, племененъ или расовъ антагонизъмъ все още не е преустановенъ поради назадналостьта въ економическото и културно положение на властвующитѣ нации, a особено подвластнитѣ имъ народностни малцинства.

 

И така три сѫ начинитѣ, формитѣ чрезъ които биха могли да се задоволятъ и правилно да се развиватъ различнитѣ национални малцинства въ културно и економическо отношение. Културната автономия, териториалната автономия и правото за самоопредѣление даже до отдѣлване на компактнитѣ национални малцинства въ отдѣлни автономни, или свободни, независими политически единици — държави.

 

Единствената държава, въ която националната проблема е най-правилно, радикално разрешена е Съюзътъ на Съветскитѣ Социалистически Републики, т. е. на една шеста отъ цѣлото земно кълбо, съ 175 милиона население. Нѣкога царска Русия съ пълно основание се считаше за грамаденъ затворъ — мѫчилище на потиснатитѣ народи. С. С. С. Р. е свободенъ съюзъ на свободнитѣ и равноправни националности. Може смѣло да се каже, че Съветскиятъ Съюзъ е единствената страна на свѣта, въ която нѣма и не може да има потисната една народность отъ друга. Съветътъ на народнитѣ комисари още на 15 ноемврий 1917 г. въ „декларацията за правата на народитѣ въ Русия“ провъзгласи:

 

1. Равенство и сузеренитетъ на народитѣ въ Русия; 2. Тѣхното право на свободно самоопредѣление — до отдѣлянето и образуването самостойна държава ; 3. Отмѣняваваното на всички и всѣкакви национални и национално религиозни привилегии и ограничения; 4. Свободно развитие на националнитѣ малцинства и етнически групи, населяващи руската територия.

 

Този декретъ бѣ подписанъ отъ Ленинъ, и още отъ първия день се започна неговото осѫществяване на дѣло. Въ процеса на прилагането на този декретъ стара Русия се превърна

 

 

83

 

въ РСФСР въ „свободенъ съюзъ на свободнитѣ народи, федерация на съветскитѣ национални републики“. И действително, почна едно голѣмо разпредѣление, разграничение на народитѣ по националния знакъ; създадоха се редъ отдѣлни, автономни републики и области, сѫщо тъй самостоятелни, a въ последствие съюзни републики : Украйна, Бѣлорусия, Кавказкитѣ републики, Азербейджанъ, Армения, Грузия, Абхазия, Аджаристанъ и пр. и въ РСФСР да се разграничаватъ пакъ по националния знакъ: киргизитѣ, башкиритѣ, татаритѣ, каремицитѣ, комитѣ, чувашитѣ, нѣмцитѣ, калмицитѣ, осетинцитѣ, чеченцитѣ, дагестанцитѣ, кабардинцитѣ, черкезитѣ, бурятитѣ—монголи, якутцитѣ и др. народи и народности, които влизаха въ бившата царска Русия. По-сетне самоопредѣлиха се, организираха се пакъ по сѫщия националенъ знакъ тюркменитѣ, узбецитѣ и др. Тоя бързъ и силенъ процесъ на разграниченне на народитѣ по националния знакъ не ги отдалечи и раздѣли едни отъ други. Напротивъ, всички тѣзи доброволно самоопредѣлили се и разграничили се по националния знакъ народи, влѣзоха помежду си въ тѣсенъ съюзъ и така се създаде, оформи Съюзътъ на Съветскитѣ Социалистически Републики, като една единна, цѣлостна държава. Но тоя съюзъ е съставенъ не отъ подчинени, завладени народи, a отъ народи, които сѫ се национално разграничили, самоопредѣлили. Въ това отношение съветската власть можа, следъ като групира цѣлото население въ държавата, безъ разлика на произходъ, езикъ, вѣроизповедание, да унищожи въ основата националниятъ гнетъ и да създаде условия на взаимно довѣрие и да постави основата на братското сътрудничество между всички живути въ Съюза народи, като на националнитѣ малцинства даже на най-малкитѣ народностни откѫслеци въ разнитѣ републики и автономни области се предоставя правото да се самоопредѣлятъ, като имъ се разчиства пѫтя на тѣхното развитие и запазване на националнитѣ имъ особености. нрави, обичаи, битъ, езикъ, култура.

 

Но въ СССР равноправието на всички народи би останало само на книга, ако работата се ограничеше само съ провъзгласяването на това равноправие.а несе започнеше на дѣло още отъ първия день да се помага съ всички сили на потиснатитѣ народи да се сдобиятъ съ това равноправие въ действителность. . . Его защо съветската власть, следъ като освободи потиснатитѣ националности, почна да имъ помага въ изграждането на тѣхна собствена държава, започна да създава действуващи на тѣхния роденъ езикъ сѫдилища, администрация, стопански и просвѣтни органи. Заедно съ това тя започна усилено да готви отъ мѣстнитѣ жители, които знаятъ бита и обичаитѣ на мѣстното население и които познаватъ тѣхния

 

 

84

 

стопански и културенъ животъ. За това бѣ нуждно да се създаде писменость за всѣки народъ и училища обучаващи на родния езикъ. Нуждно бѣ да се научи всѣки изостаналъ назадъ народъ какъ той, използвайки всички скрити богатства на страната, по най-прѣкъ пѫть ще догони по-напредналитѣ народности, и какъ по единъ най-лекъ и бързъ начинъ да изживѣе своята назадналость. Трѣбваше политически да се възпитатъ тия изостанали назадъ народности, да се научатъ какъ да се борятъ и освободятъ и отъ своитѣ едноплеменни потисници и економически експлоататори. Съ всички мѣрки, прокарани съ образцова енергия, можа да се постигне, щото всѣка, дори и най-малката народность действително да стане свободна на дѣло, a не само по конституция, да стане равноправна съ всички други националности въ Съюза на Съветскитѣ Социалистически Републики.

 

Така че въпросътъ за националнитѣ малцинства, тъй както сѫ разпредѣлени и поставени да живѣятъ и се развиватъ въ края на краищата е въпросъ за самоопредѣлението на народитѣ, което ще може да се постигне съ общи усилия, обща координирана борба на всички национално угнетени и економически експлоатирани народи и националности.

 

Ето защо, принципътъ за пълното равноправие на всичкитѣ нации въобще е най-логичния, най-правилния, най-справедливия, като това равноправие съ време се приложи и по отношение и на държавното строителство т е. правото на всѣки народъ, по-голѣмъ или малъкъ да се самоопредѣля, като му се предостави свободата даже и за отдѣлване.

 

„Но що значи съмоопредѣление на народитѣ? Какво собствено трѣбва да се разбира подъ това понятие? Трѣбва ли да търсимъ отговорътъ на тоя въпросъ въ юридически дефиниции отъ общото право или пъкъ отговорътъ ще ни даде историко економическото развитие на странитѣ и държавитѣ, въ които сѫществуватъ и се развиватъ националъ освободителнитѣ движения? Като се абстрахираме отъ всѣкакви обобщения, сухи юридически формули и дефиниции, a се взремъ и разберемъ историко-економическитѣ условия при които сѫ се развивали националъ освободителнитѣ движения, ще дойдемъ до заключението, че подъ самоопредѣление на народитѣ се разбира признаване не само равноправие на всички нации, народи въобще, но и равноправие по отношение на държавното строителство т. е. правото на народа за самоопредѣление, за отдѣлването отъ чужда многонационална държава, сир. образуване на отдѣлна държава. Това не значи, че всички народности ще трѣбва да възприематъ и следватъ единъ краенъ национализъмъ, да преследватъ иредентически стремления, тъй като въ тоя случай самиятъ принципъ се изопачава,

 

 

85

 

a на практика, вмѣсто да се притѫпи антагонизмътъ между отдѣлнитѣ народи и народности, се раздухватъ националистическитѣ страсти и още повече се развива съперничеството между отдѣлнитѣ държави, a това е най-пакостното както за отдѣлнитѣ държави, тъй и за угнетенитѣ народи и национални малцинства.

 

Всѣка държава не може и не трѣбва да угнетява живущитѣ въ нейнитѣ предѣли чужди народи и националности. При сегашнитѣ конкретни особености на националната проблема на Балканитѣ, националнитѣ движения въ всѣка държава иматъ своя история, свои специфични характерности като националъ революционни движения въ сегашната епоха епохата на империализма и съперничества както между великитѣ, тъй и малки държави победителки и победени.

 

Следователно, въ общата борба за освобождението на балканскитѣ угнетени народи и националнитѣ малцинства главната цель е да се обезпечи демократизмътъ въ умоветѣ и управлениего на държавата като всички етнически групи, национално-угнетени народи, паралелно съ всички економически експлоатирани маси поведатъ организирано, системно обща борба щото управлението въ отдѣлнитѣ държави да се повѣри на лица и партии. които напълно сѫ за демократизма въ управлението и искрено и на дѣло възприематъ принципътъ на самоопредѣлението на угнетенитѣ народи и националности, защото не може да има свобода въ една държава, въ която има националенъ гнетъ и робство, не може една нация да бѫде свободна когато угнетява друга народи или етнически групировки, които живѣятъ въ нейнитѣ предѣли.

 

Да се обвиняватъ привърженицитѣ на самоопредѣлението т. е. на свободата на отдѣляне, въ поощряване на сепаратизма е глупость и лицемѣрие... Защото въ всѣка държава, отричането свободата на самоопредѣлението, т. е. отдѣляне на нациитѣ означава само защита на привилегиитѣ на властвующата нация и полицейскитѣ начини на управление, въ ущърбъ на демократическитѣ.

 

Който стои на гледището на демокрацията, т. е. на решаването на държавнитѣ въпроси отъ масата на населението, той прекрасно знае, че отъ дрънкането на политиканитѣ до решението на масата ~ „има една огромна дистанция“. Маситѣ на населението превъзходно знаятъ отъ всѣкидневния опитъ значението на географическитѣ и економически връзки, преимуществото на голѣмия пазарь и голѣма държава, и ще бѫдатъ за отдѣлянето само тогава, когато националния гнетъ и националнитѣ триения не направятъ съвмѣстния животь съвършено непоносимъ и тормозъ за всевъзможнитѣ стопански отношения. Отричането правото на самоопредѣление, или

 

 

86

 

на отдѣляне, на практика неизбѣжно означава поддържане привилегиитѣ на властвующата нация [1].

 

Посоченитѣ три начини или форми за разрешаването на въпроса за националнитѣ малцинства, въ една или друга смисъль, постепенно, въ нѣкои страни и държави се прилагатъ, безъ обаче да имъ е дадена, по редъ вѫтрешни, международни и др. съображения, една по-конкретна форма на приложение въ живота на държавитѣ.

 

Нѣкои отъ националнитѣ малцинства и угнетени народи въ отдѣлнитѣ държави се борятъ преди всичко за своето сѫществувание, a други търсятъ пѫтища, водять борби за политическо влияние и за участие въ управлението на странитѣ. Но, безспорно е, че за да иматъ какъвто и да е успѣхъ въ тѣхнитѣ усилия и борби, основната, да я наречемъ теоретическа база, върху която ще трѣбва да застанатъ е не само на думи, a и съ дѣла да възприематъ становището за борба и извоюване на все по-голѣмъ и по-голѣмъ демократизъмъ въ управлението и произтичащето отъ него уважение, респектъ къмъ човѣшката личность и признаването на нейната пълна гражданска, политическа, национална равноправность. A това ще се постигне преди всичко като се застане на ясни, опредѣлени принципи и становища въ общата борба и въ общо сътрудничество, даже въ широки коалиции съ истинскитѣ демократически : политически, економически и социални сили въ отдѣлнитѣ страни или общо въ цѣлата държава. Безъ тоя основенъ принципъ борбата неминуемо ще се отклонява все по-надѣсно или по налѣво, a може бн ще избие и въ крайности било отъ властвующитѣ срѣди, лица или отъ самитѣ угнетени народи и национални малцинства, a това не е въ интереса нито на еднитѣ, нито на другитѣ, a само на трети, ужъ „доброжелатели“, a въ сѫщность заинтересовани лица и чужди фактори.

 

За да могатъ разнитѣ нации свободно и мирно да живѣятъ заедно или да се раздѣлятъ (когато това имъ се наложи) като се оформятъ, образуватъ отдѣлни държави, необходимъ е пъленъ демократизъмъ въ умоветѣ и управлението. Не трѣбва да има нито най-малко притѣснение, нито най-малка несправедливость къмъ националнитѣ малцинства въ всичко, което се отнася за тѣхното отдѣлно културно и национално развитие — ето принципитѣ на истинската демокрация.

 

 

1. „Националниятъ въпросъ въ миналото и сега“ отъ К. Тулинъ.

 

 

87

 

 

17. Трагедията на Балканитѣ

 

Нѣма кѫтъ на свѣта кѫдето националнитѣ, политически и економически взаимноотношения да сѫ тъй заплетени както на Балканитѣ, това огнище на размирици и войни. Всички знаятъ че и повода за всеобщата война се даде отъ Балканитѣ - сараевската бомба предизвика обшия пожаръ въ цѣла Европа. Защо ? Затуй защото Балканския полуостровъ на кръстопѫть между тритѣ материка : Европа, Азия и Африка се намира на голѣмитѣ пѫтища, за които до всеобщата война се развиваше империалистическата борба. До всеобщата война Балканитѣ бѣха прицелната точка на всички голѣми империалистически държави, които стремително се стараеха да прострътъ своитѣ завоевания или влияния въ полуострова, отъ кѫдето минаватъ всички пѫтища къмъ Багдатъ сир. богатата и пространна бивша Отоманска империя или Суецъ, Египетъ и Индия. Германскиятъ империализъмъ най напредъ бѣ насоченъ отъ Берлинъ къмъ Багдатъ. Французкиять, английскиятъ — сѫщо къмъ малоазиатския и арабски полуострови. До всеобщата война, като се засилваше борбата на империалистическитѣ държави въ Европа - балканската проблема изпъкваше на сцената. Сега трѣбва да се отбележи, че въпроса за близкия Изтокъ нѣма вече онова значение за западноевропейскитѣ велики държави каквото имаше преди всеобщата война, защото богатитѣ и стратегически мѣста и провинции: Сирия, Месопотамия, Палестина бидоха завзети и завладени отъ европейския империализъмъ.

 

Съ насилническитѣ мирни договори въ Версайлъ, Трианонъ, Ньойи, така се очертаха границитѣ на балканскитѣ държави, че последнитѣ да не могатъ да сѫществуватъ безъ опеката на своитѣ покровители т. е. великитѣ западноевропейски и империалистически държави.

 

Както на Балканския полуостровъ се сблъскватъ интереситѣ на великитѣ империалистически държави, тъй на самото мѣсто се сблъскватъ завоевателнитѣ интереси на самитѣ балкански държави. Гърция, Ромъния, Югославия, България отъ десетилѣтия желаятъ да се разширатъ за да постигнатъ своя националенъ идеалъ. Тѣ даже нѣколко пѫти туриха на карта своето сѫществуване като при това дадоха огромни човѣшки и материални жертви всѣка въ името на своя националенъ идеалъ. Обаче, виде се, че величието на една отъ тѣхъ означава мизерия на останалитѣ.

 

Балканскитѣ народи воюваха две години повече отъ останалия свѣтъ и всеобщата война трѣбва да се смѣта не отъ 1914 год. когато тя фактически избухна, a отъ 1912 год. когато

 

 

88

 

се почна балканската война. Въ разстояние на шесть години по цѣлия полуостровъ се пролѣ изобилна кръвь. Положението днесъ е много по лошо отколкото въ останалата часть въ Европа. Балканската проблема освенъ, че не се правилно разреши, a тя още повече се забърка, защото тъй желаеха великитѣ империалистически държави.

 

Македония разположена почти въ центъра на полуострова, поради своето географическо и стратегическо мѣстоположение, ябьлката на раздора между балканскитѣ държави, отъ 40 год. се бори за своята свобода и независимость, но биде раздѣлена въ Букурещъ (1914 год.) и Ньойи (1919 год.), на три: 1/2 на Оьрбия, 4/10 на Гърция и 1/10 на България. Създаде се Албания, обаче по-голѣмата часть отъ албанцитѣ останаха въ предѣлитѣ на Югославия. Черногорцитѣ, хърватитѣ, бошняцитѣ, херцеговинцитѣ, словенцитѣ лишени отъ правото да се смѣтатъ за народи трѣбва да се наричать „югославяни“. Добруджа се раздѣли на две и пакъ цѣлата остана подъ ярема на ромънската олигархия и ромънскитѣ чокои като системно се прогонва мѣстното българско и турско население лишено отъ всѣкакви права, a на останалитѣ жители насила се отнематъ всички имоти. . . Тракия, сѫщо въпрѣки всѣко право, биде раздѣлена на три като една часть се остави подъ Гърция, другата подъ България, a половината (Източна Тракия) подъ Турция. На всѣкѫде огромни национални малцинства лишени отъ всѣкакви права произволно и насилствено се изселвать отъ една територия на друга, като се оставять на произвола на сѫдбата, да мрътъ отъ студъ, гладь и мизерия. При това положение не сѫ доволни даже онѣзи, които прекомѣрно увеличиха своята територия, и удовлетвориха своитѣ завоевателни апетити. Такива държави на Балканския полуостровъ сѫ Югославия, Ромъния и Гърция. И тритѣ ужъ като награда за доброто имъ поведение, въ сѫщность умишленно се увеличиха и то тъй, че да може още повече да се усложни положението на Балканския полуостровъ. При това положение никѫде нѣма миръ и спокойствие за правилно политическо, национално, економическо и културно развитие. Даже тѣзи, които прекомѣрно увеличиха своитѣ завоевателни апетити, като Югославия и Ромѫния сѫ неспокойни, треператъ предъ утрешния день и засилватъ своята войски и увеличаватъ своитѣ въорѫжавания като вѫтре въ държавата се крепатъ само на тероръ и насилия. Отъ всички държави на Балканския полуостровъ Югославия и Ромѫния взеха плячка повече отколкото предполагаха. Това стана, може би, нарочно за да се усложнятъ още повече отношенията между балканскитѣ народи, за да се използуватъ тѣхната слабость и безпомощность отъ великитѣ империалистически държави.

 

 

89

 

Но пита се какво излѣзе отъ това? Единъ малъкъ прегледъ на положението въ балканскитѣ държави ще ни покаже много ясно, колко нестабилно, опасно и пълно съ изненади е общото положение на балканитѣ.

 

P. X. Маркъмъ, кореспондентъ на бостонския в. „Крищанъ Сайънсъ Мониторъ“ въ една статия помѣстена въ новата американска енциклопедия, за Балканитѣ пише следното : „Балканскиятъ полуостровъ е населенъ съ най-голѣмата смѣсица отъ раси, каквато би могла да се намѣри въ Европа. Резултатътъ е едно крайно сложно положение на малцинствата, опасностьта отъ която се усилва отъ агресивния национализъмъ, който въ всѣка страна силно се стреми къмъ денационализиране на всички малцинства въ нейнитѣ граници въ сѫщото време, когато тя протестира противъ подобно третиране на сънародницитѣ ѝ въ други страни.

 

Въпросътъ за малцинствата допринася повече отъ всѣки другъ факторъ за крайната нестабилность на балканскитѣ политически отношения и за силното и люто съперничество и враждебность между съседнитѣ народи.

 

Но, въпрѣки че говорятъ различни езици и хранятъ конфликтни въжделения, народитѣ много и чудно си приличатъ единъ на другъ дори по дрехитѣ които носятъ, по пѣснитѣ, които пѣятъ и по храната, която ядатъ. Тѣ всички сѫ били подложени на въздействието на три могьщи сили : византийската култура, турския деспотизъмъ и едно селско стопанство.

 

Византийскиятъ начинъ на мислене и държане и византийското мировозрение намѣриха най-добрия си изразъ въ източно-православната църква и най-лошия си изразъ — въ фанариотизма. Тия две институции действуваха рѫка за рѫка и бѣха прояви на сѫщата сила, сѫществено ориенталска, мистична, емоционална и западаща. Тѣ почиваха на олигархия, водеха корупция и привилегии и се поддържаха чрезъ двуличие, подкупничество и потискане на маситѣ. Тѣхнитѣ символи бѣха щеславие, разкошъ и великолепие за малцинството и голѣма беднотия, нечистота и невежество за мнозинството. Когато турцитѣ нахлуха въ Балканския полуостровъ презъ 1356 год., заеха цѣла юго-източна Европа и я държаха подъ властьта си цѣли петь вѣка, тѣ не туриха край на византизма, но по-скоро отново засилиха най-лошитѣ му елементи чрезъ присаждане на туранска бруталность и летаргия.

 

Балканскитѣ народи до голѣма степень сѫ селяни, особено скрити, невежи, назаднали и слабо организирани. Следователно въ всѣка балканска страна градската интелигенция, търговцитѣ, дребнитѣ индустриалци и банкери управляватъ държавата, обикновено за своя собствена облага. Слабъ и спазмодиченъ общественъ контролъ дава възможность на партиитѣ,

 

 

90

 

които сѫ на власть да ставатъ арогантни и да се покваряватъ. Държавата е машина за даване на господствуващитѣ политикани толкива облаги, колкото могатъ да се извлекатъ отъ селянитѣ, докато последнитѣ не се явно възбунтуватъ. Изборитѣ сѫ срѣдство, чрезъ което правителствата си засилватъ своитѣ позиции ; рѣдко правителства сѫ били отстранявани отъ власть чрезъ гласуване. На дѣло всички балкански държави си приличатъ, по зараждането и структурата на управителнитѣ имъ машини. Тѣ всички сѫ се създали като последица отъ редица бунтове, възстания, срещу турцитѣ, завършени съ успѣхь отъ бунтовници-герои, подпомогнати отъ заинтересовани външни държави, главно отъ Русия. Силна опозиция и бунтуване, следователно сѫ били дълго време приети сили въ политическия животъ на Балканитѣ. Най-популярнитѣ лидери сѫ бунтовници и революционнитѣ методи и прѣката акция сѫ на голѣма почить. Неразрешенитѣ международни отношения сѫ издигнали патриотизма до главна народностна добродетель и постоянната атмосфера на латентна война е направила отъ войнътъ главенъ герой и не допуска свободно критикуване и демократиченъ контролъ. Да разкриешъ и обявишъ правителствени актове на поквареность при такова едно положение би значело да вършишъ предателство. При такива обстоятелства военнитѣ елементи упражняватъ господствуваще влияние; тѣ сѫ могъщия неотговоренъ факторъ задъ балканскитѣ правителства, дирижиращъ и парламентъ, и правителства и напълно прѣчещъ за свободно проявление на общественото мнение.

 

Почти въ всички случаи бунтовницитѣ-герои, които сѫ постигнали националното освобождение, сѫ писали много демократични конституции, точно разпредѣлящи функциитѣ на държавата на тритѣ класически отдѣла и целящи осигуряване на административна дееспособность, законодателна независимость и сѫдебна безпристрастность. На дѣло, обаче, тѣ обикновено сѫ установявали полудиктаторски форми на управление. Въ едни случаи тѣ сѫ ставали сами глави на управлението (Сърбия, Турция и Албания); другъ пѫть тѣ сѫ действували чрезъ докарани отъ вънъ крале (Ромѫния, Гърция, България)...

 

Заедно съ разширението на просвѣтата всрѣдъ селскитѣ маси, образуватъ се силни селски партии и се ускорява единъ новъ видъ социално политико економическа борба, която започва все повече да господствува на Балканитѣ. Интелигенцията и гражданския елитъ — тия, които притежаватъ вестницитѣ, контролиратъ училищата и университетитѣ, пишатъ повечето отъ книгитѣ, управляватъ банкитѣ, рѫководятъ ново създадената индустрия и командуватъ армията, сѫ принудени

 

 

91

 

да заемать отбранителна позиция. Тѣ трѣбва да се борятъ съ все по-голѣма ярость и бруталность, за да задържатъ своето върховенство...

 

Основни политически различия между политическитѣ партии не сѫществуватъ обикновено на Балканитѣ. Лоялность къмъ главатаритѣ и охота за плячка сѫ доминиращи сили. Има, все пакъ, една обща раздѣлна линия, която раздѣля една група партии отъ друга. Въ България бойната линия намира селянитѣ, засилени отъ работницитѣ, отъ едната страна, a отъ другата — цѣлата буржоазия. Въ Гьрция изобщо— републиканци срещу монархисти: по-жилави, енергични и прогресивни бѣжанци се установиха въ новосъздаденитѣ села въ неотдавна анексиранитѣ северни части на страната срещу тия, които населяватъ острова отъ две хилядилѣтия насамъ. Въ Албания управлението на краль Зогу представлява господство на малъкъ брой буржоа и интелектуелци надъ старитѣ бейове землевладѣлци.

 

Въпрѣки теоретическитѣ защитни мѣрки и конституционни протекции, личната свобода не е сигурна въ която и да е балканска страна. Последнитѣ години донесоха, все пакъ известно подобрение въ тая область. Макаръ, че сѫществува още едно своеобразно, патриархално диктаторство извършва се безпорно напредъкъ къмъ действителна демокрация.

 

Къмъ края на статията си г. Маркъмъ завършва общата характеристика съ констатацията, че бюрокрацията на Балканитѣ е парализиращъ националенъ порокъ. [1]

 

 

18. Кризата въ балканскитѣ държави

 

Кризата, въ широкъ смисъль на думате економическа политическа, социална — върлува въ всички балкански държави и се изострюва все повече и повече като взима застрашителни размѣри. Като изключимъ Турция, която не е чисто балканска държава и която, ако не въ економическо, то въ политическо отношение, се радва на едно сравнително стабилно положение, всички останали държави на полуострова - преживѣватъ мѫчнотии, които никой не знае до кѫде ще ги заведать. Въ всичкитѣ държави бедствието на маситѣ се е засилило до крайни лишения.

 

Не е само финансовата криза, a сѫщо тъй политическата и социални кризи, които още повече влошаватъ общото положение въ всѣка отдѣлна държава.

 

Въ Гърция непрекъснато ставатъ бунтове и преврати,

 

 

1. Изъ в. „Миръ“ 29. IX. 932 год. съобщава В. Зографовъ.

 

 

92

 

които изтощаватъ жизненитѣ економически и национални сили на народа. Ромѫния не можа да намѣри спасение въ псевдодиктатурата и се люшка въ разни посоки безпомощна да затвърди управлението и да тласни напредъ своето економическо и културно развитие. Въ Югославия при бушуващата финансова криза и стопанско бедствие трѣбва да притуримъ борбата на народитѣ за запазване народностната си физиономия и за правото си на свободно културно развитие. Югославия следъ безуспѣшния опитъ да се претопатъ народитѣ въ кралството съ кралската диктатура, дири изходъ изъ забърканото си положение чрезъ конституционни фокуси, които още повече забъркватъ положението ѝ. Експериментътъ следъ преврата отъ 6 януарий 1929 год. освенъ че не унищожи националнитѣ различия, a засили сцеплението между несръбскитѣ народности. Наистина политическата борба на нѣкои отъ народитѣ и националноститѣ не се изразява вече въ нелегални акции, но затова пъкъ осѫществяването на тѣхнитѣ стремежи къмъ федеративното преустройство на държавата сѫ по-голѣми отъ колкото преди диктатурата, a обединителния чисто сръбски стремежъ следъ диктатурата е разслабенъ.

 

„Балканската проблема — казватъ компетентни лица — има две основи: националната и економическата, общо стопанската. Следователно налага се съчетанието, съгласуването на националния принципъ съ стопанското начало, a това е много трудно за Балканитѣ, тъй като нито общостопанското развитие е завършено, нито националниятъ кипежъ е преустановенъ. Балканитѣ не сѫ приключили тѣхната историческа еволюция. Последната не зависи само отъ волята на тѣзи които сѫ живи. Тя зависи до нейде отъ влиянието на миналитѣ поколения, a сѫщо тъй и отъ — бѫдащето поколение. Въпросътъ съ завладенитѣ народи и потиснати национални малцинства на Балканитѣ, стои откритъ, неразрешенъ и виси като демоклиевъ мечъ върху балканскитѣ държави. Македония — тъзи следвоенна Полша — разпокѫсана, Хърватско — потиснато, Черна Гора, Добруджа, Косово, Тракия, Бесарабия, Трансилвания и пр. всички жертви на единъ режимъ и система на управление, много по-жестоки отъ колкото преди всеобщата война“.

 

Когато балканскитѣ народи се вгледатъ или срѣщнатъ сами, схващатъ, разбиратъ, че тѣхнитѣ интереси имъ диктуватъ, налагатъ да се разбератъ взаимно. Обаче великитѣ империалистически държави, всячески се стремятъ да използуватъ това още не изяснено положение на Балканитѣ. Постоянното съперничество между великитѣ империалистически държави още повече се развива, усилва въ бунтуващитѣ се страни, области, и само следъ като на великитѣ империалистически

 

 

93

 

държави и тѣхнитѣ правителства се отнеме тъзи възможность на влияние, атмосферното налегане ще се намали ще спадне. . . .

 

Така, че главния виновникъ за сегашното трагично положение на балканскитѣ държави, сѫ заинтересованитѣ великитѣ империалистически държави, които за свои груби материални и политически интереси нарочно тъй скроиха сегашнитѣ балкански държави за да ги използуватъ и въ бѫдеще за свои по-близки и по-далечни груби, чисто империалистически интереси.

 

Почти всичкитѣ балкански правителства, поставени въ невъзможность се надпреварватъ кое по-напредъ и повече да се хвърли въ обятията на нѣкоя отъ великитѣ империалистически държави, като смѣтатъ, че по тоя начинъ ще поправятъ своето разклатено положение и, че ще осигурътъ бѫдещето на отдѣлнитѣ държави. Въ сѫщность тѣ преследватъ пакъ свои чисто партийни егоистични интереси и на народитѣ живущи въ отдѣлнитѣ държави гледатъ като на стадо, което може всячески да се използува и готово всѣки моментъ да се заведе на заколение. Това положение за дълго не може да продължи. И ако балканскитѣ правителства не употребатъ героически усилия поне да смегчатъ остротата на националнитѣ борби и несносната невиждана до днесъ економическа, финансова, общостопанска криза отъ горе, чрезъ разумни, радикални и справедливи мѣроприятия, то неминуемо народитѣ ще се наложатъ, отъ долу. . . Това е тъй ясно - ежедневнитѣ факти и събития въ всичкитѣ балкански държави показватъ, че излишно е даже да се доказва. Ако пъкъ народитѣ въ лицето на тѣхнитѣ политически организации: партии като елементъ на управление, a не — за разложение и поквара, економически, национални и др. сдружения, групи и лица не сторатъ това, ще се дойде до нови пожари, нови кръвопролития, въ които отдѣлнитѣ народи и национални малцинства ще пострадатъ съ своя имотъ, своя животъ, a бѫдещето поколение оставятъ за дълго време да изпитва политически, националенъ, економически—социаленъ гнетъ.

 

Съ развитието на международнитѣ връзки и на съвременния технически напредъкъ развива се, засилва се и стремежътъ за национално самоопредѣление и народностния принципъ става главенъ стимулъ въ борбитѣ на народитѣ за създаването на модерната държава. При бушуващата обща криза общественитѣ институти ще трѣбва коренно да се преустроятъ като въ живота се приложатъ нови идеи за стопанско и политическо преустройство, едно искане, желание, което се

 

 

94

 

предявява отъ напредничавитѣ дейци и организации въ всички културни страни кѫдето понастоящемъ се водатъ ожесточени борби за реформи.

 

Събуденитѣ националности ще използуватъ бушуващата почти въ цѣлия свѣтъ криза, за да се противопоставятъ на всѣкакви диктатури и укрепятъ своитѣ позиции за свобода, равноправие и демократизъмъ въ управлението.

 

Днешното поколение може да се смѣта щастливо, че е повикано да участвува въ борби съ епохално историческо значение — борби за политическо, национално и социално освобождение.

 

[Back to Main Page]