Стамболовщината въ Македония и нейнитѣ прѣдставители

 

пише Вардарски (Петър поп Арсов)

 

 

Печатница на Бр. Ноневи, Виена 1894

 

Сканове в .pdf формат (6.9 Мб) от www.strumski.org

 

- (Единъ погледъ върху Екзархията)

 

 

Всеизвѣстно e, че съ дохожданието на власть, Стамболовъ отвори една дива война срѣщу всичко, което хранѣше симпатии спрѣмо ненавистната му Русия. Въ числото на русофилитѣ влизаше и българското духовенство. Естествено бѣше, щото Стамболовъ да открие огъня и срѣщу духовенството въ българското Княжество. Тази борба, както мнозина отъ читателитѣ знаятъ, трая нѣколко години и се свърши съ подчинението на бълг. духовенство подъ свѣтската власть на Стамболова. Само славния търновки митрополитъ, Високопрѣосвещенний Климентъ, докрай стана най-смѣлия борецъ срѣщу домогванията на Стамболова. Па и какво можеше да прави духовенството въ борбата съ свѣтската власть, когато въ рѣцѣтѣ на Стамболова бѣха и топове, и жандарми, и всесилнитѣ пари, с които подкупваше и заплашваше сѫдиитѣ. На тази борба между Стамболовата свѣтска власть и духовенството се дължи многогодишното вдовствуванье на епархиитѣ, между които и Софийската: българската столица дълго време стоя безъ митрополитъ, докатъ най-сетнѣ се намѣри единъ, който се хареса Стамболову. При всичката деликатность на положението си, Екзарха се принуди да се яви на чело, като духовенъ глава, срѣщу произволитѣ на Стамболова въ княжеството. И така: борбата между свѣтската и духовна власть въ България, бѣше същеврѣменно борба между Стамболова и Екзарха.

 

Побѣдитель, въ своето царство благодарение на грубата сила, Стамболовъ поиска да посегне съ нечистата си рѫка и върху самата Екзархия въ Цариградъ.

 

 

4

 

Извѣстно е, че чуждитѣ вѣстници, особенно австрийскитѣ и английскитѣ, величаеха и величаятъ Стамболова като „български Бисмаркъ“, „балкански Криспи“ и др. ласкави за честолюбивия български Неронъ епитети, които твърдѣ приятно звучатъ на неговото ухо, а сѫщеврѣмемно са твърдѣ износни за щедритѣ въ това отношение чужденци. Вслѣдствие тѣзи ласкания отъ страна на заинтересуванитѣ чужденци, Стамболовъ бѣ си помислилъ, че дѣйствително той е повиканъ отъ провидѣнието, да играе ролята на български „Бисмаркъ“. . . .

 

Славата на Бисмарка се заключава главно въ обединението на нѣмцитѣ подъ Прусия чрѣзъ училищата и училищнитѣ дружества — шулферайнитѣ: така и импровизирания „български Бисмаркъ“ — дивния Стамболовъ на гледъ пожела да постави обединението на българитѣ върху сѫщитѣ основи и срѣдства. Тя е една идея, както виждате, — идея, за която трѣбва да рѫкоплѣщатъ съзнателнитѣ българи. . . . При все това, ние нѣма да рѫкоплѣщимъ на Стамболова, защото българский народъ много по-рано отъ рождението на Стамболова бѣ дошълъ до съзнанието, че само училището е въ състояние да държи моралнитѣ вързки между българътѣ въ всичкитѣ краища на татковината и то е, което най-послѣ ще послужи за постигание крайната цѣль. И не само не рѫкоплѣщимъ, ами го осѫждаме и съ насъ заедно трѣбва да го осѫди цѣлия български народъ, особенно македонскитѣ българи, защото и въ този свещенъ български идеалъ Стамболовъ примѣси своя егоизъмъ и безумие. Тоя тиранинъ, който не остави нищо свето за българина неопятнено, за удовлетворение на своята жажда за власть поиска да си послужи и съ училищното дѣло въ Македония. Този блудникъ, който се подигра съ честьта, живота и имота на своитѣ съотечественници въ Княжеството, поиска да направи сѫщото и съ насъ македонцитѣ въ собственната наша татковина Македония. И намѣриха се низки хора, отъ него изгонени изъ България, които да му служатъ! Това може да се вижда невѣроятно за читателя, но нека се не чуди:

 

 

5

 

всичко на този свѣтъ е възможно, още повече у насъ, дѣто хората повече съ шкембетата си мислятъ, та и Кѫнчевъ може да инспекторствува, и Максимъ да владичествува, и Наслѣдниковъ, Сарафовъ, X. Ивановъ, Рачевъ и др. да директорствуватъ и пр., и пр., а узурпатора Лазаровъ да началничествува. . . .

 

Увѣренъ въ своето всесилие, Стамболовъ, който има голѣмата слабость да идентифицира съ себе си общебългарския идеалъ, испроводи въ Цариградъ извѣстния ретроградъ Лазаровъ, противъ когото въ България бѣ въстанало всичко честно, съ мисия, да отнеме отъ Екзарха учебното дѣло въ Македония, да обърне Уч. Отдѣлъ въ Стамболовски шулферайнъ, та по този начинъ да постигне:

 

1) личното отмъщение срѣщу Екзарха, който не го оставяше на мира въ княжеството;

 

2) да прѣкрати службитѣ на емигрантитѣ, които фаворизираше Екзарха;

 

3) да удовлетвори на ненаситното си властолюбие съ парализиранието Екзарха, като му отнеме училищата, които, покрай другото, сѫ свързани съ извѣстна сума, та да се рѣче, че той е „зоркото око“ и „неуморимия стражъ“ на всебългарскитѣ интереси;

 

4) да централизира училищната власть, като се поставятъ такива директори, инспектори, учители и др., които ще бѫдатъ прѣдани работници за прокарвание този принципъ, като се гонятъ всички ония учители, не желаѭщи да служатъ на чужди за страната интереси за хатъра на блѣноветѣ на нѣкакъвъ си побѣснѣлъ Стамболовъ. Ето тѣзи са главнитѣ точки на програмата, съ която Лазаровъ бѣ натоваренъ отъ своя обожаванъ шефъ.

 

Четвъртата точка на тази програма ще бѫде прѣдмета на статията ни: ще покажемъ употрѣбяванитѣ срѣдства и начини за прокарвание на послѣдната програмна точка; ще константираме слѣдствията отъ този начинъ на дѣйствие, отъ което само по себе си ще блѣснатъ двѣтѣ голѣми злини, що направи Лазаровъ, респективъ Стамболовъ на учебното дѣло въ Македония: а) ожесточената партизанска борба между общинитѣ,

 

 

6

 

гражданитѣ и екзархийскитѣ чиновници; б) туряние македонскитѣ работивъ зависимостъ отъ партизанскитѣ борби въ България, което никакъ не е въ интереса на нашата страна, съ своитѣ условия за сѫществувание и, въ много отношения, съ противоположни интереси, които трѣбва да се рѫководятъ отъ хора, що познаватъ тѣзи условия и цѣнятъ мѣстнитѣ интереси, а не отъ нѣкои си Лазаровъ или Екзарха съ тѣхнитѣ тайфи, събрани по личнитѣ кейфове на тѣзи двѣ македонски „свѣтила“. . . . Този въпросъ е отъ такъва капитална важность, щото тукъ тѣсно е мѣстото за да се разглежда.

 

Сега да си дойдемъ на прѣдмета, като прѣдварително хвърлимъ единъ бързъ погледъ и върху първитѣ точки на Лазаровската мисия въ Цариградъ.

 

Първата точка. Мстителностьта на Стамболова е извѣстна и на малкитѣ дѣца въ България. Той и съ дявола става ортакъ стига да сполучи въ низкитѣ си страсти. Който е челъ редовно в. Свобода, добрѣ трѣбва да помни, съ какви непристойни епитети се редѣше Н. Блаженство, колко пѫти биде заплашванъ съ сваляние отъ екзархийския прѣстолъ, на който повече отъ 20 години сѣди и то при най-трудни обстоятелства. Кой не знае, най-послѣ, съ каква жестокость Стамболовъ преслѣдва веднажъ ненавиденитѣ отъ него хора: бѣсилки, застрѣлявания, екстернивания, интернирания, торбопѣсъчия и пр. — това е което хармонира на развалената негова натура. Съ подобни мѣрки искаше това чудовище въ бълг. история да си послужи и срѣщу духовния глава на цѣлокупния бълг. народъ, като заплашваше Екзарха, че ще издаде прѣдъ турското правителство екзархови писма и пр. и пр.

 

Втората точка. Стамболовъ не можеше да прости на Екзарха, който прибираше и даваше служби на емигрантитѣ, — и тази именно е най-главната причина за натрапванието на Лазарова, който, разпореждайки се съ финанциалната часть имаше рѣшающъ гласъ при назначаването на екзархийскитѣ чиновници: солунскитѣ българи добрѣ помнятъ срѣдгодишното

 

 

7

 

числение на единъ учитель-емигрантъ, който впрочемъ отпослѣ не се посвѣни да се обърне въ орѫдие на своя гонитель; колкото за по-старитѣ негови събратия, тѣхъ нѣмаше нужда да гонятъ, понеже тѣ отдавна бѣха избърсали емигрантската си боя, други пъкъ, които сами се зовѣха емигранти, не бѣха друго, ами прости бѣжанци отъ България поради новия законъ за учителитѣ.

 

Третята точка. Екстернирание и интернирание на всички по-важни водители на политически партии въ България; бѣсилки и застрѣлвания на политическитѣ прѣстѫпници, всичко това Стамболовъ правѣше за да нѣма кой да му се бърка въ управлението, та да остане той все и вся въ България. Така и екзарха, който бѣ се осмѣлилъ да закриля екстерниранитѣ, трѣбваше да прѣклони глава прѣдъ този тиранинъ, да отстѫпи своитѣ права надъ училищата чакъ въ Македония, защото иначе заплашвалъ съ спирание на нѣкои условия, необходими за сѫществуванието на Екзархията съ тази задача, за която тя повече служи. Виждайки прѣдъ себе си единъ авантуристически дипломатъ, който не се шегува, ами каквото каже и го прави, Екзарха бѣше принуденъ да отстѫпи: така може да се извини нашия духовенъ глава, поне имайки прѣдъ видъ онова, което се е извършило прѣдъ нашитѣ очи. Ако пъкъ и нашето любезно Блаженство има нѣкои задкулисни мрачни сьглашения, за които имаме основание да прѣдполагаме, тогава нека за сега да отговаря прѣдъ собственната си съвѣсть и прѣдъ Бога, и за напрѣдъ — не е далечъ врѣмето, да видимъ и неговитѣ благи намѣрения. . . .

 

Ето комедията, що се изигра при настаняванието на Лазарова въ Цариградъ: прѣзъ 1892 год. нахалния Стамболовъ испроводи въ Цариградъ своята креатура Лазарова, безъ да вземе прѣдварително съгласието на Екзарха. Н. Блаженство не прие Лазарова. Послѣдния върна се въ София насърденъ. Слѣдъ единъ мѣсецъ обаче Лазаровъ пакъ се появи въ Екзархията и Блаженството, види се по нови заплашителни мѣрки, прие го за началникъ на Уч. Отдѣлъ. Отъ тази дата

 

 

8

 

Отдѣла взема едно съвсемъ ново положение въ Екзархията: той се обръща въ едно ново самостоятелно учрѣждение, въ което Лазаровъ се распорежда не по инструкциитѣ на Екзарха, както бѣше до тогава, а по инструкциитѣ на своя патронъ, като примѣсва една доза отъ своя гений, който не различава твьрдѣ отъ злия гений на Стамболова. Отъ тогава Отдѣла получава и едно съвсемъ ново значение за нашата страна. Отъ тогава, най-послѣ, се захваща и най-широкото приложение на четвъртата точка отъ Лазаровската програма, която точка, въ сѫщността си, заема първо мѣсто и въ традиционалната програма на Н. Блаженство Йосифа I-й. . . .

 

Когато Лазаровъ се намѣсти въ Уч. Отдѣлъ, стария началникъ на това учрѣждение, Храновъ, заемаше си службата: така щото съ Лазарова тѣ ставаха двама. Нѣмаше какво да правятъ, освѣнъ да дѣлятъ службата: Храновъ остана на хозайствената часть въ Отдѣла т. е. завеждаше пансионитѣ, а Лазаровъ присвои педагогическата часть, т. е. училищата съ тѣхнитѣ директори, учители и пр.

 

Не бѣ се минала цѣла година отъ дохожданието на бай Лазарова, когато той исключи всрѣдъ година единъ учитель отъ Сол. Гимназия, за когото споменахме по-горѣ, поради това, че се считаше за съучастникъ въ комплота противъ Стамболова. Това бай Лазаровъ направи за да внуши на подвѣдомственитѣ му учители, особенно на онѣзи въ Сол. Гимназия, че той нѣма да се церемони и съ тѣхъ вслучай, че останатъ вѣрни на старитѣ си противостамболовски начала. Сплашени отъ тази маневра на Лазарова, Солунскитѣ учители въ единъ мигъ се обърнаха на Стамболови поклонници. И отъ емигранта Наумовъ, който дошълъ да се подвизава въ Македония испрѣдъ камшика на Стамболова, ето ти единъ прѣвъсходенъ стамболистъ, който не са посрами да се прѣпорѫчи за такъвъ прѣдъ Лазарова: „Ние стамболиститѣ. . . .“ Така стана и съ останалитѣ учители, отъ които слѣдующата година Лазаровъ образува една прѣвъсходна шайка, на чело на която постави емигранта Кѫнчевъ.

 

 

9

 

И така, отъ бившитѣ емигранти — Стамболови противници — Лазаровъ образува една Стамболовско — Лазаровска чета въ Македония. Въ тази чета влизаха почти всички Солунски учители и управителитѣ въ по-важнитѣ градове, като Битоля, Скопйе и др. За нравственната стойность на тѣзи търговци съ идеи оставаме да се произнесе публиката, а ние ще поискаме една по-инаква смѣтка отъ тази джакатайска орда. Но това малко по-сетне. Сега да се поспремъ върху първитѣ дѣла на Лазарова. За да се запознае съ нового си царство, слѣдъ дадения страхъ на учителитѣ, Лазаровъ прѣдприе една обиколка до Солунъ, Битоля и др. Главната цѣль на тази обиколка бѣше да привърже къмъ себе си директоритѣ и учителитѣ, като съвѣтваше първитѣ да се отнасятъ за всичко лично до него. Лазаровъ още се намираше по обиколка, когато Храновъ въ Цариградъ биде изненадѣнъ съ писма адресувани до новия му колегъ. Храновъ не може да прѣнесе противната агитация на другаря си, та, въ яростьта си, зема та искѫсна всички адресувани до Лазарова писма. Като се върща Лазаровъ въ Цариградъ, захваща се нова распря между него и Xранова. Въсползуванъ отъ това, Екзарха испровожда окрѫжно до Общинитѣ и директоритѣ, че кореспонденцията било за църковни, било за училищни работи адресирва се до него. Лазаровъ обаче нѣмаше защо да скърби за тази си официална загуба, защото той бѣ си уредилъ работата чисто по приятелски: официалната кореспонденция си вървѣше прѣзъ официалния каналъ, а кореспонденцията, която съдържаше инструкции и доноси вървѣше си чрѣзъ приятелитѣ, като Кѫнчевъ, Наслѣдниковъ и др., които отъ своя страна си имаха свои приятели. Лазаровъ въ врѣме на обиколката си не скри и това, че Уч. Отдѣлъ се намира подъ неговото прямо началство и не зависи отъ Дух. Отдѣлъ, дѣто си заповѣдва Екзарха. Тази проповѣдь е чулъ отъ устата на Лазарова пишущия тѣзи редове.

 

 

10

 

Така се захвана борбата между Екзарха и Лазарова въ Цариградъ, която не закѫснѣ да се прѣнесе изъ цѣлата страна.

 

И така: борбата между свѣтската и духовна власть, която подкачи Стамболовъ въ княжеството, съ назначението на Лазарова въ Цариградъ, се прѣнесе въ Македония.

 

Лазаровъ не можеше да се смири, докатъ Храновъ му се мѣсѣше въ управлението. Той искаше всичко да заграби въ рѫцѣтѣ си и тогава да даде пъленъ просторъ на „широкитѣ планове“. Тази щастлива минута дойде въ началото на миналата 93/94 уч. год., когато Хранова пенсионираха. Лазаровъ вече става въ пълната смисъль на думата господаръ на Отдѣла, като дава пъленъ просторъ на лукави инспектори, прѣдатели директори и развратни учители, които създадоха цѣла епоха и ще останатъ пословични въ страната ни съ своитѣ интриги, прѣдателства, беззакония и развратъ. . . .

 

Прочее, въ Цариградъ имаше двѣ власти, които се гонятъ: духовна и свѣтска. Началника на първата власть е Екзарха, а на втората — Лазаровъ. Тази борба „на атоветѣ“ е прѣнесена въ цѣлата провинция: и Лазаровъ и Екзарха се стремятъ да печелятъ съ-партизани въ Македония между общинитѣ, общинскитѣ прѣдсѣдатели, владицитѣ, директоритѣ, учителитѣ и гражданитѣ. Ето дѣ е ключа на лютата борба между всички тѣзи разноцвѣтни български елементи въ Македония, която по настоящемъ прѣдставлява жива картина на хаотическата първобитна борба между природнитѣ стихии. Рибата отъ главата смърди. И докатъ тази глава не прѣтърпи коренни операции, работитѣ у насъ сѐ ще смърдатъ, като привличатъ чуждитѣ пропаганди върху иначе хубавата наша Македония. . . .

 

Партизани на Лазарова са отъ него плащанитѣ директори, учители, заинтересувани граждани вродѣ субсидирани книжари, пансионски комисари, нѣкой банкеръ, нѣкой прѣдприемачъ; а партизанаи на Екзарха са общинитѣ съ тѣхнитѣ прѣдсѣдатели и владици, както и незаинтересуванитѣ граждани, които, въ повечето

 

 

11

 

случаи, благоговѣятъ прѣдъ Екзарха, защото той не е можалъ да грѣши!

 

Нѣма съмнение, че това распрѣдѣление на интелигентнитѣ сили въ Македония на Екзархисти и Лазаровисти е само приблизително, защото има учители и директори, които държатъ страната на Екзарха, както се намиратъ и прѣдсѣдатели на общини, даже владици, пъкъ и нѣкоя община, които отъ неразбранщина или частни интереси подкрепватъ Лазарова и то благодарение на голѣмитѣ суми и скѫпоплащанитѣ агитатори отъ страна на Лазарова. Но послѣднитѣ прѣплитающи елементи са исключения, които не бьркатъ на главната класификация, че: Общинитѣ съ своитѣ прѣдсѣдатели са партизани на Екзарха, и учил. управления съ учителитѣ са партизани на Лазарова.

 

Проницателния читатель трѣбва да е забѣлѣзалъ и друго едно обстоятелство въ тази класификации на македонскитѣ дѣятели, а именно, че тѣ се групиратъ около Екзарха, или Лазарова не защото послѣднитѣ са прѣдставители на противоположни идеали, ами просто за това, че еднитѣ са подъ вѣдомостьта на Екзарха, а другитѣ — подъ Лазарова. Съ други думи: распрѣдѣлението на нашата пази боже интелегенция е поставено върху материалистически основи. Естествено е, че при такива условия ще печели онзи, що располага съ материята — паритѣ. Съ паритѣ располага Лазаровъ: ето защо почти всички онѣзи, които иматъ материални, парични вързки въобще съ Екзархията подържатъ Лазарова.

 

Ние нарекохме послѣдователитѣ на Лазарова — партия. Тукъ ще се признаемъ, че това направихме за по-голѣма ясность на излаганитѣ нѣща, а то въ сѫщность Лазаровъ нѣма никаква партия въ Македония, защото да плащашъ на хората за да те послѣдватъ — това още не е партия. Послѣдователитѣ на Лазарова са учителитѣ, въобще чиновницитѣ, по учебното дѣло, които обожаватъ Лазарова, докатъ имъ плаща и имъ повишава заплатитѣ спорѣдъ прѣданностьта им спрѣмо неговата личность. Нека Лазаровъ разполага съ материалнитѣ срѣдства на Екзарха и ние ще видимъ,

 

 

12

 

колко пари струва този господинъ (това врѣме, чини ми се, е дошло). Колкото се отнася до успѣха му между гражданитѣ — той е съвсемъ съмнителенъ: да спечелишъ на твоя страна единъ книжаръ чрѣзъ субсидии, алъш-веришъ и чрѣзъ едно езуитско налагание неговитѣ издания въ всички български училища въ Македония; — единъ банкеръ, които има по 300—400 лири годишенъ приходъ; — нѣколцина прѣдприемачи за разни нужди на пансионитѣ; — нѣколцина отъ пансионската комисия, като гѫдъличкашъ тѣхното морално и материално честолюбие съ запазванието имъ, противъ всички закони, по цѣли 3 години въ комисията; — всичко това не е печалба, а елементи за развращение на гражданитѣ, народа. Нека Лазаровъ покаже, че успѣха му между гражданитѣ е по-голѣмъ, даже слѣдъ толкова материални жертви, слѣдъ една силна агитация, която се водѣше и още продължава, — нека, казваме, той да посочи нѣколцина незаинтересувани и свѣстни граждани, които го послѣдоватъ, и ние ще му речемъ: аферимъ!

 

При такъво безпочвено положение между гражданитѣ, между самия народъ, Лазаровъ трѣбваше да си създаде почвата, защото иначе той виждаше, че неговото стоенье въ Цариградъ било би не само неустойчиво, но и безполезно, би зависѣло отъ каприза на Екзарха, който, вслучай, че излѣзе отъ тьрпение съ една само заповѣдь може да го натири изъ Цариградъ. Лазаровъ не губѣше куража. Напротивъ: той бѣше въ въсхищение отъ бързия си успѣхъ. Защото, благодарение на удвоенитѣ и утроенитѣ „левчиня со торбички“, той вѫтре въ една обиколка накара да плюятъ на принципитѣ си хора, които иматъ прѣтенция, да въспитаватъ младото поколение, хора, които се самооболщаватъ че са повикани да рѫководятъ младата интелегенция въ Македония, та Лазаровъ се надѣваше, че тѣзи измѣнници ще могатъ да образуватъ съмишленици и между гражданитѣ, толкосъ повече, че Лазаровъ не само обърна съ краката нагорѣ принципитѣ на бившитѣ емигранти, ами той успѣ да образува, както и на друго мѣсто спомѣнахме, отъ

 

 

13

 

тѣзи господа една най-прѣдана къмъ себе си дружина, подобна на Чингиз-хановитѣ орди. Ние наричаме Лазаровската „партия“ — Чингиз-ханова орда, а това ще видятъ сами читателитѣ отъ срѣдствата, съ които тази орда си служеше и си служи въ всичкитѣ свои дѣйствия за прокарвание на Лазаровщината. Въ това отношение най-много помогна Лазарову извѣстния сладкодумно-хитролукавъ инспекторъ Кѫнчевъ, най-голѣмия македонофобъ, който не веднажъ е докачалъ честолюбието на македонеца съ фразитѣ: „ние ви хранимъ!“ и пр., и който благодарение на шарлатанскитѣ му пѫтописи, за които готвимъ специялна оцѣнка, бѣ си спечелилъ извѣстность и добро име между нѣкои, които не бѣха имали случай по-отблизо да познаятъ както „пѫтописитѣ“ му, той и неговата езуйтска и вампирясала душа.

 

Организувана веднажъ тази орда, не по официаленъ редъ, както прилича на едно официално учрѣждени(е), какъвто е Уч. Отдѣлъ (Лазаровъ почти нищо не върши самъ така, щото Отдѣла не е само въ Цариградъ ,...), а просто и чисто по приятелство, както у арнаутитѣ, — тази сбирщина отъ всевъзможни крайни и безчестни елементи трѣбваше да се впусне въ борба, за да печели партизани между гражданитѣ и Екзархийскитѣ чиновници, да заграби училищата въ Македония и съ това да се услужи на Стамболовата експлоататорска мисъль.

 

Всичко, що неодобрява новия курсъ на учебното дѣло въ Македония, трѣбваше да прѣклони глава прѣдъ това хунско нашествие на щастливитѣ синове на балканската Прусия . . . Хай да видимъ, що ще стане: Сърбия — Пиемонтъ балкански, България — балканска Прусия, македонцитѣ . . . „сепаратисти“! . . . Радуите се, послѣдователи на пророка! ...

 

Мѣстнитѣ учители, бидейки най-заинтересувани, не можейки да глѣдатъ, какъ вчерашнитѣ братя, днесъ се подиграватъ съ сѫдбата на татковината имъ, въобще исказаха своя протестъ срѣщу постѫпкитѣ на Отдѣла; тѣ явно говорѣха, че учебното дѣло въ Македония Лазаровъ го искарва отъ правия пѫть и го тика

 

 

14

 

къмъ пропастьта—,че то се е обърнало въ поле, дѣто ставатъ въпиющи неправди, — че то само отвънъ изглѣжда здраво, а въ сѫщность се заразява отъ най-лоша болѣсть, — че не бива да се правятъ помощи съ цѣлъ да се печалятъ партизани, защото се развращаватъ общинитѣ, та за една врѣменна печалба се прави прѣдателство спрѣмо дѣлото, — че трѣбва да се работи така, щото общинитѣ полека-лека сами да подържатъ училищата и да се дава прѣднина на мѣстната интелигенция, отъ срѣдата на която да се избиратъ и учители, и директори, и архимандрити, и владици и пр. и пр., — че училищата, съ една дума, както са поставени сега, нѣматъ прѣдъ видъ интерситѣ на тази страна, за която на гледъ сѫществуватъ.Тѣзи протестации обаче нѣмаха общъ характеръ; тѣ се проявяваха по-силно или по-слабо пакъ мѣжду учителитѣ и то най-вече въ Солунъ, сетнѣ въ учиъ съвѣтъ при сблъсванието съ директора, рѣдко работата отиваше до Цариградъ, а гражданитѣ почти не подозираха за сѫществующата опастность за училищата, както и за разногласията на учителитѣ. Така се прѣкара година и полъ врѣме, прѣзъ което въ Отдѣла гонѣхя се Храновъ съ Лазарова, докатъ послѣдния испѫди първия, като го пенсионира въ началото на миналата 1893/94 уч. година. Бидейки въ апогеата на своята сила, Лазаровъ прѣзъ сѫщата година намисли да прѣдприеме по-рѣшителна атака, като обърна лакомитѣ си погледи къмъ Солунъ и Битоля, но главно — Солунъ. По тази причина учителитѣ-македонци при Сол. гимназия, които осѫждаха поведението на Отдѣла бидоха прогласени отъ Кѫнчева за сепаратисти (отцѣпници) и по такъвъ начинъ бидоха прѣмѣстени отъ Солунъ, щото тѣ трѣбваше да си подадатъ оставкитѣ както и направиха. Една малка бѣлѣжка: Стамболовъ, когато искаше да съсипе нѣкого отъ противницитѣ си обвиняваше го въ русофилство, опасность отъ Русия: Лазаровъ пъкъ, неговата креятура, когато иска да се огьрве отъ нѣкой по-съвѣстенъ учитель, чрѣзъ устата на Кѫнчева и цѣлата джакатайска команда гръми: „той е сепаратистъ, опасность отъ расцѣпление на

 

 

15

 

българския народъ!". . . О патриоти, патриоти! не е ли това чиста Стамболовщина, прѣнесена въ Македония? Е, да, но Стамболовщината падна на мѣсторождението си, несъмнѣнно е, че тя ще се срути и у насъ — кѫдѣ ще се денете тогава? . . .

 

Въ замѣна на прѣмѣстенитѣ отъ Солунъ петима „сепаратисти“: Цоневъ, X. Николовъ, Баласчевъ, Машевъ и дякона Никодимъ, — Лазаровъ испроводи 10 души нови учители, та заедно съ старитѣ направиха сумата 20 прѣподаватели само за гимназията и двата педагогически курса; повечето отъ новитѣ учители бѣха бивши ученици на Лазарова, или пъкъ испитвани отъ него хора прѣзъ врѣмето на неговото инспекторуванье изъ България и обиколкитѣ му по Македония.

 

Тази сбирщина отъ всевъзможни доктори и кандидати на разни науки трѣбваше да рѫководи идинъ авторитетенъ човѣкъ, който да има какво да покаже отъ миналото си, за да дьржи въ респектъ дружината. За такъвъ се избра въ София г. Сарафовъ, роднина на Стамболова, както казватъ. Сарафовъ бѣше политически противникъ на Стамболова, но финанциалната болесть, която немилостиво бѣ обладала Сарафова и страхътъ отъ други по-радикални мѣрки, които Стамболовъ упражняваше срѣщу онѣзи, що не го слушатъ, — тѣзи двѣ причини накараха и този бившъ министъръ да фалира съ принципитѣ си, па за хатъра на 5-тѣ стотинъ да дойде въ Солунъ сé отъ патриотизъмъ. . . .

 

Независимо отъ всичко това, на Сарафова се възлагаха голѣми надежди отъ двѣтѣ страни въ Солунъ: еднитѣ имайки прѣдъ видъ миналото на Сарафова, при всичкитѣ му ангажименти вѣрваха, че той нѣма поне да бѫде краенъ, та ще се дойде до едно изглаждание на Солунскитѣ народни работи; а другитѣ, Лазаровиститѣ, т. е. прѣимуществено учителитѣ очакваха го като тѣхенъ, но сè пакъ съ изпѣстна резерва, поради която оставиха му като менторъ Кѫнчева, който слѣдъ като свърши своята мисия, турайки Сарафова въ конфликтъ съ Общината, кѫдѣ Коледа замина за Цариградъ, като остави на мѣстото си цинцарина Наумовъ.

 

 

16

 

Още първитѣ дни видѣ се, че Сарафовъ не е онзи Сарафовъ, когото очакваха. Той òтмахъ влѣзе въ конфликтъ съ Общината по въпроса за комисията и лани за първъ пѫть, въ блаженното врѣме на многоочаквания Сарафовъ, една пансионска комисия работи въ продължение на двѣ години, въпрѣки всички екзархийски правилници; тази година този комисийски въпросъ още се продължава и става още по-беззаконенъ; Сарафовъ по единъ чистъ инатъ не признава новоназначената отъ Общината комисия, а продължава съ една 2-членна, вмѣсто 5-членна, комисия да кара пансионскитѣ работи. Сарафовъ е едно чудовище по този въпросъ! Даже си е позволилъ този окаянъ бивши министъръ да търси по магазиитѣ изъ Солунъ хора за да допълни осакатената си комисия. . . . O tempora, o mores! Ами що да кажемъ за ония двѣ мекерета на Сарафова, които съ скандалиозното си оставанье въ комисията и по волята на Сарафова, подпомагатъ да тъпче този Сарафовъ правата на Общината? Тѣзи кѫсоумни човѣчета, заблуждавани отъ Сарафова, на когото тѣ никога не ще разбератъ тайнитѣ планове, — мислятъ си, горкитѣ, че си отмъщаватъ на личноститѣ, които правятъ настоящата Община, та мислейки така г. Мацановъ и бай Панчевъ, никога не имъ е дошло на умъ, че тѣ си „отмъщаватъ“ на Общината, въ която утрѣ могѫтъ да бѫдатъ избрани за членове, и слѣдователно тѣзи господиновци отмъщаватъ сами на себе си. Ето туй се казва кѫсоумие, което експлоатиратъ даже глупци като Сарафова, та за това работитѣ ни напрѣдватъ — рачешки. Сарафовъ не върши всичко по свой акълъ — така му заповѣдватъ отъ другадѣ, та не само при тѣзи, но и при кои да са общинари, тѣзи наши „доброжелатели” ще гледатъ да отнематъ правата на нашитѣ общини. Помнете думитѣ ни. Свѣстете се!

 

Подиръ стълкновението на Сарафова съ Общината, дохождатъ траги-комедиитѣ съ управлението на дѣвическата гимназия и пансионъ. Тука Сарафовъ излѣ всичката си безнравственость. Не би повѣрвѣлъ човѣкъ за всичко, що се извърши въ дѣвически пансионъ

 

 

17

 

и гимназията, назначението на която да е (да) дава ужъ примѣрно въспитание на женската младежъ въ Македония и да отпуща характерни и честни въспитателки за провинцията. И това заведение не се пощади отъ всеразрушаѭщата Стамболовщина, на която наличния прѣдставитель въ Солунъ стана бай Сарафовъ! Ще раскажемъ такива факти, отъ които космитѣ на читателя ще настърхнатъ.

 

Щомъ пристигна въ Солунъ, бай Сарафовъ напечата си бланки, въ които се прѣдстави като Директоръ на мѫжката гимназия и рѫководителъ на другитѣ български училища. Намѣри се обаче едно лице, което не призна Сарафова за рѫководитель надъ повѣреното му училище — това бѣше г. Пундевъ, директора на дѣвическата гимназия, които, имайки си черно на бѣло, не искаше да знае за никакви рѫководители. Подиръ стана нужда да се питатъ по този въпросъ отъ Цариградъ и Лазаровъ побърза да отговори, че Пундевъ си е директоръ на дѣвическата гимназия съ сѫщитѣ права, съ каквито Сарафовъ си директорува на мѫжката гимназия. Разбира се, че Лазаровъ си имаше други смѣтки — твърдѣ не му бѣше по волята назначаванието на Сарафова за директоръ въ Солунъ, та нѣколко пѫти прѣзъ миналата година той срѣза Сарафова по въпроса. Причинитѣ на съперничеството между Лазарова и Сарафова ще види читателя по-нататъкъ по-ясно.

 

Не можейки само чрѣзъ едни бланки да подчини подъ себе си Пундева, Сарафовъ тогава даде ходъ на подземнитѣ си интриги; въ това дѣло му помогнаха Д-ръ Панчевъ, Гановъ, Тошевъ и други учители отъ мѫжката гимназия, които бѣха взели часове въ дѣвическата доброволно. Много „помогна“ на Сарафова и една учителка, на име Вербичка, която даваше и частни уроци по френски езикъ на Сарафовитѣ дѣца у дома му, и която единъ прѣкрасенъ день скарва се съ Пундева и тази сирота цапнува му слѣдующитѣ думици: Ти си парцалъ . . ., които били чути отъ ученичкитѣ. Кой знае! ама у насъ всички вѣрватъ, че този акълъ е даденъ на бѣдната Верба Димитрова отъ

 

 

18

 

г. Сарафова или направо, или пъкъ чрѣзъ кравата му която твьрдѣ обича да се бърка въ работитѣ на мѫжа си. Разбира се, че нещастната Верба биде уволнена всрѣдъ година, което не малко жегна Сарафова, защото той очакваше съвсемъ друго, за което се помѫчи да изврати факта. И тукъ Лазаровъ даде на Сарафова единъ хапъ, които трѣбваше да се прѣглътне, макаръ че идѣше отъ нѣкогашния нему подчиненъ чиновникъ. Казваме, Сарафовъ изеде горкия хапъ, не защото не му се падаше, ами че тази справедливость отъ страна на Лазарова си има съвсемъ други мотиви — съперничеството. Сарафовъ обаче не се отчая: слѣдъ аферата на Верба, той повдигна въпросъ за хоспитирванието на учителитѣ, които доброволно бѣха зели часове въ дѣвическата гимназия; подбуди учителитѣ да не допущатъ Пундева, вслучай че доде да ги хоспитирва, вслѣдствие на което нѣкои отъ учителитѣ, между които и „дълбокоучения“ Д-ръ Панчевъ, прѣдъ ученичкитѣ въ класа изявяватъ своето незадоволство спрѣмо Пундева. Куриозни са мотивитѣ които този Д-ръ привеждаше противъ хоспитирванието на Пундева: ние басъ държимъ, че Панчевъ, който по този случай искаше самъ себе си да прѣпорѫчи за капацитетъ по историята, смѣсва наукитѣ съ приказкитѣ за ловенье патици. . . . За да се групиратъ обаче всички осъмъ учители срѣщу Пундева, Сарадовъ повика останалитѣ, като казваше на всѣки отдѣлно, че всички негови колеги въ дѣвич. гимназия не приематъ да ги хоспитирва Пундевъ и му искаше мнѣнието: какъ мисли той по този въпросъ? солиденъ ли е съ другаритѣ си? Това, както виждате, бѣше агитация. Мнозина отъ учителитѣ бидоха изненадани отъ самото сѫществувание на въпроса, които тѣ научиха за първъ пѫть отъ Сарафова. Сбърканитѣ учители намиратъ се въ небрано: едни му отговарятъ, че за тѣхъ безразлично е, кой ще ги хоспитирва, защото не даватъ нѣкое особено значение на хоспитирванието, и че, ако този въпросъ е толкова важенъ, щото трѣбва да се повдигне, тѣ нѣматъ нищо противъ, ако прѣстане Пундевъ да ги хоспитирва, но че въ всѣки случай

 

 

19

 

този въпросъ е неясенъ за тѣхъ: други се съгласяватъ съ своя директоръ, въ когото виждатъ свой защитникъ срѣщу хоспитирванията! . . . Намѣрилъ се е единъ, който отговорилъ отрицателно на Сарафовото желание. Както и да е, но бай Сарафовъ прави единъ капиталъ въ своя полза отъ тѣзи отговори и подиръ обѣдъ писва едно писмо до Пундева, въ което му казва да прѣстане да хоспитирва подвѣдомственитѣ му учители, за да се избѣгнѣлъ скандала, като прибава, че това са заявили самитѣ учители. Пундевъ погледна недовѣрчиво на Сарафовото писмо, та и той попита учителитѣ, истина ли е, че не желаятъ да ги хоспитирва? Излѣзе, че трима не желаятъ, двама отговарятъ уклончиво и трима желаятъ. Тогава още една агитация противъ Пундева: тримата не желающи, подбудени отъ Сарафова, написватъ едно прошение до Сарафова, което Гановъ поднасяше да го подпишатъ чакъ учителкитѣ при дѣвич. гимназия, и което горѣ-долѣ съдържаше слѣдующитѣ, точки: „ние не признаваме за директоръ Пундева, а Сарафова, който е назначенъ за такъвъ и на дѣвич. гимназия“; „Пундевъ стои по-долѣ отъ насъ по образование, за това не го приемаме да ни хоспитирва“; „ние отидохме въ дѣвич. гимназия съ условие да не ни хоспитирва Пундевъ“; „друга е работата, ако Сарафовъ иска да ни хоспитирва“.

 

1) Сарафова самъ Лазаровъ не призна за директоръ на дѣвич. гимназия;

 

2) не е вѣрно, че „Пундевъ стои по-долѣ по образование“, защото това прошение се поднасяше и на гимназистки учителки, а Пундевъ прѣподаваше въ VI-й класъ;

 

3) подъ никакви условия учителитѣ не бѣха отишли нъ дѣвич. гимназия;

 

А 4-та точка съдържаше тенденцията, да завладѣе Сарафовъ дѣвич. гимназия.

 

Това прошение, съдържанието на което е цѣло фалшиво, не искаше да го подпише даже единъ отъ тѣхнитѣ хора, г. Бадевъ, човекъ съ добра душа, но искривена отсѣтнѣ, защого го мързи да мисли.

 

 

20

 

Станала е тази интересна сцена която ни разказва очевидецъ: въ учителската стая на м. гимназия Гановъ подава прошението да го подпише Бадевъ: послѣдния чете прошението и въ туй врѣме влиза Сарафовъ, къмъ когото бай Бадевъ отправя този въпросъ: „ами, г. Директоре, трѣбва ли и азъ да подписвамъ туй прошение — нали азъ Ви казахъ устно, че съмъ съгласенъ?“ — Сарафовъ, изчервѣнъ като ракъ, избѣгва отъ учиъ стая, а въ туй врѣме Гановъ грабва прошението и нарича Бадева: дуракъ! . . Сиромаха Бадевъ не е искалъ да удари поне мухура си подъ единъ фалшивъ актъ. . .

 

На другия день пакъ въ. учиъ стая ставаше слѣдуѭщия разговоръ между двама учители, отъ които единия бѣше киръ Бадевъ:

 

Бадевъ пита: — Подписа ли ти прошението?

 

Другия учитель: — Не. Ами ти?

 

— Азъ го подписахъ.

 — Какъ ти е позволила съвѣстьта да туряшъ подписа си подъ такъва бълвочь?

 — А бе, подписаха го нѣкои други, пъкъ и азъ не искахъ да правя исключение — знаешъ, за другарство го подписахъ.

 — Азъ не искамъ другарството на подобни хора...

 — Ехъ, това стана: здравйе му кажи. . .

 

Това прошение подписаха петима учители срѣщу трима, които го отблъснаха. Туи обаче не попрѣчи на Сарафова, да телеграфира Лазарову, че всички учители, които доброволно са приели часове въ дѣвич. гимназия, не приматъ да ги хоспитирва Пундевъ.

 

Лазаровъ тогава телеграфически заповѣдва на Пундевъ да спре хоспитирванието до второ распореждание. Тази половинъ сполука на Сарафова се постигна съ най-безнравствени срѣдства, както вижда читателя.

 

Разбира се, че Сарафовъ не можеше да се задоволи съ тази съмнителна постѫпка, толкосъ повече, че Пундевъ държеше страната на Общината и се считаше въ колото на нареченитѣ „сепаратисти“, та въ неговото съсипвание Сарафовъ виждаше много нѣщо. И ако лани Пундевъ се додържа докрай живо и здраво,

 

 

21

 

— това се дължи на съперничеството между Лазарова и Сарафова, което Сарафовъ добрѣ виждаше. Ето защо Сарафовъ се завзе съ всичкитѣ си сили самъ да си проправи пѫть въ Солунъ, подобно на едноврѣмешния неговъ прѣдшественникъ — Начева; ето защо той дѣйствуваше противъ Пундевъ въ всички направления; ето защо Сарафовъ не остави нито високохарактерната началница на дѣвическия пансионъ, г-жи Попова, нито надзирателкитѣ, нито, о врѣме! невиннитѣ ученички, честьта на които на Сарафова не струваше петь пари, стига да може той прѣзъ тази честь да помине къмъ властолюбивата си цель!

 

Тъй като хозайствената часть на пансионитѣ е повѣрена отъ Отдѣла на Директора на мъжката гимназия, Сарафовъ имаше свободенъ достѫпъ въ дѣвическия пансионъ. Види се, Сарафовъ има твърдѣ повърхностни понятия за жената та като сѫщъ езуитъ той е правилъ опити, за да подѣйствува съ приятната си вънкашность върху нѣжното женско сърце. . . Ето каква сцена е разигралъ този донъ-жуанъ въ началото на годината: порѫчва да се приготви и за него вечера въ пансиона; вечерьта, като се прѣправя на полу-пиянъ, засуква мустацитѣ си, попротяга се, като . . . . и отправя този безочливъ въпросъ къмъ надзирателкитѣ: „нали съмъм красивъ? ха-ха-ха“. . . Но безнравствения Сарафовъ е забравилъ, че се намира прѣдъ българската Попова, която му е дала да разбере, че нему още хиляда години трѣбватъ, за да я постигне било по честность и характеръ, било по умъ. Попова прѣзре Сарафова отъ този моментъ, като не искаше да му чуе името. Добрѣ, но този „грѣхъ“ на Попова цѣла година трѣбваше да отплаща дѣвическия пансионъ. Явяватъ на Сарафова, че трѣбва да се постелятъ студенитѣ стаи съ кече“ той имъ прѣпорѫчва мукава, съ която да затикнатъ дупкитѣ. Това — да рѣчемъ — нейсе: икономии! ами съ кой акълъ Сарафовъ си позволи да закачи и невинностьта на нещастнитѣ пансионерки? Знае ли Сарафовъ, че на друго мѣсто и при обстоятелства биха го разкѫсали на парчета за безобразията, които самъ той допусна миналата година

 

 

22

 

въ дѣвическия пансионъ и гимназията, само и само да кажатъ хората, че Попова и Пундевъ не си кадърни да държатъ необходимия редъ въ тѣзи заведения, и че е потрѣбна неговата рѫка? О подлость, о низость Сафонска! И това чудовище е било нѣкога въ мѫтнитѣ врѣмена министръ въ България! . . .

 

Всички солунски българи много добрѣ знаятъ отношението на Сарафова спрѣмо Ганова. Това безумно кречетало, което на 30-годишната си възрасть е останало безъ зѫби, благодарение на развратния шантански животъ, служеше на Сарафова като едно паленце. На това паленце доста бѣше да даде своята заповѣдь Сарафовъ и то готово бѣше муцуната си да смаже, за да услужи на своя господарь. Но заповѣда ли му Сарадовъ да мирува, то си свиваше опашката и не шаваше, както е случая, когато Пундевъ натисна Сарафова, да го посъбере, понеже има факти на рѫцѣ, които го каратъ съ шамари да истика Ганова отъ дѣвическата гимназия.

 

Та това, паленце, прочутия Христо Гановъ, който, благодарение на масалитѣ си, бѣ сполучилъ да се доближи чрѣзъ веселия синъ до една първа българска фамилия, този Гановъ почти ката вечерь посѣщаваше пансиона и тамъ прѣдъ очитѣ на всички пансионерки водѣше любовъ съ дъщерята-ученичка на споменатата фамилия. Началницата Попова нѣколко пѫти просто испѫждаше това паленце, ругаеше го, хиляда пѫти заявяваше право, или косвено на Сарафова устно и писмено. А Сарафовъ кранорѣчиво мълчеше, като че ли всичко това се вършеше нѣйде въ Китай не отъ неговъ чиновникъ. Даже повече: чрѣзъ сестрата на учителя Тошевъ, тѣсенъ приятель на Ганова и второто пале на Сарафова, Гановчето е испращало своитѣ любовни писма, които едвамъ въ края на годината намѣриха се въ сандъка на трета ученичка . . . Любовнитѣ сцени се продължаваха и въ дѣвическата гимназия прѣдъ всички. . . .

 

Сарафовъ всичко това знаеше, всичко това търпѣше . . . що казвамъ! той още го подпомагаше, като, при това, хвалѣше Ганова на лѣво и да дѣсно, защото

 

 

23

 

пъкъ Гановъ, отъ своя страна, като циганка подигаше Сарафова прѣдъ когото свърне, като не се свѣнѣше да измислюва пирамидални лъжи, напр.: че Сарафовъ билъ много богатъ и минавалъ за първъ финансистъ въ България; че него са канили за министъръ, но той не приелъ; че Сарафовъ ималъ познанство съ всички консули въ Солунъ. . . а на акта трѣбваше да имъ се прѣпорѫчва, че е: La Directeur! . . . и пр. и пр.

 

Ганову никой не вѣрваше, но нему толку му чинѣше, а Сарафову сé приятно бѣше да има нѣкой да го хвали.

 

Освѣнъ горѣщото желание да се прогласи несъстоятелно управлението на дѣвическия пансионъ и гимназията, Сарафовъ частно и Уч. Отдѣлъ въобше, на който така сѫщо нѣколко пѫти бидоха съобщени без(о)бразията на Ганова и директора Сарафовъ, гонѣха и друга цѣль, като оставяха тенеке суратлията Гановъ да развратничи прѣдъ ученичкитѣ. Тази цѣль влиза вече въ висшитѣ принципи на Отдѣла. Да се обяснимъ. Извѣстно е отъ историята, че, когато на западъ се появи протестанството, единъ фанатичетъ католикъ, Лойола, основа езуитско дружество, което съ прострни и непростени срѣдства да се бори срѣщу напрѣдничавото протестанство.

 

Една отъ главнитѣ точки на езуитския уставъ който държеха тайно дори до началото на миналото столѣтие, гласѣше, че красивитѣ езуити ще се вмъкватъ за въспитатели на княжескитѣ фамилии и богаташитѣ, та чрѣзъ своята вънкашность да могатъ влия на тѣхния полъ.

 

Този пунктъ отъ езуитската програма въсприеха го и българскитѣ езуити у насъ, като го видоизмѣниха така: чрѣзъ женидби да се привлѣчатъ по-първитѣ български фамилии въ Солунъ и по възможность изъ провинцията. Ето защо некадърния Тошевъ, противъ когото са се бунтували ученицитѣ, лани потърдисаха (?) го въ Солунъ; същото е съ натрапения Рачевъ, и съ Скопския инспекторъ Стояновъ. Ето защо лани триста нозѣ рипнаха, докатъ сторятъ двѣте свадби

 

 

24

 

въ Солунъ, като не се спираха прѣдъ никакви срѣдства за да похвалятъ кандидатитѣ . . . Защото Сарафовъ и Кѫнчевъ ставаха кумове! А роднинството всѣки знае какъ влияе върху проститѣ и старитѣ хора у насъ. Ето защо, най-послѣ, се правѣха всички улеснения на Ганова, като го похваляваха чакъ въ в. Свобода за глупавата му контра сказка за водата, слѣдъ свършъка на която Сарафовъ на всеуслишание нарече Ганова молодецъ (!) „Молодецъ Гановъ!". — да, защото и тукъ се криеше едно износно за Сарафова кумство, съ което биха станали цѣли четири смѣсени брака, задъ които стоеха още четири първи фамилии въ Солунъ, а това било би цѣло общество, всрѣдъ което би се исправилъ на краката си безпочвения Сарафовъ. — Какви ли не оскърбителни за прѣдметното момиче и фамилията, а износни за Ганова приказки нарочно се пускаха въ ходъ, само да стане невъзможно оженванието му съ другиго! . . . Но всичко отиде по вѣтъра . . . Гановъ си показа рогата и си остана пакъ Гановъ. Когато работата споредъ него и С-iе изглеждаше, че ще има добъръ край, Гановъ направи такъво безобразие, което не го хваща печать... И куриозното е, че когато цѣль свѣтъ се погнуси отъ Ганова, Сарафовъ още продължаваше да го защищава ... А въ какво се бѣ залюбилъ Сарафовъ: дали въ прѣподавателскитѣ способности, или въ ума му? или пъкъ искаше Сарафовъ да се постави надъ общото мнѣние, което бѣ възнегодувало и противъ него, и противъ неокачествения лъжецъ и развратникъ Ганова. Тошева, противъ стройника на свадбитѣ потайния цинцаринъ Наумовъ, девиза на когото е лицемѣрието, и които, подобно на Кандиларова, чрѣзъ своитѣ курсисти стреми се да създаде цѣло поколение лицемѣри, хитреци, или, както у насъ ги наричатъ, съ общо име — гяволи. И знаете ли, че тѣзи гяволи са опрѣделени за селски учители у насъ? Знаете ли, че на тѣхъ е възложено нравственото повдигание на нашия деморализиранъ отъ фанариотството селянинъ, у когото не е останало ни вѣра, ни законъ, нито пъкъ нравственность? Не Наумови креатури, не

 

 

25

 

дяволи, а хора съ честенъ, твърдъ, постоянъ, откровенъ и праволинеенъ характеръ, — такива хора ще могатъ излѣзе побѣдители въ неравната борба съ порока, — само твърдитѣ и отворени характери ще изнесятъ на рамената си нашия народъ изъ пропастьта, въ която е тикнатъ. Нека знаятъ колкото щатъ методи и фребелови играчки, липсува ли имъ солидно въспитание, нашитѣ курсисти ще си останатъ бесполезни буквоѣди. А Наумовъ знае да въспитава само дяволски характери — това е неговата специалность. И надали ще се намѣри човѣкъ, който да го надхитри. Напримѣръ: всички, които по-отблизу са запознати съ солунскитѣ бъркотии, напълно са убѣдени, че Наумовъ играе първата роль въ интригантствата, но ако потърсите факти — не всѣки може да ви ги даде . . . Разбира се, че не тъй лесно ще изврати природно добритѣ момчета, [*] но за туй пъкъ този класически дяволъ така искусно е пипналъ за носа Сарафова, щото послѣдния сѣкашъ наистина му служи за гайда, както остроумно каза одринчанеца. Не се иска много трудъ отъ Сарафова, ако би можалъ, за да се отърве отъ този що го е пипналъ за носа, защото дявола обича тъмнитѣ кйошета, интригитѣ, мрака: покажемъ ли му свѣтлината, правдата, дявола нѣма го тамъ — той бѣга, като отъ кръста. Така и Наумовъ винаги избѣгва хората, които иматъ обичай въ очитѣ да казватъ истината. Даже съ нѣкои отъ Сарафовия щабъ по казаната причина Наумовъ нѣма земанье-даванье; при края на миналата учебна година единъ отъ най-приближенитѣ хора на Сарафова, учитель, прѣдлагаше да се направи едно колективно заявление до Сарафова въ такъвъ смисъль: или Сарафовъ ще отстрани отъ себе си Наумова, или пъкъ учителитѣ да се отстранятъ отъ Сарафова. Такъво заявление неизвѣстно е дали се подаде, но Сарафовъ си продължаваше ланското

 

 

*. Има случай, когато този подлецъ съ прѣзрѣние е билъ отблъснатъ отъ единъ V-класникъ, когото Наумовъ се опитвалъ съ материялно обѣщания да подкупва.

 

 

26

 

поведение, а инициятора си подаде оставката и сега не е въ Солунъ. . .

 

Да видимъ сега, дали Стамболовския Уч. Отдѣлъ не е въсприелъ и основното начало на езуитството, което гласи: цѣльта оправдава срѣдствата, или както проститѣ българи казватъ: „съ дявола стани ортакъ, докатъ прѣминешъ моста“, — пословицата, която най-ясно рисува отрицателната страна на българската нравственность. Фактитѣ показватъ, че и въ това отношение българскитѣ езуити напълно се съгласяватъ съ праучителя си Лойола. Така щото ние нѣмаме уч. Отдѣлъ въ Цариградъ, които да се грижи за добрия вървежъ на училшцата въ Македония, а просто и чисто единъ сѣверо български Езуитски Орденъ съ извѣстна задача, опрѣдѣлена въ началото на тази статия, — задача, съдържаща въ себе си още и тенденцията — да се създадатъ въ Македония българи! Тази тенденция, впрочемъ, извлѣкоха отъ основната задача на Уч. Отдѣлъ и я сформируваха относлѣ нѣкои екзалтирани „патриоти“ за да оправдаятъ бѣснитѣ си гонения противъ лични неприятели, или принципиални противници, които турятъ по-високо интереситѣ на родната си земя, за което бидоха наречени съ громкото название — сепаратисти. . .

 

Ето тѣзи факти:

 

Прѣзъ Януарий, миналата уч. година, въ Солунъ пристигна Кѫнчевъ отъ Цариградъ, сѫщеврѣменно дойде и Наслѣдниковъ, отъ Битола, повиканъ отъ Кѫнчевъ. Несъмнѣно е, че това повиквание на Наслѣдникова не бѣше за да се срѣщне само съ Кѫнчева, защото послѣдния, като инспекторъ, можеше самъ да отиде въ Битоля, както и бѣ направилъ нѣколко пѫти. Работата бѣше, за да направятъ въ Солунъ едно по-свѣстно обсѫждение на нѣкои въпроси заедно съ Сарафова и С-ие. А повикаха само Наслѣдникова, едно, да не се дига много шумъ и, друго, защото Битоля, дѣто той вършеше всичко по волята си, безъ намѣса въ общитѣ работи на Общината, която, благодарение на тогавашния ѝ прѣдсѣдатель, който е пишманъ що се е родилъ и идеала на когото е единъ

 

 

27

 

спокоенъ калугерски животъ въ монастиря, — защото Битоля, казваме, прѣдставляваше добро поле за закриванието на новия Отдѣлъ, докатъ въ Солунъ прѣдсѣдателствуваше Общината Авксентий, който работѣше както му диктуваха длъжностьта и интереситѣ на Солунската Община, та не искаше да знае за никакви Лазаровци, Сарафовци, Кѫнченци и пр. Мимоходомъ ще забѣлѣжимъ, че това доблестно поведение на Авксентий, което не можеха му прости противницитѣ, стана причнна за една микроскопична противна агитация прѣдвождана отъ Кѫнчева чрѣзъ неговото мекере Бано Кушовъ, управитель на училищата въ Велесъ, при избиранието на този Авксентий за велешки владика; тази агитация на Кушевъ успѣ да поклати само младитѣ мозъци на подвѣдомственитѣ му учители и нѣколцина по-буйни младежи, като зави гнѣздо мѣжду тѣхъ опозиционерския духъ, свойственъ на младитѣ, и ги направи да гледатъ подозрително върху всѣка постѫпка на сравнително най-достойния митрополитъ въ Македония — Н. В-прѣосвещенство Авксентий. Ние тукъ нѣмаме прѣдъ видъ законното искание трима кандидати отъ страна на велешани.

 

Да видимъ сега, какво направи това Солунско събрание, за което нѣкои увѣряватъ, че е имало едно засѣдание въ гимназиалното здание, дѣто са присѫствували: Сарафовъ, Кѫнчевъ, Наслѣдниковъ и двѣтѣ палета на Сарафова — Гановъ и Тошевъ, и отъ което засѣдание извѣстно са само тѣзи думи на Кѫнчева: „силно са, господа, трѣбва да се взематъ мѣрки“.

 

Нѣма съмнѣние, че тѣзи засѣдания, или съвѣщания, както щете ги кажете, ставали са тайно, та каквото се е говорило, останало си е между тѣхъ. Така щото за мисията на този Солунски конгресъ ще може да се сѫди само отъ резултатиѣ, които са явно и неоспорими.

 

Ето що има на бѣло-видело:

 

Скоро слѣдъ разотиването на Наслѣдникова за Битля и на Кѫнчева за — Скопйе-София, на Велешката Община чрѣзъ Кушова, а на Прилѣпската чрѣзъ Рачева прѣдлагатъ се отъ Отдѣла по 200 лири

 

 

28

 

за проектиранитѣ отъ тѣзи общини училищни сдания: това — за да се закрепятъ расклатенитѣ положения на тѣзи вѣрни на Кѫнчева хора и да се привлѣчатъ тѣзи най-яки български общини въ Македония. Кѫнчевъ въ Скопйе работи противъ владиката и си служи съ полицията за умирявание на разбунтуванитѣ ученици, и затваря IV-й класъ. Въ Битоля Наслѣдниковъ испѫждацѣлия IV-й класъ за една неприготвена тема по френски езикъ, при всичко че ученицитѣ са се прѣдварително извинили прѣдъ Наслѣдниковия любимецъ; подиръ като се писа, въ Гл. М. за дивотиитѣ на Наслѣдникова, той обвинява инспекторитѣ Н. Наумовъ и учителя Т. Доревски, че тѣ са писали въ вѣстника, прѣдава вѣстника на полицията, а подиръ малку единъ пипнѫтъ (?) отъ полицията Стамболовъ шпионинъ, на име Байчевъ, поради когото се арестуваха мнозина битолчани (сè противници на Наслѣдникова и С-не . . .) между тѣхъ и Н. Наумовъ, даде благоприятенъ случай на Наслѣдникова, който тъкмо по туй врѣме бѣ раздразненъ отъ нѣкакви си афиши съ сатирическо съдържание, да обвини Наумова и Доревски като автори на тѣзи афиши, и специално Наумова — за авторъ на бунтовническитѣ статии въ Гл. М., и по такъвъ начинъ прѣдава Наумова като бунтовникъ който ималъ нощни свиждания съ Байчева; само откровеното исказвание на мисията си отъ страна на Байчева можа да спаси Наумова отъ. . . . Отъ Скопйе, Кѫнчевъ замина за кратко врѣме въ В... (??), а оттамъ мина за София, дѣто се опита да основе единъ вѣстникъ, който да защищава Отдѣла, като е увѣрявалъ нѣкои високостоящи лица между които и Гешева, че той основалъ въ Македония комитети, задачата на които е била да прѣдставляватъ въ истинското си положение училищнитѣ работи въ таа страна и пр. . . .

 

Като подведемъ горнитѣ факти подъ общъ знаменатель и като земемъ прѣдъ видъ, че всичко това са извърши тъкмо подиръ растурванието на Солунското събрание, — не можемъ да не заключимъ:

 

1) че това събрнаие е имало за цѣлъ, да образува Кѫнчевитѣ комитети, и съ които въ София щѣше

 

 

29

 

да зашемети даже сериозни хора, за което въ Велесъ и Прилѣпъ трѣбваше да се закрепятъ прѣданнитѣ му управители, и

 

2) че въ Солунскитѣ съвѣщания, ако не се е взело рѣшение, то поне се е прѣдлагало да се прѣдприематъ всички простени и непростени мѣрки срѣщу противницитѣ на Отдѣла — нареченитѣ „сепаратисти“.

 

На тѣзи простени и не простени мѣрки, или както езуититѣ казватъ: срѣдствата, оправдани отъ цѣльта, даде се ходъ „на всѣхъ парусахъ“ въ Солунъ отъ Сарафова, както видѣхме, въ Скопйе отъ Кѫнчева, а особенно въ Битоля отъ Наслѣдникова срѣщу учителя Т. Доревски, инспектора Н. Наумовъ, доктора Робевъ, мнозина граждани и ученици, като се тикнаха въ битолскитѣ зандани тъкмо по великденскитѣ праздници.

 

По битолското прѣдателство писа се своеврѣменно много и съ подробности, но вѣстника Гл. М. напечата твърдѣ малко, да не кажемъ нищо, отъ писаното. Този вѣстникъ не обнародва много други безобразия на Отдѣла и неговитѣ хора, докатъ охотно даваше гласность на дописки, които повече по неразбирание, приписваха чужди грѣхове на Екзарха, който отъ дохожданието на Лазарова по учебното дѣло не можеше да се обвинява, до падението на Стамболова. Не че и той е светецъ, но трѣбва да бѫдемъ справедливи.

 

Още малко за битолското прѣдателство. Да обвинявашъ българи за прѣдателство прѣдъ турскитѣ власти на свои братя, да помислювашъ даже за такъво нѣщо, — не е лесна работа и не всѣки може да повѣрва, както не могатъ повѣрва и г-да Д-ръ Даневъ и Д-ръ Кръстевъ, та найвно се удивляватъ: „Какъ може да се обвинява Кѫнчевъ: и той е българинъ“. . . И ние така бихме казали, бай Даневъ и бай Кръстевъ, ако се намирахме нѣйде въ Америка, а ви дойдохте да ни приказвате за горнитѣ възмутителни нѣща. Хиляда пѫти да бихте се заклели въ вашитѣ докторски титли пакъ нѣмаше да ви повѣрваме за горнитѣ възмутителни нѣща. Но какво да правимъ, когато всичко това става прѣдъ нашите очи; когато цѣлъ свѣтъ у насъ, па и Екзархията знае, че Наслѣдниковъ и С-не са

 

 

30

 

прѣдатели, и когато самъ Г. Петровъ, другаръ на Наслѣдникова, въ прѣдателството, прѣдъ насъ откровенно самопризна, че той той и Наслѣдниковъ дѣйствително са прѣдали Наумова и Доревски на полицията, съмнявайки се, че тѣзи двама са автори на афишитѣ, въ които са били подиграни тѣ и книжара Доре зарадъ прѣдаванието на полицията единъ брой отъ Гл. М. съдържащъ дописката за испѫжданието на IV-класницитѣ. Ами кой прѣдаде ученицитѣ, които се обвиняваха като автори на сѫщитѣ афиши? ами гражданитѣ?

 

Г. Петровъ признава, че са направили грѣшка той, Наслѣдниковъ и Доре, на какво да се правило, когато и тѣ са били българи, та не са можали да се избавятъ отъ българския инатъ!

 

За насъ достатъчно е и това. . . .

 

Колкото се отнася до свързката на Солунския конгресъ съ това прѣдателство, мислимъ, че е доста ясно отъ казаното дотукъ: прѣдлаганитѣ помощи на двѣтѣ най-солидни български общни чрѣзъ управителитѣ на училищата имъ, строгото варварско наказание на IV-класницитѣ въ Битоля, Скопйе, Сѣръ съ исключвание безъ сериозно причини, Кѫнчевитѣ комитети, опита да се прѣдприеме единъ органъ на Отдѣла въ София, служението за първъ пѫть съ турскитѣ власти отъ страна на Кѫнчева въ Скопйе и прѣдателя Наслѣдниковъ въ Битоля, — всички тѣзи мѣрки, които се прѣдприеха тъкмо подиръ Солунското събрание отъ хора участвующи въ това събрание, не могатъ да се считатъ за случайни явления: тѣзи факти, които характеризиратъ Стамболовската система на управление, са резултатъ на солунския конгресъ. . . .

 

Трѣбваше да се вдъхне страхъ — чисто по Стамболовски! Пъкъ като се земе прѣдъ видъ още и това, че конгреса е трѣбвало да прѣдприеме мѣрки срѣщу „сепаратисти“, т. е. по тѣхному, хора, които искатъ да направятъ разцѣпление между българския народъ, — хора, които заплашватъ да отидатъ на вѣтъра толкова милиони, — хора измѣнници на българската идеа, — хора прѣдатели спрѣмо народностьта си; то не е

 

 

31

 

ли близу до ума, че тѣзи господиновци, самозвани бдители на българомакедонскитѣ интереси. за които мислятъ докадъ „си дигнатъ сандъцитѣ нàрамо и заематъ отворенитѣ си служби въ България“, между които е засѣдавалъ и онзи екзалтиранъ занесенякъ Кѫнчевъ, — чудно ли е, казваме, че въ този конгресъ се е зело рѣшение да се прѣслѣдватъ противницитѣ—омразнитѣ „сепаратисти“ съгласно езуитското начало чрѣзъ турскитѣ власти, които въ такъвъ случай би зели тѣхната страна? Па нали първата точка на Стамболовата политическа програма е — приятелство съ Турция !?

 

Да живѣятъ българскитѣ езуити! Напрѣдъ, о достойни синове на Лойола! Държъ се бай Кѫнчевъ! сепартиститѣ въ болната ти глава се бунтуватъ! Куражъ давай и на фалиралия бивши министъръ Сарафовъ, който, споредъ Д-ръ Панчева, сé си подавалъ оставката, но не му я приемали .... петьтѣ стотинъ! Удрете тѣзъ проклети сепартисти, бай Лазаровъ! пръснете ги прѣзъ три-деветъ планини, да не се видятъ, да не се чуятъ! Ахъ тѣзи лоши хора! Оставкитѣ на всички! или прѣмѣстете ги съ намалени заплати! Нека не приематъ! нека се махнатъ! Ето имъ България — тамъ нѣма да са вредителни! Ей ти Наслѣдниковъ, по-малко пи — да не измѣнишъ! Почвата още не е изгубена исподъ краката! Куражъ, Куражъ! ....

 

Да не заразятъ ученицитѣ — затворете ги!

 

Да не завладѣятъ общинитѣ — борете се безъ да се обзирате на никакви закони!

 

Прѣживѣваме исключителни врѣмена — потомството ще ви прости . . .

 

Тежестьта на този исключителенъ, Стамболовски режимъ чуствува се навсѣкѫдѣ, дѣто има екзархийски училища и хора; въ Одринъ, Битоля, въ бѣдния съ българи Сѣръ, въ вѣчно кипящето Скопйе, дѣто благодарение на глупаго Максима, Кънчевъ свободно си разиграва кончето, а особенно този разрушителенъ варварски режимъ тѣжи въ Солунъ.

 

Подробно разглеждание на работитѣ въ Одринъ ще изоставимъ тукъ, понеже единъ дописникъ на

 

 

32

 

в. Гл. М. обѣщава се да ги опише въ особена брошура; За Битоля, мислимъ, че достатъчно се каза; за глухия Сѣръ знаемъ, че миналата година тамъ затвориха IV-и классъ, а послѣ телеграфически викаха ученицитѣ, знаемъ за този градъ още и това, че тамъ, както и въ Одринъ, заточаватъ „сепаратистите“; Скопйе пъкъ прѣдставлява такава каша, щото мѫчно може да се справи човѣкъ; отъ една страна владишки натискъ, отъ друга — Кѫнчева управия, отъ третя низкото равнище на Скопската нравственность, която, впрочемъ, е докарана до това дередже отъ едно важно обстоятелство, което, както се вижда, ще изнесе на видѣло едно големо петно върху челото на Блажения ни Екзархъ; историята на Високопросвѣщений Теодосий още е темна за насъ, но за Н. Блаженство, чини ни се, ще да излѣзе и непрѣпорѫчителна . . . .

 

Македония въ Църковно-училищно отношение, е такъва: борба между гражданитѣ, борба между общнитѣ и училищнитѣ управления, взаимни гонения между учителитѣ, които държатъ едни тази други онази страна и пр. и пр. Чудесно perpetuo mobili, което обѣщава . . . да занесе Македония въ кой-знае каква пропасть, за да спрѣ! . . . Тази борба опитватъ се Кѫнчевци да я пренесатъ и въ второстепенитѣ градове, като Велесъ, Щипъ, Прилепъ и др., но тамъ тя нѣма почва, защото общинитѣ въ тѣзи градове отъ година на година повече се свѣстяватъ и полека-лека дохождатъ да разбератъ своитѣ права спрѣмо училищата, които напълно трѣбва да зависятъ отъ тѣхъ; само съ помощьта на твърдѣ сложни машинации и Кѫнчевци тамъ могатъ да прѣкаратъ единъ ефимеренъ фазисъ. Никакви Самарджиевци, Кушовци и др. плащани мекерета на Отдѣла нѣма да помогнатъ . . . .

 

Резултатъ на тази, или по-право, на тѣзи борби бѣха бунтоветѣ на ученицитѣ и затварянията на IV-тѣ классове въ Битоля, Сѣръ, Скопйе. Резултатъ на тази безумно подогната борба отъ Отдѣла е и полу-ареста на пансионеритѣ, слѣдствие на което кой-знае дали не

 

 

33

 

ще бѫдатъ пакъ ученически бунтове, [*] които винаги са гибелни за бунтующитѣ се ученици. Трѣбва ученицитѣ да се прѣдпазватъ отъ срѣщата съ „сепаратиститѣ“ . . . . .

 

Казахме по-горѣ, че тежестьта на новия училищенъ режимъ най-много се чувствува въ Солунъ. Да се повърнемъ къмъ този прѣдметъ. Не е тайна, че още въ Начево врѣме Солунъ се кроеше за втора резиденция на Уч. Отдѣлъ, за което отъ София се даваха всички необходими улѣснения на Начева, който се сдоби и съ правото да се распорежда чрѣзъ една комисия съ учебното дѣло въ Солунско. Послѣ когато отъ София искаха да повѣрятъ Начеву учебното дѣло въ цѣла Македония. Екзарха усѣти, че Начевъ ще му измѣни, та го махна отъ Солунъ. За това пъкъ Стамболовъ му натрапи Лазаровъ и постави въ Солунъ за разерва Сарафова, опрѣдѣленъ да играе ролята на Начева, вслучай че Екзарха натири Лазарова отъ Цариградъ. Смѣткитѣ обаче на Стамболова излѣзоха ялови, едно, че Сарафовъ далечъ не притѣжава качествата на Начева и, друго, Сарафовъ намѣри въ Солунъ за прѣдсѣдателъ на общината Авксентий, които никакъ не приличаше на прѣдшественика си Григорий, въ врѣмето на когото сѫщинския прѣдсѣдатель на Общината бѣше директора Начевъ. Измаменъ отъ възможностьта да заеме положеннето на Начева лекия бай Сарафовъ направи толкова грѣхове въ Солунъ, щото малко му е още единъ вѣкъ за да ги испере. Слѣпо поведенъ отъ Кѫнчева и Наумова, Сарафовъ не може да вникне въ положението, което Авксентий много хубаво бѣ разбралъ, та не искаше (Авксентий) да знае за намъ какви си планове, инструкции, ангажменти и пр., които явно бѣха насочени и срѣщу неговия върховенъ началникъ — Екзарха; той си вървѣше

 

 

*. На 18-й Октомврий въ Солунъ са се възбунтували VII-класницитѣ, които насмалко щѣли да бѫдатъ послѣдвани и отъ другитѣ класове, ако не билъ направилъ Сарафовъ нѣкои отстѫпки на VI-класницитѣ, догдѣто още не са били напуснали пансиона.

 

 

34

 

по пѫтя, опрѣдѣленъ въ закона, като не допущаше Сарафова, както прѣди Кѫнчева, да се бърка въ работата на Общината.

 

За да си отмъсти на Авксентий и нѣкои общинари, Сарафовъ лани не прие опрѣдѣлената отъ Общината пансионска комисия, както не признава и тазгодишната, по инерция — що ли? Съ тази си посѫпка шашардисания Сарафовъ расположи срѣщу себе си гражданитѣ и ожесточи партизанскитѣ имъ борби като се намѣсиха и учителитѣ: ето тая е главната „заслуга“ на бай Сарафова въ Солунъ. „Сега работитѣ ще тръгнатъ къмъ по-добрѣ“ — викаше Сарафовъ, когато Авксентий избраха за владика въ Велесъ, а между това тази година работитѣ въ Солунъ са още по-заплетени — гражданитѣ вече захващатъ да си играятъ съ „бившия министъръ“: тежко е бай Сарафовъ, когато човѣкъ веднажъ падне нравственно прѣдъ очитѣ на хората — нали?.. И увѣряваме Ви, че такъво ще продължава да бѫде положението на всички твои съотечественници, които дохождатъ въ Македония съ претенции: „да създаватъ българи“, „да култивиратъ страната“, да заповѣдватъ въ всичко, както Вий искате да правитѣ въ Солунъ съ недѣлното училище, съ вашето „рѫководителство“, съ игнорирането правата на Общината, прѣдставителка на народа; още по-тежко ще стане положението и на вашето началство, което иска нека бѫде то, ако продължава да ви дава подобни инструкции; не ще прокопса и българската идея, ако съ този акълъ ходите. Защото ние, Македонцитѣ, аслѫ нищо нѣмаме; нищо не сме спечелили благодарение на слѣпото довѣрие къмъ своитѣ ужъ братя, па нѣма какво и да изгубимъ. Скръбно е, но какво да правимъ, когато болшинството отъ нашата интилигенция е развалило вашето злато. Едно врѣме златото на нашия земякъ, царь Филипа, подкупи разложената атинска интилигенция и пороби Гръция; сега е дошло друго врѣме при съвсѣмъ противоположни обстоятелства — „братъ брата продава“. . . . Върху тѣзи въпроси ние ще се спремъ въ други статии, а сега нека видимъ, какво прѣдставлява Солунската

 

 

35

 

гимназия подъ гнета на Стамболовия режимъ, който режимъ, както по-горѣ загатнахме, датира у Солунъ още отъ Начева, отъ врѣмето на когото Солунскитѣ учители се раздѣлиха на сѣверняци и македонци, а въ Кѫнчево врѣме послѣднитѣ бидоха тържественно кърстени съ името сепаратисти въ онзи гнусенъ купелъ на умствено слѣпи и хроми, който се нарича вѣстникъ „Свобода“, вслѣдствие което мнозина отъ „сепаратиститѣ“ бидоха прѣместени въ Солунъ и замѣстени отъ цѣла плеада нарочно избирани и прѣданни Сарафову сѣверняци, за да се даде възможность на послѣдния по-свободно да се занимава съ сѫщинската си мисия, за която му се плащатъ 500 наполеона (тази година казватъ са му увеличили заплатата на 620 наполеона: това малко ни интересува — тѣхни пари, на тѣхни хора, но да не ни викатъ, че са ни давали пари за да ни чинатъ бугари; това го иска справедливостьта) . . .

 

Прѣди всичко, да видимъ отъ какви елементи бѣ съставено ленското учителско тѣло въ Сол. м. гимназия. Числото на учителитѣ въ м. гимназия възлизаше на 24, включително съ директора. Отъ тѣхъ: 1 чехъ, 1 италиянецъ, 1 турчинъ и 18 души българи; последнитѣ се дѣлатъ на македонци 10 души и трако-мизийци — 8; първостепени и второстепенни учители има 10, отъ които трима са македонци, а останалите седъмъ — трако-мизийци, или както у насъ ги наричатъ — сѣверняци. Както виждате, Солунската гимнация се намира въ рѫцетѣ на послѣднитѣ. Тукъ колятъ и бѣсятъ Сарафовъ и К-я, толкосъ повече, че висшето началство взема всички мѣрки, щото македонцитѣ — учители да са отъ онѣзи, които въ княжеството ги наричатъ мехурджии и ги характеризиратъ съ фразитѣ: „и овдѣ го клаамъ и овдѣ го клаамъ“, „ке ми дадешъ пари, ке се чинамъ бугаринъ“ и прочая екземпляри отъ родътъ на очертанитѣ: цинцарина Наумовъ и Бадевъ, обата отъ Крали-Маркова „Прилѣпа-града“. . .

 

Тежко е положението на Македонеца-учитель въ Солунската гимназия!

 

 

36

 

Нашитѣ македонци учители, кога влизатъ въ гимназиалното здание чувствуватъ се въ нѣкоя турска канцелария, дѣто трѣбва харно да обмислюватъ думитѣ си, трѣбва да ги броятъ: иначе биватъ прогласявани за сепаратисти и . . . тежко на златната имъ службица! . . .

 

Исподъ натиска на този варварски режимъ нашитѣ и тъй избирани „братия" прѣдставляватъ чудни и интересни типове. . . .

 

Призри, читателю, въ учителската стая на Солунската гимназия и вижъ, — вижъ каква жалка картина прѣдставляватъ тѣзи клетници, които са повикани отъ проклетата „сѫдба“ да „въспитаватъ" македонската младежъ, — и тѣ. Жалко въспитание!

 

— Виждашъ ли, онзи носестия съ мефистофелски погледъ, изсушенъ отъ интриги? — това е олицетворение на подлостьта, на интригантствата, на прѣструвки низки: спорящия съ него е человѣкъ, що много хубаво умѣе да говори, има и добри идеи понѣкога, ама той да ги туря въ дѣйствие недѣй иска, защото ще го обвинятъ въ сепаратизъмъ! па и постоянство нѣма, та — знайно ли е що има? . . . покрай тѣхъ едвамъ движущия се е онзи, „що го мързи да мисли“; този пъкъ съ потъналитѣ „филджанъ-очи“, съ приятната усмивка — Господъ да пази да имашъ работа съ него: тази маловажна персона вонѣе на подлость и злоба, той е готовъ на в(с)ичко, той умира — и знаете защо? — та за сладката службица бе брате! . . .

 

— Ами кой е онзи съ евангелие въ рѫцѣтѣ? той трѣбва да е добъръ човѣкъ — нали?

— Не бързай, читателю, той е, както виждашъ „благочестивъ“ човѣчецъ; той още не знае, що е добро и що е зло. . . .

— За това са го турили надзиратель, вѣроятно?

— Да, читателю, защото въ Цариградъ твърдѣ се е отличилъ въ надзирателството: давалъ приютъ въ собственната си стая на по-красиви. . . .

— Що?

— Срамъ ме е да ти кажа, читателю! Пансионеритѣ

 

 

37

 

по-добрѣ го знаятъ. И глава Богу, че е тъй. .

— Ами кои са и какви са тѣзи, що влѣзоха сега хемъ добри мустакати обата!?

— Тѣ са прѣдвѣствици на директоровото дохождание: единия съ театрална вънкашность, както го виждашъ, но . . . въ главата му бръмбари бръмчатъ, другия пъкъ бѣше едно врѣме инакъвъ, сега е инакъвъ, па утрѣ ще стане чортъ знаетъ какъвъ. . . Обата тѣзи господиновци биха могли да бѫдатъ съвсемъ инакви, ако нѣмаше на този свѣтъ пустия му страхъ, който тѣ наричатъ „благоразумие“. Язъкъ за филологията! . . .

 

— Я вижъ, какъ напериха уши всичкитѣ!

— Директора иде — внимай сега!

— Чудна работа! оти директора съ едни се рѫкува любезно, на други — само рѫка подава, а трети — нито поглѣжда?

 

— Първитѣ са привилегированитѣ сѣверняци, вторитѣ са „благоразумнитѣ“, а третитѣ, знаешъ кои са третитѣ? тѣ са „сепаратиститѣ“.

 

— Нима и онзи, чеха, е сепаратистъ? — тогава азъ не разбирамъ какво нѣщо е този сепаратизъмъ:

— Стани учитель въ нѣкое отъ екзархийскитѣ училища особено въ Солунъ, ако искашъ да го разберешъ. . . .

 

Колкото се отнася до привилегированитѣ — омързна ми вечъ да се занимаваме съ тѣхъ! . . . Като „пионери на българската идея“, като храненици на Отдѣла и любезни чеда на неговия режимъ, рѫководепъ въ Солупъ отъ Сарафова, на който режимъ тѣ са прями двигатели, или косвени служители, шпионирайки тогос-оногосъ отъ явнитѣ или тайнитѣ му противници, — тѣ са господари въ Солунската гимназия и свободни са катадневно да хвърлятъ по нѣкое оскръбление по адресъ на македонцитѣ: ние ви хранимъ, храни куче да те лае, нѣмате хора за работа, и пр., — оскръбления, които могатъ излѣзе само отъ устата на разваления Кѫнчевъ, ограничения съ голѣми претенции Диковичъ, глупеца Сарафовъ и пр. и пр. . . .

 

Само двама отъ сѣвернитѣ ни братя не влизаха

 

 

38

 

въ числото на привилегированитѣ — тѣ правѣха исключение (за това тази година и ги исключиха, я!) Ахъ, pardon! . . . щѣхме насмалло да забравимъ Д-ръ Иванова, който волно или неволно служеше на Сарафова за шпионинъ: исключения П. Арсовъ, бѣше наклоненъ да му прости, при всичкото му стремление да искри-(ви?) въ полза на Сарафова, думитѣ му относително антисепаратическия солунски конгресъ и битолското прѣдателство, ако това нещастно човѣче, което се прѣдставляваше за приятель на Арсова, не бѣ дало и други два отвратителни факта: явната агитация прѣдъ IV-класницитѣ противъ единъ ненавижданъ отъ него учитель, и безсрамнитѣ тенденциозни прибѣлѣжки къмъ поправкитѣ на сѫщия учитель вьрху матуритетнитѣ писмени работи, за което Сарафовъ, комуто Ивановъ услужваше и въ този случай, малко остана да събере вързъ главата си всичкитѣ столове въ учителската стая . . .

 

Ами какво прѣдставляватъ ученицитѣ?

 

Признаваме се, че не можемъ отблизу да познаваме тѣзи нещастници, които са осѫдени да черпятъ мѫдрость отъ такъвъ единъ учителски персонель. Знаемъ само, че мин(а)лата година ученицитѣ отъ горнитѣ гласове поискаха позволение да си основатъ едно ученическо дружество. Директора Сарафовъ не намѣри за нуждно даже да прѣдстави прѣдъ учит. съвѣтъ това желание на ученицитѣ. Тази година слушаме, че г-да надзирателитѣ, имали си въ пансиона свои шпиони — ученици! Ако е вѣрно, това ще бѫде апотеозиса на Стамболовщината! . . . Tel maitre, tel valet. Слушаме още, че Сарафовъ наредилъ особенъ правилникъ, който е билъ вече въ сила при все, че не е утвърденъ отъ Екзархията. L’Etat c’est moit. Да живѣе анархическата монархия!

 

(Единъ погледъ върху Екзархията)

 

Остава ни още, да хвърлимъ единъ погледъ върху Екзархията въобще и тасгодишнитѣ подвизи на Училищния отдѣлъ частно, за да свършимъ съ прѣдмета на статията.

 

Извѣстно е, че при края на миналата учебна година политическитѣ работи въ България прѣтърпѣха

 

 

39

 

коренно промѣнение: на 18-й Май падна Стамболовъ.

 

Стамболовъ падна, но не и Стамболовщината!

 

Тя живѣе още и живѣе именно тамъ, дѣто надали се подозира нейното сѫществувание . . .

 

Докатъ въ княжеството се прогласиха принципитѣ на свободата и законостьта — въ Македония се вършатъ най-голѣмитѣ безобразия отъ Уч. Отдѣлъ, който за българомакедонцитѣ е това, което за автора му, Стамболова — Азиатския департаменть. Захласнати въ вѫтрѣшнитѣ работи, никому отъ заинтересуванитѣ не остаяше врѣме да хвърли единъ погледъ кѫдѣ Цариградъ. Лазаровъ тъкмо бѣ си уредилъ бюджетния въпросъ, когато се чу за Стамболовото падание. Прѣдварителното рѣшение на този бюджетенъ въпросъ(;) внезапната промѣна на политическото положение, което погълна всичкото внимание на заинтересованитѣ; прѣходното положение, което настѫпи слѣдъ 18-й Май — всичко това благоприятствуваше на Лазарова и С-iе още веднажъ да покаже: въ мѫтна вода риба какъ се лови. Дали ще я лови и за напрѣдъ — видѣщемъ. Па тогава и мисли-щемъ му . . .

 

Слѣдъ сгромолясванието Стамболова, положението на Лазарова стана дилематично: или да се прилѣпи къмъ Екзарха, или пъкъ да си я кара по старому, па каквото стане нека стане.

 

Споредъ свѣденията, що имаме, впрочемъ не отъ достовѣренъ источникъ, Лазаровъ се е прилѣпилъ къмъ Екзарха; споредъ дѣйствителностьта пъкъ, режима на Отдѣла е по-влошавенъ, т.е. Лазаровъ си я кара по старому — не само, ами и оттатъкъ минава.

 

Свѣдѣнията ни относително Екзархията гласятъ, че тази година съ училищнитѣ работи се распореждалъ единъ съвѣтъ, прѣдсѣдателствуванъ отъ Екзарха съ членове: Лазаровъ, Шоповъ, Н. (?) Тилевъ, протосингела на Екзарха и Екзархийския канукехая, който още не знае, както хората, български.

 

Като имаме тасгодишнитѣ башибозуклуци по учебното дѣло въ Македония и управителната Екзархова система, ако и горното обстоятелство излѣзе вѣрно, т.е. че съ знанието и съгласието на Екзарха са вършени

 

 

40

 

тѣзи башибозуклуци, — тогава нѣма нужда да споменуваме, че разликата между Екзарха Иосифа и тиранина Стамболова стои само въ расото и калимавката.

 

Впрочемъ, повторно се признаваме, че по този въпросъ нѣмаме точни свѣдѣния. Па даже ако излѣзе вѣрно, че Екзарха заграбилъ всичко въ рѫцѣтѣ си, като ритналъ Лазарова, той за сега може да се кори само за кйонавия съставъ на съвѣта, който, впрочемъ, трѣбва да е сформируванъ на бърза рѫка, и който ние нѣма да удобримъ, докатъ не се състави по единъ избирателенъ начинъ (Мирски съвѣъ!) — не по личния вкусъ на Н. Блаженство, или който ще да е, — даже ако излѣзне вѣрно, казваме, че Лазаровъ изгубилъ по настоящемъ всѣко значение въ Отдѣла, сé пакъ обичаме да вѣрваме, че това е станало слѣдъ като Лазаровъ и К-я побързаха да свършатъ най-важнитѣ работи по учебното дѣло, благодарение на прѣдварително рѣшения бюджетенъ въпросъ и мѫтното врѣме.

 

Ако е иначе — пази, Боже, отъ по-лошо!

 

Впрочемъ, ако тригодишната практика е, дала на Лазарова да разбере, че свѣтска власть въ чужда държава е немислима; ако той е дошълъ до убѣждението, че въ Турция само расото се уважа; то хачъ нѣма да се чудимъ, ако Екзарха се е примирилъ съ досегашния свой върлъ противникъ — Лазарова, като го е оставилъ и за напрѣдъ да управлява добрѣ организуваната езуитска команда, защото по отношение къмъ македонскитѣ българи, принципиялна разлика между Лазарова и Екзарха не сѫществува, и защото подъ българското небе всичко е възможно. . .

 

Ние сме имали случай и други пѫть да говоримъ за стремлението на Уч. Отдѣлъ да централизира въ себе си училищната власть, като я отнеме отъ Екзарха и откѫсне училищата отъ общинитѣ; сѫщата цѣль гонѣше и Екзарха чрѣзъ вѣрния си служитель Хранова, относително училищната власть, както самъ той прави съ църковната власть чрѣзъ налаганието на общинитѣ свои прѣдсѣдатели, владици и пр.: така щото разлика между Лазарова и Екзарха по въпроса за централизацията на училищната власть въ сѫщность не сѫществува.

 

 

41

 

И ако Лазаровъ въ едно кратко врѣме подигна срѣщу себе си българомакедонската интелегенция — то е, защото Екзарха е много по-печенъ въ общественитѣ работи, та по-майсторски пипа, докатъ Лазаровъ на юрушъ се опита окончателно да прокара централизацията на учил. власть чрѣзъ всѣкакви срѣдства. А това прѣдизвика въ мѣстната интилигенция най-напрѣдъ съмнѣние, послѣ — недовѣрие къмъ Уч. Отдѣлъ и началника му Лазаровъ, които подобно на Донкихота съ своя Санчо — Кѫнчева съ кървожадна ярость се хвърли съ цѣлата си джакатийска орда срѣщу създаденитѣ миражи: сепаратизъмъ и сепаратисти.

 

А тѣзи кръстени отъ кумъ-Кѫнчева „сепаратисти“ са всички интилигентни българомакедонци, чийто „сепаратизъмъ“ състои се въ това, че са противъ централизацията на църковно-училищната власть(,) съ други думи: това е една млада българомакедонска партия, която защищава самоуправлението и старитѣ права на българомакедонскитѣ общини. И понеже тая партия вижда само въ духовната власть сила, която ще може да държи „децентрализиранитѣ“ общини, тя държи нейната страна съ условие, щото всички чиновници въ Екзархията да бѫдатъ изборни.

 

Причинитѣ, що ни каратъ да защищаваме самоуправлението и старитѣ права на българомакедонскитѣ общини са много и разнообразни:

 

а) Самоуправлението дава животъ на общинитѣ, като кара гражданитѣ по-живо да се интересуватъ за народнитѣ работи, слѣд. и училищата, които въ такъвъ случай ставатъ кръвь отъ кръвьта имъ и плъть отъ плътьта имъ, та въ даденъ моментъ нѣма да жалятъ жертвитѣ, които могатъ стана необходими.

 

б) Общинитѣ въ Македония трѣбва единъ день да бѫдатъ готови сами да захванатъ подържката на училищата си, а това може да стане само ако се заинтересуватъ гражданитѣ въ тоя въпросъ — не както, за нашъ срамъ е сега: заговорищъ ли съ нѫкого за училищни работи, той ти казва, че това е работа на Екзарха. . .

 

в) Партиитѣ, които по настоящемъ иматъ за основа

 

 

42

 

лични дертове, биха се заели съ много по-благородни задачи — да конкуриратъ чрѣзъ изнамирание на по-добри источници за подържание и унапрѣдявание на училищата и народното образование въобще.

 

г) Султанскитѣ закони изрично казватъ, че училищата сѫ подъ вѣдомството на надлежнитѣ общини, които са отговорни на тѣхъ прѣдъ властитѣ. А какъ една община може да гарантира на училищата въ града ѝ, когато нѣма право да контролира учебния ходъ, когато не знае що става въ тѣзи училища, когато директора и учителитѣ или направо, или съ триста хитрини се натрапватъ мимо волята на общината?

 

И пр., и пр. . . .

 

Въ всѣки случай, тѣзи жизнени за българомакедонската община въпроси трѣбваше прѣдварително добрѣ да се обмислятъ отъ печата.

 

А не годната, може би, централизация на училищаъа въ Стамболовската България да се прилага бескритично и въ Султанска Македония! Трѣбва добрѣ да се помни, че сѣверния българинъ има широко поле за да упражнява своята обществена дѣятелность, докатъ за македонеца остава само училището и черквата. Ако и това се отнеме на македонския българинъ тогава силомъ се кара той, да се грижи само за личнитѣ си интереси, което и дивитѣ звѣрове инстиктивно вършатъ. А българина въобще и македонеца особено има нужда отъ по-възвишенъ интелектуално-мораленъ полетъ, който нашитѣ „доброжелатели“ вмѣсто да го подпомогнатъ, търсатъ всевъзможни срѣдства за да го спратъ, съмнявайки се въ най-новото врѣме отъ нѣкакъвъ сепаратизъмъ, а прѣди — види се, въ нашата народность. . .

 

И подиръ това не се срамуватъ да обвиняватъ македонеца въ материализъмъ, къмъ койтосами го тикатъ! Това е съвсемъ естествено, Господиновци! Вие хубаво трѣбва да знаете, че живия човѣкъ е дѣятелность, която може да бѫде възвишена, ако за това помагатъ обстоятелствата, или низка, ако се ограничаватъ тѣзи обстоятелства. Отнемете на човѣка полета за дѣятелность — той е вече мъртъвъ: така и

 

 

43

 

„любезната“ наша Екзархия съ двата си Отдѣла като се стреми да отнеме благородното поле за работа на нашитѣ общини, чрѣзъ своя—авторитетъ иска да ги умъртви, да ги убие! [1] . . . На помощь, всички честни македонци!

 

 

1. Па не само общинитѣ, ами и всички други събирателни учреждения Екзархията се стреми да ги обърне въ мъртви трупове, за да ги разиграва чрѣзъ назначенитѣ отъ нея прѣдсѣдатели, като диви мечки. . . . . .

 

Солунския директоръ на гимназията Сарафовъ по слѣдующия начинъ се изрази за пансионската комисия още лани; „пансионската комисия не прѣдставлява особенна важность — тя служи за да въспитава гражданитѣ“ — значи тя е една формула отъ човѣшки цифри, равна на нула. Е, бай Мацановъ и ти киръ Алексий Панчовъ, какъ ви се нрави вашето кулево (?нулево) значение въ комисията? какъ ви се нрави мечкината роля, що играете по диктовката на вашия Сарафовъ ето втора година, особено втората? Горки вие човѣчета, още не виждате, че сте прости нули въ комисията; ако Сарофовъ може безъ вашитѣ двама другари, що му прѣчи да си кара работитѣ и безъ васъ? Нима нѣкой не знае, не вижда, че Екзарха може, трѣбва, дълженъ е да заповѣда на своя чиновникъ Сарафова да се покори прѣдъ законноо распорѣждание на Общината по въпроса за пансионската комисия? Или вие мислитѣ, че не (?ве) държатъ въ комисията зарадъ вашитѣ черни очи? Вие, приятели, сте една комедия, развързката на която ще бѫде послѣдното алилуия на пансионската комисия — ето за това и самия Екзархъ прави отъ васъ една умишлена анархия. Вие, господиновци, сами по себе си не прѣдставляватъ важность — толку отбирате отъ работитѣ, за това ви прощаваме; та ако не правимъ маслаатъ — това е за да се разбере стремленията и дѣйствията на Екзархията и нейнитѣ довѣрени хора, на които въ дадения случай вие несъзнателно служитѣ за низки орѫдия.

 

Прочее, да се разберемъ. Не само комисията, ами и Солунската Община е нула въ очитѣ на Екзархията. Обаче, докатъ солунската пансионска комисия заслужва най-долѣмия укоръ, Общината заслужва една похвала: защото Солунската Община, може би, е единствената въ цѣла Македония, която доста ясно разбира своята задача, като цѣни повече желанията и интереситѣ на избирателитѣ си, нежели неискренитѣ „съвѣти“ на Екзархията, какъвто е слѣдующия:

 

Докатъ отъ една страна Екзархията дава тайни инструкции на Сарафова да прѣчи чрѣзъ всевъзможни праздни умувания, или просто казано — да не признава законно опрѣдѣлената отъ Общината пансионска комисия, додѣ прѣстане тя да претендира върху това право, а отъ друга страна — праща „здравоживо“ чрѣзъ Мусевича, че Сарафовъ билъ получилъ виговоръ (!) по комисийския въпросъ; сѫщата тази Екзархия по сѫщото врѣме съвѣтва Общината да рѣши този въпросъ, както му е харно на Сарафова, т.е. беззаконно! . . . .

 

Хемъ Сарафовъ кривъ, хемъ да се удовлетвори въпрѣки законитѣ! . . . .

 

Каква е тази управия!? . . . .

 

Тука всичко излиза наявѣ: Екзархията чисто и просто иска да отнеме правото на Солунската Община да назначава пансионска комисия, но не смѣе да го каже явно и да го извърши изведнажъ, защото мълкомъ, арамийски иска да прокарва онова страшилище за българомакедонскитѣ общини, което се казва централизация на училищната и църкова власть, спорѣдъ което прѣдсѣдателитѣ на общинитѣ, на епархиялнитѣ съвѣти, на учителскитѣ съвѣти, на пансионскитѣ комисии са всичко — членоветѣ са нули. Съ други думи, споредъ този монархически принципъ, който за щастие още не е навсѣкѫдѣ и напълно прокаранъ: общинаритѣ, слѣд. и тѣхнитѣ избиратели, т.е. народа и комисаритѣ, и учителитѣ се обърщатъ въ мечки, които ще бѫдатъ разигравани отъ Екзарха чрѣзъ неговитѣ: владици, архимандрити, директори и инспектори, които, за забѣлѣзвание, всички са отъ сѣверо-источно Българско. . . . .

 

Това що утвърждаваме, ние не го смучемъ отъ пърститѣ си — ето факти (нима и туй трѣбва да се доказва!):

 

1) Въ Солунския пансионъ става бунтъ, ученицитѣ напускатъ гимназията, затваря се цѣлъ VII-й класъ за 3-4 дена, а учителския съвѣтъ, освѣнъ прѣдсѣдателя Сарафовъ не знае нищо; смирявате се ученицитѣ, дохождатъ си въ класъ — и учителитѣ влизатъ си прѣспокойно на урокъ, гачели нищо не е ни било; всичко върши директора, а учителитѣ са нули . . . ако и не ве сѫщия размеръ, учителитѣ за съвѣта за нули и въ Битоля, Сѣръ, Одринъ, Скопие, дѣто ални, да не бѣха си подали учителитѣ оставкитѣ, Максимъ и Кънчевъ щѣха да вмекнатъ въ пансиона (?) единъ исключенъ отъ съвѣта ученикъ; така е и въ второстепенитѣ градове: Велесъ, Щипъ, Прилепъ, дѣто триста носѣ рипнаха, докатъ натрапатъ Рачева и пр. . . . .

 

2) Максимъ отива въ Скопйе, работи съ единъ епархиаленъ съвѣтъ, на който мандата отдавна бѣ истекълъ (както Сарафовъ лани съ пансионската комисия въпрѣки протеста на Общината), а послѣ намира за „благословно“ да си кара епархиалнитѣ работи самъ, монархически (сѫщо като Сарафова тази година, що си кара пансионскитѣ работи съ една саката, прѣполовена комисия, безъ която впрочемъ — може, ако биха се досѣтили Мацановъ и Панчовъ!), въ продължение на една година, както неговия началникъ — Екзарха си и кара откакъ екзархува: защото членоветѣ въ епархиялния съвѣтъ са нули за Максима:

 

Григорий Одрински заповѣдва на гавазина си съ леворверъ да изгони отъ засѣданието двама рѣсенски общинари, дѣто са имали смѣлостьта да възразятъ съ по-рѣзки фрази на светия владика по нѣкакъвъ общински въпросъ — това е, защото общинаритѣ и съвѣтнициитѣ са нули за Григорий;

 

Такива нули са всички общинари за всички назначени отъ Екзарха общински прѣсѣдатели, които работятъ по негови инструкции, защото:

 

Мирския съвѣтъ е голѣма нула за голѣмия прѣдсѣдатель — Екзарха!

 

Тукъ е мѣсто: да обърнемъ внимание върху единъ твърдѣ поучителенъ фактъ, който, споредъ нашето дълбоко убѣждение, е резлултатъ на поменатия нулевъ принципъ, т.е. резултатъ на пословичното незачитание мнѣнието и съвѣтитѣ на епархиалнитѣ съвѣти и опитнитѣ мѣстни дѣятели въобще: „владицитѣ очаквахме съ етнусиазмъ, но тѣ излѣзоха некадърници“, слуша се отвсѣкѫдѣ да казватъ.

 

Пита се, защо владицитѣ излѣзоха некадърници?

 

— Защото се изгуби онова въодушевление, онзи ентусиазъмъ, който караше народа да се интересува съ общественитѣ работи, — отговарятъ всички, като обвиняватъ, едни, некадърнитѣ владици, а други — народа, който, спорѣдъ тѣхъ, хвърлилъ всичкия товаръ върху многоочакванитѣ свои пастири.

 

Дѣйствително, нашия народъ още не е дорасълъ до оная умствена и нравствена висота да разбере, че човѣкъ, самъ по себе си, и царь да е, пакъ си остава едно жалко сѫщество, които и за себе си не е кадърно, та никакъ не трѣбва да се чудимъ, че той въ началото погледна на владицитѣ като на такъва сила, която сама ще кара народнитѣ работи, вслѣдствие на което се почувствува въ народа едно разслабление, което впрочемъ не трая дълго врѣме.

 

Но многоочакванитѣ пастири вмѣсто да освѣтлятъ своето паство, че царскитѣ имъ берати са просто едно формално тържество на народнитѣ желания и че въ сѫщность успѣха на народнитѣ работи пакъ ще зависи отъ живото участие на народа, — нашитѣ високопрѣосвещенства побързаха да ударятъ кйоравото, да се въсползуватъ отъ случая, да злоупотрѣбятъ съ простодушното довѣрие на паството си, за да заграбятъ всичко, съ други думи: владицитѣ побързаха да централизиратъ всичката власть въ рѫцѣтѣ си, като погледнаха съвсемъ отвисоко на епархиалнитѣ съвѣти, които за тѣхъ въ сѫщность са нули, а на гледъ — вдадишки тевабии: отблъснаха съвѣтитѣ на врѣлитѣ и кипѣлитѣ въ мѣстнитѣ работи и условия дѣятели, считайки ги унизителни за владишкия имъ авторитетъ, вслѣдствие на което: Григорий Арнаутски, пардонъ! — Охридски съ леворверъ изгонва общинаритѣ отъ засѣдание и незачитва рѣшенията на еп. съвѣтъ, съ леворверъ заплашва гражданина Точковъ и по сѫщия начинъ произвежда ужасъ въ кѫщата на Пармакова, за дѣто послѣдния се е осмѣлилъ да възразява на светия владика, който, дяволъ да го знае! ималъ е претенцията на непогрѣшимъ: а Максимъ Скопски отива и понататъкъ па унищожава епархиялния съвѣтъ, като прѣдпочита да управлява цѣла една епархия съ злобното си дяче и произвожда испититѣ въ основното училище съ помощьта на полицията, като испѫди чрезъ дячето си по единъ най-безобразенъ начинъ, безъ никаква причина, единъ отъ класнитѣ учители, който бѣ дошълъ да чуе отговорите на ученицитѣ. Да благодари пословичното вече скопско дяче на невиннитѣ ученици, та учителя се задоволи само съ думи: „вий сте по-лоши отъ гръчкитѣ фанариоти“! Но кой отбира отъ думи! . . . Максимъ?

 

 

44

 

Елате да спасимъ умирающитѣ общини въ Македония, съ което искатъ да но обърнатъ въ мъртавъ трупъ за да си играятъ съ насъ, както си щатъ, пакъ наши ужъ братя! ... Охъ грозно! ... Грозно е братоубийството! ... Както баснословната птица фениксъ, българский народъ въскресна слѣдъ петь стотинъ години, като не малко удиви образования свѣтъ съ своя доволно зрѣлъ възгледъ върху общественитѣ и политическитѣ

 

 

45

 

въпроси: това съ гордость го казва всѣки образованъ българинъ. Но коя е причината на това необикновено явление? Или нашия народъ има особени Божи дарби? — Не: всичко пъ този свѣтъ си има пакъ своитѣ свѣтски причини — причината на това на гледъ исключително явление се заключава главно въ туй, че нашитѣ вѣковни господари никога не са

 

 

46

 

закачали общинското ни самоуправление: въ общината нашия народъ е билъ свободенъ, макаръ подъ гръцки владици, и размишлява за подържката и наредбата на училищата, черквитѣ, манастиритѣ [2] и други народо-обществени въпроси: тукъ, въ това свѣщено гнѣздо, народа се е въспитавалъ на общественность, на хуманизъмъ, като е давалъ на своя духъ по-възвишенъ полетъ, прѣстайки да се грижи само за личния

 

 

2. Единъ прилепчанецъ (!) — вѣроятно бившия социалистъ, а сега монархистъ Кѫнчевъ или директора Гачевъ — съвѣтваше Екзархията (в. „Новини“) да повѣри на свои хора манастиритѣ!!

 

Резултатитѣ отъ това владишко поведение не закѫснѣхя: едни отъ гражданитѣ, по-хладнокръвнитѣ старци, дръпнаха се настрана, други, като Китинчева въ Скопйе, образуваха силна опозиция, и — владицитѣ останаха сами.

 

Вмѣсто да се позамислятъ прѣдъ този фактъ, владицитѣ се почувствувалха побѣдители и кой знае дали не са получили по едно „браво!“ отъ Екзарха за тържеството на неговия монархически принципъ. Но това „тържество на нулитѣ“ не трая дълго. Максимъ, който налѣво и надѣсно се хвали, че най-добрѣ е разбиралъ духътъ на Екзарховата политика, е вече на дигание, а Григорий — да благодари на охридското доброчдушие, което той злоупотрѣблява, но и търпѣнието има край...

 

Читателя вижда причинитѣ на справедливото разочарование отъ владицитѣ: тѣ игнориратъ паството си — то презира пастиритѣ си. Вслѣдствие на това владицитѣ оставатъ сами, а самъ човѣкъ, и царски берати да има, пакъ е некадъренъ. . . .

 

Вѣрва ли Екзарха, че народа нѣма да узнае най-послѣ дѣ е злото? Отъ Скопйе чуватъ се гласове: не искаме да знаемъ и за Екзарха! . . .

 

Това не значи ли, че Скопяни подушили, отдѣ произлиза злото? И това е парттина на Китинчева, съ която Екзарха си послужи за да изгони «сепаратиста», «сърбофила», «македонеца» митрополита Те(о)досия.

 

Това показва, че владицитѣ не само дискредитираха себе си прѣдъ паството си, ами чрѣзъ тѣхъ се поклати и вѣрата въ Екзархията. Щастливи сърби! . . .

 

Прочее, трѣбва Екзархията часъ по-скоро да въстанови довѣрието между владицитѣ и паствата имъ, между самата нея и македонскитѣ българи, ако иска, щото и владицитѣ да бѫдатъ народни, и тя да бѫде народна българска Екзархия, а не, както е сега, — чиста пропаганда, вслѣдствие което нито Екзархията вѣрва въ насъ, нито пъкъ ние вѣрваме въ нея. Какъвъ згоденъ моментъ за пропагандитѣ! . . .

 

Единственото срѣдство за въстановявание това довѣрие е Мирския съвѣтъ, който е най-голѣмата вързка между Екзархията и народа: той би сплотилъ общинитѣ съ Екзархията и взаимно би ги запозналъ, което би подбутнало общинитѣ къмъ най-благородна конкуренция.

 

Тежъкъ грѣхъ ще лѣгне върху Екзарха, ако той, още тази година, не вземе мѣрки за съставяние на Мирския съвѣтъ.

 

Колкото се отнася до Велешкия и Неврокопския владици—тѣ са още нови, за да се произнесемѣ. Но като имаме прѣдъ видъ нулевия принципъ, инспириранъ отъ Екзарха, чиито чиновници са владицитѣ, не можемъ възлага особени надежди и върху тѣхъ, при все че тѣхната дѣятелность много ще зависи отъ личнитѣ имъ възгледи: възгледитѣ на Авксентий Велешки, до колкото го познаваме като прѣдсѣдатель на Солунската Община, и неговата съобразителность довели са ни до заключението, че той ще бѫде сравнително най-достойния владика въ Македония. Дано бѫдѫщето не промѣни хубавото ни мнѣние и уважението, що си е спечелилъ Авксентий прѣдъ паството си.

 

Бѣлѣжката ни и тъй стана дълга, баремѣ да направимѣ едно необходимо допълнение, да кажемъ иѣщо за другата категория екзирхински чиновници — директоритѣ.

 

Тѣзи феслии калугери близу 15 години върлуватъ въ Македония и са първитѣ пионери на нулевия централизаторски принципъ. Те особено подивѣха слѣдъ дохожданието на диктатора имъ Лазарова, съ когото, вижда се, Екзарха вече се е помирилъ, за да работятъ задръжно срѣщу въображаемия сепаратизъмъ!

 

Понеже не зачита никакво закони, Екзархията твърдѣ оригинално се справя съ своитѣ феслии и калимавкалии калугери: тамъ дѣто феса и калимавката се ползуватъ съ еднакво довѣрие и може да ги тури (Екз.) въ съгласие, получава се една група, въ която прѣобладава или феса или калимавката, напр. старата солунска група Начовъ — Григорий, или Софроний — Х. Ивановъ въ одринъ, чудесиитѣ на която се описватъ въ „Гл. М.“, или славната Лазарова група Наслѣдниковъ — Неофитъ Битоля; дѣто пъкъ това не може, дава се прѣдпочитание или само на феса или само на калимавката: при ланския дуализъмъ, въ Солунъ Екзарха благовеляваше къмъ Евксентий, а Лазаровъ сé крепѣше Сарафова; тази година, понеже калимавката имала е нещастието да я носи македонецъ, Екзархията излѣла всичкото си благоволение къмъ Сарафова.

 

По-ясно казано: Общинитѣ за Екзархията са такива нули, щото тя често ги подчинява на свѣтски лица —директоритѣ, вслѣдствие което прозира се едно стремление у Екзархията да прокара директоритѣ като по право членове на общинитѣ. Стига директора да е по-благонадежденъ за Екзархията, тя не се спира прѣдъ никакви срѣдства за да слѣе общинския прѣдсѣдатель чрѣзъ подчинение съ директора, който по такъвъ начинъ става фактически господарь на общината: ако това не може, нищо не прѣчи на Екзархията най-цинично да не зачита общината като дава на нейна смѣтка най-голѣми аванси директору: иначе не могатъ се обясни Екзарховитѣ безобразия по вьпроса за солунската пансионска комисия (Види се, Екзарха гледа на Солунската Община, както гледаше на скопската въ врѣме на Теодоия, чиято кореспонденция се испращаше чрѣзъ благонадѣжния Наслѣдниковъ!!! . . . ) Впрочемъ, за по-добра илюстрация нека видимъ, какво прѣдставлява солунския директоръ Сарафовъ, на когото, басъ държимъ, че работата ще му излѣзе Скопска. . . Сѫщо като Максима Сарафовъ захвана, сѫщо като него продължава, па защо да не заключимъ, че като него ще свърши? „Централизация, азъ обичамъ централизацията!“ викаше Максимъ. Сѫщото вика и прави Сарафовъ: той, разбира се по инструкции, стреми се да бѫде все и вся въ Солунъ, да бѫде „рѫководитель“ на българскитѣ работи: дѣвическата гимназия, за която водѝ, толкова компании лани, тази година му я поклониха, недѣлното училище, за което двама учители, Л. Димитрова и Ачкова, исключи, прави струва, най-послѣ, тази година, кой знае какъ, измами общинския прѣдсѣдатель и го централизира, но за това пъкъ числото на ученицитѣ силно се намали спрѫмо лани; женското дружество — то не чини, види се, защото жена му не е поканена за прѣдсѣдателско, та за туй не бива да се запише и като членица! . . . .

 

Като прибавите още историята на пансионската комисия, лесно може да се обясни, какво може да бѫде положението на Сарафова спрѣмо гражданитѣ, чието прѣзрѣние той най-добрѣ почувствува при тасгодишния ученически бунтъ, когато у никого не можа да търси подпорки та биде принуденъ почти буквално да удовлетвори ученицитѣ.

 

Никога бунтующи се ученици не са били така удовлетворе(н)и. Този е единственъ, може би, първия и послѣдния случай въ историята на ученическитѣ бунтове! Ние бихме похвалили г. Сарафова, ако тази великодушна отстѫпка не бѣ отъ нѣмайкѫдѣ. Намъ обаче ни прави впечатление този фактъ, че е чиста максимовщина: „азъ“, „централизация“, „ще докажа“ и пр., — хвали се и се пери Максимъ, докатъ го нагънатъ Китинчевите скопяни и му свикатъ „долу!“ и гледашъ го — клекналъ. Така и Сарафовъ: „началството си има свои смѣтки“, „гражданитѣ нѣматъ работа съ насъ“, „нѣмамъ довѣрие въ нѣкои комисари“, „не приемамъ опрѣдѣлената отъ Общината комисия“, „ако надзирателя не позволи, ученика въ гащитѣ да . . . . . .!“, „азъ съмъ правилникъ“ и пр. и пр., но като го нагънаха ученицитѣ да измѣни правилника, понеже той е можалъ да дава „свой“, а гражданитѣ си останаха осѫждающи го зрители, Сарафовъ шашардиса пусулата и съвсемъ клекна: ученицитѣ демонстратично му се смѣятъ, а той блѣдъ ги пита: защо му се смѣяли? . . .

 

— Защото вие, г. Сарафовъ, и по мисия и по умственно — нравствения си багажъ, сте побратимъ на Максимъ, който стана вече невъзможенъ за Скопйе. . .

 

Но тукъ най-послѣ, възможно е да скокнатъ онѣзи, които знаятъ само да хвърлятъ хули и обвинения върху македонския българинъ, па да ни искрѣщатъ? „вие, македонцитѣ, сте подлеци, вагабонти, интриганти, сепаратисти — вие не струвате, за това не ви се харесва нито митрополитъ Максимъ, нито г. Сарафовъ, нито ...! Всички знаемъ, че максимъ е човѣкъ, едва ли не съ славно минало, па и миналото на г. Сарафовъ не е лошо — какъ така да не се харесватъ? Що искате вие?“

 

На такъвъ сърдитъ въпросъ ние съвършено спокойно бихме отговорили, че всѣки човѣкъ си има свое поприще: оставете Максима да пропопѣдва въ черквата, а Сарафова — да си работи въ канцеларията, тогасъ и Максимъ ще си бѫде добъръ, и Сарафовъ — харенъ. Висши чиновници на монархически режимъ, особеио на Екзархийския, могатъ да бѫдатъ само хора съ твърдъ, самостоятеленъ характеръ, или пъкъ хора съобразителни, на които „умотъ имъ ражда“, — качества, които липсуватъ въ суетния характеръ на дѣда Максима и г. Сарафова, родени за да испълняватъ чужди заповѣди, но не и сами тѣ да зоповѣдватъ, както ги задължава високата служба.

 

Монархическия режимъ е режима на тиранията и се крепи върху полицията, войската и топоветѣ, — срѣдства, които, за щастие, липсуватъ на Екзархията, вслѣдствие, което за нещастие подпоркитѣ на Екзархийския монархически режимъ са всичко онѣзи срѣдства що „оправдаватъ нейната цѣль“: лъжата, хитростьта, лицемѣрието, интригата, подлостьта, нахалството, злобата, прѣдателството, грубостьта и пр. и пр., които изображаватъ вѣрната психологическа картина на Екзархията съ двата ѝ Отдѣла. Бившия канцеларски чиновникъ Сарафовъ и проповѣдникъ Максим тепърва се учатъ на горнитѣ искуства отъ дячето Шарапчиевъ (Шаранчиевъ?) и подлѣйшия цинцаринъ Наумовъ, та, като новаци, лесно се улавятъ прѣстпнитѣ дѣяния на тѣзи нещастни висши чиновници на гнилия и прѣдателския екзархийски режимъ. Но куриозното е, че тѣзи бономи, като шаватъ, като гѫски въ мъгла, въ чуждо за тѣхъ поприще, не виждатъ своята некадърность, на извикватъ въ хората повече съжаление, нежели смѣхъ.

 

Да имъ бере грѣховете Екзархията.

 

 

47

 

материаленъ поминъкъ: тукъ, въ този единственъ нашъ парламентъ, се е закрепвалъ и запазвалъ стария славянски демократически духъ на нашия народъ — основата на патриархалното славянско вѣче.

 

И именно тази наша Община — единственото народно учрѣждение, което е запазило нашата национална и човѣшка физиономия прѣзъ петстотингодишенъ периодъ, Екзархията употрѣблява всички срѣдства

 

 

48

 

да я обърне въ нула, да я удуши, да удуши народния духъ!!! . . .

 

Може ли да бѫде по-голѣмо злодѣяние отъ това?

 

— Кой ти извади очитѣ?

— Братъ ми.

— За това тъй дълбоко ти ги е извъртѣлъ!

 

Тъкмо такъво е и нашето положение: даватъ ни

 

 

49

 

пари за да ни убиятъ . . . По дявола тѣзи пари, ако нашитѣ общини, убивайки ги, още и не ги вѣрватъ, ами имъ натрапватъ всевъзможни прѣдсѣдатели, владици, директори, учители и пр., за да контролирали (?!) сумитѣ — единствения мотивъ на българската пропаганда! .... Да, българска пропаганда!

 

Тукъ може нѣкои патриотъ, у когото патриотизма се е обърналъ въ шовинизъмъ, та е убилъ хладния му

 

 

50

 

разсѫдъкъ, — такъвъ нѣкой господинъ възможно е да ни зададе, подобно на г. Д-ръ Данева слѣдующия въпросъ:

 

— Какъ може да се обвинява Екзархията въ такъво голѣмо злодѣяние, прѣдъ което и анархизма би се замислилъ, — убийца на една голѣма часть отъ българския народъ: нали тази Екзархия е българска?

 

Въ отговоръ на такъвъ единъ въпросъ, който,

 

 

51

 

впрочемъ, разбрания читатель никога не би го задалъ, ние ще зададемъ другъ единъ въпросъ:

 

— Стамболовъ и неговото правителство и жандармитѣ му, и шпионитѣ бѣха българи: защо почти едногласно го наричатъ тиранинъ, звѣръ, кърпопиецъ и слѣдъ паданието му българския народъ свободно въздъхна та весело запѣ:

 

„Стамболова нѣма вече ....

Долу Стамболовъ!“?

 

Впрочемъ, този отговоръ. може би, не ще задоволи всички, защото има и „Стамболисти“, които биха ни подхвърлили, че ние просто отъ партизанство сме противъ режима на Екзархията.

 

За да отблъснемъ и този несправедливъ упрѣкъ, ние обърщаме вниманието върху слѣдующето:

 

 

52

 

Всѣки желае да бѫде добъръ и полезенъ за да заслужи уважението на съотечественницитѣ си, но не всѣки може да постигне тази най-висока психическа наслада въ земния животъ на человѣка, защото егоизма и други многостранни и многоважни условия прѣчатъ на човѣка да бѫде добръ и полезенъ за ближнитѣ си: прочее, ние не отричаме желанието да бѫде полезенъ на своя народъ нито на Стамболова, нито на Кромвеля, Тропмана, кардинала Ришелие, нито пъкъ на екзарха Иосифа I. Но отъ „желая“ до „мога“ има разлика, колкото между небето и земята: лесно е да желаешъ, но мѫчно е да можешъ, защцото моженьето е свързано съ по-голѣмъ трудъ, а човѣка природно е склоненъ къмъ леснотия — ако види, че хората бескритично го слушатъ, той, въ повечето случаи, захваща да дава само заповѣди: тако се ражда монархическото управление, което се различава отъ онази, монархия, дѣто, поради леснотията за управляванье, се натрапва чрѣзъ грубата сила и се нарича диктатура, като Стамболовата въ България.

 

Имайки на умъ горното положение, като вземемъ прѣдъ видъ жалката картина, що прѣдставляваше Македония около осъмдесетата година, когато Екзархията доби по-голѣмо значение, и нашата татковина заприлича на единъ изстисканъ лимонъ, който, впрочемъ „не бѣше за захвърляние, именно, че голѣма часть отъ мѣстната интелигенция напусна страната, като останаха само ония стари дѣятели, които въ простодушието и довѣрчивостьта си, не допускаха, че Св. наша Екзархия, като човѣшко учрѣждение, може волно или неволно да се заблуждава по нѣкои въпроси, та я слушаха безъ никаква критика: съвсемъ ясно става, какъ полека лека се замѫти и се въздигна въ цѣла система екзархийского монархическо управление, което въ най-ново врѣме съ испращанието на владицитѣ и натрапванието на Лазарова се видоизмѣнява въ диктатура.

 

И така, обстоятелствата, при които екзархийската власть получи за Македония много по-голѣмо значение отъ прѣжното, така се сложиха, щото Екзарха

 

 

53

 

при всичкото си желание, което по принципъ не можемъ отрѣче нито на великитѣ народни тирани, не можа да не подкачи най-лесното отъ всичкитѣ управления монархическото, което мълкомъ си слѣдваше до испращанието на владицитѣ (т. е. въ периода на архимандрититѣ и директоритѣ) и на което кой знае кога щѣхме усѣти отровното жило, да не бѣше се явилъ особенно Лазаровъ съ анархическата си диктатура, която обърна вниманието на българомакедонската интелигенция, та захвана критически да гледа и върху дѣятелностьта на Екзарха и неговитѣ владици.

 

Но, както по-горѣ доказахме, монархическото управление, диктатурата, или — централизацията на властьта, убивайки общинитѣ, удушва народния духъ на македонскитѣ българи, за които остава само черковно-училищното поле, чрѣзъ което могатъ тѣ да се развиватъ и упражняватъ и въ други по-възвишени въпроси.

 

Лазаровъ, Екзарха и тѣхнитѣ директори, архимандрити и владици, въобще — Екзархията не вижда ли голѣмото зло, което прави на една голѣма часть отъ българския народъ?

 

Вижда, какъ не вижда! Но Екзархията всичко това го върши умишлено, съ преднамѣрена цѣль . . .

 

И това е грозното!

 

Да бѣше иначе, при всичко, че на официални и даже на неофициални обществени дѣятели (Екзархията е Екзарха въ сѫщность) не могатъ да се прощаватъ лесно грѣшкитѣ имъ, защото тѣ са велики и влѣчатъ подирѣ си опасни слѣдствия за цѣлъ единъ народъ, се пакъ ние бихме извинили Н. Блаженство за начина на управлението му до испращанието владицитѣ, защото вината е повече в опачнитѣ обстоятелства [*], при които наклонни сме даже да признаемъ, че не възможно бѣше друго управление: Н. Блаженство имаше нужда отъ по-голѣмо спокойствие въ вѫтрешното управление, за да му остана врѣме да

 

 

*. Отъ една страна недостатъкъ въ мѣстна интилигенция, която се орѣдчи съ емигриранието, а отъ друга страна — ненормалното юридическо положение на Екзархията.

 

 

54

 

работи за владишкитѣ берати и закрепванието на клатящия се екзархийски прѣстолъ.

 

Но съ испращанието на владицитѣ Екзархията доволно се закрепи (макаръ че и прѣди богзнае каква опасность не грозѣше върху нея — не тъй лесно се отнематъ еднажъ дадени права, особено въ Турция, дѣто най-много се почитатъ распорежданията на Султанитѣ), та Н. Блаженство имаше врѣме и дълженъ бѣше да обърне внимание и върху голѣмитѣ недостатъци на опачното вѫтрѣшно управление, които не веднажъ се посочваха отъ печата. А Екзарха, не само не направи това, ами съ една нечута нахалность върви по стария калпавъ вече пѫть безъ да обърща внимание върху интереситѣ на македонскитѣ българи и потрѣбитѣ на новото врѣме: той ни испраща владици, а дѣто нѣма такива-архимандрити и директори съ особени инструкции, които всички заедно правятъ една калугерска диктатура . . .

 

Прочее, кое кара Екзархията да упражнява единъ убийственъ режимъ спрѣмо македонскитѣ българи?

 

Отговори на този въпросъ се заключава въ недоверието на Екзархията спрѣмо македонскитѣ българи, вслѣдствие на което:

 

Екзархията повѣрява най-важнитѣ служби сé въ рѫцѣтѣ на сѣверни българи: владици, архимандрити, директори, инспектори, първостепенни учители, дѣловодители, редактори и пр. и пр., а гони отъ екзархийска служба съвѣстнитѣ македонци срѣщу които се упражняватъ всички простени и непростени срѣдства за да излѣзатъ отъ своето отечество вънъ, дѣто въ повечето случаи за жалость забравятъ нуждающето се отъ тѣхъ по-тѣсно отечество.

 

Съ това „народната“ ни Екзархията съвършено съзнателно се стреми да убие всѣко по-самостоятелно движение у насъ, да отнеме всѣка възможность да се занимава македонеца съ по-възвишени обществени въпроси, та по този начинъ, мисли „народната“, да постави народния българомакедонски духъ въ пълна зависимость отъ нея, да го огради като пиле въ кафезъ, за да се располага се него както ще ѝ бѫде

 

 

55

 

угодно въ единъ даденъ сѫдбонесенъ моментъ; да ни окове въ вѣриги за да ни разиграва, като мѣчка, и да ни води тамъ, отдѣто получава голѣмий бакшишъ . . . Но тукъ именно испѫква голѣмата грѣшка на Екзархията.

 

Независимо отъ това, че въпроса за „сѫдбоносния моментъ“ не може да се прѣдвиди, при какви условия ще постѫпи, и че цѣлия този моментъ изисква не „духъ на кафезъ“, не „окованъ въ вѣриги“, ами съвсемъ противното; независимо отъ това, че македонскитѣ българи съ нищо не са дали поводъ да изгубятъ довѣрието на Екзархията, която, прѣди всичко дължна е да се отнася съ тѣхъ като съ хора, защото сѫществува на този свѣтъ честолюбие (български инатъ?), което разни честолюбци“ могатъ да „експлотиратъ“, — съ тази линия на поведение спрѣмо българомакедонцитѣ Екззархията наведнажъ прави нѣколко капитални грѣшки: спрѣмо човѣщината, спрѣмо християнството, спрѣмо голѣма часть българи, спрѣмо българщината въобще — спрѣмо българската идея.

 

Като едно пиле, което дълго врѣме прѣкарало въ кафеза ако случайно избѣга, не може да хвърчи и лесно става храна на ястрѣба; сѫщо така и еднъ народъ, що не се упражнява въ народнообществени въпроси, става плячка на по-силния неприятель. Туке се крие тайната на онзи исторически законъ, споредъ който дивитѣ народи се прѣтапятъ въ културнитѣ меншества. А нашитѣ неприятели са много. Силата на монархическия екзархийски режимъ не е нито въ полицията, нито въ войската, слѣд. тази сила може да се заключава само въ паритѣ, или пъкъ въ авторитета, като духовно учрѣждение.

 

1) Ще може ли, прочее, Екзархията да запази „кафеза съ българомакедонския духъ“ до и прѣзъ „сѫдбоносния моментъ“ отъ многобройнитѣ неприятели съ помощьта на паритѣ?

 

— Здравия разумъ и фактитѣ доказватъ че не може. Народъ, що е отвикналъ да се занимава съ обществени въпроси, въ сѫщность, не е народъ, а единъ сборъ отъ отдѣлни индивидиуми, които се грижатъ

 

 

56

 

само за личния материяленъ поминъкъ, защото както и на друго мѣсто казахме, щомъ на човѣка се отнеме полето за по-възвишена обществена дѣятелность, той се обърща въ едно човѣкоподобно животно, което съ помощьта на материята всѣки може да го примамв къмъ себе си. Ето по този материялистически пѫть го тика Екзархията и нашия народъ върви, та Сърбитѣ, чиито учители прѣзъ 40-та година се обърнаха въ български дѣятели, Сърбитѣ, които прѣзъ 70-та година прѣтърпѣха фияско, — сѫщитѣ Сърби днесь въ епохата на владицитѣ, архимандрититѣ, директоритѣ и пр. правятъ успѣхъ въ Македония, а Екзарха охка ли охка и сѣдналъ та се чуди, какво да прави съ онѣзи що му заявяватъ: „или учитель, или ще се откажемъ отъ Екзархията“, съ други думи казано: „дай ми пари да се чинамъ бугаринъ". . . И Екзархията дава пари и купува — вѣтъръ, защото: народность съ пари не се купува — тя е такъво деликатно нѣщо, което, щомъ усѣти че го пазаруватъ, изфирясва. Народностьта, като идея, може да сѫществува само въ хора, които се въодушевяватъ отъ по-високи идеи въобще. Какво искате прочее, отъ куклитѣ, които екзархийския режимъ създава? Съ тѣхъ ще си играе всѣки, що знае простия имъ механизъмъ — търбуха! . . .

 

И така, началото, спорѣдъ което въ Турция можешъ направи всичко „стига да ти играятъ пърститѣ“, излиза съвсемъ несъстоятелно при монархическия екзархийски режимъ, който прѣвръща македонцитѣ въ прѣвъсходна храна за Сърбитѣ и другитѣ пропаганди. Да бѣхъ сръбски краль, бихъ окачилъ медалъ на българския Екзархъ! . . .

 

2) Остава да разгледаме второто срѣдство върху което може да се осланя монархическия режимъ на Екзархията:

 

Може ли Екзархията да въздигне себе си до степеньта на единъ авторитетъ, прѣдъ който да благовѣе македонския българинъ, подобно на срѣдно-вѣковното папство, прѣдъ което се кланяше всичко на Западъ?

 

— Истина е, че въ културно отношение българския народъ не стои много по-горѣ отъ срѣдневѣковнитѣ

 

 

57

 

западни народи, но условие, което е необходимо за единъ духовенъ авторитетъ, — мистицизма, за голѣма жалость на Св. ни Екзархия липсува. Даже повече. У нашия народъ отсѫствува и обикновената набожность: нашитѣ селяни и граждани ходятъ въ черква, кланятъ се и се кръстатъ по предание — вѣрата у тѣхъ мертва есть. Колкото пъкъ се отнася до духовенството, благодарение на Фенеръ, то е изгубило всѣко уважение у българина; сънувашъ ли попъ — дявола е, — тълкува ти той; срещне ли те попъ, кога захващашъ нова работа — върни се, съвѣтва те българина; най-сквернитѣ роли въ народнитѣ приказки ги играятъ духовни лица. Ами българския народъ защо не чувствува схизмата — този голѣмъ фактъ не показва ли, че българския народъ е безразличенъ къмъ религиознитѣ въпроси?

 

При тѣзи условия възможенъ ли е единъ духовенъ авторитетъ?

 

А пъкъ „културното прѣдимство“ на сѣвернитѣ българи, съ което искатъ да се похвалятъ даже ужъ образовани хора — доктори; за „распекта“ на Македонцитѣ спрѣмо това прѣдимство, — смѣшно е и да се говори, защото простия българомакедонецъ тъкмо противното си мисли, като нарича сѣвернитѣ си братя безразборно — шопи!

 

Прочее, Монархическото управление на Екзархията, съ всичкитѣ му български атрибути, отъ която страна и да го поглѣднешъ, не издържа критика.

 

Ако не е така — нека ни се докаже. Горнитѣ размишления иматъ цѣль да посочатъ значението и влиянието на Екзархийския режимъ върчу българомакедонцитѣ въобще и да покажатъ резултатитѣ отъ този начинъ на дѣйствие, които са противни и на човѣщината, и на християтството, и на самата цѣль, що гони Екзархията.

 

Колкото с отнася до мѣстната интилигенция — тя не е вече, съ малки исключения, онази простодушна инитилигенция, която се кръстѣше въ непогрѣшимостьта на Екзархията. При всичкитѣ мѣрки срѣщу по-достойнитѣ синове като Катанчева, Методий Кусева

 

 

58

 

и много други, въ Македония се пакъ се намиратъ хора, които не ще оставатъ Екзархията, да си играе съ цѣль единъ народъ по своя кейфъ. Срѣднитѣ вѣкове когато духовната власть се считаше неприкосновена и имаше претенция да се бори срѣщу природнитѣ стихии и опашатитѣ звѣзди, които си се движатъ по всичкитѣ закони на природата, — отдавна са минали за младата българомакедонска интилнгенция, като и за българската въобще. Страхътъ отъ пъкъла не сѫществува вече за нея, защото тя дълбоко е убѣдена, че именно Екзархията съ своя срѣдневѣковенъ режимъ е за въ този пъкълъ . . . . .

 

Въобще, отъ досегашната дѣятелность, а особено отъ дѣятелностьта прѣзъ послѣднитѣ 5—6 години (владишкия периодъ), ние вадимъ заключението, че Екзарха е едностранчивъ патриотъ. Той жертвува интереситѣ на една половина за интереситѣ на друга българска половина, а това е неестествено, слѣдствие на което страдатъ и двѣтѣ половини: едната материално другата морално — резултата е обща загуба.

 

Като имаме прѣдъ видъ неоспоримитѣ дипломатически способности на Н. Блаженство, прѣдполагайки, че, относително вътрѣшното управление, той, като човѣкъ, е заблуденъ, особено въ най-новото врѣме, отъ хора, които имаха и иматъ интересъ да го заблуждаватъ, у насъ още свѣтулка надѣжда, че Екзарха не ще остане само съ желанието, което само по себе не струва пари, ами и ще може да стане истински патриотъ, ще се съобрази съ духа на врѣмето и интереситѣ на онази страна, за която сѣди въ Цариградъ. Въ всѣки случай близкото бѫдѫще ще покаже, кѫдѣ е историческото мѣсто на Н. Блаженство: дали въ лика на Климента Охридски, Патриарха Евтимия Търновски и др. или пъкъ въ лика на Кромвеля, Кардинала Ришелие, Стамболова и др. велики народни приспивачи и тирани.

 

Нека самъ да си избира.

 

А подобна дилема стои и прѣдъ българомакедонската интилигенция, която, както посочихме, не по-малку е крива за грѣшния пѫть на Екзарха и върху

 

 

59

 

която най голѣмата отговорность лѣжи; тази отговорность още по-тежко ще лѣгне върху нашата съвѣсть, ако Екзарха не разбере отъ дума, а ние продължаваме да чакаме отъ Китай нѣкой да дойде, та да ни оправи работитѣ. Прѣдъ насъ стои дилемата: —

 

„Да станемъ хора, или да тръгнемъ съ по-смѣли крачки по пѫтя на еврейския материализъмъ“.

 

Едно отъ двѣтѣ.

 

Обсѫждайки монархическия екзархийски режимъ, ние го намѣрихме несъстоятеленъ даже отъ гледна точка на самата Екзархия. Прочее, ако въ Екзархията е останало баремъ капка здравъ разумъ, тя трѣбва часъ по-скоро да се прости съ този тирански разрушителенъ режимъ и да прѣдприеме едно по-човѣшко и цѣлесьобразно управление. А какво именно трѣбва да бѫде това управление, ние нѣма нужда да посочваме, защото още прѣзъ 1871 година много хубаво го е опрѣдѣлилъ първия Народенъ съборъ „отъ прѣдставители изъ цѣла България и Македония“ въ Органическия Уставъ на Българската Екзархия, осиованъ на „демократически начала" (С. С. Боблевъ. Б. С,“ кн. II. 94. г.), съобразно демократическия духъ на българския народъ.

 

Отъ казаното излиза че монархическия екзархийски режимъ, освѣнъ че е несъстоятеленъ, глупавъ, безчовѣченъ, нехристиянски и прѣдателски, ами той е беззаконенъ: българския народъ чрѣзъ своитѣ прѣдставители е наредилъ управление демократическо, а Екзарха управлява монархически; въ Екзархийски Уставъ, прѣдвиденъ е Мирски съвѣтъ, а Н. Блаженство нито иска да чуе за тази голѣма община, съ която българското прѣдставителство го е задължило да управлява черковнитѣ и, главно, училищнитѣ работи. Злото, що проистича отъ игнорирането на тази голѣма община, нарѣчена Мирски Съвѣтъ, при Екзархията, съ думи се не исказва: ако безконечнитѣ вълнения въ Скопйе, прѣдателството въ Битоля, беззаконията въ Солунъ, дивотиитѣ на Григорий въ Охридъ, скандалитѣ на Софроний — Х. Ивановъ въ Одринъ и пр. и пр. са резултатъ, както на друго мѣсто казахме, отъ незачитането

 

 

60

 

на респективнитѣ общини, — то изворътъ на всичкитѣ тѣзи злини се заключава въ отсѫствието на Мирския Съвѣтъ, вслѣдствие което Екзарха си управлява както му диктува неговия умъ, т.е. монархически, та е създалъ на Македонскитѣ черковно—училищни работи този хаосъ, изъ който и самъ той, Екзарха, не ще може да исплава (?), ако не побърза да вземе потрѣбнитѣ мѣрки.

 

Споредъ насъ, само Мирския Съвѣтъ би можалъ да искара черковно-училищнитѣ ни работи изъ това хаотическо положение. Върховния Мирски Съвѣтъ би турилъ край на прѣдателския монархически режимъ и начало на демократическото управление сългасно Екзархийския Уставъ, който трѣбва вече да въскресне изъ мертвихъ, слѣдъ 23-годишното му прѣбивание подъ миндера. Мирский Съвѣтъ, бидейки по своята сѫщность противенъ на монархията, убивайки настоящия режимъ, най-благотворно би подѣйствувалъ върху общинитѣ. Сформируванието на Мирския Съвѣтъ би прѣдизвикало едно плодоносно движение, резултатъ на което било би близкото взаимно запознавание на общинитѣ, което пъкъ влѣче подиръ себе си идеята за благородна конкуренция: вмѣсто, както е сега, общинитѣ да надпрѣварятъ, коя по-голѣма помощь да удари отъ Екзархията, — тѣ взаимно най-добрѣ биха се укорили за  унизителнитѣ тѣзи помощи; [*] вмѣсто сегашния застой, раскапаность, апатия къмъ обществени

 

 

*. А въ такъвъ случай Прилѣпската община не би продавала своето достолѣпие за единъ директоръ, както направи тази година; въ Велесъ нѣкои господиновци за да сполучатъ въ общинскитѣ избори не би смѣяли да се прѣпорѫчватъ съ това, че щѣли били да издѣйствуватъ по-голѣма помощь отъ Екзархията, както правѣха прѣди нѣкоя година, защото това би се счело вече унижение за града; щипяни не би държали затворени класоветѣ, за дѣто Екзархията не имъ испроводила обѣщания директоръ, а биха се потрудили да изнамѣратъ источници сами да издържатъ и директора си. Такива источници има ги Щипъ, и Велесъ, и Прилѣпъ, па и Охридъ, Битолия, Скопйе и пр., но оставатъ не разработени, защото има кой да дава! До кога ще бѫдемъ храненици? нѣма ли единъ день пакъ (?) да стѫпнемъ на собственитѣ си крака? Или ще ще пълзимъ! . . .

 

 

61

 

въпроси, би се появилъ единъ животъ, подобенъ на пролѣтното събуждание на природата; вмѣсто недовѣрието, което отъ день на день расте, между Екзархията и Общинитѣ, би се родило довѣрие, което толкосъ е необходимо при сегашното критическо положение и пр.

 

Прочее, на напрѣдъ!

 

Нека девиза на всѣки честенъ македонецъ да бѫде, прѣди всичко, Мирския Съвѣтъ съ сформируванието на който рѣшава се въпроса за общинското самоуправление, както и въстановлението и допълнението на Екзархийскитѣ правилници, които опрѣдѣляватъ правата и дължноститѣ на всички и всѣкиго: да се знае, кой е кумъ и кой — старейко: що е Мирски Съвѣтъ, Екзархия, Синодъ, Екзархъ, община, епархияленъ съвѣтъ, владика, общински прѣдсѣдатель, пансионска комисия, и що е: директоръ, инспекторъ, учитель, гавазъ, слуга: що е училищно и що черковно настоятелство и пр. и пр.

 

Само строгата законность вдѫхва уважение, респектъ, а не фалшивитѣ салтанати съ скѫпи файтони, атове, скѫпооблѣчени гавази, шарлатанството, лъжата, беззаконието, грубостьта, прѣдателството, подлостьта, разврата и пр. и пр. пороци, които се считатъ за добродѣтели отъ Екзархията, особено отъ Уч. Отдѣлъ.

 

Всички онѣзи, които искрено желаятъ да се запази българомакедонската честь; енергичнитѣ младежи, старитѣ труженици, честнитѣ граждани, — всички ние ги канимъ, щото часъ по скоро да заявимъ Екзарху посрѣдствомъ общинитѣ за сформируванието на Мирския Съвѣтъ и за въстановлението на Екзархийския уставъ. Дължность е на общинитѣ тос-част да влѣзатъ въ взаимно споразумение по този отъ първостепенна важность въпросъ, ако не искатъ да бѫдатъ отговорни прѣдъ потомството и историята. А на интилигенцията прѣпорѫчваме внимание и трѣскава дѣятелность. . .

 

Всичко ще е нечестно, що е разболѣяно (?), подло, що се кланя за сладката службица, що повече го интересува войната между Китай и Япония, нежели

 

 

62

 

нуждитѣ на татковината му, — всичката таза прѣдателска паплъчь — вънъ!

 

Нека тази зганъ да крепи, ако може, срѣдневѣковния екзарховъ режимъ съ неговитѣ стълбове: Лазаровци, Максимовци, Сарафовци, Григориевци, Наслѣдниковци, Кѫнчевци, X. Иванови, Софрониевци и прочая мерзавци, които ще стоятъ въ Македония, докатъ съвършено разбъркатъ нашитѣ работи, па ще си я офейкатъ, защото нѣма естествени вързки, що да ги задържатъ въ страната, вслѣдствие което тѣ спрѣспърсти гледатъ на всичкитѣ саплитания (?) и ненормалности по черковно — учебното дѣло въ нашата татковина. Тѣ са дошли въ Македония или приврѣменно, или пък за скѫпитѣ заплати, поради което даже не си праватъ трудъ да се запознаятъ по-отблизу съ мѣстнитѣ условия, та работятъ като нѣкои донкихоти. Яко крепени отъ началството и скѫпо плащани, тѣ тукъ намиратъ широко поле за българския инатъ. . . . .

 

Понеже се прострѣхме повече върху Екзархийския режимъ въобще, ние се виждаме принудени да се ограничимъ тукъ само съ единъ общъ поглѣдъ върху тазгодишнитѣ башибузиклуци на Уч. Отдѣлъ — главния прѣдмѣтъ на статията ни. Ако нѣкому не се хареса нашия „погледъ,“ още отъ сега го канимъ да заповѣда и го опровергае. Това ще ни направи удоволствие, защото ще ни се даде поводъ да извадимъ на видѣло още не малко интересни факти. Имайки прѣдъ видъ тасгодишнитѣ башибузуклуци по учебното дѣло, общото впечатление, което прави Уч. Отдѣлъ при Екзархията, е такъво, че никога Отдѣла не се е напъвалъ до такъва стъпень да се постави надъ волята на общото мнѣние, както тази година: прѣдателитѣ, развратницитѣ, шарлатанитѣ, подлецитѣ, отъ каито и тѣхнитѣ приятели съ прѣзрение се отвърщатъ, Отдѣла ги задържа и ги повиши въ службитѣ имъ, докато партизанитѣ на законностьта, правдата и свободата или бидоха заставени да си подаватъ оставките, или бидоха онеправдани чрезъ понижение и прѣмѣствание, или пъкъ ги уволниха.

 

 

63

 

Отъ Одринъ на Скопйе нѣма градъ дѣто тази годииа Отдѣла не извърши по нѣколко диви беззакония.

 

Въ това отношение Солунъ държи първо мѣсто. Ако не е така, нека заповѣдва бай Сарафовъ, по чиято прѣпорѫка и настоявание са вършени безобразията, па нека „освѣти" публиката .... Ние чакаме, ако ще би. . . . ланския дуелъ, прѣдлаганъ П. Арсову! . . .

 

А какво да кажемъ за дивото незачитвание интереситѣ на учебната литература у насъ отъ страна на Отдѣла, благодарение на животинския инстинктъ —да се съсипе единъ противникъ. Въпрѣки миналогодишното „Окрѫжно“, съ което извѣстяваше, че нѣма вече да прави подаръци на общинитѣ, Отдѣла, за да повреди на Х. Николовата книжарница, потъпка прѣсното още свое окрѫжно и направи най голѣми подаръци на общинитѣ отъ книжарницата на Самарджиева, съ което косвено ги застави да купятъ и останалитѣ нужни тѣмъ учебници отъ сѫщата книжарница, а на учителскитѣ съвѣти отне правото да избиратъ учебници. Види се за по-голѣма сигурность. Отдѣла издаде и единъ „Списъкъ“, въ който се прѣпорѫчватъ всички издания и книги на Самарджиевата книжарница, докатъ Х. Николовитѣ заематъ една нещастно кйошенце.

 

Като че ли Х. Николовата книжарница е нихилистическа!

 

Ние пъкъ провикваме се на всеуслишание, че Уч. Отдѣлъ е една чета разбойническа!

 

А ето що казва Кѫнчевъ:

 

„Азъ съмъ дошълъ до убѣждението, че всѣко нѣщо, за да напрѣдне, трѣбва веднажъ да дойде до крайно разлагание, да прѣтърпи единъ кризисъ. Земете за пр. България. Тамъ трѣбваше един Стамболовски режимъ, който опита всички крайности на тиранията, варварството, за да дойде едно по-легално правителство, каквото е дегашното. Сѫщото е тукъ — дѣлото се намира въ единъ кризисъ, обаче не е безисходенъ този кризисъ. Жалното е само, че тукашнитѣ хора, мѣстнитѣ интилигентни сили вмѣсто да обърщатъ вниманието на пресата върху много по-важни въпроси,

 

 

64

 

вмѣсто да се постараятъ да търсатъ цѣръ срѣщу злото, тѣ се занимаватъ съ личности“ . . .

 

Излишни са коментарии върху горната исповѣдь на Кѫнчева въ една солунска гостилница, дѣто този моралъ четеше спрѣмо единъ „сепаратистъ“, разговарейки се нависоко съ приятеля си г. Петровъ.

 

Да ли мисли обаче този злобенъ шарлатанъ, че хората не знаятъ неговата роль: извѣстенъ като знакомъ съ Македония и явенъ противникъ на Екзарха, — Кѫнчевъ стана дѣсна рѫка на нуждающия се отъ подобни хора Лазаровъ и неговия режимъ, който докара „дѣлото въ единъ кризисъ“ споредъ собственитѣ думи на тази гнѫсна сладкодумно-хитролукава тварь, която иска да испира своитѣ грѣхове на смѣтка на Лазарова.

 

Кѫсно е!

 

Солунъ, 1 XI 94 г.

Вардарски

 

[Back to Main Page]