Радостни моменти в едно ново македонско извращение на истината

Коста Църнушанов,
в. “Македония”, бр. 24, 21 ни 1994 г.

Думата е за един отзив на прилепския седмичник “Народен глас” от 28.I.1994 г., пристигнал късно до мен. Отнася се за книгата ми “Димитър Талев в моите спомени”. Озаглавен е “Оглед врз црната злосут на Църнушанов”. Автор - някой си Свободан Рошковски. Тъй като думата “злосут” не съществува дори и в казионния “македонски език”, намерих я в сръбския, тя значи “злокобност”. Също и началната дума за заглавието - Оглед, е сръбска, със значение “очерк”. А тъй като малкото име на автора е СЛОБОДАН - сръбско име, явно е, че лицето е сърбокомунист. Това потвърджава и преводът на заглавието на книжовен български език: “Очерк върху черната злокобност на Църнушанов”.

Въпреки това има нещо радостно. В самата анотация на книгата ми на уводно място се съобщава следното:

“В издание на ВМРО-СМД в София е отпечатана книгата на Коста Църнушанов “Димитър Талев в моите спомени” в тираж 3500 бройки, в която авторът, величаейки делото на своя съприлепчанец, успоредно довежда собственото си българофилско чувство до безмерно величие, давайки си свобода да изрази, че тези негови чувства са и били са национално съзнание на прилепчанеца от края на миналия, та все до  края на настоящия век, работа, която не може и не бива да се премълчи.”

 Радостното в този увод на Рошковски в:

1) Че книгата ми е стигнала по някакъв начин в родния ми град;

2) Че моите млади съграждани ще узнаят ценни неща с описанията ми за стария Прилеп; за вълнуващите събития, които са съпътствували живота на техните бащи и деди от втората половина на XIX и целия XX век, и че е описан пълният образ на големия син на българската литература като един от нейните  върхове;

3) Нещо повече: авторът дава дори и характеристика на моята личност, макар някъде и под кавички, но звучащи правдиво със следните думи: “Като човек, който се занимава с духовното творчество на своя народ, “уважаваният” (“ценетиот”) наш съгражданин Коста Църнушанов се е досетил под формата на мемоарно-критичен кножовен похват да направи обзор (“освърт” - сърбизъм - б.н.) върху творчеството на своя съгражданин, по-сетнешен другар, събеседник Димитър Талев, оценяван (“котиран”) като връх на българската литература.”

4) В този дух Рошковски съобщава и за други важни моменти от спомените ми и въпреки кривите си тълкувания на казаното от мен доста грижливо изрежда нужните му факти. С това прилепският читател може да получи значителна представа за съдържанието на книгата и непременно ще я потърси, за да я прочете без контрол. Още повече, че Рошковски - просто за чудо - включва Талев между ценностите, които Прилеп е дал в лицето на много свои първи хора;

5) Според съобщението на прилепчани те “разбрали и нечестивите стремежи на Рошковски” и разказват: “И ако се напишани глупости и лаги за тебе и за Талев, се пак се предизвика доста голем интерес кай прилепчани. Многумина прашуват за тебе и сакаат да я имаат книгата.”

Ето за какво трябва да благодаря на Рошковски, както и на към мене от свои гледна точка: “На еден таков Коста Църнушанов благодариме, що ни ги откри “спомените за Димитър Талев, кои всушност ги предизвикаа овие редови.”

Нека сега видим и хулите на автора по мой адрес:

1) Изхитрил съм се да поставя на преден план Талев като възможност по тоя начин да си осигуря заслон за себе си, т.е. да се промъкна начело покрай големия човек; да си припиша заслуги за товрчеството на Талев, понеже съм казал, че Талев взел от моя сборник на народни песни от Македония малки цитати за мото на отделни глави в романите си. Един вид да съм “барабар Петко с мъжете”.

2) Поговорил съм за себе си и за своето национално чувство като българин, та “докрай с гордост констатирам, че това ми чувство е чувство на самия Прилеп” - “най-бугарофилския град” на “бугарската област Македония” - както подчертава той.

3) Признавайки ми личното право да си избирам каквато ща народност, престъпление съм вършел, като същото чувство съм приписвал и на видните прилепски семейства, като например Тошовци, Жешковци, Димкаровци, Патовци и пр., “без да въздържам от лъжи и от безсрамието да им приписвам качествата: предан, добър, безценен българопклонник” и пр.

Нещастният критик, който по всичко личи, че е млад човек, изключителен невежа за миналото, възпитан от македонисткия режим в ненавист към българския народ, не знае, че семейство Тошовци са дали големия революционер основател на ВМОРО Пере Тошев, борец като доброволец през Сръбско-българската война от 1885 г., инспектор на българските училища в турско време и безкомпромисен български деятел. Не знае, че семейство Жешковци са ми рода от сестра на майка ми и страдалци за българското народно дело. Не знае, че семейство Димкаровци, съседи на Талев Палисламов, са възрождениски деятели. Особено родоначалникът на рода Диме Гьорчев Янев-Димкар е бележит прилепски летописец и стихотворец, отбелязал важни моменти от живота на Прилеп. Нека Рошковски се погрижи да намери в града книгата ми “Сто години новобългарско училище в град Прилеп 1843-1943”. Там ще види не само портрета на Димкар, но и нещо от хрониката му и стихосбирките. Ето колкото за илюстрация малки откъси от хрониката му от 15 януари 1898 г.: “Во царуваньето на султан Абдул Хамида втори, во 1897 г. 23 секемврия, 50-60 души от богатите и еснавите от утро отидоха во Битола на пречек на първиот Български метрополит пелагонийски Григория, прежде Охридски.  Заедно со битолските българи беха излегле надвор от Битола на пречек и пр. и пр.” А ето стихове от поемата му за Освобождението на Прилеп от сръбско робство 1915 г.: “Весел се усещам братята да посрещам. Айде и вие, другари, да посрещаме нашите българи... Бог помощ ни прати, нема сърбинот да се врати... Да живее цар Фердинанд наши най-скапоценен диамант. А Ти, княже Борисе, радуй се и весели се.”

4) Но за да приключим със злостните изказвания на сърбомана, ще завършим с цитирането на още следната мерзост: “Църнушанов знае да се метаморфозира - човек без татковина, той е същество без идентификация... Но защо злоупотребява и защо е крайно нечестен към своя най-скъп приятел, най-ценния, незабравимия (“неоодминлив” - сръб.) приятел, другаря Димитър Талев и неговото дело?”

Явно е, че тоя отцеругател се прави съзнателно на сляп, за да не види, че цялата ми книга е възхвала за българското родолюбиво дело на Талев и преклонение пред паметта му, Но той е и изключителни морално осакатен, ако е прилепчанец, да не се почувствува потомък на бележито поколение дейци на българщината. Още по-малко е способен да възприеме истината за цялото мое поколеие, което се възпита в сръбските гимназии и университети, но същевременно създаде Македонската младежка тайна революционна организация и Тайната културно-просветна организация на македонските български, за да спасява Македония от посърбяване. И даде много жертви.

Но я да се запитаме: Кой е тоя Слободан Рошковски? Лично за него нямам данни, но за семейство Рошковци зная доста нещо. Рошковци бяха видно българско семейство, макар и малко западнало. Имаха голяма двуетажна къща на ъгъла между главната улица на града, “джаджето”, и улицата “Мъртоечко сокаче”.

Когато бях ученик в началното училище “св. Кирил и Методий”, броят на учениците бе нараснал толкова, че веече не ги побираха двете големи училищни сгради. Тогава общината нае сградата на Ровкошци и тя стана трето “Българско училища при Рошковци”. Това беше преди Балканската война. Но и в София съществува семейство Рошкови, в което снаха беше нашата прилепчанка активистка в братството ни - Славка Рошкова, истинска артистка, прочута. Какво е той на тези българи Рошковци? Сърбо-комуно-македонистът Слободан трябва да се легитимира. Но при всички случаи за него ще бъде истина математическата невъзможност ДВЕ + ДВЕ = ПЕТ. И да го убедиш - няма да го убедиш.

Затова завършваме с окайване на духовната нищета на тоя прилепски интелектуален слепец. В мрака на своето невежество той се е оплел в следното противоречие между истината и лъжата. На края на памфлета си пише: “Талевият изместен Прилеп в Преславския край е потвърден Прилеп на Цепенков, Пърличев, Джинот, Мисирков... и о, ужас! - Прилеп на Конески!!!” Срещу това светотатствено смешение на имената на достойни и недостойни хора нека чуем поред гневното порицание от страна на достойните:

- Марко Цепенков - незабравимият прилепски възрожденец и фолклорист на цяло Прилепско, вече почти напълно ослепял от неуморно записване на народни умотворения, възлезли на 10 тома, през 1896 г., отправя към Бога следната гореща молба:
 

Смили се ти, о Господи,
виделото поврати ми
на моите две мили очи!
Дай ми здравйе, изцели ме,
за да гледам како напре,
да допишам приказните,
приказните и песните
и многуте друзи збурки,
що сум збирал от годинье,
како шчо берат пчелите
мед и восок по горите
и го носат в кошарите;
сите да ‘и напечатам,
вечен спомен да оставам
на мой мили народ бугарски
- да ‘и пеи и ми вели:
“Бог да прости деда Марка
шчо ‘и пишал тия нешча
на нашите предедои
и за сега да се знаи!”

- Григор Пърличев - “Докога, братя мили българи, докога гърци ще тъпчат чрез своето фенерско духовенство милото наше отечество. Български народе, благословен народ... Помнете, че майка България е разкъсана на 5 части и плаче за изгубените си чада - Македония и Тракия...”

- Кърсте Мисирков - след разкаянието си от сторените грешки: “Защо сърбите искат Македония? Какво сръбско има в тая чисто българска страна, която си остава такава от VI в. и до ден днешен въпреки всички превратности на съдбата...
Идеята за отделен македонски народ е една хитро скроена лъжа, за да имат сърбите право поне на част от Македония...”

Но Слободан Сърбомански върши съзнателно светотатство, като изравнява “Талевия Прилеп” с Прилеп на родоотстъпника Блаже Конески - братовия син на сърбоманския войвода и коварен убиец на трима български войводи - Глигур Соколович Ляме. В романа си “Гласовете ви чувам” Талев е представил тоя чичо на Блаже в лицето на злодея Йосиф от Рапа. Внукът Блаже бе поради това почетен  кралски стипендиант в Крагуевац, после като студент завърши в София под името Благой Конев, по народност българин. Накрая извърши плагиатство с книгата на професора си Кирил Мирчев - “История на българския език”, като я фалшифицира и издаде под заглавие “История на македонскиот язик”.

Заключението ни е, че в лицето на Слободан Рошковски се крие един отцеругател, изцяло възпитан в българомразие, като млада отровна издънка на българския род Рошковци, въпреки че в лицето на Талев е видял голям повествувател на древния български град Прилеп, но осквернявайки го с името на прилепския родоотстъпник Конески.

[Back]