Циле Поптраянов
в-к “Македония”, бр. 43, 44, 26 ноемрви 1998 г.

През септември в редакцията дойде българинът Циле Поптраянов, който живее в Австралия. Той ни предаде свитък от материали, в които разгелжда политиката на Гърция към България. Циле Поптраянов е роден в едно Леринско село в Егейска Македония. Той е участник в Гражданската война и през 1949 г. заедно с други българи поема пътя на изгнаничеството.

В предложения материал той разглежда повече съвременните измерения на гръцката политика към България и изобщо стратегията на елинизма в условията на глобалистичните световни тенденции и предупреждава българските власти да бъдат внимателни.

Въпреки че живее в далечна Австралия, господин Поптраянов е отлично осведомен за всички грешки на българските правителства към Гърция. Той притежава отлична документация, включително и от най-новата българска и гръцка преса, радио и телевизия по въпроса. Това прави изложението му обосновано и убедително.

В няколко броя в. “Македония” ще запознае читателите с гледната точка на нашия сънародник, който въпреки, че е на разстояние хиляди километри от България, мисли за нея и иска да помогне на неопитните й политици.

Всеизвестна истина е, че българският народ е изпитвал и продължава да изпитва добри чувства към съседния гръцки народ и неведнъж се е притичвал на помощ в трудни моменти. По време на подготовката на въстанието от 1821 г., хиляди българи са бързали да се запишат като доброволци на страната на борещите се християни, Самият ръководител на въстанието Ипсиланти споделя в спомените си, че не смогвал да запише хилядите българи, желаещи да участвуват във въстанието. Такива примери могат да се посочат и за борбите за освобождение на остров Крит, за подкрепата на левите сили по време на гражданската война в Гърция в края на четиридесетте години, за защитата на преследваните в следвоенния период и по време на диктатурата на “черните полковници”, за защитата на Кипър и много други.

Що се отнася до нашите сънародници от Егейска Македония, то след попадането на този край под гръцко управление през 1913 г. те са били принудени да участвуват вече като гръцки граждани, в Първата световна война, в Малоазиатската война на Гърция срещу Турция, на албанския фронт срещу Италия през 1940-1941 година, в националната съпротива в редовете на ЕАМ-ЕАЛС и т.н., защитавайки целостта на разширената почти два пъти след 1913 г. гръцка държава, много често воювайки срещу братята си от България (например по време на Първата световна война).

Съдбата ни е отредила да живеем в съседство и от добрите ни взаимоотношения зависи успехът или неуспехът на много начинания в региона ни. Затова е необходимо отношенията да бъдат очистени от баласта на миналите наслоения и в бъдеще да не се повтарят рецидивите на миналото. Само искрените отношения, освободени от всякакви преки или непреки нечисти домогвания, гарантират взаимния успех в бъдеще. За да се вземе правилно решение по толкова важен въпрос, все пак трябва да се види дали ответната страна си е извлякла необходимите поуки от миналото и сега проявява искрен стремеж към сътрудничество или се стреми да извлече максимални облаги в своя полза. На тази цел е посветен настоящият материал, и то въз основа на бегли впечатления от някои прояви в средствата за масово осведомяване на Гърция.

В двустранните ни отношения не може да не се вземе предвид и съдбата на нашите сънародници в Егейска Македония, тъй като новите реалности в света не позволяват да се нарушават техните елементарни човешки права и да се провежда дискриминационна политика спрямо тях, защото това пряко засяга и Република България, защото ние сме като скачени съдове с нашите сънародници извън границите ни. Впрочем най-ярък пример за добро отношение към своите сънародници ни дават самите гърци и ние, ако уважаваме себе си и своето национално достойнство, сме длъжни да се поучим от тях.

След завладяването през 1913 и 1918 на най-плодородната част на Македония - нейната егейска част (51% от Македония), гръцката държава подлага на кървава разправа коренното българско население. Особена жестокост се проявява спрямо учителите, интелигенцията и местните първенци. Изгарят се книги, унищожават се български културни и църковни паметници. Не са пощадени даже гробовете и надгробните паметници. Гърците провеждат политика на опустошената земя и на геноцид. Тази политика е изразена в лозунга “Българин да не остане”, което предопределя действията на въоръжените банди в изконните български земи. Всичко това е добре отразено в отчета за работата на известната Карнегиева комисия. По своята жестокост и по печалните последствия за българщината гръцкото робство се оказва значително по-тежко от турското.

Това, което турците не успяха да постигнат за векове, гърците го постигнаха в продължение на около 80 години. Достатъчно е да се спомене, че докато турците не водят списъци за участниците в Илинденското въстание и не предприемат санкции спрямо тях след въстанието, гърците за проявения ентусизъм на местните българи след обявяването на Балканската война и за участието на някои от тях като дброволци в българската армия, и то за няколко месеца, съставят списъци, участниците доброволци биват подмамени, че няма да им се търци сметка за това и след това ги убиват.

Такъв случай има в Костурско, където са убити и погребани 24 души в село Апоскеп. След края на Междусъюзническата и Световната война - 1918 г., Елефтериос Венизелос поставя задачата за асимилиране на населението от новоприсъединените провинции с цел да се създаде “хармонично единство” със старите гръцки територии. Тази политика продължава и през изминалите десетилетия чак до наши дни, като единствената промяна се свежда само да смяна на методите.

Мит или реалност са българите в Егейска Македония, наричани от Атина “славофонни гърци”, от Белград, Скопие и Москва - “македонци”, от Вашингтон - “славяномакедонци”? Едно е безпорен факт - те и днес представляват реалност в демографската структура на Гърция и този факт не бива да се пренебрегва. Този въпрос би озадачил по-младия ни съвременник. Едва ли неговите оскъдни исторически познания биха му дали някакъв реален отговор. Тази тема остана скрита за следвоенните поколения. Мълчеше и историческата наука. Дирижирано мълчаха училището, печатът, радиото и телевизията. Това мълчание обслужваше късогледата ни политика по Македонския въпрос. То носеше отпечатъка на догма за наличието на “македонска нация” и на “македонски език”. Белязана бе от недостатъчното ни самочувствие, граничещо с национален нихилизъм по отношение на хегемонистичната следвоенна политика на бивша Югославия. Безпринципно бяха забравени сънародниците ни в Егейска Македония в името на “добрия” българо-гръцки диалог. В крайна сметка половин век след катаклизмите на световния пожар продължи чуждоземният национален гнет над една част от българската нация, подложена подложена от началото на века на целенасочени насилия и асимилация. Едва ли има друга част от българската етническа общност като тази в Егейска Македония, която в името на свободата да е изпитала толкова неизмерими страдания.

Десетилетната, целенасочена и планомерна политика на Гърция за денационализация и асимилация на българското население в Егейска македония продължава и до наши дни. От една страна, това показва, че българщината в областта продължава да съществува, че нейната съпротива не е преустановена. Както е известно, за осъществяването на асимилацията се използуват изпитани средства. Най-масово прилаганото от тях е ограничаване на социалната и интелектуална реализация. Така например в статията, публикувана във вестник “Та Моглена” от май-юни 1989 г., към гръцките власти се отправят нелицеприятни въпроси: “Защо те ни отделят от останалите граждани на Гърция и не ни назначават на държавни служби? Защо нито един македонец не е стигнал до чин генерал? Защо македонци не се назначават за секретари и кметове? Защо няма македонски свещеници и владици? Защо в последно време се гонят и уволняват чиновници от македонски произход?”

Днешната гръцка асимилационна политика се осъществява с традиционната забрана да се използува българският език и с преследване на българските обичаи и народни песни. Докъм 1980 г. всеки, дръзнал да слуша на обществено място македонска музика, е бил глобяван от властите. Впоследствие това се разрешава, но при условие музикалните изпълнения да са без текст. Силно изявеният с националистически дух седничник “Стохос” (“Цел”), чийто главен редактор се хвали, че по тираж е четвърти вестник в страната (16 хиляди за обикновено нечетящата гръцка аудитория), в броя си от 21 август 1987 г. съобщава, че на Спасовден в леринското село Крепешино кметът играл под звуците на “македонски славянски песни “Елено, моме, Елено” и “Свободна Македония”. Вестникът отправя апел: “Да не се допуска говорене и пеене на друг език освен на гръцки. Отрежете езиците им, за да спасим Гърция.” Същият вестник от 16 април 1987 г. напомня заплашително: “Ние направихме списъци на всички, които пеят песни на този диалект на свадби, панаири и др.” Вестникът се явява рупор на най-дивия шовинизъм и българофобия. Достатъчно е да се спомене, че мотото му е: “Мирът на Балканите ще бъде наложен само тогава, когато те станат гръцки” и “Не признаваме границите, наложени на нашата Гърция от чужди и (наши) продажни политикани”. Няма брой, в който да не се мъдри най-малко една антибългарска, антимакедонска или антитурска статия или пасквил. гражданите на Р Македония са наричани “гифтоскопяни”, т.е. скопски цигани. По отношение на нашите сънародници в Егейска Македония, наричани от вестника “змии, на които трябва да им бъдат смачкани главите”, често има призиви от рода “Отрежете им езиците” заради говорене на местне български диалект.

В своята жестокост гърците не се посвеняват да посегнат и на най-светите за човека места, където от векове се съхраняват костите на предците ни. Булдозери сриват надгробни могили и кръстове с български надписи. И днес продължават колонизацията на Егейска Македония и настъплението срещу икономическите интереси на “славяните” от областта. Още към 1990 г. гръцките власти планират заселването на 50 000 понтийски гърци от пределите на бившия Съветски съюз във Воденско (Едеса), Леринско (Флорина) и Костурско (Касторя).

Борбата за човешките права, гарантирана в редица международни документи, подписани от Гърция, активизира борбеността на егейските българи. През ноември 1989 г. група младежи от Костур подемат инициативата за сформиране на културно дружество под наименованието “Защита на македонската култура”. След няколко месеца заседания на 12 март 1990 г. съдът отхвърля молбата за регистрация на дружеството. На 17 април същата година 17 граждани от Лерин решават да създадат сдружение под наименованието “Македонски културен център” със задача културния и духовния напредък на членовете, грижа за културните паметници.

След като префектът отхвърля молбата за регистрация, молителите подават молба до солунския апелативен съд, който също я отхвърля с мотива, че се цели накърняване целостта на Гърция чрез откъсване на (Егейска) Македония. В качеството си на председател на македонското движение за човешки права от трибуната на заседанието на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа през юни 1990 г. в Копенхаген Христос Сидеропулос (Христо Сидеров) поставя въпроса за нарушаваните права на малцинствата в Гърция. Обвинен в “разпространение на лъжливи сведения”, същият е подведен под съдебна отговорност.

В интервю за гръцкото списание “Ена”, започнало да излиза през март 1992 г., Хр. Сидеропулос и Атанасиос Булис (Атанас, Тасе Булев) открито поставят въпроса пред гръцката общественост за признаването на славянското етническо малцинство. На 27 януари 1992 г. Теодорос Пагоменос, Дионисис Гурнас, Рула Адамополу, Стериоа Гюмакис и Костас Кутелос са осъдени заради разлепването на плакати с надписи: “Признайте славянска Македония.”

Елинизмът навлича съвременните правозащитни одежди

Нарушаването на човешките права в Гърция привлича вниманието на международната правозащитна организация “Хюман Райтс Уотч”, която проучва положението на славянското население в Северна Гърция. В доклада на организацията се фиксират следните изводи:

“- Съществува македонско малцинство със свой собствен език и култура в Северна Гърция;
- Гръцкото правителство отрича етническия идентитет на македонското малцинство в нарушение на международните закони и споразумения за защита на човешките права;
- Етническите македонски политически емигранти, напуснали Северна Гърция след гражданската война (1946-1949 г.), както и техните наследници биват дискриминирани и им се забранява даже да... посещават родните си места, своите роднини и близки, тъй като не са “гърци по род”;
- Етническите македонци са дискриминирани при заемане на обществени служби;
- Етническите македонци, особено активистите за човешки права, са преследвани от правителството.”

След падането на диктатурата на “черните полковници” през 1947 г. Гърция действително прави някои стъпки към демократизиране на обществения живот, но запазва своята враждебност спрямо малцинствата, особено спрямо българското малцинство в Егейска Македония. Така например с гласуваните по предложение на първото социалистическо правителство на ПАСОК през 1982 г. и по-късно през 1985 и 1989 г. закони и подзаконови актове за репатрирането на политемигрантите от гражданската война и премахването на последиците от нея се забраняват репатрирането и се лишават от всякакви граждански права всички, които не попадат в категорията “гърци по род”. Под ударите на тези закони попадат 2/3 (около 60-70 хиляди души) от участниците от тази война. Нещо повече - подписвайки през 1975 г. Хелзинските договори, гръцкото правителство бърза да сключи двустранно споразумение с България, в което се казва, че всяка страна има право на забранява входна виза на нежелани лица, с което обезмисля т. нар. трета кошница за свободно движение на хора и идеи (вж. в. “Софийски новини” от 26 юли - 1 август 1989 г. стр. 12 - интервю на тоговашния първи секретар на гръцкото посолство г-н Лефтерис Дувос пред кореспонденти на вестника Марина Петкова и Владимир Дворецки.) “Неизяснен обаче остана въпросът, защо някои български граждани, родени в Гърция, срещат трудности при получаване на входни визи за страната, където са родени”, изтъкват Петкова и Дворецки. “В случая г-н Дувос се позовава на упоменатото в българи-гръцкото споразумение от 1979 г. право на двете страни да отказват влизане или престой на своя територия на което и да е нежелано лице. Това звучи най-малкото странно при положение, че гръцките граждани, родени в България, нямат никакви проблеми при посещаване на родните си места”, питат двамата журналисти. Тук трябва да се упоменат две неща: първо, едно проучване показва, че броят на нежеланите гръцки лица, които имат явни престъпления в България и не са желани като посетители, тогава (1989 г.) не надвишава броя на пръстите на двете ръце, докато нежеланите за Гърция българи са десетки хиляди и тук се включват всички напуснали родните си огнища след 1913 г., и, второ, удивителната способност на Гърция да заобикаля подписаните от нея международни споразумения и да ги тълкува така, както е изгодно на шовинистичните й интереси, както ще видим по-нататък. В случая със споменатото споразумение от 1979 г. става въпрос и за подвеждане на тогавашното българско правителство, подписало една такова “естествено и невинно споразумение”.

В условията на промените, настъпили в света в края на 80-те години, Гърция търси да намери своето място и своята идентичност при новите условия, като определя особена роля не само в реално съществуващия елинизъм по света, но и във формираните от нея изкуствено нови групи от “гърци”. Примерът с гърците от Южна Албания е много показателен: Докато в началото се твърдеше, че броят им е 20-30 хиляди души, сега, съдейки по броя на желаещите да получат работа в Гърция като “задгранични гърци”, е десетократно по-голям. Нещо подобно се забелязва и с новооткритото “гръцко” малцинство в България, в лицето на каракачаните, чийто брой съгласно гръцки източници е около 20 хиляди, докато при преброяването през 1992 г. като каракачани са се декларирали около 5 хиляди души. Привилегиите при намиране на работа, заплащането на труда, което достига 10:1 в полза на “знаещите интересите си” и декларирали се като “истински гърци”, безпроблемното получаване на дългосрочни работни визи, даже на гражданство, както и отдавна установената традиция в Гърция към гърците да се причисляват освен каракачаните, така също и албанците и власите, живеещи в Гърция, дават основание да се предполага, че броят на такива “гърци” в България ще расте непрекъснато.

Възползвайки се от изменилата се след 1989 г. обстановка в света и на Балканите по-конкретно, Гърция се стреми да приспособи домогванията си към новите условия. Обявявайки на всеослушание, че се стреми да играе авангардна роля на Балканите, тя се стреми да навлезе е обществено-икономическия живот в тези страни и да се опита да наложи своите претенции. Много бизнесмени от южната ни съседка понякога не крият, че мисията им в тези страни не е само търговска или икономическа. От друга страна, пропагандата в самата Гърция срещу всичко чуждо и особено българско или “цигано-скопско” (както крайно националистическият вестник “Стохос” нарича гражданите на Република Македония) понякога достига гротескни размери. Така например списание “ЕНА” съобщава, че при посещението на доскорошния министър на обществения ред г-н Стилиянос Папатемелис в една лаборатория на гръцката полициям където се използуват постиженията на науката за откриване на престъпници по метода на изследване на ДНК, съобщава, че е било проведено изследване на 350 души от военния флот по метода на расовата... чистота. Отговорникът по изпълнението на програмата изисквал в изследването да участвуват хора, които “да нямат предци от друг произход или да принадлежат към групи от население като цигани, мюсюлмани, жители на Северен Епир (т.е. Южна Албания) и да не произхождат от районите, НАМИРАЩИ СЕ НА СЕВЕР ОТ ГР. ЛАРИСА (!)”. И тези расистки постановки се правят в една страна, която по думите на бившия министър-председател г-н Мицотакис представлява рядък случай в Европа по отношение на хомогенността на нацията! Тези постановки опровергават по категоричен начин думите му.

В самата Гърция никога не са преставали фалшификациите на историята. Получила през 1913 г. даром територия, почти двойно по- голяма от самата Гърция, нейната пропаганда никога не е преставала чрез фалшификации, полуистини и лъжи да внуши на малко четящото гръцко население, особено на поколението, родено след войните, че Македония от векове е гръцка. Затова особено големи грижи се полагат да се докаже, че Илинденското въстание, което те наричат псевдовъстание, е инспирирано отвън, от България, и целта му била:

“ а) Да слепостави гърците пред турците като превратаджии;
б) Да принуди гърците да сътрудничат с българите;
в) Да се предизвика яростта на турците срещу гърците в случай на неуспех на въстанието, както и стана.

Псевдовъстанието беше потушено в кратък срок. Гневът на турците се стовари върху гърците. Двадесет и два гръцки града и села са унищожени. Невинните жертви превишават две хиляди. Това е печалният резултат за гърците на северните им граници. НИТО ЕДНО БЪЛГАРСКО СЕЛО НЕ ПОЗНА ЯРОСТТА НА ТУРЦИТЕ” (сп. “Македоники зои”, бр. 344, януари 1995 г. Автор Хар. Фитзиос).

За периода 1990-1996 г. на гръцкия книжен пазар се появяват над 100 заглавия на книги, брошури и многобройни статии, посветени на историята и на съвременните аспекти на Македонския въпрос, в които гръцки историци, политолози и журналисти изопачават по най- недопустим, ненаучен начин истината за етническите българи в Егейска Македония. Сред тези издания се откроява луксозното академично издание “Македония: 4000 години история и политика”, което излиза на английски, френски, немски и гръцки език.

В Гърция функционира Международен център за гърците, живеещи извън пределите на страната. Същият център организира и проведе в град Козани (Кожани) третия си редовен конгрес на тема: “Елинизмът в Източна и Югоизточна Европа - история, съвременни аспекти и преспективи за гръцката диаспора.”

Конгресът се състоя от 21 до 24 август 1992 г. След неговото приключване е издаден сборник от изнесените доклади на гръцки учени, работещи в страната и във висшите учебни заведения в чужбина. Поздравителен адрес към конгреса е поднесъл тогавашния външен министър Махалис Папаконстантину.

В своето приветствие членът на ЦК на ГКП Костас Стамбулис изтъкна между другото, че “малоазиатската катастраофа представлява окървавена страница в най-новата история на Гърция, която крие в себе си неизброими икономически, социални и национални трагедии. Това се отрази много тежко на страната и на диаспората с 50 000 убити, 75 000 ранени, милион и половина изкоренени от родните си огнища...”

Освен докладите на гръцките историци, учени и политически дейци в страната доклади са представили и гръцки учени, работещи в чужбина, както и представители на гръцката диаспора, какъвто е случаят с Виктор Сараянис, професор от Московския археологически институт. Темата на неговия доклад беше: “Следи на гръцката култура в сърцето на Азия.”

Такъв е случаят с Андреас Радос, доцент в университета в гр. Яш (Румъния), Соня Илинска-Александропулу и др.

. . .

[Back]