в-к "Македония", брой 26, 2 юли 1997 г.

Два текста - единият публицистичен, написан от ръката на журналист, от Р Македония, донесен в редакцията, и другият - всъщност писмо, пътували от Австралия до София и препредадено ни от трети човек - са поводът за тази публикация.

Двата текста всъщност са две виждания за България. Тези два възгледа са на хора, които са израстнали и живели извън границите на държавата ни, но които по начина на разсъждаване, по тревогите, които ги държат постоянно будни, дори по горчивия хумор понякога разкриват една и съща душевност с нас, една и съща мисловна нагласа, една съдба, една историческа памет. Тези два текста правят смешни, карикатурни, излишни напъните за спорове. Именно от тези две писма-изповеди става ясно кой и защо е заинтересован от отчуждавянето и противопоставянето на хората, намиращи се зад Беласица и Осогово, на тези от България.

Братя,
Аз съм от Лерин, от години живея в Австралия. Тук срещам и млади кора от София и от други краища на България. Разговаряме с тях за всичко. Но виждам, че у тях народното е замряло. Те нямат хабер за нас, дето още имаме корени в Гърция. Нямат хабер за гръцката политика към нас, за гръцката злоба срещу нас. Горко на нашите от Костурско, Воденско, Драмско, Серско. Не разбирам, братя, каква ви е политиката там, в България. Мое мислене е, че всеки народ трябва да знае кои са му приятелите и кои - враговете. Какво е положението на нашите в Гърция? Лошо, братя. И Вие трябВа да знаете това. Аз ще ви разкажа, доколкото мога, за това какво правят гърците с нас.

Разберете едно: гърците много се плашат от българите. Най-големите врагове сме им ние. Колко избиха, колко изселиха, колко претопиха и все този страх. И сега цялата им политика е насочена към това: да ни затриват.

Още когато Караманлис дойде за първи път на власт, измисли детските градини. В тях започнаха да събират малечките ни деца и да ги учат на гръчки. Сакаха да им внушат забрана към нашиот език. Бабите и дядовците, които досега не бяха научили гръчкия, бяха принудени да го учат, защото децата не сакаха да сборуват по нашенски и у дома. Там, в детските градини, им внушават дека българският език е варварски. Ние сакаме да предпазим децата си от тази асимилация.

Голямо е притеснението, което имаме от гърците. Те държат сметка за всяка девойка от нашите семейства. С пари, с икономически натиск, заплахи те правят всичко възможно да оженят момичето за грък.

Всички момчета от нашите, като отидат войници, ги разпращат по най-далечните острови. Там главната задача на офицерите и генералите е да задомят нашите момчета за гъркини. По това се мерят заслугите на гръцките офицери към Гърция.

Още като бях в нашенските места, ми попадна документ, подписан от брата на Караманлис, който също бе голям човек във властта. Според този документ местните общини се заставяха да не дават работа на българите по месторождение, а да ги изпращат на работа по островите, а по нашите места да заселват гърци, които на всяка цена трябвало да се женят за българки.

Стига се дотам, че на гъркиня, която реши да се ожени за наше момче, държавата й подарява къща или апартамент.

А какво правят с нашите земеделци селяни. Тяхното мляко и тяхното месо се изкупуват на два пъти по-ниски цени, отколкото във вътрешността на страната.

Същата политика на отсяване се води и с децата, които искат да учат във висша школа. Аз саках да уча археология, но гърците не позволяват на българите да се занимават с история. Страхуват се да не научим истината. Сякаш не я знаем.

За нас най-важното сега е езикът. Той ни учи кои сме, какви сме. Ние сакаме да запазим децата си за езика. Загубим ли ги тях за езика, загубени сме и ние.

Сега ке се върна и малко назад. От татко ми го зная. Нашите голяма надежда са имали в България. На четири пъти България ни надигаше и четири пъти ни оставяше да ни колят гърците. Нашите чакаха през 1912 г. Чакаха през 1922 г. Когато се надигнаха нашите във Воден, Костур и Лерин, ни напуснаха. През 1944 г. - също. България се оттегли и след това натовариха местните българи на кораби и ги изпратиха по островите да умрат и да се претопят. Да не говорим за 1949 г., когато България отказа да приеме хората ни, пострадали в гражданската война. През всичкото това време нашият местен народ очакваше помощ от България. Правихме арки да посрещнем цар Борис III, но не го дочакахме.

В тази страна ние израснахме като македонци, но от майките и бащите си знаехме, че сме българи. Ние сакаме обединена Македония, но без граници с България. Разберете, че народът ни не се интересува как ще се нарича - българи или македонци, за настова е едно и също. Народът сака да се отърве от гърка.

Ще ви разкажа една много важна случка. Кога си бев още по нашите места ми казаха, че гръцките комунисти се борили за равноправие и справедливост. И ние, няколко човека, за да се запазим като българи, решихме да се запишем в комунистическата партия. Когато ни приемаха, се събраха повече от 500 човека. Ние им рекохме дека сакаме да учим на язика си и дека е добре да имаме затова учители от България. Петстотин гърла ревнаха като люто ранен звяр. Казаха ни: "Ще ви изхвърлим през прозореца!" И ни изгониха.

Та вие, братя, разберете: партиите в Гърция могат да се карат помежду си и да приемат всички: и цигани и албанци и куцовласи, и арменци, и евреи, но българи не признават. Срещу българите партиите забравят всички кавги и се обединяват. Това е.

Когато Атина реши да упражни натиск върху някой непокорен българин, тя го прави с различни средства. Натиск полицейски - бой, арест, или кола ще го блъсне, или ще му изчезне детето, или той самият ще изчезне, докато го принуди да се изсели или да се погърчи

Такава е картината, ама вие, в Бъглария, както виждам, хабер нямате от тези неща. Ех, братя, братя...

Иван Кастел

В първия век от нашата ера след един експресно извършен поход Цезар казал: "Дойдох, видях, победих." Тази фраза, която стана синоним на лесно спечелена победа, двадесет века по-късно гражданите на Р Македония я присвоиха като своя и много умело я използваха. Но докато старите римляни тръгнали с щит и мен в ръката, новите "македонци" в своите всекидневни походи тръгваха с големи празни торби. С тях те преминаваха границата със съседна България и от най-близките населени места ги пълнеха с разнообразни продукти за всякаква употреба. Славното "Дойдох, видях, победих" беше преиначено в не толкова славното "Дойдох, видях - купих". Но кой днес държи на славата?

След падането на тоталитаризма македонско-българската граница изведнъж стана най-отворената граница на света. Без да се знае защо, българските гранични органи изоставиха всякакъв контрол. Ако по времето на тоталитаризма "македонецът" искаше да си купи от България нови обувки, старите трябваше да изхвърли в кофата за смет, да обуе новите и така да премине границата, ако не искаше да плати мито. Сега същият този "македонец" може да пренесе не един, а пет чифта обувки и още пет пити кашкавал, пет килограма бонбони, двадесет броя тениски, тридесет чифта гащи и какво ли още не. С една дума - всичко, което иска.

Галопиращата инфлация в България доведе до това, че равностойността на цените, изразена във валута, да бъде едно към десет в полза на "македонците". Така,
един килограм сирене в Македония се продаваше за 10 марки, а в България - за 1 марка, дори за 90 пфенига. Или пък, докато една спалня македонецът в своята страна можеше да купи за 5000 марки, за същите пари в България ще купи 9 или 10 такива спални.

Станахме свидетели на един куриоз, който не почиваше на никаква логика. С една дума - "македонците" наводниха България. Това беше истинска търговска инвазия. Всеки ден на Гюешево, Станке Лисичково и другите гранични контролно-пропускателни пунктове с Македония можеха да се видят километрични опашки от коли, автобуси и пешеходци, които чакаха да влязат в "Обетованата Земя". Знаем, че автобусът събира 50 души, а колата - четирима или петима. Към това като прибавим и многобройните пешеходци, ще стигнем до една невероятна цифра от 10, 12 или 15 хиляди души, които всеки ден идваха в България на пазар! Всеки от тази многохилядна армия минаваше границата най-малко със 100 марки в джоба. На връщане той своите марки вече ги нямаше, но затова пък в ръцете си носеше 2 или 3 пълни торби. За разлика от бедните си братя българи те бяха платежоспособни купувачи. Безмилостно изпразваха сергиите и рафтовете, там, където минеха, оставяха пустош. И така всеки ден.

Когато стоките бърво се харчат, те стават дефицитни, а дефицитната стока поскъпва. Като резултат от това най-близките градове, които бяха най-много посещавани - Кюстендил и Благоевград, станаха най-скъпите градове в България.

Българските продавачи потриваха ръце. Те подскачаха от радост, котато ги виждаха, че идват, сприятеляваха се с тях, разменяха си адресите и телефоните. Видяха полза и таксиметровите шофьори - претоварените пешеходци някой трябваше да извози до границата. Добре печелеха и собствениците на евтини частни хотели. А България се празнеше, нейните продукти изчезваха от другата страна на границата. Но на кого му беше грижа за това?

Цялата тая уйдурма траеше допреди няколко месеца, когато курсът на валутата изведнъж се срина, а цените на продуктите неколкократно скочиха. Тогава армията, наречена "македонски купувачи", изчезна, сякаш никога не я е имало. След прилива, който опустошаваше всичко пред себе си, настъпи тотален отлив. Македонско-българската граница, която беше най-посещаваната в Европа - опустя.

Защо Р България позволи почти цяло десетилетие да се изнасят нейните блага в ситуация на тотална сиромашия?

Небрежност ли беше това? Или ставаше дума за някои политически цели? Аз съм само обикновен наблюдател и не желая да коментирам това. Факт е, че беше направено нещо без прецедент.

Р Македония и България са две съседни братски държави, а братята трябва да си помагат. В случая българите са тези, които помагат, и това им стана навик. Те първи признаха самостоятелността и независимостта на Македония, безкористно й предоставиха своята нафта и мазут, а пък "македонските" търговци и прекупвачи осигуриха лесна печалба.

Хубаво и човешко е да се помогне на съседа, да му се подаде ръка. Но също така човешко е на подадената ръка да се отговори братски и ако не друго, понеда се каже едно "Благодаря". Такъв жест няма!

[Back]