Николай Кюркчиев

в-к "Македония", брой 32, 10 септември 1997 г.

Съвременното строителство в Солун е заличило голяма част от българските възрождениски средища о османско време. В непосредствена близост до пристанищния кей доскоро все още е била запазена сградата, в която се е намирала българската търговска гимназия. В наши дни обаче са запазени само руини от нея в задния двор на многоетажно модерно здание. Недалеч от това място се намират и развалините на прочутия за времето си "Бошнак хан", който е бил средище на българските търговци, просветители и ученици и който е играл роля, подобна на тази, изпълнявана от цариградския "Балканпан хан".

В Солун на 23 декември 1893 г. в квартирата на Иван Хаджиниколов са се събрали Даме Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев и са положили основите на Вътрешната македонска революционна организация. Немалка част от видните дейци и водачи на тази организация са били преподаватели или възпитаници на Солунската българска мъжка гимназия.

През 1899 г. младите велешани Йордан (Орце) Попйорданов, Константин Кирков, Димитър Мечев, Милен Арсов, Тодор Орманджиев, Илия Тричков, Георги Богданов и други основават революционно съзаклятие, напълно независимо от ВМОРО, което си поставя за задача провеждане на атентати върху нахки и учреждения на европейския капитал и по този начин да привлекат вниманието на европейските правителства върху непосилния султански гнет. По-късно към групата се присъединяват Павел Шатев от Кратово и Марко Бошнаков от Охрид.

Историята на македонското революционно движение, на първо място, няма съмнение, ще отдаде почит на Солунската българска мъжка гимназия, която роди и възпита плеяда дейци, повечето от които сложиха кости за свободата на родината.

На второ място, ще дойде "Бошнак хан", там, гдето кипеше революционният живот, отгдето се направляваше революционната мисъл - свърталището на революционерите, "котилото" на бунтовниците.

Никой революционер преди революцията в 1903 година, който е посетил Солун, невъзможно е да не е кондисал в "Бошнак хан" или най-малко да не го е посетил за среща с хората на Централния комитет.

Ако Солун беше столицата на революционна Македония, аз ще кажа, че "Бошнак кан" беше палатата, в която обитаваха водачите на революционната идея.

През 1900 година, когато аз за пръв път бях изпратен в Солун от Борис Сарафов, като представител на Върховния македоно-одрински комитет, с благородната задача да изгладя недоразуменията между тия две тела - Върховен и Централен комитет, в Соун имаше два български хотела: хотел "Вардар" и "Бошнак хан". Хотел "Вардар" беше по-скромен и там отсядваха повече простички дейци от Източна Македония, когато в "Бошнак хан" кондисваха повечето интелигентни работници - най-вече от Западна Македония, та чак от Албания.

Този хан беше широк, построен във френската махала, отвън с много скромен изглед, а отвътре доста удобен за пътника: широк двор, гостилница и много стаи - сравнително чистичко наредени, всяка от които има своята история, защото стените й са погълнали много тайни и много съзаклятия...

Съдържател на "Бошнак хан" беше бай Васил Мончев - един висок, жилав македонец, с мургаво лице, увиснали дълги черни мустаци, с поглед изпитателен, в който ще прочетеш, че тая душа много нещо таи, много нещо знае и от която тайната и най-големият мъчител и мракобесник не би могъл да я изчепка.

Бай Васил Мончев знаеше вече, че аз се казвам Антим Чакалов, знаеше за моята мисия и затова аз винаги бях под надзора на неговото будно око - да не попадна случайно и погрешно в някоя компания и да не се увлека в ентусиазиран младежки разговор.

А компаниите бяха много разнообразни: тук ще видите строгата фигура на Пере Тошев, който в качеството си на окръжен училищен инспектор винаги беше обкръжен с учители, на които даваше упътвания по учебното дело. Тук ще видите мълчаливия Христо Матов, които от време на време се мъчеше да пусне някоя шега всред компанйята, събрала се около него. Тук ще видите веселия Иван Гарванов, който със своето шегобийство трупаше около своята маса младежи, дошли от всички краища на Македония по "търговия" или за "културни" цели... Тук ще видите Орцето, Кощанов, Шатев, Мечето - седнали на различни маси, като че се не познават. Тук ще видите оня вечно поставен на пост черен полицай, който добродушно и без всякакво подозрение гледаше на "веселите" компании и сякаш се чудеше защо са го поставили да наблюдава тия "весели" и "добри" хора, у които не подозира и не може да подозира нищо лошо.

А бай Васил Моннев, изправил се пред тезгяха, окото му се спира от маса на маса и следи внимателно да не изпусне някой нещо - също като учител, който следи учениците си при класно упражнение, да не преписва някой от съседа си или да си подсказват.

Един ден Пере ме повика на своята маса и ми рече: "Искаш ли да те запозная с един голям активен революционер?"

Аз цял пламнах от радост.

Пере намигна на бай Васил Мончева: "Заведи Чакалове горе, аз сега ще дойда."

Бай Васил тръгна и аз след него.

Той ме отведе в една стая, в която лежеше болен човек, а над главата му стоеше д-р Христо Татарчев.

След малко дойде Пере и се обърна към мене: "Ти познаваш ли този болен?" "Не!"

"Това е войводата Христо Чернопеев, когото раниха преди няколко дни в първото сражение при Гевгели. Искаш ли да те пратим с него?"

Чернопеев се смееше добродушно и каза на Пере: "Много е малко момчето, бе Пере! Не ще може да изтърпи несгодите."

Аз останах крайно обиден от тази атестация. Аз, който мислех да ставам голям герой, сега да ме смятат за малчуган, и то защото още съм нямал брада и мустаци.

Обидно, много обидно...

Цяла нощ не можах да спя...

След няколко време арестуваха целия Централен комитет. Арестуваха и бай Васил Мончева. Пред съда много го мъчиха да каже где се намирам, но той знаеше само едно: "Подобно лице Антим Чакалов не познавам", макар че знаеше, че съм в Цариград.

Показанията на всички обвиняеми бяха печатани  в Солунския вилаетски вестник, който излизаше на турски и български.

От този вестник аз следях това дело в Цариград.

Всички обвиняеми бидоха осъдени, само бай Васил Мончев бе оправдан.

Но уви! Орисницата беше отрекла: да не умре у дома си.

След Балканската война гърците го заточиха на остров Трикери, гдето остави костите си.

Един ден, в свободна България, поколението ще намери мястото, гдето е бил "Бошнак хан" и там ще въздигне голям паметник.